Завладяване на неприятелската позиция к. 161, к. 90
1 януари
Времето се влошава (предния ден вали) все повече и повече. Сняг покрива през нощта височините.
Изнесената напред конна бригада разкрива нова позиция, южно от гр. Мачин.
Неприятелската позиция отива по гребена на хребета, който е на около 500 кр. южно от окрайнината на града, надвесен над рекичка със стръмни брегове и кално дъно. По на север отива в обща посока на к. 108. Артилерията е разположена северно от града по хребета към с. Жижила. Над Дунава има два понтонни моста при Браила.
Пехотните части бързо се подават в равнината и наближават неприятелската позиция. Движението на десния фланг по скалистия гребен е по-бавно поради трудностите на местността, добре използвана от противника.
Конната застава (2 еск. от Л. Гв. конен полк, и колоездачната рота) е изнесена в с. Каркалиу, за да охранява ивицата между Дунава и блатото, северно от с. Каркалиу.
Поради необходимостта да се настани артилерията на нова позиция и се подготви за стрелба, което може да се извърши през нощта, началника на дивизията решава да извърши атаката на следния ден сутринта, като през нощта частите и артилерията се приближат, окопаят и подготвят за атака.
В такава смисъл са отдадени нужните заповеди до командира на Сборната пехотна бригада и началника на артилерията.
Тук даваме изпратената до командира на Сборната бригада заповед:
Командующия Сборната пех. Бригада.
Противника заема новата си отбранителна линия, която минава около 300 метра южно от гр. Мачин с обща посока към к. 108. и която е усилена с телена мрежа; поради топографическите особености на местността, батареите ни ще могат да вземат по-удобна позиция само през нощта, затова разпоредете пехотните части да се приближат колкото може повече до телените мрежи, да се окопаят и организират, за да могат утре след артилерийска подготовка да атакуват. При разпределението на частите си, имайте предвид, че ударът ще бъде нанесен пак с десния фланг от към височините. За започването на атаката ще получите заповед. Предупредете частите да вземат мерки против случайно нощно нападение от страна на противника; това е особено важно за 9. германски полк, зад когото се намира цялата артилерия. № 1033., 1.I.917. г, 3 ч. 10 м. сл. пл.
Началник на 1. конна дивизия
(п) Генерал-майор Колев.
По нареждане от армията 2-та ескадрона на 4. конен полк са взети от състава на дивизията и целия 4. конен полк е събран в. Сара-Гьол ю. и. от Тулча, даден в разпореждане на Сборната дивизия, за охрана на Дунавския бряг източно от гр. Тулча. Същия ден, по-късно 1. конен полк се изпраща в Тулча. Двата полка формират бригада, командира на бригадата с щаба си — в Тулча, временно подчинен на началника на Сборната дивизия, с задача да охранява бряга от Исакча до морето.
От началника на заставата при с. Каркалиу се получават привечер следните сведения за Мачин:
Началнику 1. конна дивизия.
Ивицата суша между Дунава и блатото, което е северно от с. Каркалиу е свободно от противник. Наши разезди достигнаха на един и ½ км. южно от Мачин в тая ивица, но бяха обстреляни с артилерийски огън. Спешен патрул достига 1 км. южно от града, но биде обстрелян с пушечен огън от южната окрайна на града. Ивицата е съвсем открита, без никакви прикрития. По показание на трима местни жители, взети от с. Каркалиу и отведени в Мачин да копаят окопи снощи вечерта и избягали тая сутрин в плав през Дунава, противника продължава да изтегля своите части по двата моста за Браила. В Мачин имало само артилерия и много малко пехота. Русите казвали, че се оттеглят от Браила. № 285., 1 I. 917. г. 4 ч. сл. пл. Получено в Щ. на Д. същия ден, 5 ч 10 м. сл. пл.
Разбира се, какво да си говорим! Днес гостът е като ненормален. Все трябва да го наглеждаш. И своето палто да облече. И някоя чужда астраганена шапка да не нахлупи на главата си.
