ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК “НОЩНИ ЧАСОВЕ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1910‑те

АННА АХМАТОВА

“ВЕЧЕР“, 1912 г.

Продължаваме и ще говорим за един от най-удивителните във всяко отношение руски поетични дебюти – за книгата на Анна Ахматова „Вечер“. В момента на излизането на книгата Ахматова била на 23 години и била вече завършен поет. Още от 1909 г. Гумильов я смятал за истински майстор, като ѝ пише в едно от писмата си: „Сега виждам, че ти си не само първата руска поетеса, но и голям поет.“ За него думата „поетеса“ била наистина по-скоро обидна.

Когато говорим за този дебют, удивителното е, че е някак много лесно да споделим чувствата на Ахматова, която не обичала тази книга. И действително, има за какво да не бъде обичана. Ахматова не я харесвала по разбираеми причини: тя била съставена от Михаил Кузмин, а предговорът, доста уважителен, макар и твърде снизходителен към младия автор, бил написан от същия този Кузмин. По-късно Ахматова казвала: „Пред него и най-смрадливия грешник е въплъщение на благодатта...“, недолюбвала някак силно Кузмин и говорела за него доста гадости, въпреки факта, че именно от него заимствала множество похвати, интонации и дори знаменитата строфа на „Поема без герой“, която за първи път била изпробвана във „Втория удар“ от поемата на Кузмин „Пъстървата разбива леда“.

Мисля, че снизходителността на маестрото не била единствената причина, поради която Ахматова не обичала книгата. Какво да си говорим, тази книга е все още много несъвършена, нещо повече, в известно отношение тази книга е детска. Когато четем, да речем, също детския дебют на Цветаева, „Вълшебният фенер“, той ни поразява все пак с много по-голямо разнообразие и удивително владеене на поетическата техника в широк арсенал. Там вече се вижда онова, за което по-късно Цветаева казва: „В мен живеят седем поети.“ Нейният дебют е някак се оглушителен и разнообразен и не случайно Макс Волошин, след като прочел първата книга на Цветаева, отишъл веднага да се запознае с нея и останал изненадан, че насреща му излязла една обръсната до кожа след боледуване гимназистка, изглеждаща като същинско дете и приличаща, по неговите думи, на спартанско момче.

А при Ахматова имаме книга, за която вероятно най-точно се изказала дъщерята на Цветаева, Ариадна Ефрон: „Тя е съвършенство и в това, за съжаление, е нейният предел.“ Тук дори още няма съвършенство, но пределите са много ясно видими. Това е книга с романтична девическа лирика, удивително наивна. Ахматова не е всъщност наивна поетеса, тя владее превъзходно всички поетически средства, постоянно е заета със самопрезентирансе, тя извайва образа на своята лирическа героиня. Във „Вечер“ няма нищо от това, там наистина е онази Ахматова, за която си спомня Корней Чуковски: „Ето че Ахматова я няма. Спомням си не онази едра, тежка жена, каквато беше в последните си години, а високото, срамежливо момиче, което се криеше зад съпруга си Гумильов.“ Тук все още се вижда онова срамежливо момиче, което се крие зад своя съпруг.

Ахматова казала веднъж за „Второто раждане“, книгата на Пастернак за любовта му към Зинаида Николаевна: „Това е книга на жених и всичко в нея е още недостатъчно безсрамно, за да бъде поезия.“ Ето, във „Вечер“ има вече безсрамие, при това безсрамие от най-висока проба. Това, разбира се, не е ексхибиционизъм, не е саморазголване, а именно плашеща откровеност. Ахматова изобщо не се страхува да признае, че се намира в унизено положение, че не е обичана, че се бои и признава първа чувствата си.

Это все… Ах, нет, я забыла, Я люблю вас, я вас любила Ещё тогда! – „Да“.

Това е всичко... Ах, не, забравих, аз ви обичам, аз ви обичах още тогава! – „Да“.

Тази готовност да си признаеш в последния момент, плахостта, бледността, онова усещане за нещо винаги предсмъртно, както в стихотворението „Надпис върху незавършен портрет“, всичко това, разбира се, не говори по никакъв начин за победно положение. У Ахматова никога не я е имало пошлата женска победителност, позата на лъвица, в чиито крака са проснати някакви жадуващи я рицари. Това го нямало никога, напротив, винаги имало готовност да признае поражението, да се намира в унижение, да превръща унижението в лирика. Още във „Вечер“ е ясно, че Ахматова ще бъде единственият руски поет, който ще успее да напише „Реквием“ от бездната на унижението, от ситуацията на пълна сломеност. Никой от поетите на 30-те години не оставил стихове за 30-те, освен онези, които били вече в затвора, като Бруно Ясенский. А тези, които останали на свобода, не успели да сътворят нищо от унизеното положение. И само Ахматова, за която това положение било привично и в известен смисъл печелившо, го превърнала до известна степен в своя стратегия, само тя успяла да напише „Реквием“ или „Подражание на персийски“ (грешка на Биков, стихотворението се казва „Подражание на арменски“ – бел. ред.), защото, за да кажеш: „Е, хареса ли се синът ми, на тебе и на творите деца?“, трябва, разбира се, да притежаваш особена душевна настройка. Тя съумяла да каже: „Заедно с вас пълзях в краката на кървавата кукла на палача“. Може ли Цветаева да каже нещо подобно за себе си? Никога в живота си. Цветаева винаги казвала: „Как може тя да каже за себе си „аз съм лоша майка“?“. Разбира се, ако Цветаева кажела нещо подобно за себе си, тя би добавила „и всички вие сте виновни за това“ или „аз съм лоша майка, но все пак съм по-добра от всички вас“. За Ахматова това не съществува, тя винаги привично, дори с известна гордост, приема титлата на последната. Първите ще бъдат последни. За нея това е естествено.

Има и втора причина, благодарение на която Ахматова проявила себе си доста ярко още във „Вечер“. Изобщо, в края на XX век се появило едно такова лошо мнение, напълно идиотско според мене, че сюжетът вреди на стиха, че лирическото стихотворение не трябва да съдържа в себе си балада, баладичност, наратив, повествование, че всяко повествование разваля стихотворението. Това, разбира се, не е вярно, защото умението кратко, лаконично, по-лаконично, отколкото в прозата, с два щриха да нахвърлиш фабула, е висше изкуство. По това изкуство се разпознава веднага поетът, лъвската лапа. Който не умее да разкаже наистина сюжет в стихове, който се измъква, грубо казано, само с „чуйства“ (грешката е нарочна - бел. ред.), размазва винаги грис каша. У Ахматова, колкото и да е удивително за толкова млад човек, има абсолютно ясно, строго владеене на лирическия сюжет, умение в две-три строфи да очертае този сюжет и да покаже неговото развитие. Впрочем, впоследствие тя включва във „Вечер“ едно напълно очарователно стихотворение, липсващо в първото издание, което по-късно става източник на вечни шеги за членовете на „Цехът на поетите“. Трябва да кажем, че „Цехът на поетите“, средата на Ахматова, на Гумильов, на акмеисткото хрумване да се създаде такова тясно общество с твърдо средновековно йерархично подчинение, бил добра компания, забележителна среда за размяна на шеги и за появата на някои паролни цитати. И ето, разбира се, един от основните източници на тези цитати било това прелестно стихотворение:

                                                     

Меня покинул в новолунье Мой друг любимый. Ну так что ж! Шутил: «Канатная плясунья! Как ты до мая доживёшь?» Ему ответила, как брату, Я, не ревнуя, не ропща, Но не заменят мне утрату Четыре новые плаща. Пусть страшен путь мой, пусть опасен, Ещё страшнее путь тоски… Как мой китайский зонтик красен, Натёрты мелом башмачки! Оркестр весёлое играет, И улыбаются уста. Но сердце знает, сердце знает, Что ложа пятая пуста!

