ПРЕВОД: Gemini 3
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:
1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“
1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“
/ „ПАЦИЕНТКА“
/ „БАНЯ“
/ „НЕРВНИ ХОРА“
1925 г. – „АКТЬОР“
/ „КРИЗА“
/ „БЕДНОСТ“
/ „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“
/ „ДИКТОФОН“
/ „ЧЕТИРИ ДЕНА“
1926 г. – „ИМЕН ДЕН“
/ „ТАТКО“
/ „ДЪРВА“
/ „КРАДЦИ“
/ „ПЪТНИК“
/ „СЪПРУГ“
/ „РАБОТЕН КОСТЮМ“
/ СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“
1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“
МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“
„МЕДИК“
В днешно време, граждани, в народните съдилища съдят все повече и повече медици. Един, виждате ли, направил операция с мръсни ръце, на друг му паднали очилата от носа в червата и не може да ги намери, трети изгубил скалпела във вътрешностите или отрязал не каквото трябва на някоя неопитна дамичка.
Всичко това не е по европейски. Всичко това е пълно невежество. И такива медици трябва да се съдят.
Но за какво, другари, ще съдят медика Егорич? Разбира се, той няма висше образование. Но няма и особена вина.
А се разболял един човечец. Фамилия — Рябов, професия — колар. На тридесет и седем години. Безпартиен.
Добър човек — спор няма. Макар и безпартиен, членува в профсъюза и получава заплата по трети разряд.
Е, разболял се. Легнал. Голяма работа, ще кажеш. Подува се, виждате ли, коремът му и диша трудно. Ами потърпи! Ами сложи си шише с гореща вода на търбуха. Ама не. Изплашил се страшно. Разтреперил се. И казва на жена си, без да жали никакви пари, да извика най-добрия, най-прочутия лекар. А жената какво? Жената потъгувала малко за парите, но не тръгнала да спори с болния. Извикала лекар.
Явява се един такъв длъгнест медик с висше образование. Фамилия — Воробейчик. Безпартиен.
Е, прегледал корема. Опипал каквото трябва и казва: — Глупости — казва. — Напразно — казва — безпокоите прочутите лекари. Преял е човечецът малко извън мярката. Нека — казва — си направи един клизма и да яде кокошо месо.
Казал и си тръгнал. Останете си със здраве.
А човечецът се натъжил.
„Ех, — мисли си, — мътните го взели! Какви са тези дамски рецепти, дето ми ги изписва. Баща ми, — мисли си, — не е знаел леки илачи, и аз не искам да зная. А кокошо да яде международната буржоазия.“
И така, тъгувал човекът до вечерта. А вечерта казва на жена си, без да жали никакви пари, да извика прочутия Егорич от Малая Охта.
Жената, естествено, се натъжила малко заради парите, но не взела да спори с болния — тръгнала. Вика го.
Онзи, разбира се, взел да се дърпа.
— Защо — казва — да се разкарвам напред-назад след прочутите медици? Аз съм човек без висше образование, пиша зле. Защо да бия път напред-назад? Е, поусуквал се малко, спазарил си разни условия: колко в хляб и колко в пари — и тръгнал. Пристигнали. Добър ден. Въобще не започнал да опипва стомаха с ръце.
— Външният — казва — стомах тук няма нищо общо. Цялата — казва — работа е във вътрешния. А вътрешния и да го опипваш — болестта от това няма да отслабне. Само можеш да я разбуташ.
Той само разпитва какво е предписал първият медик и какви рецепти е дал, усмихва се горчиво на себе си и нарежда на болния да напише една бележка — демек, здрав съм, и покойният ми татко е здрав, в името на отца и светия дух.
И му казва да глътне бележката.
Изслушал го човекът, разбрал го.
„Ох — мисли си той, — да го вземат мътните! Науката е светлина, невежеството — мрак. Казваше държавата: учи — не учех. А как само щеше да ми послужи науката сега.“
Поклатил човекът брадицата си и процедил през зъби:
— Не става — казва, — не мога да пиша. Не съм учен. Зная само фамилията си да подписвам. Може пък това да е достатъчно.
— Не може — отговаря Егорич, намръщен и подръпващ мустачките си. — Не може. Само фамилията няма да стигне. Фамилията — казва — е добре да се подписва срещу херния, но за вътрешна болест трябва цяла бележка.
— Какво тогава — пита човекът — да правим? Може би вие ще я напишете вместо мене, ще си направите ли труда? — Аз — казва Егорич — бих я написал, ама — казва — си забравих очилата на рояла. Нека някой роднина или познат да я напише.
Добре. Повикаха портиера Андрон. А портиерът, макар и безпартиен, е спец — може и да пише, и да се подписва. Дойде Андрон. Договори си цената, поиска молив, сам изтича за хартия и започна да пише.
Час или два писа, изпоти се, но написа:
„Аз съм здрав, и покойният ми татко е здрав, в името на отца и светия дух.
Портиер на блок № 6, Андрон.“
Написа го. Подаде бележката на човека. Човекът гълта, гълта — и я глътна.
А през това време Егорич се сбогува любезно с всички и си замина, като заяви, че за изхода не гарантира — понеже не е писал болният.
А човекът се развесели, дори похапна, но към нощта все пак се помина.
А преди смъртта повръщаше много и го режеше коремът.
Е, помина се — копай земята, купувай ковчег — ама не. Стана ѝ жал на жената за парите и отиде в съюза да се жалва: не може ли, значи, Егорич да върне парите.
Парите Егорич не върна — той не е такъв, но работата се разчу.
Разрязаха човека. И намериха хартийка. Разгънаха я, прочетоха я, ахнаха: подписът, значи, не е негов, подписът е на Андрон — и хайде, делото в съда. И докладваха на съда: подписът не е негов, хартията е от тапет и по размер е твърде голяма за стомах — вие се оправяйте! А Егорич заяви на следствието: „Аз, братчета, нямам нищо общо, не съм писал аз, не съм гълтал аз и не съм я донесъл тази хартийка. А това, че портиерът Андрон си е сложил подписа, а не болният — аз не догледах. Съдете ме за недоглеждане.
А Андрон заяви: „Аз — казва — два часа писах и направо прегрях. И като прегрях, написах моята фамилия. Аз — казва — съм убиецът. Моля за снизхождение.“
Сега ще съдят Егорич и Андрон. Нима наистина ще ги осъдят?
1926 г.
