вторник, септември 28, 2021

БУНТЪТ НА НЕВЕЖИТЕ

Юлия Латинина разказва историята на ваксинирането и борбата с него. Как се обединяват африкански магьосници, имами, православни фундаменталисти, “зелени” и производители на ментемицини.

Във филма от 2011 година “Contagion” човечеството е обхванато от ужасна епидемия. А спасението идва тогава, когато изобретяват ваксина срещу заразата. Ваксината е малко, разиграват я на лотария, спечелиш ли ваксина - печелиш живот. Създаването на ваксината е кулминация на филма. Нещо като бомба, обезвредена една минута преди взрива.

Уви, реалността не е кино.

Ваксина вече има, но не всички искат да се ваксинират.

- Броят на желаещите да се ваксинират в САЩ миналата година беше едва 50%, като сред афроамериканците в известни моменти този брой слизаше до 32%. Лидерът на “Ислямска нация” Луис Фарахан призова своето паство да не се съгласява с тези неприемливи за Аллах експерименти.

- В България броят на нежелаещите да се ваксинират е 67%,

- в Румъния - около 40%,

- във Франция през декември 2020 година бяха ваксинирани едва 40% от населението.

За Африка и Пакистан не говоря. Там отдавна знаят, че ваксините са направени от белите, за да заразяват черните със СПИН, и вероятно, за да направят мюсюлманите безплодни. На този фон 62% руснаци, които не искат да се ваксинират, не изглеждат нещо извънредно. Ами да. Почти като българите и французите...

При това обаче на мнозина им се струва, че високият брой на антиваксърите е някаква особеност на Русия. Може би защото самата държава водеше ожесточена пропаганда срещу западните ваксини (и обществото съобрази, че в такъв случай нашите са още по-лоши), или защото гражданите не вярват вече на държавата, предполагайки, че в Русия не е възможно да се направи качествена ваксина.

Но преди да говорим за ситуацията в Русия, нека да видим отначало как исторически са изглеждали отношенията мужду ваксините и ваксиниращите се и кога и къде те били доволни, а кога - протестирали.

ЕДРА ШАРКА

През 1796 година английският лекар Едуард Дженър взема осемгодишния син на своя градинар, порязва ръката му и втрива в нея гной от фистула, образувала се на ръката на доячката Сара Нелмс. По това време Нелмс боледувала от кравешка едра шарка и Дженър забелязал, че хората, които са боледували от кравешка едра шарка, не боледуват от истинска едра шарка - страшна болест, която косяла по това време градовете, убивайки около 30 процента от жертвите и обезобразявайки лицата на мнозина оцелели.

Казано на съвременен език, Дженър взел жив атенюиран вирус (иначе казано - вирус, пропуснат през животно и загубил способността си да се размножава в човека) и накарал имунната система на малкия Джеймс Филипс да изработи срещу него антитела, които били ефикасни и срещу едрата шарка. След шест седмици Дженър заразил малкия Филипс с едра шарка и той не се разболял. За подобно провеждане на опити никакъв “Lancet” не би напечатал в днешно време изводите на Дженър, а за експерименти с деца той просто би отишъл в затвора.

Но тогава не е сега и с опита на Дженър в живота на човечеството влиза ваксината срещу едра шарка, която заменя старата, добре известна в Китай и Африка практика на вариолацията, когато в разрез на ръката се втрива съвсем истински опасен вирус. (Идеята се състояла в това, че едрата шарка се предава по въздуха и ако попадне в кръвта, а не в дихателните пътища, болестта ще протече по-леко.)

А между другото и думата ваксинация е измислена също от Дженър. Тя произлиза от латинската дума vacca - крава.

Едрата шарка била по това време една от най-страшните болести на човечеството и от 1853 г. ваксинацията срещу едра шарка в Англия станала задължителна. Всяко новородено дете трябвало да бъде ваксинирано. В противен случай семейството плащало глоба или отивало в затвора.

При това ваксината по това време не била чак толкова безопасна, не толкова заради самия вирус, колкото заради дивите антисанитарни условия и липсата на навик у лекарите да изваряват спринцовките, особено когато ваксинирали бедни хора. Затова желаещите за ваксиниране не били много. Само в малкото градче Лестър през 80-те години на XIX век се провели около шест хиляди съдебни процеса срещу антиваксъри.

Ето един типичен случай. През 1884 година някой си Едуард Айрънс ваксинирал дъщеря си и тя дълго боледувала. Айрънс отказал да ваксинира следващото си дете. По време на съдебния процес той цитирал мнението на няколко лекари за вредата от ваксинирането и казал, че според него съдът не трябва да иска изпълнение на закона с оглед на съзнателните възражения срещу него. На това председателят казал, че малко неща предизвикват толкова разнообразни мнения, колкото въпросът за ваксинирането. Но било доказано, без всякакво съмнение, че ваксинирането води до това, че едрата шарка се проявява в по-мека форма. Съдът бил единодушен в мнението си по въпроса.

Залепили на Айрънс глоба от 20 шилинга.

А ето много по-печалната история на Джордж Банфорд. През 1868 година му се родило дете. Банфорд го ваксинирал и детето се покрило цялото с язви. Пред 1870 година му се родило второ дете, Банфорд ваксинирал и него: започнал ерисипелас. През 1872 година на Банфорд му се родило трето дете: отново започнал ерисипелас и детето починало. Банфорд отказал да ваксинира четвъртото си дете и получил глоба от 10 шилинга.

Ваксините често не били пречистени; при инжектирането им не се спазвали елементарни хигиенични правила; противниците на ваксинирането манипулирали ловко със статистиката и когато през 1884 година в Лондон се разразила епидемия от едра шарка, не преставали да натякват, че в града са ваксинирани 96% от децата, което означава, че ваксините не действат. При такива входни данни много родители предпочитали да лежат седем дена задържани и техният поход към затвора в съпровод на съмишленици се превръщал в масови демонстрации срещу ваксините.

Срещали се и по-страшни случаи: Артър Уорд имал две деца, пострадали според него от ваксините, и отказал да ваксинира третото. Осъдили го да плати глоба. Той не платил глобата. В дома на Уорд дошли пристави да опишат мебелите. Мебелите на първия етаж им се сторили негодни и те отишли на втория. Бременната жена на Уорд (той не си бил у дома) им препречила пътя. Отблъснали я. От нервното сътресение жената се озовала в болница, родила мъртво дете и след една седмица също починала.

Същото ставало и в САЩ, където задължителното ваксиниране било въведено на щатско равнище по време на епидемията от едра шарка през 1898-1904 година. Там през 1905 година Върховният съд приел епохално решение за допустимостта на задължителното ваксиниране срещу едра шарка и сравнил в това решение правото на държавата да ваксинира задължително с правото да мобилизира принудително. Ваксинирането по време на пандемия е като мобилизирането на войници по време на война, заключил съдът.

А ваксините продължавали между другото да бъдат замърсени, и спринцовките също. През 1901 година в Ню Джърси девет деца, ваксинирани срещу едра шарка, починали от тетанус.

Местните власти започнали да организират “ваксинационни ескадрони”. Те често отцепвали цели квартали; в Мидълзбро полицията и ваксинаторите оградили негърското гето, слагали на хората белезници и ги ваксинирали под дулото на пистолета.

В крайна сметка едрата шарка станала първата и единствената заразна болест, изчезнала напълно от човешката популация. Без принудителното ваксиниране това не би било възможно.

ПОЛИОМИЕЛИТ

Докато в останалите области медицината постигала успехи, към средата на ХХ век един от най-страшните убийци станал полиомиелитът. Полиовирусът (или по-точно, трите негови разновидности, трите серотипа) се предавал с отпадъчните води и попадал в стомаха. Най-често (при 70% от случаите) болестта протичала без симптоми, но при 0,5% от случаите вирусът попадал от стомаха в централната нервна система и водел до временен или постоянен паралич; 2–5% от децата и 15–30% от възрастните, при които вирусът попадал в централната нервна система, умирали.

Към средата на ХХ век САЩ имали средно 20 хиляди случая на полиомиелит за година, а през 1952 и 1953 година броят им се повишил до 58 хиляди, с 1400 и 3200 смъртни случаи съответно.

Смятало се, че една от жертвите е президентът Франклин Делано Рузвелт: той се парализирал, след като боледувал от полиомиелит в юношеска възраст. Днес, между другото, много лекари смятат, че краката на Рузвелт отказали да му служат заради синдром на Гилен-Баре, но тогава всички, и самият Рузвелт, обвинявали полиомиелита.

Така или иначе, президентската болест била удостоена с повишено внимание. Рузвелт, по време на когото обемът на държавната намеса в американската икономика достигнал безпрецедентни даже за нашето време мащаби, можел лесно да направи борбата с полиомиелита федерална програма.

Но вместо това - като добър психолог - той предпочел да мобилизира масите и на 3 януари 1938 г. обявил за създаването на Национален фонд за детския паралич. Президентът призовал частните граждани да дарят на фонда по 10 цента. Към 29 януари Белият дом бил погребан под купища писма. Броят им достигнал 80 хиляди - хората от цяла Америка изпращали десетцентови монети, четвърт и цели долари, от което се събрали 268 хиляди долара.

Така борбата с полиомиелита станала национална свръхидея и дело на цялото общество, както в СССР - борбата за комунистическо възпитание на младите хора.

Най-добрите лекари се съревновавали да създадат ваксина срещу полимиелита. За това се прилагали нови методи; разработвала се и се подобрявала бързо практиката на клиничните изпитания. До 1955 г. фондът изхарчил за борба с полиомиелита 233 милиона долара. В памет за тези събития след смъртта на Рузвелт ликът му украсил американските десет цента.

През 1955 г. усилията на фонда се увенчали с успех: доктор Солк представил на американската публика ваксина, състояща се от умъртвен, инактивиран с формалин вирус. Това само по себе си било огромно постижение, защото до това време се смятало, че вирусът, за да предизвика имунитет, трябва да бъде жив, а мъртвият вирус не може да доведе до имунитет. В изпитанията на ваксината участвали около 2 милиона деца и хората се блъскали, за да запишат децата си за участие в опитите.

