ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1910‑те

ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ

“ОБЛАК В ГАЩИ“, 1914 г.

В тази глава ще стане дума за 1914 година, когато Маяковский завършил „Облак в гащи“. Историята на тази поема е доста своеобразна. Вдъхновена е от една жена, онази, за която впоследствие Маяковский казал в поемата-трагедия „Владимир Маяковский“: „Имам си сестричка Сонечка!“. Впоследствие поемата била преадресирана рязко към Мария Денисова, с която Маяковски се срещнал в Одеса. И тогава идеята за голяма любовна поема била вдъхновена вече от доста трагичната история на техния двудневен роман.

Между другото, от всички влюбвания на Маяковский това било, ако щете, най-перспективното. Ако тогава Мария Денисова се била оказала малко по-чувствителна, може би наистина щяха да дадат един на друг онова щастие, което съвсем не съумели да получат поотделно. И накрая, Елза Триоле, новата възлюбена на Маяковский, решила да го запознае със сестра си и нейния съпруг. Още в първата вечер на срещата Маяковский им прочел „Облак в гащи“ и след това Осип Брик се заинтересувал за цял живот от законите на литературата, а Лиля Брик станала за цял живот възлюбена на Маяковский. И веднага, на същата чаена масичка, в поемата било вписано посвещение на Лиля, макар че тя нямала нищо общо с нейната поява – нито насън, нито наяве.

Всеки поет по един или друг начин е едно противоречие, една борба с някакъв колосален вътрешен прелом. Като всеки голям поет – поет, склонен, разбира се, към голямата мащабна форма (не съвсем епос, а по-скоро огромни лирически цикли), Маяковский престава да се задоволява много бързо с отделни стихотворения. Може да се каже, че неговата първа поема е цикълът от четири стихотворения „Аз“. В който се съдържа вече всичко най-важно. Когато Цветаева пише за него, казва: „Маяковский е юношата, който дойде и каза: „Аз!“. Кой аз?“. А на този въпрос той нямал отговор. Но след поемата „Аз“, в която, впрочем, става дума по-скоро не за Маяковский, а за Бога, от чието име са написани стиховете, оттук и „обичам да гледам как умират деца“, след това той, просто по хода и логиката на своето творчество, трябвало да напише задължително голяма лирическа поема, която да отрази главното противоречие на неговата личност. Знаете ли, всеки поет изобщо по един или друг начин е противоречие, борба с някакъв колосален вътрешен прелом. И този прелом е у всеки различен. Като у Пушкин например – постоянната борба между реда и хаоса. Той чувства склонността към хаоса, чувства неговото неустоимо притегляне, но винаги тържествува вакхическият ред, елинският ред. Свое противоречие има Лермонтов, свое – Блок. Главното противоречие на Маяковский, проявило се в „Облак в гащи“, е формулирано от самия него в едно от най-добрите му ранни стихотворения: „от какви Голиати съм заченат – толкова голям и толкова ненужен?“. Именно за това е всъщност „Облак в гащи“ – потресаващо противоречие между силата, мощта, гениалната надареност и абсолютната непотребност, някаква абсолютна несъвместимост със света, която се утвърждава в четири съставки на четири различни равнища: на лично равнище, на общочовешко, социумно, ако щете, на естетическо и накрая – на религиозно. Маяковский казвал, че четирите призива в четирите съставки са: „Долу вашата любов“, „Долу вашето изкуство“, „Долу вашия строй“, „Долу вашата религия“. Това са всъщност четири признания, четири опита да се подпише под своята пълна безпомощност и неуместност. Той се оказва ненужен на жената, ненужен на съвременниците, ненужен в изкуството и в крайна сметка – ненужен на Бога. За това е всъщност и поемата.

Тя била написана на два етапа. Тъкмо 1914 година, а всичко това започнало още през 1913-а, е периодът на доста ярки и успешни гастроли на Маяковский из Русия. Той пътувал с Бурлюк, постоянния организатор на техните изяви, и с Василий Каменский, който създавал уюта в тази компания, защото бил най-веселият и най-нормалният човек сред тях, и, разбира се, със своя опит на авиатор осигурявал някакво надеждно прикритие. Защото, когато се обявявали вечерите, най-благонадежден се оказвал Каменский, на негова отговорност, всъщност, давали залите. Все пак е авиатор, все пак за началника на полицията е човек с опит и, така да се каже, държавно легализиран, пък и се печатал повече от останалите. В общи линии Каменский бил не толкова фигура за прикритие, а точка на равновесие. Бурлюк бил по-скоро импресарио, макар и великолепен нарушител на стандартите, забележителен лектор. А Маяковский бил гвоздеят на програмата, гвоздеят на всичките доклади и публични четения, защото и стиховете му били най-добрите, и маниерите му на поведение на сцената – най-завладяващите. Знаменитият кадифен бас, който наричали, впрочем, ту кадифен, ту меден, а понякога много лесно преминавал във фалцет, имал гигантски гласов диапазон. Умеел да покрие с този глас практически всяка зала, способен бил да не се обърква от никакви бележки, въпроси или атаки и колкото повече го освирквали, толкова по-уверен се чувствал. Изобщо, Маяковский бил природен, гениален трибун и в допълнение към своя великолепен лирически талант притежавал и могъщ естраден талант. И ето че в Одеса, тъкмо когато започвала влажната и цъфтяща крайморска пролет, неочаквано на крайбрежната улица Маяковски обърнал внимание на една девойка с удивителна красота, с огромни сияещи очи, която отивала накъде с майка си във файтон. Те хукнали след файтона. Хукнал да се запознае Бурлюк. Хукнал да се запознае Каменский.

Маяковский издействал веднага покана за всички футуристи, те наричали себе си руски футуристи, единствени гастрольори на руския футуризъм, издействал покана за всички да гостуват на девойката, тази висока на ръст, почти до брадичката на Маяковский, Мария Денисова. Оказало се, че тя също рисува, че мечтае да стане скулптор, иска да отиде да учи в чужбина. Но се разбрало, че има вече годеник. Маяковский по правило връхлитал жените много стремително, било невъзможно да бъде спрян. Той бил вихър, отрупвал веднага жената за всичките си налични пари с букети, с парфюми, понякога и с дини. Колкото повече били подаръците и колкото по-мащабни били те, толкова повече бил уверен в своята неотразимост. Изобщо всичко се развивало много стремително. И трябва да се каже, че под въздействието на този вихър Мария Денисова, която била с две години по-млада от Маяковский, наистина се позамислила малко. Когато една девойка е на 18 години и върху нея се втурне с такава сила млад красив футурист, който, впрочем, бил наистина неотразим, макар че съвсем по базаровски не умеел да се държи с хората, не знаел къде да си дене ръцете, смущавал се страшно и от това, разбира се, ставал дързък, когато те връхлети наистина такъв вихър, в първия момент не можеш да му дадеш веднага отпор. И явно тя дала на Маяковский някакви надежди. Вася Каменски се разтревожил, започна да говори, че изглежда Володя не се владее особено и току-виж провалил турнето. Маяковский заявил, че няма да продължи никъде и остава в Одеса. А трябвало веднага след това да заминават за Николаев, чакали ги. В общи линии се позабавили малко. Маяковский имал с Денисова решително обяснение. Получил, макар и в пределно мека форма, отказ, казано му било, както се казва в такъв случай, омъжвам се. След това Каменский казал: „Добре, но с Володя може да се случи какво ли не, трябва да го утешим някак си“. Бурлюк казал: „Нищо, първата любов е винаги глупава. Все някога трябва да спре да общува само с курсистки или само с проститутки, нужна е сериозна любов. Това дава истинска школа. Е, голяма работа, ще напише стихове“. И наистина, още на следващата сутрин във влака, в яркото слънчево купе, пресушавайки в безбройни количества любимия си силен чай, Маяковский започнал да съчинява първата част на поемата, онази за идването на Мария в хотела, точно там, където нервите подскачат, нервите са се разиграли и „вече на нервите им се подкосяват краката“. Върху кутии от цигари записвал откъси, после ги четял на глас и всички били поразени. Бурлюк още в самото начало казал: „Задава се голяма поема, това ще бъде велика поема“. Но после Маяковский направил доста значителна работна пауза, отишъл в Куокала при Чуковский. Там по всяка вероятност имало някакво доста решително обяснение заради ухажванията на Маяковский вече към жената на Чуковский. Според една версия направо принудили Маяковский да си тръгне посред нощ, според друга Чуковский го изхвърлил през прозореца, а, право да си кажем, тук е трудно да се прецени кой кого би могъл да изхвърли, но така или иначе двамата се скарали. Скарали се за дълго. Жената на Чуковский винаги си спомняла за това с голямо удоволствие, Чуковский не си спомнял никога. Но докато живеел там, Маяковский успял да напише значителна част от поемата и успял няколко пъти да я прочете със своя знаменит бас на присъстващите. И което е най-удивителното, успял така мощно да внуши, не да внуши, а да вчете поемата в ушите на децата на Чуковский, че те започнали да я цитират с повод и без повод. Когато Чуковский чул как неговата осемгодишна Лида със сериозен, патетичен, трагичен вид произнася „любовница, която любил Ротшилд“, с интонациите на Маяковский, бил не на шега потресен.

