ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1910‑те

БОРИС ПАСТЕРНАК

“СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“, 1917 г.

Тук трябва да се подчертаят веднага две доста важни неща:

1. Пастернак винаги смятал за основно събитие в живота си това, че книгата не била написана, а сякаш му била дадена, дошла чрез него.

2. Това е произведение от съвършено нов жанр: книга в стихове.

За това например е писал подробно Кушнер. Трудно е да се каже по какво този жанр се различава, да речем, от роман в стихове или от поемата, от поетичния наратив въобще. Този жанр има три особености. Първо, това не е все пак монолит, а „сборник от пъстри глави“, стилистично много разнородни. Второ, в този текст винаги има скрит лирически сюжет, за което ще поговорим сега подробно. Трето, такава книга е по правило здраво свързана с историческата епоха, която я създала, тя е обусловена исторически, и то при положение че в нея почти няма следи от историческа зависимост.

Да вземем същия жанр, книгата на Симонов „С тебе и без тебе“, най-добрата книга за войната, написана по време на войната. Това също е сборник от не монолитни, не цели лирически стихотворения, които се допълват прекрасно едно друго. Сред тях има обществено-политически, например писмо от името на полкови офицери. Има абсолютно лирически: „Сякаш гледаш през обърнат бинокъл“. Има комични: „Ако бог със своето могъщество...“ Има абсолютно реквиемни, трагични, като например „Стопанката на дома“. Всичко това ще ми се наложи тепърва да го разглеждам подробно. Там има съвсем очевиден лирически сюжет: момък обичало девойка, момъкът отишъл на война. Отначало не бил нужен на девойката, а когато се върнал от войната, вече девойката не му била нужна. Ето такава трагедия. Момъкът придобил нов опит, с който не му давал да се върне към предишното.

В общи линии, точно толкова немонолитно нещо е и „Василий Тьоркин“. Наричат го поема, но това не е вярно, защото авторското обозначение на жанра е книга за боеца. „Това е книга за боеца без начало и без край“. А защо? Самият Твардовски казва: „Ако попитат къде е сюжетът – във войната сюжет няма“. Това е правилно, във войната няма сюжет, там има само една съюжетна линия: живял и умрял – или живял и оцелял, върнал се.

Книгата на Пастернак „Сестра моя – живот“ е класическа книга в стихове по всичките три особености. Мисля, че тук е може би прав Кушнер: първата книга в стихове в руската литература, строго погледнато именно като книга в стихове, е „Сумрак“ на Баратинский. Може би до известна степен такава е „Последни песни“ на Некрасов. Да, за разлика от сборника със стихотворения от 1855 година, това е книга, в нея има ясен сюжет на умирането, това е единен цикъл, затова в нея има толкова много откъслеци, незавършени неща; това е, общо взето, история на болестта. „Нощни часове“ на Блок е според мене напълно истинска книга в стихове. Даже повече от това – той нарича книгите си лирическа трилогия, в тях има някакъв цялостен сюжет.

Борис Пастернак

В какво се състои сюжетът на Пастернак? Как изобщо се пише добра книга за руската революция, без в нея да не се споменава практически руската революция? Тази книга, чието действие се развива основно през лятото на 1917 година, в най-неопределеното време, има доста ясен лирически сюжет, който абсолютно съвпада с метасюжета на руския роман от XX век. Има девойка, символизираща Русия, сложна, напрегната и измъчена, има влюбен в нея главен герой, има в началото тяхната радост, взаимност, бурно обладаване – изобщо книгата на Пастернак лъха на чувственост, за това е писал и Катаев, лъха на млада страст, макар че отношенията между Елена Виноград и Пастернак били в по-голямата си част платонични. Не стигали далече, максимумът били доста разкрепостени целувки. Самият Пастернак твърдял, че до физическата страна на любовта така и не дошли. Но от книгата е абсолютно очевидно, че взаимното обладаване го имало по начало. После започва мъчителна, дълга раздяла. Кратко щастие, кратка изблик на взаимен интерес, а след това тягосна дълга раздяла, по време на която лирическият герой, който много прилича на Пастернак, изведнъж научава, че тя, оказва се, не го е обичала никога, нещо повече – никога не му е принадлежала, а е имала любовна връзка със своя братовчед и неговия приятел Александър Щих. Както е прието да се казва, le cousinage est un dangereux voisinage, роднинството е голяма свинщина. Проблемът е в това, че Пастернак не може да повярва докрай и не иска да вярва, че тя не е негова.

А сега вижте как лирическият сюжет се налага върху руската история. Работата е там, че поетът и Русия, поетът и страната могат да се обичат и да си принадлежат един на друг само за много кратко време, нещо, за което е написан впоследствие „Доктор Живаго“, романът на Пастернак със същия метасюжет. Има кратък изблик на любов, когато са заедно, а после тя задължително се пада на друг. И Русия се пада на друг, този, който би могъл да я разбере, да я направи щастлива, се оказва ненужен и винаги я спасява някой чужд: или пошлият Комаровский, или нечий чужд възлюбен. По свой си начин Пастернак се отказва от самоубийството, в цикъла „Раздяла“, който служи за епилог на книгата:

                                                     

Я не держу. Иди, благотвори. Ступай к другим. Уже написан Вертер, А в наши дни и воздух пахнет смертью: Открыть окно – что жилы отворить.

