ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ИВАН КАТАЕВ, „ЛЕНИНГРАДСКОТО ШОСЕ“ (1933 г.)

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА

1900 г. – 1910 г. - ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“ / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“

1910 г. – 1920 г. - НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“

1920 г. – 1930 г. - ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“ / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

1930 г. – 1940 г. - МАРИЕТА ШАГИНЯН, „ХИДРОЦЕНТРАЛА“ / ИЛЯ ИЛФ И ЕВГЕНИЙ ПЕТРОВ, „ЗЛАТНИЯТ ТЕЛЕЦ“ / АНДРЕЙ ПЛАТОНОВ, „ОТ ПОЛЗА“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1930‑те

ИВАН КАТАЕВ

„ЛЕНИНГРАДСКОТО ШОСЕ“, 1933 г.

Да започнем разговора за 1933 година, за повестта на Иван Катаев „Ленинградското шосе“. Доста неочаквано е, че избрахме за елитната, златна стотица повестта на Катаев (подчертавам – на Иван Катаев, а не на Валентин). За това има две причини. Първо, това е наистина много добра повест. Второ, старая се все пак да не говоря за онова, което е широко известно. Вече отнесохме известни упреци за това, че при нас 1927 година, да речем, не е отбелязана със „Завист“. И наистина, „Завист“ на Олеша е един от ключовите текстове, но аз запазвам Олеша за 1965 година, за посмъртната публикация на най-голямата му книга „Нито ден без ред“, която започва да се нарича после „Прощална книга“. Струва ми се важно да поговорим за нея. Старая се да говоря все пак за неща, които не са в момента център на вниманието.

Не съм завистлив човек, още повече че в съдбата на Иван Катаев няма на какво толкова да се завижда. Той е писател, репресиран и разстрелян като повечето талантливи прозаици през 30-те години. Поетите понякога успявали да оцелеят или чрез мълчание, или защото Сталин все пак разбирал нещичко от поезия. Но косата на смъртта косяла безотказно и поетите. За прозаиците обаче, особено за такива като „перевалците“ (през 20-те и 30-те години групата „Перевал“ се опитва да запази известен идеологически неутралитет) не се очертавало, разбира се, нищо добро. И все пак, макар че в съдбата на Катаев няма за какво да се завижда, четох „Ленинградското шосе“ с изгаряща завист просто защото такава проза няма отдавна. В известен смисъл смятам Иван Катаев за предтеча на Трифонов. Бъдещите трифоновски подтекстове, образът на Москва, който е ключов за литературата от 60-те и 70-те години – всичко е катаевско. Точно за това ще си поговорим сега.

Изобщо цялата проза от 30-те години се разделя ясно на две групи. Първата, по-голямата част, е радостно възпяване на социалистическото строителство. За кого говорим преди всичко? Разбира се, за Гросман. Макар че през тези години Гросман пише разтърсващия разказ „В град Бердичев“, у него присъства все пак една доста ясна идея, изстрадана и напълно искрена, че новият свят и изграждането на новия живот са благодатна и прекрасна тема за литературата, че новите хора са вече факт. В недовършения си роман „Степан Колчугин“ той също описва пролетариата като движеща сила на революцията. И, за бога, вярва искрено във всичко това. Тук спада и – колкото и да е тъжно да се признае – разказът на Бабел „Нефт“, в който е представен сладникавия и стоящ много под нивото на таланта на Бабел образ на жена от нов тип, която работи в изследователската сфера, в геоложките проучвания, планира колко нефт ще добие Русия, чертае грандиозни планове и решава същевременно личния живот на своята приятелка. Това са общо взето образи на победители и покорители на новия свят. Целият руски производствен роман в диапазона от „Хидроцентрала“ до „Ден втори“ разработва същата тема. Има и втора група литератори – това са хора, които по-скоро съжаляват горчиво за случващото се или най-малкото разбират, че родилните петна и родовите черти на Русия не са изчезнали, че вместо индустриализация ще настъпи гибел. Това е преди всичко Платонов, който разбрал много бързо, че всичко свършва в един изкоп, това е Леонид Леонов, който в романа си „Скутаревский“ и особено в „Пътят към океана“ успява да покаже утопичността, невъзможността на това строителство. Това е Пилняк, който доста ясно показва, че всичко се връща към старата матрица. Иначе казано, това са хора, които не вярват в тази новост. Иван (непрекъснато подчертавам това, защото Валентин е далече по-известен) Катаев заема в този свят съвсем особено място. Той съжалява искрено и съчувства на онези, които не се вписват в новата матрица. Не може да се каже, че симпатизирал на строителите на новия свят или че го обичал. Но най-важното е, че е възхитен от мащаба на случващото се, от страната, която може да си позволи подобен размах.

Иван Катаев

Вечният въпрос е на чия страна е Катаев в „Ленинградското шосе“: на страната на старците ли, които загиват? На страната на разкулачените или църковниците? Не, в неговата книга те са доста непривлекателни, жалки хорица. На страната на новите хора ли, като децата на Сава Пантелеев, които са дошли да го погребат? Ами не, те са скандалджии, искат да арестуват всички, те са душевно празни, лишени от милосърдие. И макар че са весели, жизнерадостни и отлични професионалисти, подобни хора не могат да бъдат провъзгласени за нормална алтернатива. Тогава на чия страна е? Ами на Ленинградското шосе. Той е за това, което се получава като резултат. Той е за онази пирамида, която всички тези хора издигат от своите тела, за онази грандиозна картина, която се получава накрая.

Финалът на „Ленинградското шосе“ е внезапно тристранно описание, несвързано по никакъв начин с повествованието и откъснато от него – първо на Ленинградския проспект, след това на стадион „Динамо“, после на Червения площад, цяла гигантска магистрала, пресичаща Москва, преминаваща от Червения площад през „Тверская-Ямская“, през бъдещия площад „Маяковский“ (тогава все още „Кудринский“), изцяло през „Триумфална“, през стадион „Динамо“, където приветстват на крак пристигнали там турци. Тя завършва с мирните московски покрайнини, където са погребали току-що стария майстор. Този път, това шосе е отговорът, великата картина, в която се подрежда всичко заедно с нашите житейски съдби и в нея е тяхното оправдание. Мнозина питали какво означава московският пейзаж във финала на „Дългото сбогуване“. Какво иска да каже Трифонов с този образ, явно позовавайки се на Катаев: „А Москва отива все по-напред, през околовръстната линия, през овразите, полята, издига кула след кула, каменни планини с милиони светещи прозорци, разкрива древни глини, забива там исполински циментови тръби, зарива изкопи, събаря, извисява, залива с асфалт, унищожава без следа, а сутрин по метростанциите и автобусните спирки има гъмжило от хора, с всяка година все по-гъсто. Ляля се чуди: „Откъде толкова народ? Дали са прииждащи, или са пораснали децата?“ С тази фраза – огромна, разпростряна на няколко реда, както винаги при Трифонов, завършва повестта. Какво иска да каже с това? Каква е тази амбивалентност? На чия страна е истината: на Ляля, на Ребров, на чия? А истината е на страната на Москва, която се носи напред, на страната на онази пирамида, която се гради от кости. Това е един много нестандартен, неприличащ на нищо друго извод, но той е взет от Катаев. Мисля, че това е единствено възможният вариант.

