Та какво става, граждани, на семейния фронт? На съпрузите направо лошо им се пише. Особено на тези, чиито съпруги, нали разбирате, са заети с прогресивни въпроси.
Онзи ден, знаете ли, каква неприятна история се случи. Прибирам се вкъщи. Влизам във входа. Чукам, да речем, на своята си врата — не отварят. — Манюся — казвам на съпругата си, — аз съм, Вася, прибрах се.
Мълчи. Притаила се е.
Изведнъж зад вратата се чува гласът на Мишка Бочков. А Мишка Бочков е колега, нали разбирате, на съпругата ми.
— Ах — казва, — вие ли сте, Васил Иванич? Ей сега — казва, — ще ти отворим. Почакай, приятелю, съвсем мъничко. Тук мене, знаете ли, сякаш ме удариха с цепеница по главата. „Че какво става тук, граждани — мисля си, — на семейния фронт, съпрузите спряха да ги пускат вътре.“ Моля го най-учтиво: — Отвори — казвам, — кучи сине. Не бой се, няма да се бия с тебе.
А аз, знаете ли, наистина не мога да се бия. Дребен съм, извинете, на ръст, телосложението ми е хилаво. Демек, не мога да се бия. Пък и на всичкото отгоре, нали разбирате, в стомаха ми постоянно бълбука нещо при по-рязко движение. Фелдшерът вика: „Храната ви играе“. А на мене, знаете ли, не ми олеква от това, че играе. Намерила си играчка! Та, с една дума, само заради това не мога да се бия.
Чукам на вратата.
— Отваряй — казвам, — бродяга такъв. А той вика: — Не дърпай вратата, дяволе. Сега ще отворя.
— Граждани — казвам, — какво е това чудо сега? Той — казвам, — се затворил със съпругата ми, а аз нито вратата да дърпам, нито да мърдам. Отваряй — казвам, — на секундата или такъв шум вдигна... Той вика: — Васил Иванич, почакай малко. Поседни — казва, — в коридора на сандъчето. Само лампата — казва, — да не събориш. Нарочно съм я сложил там, да ти свети.
— Братчета — казвам, — мили другари. Ама как може той, подлата му личност, да говори в такъв момент на съпруга със спокоен глас за някаква лампа?! Ама какво става тук! А той, знаете ли, ме поучава през вратата: — Ех — казва, — Васил Иванич, винаги си бил безпартиен еснаф. И като безпартиен еснаф ще си умреш.
— Нека — казвам, — нека съм безпартиен еснаф, само че ей сега ще изтичам за милиция. Търча, разбира се, долу при дежурния. Дежурният вика: — Нищо не можем да предприемем, другарю. Ако — казва, — започнат да ви убиват или, да речем, ви хвърлят през прозореца при общи семейни неприятности, тогава може да се предприеме нещо... А така — казва, — при вас няма нищо особено... Всичко е нормално и изрядно... Пък вие — казва, — изтичайте обратно още веднъж. Може и да ви пуснат.
Тичам назад — и наистина, след половин час Мишка Бочков отваря вратата. — Влизайте — казва. — Сега вече може.
Влизам бързешком в стаята и — майчице мила! — вмирисано на цигари, нацапано, нахвърляно, разхвърляно. А на масата, между другото, седят седем души — три жени и двама мъже. Пишат. Или заседават. Един господ ги знае.
Погледнаха ме и прихнаха да се смеят.
А техният прогресивен другар, Мишка Бочков, се навел над масата и той, знаете ли, се тресе видимо от смях.
— Извинявайте — казва, — пардон, че ви погодихме този номер. Искахме да видим какво правят съпрузите при такива случаи днес.
А аз казвам ехидно:
— Няма нищо смешно — казвам. — Щом — казвам, — има заседание, трябва да се обяви. Или — казвам, — да се окачат бележки на вратата! И изобщо — казвам, — като се пуши, трябва да се проветрява. А те поседяха още малко и се разотидоха. Не съм ги спирал.
И ето че стигнахме до книгата на Михаил Кузмин (без „ь“, разбира се, което е много принципно) „Мрежи“ от 1908 година и до цикъла „Александрийски песни“, които станали най-известното съчинение не само в тази книга, но и, строго погледнато, в цялата лирика на Кузмин.
Трябва да отбележим веднага, че Кузмин изиграл особена роля в руската литература не само защото е първият открит и дори донякъде демонстративен поет на хомосексуалността, заради което романът му „Крила“ и много стихове от същите тези „Александрийски песни“ станали обект на скандал. Всъщност, истински скандал така и не се получава, защото по това време руската литература вече далече не била толкова целомъдрена, колкото 20 години по-рано. И въпросът дори не е в това, че Кузмин може би пръв започнал толкова мащабно и успешно да използва в руската поезия свободния стих , който дотогава е много рядък гост у нас. Това дори не е съвсем свободен стих, а по-скоро долник [1] — в духа на онзи долник, който още Пушкин внесъл в руската литература с „Песни на западните славяни“. „Александрийски песни“ наследяват до голяма степен този цикъл на Пушкин, малко недооценен и приживе, и след смъртта на Пушкин. Това е, разбира се, гениален пробив в руската култура. Но особен чар на текстовете придава фактът, че Кузмин е композитор. Покрай основните си литературни занимания той пише песни. Благодарение на песента, благодарение на удивителната способност да прави стиха музикален, той успял да открие нова просодия, каквато не съществувала дотогава. Защото още Ахматова, а след нея често и Бродский, казва, че главното постижение на руския стих, главното му търсене през XX век, ще върви по пътя на откриването на нова просодия, на нов ритъм. Още Пушкин се оплаквал: „Четиристъпният ямб ми дотегна: / С него пише всеки. За забава на момчетата. / Време е да го оставя. Исках / Отдавна да се заема с октавата“ („Четырёхстопный ямб мне надоел: / Им пишет всякий. Мальчикам в забаву / Пора б его оставить. Я хотел / Давным‑давно приняться за октаву“). Експанзията на трисричните размери благодарение на Некрасов и отчасти на Лермонтов разширила, разбира се, страшно много границите на руския стих и му придала ново звучене, но през XX век започнали много търсения в областта на свободния стих – като при Блок, например. Забележителното „Тя дойде от студа...“ или най-емблематичното стихотворение „Когато стоите на пътя ми“.
Михаил Кузмин
И, разбира се, търсенията на Кузмин в това отношение са изпреварили вероятно времето си много силно. Защото това, което Кузмин прави с руските поетически размери, е удивителен, много рядък компромис между свободата и музикалността. Музикалност благодарение на повторенията, на рефрените, благодарение на ритъма, който не е вкаран вече в кристалната решетка на строгата просодия, а се колебае, плува като отражение във водата, ако щете. Трябва да кажем, че Кузмин успява да съчетае тази свобода със съвършено пленителна музикалност, както например в най-хубавото стихотворение от „Александрийски песни“. Винаги усещам как гърлото ми се свива, когато го чета на глас. Между другото, това е любимото стихотворение на Ахматова, което тя дори цитира в своята лирика. Помните ли?
Если б все, кто помощи душевной
У меня просил на этом свете, –
Все юродивые и немые,
Брошенные жёны и калеки,
Каторжники и самоубийцы, –
Мне прислали по одной копейке,
Стала б я «богаче всех в Египте»,
Как говаривал Кузмин покойный…
Ако всички, що за помощ душевна
са ме молили на този свят –
всички юродиви и неми,
изоставени жени и сакати,
каторжници и самоубийци –
ми бяха пратили по една копейка,
щях да стана „най-богатата в Египет“,
както казваше покойният Кузмин...
Трябва да кажем, че „покойният Кузмин“ бил до известна степен демон за Ахматова. Тя едновременно го обичала, прекланяла се пред него и люто го ненавиждала, както знаем от „Поема без герой“: „Пред него и най-смрадливият грешник / е въплътена благодат...“ („Перед ним самый смрадный грешник – / Воплощенная благодать…“). Тя наистина смятала Кузмин за много греховен поет, може би точно защото не е съзнавал изобщо тази своя греховност. Основната тема на Ахматова през целия ѝ литературен път бил мъчителният срам, мъчителното съзнание за свой грях. Кузмин не се чувства никога грешен; напротив, неговата греховност е някак си много мила, уютна. Дори изглежда, че мъжката любов е по-благородно, благопристойно и дружеско занимание от любовта с жена, която наистина е изпълнена винаги с някакво усещане за порок и грях. Това е вид приятелство. Може би затова Ахматова смятала Кузмин за главен „греховодник“ в руската литература. При все това не може да се отрече, че тя се научила на много неща от него. Предговора към първата ѝ книга написал именно Кузмин. Между другото, пак той оформил Манделщамовата „Tristia“ и трябва да се каже, че я оформил безупречно. Той приветствал нейната поява в литературата абсолютно бащински. Постоянно я хвалел и я оценявал изключително високо. Нещо повече – именно от него Ахматова взела знаменития размер на „Поема без герой“. Шестстишната строфа (у нея понякога е десетстишна и повече) е заимствана от „Втори удар“ на поемата „Пъстървата разбива леда“. Но, разбира се, най-голямо влияние върху нея оказала образността на Кузмин, по-специално от легендарното седмо стихотворение в цикъла:
Если б я был древним полководцем,
покорил бы я Ефиопию и Персов,
свергнул бы я фараона,
построил бы себе пирамиду
выше Хеопса,
и стал бы
славнее всех живущих в Египте!
