НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1998 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / РОБЪРТ ФЪРЧГОТ

Робърт Фърчгот (Robert Furchgott)

4 юни 1916 г. - 19 май 2009 г.

Физиология или медицина (заедно с Луис Игнаро и Ферид Мурад)

(За откриването на азотния оксид като сигнална молекула в сърдечно‑съдовата система)

Ранен живот и образование Робърт Фърчгот е роден на 4 юни 1916 г. в Чарлстън, Южна Каролина, в еврейско семейство. Завършва химия в Университета на Северна Каролина, а след това получава докторска степен (Ph.D.) по биохимия в Северозападния университет (Northwestern University) през 1940 г. По-голямата част от кариерата му преминава в Катедрата по фармакология в Медицинския център на Университета на Ню Йорк (SUNY Downstate), където работи от 1956 г. до пенсионирането си през 1988 г. Именно там, в сравнително скромна лаборатория, той прави своето историческо откритие.

Научният пробив: Ендотелът и ЕДРФ Дълги години фармаколозите са объркани от един парадокс: известно е, че хормонът ацетилхолин разширява кръвоносните съдове в живия организъм, но когато се приложи върху изолирани кръвоносни съдове в лабораторията (in vitro), той предизвиква свиване, а не разширяване.

През 1978 г. Фърчгот и неговият асистент Дейвид Завадски правят ключово наблюдение. Те забелязват, че ако вътрешната обвивка на кръвоносния съд (ендотелът) бъде механично повредена или премахната по време на подготовката на пробата, ацетилхолинът спира да разширява съда и започва да го свива.

Това ги навежда на революционна мисъл: ацетилхолинът не действа директно върху мускулите на съда, а стимулира ендотелните клетки да отделят някакво друго вещество, което от своя страна кара мускулатурата да се отпусне и съдът да се разшири. През 1980 г. Фърчгот публикува статия, в която нарича това хипотетично вещество ЕДРФ (от англ. Endothelium-Derived Relaxing Factor – Ендотелно-зависим релаксиращ фактор).

Идентифициране на азотния оксид (NO) Откриването на ЕДРФ предизвиква истинска надпревара в научния свят – всеки иска да разбере какъв е химическият състав на този мистериозен фактор. През 1986 г. (на конференция в Рочестър, Минесота), Фърчгот и независимо от него Луис Игнаро представят доказателства, че ЕДРФ е всъщност азотен оксид (NO).

Това откритие е абсолютно шокиращо за биологичния свят. Дотогава азотният оксид бил познат главно като токсичен промишлен газ (компонент на автомобилните газове и замърсител на въздуха). Никой не подозирал, че такъв прост, малък и реактивен газ се произвежда естествено в човешкото тяло и изпълнява толкова важна функция.

Защо това откритие е така важно? (Нобеловата награда) Откритието на Фърчгот (и работата на Игнаро и Мурад върху механизма на действие на нитроглицерина) разкрива съвсем нов сигнален път в биологията. Азотният оксид стана първият познат газ, който действа като сигнална молекула в тялото. Приложенията и последствията от това откритие са огромни:

1. Сърдечно-съдови заболявания: Разбирането на NO помогна за създаването на по-добри лекарства за високо кръвно налягане и сърдечна недостатъчност.

2. Създаването на виагра: Най-известното практически приложение е лекарството срещу еректилна дисфункция – силденафил (виагра). Азотният оксид предизвиква отпускане на гладката мускулатура в кръвоносните съдове на пениса чрез увеличаване на цикличния GMP. Виаграта блокира ензима, който разгражда този GMP, поддържайки ерекцията. Самият Фърчгот се шегувачесто, че е "дядото на виаграта".

3. Имунна система: Открито е, че макрофагите (клетките на имунната система) произвеждат огромни количества NO, за да убиват бактерии и туморни клетки.

4. Неврология: NO действа и като невротрансмитер в мозъка, участващ в паметта и обучението.

Нобелова награда и признание През 1998 г. Робърт Фърчгот, Луис Игнаро и Ферид Мурад получават Нобеловата награда за физиология или медицина "за техните открития относно азотния оксид като сигнална молекула в сърдечно-съдовата система".

Интересен факт е, че Фърчгот прави своето ключово откритие на 64-годишна възраст (когато повечето учени са вече в края на активната си кариера), а Нобеловата награда получава на 82 години. Това го прави един от най-възрастните нобелови лауреати в историята.

Последни години След пенсионирането си Фърчгот не спира да работи. Той продължава изследванията си като гост-професор в Университета на Маями. Умира на 19 май 2009 г. в Сиатъл на 92-годишна възраст.

Наследството на Робърт Фърчгот е фундаментално – той доказа, че понякога най-важните отговори в биологията се крият там, където никой не ги очаква, и че дори токсичен промишлен газ може да бъде ключът към разбирането на жизненоважни процеси в човешкото тяло.

