Уроци по атеизъм. № 41

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30, УРОК 31, УРОК 32, УРОК 33, УРОК 34, УРОК 35, УРОК 36, УРОК 37, УРОК 38, УРОК 39, УРОК 40.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 41. За педофилията

Случката, станала през 2013 година с един петербургски поп, предизвика взрив от повишен интерес към темата за педофилията в църквата. Абсолютен лайтмотив беше учудването: как така поп и малки момиченца. Но съвсем неотносително към дадения конкретен случай – да се оправят там следствието и съдът – ще ви кажа, че в действителност тук няма нищо за учудване. Могат да се учудват само тези, които изобщо не са запознати с догматиката и историята на християнската църква.

Както помним, прелатите от католическата църква, които бяха уличени в разврат с деца, при това даже понякога в групов разврат, се измъкваха доста леко по църковна линия и не се разкайваха особено. На това рядко обръщат внимание – а би трябвало. То засяга не само локалния, но и масовия разврат, какъвто беше случаят с така наречения отец Брендън Смит, който за години служба развратничил с около двадесет деца – не зная само процента на мамчетата и момичетата. При което вече разобличеният и арестуван отец Смит твърдеше, че случилото се е най-лекият и най-краткият път на тези деца към бога.

И изобщо, църковните дейци някак си не се плашат много от тези педофилски скандали. Само Бенедикт XVI (Ратцингер), който се страхуваше да не катапултира от папското кресло, но това е единичен случай. В по-голямата си част всичките тези служители на култа, обвинени в педофилия, твърдят, че са били съвършено чисти пред своя бог. И по-скоро, колкото и странно да звучи, са прави. Но за това малко по-късно.

Ще ви запозная накратко с историята на проблема. Общо казано, в православна Русия отношението към педофилията било, да речем, доста безразлично. Тя не се смятала за реално престъпление, поне до последната третина на XIX век, и се разглеждала като еротичен каприз или като някаква достъпна сексуална екзотика. За пример можем да си спомним Михаил Иларионович Кутузов, който по всички фронтове през 1812 година возел със себе си селски момиченца, преоблечени в казашки униформи, или религиозния фанатик Фьодор Михайлович Достоевский, на когото водели в банята малолетни девойчета. В православна Русия през XIX век, където всички без изключение са били кръстени, приобщени към църквата и причестени, според статистиката, от огромното количество сексуални престъпления около 74% се падали на педофилски действия по отношение на деца, недостигнали единадесет години. Долу-горе същите данни дава и класикът на съдебната медицина Огюст Амброаз Тардийо.

На тези, които имат желание да се поровят във въпросната мръсотия, да проучи по-подробни цитати и всякакви отвратителни детайли, препоръчвам фундаменталното произведение на професор Владислав Осипович Мережковский „Съдебна гинекология“, издадено през 1878 година. Тук всички можещи да заинтересуват читателя факти за педофилията в Русия са представени доста широко и казуистично. При това Мережковский подчертава, че по правило развратниците с деца са много скромни и благочестиви на външен вид хора, които обичат да говорят за нравственост, морал и упадък на нравите. Ще приведа един цитат: “Нито по едно дело не е известно да са се явявали лица, които с маниерите си да напомнят педофил, напротив, фигурантите по такива дела са публика гладка, гланцова, разсъдлива и както се казва, много сладка“.

Тази връзка на кроткото поведение, подчертано от благопристойност и заострена религиозност, с педофилските наклонности е подчертана между другото и от Рифард фон Крафт-Ебинг в съчинението му „Половата психопатия“. Уилям Мастърс и Вирджиния Джонсън, автори на знаменитата „Енциклопедия на секса“, не само казват, че педофилите ценят извънредно морала и обичат да говорят за него, но и привеждат следната закономерност: едва 10% от сексуалните престъпления с деца са дело на някакви зловещи непознати. В 90% от случаите става дума за религиозни наставници, педагози, гуверньори, домашна прислуга и така нататък.

Това, което става при католиците, вече напомня, разбира се, епидемия. Броят на педофилските жертви възлиза на хиляди и десетки хиляди. При това трябва да помним, че все пак не по-малко от половината подобни случаи стават зад стените на манастирите, академиите или семинариите и остават неизвестни.

В Русия нещата стоят малко по-добре, но у нас, за разлика от свободния свят, църквата е защитена от членове на Наказателния кодекс, от нагайки, от бодлива тел, от щикове, а най-вече от такъв мощен, непробиваем цензурен похлупак, който не позволява изобщо да се процеди извън него каквато и да е негативна информация. Днес, за да изправи някой поп пред съда по член 134 от НК, от следователя се изисква героизъм, съпоставим с героизма на персонажите от „Илиада“. Въпреки това подобни случаи са доста много.

