КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) / ПРИЛОЖЕНИЯ - VIII

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: 1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.; 2. Голямото нападение при Валандово и Удово.

ГЛАВА ПЕТА: 1. Първите набори в Македония.; 2. Отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.

ГЛАВА ШЕСТА: 1. Войната със Сърбия от 1915 г.; 2. Отстъплението на сърбите от Македония. Възторгът на българите от Македония при посрещането на освободителните български войски.

ПРИЛОЖЕНИЯ: 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРИЛОЖЕНИЯ

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ФРАНЦ КАФКА – “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 4

Превод от : ChatGPT

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАСТ ПЪРВА

(продължение)

Сцена VI. Страхувайки се от уволнение, Грегор се опитва да успокои прокуриста. „— Е — рече Грегор, като отлично съзнаваше, че единствен той е запазил самообладание, — веднага ще се облека, ще опаковам мострите и ще замина. Искате ли, искате ли да замина? Е, господин прокурист, виждате, че не съм твърдоглав и обичам работата; пътуването е изнурително, ала не бих могъл да живея, ако не пътувам. Но къде тръгнахте, господин прокурист? Във фирмата ли отивате? Да? Ще доложите ли за всичко, както си е? Човек може за момент да е неработоспособен, но тъкмо това е подходящият миг да си припомним предишните успехи и съобразим, че по-късно, когато се отстрани пречката, той положително ще заработи дваж по-усърдно и съсредоточено“. Но прокуристът в ужас и като в транс отстъпва към стълбите. Грегор се устремява след него - великолепен детайл – на задните си крака, „но търсейки опора, с тих вик падна върху многото си крачка. И в същия миг, за пръв път тази сутрин, той усети телесно задоволство; крачката бяха стъпили на твърда почва и той с радост установи, че го слушат напълно, дори се стремяха да го понесат накъдето той пожелае; и Грегор вече вярваше, че скоро ще настъпи окончателното избавление от всички страдания“. Майката скача и се отдръпва назад, събаря каната за кафе от масата; горещото кафе се лее на килима.

„— Мамо, мамо! — промълви Грегор и вдигна очи към нея.

За миг той съвсем забрави за прокуриста; затова пък при гледката на изтичащото кафе не можа да се стърпи и няколко пъти напразно раззина челюсти. Като видя това, майката наново закрещя...“ Грегор, като си спомня за прокуриста, „ втурна се, за да може със сигурност да го застигне; прокуристът навярно предугаждаше това, защото запрескача по няколко стъпала наведнъж и изчезна. Все пак успя да извика тъй, че цялото стълбище заехтя:

— Пфу!“

Сцена VII. Бащата вкарва грубо Грегор обратно в стаята, тропайки с крака и едновременно размахвайки бастун и вестник. Грегор не може да се промъкне през отвора на вратата, но тъй като бащата продължава настъплението, той не оставя своите опити и засяда. „Едната страна на тялото му се повдигна, то се просна косо в отвора, единият му хълбок бе съвсем ожулен, по бялата врата останаха грозни петна; скоро той се заклещи тъй здраво, че сам не би могъл повече да помръдне, крачката от едната страна висяха, треперещи, високо във въздуха, от другата пък бяха притиснати болезнено към пода — тогава бащата му нанесе отзад сега вече наистина спасителен як ритник и Грегор, облян в кръв, влетя далеч в стаята си. Вратата бе затръшната с бастуна и най-сетне настъпи тишина“.

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ

Това бяха дни на възторг и ентусиазъм.

Още преди половин година спряха да ни подстригват до голо, всички се сдобиха с прически. Получихме офицерски шапки и полушубки, даваха ни пари. Отидох на бръснар.

На 20 ноември пристигна приемна комисия от Москва.

На 21 ноември окончателно издържах всички изпити и получих само отлични оценки.

На 22 ноември вечерта бихме старшината.

Метнахме на главата му една плащ-палатка, удряхме го не твърде силно, но достатъчно и безшумно. Когато след половин час старшината се появи, всички лежаха по леглата си. Синина под окото, от носа му капеше кръв. Обикаляше стаята, надникваше в очите на всички. Агресивността му беше изчезнала като с магическа пръчка. Жал ми беше да го гледам, особено защото, за разлика от всички курсанти във взвода, получи звание не лейтенант, а младши лейтенант — познаваше слабо теоретичните предмети, не ходеше на занятия.

Трудно е да се опише какво щастие изпитвахме всички. Утре, през Уфа, влакът щеше да ни отведе в Москва, а оттам — на фронта. Една от най-тежките страници в живота ни оставаше зад нас.

Полугладното съществуване, изпълнено с физически натоварвания, беше оставило у повечето курсанти, както и у мене, дълбоки гнойни рани по краката. Но болката и неудобството от тях не можеха да се сравнят с дните на химическа подготовка и тактика, с трудното ставане сутрин, с непоносимата тежест на физическата работа, свързана с безкрайните наряди през първите месеци.

Предстояха опасности, рани, а може би и смърт в името на Родината, но подобно нещо повече никога нямаше да преживеем. Щастие е, че всичко това бе вече зад гърба ни.

Скърцаха спирачките на вагоните, а зад прозорците се разстилаше безкрайната Русия.

В Москва ни посрещнаха офицери от резерва на щаба. Закараха ни с автобуси в спаските казарми на улица „Садовая“, близо до болницата „Склифосовски“.

На около километър и половина от казармите беше моят дом, където живееха баща ми и майка ми. Но не ми позволиха да се обадя у дома, затова се реших на поредната отчаяна постъпка. Уговорих се с часовия на портала, че ще се върна след час и половина, прекосих улица „Садовая“ и, без документи, през свързани дворове и криви улички, избягвайки военните патрули на всеки ъгъл, стигнах до жилището ни на булевард „Покровски“.

Майка ми беше у дома и примря от радост.

Баща ми беше на работа.

В жилището беше студено. Обясних къде съм настанен и уговорих среща с родителите си пред портала на казармите в осем часа вечерта.

След четиридесет минути бях вече в казармата. На сутринта получих документи и направление за Централния фронт, адресирано до началника на свързочниците в щаба на 31-ва армия.

От цялото ни училище такива документи получи само още един курсант от моя взвод – Олег Корнев.

На касата на Киевската гара, ако не се лъжа, ни дадоха безплатни билети – първо до Наро-Фоминск, а след това през Москва до Вязма.

Успях да уведомя баща си за часа на заминаване.

Вагонът беше червен, товарен, с двуетажни нарове вътре и беше претъпкан с войници и офицери, заминаващи за фронта.

Олег се настани на един долен нар, а аз успях да се покатеря на горния и се оказах лице в лице притиснат до една миловидна девойка – санитарен инструктор.

Имаше нещо мъчително.

Баща ми стоеше на перона, но така и не го видях, а девойката дишаше срещу мене и дишането ѝ ме вълнуваше.

Отначало несъзнателно, а после страстно започнахме да се целуваме безкрайно. Едната ми ръка беше притисната, не можех да се обърна или да се отдръпна. Шепнешком, задъхани, си говорехме, че може би това е пръст на съдбата. Но при слизането, на около 15 километра от фронтовата линия, се загубихме завинаги в тълпата. Дори и с Олег не успях да се видя отново.

