петък, октомври 07, 2022

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА?

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ:

СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА :

ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС ;

КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ ; НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА?

Много хора, осъзнавайки за първи път, че преданията за Исус са се разпространявали устно десетилетия наред, преди да бъдат записани, намират като че ли непоклатим отговор. Думите на Исус и разказите за него са се учели наизуст от неговите ученици – заради по-точното им запазване. Не се ли славят устните култури с умението да се запазват безпогрешно преданията? След като хората не са записвали спомени, те вероятно са се стараели да запомнят всичко по-добре, за да осигурят предаването на информацията от поколение на поколение без изкривяване. Не е ли така?

За съжаление десетилетия интензивни изследвания показват: по-скоро не е така. По-подробно ще говорим за това в глава 5, където ще видим какво са научили антрополозите за устните култури и за запазването на преданията в тях. А засега ще зададем един частен въпрос: учели ли са наизуст учениците на Исус неговите поучения, за да не се променят съответните предания в процеса на разказа и преразказа?

Най-известният привърженик на тази хипотеза е Биргер Герардшон, шведски изследовател на Новия завет и на ранния юдаизъм. Най-значимата му книга излиза през 1961 година и се нарича „Памет и ръкопис“. Тя е отговор на критиката на формите, която запазва влияние и след повече от четиридесет години след своето възникване. Ценността на пространното произведение на Герардшон е в това, че в него е приет сериозно един важен факт: Исус е евреин от I век, а за да бъде разбран еврейският учител от онова време, трябва да се вникне в релевантните исторически източници.

Герардшон се интересува особено от равинския юдаизъм, иначе казано – от юдаизма, основаващ се на ученията на равините, известни в по-късни еврейски източници като Мишна и Талмуд. От тези обширни и сложни свещени текстове се вижда, че равините са разработили задълбочено учение за еврейския закон, а фактически – цяла правна система, в основата на която е положена писмената Тора, Закона на Мойсей. Тези допълнителни закони понякога се наричат устен закон.

Според Герардшон древните равини не само четели лекции на учениците си, но и ги заставяли да учат наизуст получената информация. Заучаването било първата крачка в обучението и протичало чрез постоянно повтаряне. С други думи, преди да се вдълбочиш в тълкуване на думите на учителя, трябва да ги назубриш. И едва след това назубряне на ученика се разрешавало да премине към тълкуване. Герардшон резюмира:

Ученикът трябва да помни думите на учителя точно. Но и учителят отговаря за това да се спазва точността на формулировките… Той е длъжен да повтаря всичко отново и отново, докато не го предаде на ученика или на учениците си: докато не научат необходимия откъс наизуст.

Герардшон доказвал: Исус е бил еврейски учител, а значи е наставлявал учениците си именно по този начин. Това означавало да бъде равин.

Наистина, съблазнителна хипотеза. Тя се съобразява с еврейския исторически контекст на Исус, който ни е познат от други източници. И като че ли е логично, че учениците трябвало да наизустяват учението. Но за съжаление само много малко изследователи намират изводите на Герардшон за убедителни. Защо? Отчасти защото тази хипотеза се основава на много слаб фактически материал.

Критиците отбелязват няколко основни проблеми.

♦ Първо, да се прилагат към Исус педагогическите методи на равините, е анахронизъм. Герардшон проектира върху Исус сведения, отнасящи се към по-късно време. Защото той се основава на Мишна и Талмуда. Но Мишна, най-древният от запазилите се сборници с равински материали, учените обикновено свързват с 20-те години на 3 век. А Вавилонският Талмуд е написан още по-късно, през VI век. А Исус е проповядвал доста по-ранно, през 20-те години на 1 век. И даже от Мишна го разделят без малко двеста години. Да, Мишна и Талмудът включват и по-древни материали, но специалистите по равинска литература не смятат, че могат да се вземат обичаи от 200 година и автоматично да се смята, че нещата са били същите и през 29 година. Това е все едно да вземем американските правови процедури от 2000 година и да ги приложим към 20-те години на 19 век.

♦ Второ, от нищо не се вижда, че Исус е бил равин в късния технически смисъл на думата, а и изобщо – че такива равини са съществували по негово време. Равинският юдаизъм започнал да се формира след разрушаването на Ерусалим (70 година). Именно тогава равините, чиито предшественици явно са били фарисеите, започнали да играят видна роля сред еврейските учители. Но Исус живял много по-рано. Което означава, че бъдещите събития имат ограничена ценност за разбирането на ситуацията по негово време.