Не те държа. Иди, благотвори. При друг иди. Вече е написан „Вертер“, а в наши дни и въздухът на смърт ухае: да отвориш прозорец е като да прережеш вени.

Това е казано вече за зимата на 1918 година, когато, като норвежки кораб, затиснат от ледовете, и страната, и любовта са, общо взето, в еднакво статично и безнадеждно положение.

„Сестра моя – живот“ е написана за любовта на Пастернак към Елена Виноград. Тук възникват доста забавни ботанически конотации, защото предишният ѝ годеник бил Сергей Листопад, незаконен син на философа Шестов, загинал във войната. Между другото, именно Серьожа Листопад разубеждава Пастернак от опитите му да отиде на война. Пастернак не попаднал там по обясними причини: единият му крак бил с шест сантиметра по-къс от другия след нещастно падане от кон. Той отработвал дълго походка, която позволявала да не се забелязва това, носел винаги ток с подложка, но така или иначе нямал шанс да попадне на фронта като мобилизиран нито през Първата, нито през Втората световна война, за което сам писал. Имал надежда да се промъкне или като доброволец, или като военен кореспондент. Листопад му обяснявал, че поетът няма какво да прави на война, пък и изобщо на тази война, най-общо казано, няма какво да се прави. Самият той бил убит, според различни сведения, или в края на 1916 година, или през февруари 1917-а – убит от своите разбунтували се войници прапоршчик красавец.

Елена Виноград била това, което Пастернак винаги харесвал особено: била трагична жена. По траура, с който ходела, по усещането за фатална драма, което тегнело над нея. В края на краищата тя също се паднала на човек с говореща фамилия – Дороднов (което ще рече „снажен“ – бел. ред.). Дороднов погълнал Виноград (което ще рече „грозде“ – бел. ред.), а на Пастернак (което ще рече „пащърнак“ – бел ред.) Виноград не му се паднала. Пастернак обичал много да се шегува със своята фамилия, казвайки, че пащърнакът е непретенциозна градинска трева, която се приспособява лесно на ново място, когато я пресадят, но въпреки това не понася изобщо студа и сланите. Той може да ухае и да разцъфне истински само при благоприятни условия. Това се отнася до голяма степен и за него, понасял леко битовите неуредици, когато му се пише, но по време на обществени и социални застудявания просто губел разсъдъка си.

Това засяга предисторията на романа. Любовта имала три стадия, както книгата има съвсем ясна триделна композиция. Тук, разбира се, трябва да поговорим за това, което се нарича заглавен троп според заглавието на най-известната статия по темата: статията на Жолковский „За заглавния троп на «Сестра моя – живот»“. Заглавната метафора има, по израза на Жолковский, двояк произход. От една страна, тя, разбира се, препраща към Франциск Асизки, който казвал постоянно не само „брат вълк“, но и „брат тяло“, „брат ум“. Той се обръща с думата „брат“ не само към своите слушатели, приятели, към своето обкръжение, но напълно би могъл да каже и „сестра живот“ (на руски език думата „живот“ е в женски род – бел. ред.). „Брат тяло“ е вероятно един от източниците на този троп. Същевременно „сестра живот“ се споменава няколко пъти от Александър Михайлович Добролюбов, АМД (Ave Mater Dei), млад поет символист, който впоследствие тръгнал да странства, основал секта и свършил живота си като майстор на печки през 1945 година в Нагорни Карабах. Не знаем доколко Пастернак е бил запознат с текстовете на Добролюбов, но вероятно от Бобров, който познавал абсолютно цялата лирика от началото на века, а може би от някой от младосимволистите или от някои от общите им футуристични познати, би могъл да знае за тези стихове.

Какво означава „Сестра моя – живот“? Самият Пастернак пише впоследствие за живота: „Той живееше като alter ego и аз го нарекох сестра“. Животът, както знаете, има в руския език две значения. Едното е животът на конкретния човек, а второто – животът като общ процес, в който сме въвлечени всички. Тук се има предвид именно родството с целия свят, с общия живот, което е постижимо само по време на революция, по време на велики сътресения. Руската революция преминала през същите три етапа. Първият етап, за който ще говорим подробно във връзка с книгата на Зинаида Хипиус „Черната тетрадка“, нейния ранен революционен дневник, е отначало възторгът от февруари. Действителното, пълното сияние на февруари. И февруари, макар че времето в Петербург все пак не било безоблачно, е запомнен от всички като сияние, като радост. Рухнало самодържавието, на фронтовете се побратимяват, войниците се връщат по земите си, нещо повече, в Петроград хората се побратимяват с полицаите. Всички са ужасно щастливи, от страната се е свлякла ледената броня, която я държала 500 години. А после, след кратко време, започва вторият период, известен като двувластие. Ленин се върнал, замирисало на бунт, промените изглеждали недостатъчни, Временното правителство не е достатъчно радикално, всички вече разбират, че Керенский е дърдорко. В общи линии, страна без бъдеще, без надежда, без правила. Първо започват разстрели на демонстрации, после бунтове, после метежа на Корнилов през август, който Керенский първо одобрява, а после предава. Между другото, това бил последният шанс страната да бъде спасена някак си или да бъде вкарана в някакви рамки. А след това вече се случва най-безкръвният, но и абсолютно безнадеждният Октомврийски преврат, в резултат от който идва на власт най-циничната и най-негнусливата сила.