Солк, разбира се, имал и съперници. Най-успешен от тях бил доктор Албърт Сейбин, който дълго време създавал жива атенюирана ваксина срещу вируса. Честно казано, ваксината на Сейбин била много по-добра. Първо, живата ваксина наистина дава много по-стабилен имунитет, и второ, ваксината на Сейбин не трябвало да бъде инжектирана: просто я капели в устата. Това опростявало много цялата процедура и премахвало проблема със стерилизацията на спринцовките.

Но фондът подкрепял не Сейбин, а Солк. Освен това Солк бил първи. Тогава доктор Сейбин се обърнал към своя съветски колега Михаил Чумаков. Чумаков сложил образци от ваксината на Сейбин в куфара си, донесъл образците в СССР и ваксинирал цялото си семейство. Когато съветската власт се поколебала дали да приеме американската ваксина, Чумаков позвънил на Микоян и гарантирал, че ваксината е отлична. По разпореждане на Микоян в СССР била организирана масова ваксинация, която, разбира се, като всичко в СССР, била задължителна.

Ваксинационни пунктове се организирали в училищата, селата, дворовете. Случаи на масово отказване от ваксиниране историята не е отбелязала.

Що се отнася до САЩ, на 31 май 1955 г. президентът Айзенхауер се обърнал към американците, като обещал, че Фондът за детския паралич ще осигури безплатна ваксина на цялата нация. Забележително е, че в своето изказване Айзенхауер даже не разглеждал възможността някой да се откаже от ваксината. Главната му задача била да убеди избирателите, че ваксина получават всички, а не само белите.

И наистина, в продължение на една година 30 милиона американски деца били ваксинирани. Ентусиазмът на масите не бил отслабен нито от инцидента с Cutter Laboratories, които не доубили своята ваксина и инжектирали на някои деца жив вирус вместо умъртвен (11 деца починали), нито от историята с един от предишните варианти на ваксината - живата ваксина на Колмер, - която често водела до паралич. Наистина, ваксината на Сейбин изместила накрая в САЩ ваксината на Солк.

Това било през 50-те години на миналия век, години Просвета и Прогрес. Всичко това, което по-късно на ляв новговор ще бъде наречено “бял патриархален сексизъм”.

На Просветата не ѝ оставало да живее дълго.

ТАЛИДОМИД

През 1961 година австралийският лекар Уилям Макбрайд публикувал писмо в “Lancet”. Доктор Макбрайд имал много пациентки и често им предписвал появил се неотдавна на пазара препарат срещу депресия, който бил много популярен и се продавал в 46 страни под 37 названия. (В САЩ препаратът не бил регистриран.) Доктор Макбрайд забелязал, че неговите пациентки, употребяващи предписания препарат, често раждат деца с атрофирали крайници.

Препаратът, за който пишел доктор Макбрайд, е известен като талидомид. Той има тератогенен ефект: преминава през плацентната бариера (при това го прави при много ранен стадий на бременността, от 20 до 37 дена) и осакатява детето. От талидомида пострадали около 10 хиляди деца, половината от които починали в младенческите си години.

Историята с талидомида се превърнала в един от основополагащите наративи на настъпващата епоха.

Наративът за просветата и прогреса, които побеждават болестите, бил сменен от наратива за “голямата фарма” [1], която се стреми да отрови човечеството заради своите печалби.

Оттогава сме гледали безбройно количество холивудски филми за кървави фармацевтични компании, които крият нарочно отрицателните резултати от своите експерименти и наемат килъри, за да отстранят разобличаващите ги активисти. Активистите са на страната на Доброто, а “голямата фарма” - на страната на Злото.

Зрителите на тези филми масово не подозирали, че именно случаят с талидомида довел до реално преразглеждане на цялата процедура за изпитания на лекарствата.

Те също така по правило не подозирали, че талиодмидът като лекарство се използва и до ден днешен. Той е много ефикасно средство срещу проказа, а също така се използва при някои видове рак, например множествен миелом. През 2006 година FDA [2] разреши за първи път използването на талидомида на територията на САЩ. Даже това - наистина опасно лекарство със страшен тератогенен ефект - е спасило не по-малко хора от тези, които е погубило.

И, разбира се, зрителите на тези филми не винаги си дават сметка за това, че случаят с талидомида е едно страшно изключение сред не десетки, а хиляди препарати, които са променили света и са продължили живота.

МАЛАРИЯ

Едрата шарка, както казахме, станала единствената заразна болест, която човекът успял да ликвидира. Още една такава болест трябвало да стане маларията. Маларията, разбира се, не се разпространява от вирус. Предизвикват я паразитни организми от рода Plasmodium, преди всичко Plasmodium fulciparum.

Сега е трудно да си представим размаха на маларията през XIX в. Тя поразявала не само тропическите страни. Гърция, Италия, Южна Испания, Португалия - всички страдали от Plasmodium fulciparum. Plasmodium vivax свирепствал в Нидерландия, Англия и даже в Южна Скандинавия. В Норфолк, Съфолк, Есекс, Кент и Съсекс, всичките крайбрежни графства на Англия, един път на 10 години от размножилите се комари избухвала епидемия, по време на която умирали 10-20% от населението.

Колонистите донесли със себе си маларията в Америка, в Каролина три четвърти от децата умирали, преди да са доживели до 20 години, а в места като Нигерия или Намибия маларията убивала през XIX в. по 48-67% британски войници всяка година.

Но през 1939 г. швейцарският химик Паул Херман Мюлер направил съвсем невероятно откритие, за което получил през 1948 г. Нобелова награда. А именно: открил инсектицидните свойства на дихлордифенилтрихлоретана, известен също така като ДДТ.

Значението на ДДТ трудно може да се оспори. Унищожена била маларията в Европа и в Америка, в Тайван, на Балканите, в Карибско море, в Австралия, в голяма част от Тихия океан и в Северна Африка. През 1955 г. Пол Ръсел написал книгата “Победата на човечеството над маларията”, в която твърдял, че маларията съвсем скоро ще бъде постигната от съдбата на едрата шарка.

Действието на ДДТ не се ограничавало само с маларийния комар. Още през XIX в. се смятало за аксиома, че най-големите армейски загуби на бойното поле идват не от куршумите и снарядите, а от болестите. По време на Гражданската война в САЩ 56% от смъртните случаи се дължали на болести, по време на Кримската война - 75%. Даже през Първата световна война 97% от съюзническите войски страдали от въшки, а въшките пренасяли окопната треска. Но през Втората световна война подобни загуби вече нямало - и заслугата била на ДДТ.

Към началото на 60-те години на миналия век маларията изчезнала във всички развити страни и всеки момент щяла да изчезне и в развиващите се, но ето че през 1962 г. се появила Рейчъл Карсън (с книгата си “Silent Spring” - “Тиха пролет”). Рейчъл Карсън може с право да се смята за основателка на съвременните “зелени” и главен обект на нейната критика бил химикалът ДДТ. Рейчъл Карсън твърдяла, че използването на ДДТ е довело до намаляване на птичите популации, и предположила, че е опасно за човека.

Избухналата масова паника довела до забраната на ДДТ. Даже в страните, в които хиляди хора продължавали да умират от малария, използването му било практически прекратено, преди всичко под натиска на благотворители и международни организации. Сега всеки човек знае, че ДДТ е отрова и канцерогенен химикал, а използването му е христоматиен пример за Природоубийствения грях, който извършило изкушеното от химията човечество.

Щастлива съм да съобщя на читателите, че всичко това е лъжа.

Петдесет и две години наред след издаването на книгата на Рейчъл Карсън (тази Библия на екофундаментализма) зеленото лоби полагало гигантски усилия, за да докаже, че ДДТ е канцерогенен химикал. Това така и не било доказано. (Ще отбележим, че доказването е трудно. На въздействието на ДДТ били подлагани гигантски, статистически значими количества хора - например войниците в бараките по време на Втората световна война - и нито един път заболяванията им не били свързани с ДДТ).

ДДТ убива насекомите и ДДТ изтънява черупките на птичите яйца. Но ДДТ не е отрова за човека. ДДТ даже се използва като противоотрова при отравяне с барбитурати! Можем да ядем ДДТ с лъжици. Дж. Гордън Едуардс, ентомолог, биолог и безстрашен противник на екофундаменталистите, няколко години ядял всяка седмица по една лъжица ДДТ, за да докаже безвредността на химикала, и починал на 84 години по време на алпинистко изкачване.

Даже сега, 50 години след тоталното обществено побъркване, Националната токсилогична програма на САЩ смята ДДТ за “умерено токсичен химикал”, а СЗО го нарича “умерено опасен”.

Едно от местата, където свирепствала маларията, била Шри Ланка. През 1948 година в Шри Ланка се разболели 2,8 милиона души и 7300 от тях починали. През 1963 г., благодарение на ДДТ, броят на заболелите бил 17 души. През следващата година - две години след излизането на книгата на Карсън - Шри Ланка забранила ДДТ. След три години количеството на заболелите нараснало на половин милион.

За малко повече от половин век от появата на “Silent Spring”, маларията убила не по малко от 50 милиона души.

Рейчъл Карсън, с нейната грижа за белоглавите орли, убила повече хора от Мао и Хитлер.

Уверена съм, че мнозина от тези, които четат тези редове, сега не вярват на очите си. Как така ДДТ не е опасен химикал? Нали ДДТ се натрупва в организма. И какво от това? Оловото се натрупва в организма и ние знаем до какво води това. Знаели са го още в Древния Рим. А какъв е отрицателният ефект от натрупването на ДДТ в организма и до ден днешен никой не ни е казал.

Можете да прочетете, че “маларийните комари са днес вече устойчиви на ДДТ”. Това също не е така. ДДТ и до ден днешен остава най-безопасния и най-евтиния инсектицид, устойчивост към който маларийният комар изработва най-трудно.

