БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

Научихме вече някои неща за книгата „Деяния на апостолите“ от нашите коментари по-горе. Това е единствената история за ранната църква в Новия завет, която разказва как християнството се разпространило в римския свят чрез мисионерската служба на апостолите. Ключова фигура тук е Павел, който след приемането на новата вяра се превръща в централен герой на книгата в продължение на две трети от повествованието. Сюжетът обхваща само 30 години, от възкресението на Исус до затварянето на Павел в Рим в навечерието на смъртта му.

Книгата е написана от същия автор, който е написал Евангелието от Лука. Тя е посветена на същия човек, Теофил, и в началото авторът напомня на своя читател съдържанието на първата част (1:1–4). Поради това можем, в известен смисъл, да разглеждаме Евангелието от Лука и Деянията като дилогия. Донякъде е необичайно за античния свят (и за съвременния, впрочем), че двете части са написани всъщност в различни литературни жанрове. Това обаче се обяснява повече или по-малко с природата на материала. Лука (продължавам да го наричам така) нямал голям избор. Евангелието разказва, разбира се, за раждането, живота, смъртта и възкресението на Исус, така че е написано, естествено, като вид религиозна биография, каквито са и другите Евангелия в Новия завет. Сюжетът на книгата „Деяния на апостолите“ не е съсредоточен върху една отделна личност. Макар че ролята на Павел е в нея забележителна, той се появява едва в 7-ма глава. В действителност Деянията разказват за разпространението на християнското движение, от неговото необещаващо начало в рамките на малка група последователи на Исус в Йерусалим до мащаба на цялата Римска империя. Те напомнят по-скоро „историята“ на един народ, каквато ще намерите у други антични историци; например историята на юдеите от Йосиф Флавий в двадесетте книги на „Юдейските древности“.

Историята на един народ, която е изградена в хронологична последователност, се нарича обща история, и точно такава е книгата „Деяния“. Не трябва да очакваме от древните книги по обща история същото, което очакваме от историческите книги, създадени днес. Древните историци нямали възможност да се обърнат към големи архиви или към системи за търсене на данни; често предпочитали устната традиция пред писмените източници и нееднократно били принудени просто да измислят събития, за да свържат повествованието. Особено когато се сблъсквали с публични речи. Повечето общи истории от Древния свят съдържат много речи на главния сюжетен герой; тези речи заемат обикновено около една четвърт от цялата книга. Тъкмо такъв е случаят и с Деянията, където апостолите се обръщат редовно с речи към нехристиянските тълпи, за да ги накарат да приемат християнството, към християнските общности, за да им вдъхнат смелост, и към властите, за да защитят своите действия. Античните историци, като например известния грък Тукидид, били достатъчно честни да признаят, че нямали реален достъп до речите, които преразказват, защото били произнесени години, десетилетия или дори векове по-рано. Никой не ги записвал. И така, Тукидид посочва, че когато влага реч в устата на някой от своите персонажи, той по неволя я измисля и се старае да съчини нещо, което хем да съответства на случая, хем да звучи правдоподобно за съответния герой. Лука постъпвал по същия начин. На съвременните историци това не би им се разминало никога; но тук имаме работа с древна литература, а не с книги, написани миналата година.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Майсторството на Лука като разказвач. Част I Читателите на Новия завет са забелязали отдавна множеството явни прилики между това, което се случва с Исус в Евангелието от Лука, и това, което се случва с вярващите християни в Деяния на апостолите. Тези паралели показват, че Лука не бил обикновен летописец на събития, загрижен единствено как да разкаже обективно за първите години на християнското движение. Той компилирал историята с ясна цел, отчасти и за да покаже, че волята Господня стои зад мисията на църквата точно така, както стояла зад мисията на Исус. Така например в началото на службата си Исус бил, според Лука, кръстен и Светият Дух слязъл върху Него; когато новите вярващи се кръщават в Деянията, върху тях също слиза Светият Дух. Според Евангелието от Лука Светият Дух дава на Исус сили да върши чудеса и да проповядва; по абсолютно същия начин Той дава сили и на апостолите да вършат чудеса и да проповядват в Деянията. Както пише Лука, Исус изцелява болни, изгонва демони и възкресява от мъртвите; в Деянията апостолите изцеляват болни, изгонват демони и възкресяват от мъртвите. В Евангелието от Лука юдейските власти в Йерусалим се противопоставят на Исус; те се противопоставят и на апостолите в Деянията. Исус е затворен, обвинен и екзекутиран в Евангелието от Лука; в Деянията някои от Неговите последователи са затворени, обвинени и екзекутирани. Тези паралели не са просто любопитни съвпадения. Един и същи автор написал двете книги, като използвал паралелни истории, за да докаже най-важното: апостолите продължили делото на Исус и по този начин продължили Неговата мисия чрез силата на Светия Дух. Те убеждавали със същите деяния, били посрещани по същия начин и споделили същата съдба.

Начало на повествованието

Лука започва своето повествование точно оттам, където го завършил в своето Евангелие, с явяването на Исус пред учениците Му след възкресението. В Деянията той посочва, че Исус прекарал с тях четиридесет дена, като им представил „много верни доказателства“ (1:3), че ще живее отново (доста странно изказване: какви други доказателства биха могли да се изискат?), и разговарял с тях за Божието царство. Учениците мислят, че сега, след като Исус възкръснал, краят е съвсем близо, и Го питат дошло ли е времето. В отговор Исус казва (това е едно от ключовите твърдения в цялото повествование): „Не е ваша работа да знаете времената или годините, които е положил Баща ни в Своя власт, но ще приемете сила, когато слезе върху вас Светият Дух; и ще бъдете свидетели за Мене в Йерусалим, в цяла Юдея и Самария, и чак до края на земята“ (1:7–8).

В известен смисъл това твърдение може да се разглежда като програмно в светлината на всичко, което се случва по-нататък в повествованието на Лука. В глава 2 на Деянията Светият Дух слиза върху учениците през Петдесетница. Както Исус получил сили от Светия Дух по време на кръщенето Си, така станало и с тях. Изпълнени със Светия Дух, апостолите започнали да възвестяват евангелското послание на Исус в Йерусалим. След това излезли от Йерусалим в околните селски райони на Юдея и стигнали до Самария. После, през по-голямата част от книгата, те (или поне Павел и неговите спътници) разпространяват евангелското учение във всички езически страни, докато накрая не стигнало до Рим.

Разпространението на християнството в книгата се описва не само от географска гледна точка, но и от етническа. Отначало приемат християнството юдеите в Йерусалим; в глава 8 на Деянията Светият Дух слиза над „полуюдеите“, самаряните; и след това, като започнем от глава 10 на Деянията, идват при вярата езичниците. Една от основните теми, към които се обръща книгата и която Павел засяга също по-рано в писмата си, е трябва ли езичниците да станат юдеи, за да станат християни? В Деянията е изразено същото мнение, към което се придържа Павел: отговорът е силно не.

Нека се върнем в началото. След като Исус казва последните Си думи на Своите ученици (1:8), се възнася на небесата, на което всички стават свидетели. Скоро след това последователите на Исус се събират (сега се казва, че станали 120 – по един или друг начин) и Петър произнася пред тях първата си реч. В нея той разказва за съдбата на Юда Искариот, след като предал Исус. Това е любопитен разказ (1:18–19), отчасти защото се разминава с единствения друг разказ за смъртта на Юда в Евангелието от Матей (27:3–10). Прочетете тези два откъса и се опитайте да видите разликата: запитайте се кой купува нивата, на която умрял Юда, защо била наречена „кръвна нива“ и как умрял предателят? Петър продължава, като казва, че апостолите трябва да изберат още един апостол, който да заеме мястото на Юда, защото е необходимо да бъдат дванадесет. Не е съвсем ясно защо това е толкова важно: както читателите са забелязвали нееднократно, повечето апостоли не играят фактически никаква роля по-нататък в повествованието на Деянията и в книгата нито веднъж не се обяснява защо апостолите трябва да бъдат точно дванадесет. Но Петър вижда в това божествена необходимост и цитира два откъса от Писанието, за да докаже, че това било предначертано (Деян. 1:20). Което само по себе си е интересно. Според Лука, автора на двете повествования и на речта (не забравяйте: никой нищо не е записвал; Лука пише около 50 години по-късно), в Писанието е предсказано не само какво ще се случи с Исус (Лк. 24:27), но и какво ще се случи с църквата. Съгласно Лука съществуването на първата християнска община било предречено от пророците на Стария завет.