В общи линии, грях е човек да цитира себе си, но се налага да цитирам една моя стара фраза: „Любовта прилича на индивидуален терор, а раздялата – на държавен“. Започва времето на държавния терор, който все още не показва своите зъби, но вече е ясно, че е настъпила „непрогледна тъга“, както е казано в „Сестра моя – живот“. Съответно в книгата трите годишни времена са обозначени с пределна яснота. Има я пролетта, пролетта на Воробьовите планини, „гръд под целувките като под умивалник“, врабчетата, които премрежват очи, „пресушавайки капка по капка нощния небосвод“. Там има дори малко встъпление, което се нарича „Преди всичко това беше зима“, забележително с веднага зададената разговорност на Пастернак, с някаква невероятна делничност на езика: „Снегът се олюлява, стъпва на крака и - / в магазина / с възклицание: / „Откога не сме се виждали!“).

Именно тогава със „Сестра моя“ обичайната разговорна реч от улицата навлиза в поезията както никога дотогава. „Сестра моя“ е написана много просто. Там има, разбира се, маса знаменити пастернаковски бърборения, задъхвания, шепоти, пълна имитация на „нощна реч“, както наричал това Джойс. Но освен тази неяснота има простота, делничност, огромна лексикална широта, включване на жаргонизми, на професионални термини. Това е една много пъстра книга, която носи като река огромно количество всякакви отпадъци. Именно затова младежите и девойките от 1918–1920 г. възприемали тази книга като своя, преписвали я на ръка, учели я наизуст. Самият Маяковский, както си спомня Лиля Брик, бил абсолютно пропит от Пастернак! Пастернак бил в устата му за всички случаи в живота. Наистина, цитатите от Пастернак прилягат удивително лесно към всекидневната реч, защото са взети именно от нея.

И ето, отначало е пролетта с нейната задавяща радост, после лятото. Лятото е най-добрата част от книгата, където вече присъства усещането за бикфордов шнур, който пълзи по площадите. Революцията по това време е вече страшна, а Пастернак пътува по това време към Южна Русия при своята любима, където тя е наела вила; пътува в безкрайни влакове. Той пише, че разписанието на влаковете е за него по това време по-скъпоценно от Светото Писание. В тези безкрайни пътувания, в изброяването на гарите (Ржакса, Мучкап) вече звучи гласът на бурята, на катастрофата. И накрая есента, когато сухотата, мълчанието и страшното очакване на нещо притаено завършват тази книга доста безнадеждно. Книгата за революцията се е оказала книга за катастрофата, защото отново двама не са се разбрали помежду си.

На какво се дължи, освен на езиковата свобода и на невероятната простота на фразеологията на Пастернак, при цялата сложност на неговия синтаксис, тази безумна популярност на това произведение? Първо, на точното емоционално попадение. За да се напише добра книга за голямо историческо събитие в Русия, винаги е достатъчно да се влюбиш в сложна девойка и след период на бурна взаимна любов да получиш от нея, по нашенски казано, лобут. Това е действително в сила и по отношение на „Сестра моя – живот“, и на „С тебe и без тебe“, и на забележителните любовни книги от 70-те години на Олег Хлебников, изградени по същия принцип, и по отношение на „Таврическа градина“ от Кушнер, където любовта сякаш е щастлива, но при това е толкова катастрофална: „Хей, облак и градина, аз току-що идвам от ада“ и през цялото време присъства усещането за преследващ ад, защото любовта е щастлива, но незаконна. Винаги се получава някак си така и за Русия, защото Русия винаги примамва, изглежда своя, а после винаги изоставя по катастрофален начин.

Дори няма да цитирам специално тези стихове, не защото не ги помня (помня ги накъсано – по строфи, по периоди), а защото е напълно невъзможно да се изтръгне каквото и да било от контекста на тази книга.

                                                     

Милый, мёртвый фартук И висок пульсирующий. Спи, царица Спарты, Рано ещё, сыро ещё.

Скъпа, мъртва престилка и пулсиращо слепоочие. Спи, царице на Спарта, рано е още, влажно е още.

Как да изтръгнеш това от единния контекст, от единния поток на тези удивителни признания? В какво всъщност е работата? У Пастернак основната единица на стиха не е думата, както е често у Цветаева, нито стихът, а дългият, разгърнат върху много строфи период, задъхващ се, задавящ се. Съвсем невъзможно е да се извади нещо от този контекст, то трябва да се възприема като цяло. Нещо повече, когато например Адамович, главният критик на емиграцията, се опитал да преразкаже в проза някои стихове на Пастернак от „Сестра моя“, за да разбере за какво пише там, се е получила нелепица. Между другото, когато същото се опитал да направи далеч по-авторитетният познавач на стиха Михаил Леонович Гаспаров, при него също се е получила нелепица, което той бил принуден тъжно да признае.