Храна, разбира се, да взема. Но защо трябва да увива храната в салфетки? Това е направо излишно. Ако не следиш тези неща, гостите могат за две вечеринки цялото ти имущество, заедно с леглата и бюфетите, да изнесат. Ето какви гости се навъдиха! У едни мои познати на тази почва се разиграл малък инцидент по празниците.
Поканени били за Коледа петнадесетина души най-разнообразни гости. Имало и дами, и не съвсем дами. Пиещи и попийващи.
Вечеринката била пищна. Само за плюскане отишли към седем рубли. Пиенето — от гостите. По две рубли и половина на калпак. Дамите безплатно. Макар че това, право да си кажем, е глупаво. Някои дами се наливат толкова, че на всеки мъж могат сто точки преднина да дадат. Но да не навлизаме в тези подробности и да си тормозим нервите. Това е работа на домакините. Те знаят по-добре.
А домакините били трима. Съпрузите Зефирови и техният старец — на жената баща ѝ — Евдокимич.
Него, може би, го били поканили специално, да наглежда гостите.
- Тримата — казват — можем да ги наблюдаваме съвсем спокойно. Всеки гост ще бъде на отчет.
И започнали да наблюдават.
Първи излязъл от строя Евдокимич. Дъртакът, да му дава бог здраве и щастливи старини, се налокал още през първите пет минути така, че две думи на кръст не можел да каже.
Седи, върти очи и мучи на дамите определени неща.
Домакинът Зефиров се разстроил и огорчил много от напиването на тъста си и започнал да обикаля лично жилището — да гледа кое как е и дали няма някаква липса.
Но към дванадесет часа поради пълното огорчение и той се натряскал до пълно безобразие. И заспал на видно място — в трапезарията на перваза на прозореца.
Впоследствие се оказа, че течението му надуло фотографията, та три седмици ходеше с подута буза.
Гостите, като се наплюскали до насита, започнали да играят и да се веселят. Играели на сляпа баба, на гоненица и на четчица.
Докато играели на четчица, вратата се отваря, влиза мадам Зефирова, бледа като смъртта, и казва: „Това — казва, — е чисто безобразие! Някой е отвил в тоалетната електрическата крушка от двадесет и пет свещи. Направо — казва, — не трябва да се пускат гости в тоалетната.
Вдигал се шум и вълнение. Таткото Евдокимич изтрезнял, разбира се, веднага, започнал да се безпокои и да лови гостите.
Дамите, естествено, пищят и не дават да ги опипват.
- Дръжте — казват — мъжете в края на краищата, а не нас.
Мъжете казват: - Нека тогава да бъдат обискирани всички.
Взели мерки. Заключили вратите. Заочнали да правят обиск.
Гостите лично и по ред си изпразвали джобовете, разкопчавали си куртките и панталоните и си събували ботушите. Но нищо чак толкова осъдително, освен няколко сандвича, половин бутилка мадейра, две малки чашки и една гарафа, не било открито.
Домакинята, мадам Зефирова, започнала да се извинява горещо — демек, разгорещила се и хвърлила петно върху отбраното общество. И предположила, че може би някой външен човек е влязъл в тоалетната и е отвил крушката.
Но моментът бил развален. Никой вече не поискал да играе на четчица, танците в съпровод на балалайка се разстроили също и гостите започнали да се разотиват тихичко.
А на сутринта, когато домакинът си разтъркал очите, всичко се изяснило окончателно.
Оказва се, че домакинът, от страх да не би някои по-нагли гости да свият крушката, я отвил и я сложил в страничния си джоб.
Там и се счупила.
Домакинът явно я натиснал силно, когато заспал на перваза на прозореца.
„НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“, 1922 г.
Когато говорим за прозата на Еренбург, се налага да се сблъскваме винаги с един доста любопитен парадокс. Докато Еренбург бил жив тази проза така и не намерила своя ценител, единственият неин ценител бил Сталин, който му благодарил за доставеното наслаждение със специална телеграма след романа „Буря“ – пряко послание до него, което той, трябва му признаем, сметнал, че е разбрал. Що се отнася до останалата му проза, тя минавала винаги в графата на фейлетона и предизвиквала доста полярни емоции. Тинянов, който се ориентирал много добре в историята на литературата, в контекста и във вектора на бъдещето, не се спогаждал винаги с конкретни личности, игнорирал понякога ярко талантливи хора, като например Ходасевич, който останал напълно извън неговото съзнание. Грях ми на душата, но тук съм солидарен с него, макар че не сме прави и двамата.
