ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ

“ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ 1921 г.

Така се случило, че 1921 г. била едновременно годината на смъртта на Гумильов и на неговия най-висок творчески подем. Ще рискувам да кажа, че Гумильов е въобще единственият руски поет, освен Лермонтов, убит в своя възход, и това навежда на мисълта или за някакъв страшен срив в божествената програма, което също е възможно, или за някакъв божествен промисъл, който e за менe все още неразбираем.

Има една важна закономерност: не убиват автора, докато пише главната си книга. Господ е читател, на него тази книга му е нужна. Затова, докато сте заети със своето делото, ви закрилят. Единственият път, според мене, когато Господ се намесил, прибирайки Дикенс в момента на работата над най-добрия му роман „Тайната на Едуин Друд“, е защото в своя незавършен и несъвършен вид романът се оказал по-гениален, по-добър, отколкото ако Дикенс го беше дописал и тайната се беше разкрила. А така тайната останала завинаги неразкрита, поне за живите.

Що се отнася до Гумильов, той загинал като Лермонтов, той има много общи неща с Лермонтов. И в двата случая стана въпрос за глупава смърт, смърт в резултат от лично предизвикателство, приличаща малко на самоубийство. И Гумильов, общо взето, не трябвало да бъде арестуван по несъществуващия „Таганцевски заговор“, и Лермонтов не трябвало да бъде убит на дуел, който самият той провокирал и за който нямало реален повод. Можело да се постигне помирение, общо взето. Но и в двата случая случайната смърт настъпила след създаването на най-добрите текстове и цикли. Лермонтов написал всичко най-добро през 1841 година, а Гумильов, макар че имал шедьоври и преди това, написал всичко най-добро през 1920–1921 година. Или в действителност след това е щял да настъпил предсказуем спад, или се случил някакъв странен срив в програмата, защото Господ наистина не може да проследи всичко.

Николай Гумильов

Съдбата му много прилича на съдбата на Лермонтов и за да се убедим в това, е достатъчно да сравним поемите „Миг“ и „Мцири“, написани с един и същ четиристъпен ямб с мъжка рима, по същия сюжет. Същият интерес към Изтока, общ интерес към исляма, към фатализма, ницшеанството, у Лермонтов все още неосъзнато, а у Гумильов напълно съзнателно. Общо взето, двамата имат много близости: героизъм, участие във война, имат дори външна прилика. Факт е, че и двамата били некрасиви и същевременно привлекателни за жените, както и това, че погледът им бил много труден за издържане. Разбира се, Гумильов и Лермонтов са най-прекият случай на инкарнация. Както я има прозорливостта на Лермонтов, неговите изумителни пророчества, най-сладкозвучните стихове в руската поезия, които според мене в много отношения не просто се мерят с тези на Пушкин, а дори ги превъзхождат, точно така и Гумильов, когото Ахматова нарича прозорлив поет, най-дълбокият, най-сложният поет на XX век, видял преди смъртта си нещо, което не е дадено да видят обикновените смъртни. Именно затова повечето от късните му стихове са вдъхновени импровизации. Почти винаги текстовете идвали мигновено; самият той признава с изумление, че стихотворението „Заблудилият се трамвай“ сякаш му било продиктувано от някого. И наистина не е ясно откъде се е взел този „Трамвай“. Подобно стихотворение може да се появи само в резултат от внезапно озарение. Мисля, че самият Гумильов не го разбирал. През цялото време той повтарял, че стихотворението е гениално, но не му е съвсем ясно за какво се отнася.

Много стихове, много текстове апелират не към задгробния, а към някакъв предчовешки опит, опит мистичен. Например най-известното стихотворение „Памет“:

                                                     

Только змеи сбрасывают кожи, Чтоб душа старела и росла. Мы, увы, со змеями не схожи, Мы меняем души, не тела. Память, ты рукою великанши Жизнь ведёшь, как под уздцы коня, Ты расскажешь мне о тех, что раньше В этом теле жили до меня. Самый первый: некрасив и тонок, Полюбивший только сумрак рощ, Лист опавший, колдовской ребёнок, Словом останавливавший дождь. Дерево да рыжая собака – Вот кого он взял себе в друзья, Память, память, ты не сыщешь знака, Не уверишь мир, что то был я.

Само змиите хвърлят своята кожа, за да може душата да зрее и расте. Ние, уви, със змиите не си приличаме, ние сменяме душите, не телата си. Памет, ти с ръка на великанка водиш живота като кон за юздата, ти ще ми разкажеш за онези, дето са живели в това тяло преди мене. Най-първият: некрасив и крехък, обикнал само здрача на горите, лист отронен, дете магьосник, което с дума спирало дъжда. Едно дърво и рижо куче – ето кого избрал си за приятели. Памет, памет, знак не ще намериш ти, не ще убедиш света, че това съм бил аз.

Тук, между другото, има един доста интересен момент, защото когато Гумильов бил в Англия преди завръщането си в Русия (бил командирован в Европа от Генералния щаб през 1917 г., когато армията вече се разпадала), се запознал там с Честъртън. Честъртън останал силно впечатлен и казал: „Именно общувайки с руския поет, разбрах, че за руснака е еднакво естествено да излезе през вратата или през прозореца. Не бива да се учудваме особено на тяхната ексцентричност.“ Гумильов го убеждавал разпалено, че светът трябва да се управлява от поети, защото поетът прави през цялото време най-благозвучен избор, избира от милиони комбинации една-единствена, най-сладкозвучната, затова ще успее да вземе все някак и някакво държавно решение. Разказал за своите детски експерименти в Царское село, за това как излизал на двора, заповядвал да няма дъжд – и дъждът спирал. Честъртън използвал това: в разказа му „Престъплението на Гейбриъл Гейл“ героят, едно много самовлюбено момче, заповядва на една от две дъждовни капки, които се надпреварват по стъклото, да се стича по-бързо. И тя се подчинява на неговата заповед. На това основание той започнал да се смята за Бог. И едва когато успяват да го приковат към едно дърво с вила, разбрал, че не е всемогъщ. Тази вила не му нанесла никаква вреда, била по-скоро като чатал, но той се убедил, че не е Бог, което му върнало здравия разум. Това е описано много добре от Честъртън, но Гумильов бил наистина уверен още от детството си в някакви свои окултни способности. Може би, знае ли човек, наистина умеел нещо такова.

                                                     

И второй… Любил он ветер с юга, В каждом шуме слышал звоны лир, Говорил, что жизнь – его подруга, Коврик под его ногами – мир. Он совсем не нравится мне, это Он хотел стать богом и царём, Он повесил вывеску поэта Над дверьми в мой молчаливый дом. Я люблю избранника свободы, Мореплавателя и стрелка, Ах, ему так звонко пели воды И завидовали облака. Высока была его палатка, Мулы были резвы и сильны, Как вино, впивал он воздух сладкий Белому неведомой страны.

И вторият… Обичаше той вятъра от юг, във всеки шум долавяше звън на лири, говореше, че животът е негова спътница, а килимче под краката му е светът. Той изобщо не ми харесва, точно той поиска да бъде бог и цар, той окачи табелата на поет над вратите на мълчаливия ми дом. Аз обичам избраника на свободата, мореплавателя и стрелеца, ах, тъй звънко му пееха водите и завиждаха му облаците. Висока беше неговата шатра, мулетата бяха пъргави и силни, като вино пиеше той сладкия въздух на незнайната за белия човек страна.