Если б я был ловким вором,
обокрал бы я гробницу Менкаура,
продал бы камни александрийским евреям,
накупил бы земель и мельниц,
и стал бы
богаче всех живущих в Египте.
Если б я был вторым Антиноем,
утопившимся в священном Ниле, –
я бы всех сводил с ума красотою,
при жизни мне были б воздвигнуты храмы,
и стал бы
сильнее всех живущих в Египте.
Если б я был мудрецом великим,
прожил бы я все свои деньги,
отказался бы от мест и занятий,
сторожил бы чужие огороды –
и стал бы
свободней всех живущих в Египте.
Если б я был твоим рабом последним,
сидел бы я в подземельи
и видел бы раз в год или два года
золотой узор твоих сандалий,
когда ты случайно мимо темниц проходишь,
и стал бы
счастливей всех живущих в Египте.
Ако бях древен пълководец,
покорил бих Етиопия и персите,
свалил бих фараона,
построил бих пирамида
по-висока от на Хеопс,
и бих станал
по-славен от всички живи в Египет!
Ако бях ловък крадец,
ограбил бих гробницата на Менкаура,
продал бих камъните на александрийските евреи,
накупил бих земи и мелници,
и бих станал
по-богат от всички живи в Египет.
Ако бях втори Антиной,
удавил се в свещения Нил, –
бих побърквал всички с красота,
приживе биха ми издигали храмове,
и бих станал
по-силен от всички живи в Египет.
Ако бях мъдрец велик,
пропилял бих всичките си пари,
отказал бих се от постове и служби,
пазил бих чужди градини –
и бих станал
по-свободен от всички живи в Египет.
Ако бях твоят роб последен,
седял бих в подземие
и бих виждал веднъж на година или две
златната шевица на твоите сандали,
когато случайно минаваш край тъмниците,
и бих станал
най-щастливият от всички живи в Египет.
Това е всъщност стихотворение, което от самото си начало е изградено върху антиномии, върху напълно неочаквани трактовки, защото наистина, ако си древен пълководец, да завоюваш слава е напълно естествено, ако си ловък крадец, ще станеш по-богат, но по-нататък красотата и крехкостта, красотата и изтънчеността стават синоним на сила. Висшата мъдрост се състои в това да се откажеш от всичко и да нямаш нищо, а висшето щастие в това да бъдеш последен роб, да седиш в тъмница и да виждаш златната шевица на сандалите. Ето тази удивителна сила на слабостта и крехкостта, която откриваме у Кузмин, е в известен смисъл автоописание на „Александрийски песни“, защото в тях присъства едновременно и поразителна мощ – сила на образността, на владеенето на занаята, което се усеща осезаемо, и удивителна крехкост, изящност, полъх на смъртта върху всичко. Общо взето, „Александрийски песни“ са посветени на онова едва доловимо, трудно за дефиниране нещо, което е същност на поезията. Те са посветени на тази тайна на света, която всички чувстват, но никой не може да изрече.
Нека си спомним вероятно най-загадъчното стихотворение от там, най-тълкуваното и най-редовно цитираното. Във всеки случай аз съм срещал около 10 различни прочита на този текст и всички те, струва ми се, са изключително далече от истината. Въпреки това, сега ще се опитаме да го прочетем и да разберем какво всъщност е имал предвид авторът. Между другото, Кузмин не просто декламирал „Александрийски песни“. През 1921 г. той публикувал ноти към тях. Нотите съществували от самото начало. Още в романа „Крила“ от 1906 г., когато са написани вече така наречените откъси от „Александрийски песни“, мъжки глас под ниските акорди на пиано пее една сякаш обгръщаща песен: „Кога ще те видя, любим град“. Кузмин написал стихове за музика и ето една от най-музикалните „Александрийски песни“:
Нас было четыре сестры, четыре сестры
нас было,
все мы четыре любили, но все имели разные
«потому что»:
одна любила, потому что так отец
с матерью ей
велели,
другая любила, потому что богат был
её любовник,
третья любила, потому что он был
знаменитый
художник,
а я любила, потому что полюбила.
Нас было четыре сестры, четыре сестры
нас было,
все мы четыре желали, но у всех были разные
желанья:
одна желала воспитывать детей
и варить кашу,
другая желала надевать каждый день
новые платья,
третья желала, чтоб все о ней говорили,
а я желала любить и быть любимой.
Нас было четыре сестры, четыре сестры
нас было,
все мы четыре разлюбили, но все
имели разные
причины:
одна разлюбила, потому что муж её умер,
другая разлюбила, потому что друг её
разорился,
третья разлюбила, потому что художник
её бросил,
а я разлюбила, потому что разлюбила.
Нас было четыре сестры, четыре сестры
нас было,
а может быть, нас было не четыре, а пять?
Бяхме четири сестри, четири сестри
бяхме,
всички ние четирите обичахме, но всички имахме различни „защото“:
едната обичаше, защото така баща ѝ
и майка ѝ
бяха казали,
другата обичаше, защото богат беше
нейният любовник,
третата обичаше, защото той беше
прочут
художник,
а аз обичах, защото се влюбих.
Бяхме четири сестри, четири сестри
бяхме,
всички ние четирите желаехме, но всички имахме различни желания:
едната желаеше да възпитава деца
и да вари каша,
другата желаеше да облича всеки ден
нови рокли,
третата желаеше всички да говорят за нея,
а аз желаех да обичам и да бъда обичана.
Бяхме четири сестри, четири сестри
бяхме,
всички ние четирите престанахме да обичаме, но всички
имахме различни причини:
едната спря да обича, защото мъжът ѝ умря,
другата спря да обича, защото приятелят ѝ
се разори,
третата спря да обича, защото художникът
я изостави,
а аз спрях да обичам, защото спрях да обичам.
Бяхме четири сестри, четири сестри
бяхме,
а може би не бяхме четири, а пет?
Този изключително ефектен завършек придава веднага на стихотворението усещане за перспектива, за онзи „продължен призрак на битието, който синее отвъд границата на страницата“, както казваше Набоков. Стихотворението продължава отвъд страницата, отвъд финала. И в това, изглежда, се състои главното очарование на Кузмин, защото той говори винаги за нещо друго. Може би любовта не се изчерпва с тези четири възможни реакции, с тези четири модуса, а съществува някакъв пети вариант, който е най-божественият. „А аз обикнах, защото...“ и ето че това „защото“, което се долавя винаги зад обичайния живот, е най-важното.
Има множество тълкувания. Някои препращат към египетските текстове, към папирусите, към фолклора, към какво ли не, но за мене смисълът е напълно очевиден. Може би не съм прав в своя прочит, но винаги има един неотчетен вариант в живота, който чувстваме, за който копнеем, както е у Ахматова в „Поема без герой“: „От малка се боях от маскираните, / винаги ми се струваше, не зная защо, / че някаква излишна сянка / има сред тях „без лице и име”“ („С детства ряженых я боялась, / Мне всегда почему‑то казалось, / Что какая‑то лишняя тень / Среди них “без лица и названья”“). Усещане, че има още нещо освен това, което виждаме и знаем. В това е всъщност целият Кузмин, цялото му очарование.
Разбира се, „Александрийски песни“ са изключително привлекателни за читателя от Сребърния век и особено за съвременния читател, защото в тях присъства очарованието на източната екзотика. Разбираме прекрасно, че египетската тема — за която Лада Панова написа цял двутомник, разглеждайки рецепцията на Египет в руската култура — е нещо много характерно за Сребърния век. Достатъчно е да си спомним „Египтянин“ на Манделщам:
Я избежал суровой пени
И почестей достиг;
От радости мои колени
Дрожали, как тростник.
И прямо в полы балахона,
Большие, как луна,
На двор с высокого балкона
Бросали ордена.
То, что я сделал, превосходно –
И это сделал я! –
Избегнах тежкото наказание
и почести постигнах;
от радост коленете ми
трепереха като тръстика.
И право в скута на платното,
големи като луна,
в двора от високия балкон
хвърляха ордени.
Това, което направих, е превъзходно –
и това го направих аз! –
...абсолютно точен аналог на египетски надпис.
Защо Египет бил толкова модерен, защо го обичали толкова, защо по материали от египетските мистерии била написана през Сребърния век толкова много безвкусна проза? Това е всъщност много лесно за обяснение. Работата е там, че масонските тайни, както мислели мнозина, водят началото си от знанията на египетските жреци. Смятало се, че тайните на Египет са преминали по-късно в почти всички езотерически учения. В това има някакво свое очарование, особено ако се вземе предвид, че след Блаватская съществувала огромна мода по мистиката, теософията, а по-късно и по антропософията на Щайнер. Естествено, за източник на всички тайни се смятала древноегипетската цивилизация. Тайните на пирамидите, на йероглифите са пикантната екзотика на Сребърния век. Но трябва да се има предвид, че Александрия на Кузмин съвсем не е египетската Александрия. Той рисува съвсем други неща. Строго погледнато, описва по-скоро това, което обича в Средновековието. Кузмин признавал, че най-много обича пейзажите и цитатите от XVIII век. Разбира се, чисто външните белези на Александрия, които се появяват у него, придават някакво романтично очарование на текстовете, но в действителност става дума за нещо съвсем друго. Това е описание на рая така, както той си го представя.
Как песня матери
над колыбелью ребёнка,
как горное эхо,
утром на пастуший рожок отозвавшееся,
как далёкий прибой
родного, давно не виденного моря,
звучит мне имя твоё
трижды блаженное:
Александрия!
