ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1910‑те

АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ

“ЕГОР АБОЗОВ“, 1916 г.

Изборът може да ви се стори странен: защо за 1916 година, когато имало доста завършени книги, взехме този незавършен, не най-известен и, общо взето, далеч не най-добър роман на Толстой? Причината е в това, че книгата е най-типична, бих казал. В нея се е отразил най-ясно и най-пълно руският Сребърен век такъв, какъвто бил в Петербург. В Москва той имал, вероятно, друг вид: все пак в Москва имало повече спокойствие, рационалност, реалисти, имало го знаменитият кръжок на Телешов и Бунин „Сряда“, в който царяла далеч по-здрава атмосфера, отколкото в кръчмата „Бродещото куче“, представена от Толстой под името „Подземната боровинка“.

Но тече 1915 година, а действието се развива през 1912-а. Вече я няма „Сряда“, тя се събира много рядко, мнозина са заминали за чужбина, някой в емиграция, друг просто от скука. Вече мирише много силно на война, във всеки случай в Европа, и тази миризма достига съответно до Русия. Вече съществуват есхатологични предчувствия и чувството за приближаваща катастрофа. Възниква усещането, че Русия е загинала, с което, впрочем, завършва написаната част на романа. От него са написани приблизително две трети.

Сюжетът на романа за тогавашната литература, и още повече за тогавашния живот, е необичайно типичен. Ако, разбира се, транспонираме всичко върху душата и техниката на Алексей Толстой, това е един негов „Идиот“. Един човек, обикновен, добър, с донякъде провинциален характер, се влюбва в пречупената от живота, покварена, богата, странна и трагична жена Валентина Салтанова. В този роман всъщност има три важни съставки, за които си струва да поговорим.

Съставка първа: колкото и да е странно и трудно за вярване, главният герой на всички романи на Алексей Николаевич Толстой е неговият стил, подобен на който руската литература не познавала. Горкий, един доста прозорлив читател, казал: „Възприемам вашия талант като много руски, с остра усмивчица“. И наистина, Алексей Николаевич Толстой още от самото начало на своето прозаично творчество, когато разбрал, че от него няма да излезе знаменит поет-символист, пише винаги с усмивка. И като цяло „Егор Абозов“ е роман, за който са характерни всички бъдещи черти на забележителната белетристика на Толстой. Той е подигравателно весел, в него няма дълги експозиции и описания, изключително лаконичен е, по вестникарски. Аз изобщо не обичам много, когато ругаят писателите за журнализъм, а Алексей Николаевич до 1915 г. вече минал през добра журналистическа школа, бил военен кореспондент. Няма време за празни приказки, затова романът е остър, фейлетонен, както впрочем и всичките негови неисторически романи. „Ходене по мъките“ е също доста фейлетонна книга, какво да се лъжем. Там действието се развива със страшна сила, героите оставят бързо следа, идеологията е абсолютно репризна, като в добра пиеса. Накратко, това е увлекателно произведение.

Нека не забравяме, че още в началото на книгата между героите се развива доста напрегнат диалог за това какво е стил и там един герой, който много обича да теоретизира, цитира Теофил Готие: „Пиша едно изречение, без да мисля за изречението. То само, като котка, се приземява на четири лапи“. И наистина, всичките изречения на Толстой се приземяват на четири лапи. Той не мисли за стила, защото, както правилно отбелязва друг герой, „стил имаме тогава, когато стилът не се вижда“. На фона на изкълчената декадентска проза на споменатия вече „Петербург“, в която можеш да си счупиш краката, на екзотичните пикантни новели на Гумильов или на романите на Сологуб, романът на Толстой поразява с удивителна простота и естественост. Сякаш наистина в салон на кокаинисти или морфинисти е влязъл обикновен здрав човек, който предпочита водка, а понякога и водка не пие. В общи линии Егор Абозов в петербургския салон е до голяма степен автопортрет. Толстой влиза в голямата литература със своите разкази от 1914–1915 г. и двата романа, „Куцият господар“ и „Егор Абозов“, които поразяват, от една страна, с точното следване на руската класическа традиция, а от друга – с този нов вестникарски, прост и лаконичен стил.

Алексей Толстой

Втората важна съставка на романа е, че отразява не толкова сложната любов на писателя, който пише за селото, към богатата вдовица Салтанова, колкото борбата на литературните школи в онзи момент. Като цяло Петербург през 1915 г. или 1912-а, когато се развива действието, е наистина е разделен. Вече ги има акмеистите, има го клариста Кузмин, който утвърждава ценностите на простата любов, домашния уют и прекрасната яснота. Все още ги има символистите, които Кручоних е нарекъл мраморни мухи, нещо развратно, старо и не много приятно. Има ги футуристите, които рисуват вече неприлични картинки, както изглеждало тогава, излагат ги и вдигат скандали – руският футуризъм започва от 1912 г. с близкото познанство на Маяковский и Бурлюк. Има ги художниците от „Вале каро“, новите руски живописци като Осмьоркин или Лентулов, които развиват съвсем нова мярка за условност, както казва Якобсон: „реализъм, преминал през кубизма“. Накрая, има ги много модерните по това време салонни стилизации от XVIII век. Изобщо XVIII век е много моден, много моден е Сомов, навсякъде висят картинки с амури, зефири и красавици от XVIII век. Това е, впрочем, доста любопитен парадокс, защото увлечението на руския XX век по XVIII век, тази катастрофална вечна връзка на четните векове, е посочена най-напред от Тинянов. В статията си „Междина“ Юрий Тинянов казва, че Маяковский продължава одическа традиция на Державин. „Маркизите“ на Сомов не се появили случайно, те препращат към същия галантен век, века на Екатерина.

Защо XVIII век става толкова актуален в началото на XX? Защо духът на XVIII век, духът на порочните маркизи и развратната галантност витае по това време и в прозата, и в стиховете на Кузмин? Той е изобразен в романа много сполучливо под името Горин-Савелиев и със своя „слаб, но много музикален и приятен, вибриращ гласец“ припява песнички за версайски разходки. Защо се получило така? Тинянов обяснява това с факта, че XVIII век не е век на еволюция, а век на силни трусове и разриви. Тези трусове и разриви се усещат вече във въздуха, мирише на Френската революция, на умиращи галантност и разкош, на една реално зрееща в атмосферата катастрофа. Затова в романа непрекъснато духа вятър от Нева, постоянно вие страшен вихър и носи дълги облаци.

Какво в крайна сметка определя атмосферата на „Егор Абозов“? Защо предреволюционният Петербург или, да кажем, Петербург от периода на късната реакция се разбира най-лесно от тази книга? Защото навсякъде е разстлана атмосферата на бездарно пропиляваното богатство и талант, и пълното усещане, че скоро за всички тези веселящи се хора ще дойде някакво колосално възмездие, което ще помете целия този свят, сякаш е нарисуван върху вехт театрален декор.

