БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС

ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

Може би ще поискате да препрочетете отново нашето обсъждане на юдейските очаквания за края на света в глава 8, във връзка с книгата „Даниил“. Накратко: апокалиптизмът възникнал по времето на сирийския цар Антиох Епифан, когато юдеите били подложени на гонения за това, че следвали своите религиозни традиции. До това време пророците в Еврейската библия твърдели, че причината, поради която Божият народ страда (от природни бедствия, политически сътресения или военни катастрофи), е тяхното непокорство на Бога, за което Той ги наказва. Привържениците на апокалиптичните възгледи трябвало да се справят със ситуация, в която юдеите се стараели да изпълняват Божиите повели и въпреки това страдали. Техните страдания били всъщност пряк резултат именно от спазването на Закона. Апокалиптиците развивали идеята, че причина за страданието не е Бог, а силите на злото, на които е дадена свобода на този свят – сили, които се противопоставят на Бога и на Неговия народ.

Привържениците на апокалиптичните възгледи развили дуалистична картина на света. Водела се битка между силите на доброто и злото, в която злото побеждава. Историята на света се представя дуалистично: има настоящ век, контролиран от силите на злото, и бъдещо Божие царство, в което за злото няма да има място и ще властва Господ. Настоящият век е изпълнен с демони, катастрофи, войни, болка, несгоди и страдания. Но Господ ще се намеси скоро в този ход на събитията, за да повали силите на злото и да установи Небесно царство на земята. Някои привърженици на апокалиптичните възгледи вярвали, че Небесното царство ще бъде донесено на земята от Месия, когото понякога наричали Син Човешки (Даниил, 7:13–14).

И кога ще свърши настоящият век и ще започне новият? Кога най-после доброто ще възтържествува над злото? Кога Божието царство ще замени царството на злото на земята? Това трябвало да се случи съвсем скоро. Ако не днес, то утре. Ето думите на Исус: „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докато не видят Божието царство, дошло в сила“ (Марк, 9:1). Ето какво казва Той по-нататък: „Истина ви казвам: това поколение няма да премине, докато не се сбъдне всичко това.“ (пак там, 13:30).

Исус проповядвал за идещото Божие царство. Но това не било учение за „небесата“, където отива душата след смъртта. А за истинско царство, тук, на земята, което ще бъде донесено от Сина Човешки. Този велик съдия на земята ще започне съд над всичко и всеки, който се противопоставя на Бога. Но тези, които са се придържали твърдо към учението на Исус и са се обединили с Бога, ще получат награда в бъдещото царство. „Защото, ако някой се срами от Мене и от Моите думи в тоя прелюбодеен и грешен род, и Синът Човешки ще се срами от него, когато дойде в славата на Своя Баща със светите Ангели“ (пак там, 8:38).

Преди да разгледаме по-подробно структурата на апокалиптичното послание и мисията на историческия Исус, бих искал да представя няколко убедителни аргумента, посочени от учените в полза на това Той да бъде разглеждан като пророк на апокалипсиса.

Имал ли е Исус апокалиптични възгледи?

Ако анализирате внимателно нашите ранни източници за Исус (най-достоверните от историческа гледна точка), използвайки редицата критерии, които вече очертахме, ще ви стане ясно, че Исус е най-добре да бъде разглеждан като човек, който имал апокалиптични възгледи и очаквал наближаващия край на този свят, такъв, какъвто го познаваме.

Критерии

Първо, ситуативна достоверност. От Йосиф Флавий и от редица други юдейски съчинения от онова време знаем, че юдейският апокалиптизъм бил широко разпространен мироглед сред палестинските юдеи от I век. Фарисеите били несъмнено апокалиптици: за разлика от садукеите, те вярвали в бъдещото възкресение на мъртвите. Есеите също се придържали към апокалиптични възгледи, което се вижда ясно в Свитъците от Мъртво море. Според Йосиф Флавий из цяла Палестина имало юдейски пророци на апокалипсиса, включително Йоан Кръстител и други като него. Йоан, според източника Q, проповядвал следното: „И брадвата лежи вече при корена на дърветата; всяко дърво, което не дава добър плод, ще бъде отсечено и хвърляно в огън“ (Лука, 3:9). С други думи, часът на съда е близо и това няма да бъде радостно събитие за онези, които не са се подготвили.

Второ, древност. Най-древните източници – Марк, Q, M и L – съдържат множество апокалиптични поучения на Исус (за което ще кажа по-подробно след малко). Към момента, в който стигаме до последното канонично Евангелие (от Йоан), откриваме съвсем малко апокалиптични поучения (въпреки че някои присъстват, например в 5:28–29). А по-нататък, в текстове като текста на евангелието от Тома, апокалиптичните идеи се критикуват като погрешни. Неизбежно се налага изводът, че колкото е по-стар източникът, толкова по-охотно Исус е изобразяван като апокалиптик. Такъв е най-древният поглед върху Исус.

План Ерусалима през I в.

Трето, независимо свидетелство. Освен всичко останало, тези източници изобразяват Исус по независим един от друг начин. Марк не знаел за източника Q; източникът Q бил съставен без да се вземе предвид източникът L; източникът L – без да се има предвид M; източникът M – без да се има предвид евангелието от Марк и т. н. Апокалиптичните традиции, които могат да се намерят в тези ранни източници, са изцяло независими.

Четвърто, различие . Съществуват определен брой апокалиптични поучения, произнесени от Исус, които отговарят на критерия за различие. Например цитираният откъс от Марк (8:38). Начинът, по който всеки човек се държи спрямо Исус, ще определи начина, по който Синът Човешки ще се отнесе към него. Ако четете това изказване без вяра, че Исус е Синът Човешки, или без да знаете, че мнозина Го считали за такъв, нищо в тези думи не би подсказало, че Той говори за Себе си. Точно обратното: изглежда, че Той говори сякаш за някой друг. Няма как християните да измислят изречение, в което Исус подразбира под Син Човешки някой друг, а не Себе си? Подобно нещо е малко вероятно.

Или да вземем за пример описанието, което Исус прави на Съдния ден в глава 25 на eвангелието от Матей, когато Синът Човешки съди „овцете“ и „козите“. Овцете са хората, на които се дарява наградата на вечното блаженство, защото са вършили добри дела за Сина Човешки, когато бил в нужда. Тe Го хранили, обличали Го, посещавали Го в затвора и т. н. Но те възразяват: не са Го виждали никога преди. Синът Човешки отговаря, че след като са правили това за нуждаещия се, те са го правили за Него. Междувременно козите са обречени на вечно наказание, защото са отказали да вършат добро на нуждаещите се и, по този начин – на Сина Човешки, Когото никога преди не са виждали. Тази история почти със сигурност отразява нещо, на което е учил Исус. Защо? Замислете се за миг: какво биха мислили първите християни за това какво трябва да направи човек, за да заслужи вечната награда? Да върши добро? Не, съвсем не! Пътят към това минавал през вярата в Исус. Както ще видим, това е преобладаващата гледна точка на апостол Павел и на подобните нему. Никой не може да бъде „спасен“ чрез добри дела, а само чрез вяра в Христос. Но в тази история спасените получават вечна награда не защото са вярвали в Исус. Напротив, те не само не са вярвали в Него, но и не са знаели нищо за Него. Те са спасени чрез добрите си дела. Такава история не биха измислили по-късните християни, защото представеният в нея възглед за спасението се различава от този, който приели първите християни. Следователно тя почти със сигурност датира от самия Исус. И това е изцяло апокалиптична история.

Последният аргумент е основан на един специфичен критерий. С относителна увереност знаем как е започнало общественото служене на Исус. То започнало с участието на Йоан Кръстител, който кръстил Исус (на тези сведения, изхождайки от контекста, може да се вярва – те са засвидетелствани независимо и също така отговарят на критериите за различие и древност). Защо Исус се свързал именно с Йоан Кръстител, а не, да речем, с фарисеите, садукеите, представителите на „Четвъртата философия“ или с някой друг? Очевидно защото вниманието Му било привлечено най-вече от посланието на Йоан. А посланието на Йоан е изцяло апокалиптично: краят е близо и хората трябва да се подготвят за него, в противен случай ще бъдат проклети. Ние знаем не само как Исус започнал Своето служене, но знаем и какво се случило след него и след Неговата смърт. Християнските общини започнали да се появяват и да растат по цялото Средиземноморие. И как трябва да характеризираме вярванията на първите християнски общини? Те били изцяло апокалиптични. Ще видим това, когато стигнем до апостол Павел, който, подобно на Исус, очаквал близък край с идването на Съдията на света, който трябва да унищожи силите на злото (в неговия случай той мислел, че съдия ще бъде Исус). И така, знаем как започнало служенето на Исус, знаем и какво се случило след него. Началото и краят се характеризират с твърде силни апокалиптични настроения. А какво ставало между основните, апокалиптични по своя дух моменти? В средата е общественото служене на Исус. Началото и краят са ключ към средата: ако и двете са апокалиптични по своята същност, то и средата също трябва да бъде такава. С почти пълна увереност Исус може да бъде наречен апокалиптик.

