БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ПОСЛАНИЕ НА ЮДА

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ - ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ЕКСКУРС И ОТСТЪПЛЕНИЕ / ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ПЪРВО, ВТОРО И ТРЕТО ПОСЛАНИЕ НА ЙОАН

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ

ПОСЛАНИЕ НА ЮДА

Краткото, състоящо се само от една глава Послание на Юда, е подписано с името „Юда, брат на Яков“ (1:1). Обикновено носителят на често срещано име уточнява кой е чрез името на баща си. Посочването на брат вместо това показва, че авторът е имал несъмнено много известен брат. Както вече видяхме по-рано, Исус е имал братя на име Юда и Яков. Яков е по-известен, защото след възкресението на Христос бил водач на Ерусалимската църква. Авторът на посланието се нарича негов брат. Подразбира се, че по този начин нарича себе си и брат на Христос. Но както и в случая с Яков, Петър и Йоан, нямаме основание да смятаме, че истинският Юда е можел да пише, още повече на добър гръцки език. Подобно на останалите изброени, той принадлежал към низшите слоеве на обществото, бил обикновен занаятчия без образование и говорел на арамейски. Разбира се, не е могъл да получи сериозно образование, а още повече да овладее втори език до такава степен, че да пише качествени текстове на него. Поради това Посланието на Юда е най-вероятно псевдоепиграф.

ЕКСКУРС Ортодоксията и ереста в ранното християнство Някои от съборните послания, както видяхме, засягат по един или друг начин темата за лъжеучителството. Това ни води до въпроса за взаимоотношенията между ортодоксията и ереста в ранното християнство (скоро ще дам определения на тези термини). Християнството се отличавало съществено от другите религии на Древния свят, защото предметът на вярата в него имал огромно значение. Както говорихме вече по-рано, в езическите религии вярванията играели малка роля. Много по-голямо значение имало там как се отдава почит на боговете, като се принасят жертви и се отправят молитви. За християните всичко било различно. За тях имало само един Бог, а Исус е Негов Син, Който ни дал единствения път за спасение. Ако вярваш неправилно, си обречен. Но различните християни и християнски общини вярвали в различни неща, с което сме се сблъсквали вече неведнъж. Противниците на Павел, галатяните, твърдели, че е необходимо да се спазва Юдейският закон, за да бъдеш последовател на Исус. Същото мнение подкрепяли и някои по-късни юдействащи християни като ебионитите. Те се придържали към краен монотеизъм: има само един Бог. В резултат от това много от тях стигали до заключението, че Исус не може да бъде Бог. В противен случай би имало двама Богове, а не един. Противоположно учение предлагал Маркион, който смятал, че има двама Богове, а Исус бил до такава степен Бог, че изобщо не бил човек. Но какъв бил наистина? Човек ли бил, но не и Бог? Или Бог, но не и човек? А Бог един ли е все пак, или са двама? Имало и гностици, които вярвали не в един или двама богове, а в цяло множество. Те вярвали също, че този свят не е сътворен от висшето божество, а се появил в резултат от космическа катастрофа, случила се по вина на низши божества, и че този свят е затвор за божествените искри. Защо тези, които се придържали към разнообразни мнения, не можели да прочетат просто Новия завет и да разберат, че не са прави? Отговорът е очевиден: Новият завет не съществувал. Книгите, които в крайна сметка съставили Новия завет, били подбрани в резултат от тези спорове и събрани в свещения канон на църковните отци, които се опитвали да се борят с всички, изповядващи посочените различни вярвания (както и много други). Църковните отци твърдели, че всички посочени общини се заблуждават в една или друга степен. В същото време членовете на въпросните общини уверявали, че именно църковните отци са разбрали всичко погрешно, а техните възгледи водят началото си от Исус и Неговите ученици. И също имали текстове, които можели да го докажат – евангелия, които представяли ученията на гностиците, маркионитите и ебионитите, и били подписани с имената на апостолите. Откъде знаем, че всички тези учения са погрешни, а църковните отци били прави? В какво трябва да се вярва е в крайна сметка безспорно теологичен въпрос. А в тази книга не съм си поставял теологична цел да ви обяснявам в какво трябва да се вярва. Целта ми е, както писах в глава 1, да покажа как Библията може да се разбира от гледна точка на историята и литературата. Какво можем да кажем тогава за историческите взаимоотношения между различните подходи към християнството? Обикновено за това се говори като за взаимоотношения между ереста и ортодоксията в ранната църква. Термините се нуждаят от обяснение. Буквално „ортодоксия“ означава „правилно учение“, а „ерес“ – „избор“ (избор да не се вярва в правилното учение). Подобно разбиране на термините създава проблем за историците, защото историята не може да ни покаже колко са били боговете: един, двама или тридесет и шест. Това е въпрос към теолозите, а не към историците. Но историците могат да изследват историята на християнството и да кажат къде и кога кои възгледи са били основни и кои са надделели над останалите. Изследователите наричат ортодоксия учението на победителите в теологичните диспути не защото правотата им е безспорна, а защото точно тези хора победили и решили в какво да вярват християните. Ученията на победените (маркионити, гностици, ебионити и т.н.) се наричат ерес не защото били грешни. Наричат ги ерес, защото за заблудени ги смятали онези, чието учение привлякло в крайна сметка мнозинството от вярващите. Как се оформили исторически взаимоотношенията между ортодоксията и ереста? За по-голямата част от християнската история тези взаимоотношения описал първият голям историк на ранното християнство Евсевий. Евсевий, един от църковните отци, живял през IV в., написал десеттомен труд със заглавие „История на християнската църква“. Съчинението обхваща периода от времето на Исус до дните на Евсевий, тоест до началото на IV в. В текста се разглеждат множеството разновидности на християнската доктрина, съществували през първите векове от съществуването на християнската църква. Относно това разнообразие Евсевий се придържа към много ясно мнение. Той бил член на „ортодоксалната“ църква, която победила в диспутите. Затова Евсевий е убеден, че учението, признато за ортодоксално, било винаги доминираща доктрина на мнозинството и било винаги истинно. Исус проповядвал на Своите ученици „ортодоксалното“ учение. Те го предали на своите ученици, а те от своя страна на своите приемници и това предаване от поколение на поколение продължило 300 години. Ортодоксалното учение се състои в следното: има само един Бог; Исус, Неговият Син, съчетава пълноценно в Себе Си човешка и божествена природа; светът е създаден от истинския Бог; Юдейските писания са предсказали пришествието на Исус в света и т.н. Според Евсевий ересите възникнали тогава, когато в църкват проникнали упорити, подли и вдъхновени от дявола хора, които се опитали да изопачат нейното учение. Така било с юдействащите християни, с Маркион, с различните основоположници на гностицизма и много други. Но ортодоксията е истинското учение, което доминирало от самото начало. С „евсевианския“ подход към ереста и ортодоксията хората били съгласни в продължение на много векове, защото привържениците на доминиращото учение смазали онези, които се придържали към други възгледи, до времето, когато Рим приел християнството. За хората нямало нищо изненадващо в това, че техните теологични възгледи са преобладавали винаги и са били истински християнски още от самото зараждане на религията. Повечето хора в наше време също мислят по същия начин. Но изследователите се съмняват, че подобен опростен подход към взаимоотношенията между ортодоксията и ереста е коректен. През 1934 г. изтъкнатият германски изследовател Валтер Бауер написал важната книга „Ортодоксията и ереста в ранното християнство“. В нея поставил под съмнение възгледите на Евсевий и предложил различен подход. Според Бауер, ако се съди по изворите, най-ранната доктрина сред по-голямата част от християнския свят била обявена по-късно за ерес. Например в някои области на Сирия и Мала Азия най-ранното християнско учение било учението на Маркион, в Египет – гностицизмът и т.н. Членовете на тези общини се опитвали да привлекат колкото се може повече новопокръстени и да дадат решителен отпор на своите опоненти. Но именно онази форма на християнството, която била възприета в Рим, постигнала най-голям успех в опитите си да надделее над останалите. Католическата (тоест вселенската) църква била резултат от тази борба. И в крайна сметка се превърнала в Римокатолическа църква. През последните 80 години по тази тема са направени множество изследвания. Никой не смята, че Бауер е напълно прав. Изглежда, че грешил в много детайли. Но последните открития, като споменатата в 11-а глава библиотека от Наг Хамади, потвърждават, че основните тези на Бауер са очевидно верни. Ранното християнство било разнородно. В различните региони имало множество различни убеждения. Привържениците на всяко от тези убеждения смятали, че са прави и че именно тяхното учение са проповядвали Исус и апостолите. В крайна сметка надделяла една-единствена доктрина. Когато това станало, нейните последователи нарекли своето учение ортодоксално, а за другите доктрини заявили, че били еретични от самото начало. Впоследствие пренаписали историята на спора, за да изглежда така, сякаш техните убеждения са били винаги споделяни от мнозинството (именно в такъв дух писал и Евсевий). Повече от представителите на другите течения ортодоксите настоявали за важността на йерархията на духовенството, която би позволила да ръководят и да казват на хората в какво да вярват (това се вижда от Пастирските послания). Те изисквали единна форма на вероизповедание, която да въплъщава техните теологични убеждения (в наши дни например мнозина се придържат към два символа на вярата – Апостолския и Никейския). Освен това утвърдили библейския канон – книгите, за които се смятало, че са написани от апостолите, и които са потвърждавали възгледите, наречени ортодоксални (по-подробно за това в гл. 15).

