ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / МАРИЕТА ШАГИНЯН, „ХИДРОЦЕНТРАЛА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“ / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1930‑те

МАРИЕТА ШАГИНЯН

„ХИДРОЦЕНТРАЛА“, 1930 г.

Веднага искам да кажа, че ще говоря не толкова за този роман, колкото за контекста, защото за романа е невъзможно да се говори, просто е скучно. Това е история за строежа на Мизингес (грешка на Биков, на Дзорагес – бел. ред.), водноелектрическа централа в Армения. В Русия книгата на Шагинян била превърната в знаме, била превърната до известна степен в култово произведение. Мариета Шагинян била канонизирана като съветска писателка. Какво се случило с нея?

Тя изминала наистина славен път от поетеса символистка, доста екстравагантна, извикала на дуел Ходасевич заради, както ѝ се струвало, ужасното му отношение към първата му съпруга Марина, от съчинителка на символистични драми, които, между другото, се харесвали на Блок и носели гръмки заглавия като „Истинският жених“, от такава съчинителка на символистични брътвежи до главен биограф на Владимир Илич Ленин, до автора, получил Ленинска награда за „Четири урока у Ленин“.

Шагинян е всъщност не лоша писателка, трябва да призная това с известен ужас. Например осемтомната ѝ автобиографична книга „Човекът и времето“ е далече не най-лош образец на идеологическа интелектуална автобиография, интересна е да се чете, детството ѝ е описано в нея добре. Живяла 94 години, имала какво да разкаже. Знаменитата епиграма „Желязната старица Мариета Шагинян – изкуствено ухо на работниците и селяните“ (на руски с рима: „Железная старуха Мариэтта Шагинян – искусственное ухо рабочих и крестьян“) е свързана, разбира се, с прогресиращата ѝ глухота: без слухов апарат не чувала даже вик. Тази епиграма на Михаил Дудин не бива да скрива от нас факта, че Мариета Шагинян била всъщност съвсем не глупав човек.

През целия си живот била обсебена от два наистина важни проблема. Първият – как да доведе културата до масите: мислела си, че да доведе културата до масите е единствената истинска революция. Вторият – как да представи трудовия процес. През 1933 г. публикувала своите дневници. Това е жест, който не бива да буди насмешка, един нормален жест за Сребърния век, защото жизнетворчеството, заличаването на границите между културата и живота, е напълно нормална практика за онова време; тогава, както разбирате, хората отразявали доста широко в изкуството си своята биография, иначе просто няма как, това е техният живот, техният личен материал. Когато публикувала дневниците си, там имало следните думи: „Трябва да се научим да представяме труда като игра, като състезателен процес“. „Хидроцентрала“ е мъчителен опит да се пише за труда така, че да бъде интересно.

Мариета Шагинян

Да не забравяме какво било тогавашното време. Това е знаменитата епоха на конструктивизма. Литературният център на конструктивистите се появява много по-рано, още през 1925 г. Иля Селвинский създава тази прелестна организация. В нея влизат и Инбер, и Луговской, и Адуев, и множество други хора. В руската литература всичко с любовта било наред, не било зле със страданията, било интересно с революцията, с търсенията, с религията, с Бога. Но никога досега процесът на труда, на съзиданието на нещо не било отразявано в нея. Да направим това главна тема в литературата, та нали е толкова интересно! Отчети, събрания, съревнования, планове, проекти. Това може да стане основа на голяма литература.

Това била тяхната съзнателна заблуда. Валентин Петрович Катаев се мъчел, съчинявайки романа „Време, напред!“, опитвайки се да го направи според силите си авангарден, пропускайки първата глава и премествайки я в края. Основна тема става там, разбира се, едно съревнование между уралци и харковчани. Да се направят още повече тухли, да се организира още по-бързото изливането на бетон, да се проверява този бетон за здравина, защото у харковчаните не е достатъчно здрав. Хората настояват да им се поставят все по-големи и по-големи задачи, поемат невероятни ангажименти, престават да спят. Наистина, около трудовия процес възниква една подобна истерия.

Трябва да кажем, че романът „Време, напред!“ е пропит с този трепет, той се чете леко, макар че си личат и изкуственият ентусиазъм, и фалшът. Да не забравяме, че именно от „Време, напред!“ била създадена прочутата сюита на Свиридов към едноименния филм, а точно от тази музика била взета и музиката за съветската новинарска програма „Време“. Помните ли стремглаво носещото се, разрушаващо всичко по пътя си време, което носи в себе си зародиша на своята деконструкция? Тази музика е именно една хроника на гръмкото, патетичното самоунищожение. По същото време и Еренбург пише своя „Ден втори“, в който слага край на живота си единственият що-годе свестен герой, интелигентът Володя.

