„Обаятелен е аристократът по време на революция“, казва Петруша Верховенский. И е прав, разбира се. Красиво е, когато галено дете на съдбата застава на страната на унизените и онеправданите. Това се случвало не чак толкова рядко. Списъкът на революционерите аристократи от маркиз дьо Лафайет до принц Нородом Сианук е доста дълъг. Военният преврат от 14 декември 1825 г. (който в случай на победа би довел несъмнено до сурова диктатура) е толкова мощно романтизиран от потомците главно заради нашето умиление пред титлите и гербовете.
Пропаднал аристократ (В. Качалов в ролята на Барона)
Далеч по-рядко явление е аристократ в криминалния свят. Разбира се, не в далечен исторически план (повечето графове и князе са потомци на успели средновековни разбойници), а в най-новата история. Доколко един аристократ успява да запази своето обаяние, когато се превърне в рицар на юмрука и козия крак, ето в това е въпросът.
Баронът от пиесата „На дъното“ не е ни най-малко обаятелен, но не е престъпник, а просто слаб човек, неудачник. А и в крайна сметка е литературен персонаж.
Аз ще посоча случай не от литературата, а от реалния живот, който според мене разкрива отлично природата на истинския аристократизъм.
Аристократизмът се бърка често с интелигентността, макар че тези качества са в много отношения противоположни. Истинският аристократизъм не е учтивост и безупречни маниери, а повишена способност за оцеляване, умение да не се затриеш в каквато и да е ситуация, да се адаптираш към нея и въпреки всичко да се изкачиш отново нагоре. Това е като боевите качества на бултериера, заложени генетично. Там, където интелигентът ще загине (при това един от първите), аристократът ще оцелее. Но моята история е не от областта на трагедиите, а по-скоро на пикаресковите романи.
Парижки апаш от началото на века
Гаетан Лербон, барон дьо Люсак, бил издънка на една от най-знатните и почитани фамилии в Южна Франция. След смъртта на баща му (който бил дори маркиз) семейството се разорило, момчето излязло от контрол, попаднало много рано в лоша компания и още на деветгодишна възраст започнало да скита – с една дума, нашият барон, подобно на Горкиевия, се оказал на дъното на обществото.
На 13 години Гаетан Лербон бил вече юнга на търговски кораб, след това – сервитьор в лондонско кафене, където другарувал със сводници, измамници и крадци. Озовавайки се в Париж, проблемният младеж затъвал от една кал в друга и попаднал бързо в затвора.
Оттам, от самото дъно на социалната пирамида, започнал да се катери бавно и настойчиво обратно по задното стълбище към белетажа.
Солидно заведение на площад „Пигал“
Гаетан „Барона“ (вече не титла, а прякор) се въртял в най-мътните среди на парижкия криминален контингент. По онова време, след Първата световна война, „конкретни мъжаги“ усвоявали активно Монмартър с неговите нощни кръчми, бордеи и букмейкърски кантори. Приятните маниери и острият ум, съчетани с умението да отстоява себе си (веднъж по време на скандал при игра на карти дьо Люсак застрелял противника си) и най-вече здравите връзки със средиземноморската мафия помогнали на „Барона“ да направи бърза кариера в класово чуждата среда. През двадесетте години притежавал вече два ресторанта на площад „Пигал“, като единият от тях, „Гран Дюк“, бил, както биха казали днес, ексклузивен клуб за солидни господа, където надзъртали и видни политици.
Баронът има малки неприятности, но светският човек се усмихва винаги
За далновидността на дьо Люсак свидетелства фактът, че установил рано близки отношения с тайната полиция – не като доносник (това би било точно обратното на далновидно, а е и опасно), а като „експерт по сигурността“. По време на пребиваването в Париж на важни чужденци, включително короновани особи, „Барона“, отново като барон, следял да не се случи някаква неприятност с гостите, докато посещават съмнителни заведения.
По време на шумния скандал около смъртта на афериста Стависки през 1934 година (известно дело, няма да го преразказвам) нашият аристократ, дотогава широко известен в тесни кръгове, се превърнал изведнъж в знаменитост. Арестували го заедно с още двама босове на марсилския престъпен свят.
Но дьо Люсак не останал дълго в затвора и успял да се измъкне някак си. Френският климат обаче станал прекалено горещ за него. Точно тогава влезли в употреба титлата, произходът и далновидността му. Още през 1928 година баронът оказал някои доста деликатни услуги на управляващата династия в Монако и малко преди началото на Втората световна война се преселил в Монте Карло, където създал процъфтяваща и напълно легална империя от игрални автомати. Умрял като богат човек и почитан член на обществото, а днес фамилията Дьо Люсак се смята за една от високопоставените фамилии на Лазурния бряг.
Лев Троцкий… С какви ли не епитети не наричали тази наистина забележителна личност: „демонът на революцията“, „червеният Бонапарт“, „еврейчето“. Никой не останал безразличен към него..
БРОНЩАЙН, КОЙТО СТАНАЛ ТРОЦКИЙ
Лейба Бронщайн е роден през 1879 г. в семейството на много богат търговец на зърно и земевладелец от Херсонска губерния. Майка му, Анна Лвовна, произхожда от семейството на големите предприемачи и банкери Животовские.