Всеки от нас стигна до щаба на 31-ва армия в село Чунегово, близо до град Зубцов, поотделно.

Преди около двадесет години събрах в моята творческа работилница осем от бившите си свързочници, които живееха в Москва. Пихме водка и си спомняхме миналото.

– Жалко, Жуков не дойде – каза Марков.

– Какво говориш? – възрази Денисов. – Аз Жуков го погребах край Орша.

– Така ли? – отвърна Марков. – Аз пък го изпратих от Унгария за Москва след войната.

– Спомняш ли си форсирането на Неман?

– Не.

– А Голдап?

– Не.

– А Ирка Михеева?

– Че как, аз с нея...

– А Вера Семьонова?

– Че как, аз с нея...

– А аз с Танка Петрова...

– Къде?

Мълчание.

– В Любавичи? В Сувалки? В Левенберг?

Помнеха имената на жените, които са любили, и на приятелите, които са погребали, но всичко останало се беше объркало в паметта им – с кого, кога, къде. Разказите на всеки се разминаваха с преживяванията на другия, а за всяко събитие имаше различни версии, които взаимно се изключваха.

Аз вече мислех за мемоари, но не намирах потвърждение на това, в което се съмнявах, нито разбиране. Това, което ги разсмиваше, мене ме потапяше в униние.

Вязма. Руини. Два часа се лутах из бившия град, докато най-накрая с помощта на случайна кола стигнах до щаба на армията.

Завършил училище, лейтенант. Зная устава на караулната служба наизуст. Между другото, преди половин година за грубото му нарушение получих три дена арест.

Ето какво се случи. През нощта стоях с винтовката на пост при входа на складовото помещение на училището. До смяната на караула оставаше около час и половина. Изведнъж чух стъпки, а после на двадесетина метра забелязах силует на човек. Извиках според устава:

– Стой! Кой идва?

Но силуетът не отговаряше и се приближаваше. Оставаха десетина метра. Извиках:

– Стой! Ще стрелям! Легни!

Вдигнах винтовката, щракнах затвора, но той продължи да идва към мене, без да отговори. Оставаха три крачки. Пръстът ми беше на спусъка. Реших да стрелям във въздуха, но не го направих. Изведнъж разпознах командира на взвода.

Докладвах:

– Другарю лейтенант! На пост номер три курсант Рабичев.

Той ми изтръгна винтовката от ръцете и каза:

– Защо не стреля? Три дни арест.

– Другарю лейтенант, познах ви!

– Трябваше да стреляш. Три дни.

И вдигна тревога. Извика командира на караула. Смени ме на поста Олег Корнев, свалих колана си и тръгнах към ареста.

Това беше преди половин година.

А сега – блиндаж. На входа на пост е един младши сержант, но вместо да стои според устава, седи върху празен сандък от гранати. Винтовката е на коленете му, а той насипва махорка върху парче вестник и си свива цигара. Аз съм потресен, случващото се не ми се побира в ума и викам:

– Стани!

Той обаче се усмихва с цигарата в устата и започва да секне огън. В края на 1942 г. на фронта все още нямаше кибрит. Вместо това използваха примитивно устройство от времето на каменната ера – два кремъка и тлеещо въже. (Изскача искра, въжето започва да тлее, цигарата се запалва, от носа излиза струя дим.)

Аз червенея и бледнея от яд и отново викам с хриплив глас:

– Стани!

А младши сержантът през зъби отговаря:

– Я върви на майната си!

Не зная как да постъпя по-нататък. Навеждам се и по стълбичката се спускам в блиндажа. Няма никого, маси с телефони, документи, две сплескани гилзи от снаряди с горящи фитили. Сядам на пейката.

Вдигам слушалката на един от телефоните. Дрезгав глас:

– На майка ти да го туря и т. н., и т.н

Затварям. Телефонът звъни. Вдигам пак – същият глас, но вече напълно побеснял. Затварям отново. Звъни пак – вдигам:

– Кой се обажда? – същият глас, но още по-обогатен с псувни.

Отговарям:

– Лейтенант Рабичев, пристигнал от резерва на разпореждане на свързочния началник в армията.

– Лейтенант Рабичев? Десет денонощия арест, докладвай на свързочния началник! – И затваря телефона.

Влиза един майор. Докладвам:

– Лейтенант Рабичев… и след това разказвам за псувните в телефонната слушалка и за десетте денонощия арест.

Майорът се смее:

– Не ви е провървяло. Звънял е генералът, началникът на щаба на армията, а вие сте затваряли телефона. Добре, няма проблеми, капитан Молдаванов ще бъде тук след два часа, а междувременно има една задача. Трябва да донесете едни карти от топографския отдел на армията. Ето, вземете пълномощното.

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ​​Microsoft Copilot

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

Глава III ЗАДНИК-2

Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО

Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА

Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА

Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА

Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА

Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА

Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ

Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА

Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава XIV

ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА

О да, докато адаптира разума в черепите на човечеството, еволюцията трябвало да се извърта и да хитрува.

За да освободи определени неврони за създаването на съдбоносния коктейл, еволюцията лишила човека от способността да движи ушите си. Също така от способността да чува ултразвук и да усеща сложни миризми. Тези способности били отстранени.

Размяната на движението на ушите за Библията и за института на брака било, без съмнение, грешно решение.

Но това станало ясно по-късно, когато експериментът вече излязъл извън контрол.

Нещо от коктейла успяло да се събере и в структурите под мозъчната кора. Вярно, съвсем малко.

Но и разумът ограничил апетитите си. Той се съгласил да се задоволи с остатъчните импулси и някои връзки в мозъчната кора.

Строго погледнато, разумът станал по-скоро ефект, отколкото фиксирано свойство.

Домът на мозъка се изграждал от еволюцията не за да направи корекции в таблиците на Птолемей или да си сложи презерватив. Той не бил създаден за разсъдък, мислене, интелект и т. н. И, разбира се, без никакво съобразяване с техните интереси.

Точно поради тази причина човешкият разум е толкова крехък и зависим от всякакви колебания на физиологията.

Болката, емоциите, сънят, алкохолът го подчиняват веднага. И могат да го увредят или просто да го изключат.

Поради тази причина разумът не се наследява и всеки нов човек трябва да бъде приучен да ходи на тоалетна.

Тоалетната, както и друга "памет на поколенията", може да се утвърди само в стабилна мозъчна структура. А при ефект такава възможност е изключена.

Свой адрес на разума в мозъчните извивки така и не се появил. Всяка секреция на панкреатичен сок има постоянен адрес, а той – не.

Въпреки това, мозъкът се оказал достатъчно голям, за да осигури разума с откъслечни връзки и разпръснати неврони. Разбира се, по принципа на "остатъчното финансиране".

Ще отбележим и още един важен момент.

Загубата на всякакви глобални функции превръща винаги мозъчните полукълба в каша.

Особено тежко увреждат мозъка такива популярни беди като "алцхаймер" и "паркинсон".

Тези болести разрушават бързо многобройни функции: от фината моторика до задържането на урината. Мозъчните гънки изтъняват и се разпадат. Оголва се дъното на браздите.

