На снимачната площадка на психологическия шедьовър на Алфред Хичкок „Ребека“ от 1940 г., актрисата Джоан Фонтейн преживява пословично напрегната атмосфера, белязана от умишлена изолация, психологическа манипулация и враждебност от страна на актьорския състав. Режисьорът Хичкок насърчава активно всичко това, за да подсили нейното екранно изпълнение, за което тя получава първата си от общо три номинации за наградата на Академията („Оскар“) за най-добра актриса.
Обстановката е пословично тежка за Фонтейн заради сериозните търкания с нейния екранен партньор. Лорънс Оливие, който играе Максим де Уинтър, демонстрирал открито презрението си към Фонтейн. Той настоявал упорито ролята на втората госпожа де Уинтър да бъде дадена на тогавашната му приятелка Вивиан Лий. Тъй като Фонтейн успяла да измести Лий след изтощителен шестмесечен кастинг с участието на стотици актриси, Оливие се отнасял с нея ужасно. Останалите членове на актьорския състав последвали примера на Оливие и редовно я пренебрегвали, държейки се с нея като с нежелана натрапничка.
Вместо да защити младата актриса, която спечелила тази определяща за кариерата ѝ роля малко преди 22-рия си рожден ден, Хичкок избрал да използва задкулисните търкания като оръжие. Той се възползвал умишлено от действителната изолация на Фонтейн, за да пресъздаде изпълнената с ужас и чувство за малоценност реалност на нейната безименна героиня. Хичкок шепнел непрекъснато в ухото ѝ, че всички на снимачната площадка я мразят, подхранвайки нейната параноя. Като жестока проява на този психологически метод, той инсценирал парти за рождения ѝ ден на снимачната площадка, само за да се погрижи основните актьори да отсъстват демонстративно, затвърждавайки усещането ѝ за пълна изолация.
Хичкок осъзнава, че отличително качество на Фонтейн е нейната вродена, крехка „уязвимост“. Държейки я постоянно под напрежение, несигурна и сплашена от Оливие и екипа, той уловил успешно неподправената, тревожна плахост, ключова за обсебващата атмосфера на филма.
Въпреки мъчителната психологическа цена на снимачния процес, токсичната среда се превръща накрая в кинематографично злато. Крехкото и изтъкано от тревога изпълнение на Фонтейн ѝ донася първата от общо три номинации за наградата на Академията за най-добра актриса, затвърждавайки статута ѝ на холивудска звезда и определяйки трайната следа, която оставя единственият филм на Хичкок, печелил някога „Оскар“ за най-добър филм.
(За откритията му, свързани с пренасянето на сигнали в нервната система)
Ранни години
Ерик Ричард Кандел е роден на 7 ноември 1929 г. във Виена в еврейско семейство. След аншлуса на Австрия през 1938 г. семейството преживява нацистките преследвания и през 1939 г. емигрира в САЩ, в Бруклин, Ню Йорк. Този опит оставя дълбока следа у него и по-късно засилва интереса му към въпроса как паметта съхранява преживяванията.
Образование и път към науката
Кандел учи история и литература в Харвард, като дипломната му работа е посветена на отношението на някои германски писатели към националсоциализма. Там се увлича по психоанализата и решава да стане психиатър. Завършва медицина в Нюйоркския университет (NYU) през 1956 г.
Постепенно се убеждава, че за да се разбере психиката, трябва да се изучава мозъка на клетъчно равнище. Работи в Националните здравни институти (NIH), където изследва невроните в хипокампа.
Изборът на Aplysia
Ключово решение в кариерата му е да изучава паметта при един прост организъм, морския охлюв Aplysia californica. Той има около 20 000 неврона, много от които са едри и лесно разпознаваеми. Това позволява да се проследят конкретни нервни вериги, свързани с един прост рефлекс: прибирането на хрилете при докосване.
Част от работата си с Aplysia Кандел започва в Париж при Ладислав Таук. По-късно продължава изследванията си в NYU, а от 1974 г. в Колумбийския университет, където става и изследовател в Медицинския институт „Хауърд Хюз“.
Нобеловата награда (2000 г.)
Кандел споделя наградата с Арвид Карлсон и Пол Грийнгард „за откритията им, свързани с предаването на сигнали в нервната система“.
Той доказва, че ученето променя синапсите. При прости форми на учене, като хабитуация, сенсибилизация и класическо обуславяне, силата на връзките между невроните се променя.
Кандел посочва, че краткосрочната памет се дължи на функционални промени в съществуващите синапси. Те са свързани с вторичния посредник цАМФ и с фосфорилирането на белтъци от протеинкиназа А.
Дългосрочната памет, от своя страна, изисква активиране на гени и синтез на нови белтъци. Важна роля в този процес играе транскрипционният фактор CREB. В резултат израстват нови синаптични връзки, т.е. мозъкът физически се преустройва.
По-късно Кандел пренася изследванията си при мишки и изучава ролята на хипокампа в пространствената памет. Работи също върху възрастовата загуба на паметта.
Учебници и книги
Кандел е съавтор (заедно с Джеймс Шуорц, Томас Джесел и др.) на „Principles of Neural Science“, един от най-авторитетните учебници по невронаука в света.