Ето какво пише Катаев за семейството на починалия Сава Пантелеев. Сава Пантелеев е почти седемдесетгодишен обитател на къща в тогавашните покрайнини на Москва (днес „Сокол“ – един съвсем престижен жилищен квартал). Той дава половината къща под наем, децата му са поели по своя път, а самият той непрекъснато купува от вехтошаря някакви вехтории и ги поправя. В ръцете му, както у героя на Платонов от „Произходът на майстора“, има „способност за всякакъв занаят“, обича много да потяга и ремонтира всичко. Но проблемът е там, че понеже като цяло той е човек незавършен, същински неудачник, дори и тези поправени неща работят много зле. Цялата къща е задръстена с някакви уродливи вещи, истински изчадия на това семейство, часовниците вървят неточно. Единственият що-годе приличен артефакт в дома е една също толкова чудовищно уродлива порцеланова фигурка, купена някога през 20-те години, която по чудо се е местела заедно със семейството и е оцеляла при всичките му премествания. Обърнете внимание с какъв правилен и чист език, за прозата от 30-те години това е рядкост, тя цялата е или орнаментална, или нарочно ръбата, както е при Гладков, или пък съвсем непоносимо рустикална, както е при Панфьоров, той описва това семейство:

„И всички, които се бяха събрали тук, произхождаха от онзи, който лежеше там, и пазеха несъмнена прилика с него: тези меко очертани, розовеещи бузи с онези, наболите, жълтите, изпъкналите, светещи чела с онова със застиналите бръчки по дебелата кожа.

Този, който беше дал на света толкова животи, който ги беше заченал в нищета и алкохол, беше свършил. А те, младите, продължаваха: разхождаха се насам-натам, въздишаха, остроумничеха крадешком.

Това беше здраво руско работническо семейство от Западния край, семейство, преживяло със своя народ и своята класа всички велики промени и сътресения от последните две десетилетия. Годината хиляда деветстотин и петнадесета го изтръгна от усвоената почва и, след като му сложи задълго печата на бежанско, го прогони в каруци и товарни вагони през цялата буреносно притъмняла равнина, за да го захвърли в едно брашнено и без пътища градче на брега на Волга. Разпиляло по пътя цялата си дървена, парцалена и глинена покъщнина, семейството изнесе от Запада само склонността към спретнатост, мъчителна за настъпилите времена, само лекото дистанцирано „вие“ към родителите и навика да дават децата едно след друго в градското училище. Докато бащата приспособяваше уменията си на кожар към хода на парната мелница за булгур, докато по-големият син возеше военни товари по Сизрано-Вяземската железница, а вторият, преместил се в Москва, поправяше очуканите фармани и блерио в завод „Дукс“, двете дъщери с подкрепата на бежанската благотворителност завършваха образованието си, а най-малката растеше. Есенните бури на деветстотин и седемнадесета и месеците, полетели след тях, разпиляха още по-далече двамата синове; първите смислени и дълги писма бяха получени от единия край Казан, от втория – от щаба на Южната завеса; на последния син, връстник на революцията, беше отредено нелеко ранно детство. Гражданската война, стиховете, младежкият съюз, свободата на откритите, безкрайни пътища разделиха със семейството и по-голямата дъщеря; оттогава тя повече не живееше у дома. А и самият дом скоро се вдигна за втори път от своето място. Двадесет и първа година, лъхвайки страшно от Заволжието с азиатска беда, откъсна семейството от котвата и го захвърли тук, в подножието на Москва, в крайградската махала, където Сергей, вече демобилизиран по това време, взе под наем на името на баща си същата тази къщурка. Настъпи щастлив общоруски миг на завръщания, срещи, отдих, освестяване; и Пантелееви се събраха тук всички наведнъж под един покрив, и дори щурата Александра, тогава в шинел, препасан с колан, се отби за кратко. Но се срещнаха само за да се разделят отново – окончателно, навеки, откъсвани един от друг вече не толкова от верстите, колкото от разминаването на съдбите им. Старите останаха с двете най-малки деца, после прибраха и внучката и живееха така със заплатата на Сава като заводски пазач, последните две години с пенсията, от даване на стаи под наем, със случайните червонци от порасналите деца, живееха плахо и безшумно.“

Тези две, а сега вече и три поколения на семейството са противоположни, безусловно, по своя вектор, макар че всички приличат на Сава Пантелеев. По какво си приличат? По вечната, страшна незавършеност на съдбата. Това е важна особеност, която се промъква някак си там у Катаев. Той през цялото време дава да се разбере, че децата на Пантелееви, които уж са се вписали толкова успешно в света, също носят фатален дефект.

Александра – поетеса и агитаторка, сега журналистка, е оставила внучката на старците и все не може да си намери мъж според нравa си. За другите е ясно, че и женитбите им са нетрайни, и в тяхната заетост се усеща също някакъв фалш и самонавиване, в техния номадски живот – липса на уют и опора. На погребението пристига колар, който позна Пантелеев от предишния му живот и се оказва бивш кулак, а те искат веднага да го пипнат и да го предадат на ГПУ. Това желание също идва от някаква вътрешна, страшна непълноценност. У Сава всяка работа спори в ръцете му, а междувременно след това не работи нищо, както и те не са се вписали докрай в новия живот. Във всичко има фатална щета, недостиг. В какво се състои той? Вероятно в това, че както на Сава, така и на тях им е присъдено едно страшно вродено уродство, една страшна вродена непълнота. Това е вроденото чувство за собствена неправота, липсата на собствено достойнство. Затова този дом е без котва, затова с тях може да се направи всичко, каквото човек пожелае.

Строго казано, защо умира Сава? Той дава стая под наем на един куплетист, който се изявява под псевдонима Адолф Могъщия. В действителност той е бездарник, пошъл човек. Навикал се на Сава, заплашил го да го изобличи, да го даде под съд и отказал да плати. Сава, вместо да го изхвърли по стълбите, умира от страх през нощта.

Всички тези хора се веят по света точно защото нямат корен, нямат котва, нямат самоутвърденост, някаква здрава основа. В това е и трагедията, че се носят из цяла Русия и не се пускат никъде корени. Усвояват непрекъснато за момент нови пространства. Всички деца на Пантелеев са заети с усвояването на нови земи, със строителството на заводи, но е ясно, че земите няма да са техни. Те не са стопани на нищо, в това е целият им кошмар. Единственото нещо в случая, което е трайно и стабилно, е Ленинградското шосе, което се простира в безкрайността и поглъща в себе си всичките тези съдби.

Възниква естественият въпрос: ако повестта на Иван Катаев е до такава степен безоценъчна и неутрална, ако съдържа предимно доста обективни данни и е съвършено аполитична, защо пострадал авторът?

Катаев е „перевалец“, а не раповец, спътник в пътуването, както се казвало тогава. Първо, „перевалците“ в масовия случай, начело със своя теоретик Воронский, били под подозрение от страна на съветската власт, защото представлявали организирана група. При съветската власт е по-добре да не принадлежиш към никакви групи, всяка група е вече зародиш на съпротива.

