А днес санитарката ми каза: „Хубавецо наш“, и още – че съм станал по-дисциплиниран и от най-тихите (луди).
Добре ли е това, или е лошо? Toubi or not toubi – това е въпросът. Пиша на латиница, защото не зная английски, пък и никога не съм се стремил към това, нали не на него е разговарял Ленин, а само Уолтър Скот и Дарвин, а той обичал маймуните.
В 3 ч. и 30 мин. през нощта един млад идиот ме сръга тихичко с лакът в ребрата и ми каза, че трамваите не вървят и последният, 47-и, е минал преди 2 часа, очевидно разкарвайки по домовете им кондукторите, работниците от депото и някои случайни минувачи. Последен тролей, по улиците лети! И т. н. Ех! Страхотно нещо е все пак животът!..
Докторе, не искам това лекарство, от него се става импотентен! Не, става се, не, става се, ама става се пък, дявол да го вземе! Е, добре, за последен път! Ама защо пак там! Моля ви се, в ръката!
Вчера сънувах нещо средно между Бриджит Бардо и Ив Монтан. Това сигурно е началото на нимфомания. Казват, че Бриджит не живее с мъжа си, защото не иска. Грандиозно е при тях все пак: не иска и толкова! И не живее! А тук само опитай! Не! И дума да не става! Изляза ли оттук – ще ме заставят. Те на всичко могат да те заставят. Изверги! Немци в концлагери, убийци в бели престилки, ескулапи, касапи! Хипократовци и толкова! Ах, ако не беше съдбата на света! Ако не беше това! Ах, ако!
С шестото си чувство, с цялото си същество, с целия даден ми от Господ Бог разум съм убеден, че съм нормален. Но, уви! Да ги убедя в това е невъзможно, пък и струва ли си!
И рече Господ: – Да ме засърбят ръцете, да ги положа на ребрата ти и да ги съкруша! Така ще стане и с моята болест – лекарят ми обеща, че до четвъртък ще бъде точно така.
Всички пророци – и Йоан, и Исаак, и Соломон, и Моисей, и още някой си – са прави само за едно: че Господ живял, разпънали го, възкръснал и днес е жив и здрав, царство му небесно. А всичко останало, относно възлюбването на ближния, подлагането на бузи под ударите, а също така: не обиждай, не гледай, не слушай, не дишай, когато не те карат, и прочие глупости – всичко това са го добавили от устното народно творчество. А, да, ето още нещо: „не убивай!“ – това е правилно. Не бива да се убива. Жалко е да убиваш, пък и няма за какво.
Сега ще започнат процедурите, сиреч боровите вани, които са призвани да повдигнат бодростта на духа и на тялото, а също така и достойнството.
Така че: не убивай и толкоз. За нищо на света няма да отида в столовата. Там откачалките ядат и мляскат. Не ме убеждавайте, именно мляскат и отгоре на това сърбат. Аха, еврика! Въпреки разликата в болестите – шизофрения ли, параноя ли и всякаква друга гадост – те имат още едно, по-точно две общи качества. Всичките са сърбачи и мляскачи. Да! И аз няма да ходя при тях, по-добре да си взема суха дажба, в крайна сметка имам право на суха. При вас тук и без това всичко е сухо: законът и обслужващият персонал. И аз настоявам за сухата дажба. Не? Тогава – гладна стачка! Само гладната стачка може да ви убеди в това, че личността не е плюскаща твар, а нещо, тоест дори значително повече от нещо.
Да! Да! Благодаря! Ще си гладувам за здраве. Чели ли сте историята на КПСС? Не, старата! Там мнозина гладували и, забележете, с успех. А един толкова гладувал, че стигнал до най-високи постове и говорел с грузински акцент. Той, наистина, умрял и чак тогава се изяснило, че гладните стачки били напразни. Но все пак след почти 40 години. Нищо, по-добре да живееш 40 години на кон, отколкото без щит. Аз по-добре да поживея, а после, вече след смъртта, нека говорят: ето, той гладуваше и затова умря. Нека говорят, макар и в лудницата. На мен ми стигат тези 40.
Викат ме на разходка. Там са пак те, те, тези хора, които наричат не иначе, а „болни“ и се обръщат към тях ласкаво, до ужас ласкаво. Ще отида. От съдбата не можеш да избягаш! Нито от своята, нито от световната. Още повече, че нашите съдби са като два големи паралела.
Ето ти лексикон! Трябва да се запомни и всичко ще си дойде на мястото: ние се наричаме „чума“, а има и „алкохолици“. Това е всичко. Виж ти колко е просто.
Навън е киша, поледица. Някъде се карат шофьори и псуват падащи жени, а мъжете (които не падат) въобще не им подават ръка, а се мъчат да им видят цвета на бельото или, още по-лошо, изобщо не се мъчат, просто си вървят и се мъчат, мъчат се да не паднат. Паднеш ли – никой няма да те вдигне – сам си паднал, сам ставай. Закон, вагон, полигон, самогон, ветрогон, алкогон и просто гон.
– А знаете ли, че аз съм все пак началник на Галактиката. Това е много, изключително много. А вие, вие какъв сте?
– А аз съм началник на Вселената.
– Това не може да бъде, Галактиката е Вселената. И тук не може да има двама началници едновременно.
– Извинете, ще се обадя вкъщи. Мария, аз съм! Какво става с тебе? Да? А кефирът? Не мога без кефир, всички наоколо се смеят, че съм без кефир. Чакам! Та вие твърдите, че Галактиката и Вселената са едно и също. Позволете да ви обърна внимание, че това не е така. Това е все едно, ами... Галактиката е само закуската, а пък Вселената са много закуски, обеди и вечери в течение на неограничено време. И аз съм началник на всичко това, така че ви моля да се отдръпнете и да не пречите. Чакат ме дела.
Всеки човек може да прави това, което иска или не иска неговият началник. Има такъв закон. А щом няма началник, значи няма и закон, и човек, следователно, няма. Нищо няма. Има сгради, прозорци, коли и нищо повече. Нула. Една всемирна нула, като геврек, който никой няма да изяде, защото изобщо не е геврек, а нула. Нула.
Стига, така не бива. Лекарят забрани да се мисли с такива грамадни категории. Можеш да полудееш и тогава сбогом на поледицата, метрото и бирариите, тогава през цялото време ще бъде едно и също нещо: откачалки, лекари, телевизор и много закуски, обеди и вечери, сиреч – Вселената. Изчезни! Изчезни! Изчезни! Нечиста сила! Нечистата сила е мръсният Жаботинский. Има такова сравнение. Изчезни, мръсен Жаботинский.
Ето, имаше и един такъв случай. Двама пиха, пиха и пропиха всичко от себе си и от обкръжаващите ги. От обкръжаващите ги семейства: бащи, майки, жени и деца. Че чак и от дечицата! Изверги! Защото децата, нали, протягат ръчички, зъзнат, за хляб молят, а няма какво да облекат, та поне на двора да излязат да похулиганстват. А те пропили всичко до козирката, на мотика, на талпа, на кирка, до смърт, че и на баба си в бога и душата (Маяковский). Душегубци! С една дума, възникна въпросът: какво да се прави, какво да се пие. Няма какво да се пие, защото няма с какво да се купи, а да крадат ги е страх – ще им набият муцуните, пък и шишето ще им вземат за амбалаж. Единият, който е по-стар и по-трезвен, казва: – Да вървим да дадем кръв, четворен ефект има: ще ни уважават – едно, и три стотачки ще дадат – четири. Тръгнали. На единия – щрак! – иглата в ръката, и точат ли, точат. С помпа направо. А той – туп, и в припадък, не понесъл равнодушието. Ни уважение, ни три стотачки. Оказва се, че са го източили за една стотачка. Купили си две бутилки, пият и плачат. А приятелят казва: – Твоята кръв пием, Ваня! Човешката кръв не е водица, тя е водка, Ваня, водката е кръв и нищо повече.
– А ти винаги, Вася, моята кръв – не водица – си пил. Пиеш и не замезваш. Кръвопиец си ти, това е. Мръсник си ти и няма за тебе моето снизхождение. На ти сега, казва и вдигнал ръката си, но не можал да удари – отмалял. А онзи и не чул нищо – спял. Върху кренвиршите спял и кръвта даже не допил. Може пък да го е съжалил! А?
Оня ден при нас в Гаван се разигра една интересна история.
Вървя си по улицата! Гледам — събира се народ край едно пустеещо място.
— Какво става? — питам.
