СЛУЖБОМЕР

петък, октомври 19, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 36

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 6

Между другото, най-често длъжността „приемник“ на инструкциите (от бога, виж предната лекция – бел. П. Н.) се възлагала не на някакви конкретни органи, а непосредствено на „душата“.

За нейното местоположение, а също така форма, обем, цвят и тегло, култовете, разбира се, нямат еднакво мнение.

Папуасите, кафрите и библейските евреи я разполагали в кръвта.

Тасманийците, бушмените и православните философи определяли за нейно обиталище сърцето.

Фактът, че ортопедичното присаждане на този орган не води по принцип до никакви изменения на личността, не се коментира изобщо от привържениците на сърдечната версия (кардиоцентризма).

Племето овамбо (Западна Африка), Платон и ескимосите разполагали душата в гърдите и черния дроб, а платониците открили още една (допълнителна) душа, таяща се в поясно-кърстцовия дял на гръбнака.

С. и В. Карлиан, а също така парапсихолозите от UCLA (Калифорнийския университет), снимайки през 1955-1960 г. различни „аури“ и определяйки по мястото на концентрация на тяхното светене локализацията на душата, опровергали идеята на Платон и ескимосите. Според техните наблюдения душата няма постоянно място в организма, а се разполага около него във вид на сияещ контур, видим само за парапсихолозите.

Според древните лангобарди душата, която прилича на змия, живее в червата, а според коряките може да се види на темето, във вид на малко огънче.

С коряките е солидарен А. Гудспийд, професор в университета „Темпл“, Филаделфия, който няколко години поред се опитваше да заснеме с помощта на рентгенов апарат душата именно в района на теменната черепна кост. Изследванията на Гудспийд получиха признание и известност благодарение на множество публикации и преди всичко но твърде оптимистичната статия „Към въпроса за фотографирането на душата“, поместена в “New York Times“ от 24 юли 1911 година.

Древните гренландци възприемали душата като задължително, но лесно заменимо нещо. Те били уверени, че един добър шаман може лесно да замени душата на болния човек със „свежа“, изправна душа на заек, тюлен или дете.

Руските селяни (до началото на ХХ век), фиджийците, хотентотите и цейлонските вейдахи били убедени, че душата се мести постоянно по организма, а може да се види само в мига, когато напуска тялото. В такъв случай тя приема вида на пара или на „лек дим“.

Идеята за „дима“ била подкрепена и старателно разработена от холандските физици Д. Матле и Д. Заалберг в произведението им „Mystere de la mort“ (1948). Физиците дори направили специален уловител, снабден с голямо количество индикатори, съобщаващи за обема на попадналата в апарата душа. Заради справедливостта ще отбележим, че те не били новатори. Още през XIX шаманите на приморските даяки, привързвайки към пръстите на ръцете си риболовни кукички, умеели да ловят отлитащите души; а при народите гайда магьосниците използвали голяма куха кост, в която запушвали заблудилите се души , за да могат при случай да ги продадат на бившите им стопани или на тези, които пожелаят да придобият още една, запасна. Била ли е костта снабдена с индикатори, остава неизвестно.

Рьоне Декарт посочва като място, където е разположена душата, епифизата (corpus pineale). „Частта от тялото, в която душата изпълнява според мене непосредствено своите функции, не е в никакъв случай сърцето и не е целият мозък, а само една част от него, намираща се най-навътре от всички; това е известната много малка жлеза, разположена сред мозъчното вещество“. (Декарт)

Трудно е да се каже с какво именно е вдъхновила Декарт малката с форма на шишарка жлеза, съсредоточена уютно между горните хълмчета на квадригеминуса, над самия таламус. Вероятно с мнимото си „централно“ разположение и с (по това време) неяснотата на функцията си.

С безупречна логика по въпроса за местонахождението на душата блестят чукчите, предполагайки справедливо, че душата на ръката се намира в ръката, а душата на корема – в областта на пъпа, и т. н. (Да си спомним, че при тях са се запазили почти непокътнати анцестралните представи, че всяка част на тялото има своя душа.)

Индианците лакота и минеконжу са сигурни, че човек има най-малко четири души; африканските племена йоруба и бамбара са убедени в наличието на три души; според древните египтяни душата е разделена на автономни части (Ба, Акба, Ка, и К-аба); а при мъдрите нивхи количеството на душите се определя от състоятелността на homo.

Зулусите и дахомейците имат ритуал за „събиране на душата“, която според тях е разсредоточена по организма: „Приемникът на покойника отрязва от трупа част от половите му органи, разрязва на късчета лявата му ръка, разсича долната му устна и изрязва от средата на челото му късче кожа. Всичко това опушва на огън, а след това го зашива в торбички с различна големина“ (Б. Оля). Ще отбележим, че се събират само души на жреци; процедурата заема няколко дена и изисква постоянен вокален съпровод и биене на барабани. Ако по време на опушването ритъмът на барабаните е поддържан правилно, на душата е осигурен практически неограничен срок на запазване.

За цвета и миризмата на душата няма данни, но нейното тегло е било дълго време предмет на доста сериозни обсъждания.

През 1901-1907 г. Дорчестър някой си Дъглас МакДъгъл (многоуважаван хомеопат) теглел своите пациенти в момента на смъртта им (и съответно на излизането на душата). Разликата между предсмъртното и следсмъртното тегло на пациентите била 21 грама. През 2000 г. в Орегон овцевъдът Луис Холандър умъртвил на кантара от чисто научен интерес няколко овце. В този случай разликата била от 300 до 780 грама, като следсмъртното тегло било по-голямо от предсмъртното.

През 1998 година Доналд Карпентър предприе изследване, резултат от което стана произведението „Physically weigning the soul“. В него са описани подробно експерименти с множество кучешки и миши кончини, поместени са множество графики и таблици, но всички изводи по неизвестни причини засягат само теглото на душата на елфите. Това обстоятелство обезцени малко научната стойност на труда на Карпентър, но, разбира се, само за грубите материалисти.

Множеството версии за цвета, формата, количеството и разположението на „свръхестественото начало“ се обясняват лесно с различните равнища на развитие на религиозното знание.

Истинското състояние на нещата по този въпрос остава и до ден днешен неизвестно.

Трудно ни е да съдим кой го разбира по-добре. Ескимосите и Платон или тасманийските магьосници и Бердяев.

Впрочем, това не е толкова важно.

Важно е, че хора с пера, с тоги, с цилиндри, с кухлянки, с митри, със зипуни и с бели престилки са обединени от твърдата увереност, че има душа.

Можем да наблюдаваме парадоксално сходство на възгледите.

То сродява папуаса, чиито ноздри са украсени с втъкната в тях кост от казуар, и руския философ, обул лакирани ботуши с дванадесет копченца.

Това несъмнено впечатлява.

Но основните аргументи на религиозното знание се намират в още по-зрелищна плоскост, там, където паранормалното, презряло всичките закони на физиката, пробива окончателно „тленната обвивка“.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

четвъртък, октомври 18, 2018

История на японското кино: „Движещи се картинки“, кабуки, симпа

АВТОР: АКИРА ИВАСАКИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

2. „Движещи се картинки“, кабуки, симпа

Киното, по-точно – „движещите се картинки“, от самото начало допаднало много на зрителите. Японският империализъм, развиващ се бързо в условията на благоприятната конюнктура след Руско-японската война, съдействал по всякакъв начин за процъфтяването на всички икономически отрасли в страната. Общият подем на икономическото и културното равнище на живота на населението по това време създал особено благоприятни условия за подобно масово развлекателно изкуство като киното. Кинопромишлеността започнала бързо да се развива. Четири съществуващи тогава компании се обединили в една с капитал 10 милиона йени. За това време те били доста голяма сума. Новата компания „Нихон кацудо шашин“ (съкратено „Никкацу“) изградила свои студии в Токио и Киото и започнала да снима филми. В токийската студия се снимали преди всичко игрални филми със съвременна тематика, така наречените „гендайгеки“, а в киотската – филми за събития и легенди от стари времена, „дзидайгеки“. Тази традиция се е запазила и до наши дни.

Има няколко версии за това кой е първият игрален филм в Япония. Във всеки случай е ясно едно: от 1908 година в Токио и Киото започва по едно и също време производството на игрални филми.