Затова Воронский не успял да види издадена своята най-добра книга – биографията на Гогол, затова и Катаев, още от 30-те години, от публикуването на разказа „Мляко“, бил подложен на яростна критика, главно заради християнски мотиви, за реабилитация на църквата, въпреки че там няма нищо подобно. Дори в „Ленинградското шосе“ живеещият край църквата бивш безпризорник е един от най-неприятните герои.

Проблемът е очевидно в това, че у Катаев – и критиката го е усещала безпогрешно – имало много истинска, дълбока, неизмислена човечност. Хуманизмът, който се съдържа в творчеството му, е точно това, което отблъсквало идеологическата критика. Катаев не е готов да пожертва човека в името на най-великите грандиозни промени.

Разбирате ли, както раповците имали един вид антиусет и провъзгласявали за правилно всичко най-бездарно: колкото по-бездарен е един автор, толкова е по-правилен, без значение какъв е произходът му, точно такъв усет за талантливото имала и погромната критика от 30-те години. Катаев просто пише много добре. Това е наистина е рядко явление: плътна, икономична, чиста реч без диалектизми, без новоговор. Ето затова, за повестите „Съпруга“, „Поет“ и „Сърце“ не го обичали, за това, че пише толкова удивително чисти неща. Странно е например, че за него не се е застъпил дори Горкий, който се застъпвал за всички. Защо? Вероятно защото Горкий – той, между другото, разлюбил и Леонов през тридесетте години – не обичал да се застъпва за онези, които пишат по-добре от него.

Ето защо този полузабравен писател преживял своето второ раждане през шестдесетте години, когато съпругата му, която спасила героично неговото име и неговите ръкописи, и между другото, също е добра поетеса, започнала да публикува повестите му. Тогава се чувало гръмко името на другия Катаев – Валентин, който творял вече в духа на мовизма, затова у мнозина, както и у мене навремето, сборникът с творби на Иван Катаев се озовал по погрешка. Но едва след като попадна у мене, осъзнах, че неговият велик съименник му отстъпва много по вроден талант.

Когато днес нашият личен живот ни се струва безсмислен (а той, разбира се, особено в такава променяща се страна, няма някакъв особен смисъл), можем да си помислим по катаевски, че все пак след нас остава онзи пейзаж, който сме създали. Този пейзаж някога, ако не достави эстетическа наслада на зрителя, поне ще разкаже много за нас. От всичко остава Ленинградското шосе и това, най-общо казано, не е най-мрачният извод.

Не е ли Иван Катаев роднина на Валентин Катаев и брат му Евгений Петров?

Не, между тях няма никаква роднинска връзка. За сметка на това бил първи братовчед на великия математик академик Колмогоров. Колкото и странно да е, когато станало въпрос за неговата реабилитация, най-много се застъпили за Катаев математиците. Трябва да отбележим също, че самият той имал (което вероятно също го погубило) изключително много връзки. Лично бил необичайно привлекателна фигура, с много хора дружал, познавали го мнозина. Бил един от центровете на руския литературен живот.

Не може да се каже, че бил влиятелен, но хората се вслушвали много в неговото мнение, в думите му и в критиката му, не на последно място и защото бил един от създателите на „Литературен вестник“ („Литературная газета“). Както си спомняте, той бил основан от Делвиг през 1831 година, но го възобновил Катаев след Първия конгреса на писателите. В „Литературен вестник“ той бил един от най-добрите, най-безпристрастните редактори. Там публикувал наистина добри неща. Ние, разбира се, сме длъжни да си припомним тази негова роля, особено като имаме предвид ужаса, в който се е превърнал „Литературен весник“ днес.“

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / КАК ТРЯБВА ДА СЕ ЖИВЕЕ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА / БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ / БОРИС ПЪРВИ, КРАЛЯТ НА АНДОРА / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 1. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ СТРАСТ / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 2. ЕТНОГРАФСКО КРИМИНАЛЕ / БЪРЗАЙКИ ДА ПРАВИМ ДОБРО

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

КАК ТРЯБВА ДА СЕ ЖИВЕЕ

На юношата, който обмисля живота си и решава по чий пример да го изгради, ще кажа без да се замисля: не го изграждай като другаря Дзержински. А го изгради като Василий Ерошенко.

Вие най-вероятно не сте чували това име, но в Япония го знае всяко по-малко или повече начетено дете.

За сравнение (в Яндекс и в японския Yahoo):

Съдбата поставила от самото начало този човек в невъзможно тежки условия. Както биха казали днес, нямал никакъв шанс за житейски успех.

Паднала му се епоха от онези, за които се казва: „времената не се избират, в тях се живее и се умира“ (предимно второто). Краят на XIX и началото на XX век. Затънтена руска провинция, селска (тоест сива, депресивна) среда. На четиригодишна възраст момчето се разболяло тежко и ослепяло завинаги. По-късно ще каже: „Смътно помня само четири неща: небето, гълъбите, църквата, на която живееха, и лицето на моята майка.“ С този визуален спомен за света живее оттам нататък.

Какво може да направи с такива първоначални дадености? Да се самосъжалява, да мрази всички наоколо, да проси милостиня, да я изпива в кръчмата, а когато започне Гражданската война и спрат да му дават милостиня, да свърши в канавката.

Василий Ерошенко се разпоредил с живота си по друг начин.

В приюта за слепи деца искали да го научат на кошничарство и правене на четки, за да може недъгавият поне да изкарва някак си парче хляб, но Вася предпочел да учи музика. Свирел на китара, после усвоил цигулката. Пораснал и започнал да свири в оркестъра на прочутия московски ресторант „Якор“. На слепия цигулар разказали, че в Лондон има Музикална академия с отдел за незрящи. Но как да стигне дотам, с какво да плати обучението си, от какво да се издържа? Недостижима мечта.

Мечтите се въплъщават в живота от хора, които не униват, а живеят пълноценно, интересуват се от интересни неща, не се плашат от недостижимото, а щом го постигнат, започват да мечтаят за нещо ново. Точно така живеел и Ерошенко.

Вместо да мрънка и да трупа сто години пари за учение в чужбина, Ерошенко се отдал изцяло на едно ново увлечение – запалил се по идеята за световния език есперанто. Научил го, сприятелил се с есперантисти, които по онова време били нещо като международна организация от фенове. Оказало се, че във всички страни есперантистите имат свои хора, всички си помагат един на друг и през 1912 година 22-годишният Василий заминал за Лондон. Есперантистите щели да го предават от страна в страна като щафетна палка. На този човек винаги, през целия му живот щели да помагат онези, които обичат новото (и да му пречат тези, които се страхуват от него).

Ерошенко като млад

Изглеждало, че мечтата му се е сбъднала. Но в Лондон музикантът есперантист научил, че в далечната страна Япония слепите се ползват открай време с привилегии: владеят специалното изкуство на масажа и се смятат за идеално пригодни да свирят на старинни струнни инструменти като шамисена. Освен това Василий се влюбил в мъдростта на Изтока, изчел куп свещени будистки книги (с пръсти, как иначе). Интересът му не бил религиозен, а интелектуален. Ерошенко не вярвал в Бога, а само в себе си и в добрите хора.

