През по-голямата част от XIX век булките не носели бяло на сватбите си — този цвят бил твърде скъп и непрактичен без съвременните техники за избелване. Вместо това били популярни цветове като лилаво, тъмносиньо, кафяво, червено и златисто. Булките често обличали най-хубавите си неделни дрехи, защото притежаването на отделна рокля, която да се облече само веднъж, било изключително непрактично в свят без масовото производство на текстил, с което разполагаме днес.
Към самия край на века белите рокли стават по-популярни благодарение на революцията в производствените техники, но въпреки това много от тези рокли били боядисвани в по-тъмни цветове от булките след сватбения ден и били носени отново. Младоженците обличали най-хубавите си дрехи.
(За приноса му към икономиката на благосъстоянието)
Амартя Сен е индийски икономист и философ, роден в Сантиникетан, Индия. Той е един от най-влиятелните мислители на нашето време, често наричан „съвестта на икономическата наука“ заради своя хуманистичен подход и пренасочването на фокуса на икономиката от чистите цифри към човешкото благосъстояние. През 1998 г. получава Нобеловата награда за икономика за своя принос към икономиката на благосъстоянието (welfare economics) и изследванията на социалния избор.
Работата на Амартя Сен съчетава строгостта на икономическия анализ с дълбочината на моралната философия. Неговите изследвания променят из основи начина, по който международните организации оценяват развитието и бедността по света.
Един от основните му приноси е Теорията на способностите (Capability Approach), разработена съвместно с философа Марта Нусбаум. Амартя Сен твърди, че развитието на едно общество не трябва да се измерва само чрез БВП или доходите на глава от населението. Вместо това трябва да се изследват реалните способности на хората – свободата и възможностите им да водят живота, който ценят, включително достъп до здравеопазване, образование, политически свободи и лична сигурност.
В емпиричния си труд „Бедност и глад“ (Poverty and Famines, 1981) Амартя Сен прави революционно разкритие за нищетата. Изследвайки големия глад в Бенгалия през 1943 г., той доказва, че гладът рядко се дължи на липса на храна в абсолютен мащаб. Проблемът обикновено е в дистрибуцията и липсата на права (entitlements) – поради икономически сривове, безработица или спекула, бедните просто губят възможността да си купят храна, докато складовете остават пълни.
С това е свързана и друга негова известна теза: демокрацията функционира като противоотрова срещу глада. Според наблюденията на Амартя Сен, в историята на света никога не е имало сериозен глад във функционираща демокрация с независима преса. Свободните медии и политическата опозиция принуждават правителствата да предприемат незабавни мерки при първите признаци на криза, за да спечелят доверието на избирателите.
През 90-те години на XX век Амартя Сен, заедно с пакистанския икономист Махбуб ул Хак, създава Индекса на човешкото развитие за Програмата на ООН за развитие (UNDP). И до днес този индекс измерва напредъка на страните чрез съчетаването на три основни компонента: продължителност на живота, образование и доходи, вместо единствено чрез икономически показатели.
Академичната кариера на Амартя Сен е впечатляваща. Завършва Президентския колеж в Калкута, а след това защитава докторат в Тринити Колеж, Кеймбридж. Бил е професор в Лондонското училище по икономика (LSE), Оксфорд, Делхийския университет и дълги години преподава икономика и философия в Харвардския университет. През 1998 г. става първият азиатец, оглавил колеж в Кеймбридж като Мастър на Тринити Колеж.
Сред най-важните му книги, преведени на десетки езици, изпъкват „Collective Choice and Social Welfare“ (1970) – фундаментален труд по математическа икономика, „Развитието като свобода“ (Development as Freedom, 1999) – където обяснява, че свободата е едновременно крайна цел и основно средство за развитие, и „Идеята за справедливост“ (The Idea of Justice, 2009) – в която търси практически начини за намаляване на несправедливостта в реалния свят. Негова остава крилатата мисъл, че икономиката не се занимава просто със стоки и пари, а с живота на хората.
Второто послание на Павел до коринтяните смущавало дълго време умовете на изследователите на Новия завет. В първите девет глави Павел е изпълнен с радост за общината. Обаче загатва, че отношенията им били за известно време обтегнати. Отишъл при тях повторно (вероятно след написването на първото послание), някой го обидил публично и Павел напуснал града унизен (2:1–11, 7:5–12). След това написал друго, много остро послание, което било занесено от Тит. Тит обаче се върнал с добри новини: неговото присъствие и текстът на посланието помогнали. Коринтяните застанали отново на страната на Павел. Павел изразява своето удовлетворение и кипи от радост за възстановените отношения. Той е щастлив, че може да отложи следващото (трето) посещение в Коринт, защото от него няма вече нужда.