Между другото, Блок също се подигравал на това, макар че харесвал Гумильов като поет. Той казвал: „Все пак Гумильов е удивителен човек. Всички ходят в Париж, а той в Африка. Всички носят шапка, а той цилиндър. Такива са му и стиховете, с цилиндър“. Но това не пречело на Блок да му прави съвсем уважителни посвещения от рода на: „На Николай Гумильов, чиито стихове чета не само денем, когато не ги разбирам, но и нощем, когато ги разбирам“. Ето това е едно много символично признание.

                                                     

Память, ты слабее год от году, Тот ли это или кто другой Променял весёлую свободу На священный долгожданный бой. Знал он муки голода и жажды, Сон тревожный, бесконечный путь, Но святой Георгий тронул дважды Пулею не тронутую грудь. Я – угрюмый и упрямый зодчий Храма, восстающего во мгле, Я возревновал о славе Отчей, Как на небесах, и на земле. Сердце будет пламенем палимо Вплоть до дня, когда взойдут, ясны, Стены Нового Иерусалима На полях моей родной страны. И тогда повеет ветер странный – И прольётся с неба страшный свет, Это Млечный Путь расцвёл нежданно Садом ослепительных планет.

Памет, ти слабееш от година на година, този или някой друг, замени веселата свобода за свещен, дългоочакван бой. Позна той мъките на глада и жаждата, тревожния сън, безкрайния път, но свети Георги докосна два пъти от куршум недокоснатата гръд. Аз съм мрачен и упорит строител на храм, въздигащ се сред мрака, аз възревнувах за славата на Отца както на небето, така и на земята. Сърцето в пламъци ще изгаря чак до деня, когато ще се издигнат, ясни, стените на Новия Йерусалим по полята на моята родна страна. И тогава ще повее вятър странен – и ще се излее от небето страшна светлина, Млечният път е разцъфнал нечакано като градина от ослепителни планети.

И ето тук у него има някакво много странно пророчество, чийто смисъл не разбираме и до днес. То ще отекне и в „Заблудилият се трамвай“:

                                                     

Понял теперь я: наша свобода Только оттуда бьющий свет, Люди и тени стоят у входа В зоологический сад планет.

Сега разбрах: нашата свобода е само бликащата оттам светлина, хора и сенки стоят пред входа на зоологическата градина от планети.

Какво имал предвид? Същото ли, което в подобен пророчески делириум видял неговият по-млад приятел и възпитаник Манделщам, който бил член на „Цеховете на поетите“ и любим ученик на Гумильов. Именно Осип Манделщам, когото Гумильов толкова ценял, видял в своята оратория „Стихове за незнайния войн“ същите „златни светове на съзвездията“. Какво означават тези звезди, които видял в съня си, звездите, които се разпукват внезапно като съцветия: „Млечният път разцъфна неочаквано като градина от заслепяващи планети“?

Има в общи линии две основни тълкувания на това предсказание. Първото е за космическа война, война, идваща от космоса. „Стиховете за незнайния войн“ на Манделщам са пророчество за световна война, не задължително Втората. Те са пророчество за апокалипсис. Наистина, тези два пророчески текста са двата „Апокалипсиса“ на XX век – „Огненият стълб“ на Гумильов и манделщамовите „Стихове за незнайния войн“. Очевидно само тези двама души, единият благодарение на невероятната си дисциплина, а другият благодарение на невероятната си поетическа чувствителност, тези двама акмеисти успели да видят страшното бъдеще на човечеството. Не случайно една от основните поеми на Гумильов се казва „Звезден ужас“.

Това, което видели, според едното тълкуване, е космическа война. Според другото обяснение, е тъкмо обратното – космическо бъдеще на човечеството, космическа утопия, бягство на човечеството от Земята. Това, че градината от планети разцъфва, означава, че хората се приближават към тези планети, защото са напуснали Земята. Люлката на човечеството им станала тясна. Но както и да е, в стихотворението „Памет“ Гумильов предвижда един странен, взривяващ се, разцъфващ космос, в който хората очевидно ще се заселят.

                                                     

Предо мной предстанет, мне неведом, Путник, скрыв лицо; но всё пойму, Видя льва, стремящегося следом, И орла, летящего к нему. Крикну я… но разве кто поможет, Чтоб моя душа не умерла? Только змеи сбрасывают кожи, Мы меняем души, не тела.

Пред мене ще застане, непознат за мене, пътник, скрил лицето си; но ще разбера, виждайки лъва, след него устремен, и орела, който към него лети. Ще извикам... но кой ли ще помогне, за да не умре душата ми? Само змиите сменят своята кожа, ние сменяме душите си, а не телата.

С това мзалко изкуствено повторение стихотворението се затваря в кръг на прага на основното признание, на откритието. Той така и не доизказва какво точно е било това, защо е умряла душата. Нали по дефиниция душата е безсмъртна. Защо тогава му се струва, че в този нов свят, който ще дочака, душата трябва да умре?

Още едно важно пророчество на Гумильов, съдържащо се в „Огненият стълб“, показва еволюцията на човечеството към появата на ново чувство, което условно казано ще бъде някакъв аналог на телепатията. Шестото чувство е същото онова трето око, за което той пише и говори толкова много, способността да се разбира невидимото, да се вижда скритото, да се общува от разстояние. Това му се виждало като неизбежен венец на еволюцията:

                                                     

Прекрасно в нас влюблённое вино И добрый хлеб, что в печь для нас садится, И женщина, которою дано, Сперва измучившись, нам насладиться. Но что нам делать с розовой зарёй Над холодеющими небесами, Где тишина и неземной покой, Что делать нам с бессмертными стихами? Ни съесть, ни выпить, ни поцеловать. Мгновение бежит неудержимо, И мы ломаем руки, но опять Осуждены идти всё мимо, мимо. Как мальчик, игры позабыв свои, Следит порой за девичьим купаньем И, ничего не зная о любви, Все ж мучится таинственным желаньем…

Прекрасно е влюбеното в нас вино и добрият хляб, който в пещ за нас се слага и жената, на която е дадено, след мъки първо да ни се наслади. Но какво да правим с розовата зора над хладното и гаснещо небе, където има тишина и покой неземен, какво да правим с безсмъртните стихoве? Не можеш да ги изядеш, изпиеш или целунеш, мигът лети неудържимо и кършим ръце, но пак осъдени сме да вървим край тях. Така момчето, забравило игрите свои, понякога момичешкото къпане следи и без да знае нищо за любовта все се мъчи от тайното желание...

Тук има, разбира се, грандиозен възход на интонацията, страхотно поддържан от стържещ, вече почти футуристичен звук:

                                                     

Как некогда в разросшихся хвощах Ревела от сознания бессилья Тварь скользкая, почуя на плечах Ещё не появившиеся крылья; Так век за веком – скоро ли, Господь? – Под скальпелем природы и искусства Кричит наш дух, изнемогает плоть, Рождая орган для шестого чувства.

Както някога сред буйните хвощове е ревяло от съзнание за безсилие съществото хлъзгаво, усетило по гърба още непоявилите се крила; тъй век след век – скоро ли, Господи? – под скалпела на природата и изкуството крещи духът ни, изнемогва плътта, раждайки органа на шестото чувство.

Между другото, това „под скалпела крещи духът ни“ ни препраща малко, разбира се, към „Островът на доктор Моро“, където, крещейки под скалпела, звярът се превръща в човек. Уелс е един от любимите писатели на руските символисти, акмеисти и т. н. Съвсем не случайно е съвпадението между Гумильов и Замятин.

