БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Meta AI

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

НЕИЗПЯТА ПЕСЕН

Преглеждам директорията, в която се пазят идеи за проекти, към които съм загубил интерес, и сюжети за произведения, които вече няма да напиша никога. Защото ми омръзна да си играя, иска ми се да пиша сериозни неща. Годините натежават.

Там, в неосъществените планове, има много глупости, но има и доста любопитни нещица. Ще се отървавам от тях постепенно – може би на някого ще му свършат работа.

Старите неща – на боклука

Имах например един проект, отчасти вдъхновен от новелата на Акутагава «В храсталака». Смятах да представя един и същи сюжет в два противоположни жанра: цинично-пикаресков и романтично-сантиментален.

У Акутагава и Куросава един и същи персонаж е ту герой, ту злодей

В живота понякога се случват колизии, които допускат диаметрално различни трактовки. Това зависи главно от душевните качества на този, който оценява събитията. Великодушният човек е склонен да тълкува дори доста съмнителни постъпки на други хора в изгодна за тях светлина, а дребнавият и отвратителен човек ще предположи дори в най-красивата постъпка непременно някакъв низък мотив.

Имам файл с една истинска история, идеално подходяща за ролята на подобно преобръщане: ако искаш – вярвай в доброто и се умилявай, ако искаш – разобличавай и плюй.

За точността на фактите не се наемам да гарантирам, понеже прочетох някога за описания по-долу „мариаж блан“ в нечии мемоари, но за роман, както разбирате, достоверността няма голямо значение.

Във всеки случай една лека разходка в Гугъл потвърждава, че всички персонажи са съществували наистина, следователно не е пълна измислица.

Марципановият Моцарт

В Австрия имало една известна сладкарска фирма „Демел", основана още през осемнадесети век. Тя доставяла торти, пасти, бонбони и други сладкиши на императорско-кралския двор.

През тридесетте години на миналия век виенският магазин „Демел" се прочул с фантастично красивите си витрини. Всяка от тях била истинско произведение на дизайнерското изкуство.

Работата е там, че собствениците, почти за първи път в историята на търговията, се сетили да наемат за декорирането на витрините талантлив дизайнер – младия барон Фридрих фон Берзевици. Той бил естет, денди, един от най-модните хора в тогавашната весела Виена. И, както се полага на един декадент, покварен аристократ и художник на мечтателната епоха, бил хомосексуалист.

Ето какъв красавец е

От средата на тридесетте години в страната се установил реакционен режим, наречен „австрофашизъм". Положението на евреите ставало все по-заплашително, а Демелови, както твърди мемоаристът, били евреи.

И тогава, точно в разгара на антисемитската истерия, баронът предложил на наследничката на фирмата Клара Демел така наречения marriage blanc, „бял брак", иначе казано - съвместен живот без интимна близост.

Сред напредничавите интелектуалци на тогавашната Европа, по примера на Бърнард Шоу, подобни високи отношения били на мода. А за благоприличния брак на хомосексуалист с дама, готова на такъв съюз, имало дори специален термин: „лавандулов брак".

В този случай бяло-лавандуловата сватба била необходима на невестата повече, отколкото на младоженеца. През 1938 година Австрия била окупирана от германците и титлата баронеса фон Берзевици унд Какашломниц помогнала на Клара да напусне страната, да отиде в Италия и да се укрие там в манастир до края на войната.

Фиктивният (или, във всеки случай, номиналният) брак, сключен в името на спасението, се оказал изненадващо здрав – продължил до смъртта на Клара. След като овдовял, баронът се оказал внезапно единствен собственик на почтената сладкарска фирма. Управлявал я недълго, после я продал и заминал за САЩ, където блестял след това още много години в нюйоркския артистичен бомонд (бил например художествен директор на списание „Вог").

Това е фабулата, на основата на която възнамерявах да напиша две повести. Имената на действащите лица, разбира се, щях да сменя.

Героят на първата щеше да бъде невероятно пресметлив кучи син, пропилял богатството си благородник, обзет от жажда за богатство. Надвисналата над Виена фашистка заплаха му предоставя отличен шанс да направи голям удар. Баронът сключва брак с жена, която е принудена да му е благодарна за това . След войната живее за свое удоволствие, ползвайки всички привилегии на богатството, без да е обременен от никакви задължения. А когато съпругата му умира, продава студенокръвно фирмата, в кяето е вложен труд и талант на няколко поколения, за да се рее в отвъдокеанските емпиреи. Общо взето – „Горчив шоколад, или Триумфът на порока".

