Винаги мога да различа чужденеца от нашите съветски граждани. На тях, на буржоазните чужденци, им е заложено в муцуната нещо по-различно. Тяхната муцуна, как да го кажа, се държи някак си по-неподвижно и презрително, отколкото нашата. Както, да речем, са си докарали едно изражение на лицето, така гледат с това изражение на лицето на всички останали предмети.
Някои чужденци носят за пълна невъзмутимост монокъл на окото. Демек, това стъкълце няма да го изпуснем и няма да мигнем, каквото и да се случи.
Това, да си кажем право, е страхотно.
А чужденците не могат иначе. У тях там буржоазният живот е доста неспокоен. На тях там буржоазният морал не им позволява да живеят по естествен начин. Без такова самообладание могат да се орезилят ужасно.
Както например един чужденец се задавил с кокал. Ядял пилешко, знаете ли, и глътнал нещо в повече. А случката се разиграла на официален обяд. За това ми разправи един познат човек от търговското представителство.
Та случката, казвам, станала на официален банкет. Наоколо, може би, все милионери. Форд седи на един от столовете. И още разни други.
А тук, знаете ли, наред с това, човекът глътнал кокал.
Разбира се, от нашата свободна гледна точка в този факт няма нищо чак толкова оскърбително. Ами глътнал го, голяма работа. При нас по тоя въпрос нещата стават доста бързо. Бърза помощ. Мариинската болница. Смоленското гробище.
А там така не може. Там обществото е направо изключително отбрано. Наоколо са се разположили милионери. Форд седи на един от столовете. И фракове. Дами. Само електричеството, дето свети, е сигурно повече от двеста свещи.
А тук човекът глътнал кокал. Как да започне да се секне. Да храчи. Да се хваща за гърлото. Ах, боже мой! Моветон и дявол знае какво.
А да стане от масата и да хукне в ударен порядък към тоалетната – това за тях също не е хубаво, неприлично е. „Аха – ще кажат, – хукна по нужда.“ А там това абсолютно не бива.
Та този французин, дето глътнал кокала, в първия момент, разбира се, се уплашил смъртно. Започнал да си бърка нещо в гърлото. После побледнял ужасно. Замятал се на стола. Но веднага се съвзел. И след минута се заусмихвал. Започнал да праща на дамите разни въздушни целувки. Започнал, може би, да роши кученцето на домакините под масата.
Домакинът се обръща към него на френски.
– Извинявам се – казва, – може би сте глътнали нещо, което не се яде? Вие – казва, – си кажете в краен случай.
Французинът отговаря: – Коман? Какво? За какво става дума? Извинявам се – казва, – не зная как сте с гърлото, но при мене с гърлото всичко е наред.
И започнал да праща пак въздушни усмивки. После наблегнал на бланманжето. Изял една порция.
С една дума, останал до края на обяда и не показал нищо пред никого. Само когато станали от масата, се олюлял леко и се хванал с ръка за корема – сигурно го боднало. А после пак нищо.
Поседял в гостната около три минути заради дребнобуржоазното приличие и отишъл в антрето.
Пък и в антрето не бързал особено, побъбрил с домакинята, подържал я за ръката, гмурнал се за галошите си под масата барабар с кокала. И си търнал.
Е, на стълбите вече си дал, разбира се, зор.
Метнал се в каретата.
– Карай – вика, – кокоша муцуно, към спешното!
Пукнал ли този французин, или оживял, това не мога да ви кажа, не зная. Сигурно е оживял. Доста жилава нация.
През 1929 г. най-шумното произведение в руската литература, колкото и да звучи странно, е повестта на Борис Пилняк „Махагон“, заради която е подложен на гонения. Изключително символично е именно това, че главното произведение на 1929 г. не е някой най-добър роман или някоя най-разтърсваща поема. Тази година не дала никакви особено добри поеми и романи, а това произведение, заради което най-шумно преследват неговия автор, по онова време председател на Московския съюз на писателите и един от най-популярните и плодовити творци, който към този момент е издал вече три романа, подготвя се за печат негов шесттомник и непрекъснато излизат негови сборници с разкази.
Борис Пилняк (истинската му фамилия е Вогау, произхожда от немски колонисти, а Пилняк е псевдоним, който взема през 1916 г.; „пилняк“ означава дърворезач, човек, който разрязва, или, както би казал Вознесенский, оголва същността на нещата) не е вероятно най-добрият писател на двадесетте години, но със сигурност е най-плодовитият и най-обсъжданият, защото го ругаят непрекъснато. Ругаят го по-гръмогласно от когото и да било. Дори Маяковский, който по принцип харесвал винаги младите гласове и обичал тези, които са подложени на гонения, му надписва една книга: „На Пилняк – от вглеждащия се“. И ето че се е вглеждал, а през 1929 г. се включил шумно в гоненията срещу него. За какво го преследвали всъщност? По това време Маяковский пише, че не е чел разни там „Махагони“ и няма намерение да ги чете, но знае, че пролетарската литература е оръжие, и този, който издава произведенията си при буржоата, им предава своето оръжие.
Вината на Борис Пилняк била само в това, че не напечатал „Махагон“ в Русия, а го издал в „Петрополис“ през лятото на 1929 г. „Петрополис“ е руско издателство в Германия, което публикувало руска класика и произведения на доста други автори. Но ето че през 1929 г. Пилняк просто попаднал под ударите на режима. Онова, което било напълно естествено за 1922-ра, дори за 1924 г., нека не забравяме, че „Сестра моя – живот“ излязла в издателството на Гржебин именно в Берлин, а след това книгата проникнала някак си в Русия и в това никой не виждал нищо лошо, онова, което било напълно легално за вестник „Накануне“, онова, което било позволено през 1924 г. в списание „Россия“, било вече абсолютно недопустимо през 1929 г. Идеологическото прозорче се затръшнало пред очите на всички и две жертви на тази кампания станали през 1929 г. Евгений Замятин, който издал в чужбина и в няколко превода романа „Ние“, и Борис Пилняк. Замятин доста бързо написал писмо до „скъпото правителство“ с молба да му разрешат да напусне Съветския съюз, след като не може да бъде издаван нито в Русия, нито зад граница. И го пуснали, без да го лишат от гражданство. Това бил последният такъв случай, на Булгаков вече му отказали и той разбрал своевременно, че наистина е по-добре да оттегли своята молба.
