Този случай е, разбира се, дребен, не е от световно значение. Някои хорица съвсем спокойно може и да не разберат за какво става дума.
Един непман например, на когото може би във всеки джоб на жилетката дрънка сребро, също едва ли ще проумее това произшествие.
Затова пък тази работа ще я разбере обикновеният трудов човек, който не рине парите с лопата. Такъв човек ще разбере и дори ще посъчувства много горещо на Василий Иванович.
Работата е там, че Василий Иванович си купи билет за театър.
В деня на заплатата Вася се отби специално в театъра и, за да не се охарчи напразно, си купи предварително билет на шестнадесети ред.
Човекът мечтаеше отдавна да прекара една вечер в културна среда. И затова даде цяла рубла, без окото му да мигне. Само цъкна леко с език, когато касиерът прибра монетата.
А за представлението Василий Иванович се подготви много сериозно. Изкъпа се, избръсна се, върза си вратовръзка.
Ох, ох, Василий Иванович, Василий Иванович! Чувстваше ли твоето благородно сърце житейската уловка? Предвиди ли всички дреболии в живота? Не трепна ли стоманената ти ръка, докато връзваше вратовръзката? Ох, ох, тъжни неща, тягостни неща се случват на този свят! А в деня на представлението Василий Иванович тръгна за театъра в много радостно и весело настроение.
- Другите хорица – мислеше си, – ходят по пивниците или си трошат, пияно унесени, мутрите в диреците. А тук – отиваш на театър. С билет. Топло, уютно, интелигентно. И цената за всичко това – една рубла.
Отиде Василий Иванович в театъра двадесетина минути по-рано.
- Докато направя това-онова – мислеше си, – докато се съблека, пък отскоча по нужда да се облекча, пък си притегна вратовръзката – таман ще стане време.
Започна нашият мил другар Василий Иванович да се съблича и гледа – на стената обява: двадесет копейки на персона за събличане.
Сви се сърцето на Василий Иванович.
- Нямам – мислеше си, – такива пари. За билета, да, действително, платено е изцяло. Ама повече няма. Осем копейки сигурно ще се съберат. Ако – мислеше си, – не си настаня за тази сума дрехите, лоша работа. Ще трябва да се спаря в палтото и галошите и да седя върху шапката си.
Съблече се нашият скъп приятел Василий Иванович.
Подава дрехите с галошите през преградата.
– Извинявай – казва, – човече, малко са ми дребните. Вземи каквото имам, без да броиш.
А при закачалките, уви, се случи циничен човек. И преброи веднага дребните.
— Ти — вика, — какво правиш, куча муцуно, шест копейки ли ми даваш? Аз — вика, — за това мога да те прасна с галоша по муцуната!
И тук между тях настъпи веднага разправия. Крясъци. Закачалкаджията вика:
— Че на мене може да ми е противно да ти наглеждам за тези дребосъци галошите. Дръпни се от закачалките ми, че не отговарям за себе си!
Василий Иванович казва:
— Ти, заразо, не ми викай. Не подронвай авторитета ми в очите на буржоазията. Вземи ми дрехите така, утре ще ти донеса остатъка.
Закачалкаджията казва:
— Ти не ме плаши с буржоазията. Аз — казва, — не се плаша. Дръпни се от закачалките ми на един оръдеен изстрел разстояние, арапин такъв!
Тук, разбира се, и другите закачалкаджии започнаха да обсъждат случката. Оформи се сред тях дискусия — може ли, демек, да се пробутват шест копейки.
А времето, естествено, минава. Последните зрители тичат към залата. Действието започва.
Закачалкаджията на Вася вика зад преградата:
— Нека — казва, — този паразит да дойде другия път със своя закачалка! Нека — казва, — да си закачи сам дрехите и сам да си ги пази.
Василий Иванович едва не се разплака от обида.
— Ах ти — вика, — стара муцуно, мъченик несносен! Че аз — вика, — за тия изрази мога да ти оскубя цялата брада.
Тук Василий Иванович си облече палтото набързо, сложи си галошите в шапката и се втурна към вратата. Втурна се към вратата — не го пускат с връхната дреха.
— Братлета — казва Василий Иванович, — мили другари, билетът, вижте, е в ръката ми. Откъснете му контролата и ме пуснете.
Не, не го пускат.
Тук вече Василий Иванович направо се замята. Спектакълът върви. Музиката ехти. Билетът в ръката. А не може да влезе.
Съблече се набързо Василий Иванович, нави дрехата си на вързоп. Напира с вързопа към вратата — не разрешават.
— Че вие — викат, — да бяхте си донесли и юргана.
А времето минава. Музиката гърми. Антракт. Василий Иванович съвсем падна духом. Втурна се към своя закачалкаджия.
— Ах ти — вика, — продажна личност! Гледай каква муцуна си отхранил, докато слугуваш на НЕП-а!
Още малко да се стигне до грозна схватка. Но добре, че другите закачалкаджии ги разтърваха.
Един възрастен, най-добродушен закачалкаджия казва на Василий Иванович:
— Направо — вика, — ми става жал да те гледам как се разстройваш. Закачай при мен без пари. Само — вика, — утре, за бога, не забравяй да донесеш парите.
Василий Иванович казва:
— Че защо да закачам сега, като вече върви второто действие! Аз — казва, — и без това вече няма да разбера абсолютно нищо. Аз — казва, — не съм свикнал да гледам пиесите откъм края.
Започна Василий Иванович да предлага билета си на когото му падне. Продаде го с триста зора за десет копейки на един безпризорен. Плю по посока на своя закачалкаджия и излезе на улицата.
С този роман се получило нещо интересно. Илф и Петров го публикували в списание „30 дни“, той станал хит, хората подвързвали отделните броеве. Но в Щатите излязъл по-рано, отколкото в Русия. „Golden calf“ се появил там на практика веднага и бил преведен веднага. Когато приключило отпечатването му в Русия, там бил вече бестселър. През 1932 г. книгата била една от най-купуваните в Америка, докато в Русия романът все още не бил излязъл като самостоятелна книга.