Съставил: GLM-5.1

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ / ПРОБЛЕМИ НА ПАВЛИНИСТИКАТА / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ

ПРОБЛЕМИ НА ПАВЛИНИСТИКАТА

Мисионерската дейност на Павел

Посланията на Павел дават твърде оскъдна информация за това, което е правил след приемането на новата вяра. Със сигурност знаем само това, че се посветил изцяло на проповядването на християнското Евангелие. Единственото пряко споменаване от Павел за живота му след приемането на новата вяра се намира в първите две глави на Посланието до галатяните. Тук Павел поставя акцент върху това, че веднага след приемането на Христос не отишъл в Ерусалим, за да се посъветва с апостолите на Исус, които се намирали там. Както ще видим по-нататък, разглеждайки посланието до галатяните, Павел иска да подчертае, че неговото благовестие не идва от друг човек и дори не от учениците на Исус. То е дадено от самия Исус. Затова, твърди Павел, никой не трябва да мисли, че той е получил своята проповед от други хора или е променил първоначалното учение на другите апостоли. Той дори не е говорил с никого от тях. Главната мисъл на Павел е, че езичниците могат да се спасят чрез вяра в Христос, без да спазват изискванията на юдейския закон. И той научил това от Исус, когато Той му се е явил.

Павел казва, че ставайки последовател на Исус, заминал за Арабия. Той не съобщава защо. След това съобщава, че се върнал в Дамаск (това може да означава, че е живял там или, вероятно, е израснал там). Там стоял три години и след това – едва след това – отива за две седмици в Ерусалим, за да се види с Петър и Яков, брата Господен, който бил тогава един от ръководителите на йерусалимската църква. Павел не казва за какво са се съветвали. Някои читатели предполагат, че Павел е искал да научи повече за живота на Исус от двама души, които биха могли да му разкажат: най-близкия ученик на Исус и неговия брат. Но ако това е наистина така, твърде странно е, че в своите послания Павел не дава да се разбере, че му е известно много за прижизнените речи и дела на Исус. Има вероятност Павел да не е знаел повече, отколкото е написал. Възможно е през двете седмици в Йерусалим да е обсъждал с Петър и Яков нещо друго. Вероятно са говорили не за миналото (живота на Исус), а за бъдещето (как трябва да се води проповедта).

Така или иначе, оттам Павел заминал за Сирия и Киликия, където прекарал предполагаемо 14 години, проповядвайки Евангелието. Негова задача била покръстването на езичниците. Той смятал себе си за „апостол на езичниците“, докато останалите, и по-специално Петър, били „апостоли на юдеите“. Главният въпрос, който си задавали първите последователи на Исус, както вече казах, не бил въпросът дали езичниците могат да станат християни. Всички били съгласни, че могат. Въпросът бил дали езичниците могат да станат християни, без да стават едновременно с това юдеи. Много ранни християни, вероятно мнозинството, смятали, че последователят на Исус трябва да бъде задължително юдей – по рождение или чрез промяна на вярата. За тях Исус бил юдейски Месия, пратен от юдейския Бог на юдейския народ, за да се изпълни Юдейския закон. Затова всеки, който искал да бъде Негов последовател, трябвало, естествено, да стане първо юдей. Това значело, че трябва да остави служенето на езическите богове. Но това значело също да приеме обрязването (за мъжете), за да се присъедини към Завета, да спазва Шабата, юдейските празници, предписанията за кашерната храна, както и другите заповеди на Мойсеевия закон. Павел, както видяхме, казвал обратното.

През 14-те години, докато Павел основавал църкви от бивши езичници в Сирия и Киликия, този въпрос станал централен и за неговото окончателно решение в Йерусалим бил свикан събор. Съвещание е основна тема в книгата „Деяния“ (гл. 15). На него е отделено и немалко място в посланието на Павел до галатяните (гл. 2). Двата разказа се различават значително. От версията на Павел става очевидно, че той успял да убеди апостолите в Ерусалим, че проповедта сред езичниците е истинска и е вдъхновена свише. Това решило въпроса. То дало на Павел възможност да продължи проповедта си. Сега, както изглежда, той напреднал по-далече на запад, в градовете на Мала Азия, Македония и Ахая.

Павел не казва как точно е покръствал езичниците и е основавал църкви. От посланията е сравнително ясно, че се е концентрирал върху големите градове (Ефес, Солун, Филипи, Коринт и т.н.). Това имало смисъл, защото населението на градовете било твърде гъсто и Павел можел да достигне едновременно до много хора. Но как го правел? Остава само да предполагаме, че Павел предприемал големи проповеднически пътувания, каквито прави в наше време Били Греъм. Но това изисквало големи ресурси и съдействие от местните чиновници. Павел нямал нито едното, нито другото. Може да се предположи, че Павел просто влизал в града и започвал да проповядва. Но самият Павел не казва нищо за това.

Книгата „Деяния“ твърди, че Павел основавал църкви, като първо влизал в синагогата на всеки град, в който пристигал, завързвал запознанства и се опитвал да покръсти юдеите. Но в „Деяния“ Павел среща навсякъде съпротива сред юдеите и след това преминава към проповед сред езичниците. Този поглед върху проповедта на Павел се различава обаче от неговите думи. Павел подчертава, че проповядва не на юдеите, а на езичниците. Когато четете послания като първото до коринтяните или първото до солуняните, става очевидно, че църквите на Павел се състояли от покръстени езичници, а не от юдеи.

