Нобелови лауреати – 1959 година

Салваторе Куазимодо (Salvatore Quasimodo)

20 август 1901 г. – 14 юни 1968 г.

Нобелова награда за литература

(За лиричната му поезия, която изразява с класическа живост трагичния житейски опит на нашето време.)

Италианският поет Салваторе Куазимодо е роден в Модика, градче до Сиракуза (Сицилия). Баща му, Гаетано Куазимодо, е железопътен началник, затова семейството често се мести от едно сицилианско градче в друго. През 1916 г. Салваторе и по-големият му брат постъпват в техническото училище в Месина. Макар че Салваторе иска да учи в гимназия, родителите му искат да дадат на децата си техническо образование, защото го смятат за по-практично. По това време юношата се увлича от поезия, започва да чете класическа и съвременна руска и френска литература, а също така публикува първите си стихотворения, издава заедно с приятелите си вестник, който, между другото, няма дълъг живот.

През 1919 г. Куазимодо напуска Месина и постъпва в Римския политехнически институт, но поради парични затруднения напуска учебното заведение, като получава диплом за топограф. През 1919 г. се жени за Биче Донети и започва да се занимава сериозно с литература, подкрепян в това свое начинание от монсеньор Рампола, сицилиански свещеник в Рим. Бъдещият писател учи гръцки и латински език и, неуверен в литературните си способности, се занимава с работа, изискваща технически знания.

От 1926 г. Куазимодо работи в Министерството на гражданското строителство, пътува много по страната. Отнася се с открита неприязън към фашистите, поради което не може да се занимава с журналистика, но започва да пише сериозно стихотворения. През 1929 г. шуреят на Куазимодо, Елио Виторини, който по-късно става известен романист, критик и преводач, го въвежда в литературните кръгове на Флоренция, където той се се среща с поетите Еудженио Монтале и Джузепе Унгарети, а също така с Алесандро Бонсанти, редактор на списание „Солариа“ („ Solaria“), където са публикувани няколко стихотворения на поета.

През 1930 г. Бонсанти финансира издаването на първия сборник със стихотворения на Куазимодо „Води и земи“ („Acque e terre“), в който не малко стихотворения са посветени на Сицилия и в който е поместен малкият шедьовър „Вятърът в Тиндари“ („Vento a Tindari“). Още в първия сборник на Куазимодо се усеща влиянието на херметизма, направление в поезията, чиито отличителни черти според американския критик Томас Г. Бъргин са „зашифрованата образност, култа към думата и строгия, понякога загадъчен интелектуализъм“. Към поезията на Куазимодо е приложимо понятието „магия на думата“, вярата в това, че думите са автономни, че имат не само чисто описателна функция.

През следващите няколко години Куазимодо издава поредица от сборници със стихотворения: „Потъналият обой“ („Oboe sommerso“, 1932 г.), „Аромат на евкалипт и други стихотворения“ („Odore di eucalyptus e altri versi“, 1933 г.), „Ерато и Аполон“ („Erato e Apollion“, 1936 г.“) и „Стихотворения“ („Poesie“). Реализмът на „Води и земи“ е сменен в тези сборници с херметизъм. През 1932 г., една година след Монтале, Куазимодо получава Флорентинската награда „Антико фаторе“, а през 1934 г. заминава за Милано, където се сближава с кръг южноиталианските интелектуалци, които наричат себе си „млади емигранти“. По това време се среща с Амелия Спечиалети и през 1935 г. се ражда дъщеря им Ориета.

През 1938 г. Куазимодо подава заявление за оставка от Министерството на гражданското строителство и става асистент на Чезаре Дзаватини, редактор на няколко периодични издания, принадлежащи на издателството „Мондадори“, а през следващата година става редактор на седмичника „Темпо“ („Il tempo“). През същата година танцьорката Мария Кумани ражда син Алесандро от връзката си с Куазимодо. По това време поетът се занимава с преводи: книгата му „Гръцка лирика“ („Lirici greci“), превод на старогръцка поезия на италиански език, излиза през 1940 г. През 1941 г. Куазимодо става професор по италианска литератури в Миланската консерватория „Джузепе Верди“, а през 1942 г. издава сборника с избрани и преработени стихотворения „И ненадейно пада вечерта“ („Ed è subito sera“).

Ужасите на Втората световна война, нещастията, които се стоварват върху земята и народа на Италия, потрисат дълбоко Куазимодо и довеждат до промяна на поетичния му стил, насочват поезията му към социални проблеми. През тези години поетът участва в Съпротивата и даже известно време лежи в затвора за антифашистка дейност. Тогава настъпва еволюцията на Куазимодо от херметизма към активна творческа позиция, „преход от поезията на вътрешния свят към поезията на съпричастието“, както пише критикът С. Маккормик.