За да оправдае някак отказа романът да бъде издаден в издателство „Федерация“, Александър Фадеев, тогава вече един от лидерите на РАПП (Руската асоциация на пролетарските писатели – бел. ред.), а по-късно и генерален секретар на Съюза на съветските писатели, когато Съюзът бил създаден през 1934 г., писал на Илф и Петров: „Скъпи приятели! Макар че вашият Остап Бендер е много обаятелен персонаж, той е все пак кучи син. А един кучи син като главен герой в съветската литература е неприемлив. Романът ви се нуждае от сериозна преработка, във всеки случай сега не е времето да бъде издаден.“ И макар че романът за кучия син успял да излезе в списание и да спечели всенародната любов, това не спряло Фадеев. Той вече се страхувал – между 1931 и 1932 година имало съществена разлика.
Но ето че изведнъж се случило чудо. Както се казва в романа, спасението дошло от розовия пуф. Неочаквано Бубнов, тогавашният наркомпрос (народен комисар на просвещението – бел. прев.), а впоследствие ръководител на Академията на науките и въобще един от най-сериозните съветски марксисти, се заел и прокарал публикуването на книгата. Така се получило, така се смятало, че зад разрешението стои личното решение на Сталин. На Сталин романът му харесал много.
Известно е, че Булгаков, в желанието си да напише роман, който да се хареса на Сталин, въпросният „Майстора и Маргарита“, използвал изцяло шаблоните на Илф и Петров. И неслучайно неговият Воланд, Сатаната, прилича на Бендер, Азазело, рижият – на Балаганов, Коровиев със сламената шапка – на Паниковский, и разбира се, Козлевич - на Бегемот, защото котаракът и козелът са двата главни атрибута на сатаната. Общо взето, Булгаков копирал недвусмислено маниерите и похватите на Илф и Петров, за което има подробна книга от Мая Каганская – „Майстор Гамбс и Маргарита“.
Но най-интересното в случая е, че романът излязъл благополучно, издавал се в големи тиражи, станал любима книга на съветските деца и, няма да се побоя от тази дума, библия на съветската интелигенция, която го разнесла незабавно на цитати. Едва през 1948 г. опитът за преиздаване на двете книги (другата е „Дванадесетте стола“ – бел. ред.) предизвикал вече специално Постановление на ЦК, защото в тях имало много политически погрешни неща. Но 1948 година е годината, когато Сталин имал вече прогресираща параноя. А през 1932-ра и 1931-ва, когато отпечатали романа за първи път, това била все още напълно приемлива литература.
Иля Илф и Евгений Петров
Що се отнася до необходимостта, до причините за появата на романа „Златният телец“, е известно, че след хвърлен от съавторите жребий, Остап Бендер бил умъртвен в края на първата книга „Дванайсетте стола“. Много пъти вече съм развивал – и няма да я преразказвам подробно сега – мисълта, че пикаресковият роман винаги пародира леко Евангелието. В известен смисъл Евангелието, самото то издържано в жанра на високата пародия, било първият пикаресков роман в световната история. Нали Христос също показва непрекъснато забележителни фокуси: превръща водата във вино, ходи по водата, изцелява слепи и даже възкресява мъртви. И това е така, защото чудото, хитростта и шегата са сериозни начини за смекчаване на нравите. В разпадащия се божи свят пикаресковят роман се превръща в роман за чудото. И такива пикарескови романи като „Ласарийо де Тормес“ или „Хулио Хуренито“ на Еренбург съдържат явни препратки към Евангелието. Между другото, има ги и у Бабел в историята за Беня Крик, присъстват и у Бендер. Бендер е обречен да умре в първия роман и да възкръсне във втория. Бендер възкръсва, това е още едно негово чудо, той има тънък белег от бръснач на гърлото си. И неговото чудодейно възкресение е необходимо именно защото в този свят, в света на утвърждаващата се съветска власт, някой трябва да внася доброта, ирония, борба с неуплашените идиоти. Бендер е в крайна сметка единственият персонаж, който внася все някакъв хуманизъм в света на строящия се социализъм. Защото този свят е пустинен, свят, в който се строи Туркестанската железница за шайтан-арбите, свят на автомобилните пробези, свят, в който Зося Синицкая е например неспособна вече на любов и може да обикне само обикновения, добър, примитивен студент, но вече не може да разбере Остап. Това е свят на опростили се, плоски чувства, свят на глупостта, свят на желязната пресметливост, а Остап внася някак си във всичко това известно зрънце интелект.
Напълно правилно написал Симонов в първия предговор към първото, след много дълго прекъсване, преиздаване на дилогията през 1962 година: колко много съчувстваме в действителност на Остап, когато се разправя с Гарвановата слободка. Тук Симонов не доизказва малко факта, че към този момент целият съветски свят се е превърнал в Гарванова слободка, това е светът на тържествуващия, на ликуващия Митрич – ето какво трябва да се разбере. Това е свят, в който налагат с пръчки, разбира се, смешния интелигент Васисуалий Лоханкин, но това е и свят, в който завземат жилището на полярния летец, свят, в който унищожават с пошлост и тъпота всеки човешки порив. Точно тази Гарванова слободка е изгорена, в буквалния смисъл на думата е изгорена от Остап, това е също едно от неговите жестоки чудеса. Разбира се, Остап е христологична фигура, затова е обречен, затова, строго погледнато, изчезва от този свят. Но трябва да кажем, че авторите имали различни варианти за финала, в единия от тях успява да избяга, в другия Зося го обиква някак си, той се жени и книгата завършвала с думите: „Пред него стоеше жена“. Но всичко приключило с много точната фраза: „Ще се наложи да се преквалифицирам в домоуправител“. За Остап Бендер настъпва страшното време на съветската мимикрия. Точно за тази мимикрия трябвало да разказва третата книга на Илф и Петров „Великият комбинатор“, но тя така и не била написана. После те се канели да напишат роман „Подлец“ за съветския приспособенец, бюрократ и негодник, но и тази книга не била написана, като от нея останали само чернови на плановете, защото времето не било същото. Следваща книга за Бендер станала „Едноетажна Америка“, където Бендер не фигурира, но където е изграден свят по неговите шаблони – добър свят на професионални мошеници. Е, не на професионални мошеници, а по-скоро на професионални бизнесмени, свят, който на мястото на принудата и страха поставя идеологията на изгодата, сътрудничеството и съюзничеството.