С дама с кимоно

През 1914 година бил вече е в Токио. Учи в Училището за слепи едновременно четири специалности: музика, медицина, психология и литература, без да броим всякакви приложни дреболии като масаж или моделиране. Усвоява акупунктурата. Японски език научава също с помощта на игла – боде звученето на думите върху картончета. Този човек притежавал някаква феноменална лингвистична дарба, през живота си ще научи не по-малко от двадесет езика, включително китайски, пали, пущу, бирмански, туркменски, чукотски… Колкото и фантастично да звучи това за мене, япониста, след като живее в Токио по-малко от две години, Ерошенко започва да пише и да публикува в списания приказки на японски език. Тези произведения и днес се смятат в Япония за класика на детската литература.

Ако си мислите, че младият човек със завинаги затворените очи не правил нищо друго, освен да учи нови неща, то се лъжете. Той живеел пълноценен живот във всичките му измерения. Преживял например тежка любовна драма.

Ерошенко винаги, във всяка страна, се сприятелявал с изтъкнати личности. Както е известно, ярките личности се привличат. През 10-те години на XX век в Япония, както и навсякъде другаде, най-ярки фигури били интелектуалците с леви убеждения – предимно анархистки. Ерошенко се влюбил силно в една анархистка (на име Ичико Камичика).

Мисля си, че любовта на слепия човек трябва да е по-зряща от обикновената, която твърде много се фиксира върху външността. Ичико Камичика била една от най-интересните японки на XX век. Смела, вярваща в светлото бъдеще, тя ще стане по-късно депутат в парламента (от левицата, разбира се), през 50-те години ще извоюва забрана на проституцията и ще доживее почти до стогодишна възраст. Но през 1916 година била млада и страстна. Обичала не слепия есперантист, а красивия анархист Сакае Осуги. Той пък обичал съвсем друго момиче (също анархистка) – Ное Ито.

Анархистки страсти: Ичико, Сакае и Ное

Любовният четириъгълник не довел до нищо добро. Ичико намушкала неверника с нож и влязла в затвора. Сакае Осуги оцелял, но няколко години по-късно жандармите убили него и Ное…

А Василий Ерошенко, още преди всички тези печални събития, заминал с разбито сърце отвъд морето. За Япония той ще каже: „Твърде малко земя и твърде много щастие“. (Формулировка, над която дълго размишлявах. Твърде много щастие? Може би.)

Когато говориш за Василий Ерошенко, направо започваш да се задъхваш. Този човек живял на света едва 62 години, а сякаш побрал в тях десет живота. Няма да преразказвам всичко – ще стане много дълго.

Но няма как да не опиша втората половина на тези странствания. Като бил навсякъде и опитал всичко (макар че не видял нищо), Ерошенко се върнал в Русия, която към онзи момент вече станала съветска. И нали бил писател на приказки, нямало как да не се увлече по комунистическата идея. Суровата Родина приела разказвача в стоманените си обятия и повече не го пуснала. Това как един свободен човек живял в несвободна страна, е съвсем отделен сюжет. Около него изтребвали постепенно всички интересни хора: идеалистичните борци за светло бъдеще, есперантистите, пътешествениците, алпинистите. Останали само неинтересните и онези, които се маскирали като неинтересни. Ерошенко оцелял по чудо, благодарение само на инвалидността си (но, разбира се, го разкарвали порядъчно по разпити).

Той продължавал обаче да търси новото, дори и затворен зад Желязната завеса. Живял на Чукотка, където усвоил местния език, научил се да управлява шейна слепешката и да ловува по слух (не зная наистина как става това). Живял в Туркмения, където разработил туркменски вариант на брайловата азбука. Преподавал на незрящи деца – първоначално в Кушка, а после в Ташкент.

Когато научил, че е смъртно болен, се отправил на прощално пътешествие из страната и успял да осъществи още една своя отдавнашна мечта – да поброди из якутската тайга.

Паметникът на В. Я. Ерошенко в село Обуховка, Белгородска област

Върнал се да умре в родното си село, където видял някога небето с гълъбите. Записките и архивите му изчезнали, иззети от компетентните органи по време на многобройните дознания. В родния му край забравили Василий Ерошенко, а общо взето никога и не го знаели. Спомнили си за него едва посмъртно, след много години.

Но ето какво ще ви кажа. Когато ме налегнат черни мисли – да речем, животът не ми харесва или имам дребни здравословни проблеми, – се сещам за Василий Ерошенко и ми става срамно.

(Следва)

КАК АВСТРАЛИЯ ОБЯВИ ВОЙНА НА ПТИЦИТЕ ЕМУ И ЗАГУБИ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На герба на Австралия щитът се държи от две животни — кенгуру и ему. През 1932 г. страната обявила война на едното от тях. А войната била почти истинска: кадрови военни, картечници, армейска отчетност. И практически Австралия загубила войната.

Двадесет хиляди гости от равнините

Всичко започнало с пшеницата. След Първата световна война държавата разпределила ветераните по ферми в Западна Австралия. Ето ти парче земя на края на пустинята — оправяй се. Но към 1932 г. Налетяла Депресията, цените на зърното се сринали, а обещаните субсидии така и не дошли. А през октомври в полетата на окръг Кемпиън дошли гости — около 20 хиляди птици ему от вътрешните равнини. В край, където дори дърветата могат да жилят, е трудно да изненадаш някой фермер. Но птицата, висока близо два метра, която изяжда посевите и троши оградите, успяла да направи това. Като добавка през дупките след тях се промъквали зайци, а заекът в Австралия е съвсем отделна сложна история.

Фермерите били ветерани от окопите и знаели добре какво прави една картечница с настъпващата пехота. Затова поискали от правителството именно картечници. Министърът на отбраната Джордж Пиърс дал неочаквано зелена светлина. На фронта заминал майор Мередит от Кралската австралийска артилерия, сержант Макмъри и канонирът О'Халоран. Дали им две картечници „Люис“ и десет хиляди патрона.

На 2 ноември армията се натъкнала на първите петдесетина птици ему. Птиците се разпръснали ветрилообразно и под откосите попаднали единици. На 4 ноември Мередит поставил засада край един бент — срещу дулата излезли над хиляда птици наведнъж. Фронтална атака в плътна маса, мечтата на всеки картечар от Сома. Само че картечницата засякла след една дузина убити. Останалите хиляда се обърнали и отишли да си дояждат пшеницата.

Било решено птиците да бъдат преследвани с камиони и да се стреля в движение. Не се получило: птиците ему бягат с близо петдесет километра в час, а натоварен камион се движи едва по пресечена местност. Освен това по бабуните картечарят се тресял толкова силно, че по време на цялото преследване не успявал да произведе нито един изстрел.

Партизанската тактика на птиците ему

Орнитологът Доминик Сервенти обяснил случващото се с военна теория: „Командването на птиците ему явно наредило да се предприеме партизанска тактика: тромавата армия се разпръснала на безброй малки отряди и използването на бойна техника станало неикономично“. Като оставим иронията настрана, всичко се случило точно така. Иначе казано, ятата се разделяли, държали се на разстояние и продължавали да ядат посевите.