Намеци за това как Павел постъпвал могат да се намерят на няколко места в неговите послания. В първото послание до солуняните Павел напомня на своите ученици как той и неговите другари работили сред тях „нощем и денем, за да не отегчим никого от вас, докато ви проповядвахме Божието благовестие“ (2:9). Последните изследвания приемат тези думи на Павел сериозно. Смята се, че той е дийствал буквално сред своите потенциални последователи. Защото Павел умеел да работи с ръцете си. Според „Деяния“-та работел с кожи (18:3). Традиционно този стих се смята за указание, че Павел правел шатри. Думата обаче, употребена в текста на „Деяния“-та, би могла да се отнася за всякаква работа с животински кожи.

Във всеки случай мисията на Павел изглежда започвала така. Павел и неговите спътници (например в Солун той бил с Тимотей и Силуан) пристигали в града и отваряли там малък бизнес, нещо като християнско магазинче за кожи. Хората влизали там и Павел се опитвал да ги въвлече в разговор. Работните места в Древния свят били твърде подходящи за това. Тогава нещата се движели по-бавно и малко хора си гледали часовника (всъщност никой). Повечето клиенти на Павел са били сигурно езичници. И Павел се опитвал да започне с тях сериозен разговор, за да ги накара да се отрекат от езическата религия и да приемат неговата – вярата в Бога на Израил и в Исус, Неговия Син, Който умрял заради другите и възкръснал от мъртвите.

Може да се предположи, че Павел не е преуспял с повечето посетители. Но преуспял с някои, а те вероятно покръствали своите семейства, някои от своите съседи и така започвало всичко. Може да се предположи, че в градовете имало малки групички християни (по няколко дузини). Те се срещали всяка неделя сутрин (в деня на Христовото възкресение), за да поговорят за вярата, да научат повече от Павел, да четат малко от Писанията (Стария завет, текстове от Новия завет в онези дни още не е имало), да чуят тълкуването им, да се помолят и да помислят как да привлекат повече хора в своята група.

Щом се уверял, че групата е достатъчно силна, за да оцелее без него, Павел затварял дюкяна и се отправял към следващия град, за да започне отначало. Неговият замисъл бил основаването на общини от християни във всички големи градове, за да се разпространява чрез тях новата религия. Павел бил сам, но му помагали многобройни поддръжници и последователи и християнството започнало своето разпространение.

Когато тръгвал на път, Павел запазвал връзките си с основаните по-рано църкви. Често получавал от тях писма, в които се говорело за настъпили проблеми: учения, различни от това, на което учел Павел; разпри между членовете на църквата, аморално поведение, доктринални или етични въпроси и т.н. Научавайки за проблемите, Павел изпращал на общините послания. Някои от тях са достигнали до нас: послания, написани от Павел до онези общности, които по-рано основал. С тяхна помощ той искал да разреши проблемите (изключение прави, както ще видим, посланието до римляните).

Павел е написал очевидно много повече послания от седемте, които са достигнали до нас в състава на Новия завет. В запазените писма той се позовава на други и човек може да си помисли, че са били десетки. Но по различни причини се запазили само седем. Но, така или иначе, седемте послания били дълго и грижливо пазени от християните и ни дават обилна информация за ранните християнски общини през 50-те години. Това са най-старите християнски Писания, създадени едно десетилетие преди първото Евангелие (от Марк) и вероятно 40 години преди последното канонично Евангелие (от Йоан). Посланията дават важни сведения за това какво се е случвало сред последователите на Исус след Неговата смърт, особено в мисията сред езичниците, основана от Павел. Посланията показват, че имаме феномен, дълбоко различен от този, който видяхме в живота и деянията на Исус. Тези послания са изящно свидетелство за това, че християнството на Павел и неговите последователи било по-скоро религия за Исус, възкръсналия Господ, отколкото религия на Исус, юдейския пророк на близкия апокалипсис.

Ако успеем да възстановим възможно най-добре повода, по който Павел е писал един или друг текст, ще можем да разберем по-добре всяко от тези послания. След това ще разгледаме как е отговарял на един или друг случай. Няма друг начин да разберем причината за посланията, освен да четем самите послания и да гледаме върху какво Павел насочва своето внимание. Ще се опитаме да поставим всяко послание в правдоподобен контекст. Твърде трудно е да се възстанови хронологичният ред на написване. Над това изследователите се блъскали много векове. Сега има съгласие, че първото послание до солуняните е най-вероятно първо. Това означава, че то е най-ранният християнски текст от достигналите до нас. А посланието до римляните е най-вероятно последно. И така, ще започнем с първото послание до солуняните, след това ще погледнем петте други послания (както следват в канона, защото е крайно трудно да се възстанови тяхното хронологично съотношение). Ще завършим с посланието, което се разглежда като най-важно – посланието до християните в Рим.

Всяко от посланията е структурирано като типично писмо от Римската епоха. Те започват с посочване на изпращача и адресата. След това следва молитва или благословение. После – формула за благодарност към Бога за общината. По-нататък следва основният текст на писмото, в който се засяга главният въпрос. Посланието завършва със заключително увещание и поздрав към хората от общината, с намеци за бъдещите планове на Павел, със заключително благословение и със сбогуване. Предлагам на читателите първо да прочетат внимателно всяко послание, после – моя кратък анализ, а след това – да ги прочетат отново, като помнят моя анализ. Това ще помогне да бъде разбран смисълът на всяко от посланията.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН / 19 ДЕКЕМВРИ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ / 10 НОЕМВРИ

ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА - / 11 НОЕМВРИ / ПРЕМИНАВАНЕТО НА ДУНАВА ПРИ ЧЕРНА-ВОДА — ст. ФИТЕЩИ

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН - / 15 ДЕКЕМВРИ / 16 ДЕКЕМВРИ / 17 ДЕКЕМВРИ / 18 ДЕКЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН

19 декември

През нощта противника нападна поста на к. 163 със превъзходни сили и завладява височината.