Що се отнася до „Златният телец“, в сравнение със „Столовете“ тази книга е, разбира се, много по-талантлива, много по-ярка и, което е най-интересното, много по-трагична. И смъртта на Паниковский, и нееднократното ѝ предсказване, и съдбата на Балаганов, и любовната драма на Бендер – всичко това е много сериозно. Но най-важен в романа е, разбира се, образът на милионера Корейко. Работата е там, че Корейко (според мене най-добре го играе Андрей Смирнов в блестящата екранизация на Василий Пичул „Мечтите на идиота“, макар че и Евстигнеев е много добър) е по същество типичен съветски човек. При него всичко е наред, той няма никакво вътрешно съдържание, той е на практика човекоядец. Във всяка епоха той е завършен, гениално мимикриращ хищник, работи прекрасно в Черноморск, в Одеса и никой никога няма да го заподозре, че в други, по-жестоки времена, е изяждал просто стотици живи хора. Той е идеален приспособенец и това го прави образцов съветски гражданин. У Корейко нещата се нареждат много по-добре, отколкото у Остап. Разбирате ли, благородният мошеник и весел авантюрист Остап губи всичко, макар да знае 400 относително честни начина за мамене на хората, които заобикалят Наказателния кодекс. А що се отнася до Корейко, не го заплашва нищо, успява да се изплъзне винаги, използвайки ту съветския идиотизъм, ту съветската доверчивост, ту съветското хищничество, с което той е, между другото, също заразен. И който и в действителност да го заобикаля, дали счетоводителят идиот Берлага, или също толкова тъпото началство, или бедната Зося, която омайва, никой не може да му се противопостави. Срещу Остап всички имат оръжие, защото Остап е човек. А Корейко не е човек, той е герой на нова формация. Той е, общо взето, свинска рибица (на руски „корейка“ – бел. ред.), говореща, абсолютно лишена от съдържание. При това е страшно здрав, грижи се много за своето здраве, бяга, храни се правилно, силен е много физически, едва не убва Бендер, макар че Бендер успява да се измъкне. С една дума, непобедим персонаж, ето кое е най-страшното. Корейко е доживял до наше време, дори ще кажа, че днес Корейко продължава да управлява всичко, до което може да се докопа. Бендер вече го няма, а Корейко, този образцов Юда, който никога няма да се самоубие, този тотален предател съществува благополучно и няма да му се случи нищо. Не случайно романът се казва „Златният телец“. Защото главен персонаж в този роман е именно Корейко, този златен телец на новата епоха, когото се опитват да хванат за вимето. Бендер е отиващ си персонаж, точно такъв, какъвто е благородният мошеник Паниковский със своя нещастен гъсок, какъвто е бедният идеалист Балаганов, човек на свободна практика, какъвто е нещастният шофьор Козлевич, който иска „ех, да повози!“ всички, а на никого не му трябва това. Всички те са живи хора и затова не са нужни повече. Дошло е времето на Корейковците. И в този смисъл „Златният телец“ е велик трагичен роман.
Да не забравяме също, че това е една много плътно написана книга. По отва време Илф и Петров изработили свой литературен маниер, който им позволявал да пишат заедно. Изречението се изричало на глас; ако единият го отхвърлял, другият се съгласявал с него. Ако някаква мисъл идвала наум едновременно и на двамата, се отхвърляла веднага, защото Илф казвал, че това, което могат да измислят двама, могат да го измислят и двеста души, не е интересно. По-късно се научили да пишат поотделно, защото по същество се били превърнали вече в един писател Илф-и-Петров, който създал свой стил. „Едноетажна Америка“ е написана поотделно, но въпреки това не виждаме стилистична граница. А „Златният телец“ е последното нещо, което писали заедно, и последното, което правели с наслаждение, защото след това в Русия настъпило мрачното десетилетие на абсолютно държавната литература. Последният проблясък на веселие са Илф и Петров. И, страшно е да се каже, това е последният проблясък на християнството. Когато Илф и Петров пишели за това, по-точно вече само Петров, без Илф, че няма светоглед, а е заменен с ирония, това е най-точната характеристика на онази епоха, която довела до Новия завет. Защото Новият завет започва винаги с ирония. И точно затова съветското Евангелие, съветската сатирична книга, станала толкова трагична и в известен смисъл толкова жизнеутвърждаваща.
Осъзнавали ли са Илф и Петров, че пишат сериозни произведения?
Осъзнавали са, разбира се, че са осъзнавали. Писали са съвсем сериозно, с максимална отдаденост. Те не били професионални писатели, но и кой ли бил професионален писател? Били вестникари, това е нормално. Кой бил професионален писател по онова време? Дошло поколение от хора, които нямали минало, нямали образование, животът им бил разрушен. Зад гърба си имали само гимназия. Те се отнасяли към литературата много сериозно, приемали я, разбира се, като служене. И ако вестникарската школа се подлага винаги на присмех, имайте предвид, че това е все пак и школа на точното слово, на познаването на детайлите, на остроумието, на умението да се разбере от половин намек накъде поема епохата. Илф и Петров били, няма да се побоя от тази дума, най-сериозните писатели на онова време и неслучайно Набоков казва, че двете най-важни книги на съветската епоха са двете книги за Бендер, защото всичко останало не издържа на никаква критика.
Продължавам разказа по тази лека, умиротворяваща тема като убийството на писателки.
Миналия път погребахме жертвата на латиноамериканската страст Делмира Агостини. Днес – сюжет от друг криминален поджанр.
Хората на моята възраст помнят, разбира се, чудесния филм „Родена свободна“ (прожектиран в България като „Лъвицата Елза“ - бел. ред.), на който като дете ходих сигурно четири пъти.
Главна героиня е лъвицата Елза.
Ех, какво кино беше!
Като малка я прибрало семейство европейци, живеещо в Африка, и провело необичаен експеримент: отглеждало я така, че Елза да може да се върне после в саваната и да живее там на свобода.
