МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БРАК ПО СМЕТКА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

— Преди, граждани, беше къде-къде по-просто — каза Григорий Иванович. — А за ергените всичко беше като на длан. Ето ти, да речем, булката, ето ти майка ѝ, а ето и зестрата. А ако има зестра, въпросът е каква е тази зестра: пари ли са, или може би е къщичка със здрави основи.

Ако са пари — благородният родител обявява сумата. А ако е къщичка със здрави основи, разговорът пак е друг — каква е тази къщичка? Може да е дървена, а може и да е каменна. Всичко е видимо, всичко е ясно и няма никакъв фалш.

Е, ами сега? Я да се опита сега някой ерген да разбере — пълна каша! Защото сегашният родител няма такъв навик — да дава пари. А за ония ергени, дето се ориентират по имуществото — още по-зле.

Да речем, недвижимо имущество — виси на закачалката шуба. Е, виси си и толкоз. Виси месец, виси и два. Всеки ден, например, можеш да я гледаш и с ръце да я пипаш, но като се стигне до същината, тази шуба, ако обичате, е на наемателя и изобщо не е на булката. Или пък юрганът. Гледаш го — юрган, а като легнеш на него — натъпкан с пера.

Ето ти тебе имущество! Такова имущество само ще ти скъса нервите.

Ах, какво ли не се случва на този свят — пълна каша! Аз съм стар революционер от девета година, във всички партии съм бил и пак ми се вие свят и не разбирам нищо.

Единствените булки, дето стават, са тези, които са на държавна служба. При тях няма измама: заплата, разряд, категория... Ама и тук може да се минеш.

Харесах си аз една такава. Смигнахме си. Запознахме се. Сладки приказки, къде, викам, служите, колко получавате? В смисъл, какъв ви е разрядът и щатът? — Служа, казва, в един склад. Заплатата ми е такава и такава.

— Е, викам, мерси и отлично. Вие, казвам, ми харесвате. И разрядът ви е симпатичен, и заплатата си я бива. Да се запознаем.

Започнахме да ходим с нея на кино. Плащам аз. Ходихме така седмица-две — и ѝ поставям ултиматум: поканете ме, казвам, вкъщи.

Покани ме вкъщи. А, разбира се, вкъщи — старата ѝ майчица. Таткото — такъв един стар революционер. Дъщерята — булка, а до нея аз — нещо като младоженец.

Но това не е всичко. Ходя им на гости и оглеждам. С майката си говоря на философски теми: как, викам, я карате, не е ли зор? Да не се наложи, пази боже, да помагам? — Не — отвръща, — за помощ дума да не става. А колкото до зестрата, няма да те лъжа — зестра няма. Макар че малко бельо и половин дузина лъжици можем да отделим.

— Ах — казвам, — бабке, цвете божие! Половин дузина или цяла — ще видим. Струва ли си да говорим за това преждевременно. Аз — казвам — и така харесвам дъщеря ви — все пак петнадесети разряд, привилегии, купони... Това ми е като зестра.

Е, бабката, божието цвете, се разплака. И таткото, старият революционер, се просълзи.

— Какво пък — казва, — щом е така, жени се, драги. И така, годеж. Разговори. Въздишки.

А бабката — божието цвете, взе да намеква за църквата. Не било зле, видиш ли, да минем през нея.

А аз викам: — Ще минем и без нея. Аз – викам – съм стар революционер. Не дочаках чистката, напуснах партията. Не мога да вървя против съвестта си. Не настоявайте.

Поплака си бабката. И таткото, старият революционер, се просълзи. Но се съгласиха.

Оженихме се.

Сутринта младата, красива съпруга заминава на работа, а в четири се връща. И в ръцете си носи едно пакетче.

Е, разбира се, отново нежни думи – ставай, Гриша, дето се вика, рани от лежане ще ти излязат.

И пак сълзи от щастие и меден месец.

И ето, продължава тази дискусия вече два месеца по новия стил.

Но веднъж младата, красивата съпруга идва без пакетче и като че ли плаче.

– За какво – казвам – плачете, да не сте загубили пакетчето, опазил Господ? – Ами не – казва тя, – какво ти пакетче? Има съкращение и ме уволниха.

– Я стига – казвам, – за Бога! – Да – казва тя.

– Позволете – казвам, – аз от вас зестра не искам, но – казвам, – на службата разчитах.

А младата съпруга е неутешима.

– Да – казва тя, – уволниха ме като омъжена.

— А, моля — казвам, — аз ще отида във вашата служба, да се разберем. Това е немислимо.

И ето, нахлузих набързо панталона и излязох.

Отивам. Завеждащият — един такъв стар революционер с брадичка.

Аз му обяснявам на негодника всичко от игла до конец, а той се запънал и вика: нищо не зная. Аз му говоря за зестрата, а той казва: в семейни дела не се меся.

Казвам: — И аз съм стар революционер, от пета година. А той ме моли да напусна по живо, по здраво. Сбогувах се с него и хайде вкъщи. Прибирам се. Съпругата седи и не плаче.

— Какво — викам, — спряхте ли да плачете! Аз — викам — се ожених за вас, а вие - съкратена? Хващам я за ръка и отиваме при майка ѝ. — Благодаря — викам — за услугата. Да не мислите, че като сте дали дузина лъжици, това е всичко? Е, бабичката — божата душица, избухна в сълзи. И таткото, старият революционер, се просълзи.

— Всичко — казва — е от бога. Може — казва — и така да си живеете.

Прищя ми се да му фрасна един на таткото за тези думи, ама се въздържах. Току-виж, си мисля, тая гадина ме дала на съд. Плюх на всичко и излязох... А сега съм разведен и си търся булка...

1923 г.