БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БОРИС ПЪРВИ, КРАЛЯТ НА АНДОРА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА / БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

БОРИС ПЪРВИ, КРАЛЯТ НА АНДОРА

Наскоро посетих Андора и най-накрая се заинтересувах сериозно от Борис Скосирев, за когото преди бях чувал бегло само някакви невероятни неща. Уж някакъв смел белогвардейски офицер ей така, от нищото, станал монарх на малкото планинско княжество – в епоха, когато било вече прието монарсите да бъдат сваляни от власт.

Цялата страна – една тясна долина

Погледнах отгоре, от прохода, към тази страна като играчка и се опитах да си представя как осемдесет години по-рано Скосирев е разглеждал за първи път това градче, сякаш побрано в табакера. Човекът преминал през Световната и Гражданската война, оказал се сред щастливците, които имали късмета да се отърват живи. И ето че съдбата го запратила в този затънтен пиренейски кът. Гледа планинската перла и размишлява.

В Европа през 1933 година било, меко казано, неспокойно. В Италия фашистите отдавна били на власт, в Германия – отскоро. Миришело на нова война. От едната страна на високите планини се намирала Франция, където на изборите победил социалистическият Ляв картел; от другата – Испания, където свалили наскоро краля и скоро щели да започнат да се избиват помежду си. А по средата, като омагьосано царство, стояла една независима страна, която от XVII век имала двама номинални сюзерени: един испанския епископ (епископът на град Сео де Урхел - бел. ред.) и френския крал (в републиканските времена – президент).

А освен това бил обаятелен и доста привлекателен

Да речем, че проблеснала една фантазия: как страхотно би било да станеш крал на този рай. Един нормален човек би се усмихнал на тази смешна мечта и би си продължил по пътя. Скосирев обаче решил да осъществи глупавата фантазия. И най-поразителното е, че успял.

В хотела надникнах в Уикипедията, за да прочета за руския Урфин Джус. Открих, че в миналото служил като преводач в японска мисия. Излиза, че ми е колега, сенпай? И тогава вече се разрових в Гугъл до дупка.

Сега, като прочетох всичко, което успях да намеря за този удивителен авантюрист, не зная за него много повече, отколкото в началото. Иначе казано, научих цял куп най-различни неща, но иди че разбери кое е истина и кое не.

Източниците дават за Скосирев маса противоречиви или откровено неправдоподобни сведения. Цял живот лъгал за себе си – цветисто и вдъхновено. Владеел до съвършенство тънкото изкуство на баламосването.

Повече или по-малко е достоверно следното.

Флагът на Андора

Борис Михайлович Скосирев се появил на бял свят през 1896 година във Вилно (днес Вилнюс – бел. прев.), където баща му служел като земски началник. Получил някакво образование, което му дало право на офицерски чин. По време на войната бил в британски броневи дивизион, сражаващ се на руския фронт. Дослужил до щабс-капитан.

Относно работата му в японската мисия всичко е в мъгла. Скосирев притежавал рядка лингвистична дарба, знаел няколко европейски езика, но как и къде е могъл да научи японски, е напълно неясно.

Като емигрирал, живял в Англия, Нидерландия и Испания. Изглежда имал някакви разправии със закона: фалшифицирани чекове, екстрадиции и други също толкова „миризливи“ истории. В документите на щабс-капитана изникнала отнякъде баронска титла. А в Андора Скосирев пристигнал вече не като барон, а като цял граф Орански – уж нидерландската кралица Вилхелмина го била направила „сиятелство“ заради някакви особени заслуги.

Андорският период от биографията на Борис Скосирев е много кратък и подробно документиран, така че в тази глава от бурния живот на комбинатора е горе-долу ясно всичко.

За първи път се появил в миниатюрната страна през 1933 година. Успял да получи поданство и представил пред местните власти проект за превръщането на гордото, но бедно княжество в земен рай. Естествено, пратили наглеца обратно отвъд Пиренеите, че и още по-далече.

Но на 7 юли 1934 година „граф Орански“ се появил отново, предлагайки вече цял пакет от епохални реформи, само че този път заявил, че желае да бъде крал на Андора.

