АМУРСКАТА АПАШКА РЕПУБЛИКА, ИЛИ РУСКО-КИТАЙСКА ДЕМОКРАЦИЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: : Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Жаждата за печалба е често двигател на прогреса. За да добиват повече злато, избягали руски бандити основали своя република, която била впоследствие жестоко унищожена от китайците.

През втората половина на XIX век руският Далечен изток бил все още слабо усвоен. Малобройните селища били разположени основно по поречието на Амур и били населени главно с казаци, които пазели границата на Империята. През 1870-те години по Русия плъзнал слух, че в Приамурските земи намерили злато. Страната била обхваната от истинска треска. Търсачи на приключения от всякакъв калибър – от благородници до селяни – се отправили на изток, за да забогатеят с ценния метал, който според разказите се търкалял буквално в краката на хората. Пътуването до Амур било дълго и трудно, а като идвали на място, хората откривали, че всички златоносни места са вече разпределени и се намират под строгия надзор на властите. Излъгани в най-съкровените си надежди, авантюристите поглеждали с копнеж към другия бряг на Амур. Крак на златотърсач не бил стъпвал все още на китайска територия.

Далекоизточни златотърсачи

Естествената граница между двете империи се пазела чисто номинално. Избягали каторжници и хора, които по различни причини не се чувствали уютно в руските простори, преминавали лесно през Амур и се укривали в тайгата на китайския бряг. Те поддържали връзка с родината си посредством Игнашино, станица, която се намирала най-близо до местата, където се заселвали бегълците.

В началото на 1883 г. при един от жителите на Игнашино дошъл ловец от племето орочони на име Ванка и разказал, че когато копаел гроб за майка си на брега на река Желтуга, течаща в китайската тайга, открил на малка дълбочина късчета самородно злато. За проверка на информацията на другия бряг на Амур заминал геологът Лебедкин. Скоро той се върнал и потвърдил, че бреговете на Желтуга са богати на злато. Треската избухнала с нова сила.

Преди всички по бреговете на Желтуга се стекли избягалите каторжници, които се криели наблизо. Те изкопали първите шурфове и първите землянки. Втори по тези краища дошли китайците, които наричали златоносната река Мохе. Те нямали нищо против това, че освен тях злато добиват и техните северните съседи: местата били глухи, а държавната принадлежност на околностите била твърде условна. След няколко месеца по бреговете на Желтуга започнали да идват любители на лесната печалба от Русия.

Хора гинат за метал

Пришелците били посрещани от суровата действителност и суровите закони на китайската тайга. Каторжниците, които смятали себе си едва ли не за коренни жители по бреговете на Желтуга, не признавали отначало никакви правила. Най-добрите участъци за копаене на шурфове се падали на най-силните, а щастливецът, открил голям самороден къс, често бивал намиран на следващата сутрин с прерязано гърло. Размахването на ножове било норма. Освен от него, първите златотърсачи умирали и по естествени причини: скорбутът косял хората.

Тези трудности плашели малцина. Още през лятото на 1883 г. към бреговете на Желтуга се стекъл поток от заселници, добрали се по един или друг начин до Приамурието. Към края на годината броят на златотърсачите достигнал пет хиляди души – едно огромно селище по мерките на тогавашния Далечен изток. Жаждата за злато привличала хора от различни националности и социални слоеве. В съседни шурфове промивали пясък руснаци, китайци, якути, евреи, поляци, корейци и дори французи и американци. Златната треска уеднаквявала избягалите каторжници и хората с благороден произход, вчерашните селяни и завършилите европейски университети. Никой не искал на заселниците документи. Нещо повече, това се смятало за обида. На Желтуга били допускани всички без изключение. Забрана съществувала само за нежния пол: на жените, като източник на постоянни кавги между златотърсачите, достъпът до находището бил забранен.

Строителство край бреговете на Желтуга

С появата на хиляди нови хора бреговете на златоносната река започнали да придобиват цивилизован облик. Първите капитални съоръжения се появили на Орлово поле, наречено така в чест на любимото забавление на първите заселници – хазартната игра на орлянка (ези-тура – бел. прев.). От това поле по протежение на реката и проточилите се по бреговете шурфове минавала улица „Милионна“, която завършвала при Ледено поле. Освен жилищни постройки се появили малки кръчми и няколко дюкяна. Отначало по-сериозните търговци се страхували да пътуват до Желтуга, защото се опасявали от тамошните нрави.

Вихърът на престъпността не бил по вкуса и на по-голямата част от заселниците, които искали никой и нищо да не им пречи да добиват злато. Изключително бързо започнала стихийна самоорганизация на разнородната човешка маса. Тя била подтикната от жестокото убийство на един готвач, на когото му изчезнали 50 золотника (213 грама) ценен метал. Престъпниците превърнали главата на жертвата в каша с четиридесет удара на чук. На стихиен митинг желтугинците решили да сложат край на разбойническата анархия и да въведат относителен ред. Селището било разделено на пет щата, като всеки се оглавявал от двама старости (ръководители – бел. прев.), преизбирани на всеки 4 месеца. Цялото население на Желтуга избрало президент с явно гласуване.

Заселниците, чийто брой през 1884 г. достигнал вече петнадесет хиляди души, решили единодушно, че оттук нататък са граждани на независимата Желтугинска република, или Амурска Калифорния. Законите на републиката съставили заедно – своеобразна конституция, която регламентирала всички страни от живота на „калифорнийците“. Всеки златотърсач и всеки човек, дошъл при златното находище, бил длъжен да прочете тези правила и да удостовери, че ги е прочел с личен подпис.

Появило се и своеобразно подобие на наказателен кодекс. За провинения и престъпления биели с пръчка, с тояга или с „терновник“ – камшик, на чийто край имало гвоздеи. За безпаметно пиянство се полагали сто удара с пръчка; четиристотин удара с тояга получавал онзи, който водел жени в селището. За кражба, фалшифициране на златен пясък, заплаха с оръжие в пияно състояние и мъжеложство се полагали 500 удара с „терновник“. Такова бичуване завършвало винаги със смърт. Убийството се наказвало особено – престъпникът трябвало да бъде умъртвен по същия начин, по който е убил своята жертва.

Въведените правила вкарали живота в ред. Добивът на злато се увеличил веднага. Основната маса желтугинци се състояла от редови златотърсачи, които там наричали „приискатели“ (от рус. прииск – находище, бел. прев.) или „хищници“. Най-често това били селяни от далечни краища. Някои от тях отивали сами отвъд Амур в търсене на богатство, а други били наемани по целия Сибир от агенти на златодобивните компании. Тези агенти се установили отдавна край Желтуга. Те сключвали с наемните „хищници“ договор, който ги задължавал да предават цялото злато на фиксирана цена. Напускайки родните села, бъдещите копачи получавали аванс и нови дрехи. По време на дългия път към Амур повечето от тях се пропивали до последна копейка и пристигали на Желтуга в жалки парцали. Авансът трябвало да се отработва и в продължение на няколко месеца наемните „хищници“ бъхтели единствено за компанията. Разбира се, мнозина укривали въпреки всичко по малко злато, за да го пласират зад гърба на агентите.

