(За откриването и разработването на проводимите полимери)
Хидеки Ширакава е японски химик, роден на 20 август 1936 г. в Токио, Япония. Той е носител на Нобеловата награда за химия за 2000 година, която споделя с двама американски учени - Алън Хийгър (Alan Heeger) и Алън Макдайърмид (Alan MacDiarmid).
Тримата учени получават наградата за откриването и разработването на проводими полимери (electrically conductive polymers) - материали, които комбинират свойствата на пластмасите с електропроводимостта на металите.
Основното откритие на Ширакава е свързано с полиацетилена - полимер, който при нормални условия е изолатор (не провежда електричество). През 1970-те години той успява да синтезира полиацетилен под формата на тънки, лъскави филми, наподобяващи метал на вид - случайна грешка на негов студент (използвано е количество катализатор, хиляда пъти по-голямо от нужното), която довежда до неочакван резултат.
По-късно, в сътрудничество с Хийгър и Мак Диармид в Пенсилванския университет, тримата установяват, че при допингиране (добавяне на малки количества йод или други вещества) към полиацетилена, неговата електропроводимост нараства драстично - с фактор от милиони пъти.
Това откритие революционизира разбирането за полимерите и отваря нова научна област - на проводимата пластмаса. Прилагането включва органичните светодиоди (OLED), соларните клетки, антистатичните материали, гъвкавите дисплеи, полимерните транзистори, батериите и суперкондензаторите.
Ширакава учи в Токийския технологичен институт (Tokyo Institute of Technology). Работи в Пенсилванския университет (University of Pennsylvania) в САЩ, където се среща и работи с Макдайърмид и Хийгър. По-късно става професор в Университета в Цукуба (University of Tsukuba), Япония.
Ширакава е един от малкото японски учени, получили Нобелова награда за химия, и неговата работа поставя основите на цялата съвременна индустрия на органичната електроника, която днес намира широко приложение в технологичните устройства около нас.
ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ
ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ
ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ
Авторство на Пастирските послания
Повечето учени споделят с основание убеждението, че всичките три Пастирски послания са написани от един и същи автор. По отношение на Първото послание до Тимотей и Посланието до Тит няма място за съмнение — стилът, темата и особеностите на съдържанието им са до голяма степен еднакви. Второто послание до Тимотей се отличава по някои ключови моменти, но по речник и стил на писане се вписва лесно до останалите две; сравнете например началото на Първото послание до Тимотей (1:2) с началото на Второто послание до Тимотей (1:2) — те съвпадат почти дума по дума, а сред другите послания на Павел не откриваме подобно съвпадение.
Както и при другите вторични послания на Павел, въпросът за авторството може да бъде решен въз основа на стила и съдържанието. Що се отнася до стила, отдавна е установено, че тези послания се отличават рязко от съчиненията, които принадлежат безспорно на Павел. Задълбочени изследвания показват например, че освен личните имена в Пастирските послания се използват 858 различни думи, от които 306 не се срещат в останалите съчинения на Павел (включително и в статистиката за неговите вторични съчинения). Това означава, че близо една трета от речниковия им състав не е засвидетелствана никъде другаде в Павловите текстове. Още по-показателно е, че повече от две трети от тези липсващи у Павел думи са били по-късно използвани от християнски автори през ІІ в. Следователно речниковият запас на тези послания е по-развит от този на другите Павлови писма.
По-значим е обаче фактът, че някои от ключовите думи, срещащи се в тези писма, се употребяват и от Павел, но с различно значение. Ето два прости примера: изразът, с който Павел обозначава „праведността пред Бога“ (буквално – „да бъдеш от дясната ръка на Господа“), тук означава просто „да бъдеш почтен, уважаван човек“ (Тит 3:8). А терминът „вяра“, който за Павел означава упование в спасителната смърт на Христос, тук обозначава основите на учението, изграждащо християнската религия (1 Тим. 1:13).
Разбира се, аргументът, основан единствено на речниковия състав, не е решаващ сам по себе си — всеки човек използва различни думи в различни ситуации, а Павел би могъл в различни периоди от живота си да влага различен смисъл в едни и същи понятия. Но в съчетание с проблемите на съдържанието тези езикови наблюдения правят доводите срещу авторството на Павел доста убедителни.
Вече засегнахме и други аргументи, като споменахме Второто послание до Тимотей (написано, разбира се, от същия автор като останалите две; така че ако едно от посланията се окаже подправено, това важи и за трите). Трудно е наистинва да си представим как Тимотей би могъл да бъде все още млад по времето на смъртта на Павел, в началото на 60-те години. А колкото до останалите две послания — ако в тях действително се разобличава някаква форма на гностическо учение, то те почти сигурно произхождат от по-късно време, защото приживе на Павел нямаме сведения за подобни лъжливи учения. Развити гностически религии не съществуват преди ІІ в., но е възможно да са съществували ранни, недоразвити още форми на такива учения към края на I в. — период, който изглежда приемлив за датиране на въпросните послания.