Третата, много важна съставка на тази книга, нейната историко-литературна ценност, е в това, че тя е „роман с ключ“, roman à clef. В нея има много разпознаваеми персонажи. Горин-Савелиев вече го споменах. Там се появява Брюсов, нисък, скулест, мрачен човек с прави дървени ръце и ръкостискане, което връхлита ръката на приятеля като сокол. Така го описал Ходасевич, такъв и бил. В романа се казва Сатурнов, постоянно участва в литературни кавги и скандали. Наистина, Брюсов у Толстой е излязъл малко по-симпатичен, отколкото бил в живота. Освен това Брюсов е московска фигура, в Петербург е абсолютно чуждо тяло и неслучайно са го наричали търговче, внук на търговец. Но въпреки това той е там единственият трезвен човек, единственият, който казва истината на тази сбирщина, и затова се забърква постоянно в скандали. В Белокопитов, един от главните герои, моден художник, също може да разпознаем някого – има различни кандидатури. А главното е, че може да се разпознае кръчмата „Подземната боровинка“.

„Подземната боровинка“, както е описана у Толстой с огромна, както вече усещате, доза подигравка, е в чист вид „Бродещото куче“. Какво било „Бродещото куче“ за Петербург, защо е толкова важно място за тогавашната петербургска младеж, за петербургските хора на изкуството? На това трябва да се отдели малко място. „Кучето“ е мястото, където се събира петербургската бохема. Там ходят хора от абсолютно всички направления, съсловия и увлечения. Там се появява Маяковский, който предизвиква винаги сензация, защото задължително рецитира от естрадата нещо скандално и грубо, чак до знаменитото „На вас!“. Там се появява Кузмин, който свири своите песнички. Там ходят редовно Гумильов и Ахматова. Всичко това се държи от забележителния Никита Пронин, човек оркестър, който е и съчинител, и режисьор, и театрал. Той създава духа на „Кучето“. Там се появяват старите символисти. Блок не стъпил нито веднъж там и се гордеел много с това, но пък Пяст се отбивал. Ходел там Городецкий, дори Есенин, който на пръв поглед бил напълно чужд на всичко това, но също се стараел да се показва в салоните.

С какво се различава „Кучето“ от обикновения салон? Първо, в „Кучето“ могат да дойдат и така наречените фармацевти. Така наричат там всички хора, които нямат нищо общо с изкуството. Помните ли класическия анекдот? Актриса се омъжва, а приятелката ѝ пита: „За актьор ли?“ – „Не.“ – „За режисьор?“ – „Не.“ – „За някой от публиката?“ Фармацевтите са „някои от публиката“ – хора, от които се вземат пари за вход, и с тези пари функционира „Кучето“. Основната маса посетители се състои от две категории: хора на изкуството и меценати. Меценатите са необходими, защото, първо, се срещат там с хората на изкуството и дават пари за списания и вернисажи, и второ, се приобщават по този начин към изкуството, получават основания за гордост. А защо ходят там хората на изкуството, е ясно. Много пъти съм повтарял, че Русия не произвежда много добри стоки, но произвежда прекрасни среди. Това са творческите среди. Както у Ахматова:

                                                     

Да, я любила их, те сборища ночные, – На маленьком столе стаканы ледяные, Над чёрным кофеем пахучий лёгкий пар, Камина красного тяжёлый, зимний жар, Весёлость едкую литературной шутки И друга первый взгляд, беспомощный и жуткий.

Да, обичах ги, среднощните сборища – на малката маса чашите ледени, над черното кафе уханната лека пара, на червената камина тежкия зимен жар, язвителната веселост на литературната шега и на приятеля първия поглед, безпомощен и страшен.

И:

                                                     

Все мы бражники здесь, блудницы, Как невесело вместе нам! На стенах цветы и птицы Томятся по облакам.

Всички сме гуляйджии тук, блудници, колко невесело ни е заедно! На стените цветя и птици тъгуват по облаците.

Не зная точно дали се има предвид някой от салоните, в които е била Ахматова, или стенописите на „Кучето“, шантави, наистина с леко наивни цветя и птици. Това мазе, „Бродещото куче“ – „Във втория двор мазе, в него – кучешки приют. Всеки, който е попаднал тук, е просто бродещ пес“ (Михаил Кузмин – бел. ред.), било от една страна, доста греховно място, защо да си кривим душата. Там започвали любовни връзки, случвали се съдбоносни срещи, там блудствали и, строго погледнато, пилеели и изгаряли живота си надарени и доста безразсъдни хора. Но ако погледнем на това носталгично, възникват ужасни чувства: колко нищожни били всъщност тези грехове и колко чудовищно било възмездието, дошло след тях! В това мазе, където се намирало „Кучето“, сега пак има кръчма, възродили я, но, разбира се, няма вече нищо подобно, невъзможно е да се върне. Именно в тази кръчма близо до Марсово поле се озовава Ахматова случайно през септември 1941 г. по време на бомбардировка. Криела се там, имало бомбоубежище. И разбрала с ужас, че седи в „Кучето“, където се случвали толкова неща, където „някои ги няма вече, а други са далече“, всъщност нямало никого през 1941 година! Ето такъв страшен спомен, такава страшна алегория! Като се замисли човек какво е било и как са платили за него, ти идва естествено да заплачеш.

А Толстой описва всичко това с голяма доза омраза, бих казал, с голяма доза завист. Романът е изобщо продиктуван от завист, това е ясно. Преди всичко от завист към символистите, които не го приели в своите редици, защото той, при целия си талант и темперамент като поет, бил съвсем неталантлив. Прозаичният му талант още не бил съвсем очевиден. Общо взето, той заемал доста жалко положение в литературата по това време. Започнали да го познават от 1914 г., а през 1912 г. Прави жалки опити да попадне в елита. Нещо му се получавало, в края на краищата не общувал с последни хора, дори участвал като секундант в дуела между Гумильов и Волошин заради Черубина де Габриак. Но до голяма степен това не било участие в литературата. Не го възприемали сериозно. Той си измислил после, че не го възприемали, защото бил здрав руски вкоренен талант, а у тези хора била на мода болестта.

Разбира се, нищо здраво и вкоренено в него нямало. Ако си спомним „Аелита“, „Хиперболоидът на инженер Гарин“, „Ходене по мъките“ или „Пьотр Първи“, ще видим, че е най-силен там, където изобразява истинските масови безумства, следвоенната Европа. В него липсва напълно прословутото здраво начало. Омразата му към модернистите произтича основно от завист. Когато в началото на „Сестри“, първата книга от „Ходене по мъките“, пише, че било модерно да си болен, модерно да си аморален, самият той толкова ли е здрав? Нека си спомним неговата знаменита, нашумяла в целия Петербург любовна връзка, когато Крандиевская избягала при него от мъжа си. В Коктебел ходел, в цялата тази среда участвал и просто ревнува. Изобщо книгите, продиктувани от ревност, от мъст или дори от завист, както е при Олеша, се получават много добри. Завистта е прекрасна муза.

