ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК:
АНОТАЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНОТО“
/ ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“
/ АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШНЕВА ГРАДИНА“
/ АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“
/ МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“
/ ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИЯТ ДЕМОН“
/ МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“
/ СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“
/ НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“
/ АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“
/ АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“
/ АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“
/ ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“
/ ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“
/ АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“
/ БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“
СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ
1910‑те
ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ
“АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“, 1918 г.
Ще поговорим за последната книга на Василий Василевич Розанов „Апокалипсис на нашето време“.
Е, тук като за начало трябва да си призная, че не обичам Розанов. Ще кажете, че това няма нищо общо с предмета на разговора, но е просто мой дълг да предупредя. Да предупредя и за това, че колкото не обичам Розанов по принцип, толкова силно обичам „Апокалипсис на нашето време“. Може би защото това е единственият текст, в който всички минуси на неговите книги – фрагментарност, донякъде умишлена, на границата на ексхибиционизма, изповедност, прекомерната честност без какъвто и да е опит да отсява нещо в себе си и в текстовете си – се превръщат в плюсове. Розанов е написал най-жалната, най-горчивата книга. Тази книга е една безкрайна, горчива и сълзлива жалба и няма как, това впечатлява.
„Рус излиня за два дена, най-много – за три. Дори вестник „Новое время“ не можа да бъде закрит толкова бързо, колкото беше закрита Рус. Поразително е, че изведнъж се разпадна цялата, до най-малките подробности, до детайлите. Подобно сътресение не е имало никога, без да изключваме и „Великото преселение на народите“. Там имало епоха – „два или три века“. Тук – три дни, изглежда дори два. Не остана Царство, не остана Църква, не остана войска и не остана работническа класа. Какво всъщност остана? По странен начин – буквално нищо. Остана подъл народ, от който ето един човек, старец на 60 години „и толкова сериозен“, от Новгородска губерния, се изрази така: „Кожата на бившия цар трябва да се реже на ивици“. Иначе казано, не да се одере кожата наведнъж, както индианците вземат скалп, а по руски, да се изрязват от кожата му ивица след ивица. Какво му е направил царят на този „сериозен мъж“? Какво в същност стана? Всички палувахме. Палувахме под слънцето и на земята, без да мислим, че слънцето вижда, а земята слуша. Никой не беше сериозен и, в същността си, царете бяха най-сериозни от всички – дори Павел, при неговите способности, „се трудеше“ и беше рицар. И както често се случва – „стана невинна жертва“. Вечна история, всичко се свежда до Израил и до неговите тайни. Но да оставим Изриел. Днес въпросът е за Рус. По съдържание руската литература е такава мерзост, такава смес от безсрамие и наглост, каквато няма в нито една друга литература. В голямо Царство, с голяма сила, при народ трудолюбив, умен и покорен, какво направи тя? Народът растеше първобитно от Петър Велики насам, а литературата се занимаваше с това „как се обичали“ и „за какво разговаряли“. И всички „разговаряли“, само „разговаряли“. Никой не се заел с това (не съм чел в списанията нито една статия), че в Русия няма нито една аптека, че не умеем да извличаме йод от морските водорасли, че синапени лапи са у нас френски. И ето, че тъкмо църквата се разпадна първа, и, виждате ли, това било съвсем на време, по „закон“.“
Василий Розанов
