Сега пак ще ми бият проклетите инжекции. Докторе, заклевам ви! От тях се става... само в ръката... какво? Боже! Нима съм победил?! Ще ми слагат инсулин, за да ям и да спя по-добре. Не искам да спя! Живот без сън! Аха, моята тайна. Моя. Дупчете, докторе, и бъдете снизходителен, аз ви обичах. Боли! Боли ме де.
Ах, какво неприятно състояние. Лечение, няма що! Изяждат захарта в кръвта. Да не би да ви е малко от друго място! Ето, ние и от Куба купуваме, защото ако не купим ние, кой ще я купи? Но защо ви е кръвната ми захар? А? Защо я излапвате? Колко сте ненаситни все пак! Имам там бели и червени телца, а как ли им е без захар? Никак! Ще измрат телцата без захар, за пукнат грош ще си отидат. И все тази тръстика. И цвекло, цвекло! Боже, колко ми се яде. Да ям, дайте ми да ям! Ето я кубинската захар. Двадесет бучки и всичко е безплатно. Благодаря ви, далечни кубински приятели! Да живее тръстиката и цвеклото! Захар, много захар и изобщо изобилие от продукти. Това е хубаво, но аз изядох цялото изобилие, трябва да помоля роднините. Да донесат още. Пашка, паразитът, е в командировка, пие. Нищо, като не идва при мене, ще го докарат ей така, паразита, тук, в отделението с диагноза хроничен алкохолизъм. Тук ще се срещнем, тук ще си поговорим от душа. Казват, че съм преживял шок. И докторът го казва, а щом той го казва, значи не е истина. Не е имало никакъв шок, нищо не е имало.
Как може да четете тук? Тук трябва да се мисли, не да се чете. Трябва да се чете в трамвая и в метрото. Но там те блъскат, там навсякъде нещо умуват. Тогава добре, четете, бог да е с вас. А аз няма да чета, ще изляза, ще седна в метрото, нека ме блъскат, и ще прочета всичко в метрото. Цялата енциклопедия, и ще зная всичко. Например, какво е ятаган? Не знаете ли? Много сте глупави наистина! Като хвърлиш ятагана, той се връща при тебе. Разбрахте ли!
– Знаете ли как един поп претрепал попадията?
– Я вървете по дяволите с вашия поп! На мене сестрата пети ден ми търси вената, а той – поп, та поп.
За безумството на храбрите пеем песен. А просто за безумството – не. Защо? Според мене, колкото е по-кратко, толкова е по-добре.
За безумството на храбрите пеем песен. Ето такава например:
„Нищо не зная,
нищо не виждам,
на никого нищо няма да кажа,
ха-ха-ха-ха.“
Не! Това го беше написал един свидетел в протокола и му лепнаха 15 денонощия за политическо хулиганство.
Докараха някакъв човек и право при Чумата. Казват, че бил професор, и разправя гадости за делфините. Всички се хилят. Мръсници. Не бива така, болен човек е все пак. Трябва да се поговори с него.
– Вие професор ли сте?
– Да, аз съм ихтиолог лингвист.
– Нищо, ще ви мине. Ще ви понадупчат с инжекции и ще ви мине.
– Светът е на ръба на катастрофа.
– Е, тогава сигурно ще трябва да поговорите с началника на Вселената.
– Ама разберете! Делфините са по-висши от нас по разум, те ще направят нещо ужасно, дори не може да се предвиди какво! О, боже!
Не, трябва да поговоря с главния лекар. Нека наистина го понадупчат. Болен човек е все пак. С изкуствена челюст. Говори за някакви електроди. Трябва да поема шефство над него, иначе ще го надупчат до смърт. Откачалки проклети. Сърбачи и мляскачи, а той няма с какво да мляска. Освен това трябва да го полекуват с антабус, мирише на алкохол. Отивам при доктора.
Знаете ли, един човек намерил фамилията си в един справочник. Тя е доста рядка. И ето че тази фамилия убила някакъв княз и била анатемосана до дванадесето коляно. Той – този човек – бил точно дванадесетият. Застрелял се. Пресметнал и се застрелял. А после роднините разбрали, че онази фамилия се пишела с „е“, а на самоубиеца с „я“. Станала грешка. Но човек се учи от грешките си. Не си струва да се застреляш заради някакви князе. Заради жени – може, и заради съдбата на света, но заради князе е някак си е глупаво. По-добре... не, все същото е. Да! И още нещо! Той не бил дванадесетият, а тринадесетият. Жалко. Отишъл си човекът за нищо. Колко много несправедливост има все пак на този свят.
Човекът с изкуствената челюст дрънкаше вече пълни глупости. За някакъв делфински ултиматум. И виеше. Преместиха го, разбира се, долу, при буйните. Жалко! Ще помоля лекаря за снизхождение. Все пак той ме обича. Или е свикнал с мене. Не, обича ме, разбира се, че ме обича. Иначе защо не ме пуска да си отида? Ще го помоля.
При нас има един антисемит. Не явен, а прикрит. Но видях как гледаше Мишка Нехамкин в гръб. Какъв поглед само! И гестаповец би завидял на такъв поглед.