Общо взето – титулярният съветник Попришчин, корнетът Савин и Остап Бендер, събрани в едно.

Оттук нататък обаче започват чудесата, обяснение за които така и не открих никъде.

По някакъв вълшебен начин самозванецът успял да очарова Генералния съвет на княжеството и на следващия ден бил провъзгласен за Борис Първи, крал на Андора.

Царуването на бившия японист продължило само една седмица. За това време той успял да напише конституция, да публикува няколко заповеди и обявил война на испанския епископ, на когото никак не се понравило, че някакъв пройдоха посяга на безполезния му, но осветен от традицията ранг на андорски съ-сюзерен.

Войната приключила бързо. Епископът се оплакал на испанската полиция, тя, в нарушение на международното право, изпратила отряд и отвела негово андорско величество в каталунския кауш. С това бляскавото управление на Борис Първи приключило.

Нататък всичко отново потъва в мъгла.

Изглежда, че преди войната Скосирев живеел във Франция и с началото на бойните действия попаднал в лагер.

Изглежда, че след това служел при германците и бил на Източния фронт зондерфюрер, иначе казано - военен чиновник с офицерско звание.

Изглежда, че попаднал в съветски плен и се озовал в Сибир. (О, едва ли. Един белогвардеец зондерфюрер щял да бъде разстрелян без много приказки.)

Версията за ГУЛАГ изглежда особено съмнителна, като се има предвид, че през 1958 година Скосирев вече живеел в Западна Германия. Сякаш ей така щяха да го пуснат от СССР във Федералната република.

Това не е живот, а пълна мистификация – няма за какво да се хванеш.

Ако теглим чертата, със сигурност са известни само три факта.

Да, роден е през 1896 година. Да, във Вилно. (Има документи.)

Да, през 1934 година в продължение на няколко дни бил крал на Андора. На горната снимка е показана вестникарска карикатура от онова време.

Да, през 1989 година починал в германския град Бопард. Има гроб.

Всичко останало е сън, сънуван насън.

Е, и последното, най-интересното.

Какво било това, което „граф Орански“ предложил на андорското правителство – и то толкова съблазнително, че го направили крал?

Макар че годината на раждане е друга... Пак ли измама?

А това, оказва се, са били същите онези принципи, върху които е изградено благополучието на днешната богатичка Андора: залагане на ски спорта и туризма, плюс данъчен рай за привличане на заможни чужденци, плюс привилегии за местните жители.

При това в страната, която дължи толкова много на Борис Първи, няма дори една уличка, кръстена в памет на този щур, но, очевидно, нелишен от талант пройдоха. Андорците предпочели да забравят тази страница от своята история. Черна неблагодарност!

(Следва)

ПОКАХОНТАС: ЕДНА СЪВСЕМ НЕАНИМАЦИОННА ИСТОРИЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Дъщерята на вожда помирила родното си племе с бледоликите. Посетила кралицата на Англия, станала героиня на филми и анимации и роднина на президента Рейгън.

Мнозина ще се изненадат, но Покахонтас, дъщерята на индиански вожд, за разлика от Пепеляшка, Снежанка, Спящата красавица и принцеса Жасмин, не е приказен персонаж от пълнометражния анимационен филм на „Дисни“, а реална историческа личност. Родена е в края на XVI век в семейството на Вахунсунакок, вожд на индианското племе поухатани. Името ѝ означавало „Малката палавница“. Когато момичето било на около 12 години, по земите на нейното племе, които се намирали на територията на днешния щат Вирджиния, доплавали странни хора с бледи лица. Първоначално отношенията между индианците и пришълците били доста дружелюбни. Бледоликите основали селището Джеймстаун и започнали да усвояват активно околностите му. По време на поредната ловна експедиция капитан Джон Смит се залутал и попаднал не където трябва – вероятно в индианско гробище или на парче земя, смятано за свещено. Червенокожите, чиито религиозни чувства били оскърбени, заловили Смит. Той прекарал няколко месеца в плен. През това време вождът, който смятал Джон за един от водачите на Джеймстаун, го увещавал да се подчини на великия Вахунсунакок. Главният поухатан вярвал, че щом Смит признае върховенството му, цялото градче ще се покори автоматично на индианците. Джон Смит отказал категорично да се подчини на червенокожия дивак.

