неделя, април 11, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1973 г. / ХИМИЯ / ЕРНСТ ОТО ФИШЕР

Ернст Ото Фишер (Ernst Otto Fischer)

10 ноември 1918 г. – 23 юли 2007 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Джефри Уилкинсън)

(За новаторската работа, свързана с химията на органометалните съединения, наречени още сандвични.)

Немският химик Ернст Ото Фишер е роден в Солн, предградие на Мюнхен, и е най-малкото от трите деца на Карл Тобиас Фишер, професор във Физическия институт към Мюнхенския технически университет, и Валентине (Данцер) Фишер. Фишер получава първоначално образование в местното училище, а след това в гимназията “Тереза” и в техническото училище в Мюнхен. Като завършва обучението си през 1937 г., е призован в германската армия, а след началото на Втората световна война служи на територията на Полша, Франция и Съветския съюз. Шест месеца се намира в американски плен и е освободен през 1945 г.

Когато през 1946 г. Мюнхенският университет е отворен наново, Фишер подновява своите изследвания, които осъществява заедно с Валтер Хибер, пионер в проучването на металните карбонили (метали, свързани химически с молекули, съдържащи въглерод и кислород). През 1952 г. му присъждат в Мюнхен докторска степен и Фишер остава да работи там като асистент изследовател.

В своята дисертация, написана през 1951 г. и посветена на металните карбонили, Фишер подлага на детайлен анализ структурата на дициклопентадиенилното желязо, фероцена. Преди него химиците Т. Дж. Кийли и П. Л. Паусън откриват фероцена, а също така се знае, че той съдържа два петчленни пръстена от водородни и въглеродни атоми, свързани с един атом желязо. Приетите по това време теории твърдят, че подобни молекули трябва да са крайно нестабилни, макар че в действителност веществото притежава превъзходна химична и термична устойчивост. Фишер решава да намери обяснение на това аномално явление.

Първоначалните изследвания върху стабилността на фероцена го довеждат до мисълта, че Кийли и Паусън се заблуждават, когато предполагат, че въглеродният и водородният пръстен на фероцена лежат в една плоскост и се свързват с една относително слаба връзка с железния атом, намиращ се по средата. Фишер описва фероцена като “съвсем нов вид ковалентен комплекс”. Използвайки рентгеноструктурния аанлиз, той определя, че двата пръстена са разположени паралелно, на слоеве, или във вид на сандвич по отношение на железния атом, намиращ се между тях в средата. В резултат от това централният метален атом се свързва с всеки от петте атома в горния и долния пръстен. Това обяснява високата стабилност на молекулата и довежда до откриването на нов клас съединения.

В по-нататъшните си експерименти Фишер потвърждава, че съществуват и други молекули с аналогичен строеж. По предложение на Валтер Хафнер той синтезира хромоцена, който се състои от два паралелни пръстена бензол, съединени с разположен в центъра атом хром. Повечето химици смятат, че такава молекула не може да бъде създадена. Фишер продължава своите изследвания с преходни метали (химически елементи, вътрешната електронна обвивка на които не е запълнена изцяло и техните свойства напомнят както свойствата на металите, така и на неметалите), като предпочита преди всичко металните комплекси с арени (ароматни въглеводороди).

През 1954 г. Фишер става асистент-професор в Мюнхенския технически университет. След три години е вече професор по неорганична химия в Института за неорганична химия към университета. Едновременно с това работи като външен професор, четейки лекции в университетите на Йена и Марбург, а след това и в Уисконсинския университет в гр. Медисън.

През 1964 г. Фишер сменя Валтер Хибер на поста директор на Института за неорганична химия към Мюнхенския технически университет, където създава прекрасни условия за рентгеноструктурни и спектроскопични изследвания на молекулярната структура. Скоро лабораторията му заема водещо място в областта на изследванията, свързани с органометалната химия. Интересуващ се от проблемите на задълбочените изследвания и на ефективността на науката, Фишер често засяга тези теми както в Института за органична химия, така и когато чете по-нататъшни лекции във Флоридския университет (1971 г.) и в Масачузетския технологичен институт (1973 г.).

Изследванията на Фишер полагат основа за създаването на нови катализатори, използвани при различни промишлени процеси, сред които получаването на фармакологични средства и горива с ниско съдържание на олово. Фишер изследва и карбиновите комплекси от преходни метали, което довежда до появата на нови органометални съединения.

Внимателен по отношение на колегите и студентите, любезен и дружелюбен, Фишер е вдъхновяващ учител. В свободното си време чете курс лекции по история. Не е женен.

Освен с Нобелова награда Фишер е удостоен с наградата за химия на Гьотингенската академия на науките (1957 г.) и наградата Алфред Щок на Германското химическо дружество (1959 г.). Почетен член е на Американската академия на науките и изкуствата, както и на други дружества, има почетни звания от университетите в Мюнхен, Ерланген и Нюрнберг.

Превод от руски: Павел Б. Николов



събота, април 10, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН / ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДАТА ЛИЦА НА ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН

ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР

Ефес, като всеки гръцки град в провинция Азия, имал градско самоуправление. Римската империя до III век не се обременявала с бюрокрация. Тя давала на лизинг всички възможни държавни функции. Именно затова техническото и съдебното управление на Юдея, както по времето на Хасмонеите, се осъществявало от Синедриона начело с Първосвещеника. Що се отнася до гръцките градове, те по старому се управлявали от избирани магистрати.

Най-богатите и най-знатните жители на града се съревновавали да бъдат избрани в градския съвет. По време на това съревнование те украсявали градовете с храмове, агори и обществени тоалетни. Те организирали шествия в чест на боговете, давали представления и пиршества - с една дума, купували гласовете на избирателите и в процеса на това изглаждали социалното неравенство, действайки като провайдъри на градска структура и като служба за социална защита на най-малко осигурените слоеве.

Именно такъв градски магистрат бил Ликомид. “Деянията на Йоан” го наричат претор (πραίτωρ) (Деяния на Йоан, 19:1). Теоретично това означава, че Ликомид е бил член на градския съд и се е разпореждал с парите, отделени за обществена работа: той не бил, разбира се, толкова важен човек, колкото е царят, но все пак можем да кажем, че Йоан е направил християнин ръководителя на съдебния и строителния департамент на град Ефес. Плячката била едра.

Покръстването на претора Ликомид позволило на Йоан да извърти един още по-впечатляващ номер. Той казал да докарат всички стари жени в градския театър (с двадесет и пет хиляди седящи места, най-големият в Азия), обещавайки да ги излекува до една. Обещанията му объркали останалите градски магистрати.

“Преторът Андроник, който беше главен по това време в Ефес, заяви, че Йоан обещава нещо невъзможно и невероятно: но ако, каза той, щом може да направи това, нека дойде в обществения театър, когато е отворен, гол, да не държи нищо в ръцете си и да не изрича вълшебното име, което, чувал съм, произнася” (Деяния на Йоан, 31:5-6).

Докарали според казаното от Йоан всички стари жени в театъра: лежащи на легло и крастави, куци и с херния, парализирани и задушаващи се от кашлица.

И какво?

Апостол Йоан излекувал всичките. Това било театрално представление, което надхвърлило по степен на зрелищност представлението, дадено в московския театър “Вариете” от Воланд и неговата свита.