Ето такива горчиви думи не бяхме чували от никого. Розанов бил в общи линии доста хладен към църквата и винаги бил доста хладен към християнството, защото твърдял, че християнството е скопено. Той наричал християните, по аналогия със содомитите, хора на лунната светлина, нощни хора, хора, които са лишени от духа на семейството, от семейното начало. И този дух виждал, напротив, тъкмо в Израил, и затова бил готов да се поклони на Израил. Култ към родството, култът към семейството. Но сега Розанов казва за църквата най-болезнените, най-състрадателните и в общи линии най-верните думи. Той казва, че се е разпаднала първа, разпаднала се повече от войската, повече от царството. Но вината за това той възлага, разбира се, на руската литература не първи, далече не първи. Между другото, той говори не за първи път това. Още отдавна, започвайки от 1908–1909 година, написал, че мерзостта на Гогол, сатирата на Гогол съсипала Русия, че Салтиков-Шчедрин е вампир, който смучел руска кръв и се е отделил, чак когато се насмукал. Но неговото отношение към социалната критика е по принцип изключително сурово и изключително несправедливо, той смятал, че руската литература не обича достатъчно Русия. Но пък в едно нещо е безусловно прав и ние говорихме за това в лекцията за Гипиус, че интелигенцията е изоставила народа, че не се занимавала с него, че интелигенцията избягала от политиката и получила това, което получила. Разбира се, както пише Мережковский, интелигенцията е обвинявана за всичко като единствен работен кон в стопанството, защото просто няма кого другиго да обвинят. Но Розанов е безусловно прав, че през 1910-те години руската интелигенция просто проспала Русия, профукала я. Всички си играехме, пише той, всички палувахме. „Апокалипсис на нашето време“, също както „Окаяни дни“ на Бунин, както „Черният тефтер“ на Гипиус, е поразително точна хроника на случващото се в страната през 1918–1919 година. Нека не забравяме, че Розанов пише това, след като е напуснал вече Петроград и се е преместил в Сергиев Посад, където го извикал Флоренский. Сторило му се, че там е по-сито, по-спокойно, живеел по това време в буквалния смисъл до църквата, зад църковната ограда. И е погребан там. Но това, че Розанов е далече от столицата по онова време, не го прави по-малко информиран човек, напротив, това му помага да вижда онези най-коренни, най-народни настроения, които всички по това време желаят да разберат, но никой не ги знае. Той вижда главното, вижда, че никой не е станал истински нито по-богат, нито по-умен, нито по-щастлив. Щастието от революцията, за което много пишел Пастернак и което усещал Маяковский, това щастие изобщо не докоснало Розанов. И тук въпросът е защо? Защо един от най-умните руски писатели и един от хората, които са по принцип винаги устремени към радостта, които пишат прекрасно за радостите, защо не почувствал нищо? Защо се отнесъл към революцията единствено с ужас? Тук има отговор. Проблемът е в това, че Розанов видял в революцията само вихър, само събаряне, само тотална разруха. Нито радост от съзиданието, нито радост от свободата почувствал, защото в света на Розанов изобщо не може да има свобода. Честно казано, той не бил никога голям любител на свободата. Розанов не е просто консерватор, в много отношения Розанов е ретрограден. Ето защо, между другото, никога не препоръчвам на студентите да го четат. Розанов е култ към силната държава, към твърдата ръка, безусловно, и култ към семейството. Защото семейството е ред, семейството е бит, семейството е топлина. Гради дома си, руски човече, призовава той непрекъснато, свивай своето гнездо.
И разбира се, той имал моменти, в които мразил самодържавието, защото, както казвал, към един предмет трябва да се гледа от хиляди страни. Той имал абсолютно противоречиви възгледи, прозата му била фрагментарна, днес мисли по един начин, утре по друг. Но като цяло мирогледът на Розанов съществува и е напълно ясен. Начело на този мироглед стоят здравата власт, скромният и топъл дом, строгият уют – изобщо, установеният ред, животът в рамките на традициите, животът в семейството. Тайната на пола, за която непрекъснато говори, съществува за него не защото се интересува от разврата, не защото сексът е чак толкова важен за Розанов: за Розанов е важно семейството, семейството като основа на мирозданието. И всъщност точно затова преживява толкова мъчително болестта и смъртта на неофициалната си съпруга, Варвара, за която успява да се ожени официално едва преди самата ѝ смърт, дотогава не получил развод от Суслова. Затова така трепери над нея, спомня си я, защото за него всичко в живота му, дори неговото неудържимо писане, било оправдано от това, че покрай него се хранели девет души, че има дъщери, има семейство, има някаква опора. И ето че тази опора в живота рухнала през 1918–1919 година. Самият Розанов починал през зимата на 1919 година, успявайки преди смъртта си да продиктува – той никога не мислел себе си извън словото, да продиктува няколко прощални бележки, в една от които, между другото, моли за прошка еврейския народ за всичко лошо, което е казал по негов адрес.
