вторник, януари 19, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1971 ГОДИНА / ХИМИЯ / ГЕРХАРД ХЕРЦБЕРГ

Герхард Херцберг

25 декември 1904 г. – 3 март 1999 г.

Нобелова награда за химия

(За приноса му в проучването на електронната структура и строежа на молекулите, особено на свободните радикали.)

Германско-канадският физик Герхард Херцберг е роден в Хамбург, в семейството на Ела (Бибер) Херцберг и Албин Херцберг. Ранните му ученически години преминават в Хамбург; степента бакалавър (1927 г.) и доктор (1928 г.) получава в Дармщатския технологичен институт. Дисертацията му, завършена още докато е студент под ръководството на Ханс Рау, разглежда взаимодействието на веществата с електромагнитните излъчвания. През следващата година той работи под ръководството на Макс Бор и Джеймс Франк в Гьотингенския университет, а след една година – с А. М. Тиндал в Бристълския университет в Англия. През 1929 г., когато е на 24 години, вече е публикувал двадесет научни статии. През 1930 г. получава длъжността приват-доцент (извънщатен лектор) и старши асистент по физика в Дармщатския технологичен институт.

Електромагнитното излъчване е енергия във вълнова форма, създадена от електрическите заряди. Електромагнитният спектър включва инфрачервена, видима и ултравиолетова светлина; дълги радиовълни, микровълни; рентгенови и гама-лъчи. Когато отделните атоми се подлагат на въздействието на електромагнитно излъчване, те или поглъщат светлина, или излъчват светлина в зависимост от това дали електроните се преместват на по-високо или на по-ниско енергетично равнище. Тази светлина образува линейния спектър на характерните за дадените атоми дължини на вълните. Молекулите имат по-сложни спектри от атомите. Възбуждането на молекулите включва вътреатомни вибрации, промени в молекулните връзки и ротационни промени. Молекулите излъчват и поглъщат светлина в по-широк интервал на дължините на вълните. Спектроскопията, анализът на спектралните линии, може да даде информация за структурата и енергетичните равнища на атомите и молекулите.

През 1929 г., анализирайки спектрите на молекулярния азот, Херцберг и неговият колега от Дармщатския институт Вернер Хейтлер доказват, че ядрата на азота не могат да се състоят само от протони и електрони, както се смята по-рано. Скоро след това английският физик Джеймс Чадуик доказва, че основен компонент на атомното ядро е и незаредената частица неутрон. Херцберг открива линейния спектър на двуатомния кислород, което има голямо значение за изследването на горните слоеве на атмосферата.

Преследването на евреите от нацистите заставя Херцберг да емигрира през 1935 г. в Канада, където става професор в Саскачеванския университет. Макар че в момента, когато пристига, няма възможности за експериментална работа, той успява да създаде спектрална лаборатория. Понеже е чужденец и поданик на враждебна държава, Херцберг не участва във военни изследвания по време на Втораат световна война.

През 1945 г. Херцберг става гражданин на Канада и заема професорска длъжност към Йъркската астрономическа обсерватория на Чикагския университет (САЩ). С помощта на студентите от последния курс той успява да оборудва прочутата лаборатория за изследване на молекулярните спектри на звездите, кометите и планетите. Използвайки инфрачервената техника, Херцберг доказва, че в атмосферата на няколко планети има водород, а също така потвърждава присъствието на вода в кометите. След три години се връща в Канада като водещ изследовател в отдела по физика на Националния изследователски съвет в гр. Отава. През следващата година става директор на отдела, а през 1955 г. - директор на отдела по фундаментална физика. През 1969 г. е признат от научно-изследователския съвет към Института по астрофизика за изключителен учен и изследовател.

До 50-те години Херцберг проучва структурата и свойствата на стабилните молекули. От началото на 50-те той се обръща към по-трудните спектрални анализи на свободните радикали (атоми и молекули с поне един електрон, който не образува двойка). Макар че тяхното съществуване като междинни съединения при химичните реакции е предвидено, свободни радикали, заради високата си реакционна способност и поради нея - краткотраен живот, все още не са открити. Опитвайки се да направят това, Херцберг и неговите колеги използват методите на импулсната фотолиза, разработени от Роналд Нориш заедно с Джордж Портър, при които светлината или друг излъчвател на енергия предизвиква химично делене. Изследователите провеждат първите си успешни спектроскопични експерименти със метилов свободен радикал през 1965 г., а след три години – с аналогичен метиленов радикал.

През 1929 г. Херцберг се жени за Луиза Отингер, специалистка по физика; семейството има син и дъщеря. След смъртта на съпругата си през 1971 г. той сключва брак с Моника Тентхоф. Херцберг е характеризиран от А. Е. Дъглъс, негов колега от Националния изследователски съвет в Отава, като „динамичен учен, скромен и благороден човек“.

Херцог е награден с медала Тори на Канадското кралско дружество (1953 г.), със златния медал на Канадската асоциация по физика (1957 г.), с медала Уилард Гибс (1969 г.) и Лайнъс Полинг (1971 г.) на Американското химично дружество, с медала Фредерик Айвс на Американското оптично дружество и с медала Фарадей на Британското химично дружество (1971 г.). През 1968 г. става кавалер на Ордена на Канада. Освен член на химически и физически асоциации, Херцберг е ръководител на международни комисии по спектроскопия, президент е на Канадската асоциация на физиците (1956-1957 г.), на Международния съюз по теоретична и приложна физика (1957-1963 г.) и на Канадското кралско дружество (1966-1967 г.).

Превод от руски: Павел БорлаугНиколов


неделя, януари 17, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА / ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДАТА ЛИЦА НА ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА

ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА

“Деянията на Тома“ започват с това, че Исус Христос, като се явява след смъртта си на Тома, „близнака“, го изпраща за апостол в Индия. Тома не иска да ходи в Индия, като се мотивира с това, че е евреин. „Където искаш ме прати, но в Индия няма да отида“ – казва той на Исус [1].

Виждайки упорството на Тома, Исус предприема хитра стратегия. По това време в Ерусалим пристига индийски търговец на име Аббан. Изпратил го е цар Гундафор (реален исторически персонаж, управлявал част от Индия през I век) да му купи изкусен дърводелец за строежа на дворец.

Исус – ще припомним, че това се случва след разпятието му – се среща лично с Аббан на пазара и го пита не искали да купи роб дърводелец. Аббан точно това търси. Исус продава Тома на Аббан за три литри [2] сребро и като подписва със замах договора за продажбата, му го предава в ръцете. Подозрителният Аббан, за да не бъде измамен, пита за всеки случай Тома дали е роб на Исус. „Да“ – отвръща той [3]. Аббан се поздравява с изгодната сделка.

Най-напред по пътя си към Гундафор той и неговият нов роб Тома попадат в царския град Андраполис. В града цари голямо веселие: тамошният цар омъжва единствената си дъщеря и кани на пиршество всички пътници. Аббан и Тома отиват на пиршеството, за да не оскърбят царя с пренебрежение към неговото гостоприемство.

Ще припомня, че социалният статут на Тома по това време е много нисък: той е роб и плюс това чужденец, който говори на неразбираемия за никого в Индия арамейски език, и е ясно, че по време на пиршеството, където се е събрал цветът на града, се намира в най-долната част на хранителната верига.

