МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ИМЕН ДЕН“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ИМЕН ДЕН

Предполагах, че до село Горки има само около три версти. Но не рискувах да тръгна пеша. Пролетната кал стигаше буквално до колене.

Точно до гарата, пред кооперацията, стоеше селска каруца. Застаряващ мужик със зимна шапка се занимаваше с нещо около коня.

— Кажи, чичо — попитах аз, — ще ме подхвърлиш ли до Горки?

— Може да те подхвърля — каза мужикът, — само че нямам сметка да те карам даром. Една рубличка ще трябва да ми дадеш, добри човече. Пътят е много труден.

Седнах в каруцата и тръгнахме.

Пътят беше наистина ужасен. Изглеждаше така, сякаш е измислен с тънката сметка, че всичката пролетна гнусотия от всичките околни ниви ще се стича точно тук. Рядката кал покриваше колелото почти до главината.

— Каква кал само — казах аз.

— Водата е, разбира се, много — отвърна равнодушно мужикът.

Той седеше отпред на каруцата, провесил крака надолу, и непрестанно цъкаше с език на коня.

Между другото, той цъкаше с език абсолютно през целия път. И щом престанеше да цъка дори за минута, конят подръпваше уши назад и спираше добродушно. Бяхме отминали на около сто крачки, когато изведнъж зад нас, пред кооперацията, се разнесе неистов женски вик.

Някаква жена със сива забрадка, махайки силно с ръце и ругаейки на поразия, бързаше след каруцата, придвижвайки се с усилие в рядката кал.

— Ти какво правиш бе, ненормалник такъв! — крещеше жената, като на някои думи преминаваше в пълен писък. — Кого си качил бе, проклетнико? Нехранимайко, нещастник!

Моят мужик се озърна и се усмихна в брадичката си.

— Ех, че напаст жена — каза той с усмивка, — как само ги реди?

— И какво иска? — попитах аз.

— Дявол я знае — каза селянинът и се изсекна. — Сигурно иска да се качи в каруцата. Не ѝ се ще, изглежда, да шляпа в калта.

— Ами да се качи де — казах аз.

— Трима души не може да изтегли — отвърна той, — много е труден пътят.

Жената, вдигнала полите си до корема, настъпваше все по-бързо, но в такава кал беше трудно да ни настигне.

— Ти какво, уговорка ли имаш с нея? — попитах аз.

— Как уговорка? — отвърна мужикът. — Това е жена ми. Защо трябва да се уговарям напусто с нея?

— Какво говориш? Жена ти ли? — учудих се аз. — Е, защо не я качи тогава?

— Ами довлече се и тя. Имен ден има днес, знаеш ли. За покупки дойдохме. В кооперацията...

На мене, като градски човек, ми стана ужасно неловко да се возя в каруцата, още повече че жената с имения ден кълнеше сега все по-силно и по-силно и мене, и роднините ми, и своя наполовина почтен съпруг.

Дадох на мужика една рубла, скочих от каруцата и казах:

— Нека да седне жената. Аз ще походя.

Мужикът взе рублата и, без да сваля шапката си от главата, я пъхна някъде под косата.

Но не спря да чака жена си, която имаше имен ден. Зацъка отново с език и потегли напред.

Аз крачех мъжествено до него, държейки се с ръка за каруцата, после попитах:

— Е, защо не я качиш?

Мужикът въздъхна тежко:

— Пътят е много труден. Не бива да се качва сега... А и нищо ѝ няма на жената. Тя моята е дявол, жилава.

Аз се покатерих отново в движение на каруцата и стигнах така чак до селото, стараейки се вече да не гледам нито към моя колар, нито към жената с имения ден.

Селянинът мълчеше мрачно.

И едва когато спряхме пред къщата, проговори:

— Много е труден пътят, това ще кажа. За такъв път трябва да се взимат по три рубли.

Докато се разплащах с коларя и разпитвах къде мога да намеря председателя, жената с имения ден се приближи. Потта се лееше буквално от нея. Тя оправи полите си и без да поглежда мъжа си, попита просто:

— Да разтоварвам ли?

— Разбира се, че ще разтоварваш — рече мужикът. — Няма стоката да стои вечно тук.

Жената отиде до каруцата и започна да разтоварва покупките, пренасяйки ги в къщата.

1926 г.