ПРИКАЗКА

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ / ГРЪЦКАТА ВОЕННА ПРОПАГАНДА

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude Sonnet 4 Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР / УВОД / А. МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ УЧАСТВАТ В ЦЪРКОВНАТА БОРБА / Б. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПОДГОТОВКА НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА / В. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ в „Библиотека на Павел Николов“

Г. ГРЪЦКАТА ВОЕННА ПРОПАГАНДА

25. Турското правителство в услуга на гърцизма

176851

177751—352

Главен инспекторат

на румелийските вилаети

№ 442

До Негово Височество Великия Везир

Скромно излагаме:

Прочетохме Вашето везирско предписание от 20 май 1320 г. (1904) под № 234 заедно с приложения препис от такрира на Патриаршията, с който тя се оплаква от насилията на българите върху гръцките общини в Солунския и Битолския вилаети, за да минат под ведомството на Екзархията, от вършените злодеяния на четите над гръцките първенци и духовни лица, които не се съгласявали на това, и от симпатиите на чуждите офицери на турска служба към българите.

Споменатите в такрира оплаквания и насилия отчасти са верни. Както комитетите, така и българските учители и духовници тайно и явно употребяват всякакви усилия, за да накарат християнското население, което говори славянски и се намира под Патриаршията, да мине под ведомството на Екзархията и за постигане на тази цел вършат престъпления. Постановлението в Мюрцщегската програма за образуване, след като се възстанови редът, на административни единици въз основа на народността, кара българите да засилят дейността си за разширение на българщината. Навсякъде те подписват и представят прошения за минаване на християните от Патриаршията към Екзархията. Но тези прошения почиват на принуда и заплашвания; освен това такива инициативи и прошения са вредни за истинските интереси на държавата и затова не се приемат и удовлетворяват.

На гръцките села се дават нужните съвети; не се позволява на исканите от селяните български свещеници и учители да се намесват в църкви и училища, а на по-свестните гръцки митрополити се дават особени и тайни наставления как да постъпват.

На чуждестранните чиновници, чиито имена и чинове няма нужда да споменаваме, които се застъпват в полза на българите и запитват защо не се дава ход и не се удовлетворяват прошенията им за промяна на духовното ведомство, отговаряме, че съществуват чети, чиито заплашвания и насилия са известни на самите чужденци, и, следователно, не може да се удовлетворяват подписаните по принуда техни прошения. При това добавяме, че когато престанат въздействията на комитетите по тия въпроси и се създадат условия, при които заплашванията срещу гърците биха престанали, въпросите ще бъдат разглеждани и решавани.

Натоварените с реформирането на жандармерията в Солунския окръг руски офицери, когато посещават околиите, гостуват в къщите на някои българи. Тукашните гръцки първенци и духовни началници са съобщили и на мен за това, обаче симпатиите на споменатите офицери нямат този размер, за който се съобщава преувеличено. На началника на жандармерията Негово Превъзходителство Деджорджис паша и на неговите помощници обърнах сериозно вниманието, че службата на чуждестранните офицери се отнася до реформирането на жандармерията и че не е желателно те да се намесват в други въпроси, да проявяват симпатии към едни и антипатии към други от разните народности и че, като отиват по околиите, добре би било да се настаняват в къщи, посочени и приготвени от местните власти. Твърдо се надявам тези ми препоръки да бъдат взети под внимание.

Като първа мярка, която би трябвало да се вземе за запазване на гърците от заплашванията и насилията на българите, е: военните власти да подадат ръка на гражданските за преследването на четите, които се движат и имат за цел да разширят българщината в Солунския окръг и в околиите Леринска, Костурска и Битолска от Битолския вилает; войсковите части и гражданските власти постоянно и неуморно да преследват четите, да пазят населението на гръцките села и, там където се окаже нужда, да се поставят войскови и жандармерийски отделения.

Втората мярка е, ако част от населението на патриаршистките села мине под Екзархията, то да не бъде насърчавано, като му се дават притежаваните от гърците църкви и училища или като се позволява използването им по ред от българи и гърци. Този въпрос беше взет под внимание и, както представихме с нашия доклад от 30 май 1320 г. (1904 г.) под № 402, горното начало, под справедливата егида на Н. В. Султана, напълно се прилага.

5 реби юл-ахир 1320 г.

6 юни 1320 г. (1904 г.)

26. Великото везирство съгласно с Хилми паша

4 джумази-юл-еввел 1322 г.

5 юли 1320 г. (1904 г.)

№ 294

Препоръката в рапорта Ви от 5 реби-юл-ахър 1322 г. под № 442 да не се приемат несправедливите желания за използване поред или общо на църкви и училища е уместна и отговаря на положението. Така ни се съобщава от страна на Министерството на правосъдието и изповеданията. Прочее, вършете потребното.

27. Засилването на българщината е пакостно за турските държавни интереси

Висока порта

Бюро на шифъра на

Великото везирство

180 923—1477

Препис от шифрована телеграма, изпратена на 6 септември 1904 от инспектора на румелийските вилаети

Сведения и мнение относно преминаващите от Гърция чети представих с две телеграми от 4 и 6 септ. Що се отнася до оплакванията на Патриаршията, че не била защитавана, давам следните подробни сведения и разяснения:

Комитетите и българските духовници и учители агитират явно и тайно и заплашват християните, които духовно са под Патриаршията и говорят български език, да минават под ведомството на Екзархията, като ги карат да дават на правителството прошения, че са българи, и ако им се удаде случай, убиват несъгласните с това гръцки духовници и първенци. Тъй като масовото минаване на тия лица под Екзархията е твърде вредно за интересите на държавата — сега и в бъдеще — не се дава ход на прошенията, които идат от гръцките села в смисъл че те са българи; на населението се съобщава да пази старите си духовни връзки с Патриаршията; запрещава се на български свещеници да влизат в такива села, църквите и училищата се оставят в ръцете на гръцки свещеници и учители; отстраняват се и се наказват всички ония, които се намесват против гръцките свещеници и учители; възприетото по-преди начало за използуване, общо или поред, на църкви и училища е против принципа и основата на управлението; то е, очевидно, пакостно и в политическо отношение, затова от сега нататък не се позволява създаването на такива споразумения.

Всички тия решения са съобщени на трите вилаета и под справедливата сянка на Н. В. Султана правата и интересите на Патриаршията са от всяко гледище запазени, следователно не са никак прави оплакванията и постъпките на Патриаршията, че гърците не били защитавани. От взетите по-горе мерки, цивилните агенти, консулите и други чужденци, Екзархията и българите постоянно и силно се оплакват, но защитавайки ги с внимание и твърдост, доказваме несъстоятелността на техните оплаквания и заставяме всички да млъкват.

При все това изложените мерки не могат да попречат на злодеянията, които четите вършат над гърците. Криейки се по балкани и гори, четите могат, когато пожелаят, да събират съмишленици от българските села, да нападат нощем гръцките села, да премахват гърците, които пречат на пакостните български домогвания, и да се разотиват без да може да се намерят техните следи, камо ли самите разбойници.

Затова предвиде се поставянето на войскови отделения в някои по-изложени села, но напоследък те бяха вдигнати от военните власти и станаха някои случки, които наново всяха страх у гърците. Молбите и оплакванията на Патриаршията, вероятно, са произлезли от това положение. Естествено, не е възможно да се поставят войскови отделения във всички села, но може да се охраняват по-важните села и по тоя начин престъпленията и оплакванията — може да се разчита — биха престанали.