Борис Пилняк
Що се отнася до Борис Пилняк, той се отървал през 1929 г. с лека уплаха. Поразително е изобщо какво си позволявал, както би казал Пастернак. През 1926 г. той публикувал в списание „Новый мир“ „Повест за неугасената луна“ за убийството на Фрунзе, фактически за това как го тласнали към една ненужна и опасна операция. Повестта била махната от списанието, безпрецедентен случай, а вместо нея в препечатания тираж била публикувана повест за борбата с бандитите в Средна Азия, която днес се помни само благодарение на този факт. Що се отнася до Полонский, редактора на „Новый мир“, тази политическа грешка му била натяквана още много дълго време, включително от лефовците. Но тогава прощават на Пилняк и Полонский и - удивително нещо, излязло специално постановление за въпросната „Повест за неугасената луна“, но без никакви последствия и за двамата автори. През 1929 г. на Пилняк вече му се наложило да напусне Съюза на писателите и да се откаже от пълномощията си на негов ръководител, но отново нямало други последствия. Истинската катастрофа се стоварила върху него едва през октомври 1937 г., когато го арестували, а през 1938 г. го разстреляли като японски шпионин заради старата му книга за пътуване до японските острови, която е, впрочем, забележителна. Като цяло, гоненията от 1929 г. били все още сравнително вегетариански, както казвала Ахматова, но били вече много важен прецедент. Да публикуваш зад граница се смятало вече за измяна от страна на руския писател.
Що се отнася до повестта „Махагон“, тя била включена по-късно съвсем спокойно от Пилняк в романа „Волга се влива в Каспийско море“, който израснал от нея така, както от Платоновия „Произход на майстора“ израснал „Чевенгур“. Това не предизвикало никакви упреци от страна на читателите и критиката и изобщо никой, колкото и да е странно, не съзирал нищо подривно в повестта, макар че такова има и сега ще се опитаме да разгледаме в какво точно се състои то.
Пилняк дал, разбира се, не от хубаво творбата да бъде издадена в Германия. В Русия през 1929 г. тя неминуемо би предизвикала, ако не скандал, то поне сериозна, съвсем не безобидна кампания за идеологическа проработка (публично заклеймяване – бел. ред.). Какъв е всъщност проблемът? Защо в крайна сметка тази творба коства на Пилняк съдбата и литературната му кариера? Тук се наблюдава изобщо нещо доста интересно, защото през 1956 г. Пилняк бил реабилитиран и започнали да го издават отново, но го реабилитирали като човек, а прозата му по някаква причина не била реабилитирана. Издавали я, но не много, започнаха да я печатат основно след перестройката. И дори „Голата година“, най-издавания, най-известния и най-често препечатвания негов роман в Русия, незнайно защо не му донесла нова вълна от слава. Вижте, когато върнали Бабел и Зошченко, когато върнали Леоновия „Крадец“ (преработен лично от автора), всичко това се превръщало в сензация на епохата. Прозата от 20-те години предизвиквала горещ интерес. А ето че по някаква причина към Пилняк не се появил такъв, някак си го позабравили. И мисля, че причината тук не е само в това, че хората деградирали, нито само в това, че литературознанието се съветизирало, не, мисля, че причината се крие и в самия Пилняк. Защото Пилняк е един доста блед клонинг на Андрей Белий, прозата му е хаотична, объркана, не може да се каже, че е особено задълбочена, пълна е с повторения, на места е доста повърхностна и носи белезите на силно изразен бързопис, което е може би добре за импресионизма, но за мисълта, без която прозата не съществува, не е винаги добре. „Махагон“ не е далеч най-лошото му произведение, защото романи като „Соленият хамбар“, или споменатата вече „Волга“, или „О'кей! Американски роман“, носят ужасния отпечатък именно на тази повърхностност. Той сякаш не си позволява да погледне по-дълбоко. Но в същото време някои негови отделни наблюдения, някои отделни мисли са превъзходни. И в този смисъл „Махагон“, въпреки цялата си недоизпипаност, хаотичност и мъглявост, е съвсем нелошо произведение и вероятно бих препоръчал да се прочете, още повече, че там няма общо взето кой знае какво за четене – 32 страници. А заради тези 32 страници животът на Пилняк се пречупил завинаги.
За какво става дума в произведението? То описва Русия, и преди всичко град Углич – градът, където бил убит последният Рюрикович. Това е град, в който се носи постоянно вой, особен звън във въздуха, защото събарят камбаните от църквите. И всеки път, когато някоя камбана рухва на земята, потъва на два аршина в нея. А църквите са страшно много. От този звън е невъзможно да се живее и цялото население на града се намира в състояние на изключително силен нервен стрес. Но същевременно в града има много удивителни паметници на стария бит, и най-вече – това е градът на прочутите майстори на мебели от махагон. И ето че двама братя, родом оттам, братята Бездетови, пристигат в града и започват да обикалят домовете на бившите (изгубилите социалния си статут след революцията – бел. ред.), изкупувайки махагон: маси, бюфети, лампиони, всякакви стари мебели. И през призмата на изкупуването на дървесината се разгръща широка панорама на нещастните бивши хора.
Една стара генералша, за която табуретките, бюварите и огледалата са последен спомен от нейните родители. Тя е съвсем сама, освен нея, старицата, никой не помни вече тези родители. Преди имала наемател, той ѝ плащал и парите ѝ стигали дори за чай със захар. Но този наемател се споминал вече и тя е принудена да разпродава своите стари вещи. Следва един старец, който спи под проскубана шуба от катерича кожа, единственият истински дворянин в града, за когото помнят, че навремето само с един удар на лявата ръка избил седем зъба на едно момче слуга заради някаква непохватност. Сега той е напълно изпаднал безумец, който крещи на всички посетители, а негова далечна родственица разпродава също стари мебели и порцелан, докато той вика: „Не, ние няма да се пазарим с тях! Ще продадем това, което искаме ние, а не това, което искат те!“. И тази жалка надменност е също показана великолепно от Пилняк. Ето и една жена, останала стара мома, която се радва неимоверно на всякакви гости от Москва, слага им масата и се опитва да им се хареса. Изобщо – някакъв жалък полуживот. Наред с тях е Иван, с показателната фамилия Ожогов, който обитава някакви руини, някога бил червен командир, а сега вика, че всичко е свършено, че за него няма място в новия живот и по цели нощи пише стихове за това как сме разпалили световен пожар. Той твърди, че през 1921 г. всичко приключило, свършила нашата свобода и започнала чужда власт. Между другото, много от червените командири така и не се примирили с НЕП-а и не просто ставали крадци, като Векшин у Леонов, а някои от тях се превърнали в напълно декласирани елементи като Ожогов, който спи в сред руини и всичко, което получил за своята вярна служба, е това жалко леговище някъде сред развалините на една някогашна църква. Трябва да отбележим, че на фона на целия този живот Пилняк рисува все чудаци, юродиви, странни фанатици в своята работа, майстори, от които води всъщност своето начало „Махагон“.
