ХАУЪРД ЛЪВКРАФТ / „КНИГАТА“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Спомените ми са много объркани. Дори не съм сигурен откъде започват; понякога усещам как зад мене се простират потресаващи бездни от години, а друг път ми се струва, че настоящият миг е изолирана точка в сива, безформена безкрайност. Не зная дори как предавам това съобщение. Макар да съм наясно, че говоря, имам смътното усещане, че ще е нужно някакво странно и може би ужасно посредничество, за да отнесе думите ми до местата, където искам да бъдат чути. Самоличността ми също е озадачаващо неясна. Изглежда съм претърпял огромен шок — може би от някакъв абсолютно чудовищен развой на моите цикли от уникални, невероятни преживявания.

Тези цикли от преживявания идват, разбира се, от онази проядена от червеи книга. Спомням си кога я намерих — на едно слабо осветено място край черната маслена река, където се вият вечни мъгли. Мястото беше много старо и високите до тавана рафтове, пълни със разпадащи се томове, се простираха безкрайно назад из вътрешните стаи и ниши без прозорци. Освен това имаше огромни безформени купища книги на пода и в груби сандъци; и именно в един от тези купища намерих книгата. Така и не научих заглавието ѝ, защото началните страници липсваха; но тя се разтвори към края и ми разкри нещо, от което сетивата ми се замаяха.

Беше формула — нещо като списък с неща, които да кажеш и да направиш, — и я разпознах като нещо мрачно и забранено; нещо, за което бях чел и преди в потайни абзаци, изпълнени със смесица от отвращение и възхита, написани от онези странни древни изследователи на пазените тайни на вселената, в чиито разлагащи се текстове обичах да се потапям. Това беше ключ — пътеводител — към определени портали и преходи, за които мистиците са мечтаели и шепнели още от зората на човечеството и които водят към свободи и открития отвъд трите измерения и отвъд световете на живота и материята, които познаваме. От векове никой не си беше спомнял нейното съществуване, нито знаел къде да я намери, но тази книга беше наистина много стара. Не печатарска преса, а ръката на някой полудял монах бе изписала зловещите латински фрази с унциални букви от страховита древност.

Спомням си как старецът се изкиска с лукав поглед и направи странен знак с ръка, когато я отнесох. Отказа да вземе пари за нея и едва много по-късно се досетих защо. Докато бързах към дома си през онези тесни, криволичещи, задушни от мъглата крайбрежни улици, имах ужасяващото усещане, че ме следят крадешком тихи, меки стъпки. Вековните олюляващи се къщи от двете ми страни изглеждаха оживели с нова и нездрава злоба — сякаш някакъв досега затворен канал на злокобно познание се бе отворил внезапно. Чувствах, че онези стени и надвиснали фронтони от плесенясали тухли и гъбясали мазилка и дърво — с рибешки, подобни на очи прозорци с ромбовидни стъкла, които гледаха злорадо — едва се сдържаха да не се устремят напред и да ме смажат… а бях прочел само най-нищожен откъс от онази богохулна руна, преди да затворя книгата и да я отнеса.

Спомням си как накрая прочетох книгата — пребледнял, заключен в таванската стая, която отдавна бях посветил на странни търсения. Голямата къща беше много тиха, защото се бях качил едва след полунощ. Мисля, че тогава имах семейство — макар подробностите да не са много сигурни, — и зная, че имаше много слуги. Коя точно беше годината, не мога да кажа; защото оттогава съм познал много епохи и измерения и всичките ми представи за времето са се разтворили и прекроили. Четях на светлината на свещи — спомням си безмилостното капене на восъка — и от време на време чувах камбанен звън от далечни камбанарии. Следях изглежда този звън с особена съсредоточеност, като че ли се боях да не чуя сред него някоя много далечна, натрапчива нотка.

Тогава дойде първото драскане и и опипване на капандурата, която гледаше високо над останалите покриви на града. Чу се, докато рецитирах монотонно деветия стих от онзи първичен напев, и аз, целият разтреперан, знаех какво означава. Защото онзи, който премине вратите, придобива постоянна сянка и никога вече не може да бъде сам. Бях отправил призив и книгата наистина се оказа всичко, което подозирах. Тази нощ преминах портала към вихър от изкривено време и видения, а когато утрото ме завари сред таванската стая, видях в стените, рафтовете и обзавеждането онова, което никога преди не бях виждал.

Нито пък можех да видя вече света такъв, какъвто го познавах. В настоящата картина винаги се смесваше частица от миналото и частица от бъдещето, а всеки някога познат предмет изглеждаше чужд в новата перспектива, донесена от разширеното ми зрение. Оттогава нататък крачех във фантастичен сън от непознати и наполовина познати форми; и с всяка премината нова врата разпознавах все по-неясно нещата от тясната сфера, в която бях толкова дълго окован. Това, което виждах около себе си, никой друг не виждаше; и аз станах двойно по-мълчалив и отчужден, за да не ме помислят за луд. Кучетата се страхуваха от мене, защото усещаха външната сянка, която не ме напускаше никога. Но въпреки това продължавах да чета все повече – в скрити, забравени книги и свитъци, към които ме водеше моето ново зрение – и преминавах през нови врати на пространство, съществуването и моделите на живот, устремен към ядрото на непознатия космос.

Спомням си нощта, в която направих петте концентрични огнени кръга на пода и застанах в най-вътрешния, напявайки чудовищната литания, която донесе пратеникът от Тартария. Стените се стопиха и ме понесе черен вятър през бездънни сиви пропасти с игловидни върхове на непознати планини на километри под мене. След известно време настана пълен мрак, а после светнаха безброй звезди, образуващи странни, чужди съзвездия. Накрая видях далече под себе си зелено осветена равнина и различих там изкривените кули на град, построен по начин, какъвто никога не бях виждал, нито сънувал. Когато се спуснах по-близо до този град, видях голяма квадратна каменна сграда на едно открито пространство и усетих как ме сграбчва отвратителен страх. Започнах да викам и да се мятам, и след миг на празнота бях отново в моята таванска стая, проснат по очи върху петте фосфоресциращи кръга на пода. В среднощното скитане през онази нощ нямаше повече странност, отколкото имаше в многото предишни, но имаше повече ужас, защото знаех, че съм по-близо до онези външни светове и бездни, отколкото когато и да било преди. Оттогава станах по-предпазлив със заклинанията, защото нямах никакво желание да бъда откъснат от тялото си и от земята в непознати пропасти, откъдето никога не бих могъл да се завърна.