Втората повест щеше да следва същото русло, но в съвсем друга тоналност.

Барон Б. Животът е успешен

В атмосферата на надвиснала катастрофа (така добре показана във филма „Кабаре") живее странен художник, който умее да прави от торти и пасти прекрасни, недълготрайни пана. Той е напълно неприспособен към жестокия свят, но в часа на настъпилите изпитания извършва постъпка, на която не биха се решили дори мачовците: прикрива с името си една девойка, която иначе би загинала. Войната свършва, но баронът не може да остави своята съпруга. Тя е самотна и сломена. Държи я на повърхността само мечтата да възстанови от руините погубената фирма, споменът за изгубения рай. Съпругът ѝ помага успешно. Той е безпомощен в търговските дела, но затова пък усеща превъзходно модата и стила. След смъртта на съпругата си баронът се опитва да продължи нейното дело, но при него, безпомощния, всичко отива по дяволите. Накрая, разорен, той напуска Европа на път за Новия свят.

Общо взето, историята на един крехък, красив човек, приличащ на кремова фигурка от торта. И също толкова сладък.

И нека читателите избират кой барон им допада повече – горчивият или сладкият. И кой е по-правдоподобен.

Такъв, общо взето, беше замисълът. Около десет години той престоя маринован в архива ми и ето че сега трябва да бъде ликвидиран, да отплава в света на неизпетите песни и неразказаните приказки.

Право да си кажа, не ми е особено жал.

(Следва)

ШЕР И ДОЛИ ПАРТЪН В СТУДИОТО НА ХАРИ ЛАНГДЪН, 1978 г.

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 3 април 1978 г. Доли Партън участва в еднократното телевизионно шоу „Cher... Special“. Това е вариете с водеща Шер и специални гости — Род Стюарт, The Tubes и самата Доли. Всеки от гостите изпълнява музикални номера, а също така участва в репетирани комедийни скечове.

„Cher... Special“ се превръща в истински успех за ABC и се нарежда сред 10-те най-гледани телевизионни предавания за седмицата. През есента на 1978 г. шоуто получава техническата награда „Еми“ за „Най-добро постижение в осветителната режисура“, както и номинация за „Най-добра художествена режисура на комедийно-вариететно или музикално еднократно шоу“. Доли Партън от своя страна е номинирана за „Еми“ в категорията „Най-добра поддържаща актриса във вариететно или музикално еднократно шоу“.

По-долу може да видите няколко красиви снимки на Шер и Доли, направени от фотографа Хари Лангдън в неговото студио през 1978 г.

ЗА ВАПЦАРОВ ИЗВЪНРЕДНО...

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ХИМИЯ / АЛЪН МАКДАЙЪРМИД

Алън Макдайърмид (Alan MacDiarmid)

14 април 1927 г. - 7 февруари 2007 г.

Химия (заедно с Алън Хийгър и Хидеки Ширакава)

(За откриването и разработването на проводимите полимери)

Алън Греъм Макдайърмид (Alan Graham MacDiarmid) е новозеландско-американски химик, който споделя Нобеловата награда за химия през 2000 г. с Алън Хийгър (Alan J. Heeger) и Хидеки Ширакава (Hideki Shirakawa) „за откриването и развитието на проводимите полимери“.

Роден е в Мастъртън (Masterton), Нова Зеландия, и е най-малкото от петте деца в скромно семейство, силно засегнато от Голямата депресия. Семейството се мести близо до Уелингтън. На 16 години напуска училище, за да помага финансово, и започва работа като лаборант/техник в химическия отдел на Victoria University College (сега Victoria University of Wellington). Там учи на непълно присъствено време и завършва с отличие бакалавърска и магистърска степен по химия (около 1951 г.).

