сряда, септември 30, 2026

ВЛАДИМИР ВИСОЦКИЙ / „ДЕЛФИНИ И ОТКАЧАЛКИ“ (ЗАПИСКИ НА ЕДИН ЛУД или ЖИВОТ БЕЗ СЪН) - 4

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК: 1 / 2 / 3

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: ТУК

4.

Когато професорът, охраняван от делфина, тръгна напред по коридора, водещ към океанариума, свестилият се труженик на науката понечи да поеме инициативата и дори посягаше вече към копчето. Ето! Само едно натискане сега и ще се задействат имплантираните в мозъка електроди за стимулация, а вървящият отзад парламентьор ще усети приятно пощипване и ще заспи. И всички ще заспят, а той ще може да поразмисли малко над случилото се и чак след това вече ще разтръби навсякъде, и ще патентова, и пресконференции, а после — къщичка с градина и ще потъне изцяло в работата си, и ще изследва, ще изследва, ще ги реже, милите, и ще гледа как така изведнъж сами... Тези мисли прелетяха мигновено, но изведнъж един глас, гласът на китоподобното, изписука:

— Напразно се стараете, професоре. Нашата медицина стигна далече напред, електродите са отстранени. Това ваше наследство се помни сега само заради многобройните белези по главата и по тялото. Вървете и не се обръщайте!

Те спряха до входа, над който светеше надпис: „Влизането на външни лица и любопитни е забранено“. По-надолу още един: „Добре дошли!“ А съвсем най-отдолу, със ситни букви: „Нашият лозунг е ласка и само ласка като първа стъпка към взаимното разбирателство“.

Вратата се разтвори и пред очите на професора се разкри продължението на страшния му сън. Боже, какво само продължение беше това!

Целият океанариум кипеше, бълбукаше и клокочеше. Можеха дори да се различат отделни възгласи, нещо много агресивно и на най-високи ноти. Трите ивичести кита – любимците на града, – които допреди това, до случката, изпълняваха мирно балетни па, поставени от най-добрия балетмайстор, който същевременно беше и любимец на животните, та тези три кита от океанариума, сякаш забравили всякакви навици, правеха салта и се блъскаха в стените, но правеха всичко това весело и някак си дори ожесточено весело.

Всички обикновени делфини се бяха скупчили на едно място и бурно жестикулирайки – не, те всъщност нямаше с какво да жестикулират, – силно крещейки на чист човешки език, ругаеха него, професора, със страшни думи, наричаха го „мъчител на хората“, тоест на делфините, а някой дори се сети за Ошвиенцим и извика: „Това не бива да се повтаря!“

Един пощурял от щастие делфин, прекрасен представител на вида си, на когото очевидно току-що беше изваден електродът от негов събрат по... – да! да! – по разум (сега вече в това не може да има съмнение), този делфин правеше огромни кръгове, подобно на торпедо, гмуркаше се, изскачаше нагоре и тогава можеше да се разбере: „Долу общуването, никакви контакти...“ – и още нещо. Делфините лоцмани пееха песента „Вихри враждебни“ и се гмуркаха в такт надълбоко, после изскачаха на повърхността, подобно на топки, когато ги потопиш и ги пуснеш внезапно, и подемаха нещо ново, очевидно вече съчинено от тях, някаква делфинска врява, не – химн, се разля наоколо:

Нашите първи думи:

„Какво правите, хора!“

Но те не ни разбраха -

да се готвят сега!

Целият баскетболен отбор прехвърляше топка над коша, като нарочно не улучваше, от което беше изпаднал в блажен идиотизъм, което си личеше по смеещите им се муцуни.

Наоколо цареше картина на хаос и на някакво зловещо напрежение, дори очакване.