А що се отнася до „Необичайните приключения на Хулио Хуренито и на неговите ученици“, или съкратено просто „ХХ, Хулио Хуренито“, за него Тинянов казал, че у Еренбург всички герои са безтегловни и умеят само да умират, а затова умират, защото имат мастилена кръв, защото вместо истинска кръв имат фейлетонно мастило, защото ги носи вятърът, защото са направени от вестникарска хартия. Но същият този Тинянов написал пророчески, че понякога писателят отстъпва към пограничните територии за подкрепление. Пушкин пише албумна лирика, за да открие в нея нови похвати, Маяковский пише реклами, за да открие в тях нов начин за лирическо изразяване. И това е така, защото любовните декларации на Маяковский имат също малко или много рекламен характер, или най-малкото – характер на самореклама, и често срещан образ у него е табелата, той и леглото си изкарал на естрадата, и се застрелял с папийонка, иначе казано - всичко ставало като на сцена. Същото се случило и с Еренбург, отстъпил за подкрепление на съседна територия, отстъпил във вестника.
Разбира се, „Хулио Хуренито“ е фейлетонен роман, роман, в който има много пламенна актуалност, роман, в който има малко в повече конкретни детайли. Но вижте какъв, разбирате ли, странен парадокс: колкото по-злободневна е една творба, толкова повече шансове има да надживее времето си. Отчасти защото в актуалното произведение има страст, а страстта, както пише Бабел, движи световете; и отчасти защото в руската история не се променят чак толкова много неща, руската история се самовъзпроизвеждаща се. Затова всичко, което написал Еренбург, се оказало безсмъртно.
Иля Еренбург
„Хулио Хуренито“ не е просто вечно актуална книга, а пророческа, в нея е предсказан Холокостът, предсказана е атомната бомбардировка над Хирошима, предсказана е изобщо с голяма точност Втората световна война. Всъщност Еренбург съумял да предвиди някак си всичко. Как станало това?
Иля Григоревич е по принцип велик формотворец, човек, който открива новите форми, а със съдържание ги запълват други. Защо? Може би защото се страхува, тъй като се е спрял на половин крачка от откритието. Може би защото, по собственото му определение, е твърде много евреин, в него има твърде много юдейски трепет. Понякога съумява да нарече нещата с истинските им имена и ето че един уникален случай на съвпадение по форма и съдържание е „Хулио Хуренито“, книга, написана с неговия фейлетонен маниер и запълнена със също такова прекрасно фейлетонно съдържание. Но все пак най-често открива формата, а в нея преуспяват други. Той открива начин да се пишат стихове в проза, а в този жанр се прославя Мария Шкапская, неговата петербургска приятелка, и дори не толкова петербургска, колкото парижка. Открива начина да се пишат пикарескови романи, а от „Хулио Хуренито“ се появява и „Ибикус“ на Алексей Толстой, и „Разхитителите“ на Катаев, и отчасти, между другото, „Дървеница“ на Маяковский, но в най-голяма степен, разбира се, Бендер, защото Бендер, Остап Берта Мария Бендер бей, е Хулио Хуренито с неговите десет имена и дори едно от имената им, Мария, съвпада.
Бендер прилича много на Хулио Хуренито, великия провокатор, мошеник и манипулатор. Защото именно на Хулио Хуренито принадлежат великите думи: „Който е казал „А“, трябва да каже „Б“. Да! А аз ще кажа пак „А“ или ще взема и най-нагло ще измъкна за ушите задрасканата ижица“. И в това е наистина целият Хуренито, великият провокатор, великият остроумец, пътешественик и пошъл човек.