Виждайки това масово изцеление, съпругата на скептично настроения претор Андроник, Друзиана, и след това самият претор станали убедени християни. Те даже се отказали от плътски сношения помежду си.

(Следва)

петък, април 09, 2021

“ИГРА НА ТРОНОВЕ”: РЕАЛНИ ПРОТОТИПИ НА ПЕРСОНАЖИТЕ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Работейки над своята сага, Джордж Мартин се вдъхновява от истински исторически събития и герои. Кои са прототипите на главните действащи лица?

През април 2021 г. се навършват десет години от премиерата на сериала “Игра на тронове”. Първата серия се появява по телевизионната мрежа HBO на 17 април 2021 година, 8-сезонната програма се удължава до 2019 година. В същото време книгата “Песен на леда и огъня” от Мартин не е видял все още своя край.

Във вселената на “Игра на тронове” са смесени много епохи и събития, но основният паралел е прокаран, разбира се, по отношение на войната между Червената и Бялата роза, период, по време на който могъщи семейства водят ожесточена борба за престола на Англия. В сериалните герои на “Играта” можем да видим сходства с реални исторически фигури и понякога даден персонаж има не един, а няколко прототипа.

Денерис Таргариен

Денерис е един от централните персонажи в сагата, разрушителка на оковите, майка на драконите, кхалиси и в крайна сметка владетелка на седем кралства, макар и за кратко време. Един от вероятните прототипи на “неизгарящата” е Хенри VII, първият крал от династията Тюдор. Също като него Денерис е израснала в изгнание, пресича морето, за да слезе с армия на брега на своето кралство, а на герба си има дракон. Хенри Тюдор е принуден да напусне Англия като юноша, но след това, подкрепян от французите, се връща и разбива войските на Ричард III, като слага така край на войната между Червената и Бялата роза. По същия начин победата на Денерис слага край на кървавите разпри във Вестерос. На знамената на Тюдор има също изобразен красив дракон, подчертаващ връзката на Хенри с Уелс.

Друго историческо лице, с което може да се намери сходство у Денерис, е Александър Велики. Подобно на македонския цар “разрушителката на окови” се движи стремително по света, побеждавайки своите врагове един след друг. Даарио Нахарис нарича своята кралица именно “завоевателка”, а владетелка: да покорява и подчинява тя умее по-добре, отколкото да царства. Империята, създадена от Александър, се разпада доста бързо след неговата смърт, отчасти защото не е скрепена от общ политически строй. Великият пълководец е завоевател, който може много добре да завзема територии, но не и да ги задържа и да ги управлява.

Трети паралел “майката на драконите” има с Клеопатра. Египетската царица, също като Денерис, е необикновено силна и могъща жена за своя период. Династията на Птоломеите, от които произлиза египетската владетелка, е известна със своите близки по родство бракове. Както при Таргариените, които не смятат кръвосмешението за нещо нередно. Клеопатра, като Денерис, има брат, който се опитва да завземе властта и претърпява поражение в схватката със сестра си, като в крайна смета плаща със смъртта си за своите политически амбиции. Вторият брат на царицата също свършва зле, отровен вероятно по нейна заповед. Още една възможна препратка към египетската владетелка в “Игра на тронове” - великата пирамида на Миерин, в която се установява Денерис. Освен това Денерис и Клеопатра се славят както с красота, така и с ум и не им липсват поклонници.

Робърт Баратеон

Персонажът Робърт Баратеон би могъл отчасти да е вдъхновен от фигурата на Хенри VIII. Също като английския крал от династията на Тюдорите Робърт обожава пировете, турнирите, лова и жените. Хенри има множество любовни връзки (и някои от неговите увлечения след това придобиват законен статут), Робърт има една жена, но това не му пречи да се отдава на блудство и утехи, за което Серсей споменава непрекъснато. Двамата крале, реалният и измисленият, се славят в юношеските си години със сила, ловкост и добра физическа форма, но със зрелостта наедряват и губят предишната си пъргавина. Втората съпруга на Хенри, Ан Болийн, е подозирана във връзка с брат си, което също може да се прецени като препратка към Серсей и Джейми.

За друг възможен прототип на Робърт Баратеон се смята Едуард IV. По време на управлението на този монарх нещата в държавата вървят относително спокойно, но след смъртта му страната се потапя отново в хаоса на борбата за престола. Робърт, също като Едуард, се слави със страстта си към буйните празненства и с изобилието от любовници. Съпруга на Едуард е Елизабет Уудвил, жена, известна със своята необикновена красота и властолюбие като Серсей. Наистина, Едуард се жени по любов, а Робърт в момента на сватбата все още е запленен от Лиана Старк. Освен това двамата крале се смятат за превъзходни пълководци и воини. Не трябва да забравяме, че Едуард сваля от престола крал Хенри VI, когото смятат за луд. Известно е, че Хенри VI страда от душевно заболяване, може би някаква разновидност на шизофрения. Робърт Баратеон също сменя лудия крал Ерис Таргариен.

Тирион Ланистър

Нелюбим син на Тайуин Ланистър, презиран от сестра си и народа, Тирион е въпреки всичко един от най-адекватните персонажи в сагата, запазил здрав смисъл до самия край. Фигурата му е вдъхновена частично от Ричард III - крал, към който се отнася много нелюбезно както историята, така и литературата. Ричард е обвиняван в узурпиране на властта и в отстраняване от трона на своите племенници, синовете на Едуард IV. Така и семейство Ланистър, особено Серсей, се опасява, че менторството на Тирион не е нещо друго, а част от план за завземане на властта.

Както Тирион, така и Ричард не е обичан нито от народа, нито от велможите, наричат го гърбушко и урод. След смъртта на омразния крал репутацията му е стъпкана окончателно от Шекспир, който де факто го обвинява директно за убийството на принцовете в Тауър. Тирион също става главен заподозрян за внезапната смърт на Джофри. Ричард III никога не бяга от сраженията, убит е именно на бойното поле. Тирион също не се опитва да бяга от откритите схватки, като при това признава, че не е кой знае какъв воин, но му провървява повече от Ричард - оцелява.

Роб Старк

Най-големият сина на Едард Старк и Кейтлин Старк е сравняван също с вече споменатия Едуард IV. Бащата на Едуард, Ричард Плантагенет, загива в бой, след което главата му с картонена корона е показвана за забавление на тълпата. Бащата на Роб е екзекутиран по заповед на Джофри и в резултат от това главата му се озовава набучена на пика. Както Едуард, така и Роб иска да отмъсти за смъртта на баща си, събира армия и тръгва с нея на юг срещу своя враг. Крал Едуард IV има тесни връзки със Севера, а по-точно с Йорк, както Роб Старк е представител на северната част от кралството. Подобно на Едуард, Роб получава властта, докато е още юноша, но съумява да се прослави много бързо като умел и успешен предводител на войската.