Получава стипендията Fulbright и прави първия си докторат по неорганична химия в University of Wisconsin–Madison (1953). След това със стипендия от Shell прави втори докторат в University of Cambridge (1955 г., Sidney Sussex College). Работи кратко в University of St Andrews в Шотландия, преди да се установи за постоянно в University of Pennsylvania (от средата на 1950-те), където става пълен професор (1964) и Blanchard Professor of Chemistry (1988 г.). По-късно (от 2002 г.) има заема длъжност и в University of Texas at Dallas. Става натурализиран американски гражданин, но запазва връзките си с Нова Зеландия.

Макдайърмид започва като специалист по неорганична химия (включително силициева химия; получава наградата Frederic Stanley Kipping Award на ACS през 1971 г.). В началото на 1970-те работи с Хийгър (тогава също в Penn) върху неорганичния полимер (SN)ₓ, който проявява метални свойства.

Ключовият момент идва през 1975 г. при посещение в Токийския технологичен институт, където среща Ширакава. Ширакава (по случайност с излишък на катализатор) получава сребрист филм от полиацетилен – органичен полимер, който изглежда метален, но е изолатор. Макдайърмид го кани в Пенсилвания. През 1977 г. тримата (Макдайърмид, Хийгър и Ширакава) „допингират“ (doping) полиацетилена с йод (или други халогени). Проводимостта се увеличава около 10 милиона пъти – материалът става почти толкова проводим, колкото някои метали. Резултатите са публикувани същата година и поставят началото на полето на „синтетичните метали“ / проводящите полимери.

Макдайърмид продължава да развива активно областта, особено върху полианилина (който се обработва по-лесно от разтвор и има голямо индустриално значение). Проводящите полимери намират приложение в антистатичните покрития, екраните срещу електромагнитно излъчване, „умните“ прозорци, OLED дисплеите, слънчевите клетки, гъвкавата/носимата електроника, сензорите и др. Работата му спомага за възникването на органичната електроника и молекулярната електроника.

Автор е на стотици публикации и притежава десетки патенти. Освен Нобелова награда (1/3 дял), получава John Scott Award, ACS Award in the Chemistry of Materials, ACS Nichols Medal, членство в US National Academy of Sciences, Fellow of the Royal Society (FRS), Order of New Zealand (ONZ – най-високата новозеландска награда) и др. В негова чест са кръстени институти в Нова Зеландия (MacDiarmid Institute for Advanced Materials and Nanotechnology), Китай, Бразилия, Индия и другаде.

Женен е първо за Marian Laurene Mathieu (1954–1990); имат четири деца. По-късно се жени повторно (Gayle Gentile). Счита себе си за „Kiwi“ и посещава често Нова Зеландия. В края на живота си страда от myelodysplastic syndrome (заболяване, сходно с левкемия). Умира на 7 февруари 2007 г. в Drexel Hill, Пенсилвания, след падане у дома – точно в деня, в който трябвало да лети за Нова Зеландия, за да участва в конференция.

Макдайърмид е пример за учен, чийто път започва от скромни условия и труд като лаборант и води до революция в материалознанието – превръщането на „пластмасата“ в проводим материал, което променя електрониката.

Съставил: Grok

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

Превод: Grok

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ

Второ послание до Тимотей

Предисторията на Второто пастирско послание е съвсем различна. То е написано също от „Павел“ до Тимотей (1:1). Сега обаче се посочва, че Павел се намира в затвора в Рим и очаква скорошната си екзекуция след второ съдебно заседание (1:16-17; 4:6-8, 17). С други думи, Павел е в края на жизнения си път. В известен смисъл посланието изразява последната му воля. Той пише на Тимотей не само, за да го насърчи да продължи неговите пастирски задължения и да изкоренява от църквата му лъжеучителите (които проповядват учение, различно от описаното в Първото послание до Тимотей), но и за да отиде при него колкото се може по-скоро (4:13, 21).

Това послание е толкова лично, че някои читатели могат да се учудят как изобщо е могло да бъде фалшифицирано. Защо несъществуващ автор би молил несъществуващ получател на посланието да му донесе несъществуващ фелон и книжа? Причината не е всъщност толкова трудна за разбиране, както са установили отдавна изследователите на древните фалшификати. Като споменава лични вещи, авторът започва да прилича наистина на реален човек, който пише въз основа на реална ситуация, така че това е уловка, целяща да отклони читателя от следите на онова, което авторът всъщност прави: преструва се на такъв, какъвто не е.