И, разбира се, каквото и да си говорим, най-известното стихотворение на Гумильов е „Заблудилият се трамвай“. Стихотворение, което и до днес няма еднозначно тълкуване, еднозначна интерпретация. То дало живот на редица забележителни анализи, по-специално на блестящата статия на Роман Тименчик „Към символиката на трамвая в руската поезия“. Трамваят има някои устойчиви конотации. Червеният трамвай е руската революция – този звънящ, носещ се по предначертаните релси, грохотен трамвай на историята. Не локомотив. Какво е локомотивът на историята в градски условия? Разбира се, трамвай. Трамваят на Гумильов е именно революцията.

Удивително нещо е, знаете ли, сблъсквал съм се с това, че и Манделщам, и Гумильов са били преди неразбрани. Предавах урок в единадесети клас и една шестнадесетгодишна девойка започна съвсем сериозно да ми доказва, че трамваят е революцията. Питам я: „Откъде го измисли това?“ Тя очевидно не е чела Тименчик, нито е слушала моите лекции. И тя казва: „Вижте, нима не е очевидно? Какво е това: „През Нева, през Нил и Сена прогърмяхме по три моста“? Напълно очевидно е, че щом е Сена, това е Френската революция. Щом имаме „Мъртви глави се продават. С червена риза, с лице като виме, палачът отряза и моята глава“, коннотациите са съвсем ясни, това е 1793-та или 1789 година. За какво изобщо говорим? Разбира се, че трамваят е революцията, която го носи през целия свят. „Аз скочих на стъпалото му“ – Гумильов се върнал в Русия не по време на самата революция, а малко по-късно, защото скочил на стъпалото на руския трамвай. Нима всичко не е елементарно?“ И това не е клас с много умни деца или училището е елитно, училището е съвсем обикновено. Започнах да разбирам, че по някакъв поразителен начин Гумильов наистина става днес разбираем. Може би защото си отива съветското литературознание, което натрапваше на всичко глупави смисли, а може би защото поетът е писал толкова плътно и бързо, че това наистина е разбираемо само за днешните деца с тяхното клипово съзнание.

„Заблудилият се трамвай“ е странно стихотворение, защото невинаги са ни ясни неговите контексти, онези смисли, които е има предвид Гумильов, поет напълно рационален и ненамиращ се никога в поетически делириум. Между другото, Манделщам е също толкова по акмеистически ясен и рационален, дори във „Воронежки стихове“. Винаги може да се разбере какво има предвид, стига да се изгради правилният контекст и да се разчетат асоциациите. Това изобщо не е бълнуване, не е сугестивна лирика, това са винаги много ясни конструкции.

„Заблудилият се трамвай“ става, разбира се, понятен, ако се вземат предвид два контекста: Френската революция, явен намек за която се съдържа в зарзаватчийницата, в страшната планина от окървавени глави, и още един много важен контекст, също отнасящ се към XVIII век, е, разбира се, „Капитанската дъщеря“ и „Историята на Пугачов“. Не случайно Тинянов пише, че руската революция разкрива пластове от по-миналия осемнадесети век. Когато си спомним за какво става дума, стихотворението ни става напълно ясно:

                                                     

А в переулке забор дощатый, Дом в три окна и серый газон… Остановите, вагоновожатый, Остановите сейчас вагон! Машенька, ты здесь жила и пела, Мне, жениху, ковёр ткала, Где же теперь твой голос и тело, Может ли быть, что ты умерла! Как ты стонала в своей светлице, Я же с напудренною косой Шёл представляться Императрице И не увиделся вновь с тобой. Понял теперь я: наша свобода Только оттуда бьющий свет, Люди и тени стоят у входа В зоологический сад планет. И сразу ветер знакомый и сладкий, И за мостом летит на меня Всадника длань в железной перчатке И два копыта его коня. Верной твердынею православья Врезан Исакий в вышине, Там отслужу молебен о здравьи Машеньки и панихиду по мне. И всё ж навеки сердце угрюмо, И трудно дышать, и больно жить… Машенька, я никогда не думал, Что можно так любить и грустить.

А в пресечката – дървена ограда, дом с три прозореца, сив тревен кът... Спрете, ватмане, спрете веднага вагона! Машенка, ти тук живееше и пееше, килим тъчеше за мене, жениха, къде е сега гласът ти, снагата къде е, може ли вече да си умряла! Как само стенеше в светлата стая, а аз с напудрена коса, отивах да се представя на Императрицата и никога вече не те видях. Разбрах сега: свободата ни е само отгоре струяща светлина, хора и сенки стоят пред входа на зоологическата градина от планети. И веднага вятър, познат и сладък, и зад моста лети към мене на конник дланта в ръкавица желязна и двете копита на неговия кон. Като вярна крепост православна в небесната е врязан Исакий, там ще отслужа молебен здравето на Машенка и за мене панихида. И все пак завинаги сърцето е мрачно, и трудно се диша, и с болка се живее... Машенка, никога не съм мислил, че може така да обичам и да съм тъжен.

Много трудно е да си представим у Гумильов, майстора на формата, такава непосредствена, чиста, детска като че ли неумела интонация, такива абсолютно непосредствени стихове. За какво става дума тук, какво общо има „Капитанската дъщеря“? Това е очевидно още едно напомняне за една руска революция, макар и неуспешна, за опита на Пугачов и за любовта, която се оказала заложница на страшните исторически промени. Само у Пушкин оцеляват и Гриньов, и Маша, докато тук загиват: „Нима си мъртва!“ и „панихида за мене“. Колкото и да поръчва молебен за здравето на Машенка, е ясно, че тя не е жива, и затова – „Машенка, никога не съм мислил, че може така да обичам и да съм тъжен.“. Това е любовта, това е личността, която е станала жертва на необратимите, катастрофални обществени промени.

Наистина после, както ми се струва, всичко се възстановява. Империята се изгражда наново и не случайно „Като вярна крепост православна в небесната е врязан Исакий“, не случайно „на конник дланта в ръкавица желязна и двете копита на неговия кон“ се устремяват, в края на краищата, към героя. Всички революции завършват с установяване на предишния ред, а предишният живот вече не може да бъде върнат. Трамваят е отминал, от него не е останало нищо, а животът си е отишъл. Такъв, струва ми се, е вътрешният сюжет на това стихотворение.

Гибелта на Гумильов, на пръв поглед случайна, е всъщност може би (има и такава версия) предопределена от това, че е бил по съдбоносен начин несъвместим със съветската власт. Ако не беше загинал така, щеше да е по друг начин. Но на мене кой знае защо ми се струва, че Гумильов, разтваряйки се в кръвта на съветската поезия и навлизайки в нея чрез Тихонов и Симонов, е бил всъщност поет на истинската съветска утопия, онази утопия за бъдещето, която някои идеалисти сред болшевиките имали предвид.

За съжаление, по трагично стечение на обстоятелствата се случило така, че и самата революция била смазана в първите си месеци; руската революция се превърнала в терор, а не в свобода. С този терор Гумильов бил безусловно несъвместим, въпреки че наследството на „Шатра“, книга за сбогуването със света, за радостните спомени от странстванията, остава по някакъв начин в съветската поезия с някаква случайна нотка. Съветската поезия мечтаела винаги за герои, за конквистадори, за усвояване на нови земи. Поне в това отношение поетическото безсмъртие на Гумильов му било дарено.

Ако Гумильов беше оцелял, какво щеше да пише?

Струва ми се, че пътят на Гумильов e следният, както сам казва:

                                                     

Но в мире есть иные области, Луной мучительной томимы. Для высшей силы, высшей доблести Они навек недостижимы.