Вие, естествено, ще ми кажете много лесно в кое друго произведение широката картина на руския живот била нанизана на история за мебели. Разбира се, това са „Дванадесетте стола“. И Пилняк си присвоява с поразителна лекота всичко, което му падне. Историята със столовете била измислена от Валентин Петрович Катаев, който по онова време, както сам си спомня, бил луднал по теорията за движещия се герой, около движещиь се герой може да се подреди какво ли не. А кой странства? Странства например крадецът, както странства героят на Леонов или този на Каверин, странстват благородните мошеници като Бендер, а може да странства например и изкупвачът. Роалд Дал има един забележителен разказ за пътуващ изкупвач, който обикаля бедняците по селата, издирва всякакви мебели „Чипъндейл“ и понякога открива удивителни съкровища. Но точно тук се крие прелестта на тази забележителна история, махагонът, а по-късно в епилога виноградовският порцелан, е една доста забавна метафора. Какво всъщност става?
В началото и в края на повестта Пилняк (който като цяло не е голям майстор на композицията, какво да се лъжем, пише доста хаотично, но тук всичко му е пресметнато) вмъква доста дълги отклонения. Първото е за руските юродиви, а второто – за майсторите, произвеждащи руски порцелан, след като научава, когато проучва подробно тази история, че руският порцелан не бил копиран от китайския, а бил изобретен от руснаците, също по пътя на, бих казал, гениалното мошеничество, защото го представяли за китайски, но бил виноградовски.
И в тези две отклонения се подчертават кривината, чудатостта, трудният нрав и чепатостта на руския характер, неговото юродство, подчертава се, че тази страна на чудаци и юродиви останала непроменена от XIV век насам, а Пилняк непрекъснато натъртва, че наоколо кухнята е от XV век, обичаите от XVII век, пейзажите от XIV век, нищо не се променя, та сред юродивите се зародили някакви удивителни екзотични занаяти, като амбрата в стомаха на кашалота, за която казват, че е признак на негово заболяване, но въпреки това е единственото нещо в кашалота, което мирише хубаво. Абсолютно същото е и тук, в страшния руски кашалот, сред дивия пейзаж, където, както пише той, до най-близката железопътна линия има 50 версти и там сред цялата тази дивост се зараждат внезапно удивителни, екзотични, неприличащи на нищо друго чудеса. Занаятът на майстора на махагон, занаятът на майстора на порцелан, фолклорът, песента, дивните и причудливи ястия, чудесата на руската кухня. Тоест Русия, според Пилняк, е жесток, разбира се, страшен, разбира се, мърляв и неизменно нисш свят, в който обаче цъфтят несравними с нищо друго екзотични цветя. И трябва да кажем, че подобен образ на Русия през 1929 година бил вече нещо абсолютно неприемливо.
Има едно доста примитивно схващане, че Пилняк се чете трудно. Това не е така. Всъщност Пилняк пише в абсолютно неутрален стил и да се четат някои негови произведения, например „Разказ за това как се създават разкази“, е истинско удоволствие. Е, в „Голата година“ може би има наистина някои скокове в сюжета, а и сюжет като такъв липсва и цари хаос, но в „Махагон“ всичко все още е доста логично. И затова ще цитирам просто някои неща оттам, някои откъси, защото всъщност не са никак лоши. Ето, вижте:
„През 1744 г. директорът на китайския керван Герасим Кирилович Лобрадовский, пристигайки в кяхтинския форпост, приел там в кервана някой си майстор на сребро Андрей Курсин, родом от град Яранск. Курсин, според разказа на Лобрадовский, заминал за Пекин, за да узнае там от китайците тайната на производството на порцелана. В Пекин чрез руски „ученици с ранг на прапоршчици“ Курсин подкупил за хиляда ляна, тоест за две хиляди тогавашни руски рубли, един майстор от богдиханския порцеланов завод. Този китаец показал на Курсин опити за производството на порцелан в празни кумирни на трийсет и пет ли от Пекин. Завръщайки се в Санкт Петербург, Герасим Кирилович Лобрадовский довел със себе си и Курсин, и написал донесение до императрицата за изнесената от Китай тайна на порцелановото дело. Последвал височайши указ за изпращането на пристигналите от Китай хора в Царское село.
Почестите за Курсин били големи, но кражбата му не донесла полза, защото на практика се оказало, че китаецът постъпил коварно, както се съобщавало тогава в един секретен циркуляр. Курсин се върнал в Яранск, боейки се от боя с пръчките. Едновременно с това, на 1 февруари 1744 година, барон Корф сключи в Християния таен договор с Христофор Конрад Гунгер, майстор на порцелан, който се обучавал, както казвал лично, и овладял занаята в Саксония. След като се спазарил с барон Корф, Гунгер дошъл тайно в Русия с руска фрегата, започнал да строи порцеланова фабрика, станала впоследствие порцеланов завод, и поставил началото на опити, като вдигал скандали и се биел с тояга със своя руски помощник Виноградов. Занимавал се безплодно с това до 1748 година, когато бил изгонен от Русия за шарлатанство и непознаване на занаята.