Как прерывистый шёпот
любовных под дубами признаний,
как таинственный шум
тенистых рощ священных,
как тамбурин Кибелы великой,
подобный дальнему грому и голубей
воркованью,
звучит мне имя твоё
трижды мудрое:
Александрия!
Как звук трубы перед боем,
клёкот орлов над бездной,
шум крыльев летящей Ники,
звучит мне имя твоё
трижды великое:
Александрия!
Като песен на майка
над люлката на дете,
като планинско ехо,
отзовало се сутрин на пастирски рог,
като далечен прибой
на родно, отдавна не виждано море,
звучи за мен името твое,
триж блажено:
Александрия!
Като накъсан шепот
на любовни под дъбовете признания,
като тайнствен шум
на сенчести гори свещени,
като тамбурин на Кибела велика,
подобен на далечен гръм и на гълъбово
гукане,
звучи за мен името твое,
триж мъдро:
Александрия!
Като звук на тръба преди бой,
крясък на орли над бездна,
шум от крилете на летящата Нике,
звучи за мен името твое,
триж велико:
Александрия!
Разбира се, това е страшна еклектика и тук е натъпкано всичко, което той обича в световната култура. Именно затова Александрия постепенно се превръща за него и в символ на разкоша, и в символ на изтънчеността, и в символ на смъртта, настъпила в най-висшия момент на пресищането:
Вечерний сумрак над тёплым морем,
огни маяков на потемневшем небе,
запах вербены при конце пира,
свежее утро после долгих бдений,
прогулка в аллеях весеннего сада,
крики и смех купающихся женщин,
священные павлины у храма Юноны,
продавцы фиалок, гранат и лимонов,
воркуют голуби, светит солнце,
когда увижу тебя, родимый город!
Вечерен здрач над топлото море,
светлини на фарове в потъмнялото небе,
мирис на върбинка в края на пира,
свежо утро след дълги бдения,
разходка в алеите на пролетна градина,
викове и смях на къпещи се жени,
свещени пауни при храма на Юнона,
продавачи на теменужки, нарове и лимони,
гукат гълъби, свети слънце,
кога ще те видя, роден град!
У Кузмин има една удивителна особеност, съвсем вълшебна и много рядка в руската литература, поради което е смятан за основател на школата на прекрасната яснота, на кларизма, както сам го определя. Не случайно Манделщам го наричал „пойна птица“, а Блок - художник до мозъка на костите. Кузмин съвсем не е моралист. Наистина, да не говорим за прочутото: „Къде ще намеря думи, за да опиша разходката, / шаблито в лед, препечената питка / и на зрелите вишни сладостния ахат?“ („Где слог найду, чтоб описать прогулку, / Шабли во льду, поджаренную булку / И вишен спелых сладостный агат?“). Въпросът не е в култа към наслаждението. Въпросът е в някакво усещане за безгрешност, за невинност на това наслаждение. Може би Кузмин в „Александрийски песни“ е толкова прекрасен именно защото това е невинна, до голяма степен детска радост, някаква органичност на порока, при която той не се възприема като нещо порочно. И смъртта в този свят идва естествено, идва под звуците на далечни флейти, като най-висока точка на насладата, като висша форма на блаженството.
Светът на Кузмин е наистина много уютен, той е напълно лишен от заплахи и това го има дори в късните му стихове, дори в доста страшните неща от загадъчния му мрачен сборник „Параболи“. Знаменитото страшно готическо стихотворение „Тъмните улици раждат тъмни чувства...“, с чието дешифриране се занимаваха доста дълго, но слава Богу, разшифроваха го и разбраха за какво става дума в него. Дори зашифрованият, мрачен Кузмин създава все пак усещане за някаква пълнота на битието, безгрешна, колкото и ужасно да звучи това. Може би именно затова Кузмин писал за гибелта на Князев, главния герой от „Поема без герой“, който се застрелял заради любовта си към Глебова-Судейкина, че ако Всеволод не се бил скарал с него, нямало да се застреля.
Наистина, около Кузмин има един изключително добър и надежден свят сред всичките бури на Сребърния век. Ако вземем поезията на Сребърния век като цяло, тя е тревожна, изпълнена с усещане за апокалипсис, пълна с тайна тревога. На този фон Кузмин е изпълнен с радост, това е най-удивителното у него, дори в най-трагичното му стихотворение: „И ние, като Меншиков в Берьозово, четем Библията и чакаме“, има някакво идилично, кротко смирение, някаква покорност пред съдбата. Може би този хармоничен светоглед произтичал отчасти от факта, че композиторското начало у него било по-силно от поетическото. Той винаги долавял някаква хармония в света.
„Александрийски песни“ породили множество доста ярки подражания. Те въвели в руската поезия на XX век темата за Изтока с неговата безусловна хармония и главно, колкото и да е странно, с липсата на време, защото в поезията на Кузмин времето сякаш наистина не се движи. Между Александрия от I век и тази от XX век няма никаква принципна разлика. Всичко е същото, хората са същите. И александрийската мъдрост (той непрекъснато повтаря, че Александрия е мъдър град) се състои именно в това да игнорираш времето, да не се боиш от него, да съществуваш в него органично. Трябва да кажем, че повечето от текстовете му имат удивително съвременно звучене. Ето, вижте:
Когда я тебя в первый раз встретил,
не помнит бедная память:
утром ли то было, днём ли,
вечером, или позднею ночью.
Только помню бледноватые щёки,
серые глаза под тёмными бровями
и синий ворот у смуглой шеи,
и кажется мне, что я видел это
в раннем детстве,
хотя и старше тебя я многим.
Кога те срещнах за първи път,
бедната памет не помни:
сутрин ли беше, ден ли,
вечер, или късна нощ.
Помня само побледнелите бузи,
сивите очи под тъмните вежди
и синята яка на мургавата шия;
и струва ми се, че съм виждал това
в ранното детство,
макар да съм много по-стар от тебе.
Впрочем, до голяма степен е напълно маловажно дали тези стихове са адресирани към мъж или към жена. Точно така звучат, защото както истинската мъдрост не забелязва външните белези, така истинската любов не прави разлика между възраст и пол. „Александрийски песни“ заличават абсолютно всички граници.
Ты – как у гадателя отрок:
всё в моём сердце читаешь,
все мои отгадываешь мысли,
все мои думы знаешь,
но знанье твоё тут не велико
и не много слов тут и нужно,
тут не надо ни зеркала, ни жаровни:
в моём сердце, мыслях и думах
всё одно звучит разными голосами:
«люблю тебя, люблю тебя навеки!»
Ти си като момче на гадател:
четеш всичко в сърцето ми,
отгатваш всички мои мисли,
знаеш всички мои думи,
но знанието ти тук не е голямо
и не са нужни много думи тук,
тук не трябва ни огледало, ни мангал:
в сърцето ми, в мислите и думите
всичко звучи с различни гласове:
„обичам те, обичам те навеки!“
Това е, разбира се, колкото и да е странно, продължение на традицията на Пушкин, защото виждаме именно Пушкин с неговия свят и хармония, които съвсем не отменят неговата вътрешна трагедия. Трагедиите се случват, но на фона на световната хармония всичко това е доста нищожно. Всички разбираме, че светът е в основата си хармоничен и прекрасен. Разбира се, Кузмин наследява не само „Песни на западните славяни“ с техните забележителни долници. Основно той наследява и късната анакреонова лирика на Пушкин: „Ние се сдвоихме помежду си, / ние сме досущ двойно орехче / под една черупка“ („Мы сдвоились меж собой, / Мы точь‑в‑точь двойной орешек / Под единой скорлупой“). Интонацията е същата – интонация на радостна близост и уют. Това, че тази пушкинова анакреоновщина намерила в лицето на Кузмин единствения си продължител, е особено радостно, защото руската поезия почти не работи с радостта. Само печал и тъга. „И на Музата казах: «Гледай! Твоята родна сестра!»“ („И Музе я сказал: «Гляди! Сестра твоя родная!“), казва Некрасов, гледайки селянката, която бият. А Музата на Кузмин никой не я бие, тя пърха и диша аромата на цветята.
Когда утром выхожу из дома,
я думаю, глядя на солнце:
«Как оно на тебя похоже,
когда ты купаешься в речке
или смотришь на дальние огороды!»
И когда смотрю я в полдень жаркий
на то же жгучее солнце,
я думаю про тебя, моя радость:
«Как оно на тебя похоже,
когда ты едешь по улице людной!»
И при взгляде на нежные закаты
ты же мне на память приходишь,
когда, побледнев от ласк, ты засыпаешь
и закрываешь потемневшие веки.
Когато сутрин излизам от къщи,
мисля си, гледайки слънцето:
„Колко прилича то на тебе,
когато се къпеш в реката
или гледаш към далечните градини!“
И когато гледам в пладнешкия пек
същото това жарко слънце,
мисля за тебе, моя радост:
„Колко прилича на тебе,
когато минаваш по многолюдната улица!“
И при вида на нежните залези,
пак ти в паметта ми изплуваш,
когато, пребледнял от ласки, заспиваш
и затваряш потъмнелите си клепачи.
Ето този безгрешен еротизъм, който залива цялото пространство като слънчева светлина. И ако за финал трябва да потърсим нещо най-весело, най-мило:
Что ж делать,
что багрянец вечерних облаков
на зеленоватом небе,
когда слева уж виден месяц
и космато‑огромная звезда,
предвестница ночи –
быстро бледнее,
тает
совсем на глазах?