Слава богу! Сбъркал съм. Просто през нощта Мишка се изпикал върху него. Затова гледал така. Ами да, как да гледаш при това положение. Ама и този Мишка. Така ли постъпват интелигентните хора? Да се изпикаеш върху жив човек, че и болен на всичкото отгоре. Ай-ай-ай. Пък се води член-кореспондент на някакво списание.
Всички тичат към прозорците и крещят. Какво крещят? Нали по това време трябва да се пази тишина. Ще дойде главният лекар и всички ще си изпатят. Да! Точно така ще завърши всичко.
Някой влезе. О, какво е това! Какво е това?! Някакви хора, не, не са хора. Някакви зловещи същества, приличащи на риби. Сигурно са от първо отделение. Не може да бъде! Дори там не държат такива. Някакъв зловещ маскарад. Но не, те се усмихват, разтвориха широко всички входове и изходи, идват към нас и с някакви чудновати гласове четат нещо. За нас. Ние сме свободни!
„С постановление на всички разумни...“ Нима? Да живее! Не може да бъде!
Не може всичко да бъде „да живее“. Трябва поотделно. Всички се прегръщат. А човекът с изкуствената челюст плаче и казва:
– Аз предупреждавах, направих всичко възможно.
А съществата го потупват по гърба и по-надолу – някои от плавниците им са разположени ниско. Но го потупват ласкаво. И другите потупват. И всички се смеят.
Разбрах всичко. Това са те, те. Те, които са дошли да изчистят света за тези, които ще долетят. Да им го дадат за училища. А може би те са долетелите. И всичко е като при мене: живот без сън – не като наказание, а като благо. Моя мисъл!
– Аз също, аз също ви помогнах! – крещя аз. Някакво същество ме потупва по инжектираните места и се усмихва с огромна ослепителна усмивка. Ама това са делфини, чел съм за тях и съм виждал снимки. Те са! Значи професорът наистина е професор! Как можах да пропусна това при моята проницателност. Благодаря ви! Благодаря ви, скъпи мои делфини, скъпи мои китове!
Казаха ми, че китовете не са се качвали – големи са и са долу, в първо отделение. А наоколо – музика, салют от 56 залпа, колкото са годините ми.
Благодаря ви, благодаря! Случи се! И делфините се оказаха по-великодушни, отколкото заплашваха. На никого не направиха нищо и дори отмениха първата точка. Пийте, пийте, работници на науката! Сега може. Ние сме свободни! Колко хубаво е все пак да се чувстваш здрав човек, и всички да го знаят.
Епилог
На брега на океана и покрай бреговете му, по водата и под водата бродят някакви тихи същества. Някои от тях понякога изкрещяват нещо или започват да се мятат в истерия. Но, като цяло, са тихи. Към тях непрекъснато плуват делфини и те ги галят по гърбовете или пък делфините галят тях. И съществата позволяват на делфините да се качват на гърба им и да ги гъделичкат под мишниците, и дори се усмихват, сякаш им е приятно. А може би наистина им е добре!? Кой знае?...
Интересна работа. Сбиха се двама души. Счепкаха се двама души и слабият човек, тоест съвсем изнемощелият, хилав хлапак, натупа силния.
Направо да не повярва човек. Тоест, как така един слаб младеж може, другари, да наруши всички основни физични и химични закони? Какво, да не го е измамил? Или го е надхитрил? Не! Просто преобладаваше личността му. Или така ще го кажа: мъжеството. И поради това смаза врага си.
А се сбиха, казвам ви, двама души. Другарят Филипов, водолаз. Един такъв огромен мъж с будьоновски мустаци. И едно момче, от университета, студент. Едно такова доста грамотно, полуинтелигентно студентче. Между другото, адаш по фамилия на нашия знаменит съветски романист Малашкин.
А водолазът Филипов, казвам ви, беше много здрав тип. Във водолазното дело слаби хора, разбира се, не употребяват, но този беше някакъв страшно здрав дявол.
А студентът беше, разбира се, дребничък, кекав субект. И с някаква особена красота не се отличаваше. Все му имаше нещо по физиономията. Или някакви скрофули. Де да знам.
Та ето, сбиха се.
Само че, трябва да кажем, помежду им нямаше класова борба. Не се наблюдаваха също така идеологически различия. И двамата бяха със съвършено пролетарски произход. А просто, грубо казано, не можаха да си разделят една жена! Това си е направо виц.
Имаше една Шурочка. Абе, биваше си я. Устичка, носленце — всичко си имаше. Но нищо чак толкова свръхестествено не се наблюдаваше у нея.
А водолазът, другарят Филипов, я беше заобичал силно. В дванадесетата година от революцията.
А тя походи малко с него и премина на страната на полуинтелигенцията. Хвърли се на Малашкин. Може би ѝ се беше сторил по-приказлив. Или ръцете са му били по-чисти. Де да знам. Само че тя наистина отиде при него.
А онзи, да знаете, не се радва на своето щастие. Понеже, гледа, има много ужасен противник. Обаче не си дава вид. Разхожда се доста открито и води своята мадам по разни места.
А водолазът, разбира се, се заяжда с него. Направо не му дава да диша.
Нарича го с разни просташки имена. Блъска го в гърдите. Блъсне го и казва: — Айде да направим една серенада! Сега ще ти отвинтя главата.