Пастернак не може да бъде преразказан в проза, това са тласъци, убождания на смисъла, асоциативният ред тук е индивидуален за всеки. Макар че Пастернак настоявал за своята разбираемост: ето го знаменитият стих „Сълзи на вселената в лопатките“. Какво общо имат тук лопатките? „Нямах предвид костите на гърба, на юг лопатки наричат шушулките на граха. Сълзи на вселената са граховите зърна“. Но колкото и да се опитвал да обясни това, то не стигало до никого, а е и абсолютно маловажно. Точно толкова маловажно е, че у Блок е казано „пет извивки съкровени“ за петте пресечки, по които изпращал Любов Дмитриевна. А ние разбираме, че става дума за извивките на женското тяло – така ни харесва повече. Прякото разшифроване на „Сестра моя“ или опитът да бъде разбрана задължително ни отвеждат до задънена улица, до празнота. Тя трябва да се възприема като цяло, в единен поток или, както наричала това Цветаева, в светлинен пороен дъжд.

Не може да не се види, че доминиращата емоция в „Сестра моя“ е щастието, въпреки трагизма на тази книга, на опустошението, с която завършва, и това щастие е двояко. От една страна, авторът е на 27 години, това е преди всичко книга за внезапно открилите се огромни свои възможности, за поетическото израстване. Колкото и да била трагична руската революция, нека признаем, че това било все пак време на разкошно разкрепостяване на основните възможности на страната, на появата на някакви нови, небивали очаквания, възможности, реализации. В края на краищата, кой познавал Пастернак преди тази книга? Кой познавал преди тази революция великата плеада прозаици на 20-те години? Замятин започнал да пише през десетте години, а после написал „Ние“. Ремизов написал няколко отлични повести, но после написал „С подстригани очи“. Иначе казано, революцията ги изправила всичките колосално, до пукане на костите, и извадила от тях онова, което никой не предполагал.

Наистина, някакъв лъч паднал върху Русия, изгорил нещо, а някого закалил завинаги. Над всички се проляло нещо небивало. Духът на това небивало нещо се запазил в „Сестра моя“ и това е щастието. А фактът, че основната книга за руската революция е все пак щастлива, е много важен. Това обяснява много неща. Вие знаете, че съвсем скоро ще отбележим стогодишнината от руската революция, не зная още с какво, но задължително ще я отбележим с нещо, това поне ще предизвика разговори. Различни консерватори, държавници и големи любители на държавния терор ще ни казват: „Революцията е винаги кръв, разруха“. Ние имаме свидетелствата на Пастернак, който ни казва, че революцията, е винаги свобода, щастие. Отначало тя е удар на щастие в гърдите, такъв удар не може да се сравни с нищо. Онзи, който не е изпитал този внезапен полъх на свободата, не разбира нищо от живота, не е живял, не е получил някакъв важен витамин. После, разбира се, ще дойдат и разрухата, и тифът, и воблата в дажбите, а понякога и дажби няма да има. После ще започне тежкото национално разочарование, бих казал, национално самоубийство и взаимно изтребление. Ще започне цялата тази глупост и измама, наречена гражданска война, която е самоубийство на нацията на почвата на разочарованието. Но първо се случва лятото на 1917 година, когато, както пише после Пастернак в своите спомени, „митингуваха пространството, дърветата, мостовете, влаковете, всичко разговаряше“. Това е времето, когато светът придобива реч, свобода. За това ни разказва „Сестра моя – живот“. Този първи източник на щастие, строго погледнато, не толкова поетичен, не толкова личен, колкото социален.

А втората съставка ни учи на нещо много важно, учи ни да разбираме, че всяка любов е божи дар, дори когато завършва с нищо. Факт е обаче, че той обичал Елена Виноград и написал за нея тази книга, а тя наистина била много красива жена. Но главното в книгата е радостта от това, че каквато и да била тази любов, тя все пак е била. Трябва да кажем благодаря. През по-голямата част от живота си Елена Виноград била, ако не щастлива, то поне спокойна. Живяла спокоен живот със своя Дороднов, не знаела големи катастрофи, затвор, слава богу, не знаела държавни гонения. При нея всичко се разминало. Но единственото, което можела да си спомни от живота, била тази странна, невъзпитана, непохватна любов на Боря, който я засипвал със стихове, причаквал я пред вратата, пътувал при нея непрекъснато и ѝ говорел нощи наред.

Многословието, тръбното бучене на Пастернак, неразбираемите стихове – оказва се, че това е най-голямото щастие. Точно както после се изяснило, че в изтерзаната от мъчения история на руския двадесети век най-голямо щастие били пролетта и лятото на 1917 година, когато всички повярвали, че сега всичко ще бъде наред. Едва по-късно ръкащото волево рижо човече с очи, които според Куприн имат „цвета на плодовете на зряла шипка“, с червено-кафявите очи, започнало да налага своя ред. Едва по-късно се появили, условно казано, кремълските мракобеси. Но началото било време на велик творчески възход, с което и ще завършим този не особено прост разговор.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА

Нямам предвид ИДЕЯТА с главни букви, а нещо съвсем тясно и конкретно: идеята за роман, идеята за герой. В основата на всяко произведение стои винаги някаква прашинка, която вятърът е навял в окото на автора. Авторът мига, окото го сърби и сълзи. Потича сълза, капе върху хартията, превръща се в мастило… Добре, по дяволите метафорите. Разбрахте какво имам предвид.

Не съм сигурен, че мога да си спомня за всяка своя книга от каква прашинка е израснала. Много често логическо-асоциативната връзка се оказва толкова дълга и заплетена, че е трудно да бъде възстановена със задна дата.