В книгата се говори за лъжеучители, които проникнали в християнската община (1:3–4). Авторът твърди, че отхвърлили Христос, но не е ясно как е възможно това, след като лъжеучителите принадлежали към християнската църква. Възможно е авторът, подобно на автора на Посланията на Йоан, да е смятал, че всеки, който вярва в нещо съществено различно от него, не е истински християнин.

Повечето нападки на автора са свързани с разпътството на лъжеучителите и неправедния им начин на живот. Те се държат като „безсловесни животни“ (1:10), „нечестиви [са] във всичките си дела“ (1:15), те са „роптатели, ... чиито уста говорят надути думи; и са лицеприемци заради облага“ (1:16). Те „блудстват и налитат на друга плът“ (1:5–7) като жителите на Содом и Гомора. От тези нападки е трудно да се разбере какво учение са проповядвали тези хора: в обвиненията не се казва почти нищо по същество. Казва се само, че са „безводни облаци, от ветрове разнасяни; есенни дървета, безплодни, дваж умрели, изкоренени; свирепи морски вълни, които изхвърлят своите срамотии; блуждаещи звезди, за които е запазен мракът на тъмнината навеки“ (1:12–13).

Във всеки случай авторът усеща, че от тези хора, „които нямат дух“, произтича опасност за неговата община. Лъжеучителите, според него, трябва да разберат какво се случва с онези, които се противопоставят на Господа и отклоняват от пътя Неговите хора. За такива е опасно да се изправят пред Божия съд, където те, „подложени на наказанието на вечния огън“, ще бъдат „дадени за пример“ (1:7).

Невъзможно е да се установи кога точно е написана книгата. Изследователите я датират приблизително към края на I век.

(Следва)

ВЛАДИМИР ВИСОЦКИЙ / „ДЕЛФИНИ И ОТКАЧАЛКИ“ (ЗАПИСКИ НА ЕДИН ЛУД или ЖИВОТ БЕЗ СЪН) - 7

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК: 1 / 2 / 3 / 4 / 5 / 6

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: ТУК

7.

Сега пак ще ми бият проклетите инжекции. Докторе, заклевам ви! От тях се става... само в ръката... какво? Боже! Нима съм победил?! Ще ми слагат инсулин, за да ям и да спя по-добре. Не искам да спя! Живот без сън! Аха, моята тайна. Моя. Дупчете, докторе, и бъдете снизходителен, аз ви обичах. Боли! Боли ме де.

Ах, какво неприятно състояние. Лечение, няма що! Изяждат захарта в кръвта. Да не би да ви е малко от друго място! Ето, ние и от Куба купуваме, защото ако не купим ние, кой ще я купи? Но защо ви е кръвната ми захар? А? Защо я излапвате? Колко сте ненаситни все пак! Имам там бели и червени телца, а как ли им е без захар? Никак! Ще измрат телцата без захар, за пукнат грош ще си отидат. И все тази тръстика. И цвекло, цвекло! Боже, колко ми се яде. Да ям, дайте ми да ям! Ето я кубинската захар. Двадесет бучки и всичко е безплатно. Благодаря ви, далечни кубински приятели! Да живее тръстиката и цвеклото! Захар, много захар и изобщо изобилие от продукти. Това е хубаво, но аз изядох цялото изобилие, трябва да помоля роднините. Да донесат още. Пашка, паразитът, е в командировка, пие. Нищо, като не идва при мене, ще го докарат ей така, паразита, тук, в отделението с диагноза хроничен алкохолизъм. Тук ще се срещнем, тук ще си поговорим от душа. Казват, че съм преживял шок. И докторът го казва, а щом той го казва, значи не е истина. Не е имало никакъв шок, нищо не е имало.