Що се отнася до Шагинян и „Хидроцентрала“, в тази книга са привлекателни две неща. Първо, привлекателна е постоянната рефлексия, диалогът с читателя, в който авторката се самоиронизира, казва, че може би на читателя му е скучно, подсказва му различни версии за развитието на събитията. Това е своеобразен опит да се поговори с читателя. Второто привлекателно нещо е откроеният от Адамович в рецензията му за романа диалог, който се води между пристигналия там чуждестранен специалист и нашия инженер. „Заради този диалог си струва вероятно да се изчете целият този скучен роман, който всъщност е просто една отвратителна бърканица от букви“, казва Адамович. Не бих казал, че е съвсем отвратителна, някои реалии от арменския живот, реалиите на строителството са безценни за историка. Но смятам, че днес е невъзможно да се чете това за удоволствие. А диалогът е интересен, заради него си струва да се потърпи.

Всички руски писатели през 30-те години следвали завета на Леонов, който казал: „Влагайте най-съкровените си мисли в отрицателния герой и за това няма да ви направят нищо“. Което вероятно е истина. И най-съкровените мисли на Шагинян са вложени в устата на американеца. Той казва, че европейската цивилизация се е научила много отдавна да създава вещи. Но не умее да създава отношения. „Нашият патос днес е да създаваме човека. Ние сме по-човечни от вас. Вие твърдите, че сте осъществили своята революция в името на хората, а изобщо не ви е грижа за тях. Вие сте заети с графици, с изравняване на сметки“. Помните ли, това е горе-долу същото, което Пастернак пише на Маяковский: „Вие сте заети с нашия баланс, с трагедията на ВСНХ, вие, който пеехте като Летящия холандец над ръба на всеки стих“.

„Вие сте заети с баланса. А в същото време човекът е единственото в историята, с което си струва да се занимаваме. Вие поставихте в центъра на всичко производителните сили и производствените отношения. Но е интересна еволюцията на човека, на културата, на изкуството, на религията, а това, с което се занимавате вие, няма абсолютно никакъв смисъл.“ На това, всъщност, Мариета Шагинян отговаря с устата на съветския човек: „Не, този етап е извървян. Европейската история е приключила. Сега е важен единствено патосът на производството. Ще произвеждаме, ще се научим на идеално рационално изразходване на силите, на идеална организация на производството. Човекът с неговата психология остана в миналото, дошла е психологията на гигантския колектив.“

Знаете ли, сега, когато са минали почти деветдесет години от публикуването на този роман, се замислям сериозно: а може би съветският инженер е бил прав? Защото Европа, с нейния интерес към човека, към финеса и душата, не издържала на XX век. Тя се поддала на съблазънта на фашизма, след която не се съвзела никога. Като цяло, в по-голямата си част европейските идеи били значително овехтели още към 1945 година.

Докато Съветският съюз, с неговия патос за „хората пирони“ – „Пирони да правиш от тези хора!“ – не стига, че победил фашизма, но след това успял да осъществи най-мащабна космическа програма, културна програма. Дори за това да е помогнало съветското „размразяване“ с неговия частичен хуманизъм, то никога не било напълно европейско, няма какво да се лъжем. Може би съветският проект, проектът за съветския свръхчовек, за който пише Шагинян, се е оказал по-устойчив. Може би именно той издържа на XX век, а не културната Европа.

Този спор не е доведен до край, разбирате ли? И до днес нямам еднозначен отговор. Затова романът „Хидроцентрала“ с неговия абсолютно безчовечен патос е актуален, защото, може би, с човека е вече свършено. Струва ми се, че XX век беше краят на човешката история, на историята на личността. Настъпила е историята на колективите, защото колективите се управляват по-лесно, в колектива ексцесиите са по-малко вероятни. Да, може би тоталитарната вертикална организация не се получи. Но настъпи векът на хоризонталните общности, на социалните мрежи. И това, че векът на единаците е приключил, е може би най-тъжният извод, до който може да стигне читателят на Мариета Шагинян.

Каква е художествената стойност на произведенията на Шагинян?

Ранните ѝ пиеси са слаби, тук няма какво да се коментира. Що се отнася до стиховете, които публикувала, това са стихове приблизително на нивото на Нина Берберова, със същото литературно качество, солиден трети разряд. Докато „Четири урока у Ленин“ и едно подобно забележително произведение като „Първата Всеруска“ я показват като талантлива журналистка, добра хроникьорка и доста интересна историчка. Във всеки случай, да се чете Шагинян е полезно. Когато четем гениите, четем за еволюцията на самите гении. А когато четем Шагинян, проумяваме чрез нея еволюцията на времето, а това не е никак малко.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 1. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ СТРАСТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА / БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ / БОРИС ПЪРВИ, КРАЛЯТ НА АНДОРА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 1. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ СТРАСТ

Някога написах книгата „Писателят и самоубийството“, защото тогава не бях все още автор на криминалета. Иначе сигурно щях да се заема с темата „Писателят и убийството“ – за многобройните убити писатели или за малобройните писатели убийци.

