ЛЮДМИЛА УЛИЦКАЯ / „КЪСО СЪЕДИНЕНИЕ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Владимир Петрович тръшна вратата на асансьора и в същия миг светлината угасна. Настана пълен мрак и го обзе ужас. Постоя, опитвайки се да прогони адското чувство, но то не го напускаше и той тръгна пипнешком към входната врата. Там, където би трябвало да бъде. Опрял двете си ръце в стената, той се плъзгаше по нея, докато не напипа с крак стъпалото. Спря, задъхвайки се. Сърцето му пърхаше и тупаше, но Владимир Петрович изобщо не се сети за нитроглицерина. Свлече се надолу по стената през пет стъпала и напипа с треперещи ръце дръжката на вратата. Докосна я, бутна вратата – не се отваряше. Ужасът се надигна отново – необятен, нощен, неподвластен на разума. Той блъскаше с тялото си вратата, докато не усети, че тя го избутва: някой я отваряше отвън. Появи се правоъгълник светлина – от оскъдния декемврийски здрач. Една жена се шмугна край него, мърморейки нещо за тока… Вратата се тръшна зад гърба му, а той стоеше, опрян на нея, но вече отвън, на свобода, на светло…

Бяха най-тъмните дни в годината и той се намираше в обичайната си декемврийска депресия, но реши да стане и да излезе от дома си заради своя стар учител, отдавна ослепелия Иван Мстиславович Коварски. Беше го помолил да му презапише една ценна плоча на касета и тази касета отлежаваше вече повече от месец, а на Владимир Петрович му беше съвестно, че все не може да се накани да отиде у стареца.

— Стрес, какъв стрес… — оплака се Владимир Петрович на неясно кого и почувства, че трябва да изпие незабавно една чашка коняк, за да възстанови нарушените ритми на своя болен живот… Коварски му беше дал пари, както винаги му даваше. Коварски беше сляп, но не и беден: синът му живееше в Америка, не го канеше при себе си, но изпращаше на баща си издръжка.

След чернилката на входа мъждивата улична светлина отначало едва не го заслепи, но когато очите му свикнаха, всичко постепенно се превърна в непрогледна мътилка, под краката му шляпаше киша от вода и сняг, и Владимир Петрович си мислеше с тъга за дългия път до дома, който му предстоеше да извърви…

Жената, която пусна Владимир Петрович от египетската тъмнина в обикновената – сумрачна и московска, – беше молдованката Анжела, живееща от пет години в столицата с незначителния си съпруг, осигурил ѝ московско жителство, и със сина си Константин на единадесет години и половина, който боледуваше от всички детски болести една след друга. Тъмнината във входа не я смути изобщо, тя намери бързо своята врата, намери звънеца, но той, естествено, не работеше. Напипа ключа в чантата си, но не се зае да търси ключалката в тъмното, а удари с юмрук по вратата. Мъжът ѝ, оставен да гледа сина им, се събуди от пиянския си сън и отвори вратата. Синът спеше. Той беше кротко дете и когато вдигнеше температура, не плачеше, не капризничеше, а спеше в горещ сън почти без да се събужда. Мъжът, мърморейки неясни думи насън, се тръшна отново да спи. Анжела помисли, помисли и излезе тихо. Имаше приятел електротехник от жилищно-експлоатационната служба, арменеца Рудик, също пришълец, от Карабах. Добър човек. Живееше в служебното помещение в мазето. Тя слезе половин етаж по-надолу и почука. Той също спеше. Отвори ѝ. Зарадва се. И я прегърна нежно. Добро момче, младо. Но имаше временно жителство…

Когато токът угасна, Шура стоеше насред кухнята и се чудеше дали да изпържи картофи, или да свари каша. Сега от тъмнината мислите ѝ се объркаха. Тя почака малко, после напипа ключа на стената, щракна го надолу-нагоре. Ток нямаше. Двата хладилника, нейният и на съседката ѝ, които ръмжаха денонощно с електрическите си вътрешности, бяха млъкнали. Дори радиото, което гукаше постоянно зад стената, не се чуваше. „Явно и то е на ток“, досети се Шура.