♦ Трето, както лесно ще забележи всеки читател, никъде не е казано, че Исус е молел да се учат наизуст неговите поучения. Той никъде не предава на последователите си „устния закон“. И не иска от учениците си да запомнят учението му дума по дума.

♦ Четвърто, дори това е незначително в сравнение с ясния и несъмнен факт: учениците на Исус не предавали неговите поучения и разказите за него, учейки ги наизуст. Както отбелязват мнозина учени, Герардшон не е изследвал задълбочено преданията, отразени в евангелията, за да разбере доколко е правилна неговата теория. А между другото - имаме ли данни, че поученията на Исус са се запазвали дума по дума? Точно обратното! Поразителните разлики между това как думите и делата на Исус са описани в различните евангелия, доказват убедително: тези материали не са били учени наизуст, за да се осигури точното им предаване.

За първи път осъзнах това, когато бях аспирант в Принстънската богословска семинария. Веднъж при нас дойде като лектор Харалд Ризенфелд, учителя на Герардшон. Той доказваше теория, подобна на тази, която по-късно представи неговияг знаменит студент. (Ризенфелд явно е подхвърлил идеята на Герардшон). А именно, че преданията за думите и делата на Исус са се учели специално наизуст. На сутринта след лекцията признах на Ризенфелд, че нещо не разбирам: в Новия завет има цяла редица места, където думите и делата на Исус са описани по различен начин – как в такъв случай биха могли да са наизустени?

Дадох му пример.

♦ В „Евангелието от Марк“ (Марк, 5:21–43) към Исус се приближава човек на име Яир и казва, че дъщеря му е тежко болна. Той иска Исус да отиде и да я спаси. Тръгват към дома на Яир, но по пътя им се случва да бъдат забавени. В това време момичето умира. Идват домашните на Яир и съобщават, че е отпаднала необходимостта да ангажират учителя. Исус обаче казва на Яир да не се тревожи. Отиват в къщата и Исус възкресява детето… Всичкият този разказ на Марк прави огромно впечатление. Написан е трогателно и силно.

♦ В „Евангелието от Матей“ са описани същите събития, но с една съществена разлика (Матей, 9:18–26). Според Матей Яир идва при Исус и му казва, че момичето вече е умряло. Той иска Исус да го възкреси.

Попитах Ризенфелд: може ли Матей да е прав, ако е прав Марк? Момичето или е живо, когато баща му идва при Исус, или не е! Отговорът на Ризенфелд ме потресе и си го спомням и до сега. Убеден, че разказите за Исус са се учели наизуст от неговите ученици, той предложи версията, че Матей и Марк описват различни събития – Исус е разговарял два пъти с Яир и два пъти е върнал живота на дъщеря му. Първия път Яир дошъл при Исус, когато дъщеря му била още жива. Втория път – когато вече е умряла. Следователно е имало две възкресения.

Тогава веднага разбрах, че теорията за точното заучаване на думите и делата на Исус, ми изглежда безсмислена.

И последният минус на хипотезата на Герардшон: тя се съобразява малко с това, че преданията за Исус са се разпространявали в ранната Църква. Евангелистите не са записали това, което е казал лично Исус. Както ще видим в глава 3, нито едно от евангелията няма апостолски произход. Апостолите били бедни и неграмотни селяни и разговаряли на арамейски език, родния език на Исус. А евангелията принадлежат на перата на много образовани християни, за които родният език е бил гръцкият и които са писали 40-65 години след Исус. Следователно преданията са се разказвали десетилетия наред и не само сред учениците, които уж заучавали думите и делата на Исус, но и сред най-различни хора, в по-голямата си част непознаващи нито очевидците на събитията, нито познати на очевидците. И какво получаваме в крайна сметка?

♦ Указания, че апостолите са учели наизуст поученията на Исус, изобщо нямаме.

♦ Съвсем невероятно е с такова учене наизуст да са се занимавали всички в християнския свят.

Следователно тази теория за възникването на евангелските предания не издържа на критиката.

(Следва)

четвъртък, октомври 06, 2022

ОЧАКВАНАТА СЪС СМАРТФОНА


В интернет напоследък се завъртя една картина на иначе малко известния австрийски художник Фердинанд Георг Валдмюлер (1793-1865).

Картината се казва „Очакваната“ („Die Erwartete“) и изобразява млада провинциалистка, която върви по тясна пътека, а малко по-нататък с цвете в ръка я чака тръпнещ мераклия.

И ето че любителите на всякакви фантасмагории и конспирации, с каквито интернет гъмжи безпределно, избухнаха: младата жена държи в ръцете си смартфон и, вървейки, се е вторачила в него като много днешни нашенки.