Впрочем, писателят и убийството не са кой знае какво нещо. Тестостерон, мъжка агресия, дуел, война, опасна професия. Виж, писателката и убийството – това е вече истинско предизвикателство. По едно време колекционирах истории от този род, особено ако криеха някаква тайна.

Всички сюжети, които събрах тогава, сякаш нагаждайки се към литературните ми вкусове, се отнасяха към различни поджанрове на криминалния жанр.

Първият сюжет е от категорията „Престъпления от страст“. Поне така гласи основната версия. Както ще видите, тя не е единствената.

Да погледнем портрета на една красива млада дама.

Тази романтична особа се казвала Делмира Агустини. Появила се на бял свят в Уругвай през 1886 година и загинала на двадесет и седем години.

Делмира Агустини е една от най-известните латиноамерикански поетеси. Както може да се досети човек по позата и изражението на лицето ѝ – отявлена декадентка.

Пишела изящни, чувствени стихове за страстта и смъртта. Например такива:

                                                     

Yo muero extrañamente... No me mata la Vida, No me mata la Muerte, no me mata el Amor; Muero de un pensamiento mudo como una herida... ¿No habéis sentido nunca el extraño dolor De un pensamiento inmenso que se arraiga en la vida, Devorando alma y carne, y no alcanza a dar flor? ¿Nunca llevasteis dentro una estrella dormida Que os abrasaba enteros y no daba un fulgor?...

Умирам странно... Не ме убива Животът, не ме убива Смъртта, не ме убива Любовта; умирам от мисъл, няма като рана... Не сте ли усещали никога странната болка от мисъл огромна, вкоренена в живота, която поглъща душа и плът, а не цъфва в цвят? Нима не сте носили в себе си заспала звезда, която ви изгаря целите, без да даде блясък?...

Тя наистина умряла и скоро, и странно. След бурно петгодишно ухажване за Делмира се оженил темпераментният кабалеро Енрике Рейес. Бракът продължил 53 дена, бил съпътстван от скандали и кавги, а след това поетесата напуснала съпруга си, обявявайки, че се „спасява от пошлостта“. Осем месеца по-късно се развели. Още месец след това открили и двамата в едно жилище под наем. Делмира била убита с два изстрела в главата. Енрике лежал в безсъзнание, също с куршум в главата и с револвер в ръка. И двамата били, както написали тогава, deshabillé.

Той, тя, постелята, Смъртта...

На пръв поглед всичко билои ясно: изоставеният съпруг постъпил по принципа „щом не си моя, няма да си ничия“. Но разследването открило едно много странно обстоятелство.

Оказва се, че съпрузите, докато протичал бракоразводният процес, продължавали да се срещат тайно, за което всъщност било наето жилището. Срещите им (както личи и от местопрестъплението) били любовни. Същевременно за околните техните отношения изглеждали непримиримо враждебни – при публичните им срещи Енрике обсипвал бившата си жена с упреци и обиди.

Когато тайни любовници станат мъж и жена, това е в реда на нещата. Но съпруг и съпруга да стават тайни любовници? За какво?

Загадката останала неразгадана. Енрике Рейес починал в болницата, без да разкаже нищо. Той също бил едва на 27 години.

Какви са версиите за случилото се?

Първата и главната, както беше вече казано – престъпление от страст. Сблъскали се две натури, жадуващи силни преживявания. На романтичната поетеса бракът ѝ се сторил скучна проза, а тя искала драма. Друго нещо са тайните срещи! И, разбира се, терзания, изблици на ревност, скандали. Общо взето, бурна латиноамериканска любов-омраза в духа на „йо те киеро, май кабалеро, бринг ми текила фром Венесуила“. В крайна сметка напрежението се оказало твърде голямо и мъжът получил нервен срив. Не можел да понася повече контрастния душ, не издържал.

Втора версия: Рейес изнудвал с нещо жена си, принуждавайки я да се срещат тайно. Основания за това предположение – нула. Но един следовател не може да остави такъв вариант без разглеждане.

Също е красавец, нали?