Шура плесна няколко пъти с ръка по масата, намери кибрита. С втората клечка запали котлона. Печката беше стара, газта излизаше неравномерно, синьото газово цвете примигваше.

Шура потърси под своята маса и напипа мрежата с картофи. „В тъмното няма как да ги беля, дали да не ги сваря небелени“, размишляваше тя. Пак прещрака ключа. Излезе пипнешком в коридора, отвори вратата – на стълбището сякаш беше по-светло. „Дано Милованова е заседнала в асансьора“, помечта си Шура. С Милованова живееха заедно в жилището от цели двадесет години… Кост в гърлото.

Шура се върна в кухнята. Дойде ѝ наум интересна мисъл. Хладилниците стояха един до друг. Марка „Саратов“, купени през една и съща година. Еднакви. Отвори хладилника на съседката си, отвътре замириса на храна. Милованова готвеше много: за себе си, за мъжа си, а освен това носеше тенджерки и на дъщеря си Нинка. Шура винаги ѝ натякваше, че би било редно да плаща газ за трима души. Хладилникът беше целият натъпкан с тенджерки и запаси: явно трупаше консерви за сина си Димка в затвора. Шура напипа една малка тенджерка и я извади. Опита с пръст – май беше каша. Облиза си пръста – вкусно. Бьофстроганов, ето какво беше. Шура намали котлона до най-слабо, сложи тенджерката и без да чака да се стопли всичкото, започна да вади с лъжицата парченце по парченце. Вкусно готвеше Милованова. Шура не умееше така. А ако умееше, нямаше цял живот да работи като чистачка в цеха, а щеше да работи в кухнята.

Шура разбърка с лъжицата: все пак топлото е по-вкусно. Нямаше за къде да бърза. Докато не пуснат тока, Милованова няма да се прибере, страхува се от тъмното. А аз ще ѝ кажа – объркала съм в тъмното хладилниците. Имам досущ същата тенджерка. Прощавай, ще кажа, по погрешка съм изяла чуждото...

И тя гребеше с лъжицата оттам, където беше по-топло. Сосът беше сметанов, мазен, а месото – телешко. И какво ли още слага, че се получава толкова вкусно? Дявол я знае...

Шура изяде целия бефстроганов, а накрая и остърга дъното с лъжицата. Все пак беше леко загоряло, такова нещо трябва да се топли на котлон с разпределител. Шура остави тенджерката в мивката – ще я измие после. И отиде да си полегне. Тъмно е, така или иначе няма какво да прави. Но не ѝ се спеше. Пак я налегнаха мисли: Милованова отдавна молеше Шура да ѝ препише жилището си със завещание. Шура обаче имаше племенница, Льонка, на нея беше обещала да остави стаята. Но не бързаше. Колебаеше се. А Милованова ѝ казваше: препиши я на мене, ще те храня до смъртта ти. Ще се грижа за тебе. Но нали и Льонка обещаваше да се грижи. А бефстрогановът беше дяволски хубав. И вече в дрямката си Шура взе да премисля: все пак трябва да я препише на Милованова. Племенницата ѝ Льонка не може да сготви нищо като хората, набива само пелмени...

Борис Иванович Мягишев седеше в стаята си, без да пали лампата, и гледаше телевизия. Отначало си помисли, че телевизорът се е счупил. Стана да включи осветлението – нямаше ток. Значи телевизорът е здрав, зарадва се Борис Иванович. Той живееше в блока от самото му заселване, от тридесет и пет години. Блокът беше фабричен и Борис Иванович беше фабричен – цял живот беше работил в огромната парфюмерийна фабрика, от шестнадесетгодишен до пенсия. И след като се пенсионира, пак работеше. Беше майстор на поточна линия. Когато постъпи във фабриката, цялото опаковане беше ръчно, дори най-проста лента нямаше, а сега производството се беше усъвършенствало, не беше останало нищо ръчно. Беше настройвал поточните линии от първата до последната и никой по-добре от него не знаеше как да поправя старомодните механизми и как да се справя с новите, дори и с чуждестранните.