Един от първите филми е филмът „Битката край Хонодзи“ („Хонодзи гасен“, 1908 г.), създаден от компанията „Йокота сьотен“. Режисьор на филма е Сьодзо Макино от театъра „Сембондза“. Макино се смята за първия кинорежисьор в Япония. След това той поставя филма „Рикша от Сугахара“ („Сугахара но курумахики“). При снимането на филма Макино обикновено стоял до кинокамерата и четял текста, в съответствие с който актьорите изпълнявали едно или друго действие. В това отношение техниката на снимането на новия филм се различавал незначително от техниката на снимането на споменатия по-горе филм „Събиране на кленови листи“. Но използването за фон на храма Тенмангу в Китано, а също така снимките на живи бикове придавали на филма специфични за кинематографа особености. Това бил 400-футов късометражен филм с времетраене не повече от 4-5 минути. Снимането му продължило един ден, от 8 часа сутринта до 6 часа вечерта. Общите разходи възлизали на 30 йени. Това били парите, платени на актьорите и режисьора, а също така на храма Тенмангу за това, че е използван за натурни снимки. По тази смехотворна сума може да се съди за тогавашните разходи за производство на филми.

Особеност на филмите по онова време било пълното и безпрекословно подчинение на театралното действие. Понеже към киното се отнасяли като към необичайно развлекателно зрелище, то се обърнало преди всичко за помощ към театъра, разчитайки по този начин да привлече широките маси. Този процес бил характерен и за Европа, и за Америка. Но почти никъде през този период киното не се подчинявало толкова безусловно на театъра като в Япония. Както ще разкажа подробно за това по-долу, подобно подчинение произтичало от феодалния характер на тогавашното японско общество. Във всеки случай японските дейци на киното от онова време, използвайки само копиращите възможности на кинофилма, предоставяли на масите единствено „консервирани“ пиеси, не използвали дори и най-прости филмови методи при екранизирането на спектаклите и снимали филми, насочвайки кинокамерата в една установена точка, без изобщо да се отдалечават от театралното действие както по форма, така и по време. За да се озвучи „немия екран“, до него поставяли характерния за Япония коментатор – „бенши“, който четял пространни коментари, подражавайки с всичките си гласови нюанси на диалозите и монолозите на действащите лица. Понякога до екрана нареждали няколко такива коментатори и всеки от тях четял ролята на определен актьор. Този метод се наричал „кагедзерифу“ („четене на диалог зад екрана“). Ако към всичко това добавим, че всичките артисти, играещи в киното, се вземали от театъра, можем да си представим какво странно зрелище са били по това време кинофилмите.

По-горе вече отбелязах, че киното започнало с копиране на пиесите от театъра кабуки. След това преминало към копиране на пиесите от новата школа симпа. Така били заснети пиесите „Моята вина“ („Оре га цуми“, 1908 г.), Кукувицата“ („Хототогису“, 1909 г.) и други. И по-късно в продължение на дълго време екранизирането на пиеси от „новата школа“ останало едно от основните направления в японското кино. Това направление се е запазило и в наши дни. В една или в друга форма то се проявява в такива филми като „Дървото на любовта“ („Хаха кобай“), „Любовна история“ („Айдзен кацура“) и „Твоето име“ („Кими но нава“).

Изкуството кабуки се зародило в епохата на феодализма и макар сред неговите пиеси да имало „севамоно“ (битови драми), в които се отразявала идеологията на гражданите, логиката на драматичното действие, съставяща основата на театралното представление кабуки, неговият морал и мироглед носели безусловно феодален характер. Но и „новата школа“ в този смисъл не се различавала много от кабуки.

Отначало „новата школа“ се появила като протест срещу феодалния театър кабуки. Не, тя се появила дори по-рано, като протест на класата на гражданите срещу феодалния абсолютизъм на правителството от епохата Мейджи.

Новото правителство, формирано в резултат от революцията Мейджи, служейки предано на интересите на своята класа, започнало да проявява веднага своя контрареволюционен характер. Тогава класата на гражданите, искайки свобода и равенство, се вдигнала на борба, подлагайки на остра критика политическата машина на земевладелския абсолютизъм. В политическо отношение движението „за свобода и народни права“ („дзиюминкенундо“), което обхванало по това време цялата страна, се ръководело от либералната партия „Дзиюто“, а негов идеолог бил Накае Чомин. То било първият пример за масова борба на японския народ за демокрация. През 1988 година Саданори Судо, ученик на Накае Чомин, организирал театрална трупа, която имала задачата да бъде пропаганден отряд на движението. Така било сложено началото на нова школа – симпа. По същия път поел и театралният колектив, ръководен от Отоджиро Каваками.

Политическото движение, издигнало високо знамето на свободата и демокрацията, предизвикало дълбоко съчувствие у прогресивните граждански слоеве. Неговият новаторски характер се проявил и в движението за обновяване на театъра. Създадените от представители на движението „студентски театър“ („сьосей сибай“) и „театър на политическите ентусиасти“ („соси сибай“) разчупвали смело закостенелите и остарели форми на театъра кабуки. Този театър бил наистина театър на гражданите, който, макар и в доста примитивни форми, изнесъл на сцената реалната действителност и идеалите на епохата. Но това не продължило дълго. През 1889 година правителството, стремейки се да потисне надигащата се отдолу демократична революция, изготвило „дарена“ от императорския абсолютизъм конституция, на основата на която през следващата година бил избран „демократичен“ „конституционен“ парламент, като избирателни права по това време имала само една осемдесет и седма част от японския народ. След това движението за народни права се разцепило. „Театърът на политическите ентусиасти“ започнал да губи бързо прогресивния си характер и свел своята дейност до сценично представяне на различни произшествия или до инсцениране на популярни романи като „Кукувицата“. Ето в какво се превърнала така наречената „нова школа“ и нейните пиеси започнали да се екранизират именно през периода на застоя. Накратко казано, японското кино получило като наследство от „новата школа“ най-назадничавите зрители от обществото през епохата Мейджи със съответните им потребности.

От 1910 година нататък основна тема в японското кино стават различни семейни трагедии, възникващи въз основа на чисто феодалния начин на семеен живот. Млада жена, тормозена от свекърва си; жена, страдаща от аморалното поведение на съпруга си; гейша, която не може да се омъжи за любимия човек поради разлика в произхода им; издевателствата, които трябва да търпи доведена дъщеря или доведен син – това са болните и печални теми на кинофилмите по това време. Каква е била социално-психологическата основа за успеха на подобни филми у зрителите? Въпросът е, че в тогавашното полуфеодално японско общество хората не само нямали възможност да обичат, да се женят и да се развеждат, но и не можели да живеят свободно, да мислят свободно, били лишени от елементарни човешки права. Животът им се състоял от непрекъснати нещастия и сълзи и те незабележимо губели способността да виждат щастието на другите хора, способността да съчувстват на това щастие, губели даже представата за щастие. Те изпитвали нещо като „пречистване“, проливайки сълзи на съчувствие над реално усещаната от тях нещастна съдба на филмовите герои. За човешко щастие не можело и дума да става в периода на феодалното общество през епохата Мейджи. Щастието, ако искате, се състояло тогава в способността да се покориш на нещастната съдба, в способността за самоотричане и в проливаните по този повод сълзи. Дейците на японското кино, използвайки максимално сълзите за свои търговски цели, ги продавали наляво и надясно. В същото време те искали много тези сълзи да оставят завинаги хората привързани към феодалния начин на живот.

Следва)

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

1. Оценка на японските филми в чужбина

2. Особеният стил на японските филми

3. Историческата задача на японското кино

II. ПОЯВА НА КИНОТО В ЯПОНИЯ

1. Поразителният успех на „движещите се картинки“

сряда, октомври 17, 2018

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) - 9

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит, произведен на 20 октомври 1872 (29 шабан 1289)

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Цветко, а на баща ми – Генчо. От Орхание съм.

– На колко си години, какво е занятието ти?

– На 30 години съм, по занятие – овчар.

– Къде овчаруваш?

– Ходя с овците на полето да ги паса.

– Брат ти Божил от тебе по-голям ли е или по-малък?

– По-малък е.

– Къде беше в петък ,когато бе нападната хазната?

– В петъка, за който ме питате, бях на пазара в града, а следобед отидох при овците край града.