От седемгодишна възраст момчето учило в еврейско религиозно училище към синагогата, а по-късно в реално училище в Одеса. След това Лейба се записал в Одеския университет, но се захванал с революционна дейност и изоставил обучението си. Струва си да отбележим, че в началото Лев Давидович пренебрегвал всички идеалистични революционни пориви на хората около себе си. Изключително амбициозен по характер, той градял далечни планове, като осъзнавал добре, че от утопичните мечти не може да се извлече никаква практическа полза. И все пак с времето революционното движение привлякло постепенно интереса на младия Льова Бронщайн.
През 1898 г. той бил арестуван и осъден на четири години заточение. В транзитния затвор „Бутирска“ Лев Давидович се оженил за революционерката Александра Соколовская. Двамата заминали за Сибир като съпруг и съпруга. През 1902 г. било организирано бягство на Троцкий, изпълнено блестящо: облекло, документи, пари, маршрут – всичко било подготвено на най-високо равнище. Именно оттогава Лейба Бронщайн станал известен като Троцкий – дали му паспорта на починалия полковник Николай Троцкий. Лев Давидович заминал за Австро-Унгария, за Виена, където попаднал под ръководството и покровителството на Виктор Адлер.
Лев Давидович Троцкий
Адлер осигурил на Троцкий пари и необходимите документи, Лев Давидович заминал за Лондон при Ленин и постъпил на работа във вестник „Искра“. С бъдещия водач на световния пролетариат Троцкий се сприятелил много бързо. Владимир Илич не можел да се нарадва на новия си сътрудник, който споделял напълно неговите възгледи. Той давал похвални препоръки за своя верен ученик Троцкий и го покровителствал. А Лев Давидович от своя страна подкрепял своя водач във всичко. Това продължило до момента, в който Троцки решил, че е вече достатъчно известна личност. Веднага след това заявил несъгласието си с генералната линия на партията, за което получил от Ленин две определения, които останали завинаги свързани с него – „еврейче“ и „политическа проститутка“.
През 1903 г. в Европа бил свикан Вторият конгрес на Руската социалдемократическа работническа партия, чиято цел била да обедини разпръснатите групи на социалдемократите. Но на конгреса революционерите се скарали и се разделили на меншевики и болшевики. Троцкий не се присъединил към нито една от двете групи, сдърпал се отново с Ленин и останал напълно изолиран. Самотата на Лев Давидович не продължила дълго – след известно време бил извикан от идеолога на „постоянната революция“ Израел Лазаревич Парвус и заминал при него в Мюнхен.
РЕВОЛЮЦИОНЕРЪТ ЛЕВ ТРОЦКИЙ
През 1905 г., веднага след така наречената „Кърваво неделя“, Парвус и Троцкий обърнали поглед към Русия. След като организирали издаването на три вестника – „Руски вестник“, „Начало“ и „Известия“, и ги разпространявали в големи тиражи из Москва и Санкт Петербург, Израел Лазаревич започнал да „издига името“ на Лев Давидович. Първо, насочил все още непознатия дотогава политик към длъжността заместник-председател на Петербургския съвет. За председател на Съвета бил назначен Георгий Степанович Хрустальов-Носар – фигура с чисто представителни функции. В действителност всичко се ръководело от Парвус. Използвайки изданията, които контролира, Израел Лазаревич предизвикал истинска „финансова буря“ в Русия (причина за това бил публикуваният от него „Финансов манифест“), поради което двамата с Троцкий били арестувани и осъдени на заточение. Нито един от двамата обаче не стигнал до мястото за изтърпяване на наказанието. По пътя им предоставили пари и документи. Двамата избягали първо във Финландия, а след това се прехвърлили в Швейцария.
Троцкий на митинг, 1919 г.
Дълго време Лев Давидович работил във Виена като публицист и често посещавал Виктор Адлер и Зигмунд Фройд. По-късно се преместил във Франция, където участвал в издаването на социалистически вестници и развивал активна подривна дейност срещу Русия (по-конкретно, участвал в организирането на бунтове в руските полкове, воюващи на Западния фронт), за което бил арестуван, но благодарение на влиятелни покровители от френското правителство бил освободен и експулсиран в Испания. Оттам Троцкий заминал семейно (от 1903 г. съжителствал с Наталия Седовая) за САЩ с параход в каюта първа класа. В Ню Йорк Лев Давидович, заедно с Володарский, Бухарин, Колонтай и други революционни дейци, работел във вестник „Нов свят“.
ТРОЦКИЙ ВЪВ ВЛАСТТА
Веднага след Февруарската революция Троцкий с група свои съмишленици заминал за Русия. Но по пътя, в канадското пристанище Халифакс, бил свален от кораба и настанен в лагер за интернирани лица. Временното правителство изискало незабавно освобождаването на заслужилия борец срещу царизма. Независимо дали в резултат от това искане или по други съображения, британските власти, след като държали Лев Давидович два месеца затворен и провели с него няколко разговора, го освободили.
В Петроград Троцкий бил посрещнат тържествено. Настанявайки се в жилището на директора на заводите „Нобел“ Серебровский, Лев Давидович започнал веднага работа и със съдействието на Яков Свердлов търсел начини за помирение с Ленин. Дейността на Троцкий дала резултат точно два месеца след пристигането му: в началото на юли 1917 г. в Петроград започнали антиправителствени демонстрации на работници и войници. Временното правителство потушило вълненията и обвинило Ленин и Троцкий в шпионаж. Владимир Илич успял да се укрие навреме, но Лев Давидович попаднал в затвора „Крести“, откъдето скоро след това (след метежа на Корнилов) бил освободен благополучно от същото Временно правителство.