Да се каже, че Борис Иванович обичаше или уважаваше конвейерите, би било малко. Те му се струваха образец и пример за разумен живот, равномерен и постъпателен. Животът на Борис Иванович беше осакатен още от детските му години: бяха взели баща му преди войната и той не го помнеше, майка му почина, когато беше на осем, живя в дом за сираци, после влезе в занаятчийско училище и едва когато го приеха на работа във фабриката, животът му започна да се оправя. Заедно с конвейерите. Записа и вечерен техникум, за да разбере до тънкост техническото устройство на живота. И отдавна смяташе, че разбира добре от устройството на живота: главното е носещият товара елемент да не спира, да подава равномерно. Той така и живееше, като конвейер: ставаше, закусваше, отиваше във фабриката – беше наблизо, на петнайсет минути, и ако вятърът идваше от юг, нямаше миризма, но ако въздухът беше спокоен, вървеше по миризмата на груб сапун и парфюмна есенция, с която беше пропит целият квартал. Връщаше се след смяната, хранеше се и лягаше да спи. Отдавна вече не работеше нощна смяна и животът му течеше равномерно, както добре настроен конвейерен механизъм подава товара с нужните интервали.

Прекъсването на електричеството беше повреда в жизнения механизъм, изискваща незабавно отстраняване, и той излезе на стълбищната площадка да провери дали не е станало късо съединение в таблото. Но беше тъмно в целия вход, така че проблемът не беше в неговото табло. Той започна да звъни в тъмното на домоуправителя, но оттам не отговориха. Тогава Борис Иванович не го домързя да се облече и да отиде лично. Първо се спусна в мазето, където живееше електротехникът Рудик. Почука силно. Не веднъж и дваж. Но не отвори никой. Тогава Борис Иванович отиде при домоуправителя…

Точно в пет часа Галина Андреевна изпрати съпруга си Виктор, дъщеря си Анечка и нюфаундленското куче Лота на голяма разходка. Те се прибираха от такава разходка в седем и половина, така че от пет до седем имаше време да довърши отчета. От седем до седем и половина – да се подготви за връщането им.

Предишния ден беше пристигнала със самолет от Новосибирск, където беше правила одиторска проверка на една местна компания. Плащаха ѝ много пари и заради тях беше напуснала през трудните времена Стекловката – аванпоста на руската математика, и незавършената си докторска дисертация. След като изкара двумесечни курсове и прочете три книги, тя се изучи за одитор и започна да издържа семейството. Сега вече беше почти забравила, че имаше добра кандидатска дисертация, а за жена – просто блестяща. Виктор продължаваше да преподава математика в института, обучаваше аспиранти, консултираше, не беше изоставил науката, но се стараеше да прави така, че да прекарва повечето време вкъщи.

Тя седеше пред екрана на компютъра, преглеждаше колонките с цифри и букви и се опитваше да разбере как онзи хилав мрънкач Трунов отклонява пари. Галина Андреевна смяташе, че познава всички схеми в играта, но тук имаше някакъв нов номер – сигурно елементарен, но засега неразгадан от нея. Отчетът беше почти готов, но тайната пътечка все не се разкриваше. Тя бързаше винаги, за да се вмести в напрегнатия си график.

До седем трябваше да приключи с работата, да приготви вечерята, да настърже морков за Аничка, да изцеди сок, да стопли кефира, в осем да приключат с вечерята, да направи масаж, да изкъпе детето, да го сложи да спи, после да изглади дрехите, да приготви закуската от вечерта и в десет и половина да си легне, защото ставаха в шест, за да приготвят Аничка, да я нахранят, да я закарат при майка ѝ и да стигнат навреме за работа. Да, и да напомни на Виктор да залепи плочката – беше се отлепила в банята под мивката… Утре Виктор щеше да вземе Аничка от майка ѝ, значи ще се прибира без колата, с градския транспорт. Трябва най-сетне да купят втора кола, с тези прекачвания се губи толкова време… Да не се разсейва.