Третата версия е литературна. Делмира Агустини била от онези поети, за които казват, че са омагьосани от смъртта. Възможно е, съзнателно или подсъзнателно, да е искала да докара избухливия си партньор до убийство и цялата тази драма да е била реализация на суицидален комплекс. За този тип отношения сме добре осведомени благодарение на романа „Идиот“: там Настася Филиповна също постига от Рогожин онова, което толкова силно желае. И ако княз Мишкин не се беше появил навреме на местопрестъплението, Рогожин най-вероятно щеше също да се самоубие.

Нямаше да бъда японист, ако не бях предположил и четвърта версия – синдзю, двойно самоубийство по предварителна уговорка. Ако онази, която обичаш безумно, е също толкова безумно влюбена в Смъртта, напълно може да се оформи любовен триъгълник, който да удовлетворява и трите страни.

А какво се е случило там в действителност – един бог знае.

(Следва)

ПОЛ ХОГАН НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА НА „ДЪНДИ КРОКОДИЛА“ (1986 г.)

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На снимачната площадка на световния феномен от 1986 г. „Дънди Крокодила“, Пол Хоган подхожда към създаването на филма със същото спокойно, практично и склонно към импровизации отношение, което определя и неговия емблематичен герой – Мик Дънди. Хоган, който е съавтор на сценария и създател на историята, е по това време изключително популярен телевизионен комик в Австралия, но за първи път играе в пълнометражен филм.

Една от най-известните сцени във филма, снимана в австралийската пустош, в която Мик Дънди укротява див воден бивол с хипнотично движение на ръката, се дължи на бързата мисъл на Хоган. Снимачният екип бил леко успокоително на животното, за да го накара да легне. Когато краката на бивола започнали да се подкосяват нестабилно, Хоган импровизирал своя емблематичен жест на момента, а режисьорът Питър Файман заснел дубъла.

Снимайки в суровата Северна територия на Австралия и в Манхатън, Хоган и неговият партньор и продуцент, Джон Корнел, създават целенасочено филма така, че да пробие на масовия американски пазар. Въпреки тази строго насочена стратегия, по време на промоционалното турне през 1986 г. Хоган признава, че е подценил драстично крайния международен успех на лентата от 328 милиона долара.

Практичният и старомоден начин на мислене на Хоган се простира далече отвъд камерата. Неподготвен за внезапния огромен мултимилионен бум в американския боксофис и дълбоко скептичен към финансовата система на Холивуд, Хоган отказва услугите на скъпо платени и влиятелни счетоводители. Вместо това поема пълен контрол над нещата, като буквално тъпче десетки хиляди долари в брой от печалбата си в пощенски пликове, в куфарите си и в навити чорапи, докато лети между Сидни и Лос Анджелис.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / АРВИД КАРЛСОН

Арвид Карлсон (Arvid Carlsson)

25 януари 1923 г. - 29 юни 2018 г.

Физиология или медицина (заедно с Пол Грийнгард и Ерик Кандел)

(За откритията му, свързани с пренасянето на сигнали в нервната система)

Арвид Карлсон е шведски фармаколог, когото мнозина смятат за един от създателите на съвременната неврофармакология. През 2000 г. получава Нобеловата награда за физиология или медицина заедно с Пол Грийнгард и Ерик Кандел – „за откритията им, свързани със сигналната трансдукция в нервната система“.

Биография накратко

Роден е на 25 януари 1923 г. в Упсала, в академично семейство – баща му е професор по история. Следва медицина в Лундския университет, където защитава докторат през 1951 г. През 1955–1956 г. специализира в лабораторията на Бернард Броди в Националните здравни институти (NIH) в Бетесда, САЩ – престой, който се оказва решаващ за научната му насоченост.

От 1959 г. до пенсионирането си през 1989 г. е професор по фармакология в Гьотеборгския университет, като остава научно активен още десетилетия след това. Умира на 29 юни 2018 г. в Гьотеборг на 95-годишна възраст.

Главно откритие: допаминът е невротрансмитер

През 50-те години е известно, че лекарството резерпин изчерпва запасите от серотонин в мозъка и предизвиква седация и паркинсонови симптоми. Карлсон обаче посочва, че ключът е другаде.

В класическата си работа от 1957 г. (с Маргит Линдквист и Оке Магнусон, публикувана в „Nature“) Арвид Карлсон показва, че прилагането на L-DOPA – предшественик на допамина – премахва обездвижването при животни, третирани с резерпин, докато предшественикът на серотонина (5-HTP) няма такъв ефект.

През 1958 г. разработва метод за измерване на допамина и доказва, че той присъства в мозъка в значителни количества, при това концентриран в базалните ганглии (стриатума) – тоест не е просто междинен продукт по пътя към норадреналина, а самостоятелен невротрансмитер с функция в контрола на движенията.