Получава се от армията оперативна заповед № 62, според която на дивизията се възлага да остане зад фланга на 4. дивизия, на която да придаде дружината и полската си батарея.

По-късно се получава друга оперативна заповед — № 63, която, като урежда настъплението на дивизиите, възлага на конната дивизия, усилена с 2 пех. дружини и 1 с. с. батарея от 4. дивизия, да настъпи в посока на гр. Мачин и овладее града.

До пристигането на тези подкрепления, в подготовка движението към север, заповядано е от началника на конната дивизия на дружинния командир „да снеме стражевото охранение и постави наблюдателни постове и се изнесе с дружината на линията на к. 163, като осигури владението на тази височина“ (№ 958, 19. XII. 1916 г., 7 ч. пр. пл.).

Към 8 ч. пр. пл. от дружината се изпраща усилен патрул към к. 163. Той забелязва, че неприятелски разезди се насочват по изт. и западните склонове на к. 163, към охранението на дружината. Те се спешават и откриват огън по 3 от постовете на дружината. Зад тях следва един ескадрон, който спешава и заема к. 163. Зад него се задава кавалерийска колона. Ротния командир на 16. рота, поручик Спасовски, разгръща в верига, освен своята рота (която е в охранение) и 2 взвода от изпратената 15. рота към к. 163. Войниците почват да се окопават, кога върху тях в „лава“ налитат последователните вълни на цял конен полк от 6 ескадрона.

Полка се насочва по източните и южни склонове на к. 163 към дружината. Отначало той е обстрелван, през време на движението си, от картечниците на Лейб-Гвардейския конен полк, които са на позиция при авангардния дивизион, на височините югозападно от с. Черна, а при налитането върху ротите — от самите пехотинци, които, без да се колебаят, откриват чест огън, кой легнал, кой на колене, кой прав.

Един от неприятелските ескадрони минава през веригите на десния фланг на дружината. Войниците се обръщат и стрелят противника в гръб.

Честият огън и спокойствието на хората разколебават атаката. Казаците губят много убити и ранени, между които и командира на полка, разстройват се и повръщат назад, преследвани отначало с пушечен огън, а след това с огън от конната батарея, която успява да излезе на позиция и, впоследствие, с картечен огън от авангарда.

Въпреки почти лудата смелост, с която се извършва атаката, тя не успява, липсва изненадата, а и противника що тя атакува е здрав духом, не разколебан и началствуващите лица успяват на време да разпоредят необходимото и да подбодрят хората си.

Главните сили на бригадата, извикани напред, веднага с появяването на противника, почват да излизат от селото, но когато те пристигат северно от рекичката, към 9 ч. пр. пл., противника е отстъпил и изчезнал.

Дружината се урежда южно от к. 163, за овладяването на която се праща напред назначената за целта рота. Противника, обаче, я среща със силен огън и нейното настъпление по съвършено откритите склонове, въпреки артилерийската подкрепа, не напредва.

От заловените пленници при атаката се узнава, че е атакувал 30. казашки конен полк, под началството на командира на полка, полковник Богодаров, който пада убит. Полка заедно с 20., 22. и 32. казашки полкове и 2 конни батареи формира 3. казашка дивизия, която е пристигнала при Браила на 17. декември, за да прикрива отстъплението.

За да посрещне всеки опит на противника за нова атака, началника на дивизията усилва авангарда на дивизията и с останалите 2 ескадрона на Лейб-Гвард. конен полк, а 1. конен полк, с 2 ескадрона от 4. конен полк групира с. и. от с. Сатул-Ноу.

До пладне положението по фронта остава непроменено. Дружините и батареята от 4. пех. дивизия не са още пристигнали.

Около с. Черна положението, според донесението на командира на Лейб Гвардейски конен полк е следното: „противника заема плоската височина з. от к. 242 със спешени части, картечници и автоматически пушки; той заема също к. к. 330, 242, 249 и височините източно и южно от с. Яйла; обстрелва с две оръдия височините, гдето са спешени ескадроните на полка. Командира на полка изпраща един ескадрон към с. Ак-Пунар за да разясни положението в тази посока“. № 251, 5 к. с. и. от с. Сатул-Ноу, 19. XII. 916 г., 11 ч. 25 м. пр. пл.

Когато, към 1 ч. сл. пл., частите от 4. дивизия, спуснали се от линията к. к. 306, 285 — заемат с. Ак-Пунар и по на запад, противника напуска к. 242, както и височините южно от с. Черна. В 2 ч. 9. германски полк заема тези височини. Гвардейският полк получава заповед да се снеме от позиция и се присъединява към бригадата, северно от с. Сатул-Ноу.

В 1 ч. 30 м. в с. Сатул-Ноу пристига 2/48. дружина (капитан Попов) и 5/15. п. с. с. батарея (капитан Ранчев).