Как може да четете тук? Тук трябва да се мисли, не да се чете. Трябва да се чете в трамвая и в метрото. Но там те блъскат, там навсякъде нещо умуват. Тогава добре, четете, бог да е с вас. А аз няма да чета, ще изляза, ще седна в метрото, нека ме блъскат, и ще прочета всичко в метрото. Цялата енциклопедия, и ще зная всичко. Например, какво е ятаган? Не знаете ли? Много сте глупави наистина! Като хвърлиш ятагана, той се връща при тебе. Разбрахте ли!

– Знаете ли как един поп претрепал попадията?

– Я вървете по дяволите с вашия поп! На мене сестрата пети ден ми търси вената, а той – поп, та поп.

За безумството на храбрите пеем песен. А просто за безумството – не. Защо? Според мене, колкото е по-кратко, толкова е по-добре.

За безумството на храбрите пеем песен. Ето такава например:

„Нищо не зная,

нищо не виждам,

на никого нищо няма да кажа,

ха-ха-ха-ха.“

Не! Това го беше написал един свидетел в протокола и му лепнаха 15 денонощия за политическо хулиганство.

Докараха някакъв човек и право при Чумата. Казват, че бил професор, и разправя гадости за делфините. Всички се хилят. Мръсници. Не бива така, болен човек е все пак. Трябва да се поговори с него.

– Вие професор ли сте?

– Да, аз съм ихтиолог лингвист.

– Нищо, ще ви мине. Ще ви понадупчат с инжекции и ще ви мине.

– Светът е на ръба на катастрофа.

– Е, тогава сигурно ще трябва да поговорите с началника на Вселената.

– Ама разберете! Делфините са по-висши от нас по разум, те ще направят нещо ужасно, дори не може да се предвиди какво! О, боже!

Не, трябва да поговоря с главния лекар. Нека наистина го понадупчат. Болен човек е все пак. С изкуствена челюст. Говори за някакви електроди. Трябва да поема шефство над него, иначе ще го надупчат до смърт. Откачалки проклети. Сърбачи и мляскачи, а той няма с какво да мляска. Освен това трябва да го полекуват с антабус, мирише на алкохол. Отивам при доктора.

Знаете ли, един човек намерил фамилията си в един справочник. Тя е доста рядка. И ето че тази фамилия убила някакъв княз и била анатемосана до дванадесето коляно. Той – този човек – бил точно дванадесетият. Застрелял се. Пресметнал и се застрелял. А после роднините разбрали, че онази фамилия се пишела с „е“, а на самоубиеца с „я“. Станала грешка. Но човек се учи от грешките си. Не си струва да се застреляш заради някакви князе. Заради жени – може, и заради съдбата на света, но заради князе е някак си е глупаво. По-добре... не, все същото е. Да! И още нещо! Той не бил дванадесетият, а тринадесетият. Жалко. Отишъл си човекът за нищо. Колко много несправедливост има все пак на този свят.

Човекът с изкуствената челюст дрънкаше вече пълни глупости. За някакъв делфински ултиматум. И виеше. Преместиха го, разбира се, долу, при буйните. Жалко! Ще помоля лекаря за снизхождение. Все пак той ме обича. Или е свикнал с мене. Не, обича ме, разбира се, че ме обича. Иначе защо не ме пуска да си отида? Ще го помоля.

При нас има един антисемит. Не явен, а прикрит. Но видях как гледаше Мишка Нехамкин в гръб. Какъв поглед само! И гестаповец би завидял на такъв поглед.

Слава богу! Сбъркал съм. Просто през нощта Мишка се изпикал върху него. Затова гледал така. Ами да, как да гледаш при това положение. Ама и този Мишка. Така ли постъпват интелигентните хора? Да се изпикаеш върху жив човек, че и болен на всичкото отгоре. Ай-ай-ай. Пък се води член-кореспондент на някакво списание.

Всички тичат към прозорците и крещят. Какво крещят? Нали по това време трябва да се пази тишина. Ще дойде главният лекар и всички ще си изпатят. Да! Точно така ще завърши всичко.

Някой влезе. О, какво е това! Какво е това?! Някакви хора, не, не са хора. Някакви зловещи същества, приличащи на риби. Сигурно са от първо отделение. Не може да бъде! Дори там не държат такива. Някакъв зловещ маскарад. Но не, те се усмихват, разтвориха широко всички входове и изходи, идват към нас и с някакви чудновати гласове четат нещо. За нас. Ние сме свободни!

„С постановление на всички разумни...“ Нима? Да живее! Не може да бъде!

Не може всичко да бъде „да живее“. Трябва поотделно. Всички се прегръщат. А човекът с изкуствената челюст плаче и казва:

– Аз предупреждавах, направих всичко възможно.

А съществата го потупват по гърба и по-надолу – някои от плавниците им са разположени ниско. Но го потупват ласкаво. И другите потупват. И всички се смеят.

Разбрах всичко. Това са те, те. Те, които са дошли да изчистят света за тези, които ще долетят. Да им го дадат за училища. А може би те са долетелите. И всичко е като при мене: живот без сън – не като наказание, а като благо. Моя мисъл!

– Аз също, аз също ви помогнах! – крещя аз. Някакво същество ме потупва по инжектираните места и се усмихва с огромна ослепителна усмивка. Ама това са делфини, чел съм за тях и съм виждал снимки. Те са! Значи професорът наистина е професор! Как можах да пропусна това при моята проницателност. Благодаря ви! Благодаря ви, скъпи мои делфини, скъпи мои китове!

Казаха ми, че китовете не са се качвали – големи са и са долу, в първо отделение. А наоколо – музика, салют от 56 залпа, колкото са годините ми.

Благодаря ви, благодаря! Случи се! И делфините се оказаха по-великодушни, отколкото заплашваха. На никого не направиха нищо и дори отмениха първата точка. Пийте, пийте, работници на науката! Сега може. Ние сме свободни! Колко хубаво е все пак да се чувстваш здрав човек, и всички да го знаят.