Идеята среща сериозен скептицизъм – на известния симпозиум на фондация „Циба“ в Лондон през 1960 г. Карлсон е критикуван от авторитети като сър Хенри Дейл, които не приемат, че в мозъка може да има химично предаване на сигнали, тъй като господстващото схващане е, че мозъчната сигнализация е изцяло електрическа. Малко по-късно работите му са потвърдени и допаминът става една от най-изследваните сигнални молекули в биологията.

Заедно с Нилс-Оке Хиларп Карлсон участва в развитието на флуоресцентния хистохимичен метод (Фалк–Хиларп), който позволява моноаминовите неврони да бъдат буквално видени под микроскоп и да се картографират допаминергичните пътища в мозъка.

Значение за медицината

Болест на Паркинсон. Откритието на Карлсон създава рационалната база за заместителната терапия с леводопа (L-DOPA), която и днес, повече от половин век по-късно, остава най-ефективното лечение на болестта на Паркинсон. Клиничното ѝ въвеждане е дело на Олег Хорникевич и Валтер Биркмайер (началото на 60-те години) и по-късно на Джордж Котзиас. Фактът, че Хорникевич не е включен в Нобеловата награда през 2000 г., предизвиква продължителен спор в научната общност.

Шизофрения и антипсихотици. През 1963 г. Карлсон и Маргит Линдквист показват, че хлорпромазинът и халоперидолът увеличават обмяната на допамина – извод, че блокират допаминовите рецептори. Това е основата на допаминовата хипотеза за шизофренията и на разбирането за механизма на действие на антипсихотичните лекарства.

Антидепресанти. Карлсон има пряк принос към идеята за селективното инхибиране на обратното захващане на серотонина. Съвместно с фармацевтичната индустрия (Astra) Карлсон участва в разработването на зимелидин – първият SSRI, пуснат на пазара през 1982 г. Макар да е изтеглен заради редки тежки нежелани реакции (синдром на Гилен–Баре), зимелидинът проправя пътя на цял клас лекарства, към който принадлежи и флуоксетинът.

По-късна работа. В по-късните си години Карлсон – често съвместно с дъщеря си Мария Карлсон – развива концепцията за „допаминовите стабилизатори“: съединения като OSU6162, които нормализират допаминовата сигнализация както при нейния излишък, така и при недостиг. Те се изследват за приложение при шизофрения, болестта на Хънтингтън, умора след мозъчен инсулт и други състояния.

Отличия

Награда „Волф“ по медицина (1979 г.), Японска награда (1994 г.), Нобелова награда за физиология или медицина (2000 г.), както и множество почетни докторати и членство в редица академии.

Личността

Карлсон е известен като енергичен и принципен участник в обществени дебати. В Швеция е сред водещите противници на флуорирането на питейната вода и дава показания в парламентарната дискусия, довела до отказ от тази практика в страната. Изказва се критично и по други въпроси на обществената здравна политика и на лекарствената регулация. Остава научно активен и публикуващ до над 90-годишна възраст.

Защо е важен

Преди Карлсон мозъкът се възприема предимно като електрическа мрежа. След него става ясно, че химичната сигнализация е в основата на мозъчната функция и че психичните и неврологичните разстройства могат да се разбират и лекуват като нарушения в конкретни невротрансмитерни системи. Това е концептуална революция, върху която стъпва цялата съвременна психофармакология.

Съставил: Claude Opus 5

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН:

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК:

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ - ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ЕКСКУРС И ОТСТЪПЛЕНИЕ / ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ

ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР

Названието „Първо послание на Петър“ се е утвърдило за книгата, написана от името на апостол Петър, която е адресирана до „пришълците“, пръснати из провинциите на Средна Азия – „Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния“ (1:1). Под тези хора, както и в Посланието на Яков, се разбират неюдеите. Очевидно е следователно, че авторът е писал за християни. Темата на посланието е как да бъдеш праведен християнин в този свят.

Авторът нарича своите читатели „пришълци“. Понякога срещаме този термин в древните текстове. Той се употребява по отношение на хора, които живеят в чужда страна, но не са нейни граждани или нямат граждански права (нещо като днешните нерезиденти или дори нелегални мигранти). Такива хора се чувствали откъснати от познатата си среда. Първото послание на Петър говори за отчуждеността от обществото като цяло и за страданията, които тя причинява. Но не бива да се мисли, че посланието е посветено изключително на „пришълците“. Авторът адресира своето съчинение до църквите в различни области и вероятно членовете на тези църкви се намират в различно положение по отношение на гражданството. Най-вероятно той използва думата „пришълци“ като фигура на речта, защото неговите читатели са пришълци във всяко кътче на света, където живеят, тъй като истинският им дом е на небесата. Където и да живеят на земята, те са странници.