Да се върнем към разказа за това, че обвинените и уличените не показват никакво разкаяние, и моя коментар, че имат за това всички основания, и да отворим отново „свещеното писание“ на християните. Там е нормирано всичко: видовете разрешена храна, количеството гвоздеи за сандъчетата, в които ще живее бог, отношението към мензиса и полюциите. Забраните са хиляди, от най-мащабни до най-дребни, включително и заветът “не вари козле в млякото на майка му“. Но забрана за сексуална връзка с деца в Библията и в Евангелието няма никъде.

Сексуалната неприкосновеност на децата не влиза в комплекта на така наречените християнски ценности. Нещо повече, Старият завет откровено препоръчва при водене на бойни действия – естествено, на територията на противника – да се убиват всички деца от мъжки пол, а децата от женски пол да се оставят живи „за себе си“. Можем да се убедим в това, като прочетем в 31 глава на Книга Числа стиховете от 14-ти до 18-ти. Още един път ще напомня на тези, които казват, че Старият завет е едно нещо, а Новият завет съвсем друго: Библията е най-важната, фундаменталната част от християнския култ и най-известният вероятно израз „обичай своя ближен като себе си“ изобщо не се споменава за първи път в Евангелието, а в Библията – Книга Левит, глава 19, стих 18. Евангелският персонаж само повтаря тези думи.

Но добре, като искате Евангелието, ето ви Евангелието. Днес от позиция на законите на Руската федерация, на които се подчиняваме всички ние, доста двусмислено изглежда сцената на така нареченото Благовещение. Ще напомня – това е едно от най-важните библейски събития. От множество източници е известно, че брачната възраст на момичетата в Юдея по времето на Втория храм се е колебаела от десет до тринадесет години. По-специално за това свидетелстват многобройните евангелия за детството на Исус, оказали силно влияние върху формирането на християнството.

За това говори Порфирий Тирски, а апокрифната Книга на Йосиф Дърводелеца казва направо възрастта на Мария – дванадесет години. Какво се е случило между бога и Мария, всички знаем. Та ето че, в съответствие със законодателството на Руската федерация, съществото, чиито действия са довели до бременността на дванадесетгодишно дете, трябва да бъде арестувано и осъдено по член 134 от Наказателния кодекс на затвор от три до десет години. А всякакви положителни оценки на действието на това същество – иначе казано, на бога – могат да се възприемат единствено като педофилска пропаганда.

Абсурд, разбира се. Но тук за пореден път виждаме съществения конфликт между фолклорно-религиозните и правовите представи. За вярващия вероятно не е първичен гражданският, светският закон, а така нареченият религиозен закон. Приблизително такава е историята с всичките тези кардинали и прелати и тяхното възприемане на законността. Вече осъдените попове твърдят, че са невинни, и според мерките на тяхната вяра, която наистина не смята за престъпление половата връзка с дете, те вероятно са наистина невинни. Сега разбираме защо църковните дейци от всякакъв калибър се съпротивляват толкова активно на сексуалната просвета в училищата – вероятно не им се иска много децата да разбират какво правят с тях духовните им наставници.

И накрая искам да утеша и да успокоя християните. Никой, разбира се, няма намерение да арестува техния бог или да го обявява за издирване, даже няма да му се наложи да се крие в родния си Израел. А и той изобщо няма никаква вина. Аз зная съвсем точно, че са го наклеветили. Цялата история с Благовещението била изцяло и напълно заимствана, а направо казано, буквално преписана от древноегипетския култ към Аменофис. Този култ бил създаден доста преди християнството, приблизително хиляда триста и петдесет години по-рано. Изобщо, истории за непорочно зачатие има много, абсолютно нереално е да се намери божество, което да не се е родило от девственица, но именно историята на Аменофис е копирана по-късно почти без промени от компилаторите на Евангелието.

Тя започва с това, че на младата девствена жрица Метемфа се явил бог – птицеглавия Тот, който ѝ съобщил блага вест: Метемфа е бременна от божеството и този, когото ще роди, ще се казва Аменофис. При което процесът на непорочното зачатие станал не само с размяна на любезности, но и с целуване на анх, подаден ѝ от Тот. Анхът е една египетска измишльотина, отчасти напомняща кръст, но с кръг отгоре. Вече по-късно, след раждането на Аменофис, около него се събират всякакви мъдреци, като идват да му се поклонят и трима влъхви. Всичко това е отразено върху множество египетски стели и върху фреските, които били разкопани по-късно в Луксор. С други думи – историята е абсолютно христоматийна. Що се отнася до възрастта на древноегипетската богородица Метемфа – не е известна.

(Следва)

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

Сред садукеите и фарисеите Енох не бил много популярен. Той даже не присъства в списъка на ревнителите за вярата в Първа книга Макавеи. Но сред кумранските сектанти фигурата на Енох става изведнъж много търсена.

Енох е главно действащо лице в цели пет кумрански текста. Освен „Книга на Стражите“ това са „Книга на Великаните“, „Видения на Енох“, „Послание на Енох“ и „Астрономична книга на Енох“. Пред нас е цяло истинско Петокнижие на Енох, аналог и допълнение към Петокнижието на Мойсей!