Още едно важно сходство с Едуард - прибързаната и импулсивна женитба по любов. Бракът с Елизабет Уудвил се превръща по-късно в проблем за децата на Едуард, защото брат му Ричард обявява съюза им за незаконен, а оттам и децата им за незаконни. С Роб Старк положението е още по-зле: той поема сериозен политически риск като се жени за любимата си жена и не изпълнява обещанието, дадено от майка му на Уолдър Фрей. Всичко завършва с Червената сватба, която Мартин взема също от историята, този път от шотландската. Писателят се обръща към два реални инцидента - така наречената Черна вечеря и Клането в Гленко. Първият инцидент се случва през 1440 година, когато представители на могъщия клан Дъглас са поканени на вечеря от крал Джеймс II в Единбургския замък, където в разгара на пиршеството са обвинени в измяна, извлечени са на двора и са обезглавени. Клането в Гленко става през 1692 година. Членове на клана Макдоналд са избити от гости в дома си. Тази кръвожадна кампания е замислена уж с цел да се усмирят воюващите кланове, които не желаят да признаят авторитета на новия крал Вилхелм Орански. Червената сватба е един от най-жестоките и най-шокиращи моменти в сериала: семейство Ланистър за пореден път показва какво може да се случи с враговете му.

Серсей Ланистър

За вдъхновение при създаването на персонажа Серсей са послужили няколко жени. Преди всичко Маргарита Анжуйска - съпругата на Хенри VI. Една от ключовите фигури във войната между Червената и Бялата роза, привърженичка на семейство Ланкастър, Маргарита всъщност се разпорежда от името на своя съпруг, който изпада в безумие. Тя се слави с красотата си, фигурата си и наистина неукротимата си воля, каквато е и Серсей. Когато Маргарита ражда син, започват да се носят слухове, че бащата изобщо не е Хенри, а един от близките съратници на кралицата - в случая със Серсей знаем, че аналогичните подозрения съвсем не се оказват безпочвени. За разлика от дъщерята на Тайуин Ланистър, Маргарита произхожда от обедняло семейство, но все пак успява да получи подкрепата на английските аристократи. Зад Серсей стои могъщата сила на рода Ланистър, но и самата тя умее да се договаря успешно. Още едно сходство между Маргарита и Серсей - синовете им. Едуард Уестминстърски от малък проявява садистични наклонности. Според един от неговите съвременници младият принц не говори за нищо друго освен за “рязане на глави и войни”, а също така, според слуховете, е жесток с младата си съпруга Ан Невил. Всичко това си кореспондира с персонажа Джофри. Едуард умира на седемнадесет години, съвсем млад, както и синът на Серсей, само че е убит на бойното поле.

Сравняват Серсей Ланистър и с друга кралица, прославила се с любовта си към властта - Катерина Медичи. Съпругата на френския крал Анри II е принудена да сдържа амбициите си, докато Анри е жив, но след смъртта му се посвещава на политическите игри (като Серсей). Тя е регент на всеки от своите синове, участва активно в държавните дела. Наричат я най-могъщата жена на своето време. Приблизително същият статут успява да постигне за кратък период и Серсей Ланистър. Двете жени произхождат от невероятно богати семейства, двете обичат безгранично децата си и се опитват на всяка цена да задържат семейството си на трона.

Санса Старк

Прототип на Санса Старк е вероятно “бялата принцеса” Елизабет Йоркска. От детството си дъщерята на Едуард IV и Елизабет Уудвил се готви за кралска роля, но не като владетелка (принцесата има братя), а като достойна съпруга на някой принц. Елизабет се смята за една от най-желаните европейски невести: тя е красива, умна, добре образована, при това послушна и тиха. Санса, най-голямата дъщеря на семейство Старк, също расте уверена, че някога ѝ предстои да се омъжи за принц. Тя има характер, изключително подходящ за съпруга на монарх.

Както Елизабет, така и Санса Старк е разменна монета в политическите игри. Майката на “бялата принцеса” урежда съюза ѝ с Хенри VII, а за Санса е определена ролята да бъде съпруга на Джофри, след това на Тирион, а накрая - на Рамзи Болтън. Впрочем, животът на Елизабет протича много по-щастливо, отколкото животът на Санса: бракът ѝ е напълно успешен, ражда няколко деца, укрепва династичната линия и е горещо обичана както от семейството си, така и от своите подчинени. За Санса, която претърпява много несгоди, всичко завършва по-иначе, но също не лошо: тя постига своята независимост и независимостта на Севера.

Марджъри Тирел

Съдбата на Марджъри си кореспондира с биографиите на две кралици: Мария Стюарт и Ан Болейн. В случая с Ан Болейн връзката се проследява по-добре в книгата, отколкото във филма. Роднините на Марджъри още преди смъртта на крал Робърт замислят да я направят любовница на Баратеон, но щом владетелят умира, Марджъри е предложена за съпруга на сина му Джофри. Семейство Тирел се катери към властта с такъв ентусиазъм, с какъвто се катери и семейство Болейн, използвайки най-добрите си активи, един от които е Марджъри. Но, за разлика от Санса, която омъжват против волята ѝ, Марджъри се съгласява да поеме товара с радост заради перспективата да стане кралица.

Що се отнася до Мария Стюарт, тя също като Марджъри е “лакомо парче” за европейските принцове. Красива, светска, тънка, очарователна, при това и с богата зестра (семейство Тирел, както е известно, процъфтява, а зад Мария стои цяла Шотландия). Бракът и политическите амбиции не носят нищо добро нито за Мария, нито за Марджъри. Мария е принудена да търси убежище при някогашната си неприятелка Елизабет и е озовава в заточение. Марджъри в резултат от интригите на Серсей губи своята свобода, а след това и живота си.

четвъртък, април 08, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / Т. КОВАЧОВ ДО П. ХИТОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 388

Т. Ковачов до П. Хитов

Турну Мъгуреле, 24 автуст 1869 г.

Любезни мой приятелю!

Откакто се намирам без ваше честно, идвам да ви получа в драгоценното ви здраве, за което моля Божието око да ви го уварди.

За мен не се съмнявайте. Известявам ви, че Кършовски се върна от баните. Жалко беше, че не сте могли да се видите, 1.че не сте му отговорили на телеграфа, 2. че не е имал разстояние да се бави, защото училището наближава да се отвори; как и да е ви поздравява. Вчера беше - Пантилей Вълнюв замина за Букурещ, за да проводи соватите си; печелят 800 наполеона. Т. Пантилеев и той беше тук; поздравяват ви.

Ново. Васил ходи с 30 души в полите на Троянския и Врачанския балкан. Един врачанлия с 20 души удариха и уловиха Агите; моля ви за песните, които писаха, ако са ги превадили на ноти, пратете ми. Поздравете, моля ви, приятелите, които питат за нас.

Като ви целуна братски и поздравя сърдечно, ожидавам сладкия ви отговор.

Приятелят ви Т. Ковачов

Н.Б.II.А., п. 67. № 9093

Арх. т. I, № 21, стр. 335

сряда, април 07, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1972 г. / ЛИТЕРАТУРА / ХАЙНРИХ БЬОЛ

Хайнрих Бьол (Heinrich Böll)

21 декември 1917 г. – 16 юли 1985 г.

Нобелова награда за литература

(За творчеството му, в което се съчетава широкият обхват на действителността с високото изкуство за изграждане на характери и което е значим принос за възраждането на немската литература.)

Хайнрих Теодор Бьол, немски прозаик и новелист, е роден в Кьолн, един от най-големите градове в Рейнската долина, в многодетното семейство на мебелния майстор Виктор Бьол и Мари (Херманс) Бьол. Предците на Бьол са бежанци от Англия по времето на Хенри XIII: като всички ревностни католици те са подложени на гонения от страна на англиканската църква.