Желтугински „хищници“

Тези, които идвали в Амурска Калифорния самостоятелно, можели да спечелят много пари. Копач на не най-богатия шурф можел да промие за един ден 5-6 золотника (25-30 грама) драгоценен пясък. Нерядко се натъквали и на самородно злато. На Желтуга един золотник струвал около две рубли. Отвъд Амур цената му веднага скачала двойно и продължавала да се увеличава с придвижването на запад, затова мнозина продавали на място само малка част от добитото, а останалото заделяли за завръщането си у дома. С подобна пестеливост се отличавали артелите на „приискателите“ земляци от Тоболск, Перм или Вологда. Те не безделничели, не пиянствали, а работели упорито, за да се завърнат в родните си краища като богати хора.

Съвсем не всички обаче успявали да се доберат до дома със златото. В тайгата около Желтуга върлували спиртоносите. Отначало наричали така онези, които снабдявали първите желтугинци с разреден самогон. Бутилките долнопробен алкохол се разменяли за златен пясък. Когато животът на златното находище влязъл в релси и били отворени първите кръчми, необходимостта от подобен занаят изчезнала. Спиртоносите, които успели да забогатеят, започнали да изкупуват злато, като давали за него малко повече от агентите на компаниите. Онези, които имали по-малко късмет, се заели с разбойничество. Техните шайки, наричани „летучки“ (летящи отряди – бел. прев.), причаквали златотърсачите в тайгата, обирали ги и ги убивали.

Освен от спиртоносите, завръщащите се у дома „хищници“ били застрашени и от полудивите аборигени. Те, наистина, се държали малко по-благородно от обикновените бандити. Ако златотърсачат виждал разпънато на пътеката червено парче плат, знаел, че трябва да изсипе на него малко злато и тогава можел да продължи спокойно своя път. Ако пътникът прекрачвал плата, го настигал точен изстрел, а горският жител обирали трупа му до шушка.

Златна треска, усложнена от патриотизъм

С въвеждането на ред край Желтуга натам се устремили многобройни търговци. На Орлово и Ледено поле изникнали бързо дюкяни, кръчми, бани и дори казино. Църква в селището, между другото, така и не построили. Търговците били привличани от огромните печалби. В Желтуга всички стоки стрували от 5 до 10 пъти по-скъпо, отколкото отвъд Амур. Налични пари там почти не се срещали. Всичко се сменяло за златен пясък. Появила се дори своя парична система. Нейна основна единица бил золотникът (4,26 грама метал), който се делял на 4 „карти“ или 96 „кибритени клечки“.

На много извадили късмет златотърсачи богатството сякаш им парело ръцете. Имало случаи, когато в казиното някой доскорошен селянин проигравал за една нощ на щос или на рулетка четири хиляди рубли – невъобразими за Русия пари. Забогателите златотърсачи (рус. старатели – бел. ред.) се забавлявали старателно, като постилали улица „Милионна“ със скъпи платове, купували и чупели на трески европейски мебели (каквито също се продавали в Желтуга) и черпели с водка цялото обчество. На подобни изхвърляния старостите и президентът гледали през пръсти, защото слуховете за бързо забогателите „хищници“ били отлична реклама на Желтугинската република.

Желтугинци

Руските власти се отнасяли към съществуването на Амурска Калифорния с известно одобрение. В Далечния изток били разпратени забрани за конфискуване на златото, добито на китайска територия. Това се обяснявало с грижа за повишаване на благосъстоянието на местното население. На тази грижа желтугинците отвърнали с прилив на патриотизъм. През есента на 1885 г. в главата на последния президент на републиката Николай Прокунин се родила идеята за включване на Желтуга и нейните околности в състава на Руската империя. Предложението получило одобрение на народен събор. Било решено да се организират с общи средства експедиции за колонизиране на тайгата в радиус няколкостотин версти от Амурска Калифорния.

В Пекин научили бързо за това начинание. Един от желтугинските щати бил изцяло китайски и, естествено, в него живеели немалко шпиони. За императрица Цъ Си нелегалната Калифорния била отдавна болно място. Властната старица се възмущавала, че златото, добивано в нейните владения, отивало накъде на север. Като получило донесение за планираната желтугинска експанзия, китайското правителство изпратило нота до Санкт Петербург. В руското Министерство на външните работи решили, че няколко хиляди босяци и авантюристи не са достатъчен повод за караница с огромния Китай. Съдбата на желтугинците била решена.

Китайското население на Желтугинската република

През януари 1886 г. към самопровъзгласилата се република потеглили части на китайската армия. Руски казашки подразделения преминали отвъд Амур и разположили лагер на южния му бряг. При все това не проявявали никаква агресивност. В републиката настанала паника. Съпротива срещу китайската армия не била оказана. Златотърсачите бягали масово на север и се предавали в плен на казаците. Те ги прехвърляли на руския бряг и ги пускали по живо, по здраво. Китайските златотърсачи предпочитали също да се предават на руснаците. Те знаели отлично, че ако попаднат в ръцете на своите сънародници, ги чака неизбежна смърт. Нещастниците, попаднали в плен на китайските наказателни отряди, били обявени за цзинфей (престъпни златотърсачи) и обезглавени на Орлово поле. Всички постройки на Желтуга били изгорени.

Президентът Прокунин успял да се промъкне в тайгата, отнасяйки със себе си тежък сандък, натъпкан със злато – републиканската хазна. На втория ден по пътя бегълците били нападнати от шайка спиртоноси. Когато бандитите се скрили в гъсталака със златото, на пътеката останали няколко окървавени тела. Николай Прокунин оцелял само благодарение на богатирското си здраве. След една седмица се добрал до покрайнините на Благовещенск, където прекарал два месеца в болница. След оздравяването си експрезидентът работил като счетоводител и след множество неволи починал през 1896 г.

Нелегалното златно находище на бреговете на Желтуга просъществувало едва три години. За това кратко време се извършила стремителна еволюция от бандитско съдружие до самопровъзгласила се република, притежаваща много от признаците на независима държава. „Хищниците“ и „приискателите“ добили около осем тона злато, а в свободното си време създали първата в Далечния изток демократична република.

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1999 г. / ФИЗИКА / ГЕРАРДУС 'Т ХООФТ

Герардус 'т Хоофт (Gerardus 't Hooft)

5 юли 1946 г.