Важен признак, че тези послания не могат да се отнесат достоверно към времето на Павел, е основната тема на Първото послание до Тимотей и Посланието до Тит: установяването на надлежни църковни епископи („надзиратели“) и дякони („служители“). Тази грижа за истинско ръководство и ясна субординация е свързана с главната загриженост на посланията — да бъдат овладени лъжеучителите и да се въведе ред във вътрешния живот на църквата. Лъжеучителите се контролират по-лесно, когато отговорното лице разполага с властта да следи какво се случва всъщност; а вътрешните проблеми на църквата (например жени, които говорят, когато трябва да мълчат) се уреждат по-лесно там, където има ясно установена йерархия.
Нека си припомним обаче какво знаем за църквите по времето на Павел. От всички несъмнено Павлови послания най-много сведения за организацията на неговите църкви дава Първото послание до коринтяните. Както видяхме, коринтската църква била изпълнена с проблеми, свързани със седмичните богослужебни събрания (недостойно провеждане на причастието, хаос от прекомерно говорене на различни езици), с вътрешния живот на общността (фракции, обединени около отделни надарени учители; членове, водещи един другиго в граждански съд), с нравствени прегрешения (мъже, ходещи при проститутки; един човек, живеещ с мащехата си) и с лъжливи учения (относно природата на бъдещото възкресение). Пред лицето на всички тези проблеми, разяждащи църквата, човек би се запитал: защо Павел не се обръща към ръководителите на църквата, за да въведат ред сред членовете ѝ? Защо не нарежда на епископите и дяконите да поемат контрола над безредието и лъжливите учения? Отговорът е прост и убедителен: Павел не се обръща към ръководителите на църквата в Коринт, защото там просто е нямало такива ръководители.
Това става ясно от самото послание, чийто текст показва, че в Павловите църкви най-вероятно не е съществувала йерархия с официално назначени лидери. Църквите на Павел били харизматични общини. Думата „харизма“ произлиза от гръцкото понятие за „дар“. От Първото послание до коринтяните (гл. 12–14) става ясно, че тези църкви не се управлявали от избрани ръководители, а от всички членове заедно, всеки от които служел на общото благо според дарбата, която му била дадена.
Ето как функционирала църквата. Както вече видяхме, според Павел всеки човек получава дар от Светия Дух след кръщението си. Даровете били различни, но всичките трябвало да допринасят за гладкото функциониране на църквата в краткия период между началото на края на всичко съществуващо (белязано от възкресението на Исус) и самия край (пришествието на Христос в неговата слава). Тъй като този период нямало да е дълъг, до настъпването на края църквата трябвало да се управлява съвместно, а животът ѝ да се крепи на даровете, дадени от Светия Дух на всеки от членовете ѝ. Така на едни бил даден дар да поучават, на други — дар да лекуват, да пророкуват Господнето слово, да говорят на непознати езици (езиков дар) или да превеждат от тях (дар да тълкуват езиците). Всички тези дарби били необходими за живота на общината и всички служели на общото благо.
Накратко, общините на Павел били харизматични общини, в които не съществувал нито един отговорен ръководител, нито избрани длъжностни лица, натоварени с управлението.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Жените в църквите на Павел
В Пастирските послания разбирането за ролята на жените в християнската църква се различава рязко от онова, което откриваме в съчиненията на самия Павел. Особено любопитен в това отношение е откъсът от Първото послание до Тимотей (2:11–15), в който неизвестният автор твърди от името на Павел, че жените трябва да мълчат, да се подчиняват на мъжете и да изпълняват съпружеския си дълг. Ако желаят да се насладят на пълнотата на спасението, трябва да раждат деца.
Колко различно е това от възгледите на самия Павел! Достатъчно е да разгледаме шестнадесета глава на Посланието до римляните. Тук, в приветствията си към римската църква, Павел споменава редица жени, много от които очевидно заемали лидерски позиции. Такава е Фива, дякониса (или служителка) в кенхрейската църква и помощничка на Павел, на която той поверил да отнесе посланието в Рим (16:1–2). Такава е Прискила, която заедно със съпруга си Акила носи до голяма степен отговорността за апостолската мисия сред езичниците и поддържа своя община (16:3–4; забележете, че името ѝ е поставено преди името на съпруга ѝ). Такава е Мариам, съратничка на Павел, работеща сред римляните (16:6). Такива са Трифена, Трифоса и Персида — жени, наречени от Павел негови „сътруднички“ в делото за Христос (16:6, 12). Такива са Юлия, майката на Руф и сестрата на Нирей — всички те, изглежда, заемали видно място в общината (16:13, 15). Най-впечатляващ е случаят с Юния, за която Павел казва, че се „прославила между апостолите“ (16:7). Една жена, която не само е равна на Павел по апостолско звание, но дори се откроявала сред останалите апостоли!
