понеделник, май 23, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ЦЕНТРАЛНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ ДО ВСИЧКИ ЧАСТНИ РЕВОЛЮЦИОННИ КОМИТЕТИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 466

Централният революционен комитет до всички частни революционни комитети

Окръжно писмо до

Частния революционен комитет в...

Братя членове!

По желанието на всички български частни революционни комитети се събраха представители от всички български страни, прегледаха Устава и му дадоха по-добра наредба. Представителите пожелаха да се напечата новият Устав и да се раздаде на частните комитети, и Централният комитет изпълни желанието ви. Трябва да отбележим тук, че този Устав се одобри по вишегласие, следователно никой няма право да изменя в него дори най-малката точка. Вашата най-първа обязаност е да изучите съдържанието на този Устав и да изпълнявате буквално неговите заповеди.

Лицето, което беше упълномощено досега от Централния революционен комитет, се упълномощава и занапред да продължава своите обязаности до известно време, и ще си служи с новоповерения му печат, без да изгуби ни най-малко уважение вехтият печат в досегашните работи. Това лице да дойде при вас само (или ще изпрати свой човек с нужните знаци), за да ви даде сметка за доходите и разходите на Българския революционен комитет, да ви донесе Устава и да ви даде нужните наставления.

Централният комитет в името на народа ви повелява да уважавате думите на неговите упълномощени членове и да изпълнявате Устава буквално. Тайната полиция ще следи за действията на всекиго.

Нашето дело върви напред и ще се надяваме, че с Божето име за нас ще настанат онези щастливи минути, които очаква всяко българско сърце.

България, 14 юни 1872 г.

№...

Н.Б.II.А., п. 102. № 32

Арх. т. I, № 4, стр. 247

(Следва)

неделя, май 22, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ИКОНОМИКА / АРТЪР ЛУИС

Артър Луис (Arthur Lewis)

23 януари 1915 г. – 15 юни 1991 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Теодор Шулц)

(За пионерските изследвания на проблемите на икономическото развитие, особено на проблемите на развиващите се страни.)

Уестиндийският икономист Уилям Артър Луис е роден в Сейнт Лусия в семейството на Ида Луиз (Бъртън) и Джордж Фердинанд Луис, учител, имигрант от Антигуа. Бащата умира, когато Луис е на седем години, като оставя възпитанието на петимата си синове на майка им. Луис говори за своята майка като за „висша степен на дисциплиниран и трудолюбив човек, превъзхождащ в това отношение всички, които някога съм познавал. И тя предаде тези качества на своите деца“.

Когато завършва през 1929 г. колежа „Сейнт Лусия“, Луис е само на четиринадесет години. Понеже е много малък за постъпване в университет, той работи като правителствен чиновник, докато не достига възрастта, която му дава правото да получи правителствена стипендия за обучение в Лондонското икономическо училище (ЛИУ), където постъпва през 1933 г. Той мечтае да стане инженер, но по-късно си спомня: „Това изглеждаше безразсъдно, защото нито правителството, нито частните фирми биха наели на работа чернокож инженер“. Затова той избира по-практично направление на обучението си, което включва счетоводство, търговско право и курс по стопанско управление.

През 1937 г. Луис получава степента бакалавър в областта на търговията и диплома с отличен успех. Въпреки че не преминава съответния курс по икономика и математика, той получава пълна стипендия, за да следва доктурантура по специалността „икономика на промишлеността“. На следващата година му предлагат годишен договор за преподаване в Лондонския университет, след което е назначен за асистент-лектор. През 1940 г. получава докторска степен в ЛИУ и до 1948 г. остава в Лондонския университет, след което става професор по политикономия в Манчестърския университет.

Академичната дейност на Луис, може да се раздели на три фази: история на световната икономика и икономическо развитие; икономика на промишлеността; икономически проблеми на слаборазвитите страни. Работата му в първата фаза започва, когато все още е в ЛИУ. Там по препоръка на Фридрих фон Хайек, тогавашния ръководител на икономическия факултет, той започва да чете лекции по история на икономиката в периода между Първата и Втората световна война, когато цикълът на икономически разцвет се сменя с цикъл на депресия. Този курс от лекции му позволява да се подготви за издаване на първото му изследване на тези цикли - „Икономическо проучване 1919-1939 г.“ („Economic Survey 1919...1939“), публикувано през 1949 г. Своята новаторска работа в областта на икономиката на промишлеността Луис обобщава в книгата „Режийни разходи: някои есета по икономически анализ“ („Overhead Costs: Some Essays in Economic Analysis“, 1950 г.). След публикуването на това произведение той започва да се съсредоточава във все по-голяма степен върху икономическите проблеми на така наречения „трети свят“.