Минало известно време и Маяковский започнал доста сериозен роман с Елза Триоле, която била не просто сестра на Лиля Брик, но и като цяло жена съвсем не по-малко надарена. И колкото и да е странно, може би дори по-надарена. Защото цялата даровитост на Лиля се състояла в нейната невероятна възприемчивост, в прекрасната ѝ способност да възпроизвежда чужди щампи, чужди думи. А в крайна сметка тя била, разбира се, изцяло обект на творчеството на Ося. Ося направил от нея тази суха, самоуверена, сдържано-страстна, много проницателна и забележителна жена, тя била нещо като прелестна еврейка със сух мъжки ум. Всички били привличани истински, разбира се, от ума на Лиля. А умът на Лиля бил Ося. Съвсем друго нещо била Еля. По онова време все още Елза Каган (Триоле станала след брака си), Еля Каган, по-малката сестра на Лиля, външно изглеждала като пълна нейна противоположност: острата, рязката, винаги забързаната нанякъде, стремителната Лиля и донякъде пухкавата, размитата, сантименталната Еля. Лиля била много повече, не че била властолюбива, но се стремила към манипулирането, на Лиля ѝ харесвало да манипулира хората. Еля, напротив, била като гъба, цялата била отворена за влияния, за попиване на чуждия ум, била изключително възприемчива и разбирала отлично от изкуство, макар че предпочитала да си мълчи. За разлика от Лиля, тя не блестяла никога в салона на своята сестра. В общи линии, тя обикнала Володя веднага и завинаги и трябва да се каже, че в нейните спомени се усеща удивителна нежност към него, дори след всичко, което ѝ причинил. Той често вдигал скандали, нагрубявал я, мъчел я с ревност, изобщо Володя обичал да благоговее пред тези, които са по-силни, и да издевателства над онези, които са по-слаби. Това е една доста честа печоринска черта и у него тя била много забележима. Лиля била постоянен идеал, докато Еля била по-скоро полигон за отработване на някакви негови стратегии и тя си спомня как я мъчил, правел скандали, не ѝ позволявал да си тръгва, засипвал я с упреци, с непрекъсната ревност и от негова, и от нейна страна. Това не бил лесен роман. Въпреки това тя го боготворяла, смятала го за най-великия поет и всъщност именно тя го завела при Лиля, за да чуе забележителната негова поема.

Била вече 1915 година, Маяковский, след като завършил отдавна „Облак в гащи“, се опитвал да публикува поемата, но не можел да го направи никъде, обикалял навсякъде с тетрадката си и четял на всеки фрагменти от нея. Една година поемата лежала в чекмеджето. Когато я прочел у семейство Брик, Ося се запалил веднага от желание да я издаде със свои средства и я издал, макар че цензурата издухала — както пишеше Маяковский — много важни строфи от „Облака“, около 80 реда общо били извадени от поемата, 20 изключително важни куплета. „Облакът излезе перест — пишеше Маяковский, — цензурата духна в него“. И най-важното — било променено заглавието на поемата. Тя се казвала „Тринадесетият апостол“. Нещо изключително важно за Маяковский, защото той несъмнено бил във всяко начинание такъв тринадесети апостол. Онзи, който уж обича, уж се жертва и е готов да попълни броя на адептите, но е онзи, чиято любов е винаги отхвърлена. Той е онзи, който е ненужен. Оттук идва и самочувствието му на тринадесети апостол, това не е Юда, това е нещо съвсем различно, това е нежеланият и непредвиденият ученик. Ученик, който не е нужен, и всъщност той самият говорел за себе си в поемата като за тринадесети апостол. А заглавието „Облак в гащи“ било поставена всъщност от яд. Взето е просто от встъплението:

                                                     

Хотите – буду от мяса бешеный – и, как небо, меняя тона – хотите – буду безукоризненно нежный, не мужчина, а – облако в штанах!

Ако щете – ще бъда от месото озверен – и като небето, сменяйки тона – ако щете – ще бъда безукорно нежен, не мъж, а – облак в гащи!

Макар че и това е, разбира се, самоизобличение. В какво, строго погледнато, се криело очарованието на поемата, в какво била невероятната сила на нейното въздействие тогава? Прието е да се говори за лирическия темперамент, но темпераментът в Сребърния век било нещо обичайно, притежавали го почти всички. А у някои футуристи бил понякога дори повече, отколкото у Маяковский. Силата на „Облака“, бих вметнал от себе си, е в неговата невероятна риторическа убедителност. „Облакът“ се запомня веднага. Запомня се, защото цитатите от него са приятни за произнасяне; ако разделим всички поети на ритори и транслатори, Маяковский е, разбира се, ритор, той е гений на поетическата риторика. За това се заговорило веднага. Именно риторически поет го нарекъл проницателният Хорнфелд в своята много точна рецензия. За риториката написал веднага и Чуковский. Маяковский притежавал именно умението да се изкаже, той бил роден оратор.

Това, за което се говори в „Облака“, са неща доста тривиални, колкото и да е ужасно. Но ето го начинът, по който се казва, силата на убедителност, с която се изрича! „Облакът“ се разлита моментално на цитати и човек може да го цитира безкрайно, с което и ще се заемем сега; във всеки случай мисля, че всеки от вас помни по 2–3 цитата от „Облак в гащи“. Удивителното тук е следното. Удивително е, че „Облакът“, като главната поема на руския футуризъм, демонстрира умението да се държиш грубо с публиката за нейна сметка. В „Облака“ авторът постоянно хвърля упреци по адрес на слушателя и читателя, постоянно го провокира, постоянно му говори гадости. А читателят не просто чете това с някакво особено, изключително изтънчено наслаждение, той иска още и още, той учи наизуст. Трябва да кажа, че когато четях „Облак в гащи“ на моите ученици в продължение на няколко часа, реакцията им ме порази. Един направо каза: „Лвович, нима това е било напечатано?“. Колкото и да е странно, то и до днес запазва абсолютната си риторическа актуалност.