Но след това, внезапно, в глава 10 се променя всичко. Последните четири глави (10–13) не са изобщо радостни. Напротив, Павел скърби и се възмущава от това, че коринтяните се съмняват в неговия авторитет и злословят за него (10:2, 10–11). Той заплашва да дойде при тях за трети път и да не бъде толкова мек, колкото преди. Предупреждава общината за нови проповедници, проникнали в тяхната среда. Павел ги нарича саркастично „върховни апостоли“ (11:5). Те очевидно провъзгласявали своето превъзходство над Павел по красноречие и чудотворна сила.
Опирайки се на ярката разлика между двете части на текста, изследователите дълго време смятали, че разполагаме с две различни послания, съединени заедно на по-късен етап. Като втората част на посланието е всъщност по-ранната от двете. Тогава последователността на събитията може да се подреди така:
1. Павел извършил първото си пътуване до Коринт, където покръстил някои хора.
2. Научил за проблемите на общината и написал Първото послание до коринтяните.
3. След това отишъл там повторно, бил публично унижен и напуснал града.
4. След заминаването му в Коринт дошли „върховните апостоли“, които злословили по адрес на Павел и неговата проповед.
5. Павел написал остро писмо до коринтската църква. Част от това писмо се съдържа в глави 10–13. В него той заплашва да отиде при тях отново.
6. Тит занесъл писмото на коринтяните, те осъзнали своите заблуди и отново застанали на страната на Павел. Тит се върнал при Павел с добри новини.
7. Изпълнен с радост, Павел написал благодарствено послание. В него той казва, че отлага пътуването си, защото не е вече необходимо. По-голямата част от това послание се съдържа в глави 1–9.
8. По-късно някой (вероятно член на Коринтската община) съединил двете послания в едно, което станало впоследствие Второ послание до коринтяните.
По-голямата част от посланието, във вида, в който достигнало до нас, напомня на коринтяните за предишните им отношения с Павел и ги подтиква да водят живот, достоен за Евангелието. Апокалиптичните възгледи на Павел се виждат особено добре в неговите нападки срещу „върховните апостоли“ в глави 10–13. Тези проповедници явно били заблудени. Силите на злото не са победени през този зъл век. Те ще паднат едва в края му. А настоящият век е век на безсилие, болка, страдания и гонения. Затова Павел се оплаква от своята немощ и от своето безсилие (глава 12). Това е признак за апостолство. Исус бил разпънат и неговите последователи през този век също трябва да очакват страдания.
Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).
Нощта минава спокойно. Началника на дивизията намерява, след като батареите се установят на позиция и със съдействието на 4. дивизия, да потърси решението, като обходи неприятелската позиция от към к. 161., действие, което може да се завърши с успех само при съвместното усилие с 4. пехотна дивизия, която има да действува в дясно, през планината.
Указанията от комондующия III. армия съвпадат с намеренията на началника на дивизията.
Първоначалните сведения сутринта дават повод да се мисли, че противника е отстъпил, заради това нарежда се до командира на Сборния полк да изпрати разузнавателна част от един ескадрон към Мачин, да провери дали противника се е оттеглил.
Скоро донесенията от началника на разузнавателната част, майор Стоянов Ал., от 1. конен полк, дават да се разбере, че противника е при вчерашното положение. (донесения № 148. и 149. от 9 ч. 45 м.).
Батареите (2. п. с. с. и една тежка) са вече на позиция, както и пех. части, които са се окопали. Конното ядро се групира наново при южните склонове на скалистата височина, източно от с. Иглица.
Началника на дивизията решава да атакува неприятеля и разкрие истинското положение.
За целта е насочена 2/48. пех. дружина да овладее с. Гречи, к. 161. Десния фланг на дружината е охраняван с 2 конни и 1 картечен ескадрон от 1. конен полк, под командата на подполковник Станимиров.
Подкрепяни с артилерийски огън, ротите от дружината успяват да заемат първата височинка от к. 161., но тук неприятелската артилерия съсредоточава своя огън по тях и те неможейки да се окопаят на скалистия гребен, се прикриват на с. и. склон. Нашите батареи попречват на противника да контр-атакува. В 10 ч. 40 м. пр. пл. към тежката батарея се присъединява още една 15 см. гаубична германска батарея. Привечер батареите взимат превес над неприятелските батареи и пехотните части се опитват наново да заемат к. 161., която противника заема с пехота и картечници.
Тяхното настъпление към запад е трудно, понеже противника заема к. 456. и се явява в тил и фланг на нашите части. (Донесение на командира на Сборния полк подполковник Георгиев № 4. и № 5., от 23./XII. 1919 г. 2 ч. и 4 ч. сл. пл.).