Добре че дебелите стени заглушаваха този вой, щракане и писукане, достигащо чак до ултразвук, но какво щеше да стане, ако всичко това пробиеше навън?! Та нали там има акули и кашалоти, косатки и октоподи... Бррр. Професорът чак стисна зъби и си счупи изкуствената челюст. Извади я все пак и изведнъж се вцепени. В целия този хаос, сред цялата тази културна революция само едно същество беше невъзмутимо и спокойно. Това беше служителят. Той седеше, не, стоеше... с една дума, намираше се някак си в пространството и гледаше с невиждащи очи наоколо.

— Какво ви е? Да не сте полудели! Отивайте да спите веднага. Аз ще остана с тях вместо вас, аз ще ги наглеж...!

Професорът чу зад гърба си дрънкане на тризъбец и си спомни, че няма всъщност кого вече да наглежда, а и ако изобщо някой някого наглежда...

— Как посмяхте да обидите животните!

Боже! Пак се беше забравил. Някакъв делфин се стрелна към ръба на басейна, натисна един датчик и в същата секунда служителят се нахвърли върху професора, изтръгна челюстта от ръцете на вцепенилия се учен и я стъпка направо пред очите му върху пътеката край басейна. Това беше категорично забранено и професорът разбра всичко. Бяха направили с него същото, което се правеше преди с тях. Бяха му имплантирали... какъв ужас! Да, и за толкова кратко време го бяха изследвали и се бяха научили да го управляват... Кошмар!!!

— Така ли? А защо не беше кошмар, когато всичко беше наопаки? — изписука над ухото му тънък глас, но този глас вече се стори на професора противен. — Е! Отговорете!

Той се обърна рязко. На равнището на главата му стоеше муцуната на един от трите кита (който се опираше, разбира се, на другите два).

„Да! Това е съвсем зле! Така, както е тръгнало, ще се научат да ходят по сушата“ — помисли си машинално професорът.

— Разбира се, и то много скоро! — гласът принадлежеше на кита.

„Никога не съм си мислил, че такова мило животно може да има такъв противен глас“ — помисли си отново професорът.

— Ей-ей! Съветвам ви да не се шегувате. — И китът показа на професора имплантиран в перката му зъб от акула. — Вече им направих доста операции и, забележете, всичките бяха успешни и безкръвни. Но може и да съм сбъркал. — Китът се изхили мерзко, а професорът се постара да не си отбелязва наум нищо излишно, само едно за последно: „Брей, че той бил и телепат!“

— И то от много отдавна. — Китът се изкашля и свали усмивката си. А може и да не я беше свалил, дявол го знае, просто се намръщи и произнесе на някого долу:

— Стига! Той разбра всичко. — И на мига изчезна с плясък.

— Какво искате от мене? — издшша професорът.

— Вече ви обясних в доста достъпна форма — каза делфинът с тризъбеца.

— Е, добре! Така! Господа!

— По дяволите „господата“ — изрева басейнът.

— Приятели!

— Долу приятелството с ходещите по сушата!

— Но как тогава да се обръщам към вас? — професорът окончателно се обърка.

— Това е вече е прекалено, момчета — обади се в негова защита нечий глас, по тембъра — на неговия водач. Всичко утихна.

Професорът дори погледна с известна нежна благодарност делфина (неслучайно го обичах, когато беше животно).

Но, стоп! Как така вървеше по коридора, как седеше при мене? Та той не би трябвало да може, не може, би трябвало... Професорът погледна надолу и припадна...

Делфинът нямаше крака, но имаше нещо и на това „нещо“ бяха обути неговите, на професора, обувки.