— Ами, — викат, — странно подземно явление, другарю. Не е земетресение, не, ами някаква подземна сила тресе хората. Няма никаква възможност да стъпят гражданите на този боен участък, край локвата. Получават се тласъци.
А едни хлапета се будалкат там — блъскат минувачите към опасното място. Мене също ме блъснаха, дяволите.
И всички, които стъпят, ги тресе здраво. Абе, направо няма как да се задържиш на крака, така те пронизва.
Тук един се обажда: — Най-вероятно се е скъсал някъде кабел — през влажната земя минава ток. Няма нищо чудно в този факт.
Друг също вика: — Аз пък съм бивш електротехник. Оня ден хванах ключа на лампата с мокра ръка и така ме раздруса — здраве му кажи. Това край локвата е съвсем научно явление.
А народ около факта се беше събрал доста. По едно време се задава милиционер. Публиката си вика: — Чакайте, братлета. Сега ще го подлъжем и него. Нека също го раздруса.
Идва милиционерът до злополучния участък.
— Какво, — вика, — става тук? Какво е това подземно явление? Айде, разотивайте се...
И сам, от незнание, се навира в най-опасния промеждутък. Стъпва той с краката си на промеждутъка и изведнъж гледаме — нищо не тресе милиционера.
Тук, направо, в първия момент населението се шашна. Защото всички ги тресе, а милицията не я тресе. Какво е това нещо? Нима науката допуска такава курска аномалия в своите закони? Милиционерът премина със строга походка през целия участък и започва да гони публиката. По едно време някакъв се провиква: — Ама той е с галоши, братчета! А гумата няма право да пропуща енергия.
Нищо не каза на това милиционерът, само изгледа строго населението, събу си галошите и се приближи до локвата. Там до локвата го разтресе и него! След това народът започна да се разотива спокойно. А скоро пристигна електротехник и се зае да рови земята.
А милиционерът още веднъж, когато народът се разотиде, се приближи без галоши до участъка, но пак го разтресе.
Тогава той поклати глава, демек — научно явление, и отиде да си стои на кръстовището.
Стигнахме до 1928 година, последната година, в която на Осип Манделщам му вървяло. Работата е там, че през 1928 година Манделщам издал две книги с проза, книга със стихове и книга със статии за лириката, това е последната година, в която печатали статии за него, след което настъпило дълго мълчание. Още през 1931 година заради публикуването на цикъла с арменски записки бил свален от длъжност като редактор на списание „Звезда“ Цезар Волпе, първият съпруг на Лидия Чуковская. Само заради публикуването на „Пътуване в Армения“! Тогава, през 1931-а, били напечатани и последните легални стихове на Манделщам. За съжаление никой не ги разбрал – нито в Русия, нито в чужбина. Тогава бил напечатан и прочутият „Ламарк“ за слизането на човешкия дух в собствената му дълбина и за разтварянето му там, за пълното разпадане на личността, и също никой не го разбрал. А през 1934 година, малко преди писателския конгрес, Манделщам пострадал заради стиховете си за Сталин, бил заточен и изчезнал от легалното литературно поле. 1928 година е последната, в която го смятат за съветски писател, последната година преди съдбовния за него скандал около публикуването на „Уленшпигел“, когато обработеният от него превод на Горнфелд му бил погрешно приписан изцяло. Този скандал му струвал и душевното здраве, и репутацията. Общо взето, 1928 година е последната, в която той се смята не за „изсъхващ остатък от по-рано извадени хлябове“, а за повече или по-малко легален гражданин. През 1928 година се печата и единствената му не автобиографична проза, единственият опит за сюжетна проза – „Египетска марка“, същата тази проза, за която Ахматова каза, че такава литература не е имало през целия ХХ век. Какъв е всъщност този текст?
Манделщам не е чак толкова сложен поет – сложността му е преувеличена. Просто трябва да се подхожда към текстовете му малко по-иначе. Ние сме свикнали, че единицата, тухличката, главният строителен елемент в стиховете е строфата, оттам и руската станцова култура. Stanza, четиристишие, строфа – носител на завършена мисъл. А у Манделщам всеки ред е отделно, както прекрасно написал за него Шкловский още през 1922 година в „Сантиментално пътешествие“, спомняйки си общия им престой в Петроградския дом на изкуствата. Всеки ред е носител на стихотворен смисъл; във всеки ред с помощта на изгорени мостове, с помощта на множество звена е концентриран огромен литературен и човешки смисъл. Това е много плътна литература, затова написаното от Манделщам е, по правило, сгъстена, концентрирана повест.
Осип Манделщам
Както Шьонберг казвал, че във всяко негово триминутно произведение е концентриран материал за цяла симфония, точно така и „Египетска марка“, колкото и странно да звучи, е роман, макар че целия този роман бих могъл да прочета за 20-те минути, които са ни отделени за лекцията. Разбира се, няма да се разбере нищо, но това във всеки случай би било малко по-плодотворно, отколкото да се разказва за произведението. Коментарите към „Египетска марка“, написани от Олег Лекманов и Мария Котова и вече издадени, надхвърлят обема на повестта приблизително десет пъти, а количеството литература, написана за нея, мисля, е хиляда пъти повече.
Работата е там, че „Египетска марка“ е текст, който не е предназначен за пряко усвояване, за обикновено четене. Той е предназначен за дълга разшифровка, той, строго погледнато, е написан така не защото съветската власт е въвела цензура, а защото Манделщам е намерил нов начин да разкаже историята. Защо го направил? Това е доста естествено за него като поет – самият той е казва, че мисли с пропуснати звена. Авторската мисъл лети, а маршрутът на нейния полет трябва да възстановяваме сами с помощта на началното и крайното звено. Свободните асоциации организират причудливо тази проза.
„Египетска марка“ е ненаписан от Манделщам роман, който се състои до голяма степен от бележки в полетата на прозата. Така бих определил жанра. Когато е скучно да се пише, да се описват събитията от начало до край, и най-важното – когато романът свършил, защото свършил героят. Запазили се други възможности, жанрови форми. Трябва да се каже изобщо, че романът през 20-те години преживял много сериозна криза и редица забележителни пробиви. Ето за това ще ни се наложи вероятно да поговорим сега, да направим дълъг екскурс встрани, за да обясним защо „Египетска марка“ на Манделщам е такава странна литература.
Какво се случило през 20-те години с прозата? Трябвало да се усвои по някакъв начин, да се осмисли материала на руската революция, материал, по време на който съсловните, възрастовите и географските граници се объркали силно, всичко се изместило колосално. Да се усвоява това с помощта на традиционната проза е някак си смешно. Получава се вече описания от нас роман на Вересаев „В безизходица“. Наистина, всички герои в тази проза са мастилени, изкуствени. Появили се нови хора, за които не подхождали старите похвати. В резултат от това прозата започнала да преживява колосална криза. Да речем, че титаничен опит на старата форма да се справи с новата реалност е романът на Константин Федин „Градове и години“, лош роман, но необичайно интересен и талантлив. Лош, защото формата се разпада. Опитите да се нахлузи върху руската революция скелетът на стария приключенски роман, а още повече серапионите обичали западната литература, да има там сюжет, съвпадения, съдбовни случайности – всичко това започнало да се пука по шевовете. Да се чете „Градове и години“ е невъзможно, защото героите се блъскат видимо на много малък участък от фабулата, всичко се оказва пълно с някакви съдбовни съвпадения. Възлюбената пристига при Андрей Старцов точно в момента, когато от него е бременна друга, съдбовният злодей му се изпречва ту в Германия, ту в Русия, немският художник Курт Ван се оказва неочаквано водач на въстание в руска провинция. Невъзможно е да се нахлузи традиционната фабула върху клокочещата лава на руската революция – всичко се пука. Но се получава забавно и дори по своему показателно.
Романът се разпада, формите на този разпад стават много интересни. Появяват се романите на Всеволод Иванов „У“ или „Кремъл“, където героите изплуват в някоя глава и изчезват веднага . Понякога от тях остават само инициалите, понякога само фамилиите. Стои неподвижна камера, пред нея преминават хора, сюжет няма, има непрекъсната поредица от появяващи се и изчезващи типажи. Има и други, още по-авангардни форми на романа, като опитите на Леонов да напише „Крадец“, роман в романа, в романа, в романа, където писателят Леонов пише роман за писателя Фирсов, който пише роман за своя двойник, и всичко това се отразява в огромна система от огледала, защото човекът не се вижда вече отстрани. Той ражда безкрайни огледални двойници, всеки от тях отразява една страна, а цялостният образ е невъзможен. Строго погледнато, цялостният образ бил невъзможен и в „Герой на нашето време“, където също вместо единно повествование имаме роман от новели, и такива романи има доста.