Началника на конната дивизия заповядва да се изпрати една рота от 31. пех. полк източно от с. Гречи, да установи свръзка между частите на двете дивизии да се охранява фланга на дружината, която настъпва към к. 161. Командващия армията е държан в течение на действията
Към 4 ч. сл. пл. се получава заповед от командущия III. армия според която: „състава на конната дивизия се усилва с още 2 дружини и картечната рота от 48. пех. полк. Една от тези дружини и картечната рота утре, 24. того, да настъпи по билото през к. 303., к. 427., к. 456. и съдействува на атаката на противника, който заема к. 161., като се яви във фланг на противника. Дружината да дава сигнали с бели ракети, за означение пункта догде е достигнала. Другата дружина утре, в 7 ч. пр. пл., при южния край на с Гречи, да се яви на началника на дивизията“. (№ 1. 23. XII. 4 ч. сл. пл.).
С друга заповед (№ 2., същото време) в разпореждане на началника на конната дивизия се дава и една германска дружина, с картечна рота, която утре, 24. того, в 4 ч. пр. пл., да бъде при германската батарея.
Началника на дивизията заповядва на командира на 48. пех. полк „да задържи в посока на к. 304. (хребета Тейлорс) една от дружините си, а с другите две и картечната рота да се присъедини към конната дивизия. Една от дружините с 1 картечен взвод да насочи по хребета к. 427., к. 456., к. 364. със задача да обходи фланга на неприятелската позиция, която се простира от к. 90., к. 161., к. 456. и да се стреми да прекъсне съобщенията на противника с Исакча; другата дружина, с другия картечен взвод, да се разположи в долината между к. 427. и к. 256., гдето остава в разпореждане на началника на конната дивизия“ (№ 986, 23.XII. 916., 4 ч. 15 м. сл. пл.)
Самостоятелният разезд (поручик Генев от Гвардейския конен полк), изпратен в посока на с. Лункавица достигнал до хребета на гребена Тейлорс, донася, какво „противника с пехота, окопан с телени мрежи, държи този гребен, който е покрит с мъчнопроходима гора“.
Хората трябва да почиват задължително. Все пак човекът не е кокошка. Кокошката може наистина да не се нуждае от отпуск. Но за човека без отпуск е немислимо.
Аз например не съм почивал четиридесет години. Както я подкарах от двегодишна възраст, все работа без почивка и без край.
А що се отнася до неделите или празниците, каква почивка е това? Сами разбирате: я ще пийнеш малко, я гости ще ти се изсипят, я крака на дивана ще трябва да залепиш. Малко ли работа има на този свят средностатистическият човек! Жената и тя по някога вземе, че почне да предявява претенции. Каква ти почивка? А това лято страшно ми се прииска да си почина. Главната причина — всички наоколо почиват. Ванюшка Егоров отиде например в Крим. Върна се черен като дявол. И на тегло е наддал доста... Петруха Яичкин пък почивà на Кавказ. Миша Бочков отскочи до своето село. Две седмици изкара отлично. Даже го набили там за нещо си. Върна се — не можеш да го познаеш. Физиономията му се надула ей толкова от дясната страна.
Изобщо всички, както виждам, почиват и всички укрепват, само аз не почивам.
И ето че това лято отидох. „Не съм кокошка — мисля си. — В Крим — мисля си — не ми се ходи. За всякакви — мисля си — гащета ще се разориш. Ще отида някъде по-близо.“
И заминах. На почивна станция.
Всичко се оказа съвсем отлично и симпатично. И отношението внимателно. И храната обилна.
И веднага, както пристигнах, ме претеглиха на кантар. По новата метрична система. И гърдите ми мериха. И ръста.
— Поправяй се — казват.
— Ами да — викам, — малко на тегло ми се ще да наддам. Ръста — викам, — кучета го яли. Нека си остане предишният ръст. Но някой-друг килограм няма да е излишен. Не съм кокошка — викам, — гражданино фелдшер.
Фелдшерът вика: - Теглото може. На нас тегло не ни свиди. Карайте смело!
Започнах да почивам. И веднага, знаете ли, се появи една извънредно голяма скука. Няма какво да правиш – направо беда! И храната обилна, и грижите внимателни, и на кантар те теглят, а скуката междувременно – страшна.
Сутринта, например, станеш, плиснеш си на физиономията, похапнеш и лежиш на една страна. Ако не ти се лежи – седиш. Ако те ти се седи – ходиш. А защо, кажете ми, да ходя безцелно? Не ми се ходи безцелно. За четиридесет години не съм си изработил такъв навик.
Един ден походих и щях да се връщам обратно. Но, слава Богу, видях в градината едни момчета, дето също почиват там.
Седят на ливадата и пляскат карти.
— На белот ли, какво? – питам.
— Точно така — викат, — на белот. Но — викат — може и на трупа да минем. Със залози. Сядайте, уважаеми другарю! От сутринта ги раздаваме...
Седнах, разбира се. Играхме до вечерята. После малко след вечерята. После сутринта по-раничко. И като започнахме - всеки ден... Гледаш и не се виждат как минават дните. Не само че не ти е скучно, ами, дето се вика, няма кога физиономията си да измиеш или едно кафе да изпиеш.