Денят Петдесетница

Следващото важно събитие се случва във втора глава на „Деяния на апостолите“, в деня Петдесетница. Петдесетница е друг ежегоден юдейски празник, който се отбелязва петдесет дни след Пасха. Според тази история последователите на Исус се събрали заедно за празника, чули внезапно шум, подобен на шума от силен вятър, и видели езици, като че ли огнени, които застанали над главата на всеки от тях. Те започнали да говорят на чужди езици, които никой от тях не е знаел преди. Когато се случило това, всичките били навън и „невярващите“ (иначе казано - юдеите, които не били християни), дошли от различни страни за празника, ги чули и се смаяли, защото проповядвали Евангелието на техните родни езици.

Целта на този разказ е да покаже, че Евангелието ще се разпространи и в други страни и разпространението му е възможно с помощта на Светия Дух, слязъл върху вярващите. Но в случая хората, които били навън, подложили християните на присмех, твърдейки, че са пияни. Това дава повод на Петър да се изправи и да произнесе реч. Тя е много любопитна, защото е първото евангелско послание, запазено от ранното християнство. Петър казва, че случилото се в момента е изпълнение на едно пророчество (Деян. 2:17; цитира се Книгата на пророк Йоил, 2:28). След това преминава бързо към темата за Исус, Когото описва като могъщ Мъж, вършил невероятни чудеса, беззаконно екзекутиран от зли хора, но Господ го защитил, като Го възкресил от мъртвите.

Тук ще бъде важно да си припомним това, с което се срещнахме в Евангелието от Лука. Там смъртта на Исус е изобразена не като изкупителна жертва, а като повод да осъзнаеш вината си пред Господа и да се разкаеш, та Господ да ти прости. Именно това става и тук. Петър не казва изобщо, че Исус е умрял за чуждите грехове. Той казва, че хората (по целия свят) са виновни за убийството на Исус и затова трябва да се покаят за греховете си, за да бъдат тези грехове простени. Което дало резултат. Три хиляди души приели веднага християнската вяра и се кръстили.

Това е началото на поразителната служба на апостолите в Йерусалим. Сега, след като върху тях слязъл Светият Дух, те могат да вършат чудеса като Исус. В следващата глава Петър и Йоан изцеляват един сакат човек и тълпата е изумена. Петър използвал положението, за да произнесе още една проповед за това, че Исус бил убит несправедливо, но Господ Го възкресил от мъртвите, както предсказали пророците. И още пет хиляди души приели християнската вяра (4:1–5:4). Тук очевидно имаме работа с преувеличени цифри. Защото ако всичко било точно така, в Йерусалим не би трябвало да остане нито един нехристиянин.

На това място се появява още една ключова тема за Лука. На Петър и Йоан се противопоставят юдейските лидери, също като на Исус преди тях. По време на цялото повествование в Деянията Бог върши чудеса чрез апостолите; юдейските власти се противопоставят на апостолите, апостолите са преследвани и изправяни пред съд, но въпреки това Бог действа чрез техните проповеди и спасява хората.

Павел приема християнската вяра

В първите глави на Деянията се разказва цяла поредица от истории за апостолите и тяхната дейност в Йерусалим. Една от темите, които обхващат цялата книга, е съществуването на пълно единодушие между тези, които са приели вярата, и по-специално между самите апостоли. В тяхната апостолска среда могат да се опитат да проникнат външни хора; възможни са преследвания от страна на юдейските власти; има вероятно сериозни теологични въпроси, които трябва да бъдат разрешени; могат да възникнат едни или други трудности. Но въпреки всичко, тъй като апостолите са наставлявани от Светия Дух, в техните редици не би трябвало да има раздори, нито дори намек за разединение. Този образ на пълна сплотеност и единство на първата християнска община явно противоречи донякъде на това, което научихме от посланията на Павел.

В глава 7 на Деянията се разказва за първия християнски мъченик Стефан, който се изправил пред съда на юдейските власти и произнесъл изключително дълга реч, в която доказва, че Исус е изпълнил пророчествата на Стария завет. Изключително разгневена от твърденията на Стефан, тълпата юдеи го нападнала и го убила с камъни. Споменава се също, че по време на наказанието присъствал „юноша на име Савел“ (7:58). Това е еврейското име на човека, когото познаваме много добре с гръцкото му име Павел.

По-нататък се разказва за гоненията над християните от Павел (8:1–3). Но след това се случва едно от ключовите събития в книгата. Савел, ревностен гонител на църквата, пътува към град Дамаск, когато Исус се явява пред него в ослепителна светлина. Савел разбира, че Исус е възкръснал наистина от мъртвите, и става вярващ (гл. 9). Той стига до Дамаск, където среща един християнин на име Анания, който изцелява слепотата му. Савел започва веднага службата си като проповедник.

Видяхме вече в посланията на Павел, че той разглеждал себе си като апостол на езичниците, и човек би могъл да си помисли, че е стигнал първи до идеята, че езичниците могат да следват учението на Исус, без да стават първо юдеи. Но авторът на Деянията не е на това мнение. Той се опитва да докаже, че дълбокото единство на апостолската община съществувало в немалка степен и поради факта, че Господ разкрил Своята истина първо на Петър, а не на Павел. В изключително важна сцена от главите 10–11 на Петър му било посочено чрез видение, изпратено от Бога, че не е задължително да се яде само кашерна храна. Той получава указания да отиде в град Кесария, за да говори с римския стотник Корнилий. Петър се подчинява и се обръща към Корнилий и другите езичници, събрали се в дома му. Докато говорел, Светият Дух слязъл над тях, те приели вярата и се кръстили. Петър разбрал значението на случилото се: езичниците могат да приемат Светия Дух също като юдеите и не е необходимо да спазват обичаите на юдаизма, за да повярват и да се покръстят. Той се завръща и съобщава за своите открития на ерусалимските апостоли (гл. 11).

ОТСТЪПЛЕНИЕ Майсторството на Лука като разказвач. Част II Литературното майсторство на Лука не се ограничава само до създаването на паралели между Евангелието и Деянията. Също толкова интересни са и паралелите между главните герои в повествованието на Деянията, особено между Петър, главния герой в главите 1–12, и Павел, главния герой в главите 13–28. Открояват се няколко примера за подобни паралели. И двамата – и Петър, и Павел – проповядват пред тълпи юдеи, и това, което казват, в много отношения е доста сходно (сравнете например думите им в гл. 3 и 13). И двамата вършат удивителни чудеса: и двамата изцеляват например болен без пряк контакт с него. Сянката на Петър може да изцелява така (5:15), както изцеляват кърпите на Павел (19:12). И на двамата се противопоставяли упорито юдейските водачи, но Господ защитил и двамата; те били затворени в тъмница заради своите проповеди, но се освободили от оковите с божествена намеса (12:1–11; 16:19–34). И може би най-важното: и двамата били абсолютно убедени в божественото откровение и в успеха на своите проповеди, че Господ е решил да приеме езичницити в църквата, без първо да стават юдеи (гл. 10–11, 15). Тези паралели подсилват първоначалното ни впечатление за това, че в цялото си повествование Лука иска да покаже, че Бог участва в християнската мисия. Онези, които са предани на Господ, произнасят сходни думи със сходни резултати, открити са им сходни истини и съдбите им си приличат. И така, майсторството на Лука послужило на една основополагаща цел.