Най-важен от тези текстове е за нас „Астрономичната книга на Енох“ – текст, в който от името на Енох се обяснява устройството на небето и на вратите, през които залязват слънцето и луната (4Q209).

Важността на „Астрономичната книга на Енох“ е трудна за оспорване. Защото кумранците спазвали фанатично юдейския закон. Но спазването на закона било най-тясно свързано с календара. Извършването на един или друг обред в неправилен срок лишавало, разбира се, този обред от всякакъв смисъл и превръщало човека от праведник в грешник със същата неизбежност като яденето на свинско.

И ето: сакралният календар на всички останали евреи бил лунен. А сакралният календар на кумранците бил слънчев (както по-късно християнският). И според твърденията на кумранците именно този календар бил истински. Съставил го на основата на дадените му знания седмият син на Адам, безсмъртният Енох, а му го продиктувал лично архангел Уриил. „И той записа всичко… небето и пътищата на неговите войнства и месеци… за да не се отклоняват праведниците от пътя си“ (4Q227, fr. 2).

Енох бил също така необикновено популярен в ранното християнство. Кумранското Петокнижие на Енох се цитирало в „Послание от Варнава“ и книгите му се смятали за канонични от много бащи на църквата, сред които Атинагор, Климент Александрийски, Ириней Лионски и Тертулиан. По-късно то било изгубено за седемнадесет века, докато не било открито непосредствено в канона на Етиопската ортодоксална църква.

По това време то било малко променено: от него по доста объркани причини изпаднала „Книгата на Великаните“ (с обсъждането на тези причини ще се заемем в следващата книга) и на нейно място се появил текст, който се нарича „Притчи на Енох“.

В този текст можем да проследим стремителната теологична еволюция на образа на Енох.

В Книгата на Стражите, както видяхме, Енох не може да вижда Всевишния, а Месията, слизащ на земята, е самият Господ. Що се отнася до душите на умрелите, които Енох вижда, те се намират на земята, в някакъв шикозен спа-комплекс с благовонни дървета и сенчести хребети.

В Притчите на Енох (1 Енох. 6–12) действието придобива доста по-драматичен характер.

В този текст Енох, като се качва на небето, вижда веднага там жилищата на праведниците под крилата на Господа на Духовете (1 Енох. 7:13).

Иначе казано, ако в „Книга на Стражите“ душите на светците си почивали в земен рай, сега вече се намирали на небето. Станали са божества и членове на Съвета на Боговете. Лицата им сияели като на ангели (1 Енох. 7:13).

Освен това Енох вижда на небето Всевишния и неговия Месия.

В „Книга на Стражите“ Всевишният и неговият Месия се наричат Господ и Слово на Господ. В „Притчи на Енох“ те се наричат Баща на Дните (Предвечен) и Човешки син – точно като в Книгата Даниил.

Изглеждат и точно по един и същи начин: главата на Предвечния е бяла като руно, а лицето на Човешкия син е подобно на лице на ангел. Ангелът, който съпровожда Енох, му казва, че Човешкият син, който ще строши зъбите на грешниците и ще седне на престола на славата да съди царете, е избран предвечно: „И преди Слънцето и знаменията да бъдат създадени, преди небесните звезди да бъдат създадени, името Му беше назовано пред Господа на Духовете“ (1 Енох. 8:20–21).

После следват познатите ни екскурзии: ангелите показват на Енох целия свят отвисоко, той вижда Вратата на ветровете и кристалните сфери. Енох се оказва притежател на съкровено знание, иначе казано – на гнозис.

И накрая следва кулминация.

Енох вижда Господ лице в лице и се преобразява. Разбира, че той е Човешкият син, същият, който ще седне на престола на славата да съди царете: „И паднах по лице, и цялото ми тяло се разля, и духът ми се промени… И ангелът дойде при мене, и ме приветства с гласа си, и каза: „Ти си Човешкият син, роден за правдата“ (1 Енох. 12:14–17).

„Енох, който до това време само възвестявал идването на Месията, открива, че самият той е Месията“ [1].

Това, между другото, е отговор на въпроса защо Месията се нарича Човешки син. Той бил роден като човек, но когато видял Господ, се превърнал в ангел и мисията на този ангел се състояла в това да бъде Месия на Израил, да разгроми царете, да преобрази природата и да осигури вечен живот за праведните. Ако в Жреческия кодекс човек не може да види лицето на Господ и да остане жив, то във вярванията на тези, които се покланяли на Енох, Енох видял лицето на Господ и станал Втори Бог, същия, за когото на небесата бил поставен Втори Престол.

Аналогична трансформация протича и във Втора книга на Енох, чийто оригинал, запазил се само в славянски превод от XIV век, е написан вероятно на гръцки език през I век в Александрия. В нея смъртният Енох също се изправя пред Господ и това, че вижда лицето му, го превръща също в ангел.