Обикновено казват за такива предположения: ей, каква фантазия!

Но напротив, никаква фантазия няма в това да видиш някого от 19 век със смартфон в ръката.

Това е по-скоро признак на празноглавие, на отказ да се мисли реалистично и логично.

Младата жена по всяка вероятност държи в ръцете си малък молитвеник, отива на църква, свела е очи и, вървейки, шепне молитви, а мераклията с цветето в този богоугоден момент може и да бъде отминат като крайпътен камък…

вторник, октомври 04, 2022

ВИКТОР СУВОРОВ / ТАКА НАРЕЧЕНАТА „ВЕЛИКА ОТЕЧЕСТВЕНА“. ГЛАВА 2. ОТ ИВАН ДО МИХАИЛ

АВТОР: ВИКТОР СУВОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1.

Иван Трети завзел и присъединил към Московията множество земи.

Титлата му в края на неговото управление била: „Господар на цяла Рус и велик княз Владимирски и Московски, и Новгородски, и Псковски, и Тверски, и Пермски, и Югорски, и Болгарски; и друг“.

Той не успял да завземе още много земи, но вече се провъзгласил за „господар на цяла Рус“.

Покрай насилственото завземане на съседни княжества и републики Иван воювал срещу Литва, срещу Швеция, срещу Ливония, срещу Казанското ханство и срещу Златната орда.

През ноември 1472 година Иван Трети се венчал за София Палеолог, племенница на Константин ХI, последния император на Византия.

Иван Трети приел нов герб. Герб станал двуглавият орел.

Този орел бил символ от стари времена на много народи и на техните държави. Включително и на наскоро разгромената, покорена и вече изчезнала завинаги Византия.


Не напразно Иван се оженил за жена с императорска кръв. За това той имал по-нататъшна цел.

Две десетилетия по-късно, през 1492 година, в произведение на митрополит Зосима за първи път блеснала великата идея – властта на московските князе е продължение на властта на византийските императори.

Иначе казано, съществувал Рим.

Продължение на римската традиция бил Новият Рим, който ние наричаме Византия.

И ето озарението: няма повече Византия, но Москва продължава традицията!

Москва е Третият Рим!

2.

Да прехвърлим историята.

Рим е основан през 753 година пр. н. е.

Първи цар на Рим бил Ромул. След него имало други владетели. По-нататък монархичната власт се превърнала в република. А републиката, след като минали векове, се превърнала в империя.

Изтърколили се повече от хиляда години. През 395 година Римската империя се разделила на Западна и Източна.

Западналата със столица Рим в същия момент угаснала стремително.

Дванадесет века велика история: възникване, развитие, полет, процъфтяване, застой, увяхване и крушение.

Владетели имало много, ако започнем да ги пишем, имената им ще заемат много страници.

През 476 година бил свален последният римски император Ромул Август.

Такова една съвпадение: първият владетел на Рим е Ромул. Последният – след дванадесет века – е също Ромул.

3.

Но Източната Римска империя, държавата на ромеите със столица в Константинопол - Византия, Нов Рим - просъществувала още почти хиляда години, до 1453 година.

Империята започнала с управлението на Константин I.

След него на трона се качвали други императори, броят им е повече от сто. Там е и Фока, и Юлиан, и Аркадий, и Лъв, и Юстиниан, от чието име идва думата юстиция, и много-много други.

И пак съвпадение. Първият император на Новия Рим бил Константин. И последният, след хиляда години, също бил Константин. Под номер ХI.

Сега да пресметнем: колко ли нахалство би трябвало да има московския княз Иван, за да се впише в наследствената линия?

Рим съществувал 1229 години.

Новият Рим на Босфора съществувал 1058 години.

… и ето че Москва е Третият Рим.

4.

Мечтата на Иван била да се настани в Константинопол.

Тази мечта била пренесена през вековете от Ивановци и Василевци, от Петровци, Елизавети, Екатерини, Александровци и Николаевци.

В тази линия се вписал даже един Йосиф.

След възникването в Москва на великата идея за Третия Рим държавата, която приела тази идея за своя цел, водела безкрайни войни.

Списъкът е неизчерпаем:

Ливонските войни на Иван Грозний.

Зверското покоряване на Казан от същия Иван.

Многогодишните войни на Московия за изход на Балтийски море, с което да завземе и удържи крайбрежието. Тези войни започнали дълго преди Иван Трети, преди Иван Грозный и продължили до озверелия империалист Михаил Горбачов включително, по време на когото разстрелваха недоволните по улиците на Вилнюс, мачкаха ги с танкове по улиците на Тбилиси и ги убиваха с лопати по площадите на Тбилиси.

