ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ВЛАДИМИР НАБОКОВ, „ПОКАНА ЗА ЕКЗЕКУЦИЯ“ (1934 г.)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 4 Argon

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА

1900 г. – 1910 г. - ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“ / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“

1910 г. – 1920 г. - НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“

1920 г. – 1930 г. - ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“ / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

1930 г. – 1940 г. - МАРИЕТА ШАГИНЯН, „ХИДРОЦЕНТРАЛА“ / ИЛЯ ИЛФ И ЕВГЕНИЙ ПЕТРОВ, „ЗЛАТНИЯТ ТЕЛЕЦ“ / АНДРЕЙ ПЛАТОНОВ, „ОТ ПОЛЗА“ / ИВАН КАТАЕВ, „ЛЕНИНГРАДСКОТО ШОСЕ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1930‑те

ВЛАДИМИР НАБОКОВ

„ПОКАНА ЗА ЕКЗЕКУЦИЯ“, 1934 г.

На нашия календар е 1934 година и ще поговорим за романа на Владимир Набоков „Покана за екзекуция“.

Тук има веднага два момента, които правят нашият разговор недостатъчно легитимен. Първо, уговорихме се, че все пак основната ни тема ще бъдат книгите, написани в Русия. Но тъй като литературата на руската диаспора така или иначе отдавна вече е част от — няма да се побоя да го кажа — златния фонд на рускоезичните текстове, би било неправилно вероятно да пренебрегнем романа на Алданов „Самоубийство“, романите на Набоков, романите на Газданов; би било неправилно вероятно да пренебрегнем и „Тъмнтеи алеи“ на Бунин, защото през този период така или иначе не се появявало нищо по-значимо на руски език. Затова постепенно започваме да включваме в основния кръг от разглеждани произведения и руската литература, написана в чужбина. И, естествено, вторият въпрос е свързан с това, че е трудно да установим точната датировка на написването на „Покана за екзекуция“. Романът бил завършен в чернова през 1934 година, окончателно доработен през 1935-а, а отпечатан чак през 1938-а, така че публикуването на „Покана за екзекуция“ е отделна, доста сложна история. Но въпреки това ми се струва много важно, че Набоков написал основната част от текста на този роман за три дни. Обстоятелствата, предшествали неговото раждане, са доста загадъчни.

Набоков бил в общи линии единственият руски писател, който реагирал на предизвикателствата стремително, и реагирал с творчески подеми. През 1934 година две обстоятелства едва не го довели до лудост: първо, Вера ражда през май, и раждането е доста тежко, защото детето е късно, по това време тя е наистина на 33 години, двамата с Владимир отлагали дълго появата му, защото нямали пари. В един момент им казали, че повече не могат да рискуват, защото тя може просто да умре при раждането, и те решили да имат дете. А второто обстоятелство, както помните, 1934 година, в Германия вече имало фашизъм, при това дошъл на власт по напълно демократичен път, над цяла Европа се спуска вече страшна сянка. И тъкмо когато през 1934 година Набоков се прибира по една майска улица, след като е оставил Вера в родилния дом, у него се заражда идеята за романа „Покана за екзекуция“. Тук пътят от замисъла до осъществяването е стремителен. Първият вариант на романа, сто страници, написани с молив, бил създаден буквално на един дъх през следващите три дена. Може да се каже, че така Набоков се отвличал от мъчителната тревога за жена си и детето. А може да се каже, че това бил неговият начин да се противопостави на обстоятелствата. Защото Набоков, потомствен дворянин, който много цени дворянския си произход, също толкова високо цени и рицарския кодекс на поведение — не трябва да да се отвръща с размишления, със страх, с треперене, а с действие. Романът му „Покана за екзекуция“ е страшен, жесток, разобличителен отговор на всичко, което се случва по това време в Германия. Това е една от най-страшните и същевременно една от най-смешните книги на Набоков, защото само четири години по-късно в „Изтребление на тираните“, един много важен за него разказ, той казва, че единственият начин за борба със страха си остава смехът. Но все пак не става дума само за смеха — за първи път у Набоков този смях придобива толкова мрачен, сардоничен и циничен характер. Когато Набоков чете в руските литературни салони първите глави на „Покана за екзекуция“, се сблъсква за първи път в живота си с масово неодобрение. Той, разглезеният от възторзите на публиката, той, провъзгласеният след „Защитата на Лужин“ за наследник на Бунин, за оправдание на новото поколение руски писатели, чува отзиви от рода на „това е шизофрения“ и „това е садизъм“. И наистина, в „Покана за екзекуция“, както по-късно и в романа „Bend Sinister“ присъстват, разбира се, известни елементи на садизъм по отношение на читателя. Набоков трябва да изчерпи, да изстърже до дъно своята омраза, отвращение и страх, а от всичко това тук има предостатъчно, това е жесток роман.

Владимир Набоков

И изобщо няма какво да говорим за това, че този роман отдавна е разнищен изцяло от безброй слависти и общо взето от всички книги на Набоков, ако не броим „Дар“, това е най-анализираното, най-интерпретираното му произведение. Това е роман приказка, което е важно. През ХХ век имало няколко такива прелестни, жестоки приказки. Редом до него може да се постави например романът антиутопия на Вера Панова „Колко е часът“. Разбира се, тази книга няма нищо общо нито с Кафка, когото често сочат като учител на Набоков, към онзи момент той още не е чел „Замъкът“, а и още повече нека не забравяме, че Набоков не чете на немски, а преводите на „Замъкът“ на английски се появяват по-късно. „Замъкът“ има, разбира се, някои сходства, преди всичко по своята съновидческа, кошмарна конструкция, такъв един nightmare, както Честъртън определил някога жанра на „Човекът, който беше четвъртък“. Но това не е просто кошмар, кошмарът във всеки случай не е кафкиански, това е кошмар, далече по-малко сериозен, в някакъв смисъл далече по-присмехулен и като цяло далече по-жизнерадостен, колкото и ужасно да звучи това. Паралелите с романа на Оруел „1984“ са изобщо смешни, защото, както знаете, той е написан 12 години по-късно. Съответно единственият горе-долу близък източник, който бихме могли да посочим със сигурност, е романът на Замятин „Ние“, за който вече говорихме. Идеята на романа „Ние“ е намерила отзвук в образа на прозрачния свят, на всеобщата прозрачност, Цинцинат е обвинен в „гносеологическа непрозрачност“, той не е прозрачен за околните. Спомнете си, че в света на Замятин всички живеят с прозрачни стени и завесите могат да се спускат само за сексуалния час. Ето това е единственото, с което се изчерпва приликата.