След като завършва средно училище в Кьолн, Бьол, който пише стихотворения и разкази от ранното си детство, се оказва един от малкото свои съученици, които не членуват в хитлерютенд. Въпреки това една година след завършване на училището е привлечен на принудителна трудова работа, а през 1939 г. е призован в армията. Служи като ефрейтор на Источния и Западния фронт, няколко пъти е раняван и в края на 1945 г. попада в плен на американците, след което прекарва няколко месеца в лагер за военнопленници в Южна Франция.

След завръщането си в родния град Бьол учи за малко в Кьолнския университет, после работи в работилницата на баща си, в градското бюро за демографска статистика и при това не престава да пише - през 1949 г. излиза и получава положителен отзив от критиката първата му повест “Влакът дойде навреме” (“Der Zug war pünktlich”), разказ за един млад войник, на когото предстои да се върне на фронта и да намери скоро смъртта си. “Влакът дойде навреме” е първото произведение на Бьол от серията книги, в които се описват безсмислието на войната и тежестта на следвоенните години; такива са “Скитнико, кога ще дойдеш в Спа” (“Wanderer, kommst du nach Spa”, 1950 г.), “Къед беше, Адам?” (“Wo warst du, Adam?”, 1951 г.), “Хлябът от ранните години” (“Das Brot der frühen Jahre”, 1955 г.). Авторският маниер на Бьол, който пише просто и ясно, е ориентиран към възраждането на немския език след надутия стил на нацисткия режим.

Отдръпвайки се в първия си роман “Билярд в шест и половина” (“Billiard um halbzehn”, 1959 г.) от маниера Trümmerliteratur (“литература на развалините”), Бьол описва семейство известни кьолнски архитекти. Макар че действието на романа е ограничено само от един ден, благодарение на реминисценциите и отстъпленията в него се разказва за три поколения - панорамата на книгата обхваща периода от последните години на управлението на кайзер Вилхелм до процъфтяващата “нова” Германия през 50-те години. “Билярд в шест и половина” се различава значително от по-раншните произведения на Бьол не само по мащаба на поднесения материал, но и по формалната си усложненост. “Тази книга - пише немският критик Хенри Плард - доставя огромна утеха на читателя, защото показва целебността на човешката любов”.

През 60-те години произведенията на Бьол стават още по-сложни композиционно. Действието на повестта “С очите на клоуна” (“Ansichten eines Clowns”, 1963 г.) се развива също в продължение на един ден; в центъра на повествованието е млад човек, който говори по телефона и от чието лице се води разказът; героят предпочита да играе ролята на шут, само и само да не се подчини на лицемерното следвоенно общество. “Тук отново се сблъскваме с основните теми на Бьол: нацисткото минало на представителите на новата власт и ролята на католическата църква в следвоенна Германия” - пише немският критик Дитер Хенике.

Тема на “Далече от войската” (“Entfernung von der Truppe”, 1964 г.) и “Краят на командировката” (“Das Ende einer Dienstfahrt”, 1966 г.) е също е противодействието на официалните власти. Много по-обемен и много по-сложен в сравнение с предишните произведения е романът “Групов портрет с дама” (“Gruppenbild mit Dame”, 1971 г.), написан под формата на репортаж, който се състои от интервю и документи за Лени Пфайфер, разкриващи съдбите на още шестдесет души. “Проследявайки в продължение на половин век от немската история живота на Лени Пфайфер - пише американският критик Ричард Лок, - Бьол създава роман, впечатляващ с общочовешките си ценности”.

По времето, когато получава Нобеловата награда, книгите на Бьол са широко известни не само в Западна, но и в Източна Германия и даже в Съветския съюз, където са продадени няколко милиона екземпляри от неговите произведения. Заедно с това Бьол изиграва видима роля за дейността на ПЕН клуба, международна писателска организация, чрез която той оказва подкрепа на писатели, подложени на преследване в страните с комунистически режим. Когато е изгонен от Съветския съюз през 1974 г., до заминаването си за Париж Александр Солженицин живее при Бьол.

През същата година, когато помага на Солженицин, Бьол пише публицистичната повест “Поруганата чест на Катарина Блум” (“Die verlorene Ehre der Katharina Blum”), в която подлага на остра критика продажната журналистика. Това е разказ за една несправедливо обвинена жена, която в крайна сметка убива един лъжлив репортер. През 1972 г., когато пресата е изпълнена с материали за терористичната група на Баадер и Майнхоф, Бьол пише романа “Под конвоя на грижата” (“Fürsorgliche Вlagerung”, 1979 г.), в който описва разрушителните социални последици, появяващи се поради необходимостта да се засилят мерките за сигурност по време масови насилия.

През 1942 г. Бьол се жени за Анна Мари Чех, която му ражда двама сина. Заедно с жена си той превежда на немски език писатели като Бърнард Меламъд и Селинджър. Бьол умира на 67-годишна възраст, когато е на гости на един от своите синове близо до Кьолн. През същата 1985 г. е издаден най-първият роман на писателя “Наследството” (“Das Vermächtnis”), който е написан през 1947 г., но се публикува за първи път. “Наследството” разказва за кървавите събития по време на войната в района на Атлантика и на Източния фронт. Въпреки че в романа се чувства някаква неестественост, отбелязва американският писател Уилям Бойд, “Наследството” е зряло и доста значимо произведение; “от него лъха изстрадана яснота и мъдрост”.

В своите романи, разкази, пиеси и есета, заемащи почти четиридесет тома, Бьол изобразява понякога и в сатирична форма Германия по време на Втората световна война и в следвоенния период. Както пише английският критик и литературен анализатор У. Е. Юл, “Бьол е бил винаги писател от голям мащаб, загрижен както за съдбата на поколения германци, така и за отделната личност, принудена да живее в колосалните съвременни градски мравуняци”. Но не всички критици оценяват високо таланта на Бьол. “Най-често ни се налага да чуваме обвинения, че в неговите произведения преобладават сантиментализмът и идеализмът, че не винаги може да изрази адекватно своите намерения” - пише американският литературен анализатор Робърт К. Конрад.

Нападките на Бьол срещу срещу съвременно общество са според американския критик Питър Демец прекалено наивни. “Зад моралния императив на Бьол - пише Демец - се крие в действителност дълбоко отвращения от всекидневните, незабележимите, прагматичните постъпки. Всичко или нищо”. Според американския учен Теодор Циолковски “Бьол е един от малкото следвоенните германски писатели, които създават това, което по-точно би трябвало да се нарече... унифициран, измислен свят, захранван с постоянна морална проповед”. Циолковски също така отбелязва: “Бьол не само нанесе на литературната карта на Германия още една област, която трябва да бъде призната за изключителна негова собственост, но и си създаде репутацията на водещ писател, изобразяващ германския бит от средата на нашия век”.

Превод от руски: Павел Б. Николов



вторник, април 06, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН / ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДАТА ЛИЦА НА ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН

ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ

За съжаление достигналият до нас текст на “Деянията” не е пълен. През 787 година победилата църква ги обявява окончателно за еретични и ги унищожава както ѝ падне [1]. Най-съществената част от “Деянията”, която съдържа личните спомени на Йоан за връзките му с Исус Христос и представлява едно миниатюрно Евангелие, е достигнала до нас в общи линии по една удивителна причина: монахът, който я преписал през 1324 г., знаел толкова зле гръцки език, че не разбирал какво изобщо преписва [2].