Някакъв виночерпец му удря шамар за забавена реакция. Тома, в пълно съответствие със завета на своя учител, призоваващ да си даваме и лявата буза, когато ни ударят по дясната, казва на виночерпеца: „да ти прости Бог“, но веднага след това предрича, че ръката, която го ударила, ще се окаже скоро в зъбите на куче.

Така и станало: виночерпецът отива за вода и там го разкъсва лъв. Кучетата се хвърлят върху останките и едно от тях, държейки в зъбите си ръката, която ударила апостола, изтичало в залата, където било пиршеството.

Това произшествие хвърля гостите в не малка възбуда и те се изумяват особено, когато една девойка флейтистка, която е еврейка и разбира арамейски език, им съобщава, че робът, който седи до търговеца Аббан, „е или бог, или апостол на бог“: защото чула как той казал, че ръката, която го ударила, ще се озове в устата на куче [4].

Този случай, разбира се, привлича вниманието на царя и той, за да си подсигури за всеки случай благословията на този толкова важен вълшебник, му нарежда да се помоли в брачните покои за щастие на младоженците. Нещастният цар не знае каква змия слага в постелята на дъщеря си.

Тома се моли; след това извеждат гостите от брачния чертог. Но когато женихът влиза вътре, „вижда Господ Исус във вид на Юда Тома да разговаря с невестата“ [5], което го изумява силно: нали видял, че Тома напуснал чертога с всички останали. Господ му разяснява заблудата: „Аз не съм Юда, който също се нарича Тома, а съм негов брат“ – обяснява той [6].

След което Исус сяда на леглото, а женихът и невестата моли да седнат на по един стол и им разяснява необходимостта да се въздържат от всякакъв вид плътски връзки, за да превърнат тялото си в свещен храм.

На сутринта царят влиза в брачния чертог и вижда младоженците да седят все едно нищо не се е случило. В отговор на въпроса му за станалото през нощта женихът и невестата го информират за пълния си отказ от плътски сношения и за желанието си да влязат в Брачния Чертог на безсмъртието и светлината.

Символизмът на тази сцена е напълно разбираем. Въпросът е в това, че една от висшите гностични церемонии бил именно Брачният Чертог. Така се наричала церемонията, в хода на която посветеният се съчетавал със своя астрален двойник, със своята Пневма, с нетленна частица от Всевишния.

„Владиката е дал всичко тайно: Кръщенето, Миропомазването, Причастието, Изкуплението и Брачния Чертог“ – казва „Евангелието от Филип“ [7]. „Свято е кръщенето; по-свято е изкуплението. Най-свят е Брачният Чертог“ [8].

Нашият нещастен цар обаче не бил посветен в тънкостите на гностичните церемонии и изпаднал в ужас; като паднал на земята и раздрал одеждите си, той изпратил веднага да му доведат подлия магьосник, който по зла воля на небесата дошъл в града им. Но Тома бил вече в морето.

Вторият акт на нашия приключенско-теологичен роман се развива при двора на индийския цар Гундафор. Гундафор поръчва на Тома да построи дворец и го снабдява с предостатъчно пари и провизии за работниците. Тома не строи двореца, а парите и храната раздава на хората, като едновременно с това им проповядва Евангелието. Тома правилно схванал, че с добра дума и раздаване на пари може да привлече повече човешки души, отколкото само с добра дума.

В края на краищата, при този подход към предприятието, парите за двореца се оказват изхарчени. Царят вика Тома при себе си и получава отговор, че Тома му е построил незрим дворец, който царят няма да види приживе, но ще види след смъртта си. Както лесно можем да си представим, царят не се оказва много удовлетворен от този отговор и осъжда Тома на смърт за разхищение на хазната. Но по това време, за щастие на Тома, умира братът на царя Гад. Първото, което вижда той, когато отива на небето, е същият дворец, за който Тома говорел. Поразеният Гад уговаря ангелите да го пуснат на земята и, като оживява, моли горещо брат си да му подари двореца.

След това царят и брат му приемат „печат“, иначе казано – кръщене и помазване. По време на кръщенето Юда Тома призовава Христос, Всевишния, милосърдната майка и майката „на седемте дома, за да могат те да намерят покой в осмия дом“ [9].

При това има една важна теологична тънкост. След като царят и брат му приемат кръщенето с вода, чуват гласа на Бога, но не го виждат, защото още не са помазани. А след като приемат помазването, виждат юноша с факел, чиято светлина надмогва всяка друга светлина.

Всичките апостолски деяния, от които до нас са достигнали доста много, са построени по принципа на сериалите. Ако първият сезон има успех, все по-нови и нови автори пишат все по-нови и по-нови серии.

В „Деянията на Тома“ сезоните са доста много и във всеки от тях Тома, както подобава на близнак на Христос, върши чудеса: гони бесове и възкресява мъртви, кара магарета да проповядват и свети с неземна светлина – иначе казано, още приживе лицето му сияе, като лицето на Мойсей или Енох, когато видели Бога.

В един епизод даже убива Сина на Сатаната. Този син е същата змия, която съблазнила Ева, казала на Каин да убие Авел, ожесточила сърцето на фараона срещу египтяните и съблазнила евреите в пустинята да направят златния телец.

Съгласете се, че това е значително постижение – някакъв простосмъртен, макар и със сияещо лице, убил свръхестественото същество, чиито интриги лежали в основата на всички човешки нещастия.

Въпросното постижение изглежда още по-значително от това, че в Петокнижието на Мойсей нищо за никакъв Сатана, който ожесточил сърцето на фараона, не се казва. Авторите му постоянно подчертават, че Богът на Израил, един и единствен, е ожесточил сърцето на фараона. От една страна, той явил на фараона множество знамения (думата „от“ означава на иврит и „знак, знамение“, и „печат“), а от друга страна, направил така, че тези знамение да не му подействат. „Но Господ ожесточи сърцето на фараона“ – повтаря постоянно Тората.

Тората така се страхува да спомене за някакви съперници на Яхве, че в историята с чудесата на Мойсей кара Яхве да играе едновременно в два отбора: и за евреите, и за египтяните, което прилича, разбира се, на същинско издевателство по отношение на бедните египтяни.

Напротив, от гледна точка на „Деянията на Тома“ в историята с чудесата на Мойсей за отборите играят различни играчи. За отбора на египтяните – Синът на Сатаната, а за отбора на евреите – Господ.

Тома, близнакът на Исус, убива точно този Син на Сатаната. Прави го със слово. Като вижда Сина на Сатаната и до него убит човек, апостол Тома му заповядва, заповядва на змията, да поеме обратно в себе си отровата.

„И когато змията пое в себе си жлъчта, юношата подскочи и се изправи на крака, и падна в нозете на апостола, а змията, като се наду, се спука и умря, и отровата, и жлъчта ѝ се разляха, и на мястото, където се проля отровата, се разтвори Бездна и погълна Змията“ [10].

Иначе казано, нашият мъртъв юноша се простил със Сатаната и придобил Христовото знание. Той слязъл от Пътя на Тъмнината и Застанал на Пътя на Светлината. Неговата смърт и неговото възкресение били символични. Гностиците – ще припомним какво казва Ириней Лионски – „смятат, че възкресението от мъртвите е познание за възвестяваната от тях истина“ [11].