Наличието на уловки се издава отчасти и от небрежните препратки на автора към Тимотей. Той е млад човек, податлив на юношески страсти (2:22). Християнин е трето поколение, преди него християни били майка му Евника и баба му Лоида (1:5). От детството си изучавал Писанието и като възрастен вече станал спътник на Павел в апостолските му пътувания (3:1–11, 15). Посветен е в служене чрез ръкополагане (1:6; 4:1–5).

Един аспект от това описание предизвиква у читателите удивление. Как Тимотей може да е все още юноша, ако Павел е вече е в края на житейския си път? От „Деяния на апостолите“ и от посланията на Павел знаем, че Тимотей е бил спътник в апостолските пътувания на Павел още преди времето, когато са написани посланията, с които разполагаме днес, очевидно през 40-те и 50-те години на I век. Можел е да започне пътуването си с Павел едва когато бил вече възрастен. Ако е вярно, че според преданието Павел е екзекутиран в Рим в началото–средата на 60-те години на I век, как може да се мисли за Тимотей като за „юноша“ по това време? В най-добрия случай би бил на средна възраст или по-възрастен. Следователно е трудно да съгласуваме това послание с достоверната хронология на живота на Павел.

Във всеки случай посланието е адресирано отчасти до „Тимотей“, за да го убеди да се справи с лъжеучителите. Авторът ги очерня с всички сили в редица пасажи, изпълнени с яростни оскърбления (3:2–5). Такива коментари обаче не ни помагат особено, ако искаме да разберем какво точно са проповядвали. Ясно се казва само едно: двама от опонентите твърдели, че „възкресението е вече станало“ (2:18). С подобно твърдение сме се срещали вече в посланията на Павел. Изглежда, че именно така говорели и противниците му в Коринт. Любопитно е, че същото твърдение срещаме и у автора на Посланието до колосяните, и у автора на Посланието до ефесяните. Не бива да ни се струва странно, че имало християни с противоположни възгледи по важни богословски въпроси, и въпреки това всичките се позовавали на авторитета на Павел. Вече видяхме, че в Коринт имало група, която се наричала „Павлова“ (1 Кор. 1:12), а Павел изобщо не бил съгласен с нея. През II век също имало различни групи, например гностици и противостоящите им „ортодоксални“ християни, които обявявали Павел за свой апостол и твърдели, че следват неговото учение, макар възгледите им да били в остро противоречие помежду си.

Послание до Тит

Посланието до Тит прилича много повече на първото Пастирско послание, отколкото на второто. То изглежда всъщност като нещо от рода на скъсена версия на Първото послание до Тимотей от „Рийдърс дайджест“, защото в него има също списък с качествата на църковния ръководител, както и нравствено-морални наставления към членовете на конгрегацията как трябва да се отнасят един към друг.

Предисторията в този случай е следната: „Павел“ оставил своя доверен съратник Тит на остров Крит като апостолски представител в тамошната църква (1:4–5). По-конкретно Тит трябва да назначи презвитери или епископи в църквите на всеки град. Павел пише, за да убеди Тит да поправи лъжливите учения, които са изключително сходни с онези, срещу които се води вече борба в Първото послание до Тимотей. Те включват „басни“, които смущават истински вярващите (1:10–16), както и „родословия, спорове и разправии за Закона“ (3:9). На Тит се дават указания да не спори с тези хора. Той трябва да се опита да ги убеди два пъти да променят възгледите си, а след това просто да ги игнорира.

Значителна част от посланието съдържа апостолски съвети към различни социални групи вътре в конгрегацията: към възрастните мъже, възрастните жени, младите жени, младите мъже и робите (2:2–10). Към края съветите стават по-общи и включват увещания да се води нравствен начин на живот. Посланието завършва с молба на автора Тит да се присъедини към него в град Никопол, където смята да прекара зимата.

(Следва)

"БРИГАНТИНА"...

ВИКТОР СУВОРОВ / „ТЪМНА ИСТОРИЯ“ / ГЛАВА 2. ЗАЩО НИ НАТРАПВАТ ОСТРОСЮЖЕТНИ ИЗМИСЛИЦИ?

