неделя, август 16, 2026

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ПОЛИВАНОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Meta AI

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ


ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА


В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ПОЛИВАНОВ

Живял някога на света един странен човек. Странен в смисъл, че към него трудно можело да се приложат обичайните мерки, по които оценяваме хората. За него си спомнят мнозина в своите мемоари — правел ярко впечатление. На едни прекрасно, на други ужасно, но винаги силно. Във всеки случай бил като че ли непоносим — като повечето от онези, които имат високо мнение за себе си. Някога, само преди стотина години, дори и по-малко, в нашата страна имало много такива хора. Само те, както е известно, правят живота интересен.

Евгений Дмитриевич Поливанов бил човек нито добър, нито лош, иначе казано - и добър, и лош. Може би изобщо не придавал значение на нравствеността — с такова впечатление оставаме, когато четем за неговите чудатости. Или пък си имал своя етика.

Изглежда, че вземал с лекота чуждото. И със същата лекота давал своето, понякога последното. Обичал като че ли много жена си, но в същото време имал май още една жена, която също обичал много.

Виктор Шкловский, който колекционирал ярки личности, нарича Поливанов „обикновен гений“. В известния роман на Вениамин Каверин „Скандалистът“ Поливанов е изведен под името на преводача Драгоманов. „Неговите лингвистични трудове са почти непонятни за човешкия ум с тънкостта на своите прозрения — казват за Драгоманов колегите му. — Онзи ден се яви на лекция, извинете за израза, по долни гащи. Подозират го — и не без основание — в тайна търговия с опиум. Пазете се от него!“ За Драгоманов-Поливанов авторът пише: „Страхуваха се от него. Всички знаеха, че е наркоман, че има тъмно минало на неудачник, пътешественик и комарджия“.

Истинският Поливанов бил освен това еднорък. Сложил китката си на една релса и останал без нея. Или искал да докаже нещо на себе си, или бил под въздействието на някакви препарати. Може да се е лишил от ръката си и по друг начин, дявол го знае. Във всеки случай успявал да живее след това така, че никой не забелязвал, че е с една ръка.

Наркоман? Да, при това силно зависим. Отначало кокаинист, след това се закачил здраво за хероина. В медицинското заключение от Бутирския затвор е записано: „Затворникът Поливанов, страдащ от наркомания, се нуждае ежедневно от двукратна хероинова инжекция“.

Но изглежда, че пристрастеността не притъпявала по никакъв начин необичайно острия му и мощен интелект. Вероятно, като при Шерлок Холмс, само го изостряла.

Поливанов се интересувал цял живот от сложното и необичайното. Знаел множество редки езици — колко точно, не е известно. Едни пишат осемнадесет, други — двадесет и осем.

С Поливанов съм сродник по линия на японския език. Той е един от тримата бащи основатели, от тримата легендарни богатири на руската японистика. Когато започнах да се интересувам сериозно от Япония, на шестнадесет години, се натъквах постоянно на тези трима чудо самураи: Поливанов-Невский-Конрад, при това Поливанов беше сред тях нещо като Иля Муромец, най-могъщият. И тримата били почти връстници, завършили източния факултет на Петербургския университет малко преди Първата световна война.

Евгений Поливанов бил гениален лингвист, специалист по диалектите. На пръв поглед мирна научна професия, но цялата му биография е едно непрекъснато цунами. Ту живеел в страшната японска провинция с рибарите, изучавал говора им и дърпал заедно с тях мрежите (с едната си ръка), ту работел уж за царското разузнаване, после се оказал изведнъж нелегален болшевик, заместник на първия народен комисар на външните работи другаря Троцкий, напуснал някак много равнодушно партията („отпаднал механично като пасивен“), а в последните години на краткия си живот бил в град Фрунзе професор в Института по киргизки език. Живеел (в съветско време!) със слуга китаец. А за хероина вече разказах. Може би заради него се преселил в Средна Азия.

В годините на Големия терор всички богатири на родната японистика били, разбира се, арестувани, един след друг.

Първо — ексцентричния Евгений Поливанов с естонската му жена. После Николай Невский с японската му жена. Тяхната дъщеря полуяпонка била взета за отглеждане от тихия Николай Конрад, но скоро стигнали и до Конрад.

Обявили ги, разбира се, за шпиони. Измъчвали ги, разбира се. Поливанов и Невский били разстреляни (и жените им не пуснали живи). Николай Йосифович Конрад, след като излежал присъдата си, повлякъл нататък на прекършените си плещи родната японистика почти сам. Него не го заварих съвсем за малко. Учих при неговите ученици, млади японисти.


Господи, у нас няма нито един отрасъл на науката, нито едно направление на културата, дори нито един вид спорт, където чугунената, бездарна, тъпа, безсмислено жестока сила да не е стъпкала с кованите си ботуши всичко най-ярко и живо. Именно за това я мразя толкова, тази проклета „арестокрация“, както и да се наричала с абревиатура във всеки конкретен исторически момент. За това, че винаги унищожавала хората, които имат високо мнение за себе си, и се разбирала само с онези, които имат ниско мнение за себе си. Именно такава държава, с принизено, смачкано, мълчащо население, градяла винаги.

На горната снимка е геният, наркоманът, чудакът и почти свръхчовекът Евгений Дмитриевич Поливанов в годините, когато имал високо мнение за себе си.

Отдолу — същият, когато му обяснили, че не бива да има високо мнение за себе си.

Понякога си мисля: колко хубаво би било, ако представите ми за Онзи свят се окажат погрешни. Нека да има и Съд, и Рай — и задължително Ад. Задължително.