„И Господ отвори уста и ми каза: „Бъди смел, Енох! Стани и застани пред лицето ми завинаги“. И Михаил ме вдигна, великият ангел Господен, и ме доведе пред лицето на Господ. И изпита Господ своите слуги, като им каза: „Да пристъпи ли Енох, за да стои пред лицето ми завинаги?“ Славните се поклониха (на Господ) и казаха: „Да пристъпи“ (2 Енох. 22:5–7).

Свалят от Енох „земните одежди“, иначе казано – тленното му тяло, и го обличан в риза на Славата Господня.

А какво става със забраната да се вижда лика на божественото същество, която действала в Книгата на Стражите? Тя се е запазила, но се отнася вече за Енох. Когато изпраща ангела Енох обратно на земята, Господ инструктира един от ангелите да изстуди лицето му, за да могат смъртните да го гледат (2 Енох. 37:2) [2].

Но целта на слизането на Енох си остава при това същата: той носи на земята записаните от него книги за звездите, за Небесното войнство, за слънцето, за луната, за съкровищниците на снега и за спалнята на ветровете. Притежателите на тези книги са притежатели на съкровено знание за устройството на мирозданието.

Те го знаят по-добре от ангелите.

Името на Енох било извънредно популярно в много юдейско-християнски апокрифи. „Апокалипсис на Илия“ твърдял, че отначало ще дойде Синът на Беззаконието, който ще преследва светците, а сред тях - Енох и Илия. Те ще се сражават със Сина на Беззаконието седем дена на пазарния площад на голям град. След това ще лежат три дена мъртви на площада и всички ще ги гледат. На четвъртия ден ще възкръснат и именно Енох и Илия ще победят Сина на Беззаконието. След тази победа и пришествието на Месията праведниците ще облекат бели одежди и ще опитат плода от Дървото на живота.

Енох и Илия разобличават Антихриста, а понякога даже го побеждават, в цяла поредица от християнски текстове – в „Апокалипсис от Петър“, в текстовете на Иполит Римски, Тертулиан, Ефрем Сирин, Псевдоефрем, Псевдоиполит, Псевдометодий, Псевдошенут, във Visio Danielis и прочее [3].

Не по-малко важно е, че Енох бил популярен и в юдаизма, особено в мистичната му разновидност, от която по-късно се развила литературата Хекалот, Меркава и в края на краищата – кабалата.

Типичен пример за ранна литература Хекалот е Третата книга на Енох, написана на арамейски език през III век. В нея Енох, взет на небето, се превръща във висш ангел – Метатрон, и даже е наречен „малкия Яхве“. Плътта му се превръща в пламък, косите му в горящи въглени, и Господ, като въздига трона му, го прави наставник на всичките небесни ангели.

Авторът на Третата книга на Енох се приближава също опасно близо до червената черта, зад която започва ереста за Двете власти на Небето, само че втората власт, изпълнителният директор на Господ, не е Месията, а Енох/Метатрон, небесният писар, който седи на трона, записвайки устройството на мирозданието и човешките съдби.

Един от ярките представители на тази ерес бил рави Елиша бен Абуя, който, попадайки на небето и виждайки там седящия на трона Метатрон, възкликнал простодушно: „Аха! Все пак са двама!“ След това Метатрон бил свален от трона и нашибан с огнени камшици за това, че заблудил рави Елиша [4].

Енох е добре известен и в исляма. Под името Идрис той се смята за втория мюсюлмански пророк след Адам и Коранът е запазил твърдението, че Енох/Идрис бил възнесен жив на небето [5]. Там, на четвъртото небе, по време на неговото посещение, го посрещнал пророк Мохамад– според хадиса, предадена на Малик ибн Анас [6].

Извършващата се през I-III в. стремителна еволюция на образа на Енох напомня удивително за извършващата се през същото време такава еволюция на Исус Христос.

В едни от разновидностите на вярванията в Енох той е възнесен на небето смъртен, а в други е втори бог и накрая в юдейския мистицизъм заема възвишеното място на ангел на Великия съвет и на изпълнителната власт на Яхве, но в никакъв случай не е Яхве и горко на тези, които, като рави Елиша бен Абуя, не се ориентират в тази теологична тънкост.

С какво е свързана тази изведнъж развила се през I в. бурна популярност на Енох, за когото не сме чували нищо нито от първите реформатори-монотеисти (които, напротив, забраняват строго на хората да виждат бога и да се възнасят на небето), нито от садукеите, нито от фарисеите?

Искам да направя едно просто предположение.

Искам да предположа, че кумранската Книга на Стражите изобщо не е написана през II в. пр. н. е., както я датира първият от нейните изследователи отгец Милик [7].

Тя е написана към началото на нашата ера скоро след смъртта на цар Ирод. Искам да предположа, че Енох не е друг, а пророк Цадок, иначе казано – Праведника, когото Йосиф Флавия нарича съосновател на „четвъртата секта“. Той е Учителят по Праведност, който твърдял, че не е друг, а върналия се на земята преди края на дните Енох.

Именно с това се обяснява фактът, че в Кумран, в общината, която смятала за свой основател пророка с името Цадок, не се намерил нито един текст, написан от името на Цадок, и се намерили цели пет – цяло Петокнижие! – текста, написани от името на Енох.