Но бързай, не бързай – загадката на малката нередност в документите така и не се разкриваше. Разбира се, можеше да предаде отчета и в този вид. Така или иначе, никой освен нея нямаше да забележи, но на самата нея ѝ беше интересно. Галина Андреевна погледна към компютъра – шест и половина. Свали си очилата. Затвори очи. Притисна леко клепачите си с пръсти и ги задържа така. А когато отвори очи – пълна тъмнина. Екранът беше угаснал – батерията се беше изтощила още вчера в самолета. Настъпи тишина, различна от обичайната, наситена с тихите звуци на електроуредите. Глуха тишина. Спрели бяха тока. Ето ти на…

Някъде имаше свещи. Не, всичко бяха откарали на вилата. Нито да глади, нито да пере, нито да готви… Галина Андреевна спря като закована: в живота си не беше имала такъв момент, в който да не може да прави абсолютно нищо. Просто ей така да седи в принудително безделие, в сивия мрак, в самота… И я връхлетяха спомени.

Двадесет и две години бяха минали, откакто ги сполетя нещастието: на двама красиви, високи, атлетични, преуспели хора им се случи нещо, което по никакъв начин не би трябвало да се случва. Чакаха момче, същото като тях, и даже по-добро – нека бъде по-талантливо от тях, да ги превъзхожда във всяко едно отношение, и те се готвеха да се гордеят, да бъдат образцови родители, така че всички да им завидят, както ставаше винаги… А се роди момиче. Като суха клонка. Сгърчено в майчината утроба.

— Нежизнеспособна — казаха лекарите.

— Ще я отгледаме — казаха родителите.

И след месец взеха детенцето от родилния дом, където то през цялото време беше живяло, без да умре. Започнаха да се грижат за свитото на кълбо същество, сковано от вродения гърч. Денонощно капеха с пипета изцедена кърма в стиснатата му малка уста, през гумена тръбичка, пъхната между посинелите устни. То не можеше да суче, но имаше гълтателен рефлекс. Родителите посрещнаха удара на съдбата и се сплотиха твърдо. Не можеш да ги разделиш. Държаха с мъртва хватка момиченцето на този свят. То умираше, а те го изтръгваха от смъртта. Подходиха към новата си задача по научному: прочетоха всички книги, първо медицинските учебници, после преминаха към специализираната литература. Високият им интелект не ги подведе: станаха лекари на един-единствен пациент. И сами поставиха диагнозата, която не противоречеше на заключенията на професорите, на които започнаха да показват детето вече през втората му година: тежко поражение на кортикоспиналния път във всичките му отдели – от предната централна извивка на кората на главния мозък до предния рог на гръбначния мозък. Прогноза – никаква. Лекарите мълчат. Родителите като че ли разбират всичко, но очите им са ясни, на Виктор – сиви, на Галина – яркосини, и у двамата – яростни: ще изправим детето си на крака.

Лекарите свеждат очи. Десет години. Анечка е жива, расте, не се изправя на крака, ръчичките ѝ са като оковани. Не говори. Издава скърцащи звуци. Гледа света с криви, безцветни очи. Масажи, кални бани, инжекции. Не може да гълта хапчета. Всичко с техните ръце – нито едно чуждо докосване. Само майката на Галина, Антонина Василиевна, помага: докарват Анечка при нея и я оставят ту за три, ту за шест часа. Още десет години. Разглежда картинки. Гледа телевизия. Плаче. В очите ѝ има страдание. Избиват я гърчове. Сухата наша клонка.

Родителите вече са забравили за какво са се борили. Не да я изправят на крака – а да задържат този крехък живот. Защо? Няма отговор… В името на победоносния принцип.

Първата количка проектираха сами, поръчаха я във военен завод. Аничка се научи да натиска двата големи сензора с лакти. Радва се. Движи се по коридора от стена до стена. После баща ѝ повдига количката – няма как да се обърне, – завърта я странично и тя потегля в обратната посока…