Завършването на Втората световна война и придобиването на независимост от много бивши колонии на европейските държави привлича вниманието към проблемите на икономическото развитие в страните от „третия свят“, който икономистите наричат „Юг“, за разлика от развитите капиталистически страни, наречени „Север“. По това време повечето икономисти плановици смятат, че развиващите се страни трябва да влагат своите печалби от експорта на своите традиционни продукти в промишления сектор, за да се осигури бърз икономически ръст. Техните възгледи получават потвърждение в хода на успешно проведения „план Маршал“ (наречена по името на Джордж. Маршал), в съответствие с който масираното наливане на финансови средства за капиталовложения и техническо оборудване съдейства за следвоенното възстановяване на Западна Европа.

В процеса на своята изследователската работа Луис стига до противоположно мнение. Той подхожда към икономиката на развиващите се страни не като към единна, а като към дуална, в която влиза и аграрния, традиционния сектор, и промишления, капиталистическия. „Третият свят“ по правило има излишък от неграмотни селскостопански работници. Като бъдат обучени, тези работници могат да бъдат привлечени за работа в растящите сектори на търговията и обработващата промишленост при относително ниски издръжки. Получените по такъв начин приходи формират тези спестявания и този капитал, от които така много се нуждаят страните от „третия свят“ за своя икономически промишлен прогрес.

Според Луис на „третия свят“ му е необходимо нещо различно от „плама Маршал“. Външната търговия не може да служи в бедните страни за двигател на икономическия прогрес. Той няма доверие и в чуждия инвестиционен капитал, но се изказва за повишаване на печалбата, за финансиране на промишлените капиталовложения и за осъществяване на значителни инвестиции в народното образование, иначе казано – в човешкия капитал. Първият подход на Луис към своя модел е публикуван през 1951 г. като част от доклада на Организацията на обединените нации „Икономическо развитие в страните с ниски доходи“ („Economic Development in Low-Income Countries“), в чиято подготовка участва и Теодор Шулц.

Към 1955 г., когато публикува „Теория за икономическия растеж“ („Theory of Economic Growth“), Луис усъвършенства и разширява своя първоначален модел. Той допуска, че световното икономическо производство се състои от „стомана“ (готов промишлен продукт на развития свят), „кафе“ (експортна монокултура, базираща се на природните ресурси на „третия свят“) и „продоволствия“ (произвеждани и на двете места). Той не може да използва модела Хекшер-Улин (съставен от Ели Хекшер и Бертил Улин) за условията на световната търговия, защото в развитите страни на „Севера“ не може да се произвежда „кафе“. За ключова стока е прието „продоволствието“, което се произвежда с висока ефективност на „Север“ и с ниска производителност на „Юг“, което определя неблагоприятните за него търговски условия. Затова за основен път за подобряване на търговския баланс и за осигуряване на развитието на „третия свят“ е признато повишаването на производителността на селското стопанство и на инвестирането на спестявания в разширяващия се промишлен сектор на „Юга“.

Централен пункт в теорията за икономическото развитие на Луис е процесът, който е способен за кратко време да повиши нормата на спестяванията в развиващите се страни до 15% от националния доход при налични 4 или 5%. Луис доказва, че този процес се състои основно в разширяването на промишления сектор с неговата доста висока печалба. Той смята също така за необходими и значителните инвестиции в образованието. При такива благоприятни условия ще расте както регионалната, така и световната търговия (като през 50-те и 60-те години) и „Северът“ и „Югът“могат да се движат напред заедно, а не за сметка на единия от другия. Към икономическия растеж Луис подхожда от широки позиции, включвайки в него и икономическото, и социалното развитие. И което е също така важно, той подчертава трудностите на централизираното икономическо планиране както в условията на диктатурите, така и под ръководството на демократичните правителства. Той е един от първите икономисти, които поставят под въпрос постулата за това, че винаги е желателен икономическият ръст, и защитават еволюцията на световната икономика като едно цяло.