Апостолските пътувания на Павел

Основната промяна в повествованието настъпва в глава 13 на Деянията. До този момент Петър е очевидно главният герой на сюжета. Някои от останалите апостоли, като например Йоан, се появяват от време на време, но в по-голямата си част книгата е разказ за дейността на Петър. Всичко това се променя от глава 13 насетне. На Павел и на неговия спътник Варнава било възложено да тръгнат на път и да разпространяват Евангелието по-нататък. Така и направили. В главите 13–20 Павел продължил службата си с три апостолски пътувания до градовете на Мала Азия, Македония и Ахая – места, които са споменати и в посланията на Павел. Но за разлика от неговите послания, в този разказ той отива неизменно първо в местната синагога, в който и град да отиде, и проповядва Христовото евангелие на намиращите се там юдеи, в някои градове в продължение на седмици. И отново предизвиква неизменно протеста на юдейските водачи, които го гонят от синагогата и понякога го наказват по-сурово, например с бой. Веднъж е пребит наистина с камъни, но вместо да умре, както би се случило с всеки обикновен човек, след това просто става и отива в следващия град, за да проповядва там (14:19–20). Според Деянията християнската мисия или нейният главен мисионер Павел не могат да бъдат спрени. Светият Дух бди над случващото се и мисията продължава.

Евангелските проповеди на Павел са изключително любопитни, не на последно място защото са извънредно сходни с евангелските проповеди на Петър от началото на книгата. Прочетете речта на Павел в глава 13 и я сравнете с речта на Петър в глава 3-та. Думите на необразования галилейски рибар Петър можели да бъдат произнесени от Павел, интелектуалец с елинистичен дух, и обратното. Защо? Защото нито един от двамата не е произнасял всъщност тези речи. Те са съчинени от Лука. Особено учудващо е, че характерните за Павел акценти, отразени в писмата му, не играят в тези речи почти никаква роля – например това, че смъртта на Исус е била изкупителна жертва и че Неговото възкресение е ключ към спасението.

След първото мисионерско пътешествие, описано в главите 13–14, идва ред на знаменития събор в Йерусалим, описан в глава 15, който вече обсъждахме във връзка с разказа на Павел в Посланието до галатяните. След прочитането на това послание оставаме с впечатление, че Павел е бил принуден да упражни груб натиск, за да убеди апостолите в Йерусалим, че Евангелието може да се проповядва на езичниците, без от тях да се изисква подчинение на Закона. Но според описаното в Деянията всичко изглеждало съвсем различно. Имало неколцина заблудени братя, които поддържали възмутителното мнение, че вярата в Исус изисква обрязване и спазване на Закона. Но никой от апостолите не се подвел по това. Петър разяснява своето видение и разговора си с Корнилий. Яков се изказва в подкрепа на мисионерските пътувания сред езичниците. Павел и Варнава се възползват от възможността да изразят своето мнение. И всички присъстващи се съгласяват, че за езичниците не е задължително да спазват Закона, освен най-основните изисквания, като например да се въздържат от идоложервени храни и от блудство.

Павел се връща към своята мисионерска дейност и в следващите глави са описани неговите апостолски дела и значителни успехи.

Арестът и защитата на Павел

След третото си мисионерско пътешествие Павел предприема съдбоносно пътуване до Йерусалим (ще забележите, че има множество литературни паралели между събитията в Евангелието от Лука и тези в Деянията; Исус осъществил също подобно пътуване). Когато е в Йерусалим, Яков го подканя да принесе специална жертва в Храма, за да покаже, че не е забравил Моисеевия закон (гл. 21). Това е също ключова тема в Деянията. Въпреки че вярва в покръстването на езичниците, Павел остава юдей във всяко едно отношение. Той никога не би направил нищо, което би нарушило Юдейския закон. Езичниците не трябва да изпълняват неговите норми. Но като истински юдей, Павел се придържал все пак към Закона.

Въпреки това Павел имал противници в Йерусалим, които нареждат да го арестуват. Павел е задържан от римляните. Позволяват му да произнесе защитна реч пред юдеите (гл. 22). След това трябва да се изправи пред съда на юдейския Синедрион (гл. 23). Когато римският трибун научава, че има заговор за убийството му, нарежда Павел да бъде изведен от града в очакване на съда (гл. 23), след което апостолът произнася защитна реч пред управителя Феликс. Но Феликс, надявайки се да получи подкуп, го оставя в тъмницата още две години. В края на този период Феликс е заместен от човек на име Фест. Павел се опасява, че няма да получи справедлив съд. Ето защо се позовава на факта, че като римски гражданин има правото да поиска делото му да бъде разгледано от римския император (нищо в посланията на Павел не подсказва, че е бил римски гражданин; а идеята, че всеки може да постигне изслушване пред императора, изглежда малко странна). Изпращат го в Рим, по пътя претърпява корабокрушение (гл. 27), но в крайна сметка пристига там и книгата завършва с негова проповед, обърната към всеки, който би могъл да го чуе в затвора (гл. 28).

В тези глави Павел привежда множество доводи в защита на себе си и на своето поведение. В тях той настоява, че е юдей християнин, който никога не е вършил нищо, което да противоречи на Моисеевия закон. Той заявява, че е срещнал съпротива, защото вярва в Исус и е предал Неговото послание на езичниците. Но преследванията срещу него са абсолютно неоснователни: нито новооткритата вяра, нито мисионерските му пътувания сред езичниците са отслабили юдейската вяра. Точно обратното – всичко това е изпълнение на правилата на юдаизма.

Някои твърдят, че щом „Деянията на апостолите“ завършват с Павел в затвора, книгата трябва да е била написана скоро след това – например през 63 или 64 г. Разбира се, логиката на това разсъждение подсказва, че в Деянията щеше да се съобщи за смъртта на Павел, ако Лука е знаел за нея. Но не всичко е всъщност толкова очевидно, колкото изглежда. Преди всичко, ако мнозинството изследователи са прави, че Евангелието от Лука е написано през 80–85 г. и че настоящата книга е негово продължение, тогава авторът е писал очевидно няколко десетилетия след смъртта на Павел. Можем да се замислим и за убедителни причини, поради които Лука не е споменал за неговата екзекуция. Според Деянията Павел е човек, който не може да бъде спрян. Вероятно авторът не е искал да съобщава за събитие, което показва, че в действителност Павел може да бъде спрян – всъщност, че е бил спрян окончателно. Затова, вместо да съобщава, че Павел е бил екзекутиран безцеремонно, Лука прекъсва своя разказ с триумфална нота. Павел може да е в затвора, но проповядва там и все още покръства хората в новата вяра. Мисията трябва да продължи.

Историческа стойност на „Деянията на апостолите“

Сега, след като разгледахме повествованието и много от темите в книгата „Деяния на апостолите“, можем да се върнем отново към въпроса за нейната историческа стойност. Разказва ли ни Лука в своето повествование за това, което се е случвало действително през първите години на църквата, за събитията от живота на Павел и неговото учение? Тук ще повторя отново изразеното си по-рано мнение: изглежда, че Деянията са в същата степен точни от историческа гледна точка по отношение на Павел, в каквато Евангелието от Лука е по отношение на Исус. Деянията са достатъчно точни в изобразяването на картината с широки щрихи, но детайлите не достигат, понякога поради мащаба; и съществуват някои значителни, основни различия.