Нещо повече. През 2004 година Stockholm Convention on Persistent Organic Pollutants призна, че ДДТ може да се използва, но само в помещения. Да повторим. След половин век табу и фобии, след категоричната забрана, наложена на ДДТ като на свинското в исляма, след милионите долари, изхарчени за опити да се докаже някаква канцерогенност, екобюрокрацията беше принудена да признае под сурдинка, че ДДТ все още е идеален антималариен инсектицид и че може да се използва в жилищни помещения.

Петдесетте милиона души, починали от малария след излизането на книгата на Карсън, биха били щастливи да научат, че ако не бяха си отишли от този свят, може би са щели да се разболеят някога от рак.

АНТИОКСИДАНТИ

През 1981 г. един от най-знаменитите епидемиолози в света, Ричард Пето, публикувал в “Nature” статия, в която се изследвало съдържанието на бета-каротина в кръвната плазма. В статията се казвало, че хората с най-ниско съдържание на бета-каротин боледуват от рак двойно по-често от хората, чието съдържание на каротин е най-високо.

Бета-каротинът принадлежи към така наречените “антиоксиданти”. Това са вещества, които отстраняват от кръвта свободните радикали, а свободните радикали - както гласи една от теориите за стареенето - са тези химично активни молекули, които рушат стените на кръвоносните съдове, предизвикват рак, etc.

От тази статия и аналогични изследвания на витамин Е (високото равнище на витамин Е се свързва със здраво сърце) следвало - напълно логично, - че колкото повече антиоксиданти приемате, толкова по-малки са шансовете да умрете от сърце или от рак.

Това била съвсем разумна хипотеза.

И започнали да я проверяват.

В едно от изпитанията, започнало през 1985 г., участвали 18 хиляди души с висок риск от рак на белите дробове (пушачи и работещи с азбест). Разделили ги на две групи. Едните получавали бета-каротин и витамин А, а останалите - плацебо. Наложило се експериментът да бъде прекратен през януари 1996 г., 21 месеца преди неговото завършване, защото се оказало, че за хората, които получавали антиоксиданти, имало 47% повече вероятност да умрат от рак отколкото за тези, които не получавали. Освен това смъртността им по всякаква друга причина била със 17% по-висока.

Друг експеримент, във Финландия, в който участвали 30 хиляди души, показал същите ужасяващи резултати.

Така хипотезата, че антиоксидантите като хранителни добавки предотвратяват рака, изглеждала на пръв поглед разумна, но не се потвърдила. Тя била опровергана експериментално по най-жесток начин. Но това изобщо не пречи на 30% от американците да приемат антиоксиданти. А пазарът на антиоксиданти възлиза на 7,6 милиарда долара.

Помислете: значителна част от тези хора, които се отказват от ваксините, преминали през три фази на клинични изпитания, одобрени от FDA и от европейските регулатори, с шепи, шумно, за свои собствени пари се тъпчат с опасни за живота им боклуци, които никога никакви одобрения не са получавали (хранителните добавки не се регулират от FDA) и на всички рандомизирани изпитания са се провалили с трясък. Което е още по-интересно, никакви борци срещу ГМО и “кървавата фарма”, доколкото ми е известно, не се борят срещу антиоксидантите (както, между другото, и срещу хомеопатичните лекарства и прочее ментемицини).

MMR

И така, в края на ХХ в. в благополучния сит Запад сред хората, които благодарение на прогреса не трябвало повече да се борят за всяко парче хляб и чийто живот повече не висял на косъм и не можел да бъде прекъснат от всяка една инфекция, от всеки един апендицит, от най-незначителния ерисиперас - сред тези хора се оформило желание за борба.

Борба не с инфекциите, нищетата и болестите, а борба с тези, които ги избавили от тях. Капиталистите. Лекарите, които подлагат нищо неподозиращите граждани на чудовищни експерименти. Изобретателите на ГМО, авторите на антропогенното глобално затопляне, създателите на пестицидите, инсектицидите, торовете и прочее ужасни препарати, които унищожили Златния век, когато човекът живял съгласувано с природата в мръсотии и кръв, разчитайки на своя имунитет, гладувал, мръзнел, имал въшки и умирал на две години от коклюш или на тринадесет от апендицит.

Странно би било, ако в този прекрасен нов свят новите лудити бяха подминали ваксините.

Първа жертва на зараждащите се антиваксъри станала ваксината срещу дифтерия, тетанус и коклюш в средата на 70-те години на миналия век. Но истинският скандал избухнал през 1998 г.

През 1971 г. “Merck” пуска на световния пазар ваксината MMR - комбинирана ваксина срещу морбили, паротит и рубеола. Резултатът от използването ѝ бил превъзходен. Заболяванията от морбили в Европа намалели през 2007 година с 98% и СЗО предсказала, че към 2015 г. болестта ще изчезне завинаги от човешката популация.

На 4 февруари 1998 година английският лекар Андрю Уайкфилд дава пресконференция, по време на която съобщава страшна новина: MMR може да предизвика у децата аутизъм.

Подобни твърдения трябва да се представят в общи линии не по време на пресконференции, а в научни статии, преминали през процедурата на научното рецензиране.

Статия била публикувана също - тя се появила след няколко седмици в “Lancet” и не съдържала толкова широки изводи. Нейното съдържание се свеждало по същество до това, че 12 пациенти на Уайкфилд , които имали диагноза “аутизъм”, били ваксинирани с MMR, в което нямало нищо чудно. По това време с MMR били ваксинирани почти всички деца в Англия.

У специалистите статията предизвикала единствено смях. Но друго нещо е пресата, остро нуждаеща се в съответствие с времето от героична история за Самотен Рицар, който разобличава “кървавата фарма”, за пореден път поставяща над хората заради печалбите си своите нечовешки опити.

Английският научен журналист Бен Голдейкър пресметнал, че от януари до септември 2020 г., в разгара на скандала, 10% от научните статии в пресата били посветени на MMR. В тези статии по правило не се съобщавало, че нашият Самотен Рицар в момента на написването на статията бил вече нает от адвокатска фирма, която готвела иск срещу ваксината, че е получил от фирмата аванс от 50 хиляди фунта и че общият му доход от готвещия се иск възлизал на 435 филяди фунта.

В края на краищата статията в “Lancet” била свалена, а доктор Уайкфилд лишен от лиценз. Но това не повлияло на неговата популярност. “Мъчеинкът” се преместил в САЩ и продължил своята борба с “кървавата фарма”. Равнището на ваксиниране с MMR във Великобритания намаляло от 92% през 1996 г. до 73%, а във Уестминстър през 2004-2005 г. били ваксинирани само 38% от петгодишните деца. Равнището на заболеваемостта нараснало, децата започнали да умират от морбили.

Ах да. В Дания изследователи проучили медицинските картони на всички деца, родени в периода от януари 1991 до декември 1998 г. 440 655 деца били ваксинирани. 96 648 - не били.

Никаква разлика в заболяването от аутизъм между ваксинираните и неваксинираните деца нямало.

ХИВ

В началото на 80-те години на миналия век американски лекари алармирали за зачестили смъртни случаи сред гейовете: те умирали бързо от редица редки до това време болести (например сарком на Капоши), предизвикани от отслабен имунитет. През 1984 година американският вирусолог д-р Робърт Гало посочил причината за тези смъртни случаи: ХИВ, или вирус на човешкия имунен дефицит.

През същата 1984 година психоаналитикът Каспър Шмид публикувал в “The Journal of Psychohistory” статията “The Group-Fantasy Origins of AIDS”. Смисълът на статията бил в това, че никакъв СПИН и ХИВ няма и че постоянните упреци по адрес на гейовете и чувството за вина в тяхното малко затворено общество са довели до истерична епидемия, водеща след себе си “депресия с психогенно намаляване на клетъчния имунитет”. Хипотезата на Шмид била много остроумна, на фактите не я потвърдили. Десет години след нейното публикуване нейният автор починал от СПИН.

А между другото епидемията от ХИВ се ширила и най-страшно опустошение предизвикала в Африка. През 2005 година в Ботсвана, Намибия, Замбия, Зимбабве и ЮАР от ХИВ били заразени над 20% от населението. Заразяването било неравномерно. Така например в ЮАР средното равнище на заразяване било около 25%, но сред бялото население носители на ХИВ били само 0,3%.

Впрочем,

много не признавали изобщо, че ХИВ съществува, също както сега някои не вярват в ковида.

В цивилизования свят тези хора били малцинство, но в Южна Африка дошли на власт. Президентът на ЮАР Табо Мбеки поддържал изцяло идеята, че ХИВ е колониална и расистка концепция, измислена от белите хора, за да заробят черните и да им натрапят фармакологично иго във вид на антиретровирусна терапия. Според президента Мбеки болните не умирали от СПИН, а от антиретровирусната терапия, наложена от фармакологичните концерни.

Официалните препоръки на министъра на здравеопазването на ЮАР били: да се лекува СПИН с цвекло, чесън, лимони и картофи. Неофициално било известно, че от СПИН можеш да се излекуваш, ако изнасилиш девственица.

Президентът имал и съюзник - немския милионер Матиас Рат, който бил напълно съгласен с твърдението, че антиретровирусната терапия е сатанински заговор на белите хора и фармацевтичните корпорации, които получават доходи от лекарства, предизвикващи същата болест, срещу която уж се борят. Рат иамл и рецепта как да се лекува СПИН, без да се попадне в ръцете на убийците с бели престилки. Работата е в това, че Матиас Рат произвеждал мултивитамини, които според него трябвало да лекуват СПИН великолепно. Освен срещу СПИН мултивитамините на Рат помагали и срещу рак и сърце.

Що се отнася до ваксините, според мнението на значителна част от африканското население, те имат пряко отношение към СПИН-а. Ваксините са използвани от белите, за да заразят черните със същия СПИН, който уж не съществува.