Марка с лика на Покахонтас

Пленникът станал безполезен, а точно тогава наближавал някакъв индиански празник, който решили да украсят с тържественото убийство на бледоликия чужденец. Занесли вързания Смит до олтара, поставили го на жертвения камък и вдигнали вече тоягите, за да размажат черепа му. Внезапно в кръга скочила младата Покахонтас, която обхванала главата на пленника, за да подложи своята глава под ударите. Воините спрели. Момичето успяло да убеди баща си, че Джон Смит заслужава да живее. То развързала пленника и го отвело в своя вигвам, където прекарали нощта. Нравите на поухатаните били свободни. Това се случило през 1607 година.

Спасеният Джон Смит не се оженил за индианската принцеса. Скоро се върнал в Англия, а Покахонтас прекарала още пет години в своето племе. Едва през 1612 година се появила в Джеймстаун (според една от версиите била пленена), където приела християнството. Тя се омъжила за някой си Джон Ролф, родила му син и заедно със съпруга си дори отишла в Британия. В Лондон Покахонтас била удостоена с аудиенция при кралица Анна. За съжаление, в Англия индианката се заразила с едра шарка и на връщане към родната Вирджиния починала.

Многобройните потомци на Покахонтас са част от елита на САЩ. Бизнесмени, сенатори, учени и дори съпругата на Роналд Рейгън – Нанси, носили в себе си частица от кръвта на красивата и смела дъщеря на индианския вожд.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ФИЗИКА / ДЖАК КИЛБИ

Джак Килби (Jack Kilby)

8 ноември 1923 г. - 20 юни 2005 г.

Физика (заедно с Херберт Крьомер и Жарес Алфьорау)

(За приноса му в изобретяването на интегралната схема)

Кой е той

Джак Сейнт Клеър Килби е американски инженер и изобретател, един от създателите на интегралната схема (чипа), на която се крепи цялата съвременна електроника. През 2000 г. получава половината от Нобеловата награда за физика „за приноса му в изобретяването на интегралната схема“. Другата половина е за Жарес Алфьорау и Херберт Крьомер за работата им върху полупроводниковите хетероструктури.

Ранни години и образование

Роден е на 8 ноември 1923 г. в Джеферсън Сити, Мисури, а израства в Грейт Бенд, Канзас. Баща му ръководи малка електрическа компания. Когато през 1938 г. ледена буря прекъсва телефонните линии, връзката е поддържана от радиолюбители. Това събужда интереса на Килби към електрониката.

Не успява да влезе в MIT, защото се проваля на изпита по математика с няколко точки. Завършва електротехника в Университета на Илинойс (1947). По време на Втората световна война служи в армията и работи по ремонта и изграждането на радиосъоръжения в района на Индия и Бирма. Магистърската му степен е от Университета на Уисконсин–Милуоки (1950).

Пробивът в Texas Instruments

Преди това Джак Килби работи в компанията Centralab, където прави миниатюрни схеми за слухови апарати. През 1958 г. постъпва в Texas Instruments в Далас.

По онова време инженерите се сблъскват с т.нар. „тирания на числата“. Сложните схеми изискват хиляди отделни компоненти (транзистори, резистори, кондензатори), които се спояват на ръка. Това е скъпо, бавно и ненадеждно.

Като новоназначен Килби няма право на лятна отпуска и остава сам в лабораторията. Идеята му е, че всички компоненти могат да бъдат направени от един и същ полупроводников материал и да се разположат върху един кристал.

На 12 септември 1958 г. той демонстрира първата работеща интегрална схема. Тя е върху малка пластинка германий, с размерите на малка кибритена клечка, и представлява осцилатор. Компонентите са свързани с тънки златни проводници. Устройството е грубо, но доказва принципа.

Спорът с Робърт Нойс

Почти едновременно Робърт Нойс във Fairchild Semiconductor разработва свой вариант върху силиций, с планарна технология и метализирани връзки, които позволяват масово производство. Последвалите патентни спорове са уредени през 1966 г. със споразумение за взаимно лицензиране. Двамата често се считат за съизобретатели на чипа. Нойс умира през 1990 г., а Нобеловата награда не се дава посмъртно. В Нобеловата си лекция Килби изрично отдава признание на Нойс.