Октомври 1917 г. станал за Троцкий звезден час: той, като ръководител на Петроградския военнореволюционен комитет, успял най-накрая да вземе властта в свои ръце. След преврата Лев Давидович зае поста народен комисал на външните работи. Ярък епизод от дейността на Троцкий на международното поле било подписването на позорния Брест-Литовски мирен договор. След това той станал народен комисар по военните въпроси, където се отличил отново — този път при сформирането на Червената армия.
В началото на 20-те години на ХХ век Лев Давидович оглавил Народния комисариат на съобщенията. С този период от кариерата му е свързан един изключително спорен и неприятен епизод: поръчвайки от Швеция хиляда локомотива за 200 милиона златни рубли, Троцкий похарчил една четвърт от златния запас на страната.
Трябва да се кажат няколко думи и за ролята на Троцкий в геноцида над казачеството. Съгласно неговата знаменита заповед № 100 от 25 май 1919 г. на войниците, командирите и комисарите от наказателните отряди се предписва да изтребват напълно „гнездата на безбройните изменници и предатели“. От страна на народния комисар по военните и морските въпроси милост нямало.
ТРОЦКИЙ И СТАЛИН
До 1922 г. в съветското правителство нямало остра борба за власт. Но болестта на Ленин поставила остро въпроса кой ще стане негов приемник. Троцкий се опитал да заеме водеща роля, но не му позволили да го направи.
Троцкий в Мексико, 1940 г.
Фатална роля в съдбата на Лев Давидович изиграло обстоятелството, че в края на живота си Ленин издигнал на политическия Олимп Сталин. А Йосиф Висарионович определено знаел как да се бори с истинските си противници. През февруари 1929 г. Троцкий бил експулсиран от СССР. Зад граница се опитал да организира антисталинска опозиция, но така и не успявал да постигне целта си — да свали Сталин.
Троцкий се лутал по света. От Франция, където отишъл през 1933 г. да намери убежище, го изпратили в Норвегия, а от Норвегия — в Мексико. Именно тук, в страната на каубоите, кактусите и текилата, Лев Давидович прекарал последните години от живота си. През август 1940 г. съветският агент Рамон Меркадер го убил с пикел.
(За усилията му за намиране на мирно решение на конфликта в Северна Ирландия)
Джон Хюм (John Hume) е една от най-значимите и уважавани фигури в съвременната политическа история на Ирландия и Обединеното кралство. Той е смятан за главния архитект на мирния процес в Северна Ирландия, довел до прекратяване на десетилетията на кърваво насилие, известно като „Смутните времена“ (The Troubles). Той получава Нобеловата награда за мир през 1998 година заедно с лидера на улстърските юнионисти Дейвид Тримбъл.
Джон Хюм е роден на 18 януари 1937 г. в Лондондери (Дери), Северна Ирландия, в католическо семейство. Първоначално учи за свещеник, но по-късно се отказва и завършва френски език и история, след което става учител в родния си град. Още в младежките си години осъзнава, че икономическото сътрудничество и самопомощта са ключови за справяне с бедността и социалното неравенство, засягащо предимно католическото малцинство. През 1960 г. става съосновател на Кредитната кооперация в Дери (Derry Credit Union), която помага на стотици семейства да получат финансова независимост.
В края на 60-те години на XX век Хюм се включва активно в Движението за граждански права в Северна Ирландия. Той е твърд поддръжник на мирния, ненасилствен протест по модела на Мартин Лутър Кинг. Неговата цел е да се сложи край на дискриминацията срещу католиците при разпределението на жилища, работни места и избирателни права, без да се прибягва до оръжие. През 1970 г. става един от основателите на Социалдемократическата и лейбъристка партия (SDLP) – умерена националистическа партия, която ръководи като лидер от 1979 до 2001 г.
Основната политическа философия на Джон Хюм се крепи на три стълба: конфликтът в Северна Ирландия не е просто териториален, а е конфликт между хора и разделени общности; всяко трайно решение изисква сътрудничество на три равнища (вътре в самата Северна Ирландия, между Северна Ирландия и Република Ирландия, и между правителствата в Лондон и Дъблин); разликите трябва да се уважават, а не да се заличават. Негов известен цитат е: „Пътят към мира е чрез споразумение, а не чрез победа.“
През 80-те и 90-те години Хюм предприема огромен политически риск, като започва тайни, а по-късно и открити разговори с Гери Адамс – лидера на „Шин Фейн“ (политическото крило на Ирландската републиканска армия - ИРА). Макар да е остро критикуван от юнионистите и британските медии, че преговаря с хора, свързани с тероризма, Хюм успява да убеди ИРА да обяви прекратяване на огъня и да я вкара в легитимния политически процес.
Усилията му се увенчават с успех през пролетта на 1998 г. с подписването на Споразумението от Разпети петък (Good Friday Agreement). То установява споделено управление между католици и протестанти и слага край на военния конфликт. През есента на същата година Норвежкият нобелов комитет присъжда Нобеловата награда за мир на Джон Хюм и Дейвид Тримбъл за техните усилия за намиране на мирно решение на конфликта в Северна Ирландия.