В жилището е тихо и тъмно: не черно, а сиво. Прозорците проблясват като асфалт. Да, да, асфалт… Какъв отчет? Защо? Защо вечеря? Защо сок от моркови? Конвулсия от движения, от дейности… Танц на Свети Вит, а не живот. Изгасиха тока, светлината угасна и Галина Андреевна се спря, и стана ясно: животът е мрак. Велик мрак. Да бяга! Къде да бяга? Приближи се до прозореца – в черното стъкло се отразяваше лице. Нейното лице. Двойно. Оптичният ефект е ясен: рамката е двойна. Четвъртият етаж. Не, ниско е. Мракът я гони, настъпва. Навън. Навън… Тъмнината вкъщи е жива, със сенки, мърдат сгъстявания и кълбета. А мракът е безпросветен. Докосна с ръка креслото зад гърба си. Седна. От улицата падна отблясък върху екрана. Плъзна се, изчезна. Мракът е по-тежък от смъртта. Влиза с въздуха в гърдите. Стана, плъзна ръка по стената, напипа ключа. Светни! Сухо и мъртво щракане. Мрак. Къде да се скриеш от него… Тръгна по коридора. Отвори вградения гардероб. Там е тъмно, но няма мрак. Просто е тъмно. И там има лост, на него закачалки. Качи се над шкафа за обувки, вмъкна се вътре, разбутвайки дрехите с глава. Да затвори вратата, да се загради от черния ужас навън. Издърпа вратата отвътре – почти се затвори. Извади колана от един панталон. Сгъна го. Пъхна главата си в кожения пръстен. Метна прегънатата примка върху лоста. По-бързо, по-бързо. И падна на колене.

Домоуправителят също не отваряше дълго. Но прозорчето му светеше и Борис Иванович не спря да чука, докато отвътре не се размърдаха. Вратата се открехна бавно и от нея се подаде рошава глава.

– Кириле! Имаш ли поне малко срам? Чукам, чукам! Във втори вход няма ток! В целия вход спря! Викай аварийната!

– Борис Иванич! Ама защо при мене? Да беше им звъннал сам! – учуди се Кирил, сякаш го бяха помолили да играе балет.

– Нали си дежурен! Аз какво, в тъмното ли да звъня? Нямам и телефона на аварийната.

– Да беше отишъл при Рудик, той трябва да си е на мястото – посъветва го Кирил.

И тук спокойният Борис Иванович избухна:

– Седите тук, търтеи такива, нищо не правите, само водка лочите! Върви ти търси Рудик или викай аварийната! Целият вход стои без ток, а ти си чешеш яйцата!

– Хайде стига де, Борис Иванич, защо веднага викаш, ще се обадя, разбира се – и рошавата глава изчезна, а Борис Иванович остана да стои пред затворената врата, чудейки се дали да не звънне сам: този рошав глупак не вдъхваше никакво доверие.

Иван Мстиславович заключи вратата и се върна в по-голямата от двете стаи. В целия вход той беше единственият, който живееше сам в двустайно жилище. На петия етаж. Осемнадесет години, откакто синът му замина, петнадесет, откакто почина жена му, десет, откакто ослепя напълно. И свикна да живее така, без светлина, само с музика. И сега бързаше да включи касетофона, за да чуе онази музика, която бе слушал на живо през петдесет и девета, а после много пъти на плоча, докато плочата не се изтърка така, че беше вече невъзможно да се слуша. Бавеше нарочно крачките си, не бързаше, удължавайки очакваната среща.

Наля си вода от каната, докосвайки с гърлото ѝ една мътна чаша – Анна Николаевна, приходящата домашна помощница, беше също стара, справяше се трудно с домакинството, виждаше и чистеше лошо, така че чашата беше мръсна, но никой не забелязваше това. Иван Мстиславович отпи глътка и постави чашата точно на мястото ѝ: беше много точен в движенията си, наблюдаваше се, за да не се ядосва, докато търси разни разпилени предмети. Седна в креслото. Вляво стоеше малка масичка с касетофон. Новата касета, която му донесе Владимир Петрович, лежеше до него. Владимир Петрович беше отказал да я слушат заедно, той винаги бързаше за вкъщи, защото не обичаше тъмнината. Бедният, още съвсем млад, едва на петдесет, а с такава разклатена нервна система. Впрочем, какво да говорим: меломанът е изтънчено същество...

Иван Мстиславович постави касетата. Позабави се, после натисна „пуск“. Касетофонът не тръгна от мрежата, Иван Мстиславович го превключи на батерии… Двадесет и деветата соната на Бетовен, неговият ненадминат шедьовър, в изпълнение на друг велик майстор, също ненадминат, Мария Вениаминовна Юдина… Разговор на безсловесни души с Господа.