Две седмици минаха като сладък сън. Отпочинах си, може да се каже, за всичките четиридесет години — и духом, и телом.
А това, че малко поотслабнах, не е важно. Тегло и в производството може да се натрупа. А ръстът, слава Богу, си остана същият. Само съвсем малко е намалял. Фелдшерът вика — от седящия живот.
Ще поговорим за последната книга на Василий Василевич Розанов „Апокалипсис на нашето време“.
Е, тук като за начало трябва да си призная, че не обичам Розанов. Ще кажете, че това няма нищо общо с предмета на разговора, но е просто мой дълг да предупредя. Да предупредя и за това, че колкото не обичам Розанов по принцип, толкова силно обичам „Апокалипсис на нашето време“. Може би защото това е единственият текст, в който всички минуси на неговите книги – фрагментарност, донякъде умишлена, на границата на ексхибиционизма, изповедност, прекомерната честност без какъвто и да е опит да отсява нещо в себе си и в текстовете си – се превръщат в плюсове. Розанов е написал най-жалната, най-горчивата книга. Тази книга е една безкрайна, горчива и сълзлива жалба и няма как, това впечатлява.
„Рус излиня за два дена, най-много – за три. Дори вестник „Новое время“ не можа да бъде закрит толкова бързо, колкото беше закрита Рус. Поразително е, че изведнъж се разпадна цялата, до най-малките подробности, до детайлите. Подобно сътресение не е имало никога, без да изключваме и „Великото преселение на народите“. Там имало епоха – „два или три века“. Тук – три дни, изглежда дори два. Не остана Царство, не остана Църква, не остана войска и не остана работническа класа. Какво всъщност остана? По странен начин – буквално нищо. Остана подъл народ, от който ето един човек, старец на 60 години „и толкова сериозен“, от Новгородска губерния, се изрази така: „Кожата на бившия цар трябва да се реже на ивици“. Иначе казано, не да се одере кожата наведнъж, както индианците вземат скалп, а по руски, да се изрязват от кожата му ивица след ивица. Какво му е направил царят на този „сериозен мъж“? Какво в същност стана? Всички палувахме. Палувахме под слънцето и на земята, без да мислим, че слънцето вижда, а земята слуша. Никой не беше сериозен и, в същността си, царете бяха най-сериозни от всички – дори Павел, при неговите способности, „се трудеше“ и беше рицар. И както често се случва – „стана невинна жертва“. Вечна история, всичко се свежда до Израил и до неговите тайни. Но да оставим Изриел. Днес въпросът е за Рус. По съдържание руската литература е такава мерзост, такава смес от безсрамие и наглост, каквато няма в нито една друга литература. В голямо Царство, с голяма сила, при народ трудолюбив, умен и покорен, какво направи тя? Народът растеше първобитно от Петър Велики насам, а литературата се занимаваше с това „как се обичали“ и „за какво разговаряли“. И всички „разговаряли“, само „разговаряли“. Никой не се заел с това (не съм чел в списанията нито една статия), че в Русия няма нито една аптека, че не умеем да извличаме йод от морските водорасли, че синапени лапи са у нас френски. И ето, че тъкмо църквата се разпадна първа, и, виждате ли, това било съвсем на време, по „закон“.“
Василий Розанов
Ето такива горчиви думи не бяхме чували от никого. Розанов бил в общи линии доста хладен към църквата и винаги бил доста хладен към християнството, защото твърдял, че християнството е скопено. Той наричал християните, по аналогия със содомитите, хора на лунната светлина, нощни хора, хора, които са лишени от духа на семейството, от семейното начало. И този дух виждал, напротив, тъкмо в Израил, и затова бил готов да се поклони на Израил. Култ към родството, култът към семейството. Но сега Розанов казва за църквата най-болезнените, най-състрадателните и в общи линии най-верните думи. Той казва, че се е разпаднала първа, разпаднала се повече от войската, повече от царството. Но вината за това той възлага, разбира се, на руската литература не първи, далече не първи. Между другото, той говори не за първи път това. Още отдавна, започвайки от 1908–1909 година, написал, че мерзостта на Гогол, сатирата на Гогол съсипала Русия, че Салтиков-Шчедрин е вампир, който смучел руска кръв и се е отделил, чак когато се насмукал. Но неговото отношение към социалната критика е по принцип изключително сурово и изключително несправедливо, той смятал, че руската литература не обича достатъчно Русия. Но пък в едно нещо е безусловно прав и ние говорихме за това в лекцията за Гипиус, че интелигенцията е изоставила народа, че не се занимавала с него, че интелигенцията избягала от политиката и получила това, което получила. Разбира се, както пише Мережковский, интелигенцията е обвинявана за всичко като единствен работен кон в стопанството, защото просто няма кого другиго да обвинят. Но Розанов е безусловно прав, че през 1910-те години руската интелигенция просто проспала Русия, профукала я. Всички си играехме, пише той, всички палувахме. „Апокалипсис на нашето време“, също както „Окаяни дни“ на Бунин, както „Черният тефтер“ на Гипиус, е поразително точна хроника на случващото се в страната през 1918–1919 година. Нека не забравяме, че Розанов пише това, след като е напуснал вече Петроград и се е преместил в Сергиев Посад, където го извикал Флоренский. Сторило му се, че там е по-сито, по-спокойно, живеел по това време в буквалния смисъл до църквата, зад църковната