Ето една загадка куест за тези, които са чели моите книги. Първо ще разкажа една история, а вие сами ще се досетите в какво се е трансформирала. Ако, разбира се, сте чели... няма-да-ви-подсказвам-какво.

На 13 години, като студент

В средата на осемнадесети век в Англия се ражда едно необикновено дете. То още не пристъпвало уверено на крачетата си, а вече четяло томове по английска история в кабинета на баща си. На три години започнало да учи латински. На дванадесет постъпило в Оксфорд, а на петнадесет го завършило.

Вундеркиндът се казвал Джеръми Бентъм.

Както много деца с феноменални способности, Джеръми очевидно бил аутист. През целия си живот се отличавал със странно поведение, не умеел да поддържа емоционален баланс в отношенията си с околните, не създал семейство и изглежда нямал връзки с жени. Единственият близък човек на странния гений бил брат му Самюъл, който живял дълги години в Русия и бил фаворит на княз Потьомкин (което ми даде още една насока за книгата).

Бентъм се отдавал на всяко дело с маниакална обсебеност. Затова успял да постигне много. Оставил многотомно наследство, включващо трудове по философия, юриспруденция и социология; борел се за правата на жените и за декриминализирането на хомосексуализма, а също така дълго (и напразно) воювал с навика на съотечествениците си да ругаят.

Последното забележително дело на този изключителен човек било създаването на учебно заведение, което днес се нарича Лондонски университетски колеж. Там почитат свято паметта на основателя и също толкова свято изпълняват последната му воля. А тя, право да си кажем, била странна.

Бентъм в разцвета на своите сили: за всичко добро срещу всичко лошо

Бентъм завещал трупът му да бъде препариран по време на публична анатомична лекция за полза на науката. Главата му да бъде отрязана и балсамирана. Да се прикрепи обратно към скелета. Да се направи манекен. И да се изложи в дървен шкаф зад стъкло. Този зловещ артефакт, наречен „Автоиконата на Джеръми Бентъм“, може да бъде видян и до днес в основната сграда на колежа.

Главата обаче не е вече истинската. По онова време не владеели добре балсамирането, затова първо изпаднали стъклените очи (които Бентъм поръчал да изработят още докато бил жив), а веднъж и цялата глава се озовала в скута на манекена, защото изгнила и паднала. Наложило се да я заменят с восъчна.

Два пъти в историята на колежа, по време на юбилейни тържества, шкафът бил донасян в залата за заседания на Университетския съвет, като в протокола записвали, че мистър Бентъм „присъствал, но не гласувал“.

Кажете, о, мои читатели (моля за извинение тези, които не са ме чели), в кой персонаж се е трансформирал при мене вечно живият Джеръми Бентъм?

И още един въпрос, не съвсем по темата – по асоциация.

Как се отнасяте към излагането на показ на непогребани останки, били те мощи на светци, мумии на фараони или трупове на вождове?

Бентъм в наши дни. На любимия си стол, с любимия си сюртук

Аз например не бих искал изобщо да закопаят Ленин в гроба. Жалко ще бъде – все пак е исторически артефакт. Но, разбира се, бих преместил мавзолея от Червения площад.

Да можеше да се създаде един такъв Дисниленд на съветската епоха – с паметници, тематични павилиони, музеи. От високоговорителите да звучат песни от типа на „Един сокол - Ленин, друг сокол - Сталин“ или нещо за Партията. В киносалона да въртят нон стоп най-добрите речи на Брежнев: „Сиски-масиски“ (анекдотичен израз с нецензурен характер, пародиращ неразбираемото фъфлене на Брежнев, когато произнася израза „систематически и фактически“ – бел. ред.), „Широко крачи Азербайджан“. И като център на цялото това великолепие – мавзолеят на Владимир Илич Ленин.

Нека водят там учениците на исторически екскурзии, а който от гражданите тъгува по загиналата комунистическа империя – заповядайте, потъгувайте.

(Следва)

ДЖЕЙМС ДИЙН И УРСУЛА АНДРЕС

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: : Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Джеймс Дийн излиза с 19-годишната швейцарска актриса Урсула Андрес, която през 1955 г. се откроява вече като истински секссимвол в киното. „Виждали са я да обикаля Холивуд, седнала на задната седалка на мотора на Джеймс“, пише биографът Дарвин Портър. Тя е засичана често с Дийн и в спортните му автомобили, като дори била с него в деня, в който купува колата, в която по-късно загива.

Долните ретро снимки са уловили прекрасни моменти на Джеймс Дийн и Урсула Андрес по време на бала „Thalian“ в нощния клуб „Ciro’s“ в Лос Анджелис през август 1955 г.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1998 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ЛУИС ИГНАРО

Луис Игнаро (Louis Ignarro)

31май 1941 г.

Физиология или медицина (заедно с Робърт Фърчгот и Ферид Мурад)

(За откриването на азотния оксид като сигнална молекула в сърдечно‑съдовата система)

Луис Игнаро е един от най-бележитите американски фармаколози на нашето време, чиито пионерски изследвания променят изцяло съвременните представи за функционирането на сърдечно-съдовата система. Неговата научна кариера достига своя връх през 1998 година, когато е удостоен с Нобелова награда за физиология или медицина. Престижното отличие му е присъдено за епохалното разкриване на ролята на азотния оксид (NO) като уникална сигнална молекула в човешкия организъм — откритие, което доказва, че газовете могат да изпълняват жизненоважни комуникационни функции между клетките.