Гунгер бил сменен с руския бергмайстор Виноградов, ученик на Пьотр, безпътен пияница и самороден талант, именно той изградил руското порцеланово производство по такъв начин, че руският порцелан не бил заимстван отникъде и бил чисто изобретение. За родоначалници на руския порцелан трябва да се смятат все пак Курсин, измамен отвсякъде от китайците, и Гунгер, измамен отвсякъде от Европа. И руският порцелан имал своя златен век. По традиция от Дмитрий Виноградов около производството се въртели любители, чудаци, пияници, скъперници; те въртели заводи заедно със светлейшите Юсупови, потомствените дворяни Всеволожки и богородския търговец чудак Никита Храпунов, когото били с пръчки по указ на Александр I заради една статуетка, изобразяваща монах, прегърбен под тежестта на сноп, в който била скрита млада пейзанка. Всички крадели един от друг тайните си, Юсупов – от завода, Кисельов – от Попов, а Сафронов дебнел тайната нощем, крадешком, през една дупка на тавана. Тези майстори и чудаци създали прекрасни неща. Руският порцелан е най-чудното изкуство, украсяващо земното кълбо“.
Ето този огромен, квазиисторически пасаж, пълен с фамилии и дати, който е всъщност абсолютно поетичен по своята природа, този пасаж е всъщност метафора на руската революция. Защото метафората на руската революция е също така доста дълбоко вкопана, руската революция е открадната от германците, от французите, състои се цялата от подмени, целите ѝ не били тези, които били заявени, методите не били тези, които били планирани, но в резултат от това тя дала разцвет на руския дух, украсил със себе си земното кълбо, колкото и ужасно да звучи това. Тя го украсила, разбира се, не само с триумф и не само със своите идеи, но и го осквернила с примери за небивали злодейства. Разбирането на революцията е обаче като за един чуден замисъл, чудна измислица на руския дух... неслучайно книгата със стихове на Цветаева за революцията се казвала „Замисли“. Именно това придава на Пилняк известна енергия на заблуждението, ако се изразим по толстовски, онзи художествен дар, с който е написана творбата.
„Червено дърво“ (на руски „красное дерево“ 'махагон' – бел. ред.) и, разбира се, „червено“ носи тук доста широки метафорични подтекстове. „Червеното дърво“ е руската революция, триумфът на ума на руските чудаци, който няма абсолютно никакво отношение нито към учението на Маркс, нито към европейската мисъл изобщо, това е чудото на руския дух, безсмислен и безпощаден. И именно в това се състои, може би, главният патос на тази повест. Ето защо Пилняк, когато го разпъвали на кръст, само се е подсмихвал спокойно, защото разбирал, че е казал това, което имал да каже. И може би днес от цялото му наследство е останала именно тази творба, точно както, всъщност, и от цялата руска революция останало нейното велико авангардно изкуство, а всичко останало, както казва правилно Иван Ожогов, приключило през 1921 година.
Постъпи въпрос как трябва да се отнасяме към книгата на Пилняк „О’кей. Американски роман“, която, между другото, се преиздава доста често.
Моето отношение към нея е лошо, защото Пилняк не видял нищо от Америка. От Япония видял все пак нещо, но от Америка не разбрал абсолютно нищо. Тръгнал по стъпките на Маяковский, който също видял там главно култа към долара, и по стъпките на Горкий, който не видял нищо друго освен жълтия дявол, освен златото.
Америка се разкрила пред Пилняк като страна на клишетата, но това е така, защото не владеел реално езика. Истинската Америка описали в Русия само Илф и Петров в „Едноетажната Америка“. Точно така и романът за мебелите, трябва да признаем, се получил много по-добре у Илф и Петров, защото на Илф и Петров им било присъщо насмешливо, донякъде дистанцирано и иронично отношение към случващото се, докато Пилняк приемал всичко твърде сериозно.
Знаете ли в какво е тук причината? За да пишеш правилно за руската революция, трябва да си малко външен човек, трябва да си или Джон Рид, дошъл от Америка, или Илф и Петров, дошли от Одеса. А местният човек приема всичко твърде присърце и затова постоянно изпада в истерия, което, впрочем, не бива да засенчва в нашите очи нито смелостта на Пилняк, нито неговата философия.
Наскоро посетих Андора и най-накрая се заинтересувах сериозно от Борис Скосирев, за когото преди бях чувал бегло само някакви невероятни неща. Уж някакъв смел белогвардейски офицер ей така, от нищото, станал монарх на малкото планинско княжество – в епоха, когато било вече прието монарсите да бъдат сваляни от власт.
Цялата страна – една тясна долина
Погледнах отгоре, от прохода, към тази страна като играчка и се опитах да си представя как осемдесет години по-рано Скосирев е разглеждал за първи път това градче, сякаш побрано в табакера. Човекът преминал през Световната и Гражданската война, оказал се сред щастливците, които имали късмета да се отърват живи. И ето че съдбата го запратила в този затънтен пиренейски кът. Гледа планинската перла и размишлява.
В Европа през 1933 година било, меко казано, неспокойно. В Италия фашистите отдавна били на власт, в Германия – отскоро. Миришело на нова война. От едната страна на високите планини се намирала Франция, където на изборите победил социалистическият Ляв картел; от другата – Испания, където свалили наскоро краля и скоро щели да започнат да се избиват помежду си. А по средата, като омагьосано царство, стояла една независима страна, която от XVII век имала двама номинални сюзерени: един испанския епископ (епископът на град Сео де Урхел - бел. ред.) и френския крал (в републиканските времена – президент).
А освен това бил обаятелен и доста привлекателен
Да речем, че проблеснала една фантазия: как страхотно би било да станеш крал на този рай. Един нормален човек би се усмихнал на тази смешна мечта и би си продължил по пътя. Скосирев обаче решил да осъществи глупавата фантазия. И най-поразителното е, че успял.
В хотела надникнах в Уикипедията, за да прочета за руския Урфин Джус. Открих, че в миналото служил като преводач в японска мисия. Излиза, че ми е колега, сенпай? И тогава вече се разрових в Гугъл до дупка.
Сега, като прочетох всичко, което успях да намеря за този удивителен авантюрист, не зная за него много повече, отколкото в началото. Иначе казано, научих цял куп най-различни неща, но иди че разбери кое е истина и кое не.
Източниците дават за Скосирев маса противоречиви или откровено неправдоподобни сведения. Цял живот лъгал за себе си – цветисто и вдъхновено. Владеел до съвършенство тънкото изкуство на баламосването.
Повече или по-малко е достоверно следното.
Флагът на Андора
Борис Михайлович Скосирев се появил на бял свят през 1896 година във Вилно (днес Вилнюс – бел. прев.), където баща му служел като земски началник. Получил някакво образование, което му дало право на офицерски чин. По време на войната бил в британски броневи дивизион, сражаващ се на руския фронт. Дослужил до щабс-капитан.