(Следва)

вторник, септември 29, 2026

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „КОТКАТА И ХОРАТА“ 

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro 

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ 

 

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:  

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“   

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“   / „ПАЦИЕНТКА“    / „БАНЯ“      / „НЕРВНИ ХОРА“   

1925 г. – „АКТЬОР“   / „КРИЗА“   / „БЕДНОСТ“   / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“   / „ДИКТОФОН“    / „ЧЕТИРИ ДЕНА“ 

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“   / „ТАТКО“    / „ДЪРВА“   / „КРАДЦИ“  / „ПЪТНИК“  / „СЪПРУГ“  / „РАБОТЕН КОСТЮМ“  / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“  / “МЕДИК“  / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“  / “КИНОДРАМА“  / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“  / “БЪЧВА“  / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“  / “СИЛНО СРЕДСТВО“  / “БЯС“  / “ДАМСКА МЪКА“  / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“  / “ГАЛОШ“ 

1927 г. – “МОНТЬОР“  / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“  / „ДРЕБОЛИИ“  / „БОТУШКИ“  / „ЕСНАФИ“  / „ГОСТИ“  / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“  / „ОПЕРАЦИЯ“  / „ЦАРСКИ БОТУШИ“  / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“  / „СБИВАНЕ“  / „БЮРОКРАТИЗЪМ“ 

1928 г. - „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“  / „ ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА “  / „НАУЧНО ЯВЛЕНИЕ “ 

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“   

 

КОТКАТА И ХОРАТА

 

Печката ми е много лоша. Цялото ми семейство все се натравя заради нея. А проклетата домоуправа отказва да направи ремонт. Икономисва. За поредната злоупотреба.

Оня ден оглеждаха печката. Гледаха вратичките. Навираха си главите вътре.

— Нищо ѝ няма — викат. — Може да се живее.

— Другари — казвам, — доста срамно е да се произнасят такива думи: може да се живее. Ние все се натравяме заради вашата печка. Оня ден дори котката се натрови. Повръщаше оня ден до кофата. А вие разправяте, че може да се живее.

Председателят на домоуправата казва: — Тогава — казва — ще проведем сега един експеримент и ще видим дали вашата печка трови. Ако сега, като я запалим, се натровим — ваш късмет — ще я президаме. Ако не се натровим — извинявайте за отоплението.

Запалихме печката. Разположихме се около нея. Седим. Душим.

До вратичката седнаха председателят и секретарят Грибоедов, а на леглото ми касиерът.

Скоро, разбира се, по стаята започна да пълзи газ. Председателят подуши и казва: — Няма нищо. Не се усеща. Лъха на топло и толкова.

Касиерът, жабата му с жаба, казва: — Съвсем отлична атмосфера. И може да се диша. Главата от това не се замайва. У нас — казва — в жилището ми атмосферата смърди по-лошо, а аз — казва — не скимтя напразно. А тук дъхът ми е съвсем равномерен.

Аз казвам: — Ама как така, моля ви се — равномерен. Ето на, струи газ.

Председателят казва: — Докарайте котката. Ако котката стои мирно, значи няма и пукнат дявол. Животното е винаги безкористно в това отношение. Не е като човека. На котката може да се разчита.

Идва котката. Сяда на леглото. Стои тихо. И разбира се, че тихо — привикнала е донякъде.

— Няма нищо — казва председателят, — извинявайте. Изведнъж касиерът се заклати на леглото и казва: — Трябва, знаете ли, да си тръгна спешно по работа. И отива до прозореца и диша през процепа.

И стои позеленял и направо се клати на краката си. Председателят казва: — Ще си ходим всичките. Дръпнах го от прозореца.

— Така — казвам, — експертиза не се прави. Той казва: — Моля ви се. Мога да се отдръпна. На мене вашият въздух ми е напълно полезен. Натурален въздух, годен за здравето. Ремонт не мога да направя. Печката е нормална.

А след половин час, когато сложиха председателя на носилка и вкарваха после носилката в линейката на Бърза помощ, заговорих пак с него.

Казвам: — Е, как е? — А, не — казва, — няма да има ремонт. Може да се живее.

Така и не поправиха печката.

Какво да се прави? Свиквам. Човекът не е бълха — с всичко може да свикне.

 

1928 г. 

понеделник, септември 28, 2026

ПАТРИОТИ...