Между другото, по странен начин в този персонаж с неговите мексикански корени е предсказан дори Кастанеда, другият велик шарлатанин, на когото Дон Хуан налял нещо в ушите, някаква невероятна глупост, а Карлос Кастанеда повярвал и цял живот действал по указанията на Дон Хуан, и дори заради него дъвчел невкусен кактус. Така че Хулио Хуренито е прототип на всички учители спекуланти, на всички велики провокатори в руската литература на ХХ век, до известен смисъл е дори прародител на безбройните гурута на Пелевин, които наливат в ушите на учениците си някакви софистични мъдрости.
„Хулио Хуренито“ е роман, който няма сюжет. Описан е тридесетгодишен, обаятелен авантюрист, с къдрави коси, наподобяващи рогца на главата, малко сатана, малко паднал ангел. Той се появява или от Мексико, или от Испания, за миналото му не се знае нищо, както и за миналото на Бендер, за когото знаем само, че е син на турски поданик, починал в страшни гърчове. Най-удивителното е, че и Хуренито, и Бендер са наистина хора без корен, но неотразимото обаяние на тези хора е в това, че са единственото, което е останало от златния век на Европа. Те са последните оцелели от прекрасната предвоенна епоха. В общи линии, правилно е написал някой, сега вече не помня кой: „който не е живял в Европа преди 1914 година, не е живял изобщо“. Изисканата Виена, бляскавият Париж, загадъчната Америка, пробуждащите се Африка и Австралия, полярните изследвания, телефонът, автомобилите, чудесата на прогреса, страстната деликатност в отношенията, абсолютно новите любовни драми, включително хомосексуалните, откриването на нови възможности на човешкото тяло, на техниката, на философията, на религията, са пределът, след който настъпила катастрофа. Пределът на изтънчеността, на изискаността, на разврата и ето, че сред всичко това има един герой, който оцелява. Знаем, че в една атомна война няма да оцелее дори хлебарката. У Маяковский безсмъртна се оказа дървеницата. А ето че безсмъртната дървеница, безсмъртно оцеляла след всичките катаклизми, е Хулио Хуренито, мошеникът. Затова е всъщност много странен и труден за обяснение този, ако щете, шок на двадесетте години. Главен герой в литературата на двадесетте години се оказва мошеникът. Всички очакваме, че този главен герой ще бъде победилият пролетарий, но него до такава степен го няма в литературата, че понякога изглежда сякаш не го е имало и в реалността, сякаш революцията не са я направили пролетариите. Това е истината, сякаш изобщо не са я направили пролетариите. Все едно революцията се е случила от само себе си.
А къде са, чуйте, героите от революционните години? Къде са героите от Гражданската война? На този въпрос ни отговарят Толстой в „Усойницата“ и Леонов в „Крадец“. Те са се криминализирали, не са нужни вече на никого, пистолетите им се използват в апашкия занаят или за убийства на съседи в комуналните жилища, защото тези герои не са успели да се впишат в мирния живот, а в пространството на нèпманите още по-малко.
Безсмъртен се оказал най-пошлият персонаж от Сребърния век и Зошченко е описал това забележително, у него оцеляват именно хора като Назар Илич Синебрюхов, разказвачът от забележителната му книга. Това е човек, възпитан с романа „Ключовете на щастието“, човек, който говори с изказа на Вербицкая, това е еснафът, дребният чиновник. Какъв е Ибикус? Какъв е, най-общо казано, Невзоров от романа на Толстой „Ибикус“, най-доброто му произведение? Какъв е той? Дребен чиновник, когото никой не забелязва, хилаво човече с дълга коса и острен нос. Но се оказал гениален измамник, оказал се изобретател на надбягвания с хлебарки, които след това Булгаков, както става с всичко лошо пазено, присвоил охотно, но ги измисли, разбира се, Толстой.
Между другото, надбягванията с хлебарки били реалност, но пръв в „Ибикус“ ги описал именно Алексей Николаевич, заради което Булгаков го представил след това в толкова противен вид в „Театрален роман“. Появата на мошеника като тип е всъщност главният отговор на епохата срещу садизма, срещу кръвта от Първата световна война и от Гражданската война. Всички идеалисти измрели, а оцелял Великият манипулатор. С мнозинството се случило това, което се случило с Киса Воробянинов. А Бендер обикалял Русия, използвайки 400 сравнително честни начина за добиване на пари от населението.