Очевидно след смъртта на Павел в неговите църкви се случило нещо, което променило позицията и авторитета на жените. Разпространено е мнението, че когато новата вяра била прегърната от все повече мъже, те взели надмощие и се опитали да принудят жените, играли до този момент решаваща роля, да млъкнат. Този опит за подчинение на жените се вижда ясно в Пастирските послания, особено във втора глава на Първото послание до Тимотей, написано от по-късен последовател на Павел, който се опитва да наложи от негово име изискването жените да мълчат и да се подчиняват на мъжете. В действителност обаче нещата в църквите на Павел стояли по друг начин.
Какво според вас се случва след дълъг период от време с една община, лишена от лидер (или поне от малка ръководна група)? Случва се това, което видяхме в Коринт — безредие. И не е нужно да сте изучавали социология, за да се досетите как се решавал обикновено този проблем в църквите: те се организирали. Хора с лидерски способности поемали отговорност. Прилагали се методи, чрез които общината се превръщала в подредена и добре функционираща общност от вярващи.
Именно това се случило след смъртта на Павел. Краят на света не настъпил и църквата се организирала. Появили се определени длъжности, епископи, презвитери и дякони, със свои конкретни задължения. Хората, заемащи тези постове, трябвало да отговарят на определени изисквания, за да бъдат избрани. Те носели отговорност за вътрешния живот на църквата и, като дълбоко уважавани лица с ясно вменени задължения, именно те определяли кое учение е приемливо и кое не. Не е трудно да се разбере къде се вписват Пастирските послания в тази линия на развитие от харизматичните общности на Павел през 50-те години на I в. до строго йерархично изградените църкви през ІІ в. Тези послания отразяват ситуация, значително по-близка до по-късен период, което подсказва, че вероятно са написани след смъртта на Павел.
В крайна сметка нуждата от разобличаване на лъжливите учения принудила църковните ръководители да търсят опора във авторитети, по-висши от самите тях, за да установят правилното съдържание на вярата. Първите християни разчитали, разбира се, на Еврейската Библия като свое Писание. Но когато възникнали спорове по доктринални и практически въпроси, на християните им се наложило да прибегнат до изцяло християнски авторитети. Както ще видим в петнадесета глава, именно това довело до формирането на християнския канон на Писанието — сборник от съчинения, признати за авторитетни относно съдържанието на вярата и правилата на поведение. В оформения канон централно място заемат учението и живота на Исус (в Евангелията), както и съчиненията на апостолите (например тези на Павел).
Любопитно е, че в Пастирските послания можем да наблюдаваме вече тенденция към придаване на авторитетен статус на изцяло християнски съчинения — още едно доказателство, че тези книги са написани десетилетия след смъртта на Павел. В Първото послание до Тимотей (5:18) авторът настоява, че църковните ръководители заслужават особена почит (което означава, че трябва да им се плаща); в подкрепа на тезата си той цитира два откъса от Писанието. Първият е взет от Тората, от Второзаконие (25:4), а вторият (представен също като част от Писанието) съдържа думи на Исус, много близки до онези, които намираме в Евангелието от Матей (10:10). Авторът не само отразява значително по-развита църковна структура от онази по времето на Павел, с надзиратели, презвитери и дякони, но и приема, че писмено записаните думи на Исус са вече част от Писанието, равностойни по авторитет на самата Тора.
Съществуват и други белези, сочещи, че Пастирските послания произхождат от периода след Павел: по-голямата им загриженост за земния социален ред и за репутацията пред външния свят, вместо за неотложния край на света; настойчивостта им, че за църковните ръководители е по-добре да бъдат женени, отколкото самотни и спазващи целибат (за разлика от предпочитанията на самия Павел за себе си и своите новопокръстени); допускането, че Тимотей е християнин от трето поколение — вярата преди него е приела и майка му, и баба му; както и грижата да се накарат да млъкнат жените, които, според автора, са напълно излезли извън контрол. Авторът се тревожи не толкова за наближаващия край на света, колкото за уредбата на църквата, която ще трябва да просъществува още дълго време. На нея ѝ било необходимо самоукрепване чрез стабилна организация, способна да овладее лъжливите учения, разпрастранили се с течение на времето.
Всичко, написано по-долу от мене, не подлежи на нищо и не принадлежи на никого. Така...
Само ми е интересно дали това е бълнуване на луд или записки на луд и дали изобщо има нещо общо с лудостта?
________________________
Утрото е по-мъдро от вечерта, но и във вечерта има нещо. Бедната Русия, какво ще стане с нея. Сутринта... Дадоха ни елдова каша със сироп. Хубаво нещо и безопасно. Далила покорила Самсон. Една надзирателка доложи, че приспала Самсон на ложе. Далила го свалила, окрилила, покрила, откачила и убила Дездемона.