Исус проповядва апокалипсис

Какво можем да кажем за особеностите на проповедта на Исус? Първите думи, записани като изречени от Исус, се срещат в най-ранното достигнало до нас Евангелие – евангелието от Марк. Исус започва проповедта си с апокалиптично послание: „Времето се изпълни и наближи Божието царство: покайте се и вярвайте в Благовестието“ (1:15). Мисля, че това обобщава всички поучения на Исус. Когато казва, че се е изпълнило времето, Той има предвид, че на този век е било отмерено определено количество време. И то почти е изтекло. Божието царство е почти тук – на една ръка разстояние. Според Исус това Царство не е просто божествена благословия за душата: то е истинско царство тук, на земята, което ще бъде управлявано от Господ чрез Неговия Месия. На някои ще бъде позволено да споделят радостите на това царство, други ще бъдат отлъчени от него, за да се изправят пред съда. Хората трябва да повярват на благите вести и да се подготвят. Защото това ще се случи скоро.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Малкият град Назарат Малко може да се научи за младостта на Исус, но това, което може да се каже със сигурност, е, че Той израснал в Назарет – родния град на Йосиф и Мария. Това предание има множество потвърждения (Марк, 1:9; Матей, 1:23 (M); Лука, 4:16 (L); Йоан, 1:45) и отговаря успешно на критерия за различие: Назарет бил малко, незначително градче (дори това е твърде силна дума), без претенции за известност, за което дори не били чували повечето хора, живеещи в Палестина. Кой би измислил история, че Спасителят на света е произлязъл оттам? Ето защо и Натанаил пита с изненада: „Може ли от Назарет да произлезе нещо добро?“ (Йоан, 1:46). Назарет не е споменаван никога в Еврейската Библия; Йосиф Флавий, който бил военачалник на юдейските войски в този регион (вж. отстъплението „Йосиф Флавий“), споменава четиридесет и шест други града там, но не казва нищо за Назарет. Той не е назован и в юдейската Мишна, която е написана в Галилея. Археолозите са правили разкопки в Назарет, за да помогнат да се определи какъв е бил той по времето на Исус. Съдейки по всичко, животът там е бил доста мрачен. Няма свидетелства за каквито и да е обществени сгради (синагоги, градски постройки), павирани улици, вносни стоки или каквито и да било предмети на лукса. Изглежда, че оцеляването на обитателите на селището е зависело почти изцяло от местното земеделие. Изчисленията варират, но се предполага, че жилищната част на селото по времето на Исус е заемала по-малко от 10 акра (4 ха). Според най-точните оценки числеността на населението била в общи линии между двеста и четиристотин души. Жилищните условия били примитивни – оборите за добитъка и селските къщи се строели над малки пещери. Правели ги от необработени камъни, натрупани един върху друг и измазани за топлина с кал, глина и тор, смесени със слама, с лошо изработен сламен покрив и пръстен под. Най-общо казано, като младеж Исус водел беден живот на селянин в затънтен земеделски район. Не бива да се изненадваме от факта, че ранните Евангелия съобщават как вече като възрастен Той прекарвал времето си в проповядване в малки селища и селски райони, избягвайки големите градове чак до момента, в който предприел своето последно и фатално пътуване до Йерусалим.

В Своите поучения Исус обявява, че това царство ще настъпи скоро; Той описва какво ще бъде то и уговаря народа да се подготви. Царството ще бъде донесено от Съдията на света, когото Исус нарича Син Човешки – препратка към видението в глава 7 на книгата „Даниил“. Исус обаче не смятал, че Синът Човешки е целият израилски народ (както Даниил интерпретира образа „Син човешки“ – Даниил, 7:13–14); напротив, подобно на други апокалиптично настроени юдеи от онова време, Исус вярвал, че Синът Човешки е реално съществуваща личност, Съдия на света, изпратен от Господ на небесни облаци.

Изследователите спорели дълго дали Исус е смятал Себе си за Сина Човешки. Според мене отговорът е „не“. Когато говори за идващия Син Човешки като за Съдия на света, изглежда, че Той почти винаги загатва за някой друг, различен от Него. Подобни „изказвания за Сина Човешки“ почти със сигурност идват от Исус, защото християните, както вече разбрахме, не биха измислили нещо такова.

А какво да правим с останалите изказвания в Евангелията, в които Исус говори за Сина Човешки и е ясно, че говори за Себе си („Синът Човешки трябва да отиде в Йерусалим и да бъде отхвърлен... и убит“)? Такива изказвания не отговарят на критерия за различие (защото по-късните християни вярвали, че Исус е Синът Човешки) и затова не можем да знаем дали Исус е казал някога нещо подобно.

Според учението на Исус, когато дойде Синът Човешки, ще има всеобщ съд. Все едно рибар е хванал голям улов. Той изтегля с усилие мрежата и изхвърля обратно рибата, която не иска, запазвайки само добрата: „Така ще бъде и при свършека на века: ще излязат Ангелите и ще отделят злите измежду праведните, и ще ги хвърлят в огнената пещ“ (Матей, 13:49–50). На този съд ще настъпи пълна промяна на съдбата. Онези, които са на власт сега, са били възвеличени от господстващите сили на този век – силите на злото. Онези, които страдат сега, ще бъдат отдясно на Господа. Всичко ще се преобърне в идващото Царство, където „последните ще бъдат първи, а първите – последни“ (пак там, 20:16). Ето защо „който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който смирява себе си, ще бъде въздигнат“ (Q; вж. пак там, 23:12).

Хората трябва да се подготвят за идващото царство. Те се подготвят, като слушат и следват учението на Исус – единственият, който разбира правилно Тората на Господа. По-специално, Исус учи Своите последователи на необходимостта да се доверяват на Господа така, както детето се доверява на своя родител. Възможно е сега нещата да не вървят много добре, но можете да се доверите на Господа, че ще поправи всичко. Подготвяйки се за Царството, хората трябва да се посветят в настоящето един на друг. Именно това означава да се върши онова, което иска в действителност Бог, както Сам учи в Тората. Трябва да постъпвате с другите така, както бихте искали те да постъпват с вас. Трябва да обикнете ближния си като самите себе си. Според Исус това са основните учения в Писанието. Онези, които искат да наследят Царството, трябва да бъдат предани на Бога, да Му се доверяват и да се обичат помежду си.

Онези, които са започнали вече да постъпват така, са започнали да разбират какво ще бъде това Царство. То ще бъде Царство на мира, любовта и справедливостта. И така, тези, които укрепват мира, живеят в любов и се борят за справедливост, са в състояние още сега да зърнат за миг каква ще е действителността, когато настъпи Царството. Ето защо Царството прилича на синапово зърно, посадено в земята, което след това израства в могъщо растение (Марк, 4:30–32). То малко начало в живота на учениците на Исус; но когато Синът Човешки дойде за съда, то ще се разпростре по цялата земя.

Апокалиптична трактовка на смъртта на Исус

След Своето кръщаване от Йоан, Исус прекарал практически цялото време на Своето обществено служене в Галилея, проповядвайки Своето послание. Той събрал около Себе си дванадесет ученици (факт, засвидетелстван независимо); тази постъпка е осъществена вероятно в апокалиптичен дух, за да покаже, че бъдещият народ на Господа ще прилича на първоначалния избран народ, на дванадесетте израилеви колена. Исус вървял от село в град, убеждавайки хората да се покаят в подготовка за онова, което трябва да се случи скоро с идването на Сина Човешки. Той придава сила на това послание с много Свои деяния. Неговите противници са разгневени от това, че прекарва толкова много време сред отритнатите от обществото, сред грешниците – такива като омразните бирници и блудници. Но Той постъпва така, за да докаже, че бъдещото Царство няма да настъпи за силните на този свят. Те ще бъдат осъдени сурово за това, че са угнетявали и мразили. Бог ще застане на страната на грешника, на смирения, на угнетения и на презрения. Постъпките на Исус съответствали на Неговите думи. И именно Неговите постъпки и думи станали в крайна сметка причина за Неговите беди, свързани именно със силните на този свят, които Той толкова дълбоко презирал.

През последната седмица от Своя живот Исус отишъл в Йерусалим, за да участва в ежегодния празник Пасха. Според нашите най-ранни източници, това било първото Му посещение в голям град. Онова, което видял, не Му харесало. Храмът, при цялото си необикновено великолепие, Го поразил с това, че противоречал на Божията истина. Господ отсъствал сред силата и великолепието; Той бил Бог на бедните и угнетените. Исус, както е фиксирано в много предания, влязъл в Храма и преобърнал масите на онези, които обменяли римски монети за храмови (обменяли ги, защото използването на монети, свързани с идолопоклонничеството, с изобразяването на божествения император, не било позволено в Храма), и изгонил онези, които продавали жертвени животни. За Исус било несъмнена измама да се „печели“ от онова, което би трябвало да бъде автентично поклонение пред Бога.