„Апокалипсис на нашето време“ е истерична книга, никой не спори. Това е книга, която в общи линии не установява причините, която не анализира ситуацията. Тя е книга ридане и най-много прилича на цикъла на Ремизов „С подстригани очи“, защото като че ли единствено Ремизов бил истински ученик на Розанов, научил много от него и остави за него прекрасните спомени „Кукха. Розановите писма“. Кукха, в странната и малко луда митология на Ремизов, е живата влага на живота, сперматичният бульон, в който е потопено всичко. Пресъхването на тази влага е причина за гибелта на Розанов, защото не остава нищо, заради което си струва да се живее. По онова време Розанов е едва на 62 години, за днешните стандарти е млад човек. Но 1918 година го превърнала в грохнал старец. „Апокалипсисът“ е пълен с молитвени, просещи обръщения към читателя: „едно печено яйце, една шепа брашно могат да спасят деня ми, помогни, читателю, на своя писател, нещо пророческо виждам в моите последни дни“. И наистина, има нещо пророческо, защото разбрал участта на Русия, разбрал нещо страшно. Разбира се, за някого руската революция била радост, за другиго тържество, във всеки случай велико събитие. Но той разбрал главното – че с Русия е свършено. Това, което ще дойде после, не е Русия. Може да обичаме политическата система, може и да не я обичаме, някой сигурно се радвал, че е загинала, както се радвал Маяковский: „Аз не съм твой, снежно изчадие“, защото за него тя е просто снежен затвор, огромна каторга. А друг бил ужасен. Може да обичаме руската цивилизация, може да не я обичаме, но тя приключила, не можело да бъде възродена. Ето това разбрал Розанов. Всичко, което ще бъде после, няма да бъде тя. А това, с което се занимават днешните русофили, е изобщо ровене в труп, това е просто истински вампиризъм. Това е опит от мъртвото да се направи живо, но те не могат да вдъхнат живот в мъртвото, те се занимават с призраци. Розанов е първият, който фиксирал края на руската цивилизация. И това е много трагично събитие, защото в света останала една много важна краска по-малко. Нека в тази цивилизация понякога да било непоносимо да се живее, но понякога тя достигала най-висок полет, и в културата, която Розанов мразел, и в религията, и в чисто човешките си прояви. Той фиксирал края, той казал, че се спуска завеса, желязна завеса над Русия. Първи той употребил този израз – „спуска се желязна завеса“.
И накрая малко за значението на Розанов – като писател. Мнозина го наричали най-добрия стилист на 1910-те години, други го наричали развратител на руската литература. Белий, да речем, или Гипиус, или Мережковский враждували с него искрено и дълбоко, и имало защо. Защото Розанов обичал много „свинята майка“, обичал много конната статуя на Александър III, дебелите задници на кочияшите, дебелия задник на този приличащ на хипопотам кон, за него руската държавност се криела тъкмо в това, в този дебел, ватен задник, толкова уютен, толкова роден. И изобщо му било все едно, че този задник смазва всичко хубаво, което съществува в страната. Както пише Мережковский, този стил ще го познаете веднага, само един човек в Русия умее това, „лъвът се познава по ноктите“. Така че, когато се замислим дали Розанов е добър писател, Розанов е потресаващ изразител и описател на себе си. Никой друг още не се е запазил с такава пълнота. Да, отвратителен е, да, противен е, пише, помните ли, „с червено лице и облизващ се – това съм аз“. Ето такъв е, да. „Литературата са моите панталони.“ Наистина, абсолютно интимна връзка с литературата и с читателя, и „не се церемоня с читателя: да върви по дяволите – да върви по дяволите“. Ето това го има у него. Но при цялата фрагментарност, кокетство и истеричност на стила му всичко това е много живо. И когато той ридае в „Апокалипсиса“, това са искрени ридания, без значение заради какво и поради какво, важна е невероятната сила на чувствата. Тази книга не може да се чете без сълзи, защото си отива безвъзвратно нещо много значимо, няма значение дали е лошо или хубаво, важното е, че е родно. И това е, изглежда, нещото, с което Розанов останал до най-голяма степен в литературата. Не с „Уединеният“, не с „Окапалите листа“, а тъкмо с това предсмъртно ридание, което, сигурен съм, е изкупило всичките му бивши и не бивши грехове.
Напълно правилен е въпросът за това какво мисля за моралния облик на Розанов. Аз често цитирам неговото изречение: „Не съм такъв подлец, че да говоря за морал“; и наистина, Розанов няма морален облик, той е у него нестабилен, раздвояващ се. Не е ли дошла душата ми да се повесели на фона на вечното небитие двадесет години, а аз да я ограничавам? Не, весели се, моя душо, весели се, славна моя, казва той. Розанов е вечният въпрос за това какво е прекрасното. Някой казва, че прекрасното трябва да бъде естетически пропорционално, съвършено. Друг казва, че прекрасното трябва да бъде полезно. Иван Ефремов пише, че извитите мигли са прекрасни, защото предпазват по-добре от снега, прекрасното е прагматично. Чернишевский твърди, че прекрасно е всичко здраво, а всичко болно е ужасно. А има и хегелово понятие за прекрасното, което се свежда до това, че колкото по-пълно е изразена същността на един предмет, толкова по-прекрасен е той, стилистична цялост. Когато виждаме например спиртосан, нагледен, добре препариран скорпион, на нас ни е приятно да го гледаме. Това е един естетически неделим скорпион, макар че е ужасно противен, мерзък. И чудовището може да бъде по своему съвършено и може да бъде прекрасно. Ето, Розанов може да е колкото си иска противен, но той е фиксиран естетически толкова цялостно, усещаме миризмата му толкова силно, виждаме го толкова физически, че прозата му е прекрасна. Вероятно, да. Нямам предвидсега неговите теоретични възгледи, неговата книга „За разбирането“, която е просто много лошо написана, нямам предвид различните му литературно-критически съчинения, тук, на фона на Мережковский, той е просто съвсем безпомощен занаятчия. Но в самоописанието си, дори в книга като „Сахарна“, дори в книга като „Осезателното и обонятелното отношение на евреите към кръвта“, написана заедно с Флоренский, дори в най-мракобесните си заблуди, той е ужасно жив и нагледен. Не зная в руската литература човек, който да се е отразил по-пълно в своите писания от Розанов. Е, освен може би Ленин, при когото пълното отсъствие на личност се е отразило в също такава непрекъсната графомания. Но моите студенти съвсем правилно казват, че Розанов е бащата на ЖЖ (руска блог платформа, вече несъществуваща – бел. ред.). Хубаво или лошо нещо е ЖЖ? Отвратително е, но е много нагледно. А нагледността е велика ценност.
