Вървим с кучето и правим поредните снимки от Пиперково.
Умерено студено, има и малко сняг.
Този път най-сетне времето беше подходящо и вдигнах квадрокоптера: при излитането му кучето избяга уплашено и се скри зад мене, но когато машината се издигна нагоре, изтича отдолу и я замери с яростен лай.
По е весело с другар по пътя...
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
„Няма нищо по-измамно от очевидния факт“ (Артър Конан Дойл)
1.
По време на Втората световна война в продължение на шест години, от 1 септември 1939 година до 2 септември 1945 година, милиони хора загивали на земята, под земята, в небесата, по моретата и по океаните, на полетата на грандиозните сражения и в дълбоките тилове.
Хората загивали в планините и в равнините, в изпепелените от слънцето пясъчни пустини и в безкрайната тундра, в блатата на Беларус и в джунглите на Индокитай, на островите на Япония и на Британия, по улиците на Варшава, Лондон, Берлин, Будапеща, Киев, по време на кървавите преминавания през Днепър и Волга, Висла, Рейн и Одер.
Народите от всички страни помнят тази война. И никога няма да я забравят.
Но във всяко правило непременно присъства изключение.
2.
У народите на Русия има съвсем особено отношение към паметта за тази страшна война. Никъде по света, нито у един народ няма такова отношение. По този въпрос никой не може да се сравни с гражданите на Русия.
В просторите на най-голямата по площ страна в света отношението към паметта за войната се състои в тъпо и пълно равнодушие.
Народите на Русия не знаят нищо за войната, не помнят нищо за нея.
Нещо повече: не желаят да знаят и да помнят.
Спрете някой минувач по улиците на Москва или Самара, Смоленск или Хабаровст, задайте му, въпрос. И ще получите отговор: извинете, не се интересувам.
От отдавна не ми дава покой следното питане: с какво да се обясни едно такова безнравствено, глупаво, безчувствено, безразлично, безучастно отношение на народа на Русия към паметта за войната?
И тук ще ме прекъснат с възмутен вой, с пронизителен писък и свирепо ръмжене: отвори си очите!!! Погледни монументите!
Никъде по света няма такова великолепие и размах!
Във всеки наш град гори вечен огън! Има паметници във всеки град! Никакви паметници по света не могат да се сравнят с монументите на Русия. Нашите монументи са най-високи, най-скъпи!
Ние ли не помним войната?
Полюбувай се на военните паради! Гърмят оркестри, в небето реват стратегически бомбардировачи, тътнат танкове, маршируват батальони от девойки с военна униформа, с високи токчета.
Никъде по света девойки с високи токчета не маршируват в строй! Само у нас!
У нас патриотите лепят по колите си лозунги „Можем да повторим!“ С една думи – дедите ни стигнаха до Берлин, ако трябва, отново ще стигнем! И не само до Берлин, но и до Атлантическия бряг!
И още лозунги: „В Берлин за немкини!“ В смисъл: дедите ни някога са изнасилвали немкините така, както никой не ги е изнасилвал. И ние сме готови също за такива подвизи!
А още у нас обличат децата с военни униформи, слагат ги в картонени танкове, возят ги по улиците.
Мосфилм е снел безконечно множество филми за войната. И колко книги са написани! А колко песни има за войната, чет нямат!
Нима това не свидетелства, че помним войната?
Нима това е малко?
3.
Всичко това, граждани, не е просто малко.
Всичко това, което се опитват да ни втълпят като народна памет, всичките тези помпозни паради, на които циркови клоуни, облечени във военна униформа ходят с някакви комедийни стъпки, вдигайки краката си по-високо от главата, всичките тези бездарни монументи и всичките също така бездарни спомени и размисли за уж велики пълководци, нямат никакво отношение към войната.
Ако народите на Русия проявявали поне малък интерес към въпросите за запазването на паметта за войната, би трябвало да се направят редица стъпки.