КАРЕЛ ЧАПЕК / ИМАХ КУЧЕ И КОТКА / КАК СЕ СНИМА КУЧЕНЦЕ

ДО ТУК: ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА КОТКАТА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ: ИМАХ КУЧЕ И КОТКА

Ще го кажа направо: трудно; и изисква огромно търпение както от кученцето, така и от фотографа.

Да речем, че слънцето огрее трогателна сцена с кученце, което си хапва от паничката. Човек хуква стремглаво за фотоапарата, за да увековечи тази впечатляваща гледка от живота на кученцето. Докато се върне с апарата обаче, паничката е вече, разбира се, празна. „Бързо, сипете на Дашенка още една паничка млекце“, нарежда фотографът и с нужната професионална бързина настройва експозицията и фокусира обектива, докато Дашенка се заема геройски с втората порция. „Така, сега е чудесно“, въздъхва фотографът и в същия миг установява, че е забравил да сложи филм в апарата. Докато го зареди, Дашенка омита и втората паничка с мляко. „Сипете ѝ още веднъж“, нарежда снимащият и фокусира бързо. Само че Дашенка си наумява, че няма и няма да яде повече. И това си е. Всякакви увещания са напразни. Напусто бутат носленцето ѝ в млякото. Не иска и точка. Фотографът прибира с въздишка апарата вкъщи; а Дашенка, осъзнаваща напълно своята победа, отива да излока третата порция млекце.

Добре, втория път човекът е вече подготвен по-надеждно и има под ръка зареден апарат. Слава богу, сред цялото си щуране Дашенка сяда за малко; следва бързо фокусиране и в мига, в който е натиснат спусъкът, кученцето се стрелва и вече го няма. Всеки път, щом спусъкът щракне, то трепва рязко и отлита със скорост един метър за стотна от секундата.

Така няма да стане, трябва да се подходи по друг начин. Докато фотографът фокусира, двама близки застават до Дашенка и ѝ разказват приказки, за да си кротува на дупето. Но на Дашенка изобщо не ѝ е до приказки, а по-скоро иска да гони майка си. Или пък ѝ става горещо на слънцето и започва да скимти. Или в решителния миг тръсва глава с такава скорост, че на кадъра вместо бяло кученце се появява бяло размазано петно. И след като е съсипала по този начин снимката, Дашенка се успокоява и сяда като закована.

Опитваме се да я накараме да поседи мирно пет секунди с лек пердах: дърпа се като обсебена. Подкупваме я с парченце месо, поглъщаше го набързо и се втурваше за следващата хапка с такава пъргавина, че пак не се получава нищо Работата изобщо не върви. Господа, по-лесно е да снимате падане в пропаст или светкавица в небето, отколкото живота на едно кученце. Казвам ви го, за да можете да оцените онези няколко снимки, които по някаква невероятна случайност не се съсипаха. За това се иска такъв късмет, какъвто е нужен, за да намери човек диамант, голям колкото юмрук, в кофата за въглища. Аз, впрочем, не съм намирал такъв диамант, но сигурно е много приятна изненада.

В цялата тази фотографска разправия най-интересното е как се проявява едно такова кученце (имам предвид в тъмната стаичка, в проявителя). Първо изниква черната муцунка, после блясват черните очи, след което се очертават черните ушички; но носът, както подобава на едно куче, се показва на снимката първи.

Накратко, ако имате фотоапарат, вземете си и кученце; ако имате кученце, вземете си и фотоапарат, а после си опитайте късмета. Тръпката е голяма – много по-вълнуващо е от лов на плаха зебра или бенгалски тигър. И повече нищо няма да ви кажа по въпроса: убедете се сами.