По новолуние ме остави любимият ми приятел. Е, и какво! Шегуваше се: „Въжеиграчке! Как до май ще доживееш ти?“ Отвърнах му аз като на брат, без да ревнувам, без да роптая, но няма да заменят загубата ми четири нови плаща. Пътят ми нека е страшен и опасен, по-страшен е пътят на тъгата... Виж колко е червен китайският ми чадър, а обувчиците са натрити с креда! Оркестърът весело свири, и устните се усмихват. Но сърцето знае, сърцето знае, че пета ложа е празна!

Ето това абсолютно превъплъщение в танцьорка от фургона на пътуващи циркаджии, тази забележителна портретност, дадена само с два щриха: „Виж колко е червен китайският ми чадър, а обувчиците са натрити с креда!“, това също станало една от паролите на „Цехът на поетите“. Винаги, когато някой се появявал с чадър, се казвали тези стихове. У Ахматова това е невероятно естествено, органично, тя изобщо не е вглъбена в своите преживявания и в своята биография, тя сменя лесно маските, ту се преоблича в костюм на маркиза от XVIII век, ту заема позата на жертва на чужда похот: „Мъжът ми ме биеше с извезан, двойно сгънат ремък...“. Гумильов мразел тези стихове, казвал, че заради тях за него се разпространяват най-мръсните клюки. Но при всичко това, изкуството на Ахматова да използва, да слага различни маски е в природата на Сребърния век, защото Сребърният век бил непрекъснат карнавал. Там имало автори, които от свое име изобщо не можели да напишат нищо – като Черубина де Габриак, Елисавета Василева. Тя можела да пише или от името на полубезумна ревностна католичка, която се крие от хората, или от името на китайска странстваща монахиня, или дори от името на мъж (имала такива опити). Но от името на Лиза Василева тя не можела да напише нищо. И това е удивителна черта на Сребърния век.

Ще кажа защо според мене все още няма изчерпателни трудове за тази ролева стратегия. Защо се случва така, защо за тях е винаги по-лесно да говорят от името на някой друг? Мисля, че това е изобщо нормално свойство на модернизма, защото модернът е винаги преодоляване на своята лична, частна човешка ограниченост. Щом ме няма мене – няма и смърт, няма и лични проблеми. Модернът винаги преодолява автора, авторът винаги се крие. Затова великото изкуство на Ахматова, на Василева, отчасти и на Кузмин, разбира се, е умението да си слагат различни маски и да съществуват в тях. Такъв поет не може да бъде унизен, защото винаги се крие. Разбира се, Сребърният век е преодоляване на човека, на своята човешка ограниченост и в това може би се крие основната полза, основната истина на модерна. Винаги не съм тук, а къде съм – не е ясно.

Истинската Ахматова е, разбира се, във величавата лаконичност. Тя умеела да казва винаги нещата много кратко. Стиховете и тук са кратки, но, трябва да признаем, че са малко редички. В тях обикновено липсва все още вторият смисъл, второто дъно. В тях има огромно количество лирически клишета, но защо тогава обичаме толкова тази книга? Защо всъщност от всички книги на Ахматова именно тя предизвиква, така да се каже, най-голямо читателско умиление? На това е доста лесно да се отговори. Ахматова, общо взето, винаги потиска малко читателя със своята величественост. Въпреки своето безсрамие, безсрамието на постоянната си виновност, тя през цялото време намеква: „Да, аз съм много лоша, но вие ще ме търпите и ще ме обичате“. „Такава съм. Желая ви друга“ – казва тя, като в подтекста, естествено, се подразбира: „Други такива няма“. Ето това във „Вечер“ все още го няма. „Вечер“ е книга, написана от поет, който макар да не е начинаещ („който е започнал, не е начинаещ“), все още е плах, все още не се е утвърдил в своето величие. Именно затова тя е толкова безкрайно трогателна.

Анна Ахматова

Що се отнася до лаконизма на Ахматова, той е безспорно най-силната страна на нейната лирика... Дори Блок казал за себе си: „Тогава все още не можех да издържа нито едно дълго стихотворение“, но в такъв случай да е писал кратки. Блок обаче е майстор именно на дългото стихотворение, майстор понякога на баладата, понякога на лирическия монолог от типа на „Волни мисли“. У Блок по това време кратките стихове са още малко. Лаконизмът не е изобщо добродетел на руския Сребърен век. Повечето стихотворения на Кузмин са все пак доста пространни, у Гумильов често се срещат дълги стихове. У Ахматова в две-три строфи – понякога изобщо в две, което Гумильов смятал за неправилно, той твърдял, че в стихотворението трябва да има нечетен брой строфи, понякога в нейните осем реда имало повече съдържание, отколкото в някоя завършена френска новела. И точно тази черта на Ахматова е необичайно симпатична. Тя не казва повече, отколкото иска да каже. Не се опитва да изглежда по-умна, не се стреми към многословие. Това са кратки щрихи:

                                                     

Сладок запах синих виноградин… Дразнит опьяняющая даль. Голос твой и глух и безотраден. Никого мне, никого не жаль. Между ягод сети‑паутинки, Гибких лоз стволы ещё тонки, Облака плывут, как льдинки, льдинки В ярких водах голубой реки. Солнце в небе. Солнце ярко светит. Уходи к волне про боль шептать. О, она, наверное, ответит, А быть может, будет целовать.

Сладък е дъхът на синьото грозде.. Дразни опияняващата далечина. Гласът ти е и глух, и безнадежден. За никого, за никого не ми е жал. Сред зърната – мрежи-паяжинки, на гъвкавите лози стъблата са още тънки, облаци плуват като ледчета, ледчета в ярките води на синята река. Слънце има в небето. Слънцето ярко свети Иди при вълната за болката си да шепнеш. О, тя вероятно ще ти отвърне, а може би и ще те целува.

Впрочем, точно тази простота, наивността на глаголните, напълно детски рими и тези детски интонации на обида („О, тя вероятно ще ти отвърне“) са също очарователни у нея, в тази книга Ахматова не се опитва да бъде по-възрастна.