През 1945 г. Куазимодо става член на италианската комунистическа партия, но скоро я напуска, когато искат от него да съчинява политически стихотворения. В следвоенните години пише есета, стихотворения, прави много преводи, издава програмния за неговата еволюция стихотворен сборник „Ден след ден“ („Giorno dopo giorno“, 1947 г.).

След смъртта на първата си жена през 1948 г. Куазимодо се жени за Мария Кумани; по това време той започва да пише театрални статии, отначало за „Омнибус“, а след това за „Темпо“. През 1956 г. излиза сборника му със стихотворения „Измамното и истинско зелено“ („Il falso e vero verde“), предходен от програмното есе „Размисъл за поезията“ („Discorso sulla poesia“), в което се твърди, че поетът е длъжен да изразява в стихотворенията си своите идеологически възгледи. В края на 1958 г. Куазимодо посещава СССР, където остава поради заболяване до май следващата година.

Въпреки безусловния авторитет на Куазимодо в литературните кръгове, той не е смятан за най-значителния италиански поет, затова съобщението за присъждането му на Нобелова награда за поезия през 1959 г. е голяма изненада.

През 1960 г. Куазимодо се развежда с втората си жена. През 60-те години публикува сборника си със статии „Поетът, политикът и други есета“ („Il poeta e il politico e altri saggi“, 1960 г.) и последния си сборник със стихотворения „Да даваш и да имаш“ („Dare e avere“, 1966 г.). Куазимодо умира внезапно (от кръвоизлив в мозъка) по време на фестивала за поезия в Амалфи, където е председател на журито.

Макар че много съвременни критици смятат Куазимодо за значителен представител на херменизма, в сравнение с Монтале и Унгарети той остава на втори план. През 1959 г. американският изследовател Глауко Кембън отбелязва, че „Куазимодо заема безспорно важно място сред съвременните италиански поети, макар че последните му книги не рядко разочароват“. В статия, публикувана в „Books Abroad“ една година по-късно, критикът Франсис Голфинг нарича Куазимодо „доста обикновен поет в сравнение с такива майстори като Монтале, Елиът /1948/ и Йейтс /1923/“. Едновременно с това английският литературен критик К. Баура пише през 1960 г., че Куазимодо „като никой друг съвременен поет говори от името на цяла Европа“. Куазимодо е известен също така със своете критически статии и либрета, а особено с преводите си на Шекспир, на антични автори, сред които Омир, Софокъл, Вергилий и Катул, и на американски поети, сред които и Пабло Неруда /1971/.

Освен Нобелова награда Куазимодо получава през 1953 г. наградата за поезия Етна-Таормина, наградата Виареджо (1958 г.), има и почетна степен от Оксфордския университет (1967 г.).

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/quasimodo.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

„Южна Осетия“ иска да стане „Кемска волост“

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През първата седмица на август „президентът на Южна Осетия“ Анатолий Бибилов заяви, че републиката трябва да влезе в състава на Русия и че „осетинският народ трябва да бъде обединен“. С други думи – предложи обединение в единен руски бюджет. Това съвсем не е първото заявление от окупирания Цхинвали през последните двадесет и шест години.

В „Южна Осетия“, от времето, когато Русия започна да поддържа активно съвременния сепаратизъм, заявления за влизане в състава на Русия звучаха често. Особено когато в Цхинвали свършваха парите или когато поредната марионетка искаше да получи допълнителни дотации от руския бюджет. Отначало традиционно в Цхинвали започваха да говорят за многобройни геноциди от страна на Тбилиси, а когато предполагаха, че са разчувствали Москва, се появяваше поредната идея за обединение.

Когато през лятото на 2004 година започна поредното изостряне на ситуацията в „Южна Осетия“, руската телевизия и руските политици, като разбраха вече, че Саакашвили няма да прави компромиси на сепаратистите, застанаха на страната на „президента“ Едуард Кокойта. Тогава, според резултатите от допитванията на аналитичния център на Юрий Левада, милитаристичните настроения на руснаците, на които разчитаха сепаратистите, не бяха още достатъчно. На въпроса на социолозите „На кого симпатизирате?“ пет процента от руснаците отговориха, че на грузинците, но само двадесет – на осетинците.