Защо поемата се нарича тетраптих? Триптихът е стандартната форма на икона, а на Маяковский всичко му било малко. Той казвал: ако в класическата драма има пет действия, при мене ще бъдат шест. Тетраптихът е преувеличение, това е икона, сгъваем олтарен образ от четири части, където над трите обичайни е поставена четвърта с автопортрет. Просто ще взема напосоки няколко цитати от „Облака“, които са влезли в ежедневната реч.

                           В душата ми няма ни един бял косъм, и старческа нежност в нея няма! Громейки света с мощта на гласа си, вървя – красив, двадесет и две годишен. Нежни! Любовта върху цигулка я полагате. Любовта върху литаври полага грубият. А себе си, като мене, не можете да преобърнете, та да сте само едни огромни устни!                           

У меня в душе ни одного седого волоса, и старческой нежности нет в ней! Мир огромив мощью голоса, иду – красивый, двадцатидвухлетний. Нежные! Вы любовь на скрипки ложите. Любовь на литавры ложит грубый. А себя, как я, вывернуть не можете, чтобы были одни сплошные губы!

Трябва да кажем, че тази мощ на темперамента прикрива дори онова, което в чуждо изложение би изглеждало смешно, ето например това „само едни огромни устни“ звучи смешно, но у Маяковский не е така. Този тръбен глас не страни от никаква поетика и не се бои от нищо смешно. Ето ви, моля, пак оттам:

                                                     

Меня сейчас узнать не могли бы: жилистая громадина стонет, корчится. Что может хотеться этакой глыбе? А глыбе многое хочется!

Сега не бихте могли да ме познаете: жилеста грамада стена, гърчи се. Какво може да иска грамадата? А грамадата много неща иска!

Или ето го знаменитото:

                                                     

Ещё и ещё, уткнувшись дождю лицом в его лицо рябое, жду, обрызганный громом городского прибоя.

Още и още, забол в дъжда лице – в неговото лице неравно, чакам, опръскан от тътена на градския прибой.

Забележително е това умение навреме, като изстрел, да вмъкнеш един къс ред сред множеството дълги долници и той наистина винаги поразява. Обърнете внимание, че именно първите два реда са винаги служебни, ударението пада върху последните два, така че в риторическата убедителност на тези два последни реда той безспорно няма равен, те са винаги великолепно афористични:

                                                     

Вошла ты, резкая, как «нате!», муча перчатки замш, сказала: «Знаете – я выхожу замуж». … Дразните? «Меньше, чем у нищего копеек, у вас изумрудов безумий». Помните! Погибла Помпея, когда раздразнили Везувий! Эй! Господа! Любители святотатств, преступлений, боен, – а самое страшное видели – лицо мое, когда я абсолютно спокоен?

Влезе ти, рязка като „На ти!“, мъчейки велура на ръкавиците, каза: „Знаете ли – аз ще се омъжвам“. … Дразните ли? „По-малко, отколкото у просяк копейки, имате изумруди от безумия.“ Помнете! Загина Помпей, когато раздразниха Везувий! Ей! Господа! Любители на святотатствата, престъпленията, кланетата, – а най-страшното видяхте ли – лицето ми, когато съм абсолютно спокоен?

Това не може да се изрече с друг глас и не може да се направи с друга интонация. Това е всъщност грандиозна и за един млад поет удивителна ораторска самоувереност. И естествено, почти всички метафори от „Облака“ служат и до днес на младите нещастно влюбени хора:

                                                     

И чувствую – «я» для меня мало. Кто‑то из меня вырывается упрямо. Allo! Кто говорит? Мама? Мама! Ваш сын прекрасно болен! Мама! У него пожар сердца. Скажите сёстрам, Люде и Оле, – ему уже некуда деться.

И чувствам – „аз“ ми е малко. Някой от мене се изтръгва упорито. Allo! Кой говори? Мамо? Мамо! Синът ви е прекрасно болен! Мамо! Сърцето му е в пламъци. Кажете на сестрите му, на Люда и Оля, – той няма вече къде да се дене.

Между другото, мнозина говорят за метафорите на Маяковский. Метафорите на Маяковский са всъщност доста рационални, в известен смисъл те са доста предсказуеми. Просто той свири с понижаване на регистъра, всяко слово „се изхвърля като гола проститутка от горящ публичен дом“. Тук няма нищо особено, освен именно рязкостта, именно тази физиологичност. Някога Юрий Карабчиевский отбелязал много точно, че повечето метафори на Маяковский имат болезнено-садистичен характер, физиологични са до садизъм. И действително, има много кръв, побоища, ножове. Постоянна някаква физическа болка, постоянно насилие, защото дори нормата се възприема като непрекъснат натиск. Разбира се, Маяковский не можел да не каже, този път вече във втората част, за катастрофата на своята непрекъсната, неразрешима самота. Наистина, никой не желае да го изслуша и ето ви, моля:

                                                     

Гримируют городу Круппы и Круппики грозящих бровей морщь, а во рту умерших слов разлагаются трупики, только два живут, жирея – «сволочь» и ещё какое‑то, кажется, «борщ».

Гримират върху града Круп и Крупчета заплашително смръщените вежди, а в устата на мъртви думи се разлагат трупчетата, само две живеят, дебелеейки – „мръсници“ и още някаква, изглежда – „борш“.

Това е запечатано от Маяковский и в още по-знаменита метафора: „улицата се гърчи безезична – няма с какво да крещи и разговаря“. Той се опитва да даде на тази улица език, да стане глас в този свят на непрекъснато насилие и страдание. Тук, разбира се, има намек във втората и особено в третата част, че може би някакъв велик социален катаклизъм – „с трънен венец от революции иде шестнадесетата година“ – ще успее да разкъса някак си тази поредица от непрестанни страдания и унижения. Но в общи линии Маяковский от времето на „Облака“ не вярва в това. Той, разбира се, осъзнава, че „слънцето би потъмняло, виждайки на душите ни златната руда!“. Но същевременно хората през цялото време крещят в отговор: „Разпни, разпни го!“. Затова той казва, че бил „възнесен на Голготата на аудиториите“. В същността си целият му публичен път, пътят му като поет, е път на непрекъснато разпятие и в този смисъл той не се надява на никакво разбиране.

„Облакът“ е най-малко революционното от неговите произведения, революционността е тук само във формата. А у него няма, разбира се, никаква вяра в това, че революцията ще промени нещо. Естествено, „където късият поглед на хората спира, начело на гладните орди, с трънен венец от революции идва шестнадесетата година“, но въпреки това да се промени нещо „е по-трудно, отколкото да превземеш хиляда хиляди Бастилии!“. И това не обещава никакъв духовен преврат в резултат на станалото.

                                                     

Невероятно себя нарядив, пойду по земле, чтоб нравился и жёгся, а впереди на цепочке Наполеона поведу, как мопса. Вся земля поляжет женщиной, заёрзает мясами, хотя отдаться; вещи оживут – губы вещины засюсюкают: «цаца, цаца, цаца!» Вдруг и тучи и облачное прочее подняло на небе невероятную качку, как будто расходятся белые рабочие, небу объявив озлобленную стачку. […] Вы думаете – это солнце нежненько треплет по щёчке кафе? Это опять расстрелять мятежников грядёт генерал Галифе!