10 реджеб 1322 г.

8 септември 1320 г. (1904)

28. Гръцките андарти са и съдебно привилегировани

Висока Порта

Секретариат на

Великото везирство

Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети

Действията на гърците са запретени от закона и заслужават наказание. Те обаче заявяват, че се сражават срещу български чети и като срещат войски доброволно се предават, заедно с оръжието си. Те казват, че били принудени да закрилят и защитават своите роднини и сънародници, постоянно заплашвани със смърт от страна на бунтовниците (българите б. н.). И наистина, техните цели и действия не могат да се сравнят с изброените в първа и втора глава на наказателния закон политически и бунтовнически престъпления. Не бива гърците да бъдат преследвани и съдени по същия начин като българите, които са дигнали оръжие срещу държавата. Такова едно поведение не би могло да се оправдае политически от наша страна.

Преди няколко месеци, цивилните агенти (австрийският и руският б. н.) запитаха на какво основание гръцките четници се предавали на съдене в обикновените съдилища и ние им отговорихме, че те не са вдигнали оръжие срещу държавата и не могат да се сравняват с българските бунтовници, но тъй като се движат и действуват като обикновени чети и с това се намесват в действията на правителството, а при това вършат и много престъпления, то се налагат строги наказания за техните обикновени престъпления и затова, според степента на деянията им, предават се на обикновените окръжни и апелационни съдилища. На този наш отговор не биде възразено. Критиките, които се сипят от странство срещу действията на гръцките чети, могат да се отнасят до резултатите от съденето. Ако на гърците се налагат съответни на престъпленията им наказания, никой не би имал какво да каже против присъдата, от какъвто съд и да е произнесена.

Според горните подробности, предоставям на просветеното мнение на Ваше Височество да определи съда, на който трябва да бъдат предавани (гърците — б. н.).

7 март 1321 г. (20 март 1905 г.)

Хюсеин Хилми

Бележка наша. — Решенията на извънредните съдилища се считаха окончателни, не подлежаха на апелация и касация и след телеграфическо разрешение от Цариград веднага се изпълняваха, когато при процесите на обикновените съдилища се запазваха срокове, решенията се издаваха с голямо закъснение, подлежаха на апелиране и касиране и се печелеше сума време.

29. Трагедията на с. Загоричани. 60 българи изклани и 6 души ранени

Висока Порта

Секретариат на

Великото везирство

Шифрована телеграма от Битолския вилает

Допълнение към телеграфическото ми донесение от 27 март 1321 г. (9 април 1905 г. н. ст.)

Според току-що получената телеграма на завърналия се от Загоричани в Костур каймакамин, гръцките разбойници, които са нападнали въпросното село, възлизали на около 200 души. В самото село те са убили 45 души, от които шест жени, и са наранили една жена. Като видели, че султански войски приближават, взели със себе си други 25 души, от които убили 15 души, ранили 5, а останалите 5 освободили. В селото те опожарили 8 къщи, 10 плевни и един дюкян, убили 15 глави добитък и заграбили стоки и пари.

Намиращата се в съседство подвижна дружина веднага се притекла на мястото и почнала да се сражава; също и клисурският мюдюрин с едно отделение от 30 души пристигнал и взел участие в сражението, но тъй като разбойниците били поставили засади и били многобройни, па и било се стъмнило, не било възможно да бъдат унищожени, и избягали. През време на сражението от войските били ранени двама души. Повече от разбойниците били от съседните села, от които петима били познати. Разследването на произшествието и преследването на разбойниците продължават. Дадоха се повторни и категорични нареждания навсякъде бързо и строго да се преследват, а познатите да се арестуват.

28 март 1321 г. (10 април 1905 г.)

Битолски валия Хазим

30. Великото везирство не споделя разбиранията на Хилми паша за подсъдността на гръцките андарти

Висока Порта

Секретариат на

Великото везирство

№ 172

19 април 1321 г. (1 май 1905 г.)

Шифрована телеграма до Инспектората на румелийските вилаети

(Тескере до Министерствата на правосъдието и на вътрешните работи)

Отговор на предшествуващата телеграма. Целите и действията на минаващите границата гръцки разбойници са излезли вече вън от рамките на самоотбрана. Ако стрелят срещу царските войски и нарушават мира в страната, то и тяхното предаване на съд в извънредните съдилища, също като българските разбойници, отговаря на началата за ред и равноправие. Така че дошлите в с. Белкамен, Леринско, гръцки разбойници са от тоя род и трябва да се предадат на извънредните съдилища. В този смисъл излезе султанско ираде и се съобщи на Министерството на правосъдието. Направете потребното в случая.

31. Пътуването на г. Брайс, председател на Балканския комитет в Македония. Поверително нареждане

Висока порта

Секретариат на

Великото везирство

199719—527

Отговор на 30 август 1321 г. (12 септ. 1905 г. н. ст.)

Писмената Ви заповед от 28 август, че висшите интереси на държавата изискват да се направят всички възможни улеснения на г. Брайс, за да се завърне задоволен в своето отечество, както и телеграмата Ви от същата дата, като се правят нужните улеснения, тайно да се следи и да се направят невъзможни някои бунтовнически въздействия от негова страна, поверително предадох на трите румелийски вилаета и, когато г. Брайс пристигне, ще се постарая по възможност да поправя някои негови мисли.

30 август 1321 г.

Инспектор Хюсеин Хилми

Допълнение към телеграмата от 30 август:

Г. Брайс приключи своето пътуване в Скопския и Битолския вилаети, върна се в Солун и има среща с мене. Не зная дали е променил особеното си мнение за нас, обаче изказа задоволство и благодарност за своето пътуване; призна, че в страната ни царува ред и в разговора ни по въпроса за зверските отношения между християнските населения той употреби думи, от които явствува, че е променил донякъде неприязнените си чувства и мисли спрямо нас.

7 септември 1321 г.

20 септември 1905 г.

Румелийски инспектор Хюсеин Хилми

32. Смущение в Цариград от изявленията на Джеймс Брайс

Висока порта

Секретариат на

Великото везирство

До инспектора на румелийските вилаети

34 зил-кааде 1323, 6 януари 1321 г. (19 януари 1906 г.)

Напущайки председателския пост на Балканския комитет поради назначаването му за министър на Ирландия, г. Джеймс Брайс в една реч до г. г. членовете на Комитета много едностранчиво е предал своите впечатления и наблюдения от пътуването си в България и Румелия, като е дал и израз на своите добри чувства към българите. Тези неща са несъвместими с широките възгледи, с които той се гордее, и ясно изпъква неговата неприязненост към османската държава — плод на сляп фанатизъм. Някои вестници са предали неговата реч откъслечно, а „Таймс“ — изцяло. Преводът на тая реч и рапортът на лондонското ни посолство за нея изпращат Ви се тук приложени.

Известни са мненията и разбиранията на г. Брайс за правителството на Султана и неговите последни изявления не ни очудват; но както се вижда от някои подробности, дадени във в. „Таймс“, има две неща, които заслужават нашето внимание: едното е, че местните власти гледали със затворени очи на престъпните нападения на гръцките чети в Румелия, а при взимането на мерки за тяхното разпръсване властите нарочно правели грешки; второто е неговото пожелание чужденците да се намесят във реформирането на правосъдното дело.

