ЯДРЕНИ МОЩИ...

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Meta AI

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

МИХАИЛ БУЛГАКОВ

„ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“, 1926 г.

На 5 октомври 1926 година в историята на руския театър се случило едно събитие, ненадминато и до днес. С него може да се сравни вероятно само успехът на „На дъното“, когато премиерата завършила с демонстрация и масови арести. В случая премиерата завършила със седем повиквания на бърза помощ, истерии, припадъци, сълзи, сърдечни пристъпи и половинчасова овация.

Младата студия на МХАТ, МХАТ-2, показала „Дните на Турбини“ от Булгаков. Пиесата, която Сталин гледал повече от 20 пъти и на Хмельов, който играел Турбин, казал: „Вашите мустачки дори насън ги сънувам“. За да се присънят на Сталин нечии мустачки, пиесата наистина би трябвало да съдържа в себе си някаква сензация.

Какво толкова сензационно имало в това произведение, което в прозаичния си вид, като романа „Бялата гвардия“, не било забелязано практически от никого?

Първо, третата му част в списание „Русия“ така и не излязла, излезли първите две и сменовеховското списание „Русия“ било закрито. Който могъл, го прочел, който могъл, забелязал Булгаков, дори в Париж романът излязъл като отделна книга, за което Булгаков не получил ни копейка и не видял дори един екземпляр. Но въпреки това някак си пиесата, която следва доста точно романа, само че градът вече се нарича открито Киев – някак си тази пиеса станала главна театрална сензация на Москва, макар че имало с какво да се конкурира. Нещо повече, пиесата се превърнала в нещо като „Чайка“ за младия МХАТ, за поколението на Хмельов, Тарасова и Степанова, за онези, които играли за първи път в драмата на Булгаков за преминаването на града от едни ръце в други. Както казват мнозина, помнели се твърде живо Гражданската война, революцията, Петлюра, седенето в очакване под абажура. Помните ли знаменития фрагмент от романа „Бялата гвардия“ – „седете под абажура и чакайте да дойдат за вас, а може и да не дойдат, главното е да се държите за абажура“. Ето тази атмосфера на крехък семеен уют, който може да се пропука всеки момент, атмосфера на обща невинност и на разплата, която така или иначе надвисвала над страната и над хората – това го имало в „Дните на Турбини“. Когато си задаваме въпроса каква е причината за сензационния успех на пиесата, забравяме някак си най-простия и очевиден отговор – пиесата е добре написана.

Пиесите на Булгаков са изобщо хубави, трябва да му се признае това. Може да обичаш или да не обичаш неговата проза, може да се възхищаваш на „Театрален роман“, може да се възхищаваш на „Майстора и Маргарита“, може да мразиш „Майстора“, както правят някои. Аз не съм от тях, смятам романа за гениален, но много опасен. Може да се възхищаваш отстрани на фейлетоните на Булгаков или, да речем, на документалното му разследване „Комаровското дело“. Но едно не може да не признаем – най-добри са пиесите му. По три причини. Първо, Булгаков е невероятно увлекателен. От една пиеса се изисква преди всичко да е увлекателна. И ето, дори когато няма твърда фабула - обикновено я има, както е например в „Блаженство“, в „Адам и Ева“, в „Иван Василевич“, това са фантастични пиеси, в буквалния смисъл, той обича социалната фантастика - дори когато няма твърда фабула, както например в „Кабала на лицемерите“ или в „Дните на Турбини“, пак е увлекателно: чакаме да видим все пак какъв ще е краят. Интересно ни е кой ще влезе в дома на Турбини, дали Талберг ще се върне за Елена, или няма да се върне, дали Николка ще оцелее, или не, дали Мишлаевский ще оцелее, или не, за нас всичко това е безумно важно. Той умее да разказва увлекателно една история. Както се изразила прекрасно някога Виктория Токарева, добрата пиеса се строи на телескопичен принцип: всеки следващ епизод, като при спининга, трябва да произтича желязно от предишния. В прозата това не е задължително, там логиката е произволна, логиката е по-скоро музикална, въздушна. А пиесата е здраво сглобена конструкция.