Невероятно себе си накиприл, ще тръгна по земята, за да се харесвам и да паря, а отпред на каишка Наполеон ще водя като мопс. Цялата земя ще легне като жена, ще раздвижи месата си, искайки да се отдаде; вещите ще оживеят – устните на вещите ще изфъфлят: „бъра, бъра, бъра!“ Изведнъж и облаците, и облачното друго вдигнаха в небето невероятно вълнение, сякаш се разотиват белите работници, обявили на небето озлобена стачка. […] Мислите – слънцето нежничко трепти по бузата на кафето? Пак да разстрелва метежници идва генерал Галифе!

Всеки бунт неизбежно завършва с разстрел. Всеки опит да се промени нещо, ето тази кратковременна еуфория, „устните на вещите ще изфъфлят“, всичко завършва винаги с кръв. И най-вероятно завършва с връщане към старото, а може би и към нещо по-лошо от предишното:

                                                     

На небе, красный, как марсельеза, вздрагивал, околевая, закат.

На небето, червен като марсилеза, трептеше, издъхвайки, залезът.

(Поразително точна диагноза на собствената съдба!)

                                                     

Уже сумашествие. Ничего не будет. Ночь придёт, перекусит и съест. Видите – небо опять иудит пригоршнью обгрызанных предательством звёзд?

Вече е лудост. Нищо няма да има. Нощта ще дойде, ще захапе и ще изяде. Виждате ли – небето пак юдува с шепа оглозгани от предателство звезди?

И апотеоз на това поражение става неговият конфликт. Къде да бяга? Единственото бягство от всичко това е към Бога, но и Бог не желае да го изслуша. Той предлага всъщност на Бога великолепни неща, предлага му радикално преустройство на света:

                                                     

Вездесущий, ты будешь в каждом шкапу, и вина такие расставим по столу, чтоб захотелось пройтись в ки‑ка‑пу хмурому Петру Апостолу.

Вездесъщи, ти ще си във всеки шкаф, и такива вина ще подредим по масата, че да му се прииска да извие ки-ка-пу на намръщения Петър Апостол.

Нищо подобно няма да има. И не стига това, но и жената не иска да го разбере, именно когато той казва: „със сърцето нито веднъж до май не доживяхме, а в живота преминал има само стотен април“. Да, и жената му отговаря все така с отказ, и любовта не се сбъдва, и жаждата не намира покой, и Господ не иска да го изслуша, и няма за него ни най-малка утеха, и в резултат:

                                                     

Я думал – ты всесильный божище, а ты недоучка, крохотный божик. Видишь, я нагибаюсь, из‑за голенища достаю сапожный ножик. Крыластые прохвосты! Жмитесь в раю! Ерошьте пёрышки в испуганной тряске! Я тебя, пропахшего ладаном, раскрою отсюда до Аляски!

Мислех те за всесилно божище, а ти си недоучило, дребно богче. Виждаш ли, навеждам се, от ботуша изваждам обущарско ножче. Крилати мошеници! Тъпчете се в рая! Настръхвайте с перушина в уплашена треска! Тебе, вмирисания на тамян, ще те разпоря оттук до Аляска!

Обърнете внимание какъв великолепен речеви жест, каква пълнокръвна и ударна реч. Но при цялата победоносност, при цялата триумфалност на „Облака“ и това само потвърждава същото фундаментално противоречие. Тази творба е за поражението, творба, която признава поражението, и този поет няма да промени нищо, и нищо няма да остане от него:

                                                     

Вселенная спит, положив на лапу с клещами звёзд огромное ухо.

Вселената спи, положила върху лапата с кърлежите на звездите огромно ухо.

Разбира се, „Облакът“ е произведение, което е силно обвързано не просто с конкретна епоха, а и с конкретна възраст. Всеки що-годе талантлив млад човек, желаейки да разтърси света, преминава през всички етапи, описани в „Облака“: през увереността в своята сила и в своя триумф, през първите любовни поражения, през неразбирането от страна на социума и през първата религиозна катастрофа. В края на краищата всяка младост е поражение. А и изобщо всеки живот е поражение. Никъде това не е запечатано с такава сила, както в „Облак в гащи“. До 1922 година Маяковский четял тази творба доста често пред публика, особено третата ѝ част, а после спрял. И когато го молели да декламира нещо от „Облака“, например Катаев веднъж му казал: „Слушал съм всичките ви големи неща във ваше изпълнение, но „Облака“ – никога. Кажете го, моля ви“, Маяк му отвърнал мрачно: „Феерична безтактност, Катаич. Запомнете, не бива да карате поета да декламира стари неща. А и главното, говорете ми каквото щете, но никога не ми казвайте, че предишното ми произведение е по-добро от последното.“

Той разбирал, че „Облакът“ е най-висока точка на неговия полет. И разлюбил тази творба, която му напомняла за това, което умеел някога, напомняла му, че е винаги на 22 години и през следващите 15 години така и не скочил по-високо. И до май така и не доживял. Така и си останал завинаги в април 1915-а, когато поемата била завършена. Някога Елена Шварц казала, че ако Маяковский се бил застрелял веднага след „Облака“, много хубави неща нямало да бъдат написани, но и колко ужасни неща нямало да видят бял свят, а той щял да бъде нашият Артюр Рембо. Той Е наистина един наш Рембо, но колко по-благородно и колко по-мощно изглежда неговата биография с героичния опит да стане главен поет на страната и със също толкова героичното поражение, което претърпял по този път.

„Облакът“ остава за тези, които ще бъдат винаги на 22 години – за вечните ненаситни юноши на руската литература.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК

Видях за първи път това име, когато четях спомените на Сергей Волконский (бившия директор на императорските театри) за революционните години:

„Разказаха ми един случай. В Москва бил осъден на разстрел някой си Виленкин. По онова време разстрелвали в Петровския парк. Когато го изправили пред войниците, командващият разстрела, познал внезапно в негово лице свой някогашен приятел. Той се приближил до него да се сбогува и му казал:

– Извини ги, Саша, ако не те убият веднага: днес им е за първи път да разстрелват.

– Е, прощавай и ти, ако не падна веднага: на мене също днес ми е за първи път да ме разстрелват...“

Скъпо нещо е, когато човек не губи чувството си за хумор пред наказателния взвод, помислих си тогава и вероятно щях да забравя не твърде забележителната фамилия, ако случайно не бях попаднал отново на нея в мемоарите на хусаря Владимир Литауер. Той пише с обожание за войника от своя полк Виленкин, „романтик и поет“, който пишел весели стихове и се отличавал с невероятна храброст – получил седем от осемте възможни награди, като от осмата се отказвал няколко пъти, за да не се откроява твърде много. Литауер, самият той храбър офицер, разказва с възхищение как веселякът, след като бил ранен, започнал да съчинява веднага стихчета за това героично събитие, или как под ураганен огън, когато всички очаквали смъртта, Виленкин предложил на полковника шоколадче и бил пратен по дяволите.

Тогава се заинтересувах сериозно от този шегаджия.

Оказа се, че е доста известна личност: споменават го Роман Гул, Ходасевич, Солженицин – и всичките съвсем благосклонно. (В „Уикипедия“, за тези, които се интересуват, има препратки към две добри и подробни биографични статии.)

Запознайте се: нестандартният хусар Александр Абрамович Виленкин.

Защо нестандартен е ясно, нали? Евреин и изведнъж – хусар. Странно.