ограда. И е погребан там. Но това, че Розанов е далече от столицата по онова време, не го прави по-малко информиран човек, напротив, това му помага да вижда онези най-коренни, най-народни настроения, които всички по това време желаят да разберат, но никой не ги знае. Той вижда главното, вижда, че никой не е станал истински нито по-богат, нито по-умен, нито по-щастлив. Щастието от революцията, за което много пишел Пастернак и което усещал Маяковский, това щастие изобщо не докоснало Розанов. И тук въпросът е защо? Защо един от най-умните руски писатели и един от хората, които са по принцип винаги устремени към радостта, които пишат прекрасно за радостите, защо не почувствал нищо? Защо се отнесъл към революцията единствено с ужас? Тук има отговор. Проблемът е в това, че Розанов видял в революцията само вихър, само събаряне, само тотална разруха. Нито радост от съзиданието, нито радост от свободата почувствал, защото в света на Розанов изобщо не може да има свобода. Честно казано, той не бил никога голям любител на свободата. Розанов не е просто консерватор, в много отношения Розанов е ретрограден. Ето защо, между другото, никога не препоръчвам на студентите да го четат. Розанов е култ към силната държава, към твърдата ръка, безусловно, и култ към семейството. Защото семейството е ред, семейството е бит, семейството е топлина. Гради дома си, руски човече, призовава той непрекъснато, свивай своето гнездо.
И разбира се, той имал моменти, в които мразил самодържавието, защото, както казвал, към един предмет трябва да се гледа от хиляди страни. Той имал абсолютно противоречиви възгледи, прозата му била фрагментарна, днес мисли по един начин, утре по друг. Но като цяло мирогледът на Розанов съществува и е напълно ясен. Начело на този мироглед стоят здравата власт, скромният и топъл дом, строгият уют – изобщо, установеният ред, животът в рамките на традициите, животът в семейството. Тайната на пола, за която непрекъснато говори, съществува за него не защото се интересува от разврата, не защото сексът е чак толкова важен за Розанов: за Розанов е важно семейството, семейството като основа на мирозданието. И всъщност точно затова преживява толкова мъчително болестта и смъртта на неофициалната си съпруга, Варвара, за която успява да се ожени официално едва преди самата ѝ смърт, дотогава не получил развод от Суслова. Затова така трепери над нея, спомня си я, защото за него всичко в живота му, дори неговото неудържимо писане, било оправдано от това, че покрай него се хранели девет души, че има дъщери, има семейство, има някаква опора. И ето че тази опора в живота рухнала през 1918–1919 година. Самият Розанов починал през зимата на 1919 година, успявайки преди смъртта си да продиктува – той никога не мислел себе си извън словото, да продиктува няколко прощални бележки, в една от които, между другото, моли за прошка еврейския народ за всичко лошо, което е казал по негов адрес.
„Апокалипсис на нашето време“ е истерична книга, никой не спори. Това е книга, която в общи линии не установява причините, която не анализира ситуацията. Тя е книга ридане и най-много прилича на цикъла на Ремизов „С подстригани очи“, защото като че ли единствено Ремизов бил истински ученик на Розанов, научил много от него и остави за него прекрасните спомени „Кукха. Розановите писма“. Кукха, в странната и малко луда митология на Ремизов, е живата влага на живота, сперматичният бульон, в който е потопено всичко. Пресъхването на тази влага е причина за гибелта на Розанов, защото не остава нищо, заради което си струва да се живее. По онова време Розанов е едва на 62 години, за днешните стандарти е млад човек. Но 1918 година го превърнала в грохнал старец. „Апокалипсисът“ е пълен с молитвени, просещи обръщения към читателя: „едно печено яйце, една шепа брашно могат да спасят деня ми, помогни, читателю, на своя писател, нещо пророческо виждам в моите последни дни“. И наистина, има нещо пророческо, защото разбрал участта на Русия, разбрал нещо страшно. Разбира се, за някого руската революция била радост, за другиго тържество, във всеки случай велико събитие. Но той разбрал главното – че с Русия е свършено. Това, което ще дойде после, не е Русия. Може да обичаме политическата система, може и да не я обичаме, някой сигурно се радвал, че е загинала, както се радвал Маяковский: „Аз не съм твой, снежно изчадие“, защото за него тя е просто снежен затвор, огромна каторга. А друг бил ужасен. Може да обичаме руската цивилизация, може да не я обичаме, но тя приключила, не можело да бъде възродена. Ето това разбрал Розанов. Всичко, което ще бъде после, няма да бъде тя. А това, с което се занимават днешните русофили, е изобщо ровене в труп, това е просто истински вампиризъм. Това е опит от мъртвото да се направи живо, но те не могат да вдъхнат живот в мъртвото, те се занимават с призраци. Розанов е първият, който фиксирал края на руската цивилизация. И това е много трагично събитие, защото в света останала една много важна краска по-малко. Нека в тази цивилизация понякога да било непоносимо да се живее, но понякога тя достигала най-висок полет, и в културата, която Розанов мразел, и в религията, и в чисто човешките си прояви. Той фиксирал края, той казал, че се спуска завеса, желязна завеса над Русия. Първи той употребил този израз – „спуска се желязна завеса“.