„Но в света има други области, от мъчителна Луна измъчвани. За висшата сила, за висшата доблест те завинаги остават недостъпни.“

Пътят му водел към метафизиката. Затова си мисля, че Гумильов е щял да пише предимно за чекмеджето нещо в духа на Даниил Андреев, нещо мистично. Външно, струва ми се, е можел да стане един от изследователите на руската Средна Азия. Да се оттегли там, където Луговской написа вдъхновеното, разбира се, именно от него „На болшевиките от пустинята и пролетта“. Външният му живот, мисля, е щял да бъде изпълнен със странствания из съветските покрайнини, а вътрешният – с писане на текстове, непредназначени за публикуване. Щял е да се прослави като полярен или азиатски изследовател и е щял да доживее до седемдесетте години. През седемдесетте архивите му щяха да бъдат отворени и ние щяхме да видим най-великия, най-важния поет на епохата. Ето така, струва ми се, е щяло да бъде. Утопия за продължения живот на Гумильов има в романа на Успенски и Лазарчук „Погледни в очите на чудовищата“. Там има един прекрасен епизод, в който убива Жданов, отмъщавайки му за Ахматова. Нещо такова е можело да се случи.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА

Кой за каквото желае, а аз все за двата свята – Големия и Малкия. Прииска ми се да разкажа за един човек.

Някои изследователи смятат, че определил съдбата на световната история. Във всеки случай извършил няколко Големи дела – в исторически и в човешки смисъл. Но през по-голямата част от живота си живял в един съвсем малък свят, зает със също толкова малки дела.

Заинтересувах се от този удивителен китаец, когато заедно с ефемерната Анна Борисова се подготвях да пиша книга за руската Манджурия. Образът му така и не се побра в романа, беше твърде мащабен, затова там се споменава само бегло. Но знаех, че задължително ще се върна към него.

Първо, съвсем накратко, ще очертая фона на събитията.

Китай. Първата третина на XX век. Империята на богдиханите рухнала, разпаднала се на парчета. И всяко парче си имало свой отделен малък богдихан.

Целият североизточен край на Поднебесната се паднал на един силен човек на име Чжан Дзуолин. Прозвището му - „Мукденския тигър“.

Маршал Чжан Дзуолин

Бивш хунхуз (което, просто казано, означава бандит), той преминал на служба в императорската армия, направил там голяма кариера, а когато започнал хаосът, тръгнал бързо нагоре. За известно време дори превзел Пекин, но не успял да се задържи и отстъпил обратно на североизток. Затова пък държал Манджурия здраво, с железен юмрук. Общо взето, обикновен военен диктатор, в историята е пълно с такива.

Пътувал, пътувал и се взривил

През юни 1928 г. маршал Чжан Дзуолин загинал при диверсия, извършена на железопътната линия.

И до днес се спори кой го е премахнал: съветските или японските тайни служби. Диктаторът не се разбирал с никого, досаждал на всички, а районът бил изключително важен, стратегически – ключ към контрола над Китай.

По-вероятно е все пак атентатът да е организиран от японците. Те се надявали да станат главните печеливши от смяната на властта в Манджурия. Техните сметки били свързани с младия наследник на диктатора – Чжан Сюелян. (В китайската история го наричат обикновено „Младия маршал“, за разлика от баща му – „Стария маршал“.)

Лесно е да станеш маршал на двадесет и шест години, ако още в ранното си детство носиш златни еполети

Наследникът израснал точно такъв, какъвто следвало да се очаква: прахосник, плейбой, покерджия, колекционер на спортни автомобили, редовен посетител на дансингите, че на всичкото отгоре и морфинист.

Общо взето, японците не очаквали никакви проблеми с Младия маршал. По това време, следвайки същото ноу хау, те ухажвали друг млад безделник, бившия император Пу И - готвели се да го направят своя коронована кукла.

Но Чжан Сюелян изненадал неприятно японците. Той наистина бил женкар и наркоман, но в никакъв случай слабак. Стратезите на Квантунската армия трябвало да обърнат внимание на увлечението на младежа по авиацията – през двадесетте години страхливците не летели със самолети.

Оказвайки се начело на държавата и армията, Чжан Сюелян се проявил като човек, способен на решителни постъпки.

Преди всичко се отървавал от наркотичната зависимост. Това както и да е, лична работа. Но веднага след това Младият маршал извършил своята Първа постъпка. Скъсал отношенията си с Токио, за което му се наложило да разстреля двама близки съветници, японски агенти. Чжан Сюелян обявил, че неговата основна цел е силен и независим Китай.

Човек би могъл да предположи, че е честолюбец, който си проправя път към върховната власт, но точно тук той извършил своята Втора постъпка: отказал се доброволно от претенциите си за лидерство, за да не раздробява патриотичните сили. През следващите години Младия маршал оставал на втори план, в сянката на Чан Кайши, без да претендира за нищо повече. Това продължило дотогава, докато непримиримата враждебност на генералисимуса към комунистите не се превърнала в основна причина за военните неуспехи на Китай. Японците използвали успешно раздора в лагера на врага: разделяли и владеели.

Въпреки ордените, изглеждал доста несолидно

Тогава Младия маршал извършил своята Трета постъпка, най-важната. Арестувал шефа си, към когото се отнасял с почти синовна почит, и принуди генералисимуса да се помири с комунистите. Това събитие, случило се на 12 декември 1936 година, останало в историята под името „Сианският инцидент“. В резултат от краткотрайния съюз между Мао Дзедун и Чан Кайши китайските комунисти получили глътка въздух и избегнали разгрома. С течение на времето те се засилили дотолкова, че успели да покорят целия Китай. Така сегашната световна геополитическа ситуация, както и предвещаваният от всички бъдещ Век на Китай, са отчасти дело на Младия маршал. (Не е изненадващо, че в съвременната КНР Чжан Сюелян е смятан за национален герой.)

Но най-поразителна от всичко е Четвъртата постъпка на Чжан Сюелян. В исторически смисъл тя нямала голямо значение, но в човешки смисъл е трудно да бъде подценена.

Като издействал от генералисимуса съгласие за съюз с червените, Младия маршал не задържал Чан Кайши като заложник (за което настоявали комунистите), а го пуснал на свобода. Нещо повече – предал му се доброволно, без да иска снизхождение. Предателството, извършено дори в името на една висша цел, не заслужава прошка – такъв бил смисълът на този жест.

За съжаление, Чан Кайши се оказа по-малко великодушен. Не разстрелял изменника (бил твърде популярен), но и не го помилвал. Чжан Сюелян бил поставен под постоянен арест. Докато Чан Кайши се намирал все още в Китай, маршалът останал на континента. После го отвели на Тайван и продължили да го държат затворен. През 1975 г. неспособният да прощава Чан почина, но дори и тогава пленникът не бил амнистиран.

Преди смятах, че рекордьор сред политическите затворници е Рудолф Хес, който лежал зад решетките от 1941 до 1987 г. Но той е далече зад Чжан Сюелян. Него го държали под стража в продължение на 55 години. Едва през 1991 г. затворникът бил пуснат на свобода. След това живял още десет години и починал като столетник. В некролога на тайванския „Тайпе нюз“ отбелязали: „Беше добър човек, но наивен политик“.

Бих искал да зная какво става с обитателя на Големия свят, когато го принудят да се пресели в Малкия свят? Разбирате ли, когато мащабен човек, от рода на Мандела или Ходорковский, бъде вкаран в истински затвор, с решетки, надзиратели и карцери, неговият свят продължава да бъде все пак Голям, защото затворникът се противопоставя на Злото, той се бори.

С Младия маршал постъпили по друг начин. Неговото наказание приличало на изтънчено китайско мъчение.

Затворникът живеел в комфортни условия, с любимата си жена. Понякога дори пускали при него гости. Можел е да чете книги. Усъвършенствал изкуството на калиграфията. Събрал внушителна колекция от ветрила. И така нататък, и така нататък – в продължение на петдесет и пет години.