5.

Впрочем, за Кавказ.

Само героичното съпротивление на Чечня колко струва.

Там, в планините на Кавказ, воювал руският офицер Михаил Лермонтов, гордост на руската поезия. Наистина, не успяла да покори чеченците.

Пак там десет години по-късно воювал Лев Толстой, гордост на руската литература. И също не успял да победи чеченците.

Век и половина по-късно там воюваше министърът на отбраната на Русия армейският генерал Павел Грачов с прякор Пашка Мерцедеса, който обеща да покори Чечня за два часа със силите на един парашутно-десантен полк.

Но пак не се получи с покоряването на Чечня.

Въпрос: господа, другари и братя, за какво ви е Чечня? Малко ли са ви вашите земи?

Временно да привържат Чечня към Русия успяха само с подкупване на продажни главатари, само с астрономически суми на изсипани в джобовете им пари.

Но народът на Чечня ще свали все някога продажната власт. И Чечня ще излезе от състава на Русия.

6.

В продължение на много-много години като незарастваща рана са серията от войни на Русия срещу Полша, кървави походи с цел да се усмири и задържи тази непокорна страна в състава на империята.

Поляците и до днес помнят садистката хватка на чудо-богатирите, командвани от генерал-аншефа Александр Василевич Суворов. За покоряването на Варшава той станал фелдмаршал.

Въпрос: защо Русия се е пъхала във Варшава? И изобщо, защо трябвало да се меси в полските дела, нямала ли свои проблеми?

Впрочем, фелдмаршал Суворов получил следващото звание генералисимус за прехода си през Алпите.

Кой ще ми обясни: защо се е завлякъл в Алпите? Какво е изгубил в тези Алпи, какво е забравил там?

7.

Суворов получил веднъж официално предложение да отиде в Унгария. Суров народ. Ако си враг, не чакай пощада. Но ако си приятел, гостоприемството е като в Полша.

След пристигането бил доста дипломатично предупреден: угощението е с кралска щедрост. Вина – от дъбови бъчви, от тъмни подземия, такива явно не си опитвал.

Но!

Да не ти хрумне да се чукаш с чашата. Защото Унгария помни 1849 година.

А нещата стоели така.

Десет години след излизането на книгата „Русия през 1839 година“ руските жестоки генерали, а също така чуждестранни негодници, служещи на руския цар, потопили в кръв свободата на Унгария.

На 13 август 1849 година армията на унгарските въстаници капитулирала.

Решаващ принос за разгрома на Унгарското въстание имал 3-ти корпус на руската армия, командван от генерал-адютанта Фьодор Василевич Ридигер.

След подписването на капитулацията Ридигер организирал прием в чест на предалите се лидери на въстанието. Като произнесъл кратък тост, той вдигнал чашата си и предложил да се чукнат.

Унгарците отказали.

Оттогава чукането с чаши не е прието в Унгария и се смята за лош тон. Чукат чашите си само продажните палачи и окупатори.

понеделник, октомври 03, 2022

ВИКТОР СУВОРОВ / МОЖЕ ЛИ ДА ИМ СЕ ВЯРВА?

АВТОР: ВИКТОР СУВОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1.

„В сърцето на руския народ кипи мощна, необуздана страст към завоеванията“. Това написал Астолф дьо Костин в своята книга „Русия през 1839 година“. Векове наред, както до появата на книгата на сиятелния маркиз, така и след нейното появяване, владетелите на страната, която сега е известна под името Русия, при неизменна и пълна подкрепа на широките народни маси, водели завоевателни войни или сърбали резултатите от своите блестящи победи. Списъкът на завоеванията е безкраен.

2.

Традиционна форма на държавна организация в Рус е княжеството. От незапомнени времена по безкрайните простори се разположили многобройни независими едно от друго княжества – Суздалско, Резанско, Владимирско, Смоленско, Тверско, Ярославско, Дмитровско, Ростовско и много други. Тези княжества възниквали, дробели се или се сливали помежду си, изчезвали, а на тяхно място се появявали нови. През ХIII век всичките тези княжества били покорени от завоеватели номади, които дошли от изток. Степната държава на номадите носела гордото име Златна орда. Руските княжества попаднали под васална зависимост от Златната орда, затова всяко било задължено да плаща всяка година данък.

3.

