БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ / КОНТЕКСТ И ЗНАЧЕНИЕ

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ - ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ЕКСКУРС И ОТСТЪПЛЕНИЕ / ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ПЪРВО, ВТОРО И ТРЕТО ПОСЛАНИЕ НА ЙОАН / ПОСЛАНИЕ НА ЮДА

ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ - СЪДЪРЖАНИЕ И СТРУКТУРА НА КНИГАТА

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ

ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ

Контекст и значение

Както и в случая с други древни апокалипсиси, важно е Откровението на Йоан Богослов да бъде поставено в исторически контекст, за да се разбере неговият причудлив символизъм. В книгата се срещат намеци, че част от Апокалипсиса е написана по времето на император Нерон (началото на 60-те години). Но като цяло книгата се датира в края на I в., приблизително 95 г. – епохата на управлението на император Домициан. Това става ясно от посланията до седемте църкви в Откр. 2–3, където се разказва за преследвания на християните заради тяхната вяра. Очевидно е кой е главният враг на църквата в тази книга: Римската империя. Споменават се загинали в мъки християни (Откр. 6:9 напомня за гоненията при управлението на Нерон). Както всички апокалипсиси (и старозаветните пророци, за които говорихме в главите за Юдейските писания), Откровението не предсказва това, което ще се случи 2 хиляди години след написването му. То съдържа послание към съвременниците. Рим е враг и Бог възнамерява да го унищожи.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Проблеми с авторското право в древността В Древния свят нямало никаква защита на интелектуалната собственост и, както ще видим по-нататък, когато ръкописите били преписвани (на ръка), често били променяни. Това се правело, за да могат ръкописите да казват точно това, което искали да извлекат от тях (за това в гл. 15). Как авторите защитавали своите текстове от последващи промени? Авторът на Откровението постъпил по следния начин – заплашил със страшно проклятие всеки, който посмее да промени текста му. „И аз също свидетелствам на всеки, който слуша думите на пророчеството на тази книга: ако някой прибави нещо към тях, Бог ще му наложи язвите, за които е писано в тази книга; и ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще му отнеме дела в книгата на живота и в светия град, и в онова, което е писано в тази книга“ (22: 18–19). Тази заплаха не е адресирана към читателите, които няма да повярват на написаното и няма да го приемат. Това е стандартна заплаха към преписвачите на книгата, за да не смеят да добавят нищо от себе си в текста. Подобни проклятия могат да се срещнат в много трудове на християнски автори. За съжаление, те не помагали особено. Преписвачите продължават да променят текстовете, които копират, въпреки заплахата от вечни страдания. Дори запазените ръкописи на Откровението се различават толкова много помежду си, че на места е трудно и дори невъзможно да се разбере какво е било написано първоначално от автора.

Тази интерпретация става очевидна от няколко изключително ярки образа, които могат да ни кажат много, ако бъдат поставени в исторически контекст. Прочетете например описанието на Вавилонската блудница в Откр. 17. Тя е носена от звяр, облечена е в порфира и скъпоценна багреница, в дясната ѝ ръка има златна чаша, „пълна с гнусотии и нечистотии от нейното блудство“, и е „опиянена от кръвта на светиите и свидетелите Исусови“. Кой е врагът на тези християни?

Звярът, на който седи, ще бъде хвърлен в бездната (17: 8). По-нататък научаваме от книгата, че в бездната е хвърлен Сатаната, което означава, че блудницата, която и да е, е подкрепяна от Дявола. Но коя е тя? Звярът има седем глави, които, както ни обясняват, са седемте планини, на които седи блудницата (17: 9). Това е всичко, което трябва да знаем. Кой град е построен на седем хълма? Рим. В края на главата ангелът обяснява: „А жената, която си видял, е големият град, който царува над земните царе“. Врагът на християните е Рим, наречен тук Вавилон, защото Рим, подобно на древния Вавилон, унищожил Йерусалим и неговия Храм. Блудницата блудства с другите земни царства, защото Рим гради безпринципно отношенията си с другите народи.

Да разгледаме друг, по-известен образ. По-рано срещнахме в тази книга описание на друг звяр със седем глави и десет рога (гл. 13). Една от главите му била смъртоносно ранена, но раната заздравявала. Целият свят се покланя на звяра, който води война със светците и ги побеждава. Звярът покорява всички земни народи и ги принуждава да му се подчинят. Авторът завършва своя разказ, като казва на читателите кой е този звяр. Той посочва неговия номер – 666.

Въпреки това, което можете да прочетете в съвременните популярни книги, които се опитват да убедят читателя, че тези предсказания се сбъдват в наши дни, през XXI в., е важно да погледнем на Откровението и образите в него през призмата на онова време. Авторът искал да каже на читателите, че ако съберат стойността на всички знаци в името на звяра, ще се получи числото 666. В древните езици за обозначаване на числа се използвали букви от азбуката (не както в английски език, където се използват латинската азбука и арабските цифри). Първата буква от азбуката обозначавала едно, втората – две, третата – три и т.н. до десет. Единадесетата буква означавала двадесет, дванадесетата – тридесет и т.н. В такъв случай кой е звярът? Тъй като неговият образ до голяма степен прилича на образа на звяра от Откр. 17, можем почти уверено да заключим, че отново става дума за Рим. Ако е така, главите на звяра изобразяват владетелите на Рим и хората се покланят на тези глави като на владетели (нещо, което изисквали някои римски императори). В някои християнски среди имало поверие, че Нерон, заклетият враг на християните, ще възкръсне някой ден от мъртвите, за да сее разруха на земята. Може би стихът за смъртоносната рана и изцелението говори точно за това. Може ли под звяра от Откр. 13 да се разбира Нерон?