Мнението, че гръцките чети не се преследват съществува в България, Сърбия, Румъния, Италия, па и в Германия; за да докажем и на дело неистинността на това твърдение, абсолютно се налага да се развие по-голяма дейност и строгост спрямо гръцките чети.

Същевременно налага ни се още, неспособните или провинилите се чиновници по правосъдието да се заменят с по-добри, да се бди постоянно за подобрение на съдилищата и да не се допускат деяния противни на правосъдието, даващи повод за оплаквания. Не се знае доколко днешните инспектори на съдилища съзнават бъдещите нужди. Дайте категорични нареждания да се вземат необходимите мерки в тези две отношения. Също и от Ваша страна постоянно да се следи за това.

33. Награждаването на Хилми паша с гръцки орден

Инспекторат

на румел. вилаети

№ 604

До Негово Височество Великия Везир

Скромно излагаме:

Когато бяхме в Битоля, гръцкият генерален консул в Солун г. Коромилас пристигна там и ми съобщи, че гръцкото правителството ме награждава с ордена на Спасителя първа степен. След като със съответни думи изказах задоволство от това награждаване, отговорих, че в едно време, когато българите и много зломишленици в Европа с лъжливи публикации и без това обвиняват отоманските чиновници, че са били благосклонно настроени към гръцките чети, награждаването ми с горния орден няма да направи добро впечатление, поради което не ще мога да доложа в Цариград и да поискам позволение да получа тоя орден. За сега не трябва да се оповестява награждаването ми с този орден.

Като пристигнах в Солун, научих се, че същия орден бил даден и на Негово Високопревъзходителство Рауф паша, солунския валия, комуто подробно обясних моя отговор на консула; решихме и той да отговори по същия начин. Горното долагам за сведение.

15 реджеб 1324 г. от Хеджира

22 август 1322 г. (1906 г.)

Инспектор на румел. вилаети Хюсеин Хилми

Шифрована телеграма до инспектора (26 август)

Вашия отговор на консула е уместен. Нужно е и Н. Високопревъзходителство Рауф паша да отговори по същия начин.

34. Директиви на гръцкия комитет до андартските чети след клането в Загоричани

Инспекторат на

румелийските вилаети

№

(Документ, заловен от турците и намерен в архива на Хилми паша)

До шефовете на всички гръцки чети в Македония

Издигнатите до небесата оплаквания по случай сражението (? б. н.) в с. Загоричани, създадоха пречки и мъчнотии на борбата ни в Македония. За да не се дава повод на османското правителство да предприема гонения срещу нас и тъй като от сега нататък хората, които се заловят, ще бъдат предавани на съд в специални военни съдилища (извънредните), додето се премахнат тези настроения и додето престанат протестите на консулите в Битоля, съветваме Ви да отбягвате всякакви инициативи и действия. Вменява се във Ваш дълг да не влизате в никакви нападения и сражения.

Но няма да се откажете от действия, целящи погърчването на българите, както ни показват резултатите от случката в с. Загоричани. Ще продължавате в това направление. Оставаме на Ваше усмотрение обстоятелството да не давате сражения. Ако българите се опитат да вършат престъпления с цел да си отмъстят, естествено, ще се защитавате. В такива случаи каквото направите, гледайте да става безшумно, не оставяйте подире си никакъв знак или следа, които биха дали повод на консулите да се оплакват.

От името на висшия съвет на Македонския гръцки комитет.

Подписът не се чете.

Б. н. Тоя документ в оригинал е изпратен от Хилми паша на великия везир с доклад № 627 от 18 юли 1906 г.

35. Власи сътрудничат на български чети

Главен инспекторат

на румелийските вилаети

№ 1453

208350—1037

До Негово Височество Великия Везир

Скромно излагаме:

Прочетохме почитаемото писмо на Ваше Височество от 2 януари 1906 г. под № 851 заедно с приложенията и за сведение ги изпратихме на трите румелийски вилаета.

Мнозина от власите, които са напуснали лоното на Патриаршията, се присъединяват към българския комитет и българските чети и заедно разбойничестват и се бунтуват. На този факт често се натъкваме в Битолския и Солунския вилает. Така миналата година в началото на месец декември от четата, която зверски уби 16 войници в с. Любеница, Гевгелийска околия, само една малка част бяха българи, а мнозинството бяха власи, отказали се от Патриаршията. Така че съобщението от генералното консулство в Букурещ, че румънският комитет се е обединил с българския, съпоставено с горното, отговаря на самата истина.

В предишните си донесения бях изтъкнал, че е голяма вероятността и румънците, за да засилят своята пропаганда, да почнат да образуват чети с престъпна цел. Трябва да се съжалява, че румънският комитет е приобщил своите усилия към българския, въпреки големите отстъпки и благодеяния, които османското правителство е направило на власите. Предоставям на Ваше Височество да реши въпроса дали да се обърне внимание на румънския посланик в Цариград.

25 Зилкаде 1323 г. от Хиджра

(Следва)

ПО БЕЛИ ГАЩИ

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Ефим Григориевич си събу ботуша и ми показа крака си. На пръв поглед в него нямаше нищо особено. И само при внимателен оглед на стъпалото можеха да се видят някакви зараснали ожулвания и драскотини.

— Зарастват — каза с огорчение Ефим Григориевич. — Нищо не може да се направи, все пак седма година върви.

— А какво е това? — попитах аз.

— Това ли? — каза Ефим Григориевич. — Аз, уважаеми другарю, пострадах по време на Октомврийската революция. Сега, като минаха шест години, всеки, разбира се, се опитва да се присламчи: и аз, видите ли, съм участвал в революцията, и аз, значи, кръв съм проливал и съм се жертвал. А аз имам все пак явни белези. Белезите няма да излъжат... Аз, уважаеми другарю, макар да не съм работил по заводи и по произход съм бивш еснаф от град Кронщат, навремето бях белязан от съдбата — станах жертва на революцията. Аз, уважаеми другарю, бях прегазен от революционна машина.

Тук Ефим Григориевич ме погледна тържествено и докато увиваше крака си в партенката, продължи: — Да-а, бях прегазен от машина, от камион. И не просто като някой минувач или там някаква дребна риба, поради свое невнимание или слабо зрение, а напротив — пострадах при обстоятелства и то по време на самата революция. Знаехте ли бившия граф Орешин? — Не.

— Е, та значи... При тоя граф служих. Като лъскач на паркет... Щеш, не щеш, ама два пъти им лъскаш пода. А единият път, разбира се, с восък. Графовете много обичаха да е с восък. А на мене ми е все тая – само излишен разход. Макар че, разбира се, има блясък. А графовете бяха много богати и в това отношение не се ограничаваха.

И ето, значи, какво се случи: излъсках, да речем, в понеделник пода, а в събота стана революцията. В понеделник им го излъсках, в събота революцията, а във вторник, четири дни преди революцията, тича при мене техният портиер и вика: „Ела – казва, – викат те. При графа – вика, – има кражба и липса, а подозрението е върху тебе. Бързо! Иначе ще ти скъсат главата.“

Наметнах си сакенцето, хапнах два залъка за из път – и при тях.

Пристигам бързешком. Втурвам се, естествено, по стаите. Гледам – бившата графиня се тръшка в истерия и рита с пети по килима.

Видя ме и каза през сълзи: - Ах – вика, – Ефим, комси-комса, да не би вие да сте свили моето дамско часовниче, деветдесет и шест процента чисто злато, обсипано с брилянти? - Какво говорите – казвам, – какво говорите, графиньо! За какво ми е – казвам, – дамски часовник, като съм мъж? Смешно е – казвам, – извинете за израза.