Джон Хюм е единственият човек в историята, който е удостоен едновременно с трите най-големи отличия за мир в света: Нобеловата награда за мир, Наградата за мир „Мартин Лутър Кинг“ (1999 г.) и Междунароната награда за мир „Ганди“ (2001 г.). В анкета на националната ирландска телевизия RTÉ през 2010 г. той е избран от обществеността за „Най-великия ирландец“ в историята. Хюм прекарва последните години от живота си в борба с болестта на Алцхаймер и умира на 3 август 2020 г. на 83-годишна възраст в родния си град Дери, оставяйки след себе в наследство мир, което преобрази живота на поколения на ирландския остров.
Посланието до галатяните е едно от най-дълбоките и, вероятно, най-наситените съчинения на Павел. Въпреки че много пасажи са твърде трудни за разбиране (в смисъла на някои от тях е почти невъзможно да се проникне), контекстът, в който е писано посланието, се възстановява лесно. Павел пътувал из Галатия, която се намира в централната част на Мала Азия. Бил поразен от недъг и се лекувал в един от градовете на областта (никога няма да разберем в кой точно, защото посланието е адресирано до християните от цялата област, които имали еднакви проблеми). По време на боледуването си Павел покръстил някои хора и поставил началото на църквите в Галатия. След това, когато проповядвал на други места, при галатяните дошли други християни, които провъзгласявали благовестие, различно от варианта на Павел. Тези проповедници – Павел ги нарича лъжеапостоли – твърдели, че за да принадлежат към Божия народ, християните трябва да станат част от юдейската общност. Това означавало спазване на юдейския Закон. Мъжете трябвало да приемат обрязването. Така казал Бог на прародителя на юдеите Авраам, сключвайки с него първия Завет (Бит. 17), а Бог не променя Своите мисли и правила. Не е достатъчно да вярваш в Христос, необходимо е също така да спазваш Закона. А ако говори другояче, Павел изкривява Евангелието, което получил от учениците на Исус в Йерусалим. Трябва да се следва тяхното Евангелие, а не Павловото. Според тях Павел няма власт да проповядва своето учение.
Павел намерил тези вести за възмутителни, не на последно място защото много от галатяните били убедени от въпросните думи. Научавайки това, Павел изпратил в яростта си послание. Това е единственото от неговите послания, което не започва с благодарност към Бога за общината. Думите на Павел са изпълнени с жлъч към неговите неприятели сред християните. На едно място той дори намеква, че би било добре ножът да трепне по време на обрязването, та неприятелите му да останат скопци (5:12).
За Павел идеята за обрязване на езичниците явно противоречала на евангелската истина. Обрязването не е за него просто неприятна операция (или дори много неприятна). То не е нужно за спасението. Всеки езичник, решил да приеме обрязване, се заблуждава в разбирането на Евангелието. Та нали това би означавало, че смъртта и възкресението на Христос са недостатъчни за спасението. На Павел това му изглеждало като богохулство.
Павел започва посланието с кратък автобиографичен очерк, в който разказва за своя живот и приемането на новата вяра (гл. 1–2). Това го прави, за да покаже, че получил Евангелието не от апостолите в Йерусалим, а от Христос чрез откровение. Да се противоречи на Павел, означава да се противоречи на Бога. Нещо повече, ерусалимските апостоли са утвърдили възгледите на Павел на знаменития Ерусалимски събор. Ако след това някой мисли различно, това е лицемерие – както се случило например с Кифа (2:11–14). Средната част на посланието разкрива със силни изрази убедеността на Павел, че Законът е безполезен за спасението на човека; че никой не може да се оправдае с изпълнение на Закона, а само с вяра в Исус, бил той юдей или езичник.
В последните две глави на посланието се казва, че макар спасението да не идва от Закона, християните изобщо не трябва да се държат беззаконно. Напротив, вдъхновявани от Светия Дух, само християните могат да водят угоден на Бога живот. Никой друг не може да направи това, защото всички останали живеят „по плът“, а не „по Дух“.
Повече отколкото в другите си послания (с изключение на Посланието до римляните), Павел развива тук своята идея за „оправданието чрез вяра, независимо от делата по Закона“. Човек се оправдава, иначе казано - става праведен, само чрез вяра в смъртта и възкресението на Христос. Законът няма отношение към това. Но защо тогава Бог е дал Закона? За Павел Законът съществувал, за да наставлява и води еврейския народ дотогава, докато не се изпълнят обещанията, дадени на Авраам (3:19–29). Това се е случило със смъртта на Месията. Всички вярващи в тази смърт, юдеи и езичници, са чеда Авраамови (4:21–30).
Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).
Проектираната атака на к. 161. и к. 456. се отменява по нареждане от армията, като 48. пех. полк остава в дивизията си. (№ 3374. от 23.XII.916. г., 11 ч. 55 м, сл. пл).
Оперативната заповед по армията № 66. от 23. XII. 11 ч. 55. м. сл. пл. определя задачата на армията за следния ден:
„1) От днешните оживени боеве се установява, какво неприятеля заема позиция на линията: к. 90., к. 161., к. 456. северно от гребена Тейлор, северно от к. 242., Мон. Саун.