Какъв е генезисът на този сборник? Той e, общо взето, доста ясен, макар че сред поетите няма да намерим преки предшественици на Ахматова. Кузмин предложил за книгата епиграф от Андре Терие, много добър френски поет и посредствен прозаик: „Цъфти лозето, утре ставам на двадесет години“. Но корените на Ахматова не са, разбира се, във френската поезия. Мисля, че тези корени изобщо не са в лириката. Напълно правилно отбелязваше Роман Тименчик, а преди него и мнозина други, започвайки от Жирмунский, че корените на Ахматова са всъщност в прозата, разбира се. „Зрънца от взискателна проза“, както написал за нея Пастернак. Постоянно апелиране към фабулата, фабулата е за нея абсолютно необходима. Яснотата на детайлите, точността на думата, забележителните диалози в стихове – тя не избягва диалога в поезията и всеки герой винаги говори на свой език, – това, разбира се, ни насочва по-скоро към руската класическа проза. И още един напълно неочакван общ баща на всички акмеисти, един общ източник, може би само в плана на поетическата техника, а не на мирогледа. Мисля, че това е Некрасов, който цял живот се стремял към прозата, който цял живот мечтал за голям роман и почти написал този роман, но по някаква причина решил да го оформи като селски райошник [1]. „Кой в Русия живее добре“ е, разбира се, психологически роман, истинска епопея, „Одисея“. И „Животът и приключенията на Тихон Тростников“, неговата основна проза, е също забележителна. Той цял живот тежнеел към прозата.

Друг въпрос е, че Ахматова взела от Некрасов само едно: точността на думата, конкретиката. Друг въпрос е, че може би нито тя, нито Гумильов биха признали някога на глас, че именно Некрасов е бащата на акмеистите. Те, разбира се, препращали по-скоро към Верлен, Льоконт дьо Лил или към някой друг от изящните французи. Това, че Некрасов, поетът на петербургските бедняшки входове и на бедното село, станал основен източник на вдъхновение за литературата на Сребърния век - кой би признал такова нещо на глас?! Е, освен Маяковский. При все това Некрасов присъствал в тяхното битие, той бил също такъв постоянен източник на приятелски цитати, когато например Ахматова се е събуждала към 12 часа, а Гумильов, който по това време вече три часа седял зад бюрото, ѝ казвал с укор:

                                                     

Белый день занялся над столицей, Сладко спит молодая жена, Только труженик муж бледнолицый Не ложится, – ему не до сна!

Бял ден над столицата изгрява, сладко спи младата жена, само труженикът мъж, пребледнял, не ляга – не му е до сън сега!

На което Ахматова му отговаряла със същия автор: „На червена възглавничка Анна първа степен лежи“. Ставало въпрос, разбира се, че там лежи орденът („Света Анна“ – бел. ред.) от стихотворението „Утро“. В тези некрасовски корени има едно особено обаяние. Защото с какво е толкова добър Некрасов в руската поезия? Разбира се, не само с това, че подарил на руската литература точността, множеството нечисти детайли, умението да се говори за най-нечистото, без да се отдръпваш с гнусливост. Той е добър и с това, което на днешния младежки език бихме нарекли липса на фукане. У него няма поза на поет пророк, той заема също позата на вечно виновния. Некрасов и Ахматова са двамата единствени руски поети с такъв доста сложен, не особено приятен протагонист, с лирически герой, който е противен на автора. Некрасов цял живот ругае себе си в своите стиховете, а Ахматова цял живот настоява на това, че е последната, изоставената, самотната и така нататък. И точно в това се крие нейната победа.

Ахматова мразела клюката, че тя, с файтон, взела 300-та екземпляра на сборника „Вечер“ от печатницата и ги разнасяла по книжарниците. Тя казвала с възмущение: „Нима нямам познати мъже?!“ Разбира се, това го правили познати мъже. Но поразителното е, че книгата се разпродала само за три седмици. Трябва да кажем, че 1912 година не била най-бедната на руска поезия. Все пак по това време в литературата работят поети от първа величина като Блок, като безспорно Брюсов (той е за мене явен поет от първия ред), хора като Кузмин, чиято първостепенност тогава още не била очевидна, но с времето била призната от всички. Работи Андрей Белий, който, макар и вече по-известен като прозаик, си остава поет от първа класа. Работи Фьодор Сологуб. И изведнъж на този фон Ахматова се оказва не просто „последната“, не просто начинаещата, а една от най-модните. Тя влиза веднага в модата и за това също има две обяснения.

Първо, славата на поета се създавала винаги от младите жени, от това няма как да избягаме, а младите жени се вкопчили веднага в тази поезия. Естествено, Ахматова била препрочитана, преписвана в тетрадки, знаели я наизуст, засипвали я с писма. В нея те чули своя глас. Тя казвала всичко онова, което и те искали да кажат, само че много по-красиво и по-беззащитно. Тя била за тях, няма да кажа „идеалната поетеса“, но, може да се каже, най-трогателната, най-симпатичната поетеса именно защото у нея никога нямало победни интонации. Освен това, постоянни намеци за слабост, болест, крехкост: „може би изобщо ще умра сега, без дори да допиша това стихотворение“. Което, разбира се, не било измислено от нея, то дошло от Мирра Лохвицкая, забележителна поетеса, сестра на Тефи, която впрочем страдала наистина от туберкулоза.

Но не бива да мислим, че Ахматова симулирала. От туберкулоза умряла сестра ѝ, у самата нея постоянно подозирали туберкулоза. Тя, общо взето, не била най-здравият човек. По-късно Гумильов казвал с негодувание на Одоевцева: „Ето, тя пише, че е слаба, бледна, а междувременно плуваше като риба, спеше като пор и ядеше за трима!“. Много е възможно наистина да е плувала като риба, това е безспорно. Но при все това, тази вечна поза на нега, на умора, не била стопроцентово измислена. Тя произтичала от вътрешното самоусещане. Самоусещането, че си постоянно на ръба на смъртта. Смъртта е винаги много близо и любовта се възприема винаги не като радостно, а като трагично преживяване, защото липсва нагласа за победа, тя винаги знае предварително, че всичко ще свърши. И това не е защото възлюбленият е толкова жесток, а защото Бог е уредил така нещата, че всичко винаги свършва зле.

Ето това е първата причина да създаде един безкрайно привлекателен за жените образ. А втората причина се крие в това, че на Ахматова ѝ провървяло изключително много с всички стартови данни. Тя е единственият в руската литература идеален поетически образ, в който биографията и вътрешната линия, биографията и интонацията съвпаднали така забележително. Да си представим, че стиховете на Черубина де Габриак са били писани от некрасива жена. Те наистина били писани от некрасива жена. Когато татко Мако, Маковский, главният редактор на „Аполон“, списанието, в което я печатали, видял на живо Черубина, бил твърде неприятно изненадан. Най-вече се изненадал от това, че е дебела. Тя не била дебела, но в тъмното му се сторила дебела, а лицето ѝ му се видяло мургаво и нечисто, едва ли не и зъбите ѝ били твърде криви. Накратко, стиховете на Черубина де Габриак пишела Лиза Василева, която не приличала на нея. Между нас казано, тя и в живота си била все пак прелестна, въпреки може би голямото чело и вечното куцане. Все пак Гумильов се влюби в нещо там, все пак тя си останала фатална жена, фатална съблазнителка. Впрочем, с възрастта, към своите четиридесет години, на които починала от рак на черния дроб, тя била все още доста миловидна. Някак се разхубавявала с времето.