– Къде беше него ден брат ти Божил?

– Не знам где е бил.

– Вие не живеете ли заедно?

– Не, господине, аз живея в друга къща.

– Ти ходи ли в петък на балкана да сечеш шума?

– Не, господине, в петък не ходих. След петъка, в който нападнаха хазната, ходих да сека шума, но кой ден беше точно, не си спомням.

– С кого ходи на балкана да сечеш шума?

– Ходихме да сечем шума с брата Божил, баща ми Генчо и балдъзата Ивана, ние четиримата.

– Ние не те питаме за това. Брат ти Божил разправя, че ти си отишъл да сечеш шума в петъка, когато бе нападната хазната и че и той него ден дошъл там, защо отричаш?

– Него ден не ходих. Бях на пазара и към обед отидох при добичетата. Един ден ходих да сека шума, но кой ден беше, не си спомням. Брат ми знае.

– Брат ти, същия него петък, не сече ли шума в балкана?

– Не знам. Когато отидохме ние четиримата, имаше насечена шума, но тя беше насечена от брат ми две седмици по-преди.

– Разпитахме твоя брат Божила. В петък, в който ден бе нападната хазната, пръв той отишъл да сече шума, после и ти си отишъл там и си сякъл. Ако изкараме сега брат ти Божила и той ти каже в лицето, че него ден и ти си бил там, какво ще отговориш тогава?

– Изведете го, нека каже.

– Много хубаво. В потвърждение на тия твои показания ела и вместо подпис удари пръста си!

– Да ударя пръста си.

[Знак за отпечатък от пръст на]: Ц в е т к о

Разпит на Божила и на брат му Цветка при очна ставка

– Хей, Божиле, ето брат ти Цветко дойде. Той твърди, че в петък, когато бе нападната и обрана хазната, той си е бил в града до обед и обикалял по пазара. После отишъл в полето при овците. Той отрича да е ходил да сече шума. Кажи в лицето му това, което разказа на нас, нека да чуе и той!

– Вярно. Спомних си. Когато отидох да сека шума, брат ми го нямаше. Сякох сам два дни, т.е. петък и събота. В неделя привечер се върнах в къщи. След два или три дена отидохме с баща ми, брат ми и едно момиче на балкана и сякохме шума.

– Кога вдигна шумата, която насече в петък и събота в балкана?

– После, когато отидохме всички, събрахме и натрупахме на листник шумата, която бях насякъл през ония два дни.

– Много хубаво. Брат ти твърди, че когато сте отишли всички, не е имало прясно насечена шума, а – стара, насечена от преди две седмици, какво ще кажеш на това?

– Няма какво да кажа.

– Ето, твърдението ти, че в петък и събота си сякъл шума, излезе лъжа. От тук се подразбира, че през ония два дни ти си бил заедно с разбойниците и след като си им посочил пътя да избягат, върнал си се от там в къщи. Кажи истината: де са парите, за да видим какво да правим!

– Не, господине, аз им занесох и предадох хляба. След това вече не ги видях .Сякох шума и нищо друго не знам.

– Много хубаво. В потвърждение на дадените ви при очната ставка показания елате да ударите пръст!

– Да ударим пръста си.

[Знаци за отпечатък от пръст на]: Божил, Цветко

Въпроси към Велча касапина

– Хей, Велчо, ела, не ни затруднявай, кажи истината по тая работа!

– В неделя, пет дни преди обира на хазната, дойде от Тетевен Васил тетевенецът [1], който е бояджия в Орхание, намери ме и ми каза: „Стоян те вика да отидеш, той ще те чака в Чипилското ханче [2] в Правец, за да ти каже нещо.“ Аз тръгнах и отидох. Намерих Стояна в ханчето и с него излязохме навън. Запитах го защо ме вика, а той отговори: „От Тетевен идат много пари за Орхание, а от Орхание хазната ще бъде опакована и ще замине за София. Ще се съберем, ще нападнем в прохода хазната и ще я оберем. Но ти в сряда да ни донесеш хляб в балкана, на мястото Каменна стръга.“ Отговорих му: „Ще донеса!“ Оттам Стоян си отиде, а аз се върнах в града. Във вторник привечер, намерих Божила и му казах: „Да занесем хляб на хайдутите в балкана!“ Той се съгласи. Отидох си в къщи. Купих от фурната хляб. Беше привечер и като вървях нагоре, намерих Божила и заедно с него отидохме при тях [нападателите]. Дадохме им хляба. Те го сложиха в чантите си. Божил отиде с тях да им посочи пътя за прохода, а аз се върнах в къщи. В четвъртък привечер дойде у нас Божил и ми каза: „Искат пак да им занесем хляб“ Божил остана у дома, а аз купих от фурната хляб. Донесох хляба и му го дадох. Той замина. Купих ракия, праз и сирене и го настигнах. Изкачихме се заедно на балкана. Мръкна се. Легнахме да преспим. На сутринта, като повървяхме, аз останах на една полянка [3],а Божил отиде при тях. Той им оставил хлябовете и се върна пак при мен. Аз си отидох в къщи, а той остана в балкана да сече шума. Ето, така е, господине!

– Откъде се познаваш с тоя Стоян, та те извиква от Орхание в ханчето?

– Преди 3–4 години Стоян беше пандур в Челопеченския манастир, Врачанска околия. Тогава сме се виждали и оттам се познаваме.

– Много хубаво. След като Стоян ти разправи тия работи, как има смелостта да обадиш на Божила, и каквото си му казал, кажи го тук и на нас!

– С Божила имаме връзки от детинство. Надявайки се, че от него дума не ще излезе, казах му това, което разказах и на вас.

– Каза ли на Божила, че те ще обират хазната?

– Казах му. Той знаеше.

– Много хубаво. Когато Стоян ти каза тая работа в Чипилското ханче, бяха ли обещали да дадат и на вас дял от парите, или предварително ви бяха дали?

– „Ако успеем да оберем хазната, ще дадат и на тебе дял“, ми каза той, а аз му отговорих: „Ако не успея да ви донеса самичък хляб, ще си намеря един другар“, а Стоян каза: „Ще дам и на него дял.“ Така се уговорихме.

– След нападението и обира на хазната, когато се научихте за това, кой от вас, както по-преди, им показа пътя да избягат? Как стои тук работата?

– Нито аз, нито пък Божил отиде [да им покаже пътя].Те са се върнали по пътя, по който бяха дошли.

– Откъде знаеш, че са се върнали по пътя, по който са дошли?

– Не знам по кой път са си отишли, допускам, че са минали оттам, отдето им е било най-удобно.

– По-нагоре от мястото, дето стана обира на хазната, се намериха две торби от по 1000 гроша. Тия пари като ваш дял ли ги бяха оставили? [4]

– Не знам, господине! Ние не знаем и не сме говорили за такова нещо.

– „Не знам“, казваш. Виж, вие сте им дали хляб, а къде щяха да ви заплатят? Явно е, че те са оставили тия торби за вас.

– Торбите не са оставили за нас. Те и да си отидеха, понеже Васил знаеше работата, той щеше да ни донесе парите после.

– Когато Васил те изпрати да се срещнеш със Стояна в Чипилското ханче, каза ли ти, че знае за тая работа?

– Васил ми каза само това: „Стоян те чака в Чипилското ханче, иди, ще ти съобщи нещо!“

– След нападението на хазната, срещахте ли се и разговаряхте ли с Васила?

– Не, не сме се срещали и не сме разговаряли.

– После Васил ходил в Тетевен, след колко дена е отишъл?

– Не мога да зная кой ден беше. Той отиде и се върна.

– След като Васил ходи и се върна от Тетевен, не разговаряхте ли с него дали има и за вас дял?

– Ние не говорихме надълго и широко. Запитах го само как стана тая работа [обира], а той ми отговори, че ония [нападателите] били колибари и че не ги бил видял. Толкова беше разговорът ни.

– Но не се ли среща и не говори ли с другаря си Божила?

– Срещах го и говорихме. Божил ме запита дали няма нещо за нас, и аз му отговорих, че още няма.

– В петък сутринта им занесохте хляб. Ти си се върнал в къщи, а Божил останал да сече шума. В петък, събота и неделя той е бил там и в неделя вечерта се завърнал в къщи. Значи, под предлог, че уж останал в балкана да сече шума, той им е помогнал да избягат.