Физика (заедно с Мартинус Велтман)

(За изясняване на квантовата структура на електрослабите взаимодействия във физиката)

Герардус (Герард) 'т Хоофт е един от най-влиятелните и бляскави физици теоретици на нашето време. Неговата работа полага буквално основите на съвременната физика на елементарните частици. През 1999 г. получава Нобелова награда за физика (заедно със своя научен ръководител Мартинус Велтман) за „изясняването на квантовата структура на електрослабите взаимодействия“. С две думи: доказва математически, че теориите, които описват как работят фундаменталните сили в улея на микросвета, имат смисъл и не водят до абсурдни безкрайности. Ето ключовите стълбове на неговия научен път и идеите, с които променя науката.

Първият основен стълб е спасяването на Стандартния модел, известно като ренормализация. В края на 60-те и началото на 70-те години физиците разполагат с красива теория за обединението на електромагнетизма и слабото ядрено взаимодействие (силата, отговорна за радиоактивния разпад). Проблемът е, че когато се опитват да пресметнат конкретни процеси, математиката започвала да изригва безкрайни, нелогични стойности. Теорията изглеждала неизползваема. Още като докторант 'т Хоофт (заедно с Велтман) разработва гениален математически метод за „укротяване“ на безкрайностите. Те доказват, че така наречените неабелеви калибровъчни теории, върху които стъпва Стандартният модел, са напълно предсказуеми и стабилни. Това откритие отваря буквално вратите за триумфа на съвременната физика на частиците.

Вторият фундаментален принос е Холографският принцип. Ако сте чували концепцията, че нашата триизмерна Вселена е може би просто „холограма“, проектирана от границата на пространството, дължите това до голяма степен на 'т Хоофт. Вдъхновен от термодинамиката на черните дупки и работите на Стивън Хокинг, в началото на 90-те години той формулира Холографския принцип, който по-късно е доразвит от Леонард Съскинд. Принципът гласи, че цялата информация, съдържаща се в даден обем пространство, може да бъде описана изцяло от теория, която „живее“ на двуизмерната граница на този обем. Това днес е ключов инструмент в опитите да се обединят квантовата механика и общата теория на относителността с цел изграждане на теория за квантовата гравитация.

Ученият има и редица други фундаментални приноси. Той е сред първите, които посочват феномена на кварковото удържане (confinement) – че силата между кварките, които изграждат протоните и неутроните, нараства с отдалечаването им, което обяснява защо никога не можем да наблюдаваме свободен, изолиран кварк. Освен това, независимо от съветския физик Александър Поляков, той открива теоретично решение в калибровъчните теории, известно като монопол на 'т Хоофт-Поляков, което предсказва съществуването на магнитни монополи (магнити само с един полюс – северен или южен) в ранната Вселена.

Родът на 'т Хоофт е изключително забележителен и пълен с учени. Частицата „'т“ в нидерландските имена е съсъкращение от стария член het („то“ / „онова“). Неговият чичо е известният физик Фриц Цернике – също Нобелов лауреат, изобретил фазово-контрастния микроскоп, а баба му е сестра на известния физик Питер Котвег. Днес 'т Хоофт е професор в Утрехтския университет в Нидерландия. Той е известен със своята достъпност и с това, че поддържа свой сайт, в който е съставил подробен пътеводител със свободни ресурси за всеки, който иска сам да стане добър физик теоретик. Подходът му към науката е бил винаги воден от дълбок детерминизъм – той все още търси по-дълбока, реалистична реалност зад странностите на квантовата механика.

Съставил: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

След като изучихме живота и поученията на апостол Павел, ще продължим по-нататък. Ще разгледаме как Павел бил разбиран и изобразяван по-късно, след неговата смърт. В тази глава ще се съсредоточим върху книгата „Деяния на апостолите“, където на Павел е отредена главна роля, както и върху вторичните послания на Павел – писма, които имат вторичен авторитет в каноничния сборник със съчинения на Павел. Причината за техния вторичен авторитет се крие в това, че тези шест книги – Послание до ефесяните, Послание до колосяните, Второ послание до солуняните, Първо и Второ послание до Тимотей и Послание до Тит – не са били написани вероятно от апостола, а от по-късни автори от името на Павел. С други думи, те са с невярна атрибуция. Преди да преминем към подробно разглеждане на тези по-късни прояви на павлианството, ще бъде полезно да кажем няколко общи неща за това как е бил разбиран Павел по негово време и след това.

ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА

Някой може да заяви, че Павел е придобил по-голямо значение след смъртта си, отколкото приживе. Мнозина смятат Павел за най-значимата личност на ранното християнство след Исус, което е вярно поради причините, които вече разгледахме. Но има някои указания, че към момента на, да речем, 50-те години Павел не е бил толкова значима фигура, каквато станал по-късно. Първо, струва си да отбележим, че почти във всички църкви, основани от Павел, апостолът имал противници, чиито възгледи се различавали напълно от неговите и които той смятал за заплаха за своята мисия и на своето послание. Тези хора със сигурност представлявали опасност. И изглежда, че били доста! Може да предположим, че приживе Павел се е изправял сам срещу мнозина. Неговият глас се извисявал над останалите, но това не бил очевиден изход по негово време. Освен това противниците на Павел не се придържали към единни възгледи. Неговите противници в Галатия например твърдели, че е необходимо всички правоверни последователи на Исус да приемат обреда на обрязването и да спазват Юдейския закон. Павел им отговорил разярен. От друга страна, противниците му в Коринт били на мнение, че вече са възкръснали и се наслаждават на всичките радости на спасението. Павел смятал това за абсолютно немислимо. Любопитното е, че някои жители на Коринт, които се подвели по този „грешен“ възглед, принадлежали към групата, провъзгласила Павел за свой герой и лидер (1 Кор. 1:12).

И така, следва да се направят два основни извода: приживе Павел не бил разглеждан повсеместно като безусловен апостолски авторитет, чиито възгледи могат да се се смятат за истинни; и дори онези, които се позовавали наистина на неговия авторитет, на места се придържали към възгледи, които той намирал за спорни.

Ситуацията не се променила, а по-скоро се влошила през десетилетията след смъртта на Павел. Към II в. имало някои групи християни, които смятали Павел за заклет враг. Такива били духовните приемници на противниците на Павел в Галатия, юдео-християните, които и до днес смятат, че да следваш учението на Исус означава да спазваш Юдейския закон. От тяхна гледна точка Павел, който отделял постигането на праведност чрез вярата от Закона, не разбирал правилно нещата. Други групи християни изпитвали дълбоко уважение към Павел, но изобщо не се зачитали помежду си – всяка група заявявала, че точно тя се придържа към „истинската“ интерпретация на Павел. Някои групи гностици например настоявали, че Павел подкрепя тяхната гледна точка; други християни от „ортодоксалната“ традиция твърдели обратното: че Павел подкрепя техните възгледи. И нищо не може да се направи!