Тази принудителна идилия ми се струва ужасна.

Както у Шварц: „Живеят си другите – и нищо! Голяма работа – мечка... Не е пор все пак... Щяхме да я решем, да я опитомяваме. Тя щеше да ни танцува понякога...“

На 35 години му подрязали крилата, сложили го в златна клетка и го хранели с подбрано зърно. Пуснали го като деветдесетгодишен притежател на колекция от ветрила.

Много старият Млад маршал със съпругата си. Тяхната любов продължила повече от 70 години. Тя починала през 2000 г., а той – през 2001 г.

Макар че дявол го знае. На снимката Чжан Сюелян изглежда напълно щастлив.

Та си мисля: може би не трябва да го съжаляваме? Ами ако, лишен насила от бремето на Големия свят, е изпитал облекчение и е живял със спокойна съвест: колкото могъл, толкова направил, защо тогава да не се наслади спокойно на тихите радости на Малкия свят?

(Следва)

ПОРТРЕТНИ ФОТОГРАФИИ НА ДЖЕЙН СИЙМУР ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА „НЯКЪДЕ ВЪВ ВРЕМЕТО“ (1980 г.)

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: : Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

„Някъде във времето“ („Somewhere in Time“) е американска романтична фентъзи драма от 1980 г. на „Юнивърсъл Пикчърс“ (Universal Pictures), режисиран от Жано Шварц, с участието на Кристофър Рийв, Джейн Сйймур и Кристофър Плъмър. Лентата е филмова адаптация по романа от 1975 г. „Върни времето назад“ („Bid Time Return“) на Ричард Матисън, който е автор и на сценария.

Рийв играе ролята на Ричард Колиър – драматург, който е обсебен от снимката на млада жена в „Гранд Хотел“ на остров Макино, щат Мичиган. Чрез самохипноза той пренася съзнанието си назад във времето, в далечната 1912 година, за да открие любовта в лицето на актрисата Елиз Маккена (в ролята – Джейн Сиймур). Там обаче той в конфликт с нейния мениджър Уилям Фосет Робинсън (в ролята – Кристофър Плъмър), който се опасява, че една любовна връзка ще провали кариерата ѝ, и е решен на всяка цена да я спре.

Филмът е известен и с музиката си, композирана от Джон Бари, с участието на пианиста Роджър Уилямс. В него на няколко пъти звучи „Вариация № 18“ от „Рапсодия по тема на Паганини“ на Сергей Рахманинов.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1999 г. / ХИМИЯ / АХМЕД ЗЕУАИЛ

Ахмед Хасан Зеуаил (أحمد حسن زويل)

26 февруари 1946 г. - 2 август 2016 г.

Химия

(За неговите изследвания на преходните състояния на химичните реакции с помощта на фемтосекундна спектроскопия)

Ахмед Хасан Зеуаил е египетско-американски химик, останал в историята като „бащата на фемтохимията“. През 1999 г. получава Нобеловата награда за химия за своите пионерски изследвания на преходните състояния на химичните реакции с помощта на фемтосекундна спектроскопия. Той е първият египтянин и изобщо първият арабин, който печели Нобелова награда в научна сфера.

Пътят към науката

Роден е на 26 февруари 1946 г. в град Даманхур, Египет. Завършва бакалавърска и магистърска степен в Александрийския университет, след което заминава за САЩ, където защитава докторат (PhD) в Пенсилванския университет през 1974 г. След кратък постдокторантски престой в Калифорнийския университет в Бъркли, през 1976 г. се присъединява към Калифорнийския технологичен институт (Caltech), където работи до края на живота си и оглавява катедрата по химическа физика „Лайнъс Полинг“.

Научен пробив: Какво е фемтохимия?

Преди работата на Зеуаил учените можели да изследват химичните реакции само по техните изходни вещества и крайни продукти. Процесът на разкъсване и образуване на химични връзки е обаче изключително бърз и изглеждал невъзможен за улавяне в реално време.

Зеуаил преобръща това, като разработва техника, използваща изключително кратки лазерни импулси. Продължителността на тези импулси се измерва във фемтосекунди.

Мащабът на една фемтосекунда: Ена фемтосекунда е равна на 10^-15 секунди (една квадрилионна част от секундата). За да си го представим: една фемтосекунда се отнася към една секунда така, както една секунда се отнася към 32 милиона години.

Чрез тази „ултрабърза фотография“ (използваща лазерни импулси вместо светкавица) Зеуаил успява буквално да заснеме молекулите в момента на тяхната трансформация – т.нар. преходно състояние. Това позволява на научния свят да разбере защо някои химични реакции се случват, а други не, и как точно се държи материята на атомно ниво.

Други научни приноси

След Нобеловата награда Зеуаил не спира дотам. Той пренася фемтосекундната концепция в електронната микроскопия, като разработва 4D електронната микроскопия. Тя добавя времето като четвърто измерение към класическата микроскопия, позволявайки на учените да наблюдават промените в структурата на материята (както на неогранични материали, така и на биологични обекти) в реално време и пространство.

Обществена дейност и признание

Зеуаил е изключително влиятелна фигура не само в науката, но и в научната дипломация. Назначен е в Президентския съвет на САЩ по наука и технологии (PCAST) при Барак Обама и става първият научен пратеник на САЩ в Близкия изток. Освен това подкрепя пламенно образованието и науката в своята родината. По негова инициатива е създаден Научно-технологичният град „Зеуаил“ (Zewail City of Science and Technology) край Кайро – проект, целящ да върне Египет на световната научна карта.

Ахмед Зеуаил умира на 2 август 2016 г. в САЩ на 70-годишна възраст. Погребан е с държавни почести в Кайро, оставяйки след себе си наследство, което променя начина, по който човечеството вижда динамиката на микросвета.

Съставил: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ

ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

Посланието до римляните имало най-голям ефект от всички съчинения на Павел. До голяма степен това се дължи на факта, че в него Павел разглежда всички основни богословски въпроси на своето време. Посланието показва основните аспекти на Павловото тълкуване на Евангелието. То разкрива също така по-пълно възгледите на Павел за своята проповед благодарение на повода, по който е написано.

Повод и цел на написването

Посланието до римляните е единственото, което Павел адресира до църква, която не е основана от него. Написано да разгледа редица проблеми, то било същевременно и изпитание. Павел казва ясно, че не е бил преди това в Рим и още по-малко е основавал там църква (1:10–15). Внимателното прочитане на посланието показва, че в него Павел излага самата същина на своята проповед и изводите, които си прави. Защо тогава му било необходимо да ги обяснява на църква, която нито е посещавал, нито е основавал? Ключът към отговора се намира в края на посланието, където Павел заявява желанието си да отиде в Рим и да се възползва от неговата помощ за осъществяване на мисия в Испания (15:23–24). Изглежда, че Павел искал римските християни да му окажат морална и финансова подкрепа.

Но в посланието Павел не само разяснява своите възгледи за Евангелието, но и ги защитава. Следователно написал толкова пространен текст (най-голямото от неговите послания), защото римляните имали твърде мъглява представа за неговата личност и за неговите възгледи. Или дори по-лошо – чували са много за него, за мисията и проповедта му (например: 3:8; 6:1, 15; 7:1), но тези слухове предизвиквали подозрения у тях. Ако е така, Павел е написал посланието, за да даде пълен отчет за себе си и за своите възгледи, да изложи ясно същината на своята проповед и да разсее по този начин опасенията на своите читатели. И всичко това, за да си осигури подкрепа за своята мисия на запад. Именно затова от всички Павлови послания Посланието до римляните дава най-ясна представа за неговите възгледи.