Е, ясна работа, студентът си трае. Отдръпва се. А един ден стоят момчетата в двора на сградата. Там е цялата управа. Членовете. Контролната комисия. Водолазът също стои встрани. И изведнъж по двора минава Костя Малашкин със своята Шурочка. А водолазът казва нарочно с висок глас на контролната комисия: — По мутрата му, — казва, — има проказа, а, между другото, изпраща госпожиците чак до вратата.
Тогава студентът изпраща своята дама и се връща назад.
Връща се назад, приближава се до компанията и удря другаря водолаз по мутрата. Водолазът, разбира се, се изненадва от това нахалство и прас, на свой ред, студента. Студентът туп на земята. Водолазът притичва до него и пак прас по корема и по разни други важни места.
Тук, разбира се, контролната комисия изтласка водолаза от студента. Изправиха го на крака. Натриха със сняг хилавите му гърди и го отведоха вкъщи.
А той нищо – пое си дъх и излезе вечерта да подиша свежа прохлада.
Излезе да подиша прохлада и на връщане среща водолаза. И тогава пак отива с бърза крачка до водолаза и пак го удря по мутрата.
Само че този път я нямаше контролната комисия и водолазът, другарят Филипов, напердаши порядъчно нашия студент. Така че се наложи да го носят до вкъщи на едно шинелче.
Само че минава, да речем, седмица и половина. Студентът се оправя съвсем, стъпва на крачетата си и отива на домово събрание.
Отива той на домовото събрание и там пак среща водолаза.
Водолазът иска да не го вижда, а онзи се приближава плътно до него и отново го удря по зъбите.
Тук отново се разиграва безобразна сцена. Мятат студента, бършат с него пода и го млатят по всички места. И отново го отнасят на едно шинелче.
Само че този път работата се оказа по-сериозна. На студента, дето се вика, взеха да му отказват краката.
А отиваше към пролет. Започнаха да пеят птички, цъфтяха латинки. И нашият мил студент след тази битка седеше всеки ден до отворения прозорец — почиваше си. А водолазът все си извърташе главата и го отминаваше. А когато до водолаза се приближаваха хора, пък били те и от контролната комисия, той трепваше страшно силно и мяташе главата си назад, сякаш се канеха да го бият.
След около две седмици студентът, като се пооправи, още три пъти би водолаза и два пъти си го отнесе в отговор, макар и не чак толкова болезнено.
А на третия, и последен път, водолазът не отвърна на удара. Само си потри набитата физиономия и казва: — Аз — казва, — се предавам. Аз — казва, — покрай вас, другарю Костя Малашкин, съвсем си съсипах нервите и направо ударих дъното. Сърдечно ви моля: не ме бийте повече.
Тук те се полюбуваха един на друг и се разотидоха.
Скоро студентът се раздели със своята Шурочка. А водолазът замина на Черно море да се гмурка за „Черния принц“.
С което работата приключи.
Така че силата си е сила, но срещу силата има и още едно явление.
Годината е 1932. В списание „Червен нов живот“ („Красная новь“) излиза повестта „От полза“ на Андрей Платонович Климентов, познат с псевдонима Платонов.
Днес тази повест е известна най-вече с това, че в полето на страниците ѝ другарят Сталин написал „Мръсник“ („Сволочь“). Тъй като екземплярът с изписаното „мръсник“ не е запазен, има версия, че там пишело „талантлив мръсник“ или дори „талантлив, но мръсник“. Във всеки случай книгата предизвикала не случайно реакция. Мнозина прочели „От полза“ именно защото била белязана с подобна резолюция. Има дори едно великолепно стихотворение на московския поет Дмитрий Филатов как съвременен автор мечтае за резолюция от Сталин и успява да му прехвърли някак творбата си в отвъдното: „Гениалният баща прелисти в полунощ труда на героя, но вместо мръсник написа браво”. И това е много точно казано, защото подобно отношение на Сталин също трябва да се заслужи.
Какво толкова успял да направи Платонов в повестта си от 1932 година, която, общо взето, прекършва литературната му съдба, че да предизвика подобна реакция у вожда? Това е още по-удивително, защото, докато пишел произведението, Платонов го давал на Фадеев, който по това време ръководел списание „Червен нов живот“ и писателския живот. Давал я за прочит и на поне десетина редактори и критици. Всички били във възторг. Когато през 1933 г. Фадеев започва да се разкайва и да говори: „Как можахме да пропуснем, другари, клеветническото посегателство на кулашкия помагач Платонов!“ – а това става в разгара на колективизацията, като в повестта се споменава статията „Главозамайване от успехите“, – Платонов пише и до Сталин, и до разни други хора, влиятелни литературни чиновници, като във всички тези писма се опитва да обясни: „Другари, може да съм написал грешно произведение, признавам си. Но не мога да напиша лъжливо произведение. Аз не съм вредител на съветската власт. Другарят Фадеев чете произведението ми и го препоръча за печат. За него се бориха две издания – „Нов свят“ (“Новый мир”) и „Червен нов живот“, и в крайна сметка „Червен нов живот“ го отпечата. Другари, сигурно е станала някаква грешка!“. Платонов се опитва да бъде чут, макар че не обвинява никого, а поема цялата вина и отговорност върху себе си.