– Не, когато говорихме с него, той ми каза, че не им е помогнал да избягат.

– Много хубаво. От Божила разбрахме, че той действително не ги е водил. Но когато след случката Васил ходил в Тетевен и се върнал, ти не научи ли от него дали за една нощ разбойниците са успели да стигнат до там [Тетевен] или пък са пренощували някъде?

– Не, по този въпрос не сме говорили. Не го питах за това, понеже Васил е сприхав човек и ако го бях разпитвал много, щеше да ми се скара.

– Те колко души бяха?

– Бяха 11 души.

– Кои бяха, кажи имената им, за да ги запишем и издирим. Ето на, преди малко паша ефенди [5] обеща да те освободи, а тоя път ти дава и 50 лири, ето ги пред теб! Вместо да лежиш в затвора, посочи ги да ги заловим, а теб да пуснем да си отидеш в къщи.

– Стоян пандурът, Тодор, Кара Мустафа[?] [6] и Георги. На другите седем души имената не знам.

– Много хубаво. Ела да подпишеш показанията си.

– Да подпиша.

Подписал: Велчо

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Васил Тетевенецът е Васил Петров, родом от Тетевен, на на работа в Орхание.

2. „Чипилското ханче“ е ханчето на Цвятко Вълчев от Правец.

3. „Една полянка“ е поляната Радивой.

4. Описвайки самото нападение върху колата с хазната, Заимов казва: „Стоян Костов изведе из букака приготвените коне и ги докара до колата; повечето от торбите натовариха на конете, а две от тях заровиха в гъсталака на Пантата“ (пос. съч., стр. 75). Явява се въпросът: кой е посочил на властта мястото, дето са били заровени двете торби, съдържащи общо 2,000 гроша? Изглежда, че до 20 октомври Стоян Пандура и Тодор Бръмбара са били вече арестувани и че един от двамата е издал местонахождението на тия пари.

5. „Паша ефенди“ е софийският мютесариф Мазхар, който значи е пристигнал в Орхание още на другия ден след първите арести.

6. „Кара Мустафа“ е сигурно прякор на някой от участниците в нападението. Засега не може да се установи чий е прякорът. Георги е Георги Генков, брат на Йото Генков, който е участвал в четата на Общи.

вторник, октомври 16, 2018

Осигурителен доход – често задавани въпроси

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Ида Големанова, магистър по право от Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

От възнаграждението ми за труд се удържат вноски за обществено и за здравно осигуряване. Понякога се чудя какъв е точният размер на паричната основа, върху която да изчисля дължимите осигурителни вноски – освен основния ми доход от положен труд, получавам доходи от отдаването под наем на апартамент или пък епизодично получавам от работодателя ми парични бонуси. Как се определя осигурителният ми доход?

Какво е значението на осигурителния доход?

Осигурителният доход служи като база за определяне на размера на две неща:

  1. на осигурителните вноски, които се плащат към съответните осигурителни фондове и към НЗОК;
  2. на осигурителните плащания, които аз бих получил при настъпване на т.нар. осигурителен случай (т.е.онова събитие, за което съм осигурен, напр. старост).

Какво се включва в осигурителния ми доход?

Най-общо поставено, осигурителният ми доход представлява онова възнаграждение, което получавам от трудова дейност. От това автоматично следва, че печалбите ми от отдаване под наем на вещи, от авторски права, от лихви при даден заем на приятел и пр., не са част от осигурителния ми доход.

Внимание! Казаното не се отнася до данъчната основа, от която впрочем се приспадат направените през годината осигурителни вноски.

Самоосигуряващо се лице съм – какво се включва в осигурителния ми доход?

Та на въпроса: ако съм самоосигуряващо се лице, осигурителният ми доход е всеки доход от труда ми, преди плащането на данъци и на осигуровки за доброволно осигуряване. Важно е да знам, че това положение разкрива особености – така напр. ако съм регистриран земеделски стопанин или тютюнопроизводител, който произвежда преработена продукция и който получава държавни помощи/субсидии, то не следва да включа получените помощи в осигурителния ми доход. Ако пък участвам в капитала на търговско дружество, възнаграждението ми за труд се счита за осигурителен доход, но не и дивидентите, които получавам при разпределянето на печалба.

Дотук добре. Но наближава 30-ти април и като си попълних годишната данъчна декларация излезе, че през годината съм получавал по-високи доходи, в сравнение с онзи осигурителен доход, върху който съм плащал вноски?

След като подам данъчната декларация, ще ми бъде определен годишен осигурителен доход или образно казано – изравнителна сметка.

Работя по трудово правоотношение или по приравнено правоотношение (напр. като държавен служител, военнослужещ, управител на търговец и др.) – какъв е осигурителният ми доход?

По-лесно ще се ориентирам, ако знам кои суми не се включват, например:

  • командировъчни – не всички, а дневните пари до двукратния им размер, дължим по закон; пътни и квартирни пари;
  • стойността на облеклото, което работодателят ми е длъжен да осигурява – работно, представително, протоколно и униформерно;
  • онази лихва, която работодателят ми дължи върху неизплатената част от трудовото възнаграждение, щом ми е платил само част от него;
  • голяма част от обезщетенията, които получавам от работодателя ми, като напр.:
    – за вреди от трудова злополука или от професионална болест;
    – за незаконно недопускане или за временно отстраняване от работа;
    – при прекратяване на трудовото ми правоотношение при неспазване срока на предизвестието;
    – при прекратяване на трудовото ми правоотношение по инициатива на работодателя;
    – за неизползван платен годишен отпуск и др.

Но на мен ми платиха по-малко от дължимото или пък не ми платиха въобще!

Какъв е осигурителният ми доход? Дали се взема предвид заплатата, която ми се дължи по договор, или пък онази част от нея, която реално съм получил? В подобна ситуация осигурителният доход си остава цялата дължима сума, без значение дали и колко от нея съм взел.

Не бива да се притеснявам, ако вноската ми върху дохода не е платена, защото отговорността за това е на работодателя ми. Аз ще нося отговорност за невнесените осигуровки заедно с работодателя ми, само когато брутното възнаграждение ми е изплатено, а вноските не са удържани от него.

NB! Ако работя на повече от една работа, най-вероятнo това ще се отрази на осигурителния ми доход. В такъв случай е хубаво да прочета това право.

Мога ли да се осигурявам на 300 лв.? А на 3,000 лв.?

И на двата въпроса отговорът е „не“, защото размерът на осигурителния доход е в определени граници, под или над които не ми е позволено да лавирам.

Горната граница на осигурителния доход е 2,600 лв. и е абсолютна за всички осигурявани. Не така обаче стоят нещата с минималния размер на осигурителния доход, който варира в зависимост от вида на професионалната ми дейност.

  1. Ако съм самоосигуряващо се лице и по-конкретно:
  • Регистриран земеделски стопанин или тютюнопроизводител: за 2017г. – 300 лв.; за 2018г. – 350 лв.
  • Упражняващ свободна професия (например адвокат), занаятчия, едноличен търговец (ЕТ), съдружник в търговско дружество или член на гражданско дружество/едноличен търговец, членуващ в консорциум:
    ➧ прагът за 2017г. е обвързан с доходите ми по следния начин:
    а) за доход до 5400 лв. минималният осигурителен доход е 460 лв.;
    б) от 5400.01 лв. до 6500 лв. – 500 лв.;
    в) от 6500.01 лв. до 7500 лв. – 550 лв.;
    г) над 7500 лв. – 600 лв.;
    ➧ прагът за 2018г. е само един – 510 лв. (
  1. Ако работя по трудово правоотношение или по приравнено нему, минималният размер се определя ежегодно от Народното събрание под името „минимален осигурителен праг“. Минималният осигурителен праг е различен според вида и характера на упражняваната от мен професия. Така например ако заемам ръководна длъжност в сферата на хотелиерството или на ресторантьорството, за 2017г. прагът е 930 лв., а за 2018г. – 966 лв.

понеделник, октомври 15, 2018

Красива история за сепаратисти

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В Сухуми се случи нещо сензационно – представена беше книгата на „ексминистъра“ на външните работи на Абхазия, професора по филология Вячеслав Чирикба „Загадката на Катерина. Коя е майката на Леонардо да Винчи?“ В присъствието на двадесетина души беше заявено, че Катерина ди Мео Липи е била абхазка. От гледна точка на науката – тривиално събитие, за пропагандата на сепаратизма – важно.