Апостолските пътувания на Павел

Най-добре е това да се покаже чрез детайлно сравнение на казаното за Павел в Деянията и това, което казва Павел за себе си в случаите, когато се описват едни и същи ситуации. Първо да разгледаме учението на Павел. Тук ще посоча само един пример: и в Деянията, и в посланията на Павел се излага гледната точка на апостола за езическото идолопоклонничество, но в двата случая гледните точки се различават доста рязко. В Деянията Павел проповядва на неколцина гръцки философи в Атина (17: 22–31) и им казва, че се заблуждават, като почитат идолите. Макар че тяхната грешка е разбираема: те са невежи и не разбират, че има само един Бог. Господ ще си затвори очите за тяхното невежество и ще им прости. Съпоставете това с казаното от Павел в Посланието до римляните (1: 18–32). Там той заявява, че езичниците са знаели винаги за съществуването на единствения Бог, но са отхвърляли съзнателно това разбиране (известно на всички), за да си създават идоли, знаейки прекрасно, че те не са истински богове. Затова Господ няма да им прости, а напротив – ще ги накаже, че са постъпили против известната им истина. И така, кое е правилното? Били ли са езичниците невежи и готов ли е бил Бог да им прости? Или са действали с пълното съзнание за това, което правят, и по този начин са станали обект на Божия гняв. Някои тълкуватели твърдят, че тези разкази могат да бъдат съгласувани помежду си: когато Павел разговаря с езичниците в Деянията, едва ли би им казал какво мисли в действителност, защото няма да приемат вярата. Но това не изглежда логично: Павел казвал винаги това, което мисли, независимо от последствията. И изглежда малко вероятно да каже нещо, което от негова гледна точка е противоположно на истината, тъкмо когато се опитва да проповядва истината. Изглежда, че в Деянията е променено това, което Павел е мислел в действителност по този въпрос.

Между Деянията и посланията на Павел има противоречия не само в проповедите на Павел, но и в детайлите от неговия живот. Те често могат да бъдат забелязани, ако се сравнят коментарите на Павел с повествованието в Деянията. Понякога се различават малки детайли. Например, Павел посочва, че по време на пътуването до Атина с него бил Тимотей (1 Сол. 3:1–2); но в Деянията се подчертава, че Павел заминал за Атина сам, без Тимотей (гл. 17). Това може да изглежда маловажно, но чии сведения са верни?

Понякога разликите са далеч по-важни. Както видяхме вече, приемането на новата вяра от Павел се случва в глава 9 на Деянията. Първото нещо, което Павел прави, след като напуска Дамаск, е да отиде в Ерусалим, за да се срещне с другите апостоли (9:23–30). Но в Посланието до галатяните Павел подчертава изрично, че всичко се е случило съвсем иначе: той не отишъл в Ерусалим през следващите три години и не общувал с нито един апостол, освен с Кифа и Яков. Павел се кълне, че това е истина (Гал. 1:17–20). Тази разлика е трудна за изглаждане и е важна и за двамата автори. В Деянията авторът иска да подчертае, че Павел и апостолите са били и винаги ще бъдат съмишленици, още от самото начало. И затова Лука казва, че се срещнали веднага след приемането на вярата от Павел. От друга страна, Павел иска да постави акцент върху това, че неговото евангелско послание не е изопачаване на онова, което научил от апостолите: той дори не се е срещал никога с тях. Кое мнение е вярно от историческа гледна точка? В този случай Павел се кълне, че казва истината, и когато говори за това, на мене ми се иска да му вярвам. Лука, писал около 50 години след тези събития, просто не е знаел това.

Деянията и посланията на Павел се различават помежду си в много важни аспекти. Както вече видяхме, в Деянията се подчертава, че Павел не е извършил никога през живота си нищо, което да противоречи на Юдейския закон. На тази тема е посветена по-голямата част от речите, произнесени от него пред съда в главите 21–22 (вж. също: 28:17). Но в посланията си Павел посочва, че живял „като езичник“, когато се опитвал да покръсти езичниците (1 Кор. 9:21); а големият спор, който имал с Петър, възниква именно защото Петър отказвал да постъпва по същия начин (Гал. 2:11–14). Пак питаме, къде е истината? Като отново съм по-склонен да вярвам на Павел.

И така, „Деянията на апостолите“ са нашият най-ранен разказ за историята на първоначалната християнска община. Той обаче не е обективен и не разкрива как са се случили нещата в действителност. Лука е искал да изтъкне няколко неща относно ранната църква: Господ е посочил, че езичниците могат да бъдат спасени, без да спазват Закона; сред истинските християни е съществувала абсолютна хармония, без вътрешни спорове; Павел, Петър и всички останали били напълно единодушни по всеки въпрос, голям или малък; и което е най-важното – Господ подкрепял тяхната мисия от самото начало и нищо не е можело да я спре.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Трето послание до коринтяните Вече видяхме пример за псевдоапокриф на Павел във фалшивата кореспонденция между апостола и римския философ Сенека. Друг пример е Третото послание, което според легендата Павел написал до християните в Коринт срещу еретиците, появили се в техните среди. Следващият откъс ще покаже, че посланието е било написано всъщност след смъртта на Павел, за да подложи на критика протоортодоксалните християни от средата на II век, които били смятани за еретици. Към тях спадали и привържениците на докетизма – учение, според което Исус нямал истинско тяло от плът и майка му не била девица. Доста любопитно е, че Павел не е засягал никога тези теми в своите автентични послания. Вероятно авторът на Третото послание до коринтяните е искал да ги засегне. „Павел, затворник на Йешуа Христос, до братята в Коринт – радвам се! Тъй като се намирам в много беди, не се учудвам, че учението на лукавия се множи толкова бързо. Затова и ще дойде скоро Господ Йешуа Христос, понеже е отхвърлен от онези, които извращават Неговите думи. Предавах ви първоначално това, което получих от апостолите, които бяха преди мене и през цялото време пребъдваха с Господ Йешуа Христос… Но справедлив е Всемогъщият Бог, Той не се отрича от Своите творения и изпрати огнения Дух в Мария Галилейката, вярваща с цялото си сърце, и Тя прие Светия Дух в утробата Си, за да се яви на този свят Йешуа, та да бъде съкрушен лукавия чрез същата плът, чрез която придоби власт, и да се убеди, че не е изобщо Бог. И затова със Своето тяло Христос спаси всяка плът…“ (3 Кор. 1:1–4; 12–16).

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН / ЗАВЛАДЯВАНЕ НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ к. 161, к. 90 / 1 ЯНУАРИ

Текстът на книгата е трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3.1 Pro и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ / 10 НОЕМВРИ

ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА - / 11 НОЕМВРИ / ПРЕМИНАВАНЕТО НА ДУНАВА ПРИ ЧЕРНА-ВОДА — ст. ФИТЕЩИ

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН - / 15 ДЕКЕМВРИ / 16 ДЕКЕМВРИ / 17 ДЕКЕМВРИ / 18 ДЕКЕМВРИ / 19 ДЕКЕМВРИ / 20 ДЕКЕМВРИ / 21 ДЕКЕМВРИ / 22 ДЕКЕМВРИ

БОЯТ ПРИ СЕЛО ГРАЧИ, КОТА 90 - 23 ДЕКЕМВРИ / 24 ДЕКЕМВРИ / 25 ДЕКЕМВРИ / 26, 27 ДЕКЕМВРИ / 28 ДЕКЕМВРИ / 29, 30 ДЕКЕМВРИ

ЗАВЛАДЯВАНЕ НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ к. 161, к. 90 - 31 ДЕКЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН

Завладяване на неприятелската позиция к. 161, к. 90

1 януари

Времето се влошава (предния ден вали) все повече и повече. Сняг покрива през нощта височините.

Изнесената напред конна бригада разкрива нова позиция, южно от гр. Мачин.

Неприятелската позиция отива по гребена на хребета, който е на около 500 кр. южно от окрайнината на града, надвесен над рекичка със стръмни брегове и кално дъно. По на север отива в обща посока на к. 108. Артилерията е разположена северно от града по хребета към с. Жижила. Над Дунава има два понтонни моста при Браила.