На 8 ноември войската била отзована. Равносметката за седмицата: изстреляни 2500 патрона, убити „от 50 до 500“. Армията не успяла да ги преброи точно. В парламента попитали дали на участниците ще бъдат връчени медали. Но фермерите натиснали и четири дни по-късно кампанията била подновена.

Вторият опит продължил един месец. На 10 декември Мередит бил отзован окончателно. В доклада било отчетено: 986 убити птици, 9860 патрона, точно по десет на едно ему. Разбира се, че е трудно да се повярва на счетоводство с толкова кръгли числа. Майорът се изказал за противника почти с нежност: „Издържат на картечен огън като танкове“. Нямало човешки жертви — ако не броим репутацията.

Повече не дади картечници и армия на фермерите. А те молели за това още три пъти: през 1934 г., 1943 г. и 1948 г. Проработило друго — награди за убити птици и стабилни огради. Само за половин година през 1934 г. фермерите получили 57 034 награди. Без артилерия работата потръгнала доста по-бодро.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ИКОНОМИКА / ДЖЕЙМС ХЕКМАН

Джеймс Хекман (James Heckman)

19 април 1944 г.

Икономика (заедно с Даниъл Макфадън)

(За разработването на теория и методи за анализ на селективни извадки)

Джеймс Джоузеф Хекман (James Joseph Heckman) е изключителен американски икономист и нобелов лауреат, чиито новаторски изследвания в областта на иконометрията и микроикономиката променят фундаментално начина, по който учените и политиците анализират човешкото поведение, пазара на труда и социалните политики.

Роден е на 19 април 1944 г. в Чикаго, Илинойс, САЩ. Завършва бакалавърска степен по математика в колежа „Колод“ през 1965 г., а по-късно защитава докторска степен в Принстънския университет през 1971 г. Дългогодишен преподавател и изследовател, понастоящем професор по икономика в Чикажкия университет и директор на Центъра за изследване на икономиката на човешкото развитие.

Джеймс Хекман е удостоен с Нобелова награда за икономика заедно с Даниел Макфадън през 2000 година. Наградата му е присъдена за разработването на теория и методи за анализ на селективни извадки и микроикономически данни. Преди неговата работа икономическите изследвания на пазара на труда често правят грешки, като анализирали само хората, които вече работят. Хекман разработва статистически методи, известни като Хекман корекция, които решават проблема с извадъчната селективност и позволяват на изследователите да правят точни и обективни изводи от реални данни.

В допълнение към иконометрията, Хекман има световно признати заслуги в икономиката на човешкото развитие и на ранното детско образование. Той доказва чрез емпирични данни, че инвестициите в ранното детско развитие, особено за деца в неравностойно положение, имат изключително висока възвръщаемост. Неговите изследвания показват, че както когнитивните, така и некогнитивните умения се формират най-рано в живота и предопределят бъдещия успех на индивида в образованието, доходите и здравето.

Освен Нобеловата награда, Хекман е носител на престижния медал „Джон Бейст Кларк“ от 1983 г., член е на Националната академия на науките на САЩ и е носител на множество други отличия. Неговият прагматичен подход доказва, че строгият математически анализ и дълбоката социална ангажираност могат да вървят успешно ръка за ръка.

Съставил: Claude Opus 5

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ПОСЛАНИЕ НА ЮДА

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ - ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ЕКСКУРС И ОТСТЪПЛЕНИЕ / ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ПЪРВО, ВТОРО И ТРЕТО ПОСЛАНИЕ НА ЙОАН

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ

ПОСЛАНИЕ НА ЮДА

Краткото, състоящо се само от една глава Послание на Юда, е подписано с името „Юда, брат на Яков“ (1:1). Обикновено носителят на често срещано име уточнява кой е чрез името на баща си. Посочването на брат вместо това показва, че авторът е имал несъмнено много известен брат. Както вече видяхме по-рано, Исус е имал братя на име Юда и Яков. Яков е по-известен, защото след възкресението на Христос бил водач на Ерусалимската църква. Авторът на посланието се нарича негов брат. Подразбира се, че по този начин нарича себе си и брат на Христос. Но както и в случая с Яков, Петър и Йоан, нямаме основание да смятаме, че истинският Юда е можел да пише, още повече на добър гръцки език. Подобно на останалите изброени, той принадлежал към низшите слоеве на обществото, бил обикновен занаятчия без образование и говорел на арамейски. Разбира се, не е могъл да получи сериозно образование, а още повече да овладее втори език до такава степен, че да пише качествени текстове на него. Поради това Посланието на Юда е най-вероятно псевдоепиграф.