Что путь по широкой дороге
между деревьев мимо мельниц,
бывших когда‑то моими,
но промененных на запястья тебе,
где мы едем с тобой,
кончается там за поворотом
хотя б и приветливым
домом
совсем сейчас?
Что мои стихи,
дорогие мне,
так же как Каллимаку
и всякому другому великому,
куда я влагаю любовь и всю нежность,
и лёгкие от богов мысли,
отрада утр моих,
когда небо ясно
и в окна пахнет жасмином,
завтра
забудутся, как и всё?
Что перестану я видеть
твоё лицо,
слышать твой голос?
Что выпьется вино,
улетучатся ароматы
и сами дорогие ткани
истлеют
через столетья?
Разве меньше я стану любить
эти милые хрупкие вещи
за их тленность?
Какво да се прави,
че багрите на вечерните облаци
са в зеленикавото небе,
когато отляво вече се вижда месецът
и косматата огромна звезда,
предвестница на нощта –
бързо бледнее,
топи се
съвсем пред очите ни?
Че пътят по широкия друм
между дърветата, покрай мелниците,
които някога бяха мои,
но са разменени за гривни за тебе,
където пътуваме с тебе,
свършва там зад завой
макар и с приветлив
дом
съвсем сега?
Че моите стихове,
скъпи за мене,
както за Калимах
и за всеки друг велик,
в които влагам любов и цялата нежност,
и леките, дарени от боговете мисли,
отрада на моите утра,
когато небето е ясно
и в прозорците ухае на жасмин –
утре
ще бъдат забравени,
както и всичко останало?
Че ще престана да виждам
твоето лице,
да чувам твоя глас?
Че ще се изпие виното,
ще се изпарят ароматите
и скъпите тъкани
ще изтлеят
след столетия?
Нима по-малко ще обичам
тези мили крехки неща
заради тяхната тленност?
Странно е, че Цветаева твърди същевременно, че за нейните стихове „ще дойде свой ред, като за скъпоценни вина“, и това я утешава. На Кузмин, напротив, много му харесва, че и вината ще се изпият, и стиховете ще бъдат забравени, и тъканите ще изтлеят. Ето тази тленност му е мила, колкото и да е странно, защото ако всичко това не беше толкова краткотрайно, ако за гривни на китките не бяха продадени горите, тези гори нямаше да са толкова мили.
Кузмин възприема всичко това като нормален, прекрасен ход на нещата. Може би именно благодарение на това тези крехки, странни стихове преминали напълно невредими през всичките кошмари на XX век. Четем ги до днес и ги помним. Кушнер си спомня, че най-щастливата покупка на книга в живота му били купените с първата му заплата „Александрийски песни“ на Кузмин от прочутия „Букинист“ на Литейний проспект. Нито една книга не му е донесла толкова радост. Просто да я носиш към вкъщи, да я поставиш на рафта. И наистина, от самия факт, че Кузмин присъства до нас, ни става някак си по-уютно и по-радостно да живеем. Не е ли точно това, което очакваме от всяка истинска поезия?
В наше време хомосексуалността не се смята за особен грях. В какво точно се състои греховността му? В това, че той не изпитва тревога, вина, срам? Нима е грешно да се наслаждаваш и да се радваш на живота на фона на задаващата се катастрофа?
Не, съвсем не е грешно. Ще кажа нещо повече – може би в това да се радваш на живота на фона на настъпващата катастрофа има някакъв особен подвиг. В това да усещаш тревога, вина и грях няма нищо чудно, ние го умеем твърде добре. Но да извличат от живота радост и смисъл умеели малцина.
Какъв е тук всъщност проблемът? Сама по себе си хомосексуалността е доста преувеличен проблем. Още Веничка Ерофеев пишеше за това в „Москва – Петушки“, помните ли? „На публиката какво ѝ е сега в главата? Само един хомосексуализъм. Е, и арабите са им в главата, Израел, Голанските възвишения, Моше Даян. Но ако прогоним Моше Даян от Голанските възвишения, а арабите с юдеите помирим – какво ще остане тогава в главите на хората? Само един чист хомосексуализм“. Това е едно много справедливо мнение.
Защо хомосексуализмът вълнува всички толкова много, особено днес в Русия? Защото в Русия съществува култ към нормата, към нормалността. Тази норма се определя единствено от вкусовете на мнозинството. Има култ към мнозинството и любов трябва да се прави така, както го прави мнозинството, а ако ти се е случило да обикнеш същество от своя пол – няма значение дали е момче или момиче, – това е девиация. Нещо много важно за Русия: дори не е задължително да промениш ориентацията си, не си длъжен да се превъзпитаваш, а трябва непрекъснато да се обливаш в сълзи, да страдаш, да се срамуваш, да се каеш по всевъзможни начини. Между другото, хомосексуализмът бил доста разпространен в руската култура. Като минимум бисексуален бил главният идеолог на руската държавност Константин Леонтиев. Хомосексуалността била доста широко разпространена в средите на най-закоравелите патриоти. Един от идеолозите на руския патриотизъм бил например Евгений Харитонов – такъв хомосексуалист, че няма накъде повече, а именно той говори непрекъснато за необходимостта от силна държава, от жестоко потисничество. Това явно го възбужда по някакъв особен мазохистичен начин. Но ужасът е именно там, че от руския хомосексуалист и изобщо от руското отклонение – без значение какво е то: евреин, дебел, очилат – се изисква през цялото време да се мъчи и да се кае за това, че не се вписва в парадигмата на мнозинството.
Това е всъщност една доста гнусна гледна точка. Може би именно затова Кузмин изглежда толкова предизвикателно на фона на руската култура, защото не се кае, защото се чувства прав. Постепенно започнали да му прощават това и дори да го обичат заради него. В парадигмата на каещия се хомосексуалист той не се вписвал изобщо. Струва ми се дори, че заради тази негова вътрешна сила различните руски хомофоби започнали постепенно да го уважават. Изводът тук е само един: ако умееш да съществуваш органично в своята ориентация, тегло или цвят на косата, постепенно ще спрат да те преследват, ще започнат да те обичат и дори малко да ти се прекланят.
БЕЛЕЖКИ
1. Долник (рус. дольник) - вид стихотворен размер, междинна форма между силабо-тоническата и тоническата система. Често срещан е в руската поезия от началото на XX век.
Чух наскоро по BBC края на предаване за една жена с необикновена съдба – някоя си Наталия Сергеева. Нещо фантастично за едно кученце, заради което едва не се провалил десантът на съюзниците в Нормандия.
Стана ми интересно: нима е възможно това? Започнах да търся и открих дневника на същата тази Сергеева (казвала се Лили, а не Наталия – сменила руското си име). Книгата е доста рядка, не е преиздавана почти половин век. Всички приключения и преживявания са описани подробно, ден по ден. Усеща се силен характер, някаква особена безразсъдност и освен това необикновен чар, с който единствено може да се обясни загадката на агент Treasure.
Лили-Наталия Сергеева
Но тази история трябва да се разказва по ред.
През 1940 година, малко след поражението на Франция, една 25-годишна парижанка от руски произход (между другото, племенница на генерал Милер – същият онзи, когото чекистите отвлекли) предложила услугите си на Абвера.
Немците я приели с разтворени обятия, което не е изненадващо. Първо, тази дъщеря на белоемигранти имала роднини в цяла Европа и, което е особено важно, в Англия. И второ, Лили била знаменитост. Още като съвсем младо момиче прекосила пеша цяла Европа и написала за това книга. А точно преди войната съвсем сама стигнала с велосипед от Париж до Сайгон.
Това и в днешно време е рисковано пътешествие, а представете си през 1940 година…
Освен това, Сергеева била талантлива художничка, което също имало значение, защото за шпионина от онова време важна роля играели зрителната памет и умението да се правят „кроки“ (от фр. croquis `скица, чертеж` - бел. прев.) – точни рисунки на терена.
Но предполагам, че най-голямо впечатление на офицерите от германското разузнаване направила самата Сергеева. Тя е била дръзка, взискателна и безстрашна – истинска, стопроцентова търсачка на приключения. Не често в ръцете на вербовчиците попадал такъв човешки материал.
Цялата първа половина от дневника се чете като комедия на абсурда, развенчаваща мита за германската акуратност и смъртоносната ефективност на Абвера.
Постоянни гафове, пропуски, идиотски недоразумения, некомпетентност, нехайство и кафкианската заплетеност на германския бюрократичен лабиринт довели до това, че не успели да прехвърлят Сергеева в чужбина – забележете! – ЦЕЛИ ТРИ ГОДИНИ. В случая имало и изгубени шифрограми, и радиограми, изпратени на грешен адрес, и началник, преживяващ любовна драма в най-неподходящия момент. (Подозирам, че точно така се случват нещата в реалния живот на шпионите – секретността е съпътствана винаги от хаос, безсмислици и неразбории.)
Рисунка на Лили
В крайна сметка едва през есента на 1943 година Лили се озовала най-после в неутрална Испания.
По план Сергеева трябва да се яви в британското консулство за виза, което изпълнила надлежно.
Попитали я: „Отивате в Англия, за да се видите със своите роднини ли?“
„Не — отговорила Лили. — Отивам да шпионирам за немците“.
„Благодаря — казал след кратко мълчание невъзмутимият англичанин. — Работата ми е много скучна, а вие ме развеселихте“.