Андрей Платонов
Тук наистина се получил парадокс. Стилът на Платонов изглежда понякога подигравателен, какво да се прави. Юрий Левин, забележителен руски структуралист, описва много подробно механизмите за изграждане на този стил. Евгения Вигилянская има великолепна статия за това как функционира стилът на Платонов: от цяла поредица възможни синоними се избира стилистично най-екстравагантният, най-отдалеченият от нормата. Да речем, вместо изречението „Отидох в бирарията“ се получава „Отправих крачки към заведението, където дават бира“, условно казано. Изреченията на Платонов могат да бъдат преведени винаги на човешки език, но думите са някак си разместени, стоят под ъгъл една спрямо друга. Понякога това създава комичен ефект. Например, в дисертацията на Аня Герасимова, днес известна като Умка, за природата на смешното у обериутите, е отбелязано съвсем правилно, че обериутите не целят умишлено създаването на комичен подтекст, той възниква случайно, защото думата се лишава от обичайния си стилистичен цвят и се появява в цялата си голота. Абсолютно същото е и у Платонов, думите са просто изтръгнати от обичайния контекст, в резултат от което се получава откровено комичен ефект, който, между другото, е за първи път изпробван истински именно в повестта „От полза“.
По принцип „От полза“ не е изобщо смешно произведение. Това е класически жанр на Платонов – пътешествие с открито сърце, спомняте ли си подзаглавието на „Чевенгур“? Пътува един „душевен бедняк“, както го нарича той, душевен в смисъл, че е надарен с душа, но и в смисъл, че страда от известна душевна нищета, защото му липсват болшевишка категоричност и твърдост, а вместо това има съмнения, има известна сладникавост, както подчертава авторът, „приблизително казано, от захар, разтворена в урина“, също жестока формула. Той просто обикаля из местата на социалистическото строителство и колективизацията, оценява случващото се без сянка на насмешка, но, разбира се, това звучи изключително смешно: „Пътникът сам съзнаваше, че е направен от телешкия материал на дребния предпазлив мужик, че е произлязъл от капитализма и благодарение на това няма правилно съзнание нито за егоизма, нито за самоуважението. Приличаше на полски паяк, от когото е извадена индивидуалната, хищна душа, когато това вехто животинче се носи през пространството единствено от вятъра, а не по волята на живота. И все пак имаше моменти от времето на съществуването на този човек, когато сърцето му изведнъж трепваше и той със сълзи на очи, с искреност и слабохарактерност се изправяше в защита на партията и революцията в забутаните села на републиката, където все още живееше кулакът и ядеше косвено бедняците.“ Това е смешно: „ кулакът ядеше косвено бедняците“. Но ако се преведе на обикновен език, без тази стилистична отдалеченост, бихме казали „където кулакът пречеше на бедняците“. Съвсем нормално. Абсолютно същото е и със „с искреност и слабохарактерност се изправяше в защита на партията и революцията“. Думата слабохарактерност би могла да се замени. Или отбелязанонто от Левин стилистично излишество: „носи се през пространството единствено от вятъра“. По-просто е да се каже „носи го вятърът“, но не – той се носи през пространството. Левин дава пример: „отвори вратата към пустотата на живота“. Защо не може просто да се каже „отвори вратата“? Но именно това стилистично излишество създава едновременно и известен квазибюрократизъм на тази проза, намек за нейните бюрократични корени, определена ирония по отношение на онзи стил, на който се опитва да говори мислещото селячество. Същевременно това поставя всичко казано в един по-широк контекст, в по-широко пространство. Това е като цяло свят, видян за първи път. Човекът вижда за първи път света и се опитва да изрази косвено, криво, прекомерно своите представи за него.
Разбира се, светът на Платонов е свят на чудаци, клетници, понякога идиоти, но това е свят на хора, които са твърди и добронамерени по своему. Кондров – главният герой на „От полза“, е председател на колхоз, бивш червеноармеец. Отличава се с това, че не изпълнява указанията от района, защото тези указания от района по правило изпреварват живота:
„Кондров действаше без никакъв страх и без да се оглежда, въпреки постоянно заплашващия го пръст от района:
– Внимавай, Кондров, не задържай устремената към бъдещето беднота! Вдигай темпото на пълна историческа скорост, невернико нещастен!
Но Кондров знаеше, че темпото трябва да се развие в бедняшката класа, а не само в личното настроение; хората от района пък бяха приели личното си настроение за всеобщо въодушевление и се бяха втурнали толкова далече напред, че отдавна се бяха скрили от малоимотното селячество зад полския хоризонт.“
Това е забележително по своята точност определение за замазване на очи, което се ръководи винаги от желанието да се угодничи.
В резултат от това, когато излиза статията „Главозамайване от успехите“ – а Сталин много се гордеел с тази статия, след малко ще обясним защо, – Кондров реагира така:
„И все пак Кондров извърши недостоен за него факт: в деня, когато дсойде статията на Сталин за главозамайването, при Кондров се отби по текуща работа предрикът (съкр. от председател на районния изпълнителен комитет – бел. прев.). В този час Кондров седеше на дървената обковка на кладенеца и ликуваше от истинска радост, без да знае какво да направи по-напред – да се хвърли в снега или да се заеме веднага със строителството на слънцето, – но трябваше непременно и да омалее веднага от своето сбъднало се щастие.