В 2 ч. сл. пл. 4/31. дружина и колоездачната рота се разгръщат източно от пътя Сатул-Ноу, Мачин, 2/48. дружина — западно от същия път, с обща посока за движение к. 163 и седловината източно от к. 336. Настъплението се подкрепя от огъня на 3 батареи, командването на които е обединено от началника на конно артилерийското отделение, майор Димитров.

Движението на пех. части продължава на север безспирно; к. 163 е заета без съпротива от противника. При смръкване частите достигат до 1 км. с. от пътя с. Туркоя с. Черна и са спрени тук, сравнително доста напред изнесени пред фронта на частите от 4. дивизия.

За охрана на левия фланг, край Дунава е изпратен ескадрон от 1. к. п., който да праща разезд и край брега на самата река. От същия полк е изпратен разезд за свръзка с 9. германски полк, който действува на левия фланг на 4. пех. дивизия.

За положението в армията се изпраща следното донесение:

Командующия III. армия

Настъплението на дивизията беше спирано от съпротивлението, което указаха спешените и конни части от 3. казашка дивизия. През целия ден се води рядка пушечна стрелба и умерено интензивен артилерийски огън. След пристигането на дружината от 48. полк, конната дивизия преминава в настъпление към 3 ч. сл. пл. Към същото време части от 4. дивизия се приближаваха към с. Черна. Вследствие на падналата мъгла бързо се смръкна и настъплението трая до 5 ч. сл. пл.

Към този час предните пехотни части достигаха на около 1/2 км от линията на к. к. 336—283. Северно от к. 163 дивизията е в свръзка с германски части. № 219. Б, от 19. декември, 916. г., 7 ч. сл. пл.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев.

Загубите на конните части през време на действията от 16. до 19. са:

Убити офицери 1, поручик Генов Стефан от Лейб-Гвардейския конен полк.

Ранени офицери: 1 офицерски кандидат Данев Ивайло от 1. конен полк, ранени войници 15, коне 15.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „СИЛНО СРЕДСТВО“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„СИЛНО СРЕДСТВО“

Казват, че срещу алкохола най-добре действа изкуството. Театърът, например. Въртележките. Или някое студио с музика.

Всичко това, казват, отвлича човека от пиячката и мезето.

И наистина, граждани, да вземем например нашия шлосер Пьотр Антонович Коленкоров. Човекът пропадаше буквално и персонално. И изобщо живееше като последната кокошка.

През делничните дни след работа само ядеше и пълнеше корема. А по празници и в неделни дни Пьотр Антонович се напиваше до откат. Напиваше се безпаметно.

И в пияно състояние се биеше, дивееше и изобщо устройваше пиянски ексцесии. И се прибираше у дома си в хоризонтално положение.

И, разбира се, през цялата седмица никаква културна дейност не развиваше този Пьотр Антонович. Освен ако в събота не отскочи до банята да се понаплиска малко. Ето ви цялата му културна дейност.

Близките на Пьотр Антонович се разстройваха силно от това поведение. Даже го плашеха.

— Пьотр — казват — Антонович. Вие сте човек квалифициран, не сте на млади години, ами ако вземете, че в пияно състояние се фраснете в някой стълб — ще се пребиете. Пийте малко по-леко. Направете ни тази семейна услуга.

Не слуша. Пие си по старому и се весели.

Накрая се намери един добродушен човек от месткома (местния комитет на профсъюза – бел. ред.). Той, знаете ли, каза направо така на Пьотр Антонович: — Пьотр — казва — Антонович, бягайте, казвам ви, от алкохола. Ето — казва, — опитайте вместо това да ходите на театър в неделните дни. Моля ви най-учтиво и билет ви предлагам безплатно.

Пьотр Антонович казва: — Щом е — казва — безплатно, може да опитам, защо не. От това — казва — няма да се разоря, ако е безплатно.

Нави го, с една дума.

Отиде Пьотр Антонович на театър. Хареса му. Дотолкова му хареса, че не искаше да си тръгва. Театърът вече, знаете ми, свършил, а той, миличкият, все си седи и седи.

— Къде ли — казва — ще ходя сега посред нощ? Сигурно — казва — всички кръчми са вече затворени. Виж ги ти — казва — дяволите, в какво предприятие ме вкараха!

Обаче се повъртя, повъртя се и си тръгна за вкъщи. И трезвен, знаете ли, си тръгна. Демек, сух отвътре.

Следващата неделя пак отиде. На третата сам изтича до месткома за билет.

И какво мислите? Увлече се човекът по театъра. Стана, значи, първият театрал в района. Като види театрален афиш, целият трепери. Престана да пие в неделя. Взе да пие в събота. А банята я премести в четвъртък.

А миналата събота, както беше на градус, Петър Антонович се фрасна в един стълб и в неделя не отиде на театър. Това беше единственият път за целия сезон, когато Пьотр Антонович пропусна спектакъл. До следващата неделя, кажи-речи, ще се оправи и ще отиде. Защото го грабна изкуството. Понесе го.

1926 г.

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1910‑те

ИВАН БУНИН

“ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“, 1915 г.

Пристъпваме с вас към разговор за 1915 година. Ето че предходните 15 книги се увенчават с може би най-удивителното произведение на руската новелистика. Говорихме вече за това, че руската литература търси винаги синтез между прозата и поезията. Не само руската – и световната, но руската особено. И ето, струва ми се, че първият, който имал щастието да намери този синтез, бил Андрей Белий: той предложил свой вариант, доста труден за четене. А вторият вариант, така да се каже алтернативният, бил на Бунин, който не можел да понася Андрей Белий.