А ето че Ахматова съответствала идеално на своите стихове: много стройна, много гъвкава. Тя винаги показвала с радост прочутата си „змия“ – докосвала тила си с пети. Много висока, по-висока от повечето мъже, които я следвали като шлейф. И този глас, за който Манделщам каза, че „цепи недрата на душата“, същият този глас, който се деформирал много от старостта. Тя мразела да слуша старите си записи. Когато Лев Шилов, страшно горд с реставрираните записи на Ахматова през 1962 г., ѝ донесъл плочата, на която тя чете стихове от „Anno Domini“, той очаквал, че тя или ще се разплаче, или ще му благодари. Тя изслушала записа и казала студено: „Е, имаше нещо такова...“, макар че всъщност мога да си представя колко мъчително е било за нея да загуби този млад, нисък, музикален виолончелов глас. Когато слушаш старите ѝ стихове на запис, правени на 60–70 години, вече се вижда, че този глас е и загрубял от пушенето, и задъхан, и изобщо старчески. Казват, че гласът се запазва последен. В нейния случай той е първото нещо, което я напуснало, защото осанката и красотата останали с нея до край.

В младата Ахматова се съчетавали удивително и гъвкавостта, и крехкостта, и характерният профил с гърбав нос, и черните дълги коси, и бялата кожа, и изумрудените, много проницателни очи, както самата тя подчертавала. Всичко това представлявало един идеален образ, в който няма как да не се влюбиш. Ето защо „Вечер“ запазва за нас и, страшно е да се каже, известна еротична привлекателност. Особено приятно е това, че героинята говори през цялото време за нещастна любов, толкова красива и толкова нещастна. Всичко това заедно се вписва, разбира се, в един забележителен фолклорен архетип.

Тя чувствала много добре това, поради което там се появява и образът на русалката: „Нозете не ми трябват вече“, тя иска да избяга обратно в морето: „Колко хубаво би било да стана риба и да онемея“. Фолклорен персонаж, красива, нещастна и постоянно умираща. И макар че уж разбираме как е създадено всичко това, не можем нито за секунда да се отърсим от очарованието, с което ни лъха този образ. И това за пореден път подчертава, че гениалните стихове не трябва да бъдат прекалено добри. Прекалено доброто създава впечатление за защитеност, а ние обичаме онзи, който е незащитен, който се хвърля в обятията ни така, както се хвърля тази книга.

Как е правилното да наричаме Черубина де Габриак — Василева или Дмитриева?

Василева е по мъж, по рождение е Дмитриева. Омъжила се за инженера Василев, след като приключил трагичният ѝ роман с Макс Волошин. Макс не я обичал, той обичал в нея таланта и страданието, обичал самата възможност да поиграе на Черубина. Тази игра излязла твърде бързо извън пределите на чистата литературна мистификация и много скоро се превърнала в съдба, което самата Василева усещала много ясно. Ясно е и защо се омъжила толкова бързо. Защото дуелът между Гумильов и Волошин, който се случил заради нея, я принудил да се прости изобщо с Черубина, да забрави за това, да напусне за три години Петербург и да започне съвсем нов живот. Нейната природа била такава — да започва нов живот.

Относно това доколко Черубина подготвила появата на Ахматова и какво било нейното място в поезията на Сребърния век, Цветаева написала: „Образът — ахматовски, интонацията — моя“. Иначе казано, образът е трагичен, романтичен, с ударение върху обречената любов, сходен, разбира се, с тази на Ахматова. Що се отнася до интонационния акцент, до наблягането, в този смисъл у нея имало наистина нещо цветаевско. Мисля, че ако Василева-Дмитриева нямаше този свой щастлив дар да се превъплъщава, ако можеше да напише нещо за себе си, щеше да бъде поетеса, която е минимум не по-малка от Ахматова, равна може би на Цветаева. Но поради дълго боледуване, поради необходимостта да прекара значителна част от детството си в пълна неподвижност, поради отвращението от своя външен вид и биография, тя била човек, който не можел да говори никога от първо лице. Тя се срамувала мъчително от себе си. И затова основна руска поетеса, основен руски поет, станала първо Ахматова, после Цветаева, а Елизавета Василева я помнят главно като великата и неосъществила се предшественица. Но трябва да ви кажа, че в поезията е винаги така. Преди гения Окуджава е Светлов, много талантлив, притежаващ необходимото, но лишен от главното - готовността да се реализира въпреки всичко, която имал Окуджава. Може би заради неговата кавказка или арбатска гордост. Има много такива примери. Винаги преди появата на голям поет се появявал предшественик, на когото не му достигала само някаква незначителна човешка съставка. Затова моят съвет към всички, които пишат стихове, е следният: бъдете храбри и безразсъдни хора. Само тогава ще ви се получи всичко.

БЕЛЕЖКИ

1. Специфичен за руския фолклор римуван речитатив с неравен брой срички, използван от Некрасов, за да придаде на епоса си народен дух. – Бел. прев.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / САТУРН ПОЧТИ НЕ СЕ ВИЖДА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА

За 150-годишнината на Московския зоопарк

„А-а, крокодили-хипопотами...“ (из „Песничка за Червената шапчица“ – бел. ред.)

Обичате ли крокодилите и хипопотамите така, както ги обичам аз? Хипопотамът е за мене царят на животните, а крокодилът — царският син.

Мога да наблюдавам хипопотамите безкрайно. В следващия си живот искам да бъда точно толкова безстрашен, спокоен и равнодушен към мнението на околните.

Искам да съм такъв

Преди време прочетох, че хипопотамът е неоспоримо доказателство за наличието на чувство за хумор у Господ Бог, защото само голям шегаджия би могъл да измисли наденица с размерите на почти цял автомобил „Победа“ – от онези, които се движеха по улиците в моето детство, когато ходех специално в Московския зоопарк да гледам хипопотамите.

Бяха два хипопотама: цар и царица.

Те не правеха нищо, просто си лежаха в една голяма кална локва, като от време на време отваряха леко едното си око. В това имаше нещо дълбоко умиротворяващо и неподправено величествено.

Хранене на хипопотамите в Московския зоопарк

Когато от Московския зоопарк ме помолиха да откликна на техния юбилей, първата ми работа беше да поискам досиетата на идолите от моето детство.

Царят и царицата разходка, съпроводени от придворна дама

Сега зная за тях много повече, отколкото тогава. Оказва се, че се казвали Петер и Грета. Живели дълго и щастливо. В последните си години Петер ослепял напълно и ходел, забол нос в пищната задница на своята съпруга.

Петер и Грета починали, когато бях студент и отдавна не ходех вече в зоопарка през неделните дни. Срам ме е, че дори не бях разбрал за смъртта им. Благодаря им за това, че ги имаше. Дано никога не пресъхват калните бани в блатата на техния хипопотамски рай.

Освен това те имали дъщеря на име Ракета, но нея, уви, не съм я виждал никога . Тя растяла като стара мома, в Москва нямало откъде да ѝ намерят жених и когато мама и татко починали, Ракета заминала за Казанския зоопарк, където изглежда намерила своето женско щастие. На казанските деца им провървяло, а за московските ми е жално. И после ще ми разправят за „казанските сираци“ [1]. Ех, що за град е град без хипопотами? Само една суета.