Теориите на Луис узряват по време на практическата му работа в страните от „третия свят“. От 1957 до 1963 г. той работи кат икономически съветник на ООН към министър-председателя на Гана, като заместник на изпълнителния директор на Специалния фонд на Организацията на обединените нации и като вицепрезидент на Университета на Уест Индия. За тази си дейност получава през 1963 г. дворянско звание. През същата година Луис постъпва в Училището за държавни и международни проблеми „Удро Уилсън“ към Принстънския университет като професор по икономика и международни проблеми. През 1968 г. получава допълнителната длъжност професор към катедрата по политическа икономия към Принстънския университет. През 1970 г. излиза в четиригодишен отпуск, когато става основател и президент на Карибската банка за развитие на Барбадос.

Луис проявява също така интерес към положението на чернокожото население в Съединените щати, което смята за сходно с положението на населението от „третия свят“. Той повдига въпроса за въвеждане на курсове лекции за чернокожите в американските университети, защото се придържа към твърдото убеждение, е строгото традиционно образование служи за път към прогреса.

През 1938 г. Луис се жени за Гладис Изабел Джейкъбс от остров Гренада, която по това време работи като учителка в Лондон, а след това започва да се занимава със скулптура; семейството има две деца. Ученият запазва своето британско гражданство през целия си живот. В свободнто си време той обича да слуша класическа музика и да прави дълги разходки.

Луис е удостоен с почетни научни степени от много университети в Съединените щати, сред които Колумбийския и Йейлския университет, а също така от университетите в Уест Индия, Манчестър, Уелс, Бристъл, Лагос и Торонто. Почетен член е на Лондонското икономическо училище и член-кореспондент на Британската академия на науките. Заема постовете член на съвета на Кралското икономическо дружество, президент на Икономическото дружество на Гана и член на Икономическия консултативен комитет към Националната асоциация за подкрепа на цветнокожотонаселение.

Превод от руски: Павел Б. Николов


петък, май 20, 2022

„МЪРТВИ ДУШИ“ ВЪВ ВИКТОРИАНСКА АНГЛИЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За да стане човек лекар през викторианската епоха, трябвало да препарира минимум две тела. Търговията с органи и трупове станала невероятно доходен бизнес.

Анатомичният закон (англ. Anatomy Act - бел. П. Н.) от 1832 година сложил фактически край на кражбата на трупове направо от гробовете им. До приемането на този закон от английския парламент нелегалният бизнес на крадците на тела процъфтявал. Крадели покойници от моргите или ги вадели от ковчезите веднага след погребението, а всичко това заради печалба. Човешкият материал се ценял високо от собствениците на медицински и анатомични училища и от университетите, където се обучавали бъдещи лекари. Разбира се, най-нагледно „пособие“ било непосредственото човешко тяло. Но легалните начини да се получи такова не били прекалено много. Правителството позволявало да се използват само трупове на екзекутирани престъпници, броят на които в началото на XIX век рязко намалял. И ако за нуждите на въпросните учебни заведения били необходими около петстотин покойници ежегодно, държавата можела да им предложи средно едва петдесет.

ГРОБИЩНАТА МАФИЯ

Според Закона от 1832 г. медицинските училища можели да използват тела на непотърсени покойници (най-често такива, които са останали без семейство и приятели), а също така мъртъвци, чиито роднини са дали съгласие за това. От една страна, търговията с трупове излязла на легално равнище, а от друга – се съсредоточила в ръцете на тесен кръг от „дилъри“, на практика мафиоти, които буквално пирували в бедняшките квартали на големите градове, където всякога са процъфтявали болестите и епидемиите. Най-логично място за търсене на трупове бил всеки бедняшки приют (на англ. workhouse: работен/работнически дом – бел. П. Н.), като плюс това в ролята на „доставчици“ се включвали управителите или собствениците на тези заведения): условията на живот там били толкова лоши, че мнозина избирали просто да просят милостиня на улицата или да се съгласят на всякаква работа, само за да избягнат попадането в такъв приют. Въпреки това приютите били почти винаги препълнени, защото от 30-те години на XIX век да се получи поне някаква храна и материална подкрепа можело само там (преди това с делата на бедните се занимавала църковната епархия).