Ако това е така, то „Книга на Стражите“, написана от името на Енох, е аналог на Корана. Тя е сборник с наставления на пророк, който пропагандирал революционната идея за спасението на душите вместо физическото възкресение на тялото.

А необикновената теологична дисперсия на литературата за Енох свидетелства, че фарисеят Цадок, умеещ да ходи по небето, е оказал огромно влияние не само върху революционните негодници, за каквито Йосиф Флавий се опитва да представи членовете на „четвъртата секта“, но и върху всичкия юдейски мейнстрийм.

БЕЛЕЖКИ

1. Peter Schäfer. The Jewish Jesus: How Judaism and Christianity Shaped Each Other, Princeton University Press, 2012, p. 77.

2. Цит. по: 2 Еnoch, in Paul C. Schnieders, The Books of Enoch, USA, 2012.

3. Richard Bauckham. The Martydrom of Enoch and Elijah: Jewish or Christian? Journal of Biblical Literature, vol. 95, No. 3 (Sep., 1976), p. 455–456.

4. Hagigah 15 a.

5. Коран 21, 86.

6. Сахих Муслим 1:309; 1:314.

7. J. T. Milik. Problemes de la litterature henochique a la lumiere des fragments arameens de Qumran, Harvard Theological Review, 64, 1971, p. 333–378.

(Следва)

За неграмотността, свободата на избор и позлатените учители...

Мракобесието на Салем – какъв бил най-известният в историята процес срещу вещици

ИЗТОЧНИК: „DISGUSTING MEN“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 8 февруари 1692 година лекарят, който прегледал две момичета, заболели от странна болест в американското градче Салем [1], обявил, че са обладани от дявола. От този момент започва историята на процеса срещу салемските вещици – от съвременна гледна точка дивашка и абсурдна смес от човешка глупост, подлост и жестокост.

Деветнадесет души били обесени и един старец смачкан с камъни, защото в тези времена и на това място живеели почтени и духовно чисти (според тяхното мнение) хора. Ще разкажем как се случило това.

Салем – царство на чистотата в земите на дявола

За да разберем по-добре какво ставало в главите на хората през тези трагични времена, ще разкажем малко за самото място на действието. През 1626 година рибари-колонисти основали на територията на днешния щат Масачузетс градчето Салем. Още по името може да се разбере какви надежди са били възложени на града, сред като бил наречен в чест на Ерусалим [2], свещения град за християните.

Населявали го радикални протестанти пуритани, които в старата Англия не живеели много комфортно заради гоненията и които дошли в новите земи с мечтата най-сетне да основат място, чисто от порока. Тъй като живеещите по тези места индианци били езичници, пуританите смятали тези територии за земя на дявола, в която най-сетне са могли да запалят светлината на истинската вяра.

Пуританите се отличавали с религиозен фанатизъм, храброст, упоритост, увереност в своята изключителност и „предопределеност“, аскетизъм и пресметливост в икономическите въпроси. „Който страда, побеждава“ – бил техният девиз.

Към времето на описваните събития те успели да проявят и свадливост, враждувайки постоянно помежду си, а също така и скъперничество, защото общината им се управлявала от избираем пастор, на когото гражданите плащали заедно заплата. А гражданите на Салем проявявали особена алчност, при това такава, че двама пастори напуснали длъжността си, задържайки се едва по две години – толкова мизерно им плащали. В семейството на третия, Самюел Парис, станало това, от което започнал салемският лов на вещици.

Болните момичета и паят с урина – над Салем се сгъстяват облаци

Къщата, в която започнало всичко.

В края на януари 1692 година в семейството на Самюел Парис се случило нещастие – деветгодишната му дъщеря Елизабет и единадесетгодишната му племенница Абигейл Уилямс се разболели. Като болестта им започнала да се проявява по странен начин: момичетата се търкаляли по пода, телата им заемали странни пози, а когато пасторът започвал да чете над тях молитви – бягали и запушвали ушите си.

Доктор Уилям Григс, основавайки се на произведенията на знаменития бостънски богослов Котън Мадър, решил, че случващото се с момичетата е дело на дявола. Тяхната съседка Мери Сибли решила да помогне – тя наредила на роба на пастора да направи магьоснически пай: да смеси брашно с урина на болните момичета, а после да нахрани със сместа кучето, защото се смятало, че от това вещицата, която е направила магия, ще се почувства зле. Когато научил за това, пасторът бил шокиран и се накарал на Мери, като ѝ казал, че използването на подобни средства е борба срещу дявола с помощта на дявола.

Болестта не преставала, нещо повече – малко по-късно се разболели още няколко момичета, а Елизабет и Абигейл започнали да твърдят, че някой ги боде с игла. Подозрението паднало веднага върху Титуба – робинята на пастора, която била докарана от остров Барбадос, а била или индианка, или африканка. Освен това момичетата твърдели, че тя им разказвала истории за магьосничеството и ги учела да гадаят за кого ще се омъжат.