Съвсем непонятно е защо му трябвало изобщо на един юдей, студент от заможно семейство и син на търговец от първа гилдия, да се записва в кавалерията. Семейството било богато, интелигентно. Александр завършил с медал (по онова време голяма рядкост за евреин) знаменитата Царскоселска гимназия, а негов класен наставник бил забележителният поет Инокентий Аненский. А после, напускайки Петербургския университет, кой знае защо постъпил като волноопределящ се (доброволец с особени привилегии – бел. ред.) в Сумския хусарски полк. Първоначално не знаел от коя страна се подхожда към коня, но после усвоил всички кавалерийски тънкости и станал любимец на полка. Поставял смешни спектакли, а другарите му пеели съчинени от него песнички. Офицерско звание не заслужил – за това се изисквало първо да бъде кръстен. Виленкин не бил религиозен, но не пожелал да смени вероизповеданието си. Всеки човек с руско възпитание, но с еврейска кръв, се оказвал тогава пред сериозно изкушение: приеми християнството и всички врати пред тебе ще се отворят. Но чувството за собствено достойнство му пречело да направи сделка със съвестта си. Ако си повярвал – тогава да, но просто така, с хладен ум, е срамно. По-големият брат на Александр, виден дипломат, постъпил по абсолютно същия начин: рядък случай, при който чиновник получава генералски чин, даващ правото на потомствено дворянство, но така и не става дворянин поради „неправилната“ вяра.

След службата си в кавалерията Александр завършил юридическия факултет и станал адвокат. Участвал в множество политически процеси, смятан бил за блестящ съдебен оратор. Наистина, репутацията му на сериозен юрист малко страдала от твърде живия му нрав и прекомерното му увлечение по модата, Виленкин минавал за първо московско конте.

Войната го заварила в столицата на дендизма, Лондон, където Александр можел да изчака спокойно нейния край, но само след три седмици той бил вече на фронта, в стария си полк, връзката с който не прекъснал през всичките изминали години. Бил раняван няколко пъти, заслужил пълна „георгиевска лента“ (всичките четири степени на Георгиевския кръст за храброст – бел. рад.), но така и си оставал подофицер. Едва след Февруарската революция, която отменила дискриминацията, Виленкин получил първата си звездичка, а до есента имал вече четири.

Щабс-ротмистър Виленкин, вече с офицерски „Георгий“

Бойните отличия, липсата на каквото и да било угодничество пред тълпата, а най-вече – ораторското му остроумие, направили Виленкин много популярен сред войниците. Избрали го за председател на армейския войнишки комитет (длъжност, която била равна по ранг на командващ армия). И това при положение, че Виленкин бил член на непопулярната на фронта кадетска партия и изобщо бил привърженик на строгата дисциплина.

След разпадането на фронта Александр станал един от ръководителите на „Съюза на войниците евреи“, обединяващ ветераните с юдейски произход. Болшевиките обявили, че Русия излиза от войната, и много членове на Съюза заминали, за да продължат да се сражават в редиците на английската армия.

Но Виленкин се вълнувал повече от съдбата на Русия. И станал член на нелегалния „Съюз за защита на Родината и Свободата“, където оглавил кавалерийския център. През май 1918 година, след донос, чекистите арестували офицерите, членуващи в организацията. Виленкин не бил заловен веднага, можел да избяга, но се забавил, за да унищожи документите, които биха могли да издадат другарите му, и изпуснал момента.

Лежал в затвора на „Таганка“, където облекчавал значително живота на своите другари по нещастие: преподавал им английски, помагал им да изградят линията си на защита, организирал шахматни турнири, издавал хумористичен вестник и дори замислил някакво кабаре.

В затвора на „Таганка“

Болшевиките дълго не се решавали да го разстрелят – мнозина от тях помнели как при стария режим ги е защитавал в съда. Лично Дзержинский разпоредил да не се пипа Виленкин – но и да не се пуска на свобода.

По време на следствието участниците в заговора се държали по различен начин. Мнозина издавали съучастниците си. Виленкин не назовал нито едно име.

Веднъж му казали, че смъртната му присъда е произнесена и ще бъде изпълнена на другия ден. Той написал прощално стихотворение:

От пуль не прятался в кустах. Не смерть, но трусость презирая, Я жил с улыбкой на устах И улыбался, умирая.

От куршуми не се криех в гъсталака, презирайки не смъртта, а страха. Живях с усмивка на уста и се усмихвах, умирайки.

Изправили Виленкин пред една яма и дали залп във въздуха – оказало се, че това е опит да го принудят да даде показания. Не се получило. (Значи в Петровския парк не са го разстрелвали за първи път, вече имал опит.)

Чекистките церемонии-меремонии със следствието и прочие юридически формалности приключили, когато бил обявен „червеният терор“. Тогава не помогнала и забраната на Дзержинский.

На 5 септември 1918 година, още в първия ден на масовите екзекуции, Виленкин бил отведен за разстрел, този път наистина. Как се е държал пред смъртта, вече знаем. Това не бил показен героизъм, а все същото ЧСД (чувство за собствено достойнство). В прощалното писмо до сестрите си Александр не се опитва да се шегува: „Тежко е да се умира, когато целият живот не е изживян, когато още много предстои и три години война са останали зад гърба, но аз не се боя от смъртта и ще спя така спокойно, както всяка нощ... Съвестта ми е чиста, защото никога не съм вършил нечестни неща и гледайки смъртта в лицето, не се поддадох на изкушението да купя живота си за сметка на другите“.

Тези, които са чели моя романа „Аристономия“, знаят, че имам големи проблеми с избора на моята страна в Гражданската война. И двете страни са ми и свои, и чужди. И червените, и белите будят у мене сложно чувство, в което възхищението се смесва с отвращение и ми е жал за всички. Затова историята, която ви разказах, не е за един героичен борец срещу болшевишката чума. Това е история за едно рядко и скъпоценно нещо – лекото, ненапрегнато мъжество. Такива хора са много малко, те почти винаги загиват млади. Без тях животът на този свят би бил по-противен и по-страшен.

(Следва)

БЕАТРИКС ПОТЪР: ПИСАТЕЛКА И БУНТАРКА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: : GEMINI 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Заекът Питър е създаден от жена, която предпочела кариерата, свободата и независимостта пред скучните чаени седенки и викторианските условности.

Детството и юношеството на Беатрикс

Светът познава Беатрикс Потър от историите за милите зайчета, мишлета, патета и котки, както и по не по-малко очарователните илюстрации на техния приказен живот, който като цяло не се отличава много от този на обикновените хора. Страстта на Беатрис в детството и юношеството е рисуването. Това увлечение насърчава баща ѝ Рупърт, който води дъщеря си по изложби и музеи. Подобно занимание се считало за напълно подходящо за момиче от добро, заможно семейство. Беатрикс започва да рисува своите домашни любимци, а по-късно се насочва и към други предмети, например градински инструменти или небрежно захвърлен чифт обувки. Скоро обаче се появява и паралелно влечение, което изцяло поглъща девойката: микологията. Потър рисува гъби , особено отровни, като обсебена. Общият брой на скиците ѝ достига около 400. Тя изучава гъбите с помощта на микроскопа на брат си, защото се интересува много от начина, по който се размножават. С времето се научава да отглежда сама гъби от спори и дори оформя своите занимания в научна разработка, но пътят ѝ към академичната общност е препречен от... нейния пол. Учените мъже не проявяват нужния интерес към изследванията на Потър. Дали поради тази причина, или просто заради загуба на интерес, скоро след това тя изоставя микологията.