За канибалите разказват такава история. Уж тримата най-добри от тях (от канибалите) седели и ядели акварели на постели. Омаломощели, натъжили се и решили: кой кого ще яде. Единият казва: – не мене, другият казва: – не мене, третият казва: – не мене. Кой кого тогава?! Никой. Защото канибалите имат свои закони и обичаи: не искаш – не яж!
Докторе! Не искам това лекарство, от него се става импотентен. Не, става се, не, става се, не, става се! Не, не, не! Добре де, само че за последен път! А може ли хапче?! Изпонабодоха ме целия, мръсниците, няма къде игла да се забие.
По-нататък и навсякъде бележки.
А какво четете. А? Разбирам! А знаете ли как един поп претрепал попадията? Какво значи претрепал ли? Убил я, значи. Е! Развод по италиански. Ето. Издебнал я и я цапнал с иконата на Спасителя. Троен ефект. Първо, ако Спасителят не я спаси, а я убие, значи е имало за какво.
На разходка няма да отида – там се разхождат разни откачалки и ми досаждат с въпроси. Един ме попита вчера, не, днес... вчера... вчера... – Вие, – казва, – не знаете ли колко е часът? – Не зная, – казвам, – и не ви съветвам да знаете, защото времето е пари и времето е пространство. А вие, – казвам, – сте паразит. И живеете, сигурно, по Гринуич!
Вторият постулат на Айнщайн гласи: скоростта на светлината не зависи от скоростта на движението на източника. По-просто казано:
Това е при него. А на практика при космонавтите всичко е на обратно и плъховете им мрат дори по-рано от хората, защото на хората дават по 10 ж, а на плъховете, мишките и престъпниците – по 40. По-просто казано:
Започнах да забравям малко теорията за функциите. Но ще си я припомня. Лекарят обеща... Лъже, сигурно. Но ако не лъже – господи, кога ще е вечерята?
Може да се каже, че цял живот съм ругал знахарите и всякакви подобни лекарски помощници.
А сега ще ги защитавам твърдо.
Случи се много свято нагледно дело.
Главното е, че всички медици отказаха да лекуват момичето. Разтваряха ръце — дявол знае какво има тук. Демек, медицината се губи в това. А ето че един обикновен човек, без средно образование, може би в душата си кучи син и мошеник, погледна с бялото на очите си момичето, помисли как и какво, и, моля ви - вместо тежко неразположение имате здрава личност.
А с момичето се случи следното.
Такова едно малко момиче. На тринадесет години. Децата го изплашиха. Беше излязло на двора по личните си работи. А децата, разбира се, искаха да се пошегуват с него, да го уплашат. И хвърлиха в него умряла котка. И от това то загуби дар реч. Не можеше значи да произнася думи след тази уплаха. Мучи нещо, а пълна дума не се осмелява да каже. И да яде не моли.
А родителите ѝ не бяха разбира се, прогресивни хора. Не от авангарда на революцията. Бяха небогати родители, занаятчии. Произвеждаха връзки за ботуши. И момичето също им въртеше нещо. Някакво колело. А сега не може да върти и дар реч изгуби.
Та родителите го разкарваха, разкарваха по всички лекари, а после го закараха при един особен човек. За него не може да се каже, че е професор или лекар по тибетска медицина. Той е просто самороден лечител.
И закараха детето си в Шувалово при този специалист. Разказаха му как и какво.
Лечителят казва: — Ето какво. Вашето момиче е изгубило дар реч от силна уплаха. И аз — казва — мисля така. Хайде, сега ще го уплаша отново. Може, дявол го взел, да заговори пак при мене. Човешкият — казва — организъм е достоен за всеобщо удивление. Лекарите — казва — и разните професори — казва — се затрудняват да разберат как и какво и какви факти се случват в човешкото тяло. И аз — казва — съм напълно съгласен с тях и — казва — се затруднявам да ви кажа къде на кого лежи черният дроб и къде далакът. На един — казва — е тук, а на друг може и да не е тук. Един — казва — го болят червата, а друг може да загуби дар реч, макар че — казва — езикът се върти правилно. А само — казва — трябва да се намери за всичко неговата си причина и да се изгони с тоягата. И в това — казва — е моята сила и учение. Аз — казва — ще разбера причината и ще я изкореня.
Разбира се, родителите се уплашиха и не съветват да се удря момичето с тояга. Лечителят казва: — Какво говорите, какво говорите! Аз — казва — няма да я удрям с тояга. Аз — казва — ще взема една хавлиена или, примерно, кухненска кърпа, ще сложа — казва — вашата малка нещастница тук и нека седи три минути. А после — казва — ще изскоча тихо иззад вратата и ще я цапна с кърпата. И може да ѝ мине. Може да се изплаши силно и, както си мисля, може да проговори пак.
Изважда тогава от шкафа една кърпа, настанява момичето където трябва и излиза.
След две минути се приближава тихо до него и го цапва по тила.
Момичето изпищява от уплаха, започва да трепери.
И, знаете ли, проговаря.