У Бунин има доста странен дискурс и доста странно място в руската литература. Смятат го за модернист, докато самият той мразел модернистите, твърдял, че е представител на класическата Толстоевско-Чеховско-Тургеневска традиция, и отхвърлял с негодувание всички разговори за това, че е новатор. Но въпреки всичко прозата му е новаторска именно защото веществото на Буниновата проза – „брокатената проза“, както я наричал Набоков – било друго. Той разширил значително изобразителните възможности на прозата. Намерил удивителен компромис между поемата и новелата, като за първи път организирал новелата с тези средства, способи и похвати, с каквито се организира обикновено поемата. С помощта на рефрени, лейтмотиви, игра с библейски алюзии и цитати той успял да създаде разказ с истинска библейска сила. Макар че на мене, например, „Господинът от Сан Франциско“ не ми е харесвал никога. Може би защото е включен в училищната програма. А може би затова е включен в училищната програма, защото е твърде нагледен, прост и доста азбучен при цялата талантливост на изпълнението. Но това, което не може да се отрече на разказа, е невероятната пластична изразителност, запомнянето. В него се запомня всичко. Затова се разпада на цитати. И всички помнят, разбира се, епиграфа към него: „Горко ти, Вавилоне, граде крепки“.

Иван Бунин

Ценното в този разказ – ето удивителното! – не е дори това, което е написано в него. Той е ценен, когато се постави в контекст. Ако този разказ беше написан през 1903 година или още в деветнадесети век, може би резонансът нямаше да бъде толкова голям. Но той е написан през петнадесета година и е изпълнен с предчувствия за световна катастрофа. Катастрофа не само руска, не само революционна. Това е катастрофа от европейски мащаб. Старата Европа свършва. Както е известно, не е живял онзи, който не е живял в предвоенна Европа с нейния култ към комфорта, с нейните виенски сладкиши и парижки кафе-шантани, с нейната руска търговска широта, с английската ѝ привързаност към закона и морала и с немската ѝ точност и военщина. Но както и да се отнасяме към предвоенна Европа, тя е обречена. И именно чувството за тази обреченост на комфортния, светъл, пълен с излишества свят лежи в основата на „Господинът от Сан Франциско“. И именно тук се заражда фаталната амбивалентност, без която разказът нямаше да го има и без която няма добра литература. От една страна, на човек му се иска подобно на Блок (а той по това време пишел много в този дух) да каже: „Добре! Загивайте! Каква е ползата от вас?“ (от стихотворението на Блок „Позлатеният ангел“ – бел. ред.). Защото, когато описва например в дневника си катастрофата на „Титаник“, Блок добавя: „Слава Богу, има още океан“. За него океанският лайнер е център на цялата световна посредственост, на световната лъжа, на техниката, която носи на света опростяване. И природната сила на океана погубила всичко това. На което трябва само да се радваш – жестоко, нечовешки да се радваш, както се радва Блок. Но от друга страна, Бунин е традиционалист, човек, на когото му е жално. И ето че този удивителен разказ стои на границата между чувството на злорадство и чувството на жалост.

Господинът от Сан Франциско е американски милионер, който цял живот работел, грабел и мамил. И ето че най-накрая натрупал средства за презокеанско пътешествие до Европа. Пътува с жена си и дъщеря си на красив океански лайнер, който напомня за „Титаник“. В лайнера всичко лъха на лъжи и преструвки. И танцува една красива двойка, като двойка змии – той с черен фрак, тя с отворена рокля, и никой на парахода не знае, че това са наети танцьори, че между тях няма никаква любов, а двамата изобразяват срещу заплащане щастливи влюбени. И всичко на парахода е също толкова фалшиво. И на фона на бушуващия океан неговият блясък и цялото му могъщество са много жалки. И ето че този кораб – както е казано у Бунин, преодоляващ с усилие шорма, мрака и бурята, на който се носят един след друг мелодични периоди, дълги и тежки като вълни – този кораб пристига в края на краищата в Европа и там, в Италия, преди да слезе на брега, господинът от Сан Франциско (между другото, безименен герой), пред когото е пълзяла раболепно цялата прислуга, умира. Умира неочаквано от удар, опитвайки се да закопчае едно копче на ризата си. И веднага целият му живот става безсмислен, и веднага става просто едно тяло в тегоба за целия кораб. Слагат го в сандък с лед в трюма, а жена му и нещастната му дъщеря, които са дошли да се веселят и забавляват, стават за всички досадно напомняне за смъртта и всички ги гледат с презрение. А на парахода продължава животът, изпълнен с фалш. И изглежда, че Бунин би трябвало да изпитва леко злорадство, гледайки внезапната смърт на могъщия капиталист (мисля, че с тази цел разказът беше включен навремето в училищната програма). Но от друга страна, на Бунин му е еднакво неприятен и слугата, който се подиграва на мъртвия си господар: „На sonato, signore?“ („Звъняхте ли, синьоре?“), имитирайки скръб и почтителност. Той си остава в своя присмех роб. Той е роб par exellence – това е най-отвратителното. И всички останали, които крият смъртта на господина от Сан Франциско, не са с нищо по-добри.

