Лъв I: касапинът с царски венец

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Много години даже след смъртта на византийския император Лъв I жителите на Константинопол сочели с удоволствие на гостите на града дюкянчето, в което през младостта си бъдещият господар търгувал с месо. Заради предишното си занятие Лъв I получил прозвището Касапина (още бил известен и като Λέων ο Θράξ – Лъв Тракиеца, бел. П. Н.). А за какво го нарекли Велики?

Лъв I (401-474) е императорът, чието управление се паднало през епохата, когато Средновековието сменяло Античността. Именно той станал първият човек, коронован от църковен глава. По-късно тази средновековна традиция била приета както от католиците, така и от православните.

Лъв не можел да се похвали с царски произход. Той бил обикновен човек от Тракия, който се издигнал до длъжността трибун. За качването му на престола през 457 година помогнал военачалникът-варварин Аспар. Няколко години преди това Аспар направил Маркиан (450-457) император, а сега заложил на нова своя креатура. За да се подчертае законното поредеване на властта, бил организиран обред на короноване с участието на константинополския патриарх Анатолий като главно действащо лице.

V век е епохата на великото преселение на народите. Малко преди Лъв да дойде на власт умрял вождът на хуните Атила. Източната империя, както и Западната, трябвало да определи политиката си по отношение на варварите, които или нарушавали мира, или се опитвали да се асимилират с „цивилизования“ елит. Лъв I предпочитал да се бори с германското влияние. Много готи, заемащи важни длъжности в империята, били лишени от влиянието си и своите пълномощия. Един от тях бил Аспар – човекът, който помогнал на Лъв да стане император (и гот по рождение).

Аспар и други лидери на германската партия.

„Чистката“ в средите на чиновниците и офицерите, както показало времето, помогнала на Константинопол да устои в смутното време. А Рим, където политиката била противоположна, скоро паднал. Наистина, разправата с чужденците се отличавала с жестокост, заради което прозвището Касапина се обяснява и с жестокостта на императора. И макар че асимилиралите се германци приемали християнската вяра, преселниците и наемниците (федератите) не се харесвали на всички ромеи.

Борбата на Лъв с варварите се водела не само в своите редици, но и в чужбина. Именно по време на неговото царстване се състоял последният съвместен поход на армиите от двете империи, в който участвали около сто хиляди души. Това се случило през 467 година, когато римски император станал кандидатът на Лъв, гъркът Флавий Прокопий Антемий. Целта на похода били вандалите. Първите новините обнадеждавали. Римският пълководец Марцелиан завладял Сардиния, а византийската флота спечелила няколко морски битки и блокирала Картаген. Но столицата на вандалите не била превзета. Крал Гейзерих натоварил своите кораби с горящи материали, пратил ги на бой и опожарил голяма част от корабите, обсадили града.

Империята при Лъв I.

Започналият успешно поход завършил с безусловен провал. За неуспеха бил обвинен Аспар, чиито кандидати оглавявали войската и претърпели поражение. През 471 година германците, ръководещи армията, били убити или хвърлени в тъмница. Аспар бил поканен в двореца, където евнусите го насекли с мечовете си. След тази разправа влиянието на варварите във византийската армия повече никога не станало така значително, както било в средата на V век, макар че някои германски вождове се опитвали периодично да получат „наследството на Аспар“.

Борбата между германската и исавърската партия завършила със сътресения през 471 година. Именно заради отслабването на варварското влияние Лъв I получил прозвището Велики. Скоро след разгрома на германското партия императорът починал мирно на седемдесет и три години. Наследил го внукът му Лъв II (син на Зенон и Аркадия). Само след десет месеца седемгодишното момче умряло скоропостижно от болест. Негов регент бил баща му Зенон – той станал новият император, който управлявал седемнадесет години.

Нобелови лауреати – 1956 година

Андре Ф. Курнан (André F. Cournand)

24 септември 1895 г. – 19 февруари 1988 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1956 г. (заедно с Вернер Форсман и Дикинсън Ричардс)

(За откритията, свързани с катетеризацията на сърцето и патологичните промени в кръвоносната система.)