Не можем, разбира се, да не се спрем на Салтанова. Салтанова е изключително интересен и обаятелен образ, трябва да признаем на Толстой заслуженото. Първо, тя е зависима от етера наркоманка, оттук са постоянно разширените ѝ очи, сладникавият мирис на етер, който се носи от нея, постоянната бледност, понякога внезапната руменина. Второ, тя е някак си наследница на жените на Достоевский, жените, за които Горкий в разказа „Малва“ казва: „При нея, братле, душата не съответства на тялото“. Има душа, която търси нещо, има тяло на глезена красавица, има навик за вече скучния и омръзнал разврат и има жажда за нещо ново. За кратко време Абозов я забавлява, струва ѝ се интересен. Когато започва изведнъж да я целува бясно, след това Абозов се зачервява ужасно и се извинява. Тя му казва: „Защо се извинявате, не сте счупили нищо“. Той е срамежлив и е страшно силен – първият въпрос, който му задава, е: „Колко вдигате с една ръка?“, а той вдига много. Той пише селска простовата проза за момчето Кулик, силно стилизирана по Бунин. Това е много добра пародия на цялата проза на Сребърния век накуп. Там има една белязана от шарка фатална красавица Матрьона, дошла от „Сребърният гълъб“, има забележителни мужици, дошли от Бунин. Общо взето, такава проза, която попива основните тенденции. Тя е също пародийна, както и целият роман. Но това, което е истинско в него, е болната, завистлива страст към една също така болна и прекършена жена. Още от първите страници на романа става ясно (не успял да го допише, но го имало планирано), че, разбира се, Абозов ще я убие. Ще я застреля. Както казвал Василий Василевич Розанов, писател от същите времена: а какво друго може да се направи с Настася Филиповна? Настася Филиповна може само да бъде убита, тя не реагира на нищо друго.

И ето че в този смешен, тенденциозен и много характерен роман по някакъв нечовешки начин се е запазил духът на времето. Защо Толстой не го довършил? Започнал го през 1915 г., написал две трети, през 1916 г. се опитвал да продължи. Публикувал няколко глави в различни вестници, анонсирал появата на романа, а после изведнъж го зарязал. Мисля, че го зарязал поради съвсем очевидна причина. Не че замисълът му омръзнал, не, той продължавал да му харесва. Ситуации като тази продължавали, вълна от убийства, самоубийства, фатални етерни умопомрачения и прочие – всичко това оставало в Русия на същото равнище. Бедата била в друго: той разбрал изведнъж, че настъпват далеч по-сериозни конфликти.

Атмосферата на вечерите преминала в романа „Сестри“, появил се Бесонов, портрет на Блок. Изобщо казано, Алексей Толстой се опитвал да си разчисти сметките с Блок, на когото също завиждал люто, два пъти. Първо го изобразил в образа на поета Бесонов, Ахматова казала: „Получило се обидно, но прилича“. А после в образа на Пиеро в „Приключенията на Буратино“: „Седим на туфата, където растат цветя, жълти, приятни, много ароматни...“ Мирон Петровский разнищил подробно какво се има предвид в „Златното ключе“. Появила се и далеч по-убедителна карикатура на блоковия Петербург и на предреволюционното време – мащабният роман „Сестри“. А всъщност целият епос „Ходене по мъките“ е за най-важното, видяно в навечерието на революцията и през нейните първи години. Той не обикнал революцията, въпреки всички старания, защото обичал повече времето на масовото безумие. То било, може би, порочно, но естетически прекрасно. Той си останал завинаги длъжник на това време.

А за нас останала удивителната героиня, в която се събрали чертите на Ахматова, Глебова-Судейкина и Палада Белская. Развратна, трагична, неотразимо привлекателна обречена жена. Всички, които блестели през 1913 година, както пише Георгий Иванов, са само призраци върху петербургския лед. Ето такъв мрачно-весел парад на тези призраци преминава пред нас на страниците на последния руски дореволюционен роман.

Каква художествена ценност имат незавършените романи?

Въпросът е добър. Някога с един приятел дори мислехме да напишем книга за незавършените романи, взимайки няколко от най-добрите образци. Ако романът „Тайната на Едуин Друд“ от Дикенс беше завършен, щеше да е обикновен роман, а така не е завършен и това е велика тайна. Незавършеността е важен елемент от поетиката. Не е завършен „Онегин“, който трябвало да завърши със заминаването на Татяна в Сибир при своя съпруг, според реконструкцията на Дяконов, но този план в три части бил тогава невъзможен. Между другото, романът загубил силно от това. Имало девет глави, три части по три глави, щял да бъде много по-симетричен и красив. Няма как, наложило се е да се публикува прекъснат роман.

Незавършеността на някои текстове от Сребърния век, да речем, незавършеността на трилогията на Белий „Изток – Запад“ (написани са две части от три), е също много важен показател. Дошла бурята и премахнала необходимостта да се завършва. Когато Блок пише в предговора към „Възмездие“: „Не чувствам нито нужда, нито желание да завършвам след революцията нещо, пълно с революционни предчувствия“, също е обозначил много точно жанра. Революцията дошла и откъснала всичко ненужно. И с „Абозов“ се случило нещо подобно. Ако беше завършен, пред нас щеше да има един откровено булеварден роман. А така, когато е трагично прекъснат, идеята за прекършения, незавършен живот – и на Салтанова, и на Абозов, и на Русия, усещането, че Русия е загинала и ще бъде пометена, става много по-забележима в незавършената фабула. Особено добре е, че романът бил публикуван едва след смъртта на Толстой, през 1953 г., в първите му пълни събрани съчинения. Защото ако беше публикуван в онова време, Толстой щял да се изпокара с цялата литературна среда, а съвсем не е сигурно, че това е щяло да бъде за добро.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

МЕЧТА ЗА УКРАЙНА

Моля за извинение украинските читатели на блога, за които името на Васил Вишиваний, предполагам, е добре известно. Но аз научих подробностите за неговата тъжна съдба наскоро и тя ме развълнува (това е най-точната дума).

Имаме съвсем отделна и много интересна тема: когато член на монархически дом възприема високото си рождение не като подарък на съдбата, а като бреме от отговорности и в новата, изключително неромантична реалност, се опитва да съответства на романтичния образ на приказен принц. Нямам предвид шоумените с пищно родословие, които обожават да се снимат с ордени и ленти.

Такава им е работата – да търпят, за да ги зяпат

Думата тук е за хора, които се стремели действително да изиграят важна роля в историята на своята страна или на човечеството, без да имат за това никакви други легитимации освен своя знатен произход. На някои това в една или друга степен дори им се е удавало: на испанския Хуан Карлос, на камбоджанския Нородом Сианук, на българския Симеон Сакскобургготски, на шведския Фолке Бернадот. Но мнозинството от прекрасните принцове на 20-и век така и не успели да извършат никакви епохални дела, но платили скъпо за „високия стремеж на мисълта си“.

Ето една от тези истории.

Гросадмиралът от австрийския флот Карл-Стефан Австрийски (1860–1933) възприемал своето ерцхерцогство така, както самурай възприема своята карма, и решил да възпита синовете си като полезни служители на многонационалната империя. В началото на двадесети век се предполагало, че тромавият хабсбургски конгломерат трябва да се преобразува във федерация от монархии, всяка от които да бъде оглавена от принц с императорска кръв. Гросадмиралът виждал най-големия си син като бъдещ полски крал. Младият Карл-Албрехт бил възпитан в любов към полската история, култура и език. Любовта не била по сметка, а искрена, което принцът доказал впоследствие на дело: станал офицер от полската армия, а след поражението през 1939 година отказал да подпише „фолкслист“ (тоест да се признае за ариец). Заради това бил арестуван от Гестапо и подложен на изтезания, в резултат от които останал наполовина парализиран и ослепял с едното си око, но така и не се отказал от своето доброволно „полско самосъзнание“.