И ОТНОВО ПОЛИОМИЕЛИТ

Към 2006 година полиомиелитът бил унищожен почти в целия свят. Болестта оставала само в Нигерия, Афганистан и Пакистан. СЗО и Бил Гейтс (който предоставя за делото 4 милиарда долара) разчитат в най-скоро време заболяването да бъде победено.

В същото време обаче Висшият съвет на шариата в Нигерия забранил ваксинирането срещу полиомиелит. Оказва се, че ваксините били специално измислени от неверниците, за да направят мюсюлманските жени безплодни.

Ислямистите започнали да убиват ваксинаторите. Скоро броят на случаите с полиомиелит започнал да расте и епидемията се прехвърлила в съседните страни.

Същата война на ваксините ислямистите обявили в Пакистан.

В градчето Машокел, близо до Пешавар, скоро след идването на ваксинатори администрацията на училището съобщила за десетки ученици, които започнали да повръщат и да губят съзнание. Тълпа нападнала училището и изгорила болницата. Селските родители, като изоставили делата си, докарали 40 хиляди (!) уплашени деца в Пешавар. Стотици хиляди души от цялата страна отказвали да имунизират децата си и замеряли ваксинаторите с камъни.

Когато полицията арестувала училищните администратори, намерила у единия от тях видео, на което мъжът инструктирал децата как да лягат по леглата и да се правят на болни. На друго видео проповедник громял ваксинаторите като сутеньори и проститутки, работещи за САЩ. През последните 10 години в Пакистан са убити над 100 ваксинатори.

През 1955 година, същата година, когато, както помните, Джонас Солк обявил за успеха на своята ваксина и американските майки ридаели от щастие, подобно откровено невежество би предизвикало насмешки и, разбира се, пълно прекратяване на всякакви помощи. Щом искате, давете се.

Но сега новият обществен консенсус е друг. Жителите на Нигерия, Намибия, ЮАР или Пакистан са вече нещастни жертви на белия империализъм. Западът е до гроб виновен пред тях. Дори ако понякога реагират прекомерно на провокациите на Запада, това е от непрекъснатата му агресия, расизъм и ислямофобия.

Освен това с ваксиниране в страните от третия свят се занимава преди всичко гигантската бюрократична структура, наречена СЗО. След като тя спира ваксинирането, каква да правят бюрократите?

През 2007 г. д-р Абдул Маджид Катме, ръководител на Ислямската медицинска асоциация, поиска от правоверните да престанат да се ваксинират даже в развитите страни. Ваксинацията била харам [3]. И никой не лиши д-р Катме от лиценз.

ОБОБЩЕНИЯ

Да направим сега някои обобщения.

Първо

Както виждаме, въпреки заявленията на много наблюдатели, руските антиваксъри не са нещо уникално. В Африка не искат да се ваксинират, за да не им поставят белите чипове, в Пакистан не искат да се ваксинират, за да не им поставят неверниците чипове, в Америка реднеците и чернокожите отказват да се ваксинират, при което, според либералните медии, реднеците отказват заради своето колосално невежество, а чернокожите - заради многовековния расизъм и многовековното потисничество, а също така заради “дълбокото си недоверие съществуващите институции".

Второ

Недоверието към истинските ваксини и истинските лекарства изобщо не засяга ментемицините.

Персонажът, който няма да се ваксинира, е по принцип същият персонаж, който

- гълта витамини срещу СПИН,

- пие антиоксиданти и хомеопатични препарати,

- а, за да не го хване ковид, ще отиде в църквата да целуне някоя икона или ще си окачи амулет, който пречиства добре праната.

Трето

Недоверието към неразбираемите лекуващи ваксини неизвестно защо не се разпространява върху всичките останали неразбираеми блага на науката.

Масов отказ от смартфони с думите: “те ме зомбират” не е забелязан сред антиваксърите.

Никой от тях не се отказва да кара кола, дори и ако не знае точно как работи двигателят с вътрешно горене, а разказите на руските антиваксъри за това, че “не трябва да се разваля имунитетът и човек сам ще оздравее от болестта”, не са съпроводени от миграция в тайгата или джунглата.

Ако имигрират някъде - то е в Европа или САЩ, където не можеш да живееш изолиран от другите.

Четвърто

Руските противници на ваксинирането дават множество обяснения защо не искат да се ваксинират.

Тези, които са против Путин, казват: “Нима тази власт може да направи нещо качествено? Ако беше западна, качествена ваксина, щях да се ваксинирам”.

Заклетите патриоти, напротив, също като братята им по разум в Африка и Пакистан, знаят, че ваксината ще промени тяхната ДНК. Те не са много наясно какво е ДНК, но - за разлика от гнусните учени - знаят точно, че ще им бъде променена).

В действителност тези обяснения нямат никакво отношение към техните мотиви. Това са рационализации, като тези, които са описали братя Стругацки в “Бръмбър в мравуняка”, разказвайки забележителната история за фукамифобията.

Пето

Реалните причини да не се приемат ваксините ми се струва, че са три. И трите лежат в областта на психологията и нямат нищо общо с рационалното мислене.

Първа причина. Хората обикновено отлагат действията, които могат да променят нещо рязко в тях.

Тази причина е много проста. Човекът не може да понесе мисълта, че сега, ако се ваксинира, може да му се случи нещо, а ако не се ваксинира, може би няма да му се случи нищо! Може би няма да се разболее!

Този механизъм прилича много на механизма, който в психологията се нарича deferred gratification, отложено удоволствие.

Показват на детето сладкиш и му казват: избирай - или ще получиш веднага този сладкиш, или ще получиш два, но след 15 минути. Тези деца, които избират сладкиша веднага, се различават по своята когнитивно-емоционална система от тези, които избират два пъти повече, но след време. А сега се представете, че кажат на детето: избери, ще те ударим през ръцете един път с линия сега или ще получиш десет удара, но след месец? А може би не десет удара, а сто и не по ръцете, а по задните части, но при това може и да не ги получиш? Какво би избрало детето?

Ето че и антиваксърите избират напълно като децата.

Втора причина. Проблемът е толкова страшен, че е по-просто да бъде изхвърлен от главата.

Това е психологичен механизъм, който се нарича denial - отричане. Denial се появява, когато пред нас е изправен страшен проблем. Този проблем е толкова страшен и толкова лошо решим, че вместо да се опитате да го решите, вие просто отричате неговото съществуване. Ковид? Какъв ковид? Как така ще умра от ковид? Няма никакъв ковид. Именно затова отрицателите на ваксините, ковида и ХИВ са много често религиозни. Защото какво е религията, ако не отричане на смъртта?

Denial е типично поведение на много хора по време на епидемии. Няма никаква епидемия. Това е гняв Божи. Той ще порази само грешниците. А ако порази мене, ще отида на небето.

Ще попитате - защо, след като отричането е толкова разпространено при страх от смъртта, не виждаме хора, които отказват да се лекуват, да речем, от рак? Отговорът е, че такива хора има много, просто, когато не става въпрос за заразна болест, те не се събират на тълпи и не се появяват по екраните. Потърсете и вероятно ще чуете от познати история от вида: “поставиха ѝ диагноза “рак на гърдата”, тя не каза на никого нищо, не се лекуваше и след известно време почина”.

Проблемът е толкова чудовищно страшен, че хората просто го изхвърлят от главата си. Като защитен механизъм те забравят най-страшните травми, които са претърпели. Още по-лесно е да се изтласка от мозъка събитие, което може да се случи.

Именно затова същите хора, които се страхуват да се ваксинират, ще пият антиоксиданти или ще целуват икони. Защото иконите и ментемицините им обещават стопроцентово изцеление без никакви странични ефекти.

Никой досега не е видял двойно сляпо рандомизирано изследване [4] на действието на иконите, в което да е написано, че иконата понижава вероятността за заболяване от щама делта с 40%, а вероятността за тежко протичане на болестта - с 95%. Иконата, както и ментемицина, лекува всичко и веднага. Обявите на Рат в южноафриканските вестници гласели: “Мултивитамините са по-ефективни от всяко друго токсично лекарство срещу СПИН”. Иконата и ментамицинът дават психологичен комфорт. Те обещават Чудо.

Именно затова хората, които отказват да се ваксинират, когато става дума за живот и смърт, не се отказват да използват смартфони или автомобили. Там е работата, че в случая не става въпрос за живот и смърт. И те остават напълно рационални. Рационалността отказва не тогава, когато става дума за дреболии, а тогава, когато става дума за най-важното.

Отричането е древен механизъм за взаимодействие с болестта, травмата и смъртта, който съществувал в човешката популация хиляди години. Това е атавистична психологична програма, също като програмата, която ни кара да вземем един сладкиш веднага, а не два след половин час. В продължение на много хиляди години индивидите, които вземали сладкиша веднага, а не мислели за болести, имали в цяла редица от ситуации еволюционно преимущество. Но сега ние имаме друга програма за борба. Преди сме можели само да се смиряваме и да отричаме. Днес можем да предотвратяваме.

Тази нова млада програма се нарича наука и това, което става с науката в днешния свят, е много печално.

От гледна точка на техническите достижения ние сме напреднали неизмеримо в сравнение с 50-те години на миналия век. Но този научен напредък се съпровождал с явен социален регрес. Вероятно през 50-те години някои също са се страхували да се ваксинират срещу полиомиелит, но ние просто не знаем техните доводи, както не чуваме доводите и на тези обитатели на гетото, които били ваксинирани срещу едра шарка под дулото на пистолета. Защото сигурно са имали доводи! Те вероятно също са смятали, че белите искат да ги отровят.

Днес чуваме тези доводи. Нещо повече, от устата на който и да е невежа да излязат тези думи, винаги ще се намерят такива, които ще ги усилят, размножат и понесат по-нататък. Ако е невежа, значи е жертва, ако е жертва, значи е жертва на колониализма, расизма, капитализма, накратко казано, на същата Бяла Патриархална Култура, чието висше достижение е науката - и изобщо, нима не тези проклети учени са измислили ДДТ, талидомида и ГМО? Малко ли още неща ще наизмислят?