Други изобретения

Килби участва в създаването на първия джобен калкулатор (около 1967 г., заедно с Джери Мерими и Джеймс Ван Тасел) в Texas Instruments. Работи и по термичния печат, използван в касови апарати и други устройства. Притежава над 60 патента.

През 1970 г. напуска Texas Instruments и работи като независим изобретател. Професор е в Texas A&M University (1978–1984).

Награди

• Национален медал за наука на САЩ (1969 г.)
• Медал на честта на IEEE (1986 г.)
• Награда „Дрейпър“ (1989 г.)
• Национален медал за технологии (1990 г.)
• Награда „Киото“ (1993 г.)
• Нобелова награда за физика (2000 г.)

Личност и наследство

Килби е известен със скромността си. Често подчертава, че е инженер, а не учен, и че работата му е само част от колективното развитие на технологията. Умира на 20 юни 2005 г. в Далас на 81-годишна възраст.

Изобретението му прави възможни компютрите, мобилните телефони, интернет инфраструктурите и практически всяко съвременно електронно устройство. Днес един чип съдържа милиарди транзистори.

Съставил: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ /.../ ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ

ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ

Посланието съдържа множество увещания от етичен характер към неназовани читатели, живеещи извън Палестина. Авторът ги нарича „дванадесет колена, които живеят пръснато“. Може да се предположи, че посланието е написано от някой евреин до други евреи (нехристияни), но очевидно не е така. Авторът на посланието нарича себе си „раб на Бога и на Господа Исуса Христа“ (1:1). От тези думи става ясно, че той е християнин и пише за християни. И макар че авторът споменава рядко Исус (само веднъж, 2:1), неговите наставления биха изглеждали познати на всеки човек, който познава християнската традиция. Препоръките по морални въпроси отразяват учението на Христос (Проповедта на планината, например, известна от Евангелието от Матей). Вярващите в Христос не трябва да полагат никакви клетви, например, а е казано: „Нека думата ви бъде: да, да; не, не“ (Яков, 5:12; Матей, 5:33–37). Любовта към ближния се признава за изпълнение на закона на Писанието (Яков, 2:8; Матей, 22:39–40). Богатите трябва да очакват идващото възмездие (Яков, 5:1–6; Матей, 22:39–40).

В същото време някои примери за праведно поведение съвпадат с тези, които могат да се срещнат не в християнските, а в юдейските текстове. Интересно е, че образците за праведност са взети от Юдейската Библия, а не от християнската традиция: това са Авраам (2:21), Раав (2:25), Йов (5:11), Илия (5:17). Затова някои изследователи смятат, че книгата прилича по своя жанр на еврейските назидателни разкази, например на притчите. Но Посланието на Яков не е толкова афористично. А християнството, според тези учени, повлияло само върху детайлите. Има и друго мнение – авторът си е присвоил някакъв юдейски текст, като го християнизирал съвсем малко чрез няколко споменавания на Иисус. По-разпространено е обаче схващането, че авторът е компилирал няколко важни поучения от други съчинения: еврейски притчи и текстове, вдъхновени от учението на Иисус. И така събраните текстове адресирал до християнските общини.

Както ще видим, основната идея на книгата се състои в следното: тези, които вярват (предполага се в Исус), трябва да доказват това с дела (1:22–27, 2:14–26). За такива хора не е достатъчно да се наричат вярващи, те трябва да показват истинността на вярата си чрез своите постъпки и особено чрез делата си спрямо другите хора. Още няколко важни мисли се повтарят многократно в посланието. Една от тях говори за необходимостта да се „обуздава езикът“, тоест човек да внимава с думите си (1:26, 3:1–12). Друга – че богатството е опасно за вярващите (1:9–11, 4:13–17, 5:1–6). Трета – че трябва да се понасят мъжествено страданията (1:2–8, 12–16, 5:7–11). В същото време авторът не говори нищо за поведението на индивида – към края на книгата насочва съветите си към цялата църква: да се молят, да пеят псалми, да помазват болните с елей и да помагат на онези, които са отслабнали във вярата (5:13–16).