В този смисъл „Деянията на Тома“ се придържат към стила на символичния реализъм и можем да не се съмняваме, че апостол Тома е убивал много пъти Сатаната и е възкресявал мъртви за вечен живот. Такава била професията му. Всеки път, когато запечатвал някого, той убивал Сатаната и възкресявал човек.

На края на своите странствания апостол Тома стига до една страна, чийто владетел е цар Миздай. Като изгонва бесовете от жената и дъщерята на царския военачалник, той става влиятелен човек в града. Славата му е още по-гръмка от факта, че не той лично изгонва бесовете, а кара да направи това едно диво говорещо магаре, което изпълнява блестящо отговорното поръчение.

Тази слава става причина за неговите неприятности: сред учениците му се появява някоя си Мигдония, жена на царския родственик Кариш.

Очарована напълно от небесния Христос, когото Тома проповядва, тя го моли да ѝ позволи „да приеме печата“, за да стане „Свещен Храм, в който Христос обитава“ [12].

Приемайки вярата, Мигдония отказва на мъжа си телесна близост. Когато се опитва да овладее жена си, тя му обяснява, че в нея се е заселил Христос. „Защото моят Господ Исус е по-голям от тебе и той е с мене, и е в мене“ [13].

Разбира се, че Христос, намирайки се вътре в Мигдония, не може по никакъв начин да прави секс с Кариш. Когато мъжът ѝ се опитва да протегне към новото Христово вместилище потната си лапа, Мигдония му връзва ръцете с чаршафа, хуква, гола, от мъжа си и нощува в стаята с прислужницата.

Това произшествие довежда Кариш до разбираем гняв и този алфа-самец, ослепял от страст и получил удар по най-чувствителната част на своето животинско его, отива веднага към царя, оплаквайки се от придошлия „магьосник и измамник“ [14], който „не яде и не пие“ [15], учи, че никой не може да живее, докато не се откаже от всичко материално, включително имуществото [16], твърди, че мъжът не трябва да лежи с жена си [17], и когото народът почита като Бог [18].

Може би историята с Мигдония щяла да се размине на Тома. Но дявол знае какво накарало цар Миздай да я разкаже на жена си – като забавен пример за безумието, в което гостуващият магьосник потапя знатните жени. Трябва ли да кажем, че жената на царя отишла веднага при Юда Близнака и след това, като се възродила за вечен живот, отказала тутакси на царя достъп до своя Господен Храм?

Този епизод препълнил окончателно чашата на търпението на и без това кипящия от гняв цар. Той отишъл лично в дома на своя военачалник Сифор, където намерил значителна част от елита си в нозете на проповядващия Тома.

Всички, които седели в нозете на Тома, се надигнали, приветствайки царя, но Тома останал да седи. Яростта на Миздай нямала предел. Той хванал една попаднала му табуретка, обърнал я и ударил здраво и страшно с нея наскоро пристигналия магьосник.

„И той взе седалката, и я обърна, и я хвана с двете си ръце, и го удари по главата така, че го рани, и го предаде на войниците, като каза: отведете го“ [19].

След това започват съд и мъчения. Разгневеният цар заповядва да се нажежат железни плочи и да се постави върху тях магьосникът. Но щом стъпалата на Юда докоснали плочите, изпод тях бликнали извори студена вода. Краката на Юда не пострадали, стражите с ужас отскочили настрани, а цар Миздай, оказвайки се пред сериозната перспектива да се удави, помолил изтезавания да спре потопа.

Юда Тома, на когото Господ заповядвал да се отплаща за злото с добро, дал веднага на небесните стихии съответните нареждания и водата спаднала. „И когато Миздай видя това, заповяда да го отведат в тъмницата: докато не реши какво да прави с него“ [20].

Историята за Юда Тома, който изстудил с вода нажежените плочи, има дълга предистория на Изток. В Едеса, където, ще припомня, били написани „Деянията на Тома“, и до днес разказват подобна история за прародителя Авраам, когото жестокият цар Нимрод искал да затрие. Нимрод хвърлил Авраам в една пещ: той паднал в пещта на колене и там, където паднал, бликнали два извора студена вода, които загасили пламъците [21]. „Езерото на Авраам", което един от тези извори образувал, съществува и до днес. В древни времена това езеро явно било свещено езеро на богинята Атаргатис, гъмжащо от свещени неприкосновени шарани [22].

Бихме могли да очакваме, че такъв велик магьосник като Юда Тома, за когото не е страшно даже нажеженото желязо, просто ще разтвори вратите на тъмницата и дим да го няма.

Но къде ти.

Факт е, че апостол Тома искал много да умре.

За него животът бил затвор, в който всички грешници спят, и само тези, които вярват в Господа, бодърстват, а смъртта била пробуждане за вечен живот. Да умре било съкровеното му желание. „Защото това, което наричат смърт, не е смърт, а освобождаване от тялото и аз го приемам с радост“ [23].

Иначе казано, Тома искал много да стане шахид, при това в буквалния смисъл на думата.

Въпросът е там, че арабската дума „шахид“ използва общосемитския корен „ШХД“ („да свидетелствам“) като означаващ „да стана мъченик“. Точно това значение има гръцката дума „мартус“ („свидетел“ в значение на „мъченик“), която, на свой ред, била калка на арамейската дума „сахде“ (също „свидетел“ в значение на „мъченик“). Тези, които на гръцки език наричали „мартуси“, в Едеса наричали „сахде“ и тъй като апостол Тома проповядвал на арамейски език, той искал да бъде именно сахде, а не мартус.

Ясно е, че Тома не можел да подмине разкошния случай да изпълни заветната си мечта.

Наистина, той разтворил преди екзекуцията вратите на затвора и потопил пазачите му в дълбок сън, но само за да кръсти жената на царя и царския син и да им каже напоследък няколко важни наставления.

Като им казал наставленията, Тома се върнал в тъмницата, настанил се удобно и зачакал дългоочакваното освобождение.

На следващия ден четирима войници извели Тома извън града и го пронизали с четири копия. Знатните последователи на Тома, включително сина на царя, Иузан, и военачалника му Сифор, го облекли в разкошни одежди, положили го в царската гробница и седели до гробницата ден и нощ, докато апостол Тома не се появил до тях и не им казал: „Защо седите тук и ме пазите? Аз не съм тук, защото се възнесох и получих всичко, което ми беше обещано“ [24].

Когато отворили гробницата, тя се оказала празна. Но дори прахът, който докосвал до известно време тялото на апостола, се оказал достатъчен, за да твори чудеса. Когато синът на цар Миздай се разболял, царят наредил да отворят гробницата, да вземат оттам малко прах и от този прах момчето оздравяло.

След това даже жестокият цар Миздай повярвал в Христос.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Thomas, 1, 1, 6. Всички откъси от „Деянията на Тома“ се цитират по руския превод в книгата, направен от: Harold W. Attridge. The Acts of Thomas. Early Christian Apocrypha, Polebridge Press, Salem, Oregon, 2010.

2. Бележка на Павел Николов: Литра – стара мярка за тегло = 1/4 ока (1 ока = 1,28 кг.)

3. The Acts of Thomas. 1, 2, 10.

4. The Acts of Thomas. 1, 9, 3.

5. The Acts of Thomas. 1, 11, 3.

6. The Acts of Thomas. 1, 11, 5.

7. The Gospel of Philip, 67, 27–30.

8. The Gospel of Philip. 69, 14–70, 4.

9. The Acts of Thomas, 2, 27, 8.

10. The Acts of Thomas., 33, 11.

11. Ириней Лионский. Против ересей, 2, 31, 2.