Първата: веднага след края на боевете би следвало да се изведат войските на Червената армия от всички завзети територии.
Втората: да се погребат убитите.
Третата: да се въведе ред по въпросите за загиналите във войната.
Четвъртата: да се осигурят на всички ветерани сносни условия за живот, най-напред – да им се дадат жилища.
Петата: да се дадат ордени на бойците и командирите, които са били наградени, но по някакви причини не са получили наградите си.
Шестата: да се отворят архивите.
Седмата: да се напише история за войната.
Нищо от това не било направено. Вместо това – уродливи идоли по хълмовете, повърхностни филми за войната и женски парадни батальони с високи токчета.
4.
В горите и блатата, скоро ще станат сто години, лежат черепите и костите на бойците и командирите от Червената армия. За монументи в страната има пари, а да се закопаят скелетите – не стигат.
Броят на загиналите така и до ден днешен не е установен. Даже приблизително.
Седем милиона, обявил другарят Сталин. И никакви уточнения: колко от тях са военни, колко цивилни. Колко от първия ред, колко от последния. Просто цифрата седем. И шест нули.
Двадесет милиона, обявил Никита Хрушчов.
Цифрата явно е глупава. И я измислил не Хрушчов, а Президентът на САЩ Джон Кенеди. По време на среща с Никита Хрушчов Кенеди подхвърлил между другото: колко милиона ваши граждани загинаха през войната, двадесет милиона ли?
Хрушчов кимнал: аха, двадесет.
И тази цифра влязла във всички официални документи: двадесет милиона.
Но това не е възможно.
18,7 милиоан биха могли да са.
21,9 милиона също биха могли да са.
Но точно 20 000 000 не биха могли да са. Прекалено е закръглено.
Тази цифра свидетелства за това, че истинската статистика е засекретена.
Или изобщо я няма.
5.
Брежнев, който сменил Хрушчов, уточнил предпазливо: ПОВЕЧЕ от 20 милиона.
Това признание би могло да означава всичко.
20 милиона и още един човек е повече от просто 20 милиона.
И 21 милиона е повече от 20 милиона. И 30 милиона е повече от 20 милиона.
Накратко казано, било обявено: повече от двадесет милиона и нека всеки да съобразява колко повече.
А изводът е прост: никой по време на войната не е броил тези милиони.
Нарекли войната „велика“ и до определена степен даже „отечествена“, само че, пращайки защитниците на смърт, никой не се заел да води отчет.
***
Ако войната е била в някакъв смисъл велика, ако дори до някаква степен е била отечествена, след завършването ѝ би трябвало да се изведат войските от така наречените „освободени“ територии.
Но не станало така. Полша, Унгария, Румъния, България и Източна Германия попаднали във вечна обвързаност със Съветския съюз
Добре е, че този Съюз прогни и се разпадна. Кремълските „освободители“ изобщо не се канели да си заминат от „освободените“ земи.
Никога.
ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
”Лудият парламент“ (англ. „Mad Parliament“ или още Оксфордски парламент, или Първи английски парламент – бел. П. Н.) бил свикан в Англия преди 750 години.
Средата на 13 век била за Англия тежко време. Крал Хенри III бил ужасно непопулярен – малцина харесвали постоянното повишаване на данъците за осигуряване на поредната външнополитическа авантюра на монарха. Той ту се опитвал да нахлуе в Поату (провинция в Западна Франция – бел. П. Н.), ту да лансира сина си за трона на Сицилия. Не стига, че това изисквало все нови и нови разходи, но кралят не искал и да се съветва по военни въпроси с бароните, свикнали да обсъждат политиката на страната. Вместо това Хенри заложил на нисшите слоеве на дворянството – рицарите, които имали изгода от военните авантюри.