Титуба и още две жени – по странно стечение на обстоятелствата една просякиня и една жена, която се съдела с пастора – били арестувани. Подложена на натиск, Титуба започнала да разказва, че учела момичетата да гадаят, както я учела господарката ѝ на Барбадос, а след това започнала да посочва други свои съучастници – най-вероятно, за да се отърве от наказание. Между другото, успяла да постигне това частично – след края на всичките процеси от затвора я откупил неизвестен човек.

Победилото мракобесие и старецът с характер

И тук започнало най-страшното – хората все едно побеснели. Тези, които момичетата посочвали, отивали в затвора и след мъчения и натиск издавали себе си и други хора. Четиригодишно момиче, дъщеря на просякинята, си признало, за да отиде в затвора при майка си, откъдето излязло инвалид. Една жена, която се усъмнила публично в правдивостта на доказателствата, лежащи върху твърденията на малки момичета, също била заподозряна в магьосничество и хвърлена зад решетката.

А доказателствата били най-неопровержими. Момичетата твърдели, че при тях в съня им идвали призраци на хора, за да ги измъчват, и посочвали тези хора. При това в общината се разгорял религиозен спор: може ли дяволът да използва образите на въпросните хора без тяхно знание, или не може? Мнозинството решило, че не може и значи тези, в чийто облик дяволът идвал при момичетата, са виновни.

Като доказателство за вина използвали следната проверка: докарвали заподозряната със завързани очи при момичетата, когато започвали техните припадъци, и ако от докосването на жената момичетата се успокоявали, значело, че е вещица. А най-интересното е, че когато майката на едното от момичетата го попитала защо лъже за съседите, то отвърнало, че го прави за развлечение, но после, като се уплашило, отново започнало да говори за магьосничество.

Звучи безумно, но за ръководител на сборището от вещици обявили местния свещеник Джордж Бъроуз. И макар че вече на бесилката той успял да мине изпитанието – да каже наизуст молитва, без да се запъне (смятало се, че обладаният от дявола човек непременно се запъва), – палачите не му дали никакви шансове, като казали, че самият дявол е стоял зад гърба му във вид на черен човек и му е помагал да изрече молитвата.

Но най-необичаен момент в историята е случаят с осемдесетгодишния Жил Кори. Този старец не бил символ на добродетелта - женил се три пъти и се намирал под следствие за това, че убил с тояга слугата си, защото откраднал една ябълка. Когато обявили третата му жена за вещица, нямал особени възражения. Но внезапно съдбата обърнала към него тъмната си страна – самият той бил обвинен в магьосничество.

Жил Кори.

И тук старецът показал, че характерът му е наистина отвратителен – отказвал да си признае и да посочи свои роднини, а тогава се приемало, че на умрелия без доказателство за вина не може да му се вземе имуществото. Ето защо специално за него използвали мъчение с камъни. Сложили го на пода и започнали да трупат върху гърдите му огромни камъни, очаквайки, че от болката ще започне да си признава. Но старецът само викал: „Повече камъни!“, стараейки се вероятно да приближи своята смърт.

След два дена умрял и последните му думи според различните версии били или „Повече камъни!“, или „Бъди проклет. Проклинам и тебе, и Салем!“ Явно се обръщал към местния шериф, който не стига че по време на мъченията пъхал с бастуна си обратно в устата на стареца изплезения му език, но и се опитал да измъкне пари от роднините му след неговата смърт. Явно е, че някои са изпаднали в религиозно изстъпление, а някои се опитвали да се възползват от това.

След смъртта на несломимия старец тялото му било погребано в незнаен гроб, а според легендите призракът му се появява в града преди големи нещастия, каквото бил например ужасният пожар през 1914 година. А длъжността на шерифа там, пак според легендите, станала оттогава проклета.

Ловът на вещици излязъл извън пределите на Салем, момичетата даже ходели в други градове, за да намират там обладани от дявола. Но всичко спряло внезапно, когато посочили жената на губернатора. Той заповядал да се прекратят веднага преследванията и отменил съдебните процеси. А малко по-късно жертвите били реабилитирани.

По време на процесите били обесени четиринадесет жени и петима мъже, един старец бил смазан с камъни, петима души умрели в затвора и от 175 до 200 души били хвърлени зад решетките.

Самите момичета не пострадали изобщо от своите действия. Само Ан Пътнам написала след четиринадесет години писмо с покаяние, твърдейки че била обладана от дявола и клеветяла хората. Но и в този случай не я постигнало нищо.

Каква е причината за тези събития? Днес учените предлагат множество версии: и хляб, заразен с мораво рогче, и особен вид енцефалит, при който са възможни халюцинации, но точен отговор няма. Изобщо не се знае какво е натиснало спусъка. Но смело можем да твърдим, че след това щафетата е била поета от човешката алчност, глупост и необразованост.

БЕЛЕЖКИ

1. Традиционното име на български език, в действителност обаче е Сейлъм.

2. На английски: (Jeru)salem.