ПРЕВОД: : Meta AI

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 1: ТУК

“По-добре да си нещастен с разум, отколкото щастлив без разум“

Епикур

341-270 г. пр.н.е.

1.

През август 1973 година на сините екрани на страната се появи наистина многосерийният телевизионен филм „Седемнадесет мига от пролетта“.

И веднага около „Седемнадесет мига“ се разрази страшен скандал. Композиторът Таривердиев беше обвинен в плагиатство: музиката била написана от Франсис Ле, а Таривердиев я заимствал уж творчески.

Не се наемам да съдя дали е така. Нека спорят музикалните критици. Но скандалът придоби неочаквано и друг аспект. В защита на композитора Таривердиев застана Юлиан Семьонов — авторът на романа „Седемнадесет мига от пролетта“ и автор на сценария на едноименния телевизионен филм.

Юлиан Семьонов гръмко, пред цялата страна, заяви: Таривердиев не е откраднал чужда музика!

Ех, по-добре да си беше мълчал Семьонов. Защото от него защитник не става. Защото Семьонов не е кристално чист. Защото над самият Семьонов, Юлиан Семьонович, тежи същият грях.

2.

А било така: през 1950 година, по времето на Сталин, по екраните на страната се появил филмът „Секретна мисия“.

Автори на сценария Исаев и Маклярский.

Не онзи Исаев, който е Щирлиц, а Константин Фьодорович, лауреат на Сталинска награда втора степен за сценария на филма „Подвигът на разузнавача“. Още с една Сталинска награда Исаев и Маклярский били удостоени скоро за сценария на филма „Секретна мисия“.

Всичко в стария филм „Секретна мисия“ било като в телевизионния филм „Седемнадесет мига от пролетта“. По-точно, в романа на Юлиан Семьонов и в телевизионния филм по романа на Юлиан Семьонов всичко е като в забравения по това време филм „Секретна мисия“.

Във филма от 1950 година в ролята на Чърчил се снимал наистина Висоцкий. Но не онзи, с китарата, а друг Висоцкий — Михаил Константинович.

Във филма „Секретна мисия“ малка епизодична роля изпълнил младият артист Евгений Моргунов. Същият. Бил голям шегаджия не само на екрана, а и в живота. Но започнал творческия си път със сериозни роли. Включително и във филма „Секретна мисия“.

В „Секретна мисия“ наистина се снимал Николай Николаевич Рибников. Но друг, пълен съименник на този, за когото си помислихте.

3.

Върху създателите на филма „Секретна мисия“ се стоварил оглушителен успех. Но кратък. Не свирила дълго музиката.

Причината е в това, че през март 1953 година другарят Сталин уж умрял, но в действителност бил убит. Незабавно, далече преди ХХ конгрес на КПСС и сензационните разобличения на този конгрес, започнало тихо пълзящо развенчаване на кумира. Както се пее в песента — гипсовата статуя свалиха тихомълком.

Още на 25 март 1953 година, преди да минат и три седмици от смъртта на вожда, било взето правителствено решение да се спре строителството на „мъртвия път“, иначе казано - на железопътната линия Салехард—Игарка. Скоро последвало уточнение: не да се спре временно, а да се спре и да се забрави завинаги.

Спряно било изпълнението на десетки други безумни проекти, започнати със същия сталински размах. Сред които подводният тунел от континента до остров Сахалин, до носа с неблагозвучното име Погиби, както и Главният Туркменски канал в пустинята, дълбочина 7 метра, ширина — 100 метра, дължина 1200 километра. Всичко било зарязано веднъж и завинаги.

Спряно било и строителството на купища военни летища в Заполярието, както и формирането на безумно количество авиационни дивизии.

В корабостроителниците нарязали десет крайцера, включително такива, които били готови над 80 процента. Сред унищожените кораби били и тежките крайцери от типа „Сталинград“ с главен оръдеен калибър 305 мм — на практика линейни крайцери, ако не и линкори.

От библиотечните рафтове изринали с тонове както „гениалните“ творения на великия вожд, така и творенията за него. От стените смъквали портрети, заглушили песните за другаря Сталин, свалили от екраните купища филми.

Под ударите попаднал и филмът „Секретна мисия“. Финалът му бил оптимистичен: народът празнува победата и слави другаря Сталин. Затова още през март 1953 година филмът бил свален незабавно от екрана и иззет от всички бази и хранилища.