Всяка от тези фракции показвала съчинения, отразяващи различните им теологични възгледи и написани от автори от името на Павел. Знаем например за фалшивите послания на Павел, датиращи от II в. като например Третото послание до коринтяните, съдържащо яростни нападки срещу твърдението на гностиците, че вярващите трябва да се освободят от плътта, за да получат спасение. Трябва да добавим посланието, което Павел адресирал според традицията до лаодикийците (вж. Кол. 4:16), и поредицата от четиринадесет писма, разменени между Павел и най-великия философ на тогавашното време Сенека. Всички тези книги са подправени като послания на Павел, но нито една от тях не отразява възгледите на историческия Павел.

Разполагаме също така с повествования за живота на Павел от по-късни източници, включително една книга от II в., която се нарича „Деяния на апостол Павел“. Този разказ е изпълнен с удивителни, но до голяма степен легендарни по характер сведения за Павел. В една от най-известните части на книгата се разказва как Павел покръстил в християнската вяра една богата аристократка на име Текла, която чула случайно Павел да проповядва наблизо. Но тази проповед се различава от всичко онова, което излязло изпод перото на Павел в Новия завет. В нея Павел заявява, че пътят към вечния живот е да се отречеш от половите контакти, дори и да си брачно обвързан. Тук главна роля играе не вярата в смъртта и възкресението на Исус, а постоянното целомъдрие на човека.

Текла намерила това послание за убедително и станала последователка на Павел (а чрез него – на Исус) за ужас на своето семейство и най-вече на своя годеник. Тя отменила безцеремонно сватбата, за да може да води целомъдрен живот. Това решение довело до поредица от твърде занимателни истории, защото Текла била съдена и осъдена на смърт (два пъти) за нарушаване на всички допустими в нейното общество норми, само че била неизменно спасявана по удивителен начин с помощта на божествена намеса.

Както разказва друга история в „Деяния на апостол Павел“, апостолът, минавайки през пустинята, срещнал говорещ лъв, който помолил за кръщене. Павел изпълнил милостиво молбата му. След дълго време, когато Павел бил осъден на смърт, го извели на арената за битка с диви зверове. Кой би могъл да си помисли, че до него ще се окаже неговият приятел – говорещият лъв. Двамата се спасили по чудесен начин и се разделили с мир.

Нито една от тези истории (особено тази с лъва!) няма историческо основание. Въпреки всичко тяхната ценност е в това, че показват как Павел е бил разбиран и изобразяван в по-късно време. Но за да видим как представите за Павел се различават от неговото лично представяне в седемте послания, които са несъмнено негови, не е задължително да чакаме до II в. Това може да се види още в съчиненията на Новия завет, особено в „Деяния на апостолите“ и във вторичните послания.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН / БОЯТ ПРИ СЕЛО ГРАЧИ, КОТА 90 / 29, 30 ДЕКЕМВРИ

Текстът на книгата е трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3.1 Pro и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ / 10 НОЕМВРИ

ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА - / 11 НОЕМВРИ / ПРЕМИНАВАНЕТО НА ДУНАВА ПРИ ЧЕРНА-ВОДА — ст. ФИТЕЩИ

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН - / 15 ДЕКЕМВРИ / 16 ДЕКЕМВРИ / 17 ДЕКЕМВРИ / 18 ДЕКЕМВРИ / 19 ДЕКЕМВРИ / 20 ДЕКЕМВРИ / 21 ДЕКЕМВРИ / 22 ДЕКЕМВРИ

БОЯТ ПРИ СЕЛО ГРАЧИ, КОТА 90 - / 23 ДЕКЕМВРИ / 24 ДЕКЕМВРИ / 25 ДЕКЕМВРИ / 26, 27 ДЕКЕМВРИ / 28 ДЕКЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН

Боят при село Грачи, кота 90

29 декември

Нощта минава спокойно. Оперативна заповед по армията № 71 от 28. XII. 1916 г. 10 ч. сл. пл. посочва „противника на линията к. к. 90., 161., 1 км. с. з. от к. к. 456. 197., 82., с. з. от Лункавица, в състав 10. и 61. пехотни дивизии.“

Конната дивизия е засилена с още 2 дружини от 6. маршеви полк, 1 дружина от 75. низамски пех. полк, (всичко 10 дружини) и 8. турска 15 с.м. гаубична батарея, всичко: 12 батареи, — възлага ѝ се да се затвърди на позициите си и съдействува с огъня на частите от 4. дивизия към к. 456.

4. и сборната дивизия (вкарана в действие в дясно от 4. дивизия) да продължат настъплението съ към запад.

С оперативна заповед по конната дивизия № 50 от 29. XII. 1916 г., 3 ч. пр. пл. не се дават някои нови нареждания: за началник на артилерията се назначава подполковник Христов, като по-късно той е подчинен на началника на тежката артилерия, полковник Ангелов.

Новопридадените части пристигат: 3/75. турска дружина в 11 ч. 15 м. пр. пл., 1. и 3/6. маршеви в 4 ч. сл. пл. и са изпратени зад десния фланг към с. Гречи.

Деня минава сравнително спокойно. Към 3 ч. сл. пл. към к. 456. противника открива силен артилерийски огън, това дава повод да се мисли, че частите на 4. дивизия настъпват и за да се облекчи положението заповядва се и на батареите на конната дивизия да засилят своя огън, а деснофланговите части срещу к. 161. — да настъпят. Противника веднага отговаря със силен артилерийски огън и спира тяхното настъпление.

30. декември

Скица № 19.

Нощта минава с пушечна стрелба между двете страни. Гъста мъгла покрива местността.

Оперативната заповед на армията № 72 от 29. XII. 1916 г. 11 ч. 30 м. заповядва: „4. дивизия да атакува с десния си фланг к. 197., а с левия — кариерата при к. 161.

Конната дивизия, към която се придават още 2 дружини от 75. турски полк, да атакува к. 161., като с огъня на 3 батареи подпомага атаката на 4. дивизия срещу к. 161. Да усили десния си фланг с 2 дружини от 6. п маршеви полк, а зад левия разположи 75. турски низамски полк“.

Оперативната заповед на дивизията № 51 от 30. XII. 1916 г., 3 ч. 30 м. пр. пл. дава следните нови указания: „Главния удар на пехотата — к. 161, удара да бъде мощен и неочакван за противника“, да се яви възможност по нататък да се извърши сигурен и дълбок прорив в неприятелското разположение в посока на Мачин, като по възможност се дадат минимум жертви; общ началник на артилерията се назначава полковник Ангелов, който с огъня да подкрепи атаката по к. 161., и „к. кариера“ с. и. от котата; да определи придружающи батареи. Началника на лявата застава подполковник Кисьов, да следи хода на боя и при удобен момент да настъпи край Дунава през с. Каркалиу за гр. Мачин; общ резерв — 75. турски низамски полк — зад средата на участъка“.

Мъглата почва да се вдига едвам към пладне и към 2 ч. става възможно да се започнат действията.

Към това време се получава и категорична заповед от командующия III. армия „артилерията да открие барабанен огън по к. 161. и кариерата и под негова закрила пехотата да настъпи. Барабанния огън да се пренася постепенно докато пехотата не се затвърди на заетите места“.