Васил Вишиваний, също така Вилхелм фон Хабсбург-Лотринген

Но герой на моя разказ не е забележителният „поляк“ Карл-Албрехт, а другият син на гросадмирала — Вилхелм, който станал украинец и обикнал своята паднала му се по разпределение родина със същата интензивна немска обстоятелственост.

Вилхелм е роден през 1895 година, така че към момента на разпадането на империята бил още съвсем млад. За разлика от повечето Хабсбурги, Вилхелм не емигрирал на някое тихо място, а се втурнал в гъстотата на кървавите събития.

Пан полковник Хабсбурженко в украинска униформа

За него говорели като за бъдещия „украински крал“ и Вилхелм си съперничел сериозно с хетмана Скоропадски. Принцът участвал в създаването на Западноукраинската република, след това бил полковник на стрелците от Сечта, но в края на краищата напуснал Украйна, след като се скарал с правителството на Петлюра.

Вилхелм бил обсебен до такава степен от украинските интереси, че станал непримирим враг на Полша и поляците, заради което дори скъсал отношенията си със своя по-голям брат.

Принцът се обличал с вишиванки (везани ризи – бел. ред.). Издавал стихове на украински език под псевдонима Васил Вишиваний: „О, облаци, които към родната страна отивате“ („О хмари, що в сторони рідні йдете“), при което под „родна страна“ съвсем нямал предвид Австрия.

Прекрасен рицар, който лежи поразен, сред тръстиките и камъша... (Всъщност това е „La Belle Dame sans Merci“ от Ф. Каупър)

В емиграция този истински Хабсбург се опитвал да участва в дейността на украинските политически организации, но не играел вече съществена роля в движението. Очаквала го тъжната участ на неудачника, смазан от бремето на „големите надежди“: местене от страна в страна, напразни напъни да се завърне в политиката, бохемски живот, шумни скандали...

Финалът на този неосъществен живот е трагичен.

През 1947 година отломъкът от империята, живеещ тихо в съветския сектор на окупираната Виена, бил арестуван неизвестно защо от Държавна сигурност. Чекистите не знаели какво да правят с несъстоялия се „украински крал“, но, разбира се, не го изпуснали от своите лапи. Измислили някаква мътна шпионска история, лепнали му 25 години и го вкарали в киевски затвор, където изнеженият поет ерцхерцог починал много бързо.

Приятно е обаче, че след четиридесет години прокуратурата на Киевския военен окръг реабилитира гражданина В. Хабсбург поради липсващ състав на престъпление.

(Следва)

БОНАПАРТ: ИСТОРИЯ НА ПОЛЕТА И ПАДЕНИЕТО

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: : Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Наполеон Бонапарт. Начало на кариерата

В средата на август 1769 г. в семейството на корсиканския дворянин Карло Буонапарте се ражда син – Наполеон. Ниският на ръст и заядлив корсикански младеж няма приятели във военното училище, където го записва баща му, но затова пък се учи отлично. Занимава се с удоволствие с математика, фортификация и география. Същото продължава и във военното училище в Париж (още повече че младият Наполеон не разполагал с особени средства, на които да разчита).

На 16 години е принуден да завърши военното училище и с чин младши лейтенант от артилерията да замине на служба в действащата армия. Всичките си средства младежът трябвало да изпраща на майка си, която останала сама с многобройните си деца. Струва си да отбележим, че тези години, в които Наполеон помага материално на семейството си и е принуден да се откаже от светския начин на живот, му помагат. Той чете много: антична история, книги по математика и военно дело. Наполеон имал великолепна памет и умеел да работи много. Както по-късно сам признава:

„Аз работя винаги: работя по време на обяд, работя в театъра, дори през нощта се събуждам, за да работя.“

Бонапарт — първи консул, 1803−1804 г. Жан-Огюст-Доминик Енгър

Трябва обаче да признаем, че ако не била Френската революция, едва ли Наполеон го очаквала толкова грандиозна кариера. С нейното начало младият корсикански офицер се оказва неочаквано нужен. Първият успех го очаква при обсадата на Тулон през 1793 г. Тулон се смятал за непристъпна крепост, но Наполеон притежавал отлични познания в артилерийското дело. Революционните генерали се възхищавали, казвайки, че Наполеон има необикновено много знания, изключително тежък характер и че късметът го съпътства винаги.

След победата при Тулон 24-годишният Наполеон получава званието бригаден генерал. Изглеждало, че го очаква блестяща кариера, но не – падането на якобинците и саморазправата с Робеспиер, Сен Жюст и други негови поддръжници временно преустановяват служебния възход на Наполеон, който също не избягва ареста. Година по-късно обаче, през 1795 г., за него си спомнят отново. Този път талантите на Наполеон са необходими за потушаването на народното въстание в Париж. Без да трепне, Наполеон решава да използва артилерия срещу метежниците, за което получава званието дивизионен генерал и поста командващ военните сили на тила, а кариерата му отново тръгва нагоре.

Походите на Наполеон

През 1796 г. започва първата сериозна военна кампания на Наполеон – Италианската. Общо през живота си Бонапарт провежда над 60 големи и малки сражения и побеждава в почти всички от тях. Италианската кампания на Наполеон е специална: само за една година младият пълководец успява фактически да създаде наново армия и да я снабди с всичко необходимо. Той прибягва до особена тактика, решавайки да екипира войските си за сметка на местното население.

Наполеон събира контрибуции от владетелите на италианските държави (и дори от папата) не само в злато. Удържайки победи над австрийците и над местните владетели, той изисква за плащане предмети на изкуството. Така са ограбени съкровищниците на Парма, Милано, Венеция и Рим.

Същевременно именно в Италианската кампания за първи път се проявяват дипломатическите таланти на Наполеон, който преговаря успешно с опитни австрийски политици, представители на италиански държави и дори с папата, когото в крайна сметка принуждава да капитулира.

Следващата военна кампания на Наполеон се провежда на съвсем друга територия. Това е знаменитият Египетски поход, когато е взето решение да се създаде плацдарм за нападение срещу „перлата на британската корона“ – Индия. Наполеон трябвало да извърши нечувано дотогава дело – да върне под надзора на Франция земите на Египет, Палестина и Сирия.

Трябва да отбележим, че в епохата на Египетската кампания Наполеон се показва не само като великолепен пълководец, но и като много корав човек. Той дава с лекота заповеди за провеждане на наказателни експедиции срещу местното население. След превземането на Яфа са разстреляни над 4 хиляди турски войници, отбранявали града.

Междувременно ситуацията във Франция се променя: недоволството срещу правителството на Директорията расте. Владенията в Италия, някога завоювани от Наполеон, постепенно се губят и Наполеон взема решение да се върне във Франция.

Бонапарт — император на французите

Наполеон се озовава във Франция навреме. Подкрепа му оказват висшата бюрокрация, армията, впечатлена от неговите победи, и народът, страдащ от глад. И през 1799 г., под предлог защита на завоеванията на републиката, Наполеон извършва държавния преврат на 18 брюмер, в резултат от който е провъзгласен за първи консул и получава пълна власт във Франция.

В епохата на консулството Наполеон трябва да реши две основни задачи: първо, да съхрани военната мощ на Франция, и второ, да сложи край на вътрешната нестабилност, въвеждайки ред в страната. И той прави това с твърда ръка. В резултат от това Министерството на полицията получава големи пълномощия, във всички департаменти на държавата са назначени специални длъжностни лица, а от 74 вестника остават само 4.

