АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК:
УВОД
ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ;
ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ;
ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА
ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА
“ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“;
“ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА;
АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ;
МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА;
ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА;
ИСТОРИЧНОСТ
ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА;
РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА;
ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ;
ЕДЕСА;
ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА;
ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ;
ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ;
РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА;
ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА
ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН;
ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА;
БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН;
ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК;
ЕФЕС;
ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ;
ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР;
ЕФЕСКИЯТ ХРАМ;
“ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”;
СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН;
КОНКУРЕНТЪТ;
ДРУЗИАНА;
ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС;
МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН;
АНАЛИЗ;
”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”;
PAUL vs JOHN;
ТЕОЛОГИЯ;
РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;
ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП;
ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП;
АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА;
ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ;
ГРАД ОФИОРИМА;
ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ;
ОФИОРИМА;
В КРАЙНА СМЕТКА
АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;
ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА;
АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ
”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”;
АНАЛИЗ;
И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА;
КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;
ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ;
СОФИЯ И АШЕРА;
СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО;
САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО;
МИСТИЦИЗЪМ;
СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ;
КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ;
МАРВИН ХАРИС;
МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР;
ЧУДЕСА;
АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ;
ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ;
РЕАЛИСТИЧНОСТ;
ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“
„ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“;
„QUELLE“;
АПОСТОЛ ПАВЕЛ;
ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ
ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ;
ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ;
ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ;
МАНДЕИТЕ;
ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ
В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:
ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ
ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ
ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ
И така, един от междинните изводи в тази книга гласи, че последователите на Исус не са били малобройна секта.
Напротив, те били могъща община, изградена по принципите на тоталитарното еднолично управление и на мрежовия маркетинг. Нейните членове си споделяли рецептата за безсмъртие по същите правила, по които две хилядолетия по-късно се търгува с хербалайф. Тази община се разделила на много фракции и променяла своя софтуер със същата лекота, с която ние инсталираме на компютъра си различни версии на програмите, но при това принципите на общината, нейният хардуер – изискването за безпрекословно подчинение на началството – оставал същият. Църквата била организация с непредсказуемо бъдеще, но с неизменна йерархия.
Този извод е сам по себе си необичаен. Но още по-необичаен е другият извод – а именно този, че „гностичната ерес“ изобщо не е по-късна мутация. Точно обратното: неотразимото обещание да бъдат научени хората да се възнасят на небето, да стават богове, да творят чудеса, да влизат в Съвета на боговете, да живеят вечно, да обличат ефирни тела на ангели и да сияят било първоначалното главно послание, което допринасяло за успеха на движението.
Гностицизмът не се е появил по-късно.
По-късно се появила ортодоксията.
Всичките текстове на бащите на църквата“, на Ириней Лионски, на Юстин Мъченик, на Поликарп Смирненски, които знаем, са от 30-те до 80-те години на II век и, нещо повече, почти всичките са полемики със страшните и омразните „гностици“, които объркват хората, отиват на небето без разрешение от църквата, не се подчиняват на епископите и даже претендират – о, ужас: като Маркион и Валентин – за поста епископи на Рим.
Неволно се създава впечатлението, че ако Маркион или Валентин беше победил в борбата за този пост, историята на християнството би била друга. Също както борбата на Сталин с „леивя“ и „десния“ уклон не била идеологическа, а политическа, така и непрестанната борба с гностиците създала западната християнска доктрина в нейния съвременен вид, което, между другото, не пречело на църквата постоянно да заимства от гностиците.
Могат да ми възразят, че евангелията, които римската църква признала за канонични през 70-те години на II век – иначе казано, евангелията от Марк, Матей, Лука и Йоан – са били написани много по-рано от началото на битката с лъжливия гносис.
Проблемът обаче е в това, че от тези четири евангелия три не са ортодоксални.
„Евангелието от Йоан“ е чист вид ранно гностично евангелие. Авторът на „Евангелието от Матей“ спазва юдейския закон. Що се отнася до „Евангелието от Марк“, то започва с историята за това как Светата Раух влиза в човека Исус при кръщаването му, и завършва с това, че го напуска на кръста. Пред нас е ранно протогностично евангелие, написано от привърженик на апостол Павел.
От четирите канонични евангелиста само Лука удовлетворява напълно дефиницията „протоортодокс“. Той смята, че Исус се е родил от девственица, дошъл е да отмени юдейския закон, да спаси цялото човечество и е възкръснал след смъртта си на третия ден.
