МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „МАТРЬОНИЩЕ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Някои бедняци може да са получили дворци, но на Иван Савич, между другото, дворец не му се падна. Не му излезе късметът. И си живееше Иван Савич в предишната своя квартирка на улица „Болшая Пушкарская“.

А пък квартирка ли беше това, граждани! Само заглавието ѝ квартирка — във всеки ъгъл се е свряла по някоя фигура. Баба Анисия — едно, баба Фьокла — две, Пашка Краставичката — три... Пу, дявол да го вземе, тъжно ти става да броиш! В такава квартирка, и то с такава професия като на Иван Савич — бояджия и живописец — беше абсолютно невъзможно да се живее. Неотдавна имаше един такъв случай: баба Анисия изтри с полата си всичките контури на една табела. Ето докъде я бяха докарали с теснотията. Може би затова Иван Савич така и никога не се отърва от бедността.

А Иван Савич имаше жена. Драгоценната му съпруга Матрьона Василевна. Един такъв протодявол от женски пол! С други думи, граждани, такова женище в цяла Съветска Русия няма да намерите. А дори и да намерите, такива трябва да се мачкат още при първо запознанство, без никаква амнистия.

Иван Савич я наричаше Мотя. То една Мотя! Матрьона. Матрьонище. И какво направи тя с Иван Савич? Тя, този дявол с рокля, не даде на Иван Савич да умре. Бога ми, не лъжа! Ужасно вредно женище. Само дето не хапеше. А може и да хапеше. Дявол я знае. Където има някаква свада, където се налагат по мутрите — там е и Матрьонището. Гмурка се като риба във вода, върти се като глиган в кал. Някого подкокоросва, някого налага лично.

А междувременно беше живяла с Иван Савич почти петнадесет години в пълна хармония. Вярно, случваше се да се бият, дума да няма. Понякога се млатеха до кръв, но чак до твърде големи свади или убийство не се стигаше. Все пак Матрьонището разбираше, че Иван Савич е човек от малко по-друга порода. И наистина: имаше огромен талант. Понякога ще нарисува такова нещо на някоя табела, че не можеш да разбереш какво е. С една дума, беше специален живописец. И при това старателен. Е, да, ама не му вървеше. Живееше човекът в голяма бедност.

Живееше човекът в голяма бедност, пък на всичкото отгоре и се разболя. А преди да се разболее, изведнъж отслабна до невъзможност. И не че не можеше крак да помръдне, крак можеше да помръдне, ами отслабна, как да кажа, душевно и психологически. Затъгува той за друг, лек живот. Започнаха да му се присънват разни корабчета, цветенца, латинки, някакви дворци. Самият той стана тих, плашлив, мечтателен. Все се обиждаше, че в квартирата им няма спокойствие. Защо, видите ли, баба Анися ходи край печката като слон. Защо Пашка Краставичката дрънка всеки ден на балалайката.

Искаше му се пълна тишина. Направо си беше решил човекът да мре. Даже на риба го изби. Все соленичко започна да иска — херинга.

Та, във вторник се разболя, в сряда му се прияде херинга, а в четвъртък го налегна Матрьонището.

— И защо — вика, — се тръшна да лежиш? Може пък нарочно да го правиш. Аз откъде да зная. Може да не искаш да си вършиш работата.

Тя, разбира се, го рендосва, а той мълчи.

„Нека — мисли си, — нека си чеше езика жената. На мен сега ми е все тая. Усещам, граждани, че скоро ще умра.“

А той самият, да знаете, целият гори, бълнува и се мята нощем в леглото. А денем лежи отпаднал като пребито куче и с разтворени крака. И все мечтае.

— Ще ми се — казва, — да отида преди смъртта си сред природата, да видя как е. Никога — казва, — не съм виждал подобно нещо.

И ето, останало му беше да мечтае може би два или три дена, когато се случило следното обстоятелство.

Приближава се до леглото Матрьона Василевна и казва: — Умираш ли? — казва.

— Да — казва Иван Савич, — умирам, Мотя... Краката ми вече олекнаха. Сякаш не са мои.

— А аз — казва му Мотя — не ти вярвам. Аз — казва — сега ще извикам доктор. Нека докторът каже. Тогава — казва — ще решим дали да умираш, или нещо друго.