Алегро. Вдишване. Господи… Hammerklavir… Сто години са спорили, глупците… Просто Бетовен е казал на немски това, което по онова време всички са казвали на италиански. Музика за пиано. Да, разбира се, пълна победа на немския гений над италианския чар, лекота и божествено чуруликане. Самият Бетовен не би я изпълнил така. А и инструментите са били несъвършени, звучали са глухо и тихо. Музика за обедна трапеза. С телешко и риба…

Голяма рошава глава на къса шия. Тя прилича на Бетовен. Могъща, свята, ексцентрична… Как свири… Като никой друг. Малцина изпълняват двадесет и деветата? Да-да…

Иван Мстиславович плачеше винаги на едни и същи места. Ето тук. И тук. Невъзможно е да се сдържиш. Очите му не стават за нищо, само за сълзи, помисли си той и избърса една сълза по бузата си… Ето, Владимир Петрович го утеши. Трябва по-късно да му звънне, да му благодари. Беше посредствен ученик, не разбираше от литература, но в консерваторията се срещаха изключително на хубави концерти. Явно го водеха родителите му. И се сприятелиха по-късно, когато Володя завърши училище. В консерваторията се срещаха… Оказа се верен. И на музиката, и на стария си учител…

Но скерцото, скерцото! Каква отчетливост, каква яснота на мисълта, на чувството. Бедният Лудвиг! Дали чува на небесата как Мария Вениаминовна го превежда от небесен на земен език? И небесната светлина си пробива път. Нито утринна, нито вечерна. Затова е казано, разбира се – „невечерна светлина“… Всичко набира сила, разширява се, крепне в центъра и звънти, отеква в периферията. Не, Рихтер не можеше така… И мощ, и ласка… Отново избърса една сълза.

Ето. Третата част. Адажио… appassionato e con molto sentimento. Но това просто не може да се понесе. Човешки трагедии ли? Всичко се разтваря, просветлява, пречиства. Само светлина. Единствено светлина. Игра на светлината. Игра на ангели. Господи, благодаря ти, че ослепях. Защото можех и да оглушея… А аз не съм Бетовен и беззвучната музика нямаше да ми звучи като на него… Велика жена. Велика…

Иван Мстиславович не я познаваше лично. С леля му Валентина учили в един гимназиален клас. Била непоносима. Момичетата ѝ се присмивали, докато били малки. А като поотраснали, усетили великия талант. На гимназиалните вечери свирела и забравяла да спре. Едвам не я изблъсквали от стола. Все била ексцентрична, от самото си детство. Светица…

Ето я, фугата… Неземна музика… Не, това е изпълнението от петдесет и втора година. Откъде пък да е от петдесет и втора? При Рихтер тази фуга се разпадаше. Да, никой не можеше да я изсвири. А когато погребваха Юдина, Рихтер свири на погребението ѝ във фоайето на консерваторията. Но не Двадесет и деветата. Това е невъзможно, за никого освен за нея не е възможно…

Иван Мстиславович не бършеше вече сълзите си, те се стичаха свободно по обраслите му с четина бузи. Беше неспретнат, занемарен старец, с оплескана от храна домашна жилетка, с хлътнала уста – ченето му се беше счупило отдавна, можеше да се поправи в някаква далечна работилница, до която би стигнал трудно, а да си прави нови зъби – голяма разправия, пък и с кого да ходи по поликлиниките? Анна Николаевна сама едва се движи… Какво щастие! Каква ослепителна светлина!

Сонатата продължи точно тридесет и осем минути. Когато свърши, токът дойде. Но Иван Мстиславович не забеляза това.

Анжела тъкмо си беше тръгнала от Рудик. Рудик бръкна с отвертката в таблото и целият вход светна.

До входа стоеше огромната щастлива Лота, беше се налудувала, овъргаляла се беше в снега и сега пазеше количката. Стопанинът ѝ понесе Анечка нагоре, но нещо дълго не се връщаше за количката. Нюфаундленските кучета обаче са много верни и тя стоеше кротко до количката, снежинките падаха по гъстата ѝ козина, а от снега сякаш стана по-светло и в блока отново горяха лампите.