Пехотните части бързо се подават в равнината и наближават неприятелската позиция. Движението на десния фланг по скалистия гребен е по-бавно поради трудностите на местността, добре използвана от противника.

Конната застава (2 еск. от Л. Гв. конен полк, и колоездачната рота) е изнесена в с. Каркалиу, за да охранява ивицата между Дунава и блатото, северно от с. Каркалиу.

Поради необходимостта да се настани артилерията на нова позиция и се подготви за стрелба, което може да се извърши през нощта, началника на дивизията решава да извърши атаката на следния ден сутринта, като през нощта частите и артилерията се приближат, окопаят и подготвят за атака.

В такава смисъл са отдадени нужните заповеди до командира на Сборната пехотна бригада и началника на артилерията.

Тук даваме изпратената до командира на Сборната бригада заповед:

Командующия Сборната пех. Бригада.

Противника заема новата си отбранителна линия, която минава около 300 метра южно от гр. Мачин с обща посока към к. 108. и която е усилена с телена мрежа; поради топографическите особености на местността, батареите ни ще могат да вземат по-удобна позиция само през нощта, затова разпоредете пехотните части да се приближат колкото може повече до телените мрежи, да се окопаят и организират, за да могат утре след артилерийска подготовка да атакуват. При разпределението на частите си, имайте предвид, че ударът ще бъде нанесен пак с десния фланг от към височините. За започването на атаката ще получите заповед. Предупредете частите да вземат мерки против случайно нощно нападение от страна на противника; това е особено важно за 9. германски полк, зад когото се намира цялата артилерия. № 1033., 1.I.917. г, 3 ч. 10 м. сл. пл.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев.

По нареждане от армията 2-та ескадрона на 4. конен полк са взети от състава на дивизията и целия 4. конен полк е събран в. Сара-Гьол ю. и. от Тулча, даден в разпореждане на Сборната дивизия, за охрана на Дунавския бряг източно от гр. Тулча. Същия ден, по-късно 1. конен полк се изпраща в Тулча. Двата полка формират бригада, командира на бригадата с щаба си — в Тулча, временно подчинен на началника на Сборната дивизия, с задача да охранява бряга от Исакча до морето.

От началника на заставата при с. Каркалиу се получават привечер следните сведения за Мачин:

Началнику 1. конна дивизия.

Ивицата суша между Дунава и блатото, което е северно от с. Каркалиу е свободно от противник. Наши разезди достигнаха на един и ½ км. южно от Мачин в тая ивица, но бяха обстреляни с артилерийски огън. Спешен патрул достига 1 км. южно от града, но биде обстрелян с пушечен огън от южната окрайна на града. Ивицата е съвсем открита, без никакви прикрития. По показание на трима местни жители, взети от с. Каркалиу и отведени в Мачин да копаят окопи снощи вечерта и избягали тая сутрин в плав през Дунава, противника продължава да изтегля своите части по двата моста за Браила. В Мачин имало само артилерия и много малко пехота. Русите казвали, че се оттеглят от Браила. № 285., 1 I. 917. г. 4 ч. сл. пл. Получено в Щ. на Д. същия ден, 5 ч 10 м. сл. пл.

Командир на Лейб-Гвардейския конен полк

(п) Подполковник Кисьов.

(Следва)

БЛАЖЕ И МАРА

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ГОСТИ“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„ГОСТИ“

Разбира се, какво да си говорим! Днес гостът е като ненормален. Все трябва да го наглеждаш. И своето палто да облече. И някоя чужда астраганена шапка да не нахлупи на главата си.

Храна, разбира се, да взема. Но защо трябва да увива храната в салфетки? Това е направо излишно. Ако не следиш тези неща, гостите могат за две вечеринки цялото ти имущество, заедно с леглата и бюфетите, да изнесат. Ето какви гости се навъдиха! У едни мои познати на тази почва се разиграл малък инцидент по празниците.

Поканени били за Коледа петнадесетина души най-разнообразни гости. Имало и дами, и не съвсем дами. Пиещи и попийващи.

Вечеринката била пищна. Само за плюскане отишли към седем рубли. Пиенето — от гостите. По две рубли и половина на калпак. Дамите безплатно. Макар че това, право да си кажем, е глупаво. Някои дами се наливат толкова, че на всеки мъж могат сто точки преднина да дадат. Но да не навлизаме в тези подробности и да си тормозим нервите. Това е работа на домакините. Те знаят по-добре.

А домакините били трима. Съпрузите Зефирови и техният старец — на жената баща ѝ — Евдокимич.

Него, може би, го били поканили специално, да наглежда гостите.

- Тримата — казват — можем да ги наблюдаваме съвсем спокойно. Всеки гост ще бъде на отчет.

И започнали да наблюдават.

Първи излязъл от строя Евдокимич. Дъртакът, да му дава бог здраве и щастливи старини, се налокал още през първите пет минути така, че две думи на кръст не можел да каже.

Седи, върти очи и мучи на дамите определени неща.

Домакинът Зефиров се разстроил и огорчил много от напиването на тъста си и започнал да обикаля лично жилището — да гледа кое как е и дали няма някаква липса.

Но към дванадесет часа поради пълното огорчение и той се натряскал до пълно безобразие. И заспал на видно място — в трапезарията на перваза на прозореца.

Впоследствие се оказа, че течението му надуло фотографията, та три седмици ходеше с подута буза.

Гостите, като се наплюскали до насита, започнали да играят и да се веселят. Играели на сляпа баба, на гоненица и на четчица.

Докато играели на четчица, вратата се отваря, влиза мадам Зефирова, бледа като смъртта, и казва: „Това — казва, — е чисто безобразие! Някой е отвил в тоалетната електрическата крушка от двадесет и пет свещи. Направо — казва, — не трябва да се пускат гости в тоалетната.

Вдигал се шум и вълнение. Таткото Евдокимич изтрезнял, разбира се, веднага, започнал да се безпокои и да лови гостите.

Дамите, естествено, пищят и не дават да ги опипват.

- Дръжте — казват — мъжете в края на краищата, а не нас.

Мъжете казват: - Нека тогава да бъдат обискирани всички.

Взели мерки. Заключили вратите. Заочнали да правят обиск.

Гостите лично и по ред си изпразвали джобовете, разкопчавали си куртките и панталоните и си събували ботушите. Но нищо чак толкова осъдително, освен няколко сандвича, половин бутилка мадейра, две малки чашки и една гарафа, не било открито.

Домакинята, мадам Зефирова, започнала да се извинява горещо — демек, разгорещила се и хвърлила петно върху отбраното общество. И предположила, че може би някой външен човек е влязъл в тоалетната и е отвил крушката.

Но моментът бил развален. Никой вече не поискал да играе на четчица, танците в съпровод на балалайка се разстроили също и гостите започнали да се разотиват тихичко.

А на сутринта, когато домакинът си разтъркал очите, всичко се изяснило окончателно.

Оказва се, че домакинът, от страх да не би някои по-нагли гости да свият крушката, я отвил и я сложил в страничния си джоб.

Там и се счупила.

Домакинът явно я натиснал силно, когато заспал на перваза на прозореца.

1927 г.

ЕКСПЕРИМЕНТ С ЕДНА КРАТКА ИСТОРИЯ...

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ИЛЯ ЕРЕНБУРГ, „НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

ИЛЯ ЕРЕНБУРГ

„НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“, 1922 г.

Когато говорим за прозата на Еренбург, се налага да се сблъскваме винаги с един доста любопитен парадокс. Докато Еренбург бил жив тази проза така и не намерила своя ценител, единственият неин ценител бил Сталин, който му благодарил за доставеното наслаждение със специална телеграма след романа „Буря“ – пряко послание до него, което той, трябва му признаем, сметнал, че е разбрал. Що се отнася до останалата му проза, тя минавала винаги в графата на фейлетона и предизвиквала доста полярни емоции. Тинянов, който се ориентирал много добре в историята на литературата, в контекста и във вектора на бъдещето, не се спогаждал винаги с конкретни личности, игнорирал понякога ярко талантливи хора, като например Ходасевич, който останал напълно извън неговото съзнание. Грях ми на душата, но тук съм солидарен с него, макар че не сме прави и двамата.