Появява се абсолютно авангардният за времето си роман на Шолохов „Тихият Дон“, където метафора на разкола на страната, на съдбовната неправилност става крушението на семейството. Откакто Аксиния започва да бяга при Григорий Мелехов, светът се срива. Тази форма е толкова интересна, че от нея се възползвал Никита Михалков във филма „Слънчев удар“: руската революция се е случила, защото добродетелна съпруга е изневерила на мъжа си с един поручик. Да не забравяме, че това го измислил младият Шолохов, който смятал, че така може да се изгради роман. Колкото и странно да е, романът бил изграден. Мятането на Григорий между червените и белите съвпадат с мятането му между Аксиния и Наталия, за което ще говорим във връзка с 1940 година, когато романът бил завършен окончателно и отпечатан.
Манделщам измислил свой вариант. Неговият вариант на роман, или по-точно на конспект на романа, е свързан с това, че вече няма герой, около когото може да се изгради повествование. Изчезнал героят на руската литература от XIX век, изчезнала личността. Започнало времето на хаоса. Трагедията на личността, стъпкана и унищожена от тълпата, е именно трагедията на Парнок, главния герой на „Египетска марка“, малкия човек, около когото тълпата танцува своя страшен хоровод.
„Египетска марка“ е като цяло доста приятна за четене, включително и на глас. Именно затова в известен смисъл бих предпочел, вместо да чета „Египетска марка“ с коментари или да разказвам за нея, да прочета на глас най-красноречивите фрагменти. Очарованието на този роман се крие в това, че всичко най-важно е казано мимоходом, промърморено, скрито в плътността на текста, а на преден план са изведени детайлите: визитния сюртук, бръснарницата, ютиите, с чиято помощ в пералнята привеждат вещите в ред. Защо е така? Защото човекът е изчезнал, а вещите са останали. Въпреки това тези скътани в дълбините фрагменти, разбира се, живеят.
„Има хора, по някаква причина неугодни на тълпата; тя ги набелязва веднага, принизява ги и ги чука по носа. Децата не ги обичат много, не се харесват на жените.
Парнок беше един от тях.
Съучениците му го дразнеха с прозвища като „овца“, „лакирано копито“, „египетска марка“ и с други обидни имена. Момчетата, съвсем безпричинно, разнесоха за него слух, че е „вадач на петна“, иначе казано - че знае някаква специална смес срещу мазни, мастилени и всякакви други петна, и нарочно, отмъквайки от майките си безобразни вехтории, ги носеха в клас, като предлагаха с невинен вид на Парнок „да извади някое петънце“.
„Ето я и Фонтанка – Ундината на вехтошарите и на гладните студенти с дълги, мазни, сплъстени коси, Лорелеята на варените раци, свиреща на гребен с липсващи зъби; реката – покровителка на невзрачния Малък театър – с неговата опърпана, плешива, приличаща на вещица и напарфюмирана с пачули Мелпомена.
Какво пък! Египетският мост не е помирисвал Египет, а нито един порядъчен човек не е виждал с очите си Калинкин!
Безбройни, налетели незнайно откъде човешки скакалци бяха почернили бреговете на Фонтанка, бяха полепнали по рибарниците, по шлеповете с дърва, по малките кейове, по гранитните стъпала към водата и дори по лодките на ладожките грънчари. Хиляди очи се взираха в нефтената, дъгоцветна вода, блестяща с всичките оттенъци на керосин, на седефени помии и на паунови опашки.
Петербург се беше обявил за Нерон и беше толкова мерзък, сякаш сърбаше чорба от смачкани мухи.“
Всичко това е написано изключително плътно и също се нуждае от много подробна разшифровка, но действието се развива през лятото на 1917 година. „Петербург се обяви за Нерон“ – това е доста горчива констатация за онова, което се случило с града по време на руската революция. Нерон е владетел пародист, владетел циркаджия, който изгаря Рим само и единствено за да превърне това в зрелище.
Манделщам се отнасял изключително скептично към Временното правителство, към Керенский, към всичко, което се случвало тогава. Всичко му приличало, страшно да е да се каже, на лоша игра, някак си изключително повърхностна и несериозна, някак си подигравателна. Разбира се, когато описва Временното правителство като „сборище от лимонадени министри“, от несериозни министри, от съвсем никакви, вероятно е прав.
Мнозина могат да му припомнят: а „да те благослови ще слезе с леки стъпки Русия“, казано за Керенский, а „огромното завъртане на кормилото“ от стиховете през 1917 година? През 1917 година му се струвало, че се случва огромно събитие: „Е, какво пък, да опитаме: огромно, непохватно, скърцащо завъртане на кормилото“. А през 1927–1928 година, когато пише „Египетска марка“, за него е вече очевидно, че всичко е било наужким, че не се е получило нищо от това, че тълпата, която снове ден и нощ из града и вдига митинги, същата онази тълпа, която вдъхновявала Пастернак (той казвал, че всичко странствало, митингувало, митингували тълпите, дърветата, локомотивите), е за Манделщам просто чорба от смачкани мухи. За него тази тълпа е доста страшна, злобна, някак си потенциално заплашителна. Той улавя с ужас в себе си чертите на своя Парнок, малкия човек, за когото вече няма място.
„Беше лятото на Керенский и заседаваше лимонаденото правителство. Всичко беше приготвено за големия котильон. По едно време изглеждаше, че гражданите така и ще си останат завинаги — като котараци, с панделки.“
В какво е смисълът, защо гражданите приличат на котараци, какви догадки има? Никакви, това е добре. Цялата работа е там, че котараците с панделки са една напълно разбираема алюзия на Манделщам за изключително модното по онова време ходене с червени панделки. Всички ходели, закачили червени лентички. Изобщо руснаците, които си сменят изключително лесно, както знаем, убежденията, имат навика да си закачат лентички. Това не те задължава с нищо, а между другото те позиционира съвсем правилно. За тях няма значение дали ще си закачат тигрова лентичка, червена или в друг момент бяла. За тях е важно да си закачат лентичка и да свалят с това от себе си всички обществени задължения. И ето така гражданите ходели като котараци с панделки.
И по същото време се вълнували тълпите, които се движели из Петербург: «По улица „Гороховая“ с молитвено шумолене се движеше тълпа». Защо се движела с молитвено шумолене? Амбивалентността на епитета на Манделщам тук е много важна. От една страна, вършат своето свещенодействие — ходят по улиците, митингуват. От друга страна, това прилича на полузабраненото шепнене в църквата, когато още не бива, но вече може. Това е молитвеното шумолене на тълпата.
„По средата ѝ се беше запазило свободно място във вид на каре. Но в тази пролука, през която прозираше шахматът на паветата, имаше свой ред, своя система: там вървяха петима-шестима души, нещо като разпоредители на цялото шествие. Те вървяха с походката на адютанти. Между тях — нечии подплатени с вата рамене и яка с пърхот. Царицата на този странен кошер беше онзи, когото адютантите побутваха грижливо, направляваха предпазливо, пазеха като бисер.
Да кажем ли, че беше без лице (идиоматично означава „пребледнял от страх“ – бел. ред.)? Не, лице имаше, макар че лицата нямат значение в тълпата, а самостоятелен живот живеят само тиловете и ушите.
Вървяха рамене закачалки, надигнати от ватата, апраксински сака, богато посипани с пърхот, раздразнителни тилове и кучешки уши.
„Всички тези хора са продавачи на четки“ — успя да си помисли Парнок.
Някъде между Сенния площад и „Мучной переулок“, в бояджийския и кожарския мрак, в дивия развъдник на пърхот, дървеници и щръкнали уши се беше зародила тази странна бъркотия, която разнасяше гадене и зараза.
„Смърдят на чревни мехури“ — помисли си Парнок и кой знае защо си спомни страшната дума „карантия“. И леко му се повдигна — уж от спомена, че онзи ден една старица беше поискала пред него в дюкяна „бял дроб“, а всъщност от страшния ред, сковал тълпата.
