ПРЕВОД: : Meta AI
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ГЛАВА 1: ТУК
“По-добре да си нещастен с разум, отколкото щастлив без разум“
Епикур
341-270 г. пр.н.е.
1.
През август 1973 година на сините екрани на страната се появи наистина многосерийният телевизионен филм „Седемнадесет мига от пролетта“.
И веднага около „Седемнадесет мига“ се разрази страшен скандал. Композиторът Таривердиев беше обвинен в плагиатство: музиката била написана от Франсис Ле, а Таривердиев я заимствал уж творчески.
Не се наемам да съдя дали е така. Нека спорят музикалните критици. Но скандалът придоби неочаквано и друг аспект. В защита на композитора Таривердиев застана Юлиан Семьонов — авторът на романа „Седемнадесет мига от пролетта“ и автор на сценария на едноименния телевизионен филм.
Юлиан Семьонов гръмко, пред цялата страна, заяви: Таривердиев не е откраднал чужда музика!
Ех, по-добре да си беше мълчал Семьонов. Защото от него защитник не става. Защото Семьонов не е кристално чист. Защото над самият Семьонов, Юлиан Семьонович, тежи същият грях.
2.
А било така: през 1950 година, по времето на Сталин, по екраните на страната се появил филмът „Секретна мисия“.
Автори на сценария Исаев и Маклярский.
Не онзи Исаев, който е Щирлиц, а Константин Фьодорович, лауреат на Сталинска награда втора степен за сценария на филма „Подвигът на разузнавача“. Още с една Сталинска награда Исаев и Маклярский били удостоени скоро за сценария на филма „Секретна мисия“.
Всичко в стария филм „Секретна мисия“ било като в телевизионния филм „Седемнадесет мига от пролетта“. По-точно, в романа на Юлиан Семьонов и в телевизионния филм по романа на Юлиан Семьонов всичко е като в забравения по това време филм „Секретна мисия“.
Във филма от 1950 година в ролята на Чърчил се снимал наистина Висоцкий. Но не онзи, с китарата, а друг Висоцкий — Михаил Константинович.
Във филма „Секретна мисия“ малка епизодична роля изпълнил младият артист Евгений Моргунов. Същият. Бил голям шегаджия не само на екрана, а и в живота. Но започнал творческия си път със сериозни роли. Включително и във филма „Секретна мисия“.
В „Секретна мисия“ наистина се снимал Николай Николаевич Рибников. Но друг, пълен съименник на този, за когото си помислихте.
3.
Върху създателите на филма „Секретна мисия“ се стоварил оглушителен успех. Но кратък. Не свирила дълго музиката.
Причината е в това, че през март 1953 година другарят Сталин уж умрял, но в действителност бил убит. Незабавно, далече преди ХХ конгрес на КПСС и сензационните разобличения на този конгрес, започнало тихо пълзящо развенчаване на кумира. Както се пее в песента — гипсовата статуя свалиха тихомълком.
Още на 25 март 1953 година, преди да минат и три седмици от смъртта на вожда, било взето правителствено решение да се спре строителството на „мъртвия път“, иначе казано - на железопътната линия Салехард—Игарка. Скоро последвало уточнение: не да се спре временно, а да се спре и да се забрави завинаги.
Спряно било изпълнението на десетки други безумни проекти, започнати със същия сталински размах. Сред които подводният тунел от континента до остров Сахалин, до носа с неблагозвучното име Погиби, както и Главният Туркменски канал в пустинята, дълбочина 7 метра, ширина — 100 метра, дължина 1200 километра. Всичко било зарязано веднъж и завинаги.
Спряно било и строителството на купища военни летища в Заполярието, както и формирането на безумно количество авиационни дивизии.
В корабостроителниците нарязали десет крайцера, включително такива, които били готови над 80 процента. Сред унищожените кораби били и тежките крайцери от типа „Сталинград“ с главен оръдеен калибър 305 мм — на практика линейни крайцери, ако не и линкори.
От библиотечните рафтове изринали с тонове както „гениалните“ творения на великия вожд, така и творенията за него. От стените смъквали портрети, заглушили песните за другаря Сталин, свалили от екраните купища филми.