12. The Acts of Thomas, 9, 87, 5.

13. The Acts of Thomas. 9, 98, 1.

14. The Acts of Thomas. 9, 96, 3.

15. The Acts of Thomas. 9, 96, 6.

16. The Acts of Thomas. 9, 100, 10.

17. The Acts of Thomas. 9, 98, 3.

18. The Acts of Thomas. 9, 106, 9.

19. The Acts of Thomas. 11, 138, 8.

20. The Acts of Thomas. 12, 141, 8.

21. Segal. Edessa. The Blessed City. P. 2.

22. Историята за Авраам, Нимрод и огнената пещ се разказва не само в Едеса. Това е много популярна история, чиито варианти (с пещ, но без вода) се срещат у Псевдофилон и в „Генезис Рабба“, 38:11. Средновековни персийски източници разказват същата история за Зороастър (виж: Yishai Kiel. Abraham and Nimrod in the Shadow of Zarathustra. The Journal of Religion. Vol. 95, № 1 (January 2015). P. 35–50.

23. The Acts of Thomas, 13, 160, 4–5

24. The Acts of Thomas. 13, 169, 2.

(Следва)

събота, януари 16, 2021

„СБЛЪСЪКЪТ“ – ОТЛИЧЕН МИНИСЕРИАЛ ПО СТИВЪН КИНГ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Минисериалът „Сблъсъкът“ по едноименния роман на Стивън Кинг се появи на телевизионния канал CBS 17 през декември 2020 година. Не може да се каже, че историята за трудната съдба на оживелите по време на епидемия от смъртоносен вирус предизвика фурор още с първите си серии, но произведението се е получило забележително – и не само защото темата за пандемиите е днес много актуална.


КИНГ ПИШЕ „СБЛЪСЪКЪТ“ ПРЕЗ 1978 ГОДИНА: ТОЙ ИСКА ДА СЪЧИНИ НЕЩО КАТО „ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ“ В КОНТЕКСТА НА СЪВРЕМЕННИТЕ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ – МАЩАБНА ЕПОПЕЯ ЗА БИТКАТА НА ДОБРОТО И ЗЛОТО С ОГРОМЕН БРОЙ ПЕРСОНАЖИ И СЮЖЕТНИ ПЕРИПЕТИИ

Книгата успява да постигне това – днес романът е най-голямото му произведение (в разширената си версия обхваща около 1200 страници) и е едно от най-популярните изобщо.

Сюжетът на романа е изграден около група хора, оживели по чудо по време на смъртоносна вирусна епидемия, която покосява 99,9% от жителите на планетата Земя. Никой от преживелите пандемията не знае как ще се живее по-нататък и ето че се случва нещо странно. Хора, които изобщо не са свързани един с друг, започват внезапно да виждат един и същи сън, в който една старица – майка Абигайл - ги призовава да се съберат на едно място.

Но съвсем не всички сънуват старицата. На някои във виденията се явява Тъмният човек, наричащ себе си Рандъл Флаг. Тази тайнствена фигура съблазнява всячески слабите духом и ги подбужда да вършат разни непристойни дела, от което в крайна сметка се изгражда основният конфликт на сюжета – част от оживелите идва да създаде нов свят с майка Абигайл, докато друга част изгражда много по-специфично общество под ръководството на страшния Флаг.

Обложка на оригиналното издание на „Сблъсъкът“

Няма да навлизаме в по-нататъшни подробности, но трябва да кажем едно – на Стивън Кинг би трябвало да му се даде награда за трудовия подвиг, осъществен върху страниците на романа „Сблъсъкът“. Може би по мащаба на повествованието това не е „Сага за Форсайтови“ на Голсуърти, но се доближава – необходимо е наистина да се потопиш основно в съдържанието, дотолкова книгата е дълбока и многопланова. И въпросът не е само в това, че, което е характерно за Стивън Кинг, светът на „Сблъсъкът“ се пресича смело със световете на други негови произведения, и за по-пълното му разбиране не е излишно да се потърсят допълнителни статии по темата. Въпросът е в многото персонажи и различните сюжетни линии, в които те са задействани – в романа има повече от сто героя.

Книгата успява да постави така всичките тези персонажи в сюжета, че да не го превърне в каша. Всеки персонаж е уникален, а повествованието толкова плавно преминава от един към друг, че, от една страна, читателят не успява да скучае, а от друга – не губи общата нишка на повествованието. И макар че по равнище на обмисленост сюжетът и мотивацията на героите са далече от „Песента на Леда и Пламъка“ и че не на всички персонажи се обръща необходимото внимание, „Сблъсъкът“ не изпада в карикатурност – днес романът се чете толкова бодро, колкото и преди четиридесет години. Че и по-бодро.

ВЪПРЕКИ СЛОЖНИЯ ПЪРВОИЗТОЧНИК ПОВЕСТВОВАНИЕТО НА СЕРИАЛА Е ДОСТА РАЗБИРАЕМО

С подобно пренасищане от персонажи и сюжети в литературната основа въпросът за разбираемостта се появява неизбежно. Дори ако не се вземат предвид условните вътрешни монолози и описанията на природата, педантичната преработка на романа би го превърнала в безкрайна „Санта Барбара“ (десет сезона – бел. П. Н.). Такъв е законът на жанра – трябва нещо да се промени, да се изреже и да се допълни, за да се опаковат разбираемо 1200 страници в 10 серии.

Сериозна подкрепа в тази насока за продуцентите Джош Бун и Бенджамин Кавел, които са и режисьори на сериала, е предходната екранизация на романа – минисериалът „Сблъсъкът“ на ABC от 1994 година. Създателите на този телесериал отидоха някога още по-далече и „напъхаха“ книгата в 4 серии от по 1,5 часа всяка. Най-удивителното е, че те успяха да създадат не само разбираемо, но и увлекателно, напълно целенасочено произведение.

Афишът на стария сериал

Старият сериал се отнася по-небрежно с оригинала, а един от съществените му минуси е, че Флаг не е представен като тайнствена личност със свръхестествени способности, а като банален демон от ада, който през половината от сериала просто тича с рогата напред и ръмжи срещу всички.

В новия „Сблъсък“ също има някои промени, но засега, когато са излезли само четири серии (вече са пет – бел. П. Н.), някакви кардинални и неуместни не се наблюдават – всичко е организирано доста ловко, доколкото тази дума е изобщо уместна по отношение на екранизация.

Важният момент, който Бун и Каевл са успели да запазят, е разбирането, че „Сблъсъкът“ е по-скоро притча и фентъзи, разказващо за хора, оживели след края на света, отколкото реалистична драма. Сериалът не се заиграва с безнадеждността и не се опитва да покаже всичките „прелести“ на оцеляването в условията на апокалипсис, съсредоточавайки се по-скоро на следващата стъпка – хората в „Сблъсъкът“ превключват бързо от хленченето по загубения свят към създаването на нов под „наблюдението“ на висши сили.