Почти сигурно става дума точно за него. Ако напишем „Кесар Нерон“ с еврейски букви – при събирането им ще получим 666. Авторът на Откровението не е имал предвид нито Хитлер, нито Мусолини, нито Саддам Хюсеин, нито римския папа – той не пишел за фигури от Новото време. Негови врагове били Рим и неговият Цезар. Именно Рим контролирал земните народи, експлоатирал своите жители и преследвал Божия народ. Именно на римския император се покланяли като на божество и именно той подлагал християните на гонения и ги осъждал на смърт. Откровението говори за това как Господ възнамерява да низвергне императора и неговата империя в края на времената, за да награди Своите светци с Царство на Небесата и на обновената земя. На светците, на последователите на Агнеца, тоест на Исус Христос, им остава да чакат съвсем малко. Възможно е сега те да страдат, но Господ ще сложи скоро край на болката, нещастието и хаоса на земята. Когато Христос започне Страшния съд, всички сили на злото, които са го отхвърлили и които олицетворяват всички злодеяния на Римската империя, ще бъдат унищожени. За праведниците ще бъде отмъстено. И те ще царуват вечно с Бога и Неговия Христос.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Откровението като литература за бъдещето Често символичният смисъл на Откровението на Йоан Богослов се интерпретира като литературно описание на това, което ще се случи в наше време. Но този подход крие редица проблеми. Таекъв егоцентризъм трябва да буди преди всичко тревога. Подобно разбиране на книгата означава, че целият ход на човешката история завършва с нас. Друг, по-сериозен проблем е, че привържениците на този подход игнорират важни особености на текста, за да докажат правотата си. Да поговорим например за възможната интерпретация на скакалците, които се появяват на земята от дима, издигнал се от бездната, за да донесат опустошение на земята, за което се разказва в Откр. 9. Авторът описва появата на скакалците по следния начин: „По вид скакалците приличаха на коне, приготвени за война; и на главите им имаше нещо като венци, подобни на златни, а лицата им бяха като човешки лица, и косите им – като коси на жени, а зъбите им бяха като на лъвове. Те имаха брони, като че ли железни брони, а шумът на крилете им беше като тътен от колесници, когато множество коне тичат на война; имаха опашки като на скорпиони и в опашките им имаше жила; а властта им беше да вредят на хората пет месеца“ (9: 7–10). Според едно от тълкуванията в този откъс става дума за атака на хеликоптери, кръжещи в дима на битката. Пророкът живял много векове преди да бъдат изобретени съвременните методи за водене на война. Затова не могъл да разбере какви машини вижда, а ги описал както можел. Те летят като скакалци, но по форма повече приличат на скорпиони. Пропелерите приличат на корони. През стъклото на кабината се вижда лицето на пилота, затова авторът пише за човешко лице на чудовищата. Камуфлажната окраска прилича отдалече на коса. Отпред има зъбци, а тъй като корпусите са направени от стомана, изглеждат като оковани в желязна броня. Двигателите звучат като тътен на колесници, а картечниците приличат на жила на скорпиони. Звучи правдоподобно, нали? Пророкът видял бъдещето, но не могъл да го разбере. Но ние, които живеем във време, когато пророчествата се сбъдват, разбираме описанията му великолепно. Подобна проста трактовка е обаче невъзможна, защото не обяснява множество важни детайли. Обърнете внимание какво всъщност е заповядано на скакалците да правят. Красноречивият откъс казва, че на скакалците не е разрешено да вредят на дърветата и тревата, а само на хората. Още по-важно е, че на скакалците е позволено да мъчат хората пет месеца, но не и да ги убиват (9: 4–5). Тези, които ужилят, ще жадуват за смъртта, но няма да умрат (9: 6). Скакалците не са някакво ново средство за унищожаване на противника, защото е казано ясно, че не могат да унищожат никого. Същият проблем възниква при всички опити текстът на видението да се тълкува като литературно описание на нашето близко бъдеще. Подобни тълкувания не могат да обяснят всички детайли на текста, което означава, че техните привърженици не приемат книгата сериозно. Много повече полза носят опитите текстът да се тълкува, като се анализира внимателно историческият контекст. По-разумно е книгата да се възприема не като литературно описание на бъдещето на Земята, а като метафоричен разказ за това, че Бог ще възтържествува в крайна сметка над света, изпълнен със зло.

(Следва)

БЕЗСМИСЛЕНИ ПРЕГОВОРИ, ПО-ТОЧНО - РАЗГОВОРИ...

ГЕНЕРАЛ СТЕФАН ТОШЕВ / ДЕЙСТВИЯТА НА III АРМИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 г. / I ПЕРИОД / ЗАДАЧАТА НА III АРМИЯ

Текстът на книгата е извлечен от фототипния оригинал и трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3.1 Pro, а след това редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВСТЪПЛЕНИЕ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЕНЕРАЛ СТЕФАН ТОШЕВ / ДЕЙСТВИЯТА НА III АРМИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 г.

I ПЕРИОД

От обявата на войната до преминаването на армията към отбрана на 20 септември

ЗАДАЧАТА НА III АРМИЯ

В очакването на военните действия, щаба на Макензен издаде следната директива № 6960: „За да направим положението за нас благоприятно и да пренесем военните действия вън от страната, ще трябва най-напред, чрез решителни удари, с разполагаемите за сега сили, да се заемат най-важните пунктове за преминаването на Дунава в румънска територия. За по-късно се възнамерява, чрез едновременно и ненадейно нападение, да се завладей с IV Преславска дивизия предмостната крепост Тутракан и с I Софийска дивизия — предмостната крепост Силистра“. — В тая директива се налагаше още и следното прегрупиране на армията:

I Софийска дивизия да се съсредоточи по границата в две групи: първата — в района с. Хърсово — с. Кеменлар и втората — в района на с. Калково — с. Шаври.

IV Преславска дивизия — в района с. Топчи — с. Камлъкьой (около Балбунар).

I Конна дивизия — в района с. Хамбарлък — с. Кара-наот (западно от железопътната линия Девня — Добрич).

VI Бдинска дивизия (бригада) около гр. Шумен.

Макар че тая директива съдържаше тенденция за отбрана по Добруджанската граница и за една офанзива по Дунавския фронт, обаче щаба на армията, знаейки, че нашата Главна квартира се бе противопоставила срещу тоя план и е добила съгласието за едно бързо настъпване в Добруджа, той остави тая част на директивата без внимание, но с извънредна сериозност се отнесе към втората й част — едновременното атакуване на Тутракан и Силистра, още повече, че заповяданото прегрупирване на армията се правеше с оглед за подобна атака . . . Като се базира върху последните сведения за неприятелските сили в тия две крепости и като обсъди във всяко отношение въпроса, щаба на армията дойде до следните заключения: а) че едновременната атака на Тутракан и Силистра ще повлече разделянето силите на слабата по численост III армия; б) че атаката на Тутракан само от IV Преславска дивизия, която брои 17 дружини (8-й Приморски полк и 1 дружина от 48-й полк се намираха във Варненския укрепен пункт), при факта, че в тая крепост противникът имаше гарнизон около 25 дружини и 20 батареи, не обещава сигурен успех; в) че противникът само за един ден може да получи подкрепление от Букурещ, нещо, което, по политически причини, бе повече от вероятно, а в това време зад атакующата Тутракан IV Преславска дивизия нямаше да има никакви поддръжки за париране на възможните случайности; г) че един маломалски неуспех при Тутракан или даже едно забавяне в действията, може да компрометира всички други частични успехи даже и завладяването на Силистра от I-а Софийска дивизия; д) че бързото завладяване на Тутракан би повлияло много силно върху морала у нашата и неприятелската армии и е) че поради очакваното пристигане на руските подкрепления, падането на Тутракан трябва да стане най-скоро, с един по-тежък, по-силен и кратък удар. Въз основа на тия съждения Командующи III армия реши: да се атакува Тутракан с IV Преславска дивизия, с I Софийска бригада и с германско-българската колона на майор Хамдрщайн (от Русе), а III Софийска бригада да остане в негово разпореждане, за да може да влияй, както на боя при Тутракан, тъй и срещу един опит на противника, да удари от Силистра в тил на войските ни, атакующи Тутракан.