Епилог

На брега на океана и покрай бреговете му, по водата и под водата бродят някакви тихи същества. Някои от тях понякога изкрещяват нещо или започват да се мятат в истерия. Но, като цяло, са тихи. Към тях непрекъснато плуват делфини и те ги галят по гърбовете или пък делфините галят тях. И съществата позволяват на делфините да се качват на гърба им и да ги гъделичкат под мишниците, и дори се усмихват, сякаш им е приятно. А може би наистина им е добре!? Кой знае?...

Край, 1968 г.

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „СЕРЕНАДА“

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / „МЕДИК“ / „ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / „КИНОДРАМА“ / „РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / „БЪЧВА“ / „ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / „СИЛНО СРЕДСТВО“ / „БЯС“ / „ДАМСКА МЪКА“ / „ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / „ГАЛОШ“

1927 г. – „МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „ОПЕРАЦИЯ“ / „ЦАРСКИ БОТУШИ“ / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“ / „СБИВАНЕ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

1928 г. – „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“ / „ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА“ / „НАУЧНО ЯВЛЕНИЕ“ / „КОТКАТА И ХОРАТА“ / „ЧУЖДЕНЦИ“ / „ДРЕБЕН СЛУЧАЙ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

СЕРЕНАДА

Интересна работа. Сбиха се двама души. Счепкаха се двама души и слабият човек, тоест съвсем изнемощелият, хилав хлапак, натупа силния.

Направо да не повярва човек. Тоест, как така един слаб младеж може, другари, да наруши всички основни физични и химични закони? Какво, да не го е измамил? Или го е надхитрил? Не! Просто преобладаваше личността му. Или така ще го кажа: мъжеството. И поради това смаза врага си.

А се сбиха, казвам ви, двама души. Другарят Филипов, водолаз. Един такъв огромен мъж с будьоновски мустаци. И едно момче, от университета, студент. Едно такова доста грамотно, полуинтелигентно студентче. Между другото, адаш по фамилия на нашия знаменит съветски романист Малашкин.

А водолазът Филипов, казвам ви, беше много здрав тип. Във водолазното дело слаби хора, разбира се, не употребяват, но този беше някакъв страшно здрав дявол.

А студентът беше, разбира се, дребничък, кекав субект. И с някаква особена красота не се отличаваше. Все му имаше нещо по физиономията. Или някакви скрофули. Де да знам.

Та ето, сбиха се.

Само че, трябва да кажем, помежду им нямаше класова борба. Не се наблюдаваха също така идеологически различия. И двамата бяха със съвършено пролетарски произход. А просто, грубо казано, не можаха да си разделят една жена! Това си е направо виц.

Имаше една Шурочка. Абе, биваше си я. Устичка, носленце — всичко си имаше. Но нищо чак толкова свръхестествено не се наблюдаваше у нея.

А водолазът, другарят Филипов, я беше заобичал силно. В дванадесетата година от революцията.

А тя походи малко с него и премина на страната на полуинтелигенцията. Хвърли се на Малашкин. Може би ѝ се беше сторил по-приказлив. Или ръцете са му били по-чисти. Де да знам. Само че тя наистина отиде при него.

А онзи, да знаете, не се радва на своето щастие. Понеже, гледа, има много ужасен противник. Обаче не си дава вид. Разхожда се доста открито и води своята мадам по разни места.

А водолазът, разбира се, се заяжда с него. Направо не му дава да диша.

Нарича го с разни просташки имена. Блъска го в гърдите. Блъсне го и казва: — Айде да направим една серенада! Сега ще ти отвинтя главата.

Е, ясна работа, студентът си трае. Отдръпва се. А един ден стоят момчетата в двора на сградата. Там е цялата управа. Членовете. Контролната комисия. Водолазът също стои встрани. И изведнъж по двора минава Костя Малашкин със своята Шурочка. А водолазът казва нарочно с висок глас на контролната комисия: — По мутрата му, — казва, — има проказа, а, между другото, изпраща госпожиците чак до вратата.

Тогава студентът изпраща своята дама и се връща назад.

Връща се назад, приближава се до компанията и удря другаря водолаз по мутрата. Водолазът, разбира се, се изненадва от това нахалство и прас, на свой ред, студента. Студентът туп на земята. Водолазът притичва до него и пак прас по корема и по разни други важни места.

Тук, разбира се, контролната комисия изтласка водолаза от студента. Изправиха го на крака. Натриха със сняг хилавите му гърди и го отведоха вкъщи.

А той нищо – пое си дъх и излезе вечерта да подиша свежа прохлада.

Излезе да подиша прохлада и на връщане среща водолаза. И тогава пак отива с бърза крачка до водолаза и пак го удря по мутрата.

Само че този път я нямаше контролната комисия и водолазът, другарят Филипов, напердаши порядъчно нашия студент. Така че се наложи да го носят до вкъщи на едно шинелче.

Само че минава, да речем, седмица и половина. Студентът се оправя съвсем, стъпва на крачетата си и отива на домово събрание.

Отива той на домовото събрание и там пак среща водолаза.

Водолазът иска да не го вижда, а онзи се приближава плътно до него и отново го удря по зъбите.

Тук отново се разиграва безобразна сцена. Мятат студента, бършат с него пода и го млатят по всички места. И отново го отнасят на едно шинелче.

Само че този път работата се оказа по-сериозна. На студента, дето се вика, взеха да му отказват краката.

А отиваше към пролет. Започнаха да пеят птички, цъфтяха латинки. И нашият мил студент след тази битка седеше всеки ден до отворения прозорец — почиваше си. А водолазът все си извърташе главата и го отминаваше. А когато до водолаза се приближаваха хора, пък били те и от контролната комисия, той трепваше страшно силно и мяташе главата си назад, сякаш се канеха да го бият.

След около две седмици студентът, като се пооправи, още три пъти би водолаза и два пъти си го отнесе в отговор, макар и не чак толкова болезнено.

А на третия, и последен път, водолазът не отвърна на удара. Само си потри набитата физиономия и казва: — Аз — казва, — се предавам. Аз — казва, — покрай вас, другарю Костя Малашкин, съвсем си съсипах нервите и направо ударих дъното. Сърдечно ви моля: не ме бийте повече.

Тук те се полюбуваха един на друг и се разотидоха.

Скоро студентът се раздели със своята Шурочка. А водолазът замина на Черно море да се гмурка за „Черния принц“.

С което работата приключи.

Така че силата си е сила, но срещу силата има и още едно явление.

1929 г.
 