Говори и говори, направо няма удръжка. И моли да си отидат вкъщи. И се вкопчва в майка си. Погледът му е станал още по-неспокоен и някак си безумен. Родителите казват: — Кажете, няма ли след този факт да оглупее? Лечителят казва: — Това не мога да ви кажа. Моето — казва — дело е да му върна речта. И това е налице. И — казва — мене не ме интересуват толкова вашите три рубли, а — казва — ми е по-интересно да видя такива резултати.
Родителите му подадоха трите рубли и си заминаха.
А момичето наистина заговори. Вярно е наистина, че мръдна малко, малко глупавичко стана, но говори така, все едно е написано.
Към този роман има полярно отношение. Горкий го смятал за шедьовър и даже казал след излизането му на Леонов: «Какъв съм аз? Аз съм всъщност само публицист». Леонов си спомня по-късно: «Май грешката ми беше, че го разубеждавах твърде вяло». Това е много вярно, той го разубеждавал лошо и малко, и накрая се скарали. Но Горкий се карал с всичките си протежета. Друга гледна точка е изразена сравнително отскоро в статия на Марк Амусин, който, разглеждайки жанра на романа в романа, на романа за романа, отбелязва, че като цяло «Крадец» е вяла, не добре структурирана и шаблонна книга. Истината се намира вероятно някъде по средата. Воронский написал в края на краищата, че да пишеш като Достоевский така, както пише Леонов, може само много талантлив писател. Наистина, тази книга, от една страна, е ужасно вторична, а от друга - ослепително талантлива.
Книгата „Крадец“ е интересна със своята тенденция, а не със своето изпълнение. Едва ли днес ще се намери човек, който би се захванал да чете „Крадец“. На много места там се налага да си пробиваш път през текста, но две неща в „Крадец“ са наистина много добри. Първо, както винаги, у Леонов има атмосферата. Той е майстор в създаването, в сгъстяването на атмосферата. Може да харесваш или да не харесваш романа „Пирамида“, но атмосферата на института на Шатаницкий, така както е описана там, атмосферата на непрекъснат ремонт, на страшни, загадъчни премествания… Тя не е по-лоша от „Приказка за тройката“. Или атмосферата, да речем, в „Нашествие“ - тъмна, сумрачна, в навечерието на превземането на града от хитлеристите, сред всеобщата паника и героизма на отделните хора. Той е човек на атмосферата, умее да създава и сгъстява по правило доста мрачни чувства. В вашия случай имаме общо взето, Москва на крадците, тихият район Благуша, московската периферия, където последният трамвай обръща и си тръгва, оставяйки главния герой, Фирсов, в света на московските чираци, прекупвачите на крадени вещи и проститутките. Тази атмосфера е създадена талантливо. Ето го майстор Пухов, на чиято табела „У“-то гледа на обратна посока, поради което се получава «Пчхов». Това е направено доста зловещо. И страшният цар на московските мошеници, маститият крадецът Агей, с неговите размисли за това колко е лесно и безстрашно да убиваш. Това е направено, макар и с бояджийска четка, но доста убедително.
Леонид Леонов
И втората особеност, която прави „Крадец“ практически безсмъртен образец на литературата от двадесетте години, е неговият отчетливо криминален полудетективски характер. Аз говорих вече за двадесетте години във връзка с това, че главен герой на литературата през двадесетте години изведнъж, представете си, се оказва не революционер или контрареволюционер, не червен, не бял, не победител или победен. Има ги само в пиесата и романа на Булгаков, общо взето, може би и у Гладков в „Цимент“. Основната маса са или мошеници, герои като Бендер и Невзоров, или крадци. Имаме все криминални романи: „Краят на бандата“ на Каверин, който Манделщам нарича образец на литературно майсторство, „Република ШКИД“ на Белих и Пантелеев, „Педагогическа поема“ на Макаренко — за живота на безпризорните деца, „Комаровското дело“ на Булгаков с описанието на един маниак, многобройните животоописания на Льонка Пантелеев, знаменития крадец - всичко това са криминални истории, истории за престъпници. Впрочем, и „Усойницата“ на Толстой е най-нагледен пример, или неговите „Сини градове“. Най-добър отговор на въпроса защо именно те, ни дава Леонид Максимович Леонов. Той е много млад човек, на 28 години, когато пише „Крадец“, и това ни обяснява защо повечето гении от онова време, попаднали под революционното излъчване, са толкова безбожно млади. Шолохов е на 23 години, когато започва „Тихият Дон“ (а аз съм убеден, че е написан от него), Леонов също е на 23 години, когато пише първите си романи „Язовци“ и „Сот“, появили се практически едновременно. Много млади са и Бабел, и Пилняк, и Артьом Весьолий. Всички те са хора, които вчера или са слезли от седлото, или, като Катаев, от агитационния влак (и Катаев е много млад, когато създава шедьоврите си от двадесетте години, да не говорим за Илф и Петров). Всички те са хора, които започнали тепърва да живеят, и върху тях се стоварили веднага грандиозните епопеи на руската революция. Леонов, който успял да бъде и при белите, и при червените, и в Архангелск да поработи като редактор на белогвардейски вестник, да публикува там стихове, а после да премине на червената страна - именно той разбрал основната закономерност на това, какво се случило с хората на руската революция. Те са декласирани, унищожени. В по-голямата си част стават крадци, престъпници, убийци. Къде да отидат в епохата на НЕП-а? Какво умеят? Търговията им е противна, да се вписват в новата среда…