„Божественото провидение“ е една от ключовите теми в романа и сериала. Поради спецификата на сценаристката работа с такива неща като „провидение“, „съдба“ и „предопределение“ може много лесно да се изпадне в неловко положение, защото в неумели ръце всичко това се превръща мигновено в Deus ex machina. А читателят или зрителят в резултат от това губи бързо интерес към произведението, защото на случващото се през цялото време влияе прословутият „роял в храстите“ (руски идиом, означаващ неестествен сюжетен обрат, представен като случайност – бел. П. Н.). Но в новия сериал авторите са успели да не минат границата – засега не се наблюдава пресилване, напротив, с помощта на околобожествената мистика се внушава умело съответната интрига.

ДЖОШ БУН И БЕНДЖАМИН КАВЕЛ РЕШАВАТ ДА СНИМАТ СЕРИАЛА ПРЕЗ 2019 ГОДИНА, КОГАТО ОЩЕ НИКОЙ НЕ Е ЧУВАЛ ЗА НИКАКЪВ КОРОНАВИРУС

Това, разбира се, е интересно съвпадение, но от друга страна пред нас е все пак произведение на Стивън Кинг, който има практически по всяка тема някаква страшна история (ако не роман, то поне разказ). Разбира се, за вирусите и страшните последствия от тях Стивън Кинг също е писал, така че в историята със „Сблъсъкът“ съвпадението с актуалната действителност е по-скоро неизбежност, отколкото случайност.

За разлика от ставащото в нашия реален свят в „Сблъсъкът“ вирусът се оказва много по-свиреп, адски заразен и смъртоносен – по този начин Стивън Кинг си представя през 1978 година катастрофалната пандемия. Това са времена, когато даже за СПИН-а все още не е известно нищо и в много посоки писателят се е движел слепешком, но нещо в книгата е усетил безпогрешно, най-малко относно поведението на някои хора.

Сега можем да оценим „Сблъсъкът“ в условията на реална пандемия, поради което възприемането на романа и сериала малко се променя, а най-вече – променя се радикално образът на главния антагонист Рандъл Флаг. В книгата злодеят поощрява пороците на героите, кара ги да се съмняват в правилността на своя избор, което от една страна го превръща в доста клиширан изкусител, а от друга – именно сега фигурата на Рандъл Флаг придобива нови очертания. И тук ще ще си позволим едно малко лирическо отклонение.

Преценете сами. Границата между доброто и злото в съвременния свят е доста неясно очертана, но в сравнение с тоталното беззаконие на постапокалипсиса нашата действителност наподобява елмазен бастион на справедливостта. Да, понякога има ситуации, когато е трудно да се ориентираме в доброто и злото, но като цяло всеки човек си дава сметка кога е бил отвратителен, а кога е постъпил правилно.

Какво става обаче, когато повече няма закони и моралън е захвърлен на бунището при рутинната борба за оцеляване – какво става тогава?

Ние си мислим, че като не правим лоши неща, сме вече добри хора, но в момен на жестока криза всеки от нас се проявява като такъв, какъвто е в действителност. Дали ще помогнем на страдащия, дали ще го отблъснем, или ще постъпим още по-лошо – не се знае.

И всичко това може да изглежда като празна патетична реч, ако нямаще едно „но“ – именно днес Рандъл Флаг нашепва някои неща на мнозина от нас, призовавайки ни вътрешно да минем към „тъмната страна“. Именно той ни зове да пием бира по време на пандемията с приятели, да изкупим всичката тоалетна хартия и да не носим маски.

Но Флаг не се задоволява само с това. Той кара тези, които не се поддават на провокации, да мразят околните по друг начин. Идвало ли ви е на ум, че започвате да се дразните при едното само споменаване на ковиддисидентите, на отрицателите на ваксините и на прочее мракобеси? Вътре във вас нараства праведен гняв и желанието да пристъпите към масови репресии става просто катастрофално. Всичко това е дело на Флаг.

Джейми Шеридан в ролята на Флаг, „Сблъсъкът“, 1994 г.

Разбира се, не сме се побъркали и в действителност не смятаме, че Флаг ни нашепва нещо. Но той е идеално олицетворение на масовата психоза, на страховете и на общото безумие на фона на днешната пандемия. В книгата и в сериала Флаг събира армия от последователи, залагайки на тяхната глупост и алчност – ако съществуваше днес реално, легионите му просто щяха да бъдат неизброими. Този персонаж като че ли стана с времето още по-релефен, придоби нови, съвременни черти, поемайки в себе си не малко околна мерзост. А в реалността, за да се пробудят у нас най-ниски чувства, не са необходими демони.

В „СБЛЪСЪКЪТ“ СА АНГАЖИРАНИ ОТЛИЧНИ АКТЬОРИ

Джеймс Марсдън, Александър Скарсгард, Одеса Йънг, Упи Голдбърг

Джеймс Марсдън (Циклопът от „Х-мен“) играе приятния южняк Стю Редмън, скандалната Амбър Хард е в ролята на дама с крайно неясни морални принципи, Упи Голдбърг е майка Абигайл, прибавете също все още разкошната Хедър Грем и забавния Езра Милър. Истински звезден куп на холивудския небосклон.

А за Александър Скарсгард в ролята на Флаг няма какво да се говори – двуметровият швед изглежда в сериала максимално стилно и сурово. При това малко известните на широката публика актьори също играят с пълна отдаденост – хубаво му е на човек да гледа дори най-обикновените от драматургична гледна точка сцени.

ЖЕСТОКОСТ, МРАК И РАЗЧЛЕНЯВАНЕ – ВСИЧКО, КОЕТО ОБИЧАТЕ, НО С МЯРКА

Един миинсериал по произведение на Стивън Кинг няма да е минисериал по произведение на Стивън Кинг, ако в него няма кръв, изкормени тела и все в този дух. За щастие в „Сблъсъкът“ с това няма проблеми – гнойните циреи на заразата върху отеклите от вируса шии се пукат с чвакане, от устата на мъртвите излизат плъхове, мозъците изхвръкват енергично от простреляните глави – и така нататък. Във всяка серия има минимум един-два момента, от които те побиват тръпки.

КРАЯТ НА СЕРИАЛА ЩЕ БЪДЕ ДРУГ – ИЗМИСЛЕН Е С УЧАСТИЕТО НА СТИВЪН КИНГ

От излизането на книгата до сериала са минали вече много години, затова милиони хора по цял свят знаят как завършва „Сблъсъкът“. За да се ободри публиката, авторите на сериала са се обърнали за помощ към Стивън Кинг и с общи усилия са измислили нов финал на епопеята. Какъв ще е завършекът този път, засега не се знае. Да се надяваме, че Джош Бун и Бенджамин Кавел няма да се изложат на края. Чакаме и вярваме.

петък, януари 15, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / Т. КОВАЧОВ ДО П. ХИТОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 371

Т. Ковачов до П. Хитов

Т. Мъгуреле, 7 декември 1868 г.

Почитаеми мой господин П. X.

Откакто се намирам без ваше честно, ида да ви получа в драгоценното здраве.

Преди една седмица ви бя(х) писал, не зная дали сте ми приели писмото; което ви явих за запис(а), че Д. не го е приел.

И Иванчо ми казва, че ви бил писал, на което сте се споразумели да ви изпрати парите право до вас.

Ако се е изгубил записа, то вие ми пишете подробно от кой месец и кой ден и кога му е срокът, че ми заповядайте да приема парите, за да му давам довада [1]. Също и в писмото ми, молете го [Ива(на)], за да ми брои парите, че тогава остава на моя дибачия [2], за да ги взема и ви ги изпратя...