Хулио Хуренито е именно майстор на парадокса, на мошеничеството и измамата. Той задава своите въпроси на учениците си, а сред неговите ученици присъстват представители на всички велики нации, от малкия африканец, пигмея Айша, до руския евреин Иля Еренбург. И именно Хулио Хуренито пита всички тези нации: ще кажете ли на света „да“ или „не“. Италианецът Ерколе Бамбуччи казва: „Да, да, спагети“, французинът казва: „Да, жени, лучена супа“, дори Айша казва: „Да, да, моята Африка“. А евреинът казва: „Не“. Своето вечно скептично, иронично еврейско „не“, и в този смисъл, разбира се, Иля Еренбург си е нарисувал забележителен автопортрет.
Все пак Хулио Хуренито загива в романа. Загива, защото, когато неговите ученици идват след световната война в Ростов и се оказват в революционна Русия, именно революционна Русия се оказва онази лисица, която схрусква питката. Убиват го под Таганрог, защото имал хубави ботуши, убиват го, за да му свалят ботушите. И образът на босия учител, лежащ в канавката, е великолепен финал и на неговата кариера, и на книгата. Еренбург, вероятно, е почувствал много точно как ще изглежда Христос през XX век. Разбира се, Хулио Хуренито е подигравателна, травестийна, в жанра на високата пародия фигура на новия Христос. Но това е Христос без учение, Христос, ако щете, без позитив. В какво се състои учението на този Христос? В това, че задава въпроси, а не дава отговори, в това, че е интелектуален провокатор, а не сектант, в това, че не е вожд на учение, а човек, който винаги и навсякъде пита, вместо да дава готови отговори. И новото християнство се състои именно в това да не споделяш учението на масите, да не вървиш заедно с тълпите, да не вдигаш знамена, а във всяка монолитна среда да се опитваш да напипаш пукнатината на несъгласието, да се опитваш да напипаш кислородното мехурче на отделността. И точно в това е истината на Хулио Хуренито и основата на неговото учение.
Романът на Еренбург се оказал толкова забележително предсказание, защото предвидил, че идва век на тоталността, век на невежеството, век на нищожествата, които се хващат за идеята, а личността в този век ще загине.
Последното убежище на личността е мошеничеството, колкото и странно да звучи това. Да бъдеш интелектуален мошеник, да се изплъзваш през цялото време от всякакви определения, да хитруваш. Бендер, както си спомняте, имал само едно противоречие със съветската власт, той казва: тя иска да строи социализъм, а аз не искам. А Хулио Хуренито не иска да строи нищо. Хулио Хуренито иска да запази човешкото „аз“ и в това е неговата утопия, и затова неговите нещастни ученици, когато се събират, си спомнят за учителя като за най-светлото нещо, което са имали в живота си. Да, разбира се, този роман не е написан с кръв, а с мастило, разредено със слюнката на фейлетониста. Но какво да се прави, романът фейлетон е също отговор. А кой е написа епос през двадесетте години? Може би само Шолохов, само че и при него това е епос за съдбата на едно малко парче земя, на едно самотно казашко племе. А големият епос през двадесетте години се превръща, общо взето, в тежка, скучна проза.
Главният жанр на двадесетте години години е именно скитането на хитреца, животоописанието на хитреца, пикаресковият роман в духа на Бендер. Защо? Защото, както отбелязва правилно Петров в книгата си „Моят приятел Илф“, наша правда и наш хляб е иронията, тъй като всичко останало е унищожено. И онази дълбока, хуманистична, истински християнска, дори бих казал, дзен ирония, с която Еренбург се отнася към света, е всъщност гениалният отговор на еврейския фейлетонист към царството на тоталностите.