Сред основните въпроси остава въпросът за авторството. Авторът нарича себе си Яков, но не е известно за кой точно Яков става дума. Вижда се, че в Новия Завет много хора носят това име. Имало Яков Зеведеев, Яков Алфеев, Яков – баща на Юда, и Яков – брат на Христос. Повечето изследователи стигат до заключението, че авторът не пояснява кой е, защото всички познавали и без това въпросния Яков (както всеки от нас разбира кой се крие зад името Елвис). Това предположение изглежда достоверно, защото авторът не пише за малка християнска община, в която всеки знае кой кой е. Той адресира своето послание до всички християни, пръснати по света. Значи най-вероятно става въпрос за най-известния Яков – брата на Исус.

Почти сигурно е обаче, че братът на Исус не може да е бил автор на посланието. Една от главните причини, които ни карат да мислим така, е, че Яков най-вероятно не е можел да пише.

През последните години редица важни изследвания доказаха напълно обосновано, че мнозинството от хората в древния свят били неграмотни – не можели нито да пишат, нито да четат. Няколко изключително авторитетни изследвания посочиха, че през I в. в Римска Палестина едва 3% от населението можело да чете. От тях повечето хора знаели еврейски (арамейски) и само малка част – гръцки. Съвсем малцина от онези, които можели да четат, умеели и да пишат. Писането на съчинения (стихове, писма, исторически разкази) изисквало дълги години обучение. По правило това ставало на родния език (в дадения случай – арамейски). Да пишат умеели единствено висшите слоеве, богатият елит, населяващ предимно големите градове.

Посланието на Яков е написано на добър гръцки език с използване на изразителни риторични похвати. Но какво знаем за Яков, брата на Христос? Той бил беден селянин, роден в малко галилейско селце , където говорели на арамейски. Малко вероятно е да е знаел изобщо гръцки. Най-вероятно не е ходил на училище, където би могъл да се научи да пише текстове, а още по-съмнително е, че се е научил да прави това на чужд език. Най-вероятно книгата е била написана под псевдоним: нейният автор говорел от името на Яков, без да е Яков.

Но авторът се е опитвал не случайно да увери читателя, че е Яков. Достатъчно е да си припомним, че в Посланието до галатяните се споменават „някои от Яков“, които провокирали спор между Петър и Павел в Антиохия, когато Петър отказал да дели трапеза с неюдеи (защото тази група хора била непреклонна за спазването на юдейските хранителни забрани). Сред ранните християни е съществувало убеждението, че за разлика от апостол Павел, който отказвал спасение на неюдеите въз основа на следването на Закона, именно Яков настоявал за неговото спазване от последователите на Христос.

Мнозина предполагат, че Посланието на Яков е протест срещу учението на Павел за спасението чрез вяра, а не чрез следване на Закона (както Павел твърди в Посланията до римляните и до галатяните). Очевидно е, че авторът на посланието изказва идеи, противоположни на Павловото учение.

„Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата?.. Но искаш ли да разбереш, о, суетни човече, че вярата без дела е мъртва? Авраам, нашият баща, не показа ли праведността си с дела, като възнесе на жертвеника сина си Исаак (15:6)? Виждате ли, че човек става праведник с дела, а не само с вяра?“ (2:14–26)

От времето на Мартин Лутер и Реформацията през XVI в. този откъс се тълкува често като критика на възгледите на апостол Павел. Павел казва, че вярата спасява човека без следване на Закона. Яков твърди, че човекът се спасява не само с вяра, но и с постъпки. И Павел, и Яков цитират „Битие“ (15:6) в подкрепа на своите идеи. Това не може да е просто съвпадение – вероятно Яков е отговарял на Павел.

Но при внимателен прочит става ясно, че Посланието на Яков не е точен отговор на Павел. Павел никога не твърдял, че спасението се корени само във вярата. Той е убеден, че всеки истински вярващ води праведен и благочестив живот. Нещо повече, под думата „вяра“ Павел изглежда разбира вяра в смъртта на Исус. Яков явно влага в нея друго значение – приемане на смъртта на Христос с разум (като бесовете, които вярват в единия Бог, 2:19). И за Яков познаването на истината за Бога и Христос не е достатъчно, за да се спаси човек. Освен това Яков, говорейки за дела, има предвид добри дела, а не „дела по Закона“, както Павел.