Теологията на Лука е безспорно протоортодоксална. Но Лука не е много надежден източник на сведения за историята на ранните християни. Защото той е също така автор и на „Деянията на апостолите“ – един от най-мащабните фейкове в историята на човечеството, фейк, който трябва да представи апостол Паевл като автентичен последовател на Исус.
Но интересното е, че нашият условен Лука пренаписва не само посланието на първоначалното християнство! Лука редактира и своя учител Павел, при това доста съществено.
Лука твърди, че по време на своето обръщане към Христос Павел не бил възнесен на небето, както твърдял самият Павел (2 Коринтяни, 12:2–4), а само „чул глас“. Разликата между възнасяне на небето и глас от небето в дадения случай е съвсем христоматийна. На небето се възнасят езичниците, мистиците и гностиците. Глас от небето говори на юдейските ортодокси.
Лука, както виждаме от историята с Текла, предпочел да зачеркне от живота на Павел неговата прекрасна спътница, толкова удивително приличаща на Божията Мъдрост, съпровождаща Симон Влъхвата. Той цензурирал категорично всякакви намеци, че Павел се провъзгласявал за нов Христос – намеци, напълно очевидни в писмата на Павел: „Приехте ме като Божи ангел, като Христос Исус“ (Галатяни, 4:14).
С други думи казано, Лука ни представя редактиран, цензуриран, обеззаразен Павел. Този дезинфекциран и дегностициран Павел бил създаден по-късно от автентичния гностичен Павел, също както протоортодоксалното „Евангелие от Лука“ било създадено по-късно от протогностичните Q и „Евангелие от Марк“.
Ранната гностична теология, предполагаща, че човекът Исус е бил само облекло на духа Христос (можем да я наречем Гностицизъм 1.0), се появила по-рано от Лука. Още по-интересно е, че Гностицизъм 2.0, теологията, според която Исус Христос е Надсветовен дух, приел човешки облик, също се появила по-рано!
Това е ясно от простото обстоятелство, че Лука спори с нея.
Исус, според Лука, се явил на апостолите след възкресението, и тези глупаци, като го видели възкръснал, решили, че виждат дух (Лука, 24:37). Исус разобличил веднага абсурдното им заблуждение и за по-убедително доказателство ял печена риба и мед.
„И когато говореха за това, Сам Иисус застана между тях и им каза: Мир вам! А те се стреснаха и се уплашиха, като мислеха, че виждат дух (Πνεũμα). И Той им каза: Защо се смущавате? И защо се пораждат такива съмнения в сърцата ви? Погледнете ръцете Ми и краката Ми - че Аз съм същият“ (Лука, 24:36–39).
Тази сцена, описана през 80-те години на I век, показва, че протоортодоксите (или по-точно тези, които споделят възгледите на Лука) вече са съществували. Но самият факт, че Лука спори с хора, които „помислили, че виждат дух“, предполага, че и такива хора са съществували.
На каква основа стои протоортодоксията на Лука?
Единственото и разумно от пръв поглед предположение е това, че, макар евангелист Лука да бил преди всичко ученик на Павел, възгледите му в това отношение са били обърнати към възгледите на Яков Праведника. Именно Яков Праведника, като физически брат на Исус, бил заинтересован като никой друг от неговото физическо възкресение.
Тезата, че Христос е Всемирен дух, който се вселява ту в Юда Тома, ту в Павел – или обратното, а по времето, когато разпъват сянката му, беседва мирно с любимия си ученик Йоан, не се харесвала категорично на Яков. Тя лишавала не само него, но и цялата ръководена от него йерархия от каквото и да е право на власт. За какво са наистина епископите и мекаберите, ако стълбата към небето се намира вътре във всеки вярващ и да се говори с Господ е възможно по локална връзка?
Да се обърнем, за да проверим тази хипотеза, към теологията на Яков Праведника. Но да направим това, уви, не е много лесно, защото текстовете, съдържащи тази теология, не са достигнали до нас изцяло.
Въпреки това те са съществували. Един от тези текстове например се казвал „Евангелие от евреите“ и имал в древността много широко разпространение. Светите бащи го цитирали често, а блаженият Ероним го превел през IV в. на латински език. Ероним даже го смятал за „истинското «Евангелие от Матей»“.