С това засега ви известявам, че В. Дякона [3] дойде вчера и иска да го улесним, за да иде в Цариград и оттам 一 в дома си... И като науча търговията му (интереса), ще ви явя с 2-ро [писмо] по-под­робно.

Джубето още не съм го приел, също и от Каракал с господин И. не съм се разговорил.

Като ви целуна и поздравя братски, оставам с надежда за отговора ви. Колкото за песните на ноти, толкова и за нови интереси.

Тука приеха телеграф, че Гърция реши разбой с Турция.

Приятелят ви Т. Ковачов [4]

Н.Б.II.А., п. 67. № 9078

Арх. т. I, № 6, стр. 324

БЕЛЕЖКИ

1. Сметка (сърбизъм).

2. Оставам аз длъжник (романизъм).

3. Левски.

4. Биографическа бележка на П. X.: Тодор Ковачев е родом от Свищов. Най-много писма ще се намерят от него и под името Ходже ефенди и най-сетне Т. Ковачев подир Освобождението на България стана най-сетне чиновник и в София се уби сам с револвер. (Сравни писмото на Т. Ковачев до П. Хитов от 20.VIII.1868 г. Н. Б. II. А. п. 67. № 9073. Арх. т. I, №1,стр. 319.

(Следва)

четвъртък, януари 14, 2021

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / „ГЛУПАКЪТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО.

ГЛУПАКЪТ

(L’IGNORANTE)

Осма забава от третия ден

БАЩАТА НА МОШОНЕ ГО ИЗПРАЩА НА ПАЗАРА В КАЙРО, ЗА ДА ГО МАХНЕ ОТ ДОМА СИ, КЪДЕТО СЕ ДЪРЖИ КАТО СЪЩИНСКИ ГЛУПАК. НО ПО ПЪТЯ СИ ТОЙ СРЕЩА УМНИ ХОРА, ВЗЕМА ГИ СЪС СЕБЕ СИ И, БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЯХНАТА ПОМОЩ, СЕ ВРЪЩА, НАТОВАРЕН СЪС СРЕБРО И ЗЛАТО.

Придворните защъкали около принца, засегнати болезнено от думите, че всичкото им умение се свежда до интриги и притворство. И те не можели да кажат кое ги засегнало повече: разкритието за лицемерния им характер или завистта от успеха на Корвето. Но заговорила Паола и извлякла душите им от кладенеца на страстите с кукичката на следните думи:

– Хората винаги хвалят повече глупака, който дружи с умни хора, отколкото умния човек, който се събира с глупаци. Благодарение на първите можеш да постигнеш успех и величие, а по вина на вторите да изгубиш пари и чест. И както шунката се проверява с пръчка, така по случката, която ще ви разкажа, ще разберете истина ли е това, което ви казвам.

Живял някога един баща, богат като морето; но понеже на този свят никой не може да се наслаждава на пълно щастие, синът му бил толкова глупав и негоден, че не можел да различи акациеви шушулки от краставици. И бащата, като нямал сили да търпи повече глупостта му, дал му добри пари и го изпратил да търгува в Левант, знаейки, че от пътешествията в различни страни и от общуването с различни хора разумът се пробужда, мисълта се изостря и човекът става проницателен.

Мошоне (така се казвал синът) яхнал коня и потеглил за Венеция, хранилище на чудеса от целия свят, за да се качи на някакъв кораб, заминаващ за Кайро. Като препускал цял ден, видял човек, който стоял под една топола, и му казал: „Как се казваш, млади човече?“ Откъде си и какво умееш?“ Другият отвърнал: „Казвам се Фурголо [1], от Саиета (думата означава „стрела“ и „мълния“ – бел. П. Н.) съм и тичам с бързината на светкавица“. „Бих искал да ми докажеш това“ – отвърнал Мошоне. А Фурголо: „Чакай и ще видиш прах ли са моите думи, или брашно“. Почакали малко и ето ти една сърна. Фурголо я оставил да мине малко напред, за да ѝ даде повече шанс, след това хукнал така бързо и с такава лекота на краката си – улица, покрита с брашно да пресече, следи няма да остави, - че я догонил с четири скока. Мошоне го попитал изумен не иска ли да остане с него, за което ще му плати богато. Фурголо бил щастлив да чуе това и двамата тръгнали заедно на път.

Не минали четири мили и срещнали друг младеж, когото Мошоне попитал: „Как се казваш, приятелю? Откъде си? Какво можеш да правиш?“ И другият отговорил: Казвам се Заешкоухо, от Вале Кориоза (Любопитната долина – бел. П. Н.) съм и като сложа ухо на земята, чувам какво става по света: чувам споразуменията, които занаятчиите правят, за да надуят цените, заговорите на придворните, прелъстителните думи на сводниците, срещите на влюбените, уговорките между крадците, жалбите на слугите, докладите на шпионите, шушукането на стариците, ругатните на моряците - нито петелът на Лукиан, нито лампата на Франко са видели толкова, колкото са чули ушите ми“ [2]. „Ако това е вярно – отвърнал Мошоне, - кажи ми какво говорят сега у дома“. Събеседникът му, като сложил ухо на земята, казал: „Един старец говори с жена си и казва: слава на Соле Лионе [3], че махнах Мошоне от очите си, тази дрипава физиономия, този нокът в сърцето ми! Поне, пътувайки по света, ще стане мъж и няма да бъде повече такова магаре, говедо, глупак и безделник!“ „Стига толкова – прекъснал го Мошоне. - Казваш истината и ти вярвам. Идвай с мене и ще си намериш късмета“. „Да вървим“ – казал младежът и потеглили заедно.

След още десет мили срещнали пак един младеж, когото Мошоне попитал: „Как се казваш, добри човече? Къде си роден? Какво можеш да правиш?“ И другият отговорил: „Казвам се Ачекадирито (Стреляй, без да се целиш – бел. П. Н.), от Кастел Тираджусто (замъка Точна стрелба – бел. П. Н.) съм и мога така да стрелям с арбалета, че да улуча ябълкова люспа в средата“. „Бих искал да видя как става това“ – отвърнал Мошоне. Ачекадирито взел арбалета си, прицелил се и пръснал зърно леблебия, поставено върху камък. Затова Мошене го взел при останалите.

А на следващия ден видели по пътя си други хора, които градели красив кей под лъчите на слънцето и с пълно право можели да кажат: „Парела, виното с вода да разредиш, защото сърцето ми изгаря“. Мошоне съжалил тези хора и им казал: „Откъде намирате сили, майстори, да работите в тази пещ, в която бичи мехур човек би могъл да изпече?“ Един от тях му отвърнал: „Свежи сме като рози, защото един младеж тук духа към нас, както би духал западният вятър“. „Искам да го видя – казал Мошоне, - след като Бог ви го е пратил“. Строителите повикали младежа и Мошоне го попитал: „Как се казваш, да е жив и здрав баща ти? Откъде си? И какъв е твоят занаят?“ Другият отговорил: „Казвам се Софиарело (Духащия – бел. П. Н.), от Тера Вентоза (Ветровита земя – бел. П. Н.) съм и мога да изкарвам всякакви ветрове от устата си. Ако искаш зефир, ще те накарам да изпаднеш в екстаз; ако искаш вихър, къщи мога да отнеса“. „Не вярвам, докато не видя“ – казал Мошоне. И Софиарело започнал да духа толкова кротко, все едно вятър духа надвечер от Позилеко [4], и веднага след това, като се обърнал към едни скупчени дървета, задухал така яростно, че изкоренил няколко дъба. Като видял това, Мошоне го взел за спътник.