Съдбата на този роман се оказала доста трагична. Към прозата на Еренбург, както вече споменах, не се отнасял сериозно никой, включително и самият той. Някои от романите му, като например „Бурният живот на Лазик Ройтшванец“, така и не стигнали до съветския читател и останали издадени в чужбина. Други, слаби, като „Трест Д. Е.“, били напечатани и широко обсъждани. А „Хулио Хуренито“ бил публикуван и практически забравен за дълги години. Еренбург се отрекъл фактически от него и не го преиздавал чак до събраните си съчинения през 60-те години — големия осемтомник. Истински оценил книгата само един читател, но затова пък това бил Ленин. Трябва да кажем, че Еренбург имал в общи линии малко грамотни интерпретатори. Но му провървяло, защото се познавал с Ленин още от Париж и ходел в училището в Лонжюмо, където му дали прякора Иля Косматия. Еренбург бил изобщо много немарлив. И когато прочел през 1922 година „Хулио Хуренито“, Ленин казал радостно на Крупская: представяш ли си нашият Иля Косматия каква книга е написал! Харесала му и фейлетонността ѝ, и нейните пророчества, и остроумието ѝ, и цинизмът ѝ. И това още веднъж потвърждава, че Ленин, общо взето сложен политик, бил добър литературен критик. Ако се беше ограничил само с това, всички щяха само да спечелят.
Ето тук дойде въпрос как оценявам прозата на Еренбург от естетическа гледна точка.
Знаете ли, това не е вероятно най-лошата проза, щом като неговият роман „Буря“ послужил всъщност за основа на романа на Литъл „Благоволителките“, също за един антрополог, и имал такъв международен успех. Сега никой не чете „Буря“, а всъщност „Буря“ е силен роман. Това показва, че понякога, когато човек се изпусне и каже нещо за най-съкровеното и най-заветното у себе си, дори и за срамното, се получава нещо гениално. Трябва да пишеш за своята болест, разбирате ли, да изписваш от себе си своята болест. Ето, Еренбург мразел немците, мразел ги не като нация, в него нямало такъв фашизъм. Той мразел немската философия, немския подход към живота, немската романтична тежест, немското лицемерие, немската философия на ницшеанството, всичко това го мразел дълбоко, кръвно, като французин. На французите им е присъщо такова малко антропологично отвращение от немците. И Еренбург си позволил да напише книга за гибелта на немската цивилизация, на немския дух. И книгата станала както трябва. „Буря“ е велика книга. В нея има, разбира се, послание, отправено директно към Сталин, той казва, че европейският човек не издържал изпитанието на фашизма, че Европа загинала и може би, сега си мисля, приятели, може би е бил прав. Може би тя наистина била обречена, защото след 1945 година Европа не възкръснала. А Еренбург го предусетил. Да добавим към това и неговия сух, сипкав метод, недомлъвките, подтекстовете, у Еренбург има повече подтекстове, отколкото у Хемингуей, защото имал повече причини да премълчава. Хемингуей премълчавал заради красивата европейска модерност, а Еренбург заради разбираемото желание за конспиративност. Това е същото, което Нонна Слепакова наричаше „съветски символизъм“. И, разбира се, в този смисъл недомлъвките и контекстните дълбочини на Еренбург са ми лично по-интересни от тези на Хемингуей, и затова Хемингуей, между другото, не го обичал толкова много. Мисля, че просто му завиждал.
Още една поразителна съдба, още един прототип, който възнамерявах да използвам в роман за Гражданската война, но после се отказах. По две причини: първо, отново става дума за случай, в който житейската истина е твърде невероятна и в художествено произведение би предизвикала усещане за престараване; второ, темата за един необикновен човек, оказал се свой сред чужди, реших да изследвам в друга книга, с друг персонаж.
Каква е етическата конструкция, психологическата защита, мимикрията на съзнанието у онзи, който по свой избор пуска корени във враждебна среда и става лидер в нея?
Някои от вас са чували сигурно за Борис Щейфон – евреин, който се развил добре кариерно в пасивна юдофобска система, още по-успешно – в активна антисемитска, и напълно блестящо – в свят, където неговите съплеменници били люто ненавиждани и поголовно унищожавани.