Жени в workhouse

Обучението по специалността „лекар“ ставало все по-необходимо и новите медицински училища били готови да предоставят необходимото количество места, но срещу доста високо заплащане. За да компенсират средствата, вложени в учението, бъдещите лекари се стремели те само да завършат успешно курса на обучение, но и колкото се може по-скоро, а след това да започнат най-сетне практика. Според Медицинския закон от 1958 година всеки студент, който учи за лекар, трябвало да препарира най-малко две тела по време на двегодишния курс. Така необходимост от трупове за анатомичния театър изпитвали преди всичко самите студенти. Те били потенциални купувачи, готови да платят на „дилърите“ на мъртъвци.

Копачи на гробове

Ловците за покойници ходели по града с големи кошове на колелца – такива обикновено се използвали за събиране на мръсно бельо. На работа излизали по правило през нощта, защото дейността на тези предприемачи предизвиквала у богобоязливите граждани истинско възмущение. Те търсели както неподирени от никого тела, така и семейства, в които скоро се очаквал покойник. Някои бедняци продавали починалите членове на семействата си, а понякога се случвало и това: ако, да речем, главата на семейството не можел да изхрани своите близки, предпочитал да се самоубие и поръчвал да продадат тялото му след смъртта. Като натоварел покойника в коша, „дилърът“ се връщал с плячката при поръчителя – или някое учебно заведение, или някои от неговите възпитаници. Големите училища и болници имали проверени предприемачи, които редовно им доставяли трупове.

ДОХОДНОСТ НА ТЪРГОВИЯТА С ТЕЛА

Най-много се ценели труповете на млади хора, тези, които са починали, преди да станат на тридесет години. За такова тяло семейството получавало възнаграждение в размер на около месечна работническа заплата. Ако покойникът бивал на преклонни години, но в анатомията му имало любопитни от гледна точка на науката аномалии, оценявали го на седмична заплата. Най-скъпи били телата на починали малки деца, бременни жени или мъртвородени младенци. За тях можело да се получи наистина значителна сума – еквивалент на годишна заплата. Причината за повишения интерес към подобни покойници се обяснявала с наличието на голяма смъртност на плода в утробата на майката: викторианските лекари отчаяно си блъскали главата над този проблем.

Студенти по време на препарация

Бедняците се безпокоели много от въпроса какво ще стане с телата им след смъртта. Това вълнувало особено тези, които нямали семейство или не се доверявали на семейството си. Перспективата да станат анатомично пособие вместо да почиват в гробището за добрите християни от XIX век била наистина страшна. Бедните хора пишели жалби до държавните кантори, занимаващи се с въпросите на безимотните, и до местните власти, но молбите им оставали без внимание.

Да се продават телата на части било даже по-изгодно отколкото на цяло. Като общо за сто години от приемането на Анатомичния закон и до окончателното отменяне на института workhouse британските учебни заведения получили, според различни изчисления, от двеста и петдесет до триста хиляди тела чрез услугите на „дилърите“ на покойници. Половината от тях – в разчленен вид. През 1844 година поправка към Закона забранила на собствениците на приюти за бедни да правят бизнес със своите подопечни: вече не трябвало да вземат пари за предоставянето на трупове на медицинските училища. Мнозина от тях отказвали да правят това безплатно и предпочитали в такъв случай да погребват покойниците. Въпреки това, при желание можело да се постигне договореност: да се услужи с нещо на собственика на приюта или да му се направи „подарък“ в замяна на необходимия за училищата материал. Търговията с трупове продължила и след края на викторианската епоха, но през ХХ век тенденцията спаднала, включително заради постепенното подобряване на условията на живот на най-бедните слоеве на населението и отмирането на явлението workhouse.