Те вървели още дълго време и срещнали друг младеж, когото Мошоне попитал: „Как се казваш, прости за любопитството? Откъде си, ако не е тайна? И какво умееш, ако въпросът ми е уместен?“ Другият отвърнал: „Казвам се Фортескена (Здрав гръб – бел. П. Н.), от Валентино (Яко – бел. П. Н.) съм и мога да нося на гърба си планини, както се носи леко перце“. „Ако е така – казал Мошоне, - достоен си да бъдеш крал на Доана [5] и победител на Първи май [6], но бих искал да видя как правиш това“. И Фортескена се натоварил с огромни камъни, стволове на дървета и много други тежести, които и хиляда големи каруци не биха могли да превозят. Като видял това, Мошоне взел и него със себе си.

Накрая стигнали в страната Бело Шиоре [7]. Там живеел крал, чиято дъщеря бягала като вятъра и можела да изтича по цъфтящо зеле [8] така бързо, че да не подвие връхчетата му. Кралят огласил указ: който я надбяга, ще я вземе за жена, а който изостане, ще му отрежат главата.

Мошоне се представил на краля и предложил да бяга с дъщеря му. Условили се така: или ще си движи бързо карата, или ще му хвръкне тиквата. На следващото утро обаче Мошоне казал, че се е разболял внезапно, не може да бяга лично, но на неговото място ще застане друг млад човек. „Да идва който иска – отвърнала Чианетела, дъщерята на краля, - все ми е едно с кого ще бягам“.

И когато площадът се изпълнил с хора, които искали да гледат състезанието, а други се тълпели по прозорците като мравки и терасите били запълнени, както яйце запълва черупката си, излязъл Фурголо и застанал на края на площада, очаквайки сигнала. Дошла Чианетела с поли, запретнати до коленете, и обувки с красиви подметки, които не били по-дебели от десет сантиметра. Застанали рамо до рамо и като чули тарантара и туту на тръбата, хукнали да бягат така, че петите им се удряли в раменете. Представете си ги като зайци, преследвани от хрътки, като коне, изскубнали се от конюшнята, като кучета с пришки на опашките или като магарета, боднати с нещо остро по задника.

Но Фурголо, оправдавайки своето име, изпреварил принцесата с повече от една педя. Когато стигнали до края, чули се виковете, воплите, свирканията и тропота на хората, които викали: „Да живее, да живее чужденецът!“ От срам и обида, че е загубила, Чианетела почервеняла като седалищните части на ученик, нашибан с пръчка.

Но тъй като трябвало да бягат два пъти, тя започнала да мисли как да си отмъсти за неуспеха. Когато се върнала вкъщи, омагьосала един пръстен така, че който го носи на пръста си, да му се подкосяват краката, та не само да не може да бяга, но и да ходи. Тя изпратила пръстена като подарък на Фурголо с молба да го носи на пръста си и да си спомня за нея. Заешкоухо чул целия разговор между бащата и дъщерята, но не казал нищо, очаквайки какво ще последва.

Когато под фанфарите на птиците Слънцето започнало да бичува Нощта върху магарето на сенките [9], двамата се върнали на площада и щом бил подаден обичайният сигнал, хукнали отново. Но нямало нужда Чианетела да се уподобява на нова Атланта [10], защото Фурголо приличал на уморено магаре или на изтощен кон, безсилен да направи и една крачка.

Ачекадирито обаче, като видял опасността и научил от Заешкоухо каква е причината, свалил арбалета и пуснал една стрела, която улучила пръстена на Фурголо и избила камъка, в който била затворена цялата магическа сила. Внезапно схванатите крака на Фурголо се отпуснали, той прелетял с четири скока като сърна покрай Чианетела и спечелил състезанието.

Виждайки, че глупакът, малоумникът, идиотът победил, спечелил и триумфирал, кралят се замислил дали да му даде дъщеря си, или не. И като се посъветвал с придворните мъдреци, чул от тях, че Чианетела не е лъжица за устата на голтак и скитник и че той би трябвало, без да се срамува от нарушаването на дадената дума, да му даде вместо ръката на дъщеря си порядъчна сума, което би удовлетворило грозния просяк повече от всичките жени на света.

Кралят харесал тази мисъл и накарал да попитат Мошоне каква награда иска в замяна на обещаната принцеса. Мошоне се посъветвал със своите другари и казал: „Искам толкова злато и сребро, колкото един мой приятел може да отнесе на гърба си“. Кралят се съгласил. Тогава дошъл Фортескена и започнал да товари на гърба си сандъци с дукати, чували с песо, кесии с ескудо, бъчви с карлини, ковчежета с огърлици и пръстени, но колкото и да се товарел, не му личало изобщо, стоял като кула. Вече не стигали нито кралските съкровища, нито запасите на градските банкери, лихвари и сарафи и кралят изпратил хора по цялото кралство, събирайки на заем сребърни свещници, супници, чаши и чинии, но дори сребърните нощни гърнета на благородните особи не стигнали, за да се натовари Фортескена както трябва. Накрая на приятелите им омръзнало всичко това и те, доволни от полученото, напуснали страната.

Кралските съветници, като видели огромното богатство, което мизерниците отнесли със себе си, казали на краля, че ще е голяма глупост, ако позволи да пропадне цялото състояние на кралството, и че трябва да изпрати след тях хора, за да избавят от товара му този Атлант, който носи на плещите си цяло небе от съкровища [11].

Кралят послушал съвета им и изпратил веднага отряд от пехотинци и конници да настигне приятелите. Но Заешкоухо чул думите на съветниците и предупредил своите спътници. А когато войниците вече ги настигали, вдигайки прах до небето, Софиарело започнал да духа така, че те не само изпопадали на земята, но и, както се случва в северните страни, били отнесени на повече от една миля назад.

След това, без никакви пречки повече, Мошоне се върнал в дома на баща си, където разделил спечеленото със своите приятели - защото е казано: „Даде ли ти някой сладкиш, дай му от него парче“ – и ги изпратил весели и доволни. А той останал да живее при баща си в безмерно богатство, потвърждавайки, че са истински думите:

На този, който няма зъби, бог му изпраща бишкоти.



1. Името предизвиква голям спектър от асоциации както в литературния (тосканския) вариант на италианския език, така и в диалектите. Сравни: frugolo – суетлив, подвижен; furbo – хитрец, умник; furare – крада; furfante – измамник; furegar – опипвам, драскам (венец.); furgiare – работя в ковачница и други подобни.

2. Става дума за диалога на Лукиан от Самосата „Петелът и Слонът“ и за два злъчни миниатюрни шаржа на неаполитанския поет и прозаик Николо Франко - „Писма до лампата“ и „Отговор на лампата“ (публикувани в книгата на Франко „Вулгарни оръжия“, Венеция, 1539 г.). Франко, скандално известен както с литературните си плагиати, така и със съдебните си авантюри, завършил дните си на бесилката през 1770 г.

3. Слънце, намиращо се в съзвездието Лъв. Това негово положение, продължаващо от 23 юли до 22 август, се смятало в астрологията за особено благоприятно.