2) Частите от армията са достигнали линията: с. Каркалиу, с. Гречи, к. 427., к. 304. (Д. Тейлор), Мон. Кокош, южно от с. Николицел, к. 132., с. Паракеш.
3) Армията утре, 24. того, да заеме изходното си положение за атака на непр. тет-де-пон — Мачин, Исакча с нанасяне главния удар в посока на Мачин.
Заповядвам:
а) Усилената конна дивизия да се затвърди на заетата позиция и вземе мерки за охрана на левия си фланг от към с. Иглица.
В състава на дивизията се придава една дружина и 1 картечна рота от 9. германски резервен полк.
б) 4. пехотна дивизия да се изнесе на линията к. 456., Мон. Таица . . . Двете дружини от 48. пех. полк влизат в състава на дивизията и се съсредоточават около к. 456.
Да насочи тежките батареи по шосето с. Черна, Мачин, на които да изучи и подготви позиции по склона източно от с. Гречи. . . и пр.“
През деня действията по фронта на конната дивизия се изразяват само с артилерийски огън. Противника също вкарва в действие 2 тежки батареи.
Тежката артилерия на 4. пех. дивизия, по липса на място, се разполага в участъка на конната дивизия.
Частите занощуват при старото положение. Само конното ядро, както и предшествуващите вечери, се оттегля за нощуване в с. Туркоя.
В 8 ч. 45 м. пр. пл. дивизиона от 4. конен полк, придаден към Сборната дивизия, заема гр. Исакча, като залавя около 110 пленника.
Не е никак трудно, разбира се, да си загубиш галоша в трамвая.
Особено ако те натиснат отстрани, а отзад някой безобразник ти настъпи петата — и ето, няма го галошът.
Да си загубиш галоша е направо фасулска работа.
От мене го смъкнаха за нула време. Дето се вика, и гък не успях да кажа.
Качих се в трамвая — и двата галоша си бяха на мястото. А като слязох — гледам: единият галош е тук, на крака, а другия го няма. Ботушът е тук. И чорапът, гледам, е тук. И долните гащи са си на мястото. А галошът го няма.
А след трамвая, разбира се е, няма да хукнеш да тичаш.
Събух и другия галош, завих го във вестник и тръгнах така.
След работа, викам си, започвам да го търся. Няма да пропадне стоката я! Все някъде ще я изровя.
След работа отидох да го търся. Първо на първо — посъветвах се с един познат ватман.
Той направо ме обнадежди.
— Кажи — вика, — благодаря, че си го загубил в трамвая. За друго обществено място не гарантирам, но да загубиш нещо в трамвая е свято нещо. Имаме специално бюро за намерени вещи. Отиваш и вземаш. Свято нещо.
— Е — викам, — благодаря. Направо ми олекна на душата. Най-важното е, че галошът е почти нов-новичък. Едва трети сезон го нося.
На следващия ден отивам в бюрото.
— Може ли — викам, — момчета, да си получа обратно галоша? Смъкнаха ми го в трамвая.
— Може — викат. — Какъв галош?
— Галош — викам, — най-обикновен. Размер дванадесети номер.
— При нас — викат, — от дванадесети номер има сигурно дванадесет хиляди. Кажи какви са белезите.
— Белезите — викам, — са обикновени: петата e, разбира се, протрита, вътре подплатата няма, износи се подплатата.
— При нас — викат, — такива галоши има сигурно над хиляда. Няма ли някакви по-специални белези?
— Специални — викам, — белези има. Предната част е направо откъсната, едва-едва се държи. И токчето — викам, — почти го няма. Изтри се токчето. Но на страните — викам, — им няма нищо, закрепили са се за момента.
— Поседни — викат, — тук. Сега ще проверим.
И ето че изнасят моя галош!
Просто се зарадвах ужасно. Направо се трогнах.
Ето, мисля си, славно работи този апарат! И какви, мисля си, идейни хора, колко главоболия си създадоха за един галош.
Казвам им:
— Благодаря — викам, — приятели, до гроб ще ви помня. Давайте го бързо насам. Веднага ще го обуя. Благодаря ви.
— Не може — викат, — уважаеми другарю, не можем да го дадем. Ние — викат, — не знаем, може пък да не сте го загубили вие.
— Ама аз — викам, — го загубих. Мога да ви дам честна дума.
Те викат:
— Вярваме ви и напълно ви съчувстваме, и е много вероятно точно вие да сте загубили точно този галош. Но не можем да го дадем. Донесете удостоверение, че наистина сте загубили галоша. Вашият домоуправителят да ви завери този факт и тогава без излишна бюрокрация ще ви дадем това, което сте загубили законно.
Аз викам:
— Момчета — викам, — скъпи другари, никой вкъщи не знае този факт. Може да не ми дадат такъв документ.
Те отговарят:
— Ще дадат — викат, — това е тяхна работа, да дадат. За какво иначе съществуват?
Погледнах още веднъж галоша и излязох. На другия ден отидох при домоуправителя и му викам:
— Давай документ. Галошът загива.
— А наистина ли — вика, — си го загубил? Или нещо ме въртиш? Може би искаш да завлечеш още една стока за масово потребление?
— Ей богу — викам, — загубих го.
Той вика:
— Не мога да разчитам, разбира се, само на една дума. Но ако си извадиш удостоверение от трамвайното депо, че си загубил галош — ще ти издам документ. А така не мога.