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / АНДРЕЙ ПЛАТОНОВ, „ОТ ПОЛЗА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА

1900 г. – 1910 г. - ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“ / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“

1910 г. – 1920 г. - НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“

1920 г. – 1930 г. - ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“ / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

1930 г. – 1940 г. - МАРИЕТА ШАГИНЯН, „ХИДРОЦЕНТРАЛА“ / ИЛЯ ИЛФ И ЕВГЕНИЙ ПЕТРОВ, „ЗЛАТНИЯТ ТЕЛЕЦ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1930‑те

АНДРЕЙ ПЛАТОНОВ

„ОТ ПОЛЗА“, 1932 г.

Годината е 1932. В списание „Червен нов живот“ („Красная новь“) излиза повестта „От полза“ на Андрей Платонович Климентов, познат с псевдонима Платонов.

Днес тази повест е известна най-вече с това, че в полето на страниците ѝ другарят Сталин написал „Мръсник“ („Сволочь“). Тъй като екземплярът с изписаното „мръсник“ не е запазен, има версия, че там пишело „талантлив мръсник“ или дори „талантлив, но мръсник“. Във всеки случай книгата предизвикала не случайно реакция. Мнозина прочели „От полза“ именно защото била белязана с подобна резолюция. Има дори едно великолепно стихотворение на московския поет Дмитрий Филатов как съвременен автор мечтае за резолюция от Сталин и успява да му прехвърли някак творбата си в отвъдното: „Гениалният баща прелисти в полунощ труда на героя, но вместо мръсник написа браво”. И това е много точно казано, защото подобно отношение на Сталин също трябва да се заслужи.

Какво толкова успял да направи Платонов в повестта си от 1932 година, която, общо взето, прекършва литературната му съдба, че да предизвика подобна реакция у вожда? Това е още по-удивително, защото, докато пишел произведението, Платонов го давал на Фадеев, който по това време ръководел списание „Червен нов живот“ и писателския живот. Давал я за прочит и на поне десетина редактори и критици. Всички били във възторг. Когато през 1933 г. Фадеев започва да се разкайва и да говори: „Как можахме да пропуснем, другари, клеветническото посегателство на кулашкия помагач Платонов!“ – а това става в разгара на колективизацията, като в повестта се споменава статията „Главозамайване от успехите“, – Платонов пише и до Сталин, и до разни други хора, влиятелни литературни чиновници, като във всички тези писма се опитва да обясни: „Другари, може да съм написал грешно произведение, признавам си. Но не мога да напиша лъжливо произведение. Аз не съм вредител на съветската власт. Другарят Фадеев чете произведението ми и го препоръча за печат. За него се бориха две издания – „Нов свят“ (“Новый мир”) и „Червен нов живот“, и в крайна сметка „Червен нов живот“ го отпечата. Другари, сигурно е станала някаква грешка!“. Платонов се опитва да бъде чут, макар че не обвинява никого, а поема цялата вина и отговорност върху себе си.

Андрей Платонов

Тук наистина се получил парадокс. Стилът на Платонов изглежда понякога подигравателен, какво да се прави. Юрий Левин, забележителен руски структуралист, описва много подробно механизмите за изграждане на този стил. Евгения Вигилянская има великолепна статия за това как функционира стилът на Платонов: от цяла поредица възможни синоними се избира стилистично най-екстравагантният, най-отдалеченият от нормата. Да речем, вместо изречението „Отидох в бирарията“ се получава „Отправих крачки към заведението, където дават бира“, условно казано. Изреченията на Платонов могат да бъдат преведени винаги на човешки език, но думите са някак си разместени, стоят под ъгъл една спрямо друга. Понякога това създава комичен ефект. Например, в дисертацията на Аня Герасимова, днес известна като Умка, за природата на смешното у обериутите, е отбелязано съвсем правилно, че обериутите не целят умишлено създаването на комичен подтекст, той възниква случайно, защото думата се лишава от обичайния си стилистичен цвят и се появява в цялата си голота. Абсолютно същото е и у Платонов, думите са просто изтръгнати от обичайния контекст, в резултат от което се получава откровено комичен ефект, който, между другото, е за първи път изпробван истински именно в повестта „От полза“.

По принцип „От полза“ не е изобщо смешно произведение. Това е класически жанр на Платонов – пътешествие с открито сърце, спомняте ли си подзаглавието на „Чевенгур“? Пътува един „душевен бедняк“, както го нарича той, душевен в смисъл, че е надарен с душа, но и в смисъл, че страда от известна душевна нищета, защото му липсват болшевишка категоричност и твърдост, а вместо това има съмнения, има известна сладникавост, както подчертава авторът, „приблизително казано, от захар, разтворена в урина“, също жестока формула. Той просто обикаля из местата на социалистическото строителство и колективизацията, оценява случващото се без сянка на насмешка, но, разбира се, това звучи изключително смешно: „Пътникът сам съзнаваше, че е направен от телешкия материал на дребния предпазлив мужик, че е произлязъл от капитализма и благодарение на това няма правилно съзнание нито за егоизма, нито за самоуважението. Приличаше на полски паяк, от когото е извадена индивидуалната, хищна душа, когато това вехто животинче се носи през пространството единствено от вятъра, а не по волята на живота. И все пак имаше моменти от времето на съществуването на този човек, когато сърцето му изведнъж трепваше и той със сълзи на очи, с искреност и слабохарактерност се изправяше в защита на партията и революцията в забутаните села на републиката, където все още живееше кулакът и ядеше косвено бедняците.“ Това е смешно: „ кулакът ядеше косвено бедняците“. Но ако се преведе на обикновен език, без тази стилистична отдалеченост, бихме казали „където кулакът пречеше на бедняците“. Съвсем нормално. Абсолютно същото е и със „с искреност и слабохарактерност се изправяше в защита на партията и революцията“. Думата слабохарактерност би могла да се замени. Или отбелязанонто от Левин стилистично излишество: „носи се през пространството единствено от вятъра“. По-просто е да се каже „носи го вятърът“, но не – той се носи през пространството. Левин дава пример: „отвори вратата към пустотата на живота“. Защо не може просто да се каже „отвори вратата“? Но именно това стилистично излишество създава едновременно и известен квазибюрократизъм на тази проза, намек за нейните бюрократични корени, определена ирония по отношение на онзи стил, на който се опитва да говори мислещото селячество. Същевременно това поставя всичко казано в един по-широк контекст, в по-широко пространство. Това е като цяло свят, видян за първи път. Човекът вижда за първи път света и се опитва да изрази косвено, криво, прекомерно своите представи за него.