Част от учените, уви, се приспособяват към това ново удивително търсене на научно оправдание на войнственото невежество. Сред тях винаги ще се намерят мошеници, които вместо с двойни слепи рандомизирани изследвания ще се занимават с пресконференции, защото знаят, че още една, двехилядна редова статия за ГМО няма да бъде забелязана даже от научното общество, а пресконференцията за това, че ГМО убива, веднага издига на върха на славата.

Сред учените също така винаги ще се намерят експерти и научни администратори, социалният статут на които зависи от това доколко сериозни ограничения налагат техните прогнози на обществото и доколко големи пълномощия по спазване на тези ограничения получават администраторите. И разбира се, сред днешните учени, изплашени от тълпата и презиращи я, ще се намерят множество такива, които ще отричат, че вирусът SARS2 (коронавирусът) може да бъде изтърван от лаборатория: а ако тълпата започне да громи лабораториите?

Но всичко това са частни случаи.

Трета причина. Светът е станал антинаучен.

А главната причина, поради която обществото започна да слуша антиваксърите, се състои в това, че през последния половин век целият свят - не, съвсем не само селските магьосници в Намибия и селските имами в Пакистан - е ставал войнствено, предизвикателно антинаучен.

Хората обаче, които мислят нерационално, трябва да се осмиват. Не трябва да влизаме в тяхното положение. Трябва да ги наричаме идиоти и невежи, а не жертви на колониализма, расизма и прочее.

През 1950-1960 г. САЩ ваксинирали всички деца срещу полиомиелит и всичко това станало доброволно, включително защото по това време образованата публика смятала под своето достойнство да преразказва безсмислици и суеверия, да не говорим за това да ги оправдава.

В този смисъл трябва да се върнем поне през 50-те години на миналия век.

БЕЛЕЖКИ НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1. По заглавието на книгата на Михаил Гетман “Большая фарма” (“Голямата фарма[цевтика]”), разглеждаща закономерностите, управляващи интересите и мотивите на фармацевтичния отрасъл в началото на XXI век.

2. Агенция за контрол на храните и лекарствата в САЩ.

3. Нещо, което е забранено в исляма.

4. Вид клинично изследване на лекарства.

понеделник, септември 27, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ

Кога са се появили най-първите гностици?

За каноничната църква този въпрос не представлявал никакво затруднение. Ереста на гностицизма е задънена улица, отклонила се от ствола на истинската вяра, а родоначалник на тази заблуда бил именно Симон Влъхвата. Отначало съществувала правилната вяра, но след това еретиците я извратили.

В средата на II в. Юстин Мъченик споменава, че е срещал лично последователи на антиохиеца Менандър, който, на свой ред, бил ученик на Симон Влъхвата. Този Менандър твърдял, че също е Господ и обещавал на учениците си физическо безсмъртие. А основоположникът на класическия гностицизъм Валентин, ако се вярва на Климент Александрийска, бил уж ученик на някой си Теуда, който, на свой ред, бил ученик на апостол Павел [1].

За това, че в учението на истинския Павел би могло да има значителен гностичен компонент, вече говорехме и ще говорим още. Но ако гностицизмът е бил още една трансформация на учението на Павел, бихме могли да очакваме, че гностичните Евангелия ще са написани преди всичко от името на Павел или на Савел, или на Симон.

Но гностичните текстове, написани от името на Павел, са нищожен дял от другите гностични текстове.

Нещо повече - много от тях пазят по-автентични, отколкото при учениците на Павел, текстове за положението на нещата в сектата след смъртта на Исус и помнят добре, за разлика от Лука, че ръководител на църквата след Исусовата смърт станал брат му Яков.

След откриването на първите истински гностични текстове учените отишли в друга крайност: гностицизмът изобщо няма никакво отношение към християнството. В него виждали влияние на будизма, зороастризма и неоплатонизма.

Това било дохристиянско движение, което води началото си от древни вавилонски и персийски образци [2], от пренаписан зороастризъм [3], от платонизма с неговото разделяне на царството на Идеите от света на Вещите, от дуалистичната религия на персите и от будизма, който учи, че животът е страдание [4].

Влияние на будистите и персите в късния гностицизъм безусловно има, защото последователите на Исус проповядвали наистина до самия Инд и до същия Инд се простирал тогава гръцкоговорещият свят. По това време в Александрия можел да се срещне не само практикуващ будист, но (при по-голям късмет) и китайски търговец. През I–IV в. Близкият Изток бил религиозен парник и ноев ковчег с чифт представители на всяка вяра.

Но ако влиянието на будизма, платонизма и зороастризма е било толкова голямо, защо Буда и Зороастър влезли в гностичния пантеон на многократните Спасители едва през III в., по време на реформите на Мани, а Платон станал почитан сред пророците едва при друзите през XI в.? Ако гностицизмът е бил основан от Платон, Зороастър и Буда, защо те не са влезли в списъка на неговите основатели от самото начало?

Защо в ранния гностицизъм като многократни Спасители почти винаги фигурират или Исус, или персонажи от Стария завет - Сит, Шем, Енох, Ной и Мелхиседек (по правило представляващи предходни въплъщения на Исус), или неговите апостоли?

Въпреки всичките усилия на историците, археолозите и филолозите, засега не знаем нито един гностичен текст, който явно да предшества раждането на християнството [5].

Може накрая да се предположи и още един вариант: гностицизмът е бил продукт на вътрешна еволюция на юдаизма. Но ако това е така, как Йосиф Флавий не споменава нищо за съответната юдейска секта?

Отговорът е, че той споменава за нея. А именно - когато говори за “есеите”.

Есеите, според Йосиф Флавий, “вярват твърдо, че макар тялото да е тленно и материята да е преходна, душата остава винаги безсмъртна; че - произлизаща от най-фин етер и въвлечена от някаква природна пленителна сила в тялото, душата се намира в него като в затвор, но щом телесните окови паднат, тя, като освободена от дълго робство, отлита весело във висините” [6].

Това е удивително вярване от гледна точка на ортодоксалния юдаизъм.

Ортодоксалният юдаизъм от епохата на Втория храм не казвал нищо за душата. В цялата Тора няма да намерите нито ред, който да говори поне с някаква определеност не само за безсмъртна човешка душа, но изобщо за нейно съществуване.

В Тората човекът не може да вижда бога, човекът не може да бъде въплъщение на бога, човекът не може да се качва на небесата: и това не било случайност, а напротив - било системообразуващ принцип на монотеизма. Между Бога и човека лежала непреодолима ивица от препятствия, с бодлива тел, със светлини на прожектори, с постоянни теологични патрули и датчици за движение, които проследявали бдително нарушителите. Между Бога и човека нямало никого: в Жреческия кодекс няма даже ангели, пророчески сънища и говорещи животни. Ортодоксът от времето на Ездра би сметнал за чудовищно езичество и прелъстяване на Израел идеята за душа, която е част от бога.

Дори ранните фарисеи не говорели нищо за душата: това, което “Книгата на Даниил” обещава на надигналите се срещу Антиох Епифан въстаници, е вечен живот и възкресение на тялото. Същите вярвания характеризирали и римската църква, поне през II–III в. Нашият добър стар познайник Юстин Мъченик, както помним, подчертавал специално, че душите не могат да бъдат безсмъртни. Погледът на бдителния Юстин уловил, че безсмъртната душа, както и да извъртаме, е бог. “Душите са смъртни и подлежат на наказание” - твърдял Юстин [7]. Безначален и неразрушим е само Бог, а възкръсва плътта.

И ето че според Йосиф Флавий есеите вярвали не във физическото възкресение на тялото, а в това, че след смъртта “душата, като освободена от дълго робство, отлита весело във висините”. Сравнете с гностиците, които “учат, че душата има божествен произход и се изпраща на този свят за наказание” [8].

Но мирните есеи (ако изобщо някога са били такива, каквито ги описва на страниците си Йосиф Флавий) не били единствените, които имали тази възвишена и тази неортодоксална представа за човешката душа като част от бога.

Същото убеждение, според Йосиф Флавий, било характерно и за кървавите сикарии.

В седма глава на “Юдейската война” се разказва за отбраната от сикариите на Масада - непристъпната крепост на Ирод на брега на Мъртво море, където се пазели запаси за дълговременна обсада и оръжие за десет хиляди души. Диверсионната операция на сикариите за завземането на този арсенал поставила началото на войната, също както завземането на арсенала в Сепфорис се превърнало в отправна точка за въстанието на Юда след смъртта на Ирод през 4 г. пр. н. е. Сходството между двете операции се усилва и от това, че Юда Галилееца, прародител на Месията Менахем, който завзел Масада, и Юда, син на водителя Езекия, който вдигнал въстание през 4 в. пр. н. е., са вероятно едно и също лице.

Скоро след завземането на Масада Менахем заминал за Ерусалим, провъзгласил се там за цар и бил убит, но неговият роднина, Елеазар бен Яир, продължил да командва непристъпната крепост, очаквайки пришествието на Божието царство и от време на време разорявайки околните градчета. Жителите на тези градчета изобщо не били езичници, а други евреи, които обитателите на Масада смятали за деца на Велиал, защото вярвали в техния бог по друг начин.

“Няма никаква разлика - казвали сикариите - между тях и чуждоземците, защото те предадоха срамно свободата, за която имаше толкова много войни, и обикнаха римското робство” [9].

Това била удобна философия, позволяваща не само да се ограбват невъоръжените селяни заедно с въоръжените римляни, но и да се възвисява този грабеж до богоугодно дело.

Когато римляните обсадили Масада, всички сикарии, намиращи се в крепостта, извършили масово самоубийство, също като участниците в сектата на Джим Джонс в Джонстаун през 1978 г. Те убили жените и децата си, а след това се лишили от живота си взаимно.

Но това не бил просто акт на отчаяние. Преди масовото самоубийство Елеазар бен Яир се обърнал към сектантите с прочувствена революционна реч, която, разбира се, е измислена от Йосиф, но се основава на идеи, които са му добре познати.