Достигналият до нас текст на “Деянията” започва с това, че ефеският претор Ликомид, чиято жена се разболяла сериозно, извикал апостол Йоан да я излекува. Глас от Небето (Бат Кол) накарал Йоан да отиде бързо в Ефес, където го чакал Ликомид, предупреден от същия Глас.

“И когато рано сутринта тръгнахме на път и изминахме вече около четири мили, разнесе се Глас от Небето, който всичките ние чухме, и каза: Йоане, ти ще прославиш Господа в Ефес” (Деяния на Йоан, 18:3) [3].

Съвсем подобна сцена има в каноничните “Деяния на апостолите”. Там Глас от Небето също нарежда на римския стотник Корнилий да извика при себе си апостол Петър, а на апостол Петър да отиде при езичника Корнилий.

Както виждаме, авторът на “Деянията на Йоан” просто е откраднал сцената от Лука. Но това, колкото и да е странно, не изключва нейната правдивост. Напълно възможно е пред нас де имаме описание на стандартен похват на християнските гоиси. Отчаяните роднини често канели тези странстващи лечители при постелите на болните. Отговорът: “Да, да, зная, Глас от Небето ми заповяда да дойда при вас”, би могъл да е стандартен modus operandi, издигащ веднага статута на гоиса и даже вероятностите за успешен лечебен изход.

Лечението е успешно. Апостол Йоан произнася над мъртвата магическа формула. “Стани в името на Исус Христос” - нарежда той (Деяния на Йоан, 22:9). Клеопатра възкръсва и със същите думи възкресява своя мъж, който е починал от тревогите за своята съпруга.

След възкресението/покръстването Клеопатра и Ликомид стават добри християни и, нещо повече, основатели на християнската община в Ефес.

Благочестивият порив на Ликомид отива толкова далече, че той даже нарежда тайно на един художник да изобрази на портрет апостола. Той украсява портрета му с венци, поставя го в домашния параклис и му се моли допълнително след общите богослужебни ритуали.

Странното поведение на Ликомид не се изплъзва от вниманието на апостола и той, като навестява спалнята на своя ученик, намира там олтар с горящи кандила и свещи, а пред него - увенчана с цветя икона, изобразяваща някакъв старец. Изуменият Йоан пита сурово някогашния езичник какъв бог е изобразен на иконата: “Защото виждам, че все още живееш като езичник” (Деяния на Йоан, 27:8).

На смутения Ликомид му се налага да признае, че на иконата е изобразен той, Йоан. Уличен в почитането на идол, той се опитва да положи това върху строга теологична основа.

“Моят единствен Бог - уверява преторът - е този, който би възкресил от мъртвите мене и жена ми, но ако наред с този бог, хората, които са облагодетелствани от нас, също трябва да се наричат богове, тогава тебе , отче, съм изобразил на този портрет (Деяния на Йоан, 27:10).

Донасят на изумения Йоан огледало. Той дълго съпоставя отражението си с иконата и накрая упреква меко своя ученик: нарисувал е с неживи бои единствено неживата форма на Йоан. Художникът, който може да изобрази същността на Йоан, а не мъртвата му форма, е самият той, Ликомид. Но най-доброто, което би могъл да направи, е да се уподоби на Йоан и да изобрази душата си с краските на вярата, знанието, добротата и простотата (Деяния на Йоан, 29:3).

Тази сценка е извънредно важна.

Ортодоксалната църква - също като юдаизма и исляма - забранява строго изображенията до реформата на Константин. Това била най-радикалната разлика между християнството и останалите римски религии. Езичниците се покланяли на статуи в храмовете. Протоортодоксите се ръководели от заповедта: “Не си прави кумир”.

Ориген осъжда категорично всякакви изображения [4]. “Всяко изображение, голямо или малко, трябва да се нарича идол [5] - също така категорично твърди Тертулиан.

Само няколко години до идването на Константин на власт тридесет и шестият канон на Елвирския синод забранявал “да се поставят изображения в църквите, за да не станат обект на поклонение” [6], и още в началото на IV век Евсевий Кесарийски се нахвърлил стръвно срещу сестрата на император Константин, която се осмелила да му поиска изображение на Христос. Епископът отвърнал сурово, че това е “идолопоклонничество” и че “подобни неща не са допустими” [7].

От гледна точка на ортодоксите изображения употребявали само еретиците, особено гностиците [8]. Ириней Лионски съобщава с ужас за гнусната секта на карпократите: “те имат изображения, някои от тях оцветени” [9].

В края на IV век неистовият ортодокс Епифаний от Саламис се озовал в същото положение като апостол Йоан. Той посетил в Палестина някаква църква близо до Ветил и като влязъл вътре, видял с ужас на дверите везана завеса. “Тя беше украсена с изображение на Христос или на един от светците; не помня точно” [10]. Епифаний разкъсал веднага тази мерзост на парчета, като заявил, че никакво изображение, направено от човек, не може да украсява Христовата църква.

Не е трудно да видим, че апостол Йоан се отнасял към изображенията много по-меко от Епифаний. Неговият отговор е уклончив. Той, разбира се, не одобрява иконата. Но не я унищожава като неистовия Епифаний, не я конфискува, както Евсевий конфискувал изображението на апостол Павел и, разбира се, не си позволява да каже като Тертулиан: “Който е идолопоклонник, той е убиец” [11].

И което е още по-подозрително - на иконата, при свещите и кандилата, съвсем не бил изобразен Христос. Не неговата проповед, разпятие или възнесение. На нея бил изобразен живият Йоан, комуто, според мнението на езичника, подобавало да се нарича Бог.

БЕЛЕЖКИ

1. E. Junod, J.– D. Kaestli. L’histoire des Actes apocryphes des apotres du III au IX siecle: le cas des Actes de Jean Geneve/Lausanne/Neuchatel, 1982.

2. “Деянията на Йоан” се цитират по изданието: Richard I. Pervo. The Acts of John, Early Christian Apocrypha. Polebridge Press, 2016.

3. Ориген. Против Цельса, 4, 31.

4. Тертуллиан. Об идолопоклонстве, 3.

5. Ориген. Против Цельса, 4, 31.

6. A. W. W. Dale. The Synof of Elvira and Christian Life in the Fourth Century, Canon XXXVI, Ne Picturae in Ecclesia Fiant.

7. Евсевий Кесарийский. Письмо к Констанции // J.– P. Migne. Patrologiae cursus completus (series Graeca) (MPG) 20. Paris: Migne, 1857–1866, 1545–1549.

8. Ириней Лионский. Против ересей, 1, 24, 5.

9. Ириней Лионский. Против ересей, 1, 25.

10. Ernst Kitzinger. The Cult of Images in the Age before Iconoclasm. Dumbarton Oaks Papers. Vol. 8(1954). P. 92–93.

11. Тертуллиан. Об идолопоклонстве, 1.