А тя ридае.

— Не — вика, — няма начин, вие сте го свили, комси-комса.

И изведнъж влиза самият граф и пред всички присъстващи възразява: — Аз — вика, — съм много богат човек и за мене е фасулска работа да счупя на парчета това часовниче, но — вика, — тая работа така няма да я оставя. Ръцете си — вика, — не искам да цапам с вашата мутра, но ще ви дам под съд, комси-комса. Махайте се — вика, — оттук.

Аз, разбира се, погледнах през прозореца и излязох.

Прибрах се вкъщи, легнах и лежа. И ужасно ми е скучно от огорчение. Защото не съм пипал тяхното часовниче.

И лежа ден, и два — престанах да се храня и все мисля къде може да е това обсипано с брилянти часовниче. И изведнъж — на петия ден — нещо ме удря в главата.

„Леле майко, мисля си, та нали аз пъхнах часовничето в бурканчето с пудра. Намерих го на килима, помислих го за медальон и го пъхнах.“

Наметнах в същата минута сакенцето си и, без дори да хапна, изтичах на улицата. А бившият граф живееше на улица „Офицерска“.

И ето, тичам аз по улицата и ме обзема някаква неясна тревога. Какво е това, мисля си, защо народът ходи някак странно, настрани, и сякаш се плаши от пушечни изстрели и артилерия? Защо ли пък, мисля си.

Питам минувачите. Отговарят: — Вчера стана Октомврийската революция. Ускорих крачка — и към „Офицерска“.

Пристигам пред къщата. Тълпа. И един камион стои. И веднага някак си ме осени: да не взема, мисля си, да ме смачка камионът. А камионът стои... Е, добре. Приближих се, питам: — Какво става тук? — Ами — казват, — качваме едни аристократи в камиона и ги арестуваме. Ликвидираме тази класа.

И изведнъж виждам — водят го. Бившият граф го водят към камиона. Разбутах аз хората, крещя: — В бурканчето — викам, — часовничето ви, проклето та е! В бурканчето с пудра.

А графът, мръсникът, не ми обръща никакво внимание и се качва.

Хвърлих се по-близо до камиона, а камионът, проклет да е, забръмча тъкмо в този миг и ме избута с колелата си настрани.

„Е, мисля си, има една жертва“.

Тук Ефим Григориевич събу отново ботуша си и започна да оглежда с досада зарасналите белези по стъпалото. После пак го обу и каза: — Ето, уважаеми другарю, както виждате, и аз пострадах навремето и съм, така да се каже, жертва на революцията. Разбира се, не че се хваля с това, но няма да позволя на никого да се гаври с мене. А между другото, председателят на жилищната кооперация ми мери стаята в квадратни метри, пък и онова място, където стои скринът, също. И на всичкото отгоре се подиграва: под скрина, казва, имате около половин метър под. А какъв е този половин метър, щом това място е заето от скрина? Пък и скринът е на хазяина.

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ / ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude Sonnet 4 Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР / УВОД / А. МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ УЧАСТВАТ В ЦЪРКОВНАТА БОРБА / Б. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПОДГОТОВКА НА БОРБАТА ЗА СВОБОДА

ПАНЧО ДОРЕВ / КОСТУРСКО В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ в „Библиотека на Павел Николов“

В. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

18. Първите тревоги на турците

Висока порта

Секретариат на

Великото везирство

№ 159837—601

Шифрована телеграма от Инспектората на румелийските виляети

В две телеграми на Битолския вилает отъ 21 и 22 юлий 1319 г. ни се донася, че положението в Битолско се усложнило. Българските селяни оставяли храни и добитък, напускали жените си и на тълпи се присъединявали към разбойниците. Всека чета възлизала на 200 до 300 души. В централната (Битолска) околия шест мохамедански села били нападнати от четите. Поради малката сила, с която разполагали, властите не изпращали войски за гонене на четите. Валията моли определените за там войски да се изпратят с извънредна бързина от Велес. От Прилепската, Охридската и Кичевската околии не се получавали никакви известия.

Под крепката егида на Н. В. Султана табурите (военните дружини) почнаха да се движат. Отговорих в Битоля да свикат редифите (запасните) без да се губи време, полученитe тук сведения за споменатите по-горе три околии Ви се долагат от вилаета (Солунския б. н.). Във всеки случай. . . .

22 юлий 1319 г. (4 август 1903 г. н. ст.)

Инспектор Хюсеинъ Хилми

19. Превземането на Крушово и други въстанишки действия

Висока Порта

Секретариат на

Великото везирство

№ 159841—599

Шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети

Твърде бърза

Подробна телеграма от прилепския командант и от тамошния каймакамин, изпратена посред нощ, получена тази заран:

Българите опожариха Доленци и Рамна, мохамедански села от Битолска околия, и се сражават с тяхното население. От Битоля били изпратени достатъчно сили. Телеграфните жици са прекъснати, само жицата Прилеп —Велес е поправена.

Подведомственото на Битоля село (град б. н.) Крушово, център на нахия, е нападнато; правителственото здание и телеграфната станция са опожарени, гарнизонът от 50 души е избит.

Не се знае нищо за отделението, което бе изпратено от Прилеп в едно село и бе завързало сражение с разбойниците.

Както Ви доложихме снощи, на много места в Кичевската околия разбойничеството продължава; разбойниците с хвърляне на бомби и по други начини тероризират мохамеданските села в Битолската околия; в прилепските села и в самата Битоля до вчера заран не стана никакво събитие.

Една чета от 150 души е нахлула в българските села на границата между Прилеп и Битоля и насилствено е отвела със себе си от всяко село от 30 до 40 души и хванала гората. В прилепските гори има много разбойници, които възнамерявали да нападнат града. В Прилеп има 300 души войници, които в случаи на нужда бихме могли да употребим. Поискахме да ни се изпрати един табур. Също да се изпратят бързо два взвода от Гостивар за Кичево, а от Тетово и Призрен — един табур за Гостивар, за да се подсили Гостивар.

Телеграфира се на пашата, дивизионния генерал в Скопие и на Битолския вилает да побързат с изпращането на по-големи сили и се писа на прилепския каймакамин. Ферманът е Ваш.

22 юлий 1319 г. (4 август 1903 г. н. ст.)

Инспектор на Румелия: Хюсеин Хилми

20. Съвети от Цариград

Шифрована телеграма от Великото везирство до Инспектората на румелийските султански вилаети

Отговор на 22 юлий 1319 (4 август 1903 г. н. ст.)

Както се казва в другите ни телеграми, съветваме ви строго да се преследват разбойниците и да не се допусне разширението на бунта и разбойничеството, но да се пази покорното население от нападения и да не се позволи да се извършват спрямо него деяния, противни на султанската воля. Редовно да ни давате сведения за изпращаните войски.

21. Хилми паша апелира да се изпратят войски в помощ на Костурско

Висока порта

Велико везирство

Отделение на шифъра

№ 664 и 160437

Шифрована телеграма изпратена от Инспектората на румелийските вилаети

Отговор на 25 юлий 1319. Със султанска заповед числото на войските в румелийските вилаети бе определено на 125 табура (дружини). Днес Битоля не разполага и с три табура за да ги постави в движение и да изпрати помощ на Костур. От каквато страна и да разгледаме въпроса, ние трябва да съжаляваме и да му отдадем нужното внимание. Не ми са известни напълно истинските причини на това плачевно положение.