След откриване на артилерийския огън, дружините, 4/31. и 1/11., от п. маршеви полкове настъпват, но са силно поразявани от неприятелската артилерия, която не е задушена от огъня на нашите батареи и търпят жестоки загуби по откритата местност и скалистия гребен на к. 161, срещу противник добре окопан и не разколебан от нашия артилерийски огън.

Въпреки това, началника на дивизията заповядва атаката да продължава, като в подкрепа на десния фланг се изпраща 1 дружина от 75. турски полк.

На 9. германски полк срещу к. 90. е дадено заповед през нощта да се приближи на 500 кр. до противника, за да атакува на разсъмване.

Боят продължава и през нощта. Частите се приближават, устройват и попълват с бойни припаси.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БОТУШКИ“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„БОТУШКИ“

Трофимич от нашата комунална квартира отиде да купи на дъщеря си ботушки. Дъщеря му, Нюшка, е едно такова малко, дефектно хлапе. На седем години.

Та отиде значи Трофимич с тази своя Нюшка да купуват ботушки. Защото работата отива към есен, а ботушки, разбира се, нямат.

И ето, Трофимич поскърца със зъби — един вид, голям разход ще бъде,— хвана своята Нюшка за лапата и отиде да ѝ направи покупка.

Влезе с детето си в един търговски магазин. Нареди да му покажат стоката. Нареди да я премерят. Всичко е съвсем наред — и стоката е хубава, и мярката точна. Само едно, знаете ли, никак не бива — цената не бива. Цената, направо да си кажем, дванадесет рубли! А Трофимич, разбира се, искаше да купи детските ботушки по-евтинко — за към рубла и половина, две рубли.

Тръгна тогава Трофимич, въпреки отчаяния рев на Нюшка, към друг магазин. В другия магазин му поискаха десет рубли. В третия магазин — пак десет рубли. С една дума, където и да отидат — същата история: и кракът влиза в ботуша, и стоката си бива, но цената — много висока: голяма жожица и изобщо Нюшка реве.

В петия магазин Нюшка премери едни ботушки — хубави. Попитаха за цената: девет рубли и никаква отстъпка. Започна Трофимич да се моли да му смъкнат три-четири рубли, а през това време Нюшка, с новите ботушки, отиде до вратата и, понеже не е глупава, излезе на улицата.

Опита се Трофимич да хукне след детето си, но управителят го задържа.

— Първо — казва, — трябва да платите, другарю, а после тичайте по свои работи.

Започна Трофимич да се моли да изчакат.

— Сега — казва, — детето може да се върне. Може да е отишло детето да се разтъпче с новите ботушки.

Управителят казва: — Това не ме засяга. Не виждам стоката. Платете парите за стоката. Или не излизайте от магазина.

Трофимич отговаря: — По-добре е да не излизам от магазина. Ще изчакам, докато не се появи детето.

Само че Нюшка така и не се върна. Тя излезе от магазина с новичките ботушки и, понеже не е глупава, си отиде у дома.

„Че иначе — мисли си, — татко, сто на сто, няма да ги купи заради тази скъпотия.“ Така и не се върна.

Няма как — плати Трофимич колкото му искаха, поскърца със зъби и си тръгна за дома.

А Нюшка си беше вече вкъщи и се фръцкаше с новите ботушчици.

Макар че Трофимич я понатупа, ботушките си останаха нейни.

Сега, след този факт, може би сте забелязали: в държавните магазини започнаха да дават за проба само по един ляв ботуш.

А десният ботуш е скрит сега някъде или управителят го стиска между коленете си и не допуска да се пипа.

А дечицата, разбира се, са станали доста самостоятелни.

Доста свободно, казвам ви, поколение.

1927 г.

ПО ПЪТЯ, ПОНЕДЕЛНИК 22 ЮНИ

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ

“ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ 1921 г.

Така се случило, че 1921 г. била едновременно годината на смъртта на Гумильов и на неговия най-висок творчески подем. Ще рискувам да кажа, че Гумильов е въобще единственият руски поет, освен Лермонтов, убит в своя възход, и това навежда на мисълта или за някакъв страшен срив в божествената програма, което също е възможно, или за някакъв божествен промисъл, който e за менe все още неразбираем.

Има една важна закономерност: не убиват автора, докато пише главната си книга. Господ е читател, на него тази книга му е нужна. Затова, докато сте заети със своето делото, ви закрилят. Единственият път, според мене, когато Господ се намесил, прибирайки Дикенс в момента на работата над най-добрия му роман „Тайната на Едуин Друд“, е защото в своя незавършен и несъвършен вид романът се оказал по-гениален, по-добър, отколкото ако Дикенс го беше дописал и тайната се беше разкрила. А така тайната останала завинаги неразкрита, поне за живите.

Що се отнася до Гумильов, той загинал като Лермонтов, той има много общи неща с Лермонтов. И в двата случая стана въпрос за глупава смърт, смърт в резултат от лично предизвикателство, приличаща малко на самоубийство. И Гумильов, общо взето, не трябвало да бъде арестуван по несъществуващия „Таганцевски заговор“, и Лермонтов не трябвало да бъде убит на дуел, който самият той провокирал и за който нямало реален повод. Можело да се постигне помирение, общо взето. Но и в двата случая случайната смърт настъпила след създаването на най-добрите текстове и цикли. Лермонтов написал всичко най-добро през 1841 година, а Гумильов, макар че имал шедьоври и преди това, написал всичко най-добро през 1920–1921 година. Или в действителност след това е щял да настъпил предсказуем спад, или се случил някакъв странен срив в програмата, защото Господ наистина не може да проследи всичко.

Николай Гумильов

Съдбата му много прилича на съдбата на Лермонтов и за да се убедим в това, е достатъчно да сравним поемите „Миг“ и „Мцири“, написани с един и същ четиристъпен ямб с мъжка рима, по същия сюжет. Същият интерес към Изтока, общ интерес към исляма, към фатализма, ницшеанството, у Лермонтов все още неосъзнато, а у Гумильов напълно съзнателно. Общо взето, двамата имат много близости: героизъм, участие във война, имат дори външна прилика. Факт е, че и двамата били некрасиви и същевременно привлекателни за жените, както и това, че погледът им бил много труден за издържане. Разбира се, Гумильов и Лермонтов са най-прекият случай на инкарнация. Както я има прозорливостта на Лермонтов, неговите изумителни пророчества, най-сладкозвучните стихове в руската поезия, които според мене в много отношения не просто се мерят с тези на Пушкин, а дори ги превъзхождат, точно така и Гумильов, когото Ахматова нарича прозорлив поет, най-дълбокият, най-сложният поет на XX век, видял преди смъртта си нещо, което не е дадено да видят обикновените смъртни. Именно затова повечето от късните му стихове са вдъхновени импровизации. Почти винаги текстовете идвали мигновено; самият той признава с изумление, че стихотворението „Заблудилият се трамвай“ сякаш му било продиктувано от някого. И наистина не е ясно откъде се е взел този „Трамвай“. Подобно стихотворение може да се появи само в резултат от внезапно озарение. Мисля, че самият Гумильов не го разбирал. През цялото време той повтарял, че стихотворението е гениално, но не му е съвсем ясно за какво се отнася.