В края на ХIII век от състава на Владимирското княжество се отделило Московското княжество, което в началото си било същото като останалите. Но скоро Московия започнала да набира стремително сили. Тайната е проста. Всички ние плащаме данъци. И, меко казано, не обичаме много да даваме изработените от нас пари навреме и напълно. Така и руските князе не обичали много да плащат на завоевателите много и веднага. Налагало се данъкът да се взема насила. Посланиците на Златната орда трябвало да полагат значителни усилия, за да измъкне данъка от нечестивците. И само Московската княжество плащало изцяло и навреме. Че и предсрочно. Ръководителите на Златната орда харесвали много подобно примерно поведение. Московското княжество било в добро положение, числяло се сред първенците. А московските князе се стараели. Те не просто плащали полагащо се и навреме, но и изразили готовност да помагат на Златната орда в събирането на данъците от съседните княжества. Иначе казано – московските князе се поставили на доброволна служба при своите завоеватели. Което може да се сравни със следното явление. През 1941 година милиони бойци от Червената армия били пленени от хитлеристите. И веднага сред тях се оказали такива, които станали доброволни помощници на окупаторите. Именно те, тези доброволни помощници, станали най-свирепите надзиратели и бригадири в лагерите за военнопленници. Именно те дерели по три кожи от довчерашните си другари. Именно те крадели от своите подчинени при раздаването на рядката каша и хляба. И именно така се отнасяли със съседните княжества управниците на Москва. Разбираемо е, че завоевателите предали в ръцете на московските князе част от своите пълномощия.

4.

И така, московските князе плащали изправно, а освен това събирали данъци от своите съседи за ордата. При което Москва богатеела стремително и набирала сила. Защото, събирайки данъци за ордата, московските владетели не забравяли и себе си – събирали повече, отколкото се изисквало. Излишната част от събраните за ордата средства присвоявали. Москва водела безконечни войни срещу съседите си, имайки ордата за свой съюзник и защитник. Че как иначе: добрата Москва плаща изправно и воюва доблестно срещу нечестивците, които плащат с нежелание, не навреме и само под заплахата от силата. Интересът на ордата бил да засили максимално Москва. А сега да минем на личностите. Без да се задълбочаваме в историческите дебри, ще започнем разказа си с московския княз Иван III. Той е известен и като Иван Василевич Обединител на руските земи. Иван III се качил на престола през 1462 година. Княжеството получил от ръцете на баща си Василий II Слепия. Завещанието на Слепия написал дякът Василий Беда. Иска ми се да кажа: от това завещание започнали всичките ни беди. Но няма да кажа. Защото бедите започнали много по-рано, още в незапомнени времена. Иначе казано, Иван III не бил инициатор, а само продължител на славните дела на своите предшественици. Той не е знаменит с това, че започнал завоевания, а с това, че постигнал изключителни резултати в завоеванията, започнали преди него.

Най напред Иван III сломил Ярославското, Дмитровското и Ростовското княжество и ги включил в състава на Московското княжество.

Завземането и покоряването от Москва на съседните княжества може да се сравни с мафиотските войни, когато най-вероломният, най-жестокият, най-хитрият кръстник подчинява безпощадно съседните владения.

5.

През това време Рус, както разбрахме, е конгломерат от княжества.

Но в правилото се вклинило изключение: в северните краища много векове съществувала и процъфтявала Новгородската земя.

Властта в Новгород била сменяема. Висш орган на властта било вечето, иначе казано – народното събрание.

Символ на народната власт била камбаната на вечето, чийто звън свиквал жителите за решаването на най-важните въпроси, включително и въпроса за смяната на посадника, иначе казано – на ръководителя на изпълнителната власт.

Значение на термина: посадник е този, който е поставен (рус. посаженный) от народното събрание.

Изборът на посадник, свалянето му и избирането на друг било право на народа. Защото Новгород, без всякакви преувеличения, бил република. Богата и процъфтяваща република.

Новгород бил демократичен.

Защото Demos е народ. Kratos - власт.

В Новгород властта принадлежала на народа. В най-прекия смисъл

6.

Една от главните цели на Иван III бил свободният град Новгород.

Преминаването на московските войски под командването на самия Иван през новгородските земи се съпровождало от нечувани насилия над мирните жители.

„Московските войници грабели населението. Екзекутирали безмилостно пленниците, режели им носовете, ушите и устните“. (Скрынников Р.Г. Иван III. М. АСТ. 2006. С.99)

Решаващото сражение станало при река Шелон, по време на което московските полкове разгромили войската на Новгород.

На мястото на битката бил поставен паметен знак с надпис:

„Тук на брега на река Шелан на 14 (27) юли 1471 година се състоя битка между войските на Москва и Новгород за обединение на разделените руски княжества в една руска държава“.

Този текст е крещящ пример за варварско изкривяване на историята.