Американският физиолог Андре Фредерик Курнан е роден в Париж в семейството на лекаря Жул Курнан и Маргьорит (Вебер) Курнан. Блестящ футболист и алпинист в детството си, на девет години Курнан решава да стане хирург. След като завършва начално образование в лицея „Кондорсе“, той получава през 1913 г. званието бакалавър по изкуствата в Парижкия университет (Сорбоната). През следващата година, вече с диплома по физика, химия и биология към природонаучния факултет на университета, Курнан постъпва в медицинско училище. Първата световна война обаче прекъсва обучението му.

От 1915 до 1918 г. Курнан служи в пехотата на френската армия като санитар, по време на службата си е отличен с три бойни награди. След края на войната продължава медицинските си занимания в Парижкия университет. Като стажант-лекар от 1926 до 1930 г. се обучава при известния невролог Жорж Гилен. Докторската си дисертация посвещава на разсеяната склероза, едно от заболяванията на нервната система. По време на стажа си придобива добра клинична практика по вътрешни болести, педиатрия и белодробни заболявания.

След като получава медицинска степен в Парижкия университет през май 1930 г., Курнан заминава за САЩ, където заема мястото на чуждестранен специалист в нюйоркската болница „Белвю“ към Колумбийския университет. През следващите три години изминава пътя от помощник до главен чуждестранен специалист. През 1934 г. е назначен за преподавател по медицина в лекарския и хирургическия колеж към Колумбийския университет. През същата година в кардиопулмоналната лаборатория в болницата „Белвю“ Курнан започва своите изследвания на дихателната система, а през 1935 г. - своята двадесет и пет годишна съвместна работа с Дикинсън Ричардс. Курнан и Ричардс знаят за експериментите на Вернер Форсман от Еберсвалдската хирургическа клиника в Германия. През 1929 г., опитвайки се да разработи достъпен метод за контрол на състоянието на сърцето по време на неговите заболявания, Форсман въвежда катетър (дълга тънка тръбичка) в своята лакътна вена и го придвижва на около шестдесет и един сантиметра до десните дялове на сърцето. Курнан и Ричардс решават да разработят аналогичен метод за измерване на кръвното налягане в сърцето и белите дробове. През 1930 г. те започват серия от експерименти, насочени към развитието на метода за катетеризация на сърцито, предложен от Форсман, и към 1936 г. осъществяват манипулацията върху кучета и шимпанзе в кардиопулмоналната лаборатория към болницата „Белвю“. Понеже методът е нов, възникват сложни проблеми. Първият проблем засяга катетъра: той трябва да бъде достатъчно твърд, за да предава точно налягането на пулса чрез стълб течност с височина четири фута (122 сантиметра), но в същото време трябва да е достатъчно подвижен, за да минава по кръвоносните съдове и вътре в сърцето, без да ги поврежда. Първите катетри – с вътрешен диаметър малко повече от милиметър – са направени от тъкан, напоена с пластмаса. Катетърът се пълни с течност (физиологичен разтвор) и външния му край се прикрепя към манометър – прибор, използван за измерването на кръвното налягане.

През 1941 г. Курнан и неговият асистент, доктор Джилмърт Ренджис от медицинското училище към Нюйоркския университет, правят първата след експеримента на Форсман през 1929 г. катетеризация на сърцето. Курнан и неговите колеги откриват, че катетрите могат да бъдат оставяни в кръвния поток на човека до седем часа, без да се допусне образуването на тромби или възникването на други усложнения, с което потвърждават безопасността на процедурата. Методът позволява да се измери кръвното налягане в кръвоносните съдове и сърцето, съдържанието на кислород в кръвта, взета с помощта на катетъра, а също така общото кислородно количество, употребено при дишането. Тази информация позволява на лекарите да измерят скоростта на белодробния кръвен поток. Към края на 40-те години катетеризацията на сърцето се използва като стандартен метод за изследване в няколко академични медицински центъра.

През 1945 г. Курнан става американски гражданин, а през следващата година е назначен за асистент-професор по медицина в медицинския колеж към Колумбийския университет. По време на Втората световна война под ръководството на Ричардс изучава в болницата „Белвю“ състоянието на шока и методите за неговото лечение по поръчение на ведомството за научни изследвания и развитие към правителството на САЩ, като едновременно с това работи и за химическите военни служби. През 1945 г. е назначен за адюнкт-професор по медицина в медицинския колеж, а през 1951 г. става професор.