Роден в Бруклин, Ню Йорк, в семейството на скромни италиански имигранти, Игнаро проявява изключителен интерес към химията още от десетгодишна възраст. Получава висшето си образование по фармакология в Колумбийския университет, а по-късно защитава докторска степен в Университета на Минесота. По-голямата част от изследователския си и академичен път извървява в Калифорния, по-конкретно в Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA), където като почетен професор вдъхновява поколения млади учени.

Преди фундаменталните открития на Игнаро и неговите колеги, азотният оксид е разглеждан предимно като токсичен атмосферен замърсител и опасен страничен продукт. Хипотезата, че подобно нестабилно съединение може да контролира ключови процеси в тялото, е посрещната първоначално с голям скептицизъм. Въпреки това, чрез серия от прецизни химични експерименти, завършени през 1986 година, Луис Игнаро доказва успешно, че мистериозният ендотелно произведен релаксиращ фактор (EDRF) е всъщност чист азотен оксид.

Механизмът на действие на тази молекула се оказва изключително елегантен и ефективен. Синтезиран в ендотела — вътрешния клетъчен слой на кръвоносните съдове — този газ преминава моментално в съседната гладка мускулатура. Там той активира специфични ензими, които предизвикват пълно отпускане на мускулните влакна. Този процес, известен в медицината като вазодилатация, води до разширяване на съдовете, оптимизиране на кръвния поток и последващо регулиране и понижаване на кръвното налягане.

Практическите приложения от откритието на професор Игнаро са колосални по своя мащаб. Те директно проправят пътя за разработването на революционни медикаменти, включително на световноизвестния силденафил (виагра), поради което ученият често е наричан негов съприносител или „баща“. Освен в сферата на сексуалното здраве, изследванията му помагат за създаването на по-ефективни терапии срещу артериална хипертония, ангина пекторис и остра сърдечна недостатъчност, спасявайки милиони човешки животи по целия свят.

Извън лабораторията Луис Игнаро е известен като пламенен застъпник за здравословния начин на живот и на активната спортна дейност. Като редовен маратонец и колоездач, той лично доказва своята теория, че физическите упражнения и балансираната диета стимулират естественото производство на азотен оксид в организма. Автор е на няколко научнопопулярни бестселъра, чрез които пренася сложната наука на разбираем език, помагайки на хората да предпазят сърцето си от хронични заболявания и да поддържат дълголетие.

Съставил: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ

ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ

Първото послание до солуняните се датира обикновено около 49 г. сл. Хр. Това е приблизително 16 или 17 години след приемането на вярата в Христос от Павел и около 20 години след смъртта на Исус. Християнството е изминало вече дълъг път от апокалиптичните призиви на Исус от Галилея – дълъг географски и религиозен път .

Солун бил голям пристанищен град, столица на римската провинция Македония и една от основните цели на мисията на Павел в този регион. В посланието Павел посочва, че след основаването на църквата там, той и неговият спътник Тимотей се отправили към Атина, вероятно за да основат църква и там. Скоро след това той се обезпокоил за състоянието на нещата в Солун и изпратил Тимотей да провери какво е положението. Тимотей се върнал с доклад (1 Сол. 3:1–6) и въпросното посланието отговор на Павел.

Новините, донесени от Тимотей, били основно добри. Църквата в Солун растяла и все още била благодарна на Павел, че се е потрудил за тяхно добро. Но имало два проблема: един външен и един вътрешен. Външният проблем: общината била подложена на гонения. Вътрешният проблем: някои членове на общината били объркани и започнали да се съмняват в учението на Павел за края на света. Първото послание до солуняните е посветено на тези въпроси.

Това е едно от най-дружелюбните и радостни послания на Павел. То е много лично; всяка страница, особено в първите три глави, изобилства от изрази на искрена признателност и любов. Павел е благодарен на хората от общината за тяхната нарастваща любов и благочестие.

По повод на проблемите Павел казва, че ги предупреждавал по-рано за предстоящи страдания. Ние не знаем защо точно била преследвана общината. Възможно е другите членове на градското общество да са били разочаровани от това, че християните не участват в езическите празници и не почитат езическите богове, защото общността се състояла от бивши езичници (1: 9–10). Както видяхме вече, боговете се сърдят, ако не получават жертви. От езическа гледна точка всяко бедствие е резултат от това, че не всички членове на общността участват в култа. Павел увещава солуняните да бодърстват и да помнят, че Исус също страдал; че по същия начин страдали първите църкви в Юдея (2: 14–16). Пред лицето на гоненията християните трябва да водят все така честен, морален живот, особено избягвайки грехове от сексуален характер (4: 1–4). Те трябва да се обичат един друг и да се стараят да спечелят уважението на нехристияните (4: 9–12).

Въпреки това възникнал сериозен въпрос, свързан с апокалиптичното учение на Павел. Той им казал, че краят на света е близо, че Исус ще слезе скоро от небесата в Своето Царство. Но това не се случило. А някои от членовете на общината починали. Останалите членове на общината се съмняват дали техните починали събратя ще могат да наследят бъдещото Царство. Посланието на Павел в по-голямата си част отговаря именно на този въпрос.