В действителност обаче Набоков успял да предскаже по някакъв начин света на постмодернизма и в крайна сметка главното му откритие се състои в това, че той разглежда фашизма като висш стадий на постмодернизма. Постмодернизмът е свят, в който всичко е равно, където са изгубени всички опозиции и всички смисли, където у хората не са останали базови понятия. Такива очевидни норми като състрадание, емпатия, любов, възхищение, такива необходими неща като култура, като милосърдие, като закон – всичко е отменено. И неслучайно в романа се появяват едни памучни кукли – Пушкин, Лермонтов, това е всичко, което е останало от класиците. С тези кукли си играят децата в училищата. Това е един изпразнен от съдържание свят, ето кое е съвсем страшното. Според Набоков най-страшното не е тоталитаризмът, с тоталитаризма можеш да се бориш. Най-страшното е пресъхването на смисъла, това е свят, в който нищо не значи нищо и всичко е равно на всичко. Това е светът на тържествуващата тъпота и светът на тържествуващия еснаф, онова, което съвсем скоро, в романа „Bend Sinister“ от 1947 година, ще бъде наречено скотомизация, там има един мислител Скотома, който превъзнася ценностите на обикновения човек, на героя с фамилия Заурядов (от рус. заурядный ’посредствен’ – бел. ред.), на господин и госпожа Заурядови. Ето тази идея за „тържествуващата посредственост“, тук цитирам, както разбирате, превода на Сергей Илин, който е доста точен, идеята за тържествуващата скотомизация, за превръщането в добитък, в страна на еснафи, в свят, където няма различия – това е най-страшното за Набоков.

Знаете, че една от главните полемики на ХХ век е полемиката около тезата на Честъртън: еснафът е най-добрата сила в обществото, той стои надеждно на пътя на всякакви революции и на всеки тоталитаризъм. Но тук изведнъж се оказва, че еснафът всъщност е самият тоталитаризъм, че еснафът е оптималната среда и основната суровина за всеки фашистки преврат. Защо? Ами защото му е присъщ култът към нормата, култът към посредствеността. И тъкмо този култ лежи в основата на фашизма. Не бива да си мислим, казва Набоков, че в основата на фашизма лежат героични митове, нали фашизмът се кипри винаги и старателно в одеждите на Зигфрид, на нибелунгите, на Вагнер, на Ницше. Нищо подобно! Какъв ти Зигфрид? Това е еснафът, с коремче, с оплешивяващо теме, по халат, самодоволен. Понякога се предрешва и като пролетарий, но няма значение. Важното е, че е човек, чиито представи са посредствени. Това е човек, комуто са чужди съчувствието и любовта, само и само да не го закачат. Ето това са еснафите, същите онези хора, които населяват бъдещия разказ на Набоков „Облак, езеро, кула“. Те винаги стъпкват някого, защото им създава необходимото усещане за родство и единение. Преследването е нищо без топлото чувство за единение и затова градът трябва да убие Цинцинат. Цинцинат не е виновен за нищо, но унищожавайки го, останалите граждани се чувстват правилни. В този свят до такава степен липсва каквото и да било състрадание, че смъртта е заобиколена от куп комични и унизителни моменти. Преди да екзекутират Цинцинат, на сцената изскача глашатай и съобщава радостно, че е получена голяма партида мебели и предложението може да не се повтори. А в театъра с блестящ злободневен успех върви премиерата на операта фарс „Съкрати се, Съкрат“. И редом, по същото време, Марфинка си урежда личния живот. Марфинка е жената на Цинцинат, чувстваща се вече вдовица. Марфинка е също много интересно същество, защото Цинцинат се стреми страстно към нея, той я обича, романтизира я, спомня си гръдта ѝ със зърно като ягода, хладните ѝ целувки с вкус на горски ягоди. Тя значи много за него, но Марфинка е кукла, фетиш, бутафория. И това, че към една кукла може да се изпитва сексуално влечение, го знаем още от „Пясъчния човек“ на Хофман, но знаем и че тази кукла е лишена от милосърдие, от състрадание, лишена е от ужаса пред жестокостта. Спомнете си как тя казва на своето синче, сакато, злобно изродче: „Веднага остави котката на мира, завчера вече удуши една, не може всеки ден“. Но всичко това е смешно, разбира се. Смешен е и тъстът на Цинцинат, който го проклина дълго и сладострастно, произнасяйки като по ноти традиционен монолог, започващ с думите: „Понякога ми се струва, че съм просто един стар дръвник и не разбирам нищо“. Всички са кукли, всички са механични герои с ключе, навиващи се герои от куклен театър. Цинцинат е единственото живо същество, защото в този свят на изроди, в света на полухората, в света на тържествуващите подчовеци, които са се провъзгласили за свръхчовеци, той е единственият, който не е изгубил любовта, милосърдието, опитите за творчество, защото все му се струва, че трябва да допише още нещичко, макар че всичко е вече дописано.

Естествено, ключовият въпрос на романа (във всеки случай въпросът за неговите интерпретатори) е дали героят е жив, или мъртъв. Свикнали сме, иска ни се в края на романа да ни обяснят поне това. В цялата книга се сблъскваме със сложна система от уловки. Съседът по килия се оказва бъдещ палач, тъмничарят се оказва директор на затвора, денят на екзекуцията постоянно се отлага. Общо взето, екзекуцията се превръща в площаден фарс, когато директорът на затвора, посрещайки Цинцинат, казва: „Превъзходен сабайон“, гощавайки го с вечеря от личната си кухня, но съвсем не казва нищо за датата на смъртта. Изобщо, това е система от уловки, система от фалшиви ходове. Най-обидният от тях се оказва, разбира се, ходът с Емочка, дъщерята на началника на затвора, която урежда бягство на Цинцинат само за да го доведе в светая светих на затвора, в дома на неговия началник. Но в тази система от уловки все пак ни се иска да знаем главното, ще бъде ли екзекутиран Цинцинат. Защото, макар и затворът да е фалшив, и правилата в него да са фалшиви, спомнете си, че там в правилника пише, че дирекцията не отговаря за изчезването на каквито и да било вещи, включително и на самия затворник. Тоест всичко е насмешливо, всичко е пародийно, но пък смъртта е истинска и страхът от смъртта е истински. И от този страх Цинцинат полудява през цялото време и през цялото време се бори с него. Отсичането на главата му се струва нещо като изкъртването на огромен зъб, който зъболекарят вади. През цялото време му се струва, че ездачът, както пише той, не отговаря за треперенето на коня. И наистина, душата не отговаря за треперенето и страха на тялото.