Горното решение Командующи армията изложи лично на генерал Фелдмаршал Макензен, на 31 август в 3 ч. сл. пл., в буфета на гара Горна Оряховица, гдето с началник щаба си полковник Попов, той бе извикан от Фелдмаршала да докладва съображенията си по предстоящата операция. Тогавашния заместник на началник щаба на Макензен, полковник Хенч, се противопостави на изложенията, направени от полковник Попов, за силата и за фортификационното състояние на Тутраканската крепост, като казваше, че знае положително, какво в Тутракан няма повече от 10—12 дружини и че укрепяването не било модерно усъвършенствувано, поради което възможно е крепостта да се завладее само от IV Преславска дивизия. Възрази му се, че по най-положителни сведения, добити от българи, живущи в заграбена Добруджа и от бивши офицери и подофицери от българската армия, положително е установено, че там има 25 дружини и 20 пеши батареи (без тежката артилерия) и че укрепяването е усилено с широка и от модерна конструкция телена мрежа, с вълчи ями, засеки, казематерувани и фланкирующи постройки и пр. Командующи армията добави, че планът за едновременното атакуване на двете крепости не се одобрява и от щаба на действуващата армия, а след добитите напоследък сведения за противника, става вече немислимо привеждането му в изпълнение. Тутракан трябва да падне, продължи той възможно по-скоро и то до пристигането на руските подкрепления, за което абсолютно належаще се явява атакуването му с достатъчно силни части. Фелдмаршала изслуша внимателно доклада, съгласи се по принцип и заповяда да му се изложи той писмено, като добави, че за сега да се направят разпореждания според директивата № 6960 (т. е. за групирането на армията с оглед за едновременна атака на двете крепости). Писменият доклад бе представен още същия ден (№ 4267), в който, въз основа на даденото вече от фелдмаршала съгласие, пункт III-ий (от вежливост), бе мотивиран така: „В изпълнение на дадената ми от вас устна директива, на мнение съм да изпълня възложената ми задача по следния начин:

а) С IV Преславска дивизия (17 дружини, 12 полски, 4 гаубични и 2 тежки батареи), с две бригади от I Софийска дивизия (14 дружини, 11 полски, 4 гаубични и 2 тежки батареи) и с отряд на майор Хамерщайн да атакувам южния и западния фронтове на Тутракан и

б) II Софийска бригада (8 дружини и 3 батареи) възнамерявам да насоча като заслон срещу Силистра“.

Следователно, според решението на командующи армията, върху 25 неприятелски дружини в Тутракан трябваше да ударят 33 наши дружини и срещу 20 неприятелски батареи трябваше да действат 44 наши батареи. Фелдмаршал Макензен с телеграма № 5057, от 1 септември, одобри тоя план, с добавка, щото II бригада, която ще заслонява Силистра, да бъде пратена при Аккадънлар и минаването на границата да стане неочаквано. Също тъй Фелдмаршалът одобри искането на Командующи армията, щото, за всяка евентуалност към Добрич (пристигането на руски войски), VI Бдинска бригада, оставена в разпореждане на фелдмаршала около Шумен, да се премести по-близо до границата — в района Саджкьой — Хасарлък — Ясъ тепе и от там да бъде употребена според нуждата.

По тоя начин бе постигнато пълно съгласие по предстоящите действия и щаба на армията направи тутакси разпореждания за предстоящето настъпване в Ромъния . . . и още само няколко часа и всичко щеше да се размърда и събере в строй, за да нахлуе във вражеските предели за борба на живот и смърт и да внесе свобода и човешки права на поробените братя. При всичкото старание да се пази тишина, все пак, поради усилената привечер шетня по биваците и в едно протежение на 20 клм. в тила, шумът не може да се избегне напълно. Някъде дотоварваха последните кола или довозваха късно получените продукти и фураж, на места раздаваха хляб, сухар и патрони, или пък фелдфебелите произвеждаха проверка на хората и на тяхното бойно стъкмяване и пр. Въобще привършваха се последните приготовления, а там гдето бе вече всичко готово, войниците, насядали на големи колела, слушаха усърдно беседванията на подофицерите си: как да се държат в боя, как да настъпват, да се бият и пр. или разговаряха за миналото на Добруджа.

Всъщност, още на 1 септември към пладне, частите на армията бяха вече почти готови да действуват, понеже още на 31 август те бяха предупредени със следната телеграма от щаба на армията: „войната с Ромъния ще бъде обявена утре 1-и септември, за което да се приготви всичко за да се почнат военните действия по първа заповед“. Обаче при все това, до пладне на 1-и септември, съобщение за обявяването на войната още не бе получено, а пък австрийските монитори по Дунава преди два дена бомбардираха Гюргево и ромъните им отговориха с бомбардировката на Русе. Германския офицер за връзка майор Хениг постоянно правеше справка и не можеше да се начуди, защо се бави съобщението. Виждаше се, че германското командуване от Търново сериозно се бои от изиграване. Ний също се бояхме да не би да се разминe без война и с голямо нетърпение очаквахме известието. Най-после по пладне се получи телеграма от Военното Министерство, че, от 12 ч. и 1 м. през нощта срещу 1 септември, България се намира във война с Ромъния и тутакси бе издадена заповед за започването на военните действия (разпратена със специални куриери и в резюме претелеграфирана до дивизиите). На началника на Варненския укрепен пункт резюмето бе допълнено със следното: „Подвижният резерв на Варненския укрепен пункт да се подаде напред и да варди посоките от Добрич и Балчик, като не изпуща из пред вид и назначението си — да отбива десантите". Допълнително по телефона бе съобщено на началника на щаба на тоя пункт, че, при по-нататъшното си напредване, подвижният резерв да се съобразява с напредването на дясното крило на армията.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БОЛНИ“