ЕКСКУРС Ортодоксията и ереста в ранното християнство Някои от съборните послания, както видяхме, засягат по един или друг начин темата за лъжеучителството. Това ни води до въпроса за взаимоотношенията между ортодоксията и ереста в ранното християнство (скоро ще дам определения на тези термини). Християнството се отличавало съществено от другите религии на Древния свят, защото предметът на вярата в него имал огромно значение. Както говорихме вече по-рано, в езическите религии вярванията играели малка роля. Много по-голямо значение имало там как се отдава почит на боговете, като се принасят жертви и се отправят молитви. За християните всичко било различно. За тях имало само един Бог, а Исус е Негов Син, Който ни дал единствения път за спасение. Ако вярваш неправилно, си обречен. Но различните християни и християнски общини вярвали в различни неща, с което сме се сблъсквали вече неведнъж. Противниците на Павел, галатяните, твърдели, че е необходимо да се спазва Юдейският закон, за да бъдеш последовател на Исус. Същото мнение подкрепяли и някои по-късни юдействащи християни като ебионитите. Те се придържали към краен монотеизъм: има само един Бог. В резултат от това много от тях стигали до заключението, че Исус не може да бъде Бог. В противен случай би имало двама Богове, а не един. Противоположно учение предлагал Маркион, който смятал, че има двама Богове, а Исус бил до такава степен Бог, че изобщо не бил човек. Но какъв бил наистина? Човек ли бил, но не и Бог? Или Бог, но не и човек? А Бог един ли е все пак, или са двама? Имало и гностици, които вярвали не в един или двама богове, а в цяло множество. Те вярвали също, че този свят не е сътворен от висшето божество, а се появил в резултат от космическа катастрофа, случила се по вина на низши божества, и че този свят е затвор за божествените искри. Защо тези, които се придържали към разнообразни мнения, не можели да прочетат просто Новия завет и да разберат, че не са прави? Отговорът е очевиден: Новият завет не съществувал. Книгите, които в крайна сметка съставили Новия завет, били подбрани в резултат от тези спорове и събрани в свещения канон на църковните отци, които се опитвали да се борят с всички, изповядващи посочените различни вярвания (както и много други). Църковните отци твърдели, че всички посочени общини се заблуждават в една или друга степен. В същото време членовете на въпросните общини уверявали, че именно църковните отци са разбрали всичко погрешно, а техните възгледи водят началото си от Исус и Неговите ученици. И също имали текстове, които можели да го докажат – евангелия, които представяли ученията на гностиците, маркионитите и ебионитите, и били подписани с имената на апостолите. Откъде знаем, че всички тези учения са погрешни, а църковните отци били прави? В какво трябва да се вярва е в крайна сметка безспорно теологичен въпрос. А в тази книга не съм си поставял теологична цел да ви обяснявам в какво трябва да се вярва. Целта ми е, както писах в глава 1, да покажа как Библията може да се разбира от гледна точка на историята и литературата. Какво можем да кажем тогава за историческите взаимоотношения между различните подходи към християнството? Обикновено за това се говори като за взаимоотношения между ереста и ортодоксията в ранната църква. Термините се нуждаят от обяснение. Буквално „ортодоксия“ означава „правилно учение“, а „ерес“ – „избор“ (избор да не се вярва в правилното учение). Подобно разбиране на термините създава проблем за историците, защото историята не може да ни покаже колко са били боговете: един, двама или тридесет и шест. Това е въпрос към теолозите, а не към историците. Но историците могат да изследват историята на християнството и да кажат къде и кога кои възгледи са били основни и кои са надделели над останалите. Изследователите наричат ортодоксия учението на победителите в теологичните диспути не защото правотата им е безспорна, а защото точно тези хора победили и решили в какво да вярват християните. Ученията на победените (маркионити, гностици, ебионити и т.н.) се наричат ерес не защото били грешни. Наричат ги ерес, защото за заблудени ги смятали онези, чието учение привлякло в крайна сметка мнозинството от вярващите. Как се оформили исторически взаимоотношенията между ортодоксията и ереста? За по-голямата част от християнската история тези взаимоотношения описал първият голям историк на ранното християнство Евсевий. Евсевий, един от църковните отци, живял през IV в., написал десеттомен труд със заглавие „История на християнската църква“. Съчинението обхваща периода от времето на Исус до дните на Евсевий, тоест до началото на IV в. В текста се разглеждат множеството разновидности на християнската доктрина, съществували през първите векове от съществуването на християнската църква. Относно това разнообразие Евсевий се придържа към много ясно мнение. Той бил член на „ортодоксалната“ църква, която победила в диспутите. Затова Евсевий е убеден, че учението, признато за ортодоксално, било винаги доминираща доктрина на мнозинството и било винаги истинно. Исус проповядвал на Своите ученици „ортодоксалното“ учение. Те го предали на своите ученици, а те от своя страна на своите приемници и това предаване от поколение на поколение продължило 300 години. Ортодоксалното учение се състои в следното: има само един Бог; Исус, Неговият Син, съчетава пълноценно в Себе Си човешка и божествена природа; светът е създаден от истинския Бог; Юдейските писания са предсказали пришествието на Исус в света и т.н. Според Евсевий ересите възникнали тогава, когато в църкват проникнали упорити, подли и вдъхновени от дявола хора, които се опитали да изопачат нейното учение. Така било с юдействащите християни, с Маркион, с различните основоположници на гностицизма и много други. Но ортодоксията е истинското учение, което доминирало от самото начало. С „евсевианския“ подход към ереста и ортодоксията хората били съгласни в продължение на много векове, защото привържениците на доминиращото учение смазали онези, които се придържали към други възгледи, до времето, когато Рим приел християнството. За хората нямало нищо изненадващо в това, че техните теологични възгледи са преобладавали винаги и са били истински християнски още от самото зараждане на религията. Повечето хора в наше време също мислят по същия начин. Но изследователите се съмняват, че подобен опростен подход към взаимоотношенията между ортодоксията и ереста е коректен. През 1934 г. изтъкнатият германски изследовател Валтер Бауер написал важната книга „Ортодоксията и ереста в ранното християнство“. В нея поставил под съмнение възгледите на Евсевий и предложил различен подход. Според Бауер, ако се съди по изворите, най-ранната доктрина сред по-голямата част от християнския свят била обявена по-късно за ерес. Например в някои области на Сирия и Мала Азия най-ранното християнско учение било учението на Маркион, в Египет – гностицизмът и т.н. Членовете на тези общини се опитвали да привлекат колкото се може повече новопокръстени и да дадат решителен отпор на своите опоненти. Но именно онази форма на християнството, която била възприета в Рим, постигнала най-голям успех в опитите си да надделее над останалите. Католическата (тоест вселенската) църква била резултат от тази борба. И в крайна сметка се превърнала в Римокатолическа църква. През последните 80 години по тази тема са направени множество изследвания. Никой не смята, че Бауер е напълно прав. Изглежда, че грешил в много детайли. Но последните открития, като споменатата в 11-а глава библиотека от Наг Хамади, потвърждават, че основните тези на Бауер са очевидно верни. Ранното християнство било разнородно. В различните региони имало множество различни убеждения. Привържениците на всяко от тези убеждения смятали, че са прави и че именно тяхното учение са проповядвали Исус и апостолите. В крайна сметка надделяла една-единствена доктрина. Когато това станало, нейните последователи нарекли своето учение ортодоксално, а за другите доктрини заявили, че били еретични от самото начало. Впоследствие пренаписали историята на спора, за да изглежда така, сякаш техните убеждения са били винаги споделяни от мнозинството (именно в такъв дух писал и Евсевий). Повече от представителите на другите течения ортодоксите настоявали за важността на йерархията на духовенството, която би позволила да ръководят и да казват на хората в какво да вярват (това се вижда от Пастирските послания). Те изисквали единна форма на вероизповедание, която да въплъщава техните теологични убеждения (в наши дни например мнозина се придържат към два символа на вярата – Апостолския и Никейския). Освен това утвърдили библейския канон – книгите, за които се смятало, че са написани от апостолите, и които са потвърждавали възгледите, наречени ортодоксални (по-подробно за това в гл. 15).

В книгата се говори за лъжеучители, които проникнали в християнската община (1:3–4). Авторът твърди, че отхвърлили Христос, но не е ясно как е възможно това, след като лъжеучителите принадлежали към християнската църква. Възможно е авторът, подобно на автора на Посланията на Йоан, да е смятал, че всеки, който вярва в нещо съществено различно от него, не е истински християнин.

Повечето нападки на автора са свързани с разпътството на лъжеучителите и неправедния им начин на живот. Те се държат като „безсловесни животни“ (1:10), „нечестиви [са] във всичките си дела“ (1:15), те са „роптатели, ... чиито уста говорят надути думи; и са лицеприемци заради облага“ (1:16). Те „блудстват и налитат на друга плът“ (1:5–7) като жителите на Содом и Гомора. От тези нападки е трудно да се разбере какво учение са проповядвали тези хора: в обвиненията не се казва почти нищо по същество. Казва се само, че са „безводни облаци, от ветрове разнасяни; есенни дървета, безплодни, дваж умрели, изкоренени; свирепи морски вълни, които изхвърлят своите срамотии; блуждаещи звезди, за които е запазен мракът на тъмнината навеки“ (1:12–13).

Във всеки случай авторът усеща, че от тези хора, „които нямат дух“, произтича опасност за неговата община. Лъжеучителите, според него, трябва да разберат какво се случва с онези, които се противопоставят на Господа и отклоняват от пътя Неговите хора. За такива е опасно да се изправят пред Божия съд, където те, „подложени на наказанието на вечния огън“, ще бъдат „дадени за пример“ (1:7).

Невъзможно е да се установи кога точно е написана книгата. Изследователите я датират приблизително към края на I век.