През 2006 г. излиза книгата му „In Search of Memory“, автобиография, съчетана с история на науката за паметта. По нея е заснет и документален филм.
В „The Age of Insight“ (2012) разглежда Виена около 1900 г., изкуството на Климт, Кокошка и Шиле и връзката между изкуството, психоанализата и науката за мозъка. Следващите му книги, „Reductionism in Art and Brain Science“ (2016 г.) и „The Disordered Mind“ (2018 г.), са посветени на изкуството и на психичните и неврологичните заболявания.
Значение
Кандел е сред учените, които изграждат мост между психиатрията, психологията и молекулярната биология. В известната си статия от 1998 г. „A New Intellectual Framework for Psychiatry“ ученият защитава тезата, че психичните процеси, включително ефектите от психотерапията, имат биологична основа в промените на синапсите и генната експресия.
Освен на Нобелова награда, Кандел е носител и на наградата „Ласкър“ (1983 г.), на Националния медал за наука на САЩ (1988 г.) и на наградата „Волф“ (1999 г.).
ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ
ПЪРВО, ВТОРО И ТРЕТО ПОСЛАНИЕ НА ЙОАН
Тези послания получили това название, защото ранните църковни отци смятали, че са написани от същия човек, който е автор на четвъртото Евангелие. Те били убедени, че това е не друг, а Йоан Зеведеев, един от учениците на Исус. Почти сигурно е, че този апостол не е писал посланията, защото, подобно на своя събрат по вяра бедния селянин от арамейски произход Петър, Йоан Зеведеев най-вероятно не е можел да пише. Това дава основание да се предполага, че който и да е авторът на тези послания, той не е същият човек, написал Евангелието от Йоан, макар че авторите на посланията и на Евангелието да споделят някои богословски убеждения и да засягат едни и същи въпроси.
За книгите се е утвърдило названието Послания, което е коректно за втория и третия текст, всеки от които заема не повече от страница, и по този начин са най-кратките книги в Новия завет. Второто послание на Йоан е написано от някого, който нарича себе си „старец“, до една загадъчна личност, наричана „избраната госпожа“. По-късно в същото послание авторът престава да се обръща към госпожата и насочва думите си към група хора (използва „вие“ в множествено число, като се започне от 6-и стих). Повечето изследователи обясняват тази промяна по следния начин: под „госпожа“ авторът има предвид християнската община, църквата, към която се обръща. Третото послание на Йоан прилича много на Второто, така че най-вероятно са написани от един и същи автор. Стилът на писане е сходен, много теми се припокриват, а авторът отново нарича себе си „старец“. Третото послание обаче е адресирано не до цяла община от вярващи, а до човек на име Гай, когото авторът подкрепя в спор, възникнал в неговата община.
По-обширното Първо послание на Йоан едва ли може да се характеризира като послание: в текста не се срещат имената на автора и на получателя; липсват и другите характерни елементи на писмо. Тази книга прилича по-скоро на есе или на нещо като отворено писмо, написано до общност от вярващи. В много отношения текстът е сходен с Второто и Третото послание, така че те най-вероятно имат един и същи автор. Историческият контекст на посланието дава основание да се предположи, че авторът е живял след написването на Евангелието от Йоан. Стилът на посланията и на Евангелието се различава значително, така че най-вероятно текстовете са написани от двама различни автори, живели в една и съща община.
Най-ясно историческата ситуация, вдъхновила автора, е изразена в Първото послание на Йоан. Според 1 Йоан 2:19 в общината настъпил разкол – част от религиозната общност поискала да основе своя община.
„Те излязоха от нас, но не бяха наши; защото, ако бяха наши, щяха да останат с нас; но излязоха, за да стане явно, че не всички са наши.“
От цитираните думи се вижда, че разделението не преминало гладко и било съпроводено с богословски спорове. Авторът нарича напусналите общината „лъжци“ и „антихристи“ (буквално: хора, които са против Христос). За останалите в общността мнимият Йоан пише, че „знаят всичко“.
Кои били тези отцепници, чието напускане предизвикало такъв фурор? Авторът посочва, че отричали, че „Исус е Христос“. На пръв поглед няма причини да не вярваме на това твърдение, но всъщност то не може да означава, че отцепниците не признавали Исус за юдейския Месия. Те живели дълго време в рамките на християнската общност и били християни до разделението. Насока за техните нови възгледи се намира в 1 Йоан 4:2–3, където отказват да изповядат „Исус Христос, дошъл в плът“. Същото твърдение срещаме и във 2 Йоан 1:7. Това е достатъчно, за да си съставим представа за случилото се.
По-рано в тази глава говорихме за учението на Маркион. То се състояло в това, че според него Исус не е пратеник на жестокия юдейски Бог, който създал света, а на друг Бог, превъзхождащ първия във всичко. Тогава не говорихме за това какво мислел Маркион за Христос. Според него, тъй като Христос не е изпратен от създателя, не може да бъде създание. С други думи, Исус не може да бъде същество от плът и кръв. Той е духовна същност, която няма никакво отношение към нашия свят. Но защо в такъв случай изглежда на хората материален? Според Маркион Исус само изглежда като човек. В действителност Той няма тяло – това е само привидност.