Относно работата му в японската мисия всичко е в мъгла. Скосирев притежавал рядка лингвистична дарба, знаел няколко европейски езика, но как и къде е могъл да научи японски, е напълно неясно.
Като емигрирал, живял в Англия, Нидерландия и Испания. Изглежда имал някакви разправии със закона: фалшифицирани чекове, екстрадиции и други също толкова „миризливи“ истории. В документите на щабс-капитана изникнала отнякъде баронска титла. А в Андора Скосирев пристигнал вече не като барон, а като цял граф Орански – уж нидерландската кралица Вилхелмина го била направила „сиятелство“ заради някакви особени заслуги.
Андорският период от биографията на Борис Скосирев е много кратък и подробно документиран, така че в тази глава от бурния живот на комбинатора е горе-долу ясно всичко.
За първи път се появил в миниатюрната страна през 1933 година. Успял да получи поданство и представил пред местните власти проект за превръщането на гордото, но бедно княжество в земен рай. Естествено, пратили наглеца обратно отвъд Пиренеите, че и още по-далече.
Но на 7 юли 1934 година „граф Орански“ се появил отново, предлагайки вече цял пакет от епохални реформи, само че този път заявил, че желае да бъде крал на Андора.
Общо взето – титулярният съветник Попришчин, корнетът Савин и Остап Бендер, събрани в едно.
Оттук нататък обаче започват чудесата, обяснение за които така и не открих никъде.
По някакъв вълшебен начин самозванецът успял да очарова Генералния съвет на княжеството и на следващия ден бил провъзгласен за Борис Първи, крал на Андора.
Царуването на бившия японист продължило само една седмица. За това време той успял да напише конституция, да публикува няколко заповеди и обявил война на испанския епископ, на когото никак не се понравило, че някакъв пройдоха посяга на безполезния му, но осветен от традицията ранг на андорски съ-сюзерен.
Войната приключила бързо. Епископът се оплакал на испанската полиция, тя, в нарушение на международното право, изпратила отряд и отвела негово андорско величество в каталунския кауш. С това бляскавото управление на Борис Първи приключило.
Нататък всичко отново потъва в мъгла.
Изглежда, че преди войната Скосирев живеел във Франция и с началото на бойните действия попаднал в лагер.
Изглежда, че след това служел при германците и бил на Източния фронт зондерфюрер, иначе казано - военен чиновник с офицерско звание.
Изглежда, че попаднал в съветски плен и се озовал в Сибир. (О, едва ли. Един белогвардеец зондерфюрер щял да бъде разстрелян без много приказки.)
Версията за ГУЛАГ изглежда особено съмнителна, като се има предвид, че през 1958 година Скосирев вече живеел в Западна Германия. Сякаш ей така щяха да го пуснат от СССР във Федералната република.
Това не е живот, а пълна мистификация – няма за какво да се хванеш.
Ако теглим чертата, със сигурност са известни само три факта.
Да, роден е през 1896 година. Да, във Вилно. (Има документи.)
Да, през 1934 година в продължение на няколко дни бил крал на Андора. На горната снимка е показана вестникарска карикатура от онова време.
Да, през 1989 година починал в германския град Бопард. Има гроб.
Всичко останало е сън, сънуван насън.
Е, и последното, най-интересното.
Какво било това, което „граф Орански“ предложил на андорското правителство – и то толкова съблазнително, че го направили крал?
Макар че годината на раждане е друга... Пак ли измама?
А това, оказва се, са били същите онези принципи, върху които е изградено благополучието на днешната богатичка Андора: залагане на ски спорта и туризма, плюс данъчен рай за привличане на заможни чужденци, плюс привилегии за местните жители.
При това в страната, която дължи толкова много на Борис Първи, няма дори една уличка, кръстена в памет на този щур, но, очевидно, нелишен от талант пройдоха. Андорците предпочели да забравят тази страница от своята история. Черна неблагодарност!
Дъщерята на вожда помирила родното си племе с бледоликите. Посетила кралицата на Англия, станала героиня на филми и анимации и роднина на президента Рейгън.
Мнозина ще се изненадат, но Покахонтас, дъщерята на индиански вожд, за разлика от Пепеляшка, Снежанка, Спящата красавица и принцеса Жасмин, не е приказен персонаж от пълнометражния анимационен филм на „Дисни“, а реална историческа личност. Родена е в края на XVI век в семейството на Вахунсунакок, вожд на индианското племе поухатани. Името ѝ означавало „Малката палавница“. Когато момичето било на около 12 години, по земите на нейното племе, които се намирали на територията на днешния щат Вирджиния, доплавали странни хора с бледи лица. Първоначално отношенията между индианците и пришълците били доста дружелюбни. Бледоликите основали селището Джеймстаун и започнали да усвояват активно околностите му. По време на поредната ловна експедиция капитан Джон Смит се залутал и попаднал не където трябва – вероятно в индианско гробище или на парче земя, смятано за свещено. Червенокожите, чиито религиозни чувства били оскърбени, заловили Смит. Той прекарал няколко месеца в плен. През това време вождът, който смятал Джон за един от водачите на Джеймстаун, го увещавал да се подчини на великия Вахунсунакок. Главният поухатан вярвал, че щом Смит признае върховенството му, цялото градче ще се покори автоматично на индианците. Джон Смит отказал категорично да се подчини на червенокожия дивак.
Марка с лика на Покахонтас
Пленникът станал безполезен, а точно тогава наближавал някакъв индиански празник, който решили да украсят с тържественото убийство на бледоликия чужденец. Занесли вързания Смит до олтара, поставили го на жертвения камък и вдигнали вече тоягите, за да размажат черепа му. Внезапно в кръга скочила младата Покахонтас, която обхванала главата на пленника, за да подложи своята глава под ударите. Воините спрели. Момичето успяло да убеди баща си, че Джон Смит заслужава да живее. То развързала пленника и го отвело в своя вигвам, където прекарали нощта. Нравите на поухатаните били свободни. Това се случило през 1607 година.
Спасеният Джон Смит не се оженил за индианската принцеса. Скоро се върнал в Англия, а Покахонтас прекарала още пет години в своето племе. Едва през 1612 година се появила в Джеймстаун (според една от версиите била пленена), където приела християнството. Тя се омъжила за някой си Джон Ролф, родила му син и заедно със съпруга си дори отишла в Британия. В Лондон Покахонтас била удостоена с аудиенция при кралица Анна. За съжаление, в Англия индианката се заразила с едра шарка и на връщане към родната Вирджиния починала.