Всичко е логично.

Ако изчезне функцията – свива се и частта от мозъка, която я обслужва. Това се нарича – атрофия. Тя е неизбежна.

Ако животното загуби обонянието си – тогава и булбусите (обонятелните луковици) на мозъка – се свиват и смаляват.

Ако е свършено с очите, зрителният нерв става тънък, а хиазмата – жалка и толкова неясна, че е трудно да се открие.

И само липсата на "умствена дейност" по никакъв начин не влияе нито на архитектурата, нито на физиологията, нито на цвета на мозъка.

Няма дори намек не само за атрофия, но дори и за лека дистрофия. В мозъка не се случват никакви промени.

Мозъкът остава плътен, подреден и сияе, сякаш нищо не се е случило.

Именно такива сияещи мозъчни полукълба носели ергастерите, еректусите и други чудо богатири от плейстоцена, които нямали понятие нито за интеграли, нито за долни гащи.

Същата тази бравурна кондиция на мозъка радва анатомите и съвременните "мауглеоиди", израснали без контакт с хората и способни само да мастурбират и да хапят.

Така че да се предявяват претенции към мозъка за неговата "умствена" слабост е поредната глупост.

Той не е поемал никакви задължения. Мозъкът просто прави услуга, предоставяйки остатъците от своите потенциали за интелектуални забавления.

И започнал последният акт на мозъчната комедия.

С течение на времето мозъкът се превърнал в хранилка за всякакви научни дребосъци.

Но в един прекрасен момент дребосъците забравили да заключат вратата. И там веднага се промъкнала културата.

И тогава тя се заела да анализира да и възхвалява съдържанието на човешкия череп. В своя обичаен стил. Тоест шумно, неграмотно и без никаква връзка с реалността.

С течение на времето културата изтласкала плахите учени вън и обявила себе си за най-добрия приятел на мозъка. И за негов единствен познавач.

Всичко можела да се оправи, но, за съжаление, самият мозък разбрал за кривенето на културата.

И тогава започнало най-забавното. Настъпил цирк.

Един липиден работяга цял живот регулира уринирането и повръщането си. Събужда ерекцията си. Честно работе за произвеждането на пот. Труди се за черните физиологични веща, знае своето място и дори не помисля за друга роля.

И изведнъж мозъкът разбрал, че всъщност той не е скромен работник, а "принц, мислител и непостижима тайна". А когато е малко глуповат, веднага ще повярва на това.

Да, наистина, по волята на културата, която умее да лъже за всичко, мозъкът получил лаври, които нямат нищо общо с него.

От него се получил отличен пореден идол.

В упоението никой не обърнал внимание на това, че този мозък може да бъде измамен дори от индийски филм, карайки човека да плаче или да ликува.

С други думи, мозъкът, който трябвало да се срамува – бил въздигнат в ранг на непостижимо съкровище и в "главната тайна на вселената". Отровените от културата представи въздигнали случайния нефиксиран ефект в главната като основна задача на мозъка.

О да. Ние се увлякохме.

Но е време да се върнем към загадката на слепия урод и неговия шедьовър.

Сенките на великите физиолози вият като сирени за въздушна тревога. Те предупреждават за приближаването към границата на страшната тема.

Наистина. Ситуацията, на пръв поглед, е конфузна.

Напомням, че парадоксът се състои в поразителното несъответствие между възможностите на твореца и резултата от творението.

И така.

Има немощен мозък.

И има негов продукт. Тоест създадената от него цивилизация. Тя се счита за велика.

Кой я счита за такава? Кой е този експерт, дал толкова висока оценка?

Да, все същият мозък, чиито възможности са крайно ограничени.

Но други експерти просто няма. Академичната наука е плът от плътта на този орган. Тя нервно мълчи, притисната до крачетата (педункулусите) на родителя.

Кръгът бавно се затваря.

Ситуацията би била безизходна, но, за щастие, съществуват пияни копачи на земята и техните методи за познание на света.

Въпросът е, че копачът на земята не винаги може да си спомни какво точно е изкопал в алкохолното си помрачение.

Той знае със сигурност, че е "копал нещо". Но не помни – какво точно и къде точно.

А сметката трябва да изглежда правдоподобна. И тогава влиза в действие първият закон на пияния копач на земята.

Той гласи:

"Най-добрият начин за определяне на мащаба на изкопа е оглед на инструмента, с който е извършен. Ако е направен със градинска лопатка, изкопът със сигурност не е Марианската падина или Суецкия канал."

Тази методика се вписва отлично за решението на нашия въпрос. Законът поставя всичко на мястото си.

Като опознаем и огледаме основния инструмент за създаване на цивилизацията, сме обречени да заключим:

Тази великолепна цивилизация, създадена от слаб мозък, най-вероятно не е нито великолепна, нито цивилизация.

А всички възторзи са породени от това, че никой никога не е виждал истинска цивилизация.

Но!

От това не трябва да се прави трагедия.

Фактът трябва да бъде приет спокойно, с достойнство. Така или иначе, на човечеството явно не му е писано да разбере как изглежда една наистина развита цивилизация.

Така че няма нужда да се притеснявате. Човекът завинаги ще остане в самодоволно неведение.

Жалкият мозък ще осигури и тази жалка радост.

(Следва)

ТАЙНАТА ФРЕНСКА КРАЛИЦА ФРАНСОАЗ МЕНТЕНОН

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Фаворитката на крал Луи XIV, петдесетгодишната Франсоаз Ментенон, склонила хедониста към пуритански начин на живот, но така и не получила короната.

Как може петдесетгодишна вдовица, не особено привлекателна, строга и, според спомените на съвременниците ѝ, дори скучна, да привлече вниманието на един крал? Още повече на такъв известен ловелас и хедонист като Луи XIV? Оказва се, че рецептата е проста: трябва да бъдеш умна и религиозна, да разбираш от политика и същевременно да възпитаваш с любов неговите деца. Именно така постъпила Франсоаз Ментенон, която станала втора съпруга на Краля слънце. Вярно е, че не получила короната, но имала силно влияние върху Луи и в значителна степен определяла неговата политика.

Франсоаз д`Обиние. Детство

Франсоаз Ментенон, по рождение д’Обиние, е внучка на известния поет и водач на протестантите Агрипа д’Обиние. Тя никога не го е срещнала лично, но неговият образ оказал значително влияние върху живота ѝ. Франсоаз се родила в крепостта Ниор, където нейните родители, благородници, били заточени заради подкрепата си на протестантското движение. Те били яростни фанатици и дори се радвали на възможността да страдат заради своята вяра. Детето било насилствено кръстено по католическия обред, за да бъде „спасена“ душата му. Но въпреки това, възпитанието му било изцяло протестантско.

Франсоаз дьо Ментенон

За известно време Франсоаз и по-малкият ѝ брат били отглеждани от леля им, мадам дьо Вилет, при която децата живеели много добре. Скоро обаче родителите им били освободени и изпратени в изгнание на Мартиника. Поради детството, прекарано на този карибски остров, по-късно Франсоаз често била наричана „красивата индианка“.