Маркион не е единственият, който се придържал към това мнение. Богословите наричат това разбиране за Христос докетизъм (от гръцкия глагол „изглеждам“). Някои гностици също твърдели, че тялото на Христос само изглеждало истинско. Този подход очевидно продължил да се развива в рамките на общината на Йоан. Отделилата се група не изповядвала Исус, „дошъл в плът“. С други думи, не вярвали, че Исус е имал тяло. И именно в този смисъл отричали Христос. По-точно казано, не вярвали, че Христос се е въплътил в живия човек Исус.
Защо някои не вярвали във въплъщението на Христос? Това е свързано с факта, че с времето християните променили възгледа си за Исус, смятайки Го не само за юдейския Месия, но, в известен смисъл, и за самия Бог. Развитието на този подход виждаме в Евангелието от Йоан. В някои стихове Исус прилича на обикновен човек (например 1:35–42). В други пък е представен като божествена същност (1:1–18). С течение на времето представите на членовете в общината на Йоан се развивали. Те започнали да смятат Исус не просто за божествен, тоест за въплъщение на Бога на земята. Вече Го смятали за истински Бог. Но истинският Бог не може да бъде едновременно и човек. Защо в такъв случай прилича на човек? Това е само мираж. Така докетизмът се развил в общината на Йоан. Членовете на тази община не са маркионити, нито гностици, ученията на двете групи се различават, но възгледите им за същността на Христос били еднакви. Тази част от християнската община на Йоан, която подкрепяла докетистките представи за Христос, смятала учението на останалата част от своето общество за неприемливо. Затова си тръгнали и основали своя общност, която може би се трансформирала по-късно в секта с гностически уклон. Авторът на Посланията на Йоан критикува тези отстъпници и техните възгледи, твърдейки, че Христос бил същество от плът и кръв, дори ако същевременно бил в някакъв смисъл и Бог.
Именно затова авторът на Първото послание на Йоан започва тази книга по начина, по който го прави – твърдейки, че видял и чул „Словото на живота“ (разбирай Христос), и могъл да се докосне до Него, когато се въплътило на земята. Христос е истинско, осезаемо същество. В противен случай не би имал плът и кръв и не би могъл да пролее кръвта Си за изкупление на греховете на другите. Затова авторът подчертава силно, че именно кръвта на Христос изкупила греховете, защото Той е принесъл истинска човешка жертва (1:7, 2:2, 4:10).
За автора групата, напуснала общината, не само имала неправилни възгледи. Нейните членове върели и аморални постъпки. Те не спазвали Божиите заповеди (2:4), не обичали своите братя по вяра, както е редно (2:9–11, 4:20), и грешели, като отричали това (1:6–10). Възможно е авторът да свързва моралното падение на групата с нейни богословски грешки. Ако не отдават нужното значение на съществуването на Христос в плът, то може би за тях няма значение и собственото им съществуване. Затова не се интересуват вече от изпълнението на Божиите заповеди и от проявата на любов към своите събратя. Това обяснява защо в своите послания авторът подчертава необходимостта да се спазват Божиите заповеди и да има взаимна обич, което да се противопостави на омразните докетисти, напуснали общината.
Първото нещо, което професорът видя, когато се свести, беше огромното лице на делфин, което приличаше отблизо на лика на някакво чудовище или на някого, коайто приличаше на Бармалей от филмите на Дисни, а не в изпълнението на Р. Биков. По лицето беше изписано дори някакво безпокойство. То махаше с тризъбец край лицето на професора; тризъбецът подрънкваше, но не носеше прохлада.
– Какво ви е? Това не влиза в плановете ни. Нямаме намерение да правим нищо подобно с вас. Напротив, бихме искали да ви приобщим, така да се каже... Но трябва първо да се извиним!
– Какво имате на краката си? – процеди професорът.
– Обувки – учуди се делфинът и почука с нещо по пластмасовата подметка. – Вашите фабрики са избрали оптималния вариант. Имате добър вкус, професоре. – Делфинът го потупа покровителствено по рамото и го покани с жест да го последва.
– Бих могъл да ви приема при мене, но там е пълно с вода. „Вода, вода, навред вода…“ – изпя делфинът, а професорът забеляза, че изобщо няма слух.
В кабинета се настаниха в креслата и разговорът потръгна по-непринудено. Делфинът позволи на професора да пуши, но отказа категорично алкохола, а след това, изпреварвайки въпросите, започна:
– Защо не сме говорили преди, а после изведнъж проговорихме всички заедно? Говорили сме, отдавна сме говорили, още преди няколко хиляди години сме говорили, но каква полза? На Цезар сме говорили, на Македонски, на Нерон, даже се опитахме да изгасим пожара. „Хора – казвахме им, – какво правите?“ А после плюхме на всичко и млъкнахме, и през цялата останала история мълчахме като риби, и само ви изучавахме, изучавахме вас – хората. След войната построихте океанариуми и Дж. Лили със своите съучастници започна гнусните си опити. Контакт ви се прииска.
– Извинете, ще походя малко – развълнува се делфинът и започна наистина да се разхожда насам-натам. – Търпяхме и това, за да не нарушим мълчанието и да видим докъде може да стигне в опитите си едно разумно същество, намиращо се на доста високо стъпало, макар и значително по-ниско от нас, защото твърдя, че всяка нетехническа цивилизация, основана на самоусъвършенстването на индивидите, стои по-високо от всяка технокрация! Можете да се убедите. Не сме правили нито един опит с вас и само някои делфини си позволяваха контакти с хората, но това бяха психически ненормални индивиди, на които им се разрешаваше от съжаление.