Преживявайки вековете на страшните римски гонения без никакъв ущърб за себе си, „Евангелието от евреите“ не преживява триумфа на ортодоксалната църква и е унищожено напълно като еретичен текст, изкривяващ светлия образ на Исус.
Въпреки това до нас са достигнали някои негови откъси и ние знаем, че „Евангелието от евреите“ описва съвсем същата история като тази на Лука. В него се говори, че някои апостоли помислили възкръсналия Исус за Дух или за „демон без тяло“ и срещнали суров отпор.
„Тъй като апостолите решили, че той е Дух, или, според „Евангелието от евреите“, което назореите четат, Демон без плът, той им казал...“ [1].
Нещо повече! В „Евангелието от евреите“ откриваме първоизточника на разказаната от Лука история как Исус ял риба. Исус у Лука яде риба пред някакви неназовани апостоли. По неизвестна причина Лука не смята за необходимо да посочи имената на хората, с които Исус обядвал след възкресението.
В „Евангелието от евреите“ се споменава име и човекът, получил правото на първа трапеза с възкръсналия покойник, е не някой друг, а Яков Праведника, физическия брат на Исус.
„В евангелието, наречено „Евангелие от евреите“, което неотдавна преведох на гръцки и латински език – пише блажения Ероним – и което често използва Ориген, след разказа за възкресението на Спасителя се казва: „Но Господ, като даде своя саван на свещеника, се изправи пред Яков...“ (тъй като обаче Яков дал обет за пълен пост, все още не можел да види Възкръсналия с очите си) – и отново малко по-нататък се казва: „Приготви маса и хляб – каза Господ“, - и веднага след това: „Той донесе хляб и Господ го благослови, и го разчупи, и даде на Яков Праведника, и му каза: «Брате мой, яж от хляба, защото Човешкият син възкръсна»“ [2].
Както очаквахме, възкресението на Исус и в този текст има чисто физически характер. Исус, от гледна точка на Яков Праведника, е възкръснал в плът. Това била единствената теология, която можела да удовлетвори брата на Исус от организационна гледна точка. Защото различните разкази, че Надсветовният дух Христос може да се вселява в телата на всякакви хора или изобщо - че е приел само вид на човек, лишавали властта на Яков от всякакви теологични основания и вероятно с тази цел са се появявали: също като историята за раждането от девственица.
И нашата загадка като че ли е решена! След смъртта на Исус последователите му се разделили на едни, които следвали неговия духовен двойник, и други, които следвали неговия физически брат. Първите станали гностици, а вторите, въпреки множеството теологични ъпдейти, се превърнали в ортодоксална църква.
Но да видим сега следното изречение, което се е съдържало в „Евангелието от евреите“ и което ни е точно известно. В него Исус говори за своята майка.
Той нарича майка си Света Раух.
Той казва: „Майка ми, Светата Раух, ме взе за един косъм от главата и ме възнесе на великия хълм Тавор“ [3].
Пред нас е типично гностично твърдение! В него Исус обявява за своя майка не Мария, жената на Йоисф, а Светата Раух. Това е едно от твърденията, които оформят същността на гностицизма. „Някои говорят, че Мария е забременяла от Светия дух. Те не са прави и не разбират какво говорят. Кога жена е забременявала от жена?“ [4].
Но какво е това? Откъде накъде Яков, физическият брат на Исус, ще сочи като негова майка не своята майка, а Духовността/Раух? Не копае ли Яков яма за себе си? И как тази майка се съчетава с историята за физическото възкресение?
Може би имаме пред нас някакво късно евангелие, което не отразява напълно гледната точка на Яков? Може би се заехме напразно да реконструираме теологията на Яков, основавайки се на „Евангелието от евреите“?
Това мнимо противоречие може лесно да се разреши, ако си спомним кумранската теология. Кумранците били именно мистици. Те обещавали на хората възможността да станат елим, богове. Те обещавали, че техните привърженици ще се възнесат на небето, ще се облекат в ефирни тела на ангели и ще заседават в Съвета на Боговете.
И естествено в сектата, в която дори най-обикновените, редовите, от плът и кръв хора можели да станат елим, вождът бил не просто повече от човек, той бил повече от другите елим.
Той бил не само Месия от дома на Давид. Той бил съд за Светата Раух. Той бил Син на Бога и Господен аватар на земята, а в момента на неговото помазване или дори кръщаване, както преди петстотин години, Светата Раух влизала в тялото му и глас провъзгласявал: „Ти си мой син, в този ден те родих“. Именно това пишело в „Евангелието от евреите“ [5].