Нещо повече, Исус предсказал, че когато настъпи краят (много скоро), Храмът ще бъде унищожен. Може би това било основното Му убеждение, скрито зад актовете на насилие спрямо сарафите и продавачите на животни. Той представял вероятно нагледна притча, точно както правили векове по-рано пророците Еремия и Езекиил. В такъв случай, преобръщайки масите и предизвиквайки вълнение, Той обявявал може би онова, което Господ ще направи скоро в по-голям мащаб. Господ не е на страната на юдейските религиозни авторитети. Напротив, когато дойде Синът Човешки, именно тях ги очаква съд.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Още един Исус – апокалиптичен пророк Исус от Назарет не бил единственият апокалиптичен пророк, възвещаващ близкия Божи съд, който няма да бъде избегнат не само от враговете на юдеите (римляните), но и от някои юдеи. Йосиф Флавий съобщава за още няколко подобни пророци по времето на Исус (без да броим Йоан Кръстител). Интересно е, че името на един от тези пророци било също Исус (име, необичайно за онова време). Според Йосиф Флавий («Юдейската война», кн. 6) около тридесет години след смъртта на Исус от Назарет, в Йерусалим се появил човек на име Исус, син на Анан, който дошъл в Свещения град по време на ежегодния празник и започнал да проповядва с пълен глас: „Глас от изтока, глас от запада, глас от четирите вятъра, глас, крещящ срещу Ерусалим и храма… глас, крещящ срещу целия народ!“. Знатните граждани сметнали проповедника, вещаещ фатална съдба, за нарушител на спокойствието и заповядали да го накажат с удари на тояга, но това не го спряло. Той продължил да проповядва гръмко на обществени места: „Горко, горко на тебе, Ерусалиме!“. Римският прокуратор заповядал да го арестуват и да го бичуват почти до смърт. Но решавайки, че той е със сигурност луд, прокураторът го пуснал на свобода. В продължение на още седем години този Исус продължавал да проповядва, че наближава падането на Ерусалим, докато градът не бил обсаден в края на 60-те години на I век, а той не бил убит с камък, изстрелян от римска катапулта над стените. Във всеки случай Исус от Назарет не бил единственият юдейски пророк, възвещаващ близкото падение на града, нито единственият, който се противопоставял на местните юдейски лидери, нито единственият арестуван и наказан от римския прокуратор. Той дори не е бил единственият Исус, с когото се е случило всичко това!

Онези, които притежавали властта, видели какво прави Исус и решили да Го държат под око. Както видяхме, Пасхата била най-посещаваният от поклонниците празник в Йерусалим и градът бил десеторно по-пренаселен от обикновеното, защото от цял свят пристигали юдеи, за да отбележат събитието на Изхода. Римските власти се отнасяли с пълна сериозност към това седемдневно празненство (свързано и с Празника на безквасните хлябове): по това време на годината римският прокуратор – в случая Понтий Пилат – идвал в Йерусалим, разполагайки се сред своите войски. Те присъствали там, за да поддържат спокойствието. И не били идиоти. Те разбирали, че ежегодното празненство напомня за времето, когато според юдейските предания Господ спасил Своя народ от неговите чуждоземни угнетители. Мнозина юдеи отбелязвали този празник не просто заради онова, което Бог направил в миналото, а защото очаквали от Него същото: деяние, което ще повали врага – в този случай римляните. Римските власти били съсредоточени върху това да предотвратят бунтове и въстания; те наблюдавали особено зорко всеки потенциален подстрекател, който би могъл да разбуни тълпата, всеки, който възвещава например неотвратимо унищожаване на враговете на Бога.

За това, че един от учениците на Исус, един от дванадесетте, решил да Го предаде за пари, има много свидетелства; освен това, този факт отговаря на критерия за различие (едва ли ранните християни биха се гордели с подобно предание). Трудно е да се разбере защо Юда направил това, което направил. Възможно е да е смятал Исус за месия, който ще унищожи римляните, и да е останал горчиво разочарован, когато Той не вдигнал народа на бунт. Може би е смятал, че Исус е стигнал твърде далече в Своята опозиция срещу юдейската върхушка. Това няма да разберем никога. Но Юда решил да предаде Исус и разказал на властите онова, което им трябвало да знаят.

Състояла се Тайната вечеря на Исус с Неговите ученици, на която, според нашите най-ранни свидетелства, Той им загатнал, че знае: не Му остава още дълго време. Не е трудно да разберем какво би се случило по време на Пасхата с човек, който убеждавал народа да се подготви за предстояща намеса на Бога, когато Той ще унищожи царството на злото на земята и ще установи Свое Царство с център Йерусалим, където ще управлява не чуждоземен император, а юдейски месия. Исус събирал тълпи от хора, времената били неспокойни и властите били готови да потушат всяка опасна акция.

Исус излязъл в градината за молитва и именно там Юда довел властите при Него. Юдейските лидери били силно заинтересовани от това да предотвратят всякакви вълнения, а Исус събирал последователи. Много по-добре било да бъде премахнат, отколкото да се бунят масите и да се принуждават римляните за намеса с меч в ръка. Но юдейският синедрион нямал властта да екзекутира нарушители на спокойствието. Рим запазвал това право за себе си.

И така, юдейските власти предали Исус на римския прокуратор Пилат, обвинявайки Го в метеж срещу властта. Те не казали на Пилат, че е богохулник. Това не би заинтересувало Пилат. Те му казали, че наричал Себе си Цар Юдейски.

Това било злонамерено обвинение, защото, както вече видяхте, Исус не наричал всъщност никога Себе си така в Евангелията. Тогава защо бил обвинен в това и в крайна сметка екзекутиран на това основание? Неведнъж съм посочвал, че в бъдещето Царство, за което проповядва Исус, ще управлява Месия. Исус разяснил определено на Своите дванадесет ученици, че те ще „седнат на дванадесет престола да съдят дванадесетте израилеви колена“ (Q; вж. Матей, 19:28). По всичко личи, че дванадесетте ще управляват, подчинявайки се на Месията. Но кой е Месията? Исус бил този, който избрал дванадесетте веднага след думите Му за това какво би помогнало на човека да попадне в бъдещото Царство. Учил ли е Исус тайно Своите ученици, че ще бъде бъдещият Месия? Че Той ще бъде царят в бъдещото Царство?

Ако е така, тогава всичко си идва на мястото. Исус бил обвинен в това, че нарича Себе си Цар Юдейски, защото наистина се наричал така. Но не публично. Как обаче са разбрали властите за това? Подкупили са информирано лице заради информацията. И Юда им я дал. Юда разказал на властите за тайните напътствия на Исус и това било всичко, от което се нуждаели. Юдейските власти информирали Пилат. Пилат съдил Исус и Го питал дали е истина, че вижда Себе си като цар. Исус не можел да отрече това изцяло, защото наистина виждал Себе си като цар. За Пилат тези сведения били достатъчни.

Прокураторът имал правото да се разпорежда с живота и смъртта. Ако пожелаел, можел да заповяда човек да бъде екзекутиран. Така постъпил с двама други нарушители на спокойствието. И по същия начин постъпил с Исус. Съдът отнел вероятно само няколко минути. Прокураторът заповядал да разпънат смутителя, нарушителя на спокойствието, пророка на апокалипсиса, самопровъзгласилия се цар. Войниците му бичували Исус, извели Го извън града и Го приковали към кръста. След шест часа Той издъхнал.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА: 4 и 5 НОЕМВРИ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с GPT-5.2 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА

4 ноември

Противника, след като успява сутринта да изтика нашите слаби части, заема к. 188. (Араклар) с една дружина, която се окопава там. След пладне насочва друга колона, около дружина, към с. Рахман, която заема (Кара-Тепе) и до 3 ч сл. пл. е задържана 3 км. северно от селото. Спешените части са поддържани с артилерийски огън; настъплението на противника е бавно и предпазливо. За положението е пратено следното донесение:

Твърде бързо

Командуващия III. армия

По долината към с. Рахман е настъпила една рота. В три ч. сл. пл. е достигнала от селото 3 км. Настъплението на ротата се подкрепя с артилерия от към с. Фагарашу-Ноу.

На фронта: к. 304., с. Чауш-Кьой. с. Каил-Дере, с. Саръ-Гьол промяна няма. Противника заема последното село с 2 ескадрона и около 1 рота. Миналата нощ противника е осветлявал с прожектор от с. Тестемел в посока на с. Алифакъ. Взвода изпратен към с. Инам-Чешме още не е влязъл в свръзка с 3. конен полк.

На левия бряг на Дунава срещу Хърсово неприятелските постове са се окопали през нощта. Продължават да стрелят даже по отделни хора, В с. Гюргенли и с. Пиуа - Петри се забелязват много пушеци, обаче, движение на хора не се виждало. № 702, от с. Сарай, 4. XI. 916. г., 4 ч. сл. пл.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев.