И какво? Този човек, който умрял, само с това ли е виновен, че е умрял? Разбира се, събирайте съкровища не на земята, а на небето. Разбира се, Бунин презира богатството. Но той жали господина от Сан Франциско – в това е и прелестта на този разказ. И му е жално за лайнера, който пресича шторма, мрака и бурята, който трепери от страшно напрежение върху вълните, но който също е обречен и който ще загине. Нима това обаче, което го убива, е по-добро? Нима стихийността, предстоящите преврати, страшните низши сили, които ще изплуват отнякъде, са по-добри от този кораб? Не, разбира се. И вероятно е по-добра лъжата на световната цивилизация, отколкото стихийната сила, която се надига срещу нея.

Като резултат, разбира се, разказът на Бунин не е за това, че старата Европа загива. Разказът на Бунин е за това, че човешкият живот сам по себе си – като в любимия му стар персийски афоризъм – прилича на детска риза: къса и изцапана. Нали именно тогава, през четиринадесета-петнадесета година, Бунин пише всъщност цяла трилогия – „Господинът от Сан Франциско“, „Братя“ и „Сънищата на Чанг“. „Сънищата на Чанг“ е разказ от името на куче за това колко е безсмислен животът на един капитан на кораб, който обичал една жена, бил изоставен от нея и доживява сега дните си в самота. Разказ за куче, което трепери, очаквайки появата на Главния стопанин, който ще дойде скоро за него, за умиращото куче. И „Братя“ – разказ за един млад рикша, който вози в Коломбо богати пътешественици, а любимата му се е отдала на един от тези богати пътешественици.

Това са разкази за вечния и неизчерпаем трагизъм на живота. Между другото, „Господинът от Сан Франциско“ е единственият Бунинов разказ от този период, в който няма студен ужас, а има топло състрадание, пробиващо си все пак път през библейския брокат. Ето затова обичаме Бунин, вероятно защото, разбирайки прекрасно цялата трагедия, цялата безизходност на съществуването, Бунин се отнася към хората макар и с раздразнение, но все пак с топлина. И може би именно затова в последните му разкази, в „Тъмните алеи“, в разказите преди и след тях, в „Розата на Ерихон“, в сборниците от двадесетте години, в „Животът на Арсениев“, все по-често през раздразнението и студа си пробива път човешката топлина, живата човешка тъга, която е по-силна от всеки апокалипсис и всяка смърт, която е по-силна от неговия мрачно-поетичен стил.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / АКО БЯХ ШÒГУН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

АКО БЯХ ШÒГУН

Ако бях монарх с неограничена власт, сигурно щях да бъда като Кучешкия шòгун.

Такова прозвище получил от съвременниците и потомците си Цунайоши, петият шòгун от династията Токугава, управлявал в края на XVII – началото на XVIII век.

Цунайоши се родил в годината на кучето и цял живот обичал много нашите бълшиви четириноги приятели. С възкачването си на престола той получи възможността да разгърне любовта си в държавен мащаб.

Ето как бих изглеждал

Дълго преди на Запад да се появят дружествата за защита на животните, Цунайоши издаде куп закони, получили красивото название 生類憐みの令 – „Едикти за състрадание към всичко живо“. Тези укази забранявали много строго да се отнема живота на бездомните кучета, на съсипаните до изтощение коне, на котките, и в бъдеще списъкът на защитените от закона живи същества продължавал да расте, обхващайки домашните птици, костенурките и дори змиите.

Но истински владетелят обичал само кучетата, именно за тях се грижел най-много. В своя кучкарник (как му завиждам!) държал повече от сто кучета. Навсякъде се създавали приюти за бездомни кучета, в най-големия от тях скимтели и лаели 50 000 песа.

И започнали за японските шаровци блажени времена

Японците по онова време се хранели предимно със зеленчуци и малко риба (оризът за низшите съсловия се смятал за лакомство), но на кученцата, които отказвали да ядат ряпа с моркови, им поднасяли и месо, три пъти на ден. Ако някое куче се държало неподобаващо, не можело нито да бъде бито, нито дори да бъде ругано, а било предписано да се действа с ласки и увещания. Забранено било също да се обръщат към кучетата на „ти“ – само „о-ину-сама“, тоест „почитаеми господин куче“.

Епохата Генроку: всички са добри, весели и красиви

Искам ми се да вярвам, че не случайно именно по време на управлението на Кучешкия шòгун в страната настъпил невиждан разцвет на културата – литературата, театъра, изобразителното изкуство и занаятите (т. нар. „Епоха Генроку“, японския ренесанс). Нещо витаело във въздуха, прекрасно за душата и леко безумно – идеални условия за творчески взрив. Главният пир на самурайското благородство, историята за 47-те верни васали (няма да я разказвам, и така всички я знаят), се случил също по времето на кучефила Цунайоши.

Досадните историци обясняват нестандартната политкоректност на Цунайоши с всякакви скучни причини. Бил уж най-малкият син, затова от детството го подготвяли не за воин, а за книжовник и момчето възприело твърде буквално будистките наставления за равната ценност на всички прояви на живота. Освен това от стари времена има легенда, според която Цунайоши се грижел за кучетата по внушение на един будистки монах. Той уж казал на шòгуна, който наскоро загубил единствения си син, че това е наказание за грехове от миналата му инкарнация, в която предишният Цунайоши измъчвал кучетата, и сега, ако негово величество иска да има наследник, трябва да изкупи своята вина. Е, разбира се, както в миналото, така и днес, се намирали зли хора, които обяснявали удивителната политика на владетеля с побъркването му.