Бароните решили да вземат нещата в свои ръце. Техен лидер станал Саймън дьо Монфорт, който до това време се смятал за един от лоялните на краля земевладелци. Подкрепяйки една от страните на опозицията, той оглавил силите, противопоставящи се на короната по време на свикания през пролетта на 1258 година „Луд парламент“. Делегатите отказали да удовлетворят новите изисквания на краля за реформи.
Марка от серията „Събития на хилядолетието“
След дълго обсъждане събралите се депутати изработили Оксфордските разпоредби (англ. Provisions of Oxford – бел. П. Н.). В тях се казвало, че три пъти в годината трябва да се събира парламент от избрани представители на елита, който ще следи интересите на краля и на кралството да съвпадат. Също така били написани правила за назначаване на кралски съветници, иначе казано – бароните да получат право на глас при назначаването на министрите.
Под натиска на елита монархът бил принуден да приеме тези условия и дори последвалите след тях Уестминстърски разпоредби, които усилвали натиска на аристокрацията върху короната. Не е за учудване, че кралят търсел повод да си върне пълната власт. Това довело до гражданска война през 1263-1267 година, а след победата си Хенри отменил всичките клаузи на „Лудия парламент“. До 1295 година парламент в Англия не бил свикван.
ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Политически деец, един от авторите на Декларацията за независимост на САЩ, приета на 4 юли 1776 година.
СЪРЦЕТО НА АМЕРИКАНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ
Седемгодишната война завършила през 1763 година със завземането на Канада и частично Флорида от англичаните, което раздразнило крайно останалите колониални държави. Най-обезпокоена от това била Франция, в самото сърце на която – Париж – се заселило желанието да направят на британците някаква пакост.
Източното крайбрежие на северна Америка, 1756-1763 година
Същевременно британските колонии „процъфтявали“. Докато основната маса от населението вегетирала в оковите на нищетата, богатството на колониалния елит растяло. Въпреки това противоречиво обстоятелство мистър Томас Джеферсън (правнук на Томас Джеферсън, внук на Томас Джеферсън и син на полковник Питър) се родил в семейство, където всички дължели материалното си благосъстояние на неукротима енергия и само на малко късмет. Това се случило на 13 април 1743 година.
Томас Джеферсън, бъдещият трети президент на САЩ
Като достоен наследник на своя род, Томас, трети с това име, изградил на 27 години свое имение във Вирджиния. Това е второто имение на Джеферсънови в колонията – първото, което се намирало в Шадуел, изгоряло през 1770 година. Предприемчивият Томас не губел времето си в тъга и сълзи, избрал най-високия хълм в своите владения – Монтичело – и решил, че оттам нататък ще живее на това място.
Монтичело, имението на Джеферсънови
Засилената власт на британската корона след Седемгодишната война преседнала на всички още през 1769 година. Законодателното събрание на Вирджиния, в състава на което влизал и Томас, само внасяло за гласуване акт след акт. Опитали се да разпуснат събранието, но депутатите пак се събирали самоотвержено, но вече в съседната кръчма. Това безобразие било прекъснато с отстъпка от страна на империята – били отменени всички въведени по-рано търговски данъци, освен митническия данък за чая. Този жест трябвало да стабилизира поне временно положението. Но в Бостън вече стреляли. До знаменитото „пиене на чай“ оставали три години.
Бостън, март, 1770 година
По време на следващото спешно заседание на депутатите Патрик Хенри – вдъхновен оратор – произнесъл реч, в която прозвучало знаменитото изречение: „Дайте ми свобода или смърт!“ С този лозунг се родила американската революция. Неин глас станал Патрик Хенри, а нейно сърце – Томас Джеферсън.
СЪЗДАВАНЕ НА ДЕКЛАРАЦИЯТА ЗА НЕЗАВИСИМОСТ НА САЩ
За свое учудване Джеферсън се превърнал почти веднага в почетен гост на едва ли не всички политически събрания и конгреси, където се славел с „непреодолимата сила на своите аргументи“ и със своето красноречие. На едно подобно мероприятие във Филаделфия той се запознал с Джон Адамс (бъдещия втори президент на САЩ), упорит и даже малко нервен човек, и Бенджамин Франклин, който споделял просветителските възгледи на Джеферсън. Именно подтикван от Адамс и Франклин, през юни 1778 година Томас започнал да пише най-важния документ на американската революция.