Вечерта 1. конен полк, който носи службата по разузнаването, от 4 дни е сменен с 2 к. п. в с. Рахман, Противника през нощта атакува селото и 2. конен полк е принуден, заедно с пехотната рота, да се оттегли на к. 173. Веднага (в 10 ч. 15 м. сл. пл.) е изпратена една дружина от 8. пех. полк из с. Мохамедча, която се и затвърдява на разсъмване на тази височина. За нападението в армията се донася със следното донесение.

Твърде бързо

Командуващия III. армия

По донесение от началника на авангарда в с. Рахман снощи противника, към 8 ч. сл. пл., настъпил към к. 103. (Кара-Тепе) с около една дружина. Наша рота, която заема тази височина, е отстъпила на к. 173. За закрепване положението тук се изпрати една дружина, която зае мястото си в 3 ч. сл. пл. и почнала да се окопава. Към 5 ч. 30 м. вчера, 4. того, противника се е опитал да настъпи от с. Саръ-Гьол към с. Касимча с 2 ескадрона и от к. 304. към с. Алифакъ с един ескадрон и на двете места е бил отбит. No 708. от с. Сарай, 5. XI. 916. год., 5 ч. пр. пл.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев

5 ноември

През деня слаби опити на противника да настъпи с отделни роти от с. Рахман към с. Хайдар. Също така с отделни ескадрони настъпва от с. Чауш квой и с. Саръ-Гьол към с. Касимча. Тези му опити са отбити. Частите на дивизията запазват по целия фронт позициите си. За положението се изпраща следното донесение:

Твърде бързо

Командуващия III. армия - копие Сборната дивизия, н-ку 4 дивизия

При Хърсово положението без промяна. Противника, който зае Кара-Тепе, не проявява деятелност. От с. Харман на изток по посока на к. 194. и с. Куруджа противника насочва отделни роти и взводове. Сега е достигнал кръстопътя източно от с. Хайдар. При с. Чауш-кьой противника е насочил един и ½ ескадрон и рота пехота срещу нашия разузнавателен ескадрон, но този последния, усилен, е можал да го отбие и накара да заеме старите си позиции. Западно от с. Саръ-Гьол също се явяват групи пехота и конница, която се престрелва съ нашит разезди. Противника се опитва да овладее к. 145. (западно отъ Кара- Тепе), к. 193. No 712., от с. Сарай, 5. ХІ. 916. г., 4 ч. 30. м. сл. пл.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев.

Командира на 2. конна бригада, полковник Мархолев получава ново назначение и заминава от дивизията.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „СЪПРУГ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

СЪПРУГ

Та какво става, граждани, на семейния фронт? На съпрузите направо лошо им се пише. Особено на тези, чиито съпруги, нали разбирате, са заети с прогресивни въпроси.

Онзи ден, знаете ли, каква неприятна история се случи. Прибирам се вкъщи. Влизам във входа. Чукам, да речем, на своята си врата — не отварят. — Манюся — казвам на съпругата си, — аз съм, Вася, прибрах се.

Мълчи. Притаила се е.

Изведнъж зад вратата се чува гласът на Мишка Бочков. А Мишка Бочков е колега, нали разбирате, на съпругата ми.

— Ах — казва, — вие ли сте, Васил Иванич? Ей сега — казва, — ще ти отворим. Почакай, приятелю, съвсем мъничко. Тук мене, знаете ли, сякаш ме удариха с цепеница по главата. „Че какво става тук, граждани — мисля си, — на семейния фронт, съпрузите спряха да ги пускат вътре.“ Моля го най-учтиво: — Отвори — казвам, — кучи сине. Не бой се, няма да се бия с тебе.

А аз, знаете ли, наистина не мога да се бия. Дребен съм, извинете, на ръст, телосложението ми е хилаво. Демек, не мога да се бия. Пък и на всичкото отгоре, нали разбирате, в стомаха ми постоянно бълбука нещо при по-рязко движение. Фелдшерът вика: „Храната ви играе“. А на мене, знаете ли, не ми олеква от това, че играе. Намерила си играчка! Та, с една дума, само заради това не мога да се бия.

Чукам на вратата.

— Отваряй — казвам, — бродяга такъв. А той вика: — Не дърпай вратата, дяволе. Сега ще отворя.

— Граждани — казвам, — какво е това чудо сега? Той — казвам, — се затворил със съпругата ми, а аз нито вратата да дърпам, нито да мърдам. Отваряй — казвам, — на секундата или такъв шум вдигна... Той вика: — Васил Иванич, почакай малко. Поседни — казва, — в коридора на сандъчето. Само лампата — казва, — да не събориш. Нарочно съм я сложил там, да ти свети.

— Братчета — казвам, — мили другари. Ама как може той, подлата му личност, да говори в такъв момент на съпруга със спокоен глас за някаква лампа?! Ама какво става тук! А той, знаете ли, ме поучава през вратата: — Ех — казва, — Васил Иванич, винаги си бил безпартиен еснаф. И като безпартиен еснаф ще си умреш.

— Нека — казвам, — нека съм безпартиен еснаф, само че ей сега ще изтичам за милиция. Търча, разбира се, долу при дежурния. Дежурният вика: — Нищо не можем да предприемем, другарю. Ако — казва, — започнат да ви убиват или, да речем, ви хвърлят през прозореца при общи семейни неприятности, тогава може да се предприеме нещо... А така — казва, — при вас няма нищо особено... Всичко е нормално и изрядно... Пък вие — казва, — изтичайте обратно още веднъж. Може и да ви пуснат.

Тичам назад — и наистина, след половин час Мишка Бочков отваря вратата. — Влизайте — казва. — Сега вече може.

Влизам бързешком в стаята и — майчице мила! — вмирисано на цигари, нацапано, нахвърляно, разхвърляно. А на масата, между другото, седят седем души — три жени и двама мъже. Пишат. Или заседават. Един господ ги знае.

Погледнаха ме и прихнаха да се смеят.

А техният прогресивен другар, Мишка Бочков, се навел над масата и той, знаете ли, се тресе видимо от смях.

— Извинявайте — казва, — пардон, че ви погодихме този номер. Искахме да видим какво правят съпрузите при такива случаи днес.

А аз казвам ехидно:

— Няма нищо смешно — казвам. — Щом — казвам, — има заседание, трябва да се обяви. Или — казвам, — да се окачат бележки на вратата! И изобщо — казвам, — като се пуши, трябва да се проветрява. А те поседяха още малко и се разотидоха. Не съм ги спирал.

1926 г.

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“, 1908 г.

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТАЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНОТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШНЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИЯТ ДЕМОН“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1900‑те

МИХАИЛ КУЗМИН

“Александрийски песни“, 1908 г.

И ето че стигнахме до книгата на Михаил Кузмин (без „ь“, разбира се, което е много принципно) „Мрежи“ от 1908 година и до цикъла „Александрийски песни“, които станали най-известното съчинение не само в тази книга, но и, строго погледнато, в цялата лирика на Кузмин.

Трябва да отбележим веднага, че Кузмин изиграл особена роля в руската литература не само защото е първият открит и дори донякъде демонстративен поет на хомосексуалността, заради което романът му „Крила“ и много стихове от същите тези „Александрийски песни“ станали обект на скандал. Всъщност, истински скандал така и не се получава, защото по това време руската литература вече далече не била толкова целомъдрена, колкото 20 години по-рано. И въпросът дори не е в това, че Кузмин може би пръв започнал толкова мащабно и успешно да използва в руската поезия свободния стих , който дотогава е много рядък гост у нас. Това дори не е съвсем свободен стих, а по-скоро долник [1] — в духа на онзи долник, който още Пушкин внесъл в руската литература с „Песни на западните славяни“. „Александрийски песни“ наследяват до голяма степен този цикъл на Пушкин, малко недооценен и приживе, и след смъртта на Пушкин. Това е, разбира се, гениален пробив в руската култура. Но особен чар на текстовете придава фактът, че Кузмин е композитор. Покрай основните си литературни занимания той пише песни. Благодарение на песента, благодарение на удивителната способност да прави стиха музикален, той успял да открие нова просодия, каквато не съществувала дотогава. Защото още Ахматова, а след нея често и Бродский, казва, че главното постижение на руския стих, главното му търсене през XX век, ще върви по пътя на откриването на нова просодия, на нов ритъм. Още Пушкин се оплаквал: „Четиристъпният ямб ми дотегна: / С него пише всеки. За забава на момчетата. / Време е да го оставя. Исках / Отдавна да се заема с октавата“ („Четырёхстопный ямб мне надоел: / Им пишет всякий. Мальчикам в забаву / Пора б его оставить. Я хотел / Давным‑давно приняться за октаву“). Експанзията на трисричните размери благодарение на Некрасов и отчасти на Лермонтов разширила, разбира се, страшно много границите на руския стих и му придала ново звучене, но през XX век започнали много търсения в областта на свободния стих – като при Блок, например. Забележителното „Тя дойде от студа...“ или най-емблематичното стихотворение „Когато стоите на пътя ми“.