Ето защо едва ли Яков спори пряко с Павел, а по-скоро с неговите по-късни тълкуватели. В глава 13 говорихме за Посланието до ефесяните, чийто анонимен автор изостря до краен предел вниманието върху учението на Павел за спасението чрез вяра, твърдейки, че от делата на човека не зависи нищо: спасителна може да бъде единствено Божията благодат чрез вяра в Христос (2:1–10). Възможно е Посланието на Яков да е написано, за да се влезе в спор с някой от привържениците на подобна позиция, иначе казано - то е псевдоепиграф, опониращ на друг псевдоепиграф. Във всеки случай учението на автора е твърде многостранно. Според него Бог не се нуждае от нашите правилни мисли или красиви думи. Вярата трябва да се доказва с дела, защото „вярата без дела е мъртва“.

(Следва)

ВЛАДИМИР ВИСОЦКИЙ / „ДЕЛФИНИ И ОТКАЧАЛКИ“ (ЗАПИСКИ НА ЕДИН ЛУД или ЖИВОТ БЕЗ СЪН) - 4

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК: 1 / 2 / 3

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: ТУК

4.

Когато професорът, охраняван от делфина, тръгна напред по коридора, водещ към океанариума, свестилият се труженик на науката понечи да поеме инициативата и дори посягаше вече към копчето. Ето! Само едно натискане сега и ще се задействат имплантираните в мозъка електроди за стимулация, а вървящият отзад парламентьор ще усети приятно пощипване и ще заспи. И всички ще заспят, а той ще може да поразмисли малко над случилото се и чак след това вече ще разтръби навсякъде, и ще патентова, и пресконференции, а после — къщичка с градина и ще потъне изцяло в работата си, и ще изследва, ще изследва, ще ги реже, милите, и ще гледа как така изведнъж сами... Тези мисли прелетяха мигновено, но изведнъж един глас, гласът на китоподобното, изписука:

— Напразно се стараете, професоре. Нашата медицина стигна далече напред, електродите са отстранени. Това ваше наследство се помни сега само заради многобройните белези по главата и по тялото. Вървете и не се обръщайте!

Те спряха до входа, над който светеше надпис: „Влизането на външни лица и любопитни е забранено“. По-надолу още един: „Добре дошли!“ А съвсем най-отдолу, със ситни букви: „Нашият лозунг е ласка и само ласка като първа стъпка към взаимното разбирателство“.

Вратата се разтвори и пред очите на професора се разкри продължението на страшния му сън. Боже, какво само продължение беше това!

Целият океанариум кипеше, бълбукаше и клокочеше. Можеха дори да се различат отделни възгласи, нещо много агресивно и на най-високи ноти. Трите ивичести кита – любимците на града, – които допреди това, до случката, изпълняваха мирно балетни па, поставени от най-добрия балетмайстор, който същевременно беше и любимец на животните, та тези три кита от океанариума, сякаш забравили всякакви навици, правеха салта и се блъскаха в стените, но правеха всичко това весело и някак си дори ожесточено весело.

Всички обикновени делфини се бяха скупчили на едно място и бурно жестикулирайки – не, те всъщност нямаше с какво да жестикулират, – силно крещейки на чист човешки език, ругаеха него, професора, със страшни думи, наричаха го „мъчител на хората“, тоест на делфините, а някой дори се сети за Ошвиенцим и извика: „Това не бива да се повтаря!“

Един пощурял от щастие делфин, прекрасен представител на вида си, на когото очевидно току-що беше изваден електродът от негов събрат по... – да! да! – по разум (сега вече в това не може да има съмнение), този делфин правеше огромни кръгове, подобно на торпедо, гмуркаше се, изскачаше нагоре и тогава можеше да се разбере: „Долу общуването, никакви контакти...“ – и още нещо. Делфините лоцмани пееха песента „Вихри враждебни“ и се гмуркаха в такт надълбоко, после изскачаха на повърхността, подобно на топки, когато ги потопиш и ги пуснеш внезапно, и подемаха нещо ново, очевидно вече съчинено от тях, някаква делфинска врява, не – химн, се разля наоколо:

Нашите първи думи:

„Какво правите, хора!“

Но те не ни разбраха -

да се готвят сега!