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / „МЕДИК“ / „ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / „КИНОДРАМА“ / „РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / „БЪЧВА“ / „ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / „СИЛНО СРЕДСТВО“ / „БЯС“ / „ДАМСКА МЪКА“ / „ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / „ГАЛОШ“

1927 г. – „МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „ОПЕРАЦИЯ“ / „ЦАРСКИ БОТУШИ“ / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“ / „СБИВАНЕ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

1928 г. – „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“ / „ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА“ / „НАУЧНО ЯВЛЕНИЕ“ / „КОТКАТА И ХОРАТА“ / „ЧУЖДЕНЦИ“ / „ДРЕБЕН СЛУЧАЙ“

1929 г. – / „СЕРЕНАДА“ / „МАЙЧИНСТВО И БЕБЕТА“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

БОЛНИ

Човекът е доста странно животно. Не, едва ли произлиза от маймуната. Старият Дарвин май е послъгал лекичко по този въпрос.

Някак твърде много човешки постъпки са съвсем, как да кажа, чисто човешки. Никаква, знаете ли, прилика с животинския свят. Ето, ако животните разговарха на някакво си тяхно наречие, едва ли биха могли да водят такъв разговор, какъвто чух наскоро.

А беше в лечебницата. На амбулаторен преглед. Аз веднъж седмично се лекувам от вътрешни болести. При доктор Опушкин. Един такъв добър, разбран медик. Пета година се лекувам при него. И нищо, болестта не става по-зле.

Та така, отивам в лечебницата. Записват ме под номер седем. Няма какво да се прави — трябва да се чака.

Сядам в коридора на дивана и чакам.

И чувам — чакащите болни приказват помежду си. Разговорът е доста тих, на половин глас, без бой.

Един такъв чичо, бая бузест, с късо полупалто, вика на съседа си:

— Това, вика, миличък, болест ли е твоето — херния. Да плюнеш и да го размажеш — ей това ти е цялата болест. Не ме гледай, че муцуната ми е изпъкнала. Аз въпреки това съм много болен. От бъбреци страдам.

Съседът му казва с леко обиден тон:

— Аз нямам само херния. Дробовете са ми отслабнали. А ето тук покрай ухото имам и мастно топче.

Бузестият вика:

— Това е безразлично. Тия болести могат ли изобщо да се мерят с бъбреците!

Изведнъж една чакаща дама с бархетна забрадка се обажда язвително:

— Е, голяма работа, пък били и бъбреци. Моята родна племенница боледуваше от бъбреци — и нищо. Даже да шие и да глади можеше. А пък с вашата муцуна болестта не е много опасна. Не можете да умрете от тази ваша болест.

Бузестият вика:

— Аз ли не мога да умра! Чухте ли? Вика, че не мога да умра от тази болест. Нищо не разбирате, гражданко! А сте тръгнали да се врете в медицински разговори.

Гражданката казва:

— Аз вашата болест не я унижавам, другарю! Тя е също самостоятелна болест. Това го признавам. Ама думата ми беше, че при мене болестта може да е по-сериозна от тези ваши разни бъбреци. Аз имам рак.

Бузестият вика:

— Е, какво пък толкова — рак, та рак. Зависи какъв рак. Има рак, дето е съвсем безвреден рак. Може за половин година да ти мине.

От такова незаслужено оскърбление гражданката съвсем побледня и се затресе. После плесна с ръце и каза:

— Рак за половин година. Чухте ли го! Не зная какъв рак си виждал. Я каква муцуна си отпрал покрай твоята болест.

Бузестият гражданин поиска да отвърне по достоен начин на оскърблението, но само махна с ръка и се извърна.

В това време един чакащ гражданин се усмихна и казва:

— А всъщност, граждани, с какво толкова се хвалите тук?

Болните изгледаха говорещия и зачакаха мълчаливо прегледа.

1930 г.
 

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ВЛАДИМИР НАБОКОВ, „ПОКАНА ЗА ЕКЗЕКУЦИЯ“ (1934 г.)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 4 Argon

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА

1900 г. – 1910 г. - ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“ / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“

1910 г. – 1920 г. - НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“

1920 г. – 1930 г. - ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“ / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

1930 г. – 1940 г. - МАРИЕТА ШАГИНЯН, „ХИДРОЦЕНТРАЛА“ / ИЛЯ ИЛФ И ЕВГЕНИЙ ПЕТРОВ, „ЗЛАТНИЯТ ТЕЛЕЦ“ / АНДРЕЙ ПЛАТОНОВ, „ОТ ПОЛЗА“ / ИВАН КАТАЕВ, „ЛЕНИНГРАДСКОТО ШОСЕ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1930‑те

ВЛАДИМИР НАБОКОВ

„ПОКАНА ЗА ЕКЗЕКУЦИЯ“, 1934 г.

На нашия календар е 1934 година и ще поговорим за романа на Владимир Набоков „Покана за екзекуция“.

Тук има веднага два момента, които правят нашият разговор недостатъчно легитимен. Първо, уговорихме се, че все пак основната ни тема ще бъдат книгите, написани в Русия. Но тъй като литературата на руската диаспора така или иначе отдавна вече е част от — няма да се побоя да го кажа — златния фонд на рускоезичните текстове, би било неправилно вероятно да пренебрегнем романа на Алданов „Самоубийство“, романите на Набоков, романите на Газданов; би било неправилно вероятно да пренебрегнем и „Тъмнтеи алеи“ на Бунин, защото през този период така или иначе не се появявало нищо по-значимо на руски език. Затова постепенно започваме да включваме в основния кръг от разглеждани произведения и руската литература, написана в чужбина. И, естествено, вторият въпрос е свързан с това, че е трудно да установим точната датировка на написването на „Покана за екзекуция“. Романът бил завършен в чернова през 1934 година, окончателно доработен през 1935-а, а отпечатан чак през 1938-а, така че публикуването на „Покана за екзекуция“ е отделна, доста сложна история. Но въпреки това ми се струва много важно, че Набоков написал основната част от текста на този роман за три дни. Обстоятелствата, предшествали неговото раждане, са доста загадъчни.

