БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ

Сега, след анализа на посланията, за които се смята, че са написани от апостол Павел, стигнахме до изучаването на последните осем послания от Новия завет, които обикновено се наричат съборни или католически. Названието „католически“ в този контекст не бива да ни смущава. То в никакъв случай не означава, че посланията са били написани от римокатолици или за тях. Този термин произлиза от гръцката дума, означаваща „всеобщ“. Посланията се наричат всеобщи, защото засегнатите в тях проблеми се отнасят до всеки християнин по света, за разлика от посланията на свети Павел, които са адресирани до отделни общини или до конкретен човек и са посветени на определени въпроси. Както ще видим по-нататък, това разбиране за съборните послания не е напълно точно: част от тях са несъмнено адресирани до конкретни общини и са посветени на техните проблеми, а две от тях изобщо не са послания.

Тези послания засягат обаче значително по-голям брой въпроси. В тази глава ще разгледаме не само техния смисъл, но и историческите реалности, отразени в тях. Ще изложим съображения по три въпроса: взаимоотношенията между евреите и християните в текста на Новия завет и извън него; преследването на християните в Римската империя; взаимоотношенията между ортодоксията и ереста в ранната църква. Нашия обзор ще започнем с така нареченото Послание до евреите. „Така наречено“, защото в действителност не е послание и не е адресирано до евреите.

ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ

Макар че обикновено се нарича послание, дори бегъл прочит позволява да се разбере, че няма формата на такова. В него не се споменава нито името на автора, нито имената на тези, до които е адресирано, няма благословия и обръщение към Бога във въведението. С други думи, липсват именно тези елементи, които правят посланието послание. Когато към края на текста самият автор му дава характеристика, той говори за „увещателно слово“ (13: 22). Там той описва честно съдържанието на книгата и затова много учени смятат Посланието до евреите за проповед, която някой християнски проповедник е адресирал до своето паство.

Ако началото на книгата напомня наистина проповед, то краят, който повече прилича именно на завършек на писмо, може да е бил добавен по-късно от самия автор или от друг човек, който е прочел текста и е пожелал да го препрати на друга общност. В последните редове (13: 20–25) авторът или редакторът добавя благословия, увещание, намек за свое предстоящо пътуване, заключителни пожелания и сбогуване. Особено любопитно е, че в тези заключителни редове се споменава Тимотей. Дали авторът не е искал да накара по този начин читателя да повярва, че посланието е написано от Павел?

Автор и читатели

Книгата не е написана от Павел: подобно на Евангелията от Новия завет, тя е анонимна. Съвременните изследователи са убедени, че не е писана от Павел. Стилът ѝ няма нищо общо с трудовете на апостола. Нещо повече, Павел рядко споменава и още по-малко акцентира върху основните теми на това съчинение: старозаветното свещеничество и еврейската система от жертвоприношения. Тълкуването на толкова важно понятие като понятието „вяра“ (11: 1) се разминава силно с разбирането на Павел. Следователно с голяма доза сигурност може да се твърди, че Павел не е писал този текст, а истинският му автор не ни е известен.

Значително повече може да се каже за читателите. Авторът явно предполага, че неговите читатели са християни, които са претърпели гонения за вярата си: били подложени на затвор и конфискация на имуществото, макар че не са станали мъченици (10: 32–24, 12: 4). От думите на автора е очевидно, че не пише за юдеите, а за хора, произхождащи от езическа среда. Той припомня например наставлението, което са получили, когато са станали християни: вяра в Бога, във възкресението на мъртвите и в Съда (6: 1–2). На юдеите, приели християнството, всичко това несъмнено им било вече известно. Затова е по-вероятно текстът да е бил написан за новопокръстени езичници.

Традиционно се смятало, че текстът на посланието е адресиран до евреите. Затова още в древността било озаглавено „Послание до евреите“. Защото авторът се опитва да убеди с всички сили читателите в превъзходството на Исус над всичко, което юдаизмът може да предложи. Но е възможно авторът не толкова да се опасява от завръщането им към предишната вяра, колкото да се опитва да убеди езичниците да се придържат към вярата в Исус и да станат християни. Днес повечето изследователи клонят именно към това мнение. Авторът се опитва да убеди читателите, че ако отхвърлят Христовото учение заради юдаизма, например под заплахата от преследвания, ще допуснат сериозна грешка. За тях това би означавало да предпочетат преддверието на спасението от Господа пред самото спасение и несъвършената религия на древноеврейските Писания пред нейното изпълнение от Христос. За автора идването на Спасителя е предречено в свещените за юдеите текстове и е тяхно продължение. Христос стои във всичко над юдейската религия и онези, които отричат спасението, дарявано единствено от Христос, рискуват да навлекат върху себе си Господния гняв.