Митка Векшин, вторият главен герой на романа (Фирсов е разказвачът, Векшин е крадецът), след като се върнал от Гражданската война и една нэпманка му се разкрещяла в магазина, почувствал желание да стане крадец. Той разбрал, че не може да противопостави нищо на тези хора. Властта я взела Елзевира Ренесанс — персонаж от „Дървеница“ на Маяковский. Властта я взели дребните буржоа. За НЕП-а Маяковский писал: „Много другари наведоха глава. — Оставете това, другари! Не е много умно“. А как да не я наведат? За какво се борили? За това предишното да се върне в по-лош вид? Както го формулирал същият Маяковский, сега буржоазията „прави от мухата слон, а после продава слонова кост“. Наистина, по-рано костта била истинска, а сега има слон, надут от муха. Разбира се, това е пошло, страшно време, в това време на хората, които са свикнали да бъдат борци, да не се примиряват с никаква мерзост, като героинята от „Усойницата“ на Толстой, какво им остава, освен да разстрелват цялата тази паплач с наградния наган, даден им за проявен героизъм? Какво им остава, освен да станат крадци?
Разбира се, това е бандитски свят, наводнен от бивши герои на революцията, които не намират място за себе си. И разбира се, всяко време на промени води до развихряне на престъпността. Именно затова „Крадец“ е картина на подземната Москва. Трябва кажем, че като истински ученик на Достоевский, Леонов има вкус към изобразяване на подземието, на подземния човек. Подземните типажи са у него три вида. Първи са бившите — онези, които не са се вписали. Такива герои у него има немалко. В ранната, но преработена и късно публикувана повест „Evgenia Ivanovna“ той показва точно хората, които не намират място за себе си, хората с опозорени идеали. Втори вариант - свещениците или тайно вярващите, хора, принудени да се отрекат от вярата, като дякон Матвей (Лоскутов) в „Пирамида“, но неспособни да го сторят и продължават да живеят тайно, подземно, катакомбно. Понякога те стават скитници, както в забележителния разказ от 1928 година „Скитник“, странници, напуснали своя дом. Това е вечният кошмар на Леонов: да бъдеш прогонен от дома си и да бъдеш обречен на странстване. И третият тип са хората на изкуството като Фирсов, „гражданина с карирано демисезонно палто“. През цялото време се подчертава демисезонността, междусезонността на неговото облекло и на неговото положение. Положението му е междинно. Защо пише за крадците? Защото това е единствената тема, която го вълнува в момента, това са хора без корени, вкоренени в реалността. И той самият е точно такъв. Затова подземните герои на Леонов подсказват на всеки читател нещо важно за самия него, разкриват някаква съществена част от собствената му личност.
Сюжетът на романа е всъщност доста банален и прост. Имаме Митка Векшин, бивш червен командир, който съсякъл с шашка един пленник, отсякъл му жестоко ръката съвсем без никаква необходимост. Сега този кошмар го преследва и той започва да губи разсъдъка си. Имаме и негова сестра, цирковата артистка Таня, също много често срещан, повтарящ се образ в руската и световната литература, която, разбира се, загива, изпълнявайки своя прочут скок, защото започнала да се страхува. Циркът е много честа сфера у Леонов. Неслучайно един от героите на „Пирамида“, старият фокусник, казва, че свещеното и вълшебното са останали вече само в църквата и в цирка. В двете еднокоренни думи и места. Мнозина смятат, че църква и цирк не са еднокоренни думи, но има и друга гледна точка. И така, циркът и църквата са двете места, където се развива най-често действието у Леонов. Да не забравяме, че в „Пирамида“ в цирка работи ангел, като Хотабич, а действието на романа започва в църква. Точно така циркът има място и в „Крадец“, циркът е единственото място, където е останало чудесното и е останала смелостта.
Освен това има втора героиня, много важна, отдавнашната приятелка на Векшин, в която бил някога влюбен, Маша Доломанова. Агей, олицетворение на световното зло, я изнасилил. Тя започнала да живее с него и постепенно се превърнала в една от кралиците на московския престъпен свят, страшната фатална красавица Манка Вюга (Виелицата – бел. ред.). Това е сътворено от Леонов вероятно с най-голяма липса на вкус, защото Манка Вюга е за салонен роман от десетте години. Което за пореден път доказва, че двадесетте години не били нищо друго освен изроден руски Сребърен век. Романтичният герой деградирал до крадец или мошеник, Бендер, а романтичната героиня, демоничната жена, Настасия Филиповна на руската литература, се превърнала в Манка Вюга, най-главната крадла. Векшин е все така влюбен в Манка, тя — в него, но между тях са легнали революцията и животът, между тях стои Агей и затова те се желаят напразно.