Целият баскетболен отбор прехвърляше топка над коша, като нарочно не улучваше, от което беше изпаднал в блажен идиотизъм, което си личеше по смеещите им се муцуни.

Наоколо цареше картина на хаос и на някакво зловещо напрежение, дори очакване.

Добре че дебелите стени заглушаваха този вой, щракане и писукане, достигащо чак до ултразвук, но какво щеше да стане, ако всичко това пробиеше навън?! Та нали там има акули и кашалоти, косатки и октоподи... Бррр. Професорът чак стисна зъби и си счупи изкуствената челюст. Извади я все пак и изведнъж се вцепени. В целия този хаос, сред цялата тази културна революция само едно същество беше невъзмутимо и спокойно. Това беше служителят. Той седеше, не, стоеше... с една дума, намираше се някак си в пространството и гледаше с невиждащи очи наоколо.

— Какво ви е? Да не сте полудели! Отивайте да спите веднага. Аз ще остана с тях вместо вас, аз ще ги наглеж...!

Професорът чу зад гърба си дрънкане на тризъбец и си спомни, че няма всъщност кого вече да наглежда, а и ако изобщо някой някого наглежда...

— Как посмяхте да обидите животните!

Боже! Пак се беше забравил. Някакъв делфин се стрелна към ръба на басейна, натисна един датчик и в същата секунда служителят се нахвърли върху професора, изтръгна челюстта от ръцете на вцепенилия се учен и я стъпка направо пред очите му върху пътеката край басейна. Това беше категорично забранено и професорът разбра всичко. Бяха направили с него същото, което се правеше преди с тях. Бяха му имплантирали... какъв ужас! Да, и за толкова кратко време го бяха изследвали и се бяха научили да го управляват... Кошмар!!!

— Така ли? А защо не беше кошмар, когато всичко беше наопаки? — изписука над ухото му тънък глас, но този глас вече се стори на професора противен. — Е! Отговорете!

Той се обърна рязко. На равнището на главата му стоеше муцуната на един от трите кита (който се опираше, разбира се, на другите два).

„Да! Това е съвсем зле! Така, както е тръгнало, ще се научат да ходят по сушата“ — помисли си машинално професорът.

— Разбира се, и то много скоро! — гласът принадлежеше на кита.

„Никога не съм си мислил, че такова мило животно може да има такъв противен глас“ — помисли си отново професорът.

— Ей-ей! Съветвам ви да не се шегувате. — И китът показа на професора имплантиран в перката му зъб от акула. — Вече им направих доста операции и, забележете, всичките бяха успешни и безкръвни. Но може и да съм сбъркал. — Китът се изхили мерзко, а професорът се постара да не си отбелязва наум нищо излишно, само едно за последно: „Брей, че той бил и телепат!“

— И то от много отдавна. — Китът се изкашля и свали усмивката си. А може и да не я беше свалил, дявол го знае, просто се намръщи и произнесе на някого долу:

— Стига! Той разбра всичко. — И на мига изчезна с плясък.

— Какво искате от мене? — издшша професорът.

— Вече ви обясних в доста достъпна форма — каза делфинът с тризъбеца.

— Е, добре! Така! Господа!

— По дяволите „господата“ — изрева басейнът.

— Приятели!

— Долу приятелството с ходещите по сушата!

— Но как тогава да се обръщам към вас? — професорът окончателно се обърка.

— Това е вече е прекалено, момчета — обади се в негова защита нечий глас, по тембъра — на неговия водач. Всичко утихна.

Професорът дори погледна с известна нежна благодарност делфина (неслучайно го обичах, когато беше животно).

Но, стоп! Как така вървеше по коридора, как седеше при мене? Та той не би трябвало да може, не може, би трябвало... Професорът погледна надолу и припадна...