Тук закон беше колективната отговорност.“
Ето тази страшна характеристика на тълпата е, по правило, много изненадваща за читателя, който е поне малко запознат с литературата от 1917 година, с тогавашната публицистика и тогавашните дневници. Ние сме свикнали, че февруари, както го описва Гипиус и както си го спомня Горкий, е време на някакъв светъл лъч, на усещане за свобода, защото е свалено най-накрая самодържавието. По това време Маяковски тича възторжено из Петроград, ту раздава вестници, ту арестува началството на автомобилното училище. Има някакъв възторг. Манделщам е единственият (може би освен Горкий, който също през лятото на 1917 година се разочарова рязко от всичко случващо се — това е много интересно съвпадение), който вижда в тълпата заплаха, непоправима второразрядност, низост на дървеници, пърхот. Той разбира, че на улиците не е излязъл творящият и радостен народ, а еснафът. Още повече — не просто еснафът, а еснафът, обхванат от инстинкта на тълпата: „Страшен ред скова тази тълпа“. И наистина, това е тълпа, в която, както пише по-нататък, „действа невидим бъчвар“, тя се държи от невидими обръчи. Това е страшно организирана, жадна за саморазправи, абсолютно черна сила на дървеници.
Така в тази повест влиза странната, на пръв поглед с нищо немотивирана тема за италианската певица, която умира в Петербург от пневмония. За нея Некрасов казва:
Вспомним – Бозио. Чванный Петрополь
Не жалел ничего для неё.
Но напрасно ты кутала в соболь
Соловьиное горло своё.
Да си спомним — Бозио. Надменният Петропол
не жалеше нищо за нея.
Но напразно загръщаше в самур
своето гърло на славей.
Тази тема се въвежда не само защото Манделщам възнамерявал първоначално да напише повест „Смъртта на Бозио“, тя била анонсирана на няколко места, понякога с грешка - „Смъртта на Борджия“, а понякога правилно. Съществуват различни гледни точки защо тази тема е попаднала в „Египетска марка“, но всъщност тя е възможно най-типична за Манделщам тема. Това е темата за крушението на културата под въздействието на някакви непостижими стихийни сили. Той си спомня за Бозио не просто така, не защото е проучвал нейната биография и е чел музиковедски трудове или защото, както предполага същият Лекманов, е чел статията на Чуковский в един сборник за Некрасов. За него Бозио се превръща просто в поредната метафора за гибелта на културата под въздействието на петербургския студ, на страшните евразийски сили, които са залели града и скоро ще го унищожат. Не случайно революцията изглежда на Парнок като огромен блок плътен лед, който превозват покрай прозорците му.
Мнозина спорят до каква степен Парнок е протагонист, самостоятелен герой, кошмар на Манделщам или заплаха. „Боже, не позволявай да заприличам на Парнок!“ – възкликва той. На няколко пъти в повестта се появява страшната тема, че Парнок ще бъде изобличен, изведен с позор, че ще бъде разобличен публично – тема, която намира по-късно толкова силен отзвук у Набоков, който, разбира се, е чел „Египетска марка“. Цинцинат Ц. се страхува през цялото време, че ще го разобличат. А какво ще разобличат? Ами тъкмо това, че е непрозрачен, че не е като мнозинството, че е отделна личност. И точно това е най-страшният кошмар на Парнок в „Египетска марка“. Защо се страхува толкова да не загуби своя визитен сюртук? Защото сюртукът е единственото, което му придава форма. Без него той е напълно безтелесен. Парнок е персонаж, когото Манделщам познава в самия себе си и от когото се страхува, той е онзи дух на Петербург, който го напуснал – безтелесен, неизразим. Неговата плахост е продиктувана именно от това, че в новия свят, света на хаотичните тълпи, на тоталния политически и душевен хаос, за него изобщо няма място.
Защо Манделщам не могъл да напише всичко това просто, в прав текст?
Не могъл по две причини. Първо, не му било интересно. Да се пише роман от типа „Иван Иванович излезе от къщи и отиде в службата си“ е вече скучно, скучно е да се занимаваш със съединителна тъкан. Затова текстът на Манделщам е по-скоро пара над супата, полет над историята, а не самата история. Това са изтръгнати от живота фрагменти или, както той самият го определя жанрово – „трескаво бълнуване само от отклонения“. Ето това е нещото, благодарение на което „Египетска марка“ се чете. Можело лятото на 1917 година да се опише подробно, с детайли, както е описано в коментарите към „Египетска марка“. Но това не е интересно за Манделщам. За него е интересно да изтръгне от реалността някакви зърна на бъдещи катастрофи, намеци. Това е първата причина, поради която „Египетска марка“ е написана така, както е написана.
А втората причина е още по-очевидна. Това е повест за страха, за паниката, а страхът и паниката не предполагат систематичност на изложението. „Четвъртата проза“ дори няма заглавие, тя е „четвърта“, защото първите три са „Шумът на времето“, „Египетска марка“ и цикълът статии за поезията. Четвърта е и защото в света на Манделщам четвъртият е винаги последен: „Три дявола имаше – ти си четвъртият, / последен чуден дявол разцъфтял“. Четвъртото е нещо отвъдно, намиращо се отвъд границите на обичайната тройка.
„Четвъртата проза“, която е пропита цялата с ужас („страхът трака на пишещите машини“), и страшната тоталитарна нощ, която цари в нея, също не търпят систематично изложение, защото в паниката си човек се лута из градове, улици и из паметта си, обгръща хаотично с поглед своя живот. Там няма логика и стройност на изложението, там има само едно непрекъснато задъхване. Това задъхване, този предаден от Манделщам ритъм на ужаса, на уличното сбиване, определя в крайна сметка и цвета, и духа, и звука на най-добрата проза от 20-те години. Просто Манделщам, като всички паникьори, се е изпуснал да каже онова, за което всички предпочитали да мълчат. Всички са си мислели, че нещата някак ще се уталожат, но според Манделщам се оказва, че няма да се уталожат.
Постъпи въпрос за смисъла на заглавието.
Вече се опитах да обясня, че „Египетска марка“ е всичко, което е останало от Египет. Но от друга страна, в черновите на Манделщам е открито да се споменава за една интересна афера. Обикновено хората успявали някак си, с помощта на твърдо сварено яйце или други техники, да изтрият пощенския печат от марката и да я използват повторно, но в Египет измислили такава марка, която при намокряне с вода и при опит да се премахне печатът, избледнявала веднага и губела напълно своето лице. Затова „египетската марка“ е и метафора за внезапната загуба на изображението, на лицето. Не знам до каква степен можем да се позовем на тази версия и да ѝ се доверим, но тя е красива. Когато размишлявам върху смисъла на заглавието „Египетска марка“, аз си го обяснявам по следния начин: това е притча за внезапната загуба на лицето, защото в тълпата има само уши и тилове.
Преди повече от десет години пишех роман, за който ми беше нужна млада злодейка – такава, че да затъкне в пояса си всеки мъж, а убийствата да извършва с грациозната лекота на котка, ловяща муха. Тъкмо тогава, сякаш по поръчка, в международните новини се мярна името на индийската „Кралица на бандитите“ и аз реших: ето го моят източник на вдъхновение. Десетки трупове, петдесетина наказателни дела – шега ли е?
Но когато се задълбочих в темата, разбрах: не, това е съвсем друга история. И е за съвсем друго. Не за хладнокръвна художничка на смъртта, а за жена, на която един ден ѝ преляла чашата. Помня как, след като се запознах с биографията на Пхулан Деви, изпитах за първи път нещо като симпатия към войнствения екстремистки феминизъм.
Не мисля впрочем, че тя се е смятала за феминистка, нито че изобщо е знаела въпросната мъдра дума. Тази жена дори не умеела да чете.
Родила се през 1963 година в мизерно селце в индийския щат Утар Прадеш, където живеят един и половина пъти повече хора, отколкото в цяла Русия. Семейството принадлежало към една от най-нисшите касти – на малахите (рибарите). С жените в тази среда се отнасяли горе-долу като с домашния добитък.
Момичето се отличавало от ранна възраст с независим нрав, което само по себе си е голяма рядкост. Роднините се отървали от опърничавата, като я омъжили, на единадесет години, в далечно село. Разменили я за една крава и един велосипед.
Пхулан била още дете, а мъжът ѝ не бил в първа младост, но на всичкото отгоре се оказал и рядък мерзавец: биел я и я изнасилвал. Заради това така и не пораснала, останала висока метър и четиридесет и няколко сантиметра.
Когато Пхулан бягала, роднините я връщали обратно – да се разправят с нея. Това продължило три години. Невероятно, но тя успяла да наложи все пак своето: накрая мъжът ѝ махнал с ръка и я изгонил.