Не повярвали веднага на младата парижанка, че се е оставила нарочно да бъде завербувана от Абвера и чакала търпеливо прехвърлянето си зад граница, за да стане двоен агент. Лили обяснява в дневника си своя план за лична война с фашизма, съставен и осъществен индивидуално, по следния начин: „Това е от яростта на една жена, която не може да се сражава с оръжие в ръка“.
Но скоро британците разбрали какъв късмет са извадили и Лили получила кодовото си име Treasure (Съкровище).
Лили и асът на шпионажа Емил Климан
Оказало се, че тя е личен агент на прочутия майор Климан, куратор на германската разузнавателна мрежа в Англия. И задачата, която Сергеева получила, била с наистина епохално значение.
Немците очаквали десант на съюзниците, но не знаели къде да съсредоточат основните си сили – в Нормандия или в Па дьо Кале. Сергеева трябвало да се установи в югозападната част на Албион и да разбере дали няма струпване на войски и плавателни съдове срещу крайбрежието на Нормандия.
Възниква въпросът: защо Климан се доверявал толкова безрезервно на сведенията на една-единствена агентка? Вероятно причината е в прословутия „човешки фактор“. Лили притежавала феноменална дарба да вдъхва доверие. Иначе коравият абверовец не би плакал на рамото ѝ за своята любовна драма.
Как да не го обичаш?
Дотук всичко прилича горе-долу на обикновен шпионски сюжет. Но това е само защото не съм разказал още за кученцето.
Лили имала фокстериер на име Бабс, когото обичала, изглежда, повече от всичко на света. Немците се примирили с факта, че Сергеева ще замине на мисия с куче: такова било задължителното условие на своенравната агентка. Климан преценил, че за конспирацията това е дори добре – кой би заподозрял в шпионаж някаква глупачка с къдрици и сладко пале?
По време на срещата си със служителите на английското МИ-6 Лили заявила, че не иска нито пари, нито награди, но без Бабс няма да лети за Англия.
Мила женска прищявка, помислили си англичаните и обещали, че Бабс ще бъде доставен от Гибралтар отделно, малко по-късно.
Но излъгали. По закон кучето трябвало да прекара шест месеца в карантина и никаква сила, никакви висши съображения не можели да променят това. Защото правовата държава е ужасно досадно нещо. Тя не признава изключения.
Лили била потресена от това вероломство до дъното на душата си. Тя вършела своята работа, водела радиоигра, захранвала немците с дезинформация. Но се разочаровала от англичаните и всеки ден ги ядосвала с упреци и скандали. Британците изобщо не ѝ харесали. В дневника ѝ пише: „Възхищавам се на упоритостта, хладнокръвието и издръжливостта на англичаните. Но не бих искала да бъда като тях. Аз искам да обичам и да мразя, да чувствам, да вибрирам, да живея. А те са студени, сковани, непроницаеми“. (Все пак тя била истинска рускиня – кръвта на вода не става.)
Един характерен щрих към нрава на капризната дама.
В началото на 1944 година открили у Сергеева тежко заболяване на бъбреците, изискващо незабавна хирургическа намеса. Лили отказала, защото това щяло да провали цялата радиоигра. „Не бива да се отлага операцията, иначе след шест месеца ще умрете“, казали ѝ лекарите. „Нищо — отговорила тя, — по това време ще бъдем вече във Франция“.
И точно тогава дошла вестта, че мъчещото се в карантина кученце починало.
Покрусена от скръб, Лили започнала да мисли за отмъщение. Тя имала кодов знак, получен от Климан: авариен сигнал, че работи „под контрол“. Ако радистката дадяла на Абвера да разбере, че предава дезинформация, десантната операция щяла да се провали, Вторият фронт нямало да бъде открит и било много вероятно войната да свърши по съвсем различен начин – заради фокстериера Бабс и строгостта на британската карантинна служба…
Не, Лили не направила това. Но веднъж споделила за изкушението си пред началството, което... Е, можете да си представите реакцията на началството.
Неуравновесената радистка била заменена с друга и играта била доведена до край, а лейтенант Сергеева била прехвърлена от разузнаването в армията. Кучешкият апокалипсис не се състоял.
Трябва да кажем, че доверието на немците към сведенията на Лили било толкова голямо, че дори след десанта в Нормандия Вермахтът още цял месец и половина държал най-боеспособните си части в Па дьо Кале, очаквайки от основния десант.
Тази жена ми харесва ужасно много. Защото била много... жена. Ако обичаш – пък било то и фокстериер, да не се замисляш за рационалност и чувство за мярка. Когато на едната везна е любовта, а на другата – целият свят, да направиш избора си без колебание. Мисля, че всеки мъж би искал да го обичат така, както Лили обичала своя Бабс.
И още нещо. Книгата на Сергеева се казва „Сама срещу Абвера“, но в първото издание заглавието било авторското: просто „Сама“. И в това е, според мене, ключът. Има такива хора, които са със света в режим тет-а-тет. Съвсем сами прекосяват пеша Европа, сами пътуват с велосипед през Азия, сами водят война с фашизма и ако имат някой наистина близък, то това е най-много едно куче. Вероятно Лили Сергеева е била от тази порода.
А в диагнозата английските лекари сгрешили. Със своята пренебрегната болест Лили живяла не шест месеца, а цели шест години. Починала на тридесет и пет. И да се надяваме, че се е събрала на оня свят със своя Бабс.
„Гражданинът Хикс“ е най-неутралното прозвище, което Чикатило получил. „Ростовския изкормвач“, „Бесният звяр“ и „Горският убиец“ са имената, с които го наричали по-често.
Анатолий Сливко се опитва да помогне
Разследването буксувало. Нови жертви на неуловимия маниак се появявали със завидна редовност, а органите на реда не знаели какво да правят. И заместник-началникът на следствения отдел към Прокуратурата на РСФСР Исса Магомедович Костоев решил да се консултира... с един престъпник. За помощ той се обърнал към печално известния Анатолий Сливко, който очаквал изпълнението на смъртната си присъда в затвора в Новочеркаск.
Иса Магомедович отишъл там през септември 1989 г. Но това посещение не оправдало надеждите му. Серийният убиец не успял да каже нищо съществено. Той, подобно на следователите, предположил, че трябва да се търсят двама убийци. Един, който ходи на лов за момчета, а друг – на момичета. След това Сливко добавил, че милиционерите нямат шансове да разкрият маниаците. Няколко часа след заминаването на Костоев „заслужилият мъчител“ (игра на думи: Сливко имал звание „заслужил учител“ – бел. ред.) бил разстрелян.
Анатолий Сливко
Иса Магомедович се върнал мислено четири години назад, когато била обявена операция „Лесополоса“. Кървавият маниак продължавал да убива, следствието тъпчело на едно място, а ситуацията се нажежавала. Само за август 1985 година убиецът лишил от живот две осемнадесетгодишни момичета. Началството притискало и изисквало резултати, защото случаят бил взет под контрол от ЦК на КПСС. Именно под неговия прицел започнала операцията „Лесополоса“. Тази операция била най-мащабната за цялото съществуване на страната. Най-добрите следователи и криминалисти от целия Съветски съюз работели ден и нощ, опитвайки се да попаднат на следите на убиеца. Работата вряла и кипяла. Органите на реда проверили общо около двеста хиляди души, успели междувременно да разкрият над хиляда престъпления и да поставят под отчет близо шест хиляди души. Военни хеликоптери патрулирали над горските пояси, прилежащи към железопътните линии, но Гражданинът Хикс бил неуловим.
Виктор Бураков, който оглавявал специалната оперативна група, се обърнал за консултации към психиатъра Александр Олимпиевич Бухановский. След като се запознал със случая, той казал своята дума: трябва да се търси най-обикновен, неизпъкващ с нищо човек. Който най-вероятно има и семейство, и работа. Бураков не очаквал, разбира се, такъв отговор... Опитали се да заловят маниака със стръв, като за тази цел служителки на органите на реда, преоблечени в цивилни дрехи, не излизали буквално от влаковете. Милиционерите държели под контрол целия участък от Таганрог до Салск. Общо операцията „Лесополоса“ „изяла“ на държавния бюджет около десет милиона рубли.
Исса Магометович Костоев
Активна помощ на милиционерите оказвали и доброволните отряди. Цинизмът на ситуацията се състоял в това, че маниакът също би доброволен отрядник. И съответно се „опитвал“ с всички сили да залови себе си. Участвайки в хайките, серийният убиец знаел всичко за придвижването на органите на реда. Въпреки това инстинктът му за самосъхранение се оказал по-силен, затова през 1986 г. се притаил и изчезнал от полезрението. А през 1987 г. извършил поредица от убийства извън Ростовска област. И само той знаел, че в сметката му вече има тридесет и четири жертви.
Маниак № 1 на СССР
И все пак операция „Лесополоса“ дала нужния резултат. В края на есента на 1990 г. серийният убиец извършил последното си убийство. Неговият избор паднал върху младата Светлана Коростик, която се занимавала с проституция. Така че за убиеца не било трудно да я примами в гората. След като се разправил със Светлана, убиецът „се появил“ край железопътната спирка „Лесхоз“ и срещнал един милиционер. Милиционерът се заинтригувал от външният вид на мъжа, защото бил в официален костюм и с вратовръзка, иначе казано - не приличал изобщо на обичайните гъбари, любители на тихия лов. Поискал паспорта му. Станало ясно, че това е Андрей Романович Чикатило. След като записал името и фамилията му, служителят на реда го пуснал. А само няколко дена по-късно край спирка „Лесхоз“ открили тялото на Светлана. Естествено, много бързо изплувала и фамилията на мъжа с вратовръзката. Костоев проверил информацията. Оказало се, че Чикатило е бил вече задържан през 1984 г. по подозрение в убийства, но тогава бил освободен поради липса на доказателства. Заподозреният бил поставен под наблюдение. И на 20 ноември 1990 г. бил арестуван.