У нас няма лечебници, професоре. А когато започнаха да загиват наши другари, за пръв път из океаните се понесе ропот на недоволство, и ето накрая този нелеп случай на оскърбление в отговор на забавните ни трикове, на игрите ни на баскетбол и така нататък. Те първи не издържаха. Винаги е достатъчна една искра, за да лумне пламък, и той лумна. Аз бях последен. Между другото, как е произношението ми? Надявам се, че е правилно?
– Да, да! – успокои го професорът. Беше вече ударил солидна глътка уиски, по тялото му се разливаше блажена топлина и всичко случило се не му се струваше вече чак толкова невероятно. Само дето фъфлеше и усещаше леки бодежи в гърба.
– Вашата челюст! – възкликна делфинът и извика мигновено стоматолога. Един служител го вкара вътре в аквариум. Това беше октоподът Лип.
– Никога не бих си помислил такова нещо – професорът се изхихика и отпи още една глътка.
– Напразно не сте си го помисляли – дочу се бълбукане от аквариума. – Цялата ви анатомия тук, в джоба ми – Лип плесна с пипало и размъти водата. – Още от самото начало на работата ми върху вас си съставих ясна картина. Вземете си челюстта – ето я.
На повърхността изплува великолепна челюст, за каквато професорът не можеше дори да мечтае. Какви челюсти правят в днешно време? Направо забрала, а не челюсти!
– Ако трябва да ви се подмени нещо, консултирайте се с лекуващия си лекар и ни съобщете, ние начаса ще сменим всичко, включително мозъка. Той отдавна е спиртосан и е готов за трансплантация. А сега – позволете да се оттегля!
Мекотелото размъти водата и беше откарано от служителя с имплантиран в мозъка електрод.
– Сбогом! – изфъфли професорът въпреки поставената челюст. Беше солидно пиян.
Като видя състоянието му, делфинът не сметна за възможно да продължат разговора и само каза:
– Утре ще получите нашия план и ултиматум и ще го предадете на хората. Лека нощ!
На следващия ден изтрезнелият професор намери нещо на бюрото си. Там пишеше кратко и недвусмислено:
„Съюзът на всички разумни същества в океана предлага на човечеството в тридневен срок да предприеме следните мерки:
1. Да се въведе сух режим за научните работници.
2. Да се закрият всички психиатрични клиники и лечебници.
3. Хората, смятани досега за луди, да бъдат освободени с почести.
4. Лечебниците да се предоставят за училища.
В случай че това бъде изпълнено, Съюзът ще предприеме необходимото. В случай че не бъде изпълнено, Съюзът не иска нищо повече от човечеството и прекратява всякакви контакти до по-добри времена.“
През целия следващ ден по радиото и по телевизията, както и в лични разговори, професорът убеждаваше света да отстъпи, увещаваше и се молеше, рисуваше зловещи картини и живописни перспективи. Прие множество кореспонденти и некореспонденти. Но... уви! Не можа да докаже нищо. Океанариумът беше опустял, изчезнал беше нанякъде и служителят с електрода. Разбира се, хората не вярваха, смееха се и го освиркваха.
– Как може да пуснем лудите в нашия и без това луд свят, как може научните работници да не пият?
Някой подхвърли идеята, че професорът е измислил всичко това, за да прикрие своето безсилие, излъгал е надеждите им, хората се надявали толкова много на него, а той... Един друг пък даде още по-разумната идея, че професорът е луд. Така и решиха, и тикнаха най-великия професор ихтиолог и лингвист в психиатрична лечебница.
През останалите два дена светът се успокояваше, а после се разрази катастрофа.
Този случай е, разбира се, дребен, не е от световно значение. Някои хорица съвсем спокойно може и да не разберат за какво става дума.
Един непман например, на когото може би във всеки джоб на жилетката дрънка сребро, също едва ли ще проумее това произшествие.
Затова пък тази работа ще я разбере обикновеният трудов човек, който не рине парите с лопата. Такъв човек ще разбере и дори ще посъчувства много горещо на Василий Иванович.
Работата е там, че Василий Иванович си купи билет за театър.
В деня на заплатата Вася се отби специално в театъра и, за да не се охарчи напразно, си купи предварително билет на шестнадесети ред.
Човекът мечтаеше отдавна да прекара една вечер в културна среда. И затова даде цяла рубла, без окото му да мигне. Само цъкна леко с език, когато касиерът прибра монетата.
А за представлението Василий Иванович се подготви много сериозно. Изкъпа се, избръсна се, върза си вратовръзка.
Ох, ох, Василий Иванович, Василий Иванович! Чувстваше ли твоето благородно сърце житейската уловка? Предвиди ли всички дреболии в живота? Не трепна ли стоманената ти ръка, докато връзваше вратовръзката? Ох, ох, тъжни неща, тягостни неща се случват на този свят! А в деня на представлението Василий Иванович тръгна за театъра в много радостно и весело настроение.