Набоков бил в общи линии единственият руски писател, който реагирал на предизвикателствата стремително, и реагирал с творчески подеми. През 1934 година две обстоятелства едва не го довели до лудост: първо, Вера ражда през май, и раждането е доста тежко, защото детето е късно, по това време тя е наистина на 33 години, двамата с Владимир отлагали дълго появата му, защото нямали пари. В един момент им казали, че повече не могат да рискуват, защото тя може просто да умре при раждането, и те решили да имат дете. А второто обстоятелство, както помните, 1934 година, в Германия вече имало фашизъм, при това дошъл на власт по напълно демократичен път, над цяла Европа се спуска вече страшна сянка. И тъкмо когато през 1934 година Набоков се прибира по една майска улица, след като е оставил Вера в родилния дом, у него се заражда идеята за романа „Покана за екзекуция“. Тук пътят от замисъла до осъществяването е стремителен. Първият вариант на романа, сто страници, написани с молив, бил създаден буквално на един дъх през следващите три дена. Може да се каже, че така Набоков се отвличал от мъчителната тревога за жена си и детето. А може да се каже, че това бил неговият начин да се противопостави на обстоятелствата. Защото Набоков, потомствен дворянин, който много цени дворянския си произход, също толкова високо цени и рицарския кодекс на поведение — не трябва да да се отвръща с размишления, със страх, с треперене, а с действие. Романът му „Покана за екзекуция“ е страшен, жесток, разобличителен отговор на всичко, което се случва по това време в Германия. Това е една от най-страшните и същевременно една от най-смешните книги на Набоков, защото само четири години по-късно в „Изтребление на тираните“, един много важен за него разказ, той казва, че единственият начин за борба със страха си остава смехът. Но все пак не става дума само за смеха — за първи път у Набоков този смях придобива толкова мрачен, сардоничен и циничен характер. Когато Набоков чете в руските литературни салони първите глави на „Покана за екзекуция“, се сблъсква за първи път в живота си с масово неодобрение. Той, разглезеният от възторзите на публиката, той, провъзгласеният след „Защитата на Лужин“ за наследник на Бунин, за оправдание на новото поколение руски писатели, чува отзиви от рода на „това е шизофрения“ и „това е садизъм“. И наистина, в „Покана за екзекуция“, както по-късно и в романа „Bend Sinister“ присъстват, разбира се, известни елементи на садизъм по отношение на читателя. Набоков трябва да изчерпи, да изстърже до дъно своята омраза, отвращение и страх, а от всичко това тук има предостатъчно, това е жесток роман.

Владимир Набоков

И изобщо няма какво да говорим за това, че този роман отдавна е разнищен изцяло от безброй слависти и общо взето от всички книги на Набоков, ако не броим „Дар“, това е най-анализираното, най-интерпретираното му произведение. Това е роман приказка, което е важно. През ХХ век имало няколко такива прелестни, жестоки приказки. Редом до него може да се постави например романът антиутопия на Вера Панова „Колко е часът“. Разбира се, тази книга няма нищо общо нито с Кафка, когото често сочат като учител на Набоков, към онзи момент той още не е чел „Замъкът“, а и още повече нека не забравяме, че Набоков не чете на немски, а преводите на „Замъкът“ на английски се появяват по-късно. „Замъкът“ има, разбира се, някои сходства, преди всичко по своята съновидческа, кошмарна конструкция, такъв един nightmare, както Честъртън определил някога жанра на „Човекът, който беше четвъртък“. Но това не е просто кошмар, кошмарът във всеки случай не е кафкиански, това е кошмар, далече по-малко сериозен, в някакъв смисъл далече по-присмехулен и като цяло далече по-жизнерадостен, колкото и ужасно да звучи това. Паралелите с романа на Оруел „1984“ са изобщо смешни, защото, както знаете, той е написан 12 години по-късно. Съответно единственият горе-долу близък източник, който бихме могли да посочим със сигурност, е романът на Замятин „Ние“, за който вече говорихме. Идеята на романа „Ние“ е намерила отзвук в образа на прозрачния свят, на всеобщата прозрачност, Цинцинат е обвинен в „гносеологическа непрозрачност“, той не е прозрачен за околните. Спомнете си, че в света на Замятин всички живеят с прозрачни стени и завесите могат да се спускат само за сексуалния час. Ето това е единственото, с което се изчерпва приликата.

В действителност обаче Набоков успял да предскаже по някакъв начин света на постмодернизма и в крайна сметка главното му откритие се състои в това, че той разглежда фашизма като висш стадий на постмодернизма. Постмодернизмът е свят, в който всичко е равно, където са изгубени всички опозиции и всички смисли, където у хората не са останали базови понятия. Такива очевидни норми като състрадание, емпатия, любов, възхищение, такива необходими неща като култура, като милосърдие, като закон – всичко е отменено. И неслучайно в романа се появяват едни памучни кукли – Пушкин, Лермонтов, това е всичко, което е останало от класиците. С тези кукли си играят децата в училищата. Това е един изпразнен от съдържание свят, ето кое е съвсем страшното. Според Набоков най-страшното не е тоталитаризмът, с тоталитаризма можеш да се бориш. Най-страшното е пресъхването на смисъла, това е свят, в който нищо не значи нищо и всичко е равно на всичко. Това е светът на тържествуващата тъпота и светът на тържествуващия еснаф, онова, което съвсем скоро, в романа „Bend Sinister“ от 1947 година, ще бъде наречено скотомизация, там има един мислител Скотома, който превъзнася ценностите на обикновения човек, на героя с фамилия Заурядов (от рус. заурядный ’посредствен’ – бел. ред.), на господин и госпожа Заурядови. Ето тази идея за „тържествуващата посредственост“, тук цитирам, както разбирате, превода на Сергей Илин, който е доста точен, идеята за тържествуващата скотомизация, за превръщането в добитък, в страна на еснафи, в свят, където няма различия – това е най-страшното за Набоков.