Най-важното, което можем да кажем за хората, които водят живот на странници, е, че те страдат много. Авторът на посланието се опитва да им помогне да се справят с това. Думата „страдания“ се среща в тази книга на Новия Завет по-често, отколкото във всяка друга. Дори в много по-дългото Евангелие от Лука или в Деянията тя се среща по-рядко, макар че именно тези книги описват подробно мъките на християните. Дори когато авторът на Първото послание на Петър не обяснява пряко как да се понасят страданията, той говори за това иносказателно. Така например призовава нееднократно да се живее праведен живот, така че другите да смятат християните за безвредни, за хора, които не вършат нищо лошо. Християните трябва да бъдат послушни роби, покорни жени, кротки мъже; те трябва да се подчиняват на властите и да бъдат предани на императора. Това не са само съвети как да се живее праведно. Това са указания как да се избегнат преследванията от подозрителните власти и как да се посрамят хулителите.

Очевидно е, че получателите на това послание са били преследвани заради своята вяра: те са страдали не просто заради житейски несгоди. Авторът обаче не споменава официални гонения, нито че християните са били преследвани от римските власти. Вместо това посочва съществуването на врагове на християнството сред местните жители. Преди бъдещите християни не се отличавали от езичниците по нищо, но след като се кръстили, започнали да се обединяват в свои отделни общини и да следват новите си нравствени принципи, различни от моралните принципи на околните. Семействата им и бившите им приятели били разстроени от това и дори оскърбени (4:3–5). В отговор авторът убеждава своите читатели да не се боят от страданията, защото техният Господ, Исус Христос, е страдал (4:12–13). Християните трябва да следват неговия пример. Но трябва да страдат не заради лошите си постъпки (например за нарушаване на законите), а заради доброто си поведение. Те трябва да живеят честно и праведно и ако страдат заради това, нека бъде така (3:14–17, 4:14–15). Ако обаче страдат заради своето праведно християнско поведение, трябва да бъдат „готови да отговарят винаги на всеки, който иска от вас сметка за вашата надежда, но с кротост и благоговение“. Така християните ще посрамят враговете си (3:15–17). По този начин скептично настроеният свят ще бъде покорен от праведното поведение (3:1). Хората, като виждат праведния живот на християните, ще бъдат посрамени, защото християните не са направили никога нищо лошо (2:11).