четвъртък, май 19, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / ПО-НАТАТЪШНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ; “ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“; ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР; СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ; ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ; ПРОРОК ЦАДОК TESTIMONIUM FLAVIANUM 2.0; УЧЕНИЦИТЕ НА ВЪЛШЕБНИКА; ТРОИЦАТА: ИРОД, ИСУС, ВЕСПАСИАН; ДРУГАТА ВОЙНА; А АКО ТОВА НЕ Е ИСТИНА?; ОТНОВО ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; „КНИГАТА НА СТРАЖИТЕ“; ПЕТОКНИЖИЕТО НА ЕНОХ; ПОСЛАНИЕТО НА ЕНОХ; МЕСИЯТА С БРАДАВИЦА НА ЛИЦЕТО; И ЕНОХ ОТИШЪЛ И КАЗАЛ НА АЗАЗЕЛ; КАК ИСУС ЦИТИРА ЕНОХ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

ПО-НАТАТЪШНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

Кумран бил унищожен от римските войски по време на Юдейската война, през 69 или 70 година. Като резултат – всички книги, написани от името на Енох и намерени в Кумран, са създадени преди това време.

Но с това Енохиадата не завършва.

Книги на Енох, както и евангелия, продължавали да се пишат още и още. Всички те имали един и същи сюжет: Енох се възнася на небето и получава там знание. Но теологията им била различна. (Точно така било с евангелията: те винаги имали един сюжет и различна теология.)

Така темата за смъртните, които стават ангели – иначе казано, свалят от себе си одеждата на плътското тяло и се облича в в тела на славата – получава по-нататъшното си развитие във „Втора книга на Енох“, чийто оригинал, запазил се само в славянски превод от XIV в., е написан вероятно на гръцки език през I в. в Александрия.

През времето, изминало между нейното написване и „Книгата на Стражите“, жилищните условия на праведниците и ангелите се подобрили значително. На небето вече има седем етажа и Енох се качва последователно на всеки един от тях [1].

На седмото небе той вижда лицето на Господ и вместо да го убие, съзерцанието на Господнето лице го превръща в ангел.

“И Господ с устата си извика към мене: „Дерзай, Енох, не се страхувай! Стани и застани пред лицето ми за вечни времена“. И ме вдигна Михаил, великият Господен архангел, и ме заведе пред лицето на Господ. И попита Господ своите слуги, като им каза: „Да се приближи ли Енох, за да застене пред лицето ми за вечни времена?“ А славните се поклониха и казаха: „Да се приближи“ (2 Енох, 22:5–7).

Бог заповядва на Михаил да свали от Енох земните му одежди и да го облече в ризата на Господнята слава (2 Енох, 22:8). Иначе казано, Енох сваля от себе си човешката плът и облича плът на ангел [2].

А какво става със забраната да се съзерцава лицето на Бога, която действа все още в „Книгата на Стражите“?. Забраната се запазва, но сега вече се отнася за Енох. Когато изпраща ангела Енох обратно на земята, Господ инструктира един от ангелите да изстуди лицето му, защото „ако лицето ти не бъде изстудено тук [на небето], никой смъртен няма да може да го погледне“ (2 Енох, 37:2) [3].

При това Енох във „Втора книга на Енох“ продължава да не бъде Месия. Той е племенник на Ной Мелхиседек, който се родил възрастен и бил възпитаван от архангел Гавриил в Рая.

Съвсем по друг начин се развива действието в „Притчите на Енох“ – текст, който се е запазил в състава на етиопската „Книга на Енох“, но показателно липсва в Кумран.

В този текст Енох също се качва на небето. Той вижда жилищата на праведниците под крилата на Господаря на Духовете (Енох, 7:13). Разбира също така за Страшния съд (Енох, 8:4–5). Вижда плюс това Две власти на небето: Предвечния и Човешкия син. Научава, че Човешкият син е бил познат предвечно: „И преди Слънцето и знаменията да бъдат сътворени, преди небесните звезди да бъдат създадени, името Му беше изречено пред Господаря на духовете“ (Енох, 8:20–21).

И накрая следва кулминацията.

Енох вижда Господ в лицето и се преобразява. Разбира, че той е Човешкият син, който ще седне на престола на славата да съди царете: „И аз паднах по лице, и цялото ми тяло се разтопи, и моят дух се промени... И онзи ангел дойде при мене, и ме приветства с гласа си, и каза: „Ти си Човешкият син, роден за правда“ (Енох, 12:14–17).

Енох, който до това време само възвестява идването на Месията, открива, че той е Месията [4]. Пред нас е все същата юдейска ерес за Двете власти на Небето, но Втора власт в „Притчите на Енох“ не е Месията, а Енох!