Пхулан Деви
Така тя попаднала от една беда в друга. Изгонената жена се смятала в родната ѝ общност за опозорена. Никой не се застъпил за Пхулан, когато я обрал един неин братовчед. Тя се оплакала в полицията и се озовала зад решетките вместо него. Три дни там я биели и изнасилвали. От този момент тя станала мъжемразка.
Но и това не било още най-лошото от нещастията, които ѝ приготвила съдбата. На шестнадесет години девойката била отвлечена от бандата на разбойника Бабу Гуджар. Отначало всичко било предсказуемо: няколко дни главатарят се гаврел с пленницата. После станало чудо. Един от разбойниците не издържал, застрелял мерзавеца и, още едно чудо, не за да се възползва сам, а от състрадание.
Очевидно Пхулан разбрала за пръв път в живота си, че не всички мъже са изчадия на ада. Тя се влюбила в този човек (казвал се Викрам Малах), а тъй като любимият ѝ не владеел никакъв друг занаят освен бандитизма, Пхулан също станала разбойничка. Смелост не ѝ липсвала, да си служи с оръжие се научила бързо и оттук нататък за девойката започнал съвсем друг живот.
Бандата ограбвала влакове, нападала села, чиито жители принадлежали към привилегированите касти, вземала за заложници богати земевладелци. Поразително е, че цялата тази каубойско-махновска епопея се разигравала в съвременна Индия.
Пхулан не пропуснала да навести и скъпоценния си съпруг. Извлякла го от къщи и го наръгала с нож – но не до смърт. Да убива щяла да започне по-късно, след нови потресения.
Любовната идилия на разбойничката не продължила дълго. Двама от участниците в бандата убили Викрам, а жена му откарали в своето село Бехмай. Седемнадесетгодишната Пхулан държали заключена. Селските мъже я изнасилвали ден след ден и все не можели да се наситят. Развеждали я гола по улиците, обсипвали я с обиди. Това продължило три седмици. После девойката успяла да избяга.
Преминала през всичко това, изгубила любимия си, тя сякаш станала друг човек. Събрала нова банда и я оглавила (поразително явление за Индия). Обявила се за служителка на Дурга, богинята на разрушението и смъртта.
На 14 февруари 1981 година бандата, преоблечена в полицейски униформи, нахлула в село Бехмай – същото онова село. Хващали всички мъже. Някои от тях били сред насилниците на Пхулан, други не. „Кралицата на бандитите“ (така я нарекла пресата) раздавала заповеди с мегафон. Двадесет и двама души били разстреляни.
От тази кървава разправа потръпнала цяла Индия. Полицията организирала няколко големи хайки, но не успяла да залови бандата.
Ако някой ми свърши наистина работа като прототип на моята Жанна Богомолова, това беше Дурга
Още цели две години Пхулан Деви тероризирала богатите села, без да закача хората от нисшите касти, заради което си спечелила репутацията на индийски „Робин Худ“. Накрая лично Индира Ганди – жена, съумяла да докаже превъзходството си над мъжете по съвсем друг начин – предложила на разбойничката да се предаде в замяна на снизхождение.
Пхулан издействала за членовете на бандата си малки присъди и на публична церемония, в присъствието на десет хиляди зрители, сложила оръжие пред портрета на Махатма Ганди.
Следствието по нейното дело (по-точно по 48 дела) продължило единадесет години. През цялото това време Пхулан била в затвора. Там представителите на силния пол се изгаврили с тялото ѝ още веднъж: по време на гинекологична операция хирургът отстранил нарочно яйчниците ѝ, заявявайки, че „няма защо да се плодят нови Пхулан Деви“.
„Кралицата на бандитите“ и нейните хора се предават (защо на двама от тях на вестникарската снимка са замазани лицата, не зная)
Междувременно „Кралицата на бандитите“ станала международна звезда. За нея пишели книги, излязъл дори игрален филм, който имал успех.
Накрая я помилвали – въпреки всички престъпления общественото мнение било на страната на Пхулан Деви.
След освобождаването си бившата разбойничка (която била едва над тридесетте) престанала да се кланя на богинята на смъртта и приела будизма. Създала партия, която защитавала представителите на нисшите касти. Станала депутат в парламента, омъжила се.
Да се защитават права може не само с пушка, но и с микрофон
Но хепиенд тази – дори не холивудска, а боливудска – история така и нямала.
На 21 юли 2001 година, тъкмо когато се мъчех да търся жена убийца, трима мъже с маски нападнали Пхулан Деви край дома ѝ. Забили в нея пет куршума, застреляли и телохранителя ѝ.
Изглежда, че това било отмъщение за разстрела в село Бехмай.
Не, да смятам тази жена за злодейка не съм съгласен. Тя, разбира се, постъпила чудовищно, когато хванала и разстреляла всички мъже в село Бехмай, без да подбира кой е прав и кой е виновен. Макар че всъщност всички били виновни. Защото три седмици гледали случващото се и никой не се застъпил.
Ужасен живот, ужасна смърт
Зная, че не съм прав. Но на мястото на правителството и аз в крайна сметка бих помилвал тази жена.
Да започнем с едно чудо. То се случило в Санкт Петербург през 1878 година. Мястото на действието — сградата на градския съд. Съдебните заседатели произнесли оправдателна присъда за подсъдимата Вера Засулич, убийца и терористка, членуваща в революционен кръжок, чиято цел била промяна на държавния строй в Русия. Насилствена промяна — ще подчертая. Иначе казано - физическо унищожаване на самодържавието, на властта, дадена на царя, както смятат в Русия, от самия Бог.
Вера Засулич се опитала да извърши предумишлено убийство: стреляла по градоначалника на Санкт Петербург господин Трепов. Отишла при него на прием, извадила от чантичката си револвер „булдог“ и стреляла право в корема на градоначалника. Трепов бил кавалерийски генерал, съвсем не ангел, година преди покушението наредил да набият с пръчки политическия затворник Боголюбов, което противоречало на закона за забрана на телесните наказания. С какво се провинил набитият народник Боголюбов? Не си свалил шапката пред генерал Трепов. С други думи, чиновникът нарушил закона и не понесъл никакво наказание.
Какво знаем за правосъдната система в Русия? Първо, строгостта на руските закони се компенсира от тяхното неизпълнение. Второ, законът е като теглич — накъдето го обърнеш, натам отива. И трето, у когото е властта, у него е и законът.
Засулич не отричала своята вина, не изпитвала разкаяние, не изразявала съжаление. По закон присъдата според аналогични дела означавала двадесет години затвор. Точно такова наказание искал прокурорът. Председателят на съда А. Ф. Кони не бил толкова категоричен, а адвокатът Александров настоявал изобщо за оправдаване на Засулич. Съдебните заседатели — о, чудо! — произнесли оправдателна присъда.
Петербург ликувал, императорът бил бесен, министърът на правосъдието — уволнен, а съдията Кони погубил кариерата си завинаги. За един ден Засулич станала международна знаменитост. Процесът ѝ бил отразен широко от европейската преса. Между другото, на следващия ден оправдателната присъда била отменена и полицията издала заповед за арест на Засулич. Която по това време била вече на път за Швейцария.
А още един ден по-късно Министерството на правосъдието обнародвало нов императорски указ: делата за „въоръжена съпротива срещу властите, нападение над военни и полицейски чинове и изобщо над длъжностни лица при изпълнение на служебните им задължения, ако тези престъпления са съпроводени с убийство или опит за убийство, с нанасяне на рани, осакатявания и пр.“, отсега нататък ще бъдат предавани на военен съд, а лицата, виновни за такива престъпления, подлежат на наказание по член 279 от Военния устав за наказанията, иначе казано, на лишаване от всички съсловни права и смъртно наказание.
В Европа Засулич се наслаждавала на статута на рокзвезда. Тя събирала многобройни аудитории, пред които проповядвала страстно евангелието на тероризма, насилието и кървавата революция. Оскар Уайлд дори написал пиесата „Вера или Нихилистите“, поставена в Лондон през 1883 година. В Европа тероризмът, насочен срещу представителите на властта, получил името „руски метод“. Но стига за Засулич, да преминем към главната тема.
2.
Деветнадесети век, втората половина. Във въображението на европееца Русия приличала на екзотичен, почти приказен театър, кадифената му завеса е извезана с орли и мечки, декорите са украсени с девствена гора, от която стърчат златни куполи на църкви, на сцената стоят аристократи — благородни диваци, презиращи здравия разум, законите и логиката, плюс страстни жени и задължителните цигани.