ЕКСКУРС Преследване на първите християни Първото послание на Петър е свързано без съмнение с гоненията срещу християните. Мнозина имат грешна представа за преследването на християните, основана, изглежда, на треторазрядни холивудски филми. Противно на утвърденото мнение, в началото на своята история християнството не било забранена религия. Нещо повече, християните не се криели тогава в катакомбите, за да избегнат гнева на императора. Но кой и защо ги преследвал тогава? И кога римските власти започнали да подкрепят гоненията, превръщайки ги в официални? Ранните християни се сблъсквали понякога с враждебност към себе си (но това било по-скоро изключение). За това знаем благодарение на съчиненията на Павел, Деянията и Първото послание на Петър. Почти във всеки случай първите противници на християните били техните семейства, бившите им приятели и общини. Почти никога опасността не идвала отгоре — от властите. Тъй като ранните християни били евреи, най-вероятно отрицателното отношение към тях се зародило в еврейските общини, където са извършвали своите богослужения. Ако историята на Павел преди да приеме християнството може да служи за пример, причина за първите гонения е била увереността на християните, че Исус е Месията. Повечето евреи отхвърляли рязко християнското мнение, че разпнатият престъпник е всемогъщият Господ. Едва ли и вие самите бихте приели с отворени обятия човек, който влиза във вашия кръг и започва да убеждава всички, че престъпник, екзекутиран преди няколко години на електрическия стол, е всъщност спасителят и че трябва да му се покланяте. Отначало бихте пренебрегнали такъв човек, бихте му се присмели, ако прояви настойчивост. И ако продължи да настоява, това би ви разгневило и биха започнали сериозни проблеми. Същото се случило между ранните християни в техните еврейски общини. Християните изглеждали в очите им нелепи, упорити, глупави и в крайна сметка смутители. Освен това от Първото послание на Петър можем да заключим, че покръстените езичници скъсвали с предишния си живот. Техните бивши приятели и познати намирали това за необяснимо и странно. Но имало и по-сериозен проблем. В глави 1 и 9 говорихме за това, че в езичеството боговете не изисквали твърде много. Нужно било единствено да им се отдава почит. Те не търпели да бъдат забравяни и ако това се случело — пази се. Божествата били смятани за изключително могъщи. Когато върху дадена община се стоварвали нещастия, това често се възприемало като съд от боговете, на които не била отдадена достатъчна почит. Представяте ли си какво е ставало в една община, в която някои членове отказвали категорично да почитат боговете, а след това се случвала катастрофа — земетресение, суша, глад, епидемия? Хората несъмнено мислели, че някой е предизвикал гнева на боговете. И на първо място вината била хвърляна върху онези, които не почитали боговете, тоест върху християните. Изисквало се да се върнат към почитането на боговете. Ако отказвали, трябвало да бъдат принудени. Така започнали гонения срещу християните, за да бъдат заставени да се покланят на богове, които те смятали за бездушни идоли или бесове (евреите ставали рядко обект на преследване, защото тяхната религия, за разлика от християнската, била древна и това им служело за оправдание). Освен всичко друго, християните били смятани за опасни за обществото, защото се обединявали за практикуването на своя култ в малки затворени общини и не служели на своя бог публично. Какво крият? Какво става всъщност на техните богослужения? Вярно ли е, че се целуват помежду си като братя и сестри? Може би се отдават на кръвосмешение? Вярно ли е, че ядат тялото и пият кръвта на свой „син“? Може би убиват и изяждат малки деца? Колкото и безумно да звучало всичко това, такива обвинения достигнали до нас през вековете. Няма съмнение, че мнението за християните в обществото не било най-добро. Така преследването на християните започнало в самите общини. Противно на широко разпространеното мнение, в Римската империя нямало многогодишни гонения, поддържани от римските императори. Масово преследване започнало всъщност едва през 249 г. при император Деций. Преди това подобно нещо нямало. Случвало се някои императори да се обявяват за преследване на християните в една или друга област, но гоненията не достигали съществени мащаби. В разглеждания от нас период — I в. и началото на II в. — само двама императори участвали активно в гоненията срещу християните. През 64 г. това бил Нерон. За това знаем от „Аналите“ на римския историк Тацит, които достигат до 115 г. Според Тацит Нерон искал да промени съществено архитектурния облик на Рим. Но не можел да осъществи своя замисъл, защото градските сгради били в добро състояние. Тогава Нерон наел подпалвачи, за да изгорят по-голямата част от Рим. Те направили това, но пожарът довел собствениците на изгорелите къщи до предсказуемо възмущение. Плъзнали слухове, че за пожара е виновен лично императорът. За да отклони подозренията, Нерон решил да стовари цялата вина върху общината, известна на всички със своята антисоциалност и недоброжелателност — християните. Той събрал всички християни в Рим и ги осъдил публично на мъчителни изтезания и смърт. Важно е да се разберат няколко неща за първото официално преследване на християните от страна на империята. Първо, християнството не било обявено извън закона. Второ, гоненията били ограничени до Рим, а не се случвали повсеместно из цялата империя. Трето, християните били преследвани не заради своята вяра, а за палеж. Те не били виновни за него, но това е друг въпрос. Обвиненията, повдигнати срещу тях, нямали религиозен характер.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Друг поглед върху мъченичеството на християните Повечето достигнали до нас от древността християнски текстове възхваляват мъчениците. Смята се, че християните приемали с готовност смъртта заради вярата си и понасяли мъжествено всякакви изтезания. Така подражавали на Христовите страсти. Но не всички автори от древността споделяли това мнение. От трудовете на много християнски автори знаем за множество примери на отстъпничество в периода на гоненията. Авторът на едно такова съчинение, Тертулиан, напада особено остро някои християнски общини заради критиката им към мъченичеството. Тези общини се опитвали да убедят своите събратя по вяра да не бъдат глупави и да не загиват заради вярата си. Членовете на тези общини смятали, че щом Христос е умрял, на Неговите последователи не им трябва изобщо да правят това лично. За тях всеки, който смята мъченичеството за необходимо, отрича по този начин, че смъртта на Христос е достатъчна за спасението (Тертулиан. „Скорпиак“. I). Явно се получавало така, че тези хора предлагали да се принасят нужните жертви на боговете, в които вярвали останалите жители на държавата, но без при това човек да става отстъпник в душата си. Те смятали, че в крайна сметка Господ ще съди онова, което се случва в душата на човека, и за Него няма значение една толкова дребна постъпка като хвърлянето на шепа тамян върху горящия олтар. Други известни гонения, подкрепени от властите, се случили 50 години по-късно при управлението на император Траян. В глава 11 споменахме вече Плиний, римски управител в една от провинциите на Средна Азия (всъщност Мала Азия – бел. ред.). Той е първият известен езичник, който споменава в своите трудове Исус. Контекстът, в който го прави, говори за проблем, възникнал в неговата общност. Събирането на групи с обществени цели било незаконно и Плиний открил, че християните нарушават това правило, като се събират заедно за практикуване на своя култ. Той научил всичко, което могъл, за тези групи християни и се опитал да ги разпръсне. Нещо повече, Плиний разбрал, че християните не се покланят на езическите богове, включително и на божествения император. Когато при Плиний били доведени християни, той се опитал да ги принуди да се откажат от своята вяра в Христос и да извършат жертвоприношение пред изображението на императора. Онези, които отказали, били екзекутирани. А онези, които направили това, което искал от тях (да хвърлят шепа тамян в огъня на олтара), били освободени. Този случай показва, че принадлежността към християнството не се смятала за престъпление. За престъпления наказвали след извършването им, например за убийство или кражба. Но отреклите се от своята вяра християни били освобождавани. Престъпление било да останеш християнин, а някогашната принадлежност към тази религия не се е разглеждала като злодеяние. В писмо до Траян Плиний разказва как решил проблема с християните, а в своя отговор императорът одобрил действията му. Християните трябвало да бъдат принудени да се покланят на езическите богове. Ако отказват – с тях се разправят сурово. Това гонение било предизвикано отново от вярата на езичниците, че боговете ще се разгневят, ако не им се покланят както подобава. Езичниците не се притеснявали, че християните вярват в своя Бог, не ги вълнувало дори, че смятат Исус за Бог. Това било приемливо за езичниците, стига християните да се покланят и на държавните богове. Ако християните не правели това, можели да навлекат яростта на боговете върху цялата община. Затова и лично християните се оказвали в неприятно положение.