ПРЕВОД: : Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

(Следва)

неделя, септември 27, 2026

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ


ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА


В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ

Тази статия съм я превеждал самостоятелно за блога през 2015 година, ето връзката към нея: БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ

(Следва)

събота, септември 26, 2026

КРАЛИЦАТА НА МОНМАРТР: 18 НЕВЕРОЯТНИ ПОРТРЕТА НА ЛУИЗ ВЕБЕР, ИЗВЕСТНА КАТО ЛА ГУЛЮ, ОТ КРАЯ НА XIX ВЕК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Парижката „Мулен Руж“ („Червена мелница“ – бел. ред.) съчетавала танцова зала, публичен дом и театър, изпълнен със сладострастна екстравагантност. На това място хора с най-различен произход се събирали, за да съпреживяват обществените революции. Моралните норми и границите на ежедневното общество били дръзко пренебрегвани, защото на дансинга властвала неоспорима разкрепостеност. В „Мулен Руж“ младите танцьорки се носели по танцувалната площадка, излъчвайки аура на съблазън и вдъхновение. Тези танцьорки оживявали сред ритмите на кан-кана и разголените високо вдигнати крака. Те се пробуждали за живот в стремглаво променящата се атмосфера. И една от тези танцьорки била прочутата безсрамна „Кралица на Монмартър“ – Ла Гулю.

Луиз Вебер (12 юли 1866 г. – 29 януари 1929 г.), известна като Ла Гулю, била една от най-прочутите танцьорки в „Мулен Руж“. Тя притежавала скандален дух, била дръзка и пряма. Личността ѝ била завладяваща със своя разкрепостен чар. Изпитвала силна страст към танците.

Още от малка Вебер работела в пералня заедно с майка си, където перяла дрехите на по-заможните хора. Тя обаче не позволила на работата като перачка да я откаже от танците и от мечтите за живот в танцовите зали без правила, където социалните роли се преобразявали. Зад гърба на майка си Вебер вземала назаем дрехи, оставяни от клиентите в пералнята, и се отправяла нощем към света, към който истински принадлежала – света на движението и танците.

Танцувайки по масите в малките клубове на Париж, събаряйки мъжките шапки с върха на крака си, очаровайки публиката с безстрашната си енергия и осанка, повдигайки полите си, за да покаже избродираното сърце на бельото си, привличайки вниманието на художника Огюст Реноар и пресушавайки чашите на седящите наблизо клиенти, Луиз Вебер се превърнала в „Лакомата“ – Ла Гулю.

Когато „Мулен Руж“ отворила вратите си за първи път, Ла Гулю се озовала там със своя танцов партньор Жак Реноден, известен още като изключително гъвкавия „Валентин Безкостния“ (Valentin le Désossé), готова да блесне на искрящия дансинг. Изпълнявайки „шахю“ – ранна форма на кан-кана, Ла Гулю се превърнала в постоянната главна звезда на танцовата зала. Тя станала съблазнителна сензация, прочута жена с див нрав. Била най-високоплатената артистка на своето време, като дължала доходите си на своята завладяваща дързост и на своите вълнуващи движения. Като танцьорка, предизвикваща огромен интерес, тя станала една от любимките на художника Тулуз-Лотрек, който обезсмъртил Ла Гулю в множество свои творби, посветени на нея.

петък, септември 25, 2026

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ФИЗИКА / ХЕРБЕРТ КРЬОМЕР

Херберт Крьомер (Herbert Krömer)

25 август 1928 г. - 8 март 2024 г.

Физика (заедно с Джак Килби и Жарес Алфьорау)

(За разработването на полупроводникови хетероструктури, използвани във високоскоростната електроника и оптоелектрониката)


Херберт Крьомер (Herbert Krömer) е един от най-влиятелните физици на съвременната епоха, чиито теоретични разработки създават на практика хардуерната основа на днешния информационен век – от мобилните телефони до високоскоростния оптичен интернет.

През 2000 г. той е удостоен с Нобелова награда за физика (заедно с беларуския учен Жарес Алфьорау) за „разработването на полупроводникови хетероструктури, използвани във високочестотната електроника и оптоелектрониката“. (Другата половина от наградата през същата година отива при Джак Килби за изобретяването на интегралната схема).