И така, как завършва романът? Какво се случва всъщност в него? Точно за това спорят абсолютно всички читатели. Написано е, че в един момент, когато палачът вече се е засилил със замах, за да нанесе удара, Цинцинат изведнъж вдига глава, оглежда се, вижда, че всичко вече не става за нищо, че дърветата с фалшивата сянка за илюзия на обемност вече падат, че сценичният заден декор се разкъсва, „летеше суха мъгла; и Цинцинат тръгна сред прахта, падналите вещи и треперещите платна, насочвайки се натам, където, съдейки по гласовете, имаше същества, подобни на него“. Ето този могъщ, оркестров финал, тези тръбни гласове ни оставят въпреки всичко в пълно недоумение. Не разбираме какво се е случило с Цинцинат. Първо, „бледият библиотекар повръщаше“ е забележителна фраза. Защо му е да повръща, седнал на стъпалата на ешафода? Родриг Иванович притичва към Цинцинат с вик: „Нали лежахте, всичко беше готово, всичко беше свършено!“ - и това е аргумент за противниковата страна: щом Цинцинат е станал и е тръгнал, значи е жив. А щом летяла суха мъгла, това може да означава, от една страна, че се е срутил светът, но от друга страна, че се е срутил животът на героя. Тук, общо взето, са възможни отново полярни тълкувания. Във финала на романа, най-измамния у Набоков, оставаме в пълно неведение какво се е случило. Но Набоков е казвал винаги, че за стойностния писател това не е важно, за него са важни похватите, важна е мисълта, важно е, че той е абсолютно божество в книгата, и Цинцинат в крайна сметка е същата кукла като всички останали герои. Но както разбираме, това обяснение влиза в противоречие с идеята на автора: Цинцинат е единственият жив сред всичките персонажи. Помним добре светлите му пухкави мустаци, помним как гледа палците си и казва: „вие поне, милички, вие поне за нищо не сте виновни“. Помним как пише, как дружи с паяка, как припада, и не желаем да признаем Цинцинат за кукла на писателското въображение. За нас той е жив, точно както е единственият жив в книгата. Затова ни се налага да направим, заедно с Набоков, единствено възможния и, за съжаление, неутешителен извод – Цинцинат безусловно загива и именно неговата смърт се превръща в условие за неговото освобождение. Защото в света, който е нарисувал Набоков, създания, подобни на него, могат да съществуват само в друг план на реалността, само извън живота. Когато човек напуска света, помним добре това от „Дар“, сякаш му се отваря не едно око, а всички очи, сякаш започва да гледа във всички посоки, изтръгнал се от клетката на тялото. И ето я безусловно тази съкровена мисъл на Набоков за това, че след смъртта настъпва друга реалност, която той понякога провижда, отвъдното, за което е написано последното му стихотворение, ето това е като че ли най-важната мисъл. Неслучайно героите на романа „Ада“ живеят на някаква планета Антитера, където всичко е иначе, където има друга география, друга физика, и те през цялото време обмислят въпроса съществува ли Тера, съществува ли Земята. За героите на Набоков е много важно, че съществува втори свят, „о, закълни се, че до края на пътя ще бъдеш вярна само на измислицата“. Този друг свят съществува, но за да попадне в него, Цинцинат е длъжен да напусне своя затвор, а затворът, разбира се, е по-широк образ на земното съществуване.

Накрая трябва да се кажат няколко думи за Емочка. Емочка е първообраз на Мариета от „Bend Sinister“, първообраз на Лолита, разбира се, и тук за първи път у Набоков е очертана една от съкровените му, много важни теми, темата за връзката между педофилията и затвора. Колкото и да се говори, че „Лолита“ е педофилски роман, това, разбира се, е антипедофилски роман и общо взето педофилията е там не повече от метафора. Това е метафора на манията, която можеш да победиш, метафора на изкушението, на което трябва да се предадеш, за да настъпи освобождение. Но освобождението не настъпва, настъпва още по-дълбок затвор. Според Набоков това е метафора на всички революции: поддавайки се на изкушението, ние се набутваме още по-дълбоко в мазето. В затвора е написана „Лолита“, там се озовава Хъмбърт; в още по-дълбок затвор попада Цинцинат, когато отива при директора. А всъщност и в „Bend Sinister“ опитът на Мариета да съблазни Круг завършва с това, че и синът на Круг, и самият той попадат в лапите на така наречените „гимназиални бригади“, съкратено ГБ. Иначе казано, за Набоков темата за изкушението и темата за затвора са много тясно свързани. Онези, които се надяват да преодолеят изкушението, като му се поддадат, се вкарват всъщност още по-дълбоко в клетката.

Забележителната мисъл на Набоков, че с времето Уайлд ще се възприема не като естет, а като сантиментален разказвач на приказки, е приложима и към самия него. Разбира се, „Покана за екзекуция“ е безкрайно естетско произведение. Но при все това у Набоков няма по-страстен, по-самотен, по-умоляващ текст. Мисля, че един от стимулите за появата му е било желанието да омилостиви някак си съдбата, като покаже на Бога максимума на своите способности. Нещо от рода на: „виж какво умея и може би сега ще ни пощадиш“. И наистина, след тази жертва, която той принесъл за три майски дни и нощи, Вера родила благополучно. Синът им се родил прекрасен и те се спасили и успели да заминат после от Германия за Франция, а от Франция – за Америка. Набоков успял да отклони бедата, като написал най-страшния и най-откровения роман за нея.

Може да се каже, че тази книга е мрачна. Но нека ни утеши епиграфът към нея, епиграф от Пиер Делаланд, когото Набоков трябвало да измисли: „Както глупакът се мисли за Бог, така ние смятаме, че сме смъртни.“ Това е прекрасна мисъл и е жалко, че Набоков измислил този мислител. Но същността на „Покана за екзекуция“ е безусловно вярна: поканите за екзекуция, с които така щедро е обграден нашият живот, са покани за безсмъртие. И точно в това се състои забележителният оптимистичен извод на Набоков.

Тук постъпи въпрос до каква степен е адекватен преводът на „Покана за екзекуция“, направен от Дмитрий Набоков.