И ето, вика тя районния доктор от комуналната лечебница. Районният доктор прегледа Иван Савич и казва на Мотя: — Да — казва, — зле е. Нищо чудно да умре съвсем скоро след моето тръгване.

Така казал районният доктор и излязъл. И тогава Матрьона се приближава до Иван Савич.

— Значи — вика, — наистина умираш? А пък аз — вика, — между другото, няма да ти позволя да умреш. Ти — вика, — бродяга такъв, лежиш и си мислиш, че сега всичко ти е позволено? Лъжеш се! Няма да ти дам да умреш. Я го виж ти, какъв богат кучи син се извъди — решил да умира! Че откъде ти, подлец такъв, имаш пари да умреш? Днес, например, дори миенето на покойника струва пари.

Тук добродушната баба Анисия излиза напред.

— Аз — вика, — ще те измия. Аз — вика, — Иван Савич, ще те измия. Не се съмнявай. И за това, тоест, копейка няма да ти взема. Това — вика, — е напълно богоугодно дело — да измиеш покойник.

Тук, разбира се, Матрона Василевна се нахвърли върху Анисия.

— Аха — вика, — ще го измиеш? А — вика, — ковчег? Ами например — каручка? Пфу на всички ви! Няма да му позволя да умре. Нека първо спечели капитал... Спечели, Иван Савич, за ковчег и тогава умирай, ако щеш два пъти — дума няма да кажа.

От тези думи пребледня даже Иван Савич.

— Как така — казва — Мотя. Не зависи от мене дали ще умра. Без пари ще си отида, Мотя, чуваш ли? Как така? — Ами така — казва Матрьона Василевна. — Няма да ти позволя и няма да ти позволя. Довечера парите да са при мене. Върви, земята рови, но ги намери. Баста.

— Добре — казва Иван Савич, — ще отида да поискам, какво да се прави.

И до вечерта, да знаете, Иван Савич лежеше като умрял, даже дишането му пресекваше. А вечерта започна да се облича. Стана от койката, изпъшка и излезе на улицата. И излезе страшен: носът му тънък-тъничък, ръцете му извити като дъга, а краката му едва докосват земята. Излезе на двора. Срещна портиера Игнат. Портиерът каза: — Иван Савич, честито оздравяване.

А Иван Савич го погледна с отегчен взор и отговори:

— Игнат, а, Игнат. Дай пари... Няма да ги върна, това е сигурно. Защото утре ще умра. А пък Мотя настоява. Да се измие един покойник, Игнат, колко струва.

— Махай се — казва тихо Игнат. — Ужасно ми е — казва — да те гледам, драги.

И Иван Савич си тръгна. Излезе на улицата. Домъкна се до Големия проспект. Седнал на едно стълбче. Искаше да извика силно, а се получи тихичко:

— Граждани, умирам.

Някой му сложи пари на коленете. После още и още.

Привечер Иван Савич се върна у дома. Дойде разгорещен и целият в сняг. Дойде и легна на леглото. В ръцете си държеше пари. Мотя поиска да ги преброи — не ѝ даде.

— Не ги пипай — казва — с мръсните си ръце. Малко са още.

На другия ден Иван Савич пак стана. Пак се разпъшка, облече се и, като разпери ръце, излезе на улицата.

Привечер пак се върна с пари. Преброи печалбата и легна.

И на третия ден пак същото. И така малко по малко, ден след ден – човекът се изправи на крака.

И така и не умря. Не му даде Матрьонището да умре.

Ето това направи с Иван Савич.

Разбира се, някой районен лейб-медик, като прочете този разказ, ще се подсмихне. Ще каже, че на науката не са известни такива факти и че Матрьона Василевна няма пръст в това. Може би на науката наистина не са известни такива факти, но Иван Савич е жив и до ден днешен. И всяка вечер седи в пълно здраве на проспекта, на ъгъла с улица „Гулярна“, и моли с тих глас гражданите за милостиня.

А знаете ли какво? Този случай може да се изтълкува и медицински, научно. Може би Иван Савич, като излезе на улицата, се разгорещи твърде много от вълнение, прегря и болестта му се измъкна навън с потта.

Впрочем, не се знае.

1923 г.