Тема на посланието

След стандартното начало, в което назовава себе си и своите адресати и отправя за тях благодарствена молитва, Павел сам посочва темата на посланието: „Не се срамувам от благовестието Христово, понеже то е сила Божия за спасение на всеки вярващ, първом на юдей, сетне и на елин. Защото в него се открива правдата Божия от вяра във вяра, както е писано: "праведният чрез вяра ще бъде жив" (1:16–17).

Това твърдение заслужава внимателен анализ. Павел не се срамува от благовестването. Той по-скоро се гордее с благата вест, която проповядва. Защото това благовестване служи на Бога като сила за спасение. Подразбира се, че други сили не съществуват. Спасението идва при повярвалите. Думата „вяра“ е превод на гръцка дума, която в глаголната си форма означава буквално „уповавам се“. За Павел вярата не е въпрос на интелектуално съгласие за приемане на редица твърдения за Бога, Христос, Възкресението и още неща. Да вярваш означава да бъдеш напълно уверен и да се уповаваш на нещо, да имаш пълно доверие. В посланието Павел подчертава, че Божието спасение достига тези, които вярват в Христос, тоест тези, които се уповават изцяло на Неговата смърт и възкресение и вярват, че чрез тях ще станат праведни пред Бога. Това спасение достига първо до юдеите, а след това и до елините (под които Павел разбира езичниците). Юдеите са получили първи благовестието, защото Исус бил юдей. Но то е стигнало сега и до езичниците.

В благовестването се открива Божията праведност. То е праведно, защото Бог спасява юдеите и езичниците. С което Той не се отказва от Своите обети към еврейския народ. Това е основна тема на Посланието до римляните. Бог все още е Бог на юдеите. Смъртта и възкресението на Исус са именно изпълнение на обетите, дадени на юдеите. Именно чрез Христос Бог дава спасение на юдеи и езичници. Юдейските писания провъзгласяват благата вест. Тук Павел цитира пророк Авакум за живота чрез вярата. За Павел онези, които са станали праведни пред Бога чрез вяра, ще намерят живот, както е предсказал пророкът.

Модели за спасение у Павел

Преди да бъдат представени възгледите на Павел за неговата проповед, ще е полезно благовестването му да бъде разгледано в по-широки рамки. Една из основните трудности в посланията на Павел е в това, че тълкува различно спасителния акт, извършен от Бога. Той използва различни модели, за да обясни как точно смъртта и възкресението на Исус водят до спасение. Сред различните модели, които Павел използва, могат да се отделят два модела: юридическия модел и съучастния модел Те имат различни теоретични основания, но Павел не ги смята за противоречиви. Те просто показват и обясняват чрез различни образи как „въздействат“ смъртта и възкресението на Исус, носейки спасение на хората, отпаднали от Бога.

Юридически модел

При разбирането на този модел не би трябвало да възникнат трудности, защото използва образи и идеи, които знаем от нашия личен опит. В него Бог е изобразен като Законодател и Съдия. Той е дал на хората Закона, но те, за съжаление, са го нарушили. Всички са го нарушили. В този модел грехът е непослушание спрямо Божията воля. Но понеже е също и Съдия, Бог е признал хората за виновни и ги е осъдил на наказание. Наказанието е при всеки случай смърт. Така че всеки е подвластен на смъртта, защото всеки греши.

В този модел Христос умира, за да понесе наказанието, което трябва да понесе всеки. Нека го представим с други думи. Ако наказанието за дадено провинение е глоба, но престъпникът не може да я плати, на теория би могъл да се намери някой, който да плати глобата вместо него и по този начин да го освободи. Но в нашия случай наказанието е смърт. Исус умира доброволно за другите и Бог приема откупа. Доказателство за това е възкресението на Исус от мъртвите. Той възкръсна, защото дългът е бил платен и не се изисква повече плащане. Възкресението на Исус показва, че разплатата е осъществена. Тя обаче има сила само ако онези, които трябва да понесат наказанието, я приемат. И именно в това се състои вярата – да се приеме смъртта на Исус като откуп за греха на всеки човек. В този модел Законът не може да спасява. Законът е част от проблема. Като го нарушават, хората заслужават наказание. Решението може да бъде само извън Закона: чрез Христос, Който е понесъл наказанието за другите и бива приет чрез вярата.

Съучастен модел

Съучастният модел изглежда съвсем различно. Внимателният читател ще забележи, че за Павел грехът е не само акт на непослушание. Понякога Павел говори за него като за космическа сила, която се опитва да пороби хората и ги принуждава да постъпват според нейното желание (например в гл. 5–7). В този модел грехът е също проблем на човека, но не в юридическия смисъл, не като акт на непослушание. В апокалиптичен смисъл грехът е поробил всички хора, откъсвайки ги от Бога. Но ако проблемът е в поробването, решението му е в свободата. И смъртта на Исус носи свобода.

В съучастния модел Исус поел последствията от греха върху Себе Си и умрял на кръста, като премахнал по този начин властта на греха. И тук крайъгълен камък е отново възкресението. Не защото Бог е приел откупа за греха (както е в юридическия модел), а защото Христос е победил властта на смъртта. А щом е победил най-великата сила – смъртта, това означава, че е победил и останалите сили, включително и греха.

Всичко това може да обясни как Исус се освобождава от властта на греха и смъртта. Но как се отнася то към хората? В този модел спасението не се приема чрез вяра (увереност, че цената на наказанието е платена от Христос, както е в другия модел), а чрез кръщенето. Павел вярвал, че когато човек се кръсти в името на Исус, той става по мистичен начин съучастник в Неговата смърт. Както Христос бил положен под земята след Своята смърт, така и човекът се потапя във водата. В този момент на съучастие в Христовата смърт човекът се съединява (мистично) с Христос. Затова наричам този модел съучастен. Защото при кръщаването човекът се съединява с Христос, което означава, че се освобождава от греха заедно с Него.

Така чрез кръщаването Христос освобождава хората от силите, които са поробили целия свят. Този възглед е изразен най-добре в глава 6, но стои и зад много изречения на Павел в глави 5–8.

Сравнение на двата модела

И в двата модела проблемът е грехът. В единия от тях грехът е акт на непослушание, а в другия – космическа сила. И в двата модела решение на проблема е смъртта на Исус. Но в единия модел тя означава изкупление за престъплението, а в другия победа над силите, враждебни на Бога. И в двата модела ключова позиция заема възкресението. Но в единия защото показва действеността на разплатата, а в другия защото показва поражението на силите на греха и смъртта. И в двата модела спасението идва чрез Исус, Неговата смърт и Неговото възкресение. Но в единия чрез приемане на Неговата изкупителна жертва, а в другия чрез кръщаване в Неговата смърт.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Други модели за спасение според Павел Освен юридическия и съучастния модел, Павел представя акта на спасението чрез Христос и по други начини. Той обяснява рядко тези аналогии в подробности. Да разгледаме следните модели. • Понякога Павел представя спасението като примирение. Двама души са се скарали и тогава се намесва Посредник (Христос), Който принася Себе Си в жертва и възстановява техните взаимоотношения (вж. 5:10). • Друг път Павел изобразява спасението като изкупление, при което животът на човека е откупен от Бога с цената на Христовата кръв, точно както се купува роб със злато (3:24; 8:23). Но Павел не уточнява никога от кого или от какво е откупен човекът (от космическите сили? от дявола? от греха?). • Трети път Павел описва смъртта на Христос като жертвоприношение, подобно на жертваните животни в юдейския Храм, които имали за цел да донесат примирение с Бога. Този възглед се основава на древното разбиране, че кръвта на жертвата заличава греховете на хората. Техническият термин, който Павел използва за това, е „изкупление“ (вж. 3:25). Всички тези модели не се изключват взаимно. Понякога Павел използва по няколко от тях в рамките на едно и също изречение. Като пример може да се разгледа един богат в богословски смисъл откъс от Посланието до римляните (3:21–26). В него Павел използва едновременно юридическия модел, съучастния модел, модела на изкуплението и модела на жертвоприношението.