В постсъветското пространство, което преди сто години се наричало Руска империя, съчинителството на истории беше държавно дело. Историци и пропагандисти, литератори и художници измисляха нови митове, държавните чиновници правеха всичко, за да не се появяват в пресата и литературата „неправилни“ исторически факти и техни интерпретации. Държавата имаше интерес от съчинителство – трябваше да се оправдае процесът, който наричаха „събиране на руските земи“ и който в действителност беше банално завземане на чужди територии. Много литератори и от класическата руска литература в действителност са били най-обикновени пропагандисти, съчинители на нова история.

Ако разгледаме постсъветския сепаратизъм като политическо явление, ще изскочи едно съвсем банално обяснение – това, с което комунистите се гордееха постоянно, се оказа мит. От първите дни на съветската власт болшевиките, а след това и комунистите се гордееха с интернационализма, с правото на завзетите от Руската империя, а след това и от съветската власт народи да живеят дружно и в мир. Който не искаше да се съгласи, биваше обвиняван в неуважение към основните принципи на марксизма-ленинизма, а в Наказателния кодекс на СССР от 1922 година има записана мярка, прилагана към хората, които са обвинени „в предизвикване на национални вражди и раздори“. Тя е извънредно строга – „до най-строгата наказателна мярка“.

Съветската власт беше подла: от една страна наказваше хората за разпалване на национални вражди, а от друга – изселваше цели народи, обвинявайки ги за престъпления, които могат да извършат отделни хора, но не и един цял народ. Регулировката на междунационалните различия не обръщаше никакво внимание на многобройните вицове, унижаващи националното достойнство, които, ако се съди по многобройните свидетелства на бивши чекисти, са се разпространявали и от КГБ – за регулиране и контрол на омразата.

Наистина, междунационалното съгласие беше един голям чекистки мит – не е възможно да си представим какво може да обединява завзети народи, които се намират на няколко хиляди километра един от друг. Какво общо има например между чеченците и чукчите? Нищо – нито култура, нито език, нито традиции, нито вяра, нито климат, само една бодлива тел за всички, омотала границите на Съветския съюз. Но външно всички се обичаха, стояха пропагандно нарисувани ръка за ръка, даже се прегръщаха, демонстрирайки съгласие, и всичките тези публични прояви на дружба се разпространяваха в милиони тиражи по плакати, пощенските картички и киноленти.

Какво се случи след това, когато Съветският съюз започна да умира от естествената си смърт, като незаконнородено дете, което не е имало добри родители, а зли възпитатели-надзорници. Вождовете ли са правили списъците на депортираните народи от Крим, Северен Кавказ и балтийските републики и на лекарите, които по някаква причина се оказали все евреи? Защо осетинците изведнъж намразиха ингушетците, с които са живели заедно през последните няколко века, откъде е тази ненавист на абхазците към грузинците, на арменците към азербайджанците, на узбеките към киргизите? Ние знаем само няколко сепаратистки войни, инициирани още от съветските комунисти и от техните приемници в съвременна Русия, а имаше и много неуспешни, макар че се полагаха доста старания да се насъскат народите един срещу друг, противно на лъжливите постулати, че в Съветския съюз всички са живели щастливо и дружно.

Щастливи могат да бъдат само свободните хора, а не събраните зад една бодлива тел на огромна територия, но съседните народи винаги са живеели заедно, изработвайки си в продължение на векове правила за общуване или регулиране на конфликтите. Като например общите фамилии на ингушетците и осетинците. Или десетките хилядите абхазци с грузински фамилии. Или „донецкият“ руски Иванко, който спокойно убива сега полтавския украинец Иванко. Кой им съчини история, която започна да разделя хората с един произход, с едни и същи фамилии?

Съветският, от края на 1980-те години, и постсъветският сепаратизъм нямат нищо общо с историята на взаимоотношенията, те бяха изключително пропагандни, когато властите трябваше да намерят или измислят поводи за обуздаване на стремящите се към свобода народи. Как да се накарат молдавците да не гледат към историческата си родина Румъния? Правилно, трябва да бъде измислено Приднестровието. А за свободолюбивите грузинци – Абхазия и „Южна Осетия“. За азербайджанците – Карабах. За киргизите – Ош. За узбеките – „придошлите“ турци-месхетинци. Да се организира сепаратистко движение е просто, с помощта на огромна армия от сексоти (сътрудници на тайните служби – бел. П. Н.), нелегални осведомители и официални сътрудници на КГБ се въоръжават групи, снабдяват се с пари и топография, дава им се възможност да говорят по централните телевизионни канали, за да разказват историята на „униженията, които е изпитвал многострадалният народ на… (необходимото да се добави)“.

„Многострадалността“ е любимото определение за миналия живот на бъдещия сепаратист, бил той представител на „руския свят“ в Крим или абхазец, който е завършил по преференциална квота Московския университет. За да бъде сепаратизмът качествен, трябва да предизвиква жалост към самия себе си, да зарежда с омраза и да събира силите си в юмрук „за отпор“. Като заряд за омраза обикновено се използва исторически интерпретираното минало на една или на друга територия. Сега знаем за първобитния строй в Донбас, а руският президент разказа увлекателната история на киевския княз Владимир, който кръстил жителите на Руската федерация в кримския град Корсун, който в действителност е древногръцкият град Херсонес. Измислената история обединява сепаратистите около своите легенди.

Съчинителството е увлекателно занимание за сепаратистите, опитващи се да оправдаят своята дейност за откъсване на чужди земи. На окупираните територии на Донецка област се готвят например да изучават така наречения „донецки език“ и за този цел неотдавна бяха заделени субсидии. С реализирането на проекта се зае Вячеслав Теркулов, професор по филология: „Ние искаме да създадем речник на донецкия регионален диалект. Не е тайна, че имаме огромно количество думи, които жителите на другите територии не разбират“. Или да вземем уникалното издание „Увод в историята на Донецкия край“, в което съвсем сериозно пишат за първобитната история на Донбас, но нито един път не се среща думата „Гладомор“ и не се говори за преселването на хора от руските територии в Донбас, за да се формира ново рускоезично население. Споменаването на Украйна е основно в контекста на съветската история. Имперските традиции за историческа манипулация продължават в сепаратисткото образование на „Донецката народна република“.

В съседната „Луганска народна република“ не се заеха да разясняват витиевато особеностите на древната история и председателят на така наречения „Народен съвет на Луганската народна република“ Владимир Дегтяренко заяви, че „преди четири хиляди години тук не ги е имало великите укри (древно племе, смятано за родоначалник на украинците – бел. П. Н.). Тук са били миньорите на Донбас. Още тогава, преди четири хиляди години, тук са добивали въглища, тук са строели селища и по принцип са развивали човешката цивилизация“. Оказва се, че „великите укри“ ги е нямало, а фамилията Дегтяренко неизвестно защо я има, вероятно като изконна миньорска фамилия на строителите на древни селища и на създателите на човешката цивилизация. Ректорът на Луганския национален аграрен университет Михаил Орешкин предложи нов етноним: „Ние издадохме една книга, тя е учебно помагало, първата част на която се казва „Луганският край: славен път през векове и хилядолетия“, където разказваме за нашата общност, така да се каже – за донбаската. Даже беше предложен такъв термин – „донбасити“, с други думи – жители на Донбас“. Терминът най-вероятно не е бил приет, защото не се среща в средствата за масова информация, макар че ако се следва собствената интерпретация на старата история, древните жители на Донбас би трябвало да бъдат наречени по-скоро „донбасоиди“ или „донбасопитеки“.

Историческото съчинителство увлече идеолозите на новите държави, образувани от бившите съветски републики. В съветско време те се отнасяха много внимателно към интерпретирането на историческите събития и към оценката на историческите личности, защото главният контролен орган се намираше в Москва. След разпадането на СССР някогашните съветски историци все едно бяха пуснати от синджира, съчинявайки национални истории на Таджикистан, Беларус или Армения. Всеки се опитваше да придаде на своята история черти на древна цивилизация, но в която всъщност няма никакви таджики или узбеки, а протича естествен процес на придвижване на народите, асимилация и смесване на културите. Например в Бухарския емират не е имало делене по етнически признак, а ако са се делили, делили са се по езиков признак, макар че много търговци и чиновници са били двуезични, а и знаещи няколко езика. Днешните граници на държавите или на сепаратистките образувания нямат никакво отношение към реалната история, историческият процес не засяга съвременната пропаганда и желанието на чиновниците да отделят „историята на Луганската народна република“ от „историята на Донбаската народна република“.