И накрая малко за значението на Розанов – като писател. Мнозина го наричали най-добрия стилист на 1910-те години, други го наричали развратител на руската литература. Белий, да речем, или Гипиус, или Мережковский враждували с него искрено и дълбоко, и имало защо. Защото Розанов обичал много „свинята майка“, обичал много конната статуя на Александър III, дебелите задници на кочияшите, дебелия задник на този приличащ на хипопотам кон, за него руската държавност се криела тъкмо в това, в този дебел, ватен задник, толкова уютен, толкова роден. И изобщо му било все едно, че този задник смазва всичко хубаво, което съществува в страната. Както пише Мережковский, този стил ще го познаете веднага, само един човек в Русия умее това, „лъвът се познава по ноктите“. Така че, когато се замислим дали Розанов е добър писател, Розанов е потресаващ изразител и описател на себе си. Никой друг още не се е запазил с такава пълнота. Да, отвратителен е, да, противен е, пише, помните ли, „с червено лице и облизващ се – това съм аз“. Ето такъв е, да. „Литературата са моите панталони.“ Наистина, абсолютно интимна връзка с литературата и с читателя, и „не се церемоня с читателя: да върви по дяволите – да върви по дяволите“. Ето това го има у него. Но при цялата фрагментарност, кокетство и истеричност на стила му всичко това е много живо. И когато той ридае в „Апокалипсиса“, това са искрени ридания, без значение заради какво и поради какво, важна е невероятната сила на чувствата. Тази книга не може да се чете без сълзи, защото си отива безвъзвратно нещо много значимо, няма значение дали е лошо или хубаво, важното е, че е родно. И това е, изглежда, нещото, с което Розанов останал до най-голяма степен в литературата. Не с „Уединеният“, не с „Окапалите листа“, а тъкмо с това предсмъртно ридание, което, сигурен съм, е изкупило всичките му бивши и не бивши грехове.
Напълно правилен е въпросът за това какво мисля за моралния облик на Розанов. Аз често цитирам неговото изречение: „Не съм такъв подлец, че да говоря за морал“; и наистина, Розанов няма морален облик, той е у него нестабилен, раздвояващ се. Не е ли дошла душата ми да се повесели на фона на вечното небитие двадесет години, а аз да я ограничавам? Не, весели се, моя душо, весели се, славна моя, казва той. Розанов е вечният въпрос за това какво е прекрасното. Някой казва, че прекрасното трябва да бъде естетически пропорционално, съвършено. Друг казва, че прекрасното трябва да бъде полезно. Иван Ефремов пише, че извитите мигли са прекрасни, защото предпазват по-добре от снега, прекрасното е прагматично. Чернишевский твърди, че прекрасно е всичко здраво, а всичко болно е ужасно. А има и хегелово понятие за прекрасното, което се свежда до това, че колкото по-пълно е изразена същността на един предмет, толкова по-прекрасен е той, стилистична цялост. Когато виждаме например спиртосан, нагледен, добре препариран скорпион, на нас ни е приятно да го гледаме. Това е един естетически неделим скорпион, макар че е ужасно противен, мерзък. И чудовището може да бъде по своему съвършено и може да бъде прекрасно. Ето, Розанов може да е колкото си иска противен, но той е фиксиран естетически толкова цялостно, усещаме миризмата му толкова силно, виждаме го толкова физически, че прозата му е прекрасна. Вероятно, да. Нямам предвидсега неговите теоретични възгледи, неговата книга „За разбирането“, която е просто много лошо написана, нямам предвид различните му литературно-критически съчинения, тук, на фона на Мережковский, той е просто съвсем безпомощен занаятчия. Но в самоописанието си, дори в книга като „Сахарна“, дори в книга като „Осезателното и обонятелното отношение на евреите към кръвта“, написана заедно с Флоренский, дори в най-мракобесните си заблуди, той е ужасно жив и нагледен. Не зная в руската литература човек, който да се е отразил по-пълно в своите писания от Розанов. Е, освен може би Ленин, при когото пълното отсъствие на личност се е отразило в също такава непрекъсната графомания. Но моите студенти съвсем правилно казват, че Розанов е бащата на ЖЖ (руска блог платформа, вече несъществуваща – бел. ред.). Хубаво или лошо нещо е ЖЖ? Отвратително е, но е много нагледно. А нагледността е велика ценност.