(Следва)

понеделник, април 05, 2021

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ЧЕТВЪРТИ / ЗАБАВА ПЕТА/ „ДРАКОНЪТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ, ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ, СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА

ДРАКОНЪТ

(LO DRAGONE)

Пета забава от четвъртия ден

ИНТРИГИТЕ НА ЕДНА КРАЛИЦА ИЗПРАЩАТ МИУЧО НА МНОГО ИЗПИТАНИЯ, ОТ КОИТО ТОЙ СЕ ИЗБАВЯ С ПОМОЩТА НА ЕДНА ВЪЛШЕБНА ПТИЧКА. НАКРАЯ КРАЛИЦАТА УМИРА И СТАВА ЯСНО, ЧЕ МИУЧО Е КРАЛСКИ СИН. ТОЙ ОСВОБОЖДАВА МАЙКА СИ И ТЯ СЕ ОМЪЖВА ЗА КРАЛЯ.

Приказката за седемте парчета сланина така добавила мазнина към удоволствието на принца, че тя преляла през ръба на чинията, когато се наслаждавал на глупавото лукавство и на лукавата глупост на Сапорита [1], толкова изкусно изобразени от Тола. Но ето че Попа, като не искала изобщо да отстъпва на Тола, излязла в откритото море на приказките и започнала така:

- Който мисли зло на другия, вреди на себе си; който иска да хване ближния в капана на интригите и измамите, често сам пада в него, както ще чуете от приказката за една кралица, която сама приготвила клопката, в която се уловила.

Казват, че живял някога един крал на Аута Марина [2], чийто трон, поради жестокостта и тиранството, към които дръзвал да посяга, бил зает от някаква магьосница, докато той с жена си се развличал в един замък далече от града. Кралят разпитал една дървена статуя, която давала загадъчни отговори, и тя казала, че ще си върне кралството тогава, когато магьосницата се лиши от своето зрение. Но тъй като тя се обкръжила с бдителна стража и сякаш с носа си подушвала шпионите, които кралят изпращал да ѝ пакостят, убивайки ги като кучета, той изпаднал в такова черно униние, че от омраза към магьосницата лишавал от честта, а след това и от живота всички жени, които успявал да хване в гората до своя замък. И след стотици и стотици жени, които злият жребий завел там за гавра и пагуба, в гората се оказала една девойка на име Порциела, толкова хубава, че по-хубава нямало на земята. Косите ѝ били окови в ръцете на тъмничарите на Амур; челото ѝ - масичка, върху която е подписан договор за покупки от магазина на Грациите, очите ѝ - два фара, подаващи със светлината си сигнал на корабите, за да завият към пристанището на удоволствията, устата ѝ - сладка като мед пътека сред две лехи с рози. Попаднала Порциела в ръцете на краля и той, като я минал по списъка [3], вече се готвел да я убие, но в момента, когато вдигнал кинжала си, някаква птичка пуснала на ръката му неизвестно каква курешка и той така се разтреперил, че изпуснал оръжието. Тази птичка била фея, която преди няколко дена задрямала по обяд в гората, където под навеса на сенките дързостта се вози на кораба на страха, и някакъв сатир се готвел да стори с нея нещо гнусно, но Порциела я събудила. Така че сега, след тази благородна услуга, феята вървяла по следите ѝ, за да ѝ се отплати със същото.

Тогава кралят, като видял случилото се, помислил, че красивото лице на Порциела е секвестирала ръката му, поради което не можал да я заколи, както направил с много други. Той решил, че “един глупак в къщата стига” [4] и не е задължително да окъпе в кръв девойката с оръжието на смъртта, след като е окъпал в нея инструмента на живота; тя можела да умре без проблеми и зазидана в един от килерите под покрива на замъка. Така и направил: зазидал я, отчаяно ридаеща, между четири стени, като не ѝ оставил нито храна, нито питие, за да си отиде по-скоро.

Но птичката долетяла при Полциела през една малка пролука в покрива и като я видяла на ръба на живота и смъртта, започнала да я утешава с човешки език, убеждавайки я да се ободри, защото в отплата за доброто дело е готова да пролее за нея и кръвта си. И виждайки, че бедната девойка умира от глад, хвръкнала навън и ѝ донесла един остро наточен нож, който измъкнала от кралския сандък, за да направи Порциела под покрива дупка откъм кухнята, през която птичката би могла да ѝ носи всеки ден някаква храна.

Като поработила не малко време, Порциела издълбала достатъчна дупка, а когато готвачът отишъл с кофата за вода, птичката се озовала в кухнята и отнесла едно още топло печено пиле, след което, като не знаела как да занесе нещо за пиене, проникнала в килера, където били окачени прекрасни гроздове и взела най-хубавия; и така правила много дни. Едновременно с това девойката помолила птичката да не разказва на никого за нея, освен ако не се намери сигурен начин за нейното освобождение.

А тъй като била бременна от краля, след полагащото се време родила едно прекрасно момче, което хранела с мляко и отглеждала с неуморната помощ на птичката. И когато то поотраснало, птичката посъветвала Порциела да разшири дупката и да отмести няколко дъски от тавана, за да може Миучо (както се казвало момчето) да се промъкне и да слезе по въжето, което птичката донесла; а когато излезе, да сложи дъските на предишното място, за да не се вижда откъде се е спуснал.

Порциела направила всичко, което птичката казала, и като наредила строго на сина си да не казва на никого откъде е дошъл, го спуснала по въжето долу, докато готвачът го нямало. Той се върнал и като видял момчето, го попитал кое е, откъде е дошло и какво търси в кухнята; а Миучо, като помнел какво казала майка му, отвърнал, че е сирак, че се е загубил в гората и търси някой да го приюти.

По време на разговора в кухнята влязъл един придворен, някогашен уредник на кралската трапеза, и като видял живото и умно момче, помислил, че от него би могло да излезе придворен паж, и го завел при краля. Момчето наистина било толкова хубаво и приятно в обноските си, че веднага се харесало на краля, който го приел на служба като паж, а в сърцето си - като син, и наредил да го научат на всичко, което трябва да научи един рицар. И когато Миучо пораснал, станал най-добрия придворен и кралят го обичал най-много от всички - много повече от своя доведен син, който имал от кралицата.

И тя, като намразила Миучо, започнала да мисли как да се избави от него. Но колкото копаели пред него ровове завистта и зложелателството на кралицата, толкова му павирали пътя милостите и благоволенията на краля. Тогава тя решила да излее сапун върху стълбите на неговия успех, за да се подхлъзне и да полети надолу. Една вечер, когато кралят и кралицата, като настроили своите инструменти съзвучно, и засвирили музиката на приятното бъбрене, кралицата казала на мъжа си как Миучо уж се хвалел, че може да построи във въздуха три замъка. Кралят, който бил любопитен и желаел да угоди на жена си, на сутринта - когато Луната, учителката на сенките, заради празника на Слънцето, разпуснала своите ученици да си починат - наредил да извикат Миучо и му казал да построи непременно тези замъци, щом се хвалил, че може да го направи, а ако не ги построи, ще го окачат да рита въздуха с краката си.