(Следва)

ВЛАДИМИР ВИСОЦКИЙ / „ДЕЛФИНИ И ОТКАЧАЛКИ“ (ЗАПИСКИ НА ЕДИН ЛУД или ЖИВОТ БЕЗ СЪН) - 7

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК: 1 / 2 / 3 / 4 / 5 / 6

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: ТУК

7.

Сега пак ще ми бият проклетите инжекции. Докторе, заклевам ви! От тях се става... само в ръката... какво? Боже! Нима съм победил?! Ще ми слагат инсулин, за да ям и да спя по-добре. Не искам да спя! Живот без сън! Аха, моята тайна. Моя. Дупчете, докторе, и бъдете снизходителен, аз ви обичах. Боли! Боли ме де.

Ах, какво неприятно състояние. Лечение, няма що! Изяждат захарта в кръвта. Да не би да ви е малко от друго място! Ето, ние и от Куба купуваме, защото ако не купим ние, кой ще я купи? Но защо ви е кръвната ми захар? А? Защо я излапвате? Колко сте ненаситни все пак! Имам там бели и червени телца, а как ли им е без захар? Никак! Ще измрат телцата без захар, за пукнат грош ще си отидат. И все тази тръстика. И цвекло, цвекло! Боже, колко ми се яде. Да ям, дайте ми да ям! Ето я кубинската захар. Двадесет бучки и всичко е безплатно. Благодаря ви, далечни кубински приятели! Да живее тръстиката и цвеклото! Захар, много захар и изобщо изобилие от продукти. Това е хубаво, но аз изядох цялото изобилие, трябва да помоля роднините. Да донесат още. Пашка, паразитът, е в командировка, пие. Нищо, като не идва при мене, ще го докарат ей така, паразита, тук, в отделението с диагноза хроничен алкохолизъм. Тук ще се срещнем, тук ще си поговорим от душа. Казват, че съм преживял шок. И докторът го казва, а щом той го казва, значи не е истина. Не е имало никакъв шок, нищо не е имало.

Как може да четете тук? Тук трябва да се мисли, не да се чете. Трябва да се чете в трамвая и в метрото. Но там те блъскат, там навсякъде нещо умуват. Тогава добре, четете, бог да е с вас. А аз няма да чета, ще изляза, ще седна в метрото, нека ме блъскат, и ще прочета всичко в метрото. Цялата енциклопедия, и ще зная всичко. Например, какво е ятаган? Не знаете ли? Много сте глупави наистина! Като хвърлиш ятагана, той се връща при тебе. Разбрахте ли!

– Знаете ли как един поп претрепал попадията?

– Я вървете по дяволите с вашия поп! На мене сестрата пети ден ми търси вената, а той – поп, та поп.

За безумството на храбрите пеем песен. А просто за безумството – не. Защо? Според мене, колкото е по-кратко, толкова е по-добре.

За безумството на храбрите пеем песен. Ето такава например:

„Нищо не зная,

нищо не виждам,

на никого нищо няма да кажа,

ха-ха-ха-ха.“

Не! Това го беше написал един свидетел в протокола и му лепнаха 15 денонощия за политическо хулиганство.

Докараха някакъв човек и право при Чумата. Казват, че бил професор, и разправя гадости за делфините. Всички се хилят. Мръсници. Не бива така, болен човек е все пак. Трябва да се поговори с него.

– Вие професор ли сте?

– Да, аз съм ихтиолог лингвист.

– Нищо, ще ви мине. Ще ви понадупчат с инжекции и ще ви мине.

– Светът е на ръба на катастрофа.

– Е, тогава сигурно ще трябва да поговорите с началника на Вселената.

– Ама разберете! Делфините са по-висши от нас по разум, те ще направят нещо ужасно, дори не може да се предвиди какво! О, боже!

Не, трябва да поговоря с главния лекар. Нека наистина го понадупчат. Болен човек е все пак. С изкуствена челюст. Говори за някакви електроди. Трябва да поема шефство над него, иначе ще го надупчат до смърт. Откачалки проклети. Сърбачи и мляскачи, а той няма с какво да мляска. Освен това трябва да го полекуват с антабус, мирише на алкохол. Отивам при доктора.

Знаете ли, един човек намерил фамилията си в един справочник. Тя е доста рядка. И ето че тази фамилия убила някакъв княз и била анатемосана до дванадесето коляно. Той – този човек – бил точно дванадесетият. Застрелял се. Пресметнал и се застрелял. А после роднините разбрали, че онази фамилия се пишела с „е“, а на самоубиеца с „я“. Станала грешка. Но човек се учи от грешките си. Не си струва да се застреляш заради някакви князе. Заради жени – може, и заради съдбата на света, но заради князе е някак си е глупаво. По-добре... не, все същото е. Да! И още нещо! Той не бил дванадесетият, а тринадесетият. Жалко. Отишъл си човекът за нищо. Колко много несправедливост има все пак на този свят.

Човекът с изкуствената челюст дрънкаше вече пълни глупости. За някакъв делфински ултиматум. И виеше. Преместиха го, разбира се, долу, при буйните. Жалко! Ще помоля лекаря за снизхождение. Все пак той ме обича. Или е свикнал с мене. Не, обича ме, разбира се, че ме обича. Иначе защо не ме пуска да си отида? Ще го помоля.

При нас има един антисемит. Не явен, а прикрит. Но видях как гледаше Мишка Нехамкин в гръб. Какъв поглед само! И гестаповец би завидял на такъв поглед.

Слава богу! Сбъркал съм. Просто през нощта Мишка се изпикал върху него. Затова гледал така. Ами да, как да гледаш при това положение. Ама и този Мишка. Така ли постъпват интелигентните хора? Да се изпикаеш върху жив човек, че и болен на всичкото отгоре. Ай-ай-ай. Пък се води член-кореспондент на някакво списание.

Всички тичат към прозорците и крещят. Какво крещят? Нали по това време трябва да се пази тишина. Ще дойде главният лекар и всички ще си изпатят. Да! Точно така ще завърши всичко.

Някой влезе. О, какво е това! Какво е това?! Някакви хора, не, не са хора. Някакви зловещи същества, приличащи на риби. Сигурно са от първо отделение. Не може да бъде! Дори там не държат такива. Някакъв зловещ маскарад. Но не, те се усмихват, разтвориха широко всички входове и изходи, идват към нас и с някакви чудновати гласове четат нещо. За нас. Ние сме свободни!

„С постановление на всички разумни...“ Нима? Да живее! Не може да бъде!

Не може всичко да бъде „да живее“. Трябва поотделно. Всички се прегръщат. А човекът с изкуствената челюст плаче и казва:

– Аз предупреждавах, направих всичко възможно.

А съществата го потупват по гърба и по-надолу – някои от плавниците им са разположени ниско. Но го потупват ласкаво. И другите потупват. И всички се смеят.

Разбрах всичко. Това са те, те. Те, които са дошли да изчистят света за тези, които ще долетят. Да им го дадат за училища. А може би те са долетелите. И всичко е като при мене: живот без сън – не като наказание, а като благо. Моя мисъл!