Борис Александрович Штейфон се родил през 1881 година в Харкив в семейството на покръстен евреин занаятчия и дъщерята на православен дякон, така че бил наполовина евреин, но, както е известно, за антисемитите и половината е напълно достатъчна.
В царска Русия еврейството – поне официално – се определяло не по състава на кръвта, а по вероизповеданието, затова Щейфон успял да постъпи във военно училище. Армейската среда се отнасяла към евреите с презрение, антисемитските шеги и настроения били там нещо обичайно. Как се чувства един юнкер от еврейски произход в такава атмосфера, е описано в мемоарите на покръстения М. Грульов „Записки на генерала евреин“. Със сигурност Щейфон, както и Грульов, стигнал до обичайния за опитващия се да се адаптира евреин извод: трябва да бъда безупречен, длъжен съм да стана първи и тогава ще ме приемат за „свой“.
На офицерите евреи им било тежко не само в Русия. „Абсент Антиеврейски“ се е произвеждал във Франция по време на делото на капитан Драйфус
Младия човек успял да се адаптира. Той съчетавал виртуозно юнкерските лудории, които му носели популярност сред другарите, с успехите в учението и завършил училището с отличен успех. Отишъл като доброволец по време на японската война, заслужил там пет бойни ордена, а след това успял да издържи конкурса за Академията на Генералния щаб, иначе казано - влязъл в елита на офицерския корпус. Това е още по-забележително, защото точно в тези години антисемитизмът в царската армия излязъл вече и официално извън рамките на графата „вероизповедание“ – във военните училища престанали да приемат дори покръстени евреи.
Толкова образцово Щейфон воювал и през Великата война, която завършил с чин полковник от Генералния щаб.
Разбира се, като човек, успял да се утвърди в недружелюбна координатна система, Щейфон не можел да се зарадва на революцията, която превърнала в прах всичките му постижения. Той станал непримирим враг на болшевишкия режим. В родния си Харкив оглавил нелегална организация («Център на полковник Щейфон»), която прехвърляла офицери в Доброволческата армия. В крайна сметка и Борис Александрович се озовал при Деникин. Командвал полк, а след това дивизия, заслужил чин генерал-майор.
Генерал-майор Щейфон в първия ред, вдясно от брадатия Кутепов
Неговият Белозерски полк бил прочут по целия фронт. Поемайки под свое командване шепа хора (по списък само 62 души), Щейфон превърнал частта в страшна бойна единица – три хиляди щика плюс своя артилерия и дори кавалерия. (При Деникин полковете наброявали обикновено 200–300 войници, а дивизиите – ако имали хиляда и петстотин, пак добре.)
През годините на Гражданската война хроничната юдофобия, присъща на царска Русия, пламнала до канибалски размери: сред болшевиките имало много евреи, което не е учудващо, ако се има предвид „чертата на уседналост“, „процентните норми“ и други прелести на стария режим. В мемоарите на белогвардейците се споменават задължително „евреите комисари“ и „юдеите чекисти“ като виновници за всички беди на Русия. Обичайна практика за доброволците било да издирват сред пленниците евреи и незабавно, без разследване, да ги „изправят до стената“.
Прочетох много внимателно спомените на Щейфон за деветнадесета година, опитвайки се да намеря поне някакви размишления по еврейския въпрос. Нито дума. Отблъснал, отрязал, блокирал. Но не пречел на войниците си да разстрелват евреи. Само веднъж обелва дума за това, съвсем глухо. Пише за филтрирането на пленените червеноармейци: „Чуждите се отличаваха по външния си вид или по акцента“. Значи за него те били „чужди“.
Тук си представих живо една сцена за романа. „Господин полковник, вие сте евреин, виждам! Пощадете ме!“ Господин полковникът, по-мрачен от облак, се извръща и продължава нататък. Подчинените го изпращат с замислени погледи, въздишат, прещракват затворите… И реших, че този холивуд не ми трябва. Демобилизирах, с една дума, Щейфон от прототипите.
По твърде неизразителните описания на настъпленията и отстъпленията в неговите мемоари се опитах да разбера в какво се крие ключът към тази личност, освен самолюбивото желание да докаже на околните, че той, въпреки еврейската си фамилия, не е по-лош, а може би е дори по-добър от тях.