Джой и рисувала
Филмът е заснет по едноименната книга на писателката Джой Адамсън (1910–1980), която разказва действителна история. Джой и съпругът ѝ Джордж, защитници на дивата природа, успели наистина да отгледат от лъвското момиченце една самостоятелна девойка, която после заживяла свой живот, омъжила се за много привлекателен лъв и му родила прелестни дребосъци. Истински американски хепиенд.
Щастливата Елза
Трогателно политически коректната и при това истинска история се харесала страшно много на добрите американци и европейци. Книгата станала супербестселър, а после и доста касов филм. Джой Адамсън се превърнала в истинска звезда. След това обикаляла дълги години света с лекции за африканския wildlife, събирала средства за защита на нашите по-малки братя и издала няколко продължения, които също пожънали успех.
С Джордж обаче се разделили. Но не по някакви си там пошли причини като мъжка завист или, пази боже, меркантилни сметки. Житейските интереси на съпрузите се разминали: Джордж останал верен на лъвовете, докато непостоянната Джой се увлякла по спасяването на леопарди и гепарди. Сами разбирате, че нямало как да бъдат заедно. Двамата продължили да живеят всеки сам за себе си, но запазили чудесни отношения.
На седемдесет години Джой била в прекрасна форма и продължавала да кръстосва из най-затънтените африкански кътчета, занимавайки се със своето интересно и благородно дело. Тя била решителна, волева и съвсем безстрашна дама с доста суров нрав. Ръководела обслужващия персонал (гидове, работници, шофьори), набран от местните жители, без никакъв либерализъм.
Един ден – на територията на кенийския резерват Шаба – намерили писателката мъртва. Отначало решили, че е разкъсана от лъв. Но един лъв едва ли би задигнал джипа на убитата – до това заключение, след кратък размисъл, стигнала кенийската полиция.
Разбира се, вдигнал се шум по целия свят. Всички познавали Джой Адамсън, всички я обичали.
След месец полицията обявила, че е открила убиеца и че си е признал. На подсъдимата скамейка се озовал 18-годишният пастир Накваре Есаи, който припечелвал в лагера на Адамсън. Адвокатите заявили, че бил принуден да направи фалшиви самопризнания чрез изтезания, защото трябвало да се представи виновник пред световната общественост. Съдът игнорирал това твърдение. Младежът получил доживотна присъда и то само благодарение на факта, че по време на престъплението бил все още непълнолетен.
Кой и защо убил в действителност Джой, така и останало тайна. Малцина повярвали във вината на Есаи.
През 2004 г., след като прекарал почти четвърт век в затвора, той отворил за първи път уста и дал интервю от затворническата килия за вестник „Гардиън“.
Какво ли не наговорил там!
Да, той убил Джой Адамсън, защото тормозела и тиранизирала всички, заплашвала работниците с пистолет и даже го използвала. Простреляла бедния младеж в крака, а той избягал в палатката си, грабнал пистолет и повалил злата вещица на място.
Страхотна история, ако не броим факта, че писателката била убита измън лагера. И не с огнестрелно, а с хладно оръжие.
Ужасно ми е мъчно за нея, за тази храбра, обсебена от идеята си жена, която посветила целия си живот на спасяването на зъбатите и ушатите и те за четиридесет години не я изяли и не я осакатили, а някакъв двуног негодник се полакомил за колата ѝ и някакви си дреболии, че на всичкото отгоре пратил да гние в затвора невинен човек, който се побъркал зад решетките.
Девет години по-късно в друг резерват загинал и преданият защитник на лъвовете Джордж Адамсън – втурнал се да помогне на един турист, нападнат от бракониери, и бил убит.
Сега двамата са в специален рай за защитници на дивата природа, редом с онези, които са спасили. Там не е като тук. Леопардите и гепардите не се карат с лъвовете и всички могат да живеят заедно.
През май 1966 г. на съвещание на политбюро на ККП Мао Цзедун обявил борба с партийните членове, които „вървят по капиталистически път“
“Другарят Мао Цзедун казва: за да се свали една или друга политическа власт, е необходимо да се подготви преди всичко общественото мнение“ — от постановлението на ЦК на ККП „За Великата пролетарска културна революция“.
Във всяка страна има исторически личности, които са загубили своите реални черти и са се превърнали в мит за самите себе си. Един такъв китайски герой е Хай Жуй, чиновник, който живял през XVI век. Особена кариера не направил, но се прославил със своята образцова неподкупност: написал дори оплакване до императора, упреквайки го в покровителство на негодни бюрократи. И така се случило, че 400 години по-късно с неговото име било свързано началото на Културната революция в КНР.
Но за това по-късно. А засега – малко за това как живеел Китай през 50-те години и с какво стигнал до 1966 г.
След победата на Китайската комунистическа партия през 1949 г. икономическото развитие на страната се движело с впечатляващи темпове. От 1953 до 1956 г. промишленото производство нараснало с почти 20%, а селското стопанство добавило около 5% годишно. Висшите училища и техникумите подготвяли по 130 хиляди инженери, които трябвало да осигурят още по-интензивен растеж. При такива условия неизбежно възниквала илюзията, че изграждането на социализма в Китай не само няма да е трудно, но и че ще се случи в следващите няколко години.
„ГОЛЕМИЯТ СКОК“
„Мисли глобално, действай смело“ — тези думи описват съвсем точно стила на ръководство на Мао Дзедун през 50-те години на ХХ век. Той не просто планирал с невероятен размах, но и въплъщавал в живота проекти и утопии. Убеждението, че взривното развитие на Китай е завинаги, тласкало Мао към нереални цели: за 15 години да настигне Великобритания, а за 20 — САЩ.
През май 1958 г. се провела Втората сесия на VIII конгрес на ККП, на която управляващата партия формулирала курса на „Трите червени знамена“: обновена генерална линия (изграждане на социализма по принципа „повече, по-бързо, по-добре, по-икономично“), политика на „Голям скок“ и създаване на народни комуни. Ако тези принципи се спазват неотклонно, в рамките на няколко години Китай трябвало да стане лидер на социалистическия свят, че дори и да прекрачи в светлото комунистическо бъдеще. Плановете обаче били колкото дръзки, толкова и нереалистични.