– Какво си се разбучал? – попита го неосведоменият предрик. – Направи ми едно отчетче...
И тогава Кондров уви юмрука си с вестника и направи с него един удар в ухото на предрика.“
Това, разбира се, е предадено много смешно. Предрикът е председател на районния комитет, който изисква непрекъснато от него отчетчета, разбирате ли, бюрокрация! Но кое е истински интересното тук? Интересното е, че Сталин очаква съвсем друга реакция на статията си „Главозамайване от успехите“, която реакция трябва да е по правило възторжена. Разполагаме с един забележителен документ – романът на Шолохов „С кръв и пот“, който по-късно е преименуван от съображения за благоприличие на „Разораната целина“. Какво има в този роман? Пред Шолохов бил поставен директен ултиматум: ще му разрешат да отпечата прочутата огромна седма част на „Тихият Дон“, третата книга за Вешенското въстание, само ако напише нещо за селяните от колхозите, ако създаде епос за усвояването на целините. Със скърцане на зъби Шолохов започва да пише първия том на „Разораната целина“, но го написва съвсем под всякаква критика. Книгата е напълно пародийна, да вземем например сцената, в която комсомолецът агитатор разказва как изтезават комунистите в чужбина, а всички колхозници слушат и ридаят. Но в нея има един важен момент, Шолохов знае как да се хареса на вожда. Той показва как всички селяни ликуват като прочитат статията „Главозамайване от успехите“. Сталин бил искрено убеден, че именно публикуването на тази статия направило колективизацията възможна и предотвратило масовите селски бунтове. Разбира се, статията „Главозамайване от успехите“ коригирала някои особено жестоки крайности, но само за да може след това да се започне просто с трошенето на кости. Естествено, това била абсолютно измамна статия, измамна реторична фигура.
На Сталин му се привидяло, че Платонов се гаври с главния му принос в колективизацията. Стилът на Платоновата книга му се сторил подигравателен от началото до края, въпреки че Платонов разказва точно за това как Сталин със своите статии и със своята воля се бори с местните изкривявания. Там има дори термин „изправяния“, които се появяват благодарение на Сталин. Кондров казва: „Всяка дума хрущи в ума, четеш – и сякаш пиеш прясна вода: само другарят Сталин може да го каже така!“ – и на Сталин това му прозвучало като подигравка. Доколко това било наистина подигравка, е много трудно да се каже. Да не забравяме, че главният обект на Платоновата сатира не е колективизацията като такава. Страшно е да се каже, но още в „Изкоп“, написан през 1922 година, той казва всичко за социалистическото строителство. Дори още в „Епифанските шлюзове“ се казва, че пробили някакъв водоносен слой, че сега всичко ще изтича в бездната, че народът е проиграл вече своята утопия и на нейно място е дошло чудовищно насилие.
Сега, щом няма друг път, той се опитва да разбере честно колективизацията. Първо, наистина мрази искрено кулаците. Там има един страшен кулак, който уморява нарочно конете, за да не ги предаде на колектива, доста отвратителен образ. Бедняците будят у автора горещо съчувствие. Единствените, които предизвикват омразата му, са хората, които говорят с бюрократични фрази; хората, за които човекът не съществува, а съществуват само леви и десни уклони, отчети, първостепенни и второстепенни опасности. Там има един герой, който заради слабото си сърце е поставен да се бори с второстепенните опасности, до първостепенните не го допускат.
Общо взето, всичко това е, разбира се, доста козметична ирония. Това е ирония по отношение на външните доста второстепенни белези на страшното ново време. Разбира се, Платонов не си позволява да удари с пълна сила. Той говори само за това, че новата утопия, която е разгърната в името на човека, всъщност игнорира човека. „От полза“ е ключов израз. Какво значи „от полза“? Кондров през цялото време повтаря: „Това ни е от полза“. От полза ни е това, което се съобразява поне малко с нашите интереси, а всичко останало не ни е от полза. Платонов се опитва да покаже, че бясната, трескава работа е напразна работа, защото не взема предвид човека. Но с идеята е съгласен, възхищава се от идеята за колективния труд, в колхозите вижда прекрасен пример за саможертва, за работа, за каквото се сетите. Ето това Сталин не отчел, а може би просто още от самото начало разбрал, че това е добър текст. Аз дори бих рискувал да кажа, че това е гениален текст. И точно с това е потенциално опасен. Опасен е и защото в него се е запазил духът на двадесетте години, на онези безумни народни агитатори, мечтатели, които в повестта на Пилняк „Махагон“ спят в разрушената църква, защото няма къде другаде. Хора, които са дали всичко, изгубили са всичко и са се оказали ненужни по времето на НЕП-а. Ето тази мисъл на Платонов, разбира се, е можело да не се хареса.
„От полза“ е само начало на кръстния път на Платонов. След това, разбира се, списание „Червен нов живот“ вече не го публикувало. Успял да отиде все пак в командировка в Средна Азия и да напише забележителната повест „Джан“, както и да отпечата няколко очерка за строителството в същата Средна Азия. По-късно работил в много бързо унищоженото списание „Литературен критик“, чиято редакция била разтурена през 1939 г. Но Платонов успял да напише там цяла книга с бележки, „Записки на читателя“, която стигнала дори до печатарски набор, но не била отпечатана. Понякога по чудо се появявали негови разкази („Река Потудан“, „Третият син“, „Фро“), но общо взето, Платонов бил зачеркнат от литературата чак до Великата отечествена война. Синът му бил арестуван по скалъпено обвинение и освободен едва когато бил вече безнадеждно болен от туберкулоза. От него всъщност се заразил Платонов и също починал седем години по-късно.