Там е написано, че битката е станала за обединяване на руските княжества. Но Новгород не бил княжество. Новгород бил република с регулярно сменящи се ръководители, при това сменящи се по волята на народа.

Народът на Новгород защитавал републиката от напора на съседа завоевател, който натрапвал тоталитарната си власт, неконтролирана от никого, неизбирана от никого и несменяема.

Но най-смешното в текста върху паметния знак е причината, заради която е станало сражението.

Там е написано, че две армии са се клали помежду си, за да се обединят.

Ако аз лично реша да следвам този пример, би трябвало да насека своите съседи с брадва, да разруша оградите на градините им и вратите на къщите и, да грабя тяхното имущество и да си издигна паметник с надпис:

„Убивам съседите си, защото искам да се обединим и да живеем в мир“.

7.

Новгородската войска била разгромена.

Войската на Иван III стигнал до стените на Новгород. Иван обещал да запази имуществото и живота на всички жители.

Свободните хора се оказали доверчиви.

От третото хилядолетие ми се иска да извикам към този ХV век: на кого, да ви вземат дяволите, сте решили да вярвате!

С кого сте намислили да преговаряте!

Нима не е ясно, че Москва винаги и всички е лъгала!

На всички нас сега е ясно, че в Новгород за преговори с Москва подстрекавали народа тези мерзавци, които отдавна продали душите си за московски сребърни монети!

И ако на нас сега това ни е ясно, защо на тези добри хора от онова време не им е било ясно?

Накратко: не всички излезли да отбраняват градските стени.

Защото войната им омръзнала. Защото не искали война, а мир. Ето защо Новгород бил завзет от войските на Москва и бил безпощадно разграбен.

Да защитават града дошли по-малко от половината жители.

Отбраната водела последната избрана от свободния народ посадница Марфа Борецкая.

Отвели я окована в Москва. Съдбата на Марфа Борецкая е неизвестна. Но не мисля, че Иван Василевич Обединителя на руските земи би могъл да ѝ подари лека смърт.

Камбаната на вечето в Новгород била съборена на земята, разбита, а парчетата ѝ откарали в Москва.

С това завършила демокрацията в Рус.

Нейните кълнове били стъпкани от Москва в края на XV век.

неделя, октомври 02, 2022

КОРЕКТОР ЗА НОС „ZELLO“, ГЕРМАНИЯ, 1930 ГОДИНА

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

Старите любопитни реклами, които сме гледали на този блог са все американски, но ето сега една германска, от 30-те години на миналия век.

Тя предлага коректор за нос: ако носът ти е крив, сплескан, извит като клюн и прочее, коректорът след известно време ще го превърне в класически, както е посочено на най-дясната снимка в рекламата.

Разбира се, срещу 5-7 марки плюс 10%, ако отидете да ви го постави лекар…

събота, октомври 01, 2022

„УКРАЙНА И БЪЛГАРИЯ“, ВЕСТНИК „КАМБАНА“, 1915 ГОДИНА

Голямата европейска война дойде да ни запознае и с украинския проблем. Украинският народ в по-голямата си част пъшка под руското потисничество и в тоя всеобщ конфликт на икономически, расови и национални интереси той намира най-сгодния момент да потърси гаранции за своето бъдеще и се готви за великата борба, пригласяйки на своя велик поет и беззаветен родолюбец Шевченко:

„Я так її, я так люблю

Мою Україну убогу,

Що проклену святого Бога,

За неї душу погублю! („Сон“) [1]

Нашата ежедневна преса сегиз-тогиз става отзив на украинския въпрос, но някак си безучастно, повече от информационна ревност. Би било печално да констатираме непознаването на Украйна и ползите за България от задоволителното разрешение на украинския въпрос. Ние имаме сериозни политически и големи родствени мотиви да искаме да видим Украйна издигната на собствени крака.

В свободата на Украйна ние трябва да виждаме залога и на нашата свобода. Откъсната то руския царизъм, възстановена нейната самостоятелност, ще донесе големи политически изгоди за България. Когато се избавим от шемета на руското величие, когато се еманципираме от „славянство“ и „православие“ на великоруски курс, непосредствено над България ще засияе безоблачно небе, ще отдъхне спокойно изстрадалата българска душа.

Впрочем, ние трябва да милеем за Украйна, като най-стара сестра на майка България, Украйна е била люлката кърмилица на българщината в първите времена. Тук е крепнала българската държавническа мощ и като жив източник на славянските потоци оттук ги е направлявала към запад и югозапад да сеят старата цивилизация, крепила ги е с векове в езическата култура и най-после им дала християнството заедно с писмеността.