Бен Франклин, „благодушното въплъщение на доброжелателството“
Чувствайки бремето на отговорността, Джеферсън се уединил в малка тухлена къща на Маркет стрийт. След 17 дена той излязъл оттам, размахвайки радостно изписаните с акуратен почерк листи над главата си. Като били внесени няколко стилистични поправки, въпреки дребните разногласия между членовете на комитета и много препятствия, предизвикани от съдбата, Декларацията била приета на 4 юли. И трябва да отбележим, тя била написана толкова изкусно, че средностатистическият роялист би могъл, като я вземе в ръцете си, да почувства повея на демокрацията.
Комитетът на петимата, 1776 година
Започнала война и обявилите се за свободни колонисти не оставили съмнение, че угнетените не вярват на сълзите на властта и не прощават обидите.
Събаряне на статуята на Джордж III, Ню Йорк, юли, 1776 година
Крал Джордж III загубил изцяло всякакво душевно благополучие. Не го ощастливили и французите, които решили, че е настъпил моментът да се разправят с вечните си конкуренти: те сключили мирен договор с революционерите.
През 1778 година Париж обявил война на Лондон, а Бенджамин Франклин бил приет във френския двор като добър приятел. А нашият герой оглавил през 1785 година американското посолство в Париж.
”Посланикът на свободата в Новия свят“, Париж, 1778 година
Джеферсън бил очарован от Париж, а Париж – от Джеферсън. Но особена сериозност на това очарование придал Лафайет. С маркиза, притежаващ наистина рицарски, макар и извънредно „френски“ нрав, Джеферсън се запознал малко преди отпътуването си за Париж. И благодарение на беззаветната преданост на Лафайет към идеите на свободата и на неговите протекции Томас успял да спечели за своята страна могъщ съюзник, а за себе си предан приятел.
Маркиз Лафайет, френският приятел на американската революция
Но френските симпатии на Джеферсън му изиграли лоша шега. През 1797 година президентския пост заел някогашният му познат Джон Адамс, чието положение не било леко от това, че всички го сравнявали непрекъснато с „бащата“ на нацията Джордж Вашингтон. Въпреки че именно Войната за независимост събрала заедно Адамс и Джеферсън, вторият президент на Съединените щати бил далече от свободолюбивите идеи, които вълнували разума на Джеферсън, заемащ поста вицепрезидент. Освен това започналата през 1789 година Френска революция предизвикала буря от антифренски настроения. Томас ходел по края на бездната да изборите през 1800 година.
Джон Адамс, вторият президент на САЩ
А. Хамилтън: „Ако мистър Адамс бъде избран отново, се страхувам, че нашата конституция ще понесе по-голяма вреда от неговите неуправляеми страсти, антипатия и ревност, отколкото от прищявките на Джеферсън“. На 17 февруари 1801 година Томас Джеферсън станал трети президент на Съединените американски щати. Джон Адамс, уязвен и озлобен, бойкотирал инаугурацията.
Александър Хамилтън
След два мандата Томас Джеферсън напуснал президентския пост през 1809 девета година на 66 години. Оттегляйки се, той се посветил напълно на философията и изкуството, а основен проект през последните години от живота му станало създаването на Вирджинския университет. Въпреки преклонната си възраст, Джеферсън участвал лично в строителството му.
Вирджинският университет, основан от Томас Джеферсън
По воля на съдбата Джеферсън починал в един ден с Джон Адамс, чиито последни думи били казани с обичайния му язвителен тон: „А Томас Джеферсън още ли е жив...“ Това се случило на 4 юли 1826 година. В този ден Декларацията за независимост станала на 50 години.