В цялото си послание авторът подчертава, че въпреки страданията, неговите читатели християни са избрани хора, на които се е открил нов живот, и затова са истински деца на Господа (1:2–3, 14–19, 2:9). Те са единствените, в които пребивава Бог, и затова са избрани за Неговото достояние (2:4–9). Ето защо не бива да се страхуват от страданията. Напротив, трябва да се радват, ако страдат за правото дело, защото мъченията им ще доведат до спасение в идния свят (1:1–3, 9).

Кой написал тези наставления за християните, търпящи гонения? Смята се, че книгата е написана не от кого да е, а от Петър – ученик на Исус и един от най-близките Му сподвижници. Почти сигурно обаче това не е вярно по същите причини, поради които Посланието на Яков не е могло да бъде написано от Яков, брата на Христос. От новозаветните Евангелия знаем за Петър, че принадлежал към нисшите слоеве на обществото, говорещи арамейски език. Роден е в затънтените краища на Галилея, в малкото градче Капернаум. Той не принадлежал към висшите слоеве на обществото, не бил представител на богатия елит и най-вероятно не е ходил на училище, където в продължение на години да се научи да чете, а след това още дълги години да се научил да пише. Ако Петър знаел изобщо гръцки, надали е можел нещо повече от това да го говори със затруднение. И едва ли е могъл да напише такъв качествен текст като Първото послание на Петър.

Някои учени предполагат, че Петър е продиктувал посланието (може би на Силуан, 5:12). Но съвременните изследвания, посветени на практиката да се диктува в древността и на използването на писари от авторите, показват, че разполагаме с малко доказателства за съществуването на подобни практики. Изобщо не разполагаме със сведения за писари, които са писали под диктовка писма на език, който не е роден за тях, или които са съставяли толкова труден и реторично изискан текст за някой друг, наричащ себе си автор. Същевременно обаче знаем, че голям брой древни текстове са подправени. Хората подписвали често текстовете си с някое известно име, за да може читателите да приемат съчиненията им за сериозни. Изглежда, че имаме работа точно с такъв случай. В книгата се твърди, че това е текст на Петър, макар че е написан всъщност от някой друг, който използвал името на апостола.

Това не е единственият подобен случай. Както ще видим по-нататък, Второто послание на Петър е написано също под псевдоним. Същото може да се каже и за няколко текста, които не са включени в Новия завет: Евангелие от Петър, Послание на Петър до Яков, Послание на Петър до Филип и трите Апокалипсиса, приписвани на Петър. В периода на ранното християнство е съществувало нещо като занаятчийско производство на книги под името на Петър. Първото послание на Петър е първият пример за това. Неизвестен автор разсъждава за мрачното положение на нещата, когато християните страдат за своята вяра. Подписвайки се с името на великия апостол, той пише, за да вдъхне кураж на страдащите, да ги вдъхнови да страдат единствено за право дело и да ги убеди да не губят надежда. Защото, ако не отстъпят от вярата си, ги очаква най-великата награда – спасение в идния свят.

(Следва)