Михаил Булгаков

Пиесите на Булгаков са винаги конструкции, сглобени много здраво, това е първото. Второто е, разбира се, това, че всеки герой говори на свой език, и това е виртуозно предаден, разпознаваем език. Никога няма да объркаме, да речем, Талберг с Мишлаевский, Николка с Алексей Турбин, всеки има своя мелодика на фразата, свои любими думички, не натрапчиви, не подчертани, а разтворени в тъканта. И трето, Булгаков предава блестящо атмосферата на епохата. Независимо дали става въпрос за атмосферата на Париж от XVII век, или за тази на Киев от 1918 година, той я пресъздава забележително чрез прецизно изплетена паяжина от детайли. В една само реплика „Снарядът падна, изглежда, към Святошин“ се съдържа цялата тревога и цялото неведение на хората, които чакат в Киев под обстрела да се реши съдбата им. „Дните на Турбини“ предизвикали див гняв у известна част от публиката, по-специално у Ходасевич. Когато показали пиесата в Париж, когато МХАТ заминал там на гастроли, и Ходасевич отишъл да я гледа, се наслушал на възторзи и се нахвърлил върху текста направо с омраза. Ходасевич бил изобщо, да си кажем честно, неприятен човек, жлъчен, както казва за него Шкловский, „мравчена киселина вместо кръв“. Но тук, мисля си, въпросът не бил в жлъчността. Въпросът бил, от една страна, в завистта, „ах, защо не съм го написал аз“, каквото чувство изпитвали всички, които слушали пиесата на Булгаков. Но най-главното било в друго. Ходасевич заподозря в тази пиеса марксистка уловка. Той казва: „Да, много мило е и на мнозина им се струва, че това е носталгична пиеса, но под вид на пиеса за дворянството тя прокарва подлата мисъл, че победата на революцията е била неизбежна, а дворянството и интелигенцията са исторически обречени. И тази гадничка мисъл Булгаков...“ Е, вие знаете вечния стремеж на всички емигранти да уличват всички, които живеят тук, в конформизъм, подлост и приспособяване. Грехота е да се каже, но нали и сега се случва същото. Всички, които остават тук и се опитват да се борят някак си на място, са от гледна точка на особено радикалните емигранти отдавна на издръжка на режима. Точно така се отнасяли и към Булгаков. А всъщност пиесата на Булгаков е и за това.

И Ходасевич, със злоба и точност, с точността на истинската злоба, усетил главната мисъл. А главната мисъл е, че колкото добри и субективно честни да са тези хора, те са обречени и делото им е мъртво. Точно в това е трагедията. Ако Булгаков беше Треньов, някакъв добър, но редови драматург, щеше да напише пиеса за това, че и за бившите има път към поправянето или, щом няма за какво да се поправят, път към сближаване с новата власт. Като Любов Яровая, която предала мъжа си, издала го и така си купила признание, купила си лоялност. Колко пиеси имало за това, вземете например „Кремълският часовник“, колко пиеси как старата интелигенция преминава на страната на новия режим и казва: „Да, ето сега най-сетне ще мога да служа на своя народ!“ И „Депутатът от Балтика“, филм, направен също, между другото, по пиеса, и „Огненият мост“, маса драматургия, която разказва точно за това как на интелигента, как дори на дворянина не му е затворен пътят към сътрудничество със съветската власт. Булгаков в „Дните на Турбини“ показва съвсем ясно: хора, няма никакъв път, вие сте обречени, вие слизате от сцената, това е краят. Трябва да го приемете мъжествено, достойно. Ето, може би в това била гениалността на пиесата, че показва на всички тези прекрасни хора, в диапазона от Студзински до 21-годишния Лариосик, трогателния провинциалист, който казва: „Не се целувайте, повдига ми се“ — на всичките тези добри, прелестни хора един път без бъдеще. Всичко е свършено. И когато по улиците на „Бялата гвардия“, по улиците на града, минава Червената армия, всичко, което могат да направят, е да чакат под своя абажур. Това е мъжествено отношение към трагедията, това е мъжествено отношение към историята. Както забележително е казал Михаил Карпов, много добър историк и китаист, Булгаков е единственият писател, в чиито текстове е показана обективно историята, историята като такава.