Съдържанието на тази реч било съвсем парадоксално. Всичко, което знаем за юдейския миленаризъм по това време, ни кара да предположим, че Царството божие в него - както в “Откровението на Йоан Богослов” и дори в “Евангелието от Марк” - е имало напълно материален характер.

То било Ново небе и Нова земя. То било Дърво на живота, засадено до Престола на Господ, Великия цар, който ще слезе, за да посети земята със своята милост. При неговото настъпление планините ще подскачат като овце, небето ще се навие като свитък и Месията ще дойде с войски от ангели върху облаци. Даже в Ерусалим, в най-последния момент от щурма на Храма, жертвите ще бъдат много големи, защото обезумялата тълпа с жените и децата си ще търси спасение в горящото здание заради думите на някакъв лъжепророк, който точно в деня на щурма ще възвести на града, че “Бог заповядва да влязат в храма, където ще видят знамение за тяхното Спасение” [10]. От това се вижда, че тълпата е чакала Спасение, или в обратен превод - Йешу, даже в последния момент, и че това Спасение/Йешу е било съвсем осезаемо и материално.

И ето че тогава, когато въстанието е разгромено, а обсадените в Масада фанатици са заплашени от мъчителна смърт, техният лидер изведнъж съобщава на своите подчинени, че Царството божие не е от този свят.

“От най-ранното пробуждане на съзнанието в нас са ни внушавали наследения от отците божествен закон, а нашите предци са подкрепяли това и с мисъл, и с дело, че не смъртта, а животът е нещастие за хората. Защото смъртта дарява на душите свобода и им открива вход към родно чисто място, където не могат да ги постигнат никакви страдания” - заявява Елеазар [11].

Но това е на практика същото, което казват преди екзекуцията си апостол Юда Тома и апостол Филип! Те искат именно да се избавят от тленната си плът, за да отидат по-скоро в Рая на небето!

Никакви аналози на подобни заявления в ортодоксалния юдаизъм няма и не може да има. Може да прочетете цялата Тора и никъде няма да намерите, че смъртта “дарява свобода на душата”. “Законът”, за който говори терористът Елеазър, съвсем не е Тората, а учението на “четвъртата секта”.

Сикарият Елеазар бен Яир нарича душата “родствена на бога”. “Докато те (душите) се намират в оковите на тленното тяло и са заразени с неговите пороци, те всъщност са мъртви, защото божественото не хармонира с тленното - продължава Елеазар, - но когато тя (душата), освобождавайки се от привързващото я към земята и натрапеното ѝ бреме, достигне своята родна обител, едва тогава ще придобие блажена мощ и непритесняваща я с нищо сила” [12].

На пръв поглед това е напълно парадоксален обрат! Всичко, което знаем за “четвъртата секта”, свидетелства, че тя се надявала на Царството божие на земята и на практика го насаждала с огън и меч. Но само на пръв поглед.

В действителност подобен обрат е напълно логичен. Речта на Елеазар бен Яир прилича на баснята за “киселото грозде”. Когато въстанието било в началото си, в политическата програма на сектата присъствали физическото безсмъртие, венците и троновете. Когато програмата се оказала неизпълнена по независими от нейните автори обстоятелства, авторите заявили, че венците, троновете и безсмъртието очакват всичките им последователи на небето.

Иначе казано, можем да предположим, че юдейският гностицизъм е възникнал като разновидност на учението на зилотите.

И наистина - гностичните текстово и текстовете от Кумран имат много поразителни паралели. Много повече от паралелите между гностиците и ортодоксите.

БЕЛЕЖКИ

1. Климент Александрийский. Строматы, 7, XVII, 106, 4.

2. Wilhelm Bousset, Kyrios Christos. Geschichte des Christusglaubens von den Anfängen des Christentums bis Irenaeus Göttingen, 1913. S. 222–263.

3. Richard Reitzenstein. Das iranische Erlosungmysterium, Leipzig, 1921.

4. Henry L. Mansel The Gnostic Heresies of the First and Second Centuries, London, 1875. P. 16–31.

5. Edwin Yamauchi Pre-Christian Gnosticism, A Survey of the Proposed Evidence, Tyndale Press, 1973.

6. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 8, 11.

7. Юстин Мученик. Разговор с Трифоном иудеем. Гл. 5.

8. Климент Александрийский. Строматы, 3, III, 13, 2.

9. Иосиф Флавий. Иудейская война, 7, 8, 1.

10. Иосиф Флавий. Иудейская война. 6, 5, 2.

11. Иосиф Флавий. Иудейская война. 7, 8, 7.

12. Иосиф Флавий. Иудейская война. 7, 8, 7.

(Следва)

неделя, септември 26, 2021

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ПЕТИ / ЗАБАВА ЧЕТВЪРТА / „ЗЛАТНИЯТ ПЪН“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ, ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ, СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА, ДРАКОНЪТ, ТРИТЕ КОРОНИ, ДВЕТЕ ПИТКИ, СЕДЕМТЕ ГЪЛЪБА, ГАРВАНЪТ; НАКАЗАНАТА ГОРДОСТ.

ДЕН ПЕТИ: ГЪСКАТА; МЕСЕЦИТЕ; ПИНТО СМАУТО

ЗЛАТНИЯТ ПЪН

(LO TURZO D’ORO)

Четвърта забава от петия ден

ПАРМЕТЕЛА, ДЪЩЕРЯ НА БЕДЕН СЕЛЯНИН, НАМИРА СВОЯ КЪСМЕТ, НО ЗАРАДИ ИЗЛИШНО ЛЮБОПИТСТВО КЪСМЕТЪТ СЕ ИЗПЛЪЗВА ОТ РЪЦЕТЕ Ѝ, ТА ЕДВА СЛЕД МНОЖЕСТВО ИЗПИТАНИЯ ТЯ НАМИРА ОТНОВО СВОЯ СЪПРУГ В ДОМА НА МАЙКА МУ, КОЯТО Е ОРКА; КАТО ПРЕМИНАВА ПРЕЗ НЕОБИКНОВЕНИ ОПАСНОСТИ, НАКРАЯ СЕ РАДВА ЗАЕДНО СЪС СВОЯ ЛЮБИМ.

Да, мнозина от слушащите биха дали да им отсекат пръста, само и само да се научат как да си направят съпруг или съпруга по собствен вкус, а особено принцът, който също искал да седи до питка, омесена със захар и бадеми, а седял до купчина отрова. Но играта вече изисквала от Тола да направи поредната своя заявка; и тя, без да чака да изпълни дълга си под натиска на съдебен изпълнител, побързала да започне:

- Прекалено любопитният човек, който иска да знае неимоверно много, поднася съвсем близо горящия фитил към барутницата на своя успех; и често този, който души за чужди дела, изпуска своите. Тези, които се възпламеняват от излишно любопитство, копаят на различни места в търсене на съкровище, но ето че пропадат в отходни канали, като разбиват до кръв носовете си. Това се случило и с дъщерята на един градинар, а как - ще ви разкажа сега.

Живял някога един градинар, от беден по-беден, който колкото и пот да проливал в работата си, все не можел да свърже двата края. И си купил три прасенца, които започнал да охранва, за да може, когато пораснат трите му дъщери, да има поне нещо да им даде за зестра.

Паскуца и Чиче - по-големите дъщери - пасели своите прасенца на една прекрасна ливада, но не искали по-малката, Парметела, да ходи заедно с тях и я гонели да пасе своето прасенце някъде на друго място.

И веднъж, като гонела своята животинка по гората, в която сенките се отбранявали непреклонно срещу пристъпите на Слънцето, тя излязла на едно място, където течал ручей и като търговец на прясна вода хвалел със сребърен гласец своята стока, приканвайки пътниците да изпият по чаша. И като видяла там дърво със златни листа, откъснала едно листо и го занесла на баща си, а той, силно зарадван, отишъл и го продал за двадесет дуката, които стигнали да запушат няколко дупки в бъчвата на семейните нужди. А когато попитал дъщеря си къде расте дървото, чул в отговор: “Дръж това, което имаш, татко, господарю мой, и повече не питай, ако не искаш да си изпуснеш късмета!”

Като се върнала от гората на следващия ден, тя донесла още едно листо и така всеки ден продължила да къса листата на дървото, което накрая останало оскубано и голо, все едно са го обрулили ветровете.

Минала есента и веднъж девойката, като видяла в основата на дървото пън, целият златен, за който не ѝ стигали силите да го извади, донесла от дома си брадва и започнала да му подсича корените; накрая, като изскубнала пъна от земята, намерила под него разкошна стълба от порфир. Безмерно любопитна, Парметела се спуснала по стълбата дълбоко-дълбоко, в тъмна-претъмна пещера, която извървяла до края и излязла на една живописна равнина, където имало прекрасен дворец, а в него, където и да стъпиш, всичко било застлано със злато и сребро, а стените святкали в очите с бисери и скъпоценни камъни.

И Парметела вървяла разгорещена, разглеждала сияещите драгоценности и не видяла жива душа сред величествената постройка, докато не влязла най-сетне в една стая, където висели много картини. На тях тя видяла изобразени множество различни неща, като например невежеството на тези, които хората смятат за учени, несправедливостта на тези, които решават съдебните дела, човешките престъпления, за които Небето отмъщава - все неща, които могат да изумят човека, дотолкова изглеждали правдиви и живи. Там, в същата стая, тя видяла и една прекрасна, разкошно подредена маса.

Тогава девойката, като чувала как се обажда празният ѝ корем и като не виждала никого наоколо, седнала на масата, за да се нахрани като знатна госпожа. Но ето че в най-апетитния момент на обяда в стаята влязъл миловиден чернокож слуга, който ѝ казал: ”Стой тук и не си отивай, защото искам да се омъжа за тебе и да те направя най-щастливата жена на света!”