След като в зоопарка нямаше вече хипопотами, помолих да ме заведат при крокодилите. Към тях също не съм равнодушен. Обичам ги заради изключителната им позитивност. Те се усмихват през цялото време, леят сълзи само за да изведат излишната сол от организма си, а разтварят паст така, сякаш искат да погълнат целия свят. Ако в следващата си инкарнация не се получи да имам характера на хипопотам, съгласен съм на крокодилски.

Веднъж ми се случи в Австралия да галя малко крокодилче. Оказа се не слузесто и твърдо, а топло и меко. Устата му беше пристегната с обикновено канцеларско ластиче. Крокодилите имат много силни мускули, отговарящи за затварянето, но отварящите са слаби и едно обикновено ластиче е напълно достатъчно. Галех го и се прехласвах, спомняйки си за Московския зоопарк, където се любувах някога на усмихнатите гущери отдалече, през решетката. На крокодила не му харесваше, че го галя, и мигаше злобно. Ластичето се опъваше, но държеше.

Защо, защо има на белия свят несподелена любов?

Миналата неделя, като използвах връзките си, се накрокодилих за цялото си лишено от това удоволствие детство. Пуснаха ме направо вътре в зимните заграждения и ми позволиха да общувам със зъбатите красавци и красавици.

Една тъпомуцунеста крокодилка (това не е обида, а видово название) беше особено прелестна. Седи си такава скромна, млада, очарователна – досущ като Наташа Ростова.

Отначало се срамува, дори не поглежда към подаръците.

После изведнъж ТРАС! И фотоапаратът се оказва по-бавен от устата.

Но най-много се вълнувах, разбира се, преди срещата с легендарния Сатурн — доайена на Московския зоопарк и звезда от световно ниво.

Това е мисисипски алигатор, който през 1936 година бил докаран от САЩ в Берлинския зоопарк и живял там едва ли не в личната менажерия на фюрера.

Що се отнася до личната менажерия, може да са приказки, но младостта на Сатурн била без всякакво съмнение драматична. От глада и бомбардировките загинало почти цялото население на Берлинския зоопарк: от 16 хиляди животни оцелели едва 96. Бомба паднала право в терариума, убивайки повечето крокодили, а останалите тичали по съседните улици, страшни като делириум тременс.

Лошите американци подготвят младия Сатурн за изпращане в немско. Той явно не иска.

На Сатурн му провървяло. Той оцелял, капитулира заедно с целия Берлин и в качеството си на нещо средно между трофей и военнопленник заминал за Москва. Заедно с него конфискували и един тигров питон, на когото, разбира се, дали името Хитлер; но питонът не живял дълго, докато Сатурн се оказал дълголетник.

Той се порусначил изцяло, с времето се оженил за млада жена (с тридесет години по-млада от него) и надживял и нея. Казват, че тъгувал, когато починала. Сатурн имал твърд, нордически характер [2], поради което тъгата му се изразила единствено в това, че за известно време отказвал храна. Но със старостта идва мъдростта и Сатурн разбрал, че съдбата му е такава – да изживее дните си сам. Сега е на над осемдесет години, но е в отлична форма. Ще доживее до сто, да му дава неговият крокодилски бог здраве. Пуснаха ме при Сатурн в личния му апартамент, за да си пообщуваме.

Групенфюрер, може ли да вляза?

Исках да разпитам ветерана – и за фюрера, и за войната, и за куп други неща. Но старецът се държа негостоприемно. Не поздрави, наистина, с „Хайл!“, но щом прекрачих прага, заръмжа недоволно като пропелер и оголи леко зъби. Не се прелъсти от подкупа във вид на голяма риба. Много ми се искаше да го пипна, но не ми препоръчаха да го направя. Казаха, че се отнася добре с жените, особено младите, а мъжете не обича. Напълно го разбирам.

Зоопаркът, естествено, е абсолютно вълшебно място. Влязох през вратите му като един доста застарял чичко, чийто живот върви строго по график („12.00–13.15 крокодили; Сатурн?“), и сякаш паднах изведнъж в дупка на времето. Ето ме на девет години, имам празник и съм в зоопарка, с крокодилите! Нито веднъж не погледнах часовника си, а това е мой вечен навик.

Сатурн. Жива зъбата история

Господи, защо цели четиридесет и пет години не стъпих в зоопарка?

Не повтаряйте моята грешка.

БЕЛЕЖКИ

1. Известен руски фразеологизъм („сироты казанские“), който се използва за хора, които се преструват на нещастни, за да предизвикат съжаление. Тук авторът прави иронична игра на думи с град Казан. – Бел. прев.

2. Иронична препратка към досиетата на есесовците от култовия съветски сериал „Седемнадесет мига от пролетта“.. – Бел. прев.

(Следва)

БЪРД МИЛМАН – КРАЛИЦАТА НА ВИСОКОТО ВЪЖЕ

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: : GEMINI 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Бърд Милман О’Дей (20 октомври 1890 г. – 5 август 1940 г.) е една от най-прочутите акробатки на високо въже за всички времена. През първите десетилетия на XX век тя печели слава и привлича многобройна публика със своите изпълнения в цирковете „Ринглинг Брадърс“ и „Барнъм и Бейли“.

Родена като Дженайдийн Енгълман в Каньон Сити, Колорадо, още в детството си „Бърд“ опъвала въже между стълбовете на оградата и забавлявала децата от квартала, вървейки по него.

Родителите ѝ били циркови артисти и тя започнала да участва в техните представления под името „Трио Милман“ още на тригодишна възраст. Първите ѝ номера били върху пони, след което преминала към трапец. Бърд прави първото си соло изпълнение на въже едва на 10 години, след като баща ѝ пада от 12-метрова височина и е приет в болница за лечение. Скоро след това тя осъзнава, че нейното призвание е именно въжеиграчеството.

„Въжеиграчка е неправилно определение — тя не ходи по въжето, тя тича по нега, танцува и се люлее по толкова безстрашен начин.“ (рекламен флаер на цирка „Барнъм и Бейли“ от 1913 г.)

През 1917 г. Бърд прави дръзко изпълнение на въже, опънато между 25-ите етажи на срещуположни сгради на Бродуей в Ню Йорк. Тя изпълнява номера на стотици метри над публиката като част от кампанията за държавни военни облигации на САЩ.

Милман не само участва в циркови представления, но се появява и в неми филми, включително продукциите „Тъмнолилаво“ (1920 г.) и „Законът на Юкон“ (1920 г.). Тя излиза на театралната сцена в известните спектакли „Зигфелд Фолис“ през 1916 г., „Среднощно веселие на Зигфелд“ през 1920 г. и „Гринуич Вилидж Фолис“ през 1921 г.

През 1924 г. Бърд се омъжва за бостънския милионер Джоузеф О’Дей. Семейното щастие обаче не трае дълго. Той губи състоянието си при борсовия крах през 1929 г. и умира през 1931 г. Бърд, която е претърпяла множество травми по време на своята кариера, не е в състояние вече да изнася представления. Останала без парични средства, тя се завръща у дома в Каньон Сити и живее с майка си във ферма за пилета. Умира в Каньон Сити, Колорадо, на 5 август 1940 г. от рак, на 49-годишна възраст.