Уроци по атеизъм. № 40

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30, УРОК 31, УРОК 32, УРОК 33, УРОК 34, УРОК 35, УРОК 36, УРОК 37, УРОК 38, УРОК 39.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 40. Църквата и науката: част втора

Сега ще стане дума за взаимоотношенията на църквата и науката – при цялата нееднозначност на науката.

Знаете ли, че през 1611 година, във връзка със започващия по това време процес срещу Галилей, във Ватикана е свикан тридневен кардиналски конклав, който съвсем сериозно решавал: допустимо ли е изобщо да се гледа небето през зрителна тръба? Не е ли това грях? Но всичко това са пикантности. А покрай пикантностите съм ви приготвил малък досаден списък на реални жертви на църквата. Иначе казано – на реални свидетелства за отношението на църквата към науката. И така, да започнем.

Изгорени: философите Херман Рисвикски, Етиен Доле, Джулио Чезаре Ванини, Яков Хутер. Анатомите Мигел Сервет и Шарл Ектор дьо Естиен. Анатомът-математик Джордано Бруно. Историкът Жофроа Вале. Изследователят на природата на светлината Марк Антоний де Доминис. Астрономът Чеко д’Асколи.

Отровени: антропологът и философ Джовани Пико дела Мирандола.

Да не забравяме, че покрай удушаванията, отравянията и изгарянията мнозина учени са прекарвали много години в затворите. Не всички от тях са лежали по тринадесет-четиринадесет години като Роджър Бейкън, но понякога годините са били доста значителни.

Да си ги спомним: химиците Жак Барильон и Джузепе Франческо Бори. Анатомите Ла Перейра и Йохан Вайер. Физиците Фладе и Бекер. Историкът Лоренцо Вала. Натурфилософът Хенрих Корнелий Агрипа. Естествоизпитателят Пиетро Помпонаци. Ботаникът Ото Брунфелс. Анатомът, механикът и математикът Ероним (Джероламо) Кардано. Философът Томазо Кампанела. Зоологът Улис Алдрованди. Лекарят Джон Ди.

Затворническите години по църковна традиция били доста продължителни. Не винаги учените умирали в затвора от собствената си смърт – често се оказвали там удушени, както се случило с естествоизпитателя Пиетро Джаноне, с първия палеонтолог Бернар Палиси, с историка Томас Уулстън, с лекаря, физиолога и анатома Пиетро д’Абано.

Естествено, този списък не е пълен и подлежи на обсъждане. Защото аз наричам Бернар Паласи първи палеонтолог, но със същия успех той може да бъде наречен един от първите химици или първи картограф – по това време профилът на учените, както се наблюдава и днес, бил необикновено широк.

Както забелязахте, не включих в този списък тези, които църквата е убила по теологични съображения, макар че списъкът е огромен: Пиер дьо Брюи, Арнолд Брешиански, Хенрих Пиемонтски, Йоан Скот Еригена, Пиетро Отие, Маргарита Тренска, Джерардо Сегарели, Фра Долчино… Списъкът е страница и половина. И повтарям, тези хора са били изгорени заради вътрешноцърковни борби – към науката те нямали никакво отношение.

Въпреки това списъкът на реалните учени е толкова голям, че не се събира на три листа машинописен текст. И да не забравяме, че там са представени само светилата, само тези, без чиито имена днес не бихме могли да си представим развитието на математиката, анатомията, ботаниката, палеонтологията. Но имало и мнозина неизвестни дейци на науката, които били убивани, преди да достигнат до славата. Ние не знаем колко бъдещи Декартовци и Галилеевци са били изгорени и удушени. Знаем само – на основата на документите, предоставени от Роберт Мюшембле, - че от 1599 до 1661 година само във Франция църквата е инициирала екзекуцията на четиридесет и осем волнодумци с формулировката „за атеизъм“.

(Следва)

Нобелови лауреати – 1962 година

Джон К. Кендрю (John C. Kendrew)

24 март 1917 г. – 23 август 1997 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Макс Фердинанд Перуц)

(За изследването на структурата на глобуларните протеини.)

Английският биохимик Джон Коудъри Кендрю е роден в Оксфорд. Той е единственият син на Уилфрид Джордж Кендрю, известен климатолог, който преподава в Оксфордския университет, и Ивлин Мей Греъм (Сандбърг) Кендрю, занимаваща се с история на изкуствата, по-специално с произведенията на италианските художници-примитивисти, за които публикува редица произведения. Момчето учи отначало в училището „Драгън“ в Оксфорд, а след това в колежа „Клифтън“ в Бристол. Със завършването на колежа Кендрю решава да стане учен и постъпва в Кеймбриджкия университет, макар че баща му е свързан с Оксфорд. През 1939 г. получава степента бакалавър по естествени науки, а през 1943 г. – магистър.