Аз викам:
— Ама нали точно те ме пращат при вас!
Той вика:
— Е, тогава напиши заявление.
Аз викам:
— И какво да напиша в него?
Той вика:
— Пиши: на днешна дата загубих галош. И така нататък.
Написах заявлението. На другия ден получих съвсем формено удостоверение.
Отидох с това удостоверение в бюрото. И там, представете си, без никакви разправии и без бавене ми дадоха галоша.
Чак когато го обух на крака си, почувствах пълно умиление. Ето, мисля си, как работят хората! На някое друго място щяха ли да се занимават толкова време с моя галош? Щяха да го изхвърлят и толкова. А тук няма седмица разкарване и ти го връщат обратно.
Само едно е досадно, че през тази седмица, докато траеха разправиите, загубих първия галош. През цялото време го носех под мишницата в един пакет и не помня къде съм го оставил. Най-лошото е, че не беше в трамвая. Изгубена работа е, щом не е в трамвая. Сега къде да го търся? Но пък затова другият галош е у мене. Сложил съм го върху скрина.
Някой път, когато ми стане скучно, поглеждам галоша и на душата ми става някак си леко и безобидно.
Ето, мисля си, страхотно работи канцеларията! Ще го запазя този галош за спомен. Нека потомците му се любуват.
Уж имало Русия, а литература нямало нито през 1917-а, нито през 1918 година. Блок написал през 1917 година четири реда и една поема през 1918 година, наистина, вероятно най-главната в руската литература, наред с „Медният конник“. Проза няма абсолютно никаква. Горкий пише публицистика, „Ненавременни мисли“. И изобщо имам усещането, че е невъзможно да се изисква каквато и да било литература от времена с такава бифуркация, с толкова стремителни промени и с такова раздвоение на главния път в историята. Налага се да признаем, че единствено ценна и исторически значима по това време е дневниковата литература. А единственият човек, чийто дневник се оказал толкова обективен и толкова важен през 1918 година, била Зинаида Гипиус.
Така се случи, че от цялото творчество на Гипиус вземаме само един текст. А тя написала всъщност доста стихове, няколко романа, известната пиеса „Зеленият пръстен“, от която Блок бил във възторг и в която дебютирала Тарасова. Много неща е оставила, но по някаква причина нейните „Черни тетрадки“ (заедно със „Сините тетрадки“, тя имала много тетрадки дневници) си остават най-важното ѝ произведение. Цялата ѝ публицистика под псевдонима Антон Крайний, всичките ѝ доста темпераментни литературни анализи някак си потънали в забрава. Но дневниците останали поради две причини. Първо, и това е моят съвет към всички, които пишат дневници днес, има детайлизиране. Трябва точно да се фиксира това, което ви се струва най-маловажно. Този поток от информация, който Гипиус проследява, е безценен. По това време няма вестници. Почти всички вестници, както ѝ казва един пролетарий, са „замразени“. В много отношения тя е единственият източник на информация за това какво мислела и говорела петроградската интелигенция през 1918–1919 г., какво правела и какво изобщо представлявала по това време.
През 1918–1919 г. се наблюдава едно удивително явление, спиране на пресата, което е своеобразна цензура. Това спиране през 1918 г. е все още сравнително меко, достатъчно е вестникът да бъде преименуван. Излиза вестник „Ден“, затварят го, на следващия ден издателят го регистрира под името „Нощ“. Излиза вестник „Нощ“, затварят го, а на следващия ден е регистриран под името „Полунощ“. Добре, той излиза два дена, след което го затварят окончателно, но издателите успяват да пуснат в нищожен тираж листовката „В глуха полунощ“, последното, което е останало. Гипиус фиксира всичко това.
1919 година е минимална откъм количество преса, освен на „Известия“ няма практически на какво друго да се позовеш. Има много малко дневници, малко художествени текстове. В този смисъл 1919 година е може би най-безплодната, защото военният комунизъм с неговата романтика вече приключва, а някакъв що-годе стабилен живот не е започнал. 1919-а е годината, в която дори Маяковский не пише нищо, в която Есенин има три стихотворения и половина и една доста вторична поема. Няма нищо. Времето е не просто гладно, мозъците замръзват, но освен това има и абсолютна липса на информация, на перспективи, на каквото и да било разбиране.
Зинаида Гипиус
В общи линии, дневникът на Гипиус от 1917–1919 г. е хроника на постепенното пресъхване на всички извори на храна, доходи и информация. Много сухо четиво. Това прилича малко на дневниците от времето на блокадата, но в онези дневници, като например у Инбер в книгата „Почти три години“ или у Гинзбург в „Записки на блокадния човек“, хората били спасявани от чувството, че „нашето дело е право, победата ще бъде наша“. Те разбирали, че са на правилната страна, докато у хората от 1918–1919 г. такова чувство нямало. Те имали усещането, че са загубили и че сами са виновни за това.