Под ударите попаднал и филмът „Секретна мисия“. Финалът му бил оптимистичен: народът празнува победата и слави другаря Сталин. Затова още през март 1953 година филмът бил свален незабавно от екрана и иззет от всички бази и хранилища.
4.
Народът на Русия има пределно къса памет.
Така и любимият на народа филм „Секретна мисия“ бил забравен веднага и завинаги. От тази феноменална всенародна забрава се възползвал Юлиан Семьонов.
Той сменил заглавието „Секретна мисия“ със „Седемнадесет мига“, понапудрил малко текста и обновеният шедьовър, подложен единствено на лека повърхностна обработка, пламнал и заискрил отново.
А всъщност оригиналът не бил по-лош от халтурния фалшификат. В базовия вариант ролята на доблестния разузнавач се изпълнявала не от красавеца Вячеслав Тихонов, а от красавицата Елена Александровна Кузмина — лауреатка на две Сталински награди (първа и втора степен).
За ролята на злата нацистка (и едновременно — на добрата, мъдрата и безстрашна съветска разузнавачка) Елена Александровна Кузмина била удостоена с още една Сталинска награда първа степен. Така наградите ѝ станали три.
Черната униформа с черепите ѝ отивала отлично — както и на Щирлиц в „Седемнадесет мига“. Само че Щирлиц е с фуражка, а тя, понеже е жена, била с пилотка, но със същия сребърен череп.
Нюанс: във филма пилотката е с череп, а на рекламния плакат — без. На рекламните плакати, предназначени за нашите скъпи задгранични братя, пилотката липсвала изобщо.
Незначителна разлика между оригинала „Секретна мисия“ и копието фалшификат „Седемнадесет мига от пролетта“ е и тази, че разузнавачката в „Секретна мисия“, след като изпълнява поставената задача и проваля сговора на хитлеристите с върховете на американската и британската политика, загива героично.
А плагиаторът Юлиан Семьонов, натъквайки се на златна жила, оставя Щирлиц жив — за да могат разказите за неговите похождения да продължават безкрайно. Обаче, нямайки оригинал за по-нататъшно копиране, Юлиан Семьонов така и не успя да измисли нещо свястно за новите приключения на красавеца разузнавач.
Семьонов продължаваше да съчинява и публикува нови опуси за Щирлиц, но по своето равнище тези творения не се равняваха видимо на „Седемнадесет мига“.
5.
В практиката на съвременното кино е прието да се прави така нареченият римейк. Някога се прочул по света японският филм „Седемте самураи“. Минало време, създателите на американски филми решили да преснемат филма, като пренесат действието от Япония на границата между САЩ и Мексико.
Преди да започнат работа, ръководителите на американския проект се договорили със създателите на японския оригинал, купили правата, оформили документите и обявили гръмко на света, че просто ще повторят великолепния сюжет, създаден от японците.
А ето друг подход, нашият роден съветски. Юлиан Семьонич Семьонов пробутал на света пълно менте. Извинете ме за френския.
Романът и телевизионният филм „Седемнадесет мига от пролетта“ повтарят изцяло сюжета на филма „Секретна мисия“. Но Юлиан Семьонов не посочва никъде, че върви по пътека, която някой е отъпкал вече преди него.
Ето едно елементарно доказателство за позорната кражба: разказвах ви (в първата част – бел. ред.) сюжета на филма „Секретна мисия“ от 1950 година, а вие, мои скъпи читатели, бяхте сто процента уверени, че става дума за „Седемнадесет мига от пролетта“ от 1973 година.
6.
През 1950 г. другарят Сталин обсипал щедро с награди създателите на филма „Секретна мисия“.
През 1973 г. другарят Брежнев обсипал също толкова щедро с награди плагиатите, които създадли „Седемнадесет мига“.
Защо?
Ами защото народът се стичал масово на тези филми и плащал на държавата своите трудови рубли. За държавата от такива филми имало пряка финансова изгода. Нима това не е ясно?
Ясно е.
Но имало и друга, много по-важна причина: на 23 август 1939 г. Сталин и Хитлер, с ръцете на Молотов и Рибентроп, подписали пакт за разделянето на Полша.
Разкъсвайки Полша, двамата човекоядци отворили шлюзовете на Втората световна война, която заляла Европа, а след това и целия свят. В продължение на две години Червената армия, НКВД и НКГБ били верни съюзници на Вермахта, Абвера и СС. Разгромявали заедно Европа.