Като използва метода катетеризация на сърцето за свои по-нататъшни изследвания на белите дробове, Курнан става първият учен, прокарал катетър през дясното предсърдие и сърдечния вентрикул в белодробната артерия, по която кръвта от сърцето постъпва в белите дробове. Той измерва също така за първи път налягането в белодробната артерия, което му позволява да направи заключение за взаимната връзка между съдържанието на кислорода в кръвта и кръвното налягане в артерията. Сътрудниците на лабораторията разбират, че емфиземата и други хронични белодробни заболявания водят до недостатък на кръв в организма, така наречената хипоксия, и до високо кръвно налягане в малкия кръг на кръвообращението. Курнан иска да разбере как са свързани равнището на кръвното налягане в белодробната артерия и съдържанието на кислород в кръвта. Той иска също така да си изясни дали хипоксията предизвиква увеличаване на обема на кръвта в белодробните кръвоносни съдове, което предизвиква повишаване на кръвното налягане, или води до рефректорен спазъм на белодробните артериоли с последвало го повишаване на кръвното налягане. В процеса на своето изследване Курнан достига до извода, че един от механизмите не участва в процеса. Той предполага, че тънките артериоли от малкия кръг на кръвообращението реагират непосредствено на съдържанието на кислорода в кръвта. При ниско съдържание на кислород мускулите на стените на на артериите се свиват и кръвното налягане се увеличава. Хипотезата на Курнан е потвърдена от следващите изследователи.

Курнан катетризира настойчиво сърцата на деца в ранна възраст с различни видове вродени сърдечни пороци. При дефект на междупредсърдната преграда се среща липса на отвор между дясното и лявото предсърдие. Курнан успява да прокара катетър в лявото предсърдие на болни от този порок и да измери кръвното налягане в камерата.

През 1924 г. Курнан се жени за Сибиле Блумър, като осиновява детето от първия ѝ брак. На семейството се раждат три дъщери. След смъртта през 1959 г. на първата си жена Курнан се жени през 1963 г. за своята бивша лаборантка Рут Фабиан. През следващата година напуска поста си в кардиопулмоналната лаборатория на болницата „Белвю“. Рут умира през 1973 г. и Курнан се жени за Беатрис Бърл. Съпружеската двойка живее в Ню Йорк и Нортъмптън, щат Масачузетс.

Ученият умира в Грейт Барингтън.

Курнан е носител на сребърния медал Андерс Ретзиус на Шведското медицинско дружество (1946 г.), на наградата Албърт Ласкър на Американското дружество за национално здраве (1949 г.), на почетната награда Джон Филипс на Американското дружество на лекарите (1952 г.) и на златния медал на Белгийската кралска академия по медицина (1956 г.). Удостоен е също така с почетни звания на университетите в Страсбург, Лион и Пиза, на Колумбийския университет и на Свободния университет в Брюксел. Той е член на Националната академия на науките на САЩ, на Американското физиологично дружество, на Асоциацията на торакалните хирурзи и на Американското торакално дружество, а също така почетен член на Лондонското кралско медицинско дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/cournand.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Портрети от Марк Рибу

ИЗТОЧНИК: „Vintage Everyday“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Роденият през 1923 година в Сен-Жени-Лавал френски фотограф Марк Рибу прави първата си снимка през 1937 година, използвайки фотоапарата на баща си Vest Pocket Kodak. В младежките си години по време на Втората световна война е активен участник във Френската съпротива от 1943 до 1945 година. След войната учи за инженер в Екол сентрал дьо Лион от 1945 до 1948 година.

До 1951 година Рибу работи като инженер в лионските фабрики, но веднъж си взема една седмица отпуска, за да прави снимки, и това го вдъхновява да стане фотограф.

През следващите няколко десетилетия Рибу пътува по целия свят. Снимките му се появяват в редица списания, включително Life, Géo, National Geographic, Paris Match и Stern. Лауреат е на много престижни награди, има големи ретроспективни изложби в Музея на модерното изкуство в Париж и в Международния център по фотография в Ню Йорк.

Следват портрети на известни личности, направени от Марк Рибу от 50-те до 90-те години на миналия век.

Владимир Набоков, 1959 г.

Владимир Набоков, 1959 г.

Вили Брант, 1961 г.

Юрий Гагарин, 1961 г.

Бертран Ръсел, 1962 г.

Хенри Милър, 1962 г.

Джеймс Болдуин, 1962 г.

Фидел Кастро, 1963 г.

Салвадор Дали, 1963 г.

Салвадор Дали, 1963 г.

Джон Ленън, 1964 г.