С това животът му приключил. Остава само да се изумяваме, че успял да живее и да пише някак си в тази ситуация, да доживее до 1951 година. Това е чудо на някаква невероятна вътрешна устойчивост! Когато четем последните текстове на Платонов, например пиесата му „Ноев ковчег“ или последния му недовършен роман „Щастливата Москва“, забелязваме вероятно в тях черти на истинско безумие. Сигурно го е имало наистина, но това безумие било предизвикано главно от един страшен когнитивен дисонанс. Най-съветският, най-искреният от съветските писатели се оказал ненужен и преследван от съветската власт. Единственият човек, който вярвал в народната утопия, се оказал нейна първа жертва. Това е може би един от най-страшните парадокси на руската литература през XX век.
– Какви били отношенията на Платонов с Пилняк и защо написали заедно „Че-че-о“?
Не само „Че-че-о“, написали заедно и пиесата „Четиринадесет червени колиби“. По принцип били приятели. Като литератори нямат нищо общо, нека бъдем откровени. Веднъж попитали Еренбург какво общо имат Евтушенко и Вознесенский. Той отговорил: „Какво общо имат двама нощни пътници, вързани от разбойници за едно дърво? Дървото им е общо“. Общото между двамата било това, че ги преследвали. А що се отнася до останалото, Пилняк е, разбира се, много по-малко дълбок писател, у него го няма езиковто чудо, макар че е добър, истински писател.
Какво свързва изобщо Платонов с руската класическа литература? Чувството за едно дълбоко колективно безсъзнателно, което не може да бъде формулирано. Народът иска да се превърне в плазма, която е силно наелектризирана, вдъхновена от велика идея. Народът иска да премине в някакво ново състояние на материята, мечтае страстно за Чевенгур, иска да се изтръгне от рутината и да се превърне в нещо друго. Чевенгур е особено състояние на одухотворения народ. Неслучайно най-добрият военен разказ на Платонов се казва „Одухотворени хора“.
И Платонов е обсебен цял живот от тази идея. За кратко време революцията превръща хората във възторжена, одухотворена маса. Ужасът е там, че на началството това изобщо не му е нужно. Началството убива утопията, защото не е в състояние да управлява такъв народ. На него не му трябва вдъхновен народ, на него му трябва отчетче. Това е темата, която Платонов усещал, която Пилняк разбирал, както я разбирала и цялата голяма руска литература.
В нашето възпалено общество периодично се разгарят яростни спорове за това как може и как не може да се държи човек, който прави Добро Дело. Допустимо ли е в името на Доброто Дело човек да си криви душата, да лъже, да угодничи пред властта, да участва в съвета на нечестивите и така нататък.
Ще кажа веднага: тук нямам твърдо мнение. От една страна, хайде да упрекнем Шиндлер за това, че бил член на фашистката партия. От друга, може би не е задължително чак да се прави челна стойка, стига, разбира се, да не става въпрос за газови пещи? Всичко зависи от конкретната ситуация и от чувството за мярка.
И още нещо.
В прекрасното поле на благотворителността е заровена мина, на която понякога се взривяват хора, които по право са заслужили всеобщо уважение и дори слава. Някои от тези праведници започват да смятат, че служенето на Доброто Дело им позволява да не се придържат към общоприетите етични норми, защото нали не го правят за лична облага, пък и изобщо: кои сте вие, че да ме съдите, след като съм направил и правя толкова добрини?
Искам да ви разкажа за една забележителна жена, която в името на Доброто Дело стигнала твърде далече. Тя ми е почти като майка. Е, по-точно на Борис Акунин. Точно от тази дама започна всъщност някога цял един проект.
В моя роман „Азазел“ има една лейди Естер, велика благотворителка, която решава ни повече, ни по-малко да спаси цялото човечество, като ускори историческия прогрес. Най-интересният персонаж за мен беше тя, а съвсем не младият наивник Фандорин.
Моята баронеса Естер има съвсем реален прототип, днес напълно забравен, а навремето оказал се в центъра на ужасен всеруски скандал.
Игуменката Митрофания (име, което ми послужи по-късно за поредицата с монахинята Пелагия) живяла удивителен живот. Принадлежала към висшата аристокрация, била дъщеря на командващия Кавказкия корпус барон Розен (когото после откраднах за романа „Герой на другото време“ – при мене производството е безотпадно). На младини била придворна дама на императрицата, а на 26 години, след поредица от семейни трагедии, станала монахиня.
Баронеса Прасковя фон Розен била от онази порода хора, които бързат да правят добро. Вероятно, ако живееше в наше време, щеше да оглави Международния Червен кръст или „Амнести Интернешънъл“ – от такъв мащаб и с такъв темперамент била тази жена.
Още на младини станала настоятелка на Введенския манастир в Серпухов край Москва и превърнала бедната обител в процъфтяваща. Като получила голямо наследство, Митрофания го похарчила изцяло за манастира и за благотворителност.