Трябва да кажем, че Алексей Турбин — главният и до известна степен автобиографичен, автопортретен герой, който според мене е представен най-добре от Мягков в трисерийната съветска екранизация, именно защото не се е скрил, а е показал трагедията, цялата обреченост и безизходица на тази фигура — е олицетворение на волята, на храбростта. На Булгаков московската публика трябва да бъде вечно благодарна дори само за това, че не показал белите карикатурно. Показал белите офицери с уважение и дори с нежност. Ето защо всички се стичали на тълпи на този спектакъл, ето защо Маяковский го е нарекъл „пълзяща контрареволюция“, а Булгаков включвал постоянно в списъка на отживелиците. Помните ли, в „Дървеница“ се изброяват чертите на стария бит и там, на буква „б“, са посочени Булгаков и булгаковщината. Това е още по-пикантно, защото главния ход от пиесата на Булгаков „Пурпурният остров“ — пренасянето на действието в салона — Маяковский използвал доста безсрамно в третото действие на „Баня“. Просто взел всичко, което му изглеждало лошо, и го пренесъл при себе си. Трябва да кажем, че с Булгаков имали доста обтегнати, но нелоши отношения. Обичали да играят на билярд, обичали да се заяждат един с друг и неслучайно Булгаков му казал: „Владимир Владимирович, не се заблуждавайте, на вашия гроб и на моя гроб ще си построи вила вашият Присипкин“, на което Маяковский избоботил мрачно: „Съгласен“. Така че в пиесата на Булгаков, което я правило в очите на Маяковский отживелица от бялото движение, всички герои са положителни. Освен Талберг, който избягал от красавицата Елена. Всички са добри, славни хора и точно в това е главната драма. Историята не награждава според делата, историята е най-жестоката драма без никакви морални оправдания. Единственото, което можеш да направиш в тази ситуация, е да приемеш героично участта си, без да се опитваш да я промениш, без да се опитваш да си купиш нов живот, без да се опитваш да измолиш някакви права. Да се срещнеш лице в лице с историческата необходимост, без при това да пренебрегнеш нито честта си, нито достойнството си, да я посрещнеш с цялото съзнание за обреченост, с цялата гордост на обречеността. В този смисъл и Елена, и Николка, и Алексей — всички Турбини са носители именно на руското самосъзнание, на руския офицерски дълг, на руската женска съвест, на онзи дълг, който помним още от Татяна на Пушкин. Това съзнание за горда обреченост прави пиесата изключително явление. Ето защо, между другото, хиляди хора я гледали както и където могат, не по веднъж, и при първа възможност се старали да гледат. Защото от сцената дишала, говорела и се е обръщала към тях предишната руска култура, практически изтребена.

Възниква въпросът — защо Сталин обичал толкова тази пиеса? Ами защото Сталин бил стихиен монархист, а може би дори не стихиен, а напълно убеден, и неслучайно при първа възможност върнал златните пагони по време на Великата отечествена война. Аз, между другото, помня все ощедобре майорските пагони на моя дядо, които се пазеха у нас след войната — че май се пазят и досега. Златни, в детството ме възхищаваха. Златнопогонници наричали белите офицери. А Сталин върнал практически цялата атрибутика на бялото офицерство, премахнал ромбовете. Нещо повече — върнал понятието руско, руско национално, защото думата „руски“ била практически забранена, смятала се за национализъм. Върнал цялата имперска идеология. И това, че Булгаков е монархист и не го крие, му харесвало много. Защото без монархическа власт, бил убеден той, страната ще се разпадне — за това в крайна сметка говорел и спектакълът „Дните на Турбини“. Това е спектакъл за честта. Сталин, който имал най-приблизителна представа за чест и не се ограничавал с никакви морални предразсъдъци, обичал да гледа чуждата чест, обичал да ѝ се любува. Както, може би, ескимос обича да се любува на папуас. Той разбира прекрасно, че никога няма да стане такъв, но иска много да му се полюбува. И иска много да го имитира. Ето затова, между другото, Булгаков бил уважаван специално от Сталин, със сталинска неприкосновеност. Стигнало се до мистика. Когато свалили всички пиеси на Булгаков от репертоара, не поставили „Бяг“, свалили и „Дните на Турбини“. Неочаквано — а Булгаков обичал много мистичните съвпадения — неговата домашната помощница му казва убедено: „Ще