Многобройните потомци на Покахонтас са част от елита на САЩ. Бизнесмени, сенатори, учени и дори съпругата на Роналд Рейгън – Нанси, носили в себе си частица от кръвта на красивата и смела дъщеря на индианския вожд.
(За приноса му в изобретяването на интегралната схема)
Кой е той
Джак Сейнт Клеър Килби е американски инженер и изобретател, един от създателите на интегралната схема (чипа), на която се крепи цялата съвременна електроника. През 2000 г. получава половината от Нобеловата награда за физика „за приноса му в изобретяването на интегралната схема“. Другата половина е за Жарес Алфьорау и Херберт Крьомер за работата им върху полупроводниковите хетероструктури.
Ранни години и образование
Роден е на 8 ноември 1923 г. в Джеферсън Сити, Мисури, а израства в Грейт Бенд, Канзас. Баща му ръководи малка електрическа компания. Когато през 1938 г. ледена буря прекъсва телефонните линии, връзката е поддържана от радиолюбители. Това събужда интереса на Килби към електрониката.
Не успява да влезе в MIT, защото се проваля на изпита по математика с няколко точки. Завършва електротехника в Университета на Илинойс (1947). По време на Втората световна война служи в армията и работи по ремонта и изграждането на радиосъоръжения в района на Индия и Бирма. Магистърската му степен е от Университета на Уисконсин–Милуоки (1950).
Пробивът в Texas Instruments
Преди това Джак Килби работи в компанията Centralab, където прави миниатюрни схеми за слухови апарати. През 1958 г. постъпва в Texas Instruments в Далас.
По онова време инженерите се сблъскват с т.нар. „тирания на числата“. Сложните схеми изискват хиляди отделни компоненти (транзистори, резистори, кондензатори), които се спояват на ръка. Това е скъпо, бавно и ненадеждно.
Като новоназначен Килби няма право на лятна отпуска и остава сам в лабораторията. Идеята му е, че всички компоненти могат да бъдат направени от един и същ полупроводников материал и да се разположат върху един кристал.
На 12 септември 1958 г. той демонстрира първата работеща интегрална схема. Тя е върху малка пластинка германий, с размерите на малка кибритена клечка, и представлява осцилатор. Компонентите са свързани с тънки златни проводници. Устройството е грубо, но доказва принципа.
Спорът с Робърт Нойс
Почти едновременно Робърт Нойс във Fairchild Semiconductor разработва свой вариант върху силиций, с планарна технология и метализирани връзки, които позволяват масово производство. Последвалите патентни спорове са уредени през 1966 г. със споразумение за взаимно лицензиране. Двамата често се считат за съизобретатели на чипа. Нойс умира през 1990 г., а Нобеловата награда не се дава посмъртно. В Нобеловата си лекция Килби изрично отдава признание на Нойс.
Други изобретения
Килби участва в създаването на първия джобен калкулатор (около 1967 г., заедно с Джери Мерими и Джеймс Ван Тасел) в Texas Instruments. Работи и по термичния печат, използван в касови апарати и други устройства. Притежава над 60 патента.
През 1970 г. напуска Texas Instruments и работи като независим изобретател. Професор е в Texas A&M University (1978–1984).
Награди
Национален медал за наука на САЩ (1969 г.)
Медал на честта на IEEE (1986 г.)
Награда „Дрейпър“ (1989 г.)
Национален медал за технологии (1990 г.)
Награда „Киото“ (1993 г.)
Нобелова награда за физика (2000 г.)
Личност и наследство
Килби е известен със скромността си. Често подчертава, че е инженер, а не учен, и че работата му е само част от колективното развитие на технологията. Умира на 20 юни 2005 г. в Далас на 81-годишна възраст.
Изобретението му прави възможни компютрите, мобилните телефони, интернет инфраструктурите и практически всяко съвременно електронно устройство. Днес един чип съдържа милиарди транзистори.
ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ
ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ
Посланието съдържа множество увещания от етичен характер към неназовани читатели, живеещи извън Палестина. Авторът ги нарича „дванадесет колена, които живеят пръснато“. Може да се предположи, че посланието е написано от някой евреин до други евреи (нехристияни), но очевидно не е така. Авторът на посланието нарича себе си „раб на Бога и на Господа Исуса Христа“ (1:1). От тези думи става ясно, че той е християнин и пише за християни. И макар че авторът споменава рядко Исус (само веднъж, 2:1), неговите наставления биха изглеждали познати на всеки човек, който познава християнската традиция. Препоръките по морални въпроси отразяват учението на Христос (Проповедта на планината, например, известна от Евангелието от Матей). Вярващите в Христос не трябва да полагат никакви клетви, например, а е казано: „Нека думата ви бъде: да, да; не, не“ (Яков, 5:12; Матей, 5:33–37). Любовта към ближния се признава за изпълнение на закона на Писанието (Яков, 2:8; Матей, 22:39–40). Богатите трябва да очакват идващото възмездие (Яков, 5:1–6; Матей, 22:39–40).
В същото време някои примери за праведно поведение съвпадат с тези, които могат да се срещнат не в християнските, а в юдейските текстове. Интересно е, че образците за праведност са взети от Юдейската Библия, а не от християнската традиция: това са Авраам (2:21), Раав (2:25), Йов (5:11), Илия (5:17). Затова някои изследователи смятат, че книгата прилича по своя жанр на еврейските назидателни разкази, например на притчите. Но Посланието на Яков не е толкова афористично. А християнството, според тези учени, повлияло само върху детайлите. Има и друго мнение – авторът си е присвоил някакъв юдейски текст, като го християнизирал съвсем малко чрез няколко споменавания на Иисус. По-разпространено е обаче схващането, че авторът е компилирал няколко важни поучения от други съчинения: еврейски притчи и текстове, вдъхновени от учението на Иисус. И така събраните текстове адресирал до християнските общини.