Както вече казахме, ключът, който ни помага да разберем теологията на Яков, е във факта, че това била прижизнена теология. Нещо повече, тази теология предшествала раждането на Исус. Кумранската община започнала своето съществуване поне половин век преди неговото раждане и начело на нея се сменили порядъчно количество Месии, във всеки от който в момента на помазването влизал Дух Господен точно така, както още преди монотеистичните реформи влизал в истинските царе от дома на Давид.
„Евангелието от евреите“ имало явен прагностичен оттенък. По-специално неговата версия, свързана с изгонването на търговците от Храма, се различавала силно от каноничната. А именно - в нея се казва, че лицето на Исус по време на погрома сияело.
„Ярка небесна светлина сияела от очите му и Величието на Бога светело в лика му“ [6].
Така тази версия отговаряла много успешно на въпроса как Исус, сам, без помощта на фанатици и бойци, съумял да очисти грамадния и строго охраняван комплекс от здания, галериите и дворовете, където само за затварянето на вратите били необходими всеки ден двеста души. Според „Евангелието от евреите“ това станало с помощта на чудо. Търговците (или неверниците) не бягали от човека. Те бягали от явената им Слава Господня.
Именно затова текстовете, свързани с Яков, носят също отличителния печат на ранния юдейски гностицизъм. „Псевдоклиментините“ например изповядват Надсветовния Вечен Спасител, които от време на време се въплъщава в различни хора и намира цялата пълнота на своето въплъщение в Исус.
Именно затова на миленаристката традиция било добре известно пророчеството на Исус за Менахем/Утешителя. За една традиция, свързана с името на Яков, нямало нищо необичайно в това, че Месията в нея назовава пряко името на своя приемник, обявявайки фактически Менахем за ново Божие вместилище: от гледна точка на тази теология идването на Менахем било всъщност второ пришествие.
Кумранците били настроени много по-мистично от победилата ортодоксална църква и даже от победилия равински юдаизъм. Лука изкривява възгледите на своя учител Павел не в полза на Яков Праведника, а в полза на основателя на юдейския монотеизъм – Еремия [7].
Приземеният прозаичен тон на повествованието, представено от Лука, крайната бедност на чудеса, напълно реалистичното описание на апостол Павел, който се крие от тълпата, бушуваща в ефеския театър – това съвсем не е ранно безизкусно християнство, което по-късно е украсено от буйни гностични фантазии. Точно обратното, безизкустността на Лука е реакция на „басните и безкрайните родословия“, на разказите на Йоан Богослов за всемогъщи магьосници, които могат да убиват с огън от устата си и които пращат на враговете си лоша реколта и суша, на историята за Исус, чийто сияещ лик прогонва търговците от Храма.
Главно и фундаментално обещание на гностицизма било в крайна сметка обещанието за безсмъртие на душата, а не за физическото възкресение на тялото.
Това обещание, както съвсем справедливо забелязал един от основателите на ортодоксията Юстин Мъченик, било несъвместимо с монотеизма. „Душите са и смъртни, и подлежат на наказание, защото ако са безначални, нямаше да грешат“ – пише той [8]. Именно затова още през 50-те години на II в. Юстин отказвал да признае безсмъртието на душата и не искал да смята за християни тези, които „не признават възкресението на мъртвите и мислят, че душите им след смъртта отиват веднага на небето“ [9].
Историята на църквата била история на борбата с гностицизма.
Тя била история на борбата с идеята, че човекът може да стане Бог. Само един човек е бил Бог: Христос – казвала църквата – и на вярващите им остава единствено да го следват и да слушат епископите. След възнесението на Исус земните права на Бога са преминали към църквата.
Отначало църквата, олицетворявана от Яков, се борела с лошия магьосник Симон Влъхвата/Павел, който се провъзгласил за нов Христос. Тя се борела с гнусните привърженици на гностика Валентин, които вярвали в Исус, но отказвали да се подчинят на епископите. Светите бащи пишели до императорите доноси срещу негодниците, които свиквали своите молитвени сбирки без одобрение от началството и уж непременно се занимавали по време на тях с оргии и ядене на малки деца.