Превъзходството на Христос

Превъзходството на Христос и даряваното от него спасение преминават като червена нишка през цялата проповед: авторът изброява примери за това превъзходство над всичко в юдейската религия.

Христос е над пророците (1: 1–3). В миналото Господ говорел чрез пророците, но сега говори чрез Своя Син Исус, който е съвършеният образ на Бога.

Христос е над ангелите (1: 4–11, 2: 5–18). В Стария завет ангелите служели на Господ като специални вестители, но Неговият Син Христос е възнесен на място на славата пред самия небесен престол. Ангелите не са нищо повече от пратеници при хората, на които е отредено спасение, докато Христос е Господният Син, чиито страдания даряват това спасение.

Христос е над Моисей (3: 1–6). Моисей е само служител „в Господния дом“, а Исус е Син на стопанина на дома.

Христос е над Исус Навин (4: 1 – 11). Исус Навин дарил на израилтяните мир (или „покой“), като покорил Обетованата земя. Но самите Писания казват, че израилският народ не може да се наслади на този мир в пълнота (не може да „влезе в своя покой“). А Христос дарява съвършен покой.

Христос е над юдейските първосвещеници (4: 14 – 5: 10, 7: 1–29). Подобно на юдейските първосвещеници, Исус знаел отлично, че поради своята човешка слабост хората се нуждаят от посредник между себе си и Бога. Но за разлика от първосвещениците, Той бил безгрешен и не трябвало да принася жертви за Своите грехове, преди да ходатайства за хората пред Господа. Той превъзхожда свещениците, потомци на Левий (каквито са всичките юдейски свещеници), защото според Писанието „станал Първосвещеник навеки по чина на Мелхиседек“ (6: 20). Мелхиседек е загадъчна личност; Авраам, потомък на Левий (грешка на автора, не потомък, а праотец – бел.ред.), му дарява една десета част от всичко, което притежава (Бит. 14: 17–20). По този начин родът на Левий, в лицето на своя праотец, стои по-долу от Мелхиседек и неговия Наследник. Ако левитското свещеничество можело да направи Господните хора съвършени, Бог не би обещал да изпрати свещеник по чина на Мелхиседек. Христос превъзхожда също така свещениците и поради това, че те са много, а Исус е един; Той трябвало да принесе жертва само веднъж, а не да прави това постоянно, за разлика от свещениците.

Христос е свещеник на Висшия завет (8: 1 – 13). В Писанието се казва, че Господ обещал да сключи Нов завет (Ерем. 31: 31–34). Това показва, че първият завет, сключен с Израилевия дом, е стар и несъвършен. А Христос е свещеник на Новия завет.

Христос е свещеник в небесната скиния (9: 1–28). Земното светилище, където юдеите извършвали първоначално жертвоприношения, било създадено по образец на Небесния храм. Христос, за разлика от юдеите, не свещенодействал в земното подобие на храма; Неговата жертва била принесена на небесата при самия Бог, в истинския храм.

Христос принася най-висшата жертва (10: 1 – 18). За разлика от жертвите, които юдейските свещеници били принудени да принасят година след година, жертвата на Христос била съвършена. Неговата смърт донесла пълно изкупление на греховете, поради което необходимостта да се извършват все нови и нови жертвоприношения изчезнала.

Целта на автора

От тези съпоставки става ясно, че авторът не отрича по никакъв начин религията на Стария завет. Той цитира изобилно Стария завет и вярва, че религията на Писанията е била истинна за своето време. Но била заменена от друга, тази, която Старият завет предвещавал. Защото пророците предрекли идването на някой По-велик и това е Христос. Нещо повече, целият Стар завет е предвестие за идващото. Религията на Христос прилича на религията на Стария завет така, както една сграда прилича на своя чертеж. Когато сградата е завършена, от чертежа вече няма нужда. Христос изпълнява онова, което предсказала религията на древните юдеи, и да се предпочете моделът пред реалността би било в най-висша степен неразумно.

След като описва съвършенствата на Христос, авторът призовава многократно читателя да не предпочита юдаизма пред спасението от Христос. Първото такова увещание се среща в 2: 1–4. Ако в Стария завет непослушанието се наказвало, какво ще се случи с онези, които отхвърлят съвършеното спасение, донесено от Христос? Друго увещание от този род срещаме в 3: 7–18. Ако непослушанието към Моисей, Господния служител, водело до гибел, до какво ще доведе непослушанието към Христос, Божия Син? Още по-пряко и ясно авторът увещава читателя в 6: 1–6. Няма никаква надежда за онези, които са „отпаднали“, след като били „веднъж просветени“, за онези, които са се отвърнали от вярата, която са приели преди това. Те не могат да се върнат към вярата, защото това би означавало да разпнат Христос повторно. Още по-ярко предупреждение намираме в 10: 26–28: „Защото, ако ние, след като познахме истината, своеволно грешим, не остава вече жертва за грехове, а някакво страшно очакване на съд и яростен огън, готов да погълне грешника… Колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий ?..“ (последното изречение е от стих 29, а не от 28 – бел. ред.)