Разбира се, така поставеният въпрос е напълно в руската традиция да се делят хората на националности, но руснаците, както се оказа, не бяха готови да подкрепят осетинците, като в действителност не разбираха кои са те и откъде са се взели. Тогава само 23% бяха съгласни с включването на „Южна Осетия“ в състава на Русия и само 6% – съгласни да признаят независимостта на сепаратистите. Към есента на 2004 година броят на признаващите независимостта нарасна на 9%, а на съгласните да бъде взета „Южна Осетия“ в Русия – на 33%. Към лятото на 2007 година броят на привържениците „да се подслони“ чуждата територия не се промени, но броят на желаещите да видят „Южна Осетия“ независима достигна 32%.

Общественото мнение на руснаците зависи от пропагандата: ако за дадена страна се говорят постоянно лоши неща, мнението се променя така, както иска Кремъл. Затова много зависи от това какво се говори често по телевизията за Грузия, лошо или добро. Към февруари 2008 година само 26% искаха да видят независима „Южна Осетия“, а броят на привържениците за влизане в Русия остана същият – 33%. След войната през август 2008 година, колкото и да е странно, ситуацията се промени и на въпроса „За какво според вас бяха въведени руските войски на територията на Грузия?“ само 10% казаха, че е за включване в състава на Русия. Положението не се променяше съществено и след войната: през юли 2010 година само 30% руснаци бяха съгласни да се включи „Южна Осетия“ в състава на Русия, за независимост говореха 46%.

Както виждаме, мненията на руснаците и на Анатолий Бибилов не съвпадат: бившият лейтенант от 76-та Псковска въздушно-десантна дивизия искаше да се задържи в историята, а руснаците съвсем основателно разсъждаваха за поредния храненик. И макар че „Южна Осетия“ и така се намира на пълна издръжка на руския бюджет, включването ѝ в състава на Русия носи поредни санкции и международна изолация и това е основната причина, поради която през 2008 година Държавната дума призна само нейната независимост, без право на присъединяване.

Бибилов има свое основание: „Исторически би било правилно, ако „Южна Осетия“ влезе в състава на Руската федерация. Не може народът да живее разделен. Една част, при това по-малката – в републиката, а другата част – в състава на Русия. Ако се връщаме към историческата справедливост, за осетинския народ тя е „Южна Осетия“ да бъде част от Руската федерация“. Но историческата справедливост се състои в това, че до 17 век на територията на Грузия изобщо няма етнически осетинци, които започнали да се местят от северния склон на Кавказкия хребет заради гоненията и в търсене на нови земя.

Разбира се, Бибилов съвсем не е историк, в Рязанското училище на Военновъздушните сили „Ленински комсомол“ едва ли са преподавали тази история, към която апелира днес кремълската марионетка. Като аргумент в полза на обединението той казва: „Има примери. Някога украинците и беларусите са били един народ. А сега какво виждаме? И какво ще имаме след 50, 100 години?“. Бибилов даде неизвестно защо за пример и Северна и Южна Корея, чиито народи избрали за себе си различен път на развитие. Той сигурно знае, че според официалната статистика първите осетинци са се заселили в Цхинвали едва през 1922 година, но да се говори за това в „Южна Осетия“ не е прието – руши се приетата от тях версия за многочислените геноциди.

Тбилиси наблюдава поредния опит за шантажиране на Грузия. Това става по време, когато в Грузия се провеждат ученията на НАТО Agile Spirit 2019, а след половин година, през декември, на лондонската среща на НАТО се очаква важно решение за интеграция. Сега Москва бърза да оправи някак си положението: на 19 юли „парламентът на „Южна Осетия“ прие обръщение към Държавната дума на Русия с молба да бъде признат „геноцидът през 1920 година“.

Геноцид в Цхинвали наричат операцията на грузинската армия на 12 юни 1920 година, когато Червената армия се опитва да завземе за първи път Грузия с нахлуване от север. За повод служи също така заповедта на Ревкома от 8 юни 1920 година „За провъзгласяването на Съветска власт в „Южна Осетия“ и за присъединяването ѝ към Съветска Русия“. Излиза, че „парламентът на Южна Осетия“ признава официално, че нахлуването на Червената армия не е през февруари 1921 година, когато е превзет Тбилиси, а още по-рано – през юни 1920 година, въпреки че на 7 май същата година Русия признава официално суверенитета на Грузия и подписва договор.

В 1-ви член на договора е написано, че „Русия признава безусловно независимостта и самостоятелността на Грузинската държава, като се отказва доброволно от всички суверенни права, които са принадлежали на Русия по отношение на грузинския народ и земя“. Член 2-ри гласял: „Като се ръководи от посочените в предишния член 1-ви на настоящия договор принципи, Русия се задължава да се откаже от всякакъв вид намеса във вътрешните работи на Грузия“.