По-късно рамките на едната обител ѝ отеснели. Митрофания била сред основателките и ръководителките на движението на сестрите на милосърдието в Русия и само заради това заслужава безспорно паметник. Но и тази мащабна дейност се оказала недостатъчна за енергичната игуменка. Тя пожелала да превърне своя манастир в огромно образцово стопанство, нещо като рай на земята, където духовността върви ръка за ръка с предприемчивостта и икономическия успех (идея, отмъкната от автора за романа „Пелагия и черният монах“). Сред проектите ѝ били получаването на железопътна концесия, строежът на сапунена фабрика, производството на хидравлична вар и какво ли не още.
С една дума, това била наистина уникална личност: самоотвержена, напълно безкористна, с изключителен организаторски талант и исполински размах.
Именно исполинският размах, съчетан със споменатите вече замисли, я погубил в крайна сметка. Грандиозните начинания изисквали също толкова грандиозни инвестиции, а никакви частни дарения не стигали за тях. И тогава майката игуменка решила, че Бог ще ѝ прости, ако гради голямото Добро Дело за сметка на разни дребни лоши хорица, при това закоравели грешници.
Какво лице, а?
През 1873 г. Русия била разтърсена от новината, че една от най-уважаваните почитани църковни фигури, прочутата игуменка Митрофания, е обвинена в подправяне на документи и полици на фантастичната сума от два милиона рубли (за сравнение: колежкият регистратор Фандорин получавал по тридесет и пет рубли на месец.)
Митрофания подчинила на волята си - а характерът ѝ бил могъщ - една търговка алкохоличка, един милионер от сектата на скопците и още няколко също толкова несимпатични богаташи и изцедила от тях всичко, което могла. Тя не действала сама, а, както биха казали днес, като част от ОПГ (организирана престъпна група - бел. прев.): Митрофания имала няколко предани помощници.
„Тя беше жена с широк ум, с чисто мъжки и делови характер, която в много отношения вървеше срещу традиционните и рутинни възгледи, господстващи в средата, в чиито тесни рамки ѝ се налагало да се движи – пише Анатолий Фьодорович Кони, който ръководел обвинението, но въпреки това изпитвал явна симпатия към подсъдимата. – Тази широта на възгледите за поставените пред себе си задачи, съчетана със смелия полет на мисълта, с удивителната енергия и настойчивост, не можела да не влияе на околните и да не създава сред тях хора, покорни на Митрофания, които неусетно за себе си се превръщали в слепи оръдия на нейната воля.“
Прочутият Фьодор Плевако, който на процеса защитавал интересите на пострадалите от измамата, направо смазал игуменката със страстната си реч. По-късно тя вдъхновила Островский да напише пиесата „Вълци и овце“, в която Митрофания е представена като хищницата и мерзавката Мурзавецкая. „Овчата кожа на вълка не бива да ви заблуждава. Не вярвам, че хората мислят сериозно за Бога и доброто, докато вършат грабежи и фалшификации.“ (Хм, а аз пък вярвам.)
За подсъдимата всичко свършили зле, но предвид тежестта на обвиненията – не чак толкова ужасно: със заточение в отдалечени манастири, където до края на дните си Митрофания се занимавала кротко с иконопис. Тази многостранно надарена жена имала и такъв талант.
Страховитите противници на игуменката: А. Ф. Кони и Ф. Н. Плевако
Разбира се, Митрофания не е съвсем лейди Естер. Тя не кроила световни заговори и не убила никого, само ограбвала. Но мотивацията е същата, типът личност е същият, а най-важното – дилемата е същата.
Една от ключовите теми не само на романа „Азазел“, но и на цялата поредица за Фандорин, е разтегливостта на границите на Доброто Дело, неуловимият шев върху лентата на Мьобиус, където лицевата страна се превръща в опако.
Може ли например да затриеш няколко лоши хора заради спасяването на голям брой добри? (Никакъв проблем, ще отговорят повечето читатели.) А може ли в името на благото на цялото човечество да пожертваш буквално един младок – симпатичен, но силно пречещ на Доброто Дело? За кого в крайна сметка ти е по-жал – за някакво си хлапе или за цялото човечество? Баронеса Естер ще въздъхне тежко и, разбира се, ще побърза да спаси човечеството.
На снимачната площадка на психологическия шедьовър на Алфред Хичкок „Ребека“ от 1940 г., актрисата Джоан Фонтейн преживява пословично напрегната атмосфера, белязана от умишлена изолация, психологическа манипулация и враждебност от страна на актьорския състав. Режисьорът Хичкок насърчава активно всичко това, за да подсили нейното екранно изпълнение, за което тя получава първата си от общо три номинации за наградата на Академията („Оскар“) за най-добра актриса.
Обстановката е пословично тежка за Фонтейн заради сериозните търкания с нейния екранен партньор. Лорънс Оливие, който играе Максим де Уинтър, демонстрирал открито презрението си към Фонтейн. Той настоявал упорито ролята на втората госпожа де Уинтър да бъде дадена на тогавашната му приятелка Вивиан Лий. Тъй като Фонтейн успяла да измести Лий след изтощителен шестмесечен кастинг с участието на стотици актриси, Оливие се отнасял с нея ужасно. Останалите членове на актьорския състав последвали примера на Оливие и редовно я пренебрегвали, държейки се с нея като с нежелана натрапничка.