Последен шедьовър на сепаратистката пропаганда е най-сетне книгата „Загадката на Катерина. Коя е майката на Леонардо да Винчи?“ Тя е издадена в Санкт Петербург с тираж 1500 екземпляра, спонсорирана е от президента на Международното обединение „Алишара“ Муса Екзеков. Неин автор е „ексминистърът на външните работи“ на Абжазия Владислав Чирикба. В един от журналистическите отчети за презентацията се разказва: „Преди шест години Чирикба видял по телевизионния канал „Discovery“ предаване за Катерина, майката на Леонардо да Винчи. Оттам абхазкият дипломат научил, че Катерина е била робиня. „Не знаех изобщо за това – признава си той. – После четох литература за историята на Абхазия, трудовете на Резо Кация за генуезките колонии в Абхазия. Абхазия имала много интересни връзки с Италия. Черно море по време на италианската колонизация се наричало Генуезко езеро, толкова било силно влиянието на италианците тук от XIII до XVI век“.

Това е всъщност цялото „доказателство“ за предположението, макар че никаква особена история на Абхазия не е имало, защото през XIII век тя била обикновена провинция на генуезкото царство и след това я нападнали отрядите на монголската армия под командването на Джебе и Субедей. А след разпадането на грузинската държава през втората половина на XV век Абхазия станала част от Имеретинското царство. Разбира се, тогава имало търговия с роби и търговците карали роби за продан в различни страни. Робинята Катерина, ако се вярва на версията на Чирикба, би трябвало да е била кръстена и да е говорила на разбираем за нотариуса Пиер, бащата на Леонардо да Винчи, език. Нотариусът едва ли е разбирал абхазки.

За Леонардо да Винчи са написани хиляди книги и стотици хиляди статии, включително и за неговия произход. Нито един изследовател не споменава абхазката версия, макар че от онова време са се запазили достатъчно исторически документи. Докато професор Чирикба не видял предаването по телевизионния канал „Discovery“, което станало повод за неговото „откритие“. В книгата си „Catarina Sclava“ („Робинята Катарина“ – бел. П. Н.) Франческо Чианчи нарича Катерина арабка, други изследователи – даже китайка. По принцип всеки може да я нарече всякаква, но в Абхазия са решили да приближат своята „древна история“ до Европа. Полза от версията за биографията на Леонардо да Винчи няма никаква, но за абхазците е огромна – те могат сега да се гордеят, че са близки с великия майстор, дори и това да е плод на пропагандната фантазия.

неделя, октомври 14, 2018

Нобелови лауреати – 1954 година

Лайнъс Карл Полинг (Linus Carl Pauling)

28 февруари 1901 г. – 19 август 1994 г.

Нобелова награда за химия

(За изследването на природата на химичната връзка и на нейното приложение за определяне на структурата на сложните съединенияна.)

Американският химик Лайнъс Карл Полинг (Паулинг) е роден в Портланд (щат Орегон) в семейството на Люси Изабел (Дарлинг) Полинг и Херман Уилям Полинг, фармацевт. Бащата умира, когато синът му е на девет години. Полинг е увлечен от науката още през детството си. Отначало събира насекоми и минерали. На тринадесет години един от неговите приятели го запалва за химията и бъдещият учен започва да прави опити. Прави ги в дома си, а съдове за опитите взема от кухнята. Полинг посещава Вашингтонското средно училище в Портланд, но не получава свидетелство за зрелост. Въпреки това се записва в Орегонския държавен селскостопански колеж (по-късно – Орегонски държавен университет) в Корвалис, където учи преди всичко химични технологии, химия и физика. За да подкрепя материално себе си и майка си, работи като мияч на съдове и сортировач на хартия. Когато учи в предпоследния курс, понеже е рядко надарен студент, го приемат да работи като асистент в катедрата по количествен анализ. По време на последния курс става асистент по химия, механика и материали. През 1922 г. получава степента бакалавър по природни науки в областта на химичните технологии и започва да готви докторска дисертация по химия в Калифорнийския технологичен институт в Пасадена.

Полинг е първият в Калифорнийския технологичен институт, който след завършването на учебното заведение започва да работи веднага като асистент, а след това като преподавател в катедрата по химия. През 1925 г. му е присъдена докторска степен по химия summa cum laude (с най-висша похвала – лат.). През следващите две години той работи като изследовател и е член на Националния научноизследователски съвет към Калифорнийския технологичен институт. През 1927 г. получава званието асистент-професор, през 1929 г. – адюнкт-професор, а през 1931 г. – професор по химия.

Работейки през всичките тези години като изследовател, Полинг става специалист по рентгенова кристалография, изучаваща преминаването на рентгеновите лъчи през кристал с образуването на характерен рисунък, по който може да се съди за атомната структура на дадено вещество. Прилагайки този метод, Полинг проучва природата на химичните връзки в бензола и други ароматни съединения (съединения, които по правило съдържат един или няколко бензолови пръстена и притежават ароматност). Стипендията „Гугенхайм“ му позволява да прекара учебната 1926/1927 година в изучаване на квантовата механика при Арнолд Зомерфелд в Мюнхен, Ервин Шрьодингер в Цюрих и Нилс Бор в Копенхаген. Създадената от Шрьодингер през 1926 г. квантова механика, наречена вълнова механика, и представения от Волфганг Паули през 1925 г. принцип за забраната повлияват силно върху изучаването на химичните връзки.

През 1928 г. Полинг предлага своята теория за резонанса, или за хибридизацията, на химичните връзки в ароматните съединения, която се основава на заетата от квантовата механика концепция за електронните орбитали. В по-стария модел на бензола, който от време на време се използва все още заради удобството, три от шестте химични връзки (свързващи електронните двойки) между съседните атоми на въглерода са единични, а останалите три – двойни. Единичните и двойните връзки се редуват в бензоловия пръстен. Така бензолът може да има две възможни структури в зависимост от това кои връзки са единични, а кои – двойни. Известно е обаче, че двойните връзки са по-къси от единичните, а дифракцията на рентгеновите лъчи показва, че всички връзки в молекулата на въглерода имат еднаква дължина. Теорията за резонанса твърди, че всички връзки между атомите на въглерод в бензоловия пръстен са средни по характер между единичните и двойните връзки. Според модела на Полинг бензоловите пръстени могат да се разглеждат като хибриди на възможните им структури. Тази концепция се оказва извънредно полезна при предсказването на свойствата на ароматните съединения.

През следващите няколко години Полинг продължава да изучава физикохимичните свойства на молекулите, особено на свързаните с резонанса. През 1934 г. обръща внимание на биохимията, по-специално на биохимията на протеините. Заедно с А. Е. Мирски формулира теорията за строежа и функциите на протеина, а заедно с Ч. Д. Корвел проучва влиянието на оксиженирането (насищането с кислород) върху магнитните свойства на хемоглобина, съдържащ кислород протеин в червените кръвни клетки.

Когато през 1936 г. умира Арту Нойес, Полинг е назначен за декан на факултета по химия и химически технологии и за директор на химическата лаборатория „Гейтс и Крелин“ в Калифорнийския технологичен институт. На тези административни длъжности той полага началото на изучаването на атомната и молекулярната структура на протеините и аминокиселините (мономери, от които се състоят протеините) с използване на рентгенова кристалография, а през учебната 1937/1938 г. е лектор по химия в университета „Корнел“ в Итака (щат Ню Йорк).

През 1942 г. Полинг и неговите колеги, като получават първите изкуствени антитела, успяват да изменят химическата структура на някои съдържащи се в кръвта протеини, известни като глобулини. Антителата са глобулинови молекули, произведени от специални клетки в отговор на навлезли в телата антигени (чужди вещества) като вируси, бактерии и токсини. Антитялото се съчетава с особения вид антиген, който стимулира неговото образуване. Полинг изказва верния постулат, че тримерните структури на антигена и на неговото антитяло са комплементарни и по този начин „са отговорни“ за образуването на комплекса антиген-антитяло. През 1947 г. той и Джордж У. Бидъл получават субсидия за провеждане на разчетени за пет години изследвания на механизма, с чиято помощ вирусът на полиомиелита разрушава нервните клетки. През следващата година Полинг заема длъжността професор в Оксфордския университет.