Като го изслушал, Миучо отишъл в своята стая и започнал да плаче горчиво, мислейки си от какво крехко стъкло е направена господарската любов и колко скоротечни са господарските милости. И както си седял така, проливайки обилни сълзи, пред него се явила внезапно птичката и казала: “Ободри сърцето си, Миучо, и не се страхувай, защото аз съм с тебе. Ако трябва и от огън ще те измъкна”. Тя го научила да се запаси с картон и лепило и да направи три големи замъка; а когато били готови, извикала три огромни грифа и накарала всеки от тях да върже на шията си по един замък. Докато грифовете се носели високо в небето, Миучо извикал краля, който дошъл с целия двор да се полюбува на зрелището. Като видял на какво е способен Миучо, кралят го заобичал още повече от преди и го дарявал с невиждани милости, с което прибавил сняг към завистта на кралицата и огън към злобата ѝ. От неуспеха си тя стигнала до това, че и сутринта, като се събуждала, и вечерта, като заспивала, мечтаела [5] само за едно: как да извади тази прашинка от окото си. Минало известно време и тя казала на краля: “Мъжо, настана време да си върнем някогашното величие и предишните удоволствия. Защото Миучо казва, че може да ослепи магьосницата и с цената на очите ѝ да откупи за нас изгубеното господство”.

Кралят, живо засегнат, наредил да извикат веднага Миучо и му казал: “Много съм учуден, че в отговор на цялата ми любов и милост ти, след като можеш да ми върнеш трона, от който ме свалиха, стоиш със скръстени ръце и не правиш нищо, за да ме изтръгнеш от тази бедност. Нима не се срамуваш да ме виждаш, че съм изгонен от двореца в гората, от столицата в този негоден замък и, след като някога владеех многоброен народ, се задоволявам сега с една шепа слуги, които едва могат хляб да нарежат и супа в чиниите да сипят. И така, ако не ми желаеш злото, побързай да ослепиш магьосницата, която ми отне достоянието; защото, като затвориш магазина ѝ, ще отвориш път за връщане на моето величие; като угасиш този фенер, ще запалиш отново угасналата и почерняла лампа на моята чест!”

Миучо само отворил уста, като искал да каже, че са го наклеветили или са го сбъркали с някого, защото не е врана да кълве очи, и не е чистач на отходни места да отпушва запушени дупки, но кралят го прекъснал: “Мълчи! Така искам и така ще бъде! И знай, че в обменния магазин на главата ми везните са вече готови: на едното блюдо е наградата, ако изпълниш дълга си, а на другото - наказанието, ако не изпълниш заповедта ми”.

Миучо, готов едва ли не да си бие главата о камъните, оставен да го разиграва човек, на когото ако някоя майка даде дъщеря си, цял живот ще съжалява, се скрил в най-отдалечения ъгъл на двореца и заридал над своята съдба. Тогава птичката, като долетяла при него, казала: “Как може така, Миучо, всеки път си готов да се удавиш в чаша вода. Ако бяха ме убили, щеше ли да плачеш така на погребението ми? Или не знаеш, че мисля повече за тебе, отколкото за себе си? Не се вкисвай, а върви след мене и виж какво ще направя”.

Тя полетяла в гората и започнала да чурулика, докато на нейния зов не се събрали множество птици. И на тази от тях, която се наеме да изкълве очите на магьосницата, обещала да даде защитна грамота, която да я пази от ноктите на ястребите и лешоядите и гаранция за неприкосновеност от пушките, лъковете и арбалетите на ловците и примките на малчуганите.

Намерила се сред птиците една лястовичка, която имала гнездо под гредите на царския дворец и мразела магьосницата, защото, занимавайки се със своите проклети чародейства, я гонела с лютивия си дим. Търсейки начин да си отмъсти, а едновременно с това да получи обещаната награда, тя се наела да свърши работата и се стрелнала като мълния към града. Като влетяла в кралския дворец, лястовичката намерила магьосницата да лежи на мека постеля; две прислужващи девойки ѝ веели с ветрила. Птицата се стрелнала надолу и капнала по една курешка в очите на магьосницата, която тутакси ослепяла. И, като потънала посред бял ден в нощна тъмнина и знаела, че щом се затворят митниците на очите ѝ, ще настъпи край на играта ѝ с кралството, тя надала вопли като душа, измъчвана в ада, хвърлила скиптъра и се скрила в една пещера, където си блъскала главата о камъните, докато не свършили дните ѝ.

Щом магьосницата избягала от града, съветниците изпратили при краля и кралицата вестоносци да им кажат, че могат да се върнат и да живеят отново за свое удоволствие в двореца, защото слепотата на магьосницата им върнала отново слънчевите дни. Като дошъл заедно с тях, Миучо, научен от птичката, казал на краля: “Добре ти служих досега, но магьосницата ослепя, кралството е отново в твоите ръце и ако това е достойно за награда, моля те само за едно: остави ме на спокойствие, не ме пращай повече на такива опасни дела”.

Кралят го прегърнал със силна любов и го сложил до себе си, като му разрешил да не си сваля шапката в негово присъствие, от което такава злоба разкъсала кралицата, че единствено Небето било способно да си я представи: само по дъгата, чието разноцветие се приливало по лицето ѝ, можела да се предвиди пагубната буря, която се готвела да стовари върху нещастния Миучо.

Недалече от тези места живеел един много зъл дракон, който бил роден от една утроба с кралицата; и астролозите, когато ги повикал баща му, за да обяснят смисъла на това произшествие, предсказали, че дъщеря му ще бъде жива, докато е жив драконът, но ако той умре, след него неизбежно ще умре и тя. И само едно нещо ще може да възкреси - ако намажат слепоочията, ключиците и ноздрите ѝ с кръвта на дракона.

Така че кралицата, знаейки злобата и силата на тази твар, намислила да изпрати в лапите ѝ Миучо, уверена, че драконът, без даже да се замисли, ще го лапне като мечка горска ягода. Тя казала на краля: “Миучо е наистина съкровище в твоя дом и ти би бил неблагодарник, ако не го обичаш още повече: защото той се наема да убие дракона, който е толкова враждебно настроен към тебе, макар че е мой брат. Но на мене, наистина, един косъм от главата на моя мъж ми е по-скъп от сто братя”.

Кралят, който мразел до смърт дракона и не знаел как да се избави от него, извикал веднага Миучо и му казал: “Зная, че можеш да се справиш с всичко, стига да поискаш; та ето, макар че направи за мене много, трябва да ми окажеш още една услуга, а след това ще съм целият на твое разположение. Без да губиш време, иди и убий дракона, за което ще ти бъда вечно задължен и ще те наградя за всичките твои заслуги”.

От тези думи Миучо едва не припаднал и когато се върнала способността му да говори, казал: “Отново напаст на главата ми! Все едно вместо от майчина гръд съм бозал мляко от черна коза, че така ме измъчвате! Това не е да брулиш круши от дървото, а да отидеш при дракон, който ще те раздере с лапите си, ще те прогони в преизподнята с муцуната си, ще те направи на парчета с опашката си, ще те разкъса със зъбите си, ще те порази като чума с очите си и ще те изгори с огъня на диханието си! Или искате така смъртта ми? А може би да получа “мъртвешка койка” [6] като награда за това, че ви върнах кралството? Коя проклета душа хвърли на масата тези зарове? Кой син на дявола ви прескочи, че забременяхте с тази идея?”