Това съвсем не е първият случай, когато Русия нарушава своите договори, но този бил нарушен само след два месеца. Сега Държавната дума е изправена пред дилема: или признава „геноцида“, с други думи – провала на нахлуването на Червената армия, и с това успокоява южноосетинските сепаратисти за известно време, или дава началото на ново руско-грузинско изостряне на отношенията, което все едно няма да спре интеграцията на Грузия в НАТО. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг вече нееднократно е заявявал, че окупираните територии не са препятствие за приемането на Грузия в алианса.

За безпокойството на Цхинвали има още една причина – Европейският съд за правата на човека отклонява една след друга жалбите на жители на „Южна Осетия“, които жалби през тези 11 години са достигнали 3,5 хиляди. „Омбудсманът на Южна Осетия“ Инал Тасоев преценява озадачено перспективите на въпросните жалби, скривайки важни детайли – например това, че те се подават от името на граждани на Русия, макар че нито една международна организация не признава „Южна Осетия“ за независима от Грузия.

Второ, жонглирането с факти и съчиняването на истории се превръща в причина да се отказва разглеждане. Както в самото начало на войната през 2008 година, когато всички чиновници, като се започне от „президента“ Кокойта и се завърши с Путин, говореха за три хиляди загинали в Цхинвали, което в крайна сметка се оказа лъжа, а цифрите – пропаганден трик. Русия за пореден път се озова в ситуация, при която „сама си е забила ножа“, със своите лъжи и измислици.

В деня на годишнината от войната руските окупатори пак започнаха инженерни дейности за прокарване на „граница“ - сега жертва стана село Гугутианткари в Горийски район, което може да бъде разделено наполовина от бодлива тел, като много други села в зоната на конфликта. Кремъл отново изпитва търпението на Грузия – ще могат ли грузинците да реагират твърдо, или ще се съгласят с пълзящата окупация. Едно нещо едва ли е съмнително – Грузия и нейното население вече няма да се откажат от влизане в НАТО.

В комедията на Леонид Гайдай „Иван Василевич сменя професията си“ се споменава Кемска волост, земя, която принадлежала на Швеция, но Иван Грозний неизвестно защо я смятал за своя. В руската история има много подобни случаи, при които съвременни политици и придворни историци съчиняват свои варианти на събитията. Жителите на Петербург мълчат, че техният град се намира на територията на шведската крепост Ландскрон от 13 век и построената на нейно място през 17 век също шведска крепост Ниеншанц. В Кемска волост живеели коренни жители – карели, както в „Южна Осетия“ - етнически грузинци. Но Русия приспособява към своята политика всяка съчинена от нея история.

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ

Първоначалната програма на светите предвиждала възкресение на мъртвите, пришествие на Месията и изграждане на Божието царство в целия свят. Първите Хасмонеи дори не се погрижили да приемат царска титла – те управлявали нацията като Първосвещеници.

Политическата действителност обаче внесла своите корективи в техните далече насочени планове.

Мъртвите не бързали да възкръсват след битката и авторът на втората книга Макавеи бил принуден даже да обяснява това печално обстоятелство с недостатъчната им вяра и с наличието у тях на езически амулети (2 Макавеи, 12:40). Опълчението на Юда се разбягало и в поредното сражение той бил убит (1 Макавеи, 9:18). Брат му, първосвещеникът Йонатан, бил пленен и екзекутиран (1 Макавеи, 13:23), а по-малкият им брат Симон, който бил поставен „да се грижи за светите“, докато „не се въздигне верен пророк“ (1 Макавеи, 14:41-42) – или, както може да се предположи, докато не възкръсне самият Юда – бил убит предателски от своя зет.

Вместо да видят възкръсването на мъртвите и наказанието на грешниците, на светите им се наложило да се заемат да изграждат Царството божие в една отделна страна (Латинина иронизира, използвайки идеята на Ленин за революцията, която трябва да победи само в една страна, а не в целия свят едновременно, както предвиждат Маркс и Енгелс – бел. П. Н.), да сключват политически съюзи с Птоломеите и римляните, да се занимават с дворцови интриги, да се подмазват, да лъжат и да убиват.

Въпреки това Хасмонеите били единствената династия в историята на Юдея, която се заела с настъпателен джихад. Първосвещеникът Йоан Хиркан (134-104 г. пр. н. е.) покорил отначало самаряните, като унищожил омразния за всеки юдей храм на Яхве върху планината Гаризим, а след това завзел Идумея и наложил там юдаизма. Неговият син Аристобул завзел Галилея, Голанските възвишения и Ермон, като също направил юдеи местното семитско население.

Но, както често става, именно военните успехи на династията довели до промяна в положението на светите. Йоан Хиркан се възползвал от победите си, за да се освободи от опеката от страна на колективна теокрация. Фарисеите били отстранени от управлението; при техния възход Хиркан приближил до себе си отдавна изпадналите в апатия пълни ортодокси, които вероятно получили точно тогава от своите врагове презрителното прозвище „садукеи“.

Александър Янай, син на Хиркан, отишъл още по-далече – провъзгласил се за цар, с което узурпирал властта на ЦК (Централен комитет, отново препратка на Латинина към времето на съветската власт, когато цялата власт над страната се намира в ръцете на шепа висши партийни ръководители – бел. П. Н.).

В отговор фарисеите вдигнали въстание, по време на което загинали петдеест хиляди души: тази цифра, между другото, оставяме на съвестта на споменаващия я Йосиф Флавий. Осемстотин взети в плен фарисеи били разпънати пред очите на Янай, който наблюдавал зрелището със съпругите и наложниците си; семействата на разпънатите били посечени пред тях. Осем хиляди фарисеи избягали от Юдея [1].

Разпятето на фарисеите
Скоро след идването си на власт през 103 година пр. н. е. Александър Янай, първосвещеник от рода на Хасмонеите, се обявил за цар. Фарисеите вдигнали срещу него въстание. Осемстотин фарисеи били разпънати пред очите на Янай, който пирувал със своите жени и наложници. Разбитите участници във въстанието били принудени да избягат от Юдея и именно тогава Кумран преживява първия период на своя разцвет.

През 76 година пр. н. е. Александър Янай починал. Тронът преминал към съпругата му Саломе Александра и фарисеите, които тя върнала, започнали да управляват страната.

В Юдея се възцарил безпощаден религиозен терор: фарисеите станали, между другото, „виновници за смъртта на един знатен гражданин, Диоген, приятел на Александър, когото те обвинили, че разпятието на осемстотинте от Александър е станало по негово внушение; те също така подсторили Александра да лиши от живот и други хора, които уж подстрекавали Александър да извърши това. От религиозен страх тя отстъпила, а фарисеите помитали по пътя си всеки, когото пожелаели“ [2].

Йосиф Флавия, който пише юдейската история по маниер на гръцката и специално се прави, че главната ѝ движеща сила са били царете и пълководците, не посочва името на войнстващия лидер на тези фанатични фарисеи.

Затова пък го посочва Талмудът.

Този човек, ако се вярва на Талмуда, се казвал Симеон бен Шетах. Той бил нази (тоест ръководител, буквално „княз“) на Синедриона и брат на царица Саломе Александра [3]. Именно на него Талмудът приписва учредяването на религиозни училища, иначе казано – превръщането на фарисеите от миленаристка партия в управляваща бюрокрация, педантично регламентираща всяка минута на подопечното ѝ население.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Пасоч. съч., 13. 14. 2. Посочените там цифри лежат на съвестта на Йосиф Флавий.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 5, 3.

3. Berakhot, 48a.

Уроци по атеизъм. № 26

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 26. Още един път за Pussy Riot, чистотата, любовта и лудориите

Да сложим най-сетне черта на драмата, в която се прероди палавото изпълнение на петте момичета в така наречения ХХС (храмът „Христос Спасител“, в който пънк групата Pussy Riot изпълни антиправителствения молебен „Богородице, прогони Путин!“ – бел. П. Н.). Какво имаме и какво трябва да видим в цялата тази история, кое за нас е най-любопитно?

За нас това е уникален резултат от един абсолютно чист експеримент, когато можем да видим научно, практически лабораторните доказателства за това какво наистина представлява религията при допир със свободата, достойнството, личността и съвременността. Може би дори не бихме могли да си припомним друг такъв образец и не можем да намерим толкова красноречива, характерна и демонстративна ситуация. Видяхме това, което само сме чели в струващата ни се понякога фантазия книга на Карлхайнц Дешнер – какво представлява религията, с каква поразителна лекота и злоба принася в жертва на своите фантасмагории реални хора. Засега не реални животи, а само съдби. Но по тази размах, по това зъбене, по тази кръвожадност, която демонстрира религията, разбираме прекрасно, че само да бъде отпусната малко, тя ще започне да унищожава не само съдби, но и семейства, и животи, и цели поколения.

Молебенът „Богородице, прогони Путин!“

Това е драгоценен случай, който вероятно ще отвори очите на доста хора за същността на религията. Защото винаги на всички им се струва, че атеистите нещо драматизират, нещо не казват до край. Че всичко се е променило. Че сега вече не могат да се повторят дивашките сцени, които са се разигравали по площадите на германските, английските и руските градове, когато в огъня пукало нечие живо месо и горели нечии коси; когато някого набивали на кол, а някого изпепелявали в клетка върху леда на река Москва. Не, всичко това е абсолютно възможно.

Трябва да помним, че всичката тази история е, разбира се, изцяло религиозна и православна. Нещо повече, ако се запознаем внимателно със съдебните материали, ще видим, че като потърпевши се изказват със своите православни обиди православни хора. Ако погледнем държавния обвинител и цялата обвиняваща страна, ще видим рядко залитане по посока на религията и на най-неудържимо и откровено православие. Ако погледнем експертизите, които легнаха в основата на скандалното съдебно решение, ще видим отново абсолютно православни експертизи, които разглеждат лудориите на момичета от гледна точка на православието. Така че всички православни могат да се смятат за съавтори на тази присъда.

Разбира се, можем да се крием зад разговори за властта, зад разговори за пристрастието и изкривяването на съдебната система, което също е вярно. Но трябва да помним, че това беше най-напред православен процес, който завърши с тържество на православието над свободата, над личността, над правата и над съвременността. А за нас това е наистина лабораторен образец какво представлява религията днес.

На този фон е много забавно писукането на интелигентите, които през цялото време апелират, че християнството, по-специално православието, е религия на прошката, религия на любовта и че християните уж са нарушили сами своите правила и заповеди. Няма нищо подобно. Те следваха изцяло тези заповеди и правила, защото разговорите за това, че християнството е религия на любовта, се основават на дивашка наивност и абсолютно неразбиране и непознаване на принципите на религията. Съвсем вярно е, че там присъства някаква любов. Но трябва да разбираме, че тя се отнася само до членовете на въпросното религиозно общество, само до членовете на сектата. Най-малкото отклонение от правилата на религиозното общество или на сектата моментално предизвиква бясна омраза и изгнание и дава правото да се постъпва с отстъпника по всякакъв начин.

Няма да изброявам сега примери от световната история – те наистина са стотици хиляди. Ще повторя само, че думата „любов“ е валидна единствено вътре в християнското общество. Устремена и насочена навън, тя най-често няма този смисъл . Освен това не трябва да забравяме, че у християните много понятия се тълкуват по много забавен начин. Ако се опитаме да разберем думата „любов“ по техния начин, ще трябва да направим вероятно някаква най-лека, най-проста аналогия – например с чистотата. Да си спомним, че по време на християнските служби - и православни, и католически – звучи следният фразеологизъм: „Да изживеем живота си в пълно благочестие и чистота“. А сега нека строго и добронамерено погледнем какви еталони за чистота ни предлога каноничното християнство.

Да си спомним свети Йероним, който подчертава благоговейно, че свети Иларион доказал своята святост преди всичко с това, че прекарал живота си в крайна физическа нечистоплътност. Свети Атанасий Велики превъзнася свети Антоний Велики за това, че не е мил даже краката си. Това са все бащи на църквата, общи за всички църкви.

Свидетелство за светостта на Авраам е това, че в продължение на петдесет години не умил нито една част на своето тяло. Със същото е известна и света Силвия – тя никога не миела тялото си, като не се смятат пръстите, с които се кръстела. Мария Египетска се прославила с пълна и абсолютна забрава на изобщо всякакви представи за лична хигиена, а Симеон Стълпник, както и неговото жилище, бил толкова мръсен, че тези, които идвали при него да му се поклонят и да му засвидетелстват своята почит, често падали в несвяст само от миризмата. Както свидетелства житието му, „и телеса свои, и даже лице свое окалях“ (църковнославянски – бел. П. Н.).

„Окалях“ е специален глагол, който съществува в църковнославянски език и означава – хиляди извинения, но съм принуден да преведа – буквално „олайних“. Този глагол се употребява и в църковните православни служби, по-специално в песнопението „Покаяния отверзи ми двери“ („Отвори ми вратите на покаянието“, църковнославянски – бел П. Н.) - „студными бо окалях душу грехми“ („защото със срамни грехове олайних душата си“, църковнославянски – бел. П. Н.) - и изобщо доста широко и често. Това преклонение пред абсолютната мръсотия е една от най-сериозните християнски традиции. По всяка вероятност именно на нея се дължи традицията на кръстоносците – романтичните красиви рицари – да се търкат с изпражнения на римския папа. Но това, между другото, няма особено отношение към нашата история. Важно е, че у християните, ако се разглежда буквално, представата за чистота е много своеобразна. Вероятно толкова своеобразна, колкото и представата за любовта.

Що се отнася до появилите се на фона на случилото се разнообразни православни патрули и гръмко прозвучалите желания за изгаряне, набиване на кол, изобщо за всякакви свирепи разправи – това също е забележително! Защото колкото по-често християните демонстрират своето истинско лице, толкова по-скоро ще се спука целия този религиозен цирей и вероятно ще можем да забравим за него. Надявам се, че точно така ще забрави за него и властта, която през последните двадесет години прави много забавен експеримент, опитвайки се да използва за изграждането на съвременна демократична държава копролити (изкопаеми вкаменени екскременти – бел. П. Н.) от XV век.

Като последен довод да си спомним една известна забележка: какво, пипат ни, би станало с тези момичета в друг храм. Виждате ли, що се отнася до храмовете на други религии, това сравнение е абсолютно некоректно. Всички религии са абсолютно еднакви и абсолютно еднакво генерират нетърпимост и злоба. Но ние видяхме лудориите на момичетата в един така наречен храм на науката. За това много обичат да говорят православните гинеколози, които все разсъждават доколко например е момиче Толоконникова. Но както и да е, когато тези лудории, много по-впечатляващи, отколкото в ХХС, станаха в Музея по естествена история, не видяхме нито биолози, нито зоолози, нито академици, нито журналисти, които да призовават някой да бъде изгорен или съден и които изобщо да са поне малко оскърбени. Защото те разбират, че каквито и да е лудории никога с нищо не могат да навредят на науката.

А ние с вас имаме възможността да наблюдаваме един мил парадокс: колкото повече святост има у един човек, толкова по-често той се хваща за брадвата или факлата.

ШАХИДЪТ ДАРВИН. Как един руски протойерей разговаря с душите на мъртвите

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Неотдавна протойереят на московския Алексеевския женски манастир Артемий Владимиров пообщувал с автора на теорията за еволюцията Чарлз Дарвин. По време на разговоря проклетият нечестивец Дарвин, който очевидно е овладял в ада непознатия му преди това велик и могъщ руски език, съобщил на протойерея, че се разкайва за своята богоомразна теория – за което протойереят съобщи urbi et orbi по телевизионния канал „Спас“ (руски православна телевизия, собственост на Московската патриаршия – бел. П. Н.).

Тук съм длъжна, разбира се, да кажа, че това е пълно плагиатство.

Работата е в това, че още ранните християни твърдели, че могат да възкресяват мъртвите. Не само Исус. Те също. Мъртви възкресява Тома в „Деяния на Тома“, Петър в „Деяния на Петър“ и така нататък.

Апостол Йоан даже предава своето умение последователно на своите ученици. Апостол Андрей в „Деяния на Андрей“ възкресява едновременно 40 души – целия екипаж на потънал кораб.

При това, естествено, ранните християни не можели да минат покрай сюжетните възможности, които предоставяло възкресяването на мъртвите. Защото възкръсналият човек е бил на онзи свят и е видял с очите си какво става там. Той е бил свидетел – в буквалния смисъл на думата. Ще напомня, че гръцката дума мартюс, тоест мъченик (оттук – мартиролог), първоначално означавала именно „свидетел“. Същото е и с арамейската дума „сахед“. Това е „свидетел“ в значението на „мъченик“. От арамейската дума „сахед“ произлиза съвременната арабска дума „шахид“. Шахидите са също мъченици-свидетели.

Всички възкръснали християнски свидетели според арамейския оригинал са шахиди. В този смисъл Дарвин, който се явил на протойерей Артемий, също е шахид.

Протойерей Артемий Владимиров

Всички тези свидетели свидетелствали винаги за едно и също нещо. Те свидетелствали, че са видели с очите си райското блаженство, очакващо тези, които дават пари на епископите. И адските мъки, очакващи тези, които не слушат добрите епископи.

Да вземем например текста, известен като „Деяния на Тома“. В тези „Деяния“ цар Гундафор поръчва на апостол Тома, който пристига с кораб в Индия и му се представя като прекрасен архитект, да построи дворец. Царят му дава достатъчно пари и провизии за работниците. Тома не строи двореца, а раздава парите на хората, като едновременно с това проповядва Евангелието. Той правилно осъзнава, че с добра дума и раздаване на пари може да привлече повече хора, отколкото само с добра дума.

В края на краищата при такъв нетрадиционен подход към строителните дейности парите за двореца се оказват изхарчени. Царят вика Тома и получава отговор, че Тома му е построил незрим дворец, който той не вижда, когато е жив, но ще го види след смъртта си. Както лесно можем да си представим, царят не бил много удовлетворен от този отговор и осъдил Тома на смърт за разхищение на държавни пари.

Обаче точно тогава, за щастие на Тома, умира Гад, братът на царя. Първото, което вижда Гад, когато попада на небето, е същият дворец, за който говорел Тома.

Гад възкръсва и, разбира се, свидетелства пред царя, че Тома изобщо не е профукал парите, а напротив – осигурил му е с тези пари райско блаженство.

Работата е решена. Тома отново получава бюджетни средства. Всички са доволни.

Така че протойерей Артемий Владимиров е наследник на стара добра традиция. Така трябва. Явно следващия път той ще срещне в ада душата на Борис Березовский, който ще се пече на нажежена плоча и, виейки сърцераздирателно, ще разкаже със собствените си уста, че е бил приживе враг на руския народ.

Срещу лично свидетелство не може да се спори, както знаете.

Застраховка за правни разноски. Какво трябва да знам?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Натали Жекова - студентка по право в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“.

Страна съм по съдебно дело. Искам да бъда сигурен, че всички разходи, които направя във връзка с него, ще ми бъдат възвърнати. Ще са ми нужни средства за адвокатски хонорар и държавна такса, а е възможно и да трябва да заплатя възнаграждение за вещи лица, ако се наложи тяхното участие в делото. Разбрах, че мога да сключа договор за застраховка за правни разноски. За да съм сигурен, дали такъв ми е нужен, бих искал да си отговоря на няколко въпроса.

Какво представлява застраховката за правни разноски?

Това е договор, с който аз се задължавам да платя премия, а застрахователят се задължава да поеме разноските ми, ако съм участник в:

• съдебно дело – напр. за делба на имот;
• досъдебно производство – тук мога да направя разноски, ако наема адвокат, който да защитава правата ми, ако срещу мен се води разследване и/или ми бъде повдигнато обвинение за извършено престъпление;
• административно дело – искам да ми бъде издадено разрешение да осъществявам търговия с лекарства, но вместо това директорът на Изпълнителната агенция по лекарства издава отказ. Имам право да го обжалвам, но това също е свързано с разходи от моя страна;
• арбитражно производство.

По-специално тази застраховка може да ми служи, за да:

1. водя дело или сключа извънсъдебно споразумение, за да получа обезщетение, ако съм претърпял загуба, вреда или телесна повреда. Такъв може да бъде случаят, ако пострадам от извършването на престъпление – напр. грабеж, и искам да получа обезщетение за нематериалните вреди, които съм претърпял (уплаха, болка и др.);
2. получа защита от адвокат, който да ме представлява пред съда, ако съм страна по дело.

Кога е полезно да сключа застраховка за правни разноски?

На практика тази застраховка покрива например:

• хонорара, който трябва да заплатя на адвоката, който ме защитава и представлява;
• възнаграждение за вещи лица – тяхното участие в процеса се налага, ако е нужно експертно мнение по някакъв въпрос, като техният труд се заплаща. Например, ако водя дело за ПТП, вещото лице преценява как се е случило, каква е била пътната обстановка, как са настъпили вредите по колите и т.н.;
• ако съм страна по изпълнително дело и е нужно да заплатя разноски за съдебен изпълнител;
• да заплатя разноските на другата страна – държавна такса, адвокатски хонорар и т.н.

Важно! Тъй като сключвам договор за застраховка, е много важно да се запозная добре с общите условия за този вид застраховка на застрахователя. Там ще разбера какво точно ще покрие застраховката и какво – не. Така ще мога да направя най-добрият възможен избор за мен.

Сключих застраховка и сега какво?

Въпреки, че съм сключил застраховка със застраховател, аз, разбира се, имам право да упълномощя адвокат или друго лице по мой избор, което да ми предоставя юридически съвети. Разходите ми за това трябва да бъдат покрити от застраховката. Така например ако бъда незаконно уволнен, мога да потърся помощ от адвокат, който да ми помогне да защитя правата си.
В случай че между мен и застрахователя възникне разногласие по отношение на договора – относно правата и задълженията, които и двамата имаме – напр. дали застрахователят трябва да ми покрие определени разходи, или пък дали съм си платил всички премии по договора, мога да се обърна за решаване на спора към:

• орган за извънсъдебно разрешаване на спорове – напр. арбитраж;
• съда.

Какво не покрива застраховката за правни разноски?

Застраховката за правни разноски не покрива разходите ми, които са свързани с:

1. правни спорове и рискове, които могат да се появят, ако използвам морски плавателни съдове (напр. кораб); и
2. договор за застраховка “Гражданска отговорност”;
3. глоба, конфискация или имуществена санкция (на моята фирма).

От село Пиперково до манастира "Покров Богородичен", Свищов