Основният сюжет на романа е преобразяването на Векшин, който става първо от червен командир крадец, а после, бягайки от Москва, влиза в дърводобивен артел. Това е незавършен сюжет. Леонов направил три редакции на романа, през 1956 година го преписал целия наново, а през 1990–1991 година (вече на 91 години!) добавил нов епилог, в който съдбата на Векшин е размита и, най-вероятно, героят загива. Авторът разбирал, че такъв герой не може да оцелее.
Независимо от цялата изкуственост на някои сюжетни обрати (да речем, първата кражба на Векшин е от реквизита на сестра му), това е вечната драма на всички руски романи за революцията. Всички герои непрекъснато се срещат, сблъскват се, оказва се — ах, това е точно онзи, пътищата им са се пресичали преди… Това достига до абсурд само в „Доктор Живаго“, но го има и у Леонов. Това е не много сръчен опит на романа да се справи с масовото велико въздействие на революцията, опит да се организира традиционно онова, което всъщност се изразява в пълен хаос. В този хаос героите се сблъскват непрекъснато по някаква причина. Така ще бъде и у Каверин в „Двамата капитани“: писмото е ваше, оказва се, че вие сте организирали експедицията. Това изглежда доста наивно.
Но и шаблонността на фабулата на романа не е все пак толкова важна на фона на изключително точната социална диагностика. Диагнозата е поставена абсолютно точно. Хората, които правели революцията, се оказали нейни първи жертви, хората, за които се правела, загинали първи. Онези, които в резултат от революцията победили, изобщо не се нуждаели от нея. Това е разказ за кървавата задънена улица, роман за това как истинската цел и истинският патос на руската революция преминали в подземните свърталища, в царството на бандитската романтика, защото светът на престъпниците е последната среда, където законът все още значи нещо и където все още присъства поне някаква съвест. Това е свят, в който има някакви правила. Векшин отива в този свят, защото това е последната среда, в която все още се изискват храброст, хладнокръвие и някакви-си представи за порядъчност. В света на НЕП-а всичко това го няма вече.
Тук, естествено, възниква въпросът: а кой изобщо чете днес Леонов?
Много хора го четат, колкото и странно да звучи това. Може би малък процент, но това са значителен брой хора. Това са умни хора. Друг е въпросът кои са тези хора, които четат Леонов. Кой днес чете например „Крадец“? Най-слабият му роман е „Руската гора“, за него няма да говорим подробно, макар че и в него има идеологически интересни неща. Както пише Марк Шчеглов, представя много точно страшната, зла сила на руския характер. На мене, между другото, „Руската гора“ ми се струва интересен роман, защото Горацианский е явно Вишинский, а за да изобразиш такъв точен портрет на Вишинский през 1953 г., трябва да си бил доста смел човек, защото приликите там са доста много.
Ще ви кажа кой чете Леонов. Четат го хора, които не се задоволяват с нито една концепция за човека, с нито една истина, с никакъв компромис. Леонов имал ясна представа: светът е устроен неправилно, в човека е нарушен балансът между огъня и глината, човекът е роден, за да унищожи света. Той гледа така, за него човечеството е царство на тотална дисхармония. Който възприема света така трагично, който не намира никакви утехи нито в религията, нито в социалните утопии, който знае, че човекът ще развали всичко, той чете Леонов.
Светът на подземието, на кръвта, на страха е описан у него удивително точно. Затова, когато го четеш, не изпитваш утешение, но усещаш радост от съвпадението на своите тайни догадки с писателския замисъл. Помня, че когато четях на 13 години „Крадец“, се радвах ужасно на това как светоусещането на автора и постройката на речта му съвпадат с моите най-лоши предположения. Както искате, но това беше много утешително четене.
Преглеждам директорията, в която се пазят идеи за проекти, към които съм загубил интерес, и сюжети за произведения, които вече няма да напиша никога. Защото ми омръзна да си играя, иска ми се да пиша сериозни неща. Годините натежават.
Там, в неосъществените планове, има много глупости, но има и доста любопитни нещица. Ще се отървавам от тях постепенно – може би на някого ще му свършат работа.
Старите неща – на боклука
Имах например един проект, отчасти вдъхновен от новелата на Акутагава «В храсталака». Смятах да представя един и същи сюжет в два противоположни жанра: цинично-пикаресков и романтично-сантиментален.
У Акутагава и Куросава един и същи персонаж е ту герой, ту злодей
В живота понякога се случват колизии, които допускат диаметрално различни трактовки. Това зависи главно от душевните качества на този, който оценява събитията. Великодушният човек е склонен да тълкува дори доста съмнителни постъпки на други хора в изгодна за тях светлина, а дребнавият и отвратителен човек ще предположи дори в най-красивата постъпка непременно някакъв низък мотив.