Една година след като Великобритания обявява, че се намира в състояние на война с Германия, Кендрю постъпва на служба в министерството на промишлената авиация като младши офицер и научен сътрудник. През 1944 г. става научен съветник на главнокомандващия на военно-въздушните сили на съюзниците, базирани в Югоизточна Азия. Към края на Втората световна война, след като се запознава с английския химик Дж. Д. Бернал и с американския химик Лайнъс К. Полинг, Кендрю започва да се интересува от молекулярната структура на протеините. Като напуска държавната служба, той се връща през 1946 г. в Кеймбридж и започва да работи с Макс Перуц в лабораторията „Кавендиш“. През 1049 г. получава степента доктор по философия, а през 1962 г. става доктор по природни науки.

През периода, когато Кендрю започва да работи в лабораторията „Кавендиш“, Перуц се връща към своите по-ранни изследвания на молекулярната структура на кръвните протеини с използване на метода на рентгеновата кристалография. Този метод се състои в това, че сноп рентгенови лъчи преминават през кристал и се фиксира върху фотографска пластина. Понеже лъчите се отклоняват от електроните на кристалните атоми, изображението, което се получава на пластината, позволява да се разкрие атомната структура на кристала.

Докато Перуц продължава да изучава хемоглобина, Кендрю се опитва да установи структурата на миоглобина – вещество, което запасява кислород в мускулите на животните и човека. Въпреки че структурата на миоглобина е доста по-проста от структурата на хемоглобина, при неговото проучване въпреки всичко възникват значителни трудности, защото той се състои от приблизително 50 аминокиселини, което се равнява на около 2600 атома. Задачата да се определи местоположението на тези атоми се усложнява още повече от факта, че методът на рентгеновата кристалография зависи до голяма степен от правилната интерпретация на получените данни.

През 1947 г. Кендрю, след Перуц, преминава на работа в групата по молекулярна биология, създадена към лабораторията „Кавендиш“ от Медицинския научно-изследователски съвет. Отначало Кендрю и Перуц работят само двамата, а по-късно към тях се присъединяват Франсис Крик, Джеймс Д. Уотсън, Фредерик Сангър и други учени.

Работата на Кендрю над миоглобина получава решаващ импулс, когато през 1953 г. Перуц открива, че въведените живачни атоми в кристалите на хемоглобина променят дифракционната картина, получена при рентгеновото излъчване. Като се сравни първоначалната и получената след това картина, може да се установи структурата на молекулата. Прилагайки този метод на изоморфно заместване (въвеждане на атоми на тежки метали в молекулите на кристалните протеини) при своите изследвания, Кендрю открива, че миоглобинът „не задържа“ живачните атоми, и е принуден да търси като заместители атоми на други тежки метали.

На дифракционната картина петната, разположени върху пластината най-близо до центъра, са оставени от радиоактивни лъчи, отразени от намиращи се далече един от друг атоми, и именно върху тези петна Кендрю и неговите колеги съсредоточават своето внимание. Към 1957 г. те вече могат да различат обекти, разположени на разстояние шест ангстрьома (6·10^{–10 м}). Въпреки че при такива мащаби дифракционната картина не разкрива отделните атоми, учените все пак виждат „нещо, което никой по-рано не е виждал – спомня си по-късно Кендрю. – Това беше тримерната структура на протеиновата молекула в цялата ѝ сложност“.

Дейността на Фредерик Сангър малко преди това показва, че протеините се състоят от разположени във вид на вериги аминокиселини, свързани с химична връзка, наречена пептидна. При разделителна способност шест ангстрьома Кендрю успява да установи спиралния рисунък на полипептидната верига на миоглобина. „Най-поразителната особеност на тази молекула – съобщава той – беше нейната подредба и пълното отсъствие на симетрия“. Тези особености се изясняват още повече през 1959 г., когато Кендрю получава изображение на молекулата на миоглобина при разделителна способност два ангстрьома – достижение, което втава възможно благодарение на използването на мощни компютри, необходими за математическите изчисления.

От 1953 до 1974 г. Кендрю е заместник на завеждащия лабораторията по молекулярна биология (бившата група по молекулярна биология) в Кеймбридж, а през 1975 г. става първи директор на Европейската лаборатория по молекулярна биология в Хайделберг (Германия). Този пост заема до 1982 г. През 1981 г. ученият е избран за президент на колежа „Сейнт Джон“ към Оксфордския университет. Той не е женен. За него говорят като за впечатлителен, спокоен и скромен човек. В свободното си време слуша музика, събира значителна колекция от записи на класически произведения.

Освен с Нобелова награда Кендрю е награден и с Кралския медал на Лондонското кралско дружество (1965 г.). През 1963 година е посветен в пер. Ученият е член на Британската асоциация за съдействие на научното развитие, а от 1974 до 1979 г. е попечител на Британския музей. Почетен член е на Американската академия на науките и изкуствата, на Германската академия на естествоизпитателите „Леополдина“, на Хайделбергската академия на науките, на Българската академия на науките и на Ирландската кралска академия на науките. Кендрю има почетни степени от университетите в Кил, Рединг, Бъкингам и Ексетър.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/kendrew.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Да кажа и аз за "преводите" на Вазов...