Парметела, която в уплахата си била зашеметена от примамливото предложение, се окопитила и се съгласила с това, което искал слугата. И в същия миг пристигнала една елмазена карета, впрегната в четири златни коня с криле от рубини и изумруди, които я понесли по въздуха, за да я развлекат, а вместо прислужници я заобикаляли маймуни със златоткани рокли; те я преоблекли от главата до петите, така че тя, цялата оплетена в разкош като паяк в паяжина, приличала на същинска кралица.

Но дошла нощта - когато Слънцето в желанието си да се наспи без комари край бреговете на индийските реки гаси светилника си - и чернокожият слуга казал на Парметела: “Щастие мое, ако искаш да поспиш, легни на това ложе; и когато се завиеш, угаси свещите и прави точно това, което ти казвам, за да не изпуснеш това, което вече си уловила”.

Парметела легнала, но едва първият сън затворил очите ѝ, чернокожият слуга се превърнал в прекрасен юноша, който легнал до нея, и тя, като се събудила и усетила как решат вълната ѝ без гребен, отначало едва не умряла от страх, но след това, като видяла, че всичко това няма да доведе до гражданска война, станала по-смела и приела предизвикателството.

А на сутринта - преди още Зората да излезе от дома си за пресни яйца, с които да подкрепи своя остарял любовник [1] - слугата, като скочил от леглото, приел отново предишния си цвят и напуснал Парметела, чиито вътрешности горели от мисълта за това кой ли лакомник е изял първото яйце на прекрасната кокошчица.

А когато настанала втората нощ, тя легнала на ложето, угасила свещите, както направила през вчерашния ден, и прекрасният юноша дошъл отново в леглото ѝ. Но когато той, уморен от игрите, заспал, Парметела взела огнивото, което приготвила предварително, запалила свещ, вдигнала покривалото и видяла абаноса, превърнал се в слонова кост, черния хайвер - в млечна пяна, изгорелите въглища - в негасена вар.

И докато стояла, замряла с отворена уста от тази красота, съзерцавайки най-дивната картина, която някога Природата е рисувала върху платното на чудесата, юношата се събудил и започнал да укорява Парметела с думите: “Ох, по твоя вина ще трябва да остана още седем години омагьосан - само заради безмерното ти любопитство, което те накара да си навреш носа в моите тайни! Махни се, бягай далече от очите ми, така ме нагласи, че не искам да те виждам повече, върни се обратно при своите дрипи, след като не можа да опазиш късмета си!” И с тези думи се изпарил като живак.

Нещастницата, треперейки цялата и със сведен поглед, излязла от двореца и щом се изкачила над пещерата, срещнала една фея, която ѝ казала: “Дъще моя, душата ми плаче за твоята злощастна съдба! Чака те голяма мъка, защото нещастното ти тяло ще трябва да върви на косъм от смъртта. Но за да избегнеш опасностите, които ти предстоят, вземи тези седем вретена, тези седем смокини и тази еводия. Вземи също така тези седем чифта железни обувки и върви, без да спираш, докато не ги изтъркаш. А след това ще видиш на терасата на една къща седем жени, които предат нишка, спускайки я отгоре надолу, а отдолу на нишката са завързани човешки кости. И знаеш ли какво трябва да направиш? Притаи се, замри, а когато нишката се спусне до долу, отвържи една кост и завържи едно от вретената, намазано с мед, и една смокиня. Те ще издърпат всичко това горе, ще почувстват на езика си сладост [2] и ще кажат: “Който ни намаза устните със сладост, съдбата да му донесе радост!” А след това една през друга ще започнат да викат: “Ей ти, която ни донесе тези сладки неща, покажи се, дай ни да те видим!” На което им отговори: “Няма да се покажа, защото ще ме изядете!” А те ще започнат да викат: “Няма да те изядем, бог да пази лъжицата ни!” Ти стой и не мърдай, защото те ще продължат: “Няма да те изядем, кълнем се, бог да пази шишовете ни!” Но ти стой неподвижно като човек, който сам си бръсне брадата. А те ще си знаят своето: “Няма да те изядем, кълнем се, бог да пази метлите ни!” Ти обаче им обърни внимание колкото на сушена смокиня [3]. “Няма да те изядем, кълнем се, бог да пази гърнетата ни!” Ти обаче си свивай устата и ни гък, иначе ще ти извадят душата. Накрая ще кажат: “Няма да те изядем, кълнем се, бог да пази Гръм и мълния!”. Тогава се качи при тях и знай, че няма да ти направят нищо лошо”.

Като изслушала с благодарност тези думи на феята, Парметела тръгнала по планини и долини и вървяла седем години, докато не изтъркала седемте чифта железни обувки. И стигнала до голяма къща, отгоре на която имало тераса [4], а на терасата седели седем предачки. И като направила всичко, което ѝ казала феята, след хиляди уловки и предпазливост, тя получила най-сетне клетвата в Гръм и мълния, показала се и се качила горе, където седемте ѝ казали в един глас: “Ах ти, кучко, предателко, ти си виновна, че нашият брат остана още седем години в пещерата, далече от нас, като черен роб! Но не се безпокой, макар че успя да изтръгнеш от нас клетвата и секвестира нашите гърла, при първия случай ще си платиш и за старото, и за новото! А сега знаеш ли какво трябва да направиш? Скрий се в този сандък и когато дойде майка ни, която с удоволствие би те глътнала, скочи ѝ отзад и я хвани за гърдите, които са толкова увиснали, че ги държи като торби зад гърба си, дърпай я с всички сили, не я пускай, докато не ти се закълне в Гръм и мълния, че няма да ти направи нищо лошо”.

Парметела изпълнила всичко това и майката, която отначало се кълняла в лопатата за въглища, в столчето, в закачалката, в мотовилката и в сушилнята за чинии, накрая била принудена да се закълне в Гръм и мълния; тогава Парметела пуснала гърдите ѝ и застанала пред орката, която ѝ казала: “Е, добре ме подреди! Но внимавай, дръж се тихо, предателко, че още при първия дъжд ще те насапунисам!”

И търсейки случай да изяде Парметела, тя донесла веднъж дванадесет чувала, в които били смесени боб, грах, фъстъци, леща, ориз и лупин, и казала на девойката: “Чуй, предателко, това, което донесох, трябва да го отделиш едно от друго. А ако не го направиш до вечерта, ще те глътна като зепола за три кавало!”

Нещастната Парметела, като седнала между чувалите, започнала да плаче, нареждайки: “Майчице мила, колко скъпо ми излезе този златен пън! Времето изтече и се затварят кепенците на моето мизерно магазинче. За това, че видях само за минута как едно черно лице се превръща в бяло, почернялото ми сърце ще бъде разкъсано на парчета. Горко ми, простих се с живота и вече съм погребана, защото нямам изход! Час ще мине, друг ще мине и няма да се спася от гърлото на вонящата орка! И няма кой да ми помогне, и няма кой да ме посъветва, и няма кой да ме утеши, нещастната аз!”

Но ето че, когато Парметела предизвиквала над себе си буря с дъжд и вихър, който изтръгва дървета от корен, се появил внезапно Гръм и мълния, защото времето на неговото проклятие свършило. И макар че бил ядосан на Парметела, нали кръвта вода не става, като я видял да ридае, я попитал: “Защо плачеш, предателко?” А тя му разказала как се гаври с нея майка му и какъв край ѝ готви - да я изкорми и да я изяде. И Гръм и мълния отвърнал: “Стани и погледни по-весело, защото няма да стане така, както ти е казала” За един миг той изсипал всичко от чувалите на земята и по негова заповед наоколо плъпнал цял поток мравки; те започнали да трупат на отделни купчини отделните зърна, така че Парметела напълнила скоро всичките чували.

Дошла орката и като видяла, че всичко е свършено, побесняла и започнала да вика: “Ах, този негодник Гръм и мълния как ме нареди! Но ти ще ми платиш за изхабената стока [5]! Ето ти дванадесет калъфки за дванадесет дюшека, които трябва да натъпчеш до вечерта с пух и пера. Ако не го направиш, ще те изкормя”.

Нещастната девойка взела калъфките, седнала на земята и започнала да реве като на гробище; и когато си деряла лицето с нокти и леела ручеи от сълзи, се появил Гръм и мълния и казал: “Не плачи, предателко! И не се страхувай, с мене ще доплуваш до тихо пристанище. А ако искаш да плачеш, разпусни косите си, разположи калъфките на земята, ридай и викай, че е умрял кралят на птиците; и ще видиш какво ще стане”. Парметела направила така; и ето че се появил цял облак птици, от който небето потъмняло. Те така пляскали с крилете си, че летели цели кошници пух и пера; и тя успяла да натъпче дванадесетте калъфки за по-малко от час.

Върнала се орката и като видяла, че Парметела се е справила с работата, се надула така, че хълбоците ѝ започнали да пукат. И казала: “Е, добре ме начеса Гръм и мълния! Но маймуна без опашка да остане, ако не го пипна там, където не може да ми избяга!” И отново казала на Парметела: “Тичай с всички сили към къщата на сестра ми и кажи да ми изпрати музикалните инструменти, защото съм намерила невеста за Гръм и мълния и искам да вдигна сватба, не по-лоша от кралска”. А по друг път изпратила на сестра си вест, когато се яви за инструментите предателката, да я убие и опече, а след това двете ще хапнат човешко месо.