Тук постъпи въпрос за участието на Розанов в делото „Бейлис“. Имало такова участие, защо да се преструваме, че не го е имало. Наистина, Розанов пишел под един псевдоним антисемитски статии, а под друг – напълно либерални, изключили го от Волфила, от Волната философска асоциация заради това раздвоение на личността. Но той правел всичко това в рамките на своята програма: хиляда погледа към един предмет. Нали и Абрам Терц пострадал заради същото нещо. Като съветски филолог и доцент издавал произведения под името Андрей Синявский, главният, между другото, изследовател на Розанов през 1970-те години и автор на прекрасна книга за него, а като Абрам Терц публикувал откровено антисъветски произведения. Това също е раздвоение на личността, Синявский имал две очи, едното такова, другото инакво, едното в Арзамас, другото в Кавказ (руски израз за двойнственост – бел. ред.). Но при него раздвоението на личността било реално, той казвал за себе си, че като Абрам Терц е много по-млад, с мустачки, с каскетче, „в джоба си носи не вечното перо на писателя, а перото (нож на жаргон – бел. ред.) на бандит“, а освен това Терц е висок и слаб. А Синявский също е слаб, но нисък и брадат, и страшно насмешлив, трудно се разговаряло с него. И ето че и Василий Василевич в едни свои писания бил един, в други друг. Той пишел за делото „Бейлис“ разни гнусотии. Като много голяма част от руската интелигенция, той вярвал или се преструвал, че вярва, в ритуалните убийства, вярвал, че евреите имат особено отношение към кръвта и приготвят храната си по обреден начин, смесвайки я с кръв, не задължително християнска. Изобщо отношението на евреите към кръвта го занимавало много и написал много гадости за евреите. Написал, че евреинът няма нито особен ум, нито сръчни ръце, а има само едно хлъзгаво ласкаво хоботче, което се впива във вас и изсмуква всичко от вас. Много мерзко написано. Но участието му в делото „Бейлис“, статиите му и по-конкретно гнусната книжка за отношението на евреите към кръвта, са извинени като че ли донякъде от факта, че мислел така абсолютно честно. Ето например професор Сикорский изписал също в Киев много гадости по делото като експерт, но в това, което написал, няма никаква художествена сила. Той написал, че раните на Андрюша Юшчинский са нанесени по особен начин, че това било ритуално убийство, правел подробни медицински заключения по темата, говорел за умишлено обезкървяване на трупа и така нататък. Розанов подхождал към въпроса от чисто библейска и чисто литературна страна. И именно той твърдял, че има маса свидетелства, включително в Стария завет, че евреите извършват наистина човешки жертвоприношения. В това бил напълно честен и последователен. Не мисля, че неговата книжчица, излязла също, между другото, под псевдоним, е повлияла по някакъв начин на процеса, така или иначе Бейлис бил оправдан. Но ритуалното убийство не било опровергано. И там има една тънкост. В книгата са използвани писма на Флоренский и там Флоренский, между другото, казва много важни неща. Там има много важни интуиции, истински прозрения. Той казва например, че Старият завет и Новият завет са несъвместими, че техните ценности са противоположни. Той е един от много малкото, които анализират този проблем. Там изобщо има много ценни изводи и стилът на Флоренский е забележителен и също така разпознаваем. Така че, как да ви кажа... Розанов е в човешки план винаги противен, а в естетически – винаги убедителен. Затова е голямо изкушението му, той е велик изкусител, но онзи, който премине през това изкушение, ще бъде свестен човек.
Темата „Поет и цар“ ни е добре позната, всички нейни варианти и разновидности са проучени до основи: Пушкин – Николай, Пастернак – Сталин, Волтер – Екатерина, Огледалцето – Царицата.
От историята познаваме и сюжета „Цар поет“ (това е, когато негово величество се забавлява със съчинителство, като Фелица, или с актьорска игра, като Нерон, или с музика, като Иван Грозний). Веднъж един монарх (Марк Аврелий) се оказал дори философ на съвсем нелюбителско равнище. Владетел, дрънкащ на лира, е нещо интересно. Но в много по-малка степен от поет, пъхнал лирата под мишница и взел скиптъра.
Флагът на поетическата република
На мене ми е известен само един подобен случай: Габриеле Д’Анунцио – пълновластен диктатор на „Република Фиуме“.
В продължение на 15 месеца Поетът получил неограничена власт над голям брой хора, вземал политически решения, установявал закони, провъзгласявал манифести, награждавал едни и наказвал други. Античният идеал за Поет Владетел се осъществил в неромантичния двадесети век.