Имам файл с една истинска история, идеално подходяща за ролята на подобно преобръщане: ако искаш – вярвай в доброто и се умилявай, ако искаш – разобличавай и плюй.
За точността на фактите не се наемам да гарантирам, понеже прочетох някога за описания по-долу „мариаж блан“ в нечии мемоари, но за роман, както разбирате, достоверността няма голямо значение.
Във всеки случай една лека разходка в Гугъл потвърждава, че всички персонажи са съществували наистина, следователно не е пълна измислица.
Марципановият Моцарт
В Австрия имало една известна сладкарска фирма „Демел", основана още през осемнадесети век. Тя доставяла торти, пасти, бонбони и други сладкиши на императорско-кралския двор.
През тридесетте години на миналия век виенският магазин „Демел" се прочул с фантастично красивите си витрини. Всяка от тях била истинско произведение на дизайнерското изкуство.
Работата е там, че собствениците, почти за първи път в историята на търговията, се сетили да наемат за декорирането на витрините талантлив дизайнер – младия барон Фридрих фон Берзевици. Той бил естет, денди, един от най-модните хора в тогавашната весела Виена. И, както се полага на един декадент, покварен аристократ и художник на мечтателната епоха, бил хомосексуалист.
Ето какъв красавец е
От средата на тридесетте години в страната се установил реакционен режим, наречен „австрофашизъм". Положението на евреите ставало все по-заплашително, а Демелови, както твърди мемоаристът, били евреи.
И тогава, точно в разгара на антисемитската истерия, баронът предложил на наследничката на фирмата Клара Демел така наречения marriage blanc, „бял брак", иначе казано - съвместен живот без интимна близост.
Сред напредничавите интелектуалци на тогавашната Европа, по примера на Бърнард Шоу, подобни високи отношения били на мода. А за благоприличния брак на хомосексуалист с дама, готова на такъв съюз, имало дори специален термин: „лавандулов брак".
В този случай бяло-лавандуловата сватба била необходима на невестата повече, отколкото на младоженеца. През 1938 година Австрия била окупирана от германците и титлата баронеса фон Берзевици унд Какашломниц помогнала на Клара да напусне страната, да отиде в Италия и да се укрие там в манастир до края на войната.
Фиктивният (или, във всеки случай, номиналният) брак, сключен в името на спасението, се оказал изненадващо здрав – продължил до смъртта на Клара. След като овдовял, баронът се оказал внезапно единствен собственик на почтената сладкарска фирма. Управлявал я недълго, после я продал и заминал за САЩ, където блестял след това още много години в нюйоркския артистичен бомонд (бил например художествен директор на списание „Вог").
Това е фабулата, на основата на която възнамерявах да напиша две повести. Имената на действащите лица, разбира се, щях да сменя.
Героят на първата щеше да бъде невероятно пресметлив кучи син, пропилял богатството си благородник, обзет от жажда за богатство. Надвисналата над Виена фашистка заплаха му предоставя отличен шанс да направи голям удар. Баронът сключва брак с жена, която е принудена да му е благодарна за това . След войната живее за свое удоволствие, ползвайки всички привилегии на богатството, без да е обременен от никакви задължения. А когато съпругата му умира, продава студенокръвно фирмата, в кяето е вложен труд и талант на няколко поколения, за да се рее в отвъдокеанските емпиреи. Общо взето – „Горчив шоколад, или Триумфът на порока".
Втората повест щеше да следва същото русло, но в съвсем друга тоналност.
Барон Б. Животът е успешен
В атмосферата на надвиснала катастрофа (така добре показана във филма „Кабаре") живее странен художник, който умее да прави от торти и пасти прекрасни, недълготрайни пана. Той е напълно неприспособен към жестокия свят, но в часа на настъпилите изпитания извършва постъпка, на която не биха се решили дори мачовците: прикрива с името си една девойка, която иначе би загинала. Войната свършва, но баронът не може да остави своята съпруга. Тя е самотна и сломена. Държи я на повърхността само мечтата да възстанови от руините погубената фирма, споменът за изгубения рай. Съпругът ѝ помага успешно. Той е безпомощен в търговските дела, но затова пък усеща превъзходно модата и стила. След смъртта на съпругата си баронът се опитва да продължи нейното дело, но при него, безпомощния, всичко отива по дяволите. Накрая, разорен, той напуска Европа на път за Новия свят.
Общо взето, историята на един крехък, красив човек, приличащ на кремова фигурка от торта. И също толкова сладък.
И нека читателите избират кой барон им допада повече – горчивият или сладкият. И кой е по-правдоподобен.
Такъв, общо взето, беше замисълът. Около десет години той престоя маринован в архива ми и ето че сега трябва да бъде ликвидиран, да отплава в света на неизпетите песни и неразказаните приказки.