От определените да се изпратят от Призрен седем табура, както Ви донесох в днешните си телеграми, три табура са пристигнали в Прилеп, другите два ще тръгнат утре рано от Велес. Разстоянието е повече от 12 часа и няма надежда да пристигнат още вечерта в Прилеп; на другата заран е сигурно. Силно се надеваме, тръгналите вчера заранта от Призрен през Гостивар други два табура да пристигнат утре вечер в Кичево, тъй като разстоянието е 20 часа. Негово Превъзходителство Юмер Ружди паша вчера е тръгнал от Призрен, утре пристига тук. От осемте табура, които той ще докара, намиращите се в Митровица два табура ще пристигнат утре вечер, а другите два, ако е рекъл Бог, други ден сутринта — във Велес. По-бързото им изпращане е невъзможно. Идещите от Ипек четири табура ще бъдат изпратени след тях.

Както донесох в другите си доклади, понеже Прилепската и Кичевската околии са твърде далеч от нахиите Клисура и Соровичево, мъчно е да се изпратят от там войски, за да се разправят с разбойниците. Ако не може да се изпратят по-бързо от Солун и Солунско няколко табура, пристигащите утре в Велес два табура да продължат пътя по железницата до Соровишката гара и по този начин да се помогне на Костур и Костурско. За това моля да се даде заповед на Юмер Ружди паша.

25 юлий 1319 г., 7 август 1903 г. (н. ст.)

Инспектор Хилми Паша

22. Бързо се изпращат войски срещу въстаналите въ Костурско

Главен генерален щаб

Трето отделение

1697

До Великото везирство

Покорно излагаме:

Отговор на тескерето на Ваше Височество от 27 юлий 1319 г. (9 август 1903 г.) под № 1326.

Според свещеното съдържание на султанското ираде, дошлите по железницата от Митровица във Феризович табури от Анталия и Акя (Мала-Нзия), за които бе решено да слезат на Велешката гара, наредено е да се изпратят направо през Солун за Соровичево. От донесенията на корпусния командант Омер Ружди паша разбрахме, че са били дадени заповеди и други идещи от Митровица табури от Елмали и Мекри да бъдат изпратени направо за Соровичево.

Така, по този начин, исканата от главния инспектор военна сила в помощ и подкрепа на Костур и Костурско пристига. Споменатата телеграма Ви се връща.

18 джюмази-ул-еввел 1321 г.

30 юлий 1319 г. (12 август 1903 г. н. ст.)

Министър на войната Сераскер Риза

23. Войските на дълги вериги прегазват Костурско

162391—1191

от 18 джюмази-ул-ахър 1321 г. от Хеджира

28 август 1319 г. (1903 г.).

От Великото везирство до Министерството на външните работи

Военните действия на бригадния генерал Едхем паша в Костурско, от 22 до 25 август, преминавайки местните планини и гори, на дълги вериги (на турски: като гребло) дали добри резултати: от срещнатите в разни места разбойници, повече от сто души били убити, взети 30 пушки, 10 бомби, муниции и разни неща; от султанските войски, слава Богу, само един мъченик (убит) и пет души леко ранени; при претърсването били намерени повече от 500 глави добитък, които били предадени на местните власти.

С извършените военни действия, съединителните връзки между четите били премахнати и за сега останалите въстаници почват поединично да се крият или да се предават. Напоследък българите от селата Куманичево, Тихолища, Габреш, Апоскеп и Бабчор са поискали милост от Негово Величество Султана. От тях — населението от Куманичево е предало 12 пушки гра, а българите от село Бабчор — 2000 гроша. Наки Симон, брат на Коле, един от четнишките шефове, биде хванат невъоръжен близо до църквата на Клисура. За окончателното унищожение на разбойниците били оставени да действуват и наблюдават достатъчни войскови части в балканите на Дъмбени и Габреш, които са свърталища на разбойници.

Това ни се донесе с телеграма от инспектора на румелийските вилаети, въз основа на съобщения на дивизионния генерал Хюсни паша, командант на гръцката граница. Препис от телеграмата се прилага за по-нататъшно разпореждане.

На румелийския инспектор се изказва похвала и задоволство.

24. 80 села и 7000 къщи били опожарени при потушаването на въстанието; селяни от костурските села на тълпи пристигат в Битоля

Висока порта

Секретариат на

Великото везирство

Препис от шифрована телеграма, изпратена от инспектора на румелийските вилаети

В първите дни на въстанието селата се опожаряваха от разбойниците, по-после през самите сражения отчасти подпалвани от разбойниците, отчасти от топовните снаряди и вследствие наложените военни действия, опожарените села възлизат на 80 и опожарените къщи на 7000. Останалите без подслон селяни, заедно със старците, жените и децата, подбудени от разбойниците, на тълпи пристигат в Битоля. За да обърнат вниманието на консулите и да възбудят тяхното състрадание, те се оплакват от султанските войски и мохамеданите и изтъкват мизерията, в която се намират, искайки от правителството да бъдат настанени и продовалствувани и постоянно висят пред консулствата.

Вчера пък от местностите Корча и Костур са пристигнали около 600 души. Решено е, щото, съпроводени от специални чиновници, да бъдат възвърнати и разпределени по села на временно настаняване; решено е също да се ожънат и приберат зърнените храни, които са на полето, откраднатия — според техните думи — добитък да се потърси и изнамери. Но тъй като тези молби ще продължат, па и зимата наближава, няма съмнение, че мъчнотиите и молбите ще се увеличат. На изказаните от консулите пожелания да бъдат настанени в Битоля и хранени от държавата даваме съответни отговори, че оставянето на селяните в Битоля е съпроводено с мъчнотии, с оглед на здравето, обществената безопасност и тяхната прехрана. Понеже въпросът е много важен и заслужава внимание, необходимо е да се вземат мерки преди настъпването на зимата.

12 септемврий 1319 г. (1903 г.)

Инспектор на румелийските вилаети

Хюсеин Хилми

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БОГАТ ЖИВОТ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Занаятчията Иля Иванич Спиридонов спечели от златния заем пет хиляди златни рубли [1].

Отначало Иля Иванич ходеше съвсем зашеметен, переше ръце, клатеше глава и повтаряше: – Ехаа... Я виж ти... Какво е това, братлета?...

След това, като свикна с със своето богатство, Иля Иванич започна да пресмята какво и колко може да си купи с тази сума. Но се получаваше толкова много и толкова хубаво, че Спиридонов махваше с ръка и зарязваше сметките.

При мене, като при стар приятел, Иля Иванич се отбиваше по два пъти на ден и всеки път с всички дреболии и с нови подробности разказваше как е научил за печалбата и какви удивителни преживявания имал в онзи щастлив ден.

– Е, какво ще правиш сега? – питах го аз. – Какво смяташ да купиш? – Ами ще купя нещо – казваше Спиридонов. – Ето, дърва, разбира се, ще купя. Тенджери, разбира се, трябват нови за домакинството... Панталони, разбира се...

Най-накрая Иля Иванич получи от банката цяла купчина чисто нови червонци [2] и изчезна безследно. Поне при мен не се отби повече от два месеца.

Но веднъж срещнах Иля Иванич на улицата.