Освен половината Полша, Германия завладяла Дания, Норвегия, Белгия, Холандия, Люксембург, Нормандските острови на Великобритания, съкрушила Франция и откъснала от нея огромно парче заедно с Париж. По-нататък последвали Югославия, Гърция, островите в Средиземно море и десантът на хитлеристките войски в Северна Африка.
През същия период Съветският съюз „освободил“ половин Полша, откъснал парчета от Финландия и Румъния, завзел Естония, Литва и Латвия и ги присъединил към своите владения.
Разликата е там, че страните, попаднали под контрола на Хитлер — Франция, Норвегия, Дания, Люксембург и Гърция — си останали Франция, Норвегия, Дания, Люксембург и Гърция. Само че под окупация. С надеждата за освобождение.
А всички територии, попаднали под властта на другаря Сталин, били включвани незабавно в състава на Съветския съюз за вечни времена — без право и без надежда за освобождение.
За непълни две години Сталин заграбил колосални територии, на които живеели над 20 милиона души. На „освободените“ земи хора с чиста съвест и с умни, леко уморени очи вършели нечуван терор както срещу мирното население, така и срещу военнопленниците.
С което другарят Сталин не се успокоил.
Той подготвял финалния акт — внезапен съкрушителен удар по Германия и овладяване на колосални пространства: от Норвегия в крайния север на Европа до Либия в Северна Африка, от Брест на западната граница на Съветския съюз до френския Брест на брега на Атлантическия океан.
От най-високата трибуна на Върховния съвет другарят Молотов — вторият човек в Съветския съюз след Сталин — тръбял пред целия свят, че борбата срещу хитлеристите не е нужна, защото борбата срещу нацизма е престъпление. В същото време той, заедно с другаря Сталин, подготвял разгрома на Германия и завладяването на цяла континентална Европа.
Но Хитлер нанесъл изпреварващ удар.
И на сталинските идеолози се наложило да измислят така наречената „Велика отечествена война“.
Защо?
За да изведат принудителната отбрана на своята страна в отделно поле, да отделят непредвидената в никакви планове защита на своята земя от общия ход на Втората световна война — война, която възникнала в резултат от сговора между Сталин и Хитлер.
7.
И при Сталин, и след него — от времето на Хрушчов, Брежнев, Андропов и Горбачов — ни хранят с измислици за славни съветски разузнавачи, които уж предотвратили в края на войната съюз на хитлеристка Германия с демократичните държави на Запада.
Но е ясно едно: ако доблестните сталински разузнавачи наистина бяха осуетили планиран съюз на хитлеристка Германия със Съединените щати и Великобритания, имената на тези герои щяха да бъдат разсекретени още по времето на Сталин.
На целия свят щяха да бъдат представени както доказателствата за коварната подлост на Запада, така и за героичната дейност на доблестните сталински разузнавачи, за които нямало прегради нито по море, нито по суша. А в центъра на Москва щеше да заблести величествен монумент на техните дела.
Вместо това ни показват измислени герои разузнавачи. И едни храбри съчинители крадат сюжети и образи от други храбри съчинители.
Плашат ни с никога невъзникнал съюз на западните демокрации с нацисткия режим. Какъв ужас — едва не се сдушили!
А за съвместните действия на сталинския Съветски съюз и хитлеристка Германия по завземането, разделянето и разчленяването на Европейския континент у нас не се снимат и не се показват на широките народни маси остросюжетни приключенски филми.
Защото няма смисъл да ги снимат.
Защото е достатъчна обикновената черно-бяла хроника от кървавата есен на 1939 година, когато войските на Сталин и Хитлер марширували в общ строй през самия център на покоряваната от тях Европа.
Достатъчна е хрониката за това как червените освободители се опитали да превземат Финландия, как нахлули в Естония, Литва и Латвия, как откъснали Молдова от Румъния, как била „върната в родното пристанище“ Северна Буковина — забравяйки при това да се каже, че Северна Буковина не е влизала никога преди това в състава на Руската империя.
На завзетите територии подивелите освободители установили незабавно своя ред и разгърнали чудовищен терор, наричайки го разширяване на братското семейство на народите.