- Другите хорица – мислеше си, – ходят по пивниците или си трошат, пияно унесени, мутрите в диреците. А тук – отиваш на театър. С билет. Топло, уютно, интелигентно. И цената за всичко това – една рубла.
Отиде Василий Иванович в театъра двадесетина минути по-рано.
- Докато направя това-онова – мислеше си, – докато се съблека, пък отскоча по нужда да се облекча, пък си притегна вратовръзката – таман ще стане време.
Започна нашият мил другар Василий Иванович да се съблича и гледа – на стената обява: двадесет копейки на персона за събличане.
Сви се сърцето на Василий Иванович.
- Нямам – мислеше си, – такива пари. За билета, да, действително, платено е изцяло. Ама повече няма. Осем копейки сигурно ще се съберат. Ако – мислеше си, – не си настаня за тази сума дрехите, лоша работа. Ще трябва да се спаря в палтото и галошите и да седя върху шапката си.
Съблече се нашият скъп приятел Василий Иванович.
Подава дрехите с галошите през преградата.
– Извинявай – казва, – човече, малко са ми дребните. Вземи каквото имам, без да броиш.
А при закачалките, уви, се случи циничен човек. И преброи веднага дребните.
— Ти — вика, — какво правиш, куча муцуно, шест копейки ли ми даваш? Аз — вика, — за това мога да те прасна с галоша по муцуната!
И тук между тях настъпи веднага разправия. Крясъци. Закачалкаджията вика:
— Че на мене може да ми е противно да ти наглеждам за тези дребосъци галошите. Дръпни се от закачалките ми, че не отговарям за себе си!
Василий Иванович казва:
— Ти, заразо, не ми викай. Не подронвай авторитета ми в очите на буржоазията. Вземи ми дрехите така, утре ще ти донеса остатъка.
Закачалкаджията казва:
— Ти не ме плаши с буржоазията. Аз — казва, — не се плаша. Дръпни се от закачалките ми на един оръдеен изстрел разстояние, арапин такъв!
Тук, разбира се, и другите закачалкаджии започнаха да обсъждат случката. Оформи се сред тях дискусия — може ли, демек, да се пробутват шест копейки.
А времето, естествено, минава. Последните зрители тичат към залата. Действието започва.
Закачалкаджията на Вася вика зад преградата:
— Нека — казва, — този паразит да дойде другия път със своя закачалка! Нека — казва, — да си закачи сам дрехите и сам да си ги пази.
Василий Иванович едва не се разплака от обида.
— Ах ти — вика, — стара муцуно, мъченик несносен! Че аз — вика, — за тия изрази мога да ти оскубя цялата брада.
Тук Василий Иванович си облече палтото набързо, сложи си галошите в шапката и се втурна към вратата. Втурна се към вратата — не го пускат с връхната дреха.
— Братлета — казва Василий Иванович, — мили другари, билетът, вижте, е в ръката ми. Откъснете му контролата и ме пуснете.
Не, не го пускат.
Тук вече Василий Иванович направо се замята. Спектакълът върви. Музиката ехти. Билетът в ръката. А не може да влезе.
Съблече се набързо Василий Иванович, нави дрехата си на вързоп. Напира с вързопа към вратата — не разрешават.
— Че вие — викат, — да бяхте си донесли и юргана.
А времето минава. Музиката гърми. Антракт. Василий Иванович съвсем падна духом. Втурна се към своя закачалкаджия.
— Ах ти — вика, — продажна личност! Гледай каква муцуна си отхранил, докато слугуваш на НЕП-а!
Още малко да се стигне до грозна схватка. Но добре, че другите закачалкаджии ги разтърваха.
Един възрастен, най-добродушен закачалкаджия казва на Василий Иванович:
— Направо — вика, — ми става жал да те гледам как се разстройваш. Закачай при мен без пари. Само — вика, — утре, за бога, не забравяй да донесеш парите.
Василий Иванович казва:
— Че защо да закачам сега, като вече върви второто действие! Аз — казва, — и без това вече няма да разбера абсолютно нищо. Аз — казва, — не съм свикнал да гледам пиесите откъм края.
Започна Василий Иванович да предлага билета си на когото му падне. Продаде го с триста зора за десет копейки на един безпризорен. Плю по посока на своя закачалкаджия и излезе на улицата.
С този роман се получило нещо интересно. Илф и Петров го публикували в списание „30 дни“, той станал хит, хората подвързвали отделните броеве. Но в Щатите излязъл по-рано, отколкото в Русия. „Golden calf“ се появил там на практика веднага и бил преведен веднага. Когато приключило отпечатването му в Русия, там бил вече бестселър. През 1932 г. книгата била една от най-купуваните в Америка, докато в Русия романът все още не бил излязъл като самостоятелна книга.
За да оправдае някак отказа романът да бъде издаден в издателство „Федерация“, Александър Фадеев, тогава вече един от лидерите на РАПП (Руската асоциация на пролетарските писатели – бел. ред.), а по-късно и генерален секретар на Съюза на съветските писатели, когато Съюзът бил създаден през 1934 г., писал на Илф и Петров: „Скъпи приятели! Макар че вашият Остап Бендер е много обаятелен персонаж, той е все пак кучи син. А един кучи син като главен герой в съветската литература е неприемлив. Романът ви се нуждае от сериозна преработка, във всеки случай сега не е времето да бъде издаден.“ И макар че романът за кучия син успял да излезе в списание и да спечели всенародната любов, това не спряло Фадеев. Той вече се страхувал – между 1931 и 1932 година имало съществена разлика.