Разбира се, светът на Платонов е свят на чудаци, клетници, понякога идиоти, но това е свят на хора, които са твърди и добронамерени по своему. Кондров – главният герой на „От полза“, е председател на колхоз, бивш червеноармеец. Отличава се с това, че не изпълнява указанията от района, защото тези указания от района по правило изпреварват живота:

„Кондров действаше без никакъв страх и без да се оглежда, въпреки постоянно заплашващия го пръст от района:

– Внимавай, Кондров, не задържай устремената към бъдещето беднота! Вдигай темпото на пълна историческа скорост, невернико нещастен!

Но Кондров знаеше, че темпото трябва да се развие в бедняшката класа, а не само в личното настроение; хората от района пък бяха приели личното си настроение за всеобщо въодушевление и се бяха втурнали толкова далече напред, че отдавна се бяха скрили от малоимотното селячество зад полския хоризонт.“

Това е забележително по своята точност определение за замазване на очи, което се ръководи винаги от желанието да се угодничи.

В резултат от това, когато излиза статията „Главозамайване от успехите“ – а Сталин много се гордеел с тази статия, след малко ще обясним защо, – Кондров реагира така:

„И все пак Кондров извърши недостоен за него факт: в деня, когато дсойде статията на Сталин за главозамайването, при Кондров се отби по текуща работа предрикът (съкр. от председател на районния изпълнителен комитет – бел. прев.). В този час Кондров седеше на дървената обковка на кладенеца и ликуваше от истинска радост, без да знае какво да направи по-напред – да се хвърли в снега или да се заеме веднага със строителството на слънцето, – но трябваше непременно и да омалее веднага от своето сбъднало се щастие.

– Какво си се разбучал? – попита го неосведоменият предрик. – Направи ми едно отчетче...

И тогава Кондров уви юмрука си с вестника и направи с него един удар в ухото на предрика.“

Това, разбира се, е предадено много смешно. Предрикът е председател на районния комитет, който изисква непрекъснато от него отчетчета, разбирате ли, бюрокрация! Но кое е истински интересното тук? Интересното е, че Сталин очаква съвсем друга реакция на статията си „Главозамайване от успехите“, която реакция трябва да е по правило възторжена. Разполагаме с един забележителен документ – романът на Шолохов „С кръв и пот“, който по-късно е преименуван от съображения за благоприличие на „Разораната целина“. Какво има в този роман? Пред Шолохов бил поставен директен ултиматум: ще му разрешат да отпечата прочутата огромна седма част на „Тихият Дон“, третата книга за Вешенското въстание, само ако напише нещо за селяните от колхозите, ако създаде епос за усвояването на целините. Със скърцане на зъби Шолохов започва да пише първия том на „Разораната целина“, но го написва съвсем под всякаква критика. Книгата е напълно пародийна, да вземем например сцената, в която комсомолецът агитатор разказва как изтезават комунистите в чужбина, а всички колхозници слушат и ридаят. Но в нея има един важен момент, Шолохов знае как да се хареса на вожда. Той показва как всички селяни ликуват като прочитат статията „Главозамайване от успехите“. Сталин бил искрено убеден, че именно публикуването на тази статия направило колективизацията възможна и предотвратило масовите селски бунтове. Разбира се, статията „Главозамайване от успехите“ коригирала някои особено жестоки крайности, но само за да може след това да се започне просто с трошенето на кости. Естествено, това била абсолютно измамна статия, измамна реторична фигура.

На Сталин му се привидяло, че Платонов се гаври с главния му принос в колективизацията. Стилът на Платоновата книга му се сторил подигравателен от началото до края, въпреки че Платонов разказва точно за това как Сталин със своите статии и със своята воля се бори с местните изкривявания. Там има дори термин „изправяния“, които се появяват благодарение на Сталин. Кондров казва: „Всяка дума хрущи в ума, четеш – и сякаш пиеш прясна вода: само другарят Сталин може да го каже така!“ – и на Сталин това му прозвучало като подигравка. Доколко това било наистина подигравка, е много трудно да се каже. Да не забравяме, че главният обект на Платоновата сатира не е колективизацията като такава. Страшно е да се каже, но още в „Изкоп“, написан през 1922 година, той казва всичко за социалистическото строителство. Дори още в „Епифанските шлюзове“ се казва, че пробили някакъв водоносен слой, че сега всичко ще изтича в бездната, че народът е проиграл вече своята утопия и на нейно място е дошло чудовищно насилие.

Сега, щом няма друг път, той се опитва да разбере честно колективизацията. Първо, наистина мрази искрено кулаците. Там има един страшен кулак, който уморява нарочно конете, за да не ги предаде на колектива, доста отвратителен образ. Бедняците будят у автора горещо съчувствие. Единствените, които предизвикват омразата му, са хората, които говорят с бюрократични фрази; хората, за които човекът не съществува, а съществуват само леви и десни уклони, отчети, първостепенни и второстепенни опасности. Там има един герой, който заради слабото си сърце е поставен да се бори с второстепенните опасности, до първостепенните не го допускат.

Общо взето, всичко това е, разбира се, доста козметична ирония. Това е ирония по отношение на външните доста второстепенни белези на страшното ново време. Разбира се, Платонов не си позволява да удари с пълна сила. Той говори само за това, че новата утопия, която е разгърната в името на човека, всъщност игнорира човека. „От полза“ е ключов израз. Какво значи „от полза“? Кондров през цялото време повтаря: „Това ни е от полза“. От полза ни е това, което се съобразява поне малко с нашите интереси, а всичко останало не ни е от полза. Платонов се опитва да покаже, че бясната, трескава работа е напразна работа, защото не взема предвид човека. Но с идеята е съгласен, възхищава се от идеята за колективния труд, в колхозите вижда прекрасен пример за саможертва, за работа, за каквото се сетите. Ето това Сталин не отчел, а може би просто още от самото начало разбрал, че това е добър текст. Аз дори бих рискувал да кажа, че това е гениален текст. И точно с това е потенциално опасен. Опасен е и защото в него се е запазил духът на двадесетте години, на онези безумни народни агитатори, мечтатели, които в повестта на Пилняк „Махагон“ спят в разрушената църква, защото няма къде другаде. Хора, които са дали всичко, изгубили са всичко и са се оказали ненужни по времето на НЕП-а. Ето тази мисъл на Платонов, разбира се, е можело да не се хареса.