Наследството на Бърд не е забравено в родния ѝ град. Нейна бронзова статуя, дело на местния творец Робърт Хендерсън, е изложена в офиса на Coldwell Banker (на Седма улица и шосе U.S. 50), а неин портрет от художника Едуард Адамик може да бъде видян в обществената библиотека на Каньон Сити. През 2002 г. местният писател Огъст Мъргълман пише, режисира и играе главната роля в пиесата „Бърд Милман“.

Малко след смъртта на Бърд, майка ѝ дарява една от обувките ѝ на Регионалния музей „Роял Гордж“, където е изложена и до днес. Вестникарска статия от 14 март 1941 г. я нарича „обувката, която танцува около света“.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1997 г. / ЛИТЕРАТУРА / ДАРИО ФО

Дарио Фо (Dario Fo)

24 март 1926 г. - 13 октомври 2016 г.

Литература

(За това, че подражавайки на шутовете от Средновековието, бичува властта и защитава достойнството на онеправданите)

Дарио Фо е роден на 24 март 1926 г. в Сангиано, малко градче край езерото Маджоре в Северна Италия, в семейство на железопътен служител и актриса от аматьорски театър. Средата, в която израства — с нейните стъклодухачи, рибари и народни разказвачи (fabulatori) — оказва решаващо влияние върху него. Именно от тези местни разказвачи той усвоява изкуството на импровизацията, физическата комедия и умението да завладява публиката само с думи и жестове.

Учи архитектура в Милано, но театърът го привлича неудържимо. Първите му стъпки са в кабарето и радиото през 50-те години, където изгражда бързо репутация на блестящ импровизатор и сатирик.

Дарио Фо е едновременно драматург, режисьор, актьор, сценограф и политически активист — рядко съчетание в историята на театъра. Цял живот работи рамо до рамо с първата си съпруга Франка Раме — актриса, активистка и равноправен творчески партньор, съавтор на много от неговите текстове.

От края на 60-те години Дарио Фо се радикализира под влияние на студентските бунтове от 1968 г. Скъсва с конвенционалните театри и започва да играе във фабрики, по площади и в работнически клубове, директно пред работническата класа. Основава трупата Nuova Scena (1968), а после — La Comune (1970). Властите го цензурират многократно и забраняват пиесите му, а италианската телевизия RAI го бойкотира с години.

По стил и вдъхновение Фо е наследник на великата традиция на Commedia dell'arte — италианското народно театрално изкуство с маски, клоунада и импровизация, — пренесена директно в съвременната политическа реалност. Той се самоопределя като джулаторе (giullare) — средновековен народен шут, чиято роля е да говори истини на властта. Владее физическата комедия и пантомимата на висше ниво и е изобретател на т.нар. grammelot — псевдоезик, имитиращ звученето на реч без реални думи, с който може да разиграе цели сцени пред всяка публика по света.

Сред най-известните му творби се открояват: „Случайна смърт на един анархист" (Morte accidentale di un anarchico, 1970) — вдъхновена от реална полицейска жестокост през 1969 г., играна в десетки страни и смятана за един от най-поставяните политически театрални текстове на XX век; „Няма да платим! Няма да платим!" (Non si paga! Non si paga!, 1974) — фарс за икономическото неравенство и гражданското неподчинение; и „Mistero buffo" (1969) — може би най-грандиозното му постижение. Това е поредица от монологични спектакли, в които Фо играе десетки персонажи сам на сцената, преразказвайки евангелски сцени от гледна точка на бедните и потиснатите. Ватиканът го определя като „най-богохулния спектакъл в историята".

Личният живот на Фо е белязан и от трагедия. През 1973 г. съпругата му Франка Раме е отвлечена и изнасилена от неофашистки бандити — злодеяние, което двамата превръщат в публично свидетелство и политически акт, отказвайки да замълчат.

По отношение на политическите си позиции Фо е открит комунист в ранните си години, а по-късно — независим левичар. Подкрепя различни движения — от крайнолявата Lotta Continua през 70-те, до антиглобалистки и антивоенни протести в по-ново време. В края на живота си подкрепя движението на Бепе Грило (Movimento 5 Stelle), което на мнозина изглежда като отстъпление от последователните му леви позиции.

През 1997 г. Дарио Фо получава Нобелова награда за литература. Шведската академия го удостоява с формулировката: „защото следвайки традицията на средновековните шутове, бичува властта и защитава достойнството на унизените". Изборът предизвиква разгорещен дебат — критиците оспорват дали театърът е „истинска литература", докато привържениците го приветстват като признание, че словото живее не само на страницата, но и на сцената и площада. Самият Фо коментира иронично, че наградата е накарала хората да го открият отново.

Дарио Фо умира на 13 октомври 2016 г. в Милано на 90-годишна възраст. Над 70 негови пиеси са поставяни в десетки страни. Той остава символ на идеята, че театърът е оръжие — срещу несправедливостта, лицемерието и властта — и доказателство, че комедията и фарсът могат да носят толкова тежка политическа истина, колкото и трагедията.

Съставил: Claude Sonnet 4.6

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ / ПРОБЛЕМИ НА ПАВЛИНИСТИКАТА / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ

ПРОБЛЕМИ НА ПАВЛИНИСТИКАТА

Кратка биография на Павел

Като четем внимателно посланията на Павел и оценяваме критично сведенията за него в книгата „Деяния на апостолите“, можем със сигурност да възстановим някои подробности от неговия живот и от неговото учение.

Преди приемането на новата вяра

Павел хвърля няколко мъчителни погледа към живота си от времето, преди да стане последовател на Исус (Филипяни, 3:4–7; Галатяни, 1:13–14). Друга информация може да бъде извлечена от книгата „Деяния“ (с голяма предпазливост). Павел акцентира особено върху факта, че преди да приеме новата вяра бил благочестив и пламенен юдей, следващ фарисейската традиция. Той не ни казва къде е роден, израснал или възпитан. Според книгата „Деяния“, Павел е от Тарс, град в Киликия, но самият той не споменава това. Възможно е Лука да е посочил града за родно място на Павел, защото Тарс бил известен като образователен център. По този начин той придава на своя персонаж ореол на учен. Лука отбелязва също така, че Павел е учил в Йерусалим при Гамалиил, най-великия учител по онова време. Самият Павел не казва нищо по въпроса. Очевидно е, че Павел е бил от юдейската „диаспора“. Неговият майчин език бил гръцкият и няма основания да се предполага, че е говорел, четял или пишел на арамейски или иврит. Той несъмнено бил високообразован. Умението да се чете правилно, и още повече да се пише, изисквало дълги години упражнения. Павел пише изключително изкусно. Оттук може да се заключи, че произхожда от сравнително знатно семейство, което можело да плати за неговото обучение. Подобна възможност имали вероятно не повече от 5% от населението на империята.

Както и да е, Павел бил високообразован и ревностен юдей. Той се гордеел, както сам казва, със следването на фарисейските традиции. Което означава, освен всичко друго, че е бил вещ в Тората и е вярвал твърдо в необходимостта от нейното най-строго спазване. Това ще се окаже немаловажен фактор в събитията, които ще се случат по-късно.

В „Послание до филипяните“ Павел твърди не само, че се опитвал да спазва Закона, но че наистина го спазвал: „по правдата, която е от закона, непорочен“. Това е също важно, защото мнозина днес смятат, че Павел е бил от онези, които искали да спазват Закона, но не можели, и затова се обърнал към Христос. Самият Павел обаче не казва това. По отношение на Закона той бил праведен. Което, разбира се, не означава, че не е грешил никога. Защото Законът се отнася именно за грешниците. Защото именно за грях се принасят жертви, както е предписано в Тората.