Но ето че изведнъж се случило чудо. Както се казва в романа, спасението дошло от розовия пуф. Неочаквано Бубнов, тогавашният наркомпрос (народен комисар на просвещението – бел. прев.), а впоследствие ръководител на Академията на науките и въобще един от най-сериозните съветски марксисти, се заел и прокарал публикуването на книгата. Така се получило, така се смятало, че зад разрешението стои личното решение на Сталин. На Сталин романът му харесал много.
Известно е, че Булгаков, в желанието си да напише роман, който да се хареса на Сталин, въпросният „Майстора и Маргарита“, използвал изцяло шаблоните на Илф и Петров. И неслучайно неговият Воланд, Сатаната, прилича на Бендер, Азазело, рижият – на Балаганов, Коровиев със сламената шапка – на Паниковский, и разбира се, Козлевич - на Бегемот, защото котаракът и козелът са двата главни атрибута на сатаната. Общо взето, Булгаков копирал недвусмислено маниерите и похватите на Илф и Петров, за което има подробна книга от Мая Каганская – „Майстор Гамбс и Маргарита“.
Но най-интересното в случая е, че романът излязъл благополучно, издавал се в големи тиражи, станал любима книга на съветските деца и, няма да се побоя от тази дума, библия на съветската интелигенция, която го разнесла незабавно на цитати. Едва през 1948 г. опитът за преиздаване на двете книги (другата е „Дванадесетте стола“ – бел. ред.) предизвикал вече специално Постановление на ЦК, защото в тях имало много политически погрешни неща. Но 1948 година е годината, когато Сталин имал вече прогресираща параноя. А през 1932-ра и 1931-ва, когато отпечатали романа за първи път, това била все още напълно приемлива литература.
Иля Илф и Евгений Петров
Що се отнася до необходимостта, до причините за появата на романа „Златният телец“, е известно, че след хвърлен от съавторите жребий, Остап Бендер бил умъртвен в края на първата книга „Дванайсетте стола“. Много пъти вече съм развивал – и няма да я преразказвам подробно сега – мисълта, че пикаресковият роман винаги пародира леко Евангелието. В известен смисъл Евангелието, самото то издържано в жанра на високата пародия, било първият пикаресков роман в световната история. Нали Христос също показва непрекъснато забележителни фокуси: превръща водата във вино, ходи по водата, изцелява слепи и даже възкресява мъртви. И това е така, защото чудото, хитростта и шегата са сериозни начини за смекчаване на нравите. В разпадащия се божи свят пикаресковят роман се превръща в роман за чудото. И такива пикарескови романи като „Ласарийо де Тормес“ или „Хулио Хуренито“ на Еренбург съдържат явни препратки към Евангелието. Между другото, има ги и у Бабел в историята за Беня Крик, присъстват и у Бендер. Бендер е обречен да умре в първия роман и да възкръсне във втория. Бендер възкръсва, това е още едно негово чудо, той има тънък белег от бръснач на гърлото си. И неговото чудодейно възкресение е необходимо именно защото в този свят, в света на утвърждаващата се съветска власт, някой трябва да внася доброта, ирония, борба с неуплашените идиоти. Бендер е в крайна сметка единственият персонаж, който внася все някакъв хуманизъм в света на строящия се социализъм. Защото този свят е пустинен, свят, в който се строи Туркестанската железница за шайтан-арбите, свят на автомобилните пробези, свят, в който Зося Синицкая е например неспособна вече на любов и може да обикне само обикновения, добър, примитивен студент, но вече не може да разбере Остап. Това е свят на опростили се, плоски чувства, свят на глупостта, свят на желязната пресметливост, а Остап внася някак си във всичко това известно зрънце интелект.
Напълно правилно написал Симонов в първия предговор към първото, след много дълго прекъсване, преиздаване на дилогията през 1962 година: колко много съчувстваме в действителност на Остап, когато се разправя с Гарвановата слободка. Тук Симонов не доизказва малко факта, че към този момент целият съветски свят се е превърнал в Гарванова слободка, това е светът на тържествуващия, на ликуващия Митрич – ето какво трябва да се разбере. Това е свят, в който налагат с пръчки, разбира се, смешния интелигент Васисуалий Лоханкин, но това е и свят, в който завземат жилището на полярния летец, свят, в който унищожават с пошлост и тъпота всеки човешки порив. Точно тази Гарванова слободка е изгорена, в буквалния смисъл на думата е изгорена от Остап, това е също едно от неговите жестоки чудеса. Разбира се, Остап е христологична фигура, затова е обречен, затова, строго погледнато, изчезва от този свят. Но трябва да кажем, че авторите имали различни варианти за финала, в единия от тях успява да избяга, в другия Зося го обиква някак си, той се жени и книгата завършвала с думите: „Пред него стоеше жена“. Но всичко приключило с много точната фраза: „Ще се наложи да се преквалифицирам в домоуправител“. За Остап Бендер настъпва страшното време на съветската мимикрия. Точно за тази мимикрия трябвало да разказва третата книга на Илф и Петров „Великият комбинатор“, но тя така и не била написана. После те се канели да напишат роман „Подлец“ за съветския приспособенец, бюрократ и негодник, но и тази книга не била написана, като от нея останали само чернови на плановете, защото времето не било същото. Следваща книга за Бендер станала „Едноетажна Америка“, където Бендер не фигурира, но където е изграден свят по неговите шаблони – добър свят на професионални мошеници. Е, не на професионални мошеници, а по-скоро на професионални бизнесмени, свят, който на мястото на принудата и страха поставя идеологията на изгодата, сътрудничеството и съюзничеството.