Михаил Кузмин

И, разбира се, търсенията на Кузмин в това отношение са изпреварили вероятно времето си много силно. Защото това, което Кузмин прави с руските поетически размери, е удивителен, много рядък компромис между свободата и музикалността. Музикалност благодарение на повторенията, на рефрените, благодарение на ритъма, който не е вкаран вече в кристалната решетка на строгата просодия, а се колебае, плува като отражение във водата, ако щете. Трябва да кажем, че Кузмин успява да съчетае тази свобода със съвършено пленителна музикалност, както например в най-хубавото стихотворение от „Александрийски песни“. Винаги усещам как гърлото ми се свива, когато го чета на глас. Между другото, това е любимото стихотворение на Ахматова, което тя дори цитира в своята лирика. Помните ли?

Если б все, кто помощи душевной У меня просил на этом свете, – Все юродивые и немые, Брошенные жёны и калеки, Каторжники и самоубийцы, – Мне прислали по одной копейке, Стала б я «богаче всех в Египте», Как говаривал Кузмин покойный…

Ако всички, що за помощ душевна са ме молили на този свят – всички юродиви и неми, изоставени жени и сакати, каторжници и самоубийци – ми бяха пратили по една копейка, щях да стана „най-богатата в Египет“, както казваше покойният Кузмин...

Трябва да кажем, че „покойният Кузмин“ бил до известна степен демон за Ахматова. Тя едновременно го обичала, прекланяла се пред него и люто го ненавиждала, както знаем от „Поема без герой“: „Пред него и най-смрадливият грешник / е въплътена благодат...“ („Перед ним самый смрадный грешник – / Воплощенная благодать…“). Тя наистина смятала Кузмин за много греховен поет, може би точно защото не е съзнавал изобщо тази своя греховност. Основната тема на Ахматова през целия ѝ литературен път бил мъчителният срам, мъчителното съзнание за свой грях. Кузмин не се чувства никога грешен; напротив, неговата греховност е някак си много мила, уютна. Дори изглежда, че мъжката любов е по-благородно, благопристойно и дружеско занимание от любовта с жена, която наистина е изпълнена винаги с някакво усещане за порок и грях. Това е вид приятелство. Може би затова Ахматова смятала Кузмин за главен „греховодник“ в руската литература. При все това не може да се отрече, че тя се научила на много неща от него. Предговора към първата ѝ книга написал именно Кузмин. Между другото, пак той оформил Манделщамовата „Tristia“ и трябва да се каже, че я оформил безупречно. Той приветствал нейната поява в литературата абсолютно бащински. Постоянно я хвалел и я оценявал изключително високо. Нещо повече – именно от него Ахматова взела знаменития размер на „Поема без герой“. Шестстишната строфа (у нея понякога е десетстишна и повече) е заимствана от „Втори удар“ на поемата „Пъстървата разбива леда“. Но, разбира се, най-голямо влияние върху нея оказала образността на Кузмин, по-специално от легендарното седмо стихотворение в цикъла:

Если б я был древним полководцем, покорил бы я Ефиопию и Персов, свергнул бы я фараона, построил бы себе пирамиду выше Хеопса, и стал бы славнее всех живущих в Египте!

Если б я был ловким вором, обокрал бы я гробницу Менкаура, продал бы камни александрийским евреям, накупил бы земель и мельниц, и стал бы богаче всех живущих в Египте.

Если б я был вторым Антиноем, утопившимся в священном Ниле, – я бы всех сводил с ума красотою, при жизни мне были б воздвигнуты храмы, и стал бы сильнее всех живущих в Египте.

Если б я был мудрецом великим, прожил бы я все свои деньги, отказался бы от мест и занятий, сторожил бы чужие огороды – и стал бы свободней всех живущих в Египте.

Если б я был твоим рабом последним, сидел бы я в подземельи и видел бы раз в год или два года золотой узор твоих сандалий, когда ты случайно мимо темниц проходишь, и стал бы счастливей всех живущих в Египте.

Ако бях древен пълководец, покорил бих Етиопия и персите, свалил бих фараона, построил бих пирамида по-висока от на Хеопс, и бих станал по-славен от всички живи в Египет!

Ако бях ловък крадец, ограбил бих гробницата на Менкаура, продал бих камъните на александрийските евреи, накупил бих земи и мелници, и бих станал по-богат от всички живи в Египет.

Ако бях втори Антиной, удавил се в свещения Нил, – бих побърквал всички с красота, приживе биха ми издигали храмове, и бих станал по-силен от всички живи в Египет.

Ако бях мъдрец велик, пропилял бих всичките си пари, отказал бих се от постове и служби, пазил бих чужди градини – и бих станал по-свободен от всички живи в Египет.

Ако бях твоят роб последен, седял бих в подземие и бих виждал веднъж на година или две златната шевица на твоите сандали, когато случайно минаваш край тъмниците, и бих станал най-щастливият от всички живи в Египет.

Това е всъщност стихотворение, което от самото си начало е изградено върху антиномии, върху напълно неочаквани трактовки, защото наистина, ако си древен пълководец, да завоюваш слава е напълно естествено, ако си ловък крадец, ще станеш по-богат, но по-нататък красотата и крехкостта, красотата и изтънчеността стават синоним на сила. Висшата мъдрост се състои в това да се откажеш от всичко и да нямаш нищо, а висшето щастие в това да бъдеш последен роб, да седиш в тъмница и да виждаш златната шевица на сандалите. Ето тази удивителна сила на слабостта и крехкостта, която откриваме у Кузмин, е в известен смисъл автоописание на „Александрийски песни“, защото в тях присъства едновременно и поразителна мощ – сила на образността, на владеенето на занаята, което се усеща осезаемо, и удивителна крехкост, изящност, полъх на смъртта върху всичко. Общо взето, „Александрийски песни“ са посветени на онова едва доловимо, трудно за дефиниране нещо, което е същност на поезията. Те са посветени на тази тайна на света, която всички чувстват, но никой не може да изрече.

Нека си спомним вероятно най-загадъчното стихотворение от там, най-тълкуваното и най-редовно цитираното. Във всеки случай аз съм срещал около 10 различни прочита на този текст и всички те, струва ми се, са изключително далече от истината. Въпреки това, сега ще се опитаме да го прочетем и да разберем какво всъщност е имал предвид авторът. Между другото, Кузмин не просто декламирал „Александрийски песни“. През 1921 г. той публикувал ноти към тях. Нотите съществували от самото начало. Още в романа „Крила“ от 1906 г., когато са написани вече така наречените откъси от „Александрийски песни“, мъжки глас под ниските акорди на пиано пее една сякаш обгръщаща песен: „Кога ще те видя, любим град“. Кузмин написал стихове за музика и ето една от най-музикалните „Александрийски песни“:

Нас было четыре сестры, четыре сестры нас было, все мы четыре любили, но все имели разные «потому что»: одна любила, потому что так отец с матерью ей велели, другая любила, потому что богат был её любовник, третья любила, потому что он был знаменитый художник, а я любила, потому что полюбила.

Нас было четыре сестры, четыре сестры нас было, все мы четыре желали, но у всех были разные желанья: одна желала воспитывать детей и варить кашу, другая желала надевать каждый день новые платья, третья желала, чтоб все о ней говорили, а я желала любить и быть любимой.

Нас было четыре сестры, четыре сестры нас было, все мы четыре разлюбили, но все имели разные причины: одна разлюбила, потому что муж её умер, другая разлюбила, потому что друг её разорился, третья разлюбила, потому что художник её бросил, а я разлюбила, потому что разлюбила.

Нас было четыре сестры, четыре сестры нас было, а может быть, нас было не четыре, а пять?

Бяхме четири сестри, четири сестри бяхме, всички ние четирите обичахме, но всички имахме различни „защото“: едната обичаше, защото така баща ѝ и майка ѝ бяха казали, другата обичаше, защото богат беше нейният любовник, третата обичаше, защото той беше прочут художник, а аз обичах, защото се влюбих.

Бяхме четири сестри, четири сестри бяхме, всички ние четирите желаехме, но всички имахме различни желания: едната желаеше да възпитава деца и да вари каша, другата желаеше да облича всеки ден нови рокли, третата желаеше всички да говорят за нея, а аз желаех да обичам и да бъда обичана.

Бяхме четири сестри, четири сестри бяхме, всички ние четирите престанахме да обичаме, но всички имахме различни причини: едната спря да обича, защото мъжът ѝ умря, другата спря да обича, защото приятелят ѝ се разори, третата спря да обича, защото художникът я изостави, а аз спрях да обичам, защото спрях да обичам.

Бяхме четири сестри, четири сестри бяхме, а може би не бяхме четири, а пет?

Този изключително ефектен завършек придава веднага на стихотворението усещане за перспектива, за онзи „продължен призрак на битието, който синее отвъд границата на страницата“, както казваше Набоков. Стихотворението продължава отвъд страницата, отвъд финала. И в това, изглежда, се състои главното очарование на Кузмин, защото той говори винаги за нещо друго. Може би любовта не се изчерпва с тези четири възможни реакции, с тези четири модуса, а съществува някакъв пети вариант, който е най-божественият. „А аз обикнах, защото...“ и ето че това „защото“, което се долавя винаги зад обичайния живот, е най-важното.