Друг важен момент, който Павел отбелязва в живота си преди приемането на новата вяра, е, че неговото ревностно отношение към религията го е направило яростен гонител на християните. Това се потвърждава и от книгата „Деяния на апостолите“. За съжаление, Павел не казва какво точно в християните го е накарало да стане гонител. Но в неговите послания има няколко намека и можем да направим небезоснователни предположения.

От самото начало християните говорели, че Исус е Месията. По разбираеми причини, основани на това, което знаем за историята на Израил, подобно твърдение изглеждало за мнозинството смехотворно. Месията трябвало да бъде могъщ вожд на своя народ, който да срази враговете и да утвърди на земята независимото царство Израил. Но Исус бил съвсем различен. Всеки знаел, че бил разпънат. Да Го наричат Месия било за юдеите смешно. Все едно да наречеш някого, изпратен на електрическия стол за престъпления срещу държавата, Господ на Вселената. Нищо не можело да бъде по-абсурдно.

Но за Павел проблемът бил още по-дълбок заради начина, по който Исус бил екзекутиран. Той бил прикован към кръст. Което било особено проблематично, защото във „Второзаконие“, 21:23 е казано: „проклет е пред Бога всеки, който виси на дърво“. По-късно, в Посланието до галатяните (3:13), Павел ще цитира точно този стих.

Преди да стане последовател на Исус, той не Го е приемал сериозно, вярвайки, че всеки, който виси на дърво, тоест всеки разпънат, е проклет пред Бога. Но християните твърдели, че Исус е Божи избраник, Този, върху Когото почива Божието благоволение. Според Павел те разбирали всичко погрешно, Бог проклел Исус, а не излял благодатта Си върху Него. Така че да се нарича Исус Месия, било не просто смешно, но и богохулно. Вероятно именно затова Павел се противопоставял толкова яростно на маргиналната юдейска секта.

Приемането на новата вяра от Павел

Но нещо променило мислите на Павел. Разбира се, бихме искали самият той да беше разказал повече за това. Той обаче прави само няколко намека, очевидно защото предполагаемите читатели и без това са познавали отлично неговата история. Според книгата „Деяния на апостолите“, Павел пътувал към Дамаск, за да преследва там християните. Тогава му се явил Исус в ослепителна светлина. Самият Павел не казва нищо за ослепяването по пътя за Дамаск. Спомняйки си тези събития в Посланието до галатяните (1:16), той казва само: „Бог благоволи да ми открие Своя Син“. Това звучи като признание, че Павел е преосмислил нещата и е стигнал внезапно до извода, че Исус е наистина Христос, Син Божий. Но какво е довело до това осъзнаване? Още един намек намираме в Първото послание до коринтяните, където Павел казва ясно, че Исус му „се явил“ в Своето Възкресение (15:8). Павел заявява, че видял Исус жив.

Ние не знаем точната година, в която се случило това. Ако Исус е умрял през 30 г., било нужно известно време на християните да започнат да покръстват хората във вярата в ниго, да излязат извън пределите на Йерусалим и Палестина и да основат църкви там, където живеел Павел (Дамаск?). Било нужно време и да започне Павел да преследва църквата. Обикновено се предполага, че това трябва да е отнело около няколко години. В такъв случай приемането на новата вяра от Павел се е случило през 32 или 33 г. Това станало, защото видял (или си помислил, че видял) Исус жив, макар че Той бил разпънат преди година или две. Това видение променило за Павел всичко или поне много неща.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА / 11 НОЕМВРИ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ / 10 НОЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА

11 ноември

Още с преминаването на 11. ноември зад фронта на армията на конната дивизия се дава задачата да охранява брега на Дунава от с. Бонасчик до гр. Черна вода и да съдействува на гарнизона на града за отбиване на опитите на противника да мине Дунава.

Зад фронта на армията конната дивизия се разполага 2. конна бригада в с. Кьор-Чешме — в право разпореждане на командующия III. армия, 5. конна бригада, с 2. конен полк, в с. Жабаку; щаба на дивизията, с Лейб Гвардейски и 9. конни полкове, в с. Тортоман.

На 13. ноември в с. Тортоман пристига командующия III. армия, който прави преглед на полковете, които са в селото и изказва пред тях благодарността си за действията на конницата през цялата Добруджанска война и особено през последните дни по прикриването на армията, както и надеждата, че и в предстоящата дейност по отбиване новия опит на противника да изтласка нашите войски из Добруджа, всеки ще изпълни дълга си със същата готовност.

Същия ден на конната дивизия се възлага да охранява брега на Дунава от с. Бонасчик до ез. Олтина, като към конната дивизия се придават за целта 2 пех. дружини и една 15 см. далнобойна батарея, които вече се намират в участъка на дивизията. (№ 7897.).

Вън от тази задача, на дивизията се възлага и грижата да съдействува на 4. дивизия, за отбиване на противника, (№ 7923.)

За противника се знае, че има от другата страна на Дунава слаби пехотни части срещу с. Бонасчик, и по-силни такива, с артилерия, срещу Черна-вода, постове, — в блатата по левия бряг на Дунава. С оперативна заповед № 42. от 14. ноември 1916. г., 6 ч. сл. пл., се урежда в подробности изпълнението на възложените задачи, както следва:

„§ 3. На 1. конна дивизия е заповядано да охранява левия фланг и тил на армията в участъка с. Бонасчик, до ез. Олтина, и да отбива всеки опит на противника да прави десант на десния бряг на Дунава в този участък. За изпълнение на тази задача заповядвам дивизията да се разположи както следва:

1) Десен участък, полковник Мачев, с 2. кон. полк (3 и ¾ ескадрона, 4 картечници), 2 роти от 7. пех. полк и 1 взвод от 2. конна батарея, заема участъка от с. Бонасчик до моста, 1 км. ю. з. от с. Мик-Сеймен — щаба с. Жабаку.

2) Гарнизон в Черна вода, подполковник Куцаров, с 1 дружина от 7. пех. полк, 1 дълга 15 с/м. батарея, 2 оръдия от 2. конен полк, заема участъка 1 км. ю. з. от моста при с. Мик-Сеймен (изключително) до к. 117. (в. Черна-вода) изключително.

3) Среден участък, полковник Кметов, с 1. конен полк (4 ескадрона, 8 картечници), 1 взвод от 1. конна батарея и 2 роти от 7. пех. полк, заема участъка от к. 117. (в. Черна-вода) включително, до с. Маралуй-Мамик включително. Щаб с. Ивринез.

4) Ляв участък, полковник Бананов, с Лейб-Гвардейския конен полк (4 ескадрона, 4 картечници), заема участъка от с. Маралуй-Мамик, изключително, до ез. Олтина изключително. Щаб с. Демирча.

5) Войски в разпореждане на началника на дивизията — 9. конен полк, колоездачната рота, 1. конна батарея (3 оръдия) да се разположи в с. Куюс-Махмуд.