Малката Беатрикс със спаниела Спот

Родителите били крайно недоволни от заниманията на дъщеря си, майката очаквала, че Беатрис ще я придружава в обществото, където може да се намери приличен жених. Но сичките тези приеми с благочестиво пиене на чай и безсмислени разговори не интересували девойката. Вместо това Беатрикс се занимавала с изкуство и наука. За това да се препитава с труд и дума не можело да става: нейните консервативни родители виждали само два приемливи сценария за развитие на събитията ѝ — женитба или участта на стара мома, чиято участ с времето би станала грижа за майката и бащата. Беатрикс не че не искала да се омъжи, просто не бързала никак и не се влюбвала истински в никого.

Първият успех на писателката

Своето истинско призвание тя открила малко по-късно. Последната от гувернантките на момичето, Ени, поддържала връзка с нея, след като напуснала дома на семейство Потър. Тя се омъжила и родила две деца: момче и момиче. Беатрис пишела писма както до Ени, така и до нейните деца. И веднъж разказала за едно зайче пакостник на име Питър. После написала още няколко подобни послания, в които герои били мили градински животинки. Ени дала на Беатрикс идеята да издаде кратките писма като сборник с разкази. Добавяйки още няколко истории, Потър събрала достатъчно материал за цяла книга.

Беатрикс като млада

Намирането на издател от начинаещата писателка не се получило веднага — отговорили ѝ с отказ в шест различни кантори и затова тя решила да издаде книгата в малък тираж от 250 екземпляра със свои средства. Успехът дошъл веднага, сборникът бил разграбен мигновено и тогава Беатрикс се обърнала отново към едно от издателствата, които вече ѝ били отказали — „Фредерик Уорн & Co“. С Потър работил един от братята Уорн, Норман. Тази среща станала повратна не само за кариерата на всеки от тях, но и съдбоносна в романтичен смисъл. Съгласили се да издадат книгата заедно с илюстрациите на писателката, които тя преработила в цвят (нейното първо издание излязло в черно-бял вариант). Английската четяща публика се запознала със зайчето Питър през 1902-ра година. Книгата станала толкова бързо популярна, че още до края на годината били продадени 20 хиляди екземпляра. Поради голямото търсене „Фредерик Уорн & Co“ я преиздали шест пъти.

Илюстрация със зайчето Питър

В същото време се развивала и връзката на Норман и Беатрис, имаща повече платоничен характер. Въпреки че по онова време Потър била вече на 35 години, на всяка среща с издателя била придружавана непременно от някой роднина. През юли 1905-а година Норман направил на Беатрис предложение, при това в писмен вид, защото практически нямали шанс да останат насаме. Писателката приела с радост предложението за ужас и разочарование на близките. Семейство Потър все още мечтаело, че Беатрис ще си намери партия и ще се омъжи за човек с благороден произход, но това не се случило. През август същата година цялото семейство заминало на ваканция в Северен Уелс и там Беатрикс била застигната от страшна вест: Норман починал скоропостижно от левкемия.

Зайчето Питър и всички-всички-всички

Беатрис била абсолютно съкрушена от скръб. Тя се върнала в Лондон и прекарала един месец в дома на семейството на Норман, с което поддържала приятелски отношения. Годежния пръстен, подарен от годеника ѝ, не свалила до самата си смърт. Скоро след това Потър решила да купи къщичката, за която двамата с Норман мечтаели след годежа. Старата фермерска вила в Езерния край на графство Къмбрия станала за Беатрис уютно и уединено гнезденце, предмет на отдавнашни блянове. Хонорарите от книгите и допълнителната продукция (тапети със зайчето Питър, настолната игра „Състезанието на Питър“) направили писателката финансово независима от нейните родители. Въпреки успеха и признанието, семейството ѝ така и не се примирило никога с избора на Беатрис да гради кариера.

Вилата Хил топ

И макар че отношенията с родителите ѝ били все така мъчителни, мис Потър прекарвала по-голямата част от времето си с тях в Лондон, като периодично навестявала своята вила Хил топ. Окончателното ѝ преместване станало през 1913-а година. За 8 години след смъртта на нейния първи възлюбен тя написала и илюстрирала около 20 нови приказки, това било най-плодотворното време в нейната кариера. Постепенно повествованията се попълнили с нови персонажи — котето Том, патицата Джемайма, плъха Самюъл Уискърс. Всички тези герои се родили именно там, в Къмбрия. Удивително красивият пейзаж, езерата и зелените хълмове станали за Беатрис нов източник на вдъхновение.

Семейно щастие и овчици

Веднага след преместването Потър започнала любовна връзка с адвоката, който оформил документите за покупката на нейния нов недвижим имот. Казвал се Уилям Хийлис и бил с 5 години по-млад от писателката. Удивително е как всички роднини на Хийлис смятали, че в този несъразмерен брак „пострадала“ страна е именно той: не само заради възрастта, но и заради ярката си, снажна външност (Беатрикс била ниска на ръст и като цяло не блестяла с красота). Въпреки това съпрузите изглеждали много щастливи. Потър се омъжила на 47 години.

Беатрикс и Уилям

Скоро съпрузите се преместили в нов дом, към който имало внушителен участък земя. И макар че Беатрикс написала още няколко разказа, неин главен интерес оттук нататък били фермата и фермерското стопанство. Съпрузите се заели с развъждане на овце. Битът на Беатрикс от този момент нататък се отличавал малко от бита на заможния селянин. Тя най-сетне можела да се наслади на тих семеен живот. При все това нейната писателска слава била в своя разгар: стотици почитатели се опитвали да се запознаят лично с Беатрикс и се появявали просто на прага без покана. Тя обаче предпочела уединението и не пускала вътре нито неканените гости, нито журналистите.

Беатрикс Потър създала не само цял свят от вълшебни персонажи, но и свой собствен. За жена от късната викторианска епоха това било не само нещо смело, но и практически неосъществимо. Тя се отнасяла с презрение към условностите на времето и положението в обществото и успяла да преодолее консервативната среда на своето семейство. Потър прилича по нещо на основния персонаж от своите книги — заека бунтар Питър, вечно нарушаващ правилата и нежелаещ да живее според установения ред. И на нея, точно както и на Питър, това ѝ се отдавало блестящо. Беатрикс живяла доста дълъг живот, 77 години, 30 от които прекарала в щастлив брак с Хийлис.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1998 г. / ФИЗИКА / ХОРСТ ЩЬОРМЕР

Хорст Щьормер (Horst Störmer)

6 април 1949 г.

Физика (заедно с Робърт Лафлин и Даниъл Ци)

(За откриването на нова форма на квантова течност с фракционно заредени възбуждания)

Хорст Лудвиг Щьормер е германо-американски физик, чието име остава трайно свързано с едно от най-значимите открития във физиката на кондензираната материя през XX век – фракционния квантов Хол ефект. Неговата работа, извършена съвместно с Даниъл Ци и теоретично обяснена от Робърт Лафлин, разкрива съществуването на ново квантово състояние на материята, в което възникват квазичастици с фракционен електричен заряд. Това откритие не само разширява разбирането за квантовите явления, но и поставя основите на съвременните изследвания в областта на топологичните материали и квантовите технологии.