Даже притчите обаче не са още предел! В „Трета книга на Енох“, написана на иврит, Енох се възнася на небето и става там ангел Метатрон – Малък Яхве. Плътта му се превръща в пламък, веждите му стават мълнии, той сяда на трон отдясно на Господ и записва в книга греховете и заслугите на Израил. Именно Енох става в мистичния юдаизъм Небесен писар, който отбелязва в книга всичко това [5]. Ще се съгласим, че това е наистина добра кариера за изобретателя на календара и азбуката, чието име Йосиф Флавий не се решил да спомене.

БЕЛЕЖКИ

1. „Втора книга на Енох“ се цитира по превода на Л. М. Навтанович // Библиотека литературы Древней Руси. Т. 3 / под ред. Д. С. Лихачева, Л. А. Дмитриева, А. А. Алексеева, Н. В. Понырко. СПб.: Наука, 1999. Тъй като в превода на Натанович няма номерация, тя е дадена така, както е прието в англоезичните издания.

2. Peter Schafer. P. 81.

3. Цитат по: 2 Enoch // Paul C. Schnieders. The Books of Enoch, USA, 2012.

4. Peter Shafer. Jewish Jesus. P. 77.

5. С. Rowland. The Open Heaven. P. 338.

(Следва)

сряда, май 18, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ИКОНОМИКА / ТЕОДОР ШУЛЦ

Теодор Шулц (Theodore Schultz)

30 април 1902 г. – 26 февруари 1998 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Артър Луис)

(За пионерските изследвания на проблемите на икономическото развитие, особено на проблемите на развиващите се страни.)

Американският икономист Теодор Уилям Шулц, син на Ан Елизабет (Вайс) Шулц и Хенри Едуар Шулц, е роден и възпитан във ферма близо до Арлингтън (щат Южна Дакота). Заради остър недостиг на работна сила по време на Първата световна война той работи основно в семейната ферма, а не ходи на училище, но през 1921 г. постъпва на краткосрочни курсове към Селскостопанския колеж на щата Южна Дакота. По време на започналата през 1920 г. икономическа депресия рязко падат цените на селскостопанските продукти, фалират много банки и много фермери се оказват пред опасността да затворят своите ферми. С надежда да се ориентира в дълбоките причини за тези икономически сътресения, Шулц се връща през 1924 г. в колежа и през 1926 г. го завършва със степен бакалавър. Продължавайки обучението си в Уисконсинския университет като аспирант, той получава степента магистър през 1928 г. и доктор на науките по специалността икономика на селското стопанство през 1930 г.

Уисконсинският университет по това време е известен не само със своя икономически факултет, но и със своята междуфакултетна организация за изследване на социалните проблеми. Сътрудниците на факултета консултират правителството на щата и подготвят проекти за аграрно законодателство, което по-късно, в периода на Голямата депресия през 30-те години, ляга в основата на селскостопанската политика на Новия курс. Шулц винаги признава своя „голям интелектуален дълг“ пред университетските си професори.

През 1930 г. Шулц започва да преподава икономика на селското стопанство в колежа на щат Айова (днес университет на щат Айова) в Еймс. След по-малко от четири години е назначен за ръководител на новата по замисъл катедра по икономическа социология. В нейния учебен план влизат курсове по обща политикономия, икономика на селското стопанство и селска социология, а сътрудниците ѝ участват в съвместна работа с теоретиците икономисти и специалисти в областта на статистиката за изучаване на програмите за развитие на фермерското стопанство в руслото на Новия курс.

С началото на Втората световна война тези учени пристъпват към провеждане на поредица от изследвания, получили названието „Серии от продоволствена и селскостопанска политика по време на войната“, при което, съгласно с традициите на Уисконсинския университет, е поставена задачата да се определи по какъв начин правителствената политика може да повлияе на селскостопанското производство в съответствие с националните интереси. През 1943 г. обаче администрацията на колежа се поддава на политическия натиск и оттегля своя доклад, който предизвика възмущението на представителите на млечната промишленост на щата Айова заради препоръката да се замени маслото, което става дефицитно, с маргарин. В знак на протест Шулц и няколко негови колеги подават оставка. През същата година Шулц заема длъжността професор в икономическата катедра на Чикагския университет. През 1496 г. той става там заслужил професор, през 1952 г. е назначен завеждащ катедра, а през 1972 г. става почетен професор.