Предадена от майка си

Детството на Франсоаз не било щастливо. Баща ѝ пиел и проигравал пари на карти, а майка ѝ не можела сама да издържа семейството. След като проиграл цялото им състояние, бащата се върнал във Франция, докато майката още известно време се опитвала да осигури прехраната на децата си. В крайна сметка решила да отиде в родината си.

За да я пусне губернаторът на острова, на когото дължала пари, майката оставила Франсоаз на Мартиника като залог, вземайки със себе си само своя син. След една година губернаторът разбрал, че е измамен, и че момичето е изоставено. Но не могъл да изостави дете от благородно семейство, затова купил билет на Франсоаз и я изпратил обратно във Франция.

По време на пътуването тя се разболяла и била в толкова тежко състояние, че я сметнали за мъртва. Когато вече я завивали в плат, за да я хвърлят в морето, Франсоаз внезапно се събудила. Предателството на майка ѝ и близостта до смъртта оказали дълбоко влияние върху характера на момичето.

Възпитаничка на монахини

Във Франция Франсоаз открила своите разорени родители и отново била приютена от леля си. Но нейната кръстница, графиня дьо Нейлиян, не искала да бъде възпитавана от протестанти и я зела при себе си, за да ѝ внуши католически ценности. Кръстницата обаче не била силна във възпитанието и скоро предала Франсоаз на монахините урсулинки. На Франсоаз много ѝ харесало при монахините, но за да постъпи в манастир, била нужна зестра, която семейството ѝ не можело да осигури. След като завършила обучението си, тя трябвало да се върне при кръстницата си.

Луи XIV

Графинята не можела да реши какво да прави с Франсоаз. Можела да ѝ даде пари и да я изпрати в манастир или просто да я омъжи. Но времето минавало, а графинята все повече харесвала живота си с младата компаньонка. За щастие на Франсоаз, в гостната на графинята често се събирали известни личности, които били впечатлени от ума и възпитанието на младата жена. Един от гостите разказал за дъщерята на хугенотите на Пол Скарон. Известният поет, който по това време вече не бил млад и бил прикован към инвалидна количка, започнал кореспонденция с Франсоаз и решил да ѝ помогне да постъпи в манастир. След личната им среща обаче поетът променил решението си и ѝ предложил брак.

Жена та поет

Осемте години, през които живяла със Скарон, Франсоаз си спомня като най-щастливия период от своя живот. Тя имала възможността да общува с най-изявени личности на своето време и удивлявала всички с ума си. След смъртта на съпруга си обаче Франсоаз отново останала без нищо: спестяванията на поета били изразходвани за скъпи лекарства. Приятелите на Скарон не изоставили вдовицата и ѝ оказвали подкрепа. Един от тях бил маркиз дьо Монтеспан, който я запознал със своята красива съпруга. Тя, тайна фаворитка на краля Луи XIV, вече била родила незаконния му син Луи-Огюст. Маркизата предложила на вдовицата на поета да постъпи на служба при краля и да поеме възпитанието на незаконното дете.

Възпитателка на кралските деца

Франсоаз станала любима възпитателка на Луи-Огюст и толкова се привързала към момчето, че му позволила да я нарича „майчице“. Детето много страдало от студеното отношение на майка си: маркиза дьо Монтеспан възприемала децата единствено като начин да задържи крал Луи XIV до себе си и не се грижела особено за тяхната съдба.

Луи-Огюст обикнал Франсоаз с цялото си сърце, както и другите деца на краля, които тя възпитавала. В началото самият Луи XIV бил скептично настроен към новата гувернантка, която станала неволно пазителка на неговата тайна. Но с времето кралят все по-често оставал в детската стая, където разговарял с Франсоаз. Той бил впечатлен от нейния ум, разсъдък и религиозност.

Възлюблена на краля

До това време кралят вече бил отегчен от своята фаворитка, която само харчела пари и устройвала сцени. За да си върне благоволението на Луи XIV, тя дори опитала да използва черна магия и вероятно е отровила няколко негови любовници. Маркиза дьо Монтеспан изпитвала особена неприязън и към Франсоаз д'Обинье, а гневът ѝ нараснал, когато възпитателката купила имение с пари, подарени ѝ от краля.

Известният ловелас Луи XIV, разбира се, опитал да съблазни Франсоаз. Но жената, възпитана в строгите морални норми, му отказала. Тя му препоръчала да се сближи с жена си, Мария Терезия, и Луи я послушал. Кралицата била благодарна на маркизата и с топлина си я спомняла в последните години от живота си. Преди да почине, тя извикала при себе си Франсоаз и ѝ предала своето венчално пръстенче.

Кралица без корона

Луи XIV бил толкова влюбен, че бил готов да се ожени за вече не толкова немладата дъщеря на хугенотите. Въпреки това, френският народ вероятно нямало да одобри това решение, така че Франсуаз дьо Ментенон така и не получила короната. Но тя все пак станала жена на краля. Те се венчали тайно, така че известно време никой не подозирал за брака. Но скоро дворцовите служители започнали да забелязват, че поведението на маркизата се променя – тя живеела в стаи, които не отстъпвали на кралските, а самият монарх прекарвал часове в разговори с нея. Станало забележимо и нейното религиозно влияние върху краля: в миналото хедонист и пияница, той започнал да се моли много, а дворът му се превърнал в място, където, по спомените на съвременниците му, дори калвинистите щели да се почувстват скучно. Всичко това наблюдавала строгата Франсуаз, която заради своето поведение и черни одежди била наречена "черната кралица".

Франсуаз дьо Ментенон редовно присъства на заседанията на министрите

Франсуаз имала силно влияние върху краля и му давала съвети. Тя също така открила първото светско училище за дъщери на обеднели благородници, което частично вдъхновило Екатерина II да създаде Смолния институт. В брака си с Луи XIV Франсуаз дьо Ментенон преживяла 30 години. Преди смъртта си кралят я повикал при себе си и ѝ казал, че ще се разделят само за кратко и скоро отново ще се срещнат. Четири години по-късно Франсуаз починала. Тя се съединила със своя възлюбен само по време на Френската революция: тогава гробниците на кралската фамилия и фаворитките на Луи били отворени, телата били изгорени, а прахът разпръснат по вятъра. Хората се шегували, че именно тогава с Франсуаз де Ментенон се отнесли най-накрая като с истинска кралица.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1992 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ЕДМЪНД ФИШЪР

Едмънд Фишър (Edmond Fischer)

6 април 1920 г. - 27 август 2021 г.

Физиология или медицина (заедно с Едвин Кребс)

(За откритията му върху обратимото фосфорилиране на белтъци като начин за регулация на биологични процеси.)

Едмънд Х. Фишър (1920–2021) е швейцарско-американски биохимик, който през 1992 г. печели Нобелова награда за физиология или медицина заедно със своя колега Едвин Кребс. Те са отличени за откритията си, свързани с обратимото фосфорилиране на протеини като ключов биологичен механизъм за регулация. Това откритие е основополагащо за разбирането на множество клетъчни процеси, включително регулирането на метаболизма, сигнализирането в клетките и функционирането на ензими.

ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ:

1. Откритие на обратимото фосфорилиране:

◦ Фишър и Кребс демонстрират как добавянето или премахването на фосфатни групи (фосфорилиране и дефосфорилиране) играе централна роля в активирането или деактивирането на ензими и други протеини в клетките.