Варварската империя симулирала доста успешно преход към цивилизацията. Така хитър пациент успява да убеди психиатрите, че е нормален. Да, на Русия ѝ била поставена ваксина от европейска култура и етика. За съжаление вирусът мутирал в болест. Симптомите на тази болест се превърнали във велика руска литература. А най-ярък израз получили в творчеството на Достоевский и, разбира се, в основната му книга „Братя Карамазови“.
Англичанинът, германецът и французинът си пробивали, ругаейки, път през бодливите храсти на текста: повествованието напомня търсене на монети в мръсна локва, историята се обърква, криволичи и прекъсва, монолозите приличат на делириум тременс, диалозите са абсурдни. Героите са умопомрачени, терзаят ги демони и бесове, от всеки ъгъл наднича чудовище. Това не е роман! Това е невъзможно да се чете!
Това е невъзможно да не се чете! — възразявали други.
Гениалността на Достоевский се състояла в създаването на нов тип литературна материя на повествованието, в уникалността на неговата фактология и текстура. Романът притежава качеството на стенограма, на документ, който демонстрира ненадеждността на паметта, пелтеченето при изразяване на мислите, честото нежелание да чуем или разберем събеседника. Персонажите на романа се намират почти винаги в състояние на афект: стрес, ярост, паника, депресия, алкохолно опиянение; именно в това състояние и говорят. Заеквайки и отклонявайки се от темата, ругаейки, повтаряйки едно и също.
Но на Достоевский и това му е малко: той води повествованието от името на разказвач, не особено умен и не твърде образован, който също се отплесва в преразказване на клюки и догадки, получени от ненадеждни източници.
Единственият здравомислещ персонаж е следователят. По всяка вероятност е извънземен. Той притежава желязна логика, абсолютно е последователен, уликите са за него доказателство за престъпна дейност, причините водят до следствия, всяко действие поражда своя резултат. И води, разбира се, до това кой от заподозрените в убийството има най-сериозния мотив да извърши престъплението.
3.
Какво представлява руският затвор? Институция за реабилитация на престъпника и поправително заведение? Или място за наказание? Не, не и не. Целта на руския затвор е унищожаването на личността в човека. Неговата задача е да превърне затворника в покорно животно, готово да изпълни всяка заповед на човека в униформа.
„Какво ви дава право да говорите от името на целия руски народ?“ — попитал възмутено един читател на среща с Достоевский. Писателят вдигнал мълчаливо крачола си и показал белезите от оковите.
На двадесет и седем години Достоевский бил арестуван и осъден на разстрел. Той членувал в таен кръжок, чиито участници обсъждали идеите на социализма и четели забранена литература. Осъдените били вързани вече за стълбовете и им нахлузили чували на главите, когато царски куриер донесъл указ за помилване. За Достоевский „смъртен ужас“ не е речева фигура, а личен опит. Един от осъдените полудял по време на екзекуцията. На останалите разстрелът бил заменен със сибирска каторга.
Политическите възгледи на Достоевский се променяли постепенно: бившият участник в кръжока на социалистите утописти и привърженици на идеите на Фурие се превърнал в религиозен консерватор, а по време на третия си престой в чужбина станал окончателно убеден славянофил и монархист: „…великата наша Русия, начело на обединените славяни, ще каже на целия свят, на цялото европейско човечество и на неговата цивилизация своята нова, здрава и още нечувана от света дума“.
Новата дума била казана от Русия през 1917 година и ехото ѝ продължава да гърми над света и днес. Тази дума се оказала наистина нечувана. Нечувана по своята жестокост, варварство и презрение към човешкия живот.
4.
Културното значение и социалната ценност на книгата се определят от архетипността на разказаната в нея история. „Братя Карамазови“ не е книга за Русия. „Братя Карамазови“ е самата Русия. Нейна квинтесенция. Същност и смисъл на руския живот. А същността на руския живот е в това, че в него няма смисъл. Нямало е, няма и няма да има.
Романът „Братя Карамазови“ е екзистенциален модел на света на руския човек. Свят, в който любовта напомня агония, а страстта е винаги замесена с корист, където парите са бог, а вярата в Бога прилича по-скоро на наказание. Тук бащата е деспот, олицетворяващ всички мислими човешки пороци, а синовете най-много от всичко на света жадуват неговата смърт. Въздухът е пропит с отровата на смъртта, с отровата на омразата.
С развитието на сюжета става очевидно, че практически всички герои са в една или друга степен виновни за убийството на Фьодор Карамазов. То се случва в средата на романа. Приближаване на голяма беда, потискащо усещане за зрееща трагедия, всеки персонаж усеща неминуемото свличане в пропастта, но никой, нито един човек, не прави нищо, за да предотврати убийството.
Достоевский обича да разсъждава за християнството, но руският Христос не е любов, а покорност. Великият инквизитор пита Исус защо е отхвърлил предложението на дявола да превърне камъните в хлябове. Та нали хората не се интересуват от нищо друго освен от хляб и чудеса. Но човекът по своята природа е твърде порочен и алчен, нуждае се от наставник и пастир, който да разпределя насъщния хляб. Кой е този пастир? Бог? Царят? Ленин и Сталин? Фьодор Карамазов?
Но ние виждаме какво представлява старият Карамазов. Патологичен егоист, подобен на римски патриций, хищник и развратник, изтънчен садист и мерзавец. Той презира хората и не понася собствените си деца, подозирайки ги във всички смъртни грехове. Смердяков, четвъртият син, извънбрачен, е превърнат от баща си в унизен роб и шут. Като цяло — твърде точна алегория на руското самодържавие и на руското общество.
Чрез устата на праведния старец Зосима Достоевский донася благата вест не само до обитателите на манастира, но и до всички нас. Името на тази вест е братство. Всички сме братя, всеки от нас носи отговорност за всичко, което се случва на земята, вината на всеки от нас е вина на всички. Грехът на един е грях на всеки. Престъплението на един е престъпление на всеки. На подсъдимата скамейка трябва да застане цялото човечество.
Звучи благородно, макар и малко патетично. Но това е в църквата, зад стените на манастира. В реалния живот истинските братя, свързани с кръвна връзка, също цитират Библията, но намират думи с противоположен смисъл. Чудатият монах Альоша се опитва да засрами брат си Иван за бездействието му в свадата между Дмитрий и бащата. Отговорът на Иван е христоматиен: „Аз какво общо имам? Не съм пазач на брат си“. Точно тези думи изрекъл първият убиец на земята, Каин, веднага след като убил родния си брат.
5.
Истинският писател прилича на чувствителен уред, нещо като сеизмограф, усеща приближаването на глобалната обществена катастрофа много преди началото на грозните събития. Великите книги са доста по-мъдри от своите автори. Елините наричали „гений“ не твореца, а божествения дух, който се вселява в майстора по време на творчеството. Великите книги се пишат сами. Геният на Достоевский създал не просто книга, той създал Руска Библия, в която има отговори на всички въпроси. И най-важното умение в случая е да задаваш правилните въпроси. И да не се опитваш да тълкуваш отговорите в свой личен користен интерес.
Пророкът Достоевский предсказал не само кръвта и смъртта на предстоящите революции, той направил прогноза за цялото обозримо бъдеще на Русия. Чак до самия край. Не мисля, че Русия ще се изпари или ще потъне вдън земя. Не, топографски територията ще бъде населена, там ще се появят държави. Страни, в чиято обществена основа ще лежат не страхът, омразата и завистта, а уважението, достойнството и спазването на законите. Най-вероятно Достоевский е говорел именно за такова общество, което „ще каже на целия свят, на цялото европейско човечество и на неговата цивилизация своята нова, здрава и още нечувана от света дума“.
Но днес, когато Русия изрича патетични думи, трябва да бъдем нащрек. Украинците бяха обявени за „братски народ“ непосредствено преди началото на нахлуването през февруари 2022 година. Братската любов на руснаците изпитаха на свой гръб чехи и унгарци, поляци и германци, прибалтийци и финландци, дори афганистанците и африканците успяха да вкусят от руската братска любов.
Жителите на Русия обичат най-много да се гордеят със своята история, според техните уверения държавата им съществува повече от хиляда години. Смисълът на тази гордост не е особено ясен, защото социологическият портрет на руското общество през двадесет и първи век напомня характера на трудно дете от неблагополучно семейство: инфантилизъм, хронична лъжливост, безотговорност и патологичен егоизъм. Какво е това — психически недъг? Ето, за триста години Америка се превърнала в цивилизована държава. А тук — хиляда години.