Юношата Цунайоши – още край баща си, но вече с кученце

А за мене в постъпките на Цунайоши няма никаква тайна. Просто кучетата му харесвали повече от хората. Защото кучетата са по-предани, по-благодарни, по-благожелателни и никога не правят на никого гадости, просто за да правят гадост. Освен това са съществено по-красиви от нас. Как, пита се, да не ги обичаш?

Във френското градче, където ходя да пиша книги, има много кучета, като деветдесет процента от тях са лабрадори. Обичам почти всички кучета, включително помиярчетата, но лабрадорите, според мене, са царе на природата. Възхищавам се на тяхната благожелателност, приветливост, оптимизъм, учтивост и екзистенциална позитивност. Нито веднъж не ме е лаял, не е ръмжал срещу мене или дори не ме е подушвал безцеремонно някой френски лабрадор, а когато общуваш с хората, това се случва постоянно.

Ако в своето ежедневно поведение хората вземаха пример от лабрадорите, щяхме да живеем в рая.

Да живее лабрадоризацията на човечеството!

Някой ден всички ще се гледаме така, както гледа на света моята позната на име Боба

И все пак – както ни учи историята на Кучешкия шòгун – хората трябва да бъдат обичани повече от кучетата, дори да не заслужават това. Защото ако хората не бъдат обичани и отношението към е тях по-лошо, отколкото към кучетата, никога няма да се научат да се държат по лабрадорски и за това ще трябва да плаща всичко живо. Съдбата на политкоректните начинания на Цунайоши е отлична илюстрация за несъвместимостта на прекрасните намерения с непрекрасните методи.

Поданиците на шòгуна не желаели да делят храната си с кучетата, която на бедняците и така не им стигала; обсебени от антропоцентризъм, те не искали да се кланят на кутретата и палетата; негодували срещу данъците, въведени в полза на нашите по-малки братя – оказало се, общо взето, че идеите на будизма не са проникнали достатъчно дълбоко в съзнанието на народните маси. От това шòгунът се сърдел и нервничел. Страхувал се, че няма да успее да промени човешката природа към добро по време на текущата си инкарнация. А когато нервничи, неограниченият владетел взема мерки.

Била създадена мрежа от ину-мецуке (казано на съвременен език, кучешки доносници), които докладвали на началството за всички случаи на жестоко отношение към животните. Биели виновните с тояги. А когато жителите на едно село изтребили глутница кучета, всички селяни били екзекутирани за назидание: за Буда животът на едно куче не е изобщо по-малко важен от живота на човека.

Столицата Едо се напоила с кучешка миризма. По улиците се носели глутници от подивели кучета, които понякога нападали минувачите. Забранено било да се убиват ушатите хулигани. Максимум – да ги арестуват без прилагане на насилие и да ги закарат в участъка.

Инугами – Кучешки дух, с който е по-добре да не се свързваш, защото е ужасно отмъстителен

Родственикът на владетеля, княз Токугава Мицукуни, възползвайки се от високото си положение, продължавал да кълца кучетата и народът се възхищавал на този гаден популист. Веднъж през зимата Мицукуни подарил на шòгуна двадесет кучешки кожи – „да се сгрее“.

Ето го гадът Мицукуни. Каква гнусна кучененавистническа физиономия!

Щом подобно нещо можело да се случи, докато Цунайоши бил жив, струва ли си да се учудваме, че веднага след смъртта му, още преди тържественото погребение, едиктите за милосърдие към животните били отменени при всеобщото ликуване на публиката.

Какво ли не започнало тогава! Биели, гонели, измъчвали, убивали беззащитните кучета. Общо взето, хората се изправили се на крака и си излели душата. Любовта на Кучешкия шòгун се превърнал в беда за бедните кученца.

Най-обидното е, че Цунайоши така и не се сдобил с наследник и властта преминала към племенника му, заклет кучефоб.

Не, най-обидното дори не е това, а че аз, обожавайки кучетата, съм принуден да живея като сирак. Някога, в детството си, имах кученце, но щастието продължи кратко. После се оказа, че имам алергия от кучета. Щом някое куче ми попадне в ръцете, не мога да се удържа – започвам да го дърпам и мачкам, а после дълго се секна и се обливам в сълзи. Ето такава, във всяко едно отношение, тъжна история.

(Следва)

ЛЕДЕН ВЕЛОСИПЕД ОТ 1930-ТЕ ГОДИНИ

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: : GLM-5.1

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Велосипедната треска завладяла почитателите на зимните спортове, което довело до създаването на леден велосипед, за да се носи по замръзналите повърхности на езерца и реки. Това ледено превозно средство е конструирано от обикновен велосипед през 1934 г. Предното колело се махнато напълно, а вилката е удължена така, че почти да докосват леда, когато велосипедът стои изправен. Към удължената предна вилка е прикрепен стоманен плъзгач.

Два плъзгача са прикрепени по подобен начин от двете страни на задното колело. Велосипедът се кара както обикновено колело, като гумата осигурява сцепление с леда. Плъзгачите предотвратяват поднасянето, а равновесието може да се поддържа също толкова лесно, колкото и на обикновен велосипед.