Идеологията на Борис Александрович била проста, той я формулира с един кратък лозунг: „За велика, единна, неделима Русия – ура!“ Искрено чувство се прокрадва в неговия плач по „прекрасните устави на царската армия, съставени от мъдростта на предишните поколения“. И разбира се, както за мнозина мемоаристи от тази плеяда, за Щейфон значела много така наречената „полкова култура“, култът към родния полк с неговата слава, традиции и корпоративна етика.
Но въпросът за вътрешния раздор, който храбрият генерал не можел да не усеща в постоянно сгъстяващата се антисемитска атмосфера, остава за мене отворен. От други източници зная, че околните не забравяли изобщо за произхода на Щейфон. Той се гордеел, че неговият Белозерски полк е отлично снабден, че не изпитва нужда от нищо, а съратниците му се подигравали зад гърба на пестеливия командир заради неговата „юдейска стопанственост“.
Главният парадокс на тази удивителна биография се пада, разбира се, на годините през Втората световна война, когато Борис Щейфон, емигрирал в Югославия, оглавил Руския охронитилин корпус, който се биел с партизаните, а след това и със съветските войски.
Ще припомня, че фашистите унищожили в Югославия две трети от еврейското население и войските на Щейфон, служещи по гарнизоните, няма как да не са участвали в хайките.
Немското командване знаело отлично за корените на Щейфон, но, ценейки високо неговите бойни качества, се ограничили със запитване до окупирания Харкив дали в православната църква има запис за неговото кръщене. Запис, за щастие на Борис Александрович, се намерил. През четиридесет и трета година той стигнал върха на своята военна кариера – получил званието германски генерал-лейтенант.
Хер генерал Щейфон (жалко, че „фон“ не е от правилния край)
Късметът го съпътствал през целия живот. Не го подвел и накрая. Б. А. Щейфон починал от естествена смърт на 30 април 1945 година и дори успял да легне с почести в немско военно гробище. Иначе можел да увисне на бесилото заедно с Краснов, Шкуро, Султан-Гирей и останалите колаборационисти от белите генерали.
Ще попитате: „А би ли могъл да се държи иначе в онази епоха един руски офицер с еврейски корени?“
Щейфон провежда преглед. Хайл Хитлер!
Представете си, би могъл. Пример – споменатият по-горе генерал Грульов, който пише в своята автобиография: „Най-важното, което старателно и неуморно държах винаги под светлината на моята съвест, беше това, че се борех според силите си – пасивно или активно – срещу несправедливите обвинения и гонения на евреите. Следвайки в тези случаи „гласа на кръвта“ и повелите на сърцето, виждах същевременно в тази борба съкровено и разумно служене на Русия, моята Родина, според дълга на съвестта и дадената клетва“. Като юнкер Михаил Грульов самоволно, с войнишката пушка в ръцете си, се спуснал да защитава варшавските евреи от погромаджиите, за което можели да го изгонят от училището, където постъпил толкова трудно. Щейфон – без значение дали бил юнкер, бял офицер или фашистки генерал – се правел в подобни случаи, че това изобщо не го засяга.
Казват, че евреин не е националност, а съдба. Например такава: мъжествен, целеустремен човек много иска цял живот да забрави за своето еврейство и дори успял.
Родена през 1926 г. в Бъфало, Ню Йорк, американската актриса и певица Глория Джийн е наета от сравнително малка нюйоркска оперна компания и става най-младият член на оперна трупа в Съединените щати, когато е едва 12-годишна.
Глория Джийн участва в главни или поддържащи роли в 26 игрални филма от 1939 до 1959 г. и има множество изяви по радиото, телевизията, на сцената и в нощни клубове. Днес тя е най-известна с ролята си като партньорка на В. К. Фийлдс във филма „Never Give a Sucker an Even Break“ (1941 г.).
Умира от сърдечна недостатъчност и пневмония през 2018 г. в болница близо до дома си в Маунтин Вю, Хавай, на 92-годишна възраст.