Павел не виждал противоречие между тези модели. В неговия ум те са свързани помежду си чрез множество нишки. Причината за греха (непослушанието) е в това, че всеки е поробен от греха (като космическа сила); а причината за робството на греха е грехът (актът на непослушание) на първия човек – Адам; именно този акт довел на света греха (космическата сила). Този, който има вяра (който се уповава на извършената разплата), ще бъде също така и кръстен (ще удържи победа) и т. н.

Повече от всички други съчинения на Павел, Посланието до римляните предполага именно тези два модела. Препрочитайки го отново, обърнете внимание на това какво казва Павел за греха. Във всеки отделен случай се питайте какво означава този термин. Също така обръщайте внимание на всичко, което Павел казва за важността на вярата, за кръщаването, за примиряващата жертва и за силите, противостоящи на Бога.

Ходът на разсъжденията на Павел

Накрая ще предложа кратко, последователно изложение на аргументите в Посланието до римляните.

Дилемата на човека: всички са прокълнати (1:18 – 3:20). Както езичниците (1:18–32), така и юдеите (2:1–29) са откъснати от Бога, защото са извършили грях (юридическата теория, 3:1–8) и всички се намират под властта на греха (съучастната теория, 3:9). Точно това казват и Юдейските писания (3:10–20).

Божествено решение. Спасение чрез Христовата смърт (3:21–31). Жертвата на Исус, а не Юдейският закон носи спасение, затова елините и юдеите са равни пред Бога.

Евангелието е предсказано в Писанията (4:1–25). Писанията говорят за това, че Авраам е станал праведник чрез вярата си в Бога, а не чрез спазването на Закона.

Смъртта и Възкресението на Христос освобождават от робството на силите, противостоящи на Бога (5:1 – 8:39). Вярващите са спасени от идващия Божи гняв (5:1–11) и от смъртта, донесена на света от Адамовия грях (5:12–21). Съединени с Христос, те са победили властта на греха и смъртта (6:1–23). Те вече не са роби на греха (7:1–25). Човешката плът, поробена преди това от греха, не е подвластна вече на неговата сила (8:1–17). Силите на греха и смъртта ще бъдат унищожени и тогава спасението ще се извърши окончателно (8:18–39).

Евангелието съгласно с думите на Бога към народа на Израил е изпълнение на Неговите обети (9:1 – 11:36). Това е ключова част на посланието. Спасението, което Бог дава чрез Христос, не е нарушаване на Неговия Завет с Моисей. Напротив, то съответства на това, което Бог е правил преди, защото винаги е избирал хората по Своя воля, а не според делата им. Юдеите се надяват погрешно да намерят спасение в Закона. Мнозина от тях били неверни, но Бог е верен на Себе Си и ще спаси юдеите. Спасението на езичниците ще събуди ревност у юдеите, така че те ще се обърнат отново към Бога, като по този начин ще се изпълнят Неговите намерения за избрания народ и за целия свят.

Евангелието е свободно от Закона, но не води до беззаконни постъпки (12:1 – 15:13). Вярващите в Христос трябва да живеят с жертвена любов един към друг и да бъдат праведни, следвайки Божите заповеди.

Завършек (15:14 – 16:27). Накрая Павел обяснява причината, подтикнала го да напише посланието, представя плановете за своите пътувания и изпраща поздрави до много членове на общината.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Посланието до римляните е последното, написано от ръката на Павел. Не е известно дали е използвал наистина помощта на римляните за пътуване до Испания. Според книгата „Деяния“ преди да се отправи на запад бил задържан под стража в Йерусалим. Но все пак отишъл в Рим, за да изиска съд от императора. Този факт изглежда малко вероятен (императорът е зает човек). Но има вероятност Павел да е завършил наистина дните си в Рим. По-късната традиция твърди, че е приел там мъченическа смърт през 64 г. по време на Нероновите гонения срещу християните.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН / БОЯТ ПРИ СЕЛО ГРАЧИ, КОТА 90 / 28 ДЕКЕМВРИ

Текстът на книгата е трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3.1 Pro и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ / 10 НОЕМВРИ

ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА - / 11 НОЕМВРИ / ПРЕМИНАВАНЕТО НА ДУНАВА ПРИ ЧЕРНА-ВОДА — ст. ФИТЕЩИ

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН - / 15 ДЕКЕМВРИ / 16 ДЕКЕМВРИ / 17 ДЕКЕМВРИ / 18 ДЕКЕМВРИ / 19 ДЕКЕМВРИ / 20 ДЕКЕМВРИ / 21 ДЕКЕМВРИ / 22 ДЕКЕМВРИ

БОЯТ ПРИ СЕЛО ГРАЧИ, КОТА 90 - / 23 ДЕКЕМВРИ / 24 ДЕКЕМВРИ / 25 ДЕКЕМВРИ / 26, 27 ДЕКЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН

Боят при село Грачи, кота 90

28 декември

Нощта минава в рядка патрулна и артилерийска стрелба. Според оперативната заповед на армията № 70. от XII. 916. г., 11 ч. 30 м. сл. пл., „противника е отстъпил с левия си фланг на линията с. Лункавица. к. 197.

Конната дивизия да овладее к. 161., като за атаката засили пехотните си части срещу к 161. с още една пех. дружина и да действува със съсредоточен артилерийски огън по височината; 4. пех. дивизия да съдействува на атаката, като вкара в действие повече батареи срещу к. 161.“

Въз основа на тази заповед по конната дивизия се отдава оперативна заповед № 49. от 28. XII. 916. г , която даваме изцяло по долу.

Поверително.

Оперативна заповед

по

конна дивизия

№ 49.

Щаб с. Туркоя.

29. декмври 1916. г. 2 ч. 30 м. пр. пл.

Карта 1:200,000

§ 1. След вчерашните оживени боеве по целия фронт противника е бил принуден да отстъпи и нашите части са достигнали линията: р. Дунав, 2 км. северно от с. Гречи, и рекичката, която тече през това село — 1 км. с. з. от к. 456. — левия бряг на р. Лункавишка — височините юго-западно от село Рашел—с. Рашел.

§ 2. Днес армията ще продължи настъплението си все със същата цел, да отхвърли противника от укрепената му позиция и завладее тет де-пона при гр. Мачин.

Задачата за усилената конна дивизия остава същата — да отблъсне противника от позицията му от р. Дунав — през к. 90. — до к, 161. включително и завладее Мачин.

Заповядвам:

а) Командира на 9. резервен германски полк, полковник Вобринг, който е обединил вече командването на всички части придадени на конната дивизия, да настъпи с пехотата под прикритието на мъглата, или артилерията, за да се приближи още повече към неприятелската позиция, където да се окопае и чака заповед за обща атака; да групира по възможност повече сили за атака на к. 161; да вземе мерки против контра-атаки, които противника би предприел срещу левия ни фланг и мерки за тясна свръзка с 4. пех. Преславска дивизия.

б) Началника на артилерията — в съгласие с командира на 2. тежък артилерийски полк — да премести някои от полските и тежките батареи още тази нощ напред по начин — да може да обстрелват с още по-ефикасен огън неприятелската позиция; да прикриват настъплението на пехотата и да подготви и поддържа атаката, както на к. 161. и височините далеч северно от тази кота, тъй също и к. 90. Независимо от това да изпрати един артилерийски взвод в разпореждане на началника на лявата отбранителна застава.