Много стихове, много текстове апелират не към задгробния, а към някакъв предчовешки опит, опит мистичен. Например най-известното стихотворение „Памет“:

                                                     

Только змеи сбрасывают кожи, Чтоб душа старела и росла. Мы, увы, со змеями не схожи, Мы меняем души, не тела. Память, ты рукою великанши Жизнь ведёшь, как под уздцы коня, Ты расскажешь мне о тех, что раньше В этом теле жили до меня. Самый первый: некрасив и тонок, Полюбивший только сумрак рощ, Лист опавший, колдовской ребёнок, Словом останавливавший дождь. Дерево да рыжая собака – Вот кого он взял себе в друзья, Память, память, ты не сыщешь знака, Не уверишь мир, что то был я.

Само змиите хвърлят своята кожа, за да може душата да зрее и расте. Ние, уви, със змиите не си приличаме, ние сменяме душите, не телата си. Памет, ти с ръка на великанка водиш живота като кон за юздата, ти ще ми разкажеш за онези, дето са живели в това тяло преди мене. Най-първият: некрасив и крехък, обикнал само здрача на горите, лист отронен, дете магьосник, което с дума спирало дъжда. Едно дърво и рижо куче – ето кого избрал си за приятели. Памет, памет, знак не ще намериш ти, не ще убедиш света, че това съм бил аз.

Тук, между другото, има един доста интересен момент, защото когато Гумильов бил в Англия преди завръщането си в Русия (бил командирован в Европа от Генералния щаб през 1917 г., когато армията вече се разпадала), се запознал там с Честъртън. Честъртън останал силно впечатлен и казал: „Именно общувайки с руския поет, разбрах, че за руснака е еднакво естествено да излезе през вратата или през прозореца. Не бива да се учудваме особено на тяхната ексцентричност.“ Гумильов го убеждавал разпалено, че светът трябва да се управлява от поети, защото поетът прави през цялото време най-благозвучен избор, избира от милиони комбинации една-единствена, най-сладкозвучната, затова ще успее да вземе все някак и някакво държавно решение. Разказал за своите детски експерименти в Царское село, за това как излизал на двора, заповядвал да няма дъжд – и дъждът спирал. Честъртън използвал това: в разказа му „Престъплението на Гейбриъл Гейл“ героят, едно много самовлюбено момче, заповядва на една от две дъждовни капки, които се надпреварват по стъклото, да се стича по-бързо. И тя се подчинява на неговата заповед. На това основание той започнал да се смята за Бог. И едва когато успяват да го приковат към едно дърво с вила, разбрал, че не е всемогъщ. Тази вила не му нанесла никаква вреда, била по-скоро като чатал, но той се убедил, че не е Бог, което му върнало здравия разум. Това е описано много добре от Честъртън, но Гумильов бил наистина уверен още от детството си в някакви свои окултни способности. Може би, знае ли човек, наистина умеел нещо такова.

                                                     

И второй… Любил он ветер с юга, В каждом шуме слышал звоны лир, Говорил, что жизнь – его подруга, Коврик под его ногами – мир. Он совсем не нравится мне, это Он хотел стать богом и царём, Он повесил вывеску поэта Над дверьми в мой молчаливый дом. Я люблю избранника свободы, Мореплавателя и стрелка, Ах, ему так звонко пели воды И завидовали облака. Высока была его палатка, Мулы были резвы и сильны, Как вино, впивал он воздух сладкий Белому неведомой страны.

И вторият… Обичаше той вятъра от юг, във всеки шум долавяше звън на лири, говореше, че животът е негова спътница, а килимче под краката му е светът. Той изобщо не ми харесва, точно той поиска да бъде бог и цар, той окачи табелата на поет над вратите на мълчаливия ми дом. Аз обичам избраника на свободата, мореплавателя и стрелеца, ах, тъй звънко му пееха водите и завиждаха му облаците. Висока беше неговата шатра, мулетата бяха пъргави и силни, като вино пиеше той сладкия въздух на незнайната за белия човек страна.

Между другото, Блок също се подигравал на това, макар че харесвал Гумильов като поет. Той казвал: „Все пак Гумильов е удивителен човек. Всички ходят в Париж, а той в Африка. Всички носят шапка, а той цилиндър. Такива са му и стиховете, с цилиндър“. Но това не пречело на Блок да му прави съвсем уважителни посвещения от рода на: „На Николай Гумильов, чиито стихове чета не само денем, когато не ги разбирам, но и нощем, когато ги разбирам“. Ето това е едно много символично признание.

                                                     

Память, ты слабее год от году, Тот ли это или кто другой Променял весёлую свободу На священный долгожданный бой. Знал он муки голода и жажды, Сон тревожный, бесконечный путь, Но святой Георгий тронул дважды Пулею не тронутую грудь. Я – угрюмый и упрямый зодчий Храма, восстающего во мгле, Я возревновал о славе Отчей, Как на небесах, и на земле. Сердце будет пламенем палимо Вплоть до дня, когда взойдут, ясны, Стены Нового Иерусалима На полях моей родной страны. И тогда повеет ветер странный – И прольётся с неба страшный свет, Это Млечный Путь расцвёл нежданно Садом ослепительных планет.

Памет, ти слабееш от година на година, този или някой друг, замени веселата свобода за свещен, дългоочакван бой. Позна той мъките на глада и жаждата, тревожния сън, безкрайния път, но свети Георги докосна два пъти от куршум недокоснатата гръд. Аз съм мрачен и упорит строител на храм, въздигащ се сред мрака, аз възревнувах за славата на Отца както на небето, така и на земята. Сърцето в пламъци ще изгаря чак до деня, когато ще се издигнат, ясни, стените на Новия Йерусалим по полята на моята родна страна. И тогава ще повее вятър странен – и ще се излее от небето страшна светлина, Млечният път е разцъфнал нечакано като градина от ослепителни планети.

И ето тук у него има някакво много странно пророчество, чийто смисъл не разбираме и до днес. То ще отекне и в „Заблудилият се трамвай“:

                                                     

Понял теперь я: наша свобода Только оттуда бьющий свет, Люди и тени стоят у входа В зоологический сад планет.

Сега разбрах: нашата свобода е само бликащата оттам светлина, хора и сенки стоят пред входа на зоологическата градина от планети.

Какво имал предвид? Същото ли, което в подобен пророчески делириум видял неговият по-млад приятел и възпитаник Манделщам, който бил член на „Цеховете на поетите“ и любим ученик на Гумильов. Именно Осип Манделщам, когото Гумильов толкова ценял, видял в своята оратория „Стихове за незнайния войн“ същите „златни светове на съзвездията“. Какво означават тези звезди, които видял в съня си, звездите, които се разпукват внезапно като съцветия: „Млечният път разцъфна неочаквано като градина от заслепяващи планети“?