Както ще видим, основната идея на книгата се състои в следното: тези, които вярват (предполага се в Исус), трябва да доказват това с дела (1:22–27, 2:14–26). За такива хора не е достатъчно да се наричат вярващи, те трябва да показват истинността на вярата си чрез своите постъпки и особено чрез делата си спрямо другите хора. Още няколко важни мисли се повтарят многократно в посланието. Една от тях говори за необходимостта да се „обуздава езикът“, тоест човек да внимава с думите си (1:26, 3:1–12). Друга – че богатството е опасно за вярващите (1:9–11, 4:13–17, 5:1–6). Трета – че трябва да се понасят мъжествено страданията (1:2–8, 12–16, 5:7–11). В същото време авторът не говори нищо за поведението на индивида – към края на книгата насочва съветите си към цялата църква: да се молят, да пеят псалми, да помазват болните с елей и да помагат на онези, които са отслабнали във вярата (5:13–16).
Сред основните въпроси остава въпросът за авторството. Авторът нарича себе си Яков, но не е известно за кой точно Яков става дума. Вижда се, че в Новия Завет много хора носят това име. Имало Яков Зеведеев, Яков Алфеев, Яков – баща на Юда, и Яков – брат на Христос. Повечето изследователи стигат до заключението, че авторът не пояснява кой е, защото всички познавали и без това въпросния Яков (както всеки от нас разбира кой се крие зад името Елвис). Това предположение изглежда достоверно, защото авторът не пише за малка християнска община, в която всеки знае кой кой е. Той адресира своето послание до всички християни, пръснати по света. Значи най-вероятно става въпрос за най-известния Яков – брата на Исус.
Почти сигурно е обаче, че братът на Исус не може да е бил автор на посланието. Една от главните причини, които ни карат да мислим така, е, че Яков най-вероятно не е можел да пише.
През последните години редица важни изследвания доказаха напълно обосновано, че мнозинството от хората в древния свят били неграмотни – не можели нито да пишат, нито да четат. Няколко изключително авторитетни изследвания посочиха, че през I в. в Римска Палестина едва 3% от населението можело да чете. От тях повечето хора знаели еврейски (арамейски) и само малка част – гръцки. Съвсем малцина от онези, които можели да четат, умеели и да пишат. Писането на съчинения (стихове, писма, исторически разкази) изисквало дълги години обучение. По правило това ставало на родния език (в дадения случай – арамейски). Да пишат умеели единствено висшите слоеве, богатият елит, населяващ предимно големите градове.
Посланието на Яков е написано на добър гръцки език с използване на изразителни риторични похвати. Но какво знаем за Яков, брата на Христос? Той бил беден селянин, роден в малко галилейско селце , където говорели на арамейски. Малко вероятно е да е знаел изобщо гръцки. Най-вероятно не е ходил на училище, където би могъл да се научи да пише текстове, а още по-съмнително е, че се е научил да прави това на чужд език. Най-вероятно книгата е била написана под псевдоним: нейният автор говорел от името на Яков, без да е Яков.
Но авторът се е опитвал не случайно да увери читателя, че е Яков. Достатъчно е да си припомним, че в Посланието до галатяните се споменават „някои от Яков“, които провокирали спор между Петър и Павел в Антиохия, когато Петър отказал да дели трапеза с неюдеи (защото тази група хора била непреклонна за спазването на юдейските хранителни забрани). Сред ранните християни е съществувало убеждението, че за разлика от апостол Павел, който отказвал спасение на неюдеите въз основа на следването на Закона, именно Яков настоявал за неговото спазване от последователите на Христос.
Мнозина предполагат, че Посланието на Яков е протест срещу учението на Павел за спасението чрез вяра, а не чрез следване на Закона (както Павел твърди в Посланията до римляните и до галатяните). Очевидно е, че авторът на посланието изказва идеи, противоположни на Павловото учение.
„Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата?.. Но искаш ли да разбереш, о, суетни човече, че вярата без дела е мъртва? Авраам, нашият баща, не показа ли праведността си с дела, като възнесе на жертвеника сина си Исаак (15:6)? Виждате ли, че човек става праведник с дела, а не само с вяра?“ (2:14–26)
От времето на Мартин Лутер и Реформацията през XVI в. този откъс се тълкува често като критика на възгледите на апостол Павел. Павел казва, че вярата спасява човека без следване на Закона. Яков твърди, че човекът се спасява не само с вяра, но и с постъпки. И Павел, и Яков цитират „Битие“ (15:6) в подкрепа на своите идеи. Това не може да е просто съвпадение – вероятно Яков е отговарял на Павел.
Но при внимателен прочит става ясно, че Посланието на Яков не е точен отговор на Павел. Павел никога не твърдял, че спасението се корени само във вярата. Той е убеден, че всеки истински вярващ води праведен и благочестив живот. Нещо повече, под думата „вяра“ Павел изглежда разбира вяра в смъртта на Исус. Яков явно влага в нея друго значение – приемане на смъртта на Христос с разум (като бесовете, които вярват в единия Бог, 2:19). И за Яков познаването на истината за Бога и Христос не е достатъчно, за да се спаси човек. Освен това Яков, говорейки за дела, има предвид добри дела, а не „дела по Закона“, както Павел.
Ето защо едва ли Яков спори пряко с Павел, а по-скоро с неговите по-късни тълкуватели. В глава 13 говорихме за Посланието до ефесяните, чийто анонимен автор изостря до краен предел вниманието върху учението на Павел за спасението чрез вяра, твърдейки, че от делата на човека не зависи нищо: спасителна може да бъде единствено Божията благодат чрез вяра в Христос (2:1–10). Възможно е Посланието на Яков да е написано, за да се влезе в спор с някой от привържениците на подобна позиция, иначе казано - то е псевдоепиграф, опониращ на друг псевдоепиграф. Във всеки случай учението на автора е твърде многостранно. Според него Бог не се нуждае от нашите правилни мисли или красиви думи. Вярата трябва да се доказва с дела, защото „вярата без дела е мъртва“.
Когато професорът, охраняван от делфина, тръгна напред по коридора, водещ към океанариума, свестилият се труженик на науката понечи да поеме инициативата и дори посягаше вече към копчето. Ето! Само едно натискане сега и ще се задействат имплантираните в мозъка електроди за стимулация, а вървящият отзад парламентьор ще усети приятно пощипване и ще заспи. И всички ще заспят, а той ще може да поразмисли малко над случилото се и чак след това вече ще разтръби навсякъде, и ще патентова, и пресконференции, а после — къщичка с градина и ще потъне изцяло в работата си, и ще изследва, ще изследва, ще ги реже, милите, и ще гледа как така изведнъж сами... Тези мисли прелетяха мигновено, но изведнъж един глас, гласът на китоподобното, изписука:
— Напразно се стараете, професоре. Нашата медицина стигна далече напред, електродите са отстранени. Това ваше наследство се помни сега само заради многобройните белези по главата и по тялото. Вървете и не се обръщайте!