След като победила, църквата преминала от думи към дела. Епископ Рабула разграждал камък по камък църквите на маркионитите, Магнус Максимус горял на клади присцилианците. Църквата унищожавала богомилите, катарите и албигойците. Император Алексей Комнин се отказал да оглави кръстоносен поход, защото имал по-належащи дела: трябвало да изколи сто хиляди павликяни, които живеели на негова територия и били негови данъкоплатци. Тази политика погубила всъщност империята на ромеите.
Но въпреки че преследвали гностиците отначало с думи, а след това с огън и меч, ортодоксите преписвали щедро от тях при всяка поредна промяна на църковната доктрина.
Те заимствали от гностиците Троицата и света София. Заимствали от тях институцията на монашеството и самата дума „монах“, която била едно от самоназванието на гностиците. Заимствали в края на краищата, и не без мъчнотии, идеята за спасението на душата, а не просто за възкресението на тялото – същата идея, която заклеймявал Юстин Мъченик, един от основателите на църковната ортодоксия.
При това ранните кумрански представи за самите себе си като за елим и за околния свят като за владение на Велиал не само не изключвали идеите за въоръжена борба с Велиал, а напротив, предполагали тази борба. Обитателите на Кумран стават след смъртта си светци и започват да сияят именно защото участват в космическа война.
В това съчетание на агресия с мистика няма нищо удивително. Посмъртното блаженство на душата станало главна надежда на асасините и на религиозните фанатици именно след Кумран. Патентът на идеята за Рая бил издаден точно там.
Именно мистичната съставка на миленаризма позволявала на членовете на сектата да вербуват привърженици сред най-широките кръгове и постоянно да се люшкат към нужната за оцеляване посока между диаметрално противоположните тълкувания на обещанията, които Месията давал.
Всеки път, когато се обръщали към невежите и народните маси, миленаристите разказвали за десетте хиляди грозда. Всеки път, когато се обръщали към елита, разказвали, че гроздовете са метафора.
Даже ортодоксите имали грях в това отношение. При полемиката си срещу гностиците те винаги наблягали на това, че Божието царство има съвсем материален характер. Праведниците, уверявал Ириней Лионски, ще царстват „в това творение, в което са получили плодовете на своето страдание и са били умъртвени“ [10].
Но само да се обърнели към управниците, ортодоксите заимствали чисто гностични аргументи и веднага заявявали, че Царството божие не е от този свят. „Когато чувате, че очакваме царството, напразно смятате, че говорим за някакво човешко царство“ – уверявал Юстин Мъченик [11].
Преди въстанията миленаристите обещавали на своите привърженици Дървото на Живота, което ще бъде донесено и посадено до престола на техния лидер, и десет хиляди грозда. След провала на въстанията, като Елеазар бен Яир, те обяснявали, че гроздовете ги чакат на небето. Преди въстанията обещавали на вярващите неуязвимост. След провала се оказвало, че техните вождове са разпънати, защото самите те се пожелали това.
Тези квантови скокове осигурявали нерушимостта на идеята.
Гностицизмът и идеята за физическото възкресение били алотропни модификации на един и същи мем, така както графитът и елмазът са алотропни модификации на един и същи химически елемент. Фактът, че гностичните разновидности на християнството предполагали, че Божието царство не е от този свят, не им пречел във всеки момент да започнат обратна трансформация. Гностици по същество били и мирните есеи, за които пише Йосиф, но мирният гностицизъм никога не стоял на повече от един фазов преход от зилотското клане.
Това двусмислено колебание, което по-късно в исляма ще бъде наречено колебание между „джихада на сърцето“ и „джихада на ръката“, се запазило във всички, дори в най-възвишените модификации на гностицизма
Манихейството по най-последователен начин противопоставяло безтелесния свят на Светлината на материалния свят на Тъмнината. Но това не попречило на китайските манихейци от 1351 г. да обещаят на своите въоръжени последователи най-осезаема физическа победа над света на тъмнината, олицетворен от династията Юан, под предводителството на Мин ван, най-осезаемия Принц на Светлината.
Последователите на Исус, изповядващи различни разновидности на гностицизма и, нещо повече, на гностичния юдаизъм, не били „малко ручейче“. Те повлияли значително на света извън пределите на Римската империя.