И когато центърът на българското държавничество е бил пренесен на Балканския полуостров, Украйна останала вярна съюзница на България чак до Х век.

Ние дължим да опознаем добре украинския народ, да изучим неговия език, бит и история и ще имаме възможност да разрушим много основи на много нелепи басни в нашата стара история.

Автор: Ив. А. Шандаров

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. В статията на Шандаров е използван руския превод на строфата с изпуснат трети стих.

Горе вместо това даваме оригинала, чийто свободен превод звучи така:

„Аз толкова, толкова я обичам

моята нещастна Украйна,

че ще прокълна и светия Бог

и ще погубя за нея душата си“. („Сън“)

ОРИГИНАЛ


петък, септември 30, 2022

РУСКАТА МОБИЛИЗАЦИЯ ПРЕЗ 1914 ГОДИНА: ПРИЗОВКИ, ВОДКА И ПОГРОМИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Всеобщата мобилизация в Русия през 1914 година минала успешно, но… се превърнала в още една стъпка на Руската империя по пътя към историческата катастрофа.

През 1914 година милиони мъже чули за първи път думата мобилизация. В центъра на Петербург през жарките юлски дни изглеждало, че въодушевената нация е готова в единен порив и с радост да изпълни своя дълг пред императора и Родината. По централните улици и площади шумели манифестации с царски портрети, кръстове и патриотични транспаранти: „Победа на Русия и славянството!“. Но на някои места вестта за началото на войната и призоваване на „запасняците“ била посрещната без особен ентусиазъм.

Един от мобилизираните, селянинът от Пермска губерния Иван Зирянов, си спомня по-късно мобилизацията така: „Мъка срази жените. Лицата им бяха червени и подпухнали от сълзи… Жените задържаха тръгването на влака два часа. Те бяха като обезумели… След третия звънец много се хвърлиха с жални викове пред колелетата на влака, налягаха по релсите, качваха се върху буферите, върху стъпалата на вратите. Не можеха да ги откъснат от мъжете им. Изпращане… На гарата се стече цялото уездно началство. Видът на началството беше объркан, жалък. Не знаят какво да правят с жените… извикаха специален наряд от местната конвойна команда. Конвойните поемаха грижливо впилите се в релсите и вагоните жени, носеха ги от перона някъде навътре в гарата. Жените викаха все едно ги колеха“.

Съгласие за всеобща мобилизация Николай II дал на 17 юли. В Генералния щаб, а след това във военните окръзи пристигнала телеграма с подписите на военния министър Сухомлинов, морския министър Григорович и министъра на вътрешните работи Маклаков: „Височайшо е заповядано да се приведе армията и флота във военно положение, като за тази цел да се призоват чиновете от запаса и да се осигурят коне според мобилизационното разписание от 1910 година, точка, за първи ден на мобилизацията да се счита 18 юли 1914 година“. Главното управление на Генералния щаб и Управлението на войнската повинност към Министерството на вътрешните работи престъпили към изпълнение на височайшото повеление.

Запасняци заминават на война

Армията в мирно време наброявала 1 милион и 423 хиляди души. Това било малко. Сблъсъкът с Германия, Австро-Унгария и Турция изисквал още няколко милиона воини. Общо в Руската империя през юли-август от запаса са призовани 3 милиона и 115 хиляди младши чинове. До края на годината призовки получили също така 715 хиляди новобранци на възраст 20-21 години и 900 хиляди воини от опълчението, които преди това не са служили в армията; опълченците били изпращани да пазят военните складове и други обекти в тила. На офицерите от запаса връчвали лично призовките или ги изпращали по пощата. Освен това за нуждите на армията от населението били реквизирани 1 милион и 35 хиляди коне. Квалифицираните работници и служители получавали отсрочка (в годините на войната от различни отсрочки се възползвали 2,5 милиона мъже).

Една трета от граничните области била мобилизирана за 4-5 дена, второстепенните дивизии били приведени в бойна готовност за почти един месец. На 13-тия ден в действащата армия имало вече 2,7 милиона младши чинове и офицери – пехота и кавалерия. Към края на 45-тия ден след началото на мобилизацията били поставени на бойна нога 3 милиона и 388 хиляди запасняци и 570 хиляди опълченци.

Сцени, подобни на описаната от Зирянов, се разигравали в края на юли и началото на август на много места. Народът се прощавал с мобилизираните. Жените леели сълзи. В църквите се организирали молебени, по улиците – митинги.

Прощаване преди мобилизацията, 1914 година

Вдовицата на Лев Николаевич Толстой видяла недоволството на селяните от мобилизацията в Ясна поляна: „Всички са оклюмали; тези, които ще бъдат откъснати от земята и семействата им, говорят за стачка: Няма да отидем на война!