След като доказва съвършенствата на Христос и призовава към вярност към Него, авторът продължава с изброяване на делата на онези хора от Юдейското писание, които са живели с вяра, действайки въз основа на увереността си в онова, което все още не са изпитали (гл. 11). Така живял и Христос, и Неговите последователи трябва да следват примера Му, дори ако това означава страдания (гл. 12). В края на книгата авторът увещава читателите да се обичат един друг, да не се предават на блудство, да се подчиняват на наставниците си и да не се увличат по погрешни учения, особено по онези, които изискват подчинение на юдейските закони (гл. 13).

(Следва)

ПЪРВОПРИЧИНАТА...

ВЛАДИМИР ВИСОЦКИЙ / „ДЕЛФИНИ И ОТКАЧАЛКИ“ (ЗАПИСКИ НА ЕДИН ЛУД или ЖИВОТ БЕЗ СЪН) - 2

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК: 1

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: ТУК

2.

В кабинета на професор Корней, или не – Расин, както и да е. В кабинета на един професор ихтиолог и лингвист влезе с клатеща се походка един немлад вече делфин. Седна насреща, кръстоса крака, но тъй като нямаше какво да кръстосва, се престори, че кръстосва. И произнесе:

– Е?

– Не съм ви викал. – Професорът също се направи, че не е никак изненадан, но не е толкова лесно да заблудиш едно умно животно, даже заподозряно, че има разум.

– Казах само „е!“ А по-нататък ето какво: днес дежурният в океанариума, забравих му фамилията, докато ни хранеше, първо – с развалена риба, и второ – ругаеше нецензурно... имам предвид делфините, а също и другите китоподобни, че дори и китовете.

– С какви изрази? – попита професорът и взе бележника си.

– Уверявам ви, с възможните най-най... Имаше и „хрантутници“, и „агенти на Тел Авив“, и като връх на всичко – „неразумни същества“.

– Веднага ще се разпоредя да го накажат строго.

– Не се безпокойте, той е вече наказан, но вие би трябвало да се извините заради него, нали сте от същата порода и също невинаги си подбирате изразите! Населението настоява. Иначе ще има последствия!

Едва тук оскърбеният професор си спомни, че делфините не могат още да говорят, че работата е, разбира се, все още далече от края и че – как така не разбра веднага – това е сън, преумора.

– О, Господи. – Той си заби едно ляво кроше в брадичката и запали пура.

– Господ няма нужда да бъде споменаван в случая. Достатъчни са му нашите въздишки и обиди. Освен това той сега спи. Ето го тризъбеца му. – Тук делфинът измъкна доста безцеремонно пурата от устата на поразения професор и запуши, издухвайки огромни кръгове дим право в поразения професор. След което произнесе:

– Пфу! Каква гадост! – и смачка пурата, впрочем, не, той нямаше също така с какво да я смачка, но направи нещо такова, от което пурата изсъска и престана да съществува. – А сега да вървим – изписка той с тъничък глас, именно онзи глас, на който професорът не се надяваше вече, – плю, поигра си с тризъбеца и се изправи.

Делфините по принцип обичат да лудуват. Те се отличават от хората по своята доброта, изскачат от водата, усмихват се и си играят с деца от предучилищната възраст. Но този делфин, изглежда, нямаше изобщо намерение да си играе с някакви малчугани. Във всеки случай, така му се стори на професора и той се изправи покорно на омекналите си крака.

(Следва)

НАПРАЗНИ ВЪЛНЕНИЯ...

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА“

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „ОПЕРАЦИЯ“ / „ЦАРСКИ БОТУШИ“ / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“ / „СБИВАНЕ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

1928 г. - „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА

Лиговският влак не върви никога бързо. Дали пътят там не го позволява, или са наслагали прекалено много семафори — над нормата, — това не зная. Само че ходът на влака е удивително бавен. Направо е обидно да пътуваш. И, разбира се, заради това бавно темпо във вагона става ужасно скучно. Направо казано — няма какво да правиш.

Да зяпаш хората не е, разбира се, кой знае колко интересно. Току-виж се обидили. „Какво — ще кажат — гледаш? Не ме ли позна?“ А да се заловиш с някаква своя работа също не е винаги възможно. Да четеш например, не можеш. Крушките са особено мътни. И са изтипосани ужасно високо. Светят отгоре като същински въгленчета, а радост от тях — никаква.

Макар че това за крушките го споменах напразно. Тази весела историйка се случи през деня. Но то и през деня е скучно да пътуваш.

И така, в събота през деня във вагона за непушачи пътуваше Фьоклуша. Фьокла Тимофеевна Разуваева. Пътуваше от Лигово до Ленинград за стока. Защото продава ябълки и семки на гарата в Лигово.