А що се отнася до „Необичайните приключения на Хулио Хуренито и на неговите ученици“, или съкратено просто „ХХ, Хулио Хуренито“, за него Тинянов казал, че у Еренбург всички герои са безтегловни и умеят само да умират, а затова умират, защото имат мастилена кръв, защото вместо истинска кръв имат фейлетонно мастило, защото ги носи вятърът, защото са направени от вестникарска хартия. Но същият този Тинянов написал пророчески, че понякога писателят отстъпва към пограничните територии за подкрепление. Пушкин пише албумна лирика, за да открие в нея нови похвати, Маяковский пише реклами, за да открие в тях нов начин за лирическо изразяване. И това е така, защото любовните декларации на Маяковский имат също малко или много рекламен характер, или най-малкото – характер на самореклама, и често срещан образ у него е табелата, той и леглото си изкарал на естрадата, и се застрелял с папийонка, иначе казано - всичко ставало като на сцена. Същото се случило и с Еренбург, отстъпил за подкрепление на съседна територия, отстъпил във вестника.

Разбира се, „Хулио Хуренито“ е фейлетонен роман, роман, в който има много пламенна актуалност, роман, в който има малко в повече конкретни детайли. Но вижте какъв, разбирате ли, странен парадокс: колкото по-злободневна е една творба, толкова повече шансове има да надживее времето си. Отчасти защото в актуалното произведение има страст, а страстта, както пише Бабел, движи световете; и отчасти защото в руската история не се променят чак толкова много неща, руската история се самовъзпроизвеждаща се. Затова всичко, което написал Еренбург, се оказало безсмъртно.

Иля Еренбург

„Хулио Хуренито“ не е просто вечно актуална книга, а пророческа, в нея е предсказан Холокостът, предсказана е атомната бомбардировка над Хирошима, предсказана е изобщо с голяма точност Втората световна война. Всъщност Еренбург съумял да предвиди някак си всичко. Как станало това?

Иля Григоревич е по принцип велик формотворец, човек, който открива новите форми, а със съдържание ги запълват други. Защо? Може би защото се страхува, тъй като се е спрял на половин крачка от откритието. Може би защото, по собственото му определение, е твърде много евреин, в него има твърде много юдейски трепет. Понякога съумява да нарече нещата с истинските им имена и ето че един уникален случай на съвпадение по форма и съдържание е „Хулио Хуренито“, книга, написана с неговия фейлетонен маниер и запълнена със също такова прекрасно фейлетонно съдържание. Но все пак най-често открива формата, а в нея преуспяват други. Той открива начин да се пишат стихове в проза, а в този жанр се прославя Мария Шкапская, неговата петербургска приятелка, и дори не толкова петербургска, колкото парижка. Открива начина да се пишат пикарескови романи, а от „Хулио Хуренито“ се появява и „Ибикус“ на Алексей Толстой, и „Разхитителите“ на Катаев, и отчасти, между другото, „Дървеница“ на Маяковский, но в най-голяма степен, разбира се, Бендер, защото Бендер, Остап Берта Мария Бендер бей, е Хулио Хуренито с неговите десет имена и дори едно от имената им, Мария, съвпада.

Бендер прилича много на Хулио Хуренито, великия провокатор, мошеник и манипулатор. Защото именно на Хулио Хуренито принадлежат великите думи: „Който е казал „А“, трябва да каже „Б“. Да! А аз ще кажа пак „А“ или ще взема и най-нагло ще измъкна за ушите задрасканата ижица“. И в това е наистина целият Хуренито, великият провокатор, великият остроумец, пътешественик и пошъл човек.

Между другото, по странен начин в този персонаж с неговите мексикански корени е предсказан дори Кастанеда, другият велик шарлатанин, на когото Дон Хуан налял нещо в ушите, някаква невероятна глупост, а Карлос Кастанеда повярвал и цял живот действал по указанията на Дон Хуан, и дори заради него дъвчел невкусен кактус. Така че Хулио Хуренито е прототип на всички учители спекуланти, на всички велики провокатори в руската литература на ХХ век, до известен смисъл е дори прародител на безбройните гурута на Пелевин, които наливат в ушите на учениците си някакви софистични мъдрости.

„Хулио Хуренито“ е роман, който няма сюжет. Описан е тридесетгодишен, обаятелен авантюрист, с къдрави коси, наподобяващи рогца на главата, малко сатана, малко паднал ангел. Той се появява или от Мексико, или от Испания, за миналото му не се знае нищо, както и за миналото на Бендер, за когото знаем само, че е син на турски поданик, починал в страшни гърчове. Най-удивителното е, че и Хуренито, и Бендер са наистина хора без корен, но неотразимото обаяние на тези хора е в това, че са единственото, което е останало от златния век на Европа. Те са последните оцелели от прекрасната предвоенна епоха. В общи линии, правилно е написал някой, сега вече не помня кой: „който не е живял в Европа преди 1914 година, не е живял изобщо“. Изисканата Виена, бляскавият Париж, загадъчната Америка, пробуждащите се Африка и Австралия, полярните изследвания, телефонът, автомобилите, чудесата на прогреса, страстната деликатност в отношенията, абсолютно новите любовни драми, включително хомосексуалните, откриването на нови възможности на човешкото тяло, на техниката, на философията, на религията, са пределът, след който настъпила катастрофа. Пределът на изтънчеността, на изискаността, на разврата и ето, че сред всичко това има един герой, който оцелява. Знаем, че в една атомна война няма да оцелее дори хлебарката. У Маяковский безсмъртна се оказа дървеницата. А ето че безсмъртната дървеница, безсмъртно оцеляла след всичките катаклизми, е Хулио Хуренито, мошеникът. Затова е всъщност много странен и труден за обяснение този, ако щете, шок на двадесетте години. Главен герой в литературата на двадесетте години се оказва мошеникът. Всички очакваме, че този главен герой ще бъде победилият пролетарий, но него до такава степен го няма в литературата, че понякога изглежда сякаш не го е имало и в реалността, сякаш революцията не са я направили пролетариите. Това е истината, сякаш изобщо не са я направили пролетариите. Все едно революцията се е случила от само себе си.

А къде са, чуйте, героите от революционните години? Къде са героите от Гражданската война? На този въпрос ни отговарят Толстой в „Усойницата“ и Леонов в „Крадец“. Те са се криминализирали, не са нужни вече на никого, пистолетите им се използват в апашкия занаят или за убийства на съседи в комуналните жилища, защото тези герои не са успели да се впишат в мирния живот, а в пространството на нèпманите още по-малко.

Безсмъртен се оказал най-пошлият персонаж от Сребърния век и Зошченко е описал това забележително, у него оцеляват именно хора като Назар Илич Синебрюхов, разказвачът от забележителната му книга. Това е човек, възпитан с романа „Ключовете на щастието“, човек, който говори с изказа на Вербицкая, това е еснафът, дребният чиновник. Какъв е Ибикус? Какъв е, най-общо казано, Невзоров от романа на Толстой „Ибикус“, най-доброто му произведение? Какъв е той? Дребен чиновник, когото никой не забелязва, хилаво човече с дълга коса и острен нос. Но се оказал гениален измамник, оказал се изобретател на надбягвания с хлебарки, които след това Булгаков, както става с всичко лошо пазено, присвоил охотно, но ги измисли, разбира се, Толстой.