След ареста последвал обиск. В апартамента му милиционерите открили над двадесет кухненски ножа, както и куфарче, в което имало вазелин, въже и още едно хладно оръжие. Точно същото съдържание имало в куфарчето му и през 1984 г., когато Чикатило бил задържан за първи път. След експертиза се изяснило, че отпечатъкът от подметката на обувката на мъжа съвпада със следа, открита до една от жертвите. Станало ясно – „Ростовският изкормвач“ е Чикатило. Оставало само това да бъде доказано.
Андрей отричал всичко и се държал спокойно. Нервничели, напротив, милиционерите. Те нямали преки доказателства срещу Чикатило, а срокът за задържане изтичал. Тогава било решено на преговорите да бъде изпратен Бухановский. По време на разговора с него Чикатило заплакал неочаквано и си признал всичко.
Органите на реда разбрали, че Андрей е роден в село Яблочное, Сумска област. А се появил на бял свят през октомври 1936 г. Детството му било трудно, гладно и мизерно. Дядо му бил разкулачен, а баща му бил обявен за „изменник на Родината“, защото попаднал в плен по време на войната. Майка му често изливала върху него натрупаната си злоба. Андрей разказал и за своя по-голям брат, който бил изяден по време на глада в Украйна през 1933 г. Но милиционерите не успели да установят дали Степан Чикатило е съществувал наистина, или майката е измислила тази история, за да плаши Андрей. Но така или иначе, маниакът признал пред Бухановский, че след чутото в него се събудил интерес към канибализма. Споделил и за една своя младежка драма: първият му сексуален опит се оказал неуспешен и това нанесло тежък удар върху неговата психика. Оттогава започнали проблемите му с потентността и Андрей започнал да се страхува от жените.
Органите на реда научили с изненада, че Чикатило завършил няколко висши образования (три: инженерно, филологическо и идеологическо – бел. ред.), отбил военната си служба и създал семейство, което имало деца. Тогава се появили проблеми в работата му. Андрей, като станал учител, започнал да проявява нездрав интерес към своите ученици. Опитал се да съблече едно от момичетата, но претърпял неуспех. Ръководството на интерната, където работел бъдещият маниак, потулило случая, като просто помолило педагога да напусне „по свое желание“.
Семейството на Чикатило се преместило от Новошахтинск в Шахти – град в Ростовска област. Именно тук Андрей извършил първото си престъпление. От ръцете му загинала деветгодишната Лена Закотнова. Но убийството на момичето било приписано на Александър Кравченко, който впоследствие бил разстрелян (струва си да отбележим, че и до днес не е известно със сигурност кой е убил Лена, защото участието на Чикатило също не е доказано).
А после Чикатило ходел на лов и за момчета, и за момичета, и за възрастни жени. Той убивал с особена жестокост – режел с нож, избождал очи, отхапвал носове, езици, зърна и полови органи. При това често изяждал всичко това. Насилник, педофил, некросадист, некрофил и канибал – всички тези термини характеризират Чикатило.
Чикатило в съдебната зала
„Ростовския изкормвач“ бил изправен пред съда през пролетта на 1992 г., а разглеждането на делото приключило чак през есента. Чикатило се опитвал да се спаси по всякакъв начин. Правел се на луд с надеждата, че това ще му помогне да избегне разстрела. Късал дрехите си, крещял, че е забременял – изобщо, държал се максимално неадекватно. Но опитите му се провалили; експертизата доказала, че Андрей е извършвал престъпленията си съзнателно.
Чикатило бил признат за виновен за петдесет и три убийства и бил осъден на най-тежкото наказание. През февруари 1994 г. бил разстрелян. Между другото, Бухановский поискал да му дадат мозъка на Андрей за изследване. Но му отказали, защото по онова време екзекуциите се извършвали чрез изстрел в тила. Александр Олимпиевич бил убеден, че Андрей имал не просто раздвоение, а разтроение на личността. Първа личност – обикновен гражданин на Съюза, втора – маниак-канибал, и трета – буйстващ луд, който се проявил в съдебната зала.
(За откриването на прионите - нов биологичен принцип за инфекция)
Стенли Прусинър е американски невролог и биохимик, чиято работа буквално пренаписа правилата на съвременната биология. Неговото научно дело е класически пример за това как един изследовател може да се изправи срещу общоприетото мнение и накрая да се окаже прав, печелейки Нобелова награда за откритие, което първоначално е било определяно от мнозина като научна ерес.
През 70-те години на миналия век медицината се бори с група странни заболявания, които разрушават мозъчната тъкан, като болестта на Кройцфелд-Якоб при хората и скрапи при овцете. По това време научната общност вярва, че тези дегенеративни процеси се причиняват от мистериозни „бавни вируси“, които имат изключително дълъг инкубационен период. Прусинър се заема сериозно с този проблем през 1972 г., подтикнат от личната драма на негов пациент, починал от деменция, причинена именно от Кройцфелд-Якоб.
След години на упорити изследвания, през 1982 г. Прусинър публикува хипотеза, която шокира научния свят. Той твърди, че инфекциозният агент не е нито вирус, нито бактерия, нито какъвто и да е познат микроорганизъм. Той установява, че този агент не съдържа никакъв генетичен материал — нито ДНК, нито РНК. Прусинър нарича този нов тип патоген „прион“ (от английското prion – съкращение от proteinaceous infectious particle).
Според теорията на Прусинър, прионът е нормален протеин, който се намира в клетките на бозайниците, но е придобил неправилно нагъната пространствена структура. Опасността се крие в способността на този „сгрешен“ протеин, при контакт с нормалните протеини, да ги принуждава също да променят формата си по негов модел. Това предизвиква разрушителна верижна реакция, която води до натрупване на протеинови плаки, превръщане на мозъчната тъкан в гъбоподобна маса и неизбежна смърт на невроните.
Прусинър преминава през десетилетие на остри критики и скептицизъм, защото идеята за инфекция без нуклеинови киселини противоречи на фундаментална догма в биологията. Въпреки това, той доказва методично правотата си чрез поредица от експерименти. Признанието идва през 1997 г., когато му е присъдена Нобелова награда за физиология или медицина. Наградата е историческа, защото Прусинър е един от малкото лауреати в тази категория, получили отличието самостоятелно, без да го споделят с други учени.
Днес неговото откритие е в основата на изследванията на редица невродегенеративни заболявания. Учените проучват дали механизми, подобни на прионните, стоят в основата на болести като Алцхаймер и Паркинсон. Стенли Прусинър продължава своята активна дейност и днес като директор на Института за невродегенеративни заболявания към Калифорнийския университет в Сан Франциско, посвещавайки усилията си на намирането на терапия за тези фатални състояния.
ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС
ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС
Както вече разбрахме, едно е да знаем, че в различните Евангелия се говори за думите, делата и преживяванията на Исус, а съвсем друго е да знаем какво в действителност се е случило през Неговия живот. Всичките Евангелия са различни; всяко от тях дава свое разбиране за това кой е бил Исус, какво е казвал и какво е вършил. Една от най-интересните задачи на изследванията на Новия завет е разпознаването какво се е случило всъщност зад това, за което говорят писмените свидетелства.
Трудности с източниците
Единственият начин да разберем какво е говорила и правила дадена личност от миналото (независимо дали става дума за Соломон, Юлий Цезар, Исус, Наполеон или Ейбрахам Линкълн), е да проучим източниците от този период, които могат да ни дадат информация. Повечето от нашите източници за миналото са литературни; тоест - текстове, написани от автори, позоваващи се на думите и делата на дадената личност. Но на източници от този вид не може да се разчита винаги. Дори разказите на очевидци могат да бъдат вътрешно противоречиви, а съвременният на тогавашните събития наблюдател нерядко не е в състояние да разбере какво точно се е случило. Нещо повече, що се отнася до далечното минало, основната маса от нашите източници не произхожда от очевидци, а от по-късни автори, които преразказват слухове и предания, които са чули.
Повечето историци ще се съгласят, че за реконструкцията на минало събитие (или на живота на личност от миналото) в идеалния случай бихме искали да разполагаме с източници, които са:
• многобройни, така че да могат да бъдат сравнявани помежду си;
• близки по време до самото събитие, за да бъде по-малка вероятността да се основават на мълвата;
• създадени независимо един от друг, така че авторите им да не са се наговаряли;
• непротиворечащи помежду си – използването на различни източници не би довело до грешка;
• вътрешно съгласувани, така че да дават съществено основание да им се доверим;
и
• безпристрастни към предмета на изложение, така че авторите да не изкривяват повествованието в името на свои лични цели.
Имайки предвид всичко това, какво можем да кажем за нашите източници на информация при търсенето на историческия Исус? Можем да разделим обектите на нашето разглеждане на две широки категории: нехристиянски (тоест юдейски и езически) и християнски.