Антъни Куин, 1965 г.

Антъни Куин, 1965 г.

Жан Даниел, 1969 г.

Папа Павел VI, 1972 г.

Джорджо Армани, 1987 г.

Изабел Юпер, 1994 г.

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 27

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на тетевенския даскал Иван [1]

28 декември 1872 година

– Откъде си родом, къде си се учил и какво работеше?

– От Сопот съм, Пловдивска околия. Учил съм се в сопотското училище. Учителствам от осем години насам. Отпреди една и половина-две години учителствам в Тетевен.

– Ходил ли си в чужбина?

– Не, никак не съм ходил.

– Кога влезе в комитета, за какво и с какви намерения влезе в тая работа, каква ти беше службата в комитета?

– Когато отидох първоначално в Тетевен да даскалувам, сиреч да учи- телствам, аз нямах понятие от такива работи. Преди една година, или девет месеца, една вечер дойде хаджи Станьо и ми каза: „Утре, три-четири часа преди съмване, трябва да запалиш мангалите и да приготвиш [стаята], ще има събрание, ще се събираме.“ И аз, понеже те всякога се събираха и правеха събрание, помислих, че ще правят пак такова събра- ние, запалих мангалите [и] приготвих [стаята]. Сутринта отворих и училищната стая, Три часа преди съмване дойдоха хаджи Станьо, Петко Милев, Марко Йончев, Иван хекиминът, чорбаджи Тихол, Марин Братанов, хаджи Иванчо и седнаха в приготвената от мене стая. Между тях имаше и един непознат за мен човек. Те седяха, а аз влизах и излизах при тях, за да им прислужвам. Непознатият мен човек бил Дякон Левски. Ето, тоя Дякон беше отворил някакви книжа и ги четеше. После ме повикаха вътре. Левски казваше: „Нашите работи досега бяха леки, сега напредват [и] се затрудняват, отсега нататък вие ще имате повече, вам ще е потребен един секретар.“ На това хаджи Станьо отговори: „Ето нашият даскал Иван, той ще ни стане секретар.“ Когато аз [ги] попитах защо ще им бъда секретар, хаджи Станьо стана и рече: „Ти не си ли българин, твоята кръв не е [ли] българска? Аз съм отдавна в тая работа, ти в същност няма да вършиш нищо, ще правиш какво реши събранието, не се страхувай!“ „Много до- бре“ казах, но в началото не се съгласих. На това хаджи Станьо и Дяконът казаха: „Тъй като ти научи толкова много работи, ако не влезеш [в ко- митета], ще те убием.“ На това аз склоних. След това от централния или Ловчанския комитет започнаха да идват писма, [които] даваха на мен. Щом пристигнеше писмо, тия, които споменах, се събираха пак и отваряха писмото, [което] аз прочитах. В тия писма винаги искаха пари. На три пъти [им] изпратиха пари: първия път – две хиляди и триста гроша, втория път – хиляда сто и петдесет и два гроша, третия път – още две лири. Един път в събранието аз казах на чорбаджиите: „Не знаете ли, [че] по едно време се беше появил един човек, който казваше: „Ще купя фабрика [и] ще произвеждам американска прежда“, [така] той събра хиляда-две хиляди лири, после взе парите и забягна в Букурещ, да не би и тоя да е от същия род?“ На това хаджи Станьо и другите от събранието казаха: „Ти не знаеш, това е за народа, а не като памука!“ Заради това те дори ме отстраниха от секретарството и дошлото писмо по отстранението ми е между книжата, които се намират тук. Преди да бъда отстранен, понеже постоянно идваха писма за пари, те ме накараха да напиша едно писмо [със следното съдържание]: „Ние [ви] пращаме пари, а оръжие не идва. Когато изпратите оръжието, парите ще са готови“. Аз го написах. Това пис- мо се написа и замина. След няколко деня пристигнаха шест револвера. Научих се, че те дошли в къщата на хаджи Ивановите синове – Станьо и Станчо. Когато хаджи Станьо дойде в училището, аз му казах: „Стоката ви е пристигнала.“ Той ми рече: „Иди донеси един да го видя!“ Когато хаджи Станьо видя в адресуваното до комитета писмо, донесено от Станчо хаджи Иванов, че е поставена цена по три и половина лири [за револвер], той, макар и да я намери прекомерно висока, задържа единия за себе си, другия взема Иван хекиминът, а третия – Иван Петков, като дадоха па- рите на Станчо. Трите останали броя те изпратиха на Изворския комитет, [защото] и те бяха изпратили пари. [за револвери]. Парите за получения револвер хаджи Станьо беше дал на мене, аз ги предадох на Станчо и ги изпратиха на Ловчанския комитет.