В този период Наполеон Бонапарт започва да печели забележителни военни победи. В резултат от битката при Маренго са победени войските на Австрия и Франция получава земите на Холандия, Белгия, а след това и на Северна Италия.

Всичко това няма как да не доведе до образуването на многобройни коалиции срещу Франция. Общо са създадени 6 антинаполеонови съюза, с които Бонапарт до известно време успява да се справи. През 1802 г. той принуждава Англия да сключи мирен договор, по който на Франция са върнати всички изгубени (по-точно е да се каже завзети) по време на съществуването на републиката колонии.

На 2 декември 1804 г. в Париж, в присъствието на папата, е проведена коронацията на Наполеон, който собственоръчно поставя върху себе си императорската корона. Така Франция става империя. Излишно е да се казва, че европейските държави не са съгласни с тази постъпка на Бонапарт. Против него е съставена нова коалиция.

През 1806 г. Наполеон успява да започне континентална блокада на Англия, а чрез победи при Аустерлиц и в други сражения да принуди първо Русия, а след това и Прусия да се присъединят към нея. В резултат от успешните войни и присъединяването на нови земи Франция става най-силната държава в Европа. Огромните доходи, които империята получава от покорените народи, позволяват на Наполеон да осъществи много преобразувания. Нови закони са установени не само във Франция, но са пренесени и в завоюваните земи.

Крушението на Наполеон

Военната кампания в Русия през 1812 г. коства на Бонапарт армията му. Той обаче успява да се мобилизира бързо и да събере нова войска. Сега срещу него се изправя вече нова, шеста по ред, антинаполеонова коалиция. През 1813 г. в битката при Лайпциг, наречена впоследствие „Битката на народите“, Наполеон Бонапарт претърпява съкрушително поражение. В резултат на това през март 1814 г. в Париж влизат войските на руския император Александър I и на пруския крал. Наполеон е принуден да подпише абдикация и да замине за средиземноморския остров Елба. На всички изглеждало, че Франция е престанала да бъде могъща държава и че Бонапарт най-сетне е победен.

Наполеон напуска Елба, 1836 г. Жозеф Бом. Източник: Musée naval et napoléonien du Cap d’Antibes

На 1 март 1815 г. обаче Наполеон извършва чудо – дебаркира с малък отряд на територията на Франция. Войниците, радостно приветстващи своя бивш император и пълководец, гарнизон след гарнизон преминават на негова страна. Скоро Наполеон влиза в Париж. Така започват знаменитите „Сто дни“.

Изглеждало, че всеки момент Бонапарт ще си върне цялата власт и че Европа отново ще потъне в атмосферата на антинаполеоновите войни, но нищо подобно не се случва. Битката при Ватерло не донася желаната победа, войската на Наполеон претърпява поражение. Това е краят на кариерата на великия император.

На 22 юни 1815 г. Наполеон подписва поредната си абдикация. Този път за обитаване му е предоставен далеч по-скромен остров – Света Елена, на който живее до 1821 г. На 5 май, събота, императорът си отива от този свят.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1998 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / РОБЪРТ ФЪРЧГОТ

Робърт Фърчгот (Robert Furchgott)

4 юни 1916 г. - 19 май 2009 г.

Физиология или медицина (заедно с Луис Игнаро и Ферид Мурад)

(За откриването на азотния оксид като сигнална молекула в сърдечно‑съдовата система)

Ранен живот и образование Робърт Фърчгот е роден на 4 юни 1916 г. в Чарлстън, Южна Каролина, в еврейско семейство. Завършва химия в Университета на Северна Каролина, а след това получава докторска степен (Ph.D.) по биохимия в Северозападния университет (Northwestern University) през 1940 г. По-голямата част от кариерата му преминава в Катедрата по фармакология в Медицинския център на Университета на Ню Йорк (SUNY Downstate), където работи от 1956 г. до пенсионирането си през 1988 г. Именно там, в сравнително скромна лаборатория, той прави своето историческо откритие.

Научният пробив: Ендотелът и ЕДРФ Дълги години фармаколозите са объркани от един парадокс: известно е, че хормонът ацетилхолин разширява кръвоносните съдове в живия организъм, но когато се приложи върху изолирани кръвоносни съдове в лабораторията (in vitro), той предизвиква свиване, а не разширяване.

През 1978 г. Фърчгот и неговият асистент Дейвид Завадски правят ключово наблюдение. Те забелязват, че ако вътрешната обвивка на кръвоносния съд (ендотелът) бъде механично повредена или премахната по време на подготовката на пробата, ацетилхолинът спира да разширява съда и започва да го свива.

Това ги навежда на революционна мисъл: ацетилхолинът не действа директно върху мускулите на съда, а стимулира ендотелните клетки да отделят някакво друго вещество, което от своя страна кара мускулатурата да се отпусне и съдът да се разшири. През 1980 г. Фърчгот публикува статия, в която нарича това хипотетично вещество ЕДРФ (от англ. Endothelium-Derived Relaxing Factor – Ендотелно-зависим релаксиращ фактор).

Идентифициране на азотния оксид (NO) Откриването на ЕДРФ предизвиква истинска надпревара в научния свят – всеки иска да разбере какъв е химическият състав на този мистериозен фактор. През 1986 г. (на конференция в Рочестър, Минесота), Фърчгот и независимо от него Луис Игнаро представят доказателства, че ЕДРФ е всъщност азотен оксид (NO).

Това откритие е абсолютно шокиращо за биологичния свят. Дотогава азотният оксид бил познат главно като токсичен промишлен газ (компонент на автомобилните газове и замърсител на въздуха). Никой не подозирал, че такъв прост, малък и реактивен газ се произвежда естествено в човешкото тяло и изпълнява толкова важна функция.

Защо това откритие е така важно? (Нобеловата награда) Откритието на Фърчгот (и работата на Игнаро и Мурад върху механизма на действие на нитроглицерина) разкрива съвсем нов сигнален път в биологията. Азотният оксид стана първият познат газ, който действа като сигнална молекула в тялото. Приложенията и последствията от това откритие са огромни:

1. Сърдечно-съдови заболявания: Разбирането на NO помогна за създаването на по-добри лекарства за високо кръвно налягане и сърдечна недостатъчност.

2. Създаването на виагра: Най-известното практически приложение е лекарството срещу еректилна дисфункция – силденафил (виагра). Азотният оксид предизвиква отпускане на гладката мускулатура в кръвоносните съдове на пениса чрез увеличаване на цикличния GMP. Виаграта блокира ензима, който разгражда този GMP, поддържайки ерекцията. Самият Фърчгот се шегувачесто, че е "дядото на виаграта".

3. Имунна система: Открито е, че макрофагите (клетките на имунната система) произвеждат огромни количества NO, за да убиват бактерии и туморни клетки.

4. Неврология: NO действа и като невротрансмитер в мозъка, участващ в паметта и обучението.

Нобелова награда и признание През 1998 г. Робърт Фърчгот, Луис Игнаро и Ферид Мурад получават Нобеловата награда за физиология или медицина "за техните открития относно азотния оксид като сигнална молекула в сърдечно-съдовата система".