Из заявлението на затворника Поливанов от 1 октомври 1937 г.: „Моля да бъдат прекратени тежките методи на разпит (чрез физическо насилие), защото тези методи ме карат да лъжа и ще доведат само до объркване на следствието. Ще добавя, че съм близо до лудостта“

За всеки случай, за да не може никой там, на Страшния съд, да забрави, да сбърка.

Поливанов бил арестуван от лейтенанта от Държавна сигурност Маргайтис. Следствието водел и го малтретирал сержант (!!!) Малцев. На смърт го осъдили дивизионният военен юрист Голяков, бригадният военен юрист Зарянов и военният юрист 1-ви ранг Кандибин.

А как се казвал главният началник на всички палачи и без това е известно.

(Следва)

събота, август 15, 2026

40 МЛАДЕЖКИ ПОРТРЕТА ОТ ВИКТОРИАНСКАТА ЕПОХА

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: : Meta AI

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За разлика от дамското облекло, мъжката мода не претърпяла през Викторианската епоха радикална промяна. През първите години на века мъжете носели панталони тип "комин". Мъжките костюми трябвало да бъдат официални, семпли и елегантни както в работно време, така и извън него. Основна характеристика на викторианското мъжко облекло били изчистените и семпли линии, използването на тъмни цветове и на прецизна изработка на костюма.


Около 40-те години на XIX век обща тенденция при мъжкото облекло била да се носят фракoве, които прилягали плътно и били с дължина до прасеца. Заедно с връхната дреха мъжете носели и жилетки. До 50-те години на века обличали ризи с високи яки и слагали папийонки. Аристократите носели обикновено цилиндри, докато бомбетата били характерни за работническата класа.

През 60-те години на XIX век в мъжката мода настъпила промяна. Вратовръзките станали по-широки и трябвало да се връзват на панделка или на хлабав възел и да се закрепват с игла. Друга промяна, която се очертала, била тази, че фраковете станали по-къси.

Костюмите от три части (сако, панталон, жилетка – бел. прев.) се появили около 70-те години на XIX век и станали веднага хит сред мъжете. В средата на века при официални поводи се използвали и смокинги. Към края на 80-те години мъжете започнали да носят нововъведените блейзъри за дейности на открито като спорт, ветроходство и други.

петък, август 07, 2026

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1999 г. / ЛИТЕРАТУРА / ГЮНТЕР ГРАС

Гюнтер Грас (Günter Grass)

16 октомври 1927 г. - 13 април 2015 г.

Литература

(За това, че в игриво-мрачни притчи изобразява забравеното лице на историята)

Произход и младост

Гюнтер Грас е роден на 16 октомври 1927 г. в свободния град Данциг (днес Гданск, Полша) — в семейство със смесен немско-кашубски произход. Баща му е немски търговец, а майка му произхожда от кашубското малцинство. Този граничен, многоезичен свят на Данциг става основната митология на цялото му творчество.

Като юноша е член на Хитлеровата младеж, а през последните месеци на войната — едва на 17 години — служи в танкова дивизия на Вафен-СС. Ранен е през април 1945 г. и попада в американски плен. След войната работи като миньор и каменоделец, а по-късно учи скулптура и графика в академиите в Дюселдорф и Берлин. Не е случайно, че до края на живота си остава и визуален художник — рисунките и скулптурите му често вървят ръка за ръка с книгите.


Данцигската трилогия

„Тенекиеният барабан" (1959) е дебютният му роман и най-известната му книга. Оскар Мацерат е момче, което решава на тригодишна възраст да спре да расте и наблюдава възхода на нацизма от височината на детето — с барабан и глас, който троши стъкло. Романът е гротескна, барокова и безмилостно сетивна панорама на германското дребно бюргерство и неговото съучастие. Екранизацията на Фолкер Шльондорф от 1979 г. печели „Оскар" и „Златна палма".

„Котка и мишка" (1961) е новела за ученика Малке и неговата издадена адамова ябълка.

„Кучешки години" (1963) е най-мащабната и най-трудната част от трилогията.


Други важни книги

Сред останалите му значими произведения са „Местна упойка" (1969), „Из дневника на един охлюв" (1972) и „Камбала" (1977) — огромен феминистко-провокативен роман за историята през призмата на храната и готвенето. Следват „Плъхът" (1986) и „На широко поле" (1995) — критичен роман за германското обединение, посрещнат с яростни рецензии.

Късните му книги са може би най-достъпните: „Моят век" (1999) — сто кратки текста, по един за всяка година на XX век; „Като рак върви" (2002) — за потопяването на кораба „Вилхелм Густлоф" и за германците като жертви, тема, която десетилетия е била табу; и мемоарната „Докато белех луковицата" (2006).


Гражданската фигура

Грас е може би най-политически ангажираният немски писател на своето поколение — активен поддръжник на Вили Бранд и на Социалдемократическата партия, участник в „Група 47", постоянен глас срещу забравата на нацисткото минало и срещу прибързаното обединение на Германия през 1990 г.


Скандалът от 2006 година

Именно в „Докато белех луковицата" той признава публично за първи път членството си във Вафен-СС. Разкритието предизвиква огромен скандал: мнозина го обвиняват в лицемерие — човекът, който шест десетилетия е бил морална съвест на нацията и е укорявал другите за мълчанието им, сам е мълчал за себе си. Има призиви да върне Нобеловата награда. Той отговаря, че именно срамът е причината да мълчи толкова дълго. Дебатът остава неразрешен и до днес хвърля сянка върху репутацията му.

През 2012 г. Грас предизвиква нов скандал със стихотворението си „Каквото трябва да бъде казано", критикуващо израелската политика спрямо Иран; Израел го обявява за персона нон грата.

Гюнтер Грас умира на 13 април 2015 г. в Любек на 87-годишна възраст.


Съставил: Claude 5 Opus

Редактор: Павел Николов