– Аз също, аз също ви помогнах! – крещя аз. Някакво същество ме потупва по инжектираните места и се усмихва с огромна ослепителна усмивка. Ама това са делфини, чел съм за тях и съм виждал снимки. Те са! Значи професорът наистина е професор! Как можах да пропусна това при моята проницателност. Благодаря ви! Благодаря ви, скъпи мои делфини, скъпи мои китове!

Казаха ми, че китовете не са се качвали – големи са и са долу, в първо отделение. А наоколо – музика, салют от 56 залпа, колкото са годините ми.

Благодаря ви, благодаря! Случи се! И делфините се оказаха по-великодушни, отколкото заплашваха. На никого не направиха нищо и дори отмениха първата точка. Пийте, пийте, работници на науката! Сега може. Ние сме свободни! Колко хубаво е все пак да се чувстваш здрав човек, и всички да го знаят.

Епилог

На брега на океана и покрай бреговете му, по водата и под водата бродят някакви тихи същества. Някои от тях понякога изкрещяват нещо или започват да се мятат в истерия. Но, като цяло, са тихи. Към тях непрекъснато плуват делфини и те ги галят по гърбовете или пък делфините галят тях. И съществата позволяват на делфините да се качват на гърба им и да ги гъделичкат под мишниците, и дори се усмихват, сякаш им е приятно. А може би наистина им е добре!? Кой знае?...

Край, 1968 г.

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „СЕРЕНАДА“

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / „МЕДИК“ / „ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / „КИНОДРАМА“ / „РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / „БЪЧВА“ / „ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / „СИЛНО СРЕДСТВО“ / „БЯС“ / „ДАМСКА МЪКА“ / „ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / „ГАЛОШ“

1927 г. – „МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „ОПЕРАЦИЯ“ / „ЦАРСКИ БОТУШИ“ / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“ / „СБИВАНЕ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

1928 г. – „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“ / „ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА“ / „НАУЧНО ЯВЛЕНИЕ“ / „КОТКАТА И ХОРАТА“ / „ЧУЖДЕНЦИ“ / „ДРЕБЕН СЛУЧАЙ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

СЕРЕНАДА

Интересна работа. Сбиха се двама души. Счепкаха се двама души и слабият човек, тоест съвсем изнемощелият, хилав хлапак, натупа силния.

Направо да не повярва човек. Тоест, как така един слаб младеж може, другари, да наруши всички основни физични и химични закони? Какво, да не го е измамил? Или го е надхитрил? Не! Просто преобладаваше личността му. Или така ще го кажа: мъжеството. И поради това смаза врага си.

А се сбиха, казвам ви, двама души. Другарят Филипов, водолаз. Един такъв огромен мъж с будьоновски мустаци. И едно момче, от университета, студент. Едно такова доста грамотно, полуинтелигентно студентче. Между другото, адаш по фамилия на нашия знаменит съветски романист Малашкин.

А водолазът Филипов, казвам ви, беше много здрав тип. Във водолазното дело слаби хора, разбира се, не употребяват, но този беше някакъв страшно здрав дявол.

А студентът беше, разбира се, дребничък, кекав субект. И с някаква особена красота не се отличаваше. Все му имаше нещо по физиономията. Или някакви скрофули. Де да знам.

Та ето, сбиха се.

Само че, трябва да кажем, помежду им нямаше класова борба. Не се наблюдаваха също така идеологически различия. И двамата бяха със съвършено пролетарски произход. А просто, грубо казано, не можаха да си разделят една жена! Това си е направо виц.

Имаше една Шурочка. Абе, биваше си я. Устичка, носленце — всичко си имаше. Но нищо чак толкова свръхестествено не се наблюдаваше у нея.

А водолазът, другарят Филипов, я беше заобичал силно. В дванадесетата година от революцията.

А тя походи малко с него и премина на страната на полуинтелигенцията. Хвърли се на Малашкин. Може би ѝ се беше сторил по-приказлив. Или ръцете са му били по-чисти. Де да знам. Само че тя наистина отиде при него.

А онзи, да знаете, не се радва на своето щастие. Понеже, гледа, има много ужасен противник. Обаче не си дава вид. Разхожда се доста открито и води своята мадам по разни места.

А водолазът, разбира се, се заяжда с него. Направо не му дава да диша.

Нарича го с разни просташки имена. Блъска го в гърдите. Блъсне го и казва: — Айде да направим една серенада! Сега ще ти отвинтя главата.

Е, ясна работа, студентът си трае. Отдръпва се. А един ден стоят момчетата в двора на сградата. Там е цялата управа. Членовете. Контролната комисия. Водолазът също стои встрани. И изведнъж по двора минава Костя Малашкин със своята Шурочка. А водолазът казва нарочно с висок глас на контролната комисия: — По мутрата му, — казва, — има проказа, а, между другото, изпраща госпожиците чак до вратата.

Тогава студентът изпраща своята дама и се връща назад.

Връща се назад, приближава се до компанията и удря другаря водолаз по мутрата. Водолазът, разбира се, се изненадва от това нахалство и прас, на свой ред, студента. Студентът туп на земята. Водолазът притичва до него и пак прас по корема и по разни други важни места.

Тук, разбира се, контролната комисия изтласка водолаза от студента. Изправиха го на крака. Натриха със сняг хилавите му гърди и го отведоха вкъщи.

А той нищо – пое си дъх и излезе вечерта да подиша свежа прохлада.

Излезе да подиша прохлада и на връщане среща водолаза. И тогава пак отива с бърза крачка до водолаза и пак го удря по мутрата.

Само че този път я нямаше контролната комисия и водолазът, другарят Филипов, напердаши порядъчно нашия студент. Така че се наложи да го носят до вкъщи на едно шинелче.

Само че минава, да речем, седмица и половина. Студентът се оправя съвсем, стъпва на крачетата си и отива на домово събрание.

Отива той на домовото събрание и там пак среща водолаза.

Водолазът иска да не го вижда, а онзи се приближава плътно до него и отново го удря по зъбите.

Тук отново се разиграва безобразна сцена. Мятат студента, бършат с него пода и го млатят по всички места. И отново го отнасят на едно шинелче.

Само че този път работата се оказа по-сериозна. На студента, дето се вика, взеха да му отказват краката.

А отиваше към пролет. Започнаха да пеят птички, цъфтяха латинки. И нашият мил студент след тази битка седеше всеки ден до отворения прозорец — почиваше си. А водолазът все си извърташе главата и го отминаваше. А когато до водолаза се приближаваха хора, пък били те и от контролната комисия, той трепваше страшно силно и мяташе главата си назад, сякаш се канеха да го бият.

След около две седмици студентът, като се пооправи, още три пъти би водолаза и два пъти си го отнесе в отговор, макар и не чак толкова болезнено.

А на третия, и последен път, водолазът не отвърна на удара. Само си потри набитата физиономия и казва: — Аз — казва, — се предавам. Аз — казва, — покрай вас, другарю Костя Малашкин, съвсем си съсипах нервите и направо ударих дъното. Сърдечно ви моля: не ме бийте повече.

Тук те се полюбуваха един на друг и се разотидоха.

Скоро студентът се раздели със своята Шурочка. А водолазът замина на Черно море да се гмурка за „Черния принц“.

С което работата приключи.

Така че силата си е сила, но срещу силата има и още едно явление.

1929 г.