Интересен факт е, че Фърчгот прави своето ключово откритие на 64-годишна възраст (когато повечето учени са вече в края на активната си кариера), а Нобеловата награда получава на 82 години. Това го прави един от най-възрастните нобелови лауреати в историята.

Последни години След пенсионирането си Фърчгот не спира да работи. Той продължава изследванията си като гост-професор в Университета на Маями. Умира на 19 май 2009 г. в Сиатъл на 92-годишна възраст.

Наследството на Робърт Фърчгот е фундаментално – той доказа, че понякога най-важните отговори в биологията се крият там, където никой не ги очаква, и че дори токсичен промишлен газ може да бъде ключът към разбирането на жизненоважни процеси в човешкото тяло.

Съставил: GLM-5.1

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ / ПРОБЛЕМИ НА ПАВЛИНИСТИКАТА / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ

ПРОБЛЕМИ НА ПАВЛИНИСТИКАТА

Мисионерската дейност на Павел

Посланията на Павел дават твърде оскъдна информация за това, което е правил след приемането на новата вяра. Със сигурност знаем само това, че се посветил изцяло на проповядването на християнското Евангелие. Единственото пряко споменаване от Павел за живота му след приемането на новата вяра се намира в първите две глави на Посланието до галатяните. Тук Павел поставя акцент върху това, че веднага след приемането на Христос не отишъл в Ерусалим, за да се посъветва с апостолите на Исус, които се намирали там. Както ще видим по-нататък, разглеждайки посланието до галатяните, Павел иска да подчертае, че неговото благовестие не идва от друг човек и дори не от учениците на Исус. То е дадено от самия Исус. Затова, твърди Павел, никой не трябва да мисли, че той е получил своята проповед от други хора или е променил първоначалното учение на другите апостоли. Той дори не е говорил с никого от тях. Главната мисъл на Павел е, че езичниците могат да се спасят чрез вяра в Христос, без да спазват изискванията на юдейския закон. И той научил това от Исус, когато Той му се е явил.

Павел казва, че ставайки последовател на Исус, заминал за Арабия. Той не съобщава защо. След това съобщава, че се върнал в Дамаск (това може да означава, че е живял там или, вероятно, е израснал там). Там стоял три години и след това – едва след това – отива за две седмици в Ерусалим, за да се види с Петър и Яков, брата Господен, който бил тогава един от ръководителите на йерусалимската църква. Павел не казва за какво са се съветвали. Някои читатели предполагат, че Павел е искал да научи повече за живота на Исус от двама души, които биха могли да му разкажат: най-близкия ученик на Исус и неговия брат. Но ако това е наистина така, твърде странно е, че в своите послания Павел не дава да се разбере, че му е известно много за прижизнените речи и дела на Исус. Има вероятност Павел да не е знаел повече, отколкото е написал. Възможно е през двете седмици в Йерусалим да е обсъждал с Петър и Яков нещо друго. Вероятно са говорили не за миналото (живота на Исус), а за бъдещето (как трябва да се води проповедта).

Така или иначе, оттам Павел заминал за Сирия и Киликия, където прекарал предполагаемо 14 години, проповядвайки Евангелието. Негова задача била покръстването на езичниците. Той смятал себе си за „апостол на езичниците“, докато останалите, и по-специално Петър, били „апостоли на юдеите“. Главният въпрос, който си задавали първите последователи на Исус, както вече казах, не бил въпросът дали езичниците могат да станат християни. Всички били съгласни, че могат. Въпросът бил дали езичниците могат да станат християни, без да стават едновременно с това юдеи. Много ранни християни, вероятно мнозинството, смятали, че последователят на Исус трябва да бъде задължително юдей – по рождение или чрез промяна на вярата. За тях Исус бил юдейски Месия, пратен от юдейския Бог на юдейския народ, за да се изпълни Юдейския закон. Затова всеки, който искал да бъде Негов последовател, трябвало, естествено, да стане първо юдей. Това значело, че трябва да остави служенето на езическите богове. Но това значело също да приеме обрязването (за мъжете), за да се присъедини към Завета, да спазва Шабата, юдейските празници, предписанията за кашерната храна, както и другите заповеди на Мойсеевия закон. Павел, както видяхме, казвал обратното.

През 14-те години, докато Павел основавал църкви от бивши езичници в Сирия и Киликия, този въпрос станал централен и за неговото окончателно решение в Йерусалим бил свикан събор. Съвещание е основна тема в книгата „Деяния“ (гл. 15). На него е отделено и немалко място в посланието на Павел до галатяните (гл. 2). Двата разказа се различават значително. От версията на Павел става очевидно, че той успял да убеди апостолите в Ерусалим, че проповедта сред езичниците е истинска и е вдъхновена свише. Това решило въпроса. То дало на Павел възможност да продължи проповедта си. Сега, както изглежда, той напреднал по-далече на запад, в градовете на Мала Азия, Македония и Ахая.

Павел не казва как точно е покръствал езичниците и е основавал църкви. От посланията е сравнително ясно, че се е концентрирал върху големите градове (Ефес, Солун, Филипи, Коринт и т.н.). Това имало смисъл, защото населението на градовете било твърде гъсто и Павел можел да достигне едновременно до много хора. Но как го правел? Остава само да предполагаме, че Павел предприемал големи проповеднически пътувания, каквито прави в наше време Били Греъм. Но това изисквало големи ресурси и съдействие от местните чиновници. Павел нямал нито едното, нито другото. Може да се предположи, че Павел просто влизал в града и започвал да проповядва. Но самият Павел не казва нищо за това.

Книгата „Деяния“ твърди, че Павел основавал църкви, като първо влизал в синагогата на всеки град, в който пристигал, завързвал запознанства и се опитвал да покръсти юдеите. Но в „Деяния“ Павел среща навсякъде съпротива сред юдеите и след това преминава към проповед сред езичниците. Този поглед върху проповедта на Павел се различава обаче от неговите думи. Павел подчертава, че проповядва не на юдеите, а на езичниците. Когато четете послания като първото до коринтяните или първото до солуняните, става очевидно, че църквите на Павел се състояли от покръстени езичници, а не от юдеи.

Намеци за това как Павел постъпвал могат да се намерят на няколко места в неговите послания. В първото послание до солуняните Павел напомня на своите ученици как той и неговите другари работили сред тях „нощем и денем, за да не отегчим никого от вас, докато ви проповядвахме Божието благовестие“ (2:9). Последните изследвания приемат тези думи на Павел сериозно. Смята се, че той е дийствал буквално сред своите потенциални последователи. Защото Павел умеел да работи с ръцете си. Според „Деяния“-та работел с кожи (18:3). Традиционно този стих се смята за указание, че Павел правел шатри. Думата обаче, употребена в текста на „Деяния“-та, би могла да се отнася за всякаква работа с животински кожи.

Във всеки случай мисията на Павел изглежда започвала така. Павел и неговите спътници (например в Солун той бил с Тимотей и Силуан) пристигали в града и отваряли там малък бизнес, нещо като християнско магазинче за кожи. Хората влизали там и Павел се опитвал да ги въвлече в разговор. Работните места в Древния свят били твърде подходящи за това. Тогава нещата се движели по-бавно и малко хора си гледали часовника (всъщност никой). Повечето клиенти на Павел са били сигурно езичници. И Павел се опитвал да започне с тях сериозен разговор, за да ги накара да се отрекат от езическата религия и да приемат неговата – вярата в Бога на Израил и в Исус, Неговия Син, Който умрял заради другите и възкръснал от мъртвите.