Щьормер е роден на 6 април 1949 г. във Франкфурт на Майн, Германия. Израства в Шпрендлинген, където проявява ранен интерес към природните науки. Първоначално се насочва към математиката, но по-късно открива своята истинска страст – физиката. Следва в Университета във Франкфурт, а по-късно продължава обучението си в Университета в Щутгарт, където през 1977 г. защитава докторска дисертация. Част от изследователската му работа е проведена във френската Национална лаборатория за високи магнитни полета в Гренобъл – място, което играе важна роля в оформянето на научните му интереси.

През 1978 г. Щьормер постъпва в Bell Labs – институция, известна с изключителната си научна среда и многобройните си нобелови лауреати. Именно там, в сътрудничество с Даниъл Ци, той започва да изследва поведението на двумерни електронни газове, създадени в полупроводникови хетероструктури. Тези структури, базирани на галиев арсенид, позволяват електроните да се движат в почти идеално двумерна среда, което ги прави идеални за наблюдение на квантови ефекти.

През 1982 г. двамата учени наблюдават нещо необичайно: при изключително ниски температури и силни магнитни полета Хол съпротивлението се квантува не само на цели, но и на дробни стойности. Това явление, известно като фракционен квантов Хол ефект, е напълно неочаквано и не може да бъде обяснено с класическите модели на електронно поведение. Откритието им показва, че електроните образуват колективно квантово състояние – своеобразна квантова течност, в която възникват квазичастици с заряд, равен на дробна част от елементарния заряд.

Теоретичното обяснение на това явление е дадено от Робърт Лафлин през 1983 г., който предлага модел на квантова течност, описваща колективното поведение на електроните. Тази теория не само обяснява наблюдаваните фракционни стойности, но и предсказва съществуването на квазичастици с фракционен заряд – концепция, която днес е ключова за разбирането на топологичните квантови състояния.

Освен с работата си върху квантовия Хол ефект, Щьормер е известен и с разработването на техниката „модулационно допиране“. Тя позволява създаването на двумерни електронни газове с изключително висока подвижност, като отделя допиращите атоми от зоната, в която се движат електроните. Тази технология става основа за множество експерименти в областта на квантовата физика и полупроводниковите устройства.

След дългогодишната си работа в Bell Labs, Щьормер се присъединява към Columbia University, където преподава и провежда изследвания до пенсионирането си през 2011 г. През кариерата си получава множество престижни отличия, включително Oliver E. Buckley Prize (1984 г.) и Benjamin Franklin Medal (1998 г.). През 2006 г. е избран за член на American Philosophical Society.

Откритието на Щьормер и неговите колеги има дълбоко въздействие върху съвременната физика. То поставя началото на изследванията на топологичните фази на материята – област, която днес е в основата на разработването на топологични квантови компютри и нови квантови материали. Фракционният квантов Хол ефект остава едно от най-ярките доказателства за богатството и сложността на квантовия свят.

Съставил: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ / ПРОБЛЕМИ НА ПАВЛИНИСТИКАТА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ

ПРОБЛЕМИ НА ПАВЛИНИСТИКАТА

Възгледът на Павел за Закона

Разбирането на Павел за Закона, в светлината на вярата му в Христос, е изключително сложно. Някои изследователи, имайки предвид всичко, което Павел казва за Закона в своите послания, се съмняват дали изобщо е имал цялостна и непротиворечива концепция. Във всеки случай е очевидно как Павел повярвал, че човек не може да се оправдае пред Бога, като спазва Закона, а единствено като вярва в Христос. Нещо повече, Павел твърди, че именно този възглед за Закона е това, което Законът предписва (Рим. 3:31). Както ще видим, Павел посвещава на тази тема по-голямата част от Посланието до римляните.

След приемането на новата вяра Павел започва очевидно да смята, че Законът, макар сам по себе си да е добър (пак там, 7:12), води до някои лоши последици. Проблемът за Павел не бил в Закона, а в хората, на които бил даден.

Според Павел тези, които получили благия Божий Закон, злоупотребили с него. Вместо да гледат на Закона като на правило за живот според завета им с Бога, те започнали да го спазват, за да придобият праведност пред Него, сякаш изпълнението на различните предписания може да спечели Неговото благоволение (напр. пак там, 4:4–5; 10:2–4). Не е ясно дали според Павел юдеите са използвали преднамерено Закона по този начин. Павел не поддържа тези възгледи за Закона преди приемането на новата вяра, а ги оформя впоследствие. Разбира се, неговите възгледи не се основават практически на никое от древните юдейски писания.

Както и да е, след приемането на новата вяра, Павел стига до мисълта, че неговите събратя юдеи са използвали Закона, за да станат праведни пред Бога. За него това било злоупотреба. Законът не прави хората праведни пред Бога, той показва, че всеки е отдалечен от Бога. Чрез Закона „се познава грехът“ (пак там, 3:20).

Значението на тази фраза на Павел е предмет на спорове сред изследователите. От една страна, той размишлява определено върху многобройните указания в Юдейските писания за това, че Божият народ се е отдалечил от праведните заповеди (пак там, 3:10–20). Освен това е мислил вероятно за системата от жертвоприношения, описана в Тората във връзка с човешките грехове (макар че Павел никога не говори за това директно). Защо Бог би искал жертви за грехове, ако хората нямат нужда от тях?

Местата, които се свързват с името на апостол Павел

Каквато и да била точната логика на Павел, очевидно е, че като християнин той стигнал до убеждението, че Законът е свързан с проблема за човешкия грях срещу Бога, но не може да преодолее греха. Грехът, както видяхме, е за Павел самостоятелна сила и Законът не може да направи нищо, за да освободи човека от неговата власт. Спазването на Закона във всичките му предписания няма да избави хората от това робство. Според Павел единствено Христос дава свобода, защото Христос е преодолял вече властта на греха.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН / 17 ДЕКЕМВРИ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ / 10 НОЕМВРИ

ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА - / 11 НОЕМВРИ / ПРЕМИНАВАНЕТО НА ДУНАВА ПРИ ЧЕРНА-ВОДА — ст. ФИТЕЩИ

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН - / 15 ДЕКЕМВРИ / 16 ДЕКЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН

17 декември

Скица № 18.

През нощта, за да се поддържа съприкосновение с противника, е наредено да се изпращат патрули към неговите окопи. По донесенията на майор Наследников и подполковник Венедиков се установява, че противника продължава да заеме позицията си.

Като предвижда, че ще се продължи движението, началника на дивизията заповядва до командира на бригадата да смени, към 7 ч. пр. пл., 2-та ескадрона и картечници на 4. конен полк със същото число ескадрони от Лейбгвардейски конен полк. Конните части от бригадата да се групират източно от селото. (№ 940 от 17. XII. 1916 г., 3 ч. 30 м. пр. пл.).

Обаче, рано сутринта (3 ч. 50 м.) се получава от армията радиотелеграма, според която, поради закъсняването на другите дивизии, движението днес се преустановява и частите да се окопаят.

По-късно се получава в щаба на дивизията оперативна заповед на армията № 59, от 16. XII. 1916 г., 11 ч. сл. пл., която нарежда: „Сборната дивизия, 6. турски корпус и 4 пех. дивизия да продължат движението на 17. и заемат обектите си, определени им със зап. № 58., а конната дивизия да продължава да действува върху съобщенията на противника към Мачин и да разузнава за противника между Дунава и левия фланг на противника.

В духа на тази заповед е предупреден: командира на дружината — да поддържа съприкосновение с противника и в случай, че противникът отстъпва — да настъпи и заеме гребена 197., гдето да спре и се окопае. (№ 943., 17. XII. 1916 г., 9. пр. пл.).