в) Началника на лявата отбранителна застава — командира на 4. конен полк — подполковник Венедиков с 2 ескадрона, колоездачната рота и един артилерийски взвод да охранява левия фланг на бойното разположение, да настъпи през теснината между р. Дунав и блатото от с. Иглица към с. Каркалиу и завладее последното село.

г) Войски в мое разпореждане — полковник Вуйчев — с 1. конна бригада да се разположи зад средата на бойния ред и да изпрати офицери, които да рекогносцират предлежащата местност за в случай на действие в конен строй.

§ 3. Заповед за започване общата атака и за усилената артилерийска стрелба ще дам допълнително.

§ 4. Дадените до сега разпореждания относително до санитарната и ветеринарната служба, попълването на бойни припаси и обозите остават в сила.

§ 5. Аз ще се намирам на наблюдателния пункт — височината 3 км. юго-западно от с. Гречи.

Началник на 1. конна дивизия.

(п) Генерал-майор Колев.

И. Д. началник щаба,

(п) Майор Соларов.

Поради слабия числен състав в пехотата, широкия фронт на дивизията и упоритата съпротива на противника (който вкарва в действие нови батареи и пехотни части), което предсказва, че при удобен случай той би могъл да премине в контър-атака и ние бихме рискували артилерията си недостатъчно охранявана по фронта.

Вън от всичко това, противника се е окопал с телени мрежки, а частите нямат ножици за рязане на тел. Началника на дивизията се вижда принуден да преустанови проектираната атака, за което донася в армията

Тук даваме изцяло донесението на командира на Смесената бригада, полковник Вобринг от 28. декември, от което се вижда развитието на действията и отдадената от него заповед за този ден.

Началнику 1. конна дивизия

По заповед от армията на 27. октомври, 2 ч. 30 м. сл. пл., приех командването на всички пехотни части от кавалерийската дивизия: българския комбиниран полк с 4 дружини и 9. германски резервен полк с три дружини.

Двата полка в това време заемаха следното положение: комбинирания полк, дружини в първа линия от дясно на ляво: 4/31 в с. Гречи; от него до шосето 2/48; от шосето до Дунава 4/19.

В резерв зад десния фланг в с. Гречи 1/11.

9. германски резервен полк 2. дружина в Гречи; 1. и 3. дружини при кръстопътя между шосето Сатул Ноу — Мачин и пътя Туркоя за шосето Сатул-Ноу — Мачин.

Щаба на полка се намира на наблюдателния пункт на дивизията.

Целия полк беше в дивизионен резерв.

Цялата артилерия почна престрелка по неприятелските позиции, особено по окопите на височината 161. в 2 ч. 30 м. сл. пл. В 3 ч. започна стрелбата на поражение по окопите на к. 161., атаката на която беше заповядано на комбинирания полк.

Към 4 ч. сл. пл. русите не можаха да издържат силния наш артилерийски огън върху височината и напуснаха в бягство своите позиции на южните склонове на к. 161., като отстъпиха на северо-западна посока.

Намиращите се срещу к. 161. части от комбинирания полк, които бяха настъпили в 4 ч. заеха неприятелските окопи и плениха няколко офицери и около 100 войника.

Комбинирания полк получи, при заемането на южните окопи, бърза заповед да атакува с цялата си линия заетите още руски окопи.

2. дружина от 9. германски полк биде привдигната към рътлината и юго-западно от Гречи вече под силния неприятелски пушечен огън.

1. и 3. дружина от 9. полк бидоха предвигнати зад наблюдателния пункт на дивизията.

Преди първа дружина да бъде достигнала до там, тя беше изпратена в 4 ч. 15 м. преди пл. по заповед от дивизията за охрана на фланга на комбинирания полк към к. 90., с допълнителна заповед — да вземе участие, ако стане нужда, в атаката на комбинирания полк. Настъплението на комбинирания полк неможа да напредне на десния фланг, поради действието на неприятелския шрапнелен огън на откритата местност. По тази причина, предната линия получи заповед да се окопае и по-нататъшното настъпление биде отложено до настъпване на тъмнината.

В 4 ч. 20 м. сл. пл. дадох следната заповед до бригадата:

1. По заповед от армията съм назначен за през време настъплението към Мачин командующ на всички пехотни части на конната дивизия (с право на бригаден командир).

2. С настъпване на тъмнината да се заеме следното разпределение на участъците:

Десен участък — комбинирания полк (подполковник Георгиев) 4/31, 2/48, 4/19, 1/11) от к. 161. включително до шосето Сатул-Ноу — Мачин, изключително.

Ляв участък: 9. германски резервен полк (без 3. дружина) командир Мюмуер от шосето Сатул-Ноу — Мачин (включително) до Дунава.

Пехотата от предната линия през нощта да настъпи към противника до непосредствено съприкосновение с него.

Донесенията за събитията през нощта и за позициите на нашите предни линии, а особено за разстоянието до противника, да се отправят по телефона до мен.

4. 3/9 остава като резерв на бригадата при наблюдателния пункт на дивизията.

5. Наблюдателния пункт на бригадата ще се намира само там и да бъде устроена телефонна станция, с която частите да се свържат.

Към 6 ч. сл. пл. силни руски патрули опитаха да настъпят срещу българските позиции на к. 161. С силен артилерийски и пехотен огън те бяха отбити.

През нощта нашите войски продължиха да настъпват. Резултата от това се вижда от донесението на двата полка.

Комбинирания полк донася:

От наблюдателния пункт на могилата в с. Гречи. 28. XII. 916. г. 4 ч. 45 м. пр. пл. Донасям, че дружините на подчинения ми полк при настъпване на нощта заеха своите участъци: от височината 161., включително, до шосето Сатул-Ноу — Мачин, при което три дружини и една рота са на първа линия, а останалите три роти като полкови резерв.

През нощта имаше схватки между нашите и неприятелските патрули. Първата линия е в съприкосновение с противника.

Командира Сборния полк.

9. германски полк донася: 2/9. (намираща се в дясно в свръзка с Комбинирания полк) е настъпила до 500 крачки от неприятелските позиции на к. 90. Допиращата се до нея българска дружина заема около 900 метра по-назад с фронт на северо-изток.

2/9. има в резерв две роти и картечната рота. 1. дружина (в ляво от втора до блатото) се намира средно на около 300 м. пред неприятелските позиции на к. 90. Левия фланг ѝ е извит по такъв начин, че се намира на около 2000 метра от с. Каркалиу.

1/9. има в резерв: 1 рота зад центра на дружината, един взвод зад левия фланг до блатото, за охрана на левия фланг — 1 взвод картечница.

Руската позиция на к. 90. показва две една зад друга лежащи линии окопи, отчасти покрита, и с малки изключения една телена мрежа от 2—3 кола широчина.

Селото Каркалиу изглежда да е силно заето от пехота с картечници.

В 3 ч. сутринта два взвода от картечната рота № 1., които отивали да заемат мястото си на позицията, се заблудили и се натъкнали на руската позиция, гдето били обиколени и обстреляни от всички страни.

Само един ранен се завърнал. Загубени са: 4 картечници с прислугата им (3 подофицера и 25 войника). 28. XII. 916. г.

(подп.) Полковник Вобринг.

Атаката на отбранителната застава в посока на село Каркалиу, която трябва да се извърши по съвършено открита и равна местност с тесен фронт, пресечена с два ръкава, втория от които е пред неприятелските окопи, също така е изоставена.

Частите от заставата достигат само до първия ръкав и там се окопават.

(Следва)