Новият светлокафяв костюм висеше на него като чувал. Розовата вратовръзка пълзеше нагоре и го гъделичкаше по брадичката. Иля Иванич я дърпаше всяка секунда надолу, плюейки от яд. Личеше си, че и костюмът, и тясната жилетка, и пищната вратовръзка пречеха на човека и не му даваха да живее спокойно.

Самият Иля Иванич беше много отслабнал и съсухрен. И лицето му беше жълто и нездраво, с многобройни ситни бръчици под очите.

— Е, как е? — попитах аз.

— Ами, какво да ти кажа — отвърна унило Спиридонов. — Живеем. Дърва, разбира се, купих... А иначе, разбира се, е скучно.

— Защо така?

Иля Иванич махна с ръка и ме покани в бирарията. Там, докато си оправяше розовата вратовръзка, той каза:

— Всички говорят: буржоата, буржоата... На буржоата, видиш ли, животът им не е живот, а песен. А ето че аз самият, да речем, бях буржоа, капиталист... И какво хубаво има в това?

— А как?

— Ами как — каза Спиридонов. — Я вземете да видите сам. Роднините и близките, моите и на жена ми — с всички скъсах. Скарахме се. Това, да речем, едно. На народен съд дадоха ли ме, или не? Дадоха ме. По делото на гражданката Бикова. Ще има разглеждане. Това, да речем, две... Жена ми, съпругата тоест, Мария Игнатевна, по цял ден седи на раклата и плаче... Това, да речем, три... Обирджии опитаха ли се да разбият вратата на жилището ми, или не? Опитаха се. Макар и да не я разбиха, притеснявам ли се от това? Притеснявам се. Не мога вече от жилището си да изляза. А ако си седиш в жилището, пак е зле — крадат дървата от двора. Един кубик дърва имам купени. Трябва да ги пазя.

Иля Иванич махна отчаяно с ръка.

— И какво ще правиш сега? — попитах аз.

— Не зная — каза Иля Иванич. — Направо да се обеси човек... Още първия ден, откакто получих парите, започна всичко, всичките нещастия... Преди си живеех спокойно и безгрижно и бях щастлив във всяко едно отношение. Но щом се прибрах вкъщи с парите, веднага виждам, че нещо не е наред. Роднините, разбира се, гледам, се мотаят из жилището. Ту няма никой, ту са насядали по всички столове. Поздравяват ме. Аз, разбира се, дадох на всеки по две рубли за мое удоволствие.

Само че Мишка, братчето на жена ми, най-много се гърчи.

— Стига — вика, — срамно е да даваш по две рубли, като — вика — имаш капитал.

Е, от дума на дума, юмруци по масата — бой. Кой кого бие — не се знае. А Мишка свали от закачалката пролетно-есенното ми палтенце и излезе.

И ето, скарах се с роднините. Заживях си така.

Купих, разбира се, всякакви неща. Тенджери купих, просо – за две години напред. Започнах да мисля къде още да натикам парите. Гледам — жена ми се върти из къщи, нито почивка за нея, нито отдих.

„Не е редно — мисля си. — Макар и да е жена, все пак е равноправна жена. Стоп — мисля си. — Ще взема — мисля си — да ѝ наема за помощничка едно момиче. Нека момичето готви.“

Е, наех. Момичето готви, а жена ми, защото има свободно време, седи по цели дни на сандъка и плаче. Преди работеше и се веселеше, а сега седи и плаче. Тя, виждаш ли, започна да си спомня в свободното време всякакви нещастия – и как баща ѝ почина, и как се е омъжи за мене... Изобщо, от безделие в главата ѝ се набиха пълни глупости. Дадох, разбира се, пари на съпругата.

— Иди – казвам, – поне в клуба или на театър. Аз – казвам, – и сам бих дошъл с тебе, но нали виждаш, трябва да наглеждам дървата.

Е, поплака си жената – отиде в клуба. Започна да играе на лото. През деня плаче в свободното си време, а вечерта играе.

А аз наглеждам дървата. А момичето готви.

След време идва председателят и казва: — Ти – вика, – кучи сине, подрастващите ли ескплоятираш? Защо – казва, – момичето на Бикови не е регистрирано? Аз – казва, – ще те дам на народния съд, нищо че си спечелил пари...

Иля Иванич махна отново с ръка, оправи си вратовръзката и замълча.

— Лошо – казах аз.

— Как да не е лошо — оживи се Иля Иванич. — Седя си, да речем, на чаша бира, а сърцето ми се свива. Може би точно в този момент ми крадат дървата. Или се канят да влязат в жилището ми... А имам нов самовар. И не ми се седи, и не ми се тръгва. Какво ли има у дома? Жена ми, разбира се, сигурно плаче. Дъщерята на Биков също плаче — страхува се от съда... Мишка, братът на жена ми, сигурно се мотае около жилището — иска да се вмъкне... Ех, по-добре да не бях печелил тези пари!

Иля Иванич плати бирата и стисна тъжно ръката ми. Тъкмо исках да го утеша на сбогуване, но той попита изведнъж: — А това, значи... Ще има ли скоро нов тираж? Една хилядарка, тъй да се каже, не би ми дошла зле, за да закръгля сметката...

Иля Иванич си пооправи розовата вратовръзка и като ми кимна с глава, забърза към дома си.

1923 г.

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА

1. Облигациите на държавния „златен заем“ от 1922 година се разиграват като лотарийни билети.

2. Червонец (по това време) – монета от 8,6 грама чисто злато .

ФИЛИП К. ДИК / „ОТВЪД ЛЕЖИ УЪБЪТ“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Те почти бяха приключили с товара. Навън стоеше Оптус със скръстени ръце и лице, потънало в мрачни мисли. Капитан Франко слезе бавно по трапа, усмихнат до уши.

– Какво има? – попита той. – Нали ще ти платят за всичко това.

Оптус не каза нищо. Обърна се, оправяйки одеждите си. Капитанът сложи ботуша си върху подгъва на дрехата му.

– Момент само. Не тръгвай. Не съм свършил.

– Така ли? – обърна се с достойнство Оптус. – Аз се връщам в селото. – Погледна към животните и птиците, подкарани по трапа към космическия кораб. – Трябва да организирам нови ловни излети.

Франко запали цигара.

– Защо не? Нали можете да излезете пак в саваната и да наловите други. Но ако свършим с тях някъде по средата между Марс и Земята...

Оптус се отдалечи безмълвен. Франко се присъедини към първия помощник в подножието на трапа.

– Как върви? – попита той, като погледна часовника си. – Сключихме добра сделка тук.

Помощникът го изгледа кисело.

– Как ще обясняваш това?

– Какво ти става? Ние имаме по-голяма нужда от тях, отколкото те.

– Ще се видим по-късно, капитане. – Помощникът се промъкна по трапа между дългокраките марсиански гоптици и влезе в кораба. Франко го гледаше, докато изчезна. Тъкмо се канеше да тръгне след него, да се качи по трапа към люка, когато го видя.

– Боже Господи! – остана той да гледа втренчено, с ръце на хълбоците. Питърсън вървеше по трапа с почервеняло лице, като го водеше с въженце.

– Съжалявам, капитане – каза той, като дърпаше въженцето. Франко тръгна към него.

– Какво е това?

Уъбът стоеше провиснал, а голямото му тяло се отпускаше бавно. Сядаше и очите му бяха полузатворени. Няколко мухи бръмчаха около хълбока му и той плесна с опашката си.