Що се отнася до „Златният телец“, в сравнение със „Столовете“ тази книга е, разбира се, много по-талантлива, много по-ярка и, което е най-интересното, много по-трагична. И смъртта на Паниковский, и нееднократното ѝ предсказване, и съдбата на Балаганов, и любовната драма на Бендер – всичко това е много сериозно. Но най-важен в романа е, разбира се, образът на милионера Корейко. Работата е там, че Корейко (според мене най-добре го играе Андрей Смирнов в блестящата екранизация на Василий Пичул „Мечтите на идиота“, макар че и Евстигнеев е много добър) е по същество типичен съветски човек. При него всичко е наред, той няма никакво вътрешно съдържание, той е на практика човекоядец. Във всяка епоха той е завършен, гениално мимикриращ хищник, работи прекрасно в Черноморск, в Одеса и никой никога няма да го заподозре, че в други, по-жестоки времена, е изяждал просто стотици живи хора. Той е идеален приспособенец и това го прави образцов съветски гражданин. У Корейко нещата се нареждат много по-добре, отколкото у Остап. Разбирате ли, благородният мошеник и весел авантюрист Остап губи всичко, макар да знае 400 относително честни начина за мамене на хората, които заобикалят Наказателния кодекс. А що се отнася до Корейко, не го заплашва нищо, успява да се изплъзне винаги, използвайки ту съветския идиотизъм, ту съветската доверчивост, ту съветското хищничество, с което той е, между другото, също заразен. И който и в действителност да го заобикаля, дали счетоводителят идиот Берлага, или също толкова тъпото началство, или бедната Зося, която омайва, никой не може да му се противопостави. Срещу Остап всички имат оръжие, защото Остап е човек. А Корейко не е човек, той е герой на нова формация. Той е, общо взето, свинска рибица (на руски „корейка“ – бел. ред.), говореща, абсолютно лишена от съдържание. При това е страшно здрав, грижи се много за своето здраве, бяга, храни се правилно, силен е много физически, едва не убва Бендер, макар че Бендер успява да се измъкне. С една дума, непобедим персонаж, ето кое е най-страшното. Корейко е доживял до наше време, дори ще кажа, че днес Корейко продължава да управлява всичко, до което може да се докопа. Бендер вече го няма, а Корейко, този образцов Юда, който никога няма да се самоубие, този тотален предател съществува благополучно и няма да му се случи нищо. Не случайно романът се казва „Златният телец“. Защото главен персонаж в този роман е именно Корейко, този златен телец на новата епоха, когото се опитват да хванат за вимето. Бендер е отиващ си персонаж, точно такъв, какъвто е благородният мошеник Паниковский със своя нещастен гъсок, какъвто е бедният идеалист Балаганов, човек на свободна практика, какъвто е нещастният шофьор Козлевич, който иска „ех, да повози!“ всички, а на никого не му трябва това. Всички те са живи хора и затова не са нужни повече. Дошло е времето на Корейковците. И в този смисъл „Златният телец“ е велик трагичен роман.
Да не забравяме също, че това е една много плътно написана книга. По отва време Илф и Петров изработили свой литературен маниер, който им позволявал да пишат заедно. Изречението се изричало на глас; ако единият го отхвърлял, другият се съгласявал с него. Ако някаква мисъл идвала наум едновременно и на двамата, се отхвърляла веднага, защото Илф казвал, че това, което могат да измислят двама, могат да го измислят и двеста души, не е интересно. По-късно се научили да пишат поотделно, защото по същество се били превърнали вече в един писател Илф-и-Петров, който създал свой стил. „Едноетажна Америка“ е написана поотделно, но въпреки това не виждаме стилистична граница. А „Златният телец“ е последното нещо, което писали заедно, и последното, което правели с наслаждение, защото след това в Русия настъпило мрачното десетилетие на абсолютно държавната литература. Последният проблясък на веселие са Илф и Петров. И, страшно е да се каже, това е последният проблясък на християнството. Когато Илф и Петров пишели за това, по-точно вече само Петров, без Илф, че няма светоглед, а е заменен с ирония, това е най-точната характеристика на онази епоха, която довела до Новия завет. Защото Новият завет започва винаги с ирония. И точно затова съветското Евангелие, съветската сатирична книга, станала толкова трагична и в известен смисъл толкова жизнеутвърждаваща.
Осъзнавали ли са Илф и Петров, че пишат сериозни произведения?