Историята на всяка държава е пропита с кръв, насилие и смърт. Всички народи са минали през своя труден юношески период, когато силата е изглеждала главен довод, а убийството — най-простото решение на проблема. Като цяло човечеството няма с какво особено да се гордее в това отношение. Единствената надежда е, че сме си направили наистина изводите от своето лошо поведение. Всички освен Русия. Тя не просто се държи безобразно, тя се гордее със своите безобразия.
6.
Есента на 2026 година. Русия е в петата година на своята варварска агресия срещу Украйна, срещу Запада, срещу здравия разум. Достоевский става най-четеният автор в Русия. Бих предложил на Министерството на културата на РФ, ако още функционира, да снабди книгите на Достоевский с предупреждения, подобни на цигарените: „Четенето на тази книга може да предизвика депресия, психични разстройства, самоубийствени мисли. Идеите, изложени в тази книга, са изключително частни възгледи на автора, прилагането им на практика е крайно опасно и може да доведе до травми с различна степен на тежест, включително да травми, несъвместими с живота“.
(За разработването на полупроводникови хетероструктури, използвани във високоскоростната електроника и оптоелектрониката)
В българската традиция името на учения се изписва обикновено Жорес Алфьоров (рус. Жорес Иванович Алфёров), а вариантът Жарэс Алфёраў е беларуската му форма – той е роден в Беларус и беларусите с основание го смятат за свой учен.
ПРОИЗХОД И РАННИ ГОДИНИ
Роден е на 15 март 1930 г. във Витебск, Беларуска ССР, в семейството на Иван Карпович Алфьоров – работник, участник в Гражданската война, впоследствие директор на заводи. Баща му, убеден комунист, кръщава двамата си сина на свои идейни герои: по-големия – Маркс (на Карл Маркс), а по-малкия – Жорес (на френския социалист Жан Жорес). Брат му Маркс загива през 1944 г. на фронта в Украйна – загуба, за която Алфьоров говори с болка през целия си живот.
Военните години семейството прекарва в евакуация в Урал; след войната се установява в Минск, където Жорес завършва гимназия със златен медал. Учител по физика го насочва към Ленинградския електротехнически институт „ЛЕТИ“, който той завършва през 1952 г.
НАУЧНА КАРИЕРА
През 1953 г. постъпва във Физико-техническия институт „А. Ф. Йофе“ в Ленинград – институция, с която ще бъде свързан 65 години. Работи в лабораторията на В. М. Тучкевич и участва в създаването на първите съветски транзистори и мощни полупроводникови токоизправители, използвани впоследствие и в атомния подводен флот.
ХЕТЕРОСТРУКТУРИТЕ – ДЕЛОТО НА ЖИВОТА МУ
В началото на 60-те години Алфьоров се насочва към идеята за полупроводникови хетероструктури – многослойни структури от различни полупроводникови материали, а не от един (както при класическите германиеви и силициеви прибори).
Ключовите му постижения са няколко. През 1963 г., независимо от Херберт Крьомер, формулира принципа на двойната хетероструктура за полупроводников лазер. През 1967–1968 г. екипът му решава основния технологичен проблем, като намира материалната двойка AlGaAs/GaAs с почти идеално съвпадение на кристалните решетки, което позволява израстването на бездефектни хетеропреходи. През 1970 г. е реализиран първият в света полупроводников лазер, работещ непрекъснато при стайна температура – повратната точка, която превръща лазерния диод от лабораторна екзотика в масова технология. Алфьоров създава и високоефективни хетероструктурни слънчеви елементи (използвани на орбиталната станция „Мир“), както и основите на бързодействащите транзистори с висока подвижност на носителите (HEMT).
Без хетероструктурите днес не биха съществували оптичните комуникации по стъклено влакно, CD/DVD/Blu-ray четците, лазерните принтери, светодиодите, баркод четците, мобилните телефони и сателитната телевизия, чиито приемници използват хетеротранзистори.
НОБЕЛОВАТА НАГРАДА (2000)
През 2000 г. получава Нобеловата награда за физика, като половината от нея е присъдена съвместно на Алфьоров и Херберт Крьомер „за разработването на полупроводникови хетероструктури, използвани във високоскоростната електроника и оптоелектрониката“, а другата половина – на Джак Килби за изобретяването на интегралната схема.
Той е първият нобелист по физика от Русия след 1978 г. (Пьотър Капица) и единственият роден в Беларус носител на наградата по физика.
ДРУГИ ОТЛИЧИЯ
Ленинска награда (1972 г.), Държавна награда на СССР (1984 г.), медала „Балантайн“ на Института „Франклин“ (1971 г.), европейската награда на „Хюлет-Пакард“ (1978 г.), медал „Велкер“ (1987 г.), Киотската награда (2001 г.), международната награда „Глобална енергия“ (2005 г.), ордена „Ленин“, ордени „За заслуги към Отечеството“. Почетен гражданин на Санкт Петербург и Минск.
ОРГАНИЗАТОР НА НАУКАТА И ОБЩЕСТВЕНА ФИГУРА
Алфьоров е директор на Физико-техническия институт „Йофе“ (1987–2003), а впоследствие негов научен ръководител. Академик в Академията на науките на СССР от 1979 г., вицепрезидент на Руската академия на науките в периода 1991–2017 г. Създава цял образователен вертикал „училище – университет – лаборатория“: Физико-техническия лицей в Санкт Петербург и Академичния университет на РАН, на който е ректор.
От 1995 г. до смъртта си е депутат в Държавната дума, избиран в листата на комунистите (макар и формално безпартиен след 1991 г.), където защитава последователно бюджета за наука и образование. Средствата от Нобеловата награда влага във Фонда за подкрепа на образованието и науката („Алфьоровския фонд“) за стипендии на млади учени. Съпредседател – заедно с Роджър Корнберг – на научния консултативен съвет на иновационния център „Сколково“.
Известен е с остри публични позиции: рязък критик на реформата на РАН от 2013 г., на „изтичането на мозъци“ и на недофинансирането на фундаменталната наука. Атеист, той е сред подписалите нашумялото „Писмо на десетте академици“ (2007) срещу клерикализацията на образованието в Русия.
ЛИЧНОСТ И КРАЙ
Умира на 1 март 2019 г. в Санкт Петербург на 88 години; погребан е в Комаровското гробище. Остават съпругата му Тамара, синът му Иван и дъщеря му Олга.
Съвременниците му го описват като изключително енергичен, общителен и остроумен човек, който до последно чете лекции пред студенти и повтаря, че бъдещето на страната се решава не в кабинетите, а в лабораториите и училищните класни стаи.
Алфьоров е човекът, благодарение на когото стават възможни полупроводниковите лазери и оптичните комуникации – практически всяко съобщение, което днес пътува по интернет, преминава през устройство, базирано на неговите хетероструктури.
ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ
Сега, след анализа на посланията, за които се смята, че са написани от апостол Павел, стигнахме до изучаването на последните осем послания от Новия завет, които обикновено се наричат съборни или католически. Названието „католически“ в този контекст не бива да ни смущава. То в никакъв случай не означава, че посланията са били написани от римокатолици или за тях. Този термин произлиза от гръцката дума, означаваща „всеобщ“. Посланията се наричат всеобщи, защото засегнатите в тях проблеми се отнасят до всеки християнин по света, за разлика от посланията на свети Павел, които са адресирани до отделни общини или до конкретен човек и са посветени на определени въпроси. Както ще видим по-нататък, това разбиране за съборните послания не е напълно точно: част от тях са несъмнено адресирани до конкретни общини и са посветени на техните проблеми, а две от тях изобщо не са послания.
Тези послания засягат обаче значително по-голям брой въпроси. В тази глава ще разгледаме не само техния смисъл, но и историческите реалности, отразени в тях. Ще изложим съображения по три въпроса: взаимоотношенията между евреите и християните в текста на Новия завет и извън него; преследването на християните в Римската империя; взаимоотношенията между ортодоксията и ереста в ранната църква. Нашия обзор ще започнем с така нареченото Послание до евреите. „Така наречено“, защото в действителност не е послание и не е адресирано до евреите.
ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ
Макар че обикновено се нарича послание, дори бегъл прочит позволява да се разбере, че няма формата на такова. В него не се споменава нито името на автора, нито имената на тези, до които е адресирано, няма благословия и обръщение към Бога във въведението. С други думи, липсват именно тези елементи, които правят посланието послание. Когато към края на текста самият автор му дава характеристика, той говори за „увещателно слово“ (13: 22). Там той описва честно съдържанието на книгата и затова много учени смятат Посланието до евреите за проповед, която някой християнски проповедник е адресирал до своето паство.