◦ Този механизъм се оказва критичен за регулирането на ключови биологични процеси като клетъчното деление, растежа и метаболизма.

2. Работа върху гликоген фосфорилазата:

◦ Техните изследвания започват с ензима гликоген фосфорилаза, който контролира разграждането на гликогена до глюкоза в клетките. Те установяват, че активността на този ензим зависи от фосфорилирането му.

3. Приложения:

◦ Тези открития имат широк спектър от приложения, от разбиране на болести като диабет и рак до разработването на нови лекарства.

БИОГРАФИЧНИ ДАННИ:

• Роден е на 6 април 1920 г. в Шанхай, Китай, в семейство на швейцарски граждани.

• Завършва университета в Женева, Швейцария, където получава докторска степен по химия.

• През 1950 г. се премества в Съединените щати, за да се присъедини към Вашингтонския университет в Сиатъл. Там работи с Кребс, и тяхното сътрудничество води до Нобеловото отличие.

ЗНАЧИМОСТ:

Работата на Фишър и Кребс открива пътя към изучаването на сложни клетъчни мрежи и молекулярни сигнали, което е основа за съвременната биология и медицина.

Ако имате интерес към конкретни аспекти от неговата работа или живот, мога да ви предоставя допълнителна информация.

РАЗКАЗАЛ: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 2. „БИТИЕ“ (3)

Превод: Copilot

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава 2. “БИТИЕ“ (продължение)

Повторения Те възникват, когато един и същи сюжет се повтаря с незначителни промени на две различни места в повествованието. Това обикновено се случва, когато устните традиции се записват като няколко версии на едно и също събитие, разказано в течение на много години. Ще дадем само два примера.

Заветът с Авраам. В глава 17 (стих 2) Бог му обещава завет и множество потомци. Внимателният читател би трябвало да се учуди на такъв развой на събитията, защото в глава 15 (стих 18) Господ вече е сключил завет с Авраам и вече му е обещал множество потомци.

Жената, която е само сестра. В глава 12, когато Авраам и Сара тръгват към Египет, той я моли да се представя за негова сестра, а не за жена, поради страха си да не бъде убит от чиновниците. Сара е взета в харема на фараона, но Бог разкрива на фараона коя е всъщност Сара. Фараонът изобличава Авраам и го пуска да си отиде. Историята се повтаря в глава 20, но този път в Герар, когато там управлява Авимелех. Подобни събития се случват и в глава 26: отново в Герар, но главните герои са Исак, Ревека и вече познатият ни цар Авимелех. Тук един и същ сюжет се случва не два, а три пъти, така че може да се говори не за дублет, а за триплет.

Всички тези три проблема — анахронизми, вътрешни несъответствия и повторения — ясно показват, че сюжетите на патриархалната история нямат нищо общо с реалностите от XVIII в. пр. н. е. Но възможно е повествованието да не трябва да се разглежда като точни исторически хроники. Всъщност, библейските сюжети звучат много по-убедително, когато ги възприемаме като легенди.

Историята на праотците като легенда

Докато митовете разказват за делата на Бога или боговете, легендите разказват за хора, които теоретично могат да бъдат исторически личности. В общи линии понятието „легенда“ може да се определи така: „измислено повествование за реални или възможни исторически личности, разказано с цел да ангажира, да преподава урок и/или да обяснява настоящото положение на нещата“.

Никой не се съмнява, че библейските сюжети ангажират читателя. Авраам (почти) принася в жертва Исаак, Яков чрез измама отнема правото на първородство на Исав, приключенията на Йосиф в Египет. Това са най-известните истории на европейската цивилизация. Те са създадени също така, за да се научи нещо отново и отново (много скоро ще дам няколко примера). Много от тях са предназначени също така да обяснят настоящото развитие на нещата: защо ние, израилтяните, практикуваме обрязване? (Това е част от завета, сключен между Бога и нашия праотец Авраам.) Откъде произлизат мадианите? (Те са наши далечни роднини, потомци на син на Авраам.) Откъде в пустинята се е появила колона от сол? (Това е жена на Лот, която била наказана за това, че погледнала към разрушаването на Содом и Гомор.) Какво е това светилище? (То е изградено от нашия праотец Яков, след като се борил с ангела.) И така нататък.

От литературна гледна точка легендите за патриархалната история функционират на две равнища. От една страна, те са част от необятната история на Израил, а от друга — това са малки разкази с индивидуална поука. В контекста на цялата история на народа тези легенди, предавани от уста на уста много векове, изпълнили няколко основни функции. Тук ще посоча само две от тях.

До известна степен цялото повествование е изградено така, че да обясни откъде произлиза народът на Израил. Когато тези сюжети са били записани в по-късно време, както ще стане ясно по-късно, в страната, която тогава се наричала Израил, съществувала група хора, които се приемали за родственици по кръв и за част от една история. Тези сюжети илюстрират каква е била тази обща история и откъде произлиза тази група от хора. В литературен план повествованието за произхода на народа на Израил е излишно. За разказвача обаче има (и е имало) значение правдоподобното обяснение откъде произлиза народът на Израил.

Съществено в светлината на подобно пояснение е самото начало на повествованието:

1. „И каза Господ на Аврам: иди от земята си, от рода си и от дома на баща си в земята, която ще ти покажа;

2. и ще направя от тебе велик народ, ще те благословя, ще възвелича името ти и ще бъдеш благословение;

3. ще благословя благославящите теб, и ще прокълна злословящите те; и в теб ще се благословят всички племена на земята. (Битие, 12: 1-3)

Според тази легенда началото на рода Израил нямало нищо общо с историческата случайност или някакъв друг случай. Това било част от Божия план. От всички народи на света Господ избрал един човек и обещал на неговите потомци величие, многобройност и благословение. Те ще бъдат избраният народ на Бога. Всеки, който ще им се противопостави, ще се противопостави на Господа. И чрез тази група потомци, този клан, произлязъл от чреслата на Авраам, целият свят ще бъде благословен. Те ще бъдат богоизбран народ. Тези, които разказвали тези истории, свидетелствали, че народът на Израил по това време е бил божествено определен като избран от Господа за посредници на Неговата воля на земята.

От тази гледна точка всички сюжети на „Битие“, в един или друг смисъл, разказват за изпълнението на предназначението на Авраам и за изпълнението на обещаното му от Бога. Бездетният Авраам се нуждаел от наследник. Напрежението расте, докато историята се развива, а Авраам остарява. Как ще изпълни Господ обещанието Си за безброй потомци, ако Авраам няма наследник? Как потомците на Авраам ще станат велика нация, ако той не може да има свои деца? В отчаянието си Авраам и Сара вземат безсмислено решение: Сара дава на Авраам своята прислужничка Агар, за да зачене от него, мислейки, че по този начин ще се изпълни предсказанието. Но действията на Сара били човешко разрешение на Божествения замисъл и били обречени на провал. Господ имал съвсем различен план.