Може да се предположи, че Павел не е преуспял с повечето посетители. Но преуспял с някои, а те вероятно покръствали своите семейства, някои от своите съседи и така започвало всичко. Може да се предположи, че в градовете имало малки групички християни (по няколко дузини). Те се срещали всяка неделя сутрин (в деня на Христовото възкресение), за да поговорят за вярата, да научат повече от Павел, да четат малко от Писанията (Стария завет, текстове от Новия завет в онези дни още не е имало), да чуят тълкуването им, да се помолят и да помислят как да привлекат повече хора в своята група.

Щом се уверял, че групата е достатъчно силна, за да оцелее без него, Павел затварял дюкяна и се отправял към следващия град, за да започне отначало. Неговият замисъл бил основаването на общини от християни във всички големи градове, за да се разпространява чрез тях новата религия. Павел бил сам, но му помагали многобройни поддръжници и последователи и християнството започнало своето разпространение.

Когато тръгвал на път, Павел запазвал връзките си с основаните по-рано църкви. Често получавал от тях писма, в които се говорело за настъпили проблеми: учения, различни от това, на което учел Павел; разпри между членовете на църквата, аморално поведение, доктринални или етични въпроси и т.н. Научавайки за проблемите, Павел изпращал на общините послания. Някои от тях са достигнали до нас: послания, написани от Павел до онези общности, които по-рано основал. С тяхна помощ той искал да разреши проблемите (изключение прави, както ще видим, посланието до римляните).

Павел е написал очевидно много повече послания от седемте, които са достигнали до нас в състава на Новия завет. В запазените писма той се позовава на други и човек може да си помисли, че са били десетки. Но по различни причини се запазили само седем. Но, така или иначе, седемте послания били дълго и грижливо пазени от християните и ни дават обилна информация за ранните християнски общини през 50-те години. Това са най-старите християнски Писания, създадени едно десетилетие преди първото Евангелие (от Марк) и вероятно 40 години преди последното канонично Евангелие (от Йоан). Посланията дават важни сведения за това какво се е случвало сред последователите на Исус след Неговата смърт, особено в мисията сред езичниците, основана от Павел. Посланията показват, че имаме феномен, дълбоко различен от този, който видяхме в живота и деянията на Исус. Тези послания са изящно свидетелство за това, че християнството на Павел и неговите последователи било по-скоро религия за Исус, възкръсналия Господ, отколкото религия на Исус, юдейския пророк на близкия апокалипсис.

Ако успеем да възстановим възможно най-добре повода, по който Павел е писал един или друг текст, ще можем да разберем по-добре всяко от тези послания. След това ще разгледаме как е отговарял на един или друг случай. Няма друг начин да разберем причината за посланията, освен да четем самите послания и да гледаме върху какво Павел насочва своето внимание. Ще се опитаме да поставим всяко послание в правдоподобен контекст. Твърде трудно е да се възстанови хронологичният ред на написване. Над това изследователите се блъскали много векове. Сега има съгласие, че първото послание до солуняните е най-вероятно първо. Това означава, че то е най-ранният християнски текст от достигналите до нас. А посланието до римляните е най-вероятно последно. И така, ще започнем с първото послание до солуняните, след това ще погледнем петте други послания (както следват в канона, защото е крайно трудно да се възстанови тяхното хронологично съотношение). Ще завършим с посланието, което се разглежда като най-важно – посланието до християните в Рим.

Всяко от посланията е структурирано като типично писмо от Римската епоха. Те започват с посочване на изпращача и адресата. След това следва молитва или благословение. После – формула за благодарност към Бога за общината. По-нататък следва основният текст на писмото, в който се засяга главният въпрос. Посланието завършва със заключително увещание и поздрав към хората от общината, с намеци за бъдещите планове на Павел, със заключително благословение и със сбогуване. Предлагам на читателите първо да прочетат внимателно всяко послание, после – моя кратък анализ, а след това – да ги прочетат отново, като помнят моя анализ. Това ще помогне да бъде разбран смисълът на всяко от посланията.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН / 19 ДЕКЕМВРИ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ / 10 НОЕМВРИ

ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА - / 11 НОЕМВРИ / ПРЕМИНАВАНЕТО НА ДУНАВА ПРИ ЧЕРНА-ВОДА — ст. ФИТЕЩИ

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН - / 15 ДЕКЕМВРИ / 16 ДЕКЕМВРИ / 17 ДЕКЕМВРИ / 18 ДЕКЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН

19 декември

През нощта противника нападна поста на к. 163 със превъзходни сили и завладява височината.

Получава се от армията оперативна заповед № 62, според която на дивизията се възлага да остане зад фланга на 4. дивизия, на която да придаде дружината и полската си батарея.

По-късно се получава друга оперативна заповед — № 63, която, като урежда настъплението на дивизиите, възлага на конната дивизия, усилена с 2 пех. дружини и 1 с. с. батарея от 4. дивизия, да настъпи в посока на гр. Мачин и овладее града.

До пристигането на тези подкрепления, в подготовка движението към север, заповядано е от началника на конната дивизия на дружинния командир „да снеме стражевото охранение и постави наблюдателни постове и се изнесе с дружината на линията на к. 163, като осигури владението на тази височина“ (№ 958, 19. XII. 1916 г., 7 ч. пр. пл.).

Към 8 ч. пр. пл. от дружината се изпраща усилен патрул към к. 163. Той забелязва, че неприятелски разезди се насочват по изт. и западните склонове на к. 163, към охранението на дружината. Те се спешават и откриват огън по 3 от постовете на дружината. Зад тях следва един ескадрон, който спешава и заема к. 163. Зад него се задава кавалерийска колона. Ротния командир на 16. рота, поручик Спасовски, разгръща в верига, освен своята рота (която е в охранение) и 2 взвода от изпратената 15. рота към к. 163. Войниците почват да се окопават, кога върху тях в „лава“ налитат последователните вълни на цял конен полк от 6 ескадрона.

Полка се насочва по източните и южни склонове на к. 163 към дружината. Отначало той е обстрелван, през време на движението си, от картечниците на Лейб-Гвардейския конен полк, които са на позиция при авангардния дивизион, на височините югозападно от с. Черна, а при налитането върху ротите — от самите пехотинци, които, без да се колебаят, откриват чест огън, кой легнал, кой на колене, кой прав.

Един от неприятелските ескадрони минава през веригите на десния фланг на дружината. Войниците се обръщат и стрелят противника в гръб.

Честият огън и спокойствието на хората разколебават атаката. Казаците губят много убити и ранени, между които и командира на полка, разстройват се и повръщат назад, преследвани отначало с пушечен огън, а след това с огън от конната батарея, която успява да излезе на позиция и, впоследствие, с картечен огън от авангарда.

Въпреки почти лудата смелост, с която се извършва атаката, тя не успява, липсва изненадата, а и противника що тя атакува е здрав духом, не разколебан и началствуващите лица успяват на време да разпоредят необходимото и да подбодрят хората си.