Ето подробен поглед върху живота, откритията и наследството на Херберт Крьомер:

1. Ранен живот и образование

Херберт Крьомер е роден на 25 август 1928 г. във Ваймар, Германия. Израства в трудните години преди и по време на Втората световна война. След войната започва да учи физика в престижния Гьотингенски университет. През 1952 г., едва на 24-годишна възраст, защитава докторска дисертация в областта на теоретичната физика на твърдото тяло, изследвайки поведението на електроните в транзисторите.

2. Кариера и преместване в САЩ

След като работи кратко в Централната телекомуникационна лаборатория в Германия, през 1954 г. Крьомер емигрира в САЩ. Там той работи в редица водещи изследователски центрове, включително лабораториите на RCA (Radio Corporation of America) в Принстън и компанията Varian Associates в Калифорния.

През 1968 г. преминава към академичната сфера, ставайки професор в Университета на Колорадо. През 1976 г. се присъединява към Калифорнийския университет в Санта Барбара (UCSB), където изиграва ключова роля за превръщането на институцията в един от световните лидери в науката за материалите. Остава там до края на кариерата си.

3. Големите научни открития

Приносът на Крьомер не е в създаването на един конкретен уред, а в брилянтните му теоретични концепции, изпреварили времето си, които впоследствие стават възможни за осъществяване. Работата му се фокусира върху полупроводниковите хетероструктури – материали, съставени от свръхтънки слоеве от различни полупроводници. Основните му постижения включват:

  • Хетеропреходен биполярен транзистор (HBT): През 1957 г. Крьомер публикува теория за транзистор, изграден от различни полупроводникови материали. Тази структура позволява на транзисторите да работят на екстремно високи честоти (много по-бързо от стандартните силициеви транзистори). Днес тези транзистори са в основата на усилвателите в мобилните телефони и сателитните комуникации.
  • Лазер с двойна хетероструктура: През 1963 г. ученият предлага идея за лазер, базиран на хетероструктурите. По онова време полупроводниковите лазери могат да работят само на много кратки импулси и при температури, близки до абсолютната нула. Идеята на Крьомер (която беларуският учен Жарес Алфьорау разработва независимо по същото време и пръв успява да осъществи на практика) позволява на лазерите да работят непрекъснато на стайна температура. Това откритие прави възможни фиброоптичните кабели (основата на световния интернет), четците за баркодове, CD/DVD/Blu-ray плейърите и лазерните принтери.

4. Нобеловата награда (2000 г.)

Когато Шведската кралска академия на науките връчва наградата на Крьомер, Алфьоров и Килби, на практика награждава хората, чиито открития довеждат до създаването на съвременните информационни технологии (IT). Без интегралната схема на Килби нямаше да има компютри, а без оптоелектрониката и бързите транзистори на Крьомер и Алфьорау нямаше да има бърз интернет, мобилни мрежи и глобална свързаност.

5. „Теоремата на Крьомер“ (Kroemer's Lemma)

Освен като велик физик, Крьомер е известен в научните среди със своята проницателна философия за технологиите. Той формулира така наречената „Теорема на Крьомер“, която гласи: „Основните приложения на всяка достатъчно нова и иновативна технология винаги са били – и ще продължават да бъдат – приложения, създадени от самата тази технология.“ Това означава, че когато се създаде нещо наистина революционно, хората първоначално не знаят за какво точно ще се използва. Когато Крьомер измисля своя лазер през 60-те години, никой не подозира за съществуването на оптичен интернет или на компактдискове. Технологията сама създава нуждите и индустриите на бъдещето.

6. Обобщение и кончина

Херберт Крьомер умира на 8 март 2024 г. на 95-годишна възраст. Той е учен визионер и типичен пример за това как фундаменталната наука и теоретичната физика могат да променят ежедневието на всеки един човек на планетата. Всеки път, когато проведете разговор по мобилния си телефон или отворите уебсайт (данните за който пътуват по оптични кабели чрез лазерни импулси), вие използвате технологии, родени в ума на Херберт Крьомер.


Съставил: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов