БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude Opus 5

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА

Преди повече от десет години пишех роман, за който ми беше нужна млада злодейка – такава, че да затъкне в пояса си всеки мъж, а убийствата да извършва с грациозната лекота на котка, ловяща муха. Тъкмо тогава, сякаш по поръчка, в международните новини се мярна името на индийската „Кралица на бандитите“ и аз реших: ето го моят източник на вдъхновение. Десетки трупове, петдесетина наказателни дела – шега ли е?

Но когато се задълбочих в темата, разбрах: не, това е съвсем друга история. И е за съвсем друго. Не за хладнокръвна художничка на смъртта, а за жена, на която един ден ѝ преляла чашата. Помня как, след като се запознах с биографията на Пхулан Деви, изпитах за първи път нещо като симпатия към войнствения екстремистки феминизъм.

Не мисля впрочем, че тя се е смятала за феминистка, нито че изобщо е знаела въпросната мъдра дума. Тази жена дори не умеела да чете.

Родила се през 1963 година в мизерно селце в индийския щат Утар Прадеш, където живеят един и половина пъти повече хора, отколкото в цяла Русия. Семейството принадлежало към една от най-нисшите касти – на малахите (рибарите). С жените в тази среда се отнасяли горе-долу като с домашния добитък.

Момичето се отличавало от ранна възраст с независим нрав, което само по себе си е голяма рядкост. Роднините се отървали от опърничавата, като я омъжили, на единадесет години, в далечно село. Разменили я за една крава и един велосипед.

Пхулан била още дете, а мъжът ѝ не бил в първа младост, но на всичкото отгоре се оказал и рядък мерзавец: биел я и я изнасилвал. Заради това така и не пораснала, останала висока метър и четиридесет и няколко сантиметра.

Когато Пхулан бягала, роднините я връщали обратно – да се разправят с нея. Това продължило три години. Невероятно, но тя успяла да наложи все пак своето: накрая мъжът ѝ махнал с ръка и я изгонил.

Пхулан Деви

Така тя попаднала от една беда в друга. Изгонената жена се смятала в родната ѝ общност за опозорена. Никой не се застъпил за Пхулан, когато я обрал един неин братовчед. Тя се оплакала в полицията и се озовала зад решетките вместо него. Три дни там я биели и изнасилвали. От този момент тя станала мъжемразка.

Но и това не било още най-лошото от нещастията, които ѝ приготвила съдбата. На шестнадесет години девойката била отвлечена от бандата на разбойника Бабу Гуджар. Отначало всичко било предсказуемо: няколко дни главатарят се гаврел с пленницата. После станало чудо. Един от разбойниците не издържал, застрелял мерзавеца и, още едно чудо, не за да се възползва сам, а от състрадание.

Очевидно Пхулан разбрала за пръв път в живота си, че не всички мъже са изчадия на ада. Тя се влюбила в този човек (казвал се Викрам Малах), а тъй като любимият ѝ не владеел никакъв друг занаят освен бандитизма, Пхулан също станала разбойничка. Смелост не ѝ липсвала, да си служи с оръжие се научила бързо и оттук нататък за девойката започнал съвсем друг живот.

Бандата ограбвала влакове, нападала села, чиито жители принадлежали към привилегированите касти, вземала за заложници богати земевладелци. Поразително е, че цялата тази каубойско-махновска епопея се разигравала в съвременна Индия.

Пхулан не пропуснала да навести и скъпоценния си съпруг. Извлякла го от къщи и го наръгала с нож – но не до смърт. Да убива щяла да започне по-късно, след нови потресения.

Любовната идилия на разбойничката не продължила дълго. Двама от участниците в бандата убили Викрам, а жена му откарали в своето село Бехмай. Седемнадесетгодишната Пхулан държали заключена. Селските мъже я изнасилвали ден след ден и все не можели да се наситят. Развеждали я гола по улиците, обсипвали я с обиди. Това продължило три седмици. После девойката успяла да избяга.

Преминала през всичко това, изгубила любимия си, тя сякаш станала друг човек. Събрала нова банда и я оглавила (поразително явление за Индия). Обявила се за служителка на Дурга, богинята на разрушението и смъртта.

На 14 февруари 1981 година бандата, преоблечена в полицейски униформи, нахлула в село Бехмай – същото онова село. Хващали всички мъже. Някои от тях били сред насилниците на Пхулан, други не. „Кралицата на бандитите“ (така я нарекла пресата) раздавала заповеди с мегафон. Двадесет и двама души били разстреляни.

От тази кървава разправа потръпнала цяла Индия. Полицията организирала няколко големи хайки, но не успяла да залови бандата.

Ако някой ми свърши наистина работа като прототип на моята Жанна Богомолова, това беше Дурга

Още цели две години Пхулан Деви тероризирала богатите села, без да закача хората от нисшите касти, заради което си спечелила репутацията на индийски „Робин Худ“. Накрая лично Индира Ганди – жена, съумяла да докаже превъзходството си над мъжете по съвсем друг начин – предложила на разбойничката да се предаде в замяна на снизхождение.

Пхулан издействала за членовете на бандата си малки присъди и на публична церемония, в присъствието на десет хиляди зрители, сложила оръжие пред портрета на Махатма Ганди.

Следствието по нейното дело (по-точно по 48 дела) продължило единадесет години. През цялото това време Пхулан била в затвора. Там представителите на силния пол се изгаврили с тялото ѝ още веднъж: по време на гинекологична операция хирургът отстранил нарочно яйчниците ѝ, заявявайки, че „няма защо да се плодят нови Пхулан Деви“.

„Кралицата на бандитите“ и нейните хора се предават (защо на двама от тях на вестникарската снимка са замазани лицата, не зная)

Междувременно „Кралицата на бандитите“ станала международна звезда. За нея пишели книги, излязъл дори игрален филм, който имал успех.

Накрая я помилвали – въпреки всички престъпления общественото мнение било на страната на Пхулан Деви.

След освобождаването си бившата разбойничка (която била едва над тридесетте) престанала да се кланя на богинята на смъртта и приела будизма. Създала партия, която защитавала представителите на нисшите касти. Станала депутат в парламента, омъжила се.

Да се защитават права може не само с пушка, но и с микрофон

Но хепиенд тази – дори не холивудска, а боливудска – история така и нямала.

На 21 юли 2001 година, тъкмо когато се мъчех да търся жена убийца, трима мъже с маски нападнали Пхулан Деви край дома ѝ. Забили в нея пет куршума, застреляли и телохранителя ѝ.

Изглежда, че това било отмъщение за разстрела в село Бехмай.

Не, да смятам тази жена за злодейка не съм съгласен. Тя, разбира се, постъпила чудовищно, когато хванала и разстреляла всички мъже в село Бехмай, без да подбира кой е прав и кой е виновен. Макар че всъщност всички били виновни. Защото три седмици гледали случващото се и никой не се застъпил.

Ужасен живот, ужасна смърт

Зная, че не съм прав. Но на мястото на правителството и аз в крайна сметка бих помилвал тази жена.

А вие?

(Следва)

ВАЛЕРИЙ БОЧКОВ / „ДОСТОЕВСКИЙ КАТО ДИАГНОЗА“

ИЗТОЧНИК: https://www.facebook.com/valbochko

ПРЕВОД: Claude Opus 5

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Да започнем с едно чудо. То се случило в Санкт Петербург през 1878 година. Мястото на действието — сградата на градския съд. Съдебните заседатели произнесли оправдателна присъда за подсъдимата Вера Засулич, убийца и терористка, членуваща в революционен кръжок, чиято цел била промяна на държавния строй в Русия. Насилствена промяна — ще подчертая. Иначе казано - физическо унищожаване на самодържавието, на властта, дадена на царя, както смятат в Русия, от самия Бог.

Вера Засулич се опитала да извърши предумишлено убийство: стреляла по градоначалника на Санкт Петербург господин Трепов. Отишла при него на прием, извадила от чантичката си револвер „булдог“ и стреляла право в корема на градоначалника. Трепов бил кавалерийски генерал, съвсем не ангел, година преди покушението наредил да набият с пръчки политическия затворник Боголюбов, което противоречало на закона за забрана на телесните наказания. С какво се провинил набитият народник Боголюбов? Не си свалил шапката пред генерал Трепов. С други думи, чиновникът нарушил закона и не понесъл никакво наказание.

Какво знаем за правосъдната система в Русия? Първо, строгостта на руските закони се компенсира от тяхното неизпълнение. Второ, законът е като теглич — накъдето го обърнеш, натам отива. И трето, у когото е властта, у него е и законът.

Засулич не отричала своята вина, не изпитвала разкаяние, не изразявала съжаление. По закон присъдата според аналогични дела означавала двадесет години затвор. Точно такова наказание искал прокурорът. Председателят на съда А. Ф. Кони не бил толкова категоричен, а адвокатът Александров настоявал изобщо за оправдаване на Засулич. Съдебните заседатели — о, чудо! — произнесли оправдателна присъда.

Петербург ликувал, императорът бил бесен, министърът на правосъдието — уволнен, а съдията Кони погубил кариерата си завинаги. За един ден Засулич станала международна знаменитост. Процесът ѝ бил отразен широко от европейската преса. Между другото, на следващия ден оправдателната присъда била отменена и полицията издала заповед за арест на Засулич. Която по това време била вече на път за Швейцария.

А още един ден по-късно Министерството на правосъдието обнародвало нов императорски указ: делата за „въоръжена съпротива срещу властите, нападение над военни и полицейски чинове и изобщо над длъжностни лица при изпълнение на служебните им задължения, ако тези престъпления са съпроводени с убийство или опит за убийство, с нанасяне на рани, осакатявания и пр.“, отсега нататък ще бъдат предавани на военен съд, а лицата, виновни за такива престъпления, подлежат на наказание по член 279 от Военния устав за наказанията, иначе казано, на лишаване от всички съсловни права и смъртно наказание.

В Европа Засулич се наслаждавала на статута на рокзвезда. Тя събирала многобройни аудитории, пред които проповядвала страстно евангелието на тероризма, насилието и кървавата революция. Оскар Уайлд дори написал пиесата „Вера или Нихилистите“, поставена в Лондон през 1883 година. В Европа тероризмът, насочен срещу представителите на властта, получил името „руски метод“. Но стига за Засулич, да преминем към главната тема.

2.

Деветнадесети век, втората половина. Във въображението на европееца Русия приличала на екзотичен, почти приказен театър, кадифената му завеса е извезана с орли и мечки, декорите са украсени с девствена гора, от която стърчат златни куполи на църкви, на сцената стоят аристократи — благородни диваци, презиращи здравия разум, законите и логиката, плюс страстни жени и задължителните цигани.

Варварската империя симулирала доста успешно преход към цивилизацията. Така хитър пациент успява да убеди психиатрите, че е нормален. Да, на Русия ѝ била поставена ваксина от европейска култура и етика. За съжаление вирусът мутирал в болест. Симптомите на тази болест се превърнали във велика руска литература. А най-ярък израз получили в творчеството на Достоевский и, разбира се, в основната му книга „Братя Карамазови“.

Англичанинът, германецът и французинът си пробивали, ругаейки, път през бодливите храсти на текста: повествованието напомня търсене на монети в мръсна локва, историята се обърква, криволичи и прекъсва, монолозите приличат на делириум тременс, диалозите са абсурдни. Героите са умопомрачени, терзаят ги демони и бесове, от всеки ъгъл наднича чудовище. Това не е роман! Това е невъзможно да се чете!

Това е невъзможно да не се чете! — възразявали други.

Гениалността на Достоевский се състояла в създаването на нов тип литературна материя на повествованието, в уникалността на неговата фактология и текстура. Романът притежава качеството на стенограма, на документ, който демонстрира ненадеждността на паметта, пелтеченето при изразяване на мислите, честото нежелание да чуем или разберем събеседника. Персонажите на романа се намират почти винаги в състояние на афект: стрес, ярост, паника, депресия, алкохолно опиянение; именно в това състояние и говорят. Заеквайки и отклонявайки се от темата, ругаейки, повтаряйки едно и също.

Но на Достоевский и това му е малко: той води повествованието от името на разказвач, не особено умен и не твърде образован, който също се отплесва в преразказване на клюки и догадки, получени от ненадеждни източници.

Единственият здравомислещ персонаж е следователят. По всяка вероятност е извънземен. Той притежава желязна логика, абсолютно е последователен, уликите са за него доказателство за престъпна дейност, причините водят до следствия, всяко действие поражда своя резултат. И води, разбира се, до това кой от заподозрените в убийството има най-сериозния мотив да извърши престъплението.

3.

Какво представлява руският затвор? Институция за реабилитация на престъпника и поправително заведение? Или място за наказание? Не, не и не. Целта на руския затвор е унищожаването на личността в човека. Неговата задача е да превърне затворника в покорно животно, готово да изпълни всяка заповед на човека в униформа.

„Какво ви дава право да говорите от името на целия руски народ?“ — попитал възмутено един читател на среща с Достоевский. Писателят вдигнал мълчаливо крачола си и показал белезите от оковите.

На двадесет и седем години Достоевский бил арестуван и осъден на разстрел. Той членувал в таен кръжок, чиито участници обсъждали идеите на социализма и четели забранена литература. Осъдените били вързани вече за стълбовете и им нахлузили чували на главите, когато царски куриер донесъл указ за помилване. За Достоевский „смъртен ужас“ не е речева фигура, а личен опит. Един от осъдените полудял по време на екзекуцията. На останалите разстрелът бил заменен със сибирска каторга.

Политическите възгледи на Достоевский се променяли постепенно: бившият участник в кръжока на социалистите утописти и привърженици на идеите на Фурие се превърнал в религиозен консерватор, а по време на третия си престой в чужбина станал окончателно убеден славянофил и монархист: „…великата наша Русия, начело на обединените славяни, ще каже на целия свят, на цялото европейско човечество и на неговата цивилизация своята нова, здрава и още нечувана от света дума“.

Новата дума била казана от Русия през 1917 година и ехото ѝ продължава да гърми над света и днес. Тази дума се оказала наистина нечувана. Нечувана по своята жестокост, варварство и презрение към човешкия живот.

4.

Културното значение и социалната ценност на книгата се определят от архетипността на разказаната в нея история. „Братя Карамазови“ не е книга за Русия. „Братя Карамазови“ е самата Русия. Нейна квинтесенция. Същност и смисъл на руския живот. А същността на руския живот е в това, че в него няма смисъл. Нямало е, няма и няма да има.

Романът „Братя Карамазови“ е екзистенциален модел на света на руския човек. Свят, в който любовта напомня агония, а страстта е винаги замесена с корист, където парите са бог, а вярата в Бога прилича по-скоро на наказание. Тук бащата е деспот, олицетворяващ всички мислими човешки пороци, а синовете най-много от всичко на света жадуват неговата смърт. Въздухът е пропит с отровата на смъртта, с отровата на омразата.

С развитието на сюжета става очевидно, че практически всички герои са в една или друга степен виновни за убийството на Фьодор Карамазов. То се случва в средата на романа. Приближаване на голяма беда, потискащо усещане за зрееща трагедия, всеки персонаж усеща неминуемото свличане в пропастта, но никой, нито един човек, не прави нищо, за да предотврати убийството.

Достоевский обича да разсъждава за християнството, но руският Христос не е любов, а покорност. Великият инквизитор пита Исус защо е отхвърлил предложението на дявола да превърне камъните в хлябове. Та нали хората не се интересуват от нищо друго освен от хляб и чудеса. Но човекът по своята природа е твърде порочен и алчен, нуждае се от наставник и пастир, който да разпределя насъщния хляб. Кой е този пастир? Бог? Царят? Ленин и Сталин? Фьодор Карамазов?

Но ние виждаме какво представлява старият Карамазов. Патологичен егоист, подобен на римски патриций, хищник и развратник, изтънчен садист и мерзавец. Той презира хората и не понася собствените си деца, подозирайки ги във всички смъртни грехове. Смердяков, четвъртият син, извънбрачен, е превърнат от баща си в унизен роб и шут. Като цяло — твърде точна алегория на руското самодържавие и на руското общество.

Чрез устата на праведния старец Зосима Достоевский донася благата вест не само до обитателите на манастира, но и до всички нас. Името на тази вест е братство. Всички сме братя, всеки от нас носи отговорност за всичко, което се случва на земята, вината на всеки от нас е вина на всички. Грехът на един е грях на всеки. Престъплението на един е престъпление на всеки. На подсъдимата скамейка трябва да застане цялото човечество.

Звучи благородно, макар и малко патетично. Но това е в църквата, зад стените на манастира. В реалния живот истинските братя, свързани с кръвна връзка, също цитират Библията, но намират думи с противоположен смисъл. Чудатият монах Альоша се опитва да засрами брат си Иван за бездействието му в свадата между Дмитрий и бащата. Отговорът на Иван е христоматиен: „Аз какво общо имам? Не съм пазач на брат си“. Точно тези думи изрекъл първият убиец на земята, Каин, веднага след като убил родния си брат.

5.

Истинският писател прилича на чувствителен уред, нещо като сеизмограф, усеща приближаването на глобалната обществена катастрофа много преди началото на грозните събития. Великите книги са доста по-мъдри от своите автори. Елините наричали „гений“ не твореца, а божествения дух, който се вселява в майстора по време на творчеството. Великите книги се пишат сами. Геният на Достоевский създал не просто книга, той създал Руска Библия, в която има отговори на всички въпроси. И най-важното умение в случая е да задаваш правилните въпроси. И да не се опитваш да тълкуваш отговорите в свой личен користен интерес.

Пророкът Достоевский предсказал не само кръвта и смъртта на предстоящите революции, той направил прогноза за цялото обозримо бъдеще на Русия. Чак до самия край. Не мисля, че Русия ще се изпари или ще потъне вдън земя. Не, топографски територията ще бъде населена, там ще се появят държави. Страни, в чиято обществена основа ще лежат не страхът, омразата и завистта, а уважението, достойнството и спазването на законите. Най-вероятно Достоевский е говорел именно за такова общество, което „ще каже на целия свят, на цялото европейско човечество и на неговата цивилизация своята нова, здрава и още нечувана от света дума“.

Но днес, когато Русия изрича патетични думи, трябва да бъдем нащрек. Украинците бяха обявени за „братски народ“ непосредствено преди началото на нахлуването през февруари 2022 година. Братската любов на руснаците изпитаха на свой гръб чехи и унгарци, поляци и германци, прибалтийци и финландци, дори афганистанците и африканците успяха да вкусят от руската братска любов.

Жителите на Русия обичат най-много да се гордеят със своята история, според техните уверения държавата им съществува повече от хиляда години. Смисълът на тази гордост не е особено ясен, защото социологическият портрет на руското общество през двадесет и първи век напомня характера на трудно дете от неблагополучно семейство: инфантилизъм, хронична лъжливост, безотговорност и патологичен егоизъм. Какво е това — психически недъг? Ето, за триста години Америка се превърнала в цивилизована държава. А тук — хиляда години.

Историята на всяка държава е пропита с кръв, насилие и смърт. Всички народи са минали през своя труден юношески период, когато силата е изглеждала главен довод, а убийството — най-простото решение на проблема. Като цяло човечеството няма с какво особено да се гордее в това отношение. Единствената надежда е, че сме си направили наистина изводите от своето лошо поведение. Всички освен Русия. Тя не просто се държи безобразно, тя се гордее със своите безобразия.

6.

Есента на 2026 година. Русия е в петата година на своята варварска агресия срещу Украйна, срещу Запада, срещу здравия разум. Достоевский става най-четеният автор в Русия. Бих предложил на Министерството на културата на РФ, ако още функционира, да снабди книгите на Достоевский с предупреждения, подобни на цигарените: „Четенето на тази книга може да предизвика депресия, психични разстройства, самоубийствени мисли. Идеите, изложени в тази книга, са изключително частни възгледи на автора, прилагането им на практика е крайно опасно и може да доведе до травми с различна степен на тежест, включително да травми, несъвместими с живота“.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ФИЗИКА / ЖАРЕС АЛФЬОРАУ

Жарес Алфьорау (Жарэс Алфёраў)

15 март 1930 г. - 1 март 2019 г.

Физика (заедно с Джак Килби и Херберт Крьомер)

(За разработването на полупроводникови хетероструктури, използвани във високоскоростната електроника и оптоелектрониката)

В българската традиция името на учения се изписва обикновено Жорес Алфьоров (рус. Жорес Иванович Алфёров), а вариантът Жарэс Алфёраў е беларуската му форма – той е роден в Беларус и беларусите с основание го смятат за свой учен.

ПРОИЗХОД И РАННИ ГОДИНИ

Роден е на 15 март 1930 г. във Витебск, Беларуска ССР, в семейството на Иван Карпович Алфьоров – работник, участник в Гражданската война, впоследствие директор на заводи. Баща му, убеден комунист, кръщава двамата си сина на свои идейни герои: по-големия – Маркс (на Карл Маркс), а по-малкия – Жорес (на френския социалист Жан Жорес). Брат му Маркс загива през 1944 г. на фронта в Украйна – загуба, за която Алфьоров говори с болка през целия си живот.

Военните години семейството прекарва в евакуация в Урал; след войната се установява в Минск, където Жорес завършва гимназия със златен медал. Учител по физика го насочва към Ленинградския електротехнически институт „ЛЕТИ“, който той завършва през 1952 г.

НАУЧНА КАРИЕРА

През 1953 г. постъпва във Физико-техническия институт „А. Ф. Йофе“ в Ленинград – институция, с която ще бъде свързан 65 години. Работи в лабораторията на В. М. Тучкевич и участва в създаването на първите съветски транзистори и мощни полупроводникови токоизправители, използвани впоследствие и в атомния подводен флот.

ХЕТЕРОСТРУКТУРИТЕ – ДЕЛОТО НА ЖИВОТА МУ

В началото на 60-те години Алфьоров се насочва към идеята за полупроводникови хетероструктури – многослойни структури от различни полупроводникови материали, а не от един (както при класическите германиеви и силициеви прибори).

Ключовите му постижения са няколко. През 1963 г., независимо от Херберт Крьомер, формулира принципа на двойната хетероструктура за полупроводников лазер. През 1967–1968 г. екипът му решава основния технологичен проблем, като намира материалната двойка AlGaAs/GaAs с почти идеално съвпадение на кристалните решетки, което позволява израстването на бездефектни хетеропреходи. През 1970 г. е реализиран първият в света полупроводников лазер, работещ непрекъснато при стайна температура – повратната точка, която превръща лазерния диод от лабораторна екзотика в масова технология. Алфьоров създава и високоефективни хетероструктурни слънчеви елементи (използвани на орбиталната станция „Мир“), както и основите на бързодействащите транзистори с висока подвижност на носителите (HEMT).

Без хетероструктурите днес не биха съществували оптичните комуникации по стъклено влакно, CD/DVD/Blu-ray четците, лазерните принтери, светодиодите, баркод четците, мобилните телефони и сателитната телевизия, чиито приемници използват хетеротранзистори.

НОБЕЛОВАТА НАГРАДА (2000)

През 2000 г. получава Нобеловата награда за физика, като половината от нея е присъдена съвместно на Алфьоров и Херберт Крьомер „за разработването на полупроводникови хетероструктури, използвани във високоскоростната електроника и оптоелектрониката“, а другата половина – на Джак Килби за изобретяването на интегралната схема.

Той е първият нобелист по физика от Русия след 1978 г. (Пьотър Капица) и единственият роден в Беларус носител на наградата по физика.

ДРУГИ ОТЛИЧИЯ

Ленинска награда (1972 г.), Държавна награда на СССР (1984 г.), медала „Балантайн“ на Института „Франклин“ (1971 г.), европейската награда на „Хюлет-Пакард“ (1978 г.), медал „Велкер“ (1987 г.), Киотската награда (2001 г.), международната награда „Глобална енергия“ (2005 г.), ордена „Ленин“, ордени „За заслуги към Отечеството“. Почетен гражданин на Санкт Петербург и Минск.

ОРГАНИЗАТОР НА НАУКАТА И ОБЩЕСТВЕНА ФИГУРА

Алфьоров е директор на Физико-техническия институт „Йофе“ (1987–2003), а впоследствие негов научен ръководител. Академик в Академията на науките на СССР от 1979 г., вицепрезидент на Руската академия на науките в периода 1991–2017 г. Създава цял образователен вертикал „училище – университет – лаборатория“: Физико-техническия лицей в Санкт Петербург и Академичния университет на РАН, на който е ректор.

От 1995 г. до смъртта си е депутат в Държавната дума, избиран в листата на комунистите (макар и формално безпартиен след 1991 г.), където защитава последователно бюджета за наука и образование. Средствата от Нобеловата награда влага във Фонда за подкрепа на образованието и науката („Алфьоровския фонд“) за стипендии на млади учени. Съпредседател – заедно с Роджър Корнберг – на научния консултативен съвет на иновационния център „Сколково“.

Известен е с остри публични позиции: рязък критик на реформата на РАН от 2013 г., на „изтичането на мозъци“ и на недофинансирането на фундаменталната наука. Атеист, той е сред подписалите нашумялото „Писмо на десетте академици“ (2007) срещу клерикализацията на образованието в Русия.

ЛИЧНОСТ И КРАЙ

Умира на 1 март 2019 г. в Санкт Петербург на 88 години; погребан е в Комаровското гробище. Остават съпругата му Тамара, синът му Иван и дъщеря му Олга.

Съвременниците му го описват като изключително енергичен, общителен и остроумен човек, който до последно чете лекции пред студенти и повтаря, че бъдещето на страната се решава не в кабинетите, а в лабораториите и училищните класни стаи.

Алфьоров е човекът, благодарение на когото стават възможни полупроводниковите лазери и оптичните комуникации – практически всяко съобщение, което днес пътува по интернет, преминава през устройство, базирано на неговите хетероструктури.

Съставил: Claude Opus 5

Редактор: Павел Николов ```

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ

Сега, след анализа на посланията, за които се смята, че са написани от апостол Павел, стигнахме до изучаването на последните осем послания от Новия завет, които обикновено се наричат съборни или католически. Названието „католически“ в този контекст не бива да ни смущава. То в никакъв случай не означава, че посланията са били написани от римокатолици или за тях. Този термин произлиза от гръцката дума, означаваща „всеобщ“. Посланията се наричат всеобщи, защото засегнатите в тях проблеми се отнасят до всеки християнин по света, за разлика от посланията на свети Павел, които са адресирани до отделни общини или до конкретен човек и са посветени на определени въпроси. Както ще видим по-нататък, това разбиране за съборните послания не е напълно точно: част от тях са несъмнено адресирани до конкретни общини и са посветени на техните проблеми, а две от тях изобщо не са послания.

Тези послания засягат обаче значително по-голям брой въпроси. В тази глава ще разгледаме не само техния смисъл, но и историческите реалности, отразени в тях. Ще изложим съображения по три въпроса: взаимоотношенията между евреите и християните в текста на Новия завет и извън него; преследването на християните в Римската империя; взаимоотношенията между ортодоксията и ереста в ранната църква. Нашия обзор ще започнем с така нареченото Послание до евреите. „Така наречено“, защото в действителност не е послание и не е адресирано до евреите.

ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ

Макар че обикновено се нарича послание, дори бегъл прочит позволява да се разбере, че няма формата на такова. В него не се споменава нито името на автора, нито имената на тези, до които е адресирано, няма благословия и обръщение към Бога във въведението. С други думи, липсват именно тези елементи, които правят посланието послание. Когато към края на текста самият автор му дава характеристика, той говори за „увещателно слово“ (13: 22). Там той описва честно съдържанието на книгата и затова много учени смятат Посланието до евреите за проповед, която някой християнски проповедник е адресирал до своето паство.

Ако началото на книгата напомня наистина проповед, то краят, който повече прилича именно на завършек на писмо, може да е бил добавен по-късно от самия автор или от друг човек, който е прочел текста и е пожелал да го препрати на друга общност. В последните редове (13: 20–25) авторът или редакторът добавя благословия, увещание, намек за свое предстоящо пътуване, заключителни пожелания и сбогуване. Особено любопитно е, че в тези заключителни редове се споменава Тимотей. Дали авторът не е искал да накара по този начин читателя да повярва, че посланието е написано от Павел?

Автор и читатели

Книгата не е написана от Павел: подобно на Евангелията от Новия завет, тя е анонимна. Съвременните изследователи са убедени, че не е писана от Павел. Стилът ѝ няма нищо общо с трудовете на апостола. Нещо повече, Павел рядко споменава и още по-малко акцентира върху основните теми на това съчинение: старозаветното свещеничество и еврейската система от жертвоприношения. Тълкуването на толкова важно понятие като понятието „вяра“ (11: 1) се разминава силно с разбирането на Павел. Следователно с голяма доза сигурност може да се твърди, че Павел не е писал този текст, а истинският му автор не ни е известен.

Значително повече може да се каже за читателите. Авторът явно предполага, че неговите читатели са християни, които са претърпели гонения за вярата си: били подложени на затвор и конфискация на имуществото, макар че не са станали мъченици (10: 32–24, 12: 4). От думите на автора е очевидно, че не пише за юдеите, а за хора, произхождащи от езическа среда. Той припомня например наставлението, което са получили, когато са станали християни: вяра в Бога, във възкресението на мъртвите и в Съда (6: 1–2). На юдеите, приели християнството, всичко това несъмнено им било вече известно. Затова е по-вероятно текстът да е бил написан за новопокръстени езичници.

Традиционно се смятало, че текстът на посланието е адресиран до евреите. Затова още в древността било озаглавено „Послание до евреите“. Защото авторът се опитва да убеди с всички сили читателите в превъзходството на Исус над всичко, което юдаизмът може да предложи. Но е възможно авторът не толкова да се опасява от завръщането им към предишната вяра, колкото да се опитва да убеди езичниците да се придържат към вярата в Исус и да станат християни. Днес повечето изследователи клонят именно към това мнение. Авторът се опитва да убеди читателите, че ако отхвърлят Христовото учение заради юдаизма, например под заплахата от преследвания, ще допуснат сериозна грешка. За тях това би означавало да предпочетат преддверието на спасението от Господа пред самото спасение и несъвършената религия на древноеврейските Писания пред нейното изпълнение от Христос. За автора идването на Спасителя е предречено в свещените за юдеите текстове и е тяхно продължение. Христос стои във всичко над юдейската религия и онези, които отричат спасението, дарявано единствено от Христос, рискуват да навлекат върху себе си Господния гняв.

Превъзходството на Христос

Превъзходството на Христос и даряваното от него спасение преминават като червена нишка през цялата проповед: авторът изброява примери за това превъзходство над всичко в юдейската религия.

Христос е над пророците (1: 1–3). В миналото Господ говорел чрез пророците, но сега говори чрез Своя Син Исус, който е съвършеният образ на Бога.

Христос е над ангелите (1: 4–11, 2: 5–18). В Стария завет ангелите служели на Господ като специални вестители, но Неговият Син Христос е възнесен на място на славата пред самия небесен престол. Ангелите не са нищо повече от пратеници при хората, на които е отредено спасение, докато Христос е Господният Син, чиито страдания даряват това спасение.

Христос е над Моисей (3: 1–6). Моисей е само служител „в Господния дом“, а Исус е Син на стопанина на дома.

Христос е над Исус Навин (4: 1 – 11). Исус Навин дарил на израилтяните мир (или „покой“), като покорил Обетованата земя. Но самите Писания казват, че израилският народ не може да се наслади на този мир в пълнота (не може да „влезе в своя покой“). А Христос дарява съвършен покой.

Христос е над юдейските първосвещеници (4: 14 – 5: 10, 7: 1–29). Подобно на юдейските първосвещеници, Исус знаел отлично, че поради своята човешка слабост хората се нуждаят от посредник между себе си и Бога. Но за разлика от първосвещениците, Той бил безгрешен и не трябвало да принася жертви за Своите грехове, преди да ходатайства за хората пред Господа. Той превъзхожда свещениците, потомци на Левий (каквито са всичките юдейски свещеници), защото според Писанието „станал Първосвещеник навеки по чина на Мелхиседек“ (6: 20). Мелхиседек е загадъчна личност; Авраам, потомък на Левий (грешка на автора, не потомък, а праотец – бел.ред.), му дарява една десета част от всичко, което притежава (Бит. 14: 17–20). По този начин родът на Левий, в лицето на своя праотец, стои по-долу от Мелхиседек и неговия Наследник. Ако левитското свещеничество можело да направи Господните хора съвършени, Бог не би обещал да изпрати свещеник по чина на Мелхиседек. Христос превъзхожда също така свещениците и поради това, че те са много, а Исус е един; Той трябвало да принесе жертва само веднъж, а не да прави това постоянно, за разлика от свещениците.

Христос е свещеник на Висшия завет (8: 1 – 13). В Писанието се казва, че Господ обещал да сключи Нов завет (Ерем. 31: 31–34). Това показва, че първият завет, сключен с Израилевия дом, е стар и несъвършен. А Христос е свещеник на Новия завет.

Христос е свещеник в небесната скиния (9: 1–28). Земното светилище, където юдеите извършвали първоначално жертвоприношения, било създадено по образец на Небесния храм. Христос, за разлика от юдеите, не свещенодействал в земното подобие на храма; Неговата жертва била принесена на небесата при самия Бог, в истинския храм.

Христос принася най-висшата жертва (10: 1 – 18). За разлика от жертвите, които юдейските свещеници били принудени да принасят година след година, жертвата на Христос била съвършена. Неговата смърт донесла пълно изкупление на греховете, поради което необходимостта да се извършват все нови и нови жертвоприношения изчезнала.

Целта на автора

От тези съпоставки става ясно, че авторът не отрича по никакъв начин религията на Стария завет. Той цитира изобилно Стария завет и вярва, че религията на Писанията е била истинна за своето време. Но била заменена от друга, тази, която Старият завет предвещавал. Защото пророците предрекли идването на някой По-велик и това е Христос. Нещо повече, целият Стар завет е предвестие за идващото. Религията на Христос прилича на религията на Стария завет така, както една сграда прилича на своя чертеж. Когато сградата е завършена, от чертежа вече няма нужда. Христос изпълнява онова, което предсказала религията на древните юдеи, и да се предпочете моделът пред реалността би било в най-висша степен неразумно.

След като описва съвършенствата на Христос, авторът призовава многократно читателя да не предпочита юдаизма пред спасението от Христос. Първото такова увещание се среща в 2: 1–4. Ако в Стария завет непослушанието се наказвало, какво ще се случи с онези, които отхвърлят съвършеното спасение, донесено от Христос? Друго увещание от този род срещаме в 3: 7–18. Ако непослушанието към Моисей, Господния служител, водело до гибел, до какво ще доведе непослушанието към Христос, Божия Син? Още по-пряко и ясно авторът увещава читателя в 6: 1–6. Няма никаква надежда за онези, които са „отпаднали“, след като били „веднъж просветени“, за онези, които са се отвърнали от вярата, която са приели преди това. Те не могат да се върнат към вярата, защото това би означавало да разпнат Христос повторно. Още по-ярко предупреждение намираме в 10: 26–28: „Защото, ако ние, след като познахме истината, своеволно грешим, не остава вече жертва за грехове, а някакво страшно очакване на съд и яростен огън, готов да погълне грешника… Колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий ?..“ (последното изречение е от стих 29, а не от 28 – бел. ред.)

След като доказва съвършенствата на Христос и призовава към вярност към Него, авторът продължава с изброяване на делата на онези хора от Юдейското писание, които са живели с вяра, действайки въз основа на увереността си в онова, което все още не са изпитали (гл. 11). Така живял и Христос, и Неговите последователи трябва да следват примера Му, дори ако това означава страдания (гл. 12). В края на книгата авторът увещава читателите да се обичат един друг, да не се предават на блудство, да се подчиняват на наставниците си и да не се увличат по погрешни учения, особено по онези, които изискват подчинение на юдейските закони (гл. 13).

(Следва)

ПЪРВОПРИЧИНАТА...

ВЛАДИМИР ВИСОЦКИЙ / „ДЕЛФИНИ И ОТКАЧАЛКИ“ (ЗАПИСКИ НА ЕДИН ЛУД или ЖИВОТ БЕЗ СЪН) - 2

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК: 1

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: ТУК

2.

В кабинета на професор Корней, или не – Расин, както и да е. В кабинета на един професор ихтиолог и лингвист влезе с клатеща се походка един немлад вече делфин. Седна насреща, кръстоса крака, но тъй като нямаше какво да кръстосва, се престори, че кръстосва. И произнесе:

– Е?

– Не съм ви викал. – Професорът също се направи, че не е никак изненадан, но не е толкова лесно да заблудиш едно умно животно, даже заподозряно, че има разум.

– Казах само „е!“ А по-нататък ето какво: днес дежурният в океанариума, забравих му фамилията, докато ни хранеше, първо – с развалена риба, и второ – ругаеше нецензурно... имам предвид делфините, а също и другите китоподобни, че дори и китовете.

– С какви изрази? – попита професорът и взе бележника си.

– Уверявам ви, с възможните най-най... Имаше и „хрантутници“, и „агенти на Тел Авив“, и като връх на всичко – „неразумни същества“.

– Веднага ще се разпоредя да го накажат строго.

– Не се безпокойте, той е вече наказан, но вие би трябвало да се извините заради него, нали сте от същата порода и също невинаги си подбирате изразите! Населението настоява. Иначе ще има последствия!

Едва тук оскърбеният професор си спомни, че делфините не могат още да говорят, че работата е, разбира се, все още далече от края и че – как така не разбра веднага – това е сън, преумора.

– О, Господи. – Той си заби едно ляво кроше в брадичката и запали пура.

– Господ няма нужда да бъде споменаван в случая. Достатъчни са му нашите въздишки и обиди. Освен това той сега спи. Ето го тризъбеца му. – Тук делфинът измъкна доста безцеремонно пурата от устата на поразения професор и запуши, издухвайки огромни кръгове дим право в поразения професор. След което произнесе:

– Пфу! Каква гадост! – и смачка пурата, впрочем, не, той нямаше също така с какво да я смачка, но направи нещо такова, от което пурата изсъска и престана да съществува. – А сега да вървим – изписка той с тъничък глас, именно онзи глас, на който професорът не се надяваше вече, – плю, поигра си с тризъбеца и се изправи.

Делфините по принцип обичат да лудуват. Те се отличават от хората по своята доброта, изскачат от водата, усмихват се и си играят с деца от предучилищната възраст. Но този делфин, изглежда, нямаше изобщо намерение да си играе с някакви малчугани. Във всеки случай, така му се стори на професора и той се изправи покорно на омекналите си крака.

(Следва)

НАПРАЗНИ ВЪЛНЕНИЯ...