В началния период на своята работа в Чикаго Шулц се увлича от общите световни селскостопански проблеми. „Продоволствие за света“ („Food for the World“, 1945 г.) - сборник от материали, представени за организирана от него конференция – обръща внимание на факторите, засягащи снабдяването с хранителни продукти, селскостопанската работна сила, технологиите, квалификацията на фермерите и капиталовложенията във фермерското стопанство. След Втората световна война Шулц се включва в проучването на широк кръг проблеми на икономическото развитие. Интересът му към тези проблеми е предизвикан от промишления възход на Западна Германия в резултат от получаването на финансова и материална помощ по „плана Маршал“ (наречен така по името на Джордж Маршал).

През 50-те години, когато ръководи „Техническа помощ за Латинска Америка“ – проект, обхващащ всички сектори на икономиката на слаборазвитите страни, включително селското стопанство и други отрасли на икономиката – Шулц започва да изследва това, което нарича „човешки капитал“. Според тази концепция образователното равнище на населението определя неговата способност да използва информацията и и технологиите за развитие, както и за структурно преустройство. Макар че стойността на земята и оборудването се пресмятат с голяма точност, малко неща се знаят за ценността на човешкия капитал.

В статията „Създаване на капитал с образование“ („Capital Formation by Education“), публикувана в „Journal of Political Economy" през 1960 г., Шулц представя оценки за стойността на работната сила, включително разходите за образование, както и стойността на труда, платена от човека по време на обучението му. Тази стойност, известна добре на фермерските и работническите семейства, които разчитат на това, че техните деца могат да попълват семейните доходи в колкото се може по-ранна възраст, се игнорира от икономистите, а когато е издигната като предмет на изследване, е обявена от тях за спорна. И макар че изчисленията на Щулц не са и не могат да бъдат точни във всички отношения, а самият той се обръща към своите студенти и колеги с молба да ги уточняват, независимо от всичко неговата концепция постепенно завоюва признание, докато на мнозина не става ясно, че капиталовложенията на развиващия се свят в образованието (иначе казано – в човешкия капитал) са решаващ фактор. Всъщност Шулц придобива славата на баща на революцията за вложения в човешкия капитал. За него тези вложения имат широк смисъл: към тях се отнасят вложенията в образованието сред стените на учебните заведения, у дома, на работа, а също така капиталовложенията в сферата на здравеопазването и науката.

На междудисциплинарни симпозиуми и кръгли маси в своите доклади Шулц продължава да привежда доказателства, че за слаборазвитите страни инвестициите в човешки капитал и селско стопанство са по-важни от капиталовложенията в машини и заводи. Той призовава другите учени да се откажат от това, което смята за „интелектуални грешки“ на традиционните икономисти, особено от техните стремежи да вземат предвид стойността на земята, вместо да поставят ударение върху „качеството на човека като участник в производството“. Изправяйки се срещу традиционния подход към икономическите отношения, Шулц се стреми да бъдат взети под внимание хората, действащи зад кулисите на математическите икономически формули. Първата му публикация за човешкия капитал е разработката „Възникващата икономическа сцена и нейната връзка със средното образование“ („The Emerging Economic Scene and Its Relation to High School Education“), публикувана в сборника „Средното училище в новата ера“ („The High School in a New Era", 1958 г.). През 60-те години ученият основава към Чикагския университет Център за сравнително образование. Първият организиран от него симпозиум се спира върху обсъждането на проблемите, свързани с училищното обучение, капиталовложенията в образованието и здравеопазването, а също така и с обучението на работното място.

В своята книга „Преобразувайки традиционното селско стопанство“ („Transforming Traditional Agriculture“), публикувана през 1964 г., Шулц твърди, че дори в примитивното стопанство фермерите действат рационално и използват своите ресурси ефективно в пределите на тази информация, която им е достъпна. Той подчертава важността на проблема, свързан с дейността в условията на дисбаланс, риск и несигурност, обичайни при използването на нови методи в стопанството даже тогава, когато преимуществата на тези методи са явни. Изследванията в тази област са предизвикани от така наречената „зелена революция“ – опити да се увеличи селскостопанското производство с помощта генно инженерство и други технологични методи, разработени частично от Норман Борлауг. Там, където не преуспяват заемите и субсидиите, хибридните семена и новите селскостопански технологии осигуряват повишаване на реколтата, особено в Индия, Пакистан и на Филипините.