Знаете, че една от главните полемики на ХХ век е полемиката около тезата на Честъртън: еснафът е най-добрата сила в обществото, той стои надеждно на пътя на всякакви революции и на всеки тоталитаризъм. Но тук изведнъж се оказва, че еснафът всъщност е самият тоталитаризъм, че еснафът е оптималната среда и основната суровина за всеки фашистки преврат. Защо? Ами защото му е присъщ култът към нормата, култът към посредствеността. И тъкмо този култ лежи в основата на фашизма. Не бива да си мислим, казва Набоков, че в основата на фашизма лежат героични митове, нали фашизмът се кипри винаги и старателно в одеждите на Зигфрид, на нибелунгите, на Вагнер, на Ницше. Нищо подобно! Какъв ти Зигфрид? Това е еснафът, с коремче, с оплешивяващо теме, по халат, самодоволен. Понякога се предрешва и като пролетарий, но няма значение. Важното е, че е човек, чиито представи са посредствени. Това е човек, комуто са чужди съчувствието и любовта, само и само да не го закачат. Ето това са еснафите, същите онези хора, които населяват бъдещия разказ на Набоков „Облак, езеро, кула“. Те винаги стъпкват някого, защото им създава необходимото усещане за родство и единение. Преследването е нищо без топлото чувство за единение и затова градът трябва да убие Цинцинат. Цинцинат не е виновен за нищо, но унищожавайки го, останалите граждани се чувстват правилни. В този свят до такава степен липсва каквото и да било състрадание, че смъртта е заобиколена от куп комични и унизителни моменти. Преди да екзекутират Цинцинат, на сцената изскача глашатай и съобщава радостно, че е получена голяма партида мебели и предложението може да не се повтори. А в театъра с блестящ злободневен успех върви премиерата на операта фарс „Съкрати се, Съкрат“. И редом, по същото време, Марфинка си урежда личния живот. Марфинка е жената на Цинцинат, чувстваща се вече вдовица. Марфинка е също много интересно същество, защото Цинцинат се стреми страстно към нея, той я обича, романтизира я, спомня си гръдта ѝ със зърно като ягода, хладните ѝ целувки с вкус на горски ягоди. Тя значи много за него, но Марфинка е кукла, фетиш, бутафория. И това, че към една кукла може да се изпитва сексуално влечение, го знаем още от „Пясъчния човек“ на Хофман, но знаем и че тази кукла е лишена от милосърдие, от състрадание, лишена е от ужаса пред жестокостта. Спомнете си как тя казва на своето синче, сакато, злобно изродче: „Веднага остави котката на мира, завчера вече удуши една, не може всеки ден“. Но всичко това е смешно, разбира се. Смешен е и тъстът на Цинцинат, който го проклина дълго и сладострастно, произнасяйки като по ноти традиционен монолог, започващ с думите: „Понякога ми се струва, че съм просто един стар дръвник и не разбирам нищо“. Всички са кукли, всички са механични герои с ключе, навиващи се герои от куклен театър. Цинцинат е единственото живо същество, защото в този свят на изроди, в света на полухората, в света на тържествуващите подчовеци, които са се провъзгласили за свръхчовеци, той е единственият, който не е изгубил любовта, милосърдието, опитите за творчество, защото все му се струва, че трябва да допише още нещичко, макар че всичко е вече дописано.

Естествено, ключовият въпрос на романа (във всеки случай въпросът за неговите интерпретатори) е дали героят е жив, или мъртъв. Свикнали сме, иска ни се в края на романа да ни обяснят поне това. В цялата книга се сблъскваме със сложна система от уловки. Съседът по килия се оказва бъдещ палач, тъмничарят се оказва директор на затвора, денят на екзекуцията постоянно се отлага. Общо взето, екзекуцията се превръща в площаден фарс, когато директорът на затвора, посрещайки Цинцинат, казва: „Превъзходен сабайон“, гощавайки го с вечеря от личната си кухня, но съвсем не казва нищо за датата на смъртта. Изобщо, това е система от уловки, система от фалшиви ходове. Най-обидният от тях се оказва, разбира се, ходът с Емочка, дъщерята на началника на затвора, която урежда бягство на Цинцинат само за да го доведе в светая светих на затвора, в дома на неговия началник. Но в тази система от уловки все пак ни се иска да знаем главното, ще бъде ли екзекутиран Цинцинат. Защото, макар и затворът да е фалшив, и правилата в него да са фалшиви, спомнете си, че там в правилника пише, че дирекцията не отговаря за изчезването на каквито и да било вещи, включително и на самия затворник. Тоест всичко е насмешливо, всичко е пародийно, но пък смъртта е истинска и страхът от смъртта е истински. И от този страх Цинцинат полудява през цялото време и през цялото време се бори с него. Отсичането на главата му се струва нещо като изкъртването на огромен зъб, който зъболекарят вади. През цялото време му се струва, че ездачът, както пише той, не отговаря за треперенето на коня. И наистина, душата не отговаря за треперенето и страха на тялото.

И така, как завършва романът? Какво се случва всъщност в него? Точно за това спорят абсолютно всички читатели. Написано е, че в един момент, когато палачът вече се е засилил със замах, за да нанесе удара, Цинцинат изведнъж вдига глава, оглежда се, вижда, че всичко вече не става за нищо, че дърветата с фалшивата сянка за илюзия на обемност вече падат, че сценичният заден декор се разкъсва, „летеше суха мъгла; и Цинцинат тръгна сред прахта, падналите вещи и треперещите платна, насочвайки се натам, където, съдейки по гласовете, имаше същества, подобни на него“. Ето този могъщ, оркестров финал, тези тръбни гласове ни оставят въпреки всичко в пълно недоумение. Не разбираме какво се е случило с Цинцинат. Първо, „бледият библиотекар повръщаше“ е забележителна фраза. Защо му е да повръща, седнал на стъпалата на ешафода? Родриг Иванович притичва към Цинцинат с вик: „Нали лежахте, всичко беше готово, всичко беше свършено!“ - и това е аргумент за противниковата страна: щом Цинцинат е станал и е тръгнал, значи е жив. А щом летяла суха мъгла, това може да означава, от една страна, че се е срутил светът, но от друга страна, че се е срутил животът на героя. Тук, общо взето, са възможни отново полярни тълкувания. Във финала на романа, най-измамния у Набоков, оставаме в пълно неведение какво се е случило. Но Набоков е казвал винаги, че за стойностния писател това не е важно, за него са важни похватите, важна е мисълта, важно е, че той е абсолютно божество в книгата, и Цинцинат в крайна сметка е същата кукла като всички останали герои. Но както разбираме, това обяснение влиза в противоречие с идеята на автора: Цинцинат е единственият жив сред всичките персонажи. Помним добре светлите му пухкави мустаци, помним как гледа палците си и казва: „вие поне, милички, вие поне за нищо не сте виновни“. Помним как пише, как дружи с паяка, как припада, и не желаем да признаем Цинцинат за кукла на писателското въображение. За нас той е жив, точно както е единственият жив в книгата. Затова ни се налага да направим, заедно с Набоков, единствено възможния и, за съжаление, неутешителен извод – Цинцинат безусловно загива и именно неговата смърт се превръща в условие за неговото освобождение. Защото в света, който е нарисувал Набоков, създания, подобни на него, могат да съществуват само в друг план на реалността, само извън живота. Когато човек напуска света, помним добре това от „Дар“, сякаш му се отваря не едно око, а всички очи, сякаш започва да гледа във всички посоки, изтръгнал се от клетката на тялото. И ето я безусловно тази съкровена мисъл на Набоков за това, че след смъртта настъпва друга реалност, която той понякога провижда, отвъдното, за което е написано последното му стихотворение, ето това е като че ли най-важната мисъл. Неслучайно героите на романа „Ада“ живеят на някаква планета Антитера, където всичко е иначе, където има друга география, друга физика, и те през цялото време обмислят въпроса съществува ли Тера, съществува ли Земята. За героите на Набоков е много важно, че съществува втори свят, „о, закълни се, че до края на пътя ще бъдеш вярна само на измислицата“. Този друг свят съществува, но за да попадне в него, Цинцинат е длъжен да напусне своя затвор, а затворът, разбира се, е по-широк образ на земното съществуване.