Има в общи линии две основни тълкувания на това предсказание. Първото е за космическа война, война, идваща от космоса. „Стиховете за незнайния войн“ на Манделщам са пророчество за световна война, не задължително Втората. Те са пророчество за апокалипсис. Наистина, тези два пророчески текста са двата „Апокалипсиса“ на XX век – „Огненият стълб“ на Гумильов и манделщамовите „Стихове за незнайния войн“. Очевидно само тези двама души, единият благодарение на невероятната си дисциплина, а другият благодарение на невероятната си поетическа чувствителност, тези двама акмеисти успели да видят страшното бъдеще на човечеството. Не случайно една от основните поеми на Гумильов се казва „Звезден ужас“.

Това, което видели, според едното тълкуване, е космическа война. Според другото обяснение, е тъкмо обратното – космическо бъдеще на човечеството, космическа утопия, бягство на човечеството от Земята. Това, че градината от планети разцъфва, означава, че хората се приближават към тези планети, защото са напуснали Земята. Люлката на човечеството им станала тясна. Но както и да е, в стихотворението „Памет“ Гумильов предвижда един странен, взривяващ се, разцъфващ космос, в който хората очевидно ще се заселят.

                                                     

Предо мной предстанет, мне неведом, Путник, скрыв лицо; но всё пойму, Видя льва, стремящегося следом, И орла, летящего к нему. Крикну я… но разве кто поможет, Чтоб моя душа не умерла? Только змеи сбрасывают кожи, Мы меняем души, не тела.

Пред мене ще застане, непознат за мене, пътник, скрил лицето си; но ще разбера, виждайки лъва, след него устремен, и орела, който към него лети. Ще извикам... но кой ли ще помогне, за да не умре душата ми? Само змиите сменят своята кожа, ние сменяме душите си, а не телата.

С това мзалко изкуствено повторение стихотворението се затваря в кръг на прага на основното признание, на откритието. Той така и не доизказва какво точно е било това, защо е умряла душата. Нали по дефиниция душата е безсмъртна. Защо тогава му се струва, че в този нов свят, който ще дочака, душата трябва да умре?

Още едно важно пророчество на Гумильов, съдържащо се в „Огненият стълб“, показва еволюцията на човечеството към появата на ново чувство, което условно казано ще бъде някакъв аналог на телепатията. Шестото чувство е същото онова трето око, за което той пише и говори толкова много, способността да се разбира невидимото, да се вижда скритото, да се общува от разстояние. Това му се виждало като неизбежен венец на еволюцията:

                                                     

Прекрасно в нас влюблённое вино И добрый хлеб, что в печь для нас садится, И женщина, которою дано, Сперва измучившись, нам насладиться. Но что нам делать с розовой зарёй Над холодеющими небесами, Где тишина и неземной покой, Что делать нам с бессмертными стихами? Ни съесть, ни выпить, ни поцеловать. Мгновение бежит неудержимо, И мы ломаем руки, но опять Осуждены идти всё мимо, мимо. Как мальчик, игры позабыв свои, Следит порой за девичьим купаньем И, ничего не зная о любви, Все ж мучится таинственным желаньем…

Прекрасно е влюбеното в нас вино и добрият хляб, който в пещ за нас се слага и жената, на която е дадено, след мъки първо да ни се наслади. Но какво да правим с розовата зора над хладното и гаснещо небе, където има тишина и покой неземен, какво да правим с безсмъртните стихoве? Не можеш да ги изядеш, изпиеш или целунеш, мигът лети неудържимо и кършим ръце, но пак осъдени сме да вървим край тях. Така момчето, забравило игрите свои, понякога момичешкото къпане следи и без да знае нищо за любовта все се мъчи от тайното желание...

Тук има, разбира се, грандиозен възход на интонацията, страхотно поддържан от стържещ, вече почти футуристичен звук:

                                                     

Как некогда в разросшихся хвощах Ревела от сознания бессилья Тварь скользкая, почуя на плечах Ещё не появившиеся крылья; Так век за веком – скоро ли, Господь? – Под скальпелем природы и искусства Кричит наш дух, изнемогает плоть, Рождая орган для шестого чувства.

Както някога сред буйните хвощове е ревяло от съзнание за безсилие съществото хлъзгаво, усетило по гърба още непоявилите се крила; тъй век след век – скоро ли, Господи? – под скалпела на природата и изкуството крещи духът ни, изнемогва плътта, раждайки органа на шестото чувство.

Между другото, това „под скалпела крещи духът ни“ ни препраща малко, разбира се, към „Островът на доктор Моро“, където, крещейки под скалпела, звярът се превръща в човек. Уелс е един от любимите писатели на руските символисти, акмеисти и т. н. Съвсем не случайно е съвпадението между Гумильов и Замятин.

И, разбира се, каквото и да си говорим, най-известното стихотворение на Гумильов е „Заблудилият се трамвай“. Стихотворение, което и до днес няма еднозначно тълкуване, еднозначна интерпретация. То дало живот на редица забележителни анализи, по-специално на блестящата статия на Роман Тименчик „Към символиката на трамвая в руската поезия“. Трамваят има някои устойчиви конотации. Червеният трамвай е руската революция – този звънящ, носещ се по предначертаните релси, грохотен трамвай на историята. Не локомотив. Какво е локомотивът на историята в градски условия? Разбира се, трамвай. Трамваят на Гумильов е именно революцията.

Удивително нещо е, знаете ли, сблъсквал съм се с това, че и Манделщам, и Гумильов са били преди неразбрани. Предавах урок в единадесети клас и една шестнадесетгодишна девойка започна съвсем сериозно да ми доказва, че трамваят е революцията. Питам я: „Откъде го измисли това?“ Тя очевидно не е чела Тименчик, нито е слушала моите лекции. И тя казва: „Вижте, нима не е очевидно? Какво е това: „През Нева, през Нил и Сена прогърмяхме по три моста“? Напълно очевидно е, че щом е Сена, това е Френската революция. Щом имаме „Мъртви глави се продават. С червена риза, с лице като виме, палачът отряза и моята глава“, коннотациите са съвсем ясни, това е 1793-та или 1789 година. За какво изобщо говорим? Разбира се, че трамваят е революцията, която го носи през целия свят. „Аз скочих на стъпалото му“ – Гумильов се върнал в Русия не по време на самата революция, а малко по-късно, защото скочил на стъпалото на руския трамвай. Нима всичко не е елементарно?“ И това не е клас с много умни деца или училището е елитно, училището е съвсем обикновено. Започнах да разбирам, че по някакъв поразителен начин Гумильов наистина става днес разбираем. Може би защото си отива съветското литературознание, което натрапваше на всичко глупави смисли, а може би защото поетът е писал толкова плътно и бързо, че това наистина е разбираемо само за днешните деца с тяхното клипово съзнание.