По-късно Шулц проявява особено голям интерес към образованието на жените и към висшето образование на младежите, които биха могли да използват своите знания в най-подходяща от културна гледна точка форма за подобряване на условията на здравеопазване, на благосъстояние и на икономическо процъфтяване на народите от „третия свят“. Накратко казано, Шулц се отнася с оптимизъм към възможностите за развитие на бедните аграрни народи. „Бедните народи, живеещи в страните с ниско равнище на доходите, не са заложници, сковани от железните обръчи на нищетата, която икономистите не са способни да разрушат“ – пише той.

Неговата стратегия се състои в това да се оправят възникващите навсякъде изкривявания и да се съсредоточи вниманието върху възможните варианти за избор и върху достъпната информация. Негова главна грижа е да определи политиката, която би могла да съдейства за разширяването на скритите в селското стопанство възможности и те да бъдат използвани. Това става съставна част в стратегията му за динамичния ръст. В своите изследвания на динамичното развитие Шулц се отнася внимателно към проблемите на справедливостта – към структурата на приходите и нарастващата им неравномерност, което също се включва в понятието динамично развитие.

Шулц, също като Артър Луис, съчетава преподаването и научната работа с практически изследвания. Където и да се намира, работейки по задачи или провеждайки симпозиуми, той посещава ферми. „В продължение на редица години ходех в много страни с ниски доходи – спомня си той в своя автобиографичен очерк. - За да разбера това, което исках да зная, отивах в селските местности и посещавах фермите“.

През 1930 г. Шулц се жени за Естър Флоранс Уерт. Семейството има две дъщери и син. Колега на учения от Йейлския университет го описва като „свободен в убежденията си идеалист, общителен ентусиаст, който никога не се уморява от преподавателската дейност“. Когато на седемдесет и седем години получава Нобелова награда, Шулц все още ходи ежедневно пеш до Чикагския университет.

Освен с Нобелова награда Шулц е удостоен през 1972 г. с медала Франсис Уолкър, присъждан от Американската икономическа асоциация, и през 1976 г. с медала Леонард Елмхерст на Международната селскостопанска икономическа асоциация. Член е на Американската икономическа асоциация и на американската Национална академия на науките, член основател е на Националната академия за образование и член на Американското философско дружество, а също така на Американската академия на науките и изкуствата. Заема постовете директор и вицепрезидент на Националното бюро за икономически изследвания, ръководител е на Международния център за изследване на проблемите на развитието на Канада, попечител е на Съвета по народонаселение към Института за текущи световни проблеми и на Международната служба за селскостопанско развитие. Получава почетни научни степени от колежа „Гринел“ и колежа на щата Южна Дакота, от Илинойския, Уисконсинския, Дижонския и Чилийския католически университет, както и от университетите в щатите Мичиган и Северна Каролина.

Превод от руски: Павел Б. Николов


вторник, май 17, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / БЕЛЕЖКА ОТ Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 465

Бележка от Н. Т. Обретенов

На 1 май 1872 г. се проведе първото събрание в Букурещ под председателството на Л. Каравелов и в неговата къща, сграда Верголуи № 32. Представителите от България бяха: Васил Левски, който представляваше цяла Тракия; Марин П. Луканов представляваше Ловеч с околността; Тодор Пеев - Етрополе, Орхание, София, Тетевен, Златица с околностите; Големи Марин от Лясковец, Търново, Горна и Долна Оряховица, Лясковец и околностите. Никола Т. Обретенов и Иван Драгостинов - Русчук, Шумен, Разград, Джумая с околностите. Останалите от Влашко, които бяха на брой около 45-80 души. На това събрание се потвърди Устава, назначи се Каравелов за председател на комитета във Влашко и се потвърди Левски да бъде главен апостол на цяла България, Тракия и Македония, а центърът на комитета се назначи да бъде в Ловеч.

2) Събранието трая от 1-18 май 1872 г. Уставът беше написан от А. Кънчев и се прие с малко изменение от събранието.

Н. Т. Обретенов

Н.Б.II.В., п. 2. № 42

(Следва)