Има множество тълкувания. Някои препращат към египетските текстове, към папирусите, към фолклора, към какво ли не, но за мене смисълът е напълно очевиден. Може би не съм прав в своя прочит, но винаги има един неотчетен вариант в живота, който чувстваме, за който копнеем, както е у Ахматова в „Поема без герой“: „От малка се боях от маскираните, / винаги ми се струваше, не зная защо, / че някаква излишна сянка / има сред тях „без лице и име”“ („С детства ряженых я боялась, / Мне всегда почему‑то казалось, / Что какая‑то лишняя тень / Среди них “без лица и названья”“). Усещане, че има още нещо освен това, което виждаме и знаем. В това е всъщност целият Кузмин, цялото му очарование.

Разбира се, „Александрийски песни“ са изключително привлекателни за читателя от Сребърния век и особено за съвременния читател, защото в тях присъства очарованието на източната екзотика. Разбираме прекрасно, че египетската тема — за която Лада Панова написа цял двутомник, разглеждайки рецепцията на Египет в руската култура — е нещо много характерно за Сребърния век. Достатъчно е да си спомним „Египтянин“ на Манделщам:

Я избежал суровой пени И почестей достиг; От радости мои колени Дрожали, как тростник.

И прямо в полы балахона, Большие, как луна, На двор с высокого балкона Бросали ордена.

То, что я сделал, превосходно – И это сделал я! –

Избегнах тежкото наказание и почести постигнах; от радост коленете ми трепереха като тръстика.

И право в скута на платното, големи като луна, в двора от високия балкон хвърляха ордени.

Това, което направих, е превъзходно – и това го направих аз! –

...абсолютно точен аналог на египетски надпис.

Защо Египет бил толкова модерен, защо го обичали толкова, защо по материали от египетските мистерии била написана през Сребърния век толкова много безвкусна проза? Това е всъщност много лесно за обяснение. Работата е там, че масонските тайни, както мислели мнозина, водят началото си от знанията на египетските жреци. Смятало се, че тайните на Египет са преминали по-късно в почти всички езотерически учения. В това има някакво свое очарование, особено ако се вземе предвид, че след Блаватская съществувала огромна мода по мистиката, теософията, а по-късно и по антропософията на Щайнер. Естествено, за източник на всички тайни се смятала древноегипетската цивилизация. Тайните на пирамидите, на йероглифите са пикантната екзотика на Сребърния век. Но трябва да се има предвид, че Александрия на Кузмин съвсем не е египетската Александрия. Той рисува съвсем други неща. Строго погледнато, описва по-скоро това, което обича в Средновековието. Кузмин признавал, че най-много обича пейзажите и цитатите от XVIII век. Разбира се, чисто външните белези на Александрия, които се появяват у него, придават някакво романтично очарование на текстовете, но в действителност става дума за нещо съвсем друго. Това е описание на рая така, както той си го представя.

Как песня матери над колыбелью ребёнка, как горное эхо, утром на пастуший рожок отозвавшееся, как далёкий прибой родного, давно не виденного моря, звучит мне имя твоё трижды блаженное: Александрия!

Как прерывистый шёпот любовных под дубами признаний, как таинственный шум тенистых рощ священных, как тамбурин Кибелы великой, подобный дальнему грому и голубей воркованью, звучит мне имя твоё трижды мудрое: Александрия!

Как звук трубы перед боем, клёкот орлов над бездной, шум крыльев летящей Ники, звучит мне имя твоё трижды великое: Александрия!

Като песен на майка над люлката на дете, като планинско ехо, отзовало се сутрин на пастирски рог, като далечен прибой на родно, отдавна не виждано море, звучи за мен името твое, триж блажено: Александрия!

Като накъсан шепот на любовни под дъбовете признания, като тайнствен шум на сенчести гори свещени, като тамбурин на Кибела велика, подобен на далечен гръм и на гълъбово гукане, звучи за мен името твое, триж мъдро: Александрия!

Като звук на тръба преди бой, крясък на орли над бездна, шум от крилете на летящата Нике, звучи за мен името твое, триж велико: Александрия!

Разбира се, това е страшна еклектика и тук е натъпкано всичко, което той обича в световната култура. Именно затова Александрия постепенно се превръща за него и в символ на разкоша, и в символ на изтънчеността, и в символ на смъртта, настъпила в най-висшия момент на пресищането:

Вечерний сумрак над тёплым морем, огни маяков на потемневшем небе, запах вербены при конце пира, свежее утро после долгих бдений, прогулка в аллеях весеннего сада, крики и смех купающихся женщин, священные павлины у храма Юноны, продавцы фиалок, гранат и лимонов, воркуют голуби, светит солнце, когда увижу тебя, родимый город!

Вечерен здрач над топлото море, светлини на фарове в потъмнялото небе, мирис на върбинка в края на пира, свежо утро след дълги бдения, разходка в алеите на пролетна градина, викове и смях на къпещи се жени, свещени пауни при храма на Юнона, продавачи на теменужки, нарове и лимони, гукат гълъби, свети слънце, кога ще те видя, роден град!

У Кузмин има една удивителна особеност, съвсем вълшебна и много рядка в руската литература, поради което е смятан за основател на школата на прекрасната яснота, на кларизма, както сам го определя. Не случайно Манделщам го наричал „пойна птица“, а Блок - художник до мозъка на костите. Кузмин съвсем не е моралист. Наистина, да не говорим за прочутото: „Къде ще намеря думи, за да опиша разходката, / шаблито в лед, препечената питка / и на зрелите вишни сладостния ахат?“ („Где слог найду, чтоб описать прогулку, / Шабли во льду, поджаренную булку / И вишен спелых сладостный агат?“). Въпросът не е в култа към наслаждението. Въпросът е в някакво усещане за безгрешност, за невинност на това наслаждение. Може би Кузмин в „Александрийски песни“ е толкова прекрасен именно защото това е невинна, до голяма степен детска радост, някаква органичност на порока, при която той не се възприема като нещо порочно. И смъртта в този свят идва естествено, идва под звуците на далечни флейти, като най-висока точка на насладата, като висша форма на блаженството.

Светът на Кузмин е наистина много уютен, той е напълно лишен от заплахи и това го има дори в късните му стихове, дори в доста страшните неща от загадъчния му мрачен сборник „Параболи“. Знаменитото страшно готическо стихотворение „Тъмните улици раждат тъмни чувства...“, с чието дешифриране се занимаваха доста дълго, но слава Богу, разшифроваха го и разбраха за какво става дума в него. Дори зашифрованият, мрачен Кузмин създава все пак усещане за някаква пълнота на битието, безгрешна, колкото и ужасно да звучи това. Може би именно затова Кузмин писал за гибелта на Князев, главния герой от „Поема без герой“, който се застрелял заради любовта си към Глебова-Судейкина, че ако Всеволод не се бил скарал с него, нямало да се застреля.

Наистина, около Кузмин има един изключително добър и надежден свят сред всичките бури на Сребърния век. Ако вземем поезията на Сребърния век като цяло, тя е тревожна, изпълнена с усещане за апокалипсис, пълна с тайна тревога. На този фон Кузмин е изпълнен с радост, това е най-удивителното у него, дори в най-трагичното му стихотворение: „И ние, като Меншиков в Берьозово, четем Библията и чакаме“, има някакво идилично, кротко смирение, някаква покорност пред съдбата. Може би този хармоничен светоглед произтичал отчасти от факта, че композиторското начало у него било по-силно от поетическото. Той винаги долавял някаква хармония в света.

„Александрийски песни“ породили множество доста ярки подражания. Те въвели в руската поезия на XX век темата за Изтока с неговата безусловна хармония и главно, колкото и да е странно, с липсата на време, защото в поезията на Кузмин времето сякаш наистина не се движи. Между Александрия от I век и тази от XX век няма никаква принципна разлика. Всичко е същото, хората са същите. И александрийската мъдрост (той непрекъснато повтаря, че Александрия е мъдър град) се състои именно в това да игнорираш времето, да не се боиш от него, да съществуваш в него органично. Трябва да кажем, че повечето от текстовете му имат удивително съвременно звучене. Ето, вижте:

Когда я тебя в первый раз встретил, не помнит бедная память: утром ли то было, днём ли, вечером, или позднею ночью. Только помню бледноватые щёки, серые глаза под тёмными бровями и синий ворот у смуглой шеи, и кажется мне, что я видел это в раннем детстве, хотя и старше тебя я многим.

Кога те срещнах за първи път, бедната памет не помни: сутрин ли беше, ден ли, вечер, или късна нощ. Помня само побледнелите бузи, сивите очи под тъмните вежди и синята яка на мургавата шия; и струва ми се, че съм виждал това в ранното детство, макар да съм много по-стар от тебе.