В крайна сметка, бидейки изключително възрастна двойка, Сара и Авраам заченали дете. И така, обещанието се изпълнява: ражда се наследник (глава 21). Обаче още в следващата глава (22) Бог заповядва на Авраам да убие своя наследник! Той трябва да пожертва сина си в името на Господа, да пожертва всичко, за което е живял, за Този, Който изисква прекалено много, дори ако това означава, очевидно, да отмени Своето обещание. Но това искане се превръща в изпитание за вярността на Авраам дали ще бъде верен на Бога, дори ако няма смисъл в Неговите заповеди, дори ако трябва да убие собствения си син. Авраам доказва, че неговата преданост надминава всичко и изпълнява неоправданото искане на Господ. Но Господ е доволен от готовността на Авраам да му бъде верен до края и спира ножа, преди бащата да успее да пререже гърлото момчето. И така, напрежението се разсейва: Авраам получава наследник и остава верен на Бога, Който го е призовал, заветът между тях се изпълнява.

Исаак става голям и има двама сина. Чрез един от тях, Яков (преименуван в Израил), ще се изпълни обещанието на Господа. Израил има дванадесет сина, но цялото семейство е под заплаха от гладна смърт. Те трябва да бъдат спасени по чудотворен начин, но засега Бог работи тайнствено зад кулисите на човешките лишения, за да изпълни Своите цели. Братята на Йосиф го продават в робство в Египет, докато Бог превръща техния неправеден акт в акт на милосърдие. Редица чудодейни събития в Египет предоставят на Йосиф възможността да спаси цялото си семейство от смърт. Така той изпълнява обещанието, което Господ дава на техния праотец Авраам. Цялото семейство се премества в Египет, установява се там и започва да живее и да се размножава. Започва историята на народа на Израил, поне така, както е описана в тези ярки и трогателни легенди.

Друга, по-важна функция на всичките библейски сюжети няма да бъде очевидна от просто четене. Историята продължава в следващата книга от Петокнижието. Древните израилтяни, които разказвали и преповтаряли историите за праотците, знаели, че следващата голяма фигура в историята на народа ще бъде Мойсей и че най-голямото събитие, което обединило хората в могъща нация, било освобождаването от египетското робство. Бог извършил велики чудеса, особено по време на изхода, които потвърждавали Неговото окончателно и неоспоримо могъщество, чиито действия не можели да бъдат предотвратени дори от най-могъщата страна на земята (Египет) и от нейния най-влиятелен лидер (фараона). В мислите на разказвачите и слушателите на легендите на „Битие“ винаги се намирало наистина една значимо събитие: спасението от Египет, което свързва хората заедно в могъща нация.

Но ако Божият народ е дошъл от земята на Израил, какво са правили в Египет? Гледаме ли от литературна гледна точка, библейските сюжети (особено повествованието за Йосиф в глави 37–50) са създадени, за да преселят потомците на Авраам в Египет, където те могат да израснат в могъща нация, да се окажат в робство и по този начин да се нуждаят от мощен акт на спасение. Господ ще ги изведе от робство и ще унищожи техните врагове, преди да ги върне в земята, която е обещал на техния праотец Авраам. В много отношения последната трета от „Битие“ представлява план на събитията, които ще настъпят в „Изход“.

Целта на библейските легенди е не само да описват цялата история на Петокнижието, но и всеки сюжет да се опитва да предаде заключения като урок на своите читатели и слушатели. Някои от тези уроци имат важно значение за по-късната история на Израил и неговия народ. Главният от тези уроци е този, който продължава да играе основна роля в политиката на Близкия изток и днес. Кой има право на земята на Израил? Проблемът има огромни последици не само в наши дни и за нашето поколение, но също така е бил актуален за древния свят. Въпросът в библейските времена може в много отношения да се съпостави със съвременността. Тогава са живеели други хора на земята. Имали ли са те право да живеят там? И какво да кажем за народа на Израил? Имал ли е същото право да живее там? Трябвало ли е да живее на тази земя? Или земята трябва да принадлежи само на Израил, така че тези, които не са (или не са били) потомци на Авраам чрез Исаак и Яков, не могат да бъдат там и трябва да бъдат или унищожени, или изгонени от своите домове?

Ще видим, че библейските автори са имали ясен отговор на поставения въпрос. Земята принадлежи на потомците на Израил. И тя им принадлежи не защото са били там първи, защото всъщност не са били такива. Земята принадлежи на народа на Израил, защото Бог обещал тази зевя. Това е Обетованата земя. В самото начало, от Авраам — още преди да бъде обещан наследник, да не говорим за семейството потомци, да не говорим за цял народ, връщайки се в самото начало, — Бог, Творецът на небето и земята, обещал тази земя на Авраам в рамките на завета, който сключил с него. Тази земя принадлежи на Израил и на никой друг. Може да кажем, че тази ярка легенда за принадлежността на земята има огромни последици, които ще видим за жителите на Ханаан в Книгите на Исус Навин и Съдиите. Очевидно е, че те не са се преживели и до днес.

Уроците, предавани от книга „Битие“, са актуални не само за целия народ на Израил като нация, но и за индивидите в нея, защото история след историята на „Битие“ показва какво означава за потомците да живеят с вярата в Бога, който ги е призовал. Историите за Йосиф служат като най-ярък пример.

В различни времена в историята на Израил, както забелязахме в предишната глава, отделни лица са били гонени от страната и са били принудени (или са избирали) да живеят на други места по цялото Средиземноморие. Почти във всеки такъв случай, за който ни е известно, преселниците обикновено бивали склонявани да приемат религиозните обреди, обичаи и вярвания на своето ново обкръжение. В противовес на тази практика, евреите отдавна се славели с това, че спазвали религията на своите предци, независимо от новото си място на обитаване. Историите за Йосиф показват не само как е възможно това, но и как вярността към Бога на Израил ще бъде възнаградена, дори ако тази вярност се проявява сред чужд народ и сред чужди религии и обичаи. Такъв урок трябвало да има силен отзвук у евреите от по-късни времена, живеещи извън страната, но все още изповядващи религията, възникнала в тяхната земя.

Йосиф бил продаден в робство в Египет и историите за неговите приключения подчертават: Бог го благославя, въпреки че вече е извън Израил. Първоначално Йосиф става роб на богат аристократ, Потифар. Господ не изоставя младия човек и Йосиф се издига по служебната стълба на слугите, докато не става управител на цяло стопанство. Но както повечето истории на „Битие“, тази също съдържа описание на критичен момент, когато трябва да се случи някакво чудо, позволяващо на героя на легендата да преуспее въпреки трудностите. В този случай жената на Потифар се опитва да съблазни красивия Йосиф, а когато той я отблъсква, тя се разплаква и обвинява младия човек в изнасилване. Йосиф е вкаран в затвора.

Но Господ отново не изоставя юношата: постепенно той спечелва доверието на надзорниците и заема определено положение. Освен това, тъй като Бог го надарява със свръхестествената сила да тълкува сънища, той се озовава в такова положение, че по искане на фараона успява да разтълкува страшния смисъл на неговите кошмари. В резултат от това фараонът освобождава Йосиф от робството, за да го вземе на служба и да го направи своя дясна ръка. Йосиф би могъл да се окаже в бедствено положение в чуждата страна с чужди обичаи, но като остава верен на своя Бог, той не само оцелява, но и забогатява. Ето урокът за всички онези, които са принудени да напуснат домовете си и да отидат в изгнание. Те трябва да останат верни на своя Бог и Той ще им се отблагодари.