Ако началото на книгата напомня наистина проповед, то краят, който повече прилича именно на завършек на писмо, може да е бил добавен по-късно от самия автор или от друг човек, който е прочел текста и е пожелал да го препрати на друга общност. В последните редове (13: 20–25) авторът или редакторът добавя благословия, увещание, намек за свое предстоящо пътуване, заключителни пожелания и сбогуване. Особено любопитно е, че в тези заключителни редове се споменава Тимотей. Дали авторът не е искал да накара по този начин читателя да повярва, че посланието е написано от Павел?
Автор и читатели
Книгата не е написана от Павел: подобно на Евангелията от Новия завет, тя е анонимна. Съвременните изследователи са убедени, че не е писана от Павел. Стилът ѝ няма нищо общо с трудовете на апостола. Нещо повече, Павел рядко споменава и още по-малко акцентира върху основните теми на това съчинение: старозаветното свещеничество и еврейската система от жертвоприношения. Тълкуването на толкова важно понятие като понятието „вяра“ (11: 1) се разминава силно с разбирането на Павел. Следователно с голяма доза сигурност може да се твърди, че Павел не е писал този текст, а истинският му автор не ни е известен.
Значително повече може да се каже за читателите. Авторът явно предполага, че неговите читатели са християни, които са претърпели гонения за вярата си: били подложени на затвор и конфискация на имуществото, макар че не са станали мъченици (10: 32–24, 12: 4). От думите на автора е очевидно, че не пише за юдеите, а за хора, произхождащи от езическа среда. Той припомня например наставлението, което са получили, когато са станали християни: вяра в Бога, във възкресението на мъртвите и в Съда (6: 1–2). На юдеите, приели християнството, всичко това несъмнено им било вече известно. Затова е по-вероятно текстът да е бил написан за новопокръстени езичници.
Традиционно се смятало, че текстът на посланието е адресиран до евреите. Затова още в древността било озаглавено „Послание до евреите“. Защото авторът се опитва да убеди с всички сили читателите в превъзходството на Исус над всичко, което юдаизмът може да предложи. Но е възможно авторът не толкова да се опасява от завръщането им към предишната вяра, колкото да се опитва да убеди езичниците да се придържат към вярата в Исус и да станат християни. Днес повечето изследователи клонят именно към това мнение. Авторът се опитва да убеди читателите, че ако отхвърлят Христовото учение заради юдаизма, например под заплахата от преследвания, ще допуснат сериозна грешка. За тях това би означавало да предпочетат преддверието на спасението от Господа пред самото спасение и несъвършената религия на древноеврейските Писания пред нейното изпълнение от Христос. За автора идването на Спасителя е предречено в свещените за юдеите текстове и е тяхно продължение. Христос стои във всичко над юдейската религия и онези, които отричат спасението, дарявано единствено от Христос, рискуват да навлекат върху себе си Господния гняв.
Превъзходството на Христос
Превъзходството на Христос и даряваното от него спасение преминават като червена нишка през цялата проповед: авторът изброява примери за това превъзходство над всичко в юдейската религия.
Христос е над пророците (1: 1–3). В миналото Господ говорел чрез пророците, но сега говори чрез Своя Син Исус, който е съвършеният образ на Бога.
Христос е над ангелите (1: 4–11, 2: 5–18). В Стария завет ангелите служели на Господ като специални вестители, но Неговият Син Христос е възнесен на място на славата пред самия небесен престол. Ангелите не са нищо повече от пратеници при хората, на които е отредено спасение, докато Христос е Господният Син, чиито страдания даряват това спасение.
Христос е над Моисей (3: 1–6). Моисей е само служител „в Господния дом“, а Исус е Син на стопанина на дома.
Христос е над Исус Навин (4: 1 – 11). Исус Навин дарил на израилтяните мир (или „покой“), като покорил Обетованата земя. Но самите Писания казват, че израилският народ не може да се наслади на този мир в пълнота (не може да „влезе в своя покой“). А Христос дарява съвършен покой.
Христос е над юдейските първосвещеници (4: 14 – 5: 10, 7: 1–29). Подобно на юдейските първосвещеници, Исус знаел отлично, че поради своята човешка слабост хората се нуждаят от посредник между себе си и Бога. Но за разлика от първосвещениците, Той бил безгрешен и не трябвало да принася жертви за Своите грехове, преди да ходатайства за хората пред Господа. Той превъзхожда свещениците, потомци на Левий (каквито са всичките юдейски свещеници), защото според Писанието „станал Първосвещеник навеки по чина на Мелхиседек“ (6: 20). Мелхиседек е загадъчна личност; Авраам, потомък на Левий (грешка на автора, не потомък, а праотец – бел.ред.), му дарява една десета част от всичко, което притежава (Бит. 14: 17–20). По този начин родът на Левий, в лицето на своя праотец, стои по-долу от Мелхиседек и неговия Наследник. Ако левитското свещеничество можело да направи Господните хора съвършени, Бог не би обещал да изпрати свещеник по чина на Мелхиседек. Христос превъзхожда също така свещениците и поради това, че те са много, а Исус е един; Той трябвало да принесе жертва само веднъж, а не да прави това постоянно, за разлика от свещениците.
Христос е свещеник на Висшия завет (8: 1 – 13). В Писанието се казва, че Господ обещал да сключи Нов завет (Ерем. 31: 31–34). Това показва, че първият завет, сключен с Израилевия дом, е стар и несъвършен. А Христос е свещеник на Новия завет.
Христос е свещеник в небесната скиния (9: 1–28). Земното светилище, където юдеите извършвали първоначално жертвоприношения, било създадено по образец на Небесния храм. Христос, за разлика от юдеите, не свещенодействал в земното подобие на храма; Неговата жертва била принесена на небесата при самия Бог, в истинския храм.
Христос принася най-висшата жертва (10: 1 – 18). За разлика от жертвите, които юдейските свещеници били принудени да принасят година след година, жертвата на Христос била съвършена. Неговата смърт донесла пълно изкупление на греховете, поради което необходимостта да се извършват все нови и нови жертвоприношения изчезнала.
Целта на автора
От тези съпоставки става ясно, че авторът не отрича по никакъв начин религията на Стария завет. Той цитира изобилно Стария завет и вярва, че религията на Писанията е била истинна за своето време. Но била заменена от друга, тази, която Старият завет предвещавал. Защото пророците предрекли идването на някой По-велик и това е Христос. Нещо повече, целият Стар завет е предвестие за идващото. Религията на Христос прилича на религията на Стария завет така, както една сграда прилича на своя чертеж. Когато сградата е завършена, от чертежа вече няма нужда. Христос изпълнява онова, което предсказала религията на древните юдеи, и да се предпочете моделът пред реалността би било в най-висша степен неразумно.
След като описва съвършенствата на Христос, авторът призовава многократно читателя да не предпочита юдаизма пред спасението от Христос. Първото такова увещание се среща в 2: 1–4. Ако в Стария завет непослушанието се наказвало, какво ще се случи с онези, които отхвърлят съвършеното спасение, донесено от Христос? Друго увещание от този род срещаме в 3: 7–18. Ако непослушанието към Моисей, Господния служител, водело до гибел, до какво ще доведе непослушанието към Христос, Божия Син? Още по-пряко и ясно авторът увещава читателя в 6: 1–6. Няма никаква надежда за онези, които са „отпаднали“, след като били „веднъж просветени“, за онези, които са се отвърнали от вярата, която са приели преди това. Те не могат да се върнат към вярата, защото това би означавало да разпнат Христос повторно. Още по-ярко предупреждение намираме в 10: 26–28: „Защото, ако ние, след като познахме истината, своеволно грешим, не остава вече жертва за грехове, а някакво страшно очакване на съд и яростен огън, готов да погълне грешника… Колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий ?..“ (последното изречение е от стих 29, а не от 28 – бел. ред.)
След като доказва съвършенствата на Христос и призовава към вярност към Него, авторът продължава с изброяване на делата на онези хора от Юдейското писание, които са живели с вяра, действайки въз основа на увереността си в онова, което все още не са изпитали (гл. 11). Така живял и Христос, и Неговите последователи трябва да следват примера Му, дори ако това означава страдания (гл. 12). В края на книгата авторът увещава читателите да се обичат един друг, да не се предават на блудство, да се подчиняват на наставниците си и да не се увличат по погрешни учения, особено по онези, които изискват подчинение на юдейските закони (гл. 13).