Нехристиянски източници
Първото, което трябва да кажем за езическите (тоест неюдейските и нехристиянските) източници, е, че Исус не се споменава в нито един съвременен нему източник или, по същество, в източниците от целия I в. на християнската ера. Точка. Разполагаме с голямо количество документи от това време от изследователи на религиите, философи, историци, учени, поети и литературни дейци от всякакъв вид. В нито един документ от какъвто и да е вид не се появява името на Исус.
Ако се ограничим с езическите източници, отнасящи се до столетието след смъртта на Исус (30–130 г. н.е.), ще открием все пак няколко препратки към него. Първата се съдържа в писмо, написано през 112 г. от римски аристократ на име Плиний, наместник на една от провинциите в Мала Азия (съвременна Турция), който посочва, че в неговата област се появили християни, почитащи Христос „като Бог“. Това е всичко, което се казва за Исус, но не се съобщава нищо за Неговия живот или смърт. Другата единствена точна препратка се появява няколко години по-късно в съчиненията на Тацит, римски историк, който в своя разказ за Рим пише за това как през 64 г. римският император Нерон изкарал християните виновни за големия пожар в Рим, защото вероятно той заповядал да бъде подпален. Тацит посочва, че християните били последователи на Христос, когото „прокураторът Понтий Пилат екзекутирал по времето на Тиберий“ (Анали, 15:44). Това не е чак толкова много, но поне тези сведения показват, че в началото на II в. сред литературния елит на Рим било известно нещо за Исус.
От юдейските източници от този период (разбира се, юдейските писатели не били толкова много, колкото езическите) не може да се научи много повече. Но все пак Исус се споменава два пъти в съчиненията на юдейския историк Йосиф Флавий от 93 г., в неговата двадесета книга на „Юдейски древности“. На едно място Флавий просто споменава, че Исус бил наричан месия и имал брат на име Яков. Другото му сведение е по-дълго и от него става ясно, че Йосиф Флавий знаел, че Исус имал репутацията на мъдър човек, че вършел удивителни неща, че имал много последователи и че бил осъден на разпъване от Пилат по подстрекателство на юдейските лидери. Това също не ни дава достатъчно информация, ако искаме да разберем какво е казвал и правил в действителност Исус приживе и какво е довело до смъртта Му. За изненада на много читатели, Йосиф Флавий и езическите източници не казват нищо повече. Ако Исус действително можел да лекува болни, да изгонва демони, да контролира природните сили и да възкресява мъртви – защо за Него не се разказвало повече? Един възможен извод е, че Исус е живял и проповядвал наистина, но известията за Неговите чудеса не били широко познати извън кръга на Неговите последователи. И така, какво можем да кажем за източниците, които са оставили те?
Християнски източници
Разбира се, ние не разгледахме всички написани някога евангелия за Исус, но изучихме някои от най-ранните евангелия извън Новия завет. За повечето читатели не е трудно да разберат, че почти във всеки случай останалите евангелия предоставят не надеждна от историческа гледна точка информация за това какво е казвал и правил Исус, а по-късни предания. Историческият Исус не е убивал своите другари в игрите, нито е погубил учителя си на петгодишна възраст; Той не излязъл от гробницата Си, висок колкото планина; не преподавал гностически митове от библиотеката в Наг Хамади. Неканоничните евангелия са безкрайно увлекателни и действително важни за разбирането на това как се е развивало християнството през следващите векове, но не помагат особено за установяването на това какво в действителност е говорил и вършил Исус.
Разбира се, в Новия завет има още двадесет и три книги освен четирите евангелия, така че някой би могъл да се надява, че в тях се съдържат истории от живота на Исус. Но, за съжаление и за изненада на много читатели, в тях може да се намерят съвсем малко неща. Дори апостол Павел, нашият най-ранен автор, съобщава много малко какво е говорил и правил Исус в интервала между Своето раждане и Своята смъртта. Можем да структурираме лесно цялата информация, която дава Павел, като просто прочетем внимателно неговите писма. За вашата схема няма да ви трябва лист, по-голям от 3x5 инча (виж карето „Препратки на Павел към историческия Исус“). Другите новозаветни писатели съобщават дори още по-малко.
Независимо дали ни харесва или не, ако искаме да научим нещо за историческия Исус, сме повече или по-малко ограничени до изучаването на разказите за Неговия живот и смърт, съдържащи се в четирите евангелия на Новия завет. Това не е защото в основата на тази историческа задача стоят религиозни мотиви и теологични въпроси, нито защото само християните се интересуват от този въпрос. А защото те са нашите най-ранни източници и единствено те биха могли да ни дадат каквато и да е информация, която не произтича от предания и не се е появила значително по-късно.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Свидетелството на Йосиф Флавий
Може би най-спорният откъс в цялото творчество на Йосиф Флавий е неговото описание на Исус в осемнадесета книга на „Юдейските древности“: „По това време живял Исус, мъдър човек, ако изобщо може да бъде наречен човек. Той извършил изумителни дела и стана наставник на онези хора, които приемали охотно истината. Той привлякъл към себе си мнозина юдеи и елини. Той бил Христос. По настояване на наши влиятелни лица Пилат Го осъдил на кръст. Но тези, които Го обичали по-рано, не са престанали да го обичат и сега. На третия ден Той им се явил отново жив, както възвестили за Него и за много други Негови чудеса боговдъхновените пророци. И до днес още съществуват така наречените християни, именуващи се така по Неговото име (18.3.3)“.
Над тази характеристика на Исус изследователите си блъскат отдавна главите. Защо Йосиф, благочестив юдей, който не възнамерявал да става християнин, признава открито вярата си в Исус, предполагайки, че Той бил нещо повече от човек, нарича Го Месия (а не просто съобщава, че други мислели така) и заявява, че възкръснал и по този начин било изпълнено пророчеството?
Повечето учени признават, че този проблем може да бъде разрешен, ако се изследва как и от кого се разпространявали съчиненията на Йосиф Флавий през вековете. Защото те не били запазени от евреите, мнозина от които го смятали за изменник заради поведението му по време и след войната с Рим. Напротив, именно християните преписвали съчиненията на Йосиф Флавий в продължение на векове. Възможно ли е това споменаване на Исус да е било леко „подобрено“ от християнски писар, който искал да изобрази Йосиф като по-възприемчив към „истинската вяра“?
Ако премахнем от този откъс прохристиянските вставки, според едно от най-убедителните скорошни изследвания ще получим следното: „Около това време живеел Исус, мъдър човек. Той извършил изумителни дела и станал наставник на онези хора, които охотно приемали истината. Той привлякъл към себе си мнозина юдеи и елини. По настояване на наши влиятелни лица Пилат Го осъдил на кръст. Но тези, които Го обичали по-рано, не са престанали да го обичат и сега. И до днес още съществуват така наречените християни, именуващи се така по Неговото име“ [1] .
Обаче при използването на тези Евангелия като исторически източници също възникват трудности. Не казвам, че са спорни като литературни изображения на Исус или като свидетелства на вярата. Просто в момента ги разглеждам като исторически източници, които могат да ни дадат действителна информация за това какво наистина е говорил и правил Исус. При работа с Евангелията именно тук възникват трудности поради причини, за които вече споменахме. В тях не се твърди, че са написани от очевидци, и почти със сигурност не са написани от очевидци (дори и да бяха, това не означава автоматично, че са точни). Те са написани в периода между 35 и 65 години след смъртта на Исус от хора, които не Го познавали, живеели в други страни и говорели на друг език. Евангелията не са онзи вид многобройни, ранни и независими източници, на каквито се надява историкът. Спомнете си: две от тях (от Матей и от Лука) са използвали третото (от Марк) като свой първоизточник. Още по-тревожно е това, че тези Евангелия не съвпадат на много места, различават се в много отношения и се характеризират с разминавания и дори противоречия.
Наличието на толкова много разминавания се обяснява, на първо място, с това, че авторите са заимствали своите истории от устната традиция. След смъртта на Исус (а всъщност и преди нея) хората разказвали истории за Него. Тези истории се разпространявали в устна форма, година след година, десетилетие след десетилетие. Не бива да се мисли, че понеже Древният свят притежавал предимно устна култура, а не писмена (защото мнозинството било неграмотно), хората се стараели да не променят изобщо разказваните истории (както понякога твърдят някои съвременни християнски апологети). Всъщност, ако антропологичните изследвания на устните култури са ни научили все пак на нещо, то е, че подробностите в историите се променяли непрекъснато, защото разказвачът адаптирал винаги разказа в зависимост от аудиторията и ситуацията.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Препратки на Павел към историческия Исус
Студентите понякога остават изненадани, когато научат колко малко информация за историческия Исус може да се извлече от онези съчинения в Новия завет, които не влизат в състава на четирите Евангелия. Апостол Павел, който лично не познавал Исус, но който вероятно познавал някои от Неговите ученици, съобщава най-много подробности. За съжаление, информацията не е голяма. Павел казва, че Исус:
• бил роден от жена (Гал. 4:4);
• роден е като юдей (пак там);
• имал братя (1 Кор. 9:5), името на единия от които е Яков (Гал. 1:19);
• службата Му преминала сред юдеите (Рим. 15:8);
• имал дванадесет ученици (1 Кор. 15:5);
• установил тайнството Евхаристия (пак там, 11:23–25);
• бил предаден (не е ясно дали Павел знае това, или всъщност говори за нещо друго; той пише, че Исус събрал всички на Тайна вечеря „в нощта, в която бил предаден“ (пак там, 11:23), и е възможно да има предвид, че е бил „предаден от Господ на смърт“, а не „предаден“ със зла умисъл);
• бил разпънат на кръст (пак там, 2:2).