Работата на Полинг над сърповидно-клетъчната анемия започва през 1949 г., когато той разбира, че червените кръвни клетки на болните от тази наследствена болест са сърповидни само във венозната кръв, където е ниско съдържанието на кислород. На основата на знанията си за химията на хемоглобина Полинг изказва веднага предположението, ме сърповидната форма на червените клетки се предизвиква от генетичен дефект вътре в клетъчния хемоглобин. (Молекулата на хемоглобина се състои от железен порфирин, наречен хема, и глобин.) Това предположение е нагледно свидетелство за удивителната научна интуиция, така характерна за Полинг. Три години по-късно ученият успява да докаже, че нормалният хемоглобин и хемоглобинът, взет от хора със сърповидно-клетъчна анемия, могат да се различат с помощта на електрофореза, метод за разделяне на различните протеини в смес. Направеното откритие потвърждава убеждението на Полиг, че причината за анемията се крие в протеиновата част на молекулата.

През 1951 г. Полинг и Р. Б. Кори публикуват първото завършено описание на молекулярната структура на протеините. Това е резултат от изследвания, продължели четиринадесет години. Прилагайки методите на рентгеновата кристалография за анализ на протеините в косите, козината, мускулите, ноктите и други биологични тъкани, те откриват, че веригите на аминокиселините в протеините са завити около себе си по такъв начин, че образуват спирала. Това описание на триизмерната структура на протеините бележи огромен напредък в биохимията.

Но не всички научни начинания на Полинг се оказват успешни. В началото на 50-те той съсредоточава вниманието си върху дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) – биологична молекула, която съдържа генетичния код. През 1953 г., когато учените от различни страни по света се опитват да установят структурата на ДНК, Полинг публикува статия, в която описва тази структура като тройна спирала, което не отговаря на действителността. Няколко месеца по-късно Франсис Крик и Джеймс Д. Уотсън публикуват знаменитата си статия, в която молекулата на ДНК е описана като двойна спирала.

Въпреки че в младежките си години, по време на Първата световна война, Полинг е пацифист, през Втората световна война заема официалния пост член на Националната научно-изследователска комисия по отбрана и работи за създаването на ракетно гориво и за намирането на нови кислородни източници за подводниците и самолетите. Като сътрудник на Управлението за научни изследвания и развитие той допринася много за разработването на заменители на плазмата при преливането на кръв за военни нужди. Но скоро след като САЩ хвърлят атомните бомби над японските градове Хирошима и Нагасаки, Полинг започва кампания срещу новия вид оръжие и през 1945-1946 г. като член на Комисията по национална сигурност чете лекции за опасностите от ядрена война.

През 1946 г. Полинг става един от основателите на Извънредния комитет на учените, занимаващи се с атомна енергия, учреден от Алберт Айнщайн и седмина други известни учени за постигане на забрана на опитите с ядрено оръжие в атмосферата. Четири години по-късно надпреварата в ядреното въоръжаване вече набира скорост и Полинг се изказва срещу решението на правителството за създаване на водородна бомба, призовавайки да се сложи край на всички опити с ядрено оръжие в атмосферата. В началото на 50-те, когато и САЩ, и СССР правят опити с водородни бомби и равнището на радиоактивност в атмосферата се увеличава, Полинг използва своя ораторски талант, за да доведе до знанието на хората възможните биологични и генетични последици от радиоактивните валежи. Тревогата на учения от потенциална генетична опасност се обяснява отчасти с провежданите от него изследвания на молекулярните основи на наследствените болести. Полинг и 52 други нобелови лауреати подписват през 1955 г. Майнауската декларация, призоваваща да се сложи край на надпреварата във въоръжаването.

Когато през 1957 г. Полинг съставя проект за възвание, в което се съдържа искане да се прекратят ядрените опити, то е подписано от над 11 000 учени от 49 страни по света, сред които над 2 хиляди американци. През януари 1958 г. Полинг представя документа на Даг Хамаршелд, който е по това време генерален секретар на ООН. Предприетите от Полинг усилия допринасят за учредяването на Пъгуошкото движение за научно сътрудничество и международна сигурност, чиято първа конференция се провежда през 1957 г. в Пъгуош (провинция Нова Шотландия, Канада). Сериозната обществена и лична тревога за опасността от заразяване на атмосферата с радиоактивни вещества довежда до това, че през 1958 г., въпреки липсата на какъвто и да е договор, САЩ, СССР и Великобритания прекратяват доброволно опитите с ядрено оръжие в атмосферата.

Но усилията на Полинг, насочени към забрана на опитите с ядрено оръжие в атмосферата, срещат не само подкрепа, а и значителна съпротива. Известни американски учени като Едуард Телер и Уилърд Ф. Либи, и двамата членове на Комисията по атомна енергия на САЩ, твърдят, че Полинг преувеличава биологическите последствия от радиоактивните валежи. Полинг се натъква и на политически препятствия заради приписвани му симпатии към Съветския съюз. В началото на 50-те години ученият има затруднения с получаването на задграничен паспорт, който му издават без всякакви ограничения едва след получаването на Нобеловата награда.

Колкото и да е странно, по същото време Полинг е подложен на нападки и в Съветския съюз, защото неговата резонансна теория за образуването на химичните връзки се смята за противоречива на марксическото учение. (След смъртта на Йосиф Сталин през 1953 г. теорията е призната и от съветската наука.) Полинг е викан два пъти (през 1955 и през 1960 г.) пред подкомисията по въпросите на вътрешната сигурност към сената на САЩ, където му задават въпроси за неговите политически възгледи и за политическата му дейност. И в двата случая той отрича, че е бил някога комунист или че симпатизира на марксическите възгледи. При втория случай (през 1960 г.), рискувайки да бъде обвинен в неуважение към конгреса, той отказва да назове имената на тези, които са му помагали да събере подписите под възванието от 1957 г. В края на краищата делото е прекратено.

През юни 1961 г. Полинг и съпругата му свикват конференция в Осло (Норвегия) срещу разпространението на ядреното оръжие. През септември същата година, въпреки обръщението на Полинг към Никита Хрушчов, СССР подновява опитите с ядрено оръжие в атмосферата, а през март следващата година същото правят и САЩ. Полинг започва да осъществява дозиметрични измервания на равнището на радиоактивност и през октомври 1962 г. огласява информация, която показва, че заради осъществените през предната година опити равнището на радиоактивността е нараснало два пъти в сравнение с предходните 16 години. Полинг съставя също така проект на предполагаем договор за забрана на подобни опити. През 1963 г. САЩ, СССР и Великобритания подписват договор за забрана на ядрените опити, в основата на който лежи проектът на Полинг.

През 1963 г. Полинг е награден с Нобелова награда за мир за 1962 г.

В годината, когато получава втората си Нобелова награда, Полинг напуска Калифорнийския технологичен институт и става професор-изследовател в Центъра за проучване на демократичните институции в Санта Барбара (щат Калифорния). Там той може да отделя повече време на проблемите, свързани с международното разоръжаване. През 1967 г. Полинг заема също така длъжността професор по химия в Калифорнийския университет (Сан Диего), надявайки се да прекарва повече време за изследвания в областта на молекулярната медицина. След две години той напуска това място и става професор по химия в Станфордския университет в Пало Алто (щат Калифорния). По това време Полинг вече е напуснал Центъра за проучване на демократичните институции.

В края на 60-те години Полинг започва да се интересува от биологичните въздействия на витамин С. Ученият и съпругата му започват да приемат редовно витамина, а Полинг започва да рекламира публично неговата употреба за предотвратяването на простудни заболявания. В монографията „Витамин С и простудата“ („Vitamin C and the Common Cold“), която излиза през 1971 г., Полинг обобщава публикуваните в текущия печат практически свидетелства и теоретични изводи в подкрепа на терапевтичните свойства на витамин С. В началото на 70-те години Полинг формулира и теорията за ортомолекулярната медицина, в която се подчертава значението на витамините и аминокиселините за поддържане на оптимална молекулярна среда за мозъка. Тази теория, получила по това време широка известност, не намира потвърждение в резултатите от следващите изследвания и да голяма степен е отхвърлена от специалистите по медицина и психиатрия. Но Полинг поддържа гледната точка, че основанията за тези контрааргументи съвсем не са безупречни.