„От полза“ е само начало на кръстния път на Платонов. След това, разбира се, списание „Червен нов живот“ вече не го публикувало. Успял да отиде все пак в командировка в Средна Азия и да напише забележителната повест „Джан“, както и да отпечата няколко очерка за строителството в същата Средна Азия. По-късно работил в много бързо унищоженото списание „Литературен критик“, чиято редакция била разтурена през 1939 г. Но Платонов успял да напише там цяла книга с бележки, „Записки на читателя“, която стигнала дори до печатарски набор, но не била отпечатана. Понякога по чудо се появявали негови разкази („Река Потудан“, „Третият син“, „Фро“), но общо взето, Платонов бил зачеркнат от литературата чак до Великата отечествена война. Синът му бил арестуван по скалъпено обвинение и освободен едва когато бил вече безнадеждно болен от туберкулоза. От него всъщност се заразил Платонов и също починал седем години по-късно.

С това животът му приключил. Остава само да се изумяваме, че успял да живее и да пише някак си в тази ситуация, да доживее до 1951 година. Това е чудо на някаква невероятна вътрешна устойчивост! Когато четем последните текстове на Платонов, например пиесата му „Ноев ковчег“ или последния му недовършен роман „Щастливата Москва“, забелязваме вероятно в тях черти на истинско безумие. Сигурно го е имало наистина, но това безумие било предизвикано главно от един страшен когнитивен дисонанс. Най-съветският, най-искреният от съветските писатели се оказал ненужен и преследван от съветската власт. Единственият човек, който вярвал в народната утопия, се оказал нейна първа жертва. Това е може би един от най-страшните парадокси на руската литература през XX век.

– Какви били отношенията на Платонов с Пилняк и защо написали заедно „Че-че-о“?

Не само „Че-че-о“, написали заедно и пиесата „Четиринадесет червени колиби“. По принцип били приятели. Като литератори нямат нищо общо, нека бъдем откровени. Веднъж попитали Еренбург какво общо имат Евтушенко и Вознесенский. Той отговорил: „Какво общо имат двама нощни пътници, вързани от разбойници за едно дърво? Дървото им е общо“. Общото между двамата било това, че ги преследвали. А що се отнася до останалото, Пилняк е, разбира се, много по-малко дълбок писател, у него го няма езиковто чудо, макар че е добър, истински писател.

Какво свързва изобщо Платонов с руската класическа литература? Чувството за едно дълбоко колективно безсъзнателно, което не може да бъде формулирано. Народът иска да се превърне в плазма, която е силно наелектризирана, вдъхновена от велика идея. Народът иска да премине в някакво ново състояние на материята, мечтае страстно за Чевенгур, иска да се изтръгне от рутината и да се превърне в нещо друго. Чевенгур е особено състояние на одухотворения народ. Неслучайно най-добрият военен разказ на Платонов се казва „Одухотворени хора“.

И Платонов е обсебен цял живот от тази идея. За кратко време революцията превръща хората във възторжена, одухотворена маса. Ужасът е там, че на началството това изобщо не му е нужно. Началството убива утопията, защото не е в състояние да управлява такъв народ. На него не му трябва вдъхновен народ, на него му трябва отчетче. Това е темата, която Платонов усещал, която Пилняк разбирал, както я разбирала и цялата голяма руска литература.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БЪРЗАЙКИ ДА ПРАВИМ ДОБРО

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА / БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ / БОРИС ПЪРВИ, КРАЛЯТ НА АНДОРА / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 1. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ СТРАСТ / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 2. ЕТНОГРАФСКО КРИМИНАЛЕ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

БЪРЗАЙКИ ДА ПРАВИМ ДОБРО

В нашето възпалено общество периодично се разгарят яростни спорове за това как може и как не може да се държи човек, който прави Добро Дело. Допустимо ли е в името на Доброто Дело човек да си криви душата, да лъже, да угодничи пред властта, да участва в съвета на нечестивите и така нататък.

Ще кажа веднага: тук нямам твърдо мнение. От една страна, хайде да упрекнем Шиндлер за това, че бил член на фашистката партия. От друга, може би не е задължително чак да се прави челна стойка, стига, разбира се, да не става въпрос за газови пещи? Всичко зависи от конкретната ситуация и от чувството за мярка.

И още нещо.

В прекрасното поле на благотворителността е заровена мина, на която понякога се взривяват хора, които по право са заслужили всеобщо уважение и дори слава. Някои от тези праведници започват да смятат, че служенето на Доброто Дело им позволява да не се придържат към общоприетите етични норми, защото нали не го правят за лична облага, пък и изобщо: кои сте вие, че да ме съдите, след като съм направил и правя толкова добрини?

Искам да ви разкажа за една забележителна жена, която в името на Доброто Дело стигнала твърде далече. Тя ми е почти като майка. Е, по-точно на Борис Акунин. Точно от тази дама започна всъщност някога цял един проект.

В моя роман „Азазел“ има една лейди Естер, велика благотворителка, която решава ни повече, ни по-малко да спаси цялото човечество, като ускори историческия прогрес. Най-интересният персонаж за мен беше тя, а съвсем не младият наивник Фандорин.

Моята баронеса Естер има съвсем реален прототип, днес напълно забравен, а навремето оказал се в центъра на ужасен всеруски скандал.

Игуменката Митрофания (име, което ми послужи по-късно за поредицата с монахинята Пелагия) живяла удивителен живот. Принадлежала към висшата аристокрация, била дъщеря на командващия Кавказкия корпус барон Розен (когото после откраднах за романа „Герой на другото време“ – при мене производството е безотпадно). На младини била придворна дама на императрицата, а на 26 години, след поредица от семейни трагедии, станала монахиня.

Баронеса Прасковя фон Розен била от онази порода хора, които бързат да правят добро. Вероятно, ако живееше в наше време, щеше да оглави Международния Червен кръст или „Амнести Интернешънъл“ – от такъв мащаб и с такъв темперамент била тази жена.

Още на младини станала настоятелка на Введенския манастир в Серпухов край Москва и превърнала бедната обител в процъфтяваща. Като получила голямо наследство, Митрофания го похарчила изцяло за манастира и за благотворителност.

По-късно рамките на едната обител ѝ отеснели. Митрофания била сред основателките и ръководителките на движението на сестрите на милосърдието в Русия и само заради това заслужава безспорно паметник. Но и тази мащабна дейност се оказала недостатъчна за енергичната игуменка. Тя пожелала да превърне своя манастир в огромно образцово стопанство, нещо като рай на земята, където духовността върви ръка за ръка с предприемчивостта и икономическия успех (идея, отмъкната от автора за романа „Пелагия и черният монах“). Сред проектите ѝ били получаването на железопътна концесия, строежът на сапунена фабрика, производството на хидравлична вар и какво ли не още.