4. Позилеко (на неап., ит. Позилипо) е предградие на Неапол, любимо място за отдих още от древни времена. Името му идва от гръц. παυσίλυπος - прогонващ тъгата.

5. Доана - митница в пристанището на Неапол. Мястото до нея се използвало за игри и състезания между младежите, а също така за изясняване на отношенията между съперничещи си улични компании.

6. Първи май - много страни на Западна Европа традиционен, водещ началото си от езичеството, пролетен празник, на обновяващата се природа, магията и еротиката, съпровождан от весели младежки забави, игри и юмручни боеве.

7. Красиво цвете.

8. Става дума за зелето броколи, най-типично по тези места.

9. Описана е наказателна процедура за дребна кражба в Неапол по време на испанското владичество: слагали виновния на магаре с лицето назад и като го прекарвали по улиците на града, го биели с камшик. Екзекуцията се предхождала от сигнал с фанфара и гласно обявяване на присъдата.

10. Аталанта – персонаж от гръцката митология, дъщеря на Иас и Климена, изкусна ловджийка. Състезавала се по бягане със силни мъже, мнозина от които убивала (Овидий, „Метаморфози“, Х)

11. Древноримската статуя на Атлант, държащ върху плещите си сферата на звездното небе (с подробна карта по системата на Птоломей), била пренесена в Неапол от Рим през XVI в. и веднага станала градска забележителност. Днес се намира в Националния исторически музей.

(Следва)

сряда, януари 13, 2021

НЕ Е СТРАШЕН ТРЪМП, А ТЕЗИ, КОИТО ЩЕ ДОЙДАТ СЛЕД НЕГО

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Из предаването „Код доступа“, радио „Эхо Москвы“

...Разбира се, умопомрачителната история е Америка, където привърженици на Тръмп превзеха с щурм Капитолия... Когато гледах това, си помислих, че, разбира се, Тръмп има лоши пиари, защото трябваше да позволят на Black Lives Matter да превземат през лятото Белия дом и тогава щяхме да видим не по-малко внушителни картинки, но ето че не може човекът да гради стратегия.

И, разбира се, картинките от Вашингтонската народна република... шаманът с нацистките татуировки, с рогата, с кожата. Те веднага надминаха всичките картинки на Black Lives Matter...

И, разбира се, след тези картинки Тръмп става много токсичен и оставя след себе си изгорена поляна, защото ще бъде трудно при такива картинки да бъде избран републикански президент...

И само две неща не разбирам... Първо, не разбирам къде беше целият този плач и това късане на ризите, когато Black Lives Matter громяха магазини и телевизионните канали на истаблишмънта ни обясняваха, че това е мирен протест. Направо се изумих, когато същият журналист Али Велши, който стоеше на фона на горящо здание – той е журналист от MSNBC – и разказваше, че протестите не са противозаконни, сега пише в туитъра си, че ще употребява думите „терористи“, „въстание“ и така нататък.

И ето, за да не ви изглеждам голословна, ще припомня, че за протестите на Black Lives Matter пишеха не някакви маргинали, а най-известни лидери на общественото мнение и политици. Крис Куомо от CNN написа: „Покажете ми къде е казано, че протестите трябва да бъдат вежливи и мирни?“ Александрия Кортес написа, че „основният смисъл на протеста е на хората да им бъде некомфортно“. Вицепрезидентката Камала Харис предлагаше да се събират пари за фонд, който да плати гаранцията на анархистите, които, между другото, запалиха здание в Минеаполис.

Това ме поразява напълно, защото не е страшна грешката – страшна е реакцията на грешката. И гледам консервативните средства за масова информация – те също не се възхищават от изродите, които превземаха Капитолия, не казват че това са били мирни протести, че хората си изразяват мнението и така нататък. Те казват, че това са били изроди, още повече че това бяха изроди, и още повече че от огромния брой хора, които дойдоха на митинга на Тръмп, ...много малко тръгнаха към Капитолия - и всички казват, че това са изроди. Докато левият истаблишмънт не казваше, че са изроди тези, които палеха Минеаполис, които организираха автономна зона и които грабеха магазините.

Ето, виждаме опасните и злобни шутове, тези карикатурни привърженици на Тръмп, които наистина не са толкова много сред седемдесеет и четирите милиона, които гласуваха за него, тези шамани с нацистките татуировки, тези истински нацита. Но се страхувам, че техните действия могат да бъдат използвани като предлог да се започне настъпление срещу двупартийната система в САЩ и това е много по-опасно, защото не е страшна една групичка с рога и татуировки, която, честно казано, би трябвало да бъде спряна от полицията, а е страшно, когато в страната вършат насилие хунвейбини, както беше случаят с Black Lives Matter, и ги подкрепят и средствата за масова информация, и Фейсбук, и Туитър.

И винаги съм казвала, че не е страшен Тръмп, а тези, които ще дойдат след него. Защото, разбира се, блокирането на Тръмп в Туитър е първата лястовичка. Можем да спорим и разискваме, че Туитър е частна компания, има право да блокира когото си иска, но виждаме, че неимоверно много привърженици на Тръмп са блокирани, че алтернативният месинджър Parler е спрян от App Store. Това е вече един прекрасен нов свят... А зад него се изправя призракът на една нова еднопартийна Америка...

...И сега, ако може, ще ви прочета просто един текст. Текстът е следният: „Патриотите се записват в армията, защитават страната си. Те помагат на съседите си, ходят на избори, съревновават се, губят или печелят. Патриотите не щурмуват Капитолия заради изгубени избори“. Това е текст от сайт... ...Много консервативен сайт. И по-нататък този сайт пише, че всички тези хора трябва да бъдат вкарани в затвора. И това е реакцията на консервативната преса. Защото никъде в консервативната преса – може би не съм гледала добре – не видях одобрение за тези хора, шамани с рога на голо тяло.

И първият въпрос, който искам да задам, е: къде демократите казваха същото за Black Lives Matter. Защото в продължение на много месеци виждахме не по-малко тежко насилие, виждахме коли, магазини, разграбени улици, разгромени бизнеси. И виждахме кореспонденти, които на фоня на горящите магазни говореха, че това е мирен протест, и на фона на грабещата тълпа говореха, че първо, това е оправдано, и второ, това е дело на провокатори. И ако кажете, че тези хора – антифата и Black Lives Matter – не щурмуваха федерални здания... В Портланд например тълпата не просто щурмува федерално здание, но и го замеряше с "нещо".

И ето, ще ви посоча реакцията на Нанси Пелоси, не на някой маргинал. Нанси Пелоси каза: „Неидентифицирани щурмоваци, коли без номера, отвличане на протестиращи и сериозни травми в отговор на графити – това не е действие на демократична република. Тръмп и неговите щурмоваци трябва да бъдат спрени“. Ако не разбрахте за какво става дума, щурмоваците са полицията, а отвличането на протестиращи е арестуването на тези, които замеряха федералното здание с експлозиви...

...Първото, което виждаме, е позицията на консерваторите: който и да завзема федерално здание – свои, грубо казано, или чужди, - това е лошо. Лошо е, ако го правят Proud Boys, лошо е, ако го правят Black Lives Matter. Виждаме и позицията на демократите, при това не на крайно левите, а на тези, които се смятат за умерени: каквото и да направят Black Lives Matter – това е добро, а ако го правят Proud Boys, трябва да бъдат затворени...