6) Войски в разпореждане командующия III. армия, полковник Табаков, с 6. конен полк и впоследствие и 4. конен полк, да се разположат в с. Тортоман.

§ 4. Приповтаря задачата на участъците.

С § 5. се заповядва частите да тръгнат и заемат участъците си на 15. ноември; само за Лейб Гвардейския конен полк се определя да заеме участъка си на 16., като нощува на 15. срещу 16. в с. Мулчова. До 16. същите части да представят скици за разположението си.

§ 6. Домакинските обози следват частите.

§ 7. Началника на дивизията и щаба до 16. ноември, 8. ч. пр. пл., ще бъдат в с. Тортоман, след това се предвигват в с. Куюс Мамут, през ст. Мирчавода“.

С оперативна заповед № 1. от 14. същи се назначава: дивизионен преден магазин и склад за хляб — в Меджидие, разходен магазин и склад за хляб в с. Кобадин. Дивизионен вещеви склад и хлебопечене в с. Кара-Омер. Интендантството при щаба на дивизията. Дивизионен ветеринарен лазарет и конско депо, с. Бюлбюл-Маре.

На 16. ноември щаба на дивизията се настанява в с. Пещера, заедно с 6. конен полк; 9. конен полуескадрон в — с. Ивринез.

От 2. конен полк към Черноводския гарнизон вместо взвод, се придава 1 ескадрон. В същия ескадрон се включва и отбраната на к. 117., като от средния участък се придава една рота към същия гарнизон.

С този състав на участъците се носи службата по охранението, без особени действия. С противника от време на време се разменя по няколко артилерийски изстрели, или тук таме се оживява между постовете пушечна и картечна стрелба.

По това време, 18. ноември, става смяната на командующия III. армия, генерал лейтенант Тошев, с генерал Нерезов.

На 26. ноември се нарежда, въз основа на искане от командующия III. армия, 2 ескадрона от 4. конен полк с картечния си ескадрон да охраняват морския бряг и езерото Ташавлу. 3. конен полк, след прибирането авангарда на Сборната дивизия, с другите два ескадрона на 4 конен полк се разполагат в Меджидие, в разпореждане на командующия III. Армия.

С напредването на съюзните войски в Ромъния се получава заповед: 3 конни полка от дивизията да преминат при Тутракан в Ромъния и влязат в състава на Дунавската армия.

В перспектива за успешни действия в Ромъния и за да се не къса дивизията, правят се постъпки в армията цялата дивизия да се прехвърли от другата страна на Дунава.

Обаче, вероятната нужда от конница и в Добруджа налага разделянето. Определени са да заминат в Ромъния: полковник Табаков с 3., 6. и 9. конни полкове, с една конна батарея и радиотелеграфната станция.

С оперативна заповед № 43., от 30. ноември, 10 ч. сл. пл., се урежда новото разположение на дивизията, след излизането от състава ѝ на посочените по-горе части.

Според § 2. от тази заповед формира се група в разпореждане на началника на дивизията, под началството на полковник Кметов, в с. Ивринез, от по 2 ескадрона на Лейб Гвардейския и 1. конни полкове.

Десния участък остава в същия си състав.

Началник на средния участък остава подполковник Войников.

§ 3. На същата заповед урежда употреблението на сигналните ракети, които сега се дават в малко по-голямо количество и на конната дивизия.

На 1 ноември русите, след силна артилерийска подготовка, атакуваха позициите на 4 пех. дивизия, от к. 234 до Дунава.

На 2 декември техните атаки продължават. След 5 такива, те успяват да преминат на някои места 1 ред телени мрежи, но с огън са отбити.

(№ 102, 2. XII. 1916 г., 5 ч. 15 м. пр. пл. от началника на 4 Преславска дивизия).

Поради заплашителното положение по фронта на 4 дивизия, от армията се получава нареждане: резервът на конната дивизия да се предвигне от с. Иринеиз в с. Ташбунар (№ 8696).

По същата причина от армията се иска да се изтеглят от Дунавската охрана 4 полка от 7 пехотен полк, които да се групират при Черна-вода и да чакат там до втора заповед. (№ 8705).

Поради тези искания на армията стават наложителни и съответни промени в конната дивизия: двата ескадрона от Лейбгвардейски конен полк да заемат целия участък от Олтина до к. 107 (Черна-вода); двата ескадрона на 1 конен полк с 1 картечен ескадрон на полка се насочват в с. Изринез за резерв на конната дивизия; 2 картечен ескадрон на 1 конен полк остава в действащия участък, тъй като картечният ескадрон на 2 конен полк се придава към 4 пехотна дивизия. (№ 877 и № 879 от 3. XII. 1916 год.)

След упоритите боеве на фронта на 4 Преславска дивизия, в които противникът понесе тежки загуби, той прекратява атаките си и се отдръпва от непосредствено съприкосновение с частите от дивизията. Настъпва едно сравнително затишие.

Към това време във висшето командване на частите от дивизията стават известни промени, с които началника на дивизията цели да даде нов подтик в службата, да възнагради някои отлични офицери и да отстрани по-малко енергичните.

Командир на 1 конна бригада е назначен командира на 6 конен полк — полковник Вуйчев; командир на 2 конна бригада — командира на 4 конна бригада — полковник Табаков; командир на 4 конна бригада — командира на 1 конна бригада — полковник Кметов; командир на 5 конна бригада — полковник Бананов, командир на Лейбгвардейски конен полк; командир на този полк се назначава началникът щаба на дивизията, подполковник Кисьов; командир на 1 конен полк — командира на 3 конен полк, полковник Митов; командир на 3 конен полк — командира на дивизиона от същия полк, подполковник Фтичев; командир на 6 конен полк — командира на дивизион, подполковник Войников и за началник щаба на дивизията — до тогавашния старши адютант, майор Соларов.

С напредването на съюзните войски в Източно Влашко ясно се чувства намалението на бойната дейност на противника срещу части от Дунавското охранение, вследствие на което стават възможни известни прегрупирания на частите, с цел да се създадат по-големи удобства в командването, както и в разположението на частите.

Дружината на 7 пехотен полк в Черна-вода е сменена с 4 маршева дружина и изпратена към полка си; дивизиона на 1 конен полк в с. Ивринез — сменен с дивизион от Лейбгвардейския конен полк и изпратен към полка си в с. Тортоман.

С оперативна заповед № 55 от командующия армията, с дата 7 декември, като се настоява частите да разузнават за дейността на противника, предупреждава ги да се готвят за едно вероятно настъпление.

На 8 декември отряд на генерал Назлъмов минава Дунава и заема гр. Олтеница; на 9 — заема гр. Калараш.

Забелязва се изтегляне на части у противника, положението лека полека назрява за едно ново преминаване в настъпление. Въз основа нарежданията от командующия III армия и в охрана на Дунава от наша страна се правят промени:

На дружината от Черна-вода се възлага наблюдението от Олтина до с. Бонасчик, като разположи по една рота в с. Расово и с. Бонасчик, след което дивизионът от Лейб Гвардейски конен полк с конезадачна рота и конно артилерийски взвод се групира при с. Пещера, а 2 конен полк, заедно с артилерийския взвод, се групира в с. Жабаку (№ 895, 896 и 897 от 8. XII. 1916 г.).

(Следва)