С една дума, това била наистина уникална личност: самоотвержена, напълно безкористна, с изключителен организаторски талант и исполински размах.

Именно исполинският размах, съчетан със споменатите вече замисли, я погубил в крайна сметка. Грандиозните начинания изисквали също толкова грандиозни инвестиции, а никакви частни дарения не стигали за тях. И тогава майката игуменка решила, че Бог ще ѝ прости, ако гради голямото Добро Дело за сметка на разни дребни лоши хорица, при това закоравели грешници.

Какво лице, а?

През 1873 г. Русия била разтърсена от новината, че една от най-уважаваните почитани църковни фигури, прочутата игуменка Митрофания, е обвинена в подправяне на документи и полици на фантастичната сума от два милиона рубли (за сравнение: колежкият регистратор Фандорин получавал по тридесет и пет рубли на месец.)

Митрофания подчинила на волята си - а характерът ѝ бил могъщ - една търговка алкохоличка, един милионер от сектата на скопците и още няколко също толкова несимпатични богаташи и изцедила от тях всичко, което могла. Тя не действала сама, а, както биха казали днес, като част от ОПГ (организирана престъпна група - бел. прев.): Митрофания имала няколко предани помощници.

„Тя беше жена с широк ум, с чисто мъжки и делови характер, която в много отношения вървеше срещу традиционните и рутинни възгледи, господстващи в средата, в чиито тесни рамки ѝ се налагало да се движи – пише Анатолий Фьодорович Кони, който ръководел обвинението, но въпреки това изпитвал явна симпатия към подсъдимата. – Тази широта на възгледите за поставените пред себе си задачи, съчетана със смелия полет на мисълта, с удивителната енергия и настойчивост, не можела да не влияе на околните и да не създава сред тях хора, покорни на Митрофания, които неусетно за себе си се превръщали в слепи оръдия на нейната воля.“

Прочутият Фьодор Плевако, който на процеса защитавал интересите на пострадалите от измамата, направо смазал игуменката със страстната си реч. По-късно тя вдъхновила Островский да напише пиесата „Вълци и овце“, в която Митрофания е представена като хищницата и мерзавката Мурзавецкая. „Овчата кожа на вълка не бива да ви заблуждава. Не вярвам, че хората мислят сериозно за Бога и доброто, докато вършат грабежи и фалшификации.“ (Хм, а аз пък вярвам.)

За подсъдимата всичко свършили зле, но предвид тежестта на обвиненията – не чак толкова ужасно: със заточение в отдалечени манастири, където до края на дните си Митрофания се занимавала кротко с иконопис. Тази многостранно надарена жена имала и такъв талант.

Страховитите противници на игуменката: А. Ф. Кони и Ф. Н. Плевако

Разбира се, Митрофания не е съвсем лейди Естер. Тя не кроила световни заговори и не убила никого, само ограбвала. Но мотивацията е същата, типът личност е същият, а най-важното – дилемата е същата.

Една от ключовите теми не само на романа „Азазел“, но и на цялата поредица за Фандорин, е разтегливостта на границите на Доброто Дело, неуловимият шев върху лентата на Мьобиус, където лицевата страна се превръща в опако.

Може ли например да затриеш няколко лоши хора заради спасяването на голям брой добри? (Никакъв проблем, ще отговорят повечето читатели.) А може ли в името на благото на цялото човечество да пожертваш буквално един младок – симпатичен, но силно пречещ на Доброто Дело? За кого в крайна сметка ти е по-жал – за някакво си хлапе или за цялото човечество? Баронеса Естер ще въздъхне тежко и, разбира се, ще побърза да спаси човечеството.

Всички беди идват от бързането.

(Следва)

ДЖОАН ФОНТЕЙН НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА НА ФИЛМА „РЕБЕКА“, 1940 г.

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На снимачната площадка на психологическия шедьовър на Алфред Хичкок „Ребека“ от 1940 г., актрисата Джоан Фонтейн преживява пословично напрегната атмосфера, белязана от умишлена изолация, психологическа манипулация и враждебност от страна на актьорския състав. Режисьорът Хичкок насърчава активно всичко това, за да подсили нейното екранно изпълнение, за което тя получава първата си от общо три номинации за наградата на Академията („Оскар“) за най-добра актриса.

Обстановката е пословично тежка за Фонтейн заради сериозните търкания с нейния екранен партньор. Лорънс Оливие, който играе Максим де Уинтър, демонстрирал открито презрението си към Фонтейн. Той настоявал упорито ролята на втората госпожа де Уинтър да бъде дадена на тогавашната му приятелка Вивиан Лий. Тъй като Фонтейн успяла да измести Лий след изтощителен шестмесечен кастинг с участието на стотици актриси, Оливие се отнасял с нея ужасно. Останалите членове на актьорския състав последвали примера на Оливие и редовно я пренебрегвали, държейки се с нея като с нежелана натрапничка.

Вместо да защити младата актриса, която спечелила тази определяща за кариерата ѝ роля малко преди 22-рия си рожден ден, Хичкок избрал да използва задкулисните търкания като оръжие. Той се възползвал умишлено от действителната изолация на Фонтейн, за да пресъздаде изпълнената с ужас и чувство за малоценност реалност на нейната безименна героиня. Хичкок шепнел непрекъснато в ухото ѝ, че всички на снимачната площадка я мразят, подхранвайки нейната параноя. Като жестока проява на този психологически метод, той инсценирал парти за рождения ѝ ден на снимачната площадка, само за да се погрижи основните актьори да отсъстват демонстративно, затвърждавайки усещането ѝ за пълна изолация.

Хичкок осъзнава, че отличително качество на Фонтейн е нейната вродена, крехка „уязвимост“. Държейки я постоянно под напрежение, несигурна и сплашена от Оливие и екипа, той уловил успешно неподправената, тревожна плахост, ключова за обсебващата атмосфера на филма.

Въпреки мъчителната психологическа цена на снимачния процес, токсичната среда се превръща накрая в кинематографично злато. Крехкото и изтъкано от тревога изпълнение на Фонтейн ѝ донася първата от общо три номинации за наградата на Академията за най-добра актриса, затвърждавайки статута ѝ на холивудска звезда и определяйки трайната следа, която оставя единственият филм на Хичкок, печелил някога „Оскар“ за най-добър филм.