До командира на бригадата е изпратена следната заповед:

„Противника продължава да заема окопите си. Заповядано е армията да достигне обектите си. Разпоредете командира на конното отделение да обедини командването на батериите и да заеме позиция по начин да може да поддържа настъплението на частите“. (№ 944., 45 м. пр. пл.).

Към 9 ч. 45 м. бригадния командир, полковник Кметов, донася в щаба на дивизията:

„Началника на заставата при к. 117. донася, че при смяната противника обстрелял патрулите на 4. конен полк. Установил връзка с пехотата в дясно. Когато патрулите отивали да установят свързката, те са били обстреляни от противник оценяван около 1 ½ роти. Изпратих разезди по посока на противника да се осветля върху положението. Телефонна връзка е установена от бригадата до заставата. Летяща поща има до дружинния командир“. (№ 9., моста ю. и. от с. Докузачи, 17.XII.1916 г., 9. ч. 20 м. пр. пл.).

От получените по-късно в щаба на дивизията донесения от бригадния командир се вижда, че в 10 ч. изпратените от заставата разезди предизвикват непр. артилерия да стреля и, че противника в 10 ч. 40 м. държи още гребена 197.

Според донесение на същия, от 11 ч. 50 м. — „не се забелязва движение по к. 197. и к. 196. В с. Остров са запалени купи слама“.

При това положение заповядва се: „дружината да заеме гребена на к. 197. и се окопае с цел да даде по-добра охрана на фланга на 4. дивизия, а на авангардните ескадрони (заставата) да се подадат напред и разузнаят по посока с. Печеняга, к. 216.“

Според донесението на бригадния командир от 1 ч. 15 м., „разездите заемат к. 197. и 196., заставата продължава движението си от к. 117. към гребена.

“На началника на заставата, командира на Л. Гв. конен п., полковник Кисьов, е предадена заповед, чрез старшия адютант, майор Николаев, при достигане на гребена, „да продължи движението си като авангард и достигне по възможност с. Сатул-Ноу, но без лишни жертви“.

Според донесението на началника на авангарда от 3 ч. 15 м. „противника отстъпващ от к. к. 197. и 196. към гребена к. 138, к. 216. се оценява на 2 дружини. В 2 ч. 30 м. сл. пл. са прехвърлили седловината между к. к. 138. и 216., като са оставили около 2 роти на хребета ю. з. от к. 216., гдето се окопават“ № 240, к. 1. клм. южно от к. 61, 17. XII. 1916 г.

От дивизията се донася за положението в армията и се дават нареждания за нощуване: „дружината да се окопае на гребена 197. и влезе във връзка в дясно с 4. пех. Дивизия“ (№ 946.);

„Бригадата, заедно с конната батарея, да се разположи за нощуване в с. Остров. Изпратените напред ескадрони от Лейбгвардейския конен полк да останат на мястото си, а другите да се приберат в с. Остров.“

В 4 ч. 45 м. сл. пл. се получава ново донесение от началника на авангарда от к. 216: „Нашите разезди преминаха през к. 216. Заловени пленници 4 от 241. пех. полк — 61. дивизия, полка отстъпва днес към с. Сатул-Ноу; 2 от 37. пех. полк от 4. Сибирски корпус и един от 39. пех. полк от 10. дивизия, същия корпус; казват, че техните полкове отстъпили преди два дни“ (№ 241).

По-късно се разбира от донесенията на бригадния командир (№ 16. и 17. от 9 ч. 5 м. и 9 ч. и 30 м. сл. пл.), че авангарда е преследвал противника до късно вечер и се е установил за нощуване в с. Сатул-Ноу.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БЪЧВА“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„БЪЧВА“

Ето, братчета, дойде пролетта. А там, току-виж, дошло и лятото. Пък е хубаво, другари, през лятото! Слънцето пече. Жега. А ти крачиш като дявол някакъв без валенки, само по едни долни гащи, и дишаш. Тук-там пърхат някакви пиленца. Буболечки се стремят нанякъде. Червейчета шумолят. Хубаво е, братчета, през лятото.

Хубаво е, разбира се, през лятото, но не съвсем.

Преди две години работехме по кооперативна линия. Такава една струя ни подхвана в живота. Наложи се да стоя зад тезгяха. През двадесет и втора година.

А за кооперацията, другари, няма, знаете ли, нищо по-гадно от жегата. Продуктът се разваля. Вкисва ли се продуктът, или не? Разбира се, че се вкисва. А щом се вкисва, търпи ли от това загуби кооперацията? Търпи.

А там, може би наблизо, има лозунг — режим на икономии. И как да се съчетае това, позволете да попитам? Не бива, граждани, да се подхожда с такъв пълен егоизъм към природните явления и да се радваме и да подскачаме, когато настъпва топлото. Трябва, граждани, и за обществената полза да се погрижим.

А помня, в нашата кооперация се развали зелето, вкисна се, извинявайте за това некрасиво сравнение.

И не стига, че от това имаме пряка загуба за кооперацията, ами и допълнителен разход се появи. Трябва да се извози, оказва се, разваленият продукт. Хем на тебе се е развалил, значи, хем за това и парички отгоре давай. Колко обидно! А бъчвата с вкиснатото зеле беше грамадна. Едно такова бъчвище, може би към осем пуда. А ако е в килограми — пресмятане няма. Ето такова бъчвиище! И такъв скучен мирис се понесе от него — гроб.

Завеждащият, Иван Фьодорович, направо изгуби смисъла на живота си от тази миризма. Ходи и души.

— Май че — казва, — братчета, мирише? — Не само — казваме, — Иван Фьодорович, мирише, ами направо смърди.

И миризмата наистина, трябва да се каже, беше остра. Минувачите даже се пазеха да ходят по нашия тротоар. Защото им се подкосяваха краката.

И трябваше тази бъчва да се откара по-скоро някъде по дяволите, но завеждащият, Иван Федорович, се мръщи. Жал му е все пак за парите. Кола трябва да се наема, пето, десето. И да се кара на майната си извън града. Все пак е завеждащ, та казва: — Колкото и да ми е жал, братчета, за парите, и процентът ни — казва — от това ще отслабне, но ще се наложи да я разкараме тази бъчонка.

Миризмата стана много тежка.

А имахме един такъв продавач, Васка Верьовкин. Та той казва: — А за чий ни е, другари, да я караме тази бъчонка, да хабим с това народните сокове, парите, и да си намаляваме процента? Да изтъркаляме бъчонката на двора. И да почакаме какво ще стане до сутринта.

Изтикахме бъчвата навън. На сутринта идваме — бъчвата чиста. През нощта свили зелето.

Много се развеселихме ние, работещите в кооперацията, от този факт. Работата направо кипеше — такъв подем настана. Завеждащият, милият Иван Фьодорович, ходи и потрива ръце.

— Славна работа — казва, — другари, та ако ще сега и цялата стока да се вкисне, все така ще правим.

Скоро се вкисна още една наша бъчва. И едно каче с краставички.

Зарадвахме се. Изтъркаляхме стоката на двора и открехнахме малко портата. Да се вижда, демек, по-добре от улицата. И заповядайте, граждани! Само дето този път се минахме. Не стига че ни отмъкнаха зелето, ами и бъчвата, проклетниците, задигнаха. И качето свиха.

Е, след това изсипвахме разваления продукт на рогозка. Така, с рогозката, го изнасяхме.

1926 г.