Всички помним, разбира се, дневниците на Гипиус от февруари 1917 година. Тогава тя изпитвала възторг и най-важното, тук има малко подличка, противна, бих казал дори доста еснафска радост на жена, която се добрала до решаването на главните въпроси, до властта, постигнала това Савинков, който ще стане скоро военен комисар във Временното правителство, да осъмва и да замръква у тях, Керенский да общува непосредствено с нея и да се съветва с нея, да им гостува Лвов. Накратко, салонът на Мережковский бил по това време център за решаване на политически съдби. За да бъде това по-ясно за вас, днешните читатели, ще направя една доста нагледна аналогия, да речем, с прекрасния салон на Маша Слоним през деветдесетте години, едно прекрасно място. Има една Елена Трегубова, която написала някога „Приказки на кремълския дигър“. Интонационно, между другото, ранните записки на Гипиус приличат малко на трегубовския възторг от това, че си допуснат вътре. Тогава много хора, и журналисти, и интелигенти, и просто интелектуалци и обикновени граждани, изпитвали невероятен възторг от това, че успели да поседят до някого от правителството, да си поговорят, а защо не и да се доберат до телесна близост.
Гипиус преживяла опиянението от февруари и от усещането за своята значимост. На нея реално ѝ се струвало, че решава нещо, дава съвети, прави прогнози. Дневникът от 1919 година е вече напълно изчистен от тази суета, в него има вече усещане за горчив махмурлук. Единственото нещо, което прави тази книга, от една страна, доста ограничена, а от друга, литературно много значима, е съвършено зверската омраза, която Гипиус изпитва към болшевиките. Тази омраза е дори по-голяма от омразата на Бунин в „Окаяни дни“, защото Бунин е все пак способен да съжали понякога някого, да се замисли, в края на краищата той разбира, че зверствата на хората не са само тяхна вина, но и на страната като цяло, защото в нея са израснали такива диви хора. Гипиус мрази болшевиките абсолютно зверски. За тях писала: „Приготвили въжето, ще бесим мълчаливо“, за тях казвала: „И скоро в стария обор ще бъдеш натъпкан с тояга, народе, неразбиращ светините“.
Основната трагедия на Гипиус е, че народът изобщо не искал свобода. Имало самодържавие, народът бил за него. А сега има, както тя го нарича, „хамодържавие“ (от думата „хам“, която означава „простак“ – бел. прев.) и това е също много сполучлив термин, който се наложил в тогавашната емигрантска публицистика. „Хамодържавието“ се изразява не в това, че болшевиките са простаци, груби и невежи. Те са просто абсолютно тоталитарни. Между другото, както отбелязва Гипиус, един войник казал: „Разбира се, ние всички сме за царя, но просто трябва да бъде друг цар“. Нито принципи, нито правила, нито свободи, нито закони, нито хуманизъм – нищо няма в тази маса. Това е дневник на омразата към тъпото просташко, както тя самата го нарича, стадо. Тя изобщо не се притеснява от тази дума.
На тази почва се случва всъщност и главното ѝ разминаване с Блок, когато тя му пише:
Зато в Кронштадте пьяный матрос
Танцевал польку с Прекрасной Дамой.
Говорят, он умер… А если б и нет?
Вам не жаль Вашей Дамы, бедный поэт?
Затова пък в Кронщад пиян матрос
танцуваше полка с Прекрасната Дама.
Казват, че умрял… А и да не е, какво?
Не ви ли е жал за Вашата Дамата, бедни поете?
На което Блок отговаря:
Вы жизнь по‑прежнему нисколько
Не знаете. Сменилась полька
У них печальным кикапу…
И что Вам, умной, за охота
Швырять в них солью анекдота,
В них видеть только шантрапу?
Вие живота пак така до днес
не знаете. Смени се таз полка
при тях с печално кикапу…
И защо Вие, умната, с удоволствие
хвърляте в тях солта на анекдота
и виждате в тях само някаква паплач?
Да, няма какво да се направи, тя вижда там само паплач. Вижда не въстаналия народ, който иска нещо си там. За нея цялата историческа справедливост приключила през февруари. Свалили самодържавието и толкова, не трябва нищо повече. Но сега – ето го целият ужас! – тя вижда ново самодържавие, вижда, че в общи линии нищо не се е променило, нещо повече – цензурата се е ожесточила и всички, които желаели нещо по-добро, които клатели трона, потъват сега (и то заслужено, както ѝ се струва) в много по-дълбок мрак. Ленин предизвиква у нея емоции, каквито не предизвиквал дори у Бунин и Куприн, макар че Бунин пише толкова резки думи за него: „Сифилитик със зелена каша вместо мозък“ и „Риж вожд с очи на убиец, с широко раздалечени очи“. Мрази го люто! Но Гипиус не го удостоява дори с омраза, а само ледено отвращение, за нея той просто не е човек. Абсолютно същото се отнася за всички, които преминали на страната на болшевиките. Интелигенцията, която застанала на тяхна страна, понякога с много високи мотиви, както например Блок, който усещал историята и разбирал зад кого стои истината – всичко това е отхвърлено незабавно.
Интересно е, между другото, че тя, която обичала толкова страстно Блок и го смятала за наистина велик поет, не прекъсванала личното си общуване с него. Когато се срещат в трамвая, Блок пита: „Е, какво, ще ми подадете ли ръка?“. Тя отговаря: „Човешки – да, политически – никога“. Разбира се, това е малко наивно. Тя се смята за политически ангажиран, просветен човек, смята, че от нея зависят много неща. Всичко това е, разбира се, онова, което Куприн наричал дребна мъдрост на жената. Но както казах вече, тази позиция може да е незащитима исторически, но художествено е много печеливша, защото истинската омраза е винаги зорка.