Другият урок, съдържащ се в тази история, става също толкова очевиден, особено когато стигнем до края на книгата. След като братята на Йосиф идват в Египет да молят за храна и след дълга поредица от загадъчни епизоди, той се разкрива пред тях и всички заедно се радват на невероятното си щастие. Целият клан, включително прародитерят Яков, се преселва в Египет под закрилата на Йосиф. После Яков умира и братята му започват да се страхуват: дали Йосиф се е отнасял добре към тях само заради баща им? Няма ли да се отнесе по-зле с тях сега, когато Яков е покойник? Те молят Йосиф да им прости за извършеното злодеяние (продажбата в робство), и Йосиф им отговаря с една от най-впечатляващите фрази в цялото Петокнижие:

19 „…не се страхувайте, защото аз се страхувам от Бога;

20 ето, вие замисляхте зло против мене; но Бог го обърна в добро, за да се случи това, което сега има: да се запази животът на голям брой хора;

21 така че не се страхувайте: аз ще храня вас и вашите деца. (Битие, 50: 19–21)

„Вие замисляхте зло против мене; но Бог го обърна в добро“ — това е именно поучителният урок, който откриваме в повествованието за синовете на Яков. Деянията на Господа са скрити от очите, но са насочени към постигане на най-доброто за Неговия народ. Той може да надделява не само слещу всички несгоди и трудности, суша и глад, робството и затворничество. Той може да превърне жестоките, агресивни и пагубни действия на злите хора в добро, осъществи Своето спасение именно през злите и греховни постъпки, способни да унищожат другите. Нищо не може да попречи на Бога да постигне Своите цели. Това, което някои интерпретират като ужасна катастрофа, може да бъде използвано в дългосрочен план от Господ за постигането на мир, хармония, избавление и дори благополучие.

АВТОРСТВО: КОЙ Е НАПИСАЛ ПЕТОКНИЖИЕТО?

И така, в процеса на нашето изследване научихме две ключови черти на книга „Битие“, които могат напълно да обяснят как изобщо се е появила на света. Първо, тази книга е част от много по-голяма колекция от разкази (и закони), съставляваща петте книги на Петокнижието. Второ, митовете и легендите първоначално са се предавали в устната традиция, от уста на уста, от едно поколение на друго. Като имаме предвид произхода на историите сред разказвачите на древен Израил, какво можем да кажем за автора на „Битие“, по-точно на целия корпус от книги? Кой е написал Петокнижието?”

Традиционната гледна точка

Дълго преди времето на Исус, хората вярвали, че автор на Петокнижието не е никой друг освен главният герой на разказа Мойсей. В следващата глава ще видим как Мойсей се появява в началото на „Изход“ като юноша, по чудо защитен от гибел. Той става представител на Бога на земята, велик пророк, чрез когото Господ върши чудеса, които правят възможен изхода на израилтяните от египетско робство. Мойсей става водач на своите хора, докато те вървят към планината Синай на Синайския полуостров, където Господ му дава Десетте заповеди и Закона. След това Мойсей води народа си през пустинята в продължение на 40 години, преди да им даде Закона за втори път („Второзаконие“), когато стоят на границата на Обетованата земя, готови да завладеят това, което Бог е обещал на потомците на Авраам.

В Древния свят, чак до сравнително съвременните времена, се смятало, че Моисей не само е получил законите на планината Синай (и ги е записал), но и сам е написал цялата Тора – всичките пет книги. Разбира се, това включва и „Битие“. Кой би могъл да знае по-добре всичките събития от „Изход“, случили се на планината Синай и в пустинята, и това, което е станало преди, от момента на Сътворението на света? Това конкретно бил Моисей, за когото било известно, че е говорил с Бога. Господ му открил Тората.

Проблеми на традиционната гледна точка

Периодично с течение на времето, през Средновековието, се появявали читатели, студенти и познавачи на Тората, които се питали дали Моисей наистина е написал или би могъл да напише Петокнижието. Интересът нараствал сред учените през XVII век, съмнения се появявали систематично през XVIII-то столетие. През XIX век те достигнали критичната си точка, когато можем да говорим за съвсем различно разбиране за авторството на текста, което доминира и днес. Становището било, че никой конкретен човек не носи отговорност за Петокнижието, и, разбира се, не и Моисей. Всичките книги са събрани от по-стари писмени източници (базирани на устни традиции), които са редактирани в един сборник (състоящ се от пет книги) няколко века след описваните в тях събития.

Първи критичен анализ

В самото начало на историята на критиката на Петокнижието, онези, които поставяли под съмнение авторството на Моисей, посочвали неоспоримия факт, че той не е наречен никъде техен автор. С други думи, всички книги са анонимни. Освен това, самите те не дават повод на читателя да смята, че главният герой е автор на цялото повествование. Във всичките сюжети от „Изход“ до „Второзаконие“, където Моисей е без съмнение главно действащо лице, той говори за себе си в трето лице. Авторът никога не посочва, че „аз“ направих или че „ние“ направихме нещо. Изглежда, че тези истории са написани за Моисей, а не от Моисей.

Освен това, в книгите присъстват такива откъси, които наистина е много трудно да се припишат на Моисей, най-известният от които е: „Моисей беше най-кроткият човек на земята“ („Числа“, 12:3). Едва ли авторът ще говори така за себе си, дори ако е вярно това и особено ако е бил наистина най-кроткият човек на земята!

Практически с пълна увереност може да се каже, че и други откъси не биха могли да бъдат написани от Моисей. Например втора глава от „Второзаконие“ (стихове 5-12) описва подробно смъртта на Моисей. Как той, авторът на Петокнижието, би могъл да опише собствената си смърт като събитие в миналото? Да разгледаме друг широко известен пример: „Това са царете, които царуваха в земята Едом, преди да царуват царете на синовете Израилеви“ („Битие“, 36:31). Този стих предполага, че авторът е запознат с времето, когато Израил е бил управляван от царе. Това обаче става едва два века след смъртта на Моисей (след като израилтяните завладяват Обетованата земя според книгата „Исус Навин“ и се управляват от племенни вождове най-малко 200 години, както е описано в книгата „Съдии“). Следователно „Битие“ трябва да е било написано по време на монархията или дори по-късно.

Изследвания от XIX и XX в.

Както отбелязахме, критиката на традиционния възглед за авторството на Петокнижието се задълбочила и се утвърдила сред учените в хода на по-нататъшни изследвания. В допълнение към току-що споменатите спорни въпроси се появили и други тревожни черти на повествованието. Вече бяха споменати многобройни анахронизми: камилите не са били опитомени в Ханаан по времето на Авраам или, да речем, Моисей; филистимците все още не са съществували като нация, не е бил построен градът Беер Шева (Вирсавея). Сюжети, съдържащи подобни бележки, не биха могли да бъдат написани по времето на Моисей през XIII век пр. н. е. Те трябва да бъдат датирани не по-рано от XI век пр. н. е. и, вероятно, много по-късно.