– Не писа ли ти отговор за Ловеч по пристигането на оръжието и изпращането на парите?

– Не, ако те са писали, не зная. По това време те бяха започнали да губят доверието си в мене.

– Добре, после какво направихте?

– Както казах и по-преди, по това време дойде писмото за моето от- странение и не гледах техните работи, занимавах се със собствената си работа. След един месец дойде Димитър Дяковчанинът, извика ме и ми каза; „Ти си напуснал, това не може да стане, ти чете устава, не може да се оттегляш.“ Той ме заплаши и каза на хаджи Станьо да ме разубеди. На това аз отново приех секретарството на комитета, започнах пак, обаче техните работи [бяха] криви. Отидох при хаджи Станя, подадох си оставката [и му] казах: „Уредете даскалската ми сметка, ще си отида на село.“ Той ми каза: „Пари няма, дори и без пари да си отидеш, пак жив не ще си отидеш, не можеш да избегнеш от тая работа.“ Димитър сега разказва дори, че съгласно заповедта на хаджи Станя, той ме причаквал няколко пъти, за да ме убие. От страх аз не излизах от къщата си и бях напуснал [комитета].

– Не знаеше ли, че ще бъде нападната хазната?

– Три месеца преди да бъде нападната хазната, Димитър говореше [все]: „Пари, пари!“ Когато те тримата бяха заедно, хаджи Станьо, Петко Милев и Иван хекиминът, както казах и миналия ден, при очната став- ка с хаджи Станя, хаджи Станьо каза на Димитра: „Ти всякога говориш: пари! От Орхание постоянно заминава хазна, нападни я, ако си юнак!“

– Не знаеш ли [нещо] по организуването на обира на хазната?

– Не, не зная за организуването, но един ден седяхме с хаджи Станя на пейката пред един дюкян [и] той ми каза: „Дошло е известие от Орхание, че хазната е ограбена.“ Дойде мюдюрът Махмуд ага и рече на хаджи Станя: „Ограбена е хазната, приготви си коня да идем да търсим оръжие! [2]“ После, минавайки, хаджи Станьо каза на подбив: „Аз ще заловя разбойниците ц ще ги доведа, а вие не оставяйте къщите си празни, да ги не оберат!“ [И] замина. Между това минаха няколко деня [3], дойде пашата. Аз отидох самичък при него и му разправих подробно каквото знаех за нападението на хазната, за комитета и комитетските книжа.

– Освен това, знаеш ли нещо друго?

– Не, не зная.

Подписал: даскал Иван

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанията на даскал Ивана са, както са изложени по-горе.

28 шеввал [1] 289 или [15 декември [12] 88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито, Саадуллах Сърръ.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 „Тетевенският даскал“ е Иван Лилов Фурнаджиев.

2 Изразът „да търсим оръжие“ би трябвало да се разбира в смисъл да извършат обиск, но по-вероятно е да се допусне, че преписвачът погрешно е разчел и написал думите „силяхларъ арама“ („да търсим оръжията“), вместо „гасъпларъ арама“ – „да търсим нападателите“.

3 Всъщност от обира на хазната (22 септември) до разкриването му и пристигането на Мазхар паша в Тетевен (23 октомври) изминал цял месец, а не „няколко дни“.

Първият самурай-чужденец Уилям Адамс

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Животът на Уилям Адамс е сюжет, напомнящ за филма на Скорсезе „Мълчанието“, в който един езуит остава за цял живот в току-що откритата от европейците Япония. Английският мореплавател попада в японски затвор след донос от враговете си, но спечелва доверието на шòгуна, остава да служи при неговия двор и дори получава званието самурай.

Още като дете Уилям Адамс свързва съдбата си с мореплаването. На дванадесет години го вземат за ученик в лондонската корабостроителница. Като усвоява корабното дело, Адамс постъпва в кралския флот и попада на служба при легендарния Френсис Дрейк. Под негово началство нашият герой участва във войната с Испания, завършила с разгрома на Непобедимата армада в Гравелинското сражение през 1588 година. После следват експедиции към отвъдморски страни от африканското крайбрежие до арктическия край.