Впрочем, до голяма степен е напълно маловажно дали тези стихове са адресирани към мъж или към жена. Точно така звучат, защото както истинската мъдрост не забелязва външните белези, така истинската любов не прави разлика между възраст и пол. „Александрийски песни“ заличават абсолютно всички граници.

Ты – как у гадателя отрок: всё в моём сердце читаешь, все мои отгадываешь мысли, все мои думы знаешь, но знанье твоё тут не велико и не много слов тут и нужно, тут не надо ни зеркала, ни жаровни: в моём сердце, мыслях и думах всё одно звучит разными голосами: «люблю тебя, люблю тебя навеки!»

Ти си като момче на гадател: четеш всичко в сърцето ми, отгатваш всички мои мисли, знаеш всички мои думи, но знанието ти тук не е голямо и не са нужни много думи тук, тук не трябва ни огледало, ни мангал: в сърцето ми, в мислите и думите всичко звучи с различни гласове: „обичам те, обичам те навеки!“

Това е, разбира се, колкото и да е странно, продължение на традицията на Пушкин, защото виждаме именно Пушкин с неговия свят и хармония, които съвсем не отменят неговата вътрешна трагедия. Трагедиите се случват, но на фона на световната хармония всичко това е доста нищожно. Всички разбираме, че светът е в основата си хармоничен и прекрасен. Разбира се, Кузмин наследява не само „Песни на западните славяни“ с техните забележителни долници. Основно той наследява и късната анакреонова лирика на Пушкин: „Ние се сдвоихме помежду си, / ние сме досущ двойно орехче / под една черупка“ („Мы сдвоились меж собой, / Мы точь‑в‑точь двойной орешек / Под единой скорлупой“). Интонацията е същата – интонация на радостна близост и уют. Това, че тази пушкинова анакреоновщина намерила в лицето на Кузмин единствения си продължител, е особено радостно, защото руската поезия почти не работи с радостта. Само печал и тъга. „И на Музата казах: «Гледай! Твоята родна сестра!»“ („И Музе я сказал: «Гляди! Сестра твоя родная!“), казва Некрасов, гледайки селянката, която бият. А Музата на Кузмин никой не я бие, тя пърха и диша аромата на цветята.

Когда утром выхожу из дома, я думаю, глядя на солнце: «Как оно на тебя похоже, когда ты купаешься в речке или смотришь на дальние огороды!» И когда смотрю я в полдень жаркий на то же жгучее солнце, я думаю про тебя, моя радость: «Как оно на тебя похоже, когда ты едешь по улице людной!» И при взгляде на нежные закаты ты же мне на память приходишь, когда, побледнев от ласк, ты засыпаешь и закрываешь потемневшие веки.

Когато сутрин излизам от къщи, мисля си, гледайки слънцето: „Колко прилича то на тебе, когато се къпеш в реката или гледаш към далечните градини!“ И когато гледам в пладнешкия пек същото това жарко слънце, мисля за тебе, моя радост: „Колко прилича на тебе, когато минаваш по многолюдната улица!“ И при вида на нежните залези, пак ти в паметта ми изплуваш, когато, пребледнял от ласки, заспиваш и затваряш потъмнелите си клепачи.

Ето този безгрешен еротизъм, който залива цялото пространство като слънчева светлина. И ако за финал трябва да потърсим нещо най-весело, най-мило:

Что ж делать, что багрянец вечерних облаков на зеленоватом небе, когда слева уж виден месяц и космато‑огромная звезда, предвестница ночи – быстро бледнее, тает совсем на глазах? Что путь по широкой дороге между деревьев мимо мельниц, бывших когда‑то моими, но промененных на запястья тебе, где мы едем с тобой, кончается там за поворотом хотя б и приветливым домом совсем сейчас? Что мои стихи, дорогие мне, так же как Каллимаку и всякому другому великому, куда я влагаю любовь и всю нежность, и лёгкие от богов мысли, отрада утр моих, когда небо ясно и в окна пахнет жасмином, завтра забудутся, как и всё? Что перестану я видеть твоё лицо, слышать твой голос? Что выпьется вино, улетучатся ароматы и сами дорогие ткани истлеют через столетья? Разве меньше я стану любить эти милые хрупкие вещи за их тленность?

Какво да се прави, че багрите на вечерните облаци са в зеленикавото небе, когато отляво вече се вижда месецът и косматата огромна звезда, предвестница на нощта – бързо бледнее, топи се съвсем пред очите ни? Че пътят по широкия друм между дърветата, покрай мелниците, които някога бяха мои, но са разменени за гривни за тебе, където пътуваме с тебе, свършва там зад завой макар и с приветлив дом съвсем сега? Че моите стихове, скъпи за мене, както за Калимах и за всеки друг велик, в които влагам любов и цялата нежност, и леките, дарени от боговете мисли, отрада на моите утра, когато небето е ясно и в прозорците ухае на жасмин – утре ще бъдат забравени, както и всичко останало? Че ще престана да виждам твоето лице, да чувам твоя глас? Че ще се изпие виното, ще се изпарят ароматите и скъпите тъкани ще изтлеят след столетия? Нима по-малко ще обичам тези мили крехки неща заради тяхната тленност?

Странно е, че Цветаева твърди същевременно, че за нейните стихове „ще дойде свой ред, като за скъпоценни вина“, и това я утешава. На Кузмин, напротив, много му харесва, че и вината ще се изпият, и стиховете ще бъдат забравени, и тъканите ще изтлеят. Ето тази тленност му е мила, колкото и да е странно, защото ако всичко това не беше толкова краткотрайно, ако за гривни на китките не бяха продадени горите, тези гори нямаше да са толкова мили.

Кузмин възприема всичко това като нормален, прекрасен ход на нещата. Може би именно благодарение на това тези крехки, странни стихове преминали напълно невредими през всичките кошмари на XX век. Четем ги до днес и ги помним. Кушнер си спомня, че най-щастливата покупка на книга в живота му били купените с първата му заплата „Александрийски песни“ на Кузмин от прочутия „Букинист“ на Литейний проспект. Нито една книга не му е донесла толкова радост. Просто да я носиш към вкъщи, да я поставиш на рафта. И наистина, от самия факт, че Кузмин присъства до нас, ни става някак си по-уютно и по-радостно да живеем. Не е ли точно това, което очакваме от всяка истинска поезия?

В наше време хомосексуалността не се смята за особен грях. В какво точно се състои греховността му? В това, че той не изпитва тревога, вина, срам? Нима е грешно да се наслаждаваш и да се радваш на живота на фона на задаващата се катастрофа?

Не, съвсем не е грешно. Ще кажа нещо повече – може би в това да се радваш на живота на фона на настъпващата катастрофа има някакъв особен подвиг. В това да усещаш тревога, вина и грях няма нищо чудно, ние го умеем твърде добре. Но да извличат от живота радост и смисъл умеели малцина.

Какъв е тук всъщност проблемът? Сама по себе си хомосексуалността е доста преувеличен проблем. Още Веничка Ерофеев пишеше за това в „Москва – Петушки“, помните ли? „На публиката какво ѝ е сега в главата? Само един хомосексуализъм. Е, и арабите са им в главата, Израел, Голанските възвишения, Моше Даян. Но ако прогоним Моше Даян от Голанските възвишения, а арабите с юдеите помирим – какво ще остане тогава в главите на хората? Само един чист хомосексуализм“. Това е едно много справедливо мнение.

Защо хомосексуализмът вълнува всички толкова много, особено днес в Русия? Защото в Русия съществува култ към нормата, към нормалността. Тази норма се определя единствено от вкусовете на мнозинството. Има култ към мнозинството и любов трябва да се прави така, както го прави мнозинството, а ако ти се е случило да обикнеш същество от своя пол – няма значение дали е момче или момиче, – това е девиация. Нещо много важно за Русия: дори не е задължително да промениш ориентацията си, не си длъжен да се превъзпитаваш, а трябва непрекъснато да се обливаш в сълзи, да страдаш, да се срамуваш, да се каеш по всевъзможни начини. Между другото, хомосексуализмът бил доста разпространен в руската култура. Като минимум бисексуален бил главният идеолог на руската държавност Константин Леонтиев. Хомосексуалността била доста широко разпространена в средите на най-закоравелите патриоти. Един от идеолозите на руския патриотизъм бил например Евгений Харитонов – такъв хомосексуалист, че няма накъде повече, а именно той говори непрекъснато за необходимостта от силна държава, от жестоко потисничество. Това явно го възбужда по някакъв особен мазохистичен начин. Но ужасът е именно там, че от руския хомосексуалист и изобщо от руското отклонение – без значение какво е то: евреин, дебел, очилат – се изисква през цялото време да се мъчи и да се кае за това, че не се вписва в парадигмата на мнозинството.