И ми стана любопитно как се е случило всичко това. И започнах да чета книги по въпроса. И научих много интересни неща.
В първата част ще ви запозная с това как са се развили събитията. За политтехнологичните методи на диктатора декадент ще разкажа в следващата глава, иначе ще стане твърде дълго.
Кой ли не се подигравал на Игор Северянин, който през 1915 г. възкликнал превзето:
Друзья! Но если в день убийственный
Падет последний исполин,
Тогда, ваш нежный, ваш единственный,
Я поведу вас на Берлин!
Приятели! Но ако в ден убийствен
падне и последният исполин,
тогава аз, ваш нежен, ваш единствен,
ще ви поведа към Берлин!
Ами наистина, голям смях. Ето го него, гения (с хризантема в бутониерата, с лилия в ръката), марширува с бели гамаши по посока на Берлин, а след него, спъвайки се и изпускайки кожени боа, цилиндри и ветрила, крачи тълпа от мечтателки, кокаинисти и други житейски прахосници. Страшният тевтонец захвърля в ужас „Голямата Берта“ и си плюе на петите.
Веднага се вижда, че е поет!
Но Д’Анунцио, не по-малко нежен от Северянин и още по-единствен, взел, че организирал точно такъв пърформанс в реалния живот.
Наистина, Д’Анунцио бил не само егоцентрик и позьор, но и легендарен храбрец, който се бил безброй пъти на дуел и извършил по време на войната множество ефектни подвизи. Това обаче не прави похода към Фиуме по-малко фантастичен.
Разбира се, по онова време цяла Европа била превъртяла и вече я учудвали малко неща. Континентът бил покрит с пресни гробища, руините димели, короните се сипели, навсякъде бушували революции. Троцкий и Ленин разпалвали световен пожар, милиони хора умирали от испанския грип. Жените, използвайки бъркотията, си подстригали косите и започнали да носят рокли над глезена. Содом и Гомора!
Мненията на властелините на мисълта се разделили наполовина: едната половина смятала, че се ражда нов свят, другата – че е настъпил апокалипсис.
Но дори на този живописен фон изцепката на великия и ужасен Габриеле разтърсила света. Д’Анунцио притежавал в най-висока степен таланта да държи публиката в напрежение и да изтръгва от европейците възторжено „ах!“.
През 1919 г. поетът имал на дневен ред два „проекта“: или да организира марш към Фиуме, или да извърши безпрецедентен за онова време самолетен полет до далечната Япония. Вестниците следели развълнувано колебанията на гения – какво ще избере?
На поета му обещали, че във Фиуме цялото население ще излезе да го посрещне с палмови и лаврови клонки – както Ерусалим посрещнал Спасителя. Можеше ли да се устои на това?
Какво е в сравнение с този триумф на обожание някакъв си полет до Япония? Съдбата на Икар изглежда красиво само в легендата, а на практика да паднеш във водата някъде в пуст участък на океана не е особено приятно.
А и пред очите на хората дори смъртта е красива. Накратко, Д’Анунцио избра Фиуме.
Няма да хабя вниманието на читателя, описвайки корените на иткалиано-югославския териториален конфликт. Накратко: градът, чието население се състояло в по-голямата си част от италианци, се оказал под югославски контрол и на италианските патриоти това не им харесало. А за нас е важен сега не историческият фон на пърформанса, а артистизмът на изпълнението.
Д’Анунцио осъществил римейк на епичната драма „Триумфалното завръщане на Наполеон от остров Елба“. Той оглавил колона от пламенни ентусиасти (така наречените arditi, „страстни“) и я повел на марш към Фиуме. По пътя войската се разраствала непрекъснато. Правителствените войски, които се опитвали да спрат нарушителите на реда, не успели да устоят пред красноречието на Д’Анунцио и или му правели път, или се присъединиха към марша. Разбира се, поетът изправял пред пушките покритите си с ордени гърди и призовавал да стрелят в тях. Разбира се, никой не стрелял, а всички ръкопляскали.
Фиуме посреща поета лауреат
И така, през септември 1919 г. Поетът влязъл без нито един изстрел в ръкопляскащия град начело на трихилядна войска и обявил Фиуме за италианска провинция. А когато Италия отказала ужасена този подарък (авантюрата на Д’Анунцио дискредитирала правителството пред цяла Европа), триумфаторът провъзгласил републиката за независима и си разигравал коня чак до декември 1920 г., докато накрая горският не се върнал и не изгонил цялата тази екзалтирана паплач от Фиуме.
Героят и масовката
Това не била, разбира се, кой знае колко голяма държава, но била все пак важно пристанище с принадлежаща територия. Със свое правителство, бюджет, армия и флот, закони – всичко както си му е редът.
Четиридесетхилядното население сякаш си изгубило ума и повече от година участвало доброволно в най-тоталния и най-продължителния хепънинг в новата история. Удсток ряпа да яде пред това.