Та, същата тази Фьоклуша пътуваше за Шчукин. За Шчукинския пазар. Искаше да вземе една каса бракувани антоновки.

И седна в Лигово до прозорчето, и потегли. Пътува ли, пътува.

Срещу нея пътува Никита Фьодоров. До него, разбира се, Анна Ивановна Блюдечкина — съветска служителка в соцзастраховането. Все лиговчани. Отиват на работа.

А малко след Лигово влиза и един нов пътник. Военен. Или нещо такова, накратко казано, с високи ботуши.

Дотогава пътувал в коридора. И сяда той по диагонал на Фьокла Тимофеевна Разуваева. Сяда по диагонал и пътува.

Фьокла Тимофеевна — да ѝ дава Господ здраве и пълно благополучие — развърза забрадката си и като я развърза, започна да размишлява свободно на търговски теми: колко, значи, антоновки може да има в една каса, и така нататък.

После погледна през прозореца. А след това, от пълна скука, Фьокла Тимофеевна взе да дреме. Дали в топлия вагон се отпусна, милата, или скучните природни картини ѝ подействаха, но Фьокла Тимофеевна направо започна да клюма глава. И се прозина.

Първият път се прозина — нищо. Вторият път се прозина така широко, че чак всичките ѝ зъби можеш да преброиш. Третият път се прозина още по-сладко. А военният, дето седеше по диагонал, взе, че ѝ пъхна добродушно един пръст в устата. На шега. Което се случва често — някой се прозине, а друг му пъхне пръст в устата. Но, разбира се, това се случва между, да речем, истински приятели, стари познати или роднини от страна на жената. А този — съвсем непознат. Фьокла Тимофеевна го вижда за първи път.

Ето защо Фьокла Тимофеевна, естествено, се уплаши. И от уплаха побърза да захлопне куфара. При което клъцна доста силно пръста на военния със зъби.

Тогава се разкрещя ужасно военният. Започна да вика и да ругае. С една дума, едва ли не са му отхапали пръста. Още повече че пръста изобщо не му го бяха отхапали, а просто го бяха захапали леко със зъби. Че и кръв почти нямаше — не повече от половин чаша.

Започна лека разправия. Военният казва: — Ами аз — казва, — просто се пошегувах. Ако бях — казва — ви откъснал езика или нещо друго, тогава ме хапете, ама така — казва — не съм съгласен. Аз — казва — съм военнослужещ и не мога да позволя на пътниците да ми отхапват пръстите. Мене за това няма да ме похвалят.

Фьокла Тимофеевна казва: — Ой! Ако ме беше хванал за езика, цялата китка щях да ти отхапя. Не обичам да ме хващат за езика.

Започна тогава Фьокла Тимофеевна да плюе по пода, демек, може този пръст да е дявол знае колко мръсен и дявол знае какво е държал — не бива да се правят такива работи, нехигиенично е.

Но тук тяхната дискусия беше прекъсната — стигнаха в Ленинград. Фьокла Тимофеевна се поджавка още малко със своя военен и тръгна за Шчукин.

1928 г.

КОГО ЩЕ ОБЕСЯТ?..

КАРЕЛ ЧАПЕК / ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА КОТКАТА

ПРЕВОД: : Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Това е моят Човек. Не се страхувам от него.

Той е много силен, защото яде много; Всеяден е. Какво ядеш? Дай ми!

Не е красив, защото няма козина. Няма достатъчно слюнка и трябва да се мие с вода. Мяука грубо и излишно много. Понякога преде на сън.

Отвори ми вратата.

Не зная защо е станал Господар; може би е изял нещо възвишено.

В моите стаи спазва чистота.

Взема в лапата си черен остър нокът и драска с него по белите листи. Не може да играе по друг начин. Спи през нощта вместо през деня, не вижда в тъмното, няма никакви наслади. Не мисли никога за кръв, не сънува никога лов и бой, не пее никога от любов.

Често през нощта, когато аз чувам тайнствени и вълшебни гласове, когато виждам как всичко оживява с тъмнината, той седи на масата с наведена глава и постоянно, постоянно драска с черния си нокът по белите листи. Не си мисли, че ме е грижа за тебе. Чувам само тихото шумолене на твоя нокът. Понякога шумоленето спира, бедната глупава глава не знае вече как да си играе и тогава ми става жал за него, и благоволявам да се приближа и да мяукам тихо в сладко и мъчително безпокойство. Тогава моят Човек ме вдига и потапя в моята козина топлото си лице. В този момент в него се събужда за секунда проблясък на по-висш живот и той въздиша от блаженство и мърка нещо, което почти се разбира.

Но не си мисли, че ме е грижа за тебе. Стопли ме и сега ще отида да слушам пак черните гласове.