Седна. Настъпи тишина.

– Уъб – каза Питърсън. – Взех го от един туземец за петдесет цента. Каза, че било много необичайно животно. Много уважавано.

– Това ли? – Франко сръчка огромния полегат хълбок на уъба. – Та това е прасе! Огромно мръсно прасе!

– Да, сър, прасе е. Туземците го наричат уъб.

– Огромно прасе. Сигурно тежи четиристотин паунда – Франко сграбчи кичур от грубата му козина.

Уъбът си пое дълбоко въздух. Очите му се отвориха – малки и влажни. После голямата му уста потрепна.

Една сълза се търкулна по бузата му и цопна на пода.

– Може би е вкусен за ядене – каза нервно Питърсън.

– Скоро ще разберем – отвърна Франко.

Уъбът преживя излитането, заспал дълбоко в трюма на кораба. Когато излязоха в космоса и всичко вървеше гладко, капитан Франко нареди на хората си да изведат уъба горе, за да го види що за животно е.

Уъбът сумтеше и хриптеше, докато се провираше нагоре по коридора.

– Хайде де – процеди Джоунс, дърпайки въжето. Уъбът се извиваше, търкайки кожата си в гладките хромирани стени. Той влетя в преддверието и се строполи на пода. Мъжете подскочиха.

– Господи – каза Френч. – Какво е това?

– Питърсън казва, че е уъб – отвърна Джоунс. - Негов е.

Той ритна уъба. Уъбът се изправи колебливо, задъхан.

– Какво му е? – приближи се Френч. – Да не би да повърне?

Те го гледаха. Уъбът завъртя жално очи. Огледа мъжете наоколо.

– Мисля, че е жаден – каза Питърсън и отиде да донесе малко вода. Френч поклати глава.

– Не е чудно, че имахме толкова проблеми с излитането. Трябвало е да преизчисля баласта.

Питърсън се върна с водата. Уъбът започна да лочи благодарно, пръскайки мъжете.

Капитан Франко се появи на вратата.

– Я да го видим – пристъпи той напред, като гледаше критично с присвити очи. – За петдесет цента ли го взе?

– Да, сър – каза Питърсън. – Яде почти всичко. Дадох му зърно и му хареса. После картофи, каша, остатъци от масата и мляко. Изглежда, че обича да яде. След като се нахрани, ляга и заспива.

– Ясно – каза капитан Франко. – А сега да видим какъв е на вкус. Това е истинският въпрос. Съмнявам се, че има особен смисъл да го угояваме повече. Вече ми изглежда достатъчно тлъст. Къде е готвачът? Искам го тук. Искам да разбера...

Уъбът спря да лочи и вдигна поглед към капитана.

– Всъщност, капитане – каза уъбът. – Предлагам да поговорим за нещо друго.

В стаята настъпи тишина.

– Какво беше това? – попита Франко. – Току-що.

– Уъбът, сър – каза Питърсън. – Той проговори.

Всички погледнаха уъба.

– Какво каза? Какво каза?

– Предложи да поговорим за нещо друго.

Франко тръгна към уъба. Обиколи го от всички страни, като го проучваше. После се върна и застана при останалите.

– Чудя се дали вътре няма някой туземец – каза замислено той. – Може би трябва да го отворим и да погледнем.

– О, божичко! – извика уъбът. – Само за това ли можете да мислите вие, хората – как да убиете и разрежете?

Франко стисна юмруци.

– Излизай оттам! Който и да си, излизай!

Нищо не помръдна. Мъжете стояха заедно, с безизразни лица, втренчени в уъба. Уъбът плесна с опашката си. Внезапно се оригна.

– Моля за извинение – каза уъбът.

– Не мисля, че вътре има някой – рече тихо Джоунс.

Всички се спогледаха.

Влезе готвачът.

– Търсите ли ме, капитане? – каза той. – Какво е това нещо?

– Това е уъб – отвърна Франко. – Ще го ядем. Ще го измериш ли, та да видиш…

– Мисля, че трябва да поговорим – каза уъбът. – Бих искал да обсъдим това с вас, капитане, ако позволите. Виждам, че с вас не сме на едно мнение по някои основни въпроси.

Капитанът се бави дълго с отговора. Уъбът чакаше добродушно, облизвайки водата от бузите си.

– Елате в кабинета ми – каза най-накрая капитанът. Той се обърна и излезе от стаята. Уъбът се надигна и го последва с тежки стъпки. Мъжете го гледаха как излиза. Чуха го да се качва по стълбите.

– Чудя се какъв ли ще бъде резултатът – обади се готвачът. – Е, аз ще съм в кухнята. Кажете ми, щом научите нещо.

– Разбира се – рече Джоунс. – Разбира се.

Уъбът се настани с въздишка в ъгъла.

– Трябва да ме извините – каза той. – Боя се, че съм пристрастен към различните форми на отдих. Когато някой е толкова едър като мене…

Капитанът кимна нетърпеливо. Седна зад бюрото си и сплете пръсти.

– Добре – каза той. – Да започваме. Вие сте уъб? Така ли?

Уъбът сви рамене.

– Предполагам. Така ни наричат, местните имам предвид. Ние си имаме наше име.

– И говорите английски? Срещали ли сте се досега с хора от Земята?

– Не.

– Тогава как го правите?

– Говоря английски? Аз английски ли говоря? Не съзнавам да говоря нещо конкретно. Аз изследвах ума ви...

– Ума ми?

– Проучих съдържанието му, особено семантичния склад, както аз го наричам...

– Разбирам – каза капитанът. – Телепатия. Разбира се.

– Ние сме много древна раса – каза уъбът. – Много древна и много тромава. Трудно ни е да се придвижваме. Може да си представите нещо толкова бавно и тежко да бъде оставено на милостта на по-пъргавите форми на живот. Няма смисъл да разчитаме на физическа защита. Как бихме могли да победим? Твърде тежки сме, за да бягаме, твърде меки, за да се бием, твърде добродушни, за да ловуваме...

– С какво се храните?

– С растения. Със зеленчуци. Можем да ядем почти всичко. Всеядни сме. Толерантни, еклектични, всеядни. Живеем и оставяме другите да живеят. Така сме оцелели.

Уъбът погледна капитана.

– И затова възразих толкова бурно на идеята да бъда сварен. Видях картината в ума ви – по-голямата част от мене във фризера, част от мене в тенджерата, парченце за домашната ви котка...

– Значи четете мисли? – каза капитанът. – Колко интересно. Нещо друго? Искам да кажа, какво друго подобно можете да правите?

– Няколко дреболии – отвърна разсеяно уъбът, оглеждайки стаята. – Хубава каюта имате, капитане. Поддържате я доста чиста. Уважавам формите на живот, които са подредени. Някои марсиански птици са доста подредени. Изхвърлят разни неща от гнездата си и метат...

– Наистина – кимна капитанът. – Но да се върнем на проблема...

– Точно така. Споменахте, че ще ме ядете на вечеря. На вкус, както са ми казвали, съм добър. Малко тлъст, но крехък. Как може обаче да се установи траен контакт между вашите хора и моите, ако прибягвате до такова варварско отношение? Да ме изядете? По-скоро би трябвало да обсъждаме някакви въпроси, да говорим за философия, за изкуство…

Капитанът се изправи.