Ключовите места са 4: 13–18 и 5: 1–11. Най-напред Павел уверява читателите: починалите не са загубили своята вечна награда. Той обяснява това, като представя свой сценарий какво ще се случи в края на времената, тоест съвсем скоро. Исус ще слезе от небето. Онези от Неговите последователи, които са починали, ще възкръснат и ще Го посрещнат на облаците, за да живеят вечно с Него. Павел изглежда вярва, че ще бъде все още жив по това време.

Този сценарий предполага трислойна картина на Вселената. Бог и Исус са над нас, в небесата. Ние сме тук, на земята. Мъртвите са под нас – долу. Исус се възкачил на небето и ще се върне. Мъртвите ще възкръснат. След това ще се възнесем и ние. Трудно е да си представим как Павел би обяснил тези вселенски събития за тази Вселена, която познаваме от съвременните данни на астрономията и в която няма никакво „горе“ и „долу“.

Той продължава, казвайки, че краят ще дойде внезапно, когато най-малко го очакват, като крадец през нощта. Затова солуняните трябва да бъдат готови, защото краят може да настъпи по всяко време. Посланието завършва с поредица от увещания и поздрави.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Християните като опасни престъпници Няма никакви свидетелства, че срещу християнската община в Солун са били повдигани по времето на Павел обвинения в злодеяния и че това е довело до гонения. Но ние знаем, че на други тайни общества често се гледало с подозрение и те бивали клеветени. Логиката на клеветата била разбираема: ако някакви хора се срещат тайно заедно, особено под прикритието на нощта, те имат какво да крият. Възможно е Павел да е знаел за подобни обвинения и да е искал християните от Солун да ги избегнат. Тази грижа придава смисъл на неговите увещания да спазват сексуална чистота и да имат добра репутация пред външните. Може да ви изненадат обвиненията, отправяни по-късно към християните: че са канибали и развратници, които убиват деца и ги ядат. Ето, например, думите на Фронтон, наставник на император Марк Аврелий и един от най-уважаваните учени в средата на II в.: „Тези хора се разпознават по особени тайни знаци и изпитват един към друг любов, без дори да се познават; навсякъде между тях се образува някаква любовна връзка, те се наричат един друг безразборно братя и сестри, за да може обикновеното блудство да се превърне в кръвосмешение с посредничеството на свещеното име… Други казват, че тези хора почитат половите органи на своя предстоятел и свещеник и благоговеят пред него като пред свой истински родител… Това, което казват за обреда при приемане на нови членове в тяхното общество, е известно на всички и е не по-малко ужасно. Казват, че на посвещавания в тяхното общество дават младенец, който, за да заблуди непредпазливите, е покрит с брашно: и онзи, подведен от вида на брашното, по покана да нанесе уж невинни удари, нанася дълбоки рани, които умъртвяват младенеца, и тогава – о, нечестие! – присъстващите пият жадно кръвта му и разделят помежду си неговите телесни части. Ето с каква жертва се скрепява техният съюз и съзнанието за това злодеяние ги задължава към взаимно мълчание. Такива свещенодействия са по-ужасни от всякакви поругавания на светините… В определен ден те се събират за обща вечеря с всички деца, сестри, майки, без разлика на пол и възраст. Когато след различни ястия пирът се разгорещи и виното разпали у тях огъня на сладострастието, на едно куче, вързано за свещник, подхвърлят парче месо на разстояние по-голямо, отколкото е дължината на въжето, с което е вързано: кучето, втурвайки се и скачайки, събаря и угася свещника… По този начин всички те, ако не на дело, то в съвестта си, извършват кръвосмешение, защото всички участват по свое желание в това, което може да се случи в действието на единия или другия“.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН / 20 ДЕКЕМВРИ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ / 10 НОЕМВРИ

ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА - / 11 НОЕМВРИ / ПРЕМИНАВАНЕТО НА ДУНАВА ПРИ ЧЕРНА-ВОДА — ст. ФИТЕЩИ

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН - / 15 ДЕКЕМВРИ / 16 ДЕКЕМВРИ / 17 ДЕКЕМВРИ / 18 ДЕКЕМВРИ / 19 ДЕКЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН

20 декември

Нощта минава в постоянна стрелба между охранителните елементи на двете страни.

От армията се получава оперативна заповед № 64 от 19. XII. 916 год., 11 ч. 55 м. сл. пл., според която задачата на армията се определя: „Понеже не всички дивизии са достигнали определените им обективи, армията да продължи настъплението си и заеме линията; с. Туркоя, к. 402, (в. Приопча), к. 283. к. 346. (в. Давид), с. Хамчарка, к. 330., к. 265. к. 305. (з. от с. Тръстеник), к. 137. (с. Налбант) к. 117., с. Еникьой.

„Задачата на конната дивизия е: „усилена с 3 дружини и 2 п. с. с. батареи от 4. Преславска дивизия, да продължи да действува в посока на Мачин, като отхвърли противника от позицията му на линията с. Туркоя, к. 336., до шосето Мачин, включително“.

Тъй като конната дивизия има да действува с 2 дружини (3-та не е още пристигнала) и 3 батареи по един широк (около 6 клм.) и открит фронт, началника на дивизията решава до пристигането на 3-та дружина и до проявяването действието на 4. дивизия, която все още е назад (с. Черна е заето от противника), да усвои едно окончателно поведение, като се проучи по-добре неприятелската позиция, частите и батареите да се окопаят и подготвят за стрелба. Конната бригада с конната батарея е съсредоточена ю. от к. 163., като общ резерв.