Аграрни дейности
Така, в рамките на следващата петилетка (1958 – 1962 г.), промишленото производство в страната трябвало да нарасне 6,5 пъти, а селското стопанство — 2,5 пъти. В името на бъдещото благоденствие била мобилизирана буквално цялата страна: например за напоителни дейности можело да бъдат изпратени едновременно до 150 милиона души (дори лично Мао се хващал за лопатата). Трябвало да се лее стомана? Доменни пещи се изграждали едва ли не във всеки двор. Партията наредила да се увеличи реколтата? Цял Китай, мало и голямо, излизал да унищожава врабчетата и вредителите.
Основа на комунизма са, разбира се, комуните. Те се създавали преди всичко в селските райони: „Личните стопанства се ликвидират. Кокошките, патиците и дърветата край къщите остават засега собственост на селяните. В бъдеще и това ще бъде обобществено“ - говорел Мао. По същите принципи се организирали и градските комуни. И най-важното – общо в тях било не само имуществото, но и мненията, настроенията, начинът на мислене.
В ТЪРСЕНЕ НА ВИНОВНИТЕ
На пръв поглед начинанията на „великия кормчия“ били съпътствани от успех. Във всеки случай в селските райони комунизацията била проведена почти на 100%, 120 милиона селски домакинства влезли в комуните. Леенето на стомана биело всички рекорди, а зърнената реколта нараснала до 300 милиона тона. Постиженията обаче изисквали такива вложения, че губели смисъла си: понякога в домашните доменни пещи се претопявала дори покъщнина, само и само да се изпълни планът. Надписванията в отчетите били също гигантски: смята се, че от отчетените „на хартия“ 300 милиона тона зърно, в действителност били прибрани едва около 100 милиона тона. Само една трета! Бягайки от всеобщата комунизация, а впоследствие и от глада, селяните се втурнали към градовете. Населението им достигнало бързо 130 милиона души и настъпил недостиг на хранителни продукти. Смята се, че в годините на „Големия скок“ над 30 милиона души загинали от глад, а икономическите щети достигнали 120 милиарда юана.
Китайското ръководство разхлабило контрола, на селяните били върнати личните стопанства и им било разрешено да работят под аренда, но Мао не одобрявал тези нововъведения. А неговите опоненти все по-малко подкрепяли курса на „Големия скок“. През лятото на 1959 г. в Лушан се провело съвещание и се състоял VIII пленум на ЦК на ККП, където министърът на отбраната на КНР Пън Дъхуай и редица други политици отправили открита критика. Мао признал частично вината си за провала на икономическата политика и дори предал поста държавен глава на председателя на Постоянния комитет на Общокитайското събрание на народните представители Лю Шаоци, който започнал да предприема контрамерки. Но Пън Дъхуай загубил поста си и се озовал под домашен арест. И тук е моментът да си припомним за Хай Жуй, споменат в началото.
ПЪРВАТА ЖЕРТВА
През 1961 г. У Хан, китайски историк, професор в Юнанския университет, а също и един от лидерите на Демократичната лига на Китай, написал пиесата „Разжалването на Хай Жуй“. Съвременниците съзрели в нея алюзия за изпадналия в немилост министър на отбраната и Мао усетил, че е време да премине в контранастъпление: щом дори от сцената се говори с хората за политически разногласия, то и загубата на властта не е далече.
Мао Цзедун
През 1962 г. Мао предложил да започне в Комунистическата партия борба срещу класово чуждите елементи и горе-долу по същото време отбелязал, че различните алюзии и намеци, които си позволяват литераторите, могат да се тълкуват като антипартийна дейност. През 1963 г. започнала кампания „за социалистическо възпитание“, а година по-късно на съвещание на ръководството на ККП било прието принципно решение за започване на чистки в партията. След още една година прозвучали първите лозунги на бъдещата Културна революция и започнала да функционира „Групата на петимата“, която се занимавала с дейците на изкуството, обявили се срещу „великия кормчия“.
Една от първите жертви на тази борба станал У Хан. През 1965 г. известният литератор и критик Яо Уънюан посветил на него и на неговото произведение статия, която се смята за едно от първите събития на Културната революция. В нея той нарекъл пиесата „антисоциалистическа отровна трева“.
„ПОЗВОЛЕНО Е ВСИЧКО“
Мао настоявал централните и местните вестници да препечатат съчинението на Яо Уънюан. Те правели това без желание, като се стараели да задържат дискусията в рамките на обсъждането на художествените достойнства. Но „кормчията“ вече бил набелязал програма за действие: борба с инакомислието сред интелигенцията. През май 1966 г. на съвещание на Политбюро на ККП Мао обявил борба с онези партийни членове, които „вървят по капиталистическия път“.
Започнала културната революция.
Една от нейните ключови фигури станала Дзян Цин, съпругата на Мао, актриса и бивша министърка на културата на страната. Държавният глава обаче осъзнавал, че няма да получи широка подкрепа сред партийния елит, затова заложил на младежките отряди на хунвейбините.
Хунвейбини
Културната революция предполагала масови чистки. И привържениците на Мао все едно получили негласен знак: позволено е всичко. Заподозрените в нелоялност били залавяни, изтезавани, подлагани на невероятни унижения (например Лю Шаоци бил пребиван пред очите на жена си и децата си, като го удряли допълнително по главата с цитатника на Мао) или просто пребивани до смърт.
Докато в началото на репресии били подлагани отделни членове на ККП, към края на 1967 г. настъпил хаос: партията на практика престанала да съществува. В средата на 1968 г. Мао Дзедун решил да обуздае стихията: направил изказване на среща с хунвейбините и заявил, че борбата с употреба на сила е недопустима. Но процесът нямало как да бъде спрян: там, където спирали да издевателстват над хората, горели книги, затваряли университети, организирали провокации.
ВРЪЩАНЕ НАЗАД
В крайна сметка се оказало, че за да бъде потопена в хаос цяла една страна, е необходимо съвсем малко време. През 1969 г. се събрал IX конгрес на ККП, за който вече не избирали делегати: местните партийни структури били разгромени, на репресии били подложени около пет милиона партийни членове и милиони безпартийни, загинали около милион и половина души. Делегатите били назначени от активистите на Културната революция. Новият устав на ККП давал на председателите практически неограничена власт.