Тогава кралят, който ставал по-лек от топка, когато трябвало да прескочи дадената дума, и по-тежък от каменен блок, когато трябвало да изпълнява обещания, започнал да тропа с крака и да вика: “Като си ми върнал кралството, върнал си го; а сега мълчи и не губи време! Махни веднага тази чума от кралството ми, ако не искаш да ти махнат главата”.

Обречен всеки час да слуша ту похвали, ту заплахи, ту да получава ласки, ту ритник по задника, да бъде ту на топло, ту на студено, на нещастният Миучо не му оставало нищо друго освен да размишлява за това колко е променлива съдбата в двореца и какво зло щастие е да се познаваш с някой крал. Но, разбирайки, че да спори със силни и зверски жестоки хора, е все едно да дърпа лъв за брадата, той си тръгнал от своя господар, проклинайки съдбата, която го завела в кралския двор, за да съкрати дните на живота му [7].

И когато седял на стълбите пред вратата, сложил лице на колене, обливайки със сълзи обувките си и сгрявайки с въздишки яйцата си, долетяла птичката с тревичка в човката и сложила тревичката на ръката му със следните думи: “Ставай, Миучо! И повярвай, че няма да играеш на “разтовари магарето”, а на “разгром” [8] за живота на дракона. Вземи тази тревичка и щом приближиш пещерата на мерзката твар, хвърли я вътре. Драконът ще бъде налегнат от дълбок сън, ще падне на зумята и тогава го намушкай с меча си отзад. А след като му организираш този светъл празник, върни се веднага тук и всичко ще се нареди по-добре, отколкото би могъл да си мечтаеш. Бъди спокоен, защото зная какво говоря. Върви, времето е по-скъпо от парите; който има време, има и живот пред себе си”.

След тези думи на птичката Миучо станал, запасал меча, взел тревичката и тръгнал към пещерата на дракона, която се намирал в подножието на една толкова висока планина, че три планини, служещи за стъпала по стълбището на Гигантите, не биха стигнали до средата ѝ. Като наближил пещерата, Миучо хвърлил тревичката вътре и когато драконът заспал, влязъл и започнал да го сече на парчета.

В същото време, когато кълцал чудовището, кралицата почувствала силна болка в сърцето и разбрала, че сама си е купила смъртта срещу броени пари. Като повикала мъжа си, тя му разказала всичко, което предсказали астролозите: че от смъртта на дракона зависи живота ѝ и че вероятно Миучо е успял все пак да го убие, защото ѝ става все по-зле и по-зле с всяка изминала минута.

Кралят казал: “Ако си знаела, че животът на дракона е корен и на твоя живот, защо ме убеди да изпратя Миучо? И кой е виновен сега? Ти си навлече бедата, ти ще плачеш, ти счупи чашата, ти ще плащаш”.

Кралицата отвърнала: “Никога не съм предполагала, че това кльощаво същество е толкова пъргаво и силно, че да убие чудовище, с което цяла войска не би се справила; мислех, че от него ще останат само парцали. Напразно си правих сметката без кръчмаря; лодката на моите замисли потъва. Само за една милост те моля: ако ме обичаш, щом умра, вземи една гъба, напоена с кръвта на дракона, и преди да ме погребат, намажи тези и тези части на моето тяло”.

“За любовта, която изпитвам към тебе, това е нищо - казал кралят. - Ако не стигне кръвта на дракона, и с моя ще те намажа, само и само да ти угодя”.

Кралицата искала да му благодари, но се изплъзнали от нея и душата, и думите, защото точно в този миг Миучо завършил разправата с дракона. И не успял да се представи пред краля и да му разкаже всичко за всичко сторено, когато бил изпратен незабавно да се върне и да събере цялата кръв на убитото чудовище.

Но тъй като кралят бил любопитен да зърне подвига на Миучо, тръгнал тайно след него и видял как той излязъл от двореца, а срещу му долетяла една птичка, която попитала: “Къде отиваш?” Миучо отвърнал: “Отивам, където ме изпрати кралят. Размята ме като совалка насам-натам, не ми дава час да си почина”. “А какво ти заповяда?” - продължила птичката. “Да събера кръвта на дракона” - казал Миучо. А птичката отвърнала: “Нещастнико, тази драконова кръв ще бъде за тебе бича кръв [9], от която ще загинеш, защото ще съживи седем твои беди. Кралицата правеше така, че да се подлагаш на все по-нови опасности, докато не изгубиш живота си. И кралят, позволявайки на тази нещица да го оседлае, те подхвърляше като игрален зар, рискувайки живота ти, макар че ти си негова кръв, ти си истинска зелка от кочана му. Но му прощавам, той самият не знае какво прави и не знае какъв му се падаш. Вярвам обаче, че сега естествената любов към тебе ще му разкрие кръвната ви връзка. И че всичките услуги, които си му направил, всичките твои подвизи, достойни за истински наследник на трона, ще обърнат сърцето му и към бедната Порциела, твоята майка, която вече петнадесет години е погребана жива на тавана. О, кой и къде е виждал храмът на Красотата да бъде затворен в един проклет килер!”

Кралят чул думите на феята и си спомнил всичко, което се случило някога; като научил, че Миучо е син на Порциела, че Порциела е била бременна от него и е все още жива в своето заточение, той побързал да отиде в замъка и заповядал да разбият стената. И като видял Порциела, която под грижите на птичката станала още по-красива от преди, притеглил я към себе си със силна любов и не можел да се насити, прегръщайки ту майката, ту сина си, молейки майката да му прости за насилието и жестокостта, а сина си - за опасностите, на които го подлагал. Той облякъл Порциела в най-разкошните одежди, останали от кралицата, и се оженил за нея.

Като знаел вече, че Порциела останала жива, а синът му е излязъл невредим от всичките изпитания благодарение на това, че птичката поддържала живота на Порциела, а на Миучо помагала със съвети, кралят се обявил за вечен неин длъжник, дотолкова, че щял да бъде радостен даже кралството си да ѝ подари. Но птичката отвърнала, че не иска различна награда от тази да се омъжи за Миучо. При тези думи тя се превърнала в най-прекрасната девойка на света, която, за радост на краля и Порциела, се венчала незабавно за Миучо. Докато насипвали над мъртвата кралицата надгробния хълм, младоженците събирали сред горската тишина наръчи [10] от нежност и удоволствие; а след това, за да добавят към своя празник нови тържества, те отишли заедно в двореца, където народът ги чакал с нетърпение. И още повече се зарадвали всички, когато разбрали, че на Порциела се паднал добър жребий заради добрата услуга, която оказала на феята. Така най-сетне нашата приказка потвърждава, че

доброто дело не остава никога напразно.



1. Игра на думи: assaporare (наслаждавам се) и saporita (вкусен).

2. Морски бряг.

3. Иначе казано - след като я изнасилил.

4. Смисълът на поговорката е: “За един път две глупави постъпки са прекалено много”.

5. Итал. sognare, неап. sonnare означава и “сънувам”, и “мечтая”.

6. В оригинала: chiazza morta, жаргонно название на пожизнено място в приют за войници инвалиди.

7. Игра на думи: corte (двор) и fare corte (съкращавам).

8. Названия на игри със зарове.

9. Древните естествоизпитатели (по-специално Плиний Стари) смятали бичата кръв за вредна.

10. Игра на думи: tumolo (надгробен хълм) и tommola (наръч).

(Следва)