Главните сили на бригадата, извикани напред, веднага с появяването на противника, почват да излизат от селото, но когато те пристигат северно от рекичката, към 9 ч. пр. пл., противника е отстъпил и изчезнал.

Дружината се урежда южно от к. 163, за овладяването на която се праща напред назначената за целта рота. Противника, обаче, я среща със силен огън и нейното настъпление по съвършено откритите склонове, въпреки артилерийската подкрепа, не напредва.

От заловените пленници при атаката се узнава, че е атакувал 30. казашки конен полк, под началството на командира на полка, полковник Богодаров, който пада убит. Полка заедно с 20., 22. и 32. казашки полкове и 2 конни батареи формира 3. казашка дивизия, която е пристигнала при Браила на 17. декември, за да прикрива отстъплението.

За да посрещне всеки опит на противника за нова атака, началника на дивизията усилва авангарда на дивизията и с останалите 2 ескадрона на Лейб-Гвард. конен полк, а 1. конен полк, с 2 ескадрона от 4. конен полк групира с. и. от с. Сатул-Ноу.

До пладне положението по фронта остава непроменено. Дружините и батареята от 4. пех. дивизия не са още пристигнали.

Около с. Черна положението, според донесението на командира на Лейб Гвардейски конен полк е следното: „противника заема плоската височина з. от к. 242 със спешени части, картечници и автоматически пушки; той заема също к. к. 330, 242, 249 и височините източно и южно от с. Яйла; обстрелва с две оръдия височините, гдето са спешени ескадроните на полка. Командира на полка изпраща един ескадрон към с. Ак-Пунар за да разясни положението в тази посока“. № 251, 5 к. с. и. от с. Сатул-Ноу, 19. XII. 916 г., 11 ч. 25 м. пр. пл.

Когато, към 1 ч. сл. пл., частите от 4. дивизия, спуснали се от линията к. к. 306, 285 — заемат с. Ак-Пунар и по на запад, противника напуска к. 242, както и височините южно от с. Черна. В 2 ч. 9. германски полк заема тези височини. Гвардейският полк получава заповед да се снеме от позиция и се присъединява към бригадата, северно от с. Сатул-Ноу.

В 1 ч. 30 м. в с. Сатул-Ноу пристига 2/48. дружина (капитан Попов) и 5/15. п. с. с. батарея (капитан Ранчев).

В 2 ч. сл. пл. 4/31. дружина и колоездачната рота се разгръщат източно от пътя Сатул-Ноу, Мачин, 2/48. дружина — западно от същия път, с обща посока за движение к. 163 и седловината източно от к. 336. Настъплението се подкрепя от огъня на 3 батареи, командването на които е обединено от началника на конно артилерийското отделение, майор Димитров.

Движението на пех. части продължава на север безспирно; к. 163 е заета без съпротива от противника. При смръкване частите достигат до 1 км. с. от пътя с. Туркоя с. Черна и са спрени тук, сравнително доста напред изнесени пред фронта на частите от 4. дивизия.

За охрана на левия фланг, край Дунава е изпратен ескадрон от 1. к. п., който да праща разезд и край брега на самата река. От същия полк е изпратен разезд за свръзка с 9. германски полк, който действува на левия фланг на 4. пех. дивизия.

За положението в армията се изпраща следното донесение:

Командующия III. армия

Настъплението на дивизията беше спирано от съпротивлението, което указаха спешените и конни части от 3. казашка дивизия. През целия ден се води рядка пушечна стрелба и умерено интензивен артилерийски огън. След пристигането на дружината от 48. полк, конната дивизия преминава в настъпление към 3 ч. сл. пл. Към същото време части от 4. дивизия се приближаваха към с. Черна. Вследствие на падналата мъгла бързо се смръкна и настъплението трая до 5 ч. сл. пл.

Към този час предните пехотни части достигаха на около 1/2 км от линията на к. к. 336—283. Северно от к. 163 дивизията е в свръзка с германски части. № 219. Б, от 19. декември, 916. г., 7 ч. сл. пл.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев.

Загубите на конните части през време на действията от 16. до 19. са:

Убити офицери 1, поручик Генов Стефан от Лейб-Гвардейския конен полк.

Ранени офицери: 1 офицерски кандидат Данев Ивайло от 1. конен полк, ранени войници 15, коне 15.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „СИЛНО СРЕДСТВО“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„СИЛНО СРЕДСТВО“

Казват, че срещу алкохола най-добре действа изкуството. Театърът, например. Въртележките. Или някое студио с музика.

Всичко това, казват, отвлича човека от пиячката и мезето.

И наистина, граждани, да вземем например нашия шлосер Пьотр Антонович Коленкоров. Човекът пропадаше буквално и персонално. И изобщо живееше като последната кокошка.

През делничните дни след работа само ядеше и пълнеше корема. А по празници и в неделни дни Пьотр Антонович се напиваше до откат. Напиваше се безпаметно.

И в пияно състояние се биеше, дивееше и изобщо устройваше пиянски ексцесии. И се прибираше у дома си в хоризонтално положение.

И, разбира се, през цялата седмица никаква културна дейност не развиваше този Пьотр Антонович. Освен ако в събота не отскочи до банята да се понаплиска малко. Ето ви цялата му културна дейност.

Близките на Пьотр Антонович се разстройваха силно от това поведение. Даже го плашеха.

— Пьотр — казват — Антонович. Вие сте човек квалифициран, не сте на млади години, ами ако вземете, че в пияно състояние се фраснете в някой стълб — ще се пребиете. Пийте малко по-леко. Направете ни тази семейна услуга.

Не слуша. Пие си по старому и се весели.

Накрая се намери един добродушен човек от месткома (местния комитет на профсъюза – бел. ред.). Той, знаете ли, каза направо така на Пьотр Антонович: — Пьотр — казва — Антонович, бягайте, казвам ви, от алкохола. Ето — казва, — опитайте вместо това да ходите на театър в неделните дни. Моля ви най-учтиво и билет ви предлагам безплатно.

Пьотр Антонович казва: — Щом е — казва — безплатно, може да опитам, защо не. От това — казва — няма да се разоря, ако е безплатно.

Нави го, с една дума.

Отиде Пьотр Антонович на театър. Хареса му. Дотолкова му хареса, че не искаше да си тръгва. Театърът вече, знаете ми, свършил, а той, миличкият, все си седи и седи.

— Къде ли — казва — ще ходя сега посред нощ? Сигурно — казва — всички кръчми са вече затворени. Виж ги ти — казва — дяволите, в какво предприятие ме вкараха!

Обаче се повъртя, повъртя се и си тръгна за вкъщи. И трезвен, знаете ли, си тръгна. Демек, сух отвътре.

Следващата неделя пак отиде. На третата сам изтича до месткома за билет.

И какво мислите? Увлече се човекът по театъра. Стана, значи, първият театрал в района. Като види театрален афиш, целият трепери. Престана да пие в неделя. Взе да пие в събота. А банята я премести в четвъртък.

А миналата събота, както беше на градус, Петър Антонович се фрасна в един стълб и в неделя не отиде на театър. Това беше единственият път за целия сезон, когато Пьотр Антонович пропусна спектакъл. До следващата неделя, кажи-речи, ще се оправи и ще отиде. Защото го грабна изкуството. Понесе го.

1926 г.