Това е всъщност една доста гнусна гледна точка. Може би именно затова Кузмин изглежда толкова предизвикателно на фона на руската култура, защото не се кае, защото се чувства прав. Постепенно започнали да му прощават това и дори да го обичат заради него. В парадигмата на каещия се хомосексуалист той не се вписвал изобщо. Струва ми се дори, че заради тази негова вътрешна сила различните руски хомофоби започнали постепенно да го уважават. Изводът тук е само един: ако умееш да съществуваш органично в своята ориентация, тегло или цвят на косата, постепенно ще спрат да те преследват, ще започнат да те обичат и дори малко да ти се прекланят.

БЕЛЕЖКИ

1. Долник (рус. дольник) - вид стихотворен размер, междинна форма между силабо-тоническата и тоническата система. Често срещан е в руската поезия от началото на XX век.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР

Чух наскоро по BBC края на предаване за една жена с необикновена съдба – някоя си Наталия Сергеева. Нещо фантастично за едно кученце, заради което едва не се провалил десантът на съюзниците в Нормандия.

Стана ми интересно: нима е възможно това? Започнах да търся и открих дневника на същата тази Сергеева (казвала се Лили, а не Наталия – сменила руското си име). Книгата е доста рядка, не е преиздавана почти половин век. Всички приключения и преживявания са описани подробно, ден по ден. Усеща се силен характер, някаква особена безразсъдност и освен това необикновен чар, с който единствено може да се обясни загадката на агент Treasure.

Лили-Наталия Сергеева

Но тази история трябва да се разказва по ред.

През 1940 година, малко след поражението на Франция, една 25-годишна парижанка от руски произход (между другото, племенница на генерал Милер – същият онзи, когото чекистите отвлекли) предложила услугите си на Абвера.

Немците я приели с разтворени обятия, което не е изненадващо. Първо, тази дъщеря на белоемигранти имала роднини в цяла Европа и, което е особено важно, в Англия. И второ, Лили била знаменитост. Още като съвсем младо момиче прекосила пеша цяла Европа и написала за това книга. А точно преди войната съвсем сама стигнала с велосипед от Париж до Сайгон.

Това и в днешно време е рисковано пътешествие, а представете си през 1940 година…

Освен това, Сергеева била талантлива художничка, което също имало значение, защото за шпионина от онова време важна роля играели зрителната памет и умението да се правят „кроки“ (от фр. croquis `скица, чертеж` - бел. прев.) – точни рисунки на терена.

Но предполагам, че най-голямо впечатление на офицерите от германското разузнаване направила самата Сергеева. Тя е била дръзка, взискателна и безстрашна – истинска, стопроцентова търсачка на приключения. Не често в ръцете на вербовчиците попадал такъв човешки материал.

Цялата първа половина от дневника се чете като комедия на абсурда, развенчаваща мита за германската акуратност и смъртоносната ефективност на Абвера.

Постоянни гафове, пропуски, идиотски недоразумения, некомпетентност, нехайство и кафкианската заплетеност на германския бюрократичен лабиринт довели до това, че не успели да прехвърлят Сергеева в чужбина – забележете! – ЦЕЛИ ТРИ ГОДИНИ. В случая имало и изгубени шифрограми, и радиограми, изпратени на грешен адрес, и началник, преживяващ любовна драма в най-неподходящия момент. (Подозирам, че точно така се случват нещата в реалния живот на шпионите – секретността е съпътствана винаги от хаос, безсмислици и неразбории.)

Рисунка на Лили

В крайна сметка едва през есента на 1943 година Лили се озовала най-после в неутрална Испания.

По план Сергеева трябва да се яви в британското консулство за виза, което изпълнила надлежно.

Попитали я: „Отивате в Англия, за да се видите със своите роднини ли?“

„Не — отговорила Лили. — Отивам да шпионирам за немците“.

„Благодаря — казал след кратко мълчание невъзмутимият англичанин. — Работата ми е много скучна, а вие ме развеселихте“.

Не повярвали веднага на младата парижанка, че се е оставила нарочно да бъде завербувана от Абвера и чакала търпеливо прехвърлянето си зад граница, за да стане двоен агент. Лили обяснява в дневника си своя план за лична война с фашизма, съставен и осъществен индивидуално, по следния начин: „Това е от яростта на една жена, която не може да се сражава с оръжие в ръка“.

Но скоро британците разбрали какъв късмет са извадили и Лили получила кодовото си име Treasure (Съкровище).

Лили и асът на шпионажа Емил Климан

Оказало се, че тя е личен агент на прочутия майор Климан, куратор на германската разузнавателна мрежа в Англия. И задачата, която Сергеева получила, била с наистина епохално значение.

Немците очаквали десант на съюзниците, но не знаели къде да съсредоточат основните си сили – в Нормандия или в Па дьо Кале. Сергеева трябвало да се установи в югозападната част на Албион и да разбере дали няма струпване на войски и плавателни съдове срещу крайбрежието на Нормандия.

Възниква въпросът: защо Климан се доверявал толкова безрезервно на сведенията на една-единствена агентка? Вероятно причината е в прословутия „човешки фактор“. Лили притежавала феноменална дарба да вдъхва доверие. Иначе коравият абверовец не би плакал на рамото ѝ за своята любовна драма.

Как да не го обичаш?

Дотук всичко прилича горе-долу на обикновен шпионски сюжет. Но това е само защото не съм разказал още за кученцето.

Лили имала фокстериер на име Бабс, когото обичала, изглежда, повече от всичко на света. Немците се примирили с факта, че Сергеева ще замине на мисия с куче: такова било задължителното условие на своенравната агентка. Климан преценил, че за конспирацията това е дори добре – кой би заподозрял в шпионаж някаква глупачка с къдрици и сладко пале?

По време на срещата си със служителите на английското МИ-6 Лили заявила, че не иска нито пари, нито награди, но без Бабс няма да лети за Англия.

Мила женска прищявка, помислили си англичаните и обещали, че Бабс ще бъде доставен от Гибралтар отделно, малко по-късно.

Но излъгали. По закон кучето трябвало да прекара шест месеца в карантина и никаква сила, никакви висши съображения не можели да променят това. Защото правовата държава е ужасно досадно нещо. Тя не признава изключения.

Лили била потресена от това вероломство до дъното на душата си. Тя вършела своята работа, водела радиоигра, захранвала немците с дезинформация. Но се разочаровала от англичаните и всеки ден ги ядосвала с упреци и скандали. Британците изобщо не ѝ харесали. В дневника ѝ пише: „Възхищавам се на упоритостта, хладнокръвието и издръжливостта на англичаните. Но не бих искала да бъда като тях. Аз искам да обичам и да мразя, да чувствам, да вибрирам, да живея. А те са студени, сковани, непроницаеми“. (Все пак тя била истинска рускиня – кръвта на вода не става.)

Един характерен щрих към нрава на капризната дама.

В началото на 1944 година открили у Сергеева тежко заболяване на бъбреците, изискващо незабавна хирургическа намеса. Лили отказала, защото това щяло да провали цялата радиоигра. „Не бива да се отлага операцията, иначе след шест месеца ще умрете“, казали ѝ лекарите. „Нищо — отговорила тя, — по това време ще бъдем вече във Франция“.

И точно тогава дошла вестта, че мъчещото се в карантина кученце починало.

Покрусена от скръб, Лили започнала да мисли за отмъщение. Тя имала кодов знак, получен от Климан: авариен сигнал, че работи „под контрол“. Ако радистката дадяла на Абвера да разбере, че предава дезинформация, десантната операция щяла да се провали, Вторият фронт нямало да бъде открит и било много вероятно войната да свърши по съвсем различен начин – заради фокстериера Бабс и строгостта на британската карантинна служба…

Не, Лили не направила това. Но веднъж споделила за изкушението си пред началството, което... Е, можете да си представите реакцията на началството.

Неуравновесената радистка била заменена с друга и играта била доведена до край, а лейтенант Сергеева била прехвърлена от разузнаването в армията. Кучешкият апокалипсис не се състоял.

Трябва да кажем, че доверието на немците към сведенията на Лили било толкова голямо, че дори след десанта в Нормандия Вермахтът още цял месец и половина държал най-боеспособните си части в Па дьо Кале, очаквайки от основния десант.

Тази жена ми харесва ужасно много. Защото била много... жена. Ако обичаш – пък било то и фокстериер, да не се замисляш за рационалност и чувство за мярка. Когато на едната везна е любовта, а на другата – целият свят, да направиш избора си без колебание. Мисля, че всеки мъж би искал да го обичат така, както Лили обичала своя Бабс.

И още нещо. Книгата на Сергеева се казва „Сама срещу Абвера“, но в първото издание заглавието било авторското: просто „Сама“. И в това е, според мене, ключът. Има такива хора, които са със света в режим тет-а-тет. Съвсем сами прекосяват пеша Европа, сами пътуват с велосипед през Азия, сами водят война с фашизма и ако имат някой наистина близък, то това е най-много едно куче. Вероятно Лили Сергеева е била от тази порода.

А в диагнозата английските лекари сгрешили. Със своята пренебрегната болест Лили живяла не шест месеца, а цели шест години. Починала на тридесет и пет. И да се надяваме, че се е събрала на оня свят със своя Бабс.