Всяка стихия затихва с времето. Към началото на 70-те години, когато вече било разгромено всичко възможно, се заели с „обработката“ на селата: основните усилия били насочени към изпращането там на „специалисти“ (разбирай – развилнели се младежи). Но със смъртта на Мао през 1976 г. Културната революция приключила.
Връщането назад било бързо: още през 1977 г. били сменени около 80% от председателите и заместник-председателите на революционните комитети в провинциите, стотици хиляди репресирани се върнали в политическия живот. От наследството на Мао Дзедун започнали да се освобождават горе-долу със същите темпове, с които преди това наказвали неудобните. Макар че на ЦК на ККП му трябвали още пет години, за да признае, че Културната революция не била източник на прогрес, а смутно време, „което донесло сериозни беди на партията, държавата и целия многонационален народ“.
Физиология или медицина (заедно с Арвид Карлсон и Ерик Кандел)
(За откритията му, свързани с пренасянето на сигнали в нервната система)
Пол Грийнгард е американски неврофизиолог и биохимик, роден на 11 декември 1925 г. в Ню Йорк. Майка му умира при раждането му. По-късно ученият почита паметта ѝ с учредяването на наградата „Пърл Майстър Грийнгард“ за изявени жени учени.
През Втората световна война служи във флота на САЩ и работи с електронна техника. Завършва математика и физика в Hamilton College през 1948 г., а през 1953 г. защитава докторат по неврофизиология в Johns Hopkins University. Специализира в Лондон и Кеймбридж, работи в американския Национален здравен институт (NIH) и в изследователската лаборатория на фармацевтичната компания Geigy. Преподава в Yale University, а от 1983 г. ръководи лабораторията по молекулярна и клетъчна неврология в Rockefeller University в Ню Йорк.
Нобелова награда (2000)
Грийнгард получава наградата по физиология или медицина заедно с Арвид Карлсон и Ерик Кандел „за техните открития относно предаването на сигнали в нервната система“.
Основен принос
Грийнгард изяснява как действа т.нар. бавно синаптично предаване. Невротрансмитери като допамин се свързват с рецептори на невроните и повишават вътреклетъчното ниво на цикличен AMP (cAMP). Той активира ензима протеин киназа А, който фосфорилира (добавя фосфатни групи към) определени белтъци. Фосфорилирането променя формата и функцията на тези белтъци, а оттам и възбудимостта на неврона и освобождаването на невротрансмитери.
Сред изследваните от него белтъци са DARPP-32, ключов белтък в допаминовата сигнализация, и синапсините, които участват в освобождаването на невротрансмитери от синаптичните везикули. Тези открития помагат да се разберат механизмите зад болестта на Паркинсон, шизофренията, депресията и зависимостите, както и действието на много лекарства.
По-късна работа
По-късно Грийнгард изследва образуването на амилоидния бета-пептид, свързан с болестта на Алцхаймер. През 2002 г. основава компанията Intra-Cellular Therapies, която разработва лекарства за психични и неврологични заболявания. Нейният препарат луматеперон (Caplyta) е одобрен от FDA през 2019 г. за лечение на шизофрения.
Личен живот и наследство
Женен е за скулпторката Урсула фон Рюдингсвард. Парите от Нобеловата награда дарява за фонда на наградата „Пърл Майстър Грийнгард“, а самият той е активен поддръжник на жените в науката. Умира на 13 април 2019 г. в Ню Йорк на 93-годишна възраст.
ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ
ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР
За Второто послание на Петър се спори по-малко, отколкото за другите новозаветни текстове, написани под псевдоним. Практически всички изследователи са единодушни, че който и да е написал тази книга, това не е Симон Петър. Забележително е, че доколкото ни е известно, никой не знаел за съществуването на посланието в продължение на един век след вероятното му написване. Не е запазено нито едно споменаване на посланието до около 220 г., но не може да се каже, че и след това текстът е бил широко разпространен. По всяка вероятност посланието е било включено в канона само защото църковните отци са приели апостол Петър за негов автор.
Има множество доказателства, че Петър не е автор на тази книга. Немаловажен е фактът, за който стана дума по-рано – апостолът почти със сигурност не е можел да пише. Освен това е очевидно, че авторът е заимствал много от Посланието на Юда (особено за гл. 2). Посланието на Юда е още една книга, написана под псевдоним, за което ще говорим по-нататък. Малко вероятно е един от главните апостоли на ранната църква да е разчитал на чужд текст по въпросите за противопоставянето на лъжливите учители, на което е посветено Посланието на Юда.
Въпреки че авторът на посланието не е Петър, той прави всичко възможно да се представи за него. По това текстът се отличава от Първото послание на Петър. Двете послания на Петър са очевидно написани от различни автори, защото стилът на текстовете се различава съществено. Първото послание „не настоява“, че е написано от Петър, макар че заявява това. Но авторът на Второто послание настоява, че е Петър, като твърди, че е присъствал лично на Планината на Преображението, видял е божествената благодат на Исус и е чул глас от Небето.
Авторът искал да убеди читателите, че е Петър, за да си придаде тежест, която да му позволи да критикува лъжливите учители, на което е посветен текстът. Според автора те се придържали към пагубни ереси. Не знаем в какво са се изразявали тези ереси, както и кои са визирани като лъжливи учители. Известно ни е само, че мнимият Петър имал какво да каже за тях с много недоброжелателен тон. Най-интересното от казаното от него е следното. Неговите противници използвали посланията на Павел, но ги „изопачили за своя гибел, както и останалите Писания“ (3:16). Това любопитно твърдение показва, че авторът на посланието е живял във време, когато посланията на Павел са били не просто широко разпространени; по времето на автора те са били вече обединени и са били смятани за едно цяло с Писанията (Стария завет). Също така цитатът показва, че книгата е била написана най-вероятно след смъртта на Павел. Обикновено посланието се датира към началото на II век, около 120 г., иначе казано - било е написано 60 години след предполагаемата дата на смъртта на Петър.