Накрая трябва да се кажат няколко думи за Емочка. Емочка е първообраз на Мариета от „Bend Sinister“, първообраз на Лолита, разбира се, и тук за първи път у Набоков е очертана една от съкровените му, много важни теми, темата за връзката между педофилията и затвора. Колкото и да се говори, че „Лолита“ е педофилски роман, това, разбира се, е антипедофилски роман и общо взето педофилията е там не повече от метафора. Това е метафора на манията, която можеш да победиш, метафора на изкушението, на което трябва да се предадеш, за да настъпи освобождение. Но освобождението не настъпва, настъпва още по-дълбок затвор. Според Набоков това е метафора на всички революции: поддавайки се на изкушението, ние се набутваме още по-дълбоко в мазето. В затвора е написана „Лолита“, там се озовава Хъмбърт; в още по-дълбок затвор попада Цинцинат, когато отива при директора. А всъщност и в „Bend Sinister“ опитът на Мариета да съблазни Круг завършва с това, че и синът на Круг, и самият той попадат в лапите на така наречените „гимназиални бригади“, съкратено ГБ. Иначе казано, за Набоков темата за изкушението и темата за затвора са много тясно свързани. Онези, които се надяват да преодолеят изкушението, като му се поддадат, се вкарват всъщност още по-дълбоко в клетката.

Забележителната мисъл на Набоков, че с времето Уайлд ще се възприема не като естет, а като сантиментален разказвач на приказки, е приложима и към самия него. Разбира се, „Покана за екзекуция“ е безкрайно естетско произведение. Но при все това у Набоков няма по-страстен, по-самотен, по-умоляващ текст. Мисля, че един от стимулите за появата му е било желанието да омилостиви някак си съдбата, като покаже на Бога максимума на своите способности. Нещо от рода на: „виж какво умея и може би сега ще ни пощадиш“. И наистина, след тази жертва, която той принесъл за три майски дни и нощи, Вера родила благополучно. Синът им се родил прекрасен и те се спасили и успели да заминат после от Германия за Франция, а от Франция – за Америка. Набоков успял да отклони бедата, като написал най-страшния и най-откровения роман за нея.

Може да се каже, че тази книга е мрачна. Но нека ни утеши епиграфът към нея, епиграф от Пиер Делаланд, когото Набоков трябвало да измисли: „Както глупакът се мисли за Бог, така ние смятаме, че сме смъртни.“ Това е прекрасна мисъл и е жалко, че Набоков измислил този мислител. Но същността на „Покана за екзекуция“ е безусловно вярна: поканите за екзекуция, с които така щедро е обграден нашият живот, са покани за безсмъртие. И точно в това се състои забележителният оптимистичен извод на Набоков.

Тук постъпи въпрос до каква степен е адекватен преводът на „Покана за екзекуция“, направен от Дмитрий Набоков.

Ами, първо, той не е направен съвсем от него. Направен е от двамата. И именно на Набоков принадлежи преводът на заглавието, не Invitation to an Execution, а Invitation to a Beheading, „Покана за обезглавяване“, което за него е много принципно, много важно. Що се отнася до качествата и достойнствата на този превод, разбирате ли, някои неща там са непреводими. Например: „часовникът удари – четири или пет пъти, и тъмничният му отклик, преклик и заклик се държеше по подобаващ начин“. Бях много разочарован, когато научих, че много от блестящите набоковски каламбури в този роман са напълно изгубени. Но това, разбирате ли, е принципна набоковска нагласа. Той смятал, че трябва да се превежда точно, и затова много съзвучия, каламбурите, неговото любимо забавление, се губят, няма как. Точно така в „Лолита“, която е много добре написана на английски, при превода на руски са изгубени множество прекрасни каламбури, стихчета, вътрешни рими, а са добавени съвсем малобройни и с доста лош вкус. Така например, когато лежи до заспалата Лолита, Хъмбърт казва: „Нямаше къде да склоня глава (без малко да напиша: главичка)“. Това е каламбур, нека си го кажем направо, гимназиален, но прави впечатление. В оригинала го няма, защото в оригинала няма повод за такъв каламбур.

Цялостно обаче този превод трябва да се оцени като един от последните творчески подвизи на Набоков, защото Дмитрий Владимирович не би успял, разбира се, да предаде сам толкова точно подигравателно мрачната макабрична атмосфера на „Покана за екзекуция“,. По време на единствената ми среща с Дмитрий Владимирович той отбеляза недвусмислено, че дължи всичките си литературни таланти на своя баща.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ПОСЛЕДНАТА МОХИКАНКА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: GPT-6 Astra

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА / БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ / БОРИС ПЪРВИ, КРАЛЯТ НА АНДОРА / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 1. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ СТРАСТ / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 2. ЕТНОГРАФСКО КРИМИНАЛЕ / БЪРЗАЙКИ ДА ПРАВИМ ДОБРО / КАК ТРЯБВА ДА СЕ ЖИВЕЕ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ПОСЛЕДНАТА МОХИКАНКА

По-точно последната от Митфордови. Същите онези сестри Митфорд, чиито имена срещах постоянно, докато събирах материали за „Шпионски роман“, чиято интрига е изградена около полета на Хес до Англия.