Артилерийският и пушечен огън започва с разсъмването. Този огън се оживява още повече към 9 ½ часа, когато началника на дивизията заповядва на командира на ескадрона от 1. конен полк, ротмистър Златанов, да овладее височината (зелената) южно от к. 336., която, ако противника заеме, усигурява си една добра фланкираща позиция. Ескадрона се спешава и в 10 и ½ часа успява да заеме височината.

Към 11 часа и 30 м. пр. пл. пристига и третата дружина (4/19.) от 4. дивизия.

Към 2 часа сл. пл. наново настава оживление към левия фланг; противника, съзнавайки значението на височината южно от к. 336., насочва за овладяването ѝ 2 роти, които подкрепя с артилерийски огън. Ротите използват доловете по северните склонове на височината и в разредени строеве приближават височината и отблъскват нашия ескадрон.

За да се не даде време на противника да се организира, веднага се подготвя контраатака, като освен ескадрона на ротмистър Златанов (4/I.) се изпраща и друг ескадрон (3/1.) заедно с картечен взвод от 1. конен полк; праща се заповед и на командира на лявофланговата дружина 12/48 да изпрати в подкрепа на конната атака, каквато може част от дружината си. Батареите съсредоточават огъня си по височината.

Привечер ескадроните заемат височината, като изтласкват на север руските пехотинци.

За усигуряването на фланговете, на заетата височина е изпратена и 1 рота (13. от 4/19. пехотна дружина), а на десния фланг един конен картечен взвод от 1. конен полк.

През нощта от армията се получава радителеграма № 65., с която се нарежда: „утре армията да се закрепи солидно на достигнатата позиция, но не по-близо от 2 к. м. да прегрупира частите си и артилерията за атака на неприятелската укрепена позиция. На конната дивизия се дава една тежка батарея, намираща се в с. Акбунар“.

С друга заповед, № 9288. от 20. XII 1916. г., 11 часа и 55 м. сл. пл., се заповядва „Конната дивизия, като подготви атаката със силен артилерийски огън, да настъпи и завладее к. 336., във връзка с 4. пех. дивизия, след което да преследва противника към Мачин. Днес 4. пехотна дивизия е овладяла к. 283. и с. Хамчерка, утре ѝ е заповядано да атакува и овладее к. 402. и по този начин съдействува на конната дивизия“.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БЯС“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„БЯС“

Вчера се наплашихме до смърт. Тъй де, преживяхме истинска уплаха.

Може би членът на управителния съвет Лапушкин и досега седи в жилището си и трепери. А той напразно няма да тръгне да трепери. Познавам го.

А най-важното е, че през всичките тези дни беше, сами знаете, много горещо. Не само някое едро животно, ами даже и дървеница може да побеснее в такава жега, ако я подържиш, разбира се, на пек.

А пък и във вестниците съобщават: по двадесет и шест животни дневно побесняват.

Тук наистина ще се сепнеш от страх.

А ние, например, стояхме до входа. Говорехме си.

Стоим до входа, разговаряме за бяса и изведнъж гледаме — от нашата страна на улицата, вирнало опашка, тича едно куче.

Разбира се, тича доста спокойно. По външния му вид няма да кажеш, че е бясно. Опашката му стърчи, а слюнка все още не се вижда. Само дето устата му е подозрително затворена и очите му са отворени.

В такъв вид тича.

Дотърча до члена на управителния съвет. Членът на управителния съвет го прасна, разбира се, с бастуна.

Прасна го по кратуната с бастуна. Гледаме — кучето е чисто и просто бясно. Опашката му след удара омекна, увисна надолу. И изобщо, започна да ни напада. Макар че слюнка все още не се показва.

Започна то да ни напада, но портиерът Володин не се стъписа, въоръжи се с един камък и го цапардаса по главата.

Цапардаса го по главата. Гледаме — всички признаци са налице. Устата — зинала. Пуска слюнка. Опашката извита като наденица. И изобщо, налита.

Членът на управителния съвет вика: — Спасявайте се, момчета! Бясно е...

Хукнахме ние кой накъдето види. А портиерът Володин започна да надува свирката.

Тогава наоколо по улицата се вдигна голям рев. Викове. Суматоха.

Гледаме — тича постовият. Вади револвера.

— Къде е тук — вика, — момчета, бясното куче? Сега ще му светим маслото!

Настана една стрелба. Членът на управителния съвет командва от прозорците на жилището си накъде да се стреля и накъде да бягат минувачите.

Скоро, разбира се, застреляха кучето. Тъкмо го застреляха, и ето че тича стопанинът му. Седял в мазето, криел се от изстрелите.

— Ама вие какво — вика, — да ви вземат дяволите, нормални кучета ли убивате? Съвсем — вика — нормално куче ми очистихте.

— Остави това — казваме, — братко! Как ще е нормално, щом налита.

А той вика: — Три нормални кучета ми гътнахте за няма и време. Това — вика — е направо немислимо! Нямате ли — вика — в такъв случай някое свободно жилище във вашия блок? — Нямаме — казваме, — чичо.

А той взе своята Жучка на рамо и си тръгна. Какъв чудак!

1926 г.