Авторът напада остро своите противници (християни), особено в глава 2. За съжаление, тези нападки не помагат особено да разберем какви възгледи споделяли неговите опоненти. Но все пак някои неща за техните лъжливи учения стават ясни. Противници на мнимия Петър били „наглите подигравачи“, които не вярвали в скорошния край на света (3:3–4). С други думи, тези хора твърдели, че апокалипсисът няма да настъпи толкова скоро, и се присмивали на християни като автора, които поддържали друго, недоказуемо мнение.
Авторът твърди, че въпреки подигравките на „присмехулниците“, краят на света без съмнение ще настъпи скоро. Ако пък се забави, читателите му трябва да си спомнят, че за Бога времето тече по различен начин, отколкото за хората, защото „за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години – като един ден“ (3:8). Това би могло да означава, че дори краят на света да не е настъпил вече 6 хиляди години, все пак предстои в близкото бъдеще.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Петър, пушената риба тон и летящият еретик
Най-интересният апокриф, разказващ за апостол Петър, се нарича „Деяния на Петър“. В този текст се разказва за различни сблъсъци между Петър и Симон Влъхвата (вж. Деян. 8:14–24). Апостолът надделява над влъхвата, като призовава на помощ Господната сила. Вижте този забавен откъс, в който Петър доказва боговдъхновеността на своето послание, възкресявайки мъртва риба тон.
„Но Петър се обърна и видя на прозореца да виси пушена риба тон. Той я взе и каза на хората: „Ако сега заплува като риба, ще повярвате ли в Този, когото проповядвам?“ И всички казаха в един глас: „Да, ще ти повярваме“. Наблизо имаше езерце, затова Петър каза: „В името на Исус Христос, в когото все още не са повярвали [каза го на рибата тон], оживей пред тях и заплувай като риба!“ И той хвърли рибата в езерцето, а тя оживя и заплува. И хората видяха това. Петър я накара да плува не само през този час, за да не нарекат случилото се илюзия, и рибата продължаваше да плува и привлече тълпи от различни места, на които беше показано, че една пушена риба тон може да оживее. Хората започнаха да ѝ хвърлят хляб и тя изяждаше всичко. И когато хората видяха това, мнозина последваха Петър и повярваха в Господа“ (Деяния на Петър, 13).
В решаващия двубой между влъхвата еретик (Симон Влъхвата) и Божия човек (Петър), влъхвата използвал своите способности, за да подскочи във въздуха и да полети като птица над хълмовете и храмовете на Рим. За да не загуби от него, Петър помолил Господа да порази еретика във въздуха. Господ се вслушал в молбата му, за разочарование на влъхвата. Неподготвен за подобно рязко падане, той се ударил в земята и счупил крака си на три места. Тълпата, която видяла всичко случило се, го пребила с камъни като злодей. Така истинският ученик на Господа възтържествувал над своя враг, проповедник на ерес.
Авторът твърди, че краят на света няма да настъпи, преди всеки човек да получи време да се покае и да се обърне към истината. Но Страшният съд ще се състои при всички положения и ще дойде незабелязано, „като крадец“ (3:9). Неотвратимостта на този ден трябва да подтиква хората към свят живот в очакване на разрушаването на този свят и идването на новия век (3:11–12).
Веднага искам да кажа, че ще говоря не толкова за този роман, колкото за контекста, защото за романа е невъзможно да се говори, просто е скучно. Това е история за строежа на Мизингес (грешка на Биков, на Дзорагес – бел. ред.), водноелектрическа централа в Армения. В Русия книгата на Шагинян била превърната в знаме, била превърната до известна степен в култово произведение. Мариета Шагинян била канонизирана като съветска писателка. Какво се случило с нея?
Тя изминала наистина славен път от поетеса символистка, доста екстравагантна, извикала на дуел Ходасевич заради, както ѝ се струвало, ужасното му отношение към първата му съпруга Марина, от съчинителка на символистични драми, които, между другото, се харесвали на Блок и носели гръмки заглавия като „Истинският жених“, от такава съчинителка на символистични брътвежи до главен биограф на Владимир Илич Ленин, до автора, получил Ленинска награда за „Четири урока у Ленин“.
Шагинян е всъщност не лоша писателка, трябва да призная това с известен ужас. Например осемтомната ѝ автобиографична книга „Човекът и времето“ е далече не най-лош образец на идеологическа интелектуална автобиография, интересна е да се чете, детството ѝ е описано в нея добре. Живяла 94 години, имала какво да разкаже. Знаменитата епиграма „Желязната старица Мариета Шагинян – изкуствено ухо на работниците и селяните“ (на руски с рима: „Железная старуха Мариэтта Шагинян – искусственное ухо рабочих и крестьян“) е свързана, разбира се, с прогресиращата ѝ глухота: без слухов апарат не чувала даже вик. Тази епиграма на Михаил Дудин не бива да скрива от нас факта, че Мариета Шагинян била всъщност съвсем не глупав човек.
През целия си живот била обсебена от два наистина важни проблема. Първият – как да доведе културата до масите: мислела си, че да доведе културата до масите е единствената истинска революция. Вторият – как да представи трудовия процес. През 1933 г. публикувала своите дневници. Това е жест, който не бива да буди насмешка, един нормален жест за Сребърния век, защото жизнетворчеството, заличаването на границите между културата и живота, е напълно нормална практика за онова време; тогава, както разбирате, хората отразявали доста широко в изкуството си своята биография, иначе просто няма как, това е техният живот, техният личен материал. Когато публикувала дневниците си, там имало следните думи: „Трябва да се научим да представяме труда като игра, като състезателен процес“. „Хидроцентрала“ е мъчителен опит да се пише за труда така, че да бъде интересно.
Мариета Шагинян
Да не забравяме какво било тогавашното време. Това е знаменитата епоха на конструктивизма. Литературният център на конструктивистите се появява много по-рано, още през 1925 г. Иля Селвинский създава тази прелестна организация. В нея влизат и Инбер, и Луговской, и Адуев, и множество други хора. В руската литература всичко с любовта било наред, не било зле със страданията, било интересно с революцията, с търсенията, с религията, с Бога. Но никога досега процесът на труда, на съзиданието на нещо не било отразявано в нея. Да направим това главна тема в литературата, та нали е толкова интересно! Отчети, събрания, съревнования, планове, проекти. Това може да стане основа на голяма литература.