Мислех си, че вихърът е отнесъл отдавна сестрите Митфорд от този свят в историята. А се оказа, че последната от тях, овдовялата херцогиня на Девъншир, починала току-що. На деветдесет и четири години.

Нека разкажа на онези, които не знаят, какви били тези сестри.

Съвсем нормални (а следователно — ненормални) английски аристократки, сякаш излезли от сериала „Имението Даунтън“. Дъщери на ексцентричен (че какъв друг?) лорд, който се хвалел, че през целия си живот е прочел само един роман — „Белият зъб“, и решил да спре дотук, защото така или иначе нищо по-хубаво не можело да бъде написано.

Сестрите били шест. През тридесетте и четиридесетте години имената им се мяркали постоянно във вестниците, при това на различни страници: една се появявала в светската хроника, друга — в литературната, трета — в политическата.

Всички госпожици израснали като ярки индивидуалности. Най-голямата, Нанси (горе), станала прочута писателка от кръга на Ивлин Уо.

Даяна се омъжила за лидера на британските фашисти Осуалд Мозли. Брачната церемония се състояла в дома на Гьобелс; почетен гост бил Адолф Хитлер. По време на войната Даяна била интернирана заедно със съпруга си заради нацистките си възгледи, от които не се отказала до края на дългия си живот (починала на 93 години). Лейди Мозли повтаряла упорито, че Хитлер бил много мил човек, който желаел на света само добро, а освен това имал прекрасни сини очи.

Даяна и сестра ѝ Юнити на нацистки конгрес в Нюрнберг. Наистина: всички са ужасно мили

Третата сестра, Юнити, обичала вожда на германската нация още по-пламенно — изглежда, не само в платоничен смисъл. А той я наричал най-чист образец на арийската жена.

Когато започнала войната, Юнити се намирала в Германия. Не понесла конфликта между любовта към родината и любовта към фюрера: стреляла два пъти в главата си с пистолета, подарен ѝ от Адолф. Оцеляла. С личното разрешение на Хитлер била изпратена у дома, където прекарала последните няколко години от живота си като инвалид и починала в резултат от раняването.

Карикатура с Джесика

И незабележимата Памела била удостоена с биография

Следва Джесика — пълна противоположност на Даяна и Юнити. На младини избягала в Испания, за да воюва срещу франкистите, а после станала комунистка и яростна изобличителка на американския империализъм.

При всички различия във възгледите и начина им на живот сестрите Митфорд били обединени от едно качество: ината. Чел съм, че увлечението на Джесика по левите идеи започнало на четиринадесет години, когато Юнити, с която деляла една стая, се заинтересувала от нацизма. „Е, щом ти ще ставаш фашистка, аз ще стана комунистка!“ — заявило момичето. Разделили спалнята на две зони: едната половина била окичена със свастики и нацистки плакати, другата — със сърпове и чукове. И наистина, нито една от двете не се отклонила впоследствие от своя път. Впечатляващо е, както и да се отнасяме към това.

Съвсем друг път избрала Памела. Прекарала дългия си живот далеч от големия свят, на село. И, изглежда, била щастлива. Във вестникарския некролог се казва: „Живееше тихо на село, заобиколена от обични приятели и любими животни. Всички те ѝ отвръщаха със същото“.

А сега — за нашата Дебора, най-малката.

Мемоарите, които Дебора написала на деветдесетгодишна възраст, се казват „Почакайте ме!“. Уж в смисъл, че като дете ѝ било трудно да догонва пъргавите си дългокраки по-големи сестри, но се долавя, разбира се, и вторият смисъл: почакайте, скоро ще се присъединя към вас.

Дебора не се интересувала от политика. През 1937 година също гостувала на Хитлер, но той не направил особено впечатление на младата лейди.

Младоженците през 1941 година

Животът на тази дама се състоял от две части. Първата — светска, както изисквал бракът ѝ с наследника на херцогска титла.

Бракът се оказал не без облаци. Единадесетият херцог на Девъншър бил, изглежда, пияница и женкар, но Дебора понасяла стоически всички семейни несгоди. За покойния си съпруг казвала: „Понякога не беше лесно, но с него не ми беше никога скучно“. Very ladylike.

На херцогинята се налагало да управлява огромно стопанство и гигантско имение, в сравнение с което имението Даунтън било просто кокошарник. Пък и стопанката била по-достолепна от старата графиня във филма, сравнете:

Чатсуърт Хаус. Обслужващият персонал там наброявал няколкостотин души

В един от некролозите прочетох следната история (не зная дали е истинска, или шеговита): навремето уж херцогинята на Девъншър издала готварска книга за домакини, в която, наред с другото, се обяснявало какво да правят, ако в дома им нахлуят осемдесет гладни джентълмени, завърнали се неочаквано от конен лов. Оказва се, че е много просто: да наредят на главния готвач да приготви нещо набързо.

Дебора посрещала в дома си Чърчил, била приятелка с президента Кенеди и, разбира се, цял живот общувала с кралицата.

Всичко това обаче спадало към нейните задължения. За свое удоволствие дамата слушала песните на Елвис Пресли, била негова истинска почитателка.

Думата „кокошарник“ по-горе не беше употребена случайно. Повече от всичко на света херцогинята обичала кокошките и се занимавала със селекция на някакви редки породи.

След като се оттеглила от делата си, заживяла уединено. За старицата се грижел неизменният иконом, служил при нея половин век. А тя хранела всеки ден своите кокошки.

В последното си интервю Дебора казала: „Когато остарееш много, започваш да приемаш преминалия живот такъв, какъвто е бил. Случва се да си поплачеш за нещо, но рядко. Всичко е станало толкова далечно. Сякаш се приближаваш към себе си и е приятно да мислиш, че църковното гробище е съвсем наблизо“.

Няма да крия, че възрастните дами от този тип са ми слабост. Когато от време на време срещам такива в реалния живот, съм готов да ги слушам с часове.

И ето че отишла „съвсем наблизо“, настигнала сестрите си. Кокошките осиротели

В детството си не бях заобиколен от овдовели херцогини, а от приятелките на моята баба, стари болшевички — също, по известни причини, до една вдовици. Бяха замесени общо взето от същото тесто като новопреставилата се Дебора: инатливи, малко извънземни и (което ме поразяваше) доволни от преминалия живот, макар че съвсем не го бяха прекарали в Чатсуърт Хаус.

Царство им небесно на всички. Е, на херцогинята вероятно кралство ѝ небесно. А на старите болшевички — техният комунистически рай.

(Край)