4.

Народът на Русия има пределно къса памет.

Така и любимият на народа филм „Секретна мисия“ бил забравен веднага и завинаги. От тази феноменална всенародна забрава се възползвал Юлиан Семьонов.

Той сменил заглавието „Секретна мисия“ със „Седемнадесет мига“, понапудрил малко текста и обновеният шедьовър, подложен единствено на лека повърхностна обработка, пламнал и заискрил отново.

А всъщност оригиналът не бил по-лош от халтурния фалшификат. В базовия вариант ролята на доблестния разузнавач се изпълнявала не от красавеца Вячеслав Тихонов, а от красавицата Елена Александровна Кузмина — лауреатка на две Сталински награди (първа и втора степен).

За ролята на злата нацистка (и едновременно — на добрата, мъдрата и безстрашна съветска разузнавачка) Елена Александровна Кузмина била удостоена с още една Сталинска награда първа степен. Така наградите ѝ станали три.

Черната униформа с черепите ѝ отивала отлично — както и на Щирлиц в „Седемнадесет мига“. Само че Щирлиц е с фуражка, а тя, понеже е жена, била с пилотка, но със същия сребърен череп.

Нюанс: във филма пилотката е с череп, а на рекламния плакат — без. На рекламните плакати, предназначени за нашите скъпи задгранични братя, пилотката липсвала изобщо.

Незначителна разлика между оригинала „Секретна мисия“ и копието фалшификат „Седемнадесет мига от пролетта“ е и тази, че разузнавачката в „Секретна мисия“, след като изпълнява поставената задача и проваля сговора на хитлеристите с върховете на американската и британската политика, загива героично.

А плагиаторът Юлиан Семьонов, натъквайки се на златна жила, оставя Щирлиц жив — за да могат разказите за неговите похождения да продължават безкрайно. Обаче, нямайки оригинал за по-нататъшно копиране, Юлиан Семьонов така и не успя да измисли нещо свястно за новите приключения на красавеца разузнавач.

Семьонов продължаваше да съчинява и публикува нови опуси за Щирлиц, но по своето равнище тези творения не се равняваха видимо на „Седемнадесет мига“.

5.

В практиката на съвременното кино е прието да се прави така нареченият римейк. Някога се прочул по света японският филм „Седемте самураи“. Минало време, създателите на американски филми решили да преснемат филма, като пренесат действието от Япония на границата между САЩ и Мексико.

Преди да започнат работа, ръководителите на американския проект се договорили със създателите на японския оригинал, купили правата, оформили документите и обявили гръмко на света, че просто ще повторят великолепния сюжет, създаден от японците.

А ето друг подход, нашият роден съветски. Юлиан Семьонич Семьонов пробутал на света пълно менте. Извинете ме за френския.

Романът и телевизионният филм „Седемнадесет мига от пролетта“ повтарят изцяло сюжета на филма „Секретна мисия“. Но Юлиан Семьонов не посочва никъде, че върви по пътека, която някой е отъпкал вече преди него.

Ето едно елементарно доказателство за позорната кражба: разказвах ви (в първата част – бел. ред.) сюжета на филма „Секретна мисия“ от 1950 година, а вие, мои скъпи читатели, бяхте сто процента уверени, че става дума за „Седемнадесет мига от пролетта“ от 1973 година.

6.

През 1950 г. другарят Сталин обсипал щедро с награди създателите на филма „Секретна мисия“.

През 1973 г. другарят Брежнев обсипал също толкова щедро с награди плагиатите, които създадли „Седемнадесет мига“.

Защо?

Ами защото народът се стичал масово на тези филми и плащал на държавата своите трудови рубли. За държавата от такива филми имало пряка финансова изгода. Нима това не е ясно?

Ясно е.

Но имало и друга, много по-важна причина: на 23 август 1939 г. Сталин и Хитлер, с ръцете на Молотов и Рибентроп, подписали пакт за разделянето на Полша.

Разкъсвайки Полша, двамата човекоядци отворили шлюзовете на Втората световна война, която заляла Европа, а след това и целия свят. В продължение на две години Червената армия, НКВД и НКГБ били верни съюзници на Вермахта, Абвера и СС. Разгромявали заедно Европа.