Тук постъпи въпрос за участието на Розанов в делото „Бейлис“. Имало такова участие, защо да се преструваме, че не го е имало. Наистина, Розанов пишел под един псевдоним антисемитски статии, а под друг – напълно либерални, изключили го от Волфила, от Волната философска асоциация заради това раздвоение на личността. Но той правел всичко това в рамките на своята програма: хиляда погледа към един предмет. Нали и Абрам Терц пострадал заради същото нещо. Като съветски филолог и доцент издавал произведения под името Андрей Синявский, главният, между другото, изследовател на Розанов през 1970-те години и автор на прекрасна книга за него, а като Абрам Терц публикувал откровено антисъветски произведения. Това също е раздвоение на личността, Синявский имал две очи, едното такова, другото инакво, едното в Арзамас, другото в Кавказ (руски израз за двойнственост – бел. ред.). Но при него раздвоението на личността било реално, той казвал за себе си, че като Абрам Терц е много по-млад, с мустачки, с каскетче, „в джоба си носи не вечното перо на писателя, а перото (нож на жаргон – бел. ред.) на бандит“, а освен това Терц е висок и слаб. А Синявский също е слаб, но нисък и брадат, и страшно насмешлив, трудно се разговаряло с него. И ето че и Василий Василевич в едни свои писания бил един, в други друг. Той пишел за делото „Бейлис“ разни гнусотии. Като много голяма част от руската интелигенция, той вярвал или се преструвал, че вярва, в ритуалните убийства, вярвал, че евреите имат особено отношение към кръвта и приготвят храната си по обреден начин, смесвайки я с кръв, не задължително християнска. Изобщо отношението на евреите към кръвта го занимавало много и написал много гадости за евреите. Написал, че евреинът няма нито особен ум, нито сръчни ръце, а има само едно хлъзгаво ласкаво хоботче, което се впива във вас и изсмуква всичко от вас. Много мерзко написано. Но участието му в делото „Бейлис“, статиите му и по-конкретно гнусната книжка за отношението на евреите към кръвта, са извинени като че ли донякъде от факта, че мислел така абсолютно честно. Ето например професор Сикорский изписал също в Киев много гадости по делото като експерт, но в това, което написал, няма никаква художествена сила. Той написал, че раните на Андрюша Юшчинский са нанесени по особен начин, че това било ритуално убийство, правел подробни медицински заключения по темата, говорел за умишлено обезкървяване на трупа и така нататък. Розанов подхождал към въпроса от чисто библейска и чисто литературна страна. И именно той твърдял, че има маса свидетелства, включително в Стария завет, че евреите извършват наистина човешки жертвоприношения. В това бил напълно честен и последователен. Не мисля, че неговата книжчица, излязла също, между другото, под псевдоним, е повлияла по някакъв начин на процеса, така или иначе Бейлис бил оправдан. Но ритуалното убийство не било опровергано. И там има една тънкост. В книгата са използвани писма на Флоренский и там Флоренский, между другото, казва много важни неща. Там има много важни интуиции, истински прозрения. Той казва например, че Старият завет и Новият завет са несъвместими, че техните ценности са противоположни. Той е един от много малкото, които анализират този проблем. Там изобщо има много ценни изводи и стилът на Флоренский е забележителен и също така разпознаваем. Така че, как да ви кажа... Розанов е в човешки план винаги противен, а в естетически – винаги убедителен. Затова е голямо изкушението му, той е велик изкусител, но онзи, който премине през това изкушение, ще бъде свестен човек.
(Следва)