Те спряха до входа, над който светеше надпис: „Влизането на външни лица и любопитни е забранено“. По-надолу още един: „Добре дошли!“ А съвсем най-отдолу, със ситни букви: „Нашият лозунг е ласка и само ласка като първа стъпка към взаимното разбирателство“.
Вратата се разтвори и пред очите на професора се разкри продължението на страшния му сън. Боже, какво само продължение беше това!
Целият океанариум кипеше, бълбукаше и клокочеше. Можеха дори да се различат отделни възгласи, нещо много агресивно и на най-високи ноти. Трите ивичести кита – любимците на града, – които допреди това, до случката, изпълняваха мирно балетни па, поставени от най-добрия балетмайстор, който същевременно беше и любимец на животните, та тези три кита от океанариума, сякаш забравили всякакви навици, правеха салта и се блъскаха в стените, но правеха всичко това весело и някак си дори ожесточено весело.
Всички обикновени делфини се бяха скупчили на едно място и бурно жестикулирайки – не, те всъщност нямаше с какво да жестикулират, – силно крещейки на чист човешки език, ругаеха него, професора, със страшни думи, наричаха го „мъчител на хората“, тоест на делфините, а някой дори се сети за Ошвиенцим и извика: „Това не бива да се повтаря!“
Един пощурял от щастие делфин, прекрасен представител на вида си, на когото очевидно току-що беше изваден електродът от негов събрат по... – да! да! – по разум (сега вече в това не може да има съмнение), този делфин правеше огромни кръгове, подобно на торпедо, гмуркаше се, изскачаше нагоре и тогава можеше да се разбере: „Долу общуването, никакви контакти...“ – и още нещо. Делфините лоцмани пееха песента „Вихри враждебни“ и се гмуркаха в такт надълбоко, после изскачаха на повърхността, подобно на топки, когато ги потопиш и ги пуснеш внезапно, и подемаха нещо ново, очевидно вече съчинено от тях, някаква делфинска врява, не – химн, се разля наоколо:
Нашите първи думи:
„Какво правите, хора!“
Но те не ни разбраха -
да се готвят сега!
Целият баскетболен отбор прехвърляше топка над коша, като нарочно не улучваше, от което беше изпаднал в блажен идиотизъм, което си личеше по смеещите им се муцуни.
Наоколо цареше картина на хаос и на някакво зловещо напрежение, дори очакване.
Добре че дебелите стени заглушаваха този вой, щракане и писукане, достигащо чак до ултразвук, но какво щеше да стане, ако всичко това пробиеше навън?! Та нали там има акули и кашалоти, косатки и октоподи... Бррр. Професорът чак стисна зъби и си счупи изкуствената челюст. Извади я все пак и изведнъж се вцепени. В целия този хаос, сред цялата тази културна революция само едно същество беше невъзмутимо и спокойно. Това беше служителят. Той седеше, не, стоеше... с една дума, намираше се някак си в пространството и гледаше с невиждащи очи наоколо.
— Какво ви е? Да не сте полудели! Отивайте да спите веднага. Аз ще остана с тях вместо вас, аз ще ги наглеж...!
Професорът чу зад гърба си дрънкане на тризъбец и си спомни, че няма всъщност кого вече да наглежда, а и ако изобщо някой някого наглежда...
— Как посмяхте да обидите животните!
Боже! Пак се беше забравил. Някакъв делфин се стрелна към ръба на басейна, натисна един датчик и в същата секунда служителят се нахвърли върху професора, изтръгна челюстта от ръцете на вцепенилия се учен и я стъпка направо пред очите му върху пътеката край басейна. Това беше категорично забранено и професорът разбра всичко. Бяха направили с него същото, което се правеше преди с тях. Бяха му имплантирали... какъв ужас! Да, и за толкова кратко време го бяха изследвали и се бяха научили да го управляват... Кошмар!!!
— Така ли? А защо не беше кошмар, когато всичко беше наопаки? — изписука над ухото му тънък глас, но този глас вече се стори на професора противен. — Е! Отговорете!
Той се обърна рязко. На равнището на главата му стоеше муцуната на един от трите кита (който се опираше, разбира се, на другите два).
„Да! Това е съвсем зле! Така, както е тръгнало, ще се научат да ходят по сушата“ — помисли си машинално професорът.
— Разбира се, и то много скоро! — гласът принадлежеше на кита.
„Никога не съм си мислил, че такова мило животно може да има такъв противен глас“ — помисли си отново професорът.
— Ей-ей! Съветвам ви да не се шегувате. — И китът показа на професора имплантиран в перката му зъб от акула. — Вече им направих доста операции и, забележете, всичките бяха успешни и безкръвни. Но може и да съм сбъркал. — Китът се изхили мерзко, а професорът се постара да не си отбелязва наум нищо излишно, само едно за последно: „Брей, че той бил и телепат!“
— И то от много отдавна. — Китът се изкашля и свали усмивката си. А може и да не я беше свалил, дявол го знае, просто се намръщи и произнесе на някого долу:
— Стига! Той разбра всичко. — И на мига изчезна с плясък.
— Какво искате от мене? — издиша професорът.
— Вече ви обясних в доста достъпна форма — каза делфинът с тризъбеца.
— Е, добре! Така! Господа!
— По дяволите „господата“ — изрева басейнът.
— Приятели!
— Долу приятелството с ходещите по сушата!
— Но как тогава да се обръщам към вас? — професорът окончателно се обърка.
— Това е вече прекалено, момчета — обади се в негова защита нечий глас, по тембъра — на неговия водач. Всичко утихна.
Професорът дори погледна с известна нежна благодарност делфина (неслучайно го обичах, когато беше животно).
Но, стоп! Как така вървеше по коридора, как седеше при мене? Та той не би трябвало да може, не може, би трябвало... Професорът погледна надолу и припадна...
Делфинът нямаше крака, но имаше нещо и на това „нещо“ бяха обути неговите, на професора, обувки.