Освен половината Полша, Германия завладяла Дания, Норвегия, Белгия, Холандия, Люксембург, Нормандските острови на Великобритания, съкрушила Франция и откъснала от нея огромно парче заедно с Париж. По-нататък последвали Югославия, Гърция, островите в Средиземно море и десантът на хитлеристките войски в Северна Африка.

През същия период Съветският съюз „освободил“ половин Полша, откъснал парчета от Финландия и Румъния, завзел Естония, Литва и Латвия и ги присъединил към своите владения.

Разликата е там, че страните, попаднали под контрола на Хитлер — Франция, Норвегия, Дания, Люксембург и Гърция — си останали Франция, Норвегия, Дания, Люксембург и Гърция. Само че под окупация. С надеждата за освобождение.

А всички територии, попаднали под властта на другаря Сталин, били включвани незабавно в състава на Съветския съюз за вечни времена — без право и без надежда за освобождение.

За непълни две години Сталин заграбил колосални територии, на които живеели над 20 милиона души. На „освободените“ земи хора с чиста съвест и с умни, леко уморени очи вършели нечуван терор както срещу мирното население, така и срещу военнопленниците.

С което другарят Сталин не се успокоил.

Той подготвял финалния акт — внезапен съкрушителен удар по Германия и овладяване на колосални пространства: от Норвегия в крайния север на Европа до Либия в Северна Африка, от Брест на западната граница на Съветския съюз до френския Брест на брега на Атлантическия океан.

От най-високата трибуна на Върховния съвет другарят Молотов — вторият човек в Съветския съюз след Сталин — тръбял пред целия свят, че борбата срещу хитлеристите не е нужна, защото борбата срещу нацизма е престъпление. В същото време той, заедно с другаря Сталин, подготвял разгрома на Германия и завладяването на цяла континентална Европа.

Но Хитлер нанесъл изпреварващ удар.

И на сталинските идеолози се наложило да измислят така наречената „Велика отечествена война“.

Защо?

За да изведат принудителната отбрана на своята страна в отделно поле, да отделят непредвидената в никакви планове защита на своята земя от общия ход на Втората световна война — война, която възникнала в резултат от сговора между Сталин и Хитлер.

7.

И при Сталин, и след него — от времето на Хрушчов, Брежнев, Андропов и Горбачов — ни хранят с измислици за славни съветски разузнавачи, които уж предотвратили в края на войната съюз на хитлеристка Германия с демократичните държави на Запада.

Но е ясно едно: ако доблестните сталински разузнавачи наистина бяха осуетили планиран съюз на хитлеристка Германия със Съединените щати и Великобритания, имената на тези герои щяха да бъдат разсекретени още по времето на Сталин.

На целия свят щяха да бъдат представени както доказателствата за коварната подлост на Запада, така и за героичната дейност на доблестните сталински разузнавачи, за които нямало прегради нито по море, нито по суша. А в центъра на Москва щеше да заблести величествен монумент на техните дела.

Вместо това ни показват измислени герои разузнавачи. И едни храбри съчинители крадат сюжети и образи от други храбри съчинители.

Плашат ни с никога невъзникнал съюз на западните демокрации с нацисткия режим. Какъв ужас — едва не се сдушили!

А за съвместните действия на сталинския Съветски съюз и хитлеристка Германия по завземането, разделянето и разчленяването на Европейския континент у нас не се снимат и не се показват на широките народни маси остросюжетни приключенски филми.

Защото няма смисъл да ги снимат.

Защото е достатъчна обикновената черно-бяла хроника от кървавата есен на 1939 година, когато войските на Сталин и Хитлер марширували в общ строй през самия център на покоряваната от тях Европа.

Достатъчна е хрониката за това как червените освободители се опитали да превземат Финландия, как нахлули в Естония, Литва и Латвия, как откъснали Молдова от Румъния, как била „върната в родното пристанище“ Северна Буковина — забравяйки при това да се каже, че Северна Буковина не е влизала никога преди това в състава на Руската империя.

На завзетите територии подивелите освободители установили незабавно своя ред и разгърнали чудовищен терор, наричайки го разширяване на братското семейство на народите.