Между другото, надбягванията с хлебарки били реалност, но пръв в „Ибикус“ ги описал именно Алексей Николаевич, заради което Булгаков го представил след това в толкова противен вид в „Театрален роман“. Появата на мошеника като тип е всъщност главният отговор на епохата срещу садизма, срещу кръвта от Първата световна война и от Гражданската война. Всички идеалисти измрели, а оцелял Великият манипулатор. С мнозинството се случило това, което се случило с Киса Воробянинов. А Бендер обикалял Русия, използвайки 400 сравнително честни начина за добиване на пари от населението.

Хулио Хуренито е именно майстор на парадокса, на мошеничеството и измамата. Той задава своите въпроси на учениците си, а сред неговите ученици присъстват представители на всички велики нации, от малкия африканец, пигмея Айша, до руския евреин Иля Еренбург. И именно Хулио Хуренито пита всички тези нации: ще кажете ли на света „да“ или „не“. Италианецът Ерколе Бамбуччи казва: „Да, да, спагети“, французинът казва: „Да, жени, лучена супа“, дори Айша казва: „Да, да, моята Африка“. А евреинът казва: „Не“. Своето вечно скептично, иронично еврейско „не“, и в този смисъл, разбира се, Иля Еренбург си е нарисувал забележителен автопортрет.

Все пак Хулио Хуренито загива в романа. Загива, защото, когато неговите ученици идват след световната война в Ростов и се оказват в революционна Русия, именно революционна Русия се оказва онази лисица, която схрусква питката. Убиват го под Таганрог, защото имал хубави ботуши, убиват го, за да му свалят ботушите. И образът на босия учител, лежащ в канавката, е великолепен финал и на неговата кариера, и на книгата. Еренбург, вероятно, е почувствал много точно как ще изглежда Христос през XX век. Разбира се, Хулио Хуренито е подигравателна, травестийна, в жанра на високата пародия фигура на новия Христос. Но това е Христос без учение, Христос, ако щете, без позитив. В какво се състои учението на този Христос? В това, че задава въпроси, а не дава отговори, в това, че е интелектуален провокатор, а не сектант, в това, че не е вожд на учение, а човек, който винаги и навсякъде пита, вместо да дава готови отговори. И новото християнство се състои именно в това да не споделяш учението на масите, да не вървиш заедно с тълпите, да не вдигаш знамена, а във всяка монолитна среда да се опитваш да напипаш пукнатината на несъгласието, да се опитваш да напипаш кислородното мехурче на отделността. И точно в това е истината на Хулио Хуренито и основата на неговото учение. Романът на Еренбург се оказал толкова забележително предсказание, защото предвидил, че идва век на тоталността, век на невежеството, век на нищожествата, които се хващат за идеята, а личността в този век ще загине.

Последното убежище на личността е мошеничеството, колкото и странно да звучи това. Да бъдеш интелектуален мошеник, да се изплъзваш през цялото време от всякакви определения, да хитруваш. Бендер, както си спомняте, имал само едно противоречие със съветската власт, той казва: тя иска да строи социализъм, а аз не искам. А Хулио Хуренито не иска да строи нищо. Хулио Хуренито иска да запази човешкото „аз“ и в това е неговата утопия, и затова неговите нещастни ученици, когато се събират, си спомнят за учителя като за най-светлото нещо, което са имали в живота си. Да, разбира се, този роман не е написан с кръв, а с мастило, разредено със слюнката на фейлетониста. Но какво да се прави, романът фейлетон е също отговор. А кой е написа епос през двадесетте години? Може би само Шолохов, само че и при него това е епос за съдбата на едно малко парче земя, на едно самотно казашко племе. А големият епос през двадесетте години се превръща, общо взето, в тежка, скучна проза.

Главният жанр на двадесетте години години е именно скитането на хитреца, животоописанието на хитреца, пикаресковият роман в духа на Бендер. Защо? Защото, както отбелязва правилно Петров в книгата си „Моят приятел Илф“, наша правда и наш хляб е иронията, тъй като всичко останало е унищожено. И онази дълбока, хуманистична, истински християнска, дори бих казал, дзен ирония, с която Еренбург се отнася към света, е всъщност гениалният отговор на еврейския фейлетонист към царството на тоталностите.

Съдбата на този роман се оказала доста трагична. Към прозата на Еренбург, както вече споменах, не се отнасял сериозно никой, включително и самият той. Някои от романите му, като например „Бурният живот на Лазик Ройтшванец“, така и не стигнали до съветския читател и останали издадени в чужбина. Други, слаби, като „Трест Д. Е.“, били напечатани и широко обсъждани. А „Хулио Хуренито“ бил публикуван и практически забравен за дълги години. Еренбург се отрекъл фактически от него и не го преиздавал чак до събраните си съчинения през 60-те години — големия осемтомник. Истински оценил книгата само един читател, но затова пък това бил Ленин. Трябва да кажем, че Еренбург имал в общи линии малко грамотни интерпретатори. Но му провървяло, защото се познавал с Ленин още от Париж и ходел в училището в Лонжюмо, където му дали прякора Иля Косматия. Еренбург бил изобщо много немарлив. И когато прочел през 1922 година „Хулио Хуренито“, Ленин казал радостно на Крупская: представяш ли си нашият Иля Косматия каква книга е написал! Харесала му и фейлетонността ѝ, и нейните пророчества, и остроумието ѝ, и цинизмът ѝ. И това още веднъж потвърждава, че Ленин, общо взето сложен политик, бил добър литературен критик. Ако се беше ограничил само с това, всички щяха само да спечелят.

Ето тук дойде въпрос как оценявам прозата на Еренбург от естетическа гледна точка.

Знаете ли, това не е вероятно най-лошата проза, щом като неговият роман „Буря“ послужил всъщност за основа на романа на Литъл „Благоволителките“, също за един антрополог, и имал такъв международен успех. Сега никой не чете „Буря“, а всъщност „Буря“ е силен роман. Това показва, че понякога, когато човек се изпусне и каже нещо за най-съкровеното и най-заветното у себе си, дори и за срамното, се получава нещо гениално. Трябва да пишеш за своята болест, разбирате ли, да изписваш от себе си своята болест. Ето, Еренбург мразел немците, мразел ги не като нация, в него нямало такъв фашизъм. Той мразел немската философия, немския подход към живота, немската романтична тежест, немското лицемерие, немската философия на ницшеанството, всичко това го мразел дълбоко, кръвно, като французин. На французите им е присъщо такова малко антропологично отвращение от немците. И Еренбург си позволил да напише книга за гибелта на немската цивилизация, на немския дух. И книгата станала както трябва. „Буря“ е велика книга. В нея има, разбира се, послание, отправено директно към Сталин, той казва, че европейският човек не издържал изпитанието на фашизма, че Европа загинала и може би, сега си мисля, приятели, може би е бил прав. Може би тя наистина била обречена, защото след 1945 година Европа не възкръснала. А Еренбург го предусетил. Да добавим към това и неговия сух, сипкав метод, недомлъвките, подтекстовете, у Еренбург има повече подтекстове, отколкото у Хемингуей, защото имал повече причини да премълчава. Хемингуей премълчавал заради красивата европейска модерност, а Еренбург заради разбираемото желание за конспиративност. Това е същото, което Нонна Слепакова наричаше „съветски символизъм“. И, разбира се, в този смисъл недомлъвките и контекстните дълбочини на Еренбург са ми лично по-интересни от тези на Хемингуей, и затова Хемингуей, между другото, не го обичал толкова много. Мисля, че просто му завиждал.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ

Още една поразителна съдба, още един прототип, който възнамерявах да използвам в роман за Гражданската война, но после се отказах. По две причини: първо, отново става дума за случай, в който житейската истина е твърде невероятна и в художествено произведение би предизвикала усещане за престараване; второ, темата за един необикновен човек, оказал се свой сред чужди, реших да изследвам в друга книга, с друг персонаж.