Вместо да защити младата актриса, която спечелила тази определяща за кариерата ѝ роля малко преди 22-рия си рожден ден, Хичкок избрал да използва задкулисните търкания като оръжие. Той се възползвал умишлено от действителната изолация на Фонтейн, за да пресъздаде изпълнената с ужас и чувство за малоценност реалност на нейната безименна героиня. Хичкок шепнел непрекъснато в ухото ѝ, че всички на снимачната площадка я мразят, подхранвайки нейната параноя. Като жестока проява на този психологически метод, той инсценирал парти за рождения ѝ ден на снимачната площадка, само за да се погрижи основните актьори да отсъстват демонстративно, затвърждавайки усещането ѝ за пълна изолация.
Хичкок осъзнава, че отличително качество на Фонтейн е нейната вродена, крехка „уязвимост“. Държейки я постоянно под напрежение, несигурна и сплашена от Оливие и екипа, той уловил успешно неподправената, тревожна плахост, ключова за обсебващата атмосфера на филма.
Въпреки мъчителната психологическа цена на снимачния процес, токсичната среда се превръща накрая в кинематографично злато. Крехкото и изтъкано от тревога изпълнение на Фонтейн ѝ донася първата от общо три номинации за наградата на Академията за най-добра актриса, затвърждавайки статута ѝ на холивудска звезда и определяйки трайната следа, която оставя единственият филм на Хичкок, печелил някога „Оскар“ за най-добър филм.
(За откритията му, свързани с пренасянето на сигнали в нервната система)
Ранни години
Ерик Ричард Кандел е роден на 7 ноември 1929 г. във Виена в еврейско семейство. След аншлуса на Австрия през 1938 г. семейството преживява нацистките преследвания и през 1939 г. емигрира в САЩ, в Бруклин, Ню Йорк. Този опит оставя дълбока следа у него и по-късно засилва интереса му към въпроса как паметта съхранява преживяванията.
Образование и път към науката
Кандел учи история и литература в Харвард, като дипломната му работа е посветена на отношението на някои германски писатели към националсоциализма. Там се увлича по психоанализата и решава да стане психиатър. Завършва медицина в Нюйоркския университет (NYU) през 1956 г.
Постепенно се убеждава, че за да се разбере психиката, трябва да се изучава мозъка на клетъчно равнище. Работи в Националните здравни институти (NIH), където изследва невроните в хипокампа.
Изборът на Aplysia
Ключово решение в кариерата му е да изучава паметта при един прост организъм, морския охлюв Aplysia californica. Той има около 20 000 неврона, много от които са едри и лесно разпознаваеми. Това позволява да се проследят конкретни нервни вериги, свързани с един прост рефлекс: прибирането на хрилете при докосване.
Част от работата си с Aplysia Кандел започва в Париж при Ладислав Таук. По-късно продължава изследванията си в NYU, а от 1974 г. в Колумбийския университет, където става и изследовател в Медицинския институт „Хауърд Хюз“.
Нобеловата награда (2000 г.)
Кандел споделя наградата с Арвид Карлсон и Пол Грийнгард „за откритията им, свързани с предаването на сигнали в нервната система“.
Той доказва, че ученето променя синапсите. При прости форми на учене, като хабитуация, сенсибилизация и класическо обуславяне, силата на връзките между невроните се променя.
Кандел посочва, че краткосрочната памет се дължи на функционални промени в съществуващите синапси. Те са свързани с вторичния посредник цАМФ и с фосфорилирането на белтъци от протеинкиназа А.
Дългосрочната памет, от своя страна, изисква активиране на гени и синтез на нови белтъци. Важна роля в този процес играе транскрипционният фактор CREB. В резултат израстват нови синаптични връзки, т.е. мозъкът физически се преустройва.
По-късно Кандел пренася изследванията си при мишки и изучава ролята на хипокампа в пространствената памет. Работи също върху възрастовата загуба на паметта.
Учебници и книги
Кандел е съавтор (заедно с Джеймс Шуорц, Томас Джесел и др.) на „Principles of Neural Science“, един от най-авторитетните учебници по невронаука в света.
През 2006 г. излиза книгата му „In Search of Memory“, автобиография, съчетана с история на науката за паметта. По нея е заснет и документален филм.
В „The Age of Insight“ (2012) разглежда Виена около 1900 г., изкуството на Климт, Кокошка и Шиле и връзката между изкуството, психоанализата и науката за мозъка. Следващите му книги, „Reductionism in Art and Brain Science“ (2016 г.) и „The Disordered Mind“ (2018 г.), са посветени на изкуството и на психичните и неврологичните заболявания.
Значение
Кандел е сред учените, които изграждат мост между психиатрията, психологията и молекулярната биология. В известната си статия от 1998 г. „A New Intellectual Framework for Psychiatry“ ученият защитава тезата, че психичните процеси, включително ефектите от психотерапията, имат биологична основа в промените на синапсите и генната експресия.
Освен на Нобелова награда, Кандел е носител и на наградата „Ласкър“ (1983 г.), на Националния медал за наука на САЩ (1988 г.) и на наградата „Волф“ (1999 г.).