Съществуват също така ясни доказателства, че тези книги не са написани от един автор, особено ако се обърне внимание на вътрешните противоречия в повествованието и различните повторения.

Парадоксите на повествованието изглеждат най-значителни. Никъде те не са толкова очевидни, колкото в първите сюжети на „Битие“: историята за Сътворението на света (глави 1–2). Учените са стигнали до заключението, че описаните събития в глава 1 не могат да се съгласуват със сюжетите от глава 2. Те не приличат на два напълно различни разкази за сътворението, а сякаш съществено и удивително се допълват един друг. Прочетете ги внимателно самостоятелно. Съставете списък на това, което се случва в глава 1, а после списък на това, което се случва в глава 2, и ги сравнете. Сред другото може да забележите следното:

• В съответствие с глава 1 от „Битие“ растенията са създадени на третия ден, а на шестия - хората. Обаче, според глава 2: „И създаде Господ Бог човека от прахта на земята“ преди да се появят растенията и тревите (2:4, 7).

• В глава 1 от „Битие“ се говори за създаването на всички животни преди човека, на петия и шестия ден. Обаче, според думите на следващата глава, първо се появява „човекът“ (2:7), а после животните като негови помощници (2:19). Обърнете внимание: едва след човека „Господ Бог създаде от земята всички полски животни и всички небесни птици“. Преди създаването на човека не е имало никакво живо същество.

• Според глава 1 от „Битие“ хората, мъже и жени, са създадени едновременно, като кулминация на цялото творение (1:26–27). Обаче в следващата глава е очевидно, че първо Бог създава мъжа (Адам), след това всичките животни за мъжа. Когато никое от тях не се оказва подходящо, чак тогава Господ създава жената от ребро, взето от мъжа.

• Педантичните учени отбелязали също така две различни имена на божеството в разглежданите сюжети. В глава 1 от „Битие“ то се нарича на иврит Елохим, което обикновено се превежда като „Бог“ (въпреки че е в множествено число). В глава 2 то внезапно става „Яхве Елохим“, което може да се интерпретира като „Господ Бог“. В древния Израил думата „Яхве“ се считала за лично име на Бога и в крайна сметка се възприемала за толкова свещена, че правоверните евреи нямали право дори да я произнасят, за да избегнат богохулството. В Тората Бог се нарича така хиляди пъти, както Господ, Вседържител и Бог Цар. Удивително е, че само един от тези термини се използва в глава 1, а друг – само в глава 2. Подобно положение на нещата би имало смисъл, ако двата разказа се основават на различни източници, всеки от които има свой собствен поглед върху събитията и свое любимо име на Бога.

• Във връзка с това може да отбележим, че двата сюжета представят различни концепции за божеството (не само за имената му). В глава 1 Бог е представен като Силния, Всемогъщия, Твореца на всичко съществуващо, Той е далечен, недостъпен и се възвишава над всичко. Въпреки това, в глава 2 и в историята за Адам и Ева в Едемската градина в глава 3, Той е съвсем различен. Тук Бог е изобразен антропоморфно, тоест почти с човешки облик. Той стои на земята, докосва се до земния прах, прави операция на Адам, разхожда се по градината във вечерната прохлада (3:8), не знае къде се крият Адам и Ева (3:9). Господ говори с тях и иска да знае, сякаш Сам не знае, дали са го послушали (3:11).

• Накрая, двата сюжета се различават по ключови въпроси. Вече отбелязахме: първият разказ за сътворението иска да подчертае, че спазването на шабата е вкоренено в тъканта на битието. Във втория няма нищо подобно. Тук може да се види желание за отговор на някои от най-великите въпроси, които хората са задават през вековете. Защо жените изпитват болка по време на раждане? Защо е толкова трудно да се осигури достатъчно храна? Защо мъжете доминират над жените? В този сюжет се намира също така обяснение и на по-малко съществени куриози. Например, защо змиите пълзят по корем, а не ходят като другите същества.

Подобни различия накарали учените през XVIII и XIX век да мислят, че първите глави на Битие не са единен разказ, а два различни сюжета, съчинени от двама автори по различно време, с различни интереси, разбирания за божеството и възгледи за Сътворението на света.

Не по-маловажен е фактът, че литературните противоречия се срещат не само в споменатите по-горе глави. Те са разпръснати из цялата книга. Можете да се убедите в това сами, просто като прочетете текста много внимателно. Например, в разказа за потопа („Битие“, 6–9) ще намерите съпоставими различия. Едно от най-ярките е следното: според „Битие“ (6:19), Бог казва на Ной да вземе със себе си в ковчега по двойка „от всички животни“, но в глава 7 (стих 2) четем: „От всеки чист добитък вземи по седем, мъжки и женски, а от нечистия добитък по два, мъжки и женски“. Как е възможно това?

Можете да намерите подобни различия и в други части на Петокнижието. Например, в следващата глава ще се спрем на десетте египетски язви, които Моисей чудодейно изпратил, за да убеди колебаещия се фараон да освободи израилевите синове. Потресаващите истории за освобождението са също много добри, както и разказите за праотците, но учените и тук са открили подобни несъответствия. Ще дадем пример: по време на петата язва Господ унищожил „всичкия египетски добитък“ („Изход“, 9:6). Така можем да си помислим, че целият добитък наистина е загинал. Въпреки това, когато Моисей наложил седмата язва, ужасна градушка убила „по цялата египетска земя всичко, което беше на полето, от човека до добитъка“ („Изход“, 9:19–20, 25). Следователно този разказ се състои от поне два различни сюжета, при съединението на които се появило въпросното несъответствие.

Разногласията, които обсъдихме по-горе, се появяват в една или в друга книга от Петокнижието, както и в цялото повествование. Създава се впечатлението, че един и същи човек не може да бъде автор на всичките сюжети. Например, в „Изход“, в една от първите срещи на Моисей с божеството, Бог му казва: „Аз съм Господ (Яхве). Явих се на Авраам, Исаак и Яков с името „Бог Всемогъщ“ (Ел Шадай), а с моето име Господ (Яхве) не се открих на тях“ (6:2-3). Тук Бог казва, че праотците в „Битие“ не са знаели личното име на Бога, Яхве, те Го знаели само като Бог Всемогъщ, Ел Шадай. На внимателния читател подобно твърдение може да се стори странно, защото е съвсем ясно, че в „Битие“ Бог се явявал на праотците като Господ (Яхве) и те Го наричали с това име. Да разгледаме стих 26 (гл. 4): „Тогава започнаха да призовават името на Господа“. Или по-красноречивия откъс: „Аврам повярва на Господа (Яхве), и Той му го зачете за праведност. И му каза: Аз съм Господ (Яхве), който те изведе от Ур Халдейски, за да ти дам тази земя във владение. Той каза: Владико Господи! (Адонай Яхве) как да разбера, че ще я владея?“ („Битие“, 15:6-8).

Според „Изход“, Бог никога не се е явявал на Авраам като Яхве, но според „Битие“, Той се е явявал пред него именно като Яхве. Библейското повествование очевидно се опира на различни източници, което лесно се потвърждава и от повторенията, които наблюдавахме в историята на праотците.

(Следва)