Делфинът нямаше крака, но имаше нещо и на това „нещо“ бяха обути неговите, на професора, обувки.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „КОТКАТА И ХОРАТА“

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro 

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ 

 

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:  

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“   

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“   / „ПАЦИЕНТКА“    / „БАНЯ“      / „НЕРВНИ ХОРА“   

1925 г. – „АКТЬОР“   / „КРИЗА“   / „БЕДНОСТ“   / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“   / „ДИКТОФОН“    / „ЧЕТИРИ ДЕНА“ 

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“   / „ТАТКО“    / „ДЪРВА“   / „КРАДЦИ“  / „ПЪТНИК“  / „СЪПРУГ“  / „РАБОТЕН КОСТЮМ“  / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“  / “МЕДИК“  / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“  / “КИНОДРАМА“  / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“  / “БЪЧВА“  / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“  / “СИЛНО СРЕДСТВО“  / “БЯС“  / “ДАМСКА МЪКА“  / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“  / “ГАЛОШ“ 

1927 г. – “МОНТЬОР“  / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“  / „ДРЕБОЛИИ“  / „БОТУШКИ“  / „ЕСНАФИ“  / „ГОСТИ“  / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“  / „ОПЕРАЦИЯ“  / „ЦАРСКИ БОТУШИ“  / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“  / „СБИВАНЕ“  / „БЮРОКРАТИЗЪМ“ 

1928 г. - „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“  / „ ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА “  / „НАУЧНО ЯВЛЕНИЕ “ 

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“   

 

КОТКАТА И ХОРАТА

 

Печката ми е много лоша. Цялото ми семейство все се натравя заради нея. А проклетата домоуправа отказва да направи ремонт. Икономисва. За поредната злоупотреба.

Оня ден оглеждаха печката. Гледаха вратичките. Навираха си главите вътре.

— Нищо ѝ няма — викат. — Може да се живее.

— Другари — казвам, — доста срамно е да се произнасят такива думи: може да се живее. Ние все се натравяме заради вашата печка. Оня ден дори котката се натрови. Повръщаше оня ден до кофата. А вие разправяте, че може да се живее.

Председателят на домоуправата казва: — Тогава — казва — ще проведем сега един експеримент и ще видим дали вашата печка трови. Ако сега, като я запалим, се натровим — ваш късмет — ще я президаме. Ако не се натровим — извинявайте за отоплението.

Запалихме печката. Разположихме се около нея. Седим. Душим.

До вратичката седнаха председателят и секретарят Грибоедов, а на леглото ми касиерът.

Скоро, разбира се, по стаята започна да пълзи газ. Председателят подуши и казва: — Няма нищо. Не се усеща. Лъха на топло и толкова.

Касиерът, жабата му с жаба, казва: — Съвсем отлична атмосфера. И може да се диша. Главата от това не се замайва. У нас — казва — в жилището ми атмосферата смърди по-лошо, а аз — казва — не скимтя напразно. А тук дъхът ми е съвсем равномерен.

Аз казвам: — Ама как така, моля ви се — равномерен. Ето на, струи газ.

Председателят казва: — Докарайте котката. Ако котката стои мирно, значи няма и пукнат дявол. Животното е винаги безкористно в това отношение. Не е като човека. На котката може да се разчита.

Идва котката. Сяда на леглото. Стои тихо. И разбира се, че тихо — привикнала е донякъде.

— Няма нищо — казва председателят, — извинявайте. Изведнъж касиерът се заклати на леглото и казва: — Трябва, знаете ли, да си тръгна спешно по работа. И отива до прозореца и диша през процепа.

И стои позеленял и направо се клати на краката си. Председателят казва: — Ще си ходим всичките. Дръпнах го от прозореца.

— Така — казвам, — експертиза не се прави. Той казва: — Моля ви се. Мога да се отдръпна. На мене вашият въздух ми е напълно полезен. Натурален въздух, годен за здравето. Ремонт не мога да направя. Печката е нормална.

А след половин час, когато сложиха председателя на носилка и вкарваха после носилката в линейката на Бърза помощ, заговорих пак с него.

Казвам: — Е, как е? — А, не — казва, — няма да има ремонт. Може да се живее.

Така и не поправиха печката.

Какво да се прави? Свиквам. Човекът не е бълха — с всичко може да свикне.

 

1928 г. 

ПАТРИОТИ...