– Философия. Може би ще ви е интересно да знаете, че през следващия месец ще намерим трудно какво да ядем. Хранителните ни запаси се развалиха…

– Зная - кимна уъбът. – Но няма ли да е по-съответно на вашите принципи за демокрация, ако всички теглим клечка или нещо подобно? В крайна сметка демокрацията е за това – да защитава малцинството от подобни посегателства. И така, ако всеки от нас тегли клечка…

Капитанът отиде до вратата.

– Гледай си работата – каза той. Отвори вратата. Отвори уста.

И замръзна така – с широко отворена уста, с втренчен поглед, а пръстите му още бяха на дръжката.

Уъбът го гледаше. След малко излезе с поклащане от стаята, промъквайки се покрай капитана. Тръгна по коридора, дълбоко потънал в размисъл.

В стаята беше тихо.

– Та както виждате – каза уъбът, – имаме общи митове. Умът ви съдържа много познати митологични символи. Ищар, Одисей…

Питърсън седеше мълчаливо и гледаше пода. Размърда се на стола си.

– Продължавайте – каза той. – Моля ви, продължавайте.

– В твоя Одисей виждам фигура, обща за митологията на повечето самоосъзнали се раси. За мене Одисей се лута като индивид, който се е осъзнал като такъв. Това е идеята за отделянето, за откъсването от семейството и родината. Процес на индивидуализация.

– Но Одисей се връща у дома. – Питърсън погледна през илюминатора към звездите, безкрайните звезди, горящи наситено в празната вселена. – Накрая той се прибира.

– Като всички създания. Моментът на отделяне е временен период, кратко пътуване на душата. То започва и свършва. Скитникът се връща към своята земя и своя род...

Вратата се отвори. Уъбът млъкна и обърна голямата си глава.

Капитан Франко влезе в стаята, а след него бяха останалите. Те се поколебаха на вратата.

– Добре ли сте? – каза Френч.

– Мене ли питате? – учуди се Питърсън. – Защо мене?

Франко извади пистолета си.

– Елате тук – каза той на Питърсън. – Станете и елате тук.

Настъпи тишина.

– Върви – каза уъбът. – Няма значение.

Питърсън се изправи.

– Защо?

– Това е заповед.

Питърсън тръгна към вратата. Френч го сграбчи за ръката.

– Какво става? – отскубна се Питърсън. – Какво ти е?

Капитан Франко се приближи към уъба. Уъбът вдигна поглед от мястото, където лежеше в ъгъла, притиснат до стената.

– Интересно – каза уъбът, – че сте обсебени от идеята да ме изядете. Чудя се защо.

– Ставай – каза Франко.

– Щом желаете – уъбът се надигна с пъшкане. – Имайте търпение. Трудно ми е.

Той се изправи, задъхано, с глупаво увиснал език.

– Застреляй го веднага – каза Френч.

– За Бога! – възкликна Питърсън. Джоунс се обърна бързо към него, очите му бяха посивели от страх.

– Да беше го видял… като статуя, стоеше с отворена уста. Ако не бяхме слезли, още щеше да е там.

– Кой? Капитанът ли? – Питърсън се огледа.

– Вече съм добре.

Те погледнаха уъба, който стоеше в средата на стаята, а огромният му гръден кош се повдигаше и спускаше.

– Хайде – каза Франко. – Махнете се от пътя.

Мъжете се отдръпнаха встрани към вратата.

– Доста си уплашен, нали? – каза уъбът. – Направил ли съм ти нещо? Аз съм против идеята да се причинява болка. Всичко, което сторих, е да се опитам да се защитя. Нима очакваш от мене да се втурна с нетърпение към смъртта си? Аз съм разумно същество като вас. Бях любопитен да видя кораба ви, да науча за вас. Предложих на вашия човек…

Пистолетът се затресе.

– Виждате ли – каза Франко. – Така си и мислех. Уъбът се отпусна и задиша тежко. Протегна лапа и уви опашката около себе си.

– Много е топло – каза уъбът. – Разбирам, че сме близо до двигателите. Атомна енергия. Постигнали сте много чудесни неща с нея – технически. Очевидно обаче вашата научна йерархия не е способна да разрешава морални, етични…

Франко се обърна към мъжете, които се тълпяха зад него – ококорени и мълчаливи.

– Ще го направя. Може да гледате.

Френч кимна.

– Опитай се да улучиш мозъка. Той не става за ядене. Недей в гърдите. Ако раздробиш гръдният кош, ще трябва да чистим кости.

– Слушайте – каза Питърсън, облизвайки устните си. – Той направи ли ви нещо? Какво зло е сторил? Питам ви. И освен това той все още е мой. Нямаш право да го застреляш. Не ти принадлежи.

Франко вдигна пистолета.

– Излизам – каза Джоунс с пребледняло и болнаво лице. – Не искам да гледам.

– Аз също – каза Френч. Мъжете се изнизаха навън, мърморейки. Петерсън се забави на вратата.

– Говореше ми за митове – каза той. – Нямаше да навреди на никого.

И излезе.

Франко се приближи до уъба. Уъбът бавно вдигна поглед. Преглътна.

– Много глупава постъпка – каза той. – Съжалявам, че искате да го направите. Има една притча, която вашият Спасител разказва...

Той млъкна, втренчен в оръжието.

– Можеш ли да ме погледнеш в очите и да го направиш? – попита уъбът. – Можеш ли?

Капитанът се взря надолу.

– Мога да те погледна в очите – каза той. – Някога във фермата имахме прасета, мръсни острогърби свине. Мога да го направя.

Втренчен в уъба, в лъскавите му влажни очи, той натисна спусъка.

Вкусът беше превъзходен.

Те седяха мрачно около масата, като някои от тях почти не ядяха. Единственият, който изглежда се наслаждаваше, беше капитан Франко.

– Още? – попита той, оглеждайки се. – Още? И малко вино, може би.

– Аз не – каза Френч. – Мисля да се връщам в щурманската рубка.

– Аз също. – Джоунс се изправи и избута стола си назад. – Ще се видим по-късно.

Капитанът ги изгледа как си тръгват. Някои от другите също се извиниха.

– Какво мислиш, че им става? – попита капитанът. Той се обърна към Питърсън. Питърсън седеше и се взираше в чинията си – в картофите, в зеления грах и в големия къс крехко, топло месо.

Той отвори уста. Но не излезе никакъв звук.

Капитанът сложи ръка на рамото на Питърсън.

– Сега това е просто органична материя – каза той. – Жизнената същност я няма. – Той се хранеше, като обираше соса с малко хляб.

– Обичам да ям. Това е едно от най-великите неща, на които може да се наслади едно живо същество. Хранене, почивка, медитация, обсъждане на разни неща.

Питърсън кимна. Още двама мъже станаха и излязоха. Капитанът пийна малко вода и въздъхна.

– Е – каза той. – Трябва да призная, че това беше едно много хубаво ядене. Всички слухове, които бях чувал, се оказаха съвсем верни – за вкусовите качества на уъба. Превъзходни. Но в миналото бях възпрепятстван да се насладя на това удоволствие.

Той избърса устните си със салфетка и се облегна назад на стола. Питърсън гледаше унило масата.

Капитанът го гледаше внимателно. Наведе се напред.

– Хайде, хайде – каза той. – Горе главата! Нека поговорим.

Той се усмихна.

– Както казах, преди да ме прекъснат, ролята на Одисей в митовете…

Питърсън се сепна и го зяпна.

– Искам да продължа – каза капитанът. – Одисей, както го разбирам аз…