Павел цитира подробно думите Му на Тайната вечеря (пак там, 11:23–25), а също така препраща към две други изказвания на Исус: за това вярващите да не се развеждат (пак там, 7:10–11) и да плащат възнаграждение на своите проповедници (пак там, 9:14).
Това е, разбира се, твърде малко за изследователска работа. Информацията е достатъчна, за да покаже, че Павел знаел наистина някои важни сведения за Исус (според Павел най-важните неща в историята на Исус са две: Неговото разпятие и Неговото възкресение от Господа); но това не е достатъчно, за да ни помогне съществено при определянето на това какво е представлявало посланието на Исус или какво е правил и преживявал по време на Своя живот. Любопитно е да размислим защо Павел не дава повече сведения за живота на Исус. Нищо повече ли не е знаел? Как е възможно да не е знаел повече от изложеното, след като е познавал и Петър, и Яков (вж. Гал. 1–2)? Не е ли поискал да научи повече? Смятал ли е, че животът на Исус няма значение в контекста на неговото евангелско послание? Или просто не му се представил случай да каже повече в своите послания, написани по конкретни поводи? Изследователите обсъждат тези въпроси и по всички тези теми може да се каже още много!
Ясно е напълно, че историите за Исус се променяли. В противен случай всичките щяха да съвпадат помежду си без противоречия. Но случаят изобщо не е такъв. Също така е очевидно, че християните измисляли истории за Исус. Който е разказал за първи път приказките за петгодишния Исус, който убил своите приятели и погубил своя учител, за този вреден Син Божий, той е измислил всичко това. За да видим как подобен вид въображение попада в източниците, не е необходимо да чакаме появата на късните Евангелия. Който е разказал пръв историята, записана у Лука, за преброяването по целия свят по времето на цезаря Август, той не се е опирал на исторически факт. Историята била измислена.
В общи линии, Евангелията са нашите най-добри източници на информация за това какво в действителност е правил и говорил Исус; но в същото време възникват много трудности при работата с тях като с исторически източници. Поради това историците, желаещи да възстановят живота на историческия Исус, трябва да избягват две крайности в работата си с Евангелията. Първата крайност се състои в това да се игнорират трудностите и да се представят нещата така, сякаш Евангелията са напълно точни, надеждни от историческа гледна точка биографии на Исус. Те съвсем не са такива. Другата крайност е изследователите, отчаяно вдигайки ръце към небето, да заявяват, че не сме в състояние да разберем нищо за историческия Исус. Това също не е вярно. Тези Евангелия могат да се използват като исторически източници, но трябва да се използват предпазливо, като се следват строги методологични принципи. Ако се следват тези принципи, става ясно, че можем да кажем нещичко за това какво в действителност е говорил, правил и преживял Исус. Наред с другите, изброените по-долу критерии били прилагани от историците към тези източници в техните търсения на историческия Исус.
Критерий първи: древност
Тъй като историите се променят с времето и често биват разкрасявани, най-добре е да се разчита на източници, които са от време, близко до събитията, за които разказват. Евангелията от IV в. са по правило с по-малка вероятност да съдържат исторически достоверна информация за Исус, отколкото Евангелията от I в. Нещо повече, трябва да се доверяваме особено на най-ранните от каноничните Евангелия – и на техните източници. Евангелието от Йоан е последно от четирите и, както вече отбелязахме, в него образът на Исус е развит напълно и се описва от теологична гледна точка. По правило то няма да съдържа толкова исторически сведения, колкото има у синоптиците (дори ако повечето читатели предпочитат теологията на евангелието от Йоан пред тази на синоптичните Евангелия). От синоптиците Марк е най-ранен и на него трябва да се обърне особено внимание. Източникът Q е датиран приблизително по същото време с евангелието от Марк, така че този източник също трябва да заема видно място в изчисленията на изследователите.
Критерий втори: независимо свидетелство
Всеки път, когато имате работа с двама или повече свидетели, всеки от които потвърждава съобщението на другия за случилото се, без свидетелите да са се наговаряли помежду си, съществува сериозна възможност нещата да са се случили точно така, както ги описват. Ако имате само един свидетел, съществува вероятност да си е измислил всичко; или, ако имате двама свидетели, които преди това са общували помежду си, единият би могъл да предаде своята гледна точка на другия. Нужни са ви много независими свидетели.
В случая с четирите Евангелия имаме работа именно с такива свидетели. Евангелието от Марк е създадено без оглед на източника Q; източникът М – без оглед на източника L; Йоан не бил запознат със синоптиците; и ако става въпрос, авторът на евангелието от Тома не бил запознат с нито едно от каноничните Евангелия. Павел не познавал нито едно от Евангелията (защото още не били написани) и, доколкото можем да съдим, авторите на Евангелията не са чели посланията на Павел. Всичко, което се съдържа в тези източници, е засвидетелствано независимо. Така например, съществува независимо свидетелство за това, че Исус дошъл от Назарет (Марк, L, Йоан), че в самото начало се свързал с Йоан Кръстител (Марк, Йоан, Q), че говорил с притчи за Царството Небесно (Марк, Q, М, L, Тома) и че бил разпънат от Понтий Пилат (всички източници). Това, че тези факти са фиксирани в много източници, не означава непременно, че са исторически, но шансовете за това се увеличават значително. Искам да подчертая: дори ако дадено изказване или деяние на Исус се появява само в едно Евангелие (например притчата за добрия самарянин), това не означава задължително, че не идва от Исус. Но вие ще бъдете в състояние да докажете, че дадено изказване или деяние се отнася действително за Исус, опирайки се на критерия за независимо свидетелство.
Критерий трети: несходства
Знаем, че християните променяли и дори измисляли истории за Исус, вероятно още от самия зародиш на християнството. Очевидно са правели това с цел повече истории да разказват за нещата, които самите те искали да чуят. Но какво ще стане, ако разполагаме с предания за Исус, които не съдържат онова, което християнските разказвачи биха искали да видят в тях? Би било трудно такива предания да се обяснят като съчинени от християните за техните цели. Но защо тогава съществуват подобни предания? Най-вероятно защото са правдиви. Това се нарича критерий за несходство. Ако в традицията са се запазили сведения за изказвания или деяния на Исус, които се разминават с това, което християните биха искали да кажат за Него, най-вероятно тези сведения са верни.
Трудно е да си представим причина, поради която християните биха измислили, че Исус е дошъл от Назарет – малко градче, за което никой никога не е чувал. Ако искате да изберете роден град на месията, това би бил Витлеем или Йерусалим, или Рим. Но не и Назарет. Защо в източниците се посочва последователно, че Исус дошъл от Назарет? Вероятно защото Той в действителност е дошъл оттам. Също така е трудно да си представим защо на християните би им трябвало да съчиняват история за това, че Исус е бил кръстен от Йоан, поради две причини. Първо, защото в ранното християнство, според широко разпространеното мнение, онзи, който извършва кръщението, стои духовно по-високо от онзи, който бива кръстен (енориашът няма да кръсти своя пастир). Но кой би поискал да заяви, че Йоан превъзхожда Исус? Второ, Йоан кръщавал за опрощение на греховете. Кой би могъл да каже, че Исус има грехове, които трябва да бъдат простени? Ако християните не са имали причина да измислят подобни истории, защо тогава съществуват разкази за Неговото кръщене? Защото е бил кръстен от Йоан в началото на Своята служба.
Последният пример може да ви порази със своята странност. Почти с пълна увереност може да се каже, че християните не са измислили разказа за това, че Исус е бил разпънат на кръст. Но защо? Спомнете си всичко, което казахме и научихме за юдейските очаквания от бъдещия Месия. Той трябвало да бъде могъщ цар-воин или велик лидер-свещеник на Израил. Кой би могъл да предположи, че Месията ще бъде разпънат? Абсолютно никой. Ако християните, които видели в Исус Месията, искали да съчинят история за Неговата съдба, те биха казали, че е станал цар в Йерусалим и сега управлява над всички римляни. Защо не са казали така? Защото всички знаели, че това не е истина. Той бил погубен от римляните, екзекутиран по най-унизителния възможен начин. Това не е история, която някой би измислил за Месията. И така, Исус е бил наистина разпънат.
Критерий четвърти: Ситуативно правдоподобие
Предходните три критерия бяха „позитивни“. Те могат да бъдат приложени към всички предания за Исус, за да се види какво в действителност е говорил и правил. Те обаче не помагат да разберем какво Той не е говорил и правил. Последният критерий обаче може да бъде използван за тази цел и по този начин той е нашият единствен „негативен“ критерий. Същността на критерия за ситуативно правдоподобие се състои в следното: ако съществува предание за Исус, съдържащо Негови изказвания или деяния, които не се вписват убедително в контекста на юдейската Палестина от I в., то не може да се смята за надеждно от историческа гледна точка. Прост пример: в гностичните Евангелия Исус е изобразен понякога да представя гностични митове за това как е възникнало царството на боговете и как хората се оказали затворени в материалния свят. Нямаме никакви индикации, че каквото и да е подобно мнение е било разпространено сред живеещите в селата палестински иудеи от I в. Почти със сигурност можем да кажеме, че учението на Исус не е включвало такива елементи.
БЕЛЕЖКА
1. Взето от: Meier J. A Marginal Jew: Rethinking the Historical Jesus. New York: Doubleday, 1991. P. 61. (Бел. авт.)