Осъзнавали са, разбира се, че са осъзнавали. Писали са съвсем сериозно, с максимална отдаденост. Те не били професионални писатели, но и кой ли бил професионален писател? Били вестникари, това е нормално. Кой бил професионален писател по онова време? Дошло поколение от хора, които нямали минало, нямали образование, животът им бил разрушен. Зад гърба си имали само гимназия. Те се отнасяли към литературата много сериозно, приемали я, разбира се, като служене. И ако вестникарската школа се подлага винаги на присмех, имайте предвид, че това е все пак и школа на точното слово, на познаването на детайлите, на остроумието, на умението да се разбере от половин намек накъде поема епохата. Илф и Петров били, няма да се побоя от тази дума, най-сериозните писатели на онова време и неслучайно Набоков казва, че двете най-важни книги на съветската епоха са двете книги за Бендер, защото всичко останало не издържа на никаква критика.
Продължавам разказа по тази лека, умиротворяваща тема като убийството на писателки.
Миналия път погребахме жертвата на латиноамериканската страст Делмира Агостини. Днес – сюжет от друг криминален поджанр.
Хората на моята възраст помнят, разбира се, чудесния филм „Родена свободна“ (прожектиран в България като „Лъвицата Елза“ - бел. ред.), на който като дете ходих сигурно четири пъти.
Главна героиня е лъвицата Елза.
Ех, какво кино беше!
Като малка я прибрало семейство европейци, живеещо в Африка, и провело необичаен експеримент: отглеждало я така, че Елза да може да се върне после в саваната и да живее там на свобода.
Джой и рисувала
Филмът е заснет по едноименната книга на писателката Джой Адамсън (1910–1980), която разказва действителна история. Джой и съпругът ѝ Джордж, защитници на дивата природа, успели наистина да отгледат от лъвското момиченце една самостоятелна девойка, която после заживяла свой живот, омъжила се за много привлекателен лъв и му родила прелестни дребосъци. Истински американски хепиенд.
Щастливата Елза
Трогателно политически коректната и при това истинска история се харесала страшно много на добрите американци и европейци. Книгата станала супербестселър, а после и доста касов филм. Джой Адамсън се превърнала в истинска звезда. След това обикаляла дълги години света с лекции за африканския wildlife, събирала средства за защита на нашите по-малки братя и издала няколко продължения, които също пожънали успех.
С Джордж обаче се разделили. Но не по някакви си там пошли причини като мъжка завист или, пази боже, меркантилни сметки. Житейските интереси на съпрузите се разминали: Джордж останал верен на лъвовете, докато непостоянната Джой се увлякла по спасяването на леопарди и гепарди. Сами разбирате, че нямало как да бъдат заедно. Двамата продължили да живеят всеки сам за себе си, но запазили чудесни отношения.
На седемдесет години Джой била в прекрасна форма и продължавала да кръстосва из най-затънтените африкански кътчета, занимавайки се със своето интересно и благородно дело. Тя била решителна, волева и съвсем безстрашна дама с доста суров нрав. Ръководела обслужващия персонал (гидове, работници, шофьори), набран от местните жители, без никакъв либерализъм.
Един ден – на територията на кенийския резерват Шаба – намерили писателката мъртва. Отначало решили, че е разкъсана от лъв. Но един лъв едва ли би задигнал джипа на убитата – до това заключение, след кратък размисъл, стигнала кенийската полиция.
Разбира се, вдигнал се шум по целия свят. Всички познавали Джой Адамсън, всички я обичали.
След месец полицията обявила, че е открила убиеца и че си е признал. На подсъдимата скамейка се озовал 18-годишният пастир Накваре Есаи, който припечелвал в лагера на Адамсън. Адвокатите заявили, че бил принуден да направи фалшиви самопризнания чрез изтезания, защото трябвало да се представи виновник пред световната общественост. Съдът игнорирал това твърдение. Младежът получил доживотна присъда и то само благодарение на факта, че по време на престъплението бил все още непълнолетен.
Кой и защо убил в действителност Джой, така и останало тайна. Малцина повярвали във вината на Есаи.
През 2004 г., след като прекарал почти четвърт век в затвора, той отворил за първи път уста и дал интервю от затворническата килия за вестник „Гардиън“.
Какво ли не наговорил там!
Да, той убил Джой Адамсън, защото тормозела и тиранизирала всички, заплашвала работниците с пистолет и даже го използвала. Простреляла бедния младеж в крака, а той избягал в палатката си, грабнал пистолет и повалил злата вещица на място.
Страхотна история, ако не броим факта, че писателката била убита измън лагера. И не с огнестрелно, а с хладно оръжие.
Ужасно ми е мъчно за нея, за тази храбра, обсебена от идеята си жена, която посветила целия си живот на спасяването на зъбатите и ушатите и те за четиридесет години не я изяли и не я осакатили, а някакъв двуног негодник се полакомил за колата ѝ и някакви си дреболии, че на всичкото отгоре пратил да гние в затвора невинен човек, който се побъркал зад решетките.
Девет години по-късно в друг резерват загинал и преданият защитник на лъвовете Джордж Адамсън – втурнал се да помогне на един турист, нападнат от бракониери, и бил убит.
Сега двамата са в специален рай за защитници на дивата природа, редом с онези, които са спасили. Там не е като тук. Леопардите и гепардите не се карат с лъвовете и всички могат да живеят заедно.