Не минало без акции на протест и опити за заобикаляне на мобилизацията. Някои мобилизирани си отсичали пръстите, пиели някакви отвари, за им се „разиграе сърцето“, давали подкупи на волостните и селските старейшини. Но такива били относително малко. Голяма част от вълненията наставали не заради отказ да се отиде на фронта, а заради лошата организация на доставките за мобилизираните в техните части – по пътя нямало топла храна, имало проблеми с облеклото и осигуряването на транспорт. Нещо по-лошо – запасняците посрещнали на нож въвеждането на „сух закон“ и разбивали магазини, кръчми и винени складове. Селските изпращания с пиене намерили своето продължение в по-нататъшни пиянствания, вече след пристигането в сборните пунктове. Например в Псковска губерния на гара Дно, където след три години императорът ще се отрече от престола си, на 22 юли войниците „щурмували винен магазин, разбили му вратата и отнесли вино за 190 рубли и 50 ведра водка“. Както докладвал ротмистър Татаринов, „част от водката била изпита веднага, останалата беше отнета. Не успяха да се установят виновни, защото участвал целият ешелон (700 души)“.

Спиртни бунтове избухвали в половината губернии на империята. Историкът М. В. Шиловский посочва само в четири сибирски губернии (Тоболска, Томска, Енисейска и Иркутска) 157 протести на мобилизирани в началото на войната. В 9 от случаите войниците громели волостните управи, в 136 – магазини. Особен размах погромите достигнали в Барнаул, Томска губерния. За тях си спомня Я. Д. Драгуновский: „…чуваха се викове между войниците: Да разбием хазната! Защо не ни дават водка?.. Трябва да пием с близките си на прощаване!“. Лагунович, управител на акцизите в Томска губерния, бие тревога и предава в Петербург: „Вълнението на запасните в Томска губерния придобива характер на метеж“. Тези, които се опитвали да усмирят погромаджиите, си плащали понякога скъпо за това – войниците биели приставите и офицерите, в редица случаи до смърт.

Дворцовият площад, Петербург в деня на обявяването на войната

Въпреки всичко това мобилизацията се увенчала с успех. Даже тези, които мърморели („трябва да се жъне скоро, а ето какво става!, на кого да оставим имота!, че и коня ми взеха!“), по правило обували смирено войнишките ботуши. Бившият генерал-квартирмайстор към щаба на Върховния главнокомандващ Ю. Н. Аанилов резюмирал: „…нашият народ се оказа законопослушен и при мобилизацията се явиха до 96% от всички мобилизирани, повече от това, което предвиждаха сметките през мирно време“. Военният министър Сухомлинов изобщо смятал: „Нашата мобилизация мина по масло! Това ще остане завинаги като блестяща страница в историята на нашия генерален щаб!“

Изпълнителността на подлежащите на мобилизация наистина впечатлявала. Например в Казанския военен окръг от 616 хиляди запасняци, намиращи се в списъците на окръга, се явили 585 хиляди и още 59 хиляди дошли сами, без да се водят на отчет. Наистина, същият генерал Данилов съдел за послушанието на хората така: „…руският народ се оказа психологически неподготвен за войната. Главната му маса – селячеството – едва ли си даваше ясна сметка защо трябва да отиде на война. Целите на войната му бяха неясни. Селянинът се подчиняваше на мобилизацията, защото изобщо беше свикнал да изпълнява това, което иска от него властта; той търпеливо, но пасивно носеше кръста си, докато не дойдоха великите изпитания“.

Към есента населението свикнало с военната обстановка, по-нататък мобилизационните мероприятия продължавали малко по-спокойно от тези през юли и август. През 1915 г. на фронта били отправени 3,6 милиона души, през 1916 г. – още 2,5 милиона. През цялата Първа световна война (до есента на 1917 г.) Руската империя мобилизирала 15 милиона и 798 хиляди младши чинове и офицери, от тях 12,8 милиона – селски жители. За сравнение: цялата Антанта (включително и Русия) мобилизирала 48 милиона души, а нейните противници – 25 милиона.

Руската пехота по време на марш

За нещастие на Руската империя успешната мобилизация и превъзходството над противника по численост се оказали категорично недостатъчни за победата: не достигали боеприпаси, оръдия, качествено облекло, подготвени офицери, а най-вече – боен дух. Войникът така и не разбрал за какво воюва, за какво лее кръвта си, за какво загива. И през 1917 година обърнал щика си в противоположната посока.