Вторият съвет, който бих искал да ви дам, освен вниманието към дребните неща, е, че дневникът не трябва да бъде добър. Не трябва да се прощава нищо на никого. Колкото по-зли и яростни сте в писането си, толкова по-искрено и емоционално ярко ще бъде то. Може да не споделяте позицията на Гипиус, може да я мразите, стиховете ѝ може да ви се струват лоши, а възгледите ѝ – високопарни и същевременно някак си фалшиви. Може да мислите за нея каквото си искате, но не може да ѝ се отрече едно – тя е зла. И тази злоба придава на всичко, което е създала, истински темперамент, с такава ледена жлъч е написано всичко това.
И не може да се забрави, разбира се, че това е картина на умиращия Петроград. Това е Петроград, от който още през 1918 година поради близостта на фронта си е заминало правителството. Петроград, където в общи линии останали само художниците и лудите, те живеели в Дома на изкуствата. Градът е пълен със слухове, в града не търгуват почти с нищо. Най-точния образ на града са оставили Гипиус в дневниците си и Замятин в разказа „Пещера“. Леден свят, където всички огради са разглобени за дърва, където никой не знае с какво ще преживее утрешния ден и дали ще бъде утре сит. За ситостта изобщо всички са забравили отдавна. Разбира се, такива ужаси като по време на блокадата няма. Все пак в града има спекуланти, има някакви продукти, раздават се дажби, най-малкото на онези, които са зачислени към някой магазин. „Какво има днес, гражданино, за обяд? Зачислен ли сте, гражданино, или не?“ – както ще напише тогава Зоргенфрей. – „Аз днес, гражданино, спах лошо! Душата си обмених за газ.“
Ето в този страшен свят живее една самотна – безусловно самотна, защото по това време нито Философов, нито Мережковский е неин съветник или утешител, – самотна, страшно злобна хронистка, която предявява безкрайна сметка за плащане. Книгата е книга на дълбоко разочарование, на страшна умора. И нейната ценност е в следното: Гипиус не могла да оцени, разбира се, Октомврийската революция с нейния размах и преврат. Не е могла да оцени, разбира се, вертикалната мобилност, която довела множество хора във властта и културата. Нито националната, нито просветителската програма на Ленин ѝ говорят нещо, естествено, и тя изобщо не разбира какво става.
Но в едно нещо тя е безусловно права и обективна. Тя вижда преди всичко всеобщата интелектуална деградация и в това усеща своя вина. Тя разбира, че интелигенцията, която се отстранила в определен момент от революцията, интелигенцията, която я предала по същество и във „Вехи“, и в годините на реакцията, днес се сблъсква с факта, че революцията се прави от други хора. И тези „други хора“ няма да пощадят никого.
Разбира се, ако мнозинството не се било дистанцирало от политиката, ако на хората не им било все едно, ако не били сдали толкова лесно Февруари и не били позволили той да бъде превърнат в Октомври, всичко можело да бъде по-различно. Но всички били обзети от някаква страшна пасивност, каквато се появява понякога преди смъртта.
И ето че в хрониката на тази пасивност Гипиус няма равна. Тя търси сметка от всички и от себе си. И за наивността, и за подкрепата на неправилните хора, и за желанието за радикални промени, и за неумението да се включат в тях, и за това, че Временното правителство се занимавало с бръщолевене (а после всички се оказали арестувани). Тя прави много за тяхното освобождаване, за това да имат там поне някакви пратки с храна. Стараела се и, между другото, мнозина били освободени. Но в общи линии тя разбира, че именно заради нея и заради такива като нея революцията попаднала в такива ръце.
А какви били тези ръце? Научаваме маса интересни неща: думички, детайли, укази, целият абсурд на съветската власт през първите ѝ години е запечатан от нея много по-дълбоко и по-точно, отколкото от Горкий в „Ненавременни мисли“. Между другото, особено ми е приятно, че в нейните дневници го „отнася“ така хубаво Горкий, който толкова обичал да изглежда добре в чуждите очи, а Гипиус не му позволява да изглежда добре. Тя пише: „Жалък е Горки, но да го съжаляваш е още по-жалко занимание“. Ето това е напълно справедливо. Затова тази книга съдържа още един важен урок, който днес засяга всички нас: тези, които си мислят, че всичко ще мине и без тях, ще получат накрая това, от което ще се наложи да бягат дълго и трагично.
Може ли да наречем Гипиус талантлива писателка?
Талантът на писателя е нищо ситуационно, бих казал – казуално. Той зависи много силно от казуса, пораждащ книгата. Понякога писателят не е талантлив. Прозата на Гипиус не е талантлива. Дори е бездарна, бих казал. Но има обстоятелства, които осветяват даден автор, които го поставят в нужната позиция, на нужното място. И се получава шедьовър. Хлебников талантлив ли е или не? Някои казват, че е безумен. Но той се родил толкова навреме и толкова навреме попаднал при футуристите, че се озовал сред гениите. За това е писал добре Луначарский.
Що се отнася до Зинаида Николаевна, тя е талантлива в едно: много е честна. Тя е честна по розановски и дори е по-честна от Розанов, защото Розанов все пак се старае да изглежда добре, а тя не се старае. Затова нейната честност и злоба са по-важни от таланта, те са понякога на границата на гениалността.