Като навигатор Адамс си сътрудничи с холандците и плава на техните кораби. Съдбоносно е пътешествието му към Япония, започнало през 1598 година и имащо търговски цели. Маршрутът предполага да се премине Атлантическия океан, да се заобиколи Южна Америка и да се влезе в Тихия океан. Плаването отнема година и половина и се оказва крайно изтощително. Само един кораб от петте потеглили в началото достига до Япония.

Първите европейци, достигнали по вода до Страната на изгряващото слънце през 1542 година са португалците. Именно португалските езуити, проповядващи на остров Кюшу, убедили местните власти, че холандския кораб „Лифде“ с екипаж от двадесет и четирима души е пиратски. Доносниците се страхували да не се засили влиянието на европейските им конкуренти и насъскали срещу чужденците цялото административно войнство. През пролетта на 1600 година бъдещият шòгун Токугава Иеясу (в романа на Клавел „Шòгун“ – Йоши Торанага, бел. П. Н.) затваря екипажа на „Лифде“ в тъмница.

В началото на XVII век португалският език бил единственият европейски език, усвоен от японските дипломати. Когато затворените мореплаватели се изправили пред избора кого от другарите си да изпратят за преговори с шòгуна, единственият им избор се оказал Уилям Адамс (в романа на Клавел „Шòгун“ – Джон Блакторн/Миура Анджин, бел. П. Н.). Само навигаторът знаел португалски. При срещата англичанинът направил на Иеясу силно впечатление. Той решил да почака с екзекуцията на неканените гости и даже поканил още няколко пъти Адамс на гости, разпитвал го за науката, търговията, географията и историята на Европа.

Митарствата на затворените моряци продължили цял месец. Накрая Иеясу ги освободил, но им забранил да се връщат в родните си места. Велможата направил Адам свой съветник, подарил му имение със селяни и го удостоил с титлата самурай. В комплект със статута на феодал дошло и новото му име Миура Анджин (三浦按針 – навигаторът от Миура, бел. П. Н.). Под това име англичаните в Япония го помнят и до ден днешен. В новата си родина Адамс работел като корабостроител и преводач на шòгуна. За по-нататъшната съдба на другите участници в експедицията не се знае практически нищо.

Англичанинът изпълнявал съвестно своите задължения, но неговият сюзерен така и не пуснал своя гост в Европа. Адамс оставил в родината си жена и дъщеря. С помощта на чуждестранни търговци, посещаващи източните страни, той дори успявал да изпраща на семейството си пари. Но независимо от това се оженил за японка и имал от нея още две деца. Миура Анджин живял в Япония само двадесет години.

При Иеясу Адамс станал влиятелен и богат човек. Положението на чужденеца се разклатило след смъртта на шòгуна. Новият владетел Хидетада не обичал съветника. Но Адамс изживял спокойно определеното му от природата време и предал мирно богу дух през 1620 година на петдесет и пет години. Наследството си мореплавателят разделил между своите две семейства – японското и английското. През ХХ век в град Хирадо му издигнали паметник. В Токио има „квартал на навигатора“, наречен така в чест на Уилям Адамс. През 1965 година жителите на Хирадо пренесли на гроба на самурая няколко камъка от гроба на английската му съпруга.

През 1609 година благодарение на съдействието на Миура Анджин холандците получили от шòгуна правото да търгуват във всичките пристанища на страната. Разрешено им било и да построят фактория на остров Хирадо. Но времето показало, че тези дипломатически успехи са били напразни. През 1630 година островната държава се затворила напълно за чужденци и провъзгласила политика на самоизолация, отменена едва в средата на XIX век.

National Geographic Photo Contest 2018 - победители

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „DISGUSTING MEN“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Конкурсът за снимки, който провежда списание „National Geographic“, е признат днес за един от най-престижните в света. И напълно заслужено – достатъчно е да видим това, което са ни представили финалистите и победителите за миналата година.

Голямата награда и първо място в категорията „Места“ (Ясен Тодоров)

Второ място (Николас Моир)

Трето място (Кристиан Вернер)

Първо място в категорията „Дивата природа“ (Пим Волкерс)

Второ място (Йонас Бейер)

Трето място (Елисон Лангевад)

Първо място в категорията „Хора“ (Миа Колис)

Второ място (Тод Кенеди)

Трето място (Авишек Дас)

Избор на читателите