Геополитическата история на Близкия изток през II–VII в., включително безславния край на великата кампания на Траян, не може да се разглежда без участието на елхасаитите, масбофеите, сабеите и прочее. Без тях е неразбираема цялата история на триумфа на исляма. Нещо повече, без тях е неразбираема и историята на многобройните близкоизточни религии – алавити, друзи, езиди, които обикновено се смятат за модификации на исляма, но всъщност водят своето начало от арамейския гностицизъм.
На практика всичките тези религии възприемат своите напълно земни реформатори така, както кумранците възприемали своя Месия: иначе казано – като човек, но човек, в когото е влязла Втората Власт.
Така друзите смятат за Скрит Имам младия фатимидски халиф Ал Хакам (996-1020 г.). Езидите смятат совя основател шейх Ади за земно въплъщение на Ангела Паун, демиург, който създал нашия свят. Ярзанитите са уверени, че техният основател султан Сахак, Царя на Истината и Господ, е заченат непорочно от девственица и не е умрял, а се е въплътил след смъртта си в друг светец.
Без гностичното назорейство е неразбираема историята на суфитския мистицизъм, включително и историята на суфи Ал Шалмагани, който се обявил за тъждествен на Бога и бил екзекутиран в Багдат през 934 г.; и на неговия предшественик Ал Халаджа, екзекутиран през 922 г. Въпреки публичната му екзекуция обаче, неговите последователи се събирали сто години след това на брега на Ефрат и чакали завръщането му.
Всичките тези монотеистични мистици имали една обща черта: всичките смятали, че човекът може да стане Бог.
Тази форма на монотеизма изповядвал Кумран. Той възприемал своите Месии, включително и този, с когото се случило нещастие, но след това се озовал по-високо от ангелите, като вместилище, в което се е спуснала Светата Раух. В това именно се състоял кумранският минут, иначе казано – ерес. Кумранците изповядвали това, което в юдаизма се наричало ерес за Двете Власти на Небето. Те твърдели, че властите са две – трансцедентален и непознаваем Всевишен и неговия Син, посредник между Всевишния и Творението.
И при това нито Яков Праведника, нито даже Исус бил творец на тази теология.
Те били нейни консуматори.
Но кой в такъв случай е неин създател?
Географията на ранното християнство се оказва много по-обширна от предполагаемата. Тя се простирала от „земята на Дамаск“, иначе казано – от Кумран, до китайската област Джинджан, където до ден днешен се намира последният запазил се в Китай манихейски храм. От Турфанския оазис до Месопотамия, където и до днес живеят реликтовите потомци на първите хемеробаптисти.
Но сега – когато търсим отговора на този въпрос – ни предстои да се отправим към най-екзотичната от нашето пътешествие страна.
Границите на тази страна се намирали на хиляди километри от Римската империя. Когато Исус бродел по градчетата на Галилея, тази страна все още не съществувала. Даже градът, в който ще отидем, бил основан 1147 години след раждането на Христос.
Ще се отправим към заснежената далечна и варварска Москва от 1504 година.
БЕЛЕЖКИ
1. Jerome // Esaiam, prol. 65, цит. по: A. F. J. Klijn. Jewish-Christian Gospel Tradition. Brill, 1992. P. 122. Същата идея се съдържа в текста, който Ориген нарича „Доктрина на Петър“. „В него Спасителят все едно казва на своите ученици: «Аз не съм демон без тяло»“. Origen. de Principiis, prooem. 8, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 122.
2. Jerome, de viris illustribus, 2, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 80.
3. Origen, comm. // Johannem, II, 12; Hom. // Jeremiam, XV, 4; Jerome. Comment // Esaiam, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 52–53.
4. The Gospel of Philip. Mary Conceiving (55, 23–33), The Nag Hammadi Scriptures. P. 164.
5. Jerome // Esaiam, XI.1–3, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 98.
6. Jerome // Matthaeum, 21, 15–16, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 137.
7. В други юдеохристиянски евангелия – „Евангелие от назореите“ и „Евангелие от ебионитите“ – гностичните тенденции били представени, ако се съди по всичко, още по-ярко. В тях по-специално се казвало, че великата небесната Сила на име Михаил, на която Небесният баща поверил Христовото пришествие на земята, се спуснала от небесата и станала Мария. A. F. J. Klijn. P. 134–135.
8. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем. Гл. 5.
9. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем. Гл. 80.
10. Ириней Лионский. Против ересей, 5, 32, 1.
11. Юстин Мученик. Апология, 11.
(Следва)