Каква е етическата конструкция, психологическата защита, мимикрията на съзнанието у онзи, който по свой избор пуска корени във враждебна среда и става лидер в нея?

Някои от вас са чували сигурно за Борис Щейфон – евреин, който се развил добре кариерно в пасивна юдофобска система, още по-успешно – в активна антисемитска, и напълно блестящо – в свят, където неговите съплеменници били люто ненавиждани и поголовно унищожавани.

Борис Александрович Штейфон се родил през 1881 година в Харкив в семейството на покръстен евреин занаятчия и дъщерята на православен дякон, така че бил наполовина евреин, но, както е известно, за антисемитите и половината е напълно достатъчна.

В царска Русия еврейството – поне официално – се определяло не по състава на кръвта, а по вероизповеданието, затова Щейфон успял да постъпи във военно училище. Армейската среда се отнасяла към евреите с презрение, антисемитските шеги и настроения били там нещо обичайно. Как се чувства един юнкер от еврейски произход в такава атмосфера, е описано в мемоарите на покръстения М. Грульов „Записки на генерала евреин“. Със сигурност Щейфон, както и Грульов, стигнал до обичайния за опитващия се да се адаптира евреин извод: трябва да бъда безупречен, длъжен съм да стана първи и тогава ще ме приемат за „свой“.

На офицерите евреи им било тежко не само в Русия. „Абсент Антиеврейски“ се е произвеждал във Франция по време на делото на капитан Драйфус

Младия човек успял да се адаптира. Той съчетавал виртуозно юнкерските лудории, които му носели популярност сред другарите, с успехите в учението и завършил училището с отличен успех. Отишъл като доброволец по време на японската война, заслужил там пет бойни ордена, а след това успял да издържи конкурса за Академията на Генералния щаб, иначе казано - влязъл в елита на офицерския корпус. Това е още по-забележително, защото точно в тези години антисемитизмът в царската армия излязъл вече и официално извън рамките на графата „вероизповедание“ – във военните училища престанали да приемат дори покръстени евреи.

Толкова образцово Щейфон воювал и през Великата война, която завършил с чин полковник от Генералния щаб.

Разбира се, като човек, успял да се утвърди в недружелюбна координатна система, Щейфон не можел да се зарадва на революцията, която превърнала в прах всичките му постижения. Той станал непримирим враг на болшевишкия режим. В родния си Харкив оглавил нелегална организация («Център на полковник Щейфон»), която прехвърляла офицери в Доброволческата армия. В крайна сметка и Борис Александрович се озовал при Деникин. Командвал полк, а след това дивизия, заслужил чин генерал-майор.

Генерал-майор Щейфон в първия ред, вдясно от брадатия Кутепов

Неговият Белозерски полк бил прочут по целия фронт. Поемайки под свое командване шепа хора (по списък само 62 души), Щейфон превърнал частта в страшна бойна единица – три хиляди щика плюс своя артилерия и дори кавалерия. (При Деникин полковете наброявали обикновено 200–300 войници, а дивизиите – ако имали хиляда и петстотин, пак добре.)

През годините на Гражданската война хроничната юдофобия, присъща на царска Русия, пламнала до канибалски размери: сред болшевиките имало много евреи, което не е учудващо, ако се има предвид „чертата на уседналост“, „процентните норми“ и други прелести на стария режим. В мемоарите на белогвардейците се споменават задължително „евреите комисари“ и „юдеите чекисти“ като виновници за всички беди на Русия. Обичайна практика за доброволците било да издирват сред пленниците евреи и незабавно, без разследване, да ги „изправят до стената“.

Прочетох много внимателно спомените на Щейфон за деветнадесета година, опитвайки се да намеря поне някакви размишления по еврейския въпрос. Нито дума. Отблъснал, отрязал, блокирал. Но не пречел на войниците си да разстрелват евреи. Само веднъж обелва дума за това, съвсем глухо. Пише за филтрирането на пленените червеноармейци: „Чуждите се отличаваха по външния си вид или по акцента“. Значи за него те били „чужди“.

Тук си представих живо една сцена за романа. „Господин полковник, вие сте евреин, виждам! Пощадете ме!“ Господин полковникът, по-мрачен от облак, се извръща и продължава нататък. Подчинените го изпращат с замислени погледи, въздишат, прещракват затворите… И реших, че този холивуд не ми трябва. Демобилизирах, с една дума, Щейфон от прототипите.

По твърде неизразителните описания на настъпленията и отстъпленията в неговите мемоари се опитах да разбера в какво се крие ключът към тази личност, освен самолюбивото желание да докаже на околните, че той, въпреки еврейската си фамилия, не е по-лош, а може би е дори по-добър от тях.

Идеологията на Борис Александрович била проста, той я формулира с един кратък лозунг: „За велика, единна, неделима Русия – ура!“ Искрено чувство се прокрадва в неговия плач по „прекрасните устави на царската армия, съставени от мъдростта на предишните поколения“. И разбира се, както за мнозина мемоаристи от тази плеяда, за Щейфон значела много така наречената „полкова култура“, култът към родния полк с неговата слава, традиции и корпоративна етика.

Но въпросът за вътрешния раздор, който храбрият генерал не можел да не усеща в постоянно сгъстяващата се антисемитска атмосфера, остава за мене отворен. От други източници зная, че околните не забравяли изобщо за произхода на Щейфон. Той се гордеел, че неговият Белозерски полк е отлично снабден, че не изпитва нужда от нищо, а съратниците му се подигравали зад гърба на пестеливия командир заради неговата „юдейска стопанственост“.

Главният парадокс на тази удивителна биография се пада, разбира се, на годините през Втората световна война, когато Борис Щейфон, емигрирал в Югославия, оглавил Руския охронитилин корпус, който се биел с партизаните, а след това и със съветските войски.

Ще припомня, че фашистите унищожили в Югославия две трети от еврейското население и войските на Щейфон, служещи по гарнизоните, няма как да не са участвали в хайките.

Немското командване знаело отлично за корените на Щейфон, но, ценейки високо неговите бойни качества, се ограничили със запитване до окупирания Харкив дали в православната църква има запис за неговото кръщене. Запис, за щастие на Борис Александрович, се намерил. През четиридесет и трета година той стигнал върха на своята военна кариера – получил званието германски генерал-лейтенант.

Хер генерал Щейфон (жалко, че „фон“ не е от правилния край)

Късметът го съпътствал през целия живот. Не го подвел и накрая. Б. А. Щейфон починал от естествена смърт на 30 април 1945 година и дори успял да легне с почести в немско военно гробище. Иначе можел да увисне на бесилото заедно с Краснов, Шкуро, Султан-Гирей и останалите колаборационисти от белите генерали.

Ще попитате: „А би ли могъл да се държи иначе в онази епоха един руски офицер с еврейски корени?“

Щейфон провежда преглед. Хайл Хитлер!

Представете си, би могъл. Пример – споменатият по-горе генерал Грульов, който пише в своята автобиография: „Най-важното, което старателно и неуморно държах винаги под светлината на моята съвест, беше това, че се борех според силите си – пасивно или активно – срещу несправедливите обвинения и гонения на евреите. Следвайки в тези случаи „гласа на кръвта“ и повелите на сърцето, виждах същевременно в тази борба съкровено и разумно служене на Русия, моята Родина, според дълга на съвестта и дадената клетва“. Като юнкер Михаил Грульов самоволно, с войнишката пушка в ръцете си, се спуснал да защитава варшавските евреи от погромаджиите, за което можели да го изгонят от училището, където постъпил толкова трудно. Щейфон – без значение дали бил юнкер, бял офицер или фашистки генерал – се правел в подобни случаи, че това изобщо не го засяга.

Казват, че евреин не е националност, а съдба. Например такава: мъжествен, целеустремен човек много иска цял живот да забрави за своето еврейство и дори успял.

Или не успял?

(Следва)