Това била тяхната съзнателна заблуда. Валентин Петрович Катаев се мъчел, съчинявайки романа „Време, напред!“, опитвайки се да го направи според силите си авангарден, пропускайки първата глава и премествайки я в края. Основна тема става там, разбира се, едно съревнование между уралци и харковчани. Да се направят още повече тухли, да се организира още по-бързото изливането на бетон, да се проверява този бетон за здравина, защото у харковчаните не е достатъчно здрав. Хората настояват да им се поставят все по-големи и по-големи задачи, поемат невероятни ангажименти, престават да спят. Наистина, около трудовия процес възниква една подобна истерия.
Трябва да кажем, че романът „Време, напред!“ е пропит с този трепет, той се чете леко, макар че си личат и изкуственият ентусиазъм, и фалшът. Да не забравяме, че именно от „Време, напред!“ била създадена прочутата сюита на Свиридов към едноименния филм, а точно от тази музика била взета и музиката за съветската новинарска програма „Време“. Помните ли стремглаво носещото се, разрушаващо всичко по пътя си време, което носи в себе си зародиша на своята деконструкция? Тази музика е именно една хроника на гръмкото, патетичното самоунищожение. По същото време и Еренбург пише своя „Ден втори“, в който слага край на живота си единственият що-годе свестен герой, интелигентът Володя.
Що се отнася до Шагинян и „Хидроцентрала“, в тази книга са привлекателни две неща. Първо, привлекателна е постоянната рефлексия, диалогът с читателя, в който авторката се самоиронизира, казва, че може би на читателя му е скучно, подсказва му различни версии за развитието на събитията. Това е своеобразен опит да се поговори с читателя. Второто привлекателно нещо е откроеният от Адамович в рецензията му за романа диалог, който се води между пристигналия там чуждестранен специалист и нашия инженер. „Заради този диалог си струва вероятно да се изчете целият този скучен роман, който всъщност е просто една отвратителна бърканица от букви“, казва Адамович. Не бих казал, че е съвсем отвратителна, някои реалии от арменския живот, реалиите на строителството са безценни за историка. Но смятам, че днес е невъзможно да се чете това за удоволствие. А диалогът е интересен, заради него си струва да се потърпи.
Всички руски писатели през 30-те години следвали завета на Леонов, който казал: „Влагайте най-съкровените си мисли в отрицателния герой и за това няма да ви направят нищо“. Което вероятно е истина. И най-съкровените мисли на Шагинян са вложени в устата на американеца. Той казва, че европейската цивилизация се е научила много отдавна да създава вещи. Но не умее да създава отношения. „Нашият патос днес е да създаваме човека. Ние сме по-човечни от вас. Вие твърдите, че сте осъществили своята революция в името на хората, а изобщо не ви е грижа за тях. Вие сте заети с графици, с изравняване на сметки“. Помните ли, това е горе-долу същото, което Пастернак пише на Маяковский: „Вие сте заети с нашия баланс, с трагедията на ВСНХ, вие, който пеехте като Летящия холандец над ръба на всеки стих“.
„Вие сте заети с баланса. А в същото време човекът е единственото в историята, с което си струва да се занимаваме. Вие поставихте в центъра на всичко производителните сили и производствените отношения. Но е интересна еволюцията на човека, на културата, на изкуството, на религията, а това, с което се занимавате вие, няма абсолютно никакъв смисъл.“ На това, всъщност, Мариета Шагинян отговаря с устата на съветския човек: „Не, този етап е извървян. Европейската история е приключила. Сега е важен единствено патосът на производството. Ще произвеждаме, ще се научим на идеално рационално изразходване на силите, на идеална организация на производството. Човекът с неговата психология остана в миналото, дошла е психологията на гигантския колектив.“
Знаете ли, сега, когато са минали почти деветдесет години от публикуването на този роман, се замислям сериозно: а може би съветският инженер е бил прав? Защото Европа, с нейния интерес към човека, към финеса и душата, не издържала на XX век. Тя се поддала на съблазънта на фашизма, след която не се съвзела никога. Като цяло, в по-голямата си част европейските идеи били значително овехтели още към 1945 година.
Докато Съветският съюз, с неговия патос за „хората пирони“ – „Пирони да правиш от тези хора!“ – не стига, че победил фашизма, но след това успял да осъществи най-мащабна космическа програма, културна програма. Дори за това да е помогнало съветското „размразяване“ с неговия частичен хуманизъм, то никога не било напълно европейско, няма какво да се лъжем. Може би съветският проект, проектът за съветския свръхчовек, за който пише Шагинян, се е оказал по-устойчив. Може би именно той издържа на XX век, а не културната Европа.
Този спор не е доведен до край, разбирате ли? И до днес нямам еднозначен отговор. Затова романът „Хидроцентрала“ с неговия абсолютно безчовечен патос е актуален, защото, може би, с човека е вече свършено. Струва ми се, че XX век беше краят на човешката история, на историята на личността. Настъпила е историята на колективите, защото колективите се управляват по-лесно, в колектива ексцесиите са по-малко вероятни. Да, може би тоталитарната вертикална организация не се получи. Но настъпи векът на хоризонталните общности, на социалните мрежи. И това, че векът на единаците е приключил, е може би най-тъжният извод, до който може да стигне читателят на Мариета Шагинян.
Каква е художествената стойност на произведенията на Шагинян?
Ранните ѝ пиеси са слаби, тук няма какво да се коментира. Що се отнася до стиховете, които публикувала, това са стихове приблизително на нивото на Нина Берберова, със същото литературно качество, солиден трети разряд. Докато „Четири урока у Ленин“ и едно подобно забележително произведение като „Първата Всеруска“ я показват като талантлива журналистка, добра хроникьорка и доста интересна историчка. Във всеки случай, да се чете Шагинян е полезно. Когато четем гениите, четем за еволюцията на самите гении. А когато четем Шагинян, проумяваме чрез нея еволюцията на времето, а това не е никак малко.