През 1973 г. Полинг основава Научния медицински институт „Лайнус Полинг“ в Пало Алто. В продължение на две години той е негов президент, а след това става там професор. Той и колегите му от института продължават да изследват терапевтичните свойства на витамините, по-специално възможностите да се използва витамин С за лечение на ракови заболявания. През 1979 г. Полинг публикува книгата „Рак и витамин С“ („Cancer and Vitamin С“), в която твърди, че приемането на значителни дози витамин С допринася за продължаването на живота и за подобряването на състоянието на болните от определени видове рак. Но авторитетните изследователи на раковите заболявания не намират аргументите му за убедителни.

През 1922 г. Полинг се жени за Ава Хелън Милър, една от неговите студентки в Орегонския държавен селскостопански колеж. Семейството има трима синове и една дъщеря. След смъртта на съпругата си през 1981 г. Полинг живее във вилата им в Биг Сър (щат Калифорния).

Освен с двете Нобелови награди Полинг е удостоен и с много други отличия. Сред тях са Наградата за постижения в областта на чистата химия на Американското химическо дружество (1931 г.), медала Дейви на Лондонското кралско дружество (1947 г.), съветската правителствена международна Ленинска награда „За укрепване на мира между народите“ (1971 г.), националния медал „За научни постижения“ на Националния научен фонд (1975 г.), златния медал „Ломоносов“ на Академията на науките на СССР (1978 г.), наградата по химия на американската Национална академия на науките (1979 г.) и медала Пристли на Американското химическо дружество. Присвоени са му почетни степени от Чикагския, Принстънския, Йейлския, Оксфордския и Кеймбриджкия университет. Полинг е член на много професионални организации. Президент е на Американското химическо дружество (1948 г.) и на Тихоокеанския отдел на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката (1942-1945 г.), а също така е вицепрезидент на Американското философско дружество (1951-1954 г.).

Източник:http://n-t.ru/nl/hm/pauling.htm

Превод от руски:Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, октомври 13, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 35

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 5

Съвременната антропология също не е годна да бъде наш Вергилий, защото отдавна е изгубила всякакви черти на научна дисциплина.

Като много съблазнителен хабитат за различни „идеи“, засягащи човека, тя се е контаминирала през последните петдесет години с психология, философия, метафизика и откровена белетристика.

Радикални промени, „вътрешни революции“ са, разбира се, възможни във всяка област на науката.

Причините за подобна метаморфоза са различни. Преди всичко това става под влиянието на новооткрити факти и обстоятелства.

Но е възможен вариант, когато обемът на натрупания материал става толкова голям, че с факта на промяната на своите размери променя и остарелите смисли и трактовки.

(Тук е възможна бегла аналогия с ефекта „критична маса“, когато определено количество вещество се намира в състояние на стабилност, а стане ли малко повече, настъпва саморазрушителна реакция, както неизбежно се получава с 235 U и 239 Pu.)

Но в дадения случай съдбоносно влияние върху дисциплината са оказали не новите открития и изводи, а страничното влияние.

Тук се е повторила отчасти същата ситуация, за която говорихме в шестата лекция (да не се бърка тази номерация с номерацията на лекциите в книгата – бел. П. Н.).

Ще напомня, че към края на ХХ век науката за мозъка се оказа доста съществено замърсена (контаминирана) с психология и метафизика.

Като се започне от 70-те години, примесите, които внасяха тези практики, ставаха с всяка изминала година все по-големи и все по-влиятелни.

С времето именно тези примеси започнаха да изопачават съществено реалната картина на представите за работата на главния мозък.

Именно те се опитаха да прекъснат връзката на неврофизиологията с принципите на еволюционистиката, сравнителната анатомия и общата физиология. Те внесоха колебание и подмениха с фантазии строгата фактология.

Но науката за мозъка е в много по-изгодно положение от антропологията.

В нейната основа се намира физиологията на централната нервна система. Това е здрава, борбена и което е много важно – безкомпромисна дисциплина. Тя презира догадките и се чисти лесно, бракувайки всичко, което няма експериментален фундамент.

Нещо повече – в традицията на тази наука се съдържа противоотрова срещу философията и психологията. Както помним, тя е формулирана превъзходно от Сеченов, Брока, Павлов и Клод Бернар.

Благодарение на тези два фактора, очистването на неврофизиологията от „паразити“ е по принцип възможно.

Положението на антропологията е друго.

Тя почти няма доказателствена база, нейната емпирична основа (освен при антропометрията) е крайно малка.

Нейните основоположници се занимавали главно с натрупване на материал. Понякога – с повърхностното му структуриране.

Те не успели да изработят за своята дисциплина правила за оцеляване и сигурност. Затова за различни паразитни практики се оказало извънредно лесно „да притиснат“ под себе си антропологията.

Технологията на „притискане“ няма отношение към нашата лекция, затова ще я очертаем пределно кратко.

Лесно е да се види, че философията, напоследък прекарваща времето си в определено безделие, флиртува от скука с младите и неопитни научни дисциплини и много лесно ги „развращава“.

Това не трябва да ни учудва, ако имаме предвид нейния опит и богатството ѝ от методики. Като съблазни и зарази поредната „нещастна глупачка“ с всичките си болести, тя по правило я захвърля, показвайки ѝ небрежно за сбогом пътя към нищото.

Интересно е, че антропологията е тръгнала именно в посоката, указана ѝ от философията. По този пън тя е станала лесна плячка на метафизически многозначности и „възвишен упадък“.

Запознаването с нея днес включва да се изучат задължително терзанията на множество автори, обединени от непознаването на началата на физиологията и теорията за еволюцията, но търсещи упорито корените на своите недоумения в други, много възвишени фактори.

Колосалните натрупани антропологични материали от XIX и началото на ХХ век не са отишли, разбира се, никъде и са на наше разположение.

(Наистина, днес еполетите на висока наука са им свалени и те са понижени от „високото измерение“ на антропологията в етнография. Ще отбележим, че никаква ясна смислова демаркационна линия между тези дисциплини няма и никога не е имало. Само терминологична.)

Но!

Те са здраво изгризани от огромните пълчища „нови антрополози“, поради което са изгубили своя „търговски вид“.

Ние знаем, че всички гризачи, като изпоядат, омърсят и повредят нещо, му придават също така своя аромат. Класическата антропология не станала изключение от това правило. Тя завоняла на примитивна мистика и многозначност.

Сега в нея няма яснотата на Леви-Брюл, Фрейзър, Спенсър, Тейлър, Дюркем, Ратцел и Ранке.

Тя не е дори „преходния“ Малиновский.

Тя е – уви! – Шелер, Плеснер, Гелен, Еванс-Причард, Бекер, Леви-Строс et cetera, преформатирали антропологията в истерична, полуфантастична дисциплина, раждаща само миниатюрни и декоративни идеи.

В замяна на лекотата и точността на Тейлър, Летурно и Леви-Брюл, в замяна на ясното виждане за развитието на човека дошли терзанията и фантазиите: „Никога по-рано представите за същността и произхода на човека не са били по-съмнителни, по-неопределени и по-разнородни от тези в наше време“ (Шелер, 1929 г.)

Като се започне от 30-те години, в антропологията, според признанието на К. Кестлин (1967 г.), протича „разпад на очевидностите“. Приглася му друг носител на доста екзотични идеи – Ойкен (1922 г.): „Много от това, което преди се смяташе за очевидно, се превърна сега в труден, едва ли разрешим проблем.“

Както виждаме, днес в антропологията всичко е напоено с „мишата миризма“ на ровенето в собствената си душа и на съчинените драми.

А това станало заради изключително силното замърсяване на антропологията от тези направления, които декларират „непознаваемост на човека“ (Плеснер) и независимост на неговия мозък от общоеволюционния процес.

Ще отбележим, че практически всичките съществени задачи, изправени пред антропологията като наука, така и са останали нерешени.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4