„Заблудилият се трамвай“ е странно стихотворение, защото невинаги са ни ясни неговите контексти, онези смисли, които е има предвид Гумильов, поет напълно рационален и ненамиращ се никога в поетически делириум. Между другото, Манделщам е също толкова по акмеистически ясен и рационален, дори във „Воронежки стихове“. Винаги може да се разбере какво има предвид, стига да се изгради правилният контекст и да се разчетат асоциациите. Това изобщо не е бълнуване, не е сугестивна лирика, това са винаги много ясни конструкции.

„Заблудилият се трамвай“ става, разбира се, понятен, ако се вземат предвид два контекста: Френската революция, явен намек за която се съдържа в зарзаватчийницата, в страшната планина от окървавени глави, и още един много важен контекст, също отнасящ се към XVIII век, е, разбира се, „Капитанската дъщеря“ и „Историята на Пугачов“. Не случайно Тинянов пише, че руската революция разкрива пластове от по-миналия осемнадесети век. Когато си спомним за какво става дума, стихотворението ни става напълно ясно:

                                                     

А в переулке забор дощатый, Дом в три окна и серый газон… Остановите, вагоновожатый, Остановите сейчас вагон! Машенька, ты здесь жила и пела, Мне, жениху, ковёр ткала, Где же теперь твой голос и тело, Может ли быть, что ты умерла! Как ты стонала в своей светлице, Я же с напудренною косой Шёл представляться Императрице И не увиделся вновь с тобой. Понял теперь я: наша свобода Только оттуда бьющий свет, Люди и тени стоят у входа В зоологический сад планет. И сразу ветер знакомый и сладкий, И за мостом летит на меня Всадника длань в железной перчатке И два копыта его коня. Верной твердынею православья Врезан Исакий в вышине, Там отслужу молебен о здравьи Машеньки и панихиду по мне. И всё ж навеки сердце угрюмо, И трудно дышать, и больно жить… Машенька, я никогда не думал, Что можно так любить и грустить.

А в пресечката – дървена ограда, дом с три прозореца, сив тревен кът... Спрете, ватмане, спрете веднага вагона! Машенка, ти тук живееше и пееше, килим тъчеше за мене, жениха, къде е сега гласът ти, снагата къде е, може ли вече да си умряла! Как само стенеше в светлата стая, а аз с напудрена коса, отивах да се представя на Императрицата и никога вече не те видях. Разбрах сега: свободата ни е само отгоре струяща светлина, хора и сенки стоят пред входа на зоологическата градина от планети. И веднага вятър, познат и сладък, и зад моста лети към мене на конник дланта в ръкавица желязна и двете копита на неговия кон. Като вярна крепост православна в небесната е врязан Исакий, там ще отслужа молебен здравето на Машенка и за мене панихида. И все пак завинаги сърцето е мрачно, и трудно се диша, и с болка се живее... Машенка, никога не съм мислил, че може така да обичам и да съм тъжен.

Много трудно е да си представим у Гумильов, майстора на формата, такава непосредствена, чиста, детска като че ли неумела интонация, такива абсолютно непосредствени стихове. За какво става дума тук, какво общо има „Капитанската дъщеря“? Това е очевидно още едно напомняне за една руска революция, макар и неуспешна, за опита на Пугачов и за любовта, която се оказала заложница на страшните исторически промени. Само у Пушкин оцеляват и Гриньов, и Маша, докато тук загиват: „Нима си мъртва!“ и „панихида за мене“. Колкото и да поръчва молебен за здравето на Машенка, е ясно, че тя не е жива, и затова – „Машенка, никога не съм мислил, че може така да обичам и да съм тъжен.“. Това е любовта, това е личността, която е станала жертва на необратимите, катастрофални обществени промени.

Наистина после, както ми се струва, всичко се възстановява. Империята се изгражда наново и не случайно „Като вярна крепост православна в небесната е врязан Исакий“, не случайно „на конник дланта в ръкавица желязна и двете копита на неговия кон“ се устремяват, в края на краищата, към героя. Всички революции завършват с установяване на предишния ред, а предишният живот вече не може да бъде върнат. Трамваят е отминал, от него не е останало нищо, а животът си е отишъл. Такъв, струва ми се, е вътрешният сюжет на това стихотворение.

Гибелта на Гумильов, на пръв поглед случайна, е всъщност може би (има и такава версия) предопределена от това, че е бил по съдбоносен начин несъвместим със съветската власт. Ако не беше загинал така, щеше да е по друг начин. Но на мене кой знае защо ми се струва, че Гумильов, разтваряйки се в кръвта на съветската поезия и навлизайки в нея чрез Тихонов и Симонов, е бил всъщност поет на истинската съветска утопия, онази утопия за бъдещето, която някои идеалисти сред болшевиките имали предвид.

За съжаление, по трагично стечение на обстоятелствата се случило така, че и самата революция била смазана в първите си месеци; руската революция се превърнала в терор, а не в свобода. С този терор Гумильов бил безусловно несъвместим, въпреки че наследството на „Шатра“, книга за сбогуването със света, за радостните спомени от странстванията, остава по някакъв начин в съветската поезия с някаква случайна нотка. Съветската поезия мечтаела винаги за герои, за конквистадори, за усвояване на нови земи. Поне в това отношение поетическото безсмъртие на Гумильов му било дарено.

Ако Гумильов беше оцелял, какво щеше да пише?

Струва ми се, че пътят на Гумильов e следният, както сам казва:

                                                     

Но в мире есть иные области, Луной мучительной томимы. Для высшей силы, высшей доблести Они навек недостижимы.

„Но в света има други области, от мъчителна Луна измъчвани. За висшата сила, за висшата доблест те завинаги остават недостъпни.“

Пътят му водел към метафизиката. Затова си мисля, че Гумильов е щял да пише предимно за чекмеджето нещо в духа на Даниил Андреев, нещо мистично. Външно, струва ми се, е можел да стане един от изследователите на руската Средна Азия. Да се оттегли там, където Луговской написа вдъхновеното, разбира се, именно от него „На болшевиките от пустинята и пролетта“. Външният му живот, мисля, е щял да бъде изпълнен със странствания из съветските покрайнини, а вътрешният – с писане на текстове, непредназначени за публикуване. Щял е да се прослави като полярен или азиатски изследовател и е щял да доживее до седемдесетте години. През седемдесетте архивите му щяха да бъдат отворени и ние щяхме да видим най-великия, най-важния поет на епохата. Ето така, струва ми се, е щяло да бъде. Утопия за продължения живот на Гумильов има в романа на Успенски и Лазарчук „Погледни в очите на чудовищата“. Там има един прекрасен епизод, в който убива Жданов, отмъщавайки му за Ахматова. Нещо такова е можело да се случи.

(Следва)