Като чула, че ѝ дават по-лека работа, Парметела се развеселила, защото си помислила, че идват по-добри времена - о, колко грешни биват хорските мнения!, - но по пътя я срещнал Гръм и мълния и казал: “Къде бързаш, нещастнице? Не знаеш ли, че вървиш към смъртта си, че сама си слагаш примка на шията? Че сама си точиш ножа, че сама си вариш отровата? Защото те изпращат при такава люта орка, която ще те глътне на един път. Но ме чуй и не се съмнявай: ето това хлебче, този сноп сено и този камък. Когато стигнеш до къщата на леля ми, внимавай: насреща ти ще изскочи огромно корсиканско куче и ще започне да лае, заплашвайки да те разкъса със зъбите си. Подхвърли му хлебчето и ще му затвориш устата. Когато се приближиш още, ще срещнеш отвързан кон, който ще препусне към тебе, за да те стъпче с копитата си: хвърли му сеното и ще му вържеш краката. Накрая ще стигнеш до врата, които постоянно движат крилата си като юмруци; подложи отдолу камъка и те ще се успокоят. Като влезеш в къщата, ще се качиш по стълбите и ще видиш там орката, която седи до запалена печка с малко момиченце в ръцете. И тя ще ти каже: “Вземи за малко момиченцето ми, а аз ще се кача горе за инструментите”. Но знай, че тя ще отиде да си наточи зъбите, за да те разкъса на парчета. Хвърли момиченцето в печката без жалост, защото това е семе на орки, вземи инструментите, които лежат зад вратата, и бягай презглава, докато не се е върнала орката, иначе тежко ти. Но внимавай: инструментите са в кутия, която не трябва да отваряш, ако не искаш да си навлечеш нова беда”.

И Парметела изпълнила всичко, което казал нейният любим, освен едно: защото, щом излязла от дома на орката с инструментите, не се стърпяла за минута даже - отворила кутията и всичко полетяло на различни страни: тук флейта, там обой, на една страна гайда, на друга кречетало; летели и издавали във въздуха различни звуци, а Парметела ги гонела, дерейки от отчаяние лицето си до кръв. В същото време орката слязла обратно в стаята и като не видяла Парметела, подала глава от прозореца и извикала на вратата: “Смажи тази проклетница!” А вратата отвърнала: “Няма да я докосна даже, тя ме подпря с камък!” Орката извикала на коня: “Стъпчи злодейката!” На което конят отговорил: “Не искам да я тъпча, тя ми даде да хапна сено!” Накрая орката извикала на кучето: “Разкъсай подлата твар!” А кучето: “Нека си върви по пътя, тя ми подхвърли хлебче!”

И тогава Парметела, която гонела с вопли летящите инструменти, се натъкнала на Гръм и мълния, който не я пощадил в думите си никак, като ѝ казал: “Предателко, учиш се за своя сметка, но те мързи да си научиш уроците [6]! Помисли си само до какво те доведе твоето проклето любопитство!” С едно изсвирване той извикал всичките инструменти обратно и затворил кутията, която дал на Парметела и казал да я отнесе на майка му. А тя, като видяла кутията, започнала да вика до небесата: “Защо съм така наказана! И сестра ми се опълчи срещу мене, не пожела да ми достави удоволствие!”

Но по същото време дошла невестата, която орката избрала за сина си. Тя била истинска чума, едра шарка, харпия, мрачен облак, със нос като свинска зурла, с физиономия като на див звяр, страшна, сбръчкана, студена като камък, и - както била украсена с хиляди цветя и гирлянди - приличала на новооткрита кръчма. Бъдещата свекърва подготвила в нейна чест голямо пиршество и, със зла умисъл в главата, поставила масата до един кладенец. Зад него настанила седемте си дъщери, всяка в факел в ръцете, а Парметела поставила на края на кладенеца с намерение, когато я обземе дрямка, да я блъсне долу.

И така, докато продължавал пирът и кръвта в жилите вече започнала да кипи, Гръм и мълния, намръщен като млада булка, която са оженили насила, рекъл тихо на Парметела: “Кажи, предателко, обичаш ли ме?” Тя отвърнала: “До небесата и по-нагоре”. Той ѝ казал: “Ако ме обичаш, целуни ме”. А тя в отговор: “Бог да ме пази, това няма да стане. Ти имаш тази красавица, която седи до тебе - нека Небето да ви пази много години, да ви даде добро здраве и синове за наследници!” А невестата подхванала: “Ха-ха, веднага си личи, че за нищо не ставаш, сто години да живея! Дърпаш се да целунеш такъв красив момък, а аз за два печени кестена дадох на пастиря да ме нацелува цялата!”

Като чул тази приятна новина, женихът променил лицето си, надул се като жаба и залъкът заседнал в гърлото му; но прибрал корема си, поразвеселил се и преглътнал горчивия хап с мисълта да запише това в счетоводната книга и по-късно да сравни дебита с кредита. А след вечерята се простил с майка си и сестрите си, като останал само с невестата и Парметела, готвейки се да отиде в спалнята. И когато Парметела, като слугиня, сваляла обувките му, казал на жена си: “Жено, видя ли как това горделиво същество отказа да ме целуне?” “Глупаво постъпи - отвърнала жена му - като не поиска да целуне такъв красавец. Не като мене: за два печени кестена се позабавлявах до насита с пастиря!”

Гръм и мълния нямал повече сили да търпи, защото при мълниите на отвращение от невестата и гръмотевиците от нейните постъпки така му загорчало, че извадил кинжала си, заклал я на място, а след това, като изкопал в мазето яма, я заровил там. После, прегръщайки Парметела, ѝ казал: “Ти си моята радост, ти си цветът на жените и огледало на честта! Сега ме гледай колкото искаш, дай ми ръката си, вдигни лице за целувките ми, притисни се до сърцето ми, защото искам да бъда твой, докато свят светува!”

С тези думи те легнали в леглото и останали там, изпълнявайки казаното в “Gaudeamus” до това време, когато Слънцето, като пуснало огнените си коне от конюшните на водите, ги подгонило да ги пасе в полетата, засети от Зората. И тогава влязла орката, носейки според обичая пресни яйца, за да подкрепи новобрачните и да ги поздрави с думите: “Блажени са тези, които вземат съпруга, и тези, които имат свекърва!” И не могла да повярва на очите си, като видяла Парметела в обятията на сина си. А когато чула от тях какво се е случило, се понесла като вихър към сестра си, за да обсъдят заедно как да извади от окото си омразната прашинка, от която не поискал да я избави синът ѝ.

Но там трябвало да разбере, че от мъка по изпепелената си дъщеря сестра ѝ се хвърлила в печката, така че зловонието от саждите се носело по цялата околност; и бесът на орката бил толкова неистов, че - като се превърнала в овен - блъскала главата си в стената, докато мозъкът ѝ не се разлетял навън. А Гръм и мълния установил мир между Парметела и сестрите си, така че оттам нататък те живеели в щастие и доволство, като проверили на практика истинността на казаното:

който е упорит - побеждава.



1. Аллюзия на мита за Еос и Тифон.

2. По време на работата си предачката мокрела от време на време нишката с вода или слюнка.

3. Което ще рече: никакво внимание.

4. В Неапол някога и до наши дни къщите не се покриват с керемиди; оформят се тераси, където стопаните могат да спят в горещо време, да се хранят или да се занимават с къщна дейност.

5. Иначе казано: ще намеря как да ти го върна.

6. С други думи: не си научила нищо.

(Следва)

събота, септември 25, 2021

“QUIZAS, QUIZAS, QUIZAS”

Чух по радиото една стара песен, която не бях чувал отдавна, и се сетих, че някога доста често превеждах в блога различни песни, но после това увлечение се изгуби, та си казах сега: защо пък не.

Песента наистина е много стара, по стара и от мене, а аз - въпреки че все още съм мъж в разцвета на силите си (цитирам Карлсон) - не съм в първа младост.

Написана е през 1947 година от кубинския автор на текстове и композитор Освалдо Фарес за пуерториканския изпълнител Боби Капо.

Текстът на песента не е нещо особено, музиката също не ми изглежда много сложна, но може и да греша, защото по музикалните въпроси съм пълен гьон.

Въпреки това песента "Quizás, quizás, quizás" (“Може би, може би, може би”) печели бързо световна популярност и се радва днес на множество интерпретации, като започнем от първоначалната на Боби Капо, минем през тази на Нат Кинг Кол и стигнем до тази на Андреа Бочели и Дженифър Лопес (последна интерпретация - 2017 г., на Грегъри Портър).

Аз обаче избрах тук изпълнението на Габи Морено, защото е великолепна с китарата, пък и много ми допада това нейно латиноамериканско “джо”, вместо “йо” (“yo” - “аз”) - във втория ред на втория куплет и по-нататък.

Разбира се - следва и мой превод...

Siempre que te pregunto
Que cuándo, cómo y dónde
Tu siempre me respondes
Quizás, quizás, quizás

Y así pasan los días
Y yo desesperando
Y tu, tu contestando
Quizás, quizás, quizás

Estas perdiendo el tiempo
Pensando, pensando
Por lo que mas tu quieras
Hasta cuándo, hasta cuándo

Y así pasan los días
Y yo desesperando
Y tu, tu contestando
Quizás, quizás, quizás

Y así pasan los días
Y yo desesperando
Y tu, tu contestando
Quizás, quizás, quizás

Estas perdiendo el tiempo
Pensando, pensando
Por lo que mas tu quieras
Hasta cuándo, hasta cuándo

Estas perdiendo el tiempo
Pensando, pensando
Por lo que mas tu quieras
Hasta cuándo, hasta cuándo

Y así pasan los días
Y yo desesperando
Y tu, tu contestando
Quizás, quizás, quizás

Quizás, quizás, quizás...
Винаги, когато те попитам:
кога, как и къде -
винаги ми отговаряш:
може би, може би, може би.

И така минават дните, 
и аз съм отчаян,
а ти, ти отговаряш:
може би, може би, може би.

Пропиляваш си времето
като мислиш, като мислиш
за това, което най-много желаеш:
докога, докога?

И така минават дните, 
и аз съм отчаян,
а ти, ти отговаряш:
може би, може би, може би.

И така минават дните, 
и аз съм отчаян,
а ти, ти отговаряш:
може би, може би, може би.

Пропиляваш си времето
като мислиш, като мислиш
за това, което най-много желаеш:
докога, докога?

Пропиляваш си времето
като мислиш, като мислиш
за това, което най-много желаеш:
докога, докога?

И така минават дните, 
и аз съм отчаян,
а ти, ти отговаряш:
може би, може би, може би.

Може би, може би, може би...