Ами, първо, той не е направен съвсем от него. Направен е от двамата. И именно на Набоков принадлежи преводът на заглавието, не Invitation to an Execution, а Invitation to a Beheading, „Покана за обезглавяване“, което за него е много принципно, много важно. Що се отнася до качествата и достойнствата на този превод, разбирате ли, някои неща там са непреводими. Например: „часовникът удари – четири или пет пъти, и тъмничният му отклик, преклик и заклик се държеше по подобаващ начин“. Бях много разочарован, когато научих, че много от блестящите набоковски каламбури в този роман са напълно изгубени. Но това, разбирате ли, е принципна набоковска нагласа. Той смятал, че трябва да се превежда точно, и затова много съзвучия, каламбурите, неговото любимо забавление, се губят, няма как. Точно така в „Лолита“, която е много добре написана на английски, при превода на руски са изгубени множество прекрасни каламбури, стихчета, вътрешни рими, а са добавени съвсем малобройни и с доста лош вкус. Така например, когато лежи до заспалата Лолита, Хъмбърт казва: „Нямаше къде да склоня глава (без малко да напиша: главичка)“. Това е каламбур, нека си го кажем направо, гимназиален, но прави впечатление. В оригинала го няма, защото в оригинала няма повод за такъв каламбур.

Цялостно обаче този превод трябва да се оцени като един от последните творчески подвизи на Набоков, защото Дмитрий Владимирович не би успял, разбира се, да предаде сам толкова точно подигравателно мрачната макабрична атмосфера на „Покана за екзекуция“,. По време на единствената ми среща с Дмитрий Владимирович той отбеляза недвусмислено, че дължи всичките си литературни таланти на своя баща.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ПОСЛЕДНАТА МОХИКАНКА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: GPT-6 Astra

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА / БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ / БОРИС ПЪРВИ, КРАЛЯТ НА АНДОРА / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 1. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ СТРАСТ / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 2. ЕТНОГРАФСКО КРИМИНАЛЕ / БЪРЗАЙКИ ДА ПРАВИМ ДОБРО / КАК ТРЯБВА ДА СЕ ЖИВЕЕ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ПОСЛЕДНАТА МОХИКАНКА

По-точно последната от Митфордови. Същите онези сестри Митфорд, чиито имена срещах постоянно, докато събирах материали за „Шпионски роман“, чиято интрига е изградена около полета на Хес до Англия.

Мислех си, че вихърът е отнесъл отдавна сестрите Митфорд от този свят в историята. А се оказа, че последната от тях, овдовялата херцогиня на Девъншир, починала току-що. На деветдесет и четири години.

Нека разкажа на онези, които не знаят, какви били тези сестри.

Съвсем нормални (а следователно — ненормални) английски аристократки, сякаш излезли от сериала „Имението Даунтън“. Дъщери на ексцентричен (че какъв друг?) лорд, който се хвалел, че през целия си живот е прочел само един роман — „Белият зъб“, и решил да спре дотук, защото така или иначе нищо по-хубаво не можело да бъде написано.

Сестрите били шест. През тридесетте и четиридесетте години имената им се мяркали постоянно във вестниците, при това на различни страници: една се появявала в светската хроника, друга — в литературната, трета — в политическата.

Всички госпожици израснали като ярки индивидуалности. Най-голямата, Нанси (горе), станала прочута писателка от кръга на Ивлин Уо.

Даяна се омъжила за лидера на британските фашисти Осуалд Мозли. Брачната церемония се състояла в дома на Гьобелс; почетен гост бил Адолф Хитлер. По време на войната Даяна била интернирана заедно със съпруга си заради нацистките си възгледи, от които не се отказала до края на дългия си живот (починала на 93 години). Лейди Мозли повтаряла упорито, че Хитлер бил много мил човек, който желаел на света само добро, а освен това имал прекрасни сини очи.

Даяна и сестра ѝ Юнити на нацистки конгрес в Нюрнберг. Наистина: всички са ужасно мили

Третата сестра, Юнити, обичала вожда на германската нация още по-пламенно — изглежда, не само в платоничен смисъл. А той я наричал най-чист образец на арийската жена.

Когато започнала войната, Юнити се намирала в Германия. Не понесла конфликта между любовта към родината и любовта към фюрера: стреляла два пъти в главата си с пистолета, подарен ѝ от Адолф. Оцеляла. С личното разрешение на Хитлер била изпратена у дома, където прекарала последните няколко години от живота си като инвалид и починала в резултат от раняването.

Карикатура с Джесика

И незабележимата Памела била удостоена с биография

Следва Джесика — пълна противоположност на Даяна и Юнити. На младини избягала в Испания, за да воюва срещу франкистите, а после станала комунистка и яростна изобличителка на американския империализъм.

При всички различия във възгледите и начина им на живот сестрите Митфорд били обединени от едно качество: ината. Чел съм, че увлечението на Джесика по левите идеи започнало на четиринадесет години, когато Юнити, с която деляла една стая, се заинтересувала от нацизма. „Е, щом ти ще ставаш фашистка, аз ще стана комунистка!“ — заявило момичето. Разделили спалнята на две зони: едната половина била окичена със свастики и нацистки плакати, другата — със сърпове и чукове. И наистина, нито една от двете не се отклонила впоследствие от своя път. Впечатляващо е, както и да се отнасяме към това.

Съвсем друг път избрала Памела. Прекарала дългия си живот далеч от големия свят, на село. И, изглежда, била щастлива. Във вестникарския некролог се казва: „Живееше тихо на село, заобиколена от обични приятели и любими животни. Всички те ѝ отвръщаха със същото“.

А сега — за нашата Дебора, най-малката.

Мемоарите, които Дебора написала на деветдесетгодишна възраст, се казват „Почакайте ме!“. Уж в смисъл, че като дете ѝ било трудно да догонва пъргавите си дългокраки по-големи сестри, но се долавя, разбира се, и вторият смисъл: почакайте, скоро ще се присъединя към вас.

Дебора не се интересувала от политика. През 1937 година също гостувала на Хитлер, но той не направил особено впечатление на младата лейди.

Младоженците през 1941 година

Животът на тази дама се състоял от две части. Първата — светска, както изисквал бракът ѝ с наследника на херцогска титла.

Бракът се оказал не без облаци. Единадесетият херцог на Девъншър бил, изглежда, пияница и женкар, но Дебора понасяла стоически всички семейни несгоди. За покойния си съпруг казвала: „Понякога не беше лесно, но с него не ми беше никога скучно“. Very ladylike.

На херцогинята се налагало да управлява огромно стопанство и гигантско имение, в сравнение с което имението Даунтън било просто кокошарник. Пък и стопанката била по-достолепна от старата графиня във филма, сравнете:

Чатсуърт Хаус. Обслужващият персонал там наброявал няколкостотин души

В един от некролозите прочетох следната история (не зная дали е истинска, или шеговита): навремето уж херцогинята на Девъншър издала готварска книга за домакини, в която, наред с другото, се обяснявало какво да правят, ако в дома им нахлуят осемдесет гладни джентълмени, завърнали се неочаквано от конен лов. Оказва се, че е много просто: да наредят на главния готвач да приготви нещо набързо.

Дебора посрещала в дома си Чърчил, била приятелка с президента Кенеди и, разбира се, цял живот общувала с кралицата.

Всичко това обаче спадало към нейните задължения. За свое удоволствие дамата слушала песните на Елвис Пресли, била негова истинска почитателка.

Думата „кокошарник“ по-горе не беше употребена случайно. Повече от всичко на света херцогинята обичала кокошките и се занимавала със селекция на някакви редки породи.

След като се оттеглила от делата си, заживяла уединено. За старицата се грижел неизменният иконом, служил при нея половин век. А тя хранела всеки ден своите кокошки.

В последното си интервю Дебора казала: „Когато остарееш много, започваш да приемаш преминалия живот такъв, какъвто е бил. Случва се да си поплачеш за нещо, но рядко. Всичко е станало толкова далечно. Сякаш се приближаваш към себе си и е приятно да мислиш, че църковното гробище е съвсем наблизо“.

Няма да крия, че възрастните дами от този тип са ми слабост. Когато от време на време срещам такива в реалния живот, съм готов да ги слушам с часове.

И ето че отишла „съвсем наблизо“, настигнала сестрите си. Кокошките осиротели

В детството си не бях заобиколен от овдовели херцогини, а от приятелките на моята баба, стари болшевички — също, по известни причини, до една вдовици. Бяха замесени общо взето от същото тесто като новопреставилата се Дебора: инатливи, малко извънземни и (което ме поразяваше) доволни от преминалия живот, макар че съвсем не го бяха прекарали в Чатсуърт Хаус.

Царство им небесно на всички. Е, на херцогинята вероятно кралство ѝ небесно. А на старите болшевички — техният комунистически рай.

(Край)

ДАГЕРОТИПИ НА ГОСПОЖИЦА САРА ХОДЖИС ОТ СЕЙЛЪМ (около 1850 г.)

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Представяме ви три великолепни дагеротипа от прочутото бостънско фотографско студио на Албърт Сандс Саутуърт и ДжоЗая Джонсън Хоус (1843–1863). На тях е изобразена красива млада жена, идентифицирана единствено като „госпожица Ходжис от Сейлъм“. Днес за нея не се знае почти нищо, но фактът, че Саутуърт и Хоус направили скъпите портрети в голям формат (цяла плоча) за своята колекция, подсказва, че била достатъчно известна – или достатъчно фотогенична, – за да бъде изложен ликът ѝ в публичната галерия в предната част на студиото.

Самоличността на госпожица Ходжис остава донякъде загадка. Това е вероятно Сара Елън Ходжис, родена през 1823 г. в семейството на Джозеф Ходжис и съпругата му Елизабет Шипман Ходжис, които произхождали от стари сейлъмски родове. Има и други възможни кандидатки, но Сара изглежда най-вероятната. Големият род Ходжис бил стар и заможен, с цяла поредица сейлъмски морски капитани още от XVII век.

Според градските указатели на Сейлъм седемчленното семейство на Джозеф Ходжис – родителите, Сара и четиримата ѝ братя и сестри – се местело на всеки няколко години от един стар семеен дом в друг в долната част на улица „Есекс“.

Ако жената на портретите наистина е Сара, тя е единствената от децата, която не се омъжила и не напуснала Сейлъм. Не е известно с какво се е занимавала през живота си. Живяла при роднини, а след смъртта на майка си през 1883 г. Сара с братята и сестрите си наследява едва половин къща, която трябвало да поделят помежду си. Продали я бързо, а Сара се преместила в пансион на улица „Бридж“ в Сейлъм, където живяла сама до смъртта си през 1895 г. Ако на дагеротипите е наистина тя, заснемането им може би е било един от най-вълнуващите моменти в живота ѝ.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ИКОНОМИКА / ДАНИЕЛ МАКФАДЪН

Даниел Макфадън (Daniel McFadden)

29 юли 1937 г.

Икономика (заедно с Джеймс Хекман)

(За разработването на теория и методи за анализ на дискретния избор)

Даниел Макфадън е виден американски икономист и иконометрик, чиято работа променя буквално начина, по който изследователи, правителства и корпорации разбират човешкото поведение. Той е най-известен с това, че през 2000 г. печели Нобеловата награда за икономика, която споделя с Джеймс Хекман.

Какво точно е „дискретен избор“? Преди Макфадън класическата икономика обикновено изучава потребителското поведение чрез непрекъснати величини. Въпросът е например колко литра бензин ще купи даден човек, ако цената се вдигне, като отговорът може да бъде 10, 10.5 или 12.3 литра. Макфадън обаче създава математически и статистически модели за ситуации, в които хората трябва да изберат една от няколко изключващи се взаимно опции. Примери за такъв дискретен избор са решенията дали да отидеш на работа с кола, с автобус или с метро, както и дали да си купиш Ford, Toyota или Volkswagen. Той разработва така наречения „условен логит модел“, който съчетава икономическата теория с психологията, за да предвиди какви решения ще вземат хората въз основа на характеристиките на самите алтернативи и характеристиките на самия човек.

Най-известното му практическо постижение е свързано с метрото в Сан Франциско (BART). Теорията на Макфадън не остава само на хартия. През 70-те години на миналия век властите в града строят новата си влакова система. Официалните правителствени анализатори предвиждат, че около 15% от хората ще изоставят колите си и ще пътуват с новия влак. Макфадън използва своите нови модели за дискретен избор върху малка извадка от хора и предвижда, че ще използват влакасамо 6.3%. Когато BART е пуснат в експлоатация, реалният процент се оказва 6.2%. Точността на Макфадън е поразителна и доказва, че методът му работи блестящо в реалния свят.

Кратка биография: Роден е на 29 юли 1937 г. в Рали, Северна Каролина. Първоначално учи физика и психология в Университета на Минесота, което му помага много да разбере по-късно психологическите фактори зад икономическия избор. След като завършва докторантура по икономика, преподава в някои от най-елитните университети в света, включително Калифорнийския университет в Бъркли и Масачузетския технологичен институт (MIT). Днес е почетен професор в Бъркли и в Университета на Южна Калифорния.

Защо работата му е толкова важна днес? Методите на Макфадън понастоящем се използват абсолютно навсякъде. Чрез тях компаниите решават какъв нов модел смартфон да пуснат на пазара, правителствата преценяват къде да построят нова магистрала или болница, а институциите предвиждат дали възрастните хора ще изберат определен пенсионен или здравен план. Всичко това се прави чрез софтуери и алгоритми, които стъпват директно върху неговите теории. В обобщение може да се каже, че той е човекът, който успява да превърне сложните, често субективни човешки решения в точна математика, полезна за цялото общество.

Съставил: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ / СЪДЪРЖАНИЕ И СТРУКТУРА НА КНИГАТА

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ - ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ЕКСКУРС И ОТСТЪПЛЕНИЕ / ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ПЪРВО, ВТОРО И ТРЕТО ПОСЛАНИЕ НА ЙОАН / ПОСЛАНИЕ НА ЮДА

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ

ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ

Новият завет завършва с книга, която е повече от подходяща за кулминация: Откровението на Йоан Богослов, известно също като Апокалипсис. Авторът нарича себе си Йоан, но не дава никакви пояснения и не уточнява кой именно Йоан. Йоан е популярно име в древността. В крайна сметка включили книгата в Новия завет след продължителни спорове сред църковните отци. Някога било разпространено убеждението, че Йоан, авторът на тази книга, не е никой друг освен Йоан Зеведеев, който, според всеобщото мнение, написал едно от четирите евангелия. Както вече казахме, Йоан, един от учениците на Христос, почти сигурно не е автор на Евангелието. И който и да е написал Евангелието от Йоан, Откровението на Йоан Богослов е написано от съвсем друг човек. Това ще стане очевидно за всеки, който сравни стиловете на двете книги на гръцки език. Най-вероятно Апокалипсисът е написан от някого на име Йоан, но кой е точно той – не знаем.

Това, че авторът посочва името си, го отличава от създателите на древните християнски и юдейски апокалипсиси. Както видяхме вече в глава 8, подобни книги били писани почти винаги под псевдоним. Така авторите се опитвали да убедят читателите, че текстът е написан от велики религиозни дейци от далечното минало, които можели да получат откровение от Бога и имали сила да разкриват небесни тайни (обикновено съдбата на света). Тези тайни можели да обяснят земните реалности, например ужасните страдания на Божия народ.

Когато говорихме за книгата „Даниил“, отбелязахме, че апокалипсисите имали повече или по-малко установена форма. Те са прозаични текстове, в които се разказва за тайно откровение, дадено на прорицател или пророк. Откровенията са представени неизменно под формата на причудливи видения, изпълнени със символичен смисъл. Въпреки че пророкът не разбирал често тяхната същност, почти винаги до него стоял ангел, който му обяснявал какво вижда. Понякога откровенията предсказвали по-нататъшния ход на историята. Друг път пророкът пътешествал по Небесното царство, чиито реалности намирали отражение на земята. И в двата случая откровението представлявало триумфално движение от ужасите на настоящето към завършека на всичко в края на времената, когато Бог и Неговият народ ще възтържествуват.

Съдържание и структура на книгата

Откровението на Йоан Богослов съответства до голяма степен на този модел. Заглавието му е взето от началните думи: „Откровение на Иисуса Христа, що Му даде Бог, за да покаже на рабите Си онова, което трябва да стане скоро“ (1:1). Откровението съчетава двете форми, за които говорихме току-що: то е едновременно историческа картина на бъдещето и небесно видение.

Видението на автора започва с впечатляващо описание на външността на „подобен на Човешки Син“ (1:12–20) – Христос. Той нарежда на Йоан: „И тъй, напиши, каквото си видял, и що е, и що ще стане след това“ (1:19). С други думи, той нарежда на автора следното: първо, да опише явилия се пред него сияен образ на Христос („каквото си видял“); второ, да разкаже за състоянието на църквите, съвременни на автора („каквото е“); трето, да предаде своето видение, предвещаващо края на света („каквото ще стане след това“). Първото нареждане на Христос авторът изпълнява в глава 1. Второто – в глави 2 и 3. В тях Христос предава чрез автора послание до всяка от седемте църкви в Мала Азия, в което говори за техните дела и дава наставления как трябва да постъпват занапред. Църквите преживяват трудни времена: те са апатични, подложени са на гонения и на нападки от лъжеучители. Христос възхвалява праведността на едни, като им обещава награда, и упреква отпадналите от вярата, заплашвайки ги със Своето правосъдие.

Третото нареждане на Христос авторът изпълнява в глави 4–22, където описва своето видение за бъдещето до края на времената. Разказът се развива по следния начин. През една врата авторът попада на Небесата. Там вижда Господния престол, заобиколен от прославящи Бога двадесет и четирима „старци“ и четири животни (гл. 4). В ръката на Седящия авторът вижда книга, запечатана със седем печата, които може да разчупи само онзи, който е достоен за това. В книгата е изложено бъдещето на земята. Пророкът плаче, че няма никой достоен да разтвори книгата, но един от старците казва, че има такъв. Тогава авторът вижда до престола „Агнец, като заклан“ (5:6). Този Агнец е Христос.

Агнецът взема книгата от Божиите ръце, при което старците и животните падат ничком пред него (гл. 5). И Христос снема печатите на книгата един по един. С всеки разчупен печат върху земята се стоварва бедствие: глад, война, смърт. Когато снема шестия печат, бедствията достигат своята кулминация и придобиват космически мащаби. Слънцето става мрачно като власеница, луната се обагря в червено, звездите падат от небесата, небето се скрива. Изглежда, че това е краят на всичко, че Вселената е унищожена. Но това е едва 6-а глава.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Откровението като тайна литература Някои читатели на Откровението на Йоан Богослов виждат в него „тайна“ литература, съдейки по тайнствените символи, с които е изпълнена книгата. Според някои символичният език на текста има за цел властите да не разберат за надвисналата над тях опасност. В това има доза истина, но нима някой представител на римската администрация би се забавлявал през почивните си дни с четене на християнска книга? По-вероятно е същността на символичните описания в Откровението и в другите апокалипсиси да се крие в друго. Символизмът на Откровението е следствие от самата тематика. Небесните тайни не са толкова прости и банални, че да могат да бъдат описани чрез просто преразказване на личен опит. За тяхната загадъчност и величие може да се разкаже единствено с помощта на странни неземни символи, отразяващи възвишените небесни реалности.

Снемането на седмия печат не води до една-единствена катастрофа. „Настана тишина на небето“, след което се разразяват наведнъж седем бедствия. Появяват се седем ангела, всеки от които държи тръба. Те тръбят един след друг и щом някой ангел затръби, ново нещастие поразява земята. В небесата, в морето и на земята стават стихийни бедствия, появяват се диви твари, които убиват и изтезават хората; навсякъде царят мъка и ужас (гл. 8–9). Седмата тръба предвещава началото на края (11:15), идването на Антихриста и на лъжепророците на земята (гл. 12–13) и появата на още седем ангели, „които имаха седемте последни язви, с които се изчерпваше Божият гняв“ (гл. 15–16).

Седемте църкви в Мала Азия (съвременна Анатолия), споменати в Откровението

Краят на света започва с падането на майката на блудниците – Вавилон, обременен с греха от гонението на светците (гл. 17). Градът е низвергнат сред ликуване на небесата, а на земята навсякъде се чуват само плач и ридания (гл. 18–19). След падането на Вавилон започва последната битка между Христос с Неговото небесно войнство и силите на Антихриста (19:11–21). Христос извоюва велика победа. Враговете на Христос са разгромени, а Антихристът и неговите лъжепророци са хвърлени в огнено езеро, където са обречени да страдат вечно.

Сатаната е окован и хвърлен в бездна за хиляда години, докато Христос и светците царуват на земята. След изтичането на хилядолетието Сатаната ще бъде освободен от тъмницата и ще предвожда за кратко някои заблудени народи. След това ще започне Страшният съд; всички живели някога ще възкръсват от мъртвите и ще получат отплата според делата си. Господ ще вземе верните Нему в Своето вечно Царство, а онези, които са приели дявола и Антихриста, ще низвергне в огнено езеро, където страданията им ще бъдат вечни. Дяволът ще бъде също хвърлен в това езеро, а заедно с него – адът и смъртта (гл. 20).

След това пророкът има видение, в което вижда новото небе и новата земя, които Господ е създал за Своя народ. От небесата ще слезе новият Йерусалим, чиито порти са обсипани с бисери, а улиците му са постлани със злато. Новият Йерусалим е прекрасно утопично място, където Христос ще царува вечно, където няма да има страх от тъмнината, няма да има болка и страдания, зло и смърт, където ще властват правдата и справедливостта (гл. 21–22). Пророкът завършва своето описание с уверения, че видението му е истинно и че ще се сбъдне много скоро.

(Следва)

ГЕНЕРАЛ СТЕФАН ТОШЕВ / ДЕЙСТВИЯТА НА III АРМИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 г. / ВСТЪПЛЕНИЕ

Текстът на книгата е извлечен от фототипния оригинал и трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3.1 Pro, а след това редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЕНЕРАЛ СТЕФАН ТОШЕВ / ДЕЙСТВИЯТА НА III АРМИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 г.

ИВ. ВАЗОВУ

На Тебе, певецо дивний, що с лира в ръка буди петдесет години българското самосъзнание и въодушавява народа за възвишена любов към родината мила; на Тебе, вдъхновений творецо на националния ни епос, що, с възпяванията на редицата ни труженци и левенти: Паисий, Братия Миладинови, Раковский, Караджата, Васил Левски, Ботев, Бенковски, Каблешков и пр., на геройските подвизи на славните ни опълченци през 1877 год. и на борбата ни при Сливница и пр., вля в младите поколения идейността за съзнателно самопожертвувание пред отечествения олтар и ги възпламени за общо скачане на бран, като мощни вълни към юг, запад и север; на Тебе великий родолюбецо, що и в дните на тежките продължителни борби мислено летеше с победните ни знамена и не престана да подхранваш бойния жар у нашите юнаци, посвещаваме тая си книга,— изложение на победните налети на въодушевените от идейност български синове в Добруджа, по златната тая земя, в която благодарение на вдъхновената ти лира, българите, ако и останали там под чуждо иго, не изгубиха пътя си, не умря в тях родното чувство, не загина българската им реч !!

ОТ АВТОРА.

                                        

Възтържено прекланям се герои Пред паметта и светлия ви лик, Ви паднали по чуки и усои, От вражеский куршум и хладен щик, Когато в нападите търчахте За удара неотразим с нож, Прескачайки падналите, ревяхте Урата й удряхте с сетня мощ; И под оловний плисък над главите, С гнев сечахте мрежите там тел И супостатите да повалите Напирахте с устрема си смел Върху окопите, заети силно, Изсипващи шрапнели ураган И мряхте шепняйки умилно: „Българио, земя свещенна нам, За тебе кръвта си днес проляхме, За славата на милия народ И светло бъдаще му изковахме И свобода за брата, клетий роб"! И днес лежите в гробниците свои, Изпълнили достойно дълг свещен, Но знаяйки станалото, герои, В миг съня ви бил би нарушен; Скокнали гневно бихте от леглата, И пак събрани плътно в боен строй, С напада си ужасен, с урата, Отново би се втурнали на бой ! .. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . Но спете мирно вий деца бурливи, Тръбата бойна не се чуе веч, Победните ни знамена шумливи Са свити, в ножната е бранний меч ! Г-л Т-В

ВСТЪПЛЕНИЕ

Докато I и II армии вече цяла година се сражаваха победоносно по бойните полета на запад и юг, III армия, съсредоточена между Русе и Варна, продължаваше да остава в пълно бездействие. Пръснати групово по лесовете и вълнообразните равнища на Дели-Ормана, ний с месеци приготовлявахме ред позиции срещу едно евентуално руско или ромънско настъпване. Изсякохме горите, прорязахме терена с пътища, прокопахме нивите и бранищата с окопи, за да създадем отбрана на страната, от Дунава до Черно море, на един грамаден фронт около 200 клм. Действително тази дълга отбранителна линия, поради липса на силни упорни пунктове (гребени и отделни височини), бе съвсем слаба, обаче това не ни плашеше. Ний само се отвръщавахме от мисълта, че може би ще ни се падне злата участ да се отбраняваме, а не да настъпваме, като другарите си от другите армии. Макар и да работехме, но умовете ни бяха на друго място — там, гдето цяла година вече гърмяха топовете и се лееше обилно българска кръв. Това относително бездействие и продължително копане бяха почнали вече силно да подбиват духът и да разколебават надеждата ни за възможна война с Ромъния, поради което много офицери и войници поискаха превод на Македонския фронт, а добруджанските доброволци почнаха открито да заявяват, че повече не могат да чакат и ще напуснат редовете на армията. Въобще всички намираха, че повече не може да се търпи, и трябваше да се вземат строги мерки срещу възможни инциденти по границата и да се тълкува и твърди на всички, че без бой няма да се мине, че войната е вече на прагът и пр.

И най-после, след годишно чакане, дойде въжделеният ден и Дели-Ормана писна от гайди, кавали и музики и се залюляха кръшни хора от войници, селяни и селянки. Всички се радваха, ликуваха, като че ли посрещаха някой Великден, като че ли още утре нямаше да задумкат топовете и да шурнат кърви изобилни... Защото несъкрушимата вяра във правотата на делото стояха по-горе от страха пред неизвестността на утрешния ден, и войника ни, проникнат дълбоко от съзнанието на отечествения дълг, бе твърдо решен да преодолее всички пречки, да пренесе и най-тежките страдания, да се бие с ярост и самопожертвуване и на всяка цена да постигне реализирането на националния идеал. Населението, имаше близки роднински връзки и почти еднакви стопански интереси с онова от завладяната през 1913 г. част от Добруджа, бе също обзето с радост, поради скорото премахване на тая умразна граница, що не допускаше чести сношения с роднини и познати, и пречеше за свободното обработване на имуществата, останали в ро-ромънската територия. Освен това, в тая погранична зона се намериха хиляди и хиляди беглеци от Добруджа, които, ако и вече години преселници у нас, не бяха престанали да копнеят за родните си места и с голямо нетърпение очакваха почването на войната, без да искат да знаят, че освен с ромъните трябваше да се бием и с братята руси... Тъй че там в Дели Орман всички с радостен трепет и с пълна вяра в победата посрещнаха началото на борбата за Добруджа, благодатната тая земя, гдето житото е злато, царевицата е сребро и стадата са неизброими, и на която Бог е дал български облик, останал с векове неизличим, както под вълните на иноземните нашествия, тъй и под ужасите на десетки войни; за тая Добруджа, за обезбългаряването на която не помогнаха нито турското и татарското масово заселване, нито 40 годишното ромънско владение с всичките му мероприятия за ромънизиране на тоя край.

.............................................................

Благословен да бъде Бог, Който забавя, но не забравя! Триж да бъде Той по-благословен, че тоя път не само не забравя, но не и забави!... Той бе премилостив към нас, но ний не съумяхме да използвахме Неговото милосърдие и благост! Защото, тъкмо в надвечерието на годишнината на Букурещкия мир, при празнуването на който готвеха да стегнат по-здраво обръча на блока около ограбена България, избухна Всеобщата война и не допусна да се извърши това още по-голямо пакостничество над нещастното отечество... Нашата цена изведнъж порастна; нас почнаха да ни търсят, и оставяше ни само да изберем верния път за достигане на националния идеал и благосъстояние... Решаваше се съдбата на целия свят, решаваше се славянската съдба, и следователно този бе именно момента, в който трябваше или да отговорим на веленията на кръвта, или пък да запазим, възможно по-дълго време, пълен неутралитет.

Но уви!... освобождението на останалите под неволя, по силата на Берлинския договор, братя, бе въжделената българска мечта и свещен идеал в продължение на 40 годишно политическо съществуване. В стремежа си за национално обединение, ний, в 1913 г., не само видехме тоя идеал покрусен, но даже изгубихме и южна Добруджа. — Раната от току що извършената операция, бе още съвсем прясна и силно болезнена, поради което копнежите на наболялата българска душа беяа майсторски експлоатирани до степен — да ни тласнат вcl всеобщата борба на страната на централните сили, рамо до рамо с турците, срещу родната Русия. Народа не искаше войната, наложиха му я; голяма част от интелигенцията реагира против нея, накараха я да млъкне, да занемее. Едни опозиционери намериха затвора, други свиха партийните си знамена и нашето присъединяване към централните сили в 1915 г. стана свършен факт. След една година Ромъния се обяви на страната на съглашенците и, в 1916 г. септември 2-й, се познаха Добруджанските операции.

С пълна вяра в победата, очаквайки руската помощ, ромъните застанаха зад силно укрепени пунктове, които, по тяхна сметка, ние не можахме превзе с недели и месеци, а веднъж пристигнат ли руските дивизии, тогава вече: „напред, в сърцето на България !" ... Да, така можеше да бъде, обаче съвсем не тъй излезе. Защото пред нас стоеше въжделената от 40 години Добруджа, а особено новоотнетите ни градове: Добрич, Тутракан, Силистра и Балчик, с богатите им околности; зад нас се намираха родните отечествени предели, които трябваше с гърдите си да защитим от опустошение; и защото най-после, в тая борба на живот и смърт по Добруджанските полета, ний се бихме с идейност и жар, тъй както и ромъните първоначално се биха за своята Трансилвания. Силата у правия всякога се отчетворява; святата идея неминуемо ражда дивите тласьци към славни подвизи и доблестно самопожертвуване! ... И завилня тогава ужасна буря по Добруджанските равница, и литнаха се напред вълните на едно неодържимо нашествие, кипящо от жажда за мъст и готово всичко да събори и оничтожи. Да, това бе едно вихрово дело, което не се нуждаеше от импулси и вземане на някакви строги мерки, но, като високо идейно и дълго очаквано от интелигенцията и масата, бе възприето с пълна готовност и жар, а особенно от жителите на осакатената с отнемането на Добруджа и постоянно заплашваната от ромънските домогвания за четвероъгалника, северна България.

Общ преглед на действията на III армия

От 1 октомври 1915 г. до 1 септември 1916 г., т. е. равно 11 месеца, III армия се намираше в очаквателно положение към Ромъния и в отбранително към Русия (по морския фронт). Частите използуваха тоя дълъг период: а) за усилване на границите във фортификационно отношение и за вземане на ред мероприятия по отбраната на Добруджанския и морски фронтове и б) за подготовка на персонала и частите в тактическо отношение и затвърдяване дисциплината и подигане духа у хората и в колективните строеви и нестроеви единици. Тая дейнось на армията не съставлява предмет на настоящото ни изложение и ще бъде оставена да се опише при друг случай.

В надвечерието на военните действия, III армия, която до това време бе подчинена на Щаба на Действующата Армия, премина въ подчинение на щаба на групата Макензен.

Действията се почнаха на 2 септември и, според техния развой, те се подразделят на четири периода:

Първият период започва от деня на обявяването на войната и свършва на 19 септември, като включва: боевете около Тутракан, Добрич, Кочмар, Сарсънлар, Муси бей, Деведжикьой, Аптаат, Теке дере, Кара Осман и първата атака на Кубадинската позиция;

Вторият период започва от 20 септември, когато III армия премина временно към отбрана, и свършва с 3 ноември, като включва в себе си: превземането на Кубадинската позиция, завладяването на Черна вода, Меджидие и Кюстенджа и първия опит за изтласкване на противника оттатък долни Дунавъ;

Третиятъ период започва от 4 ноември и свършва на 14 декември същата година и включва: упоритата отбрана на армията на линията езеро Ташавлу — с. Бонахчик и осуетяването опита на противника да разбие армията и я отхвърли на юг;

и

Четвъртият период започва от 15 декември и свършва на 5 януари 1917 г., в който ден противникът бе прогонен оттатъкъ Дунава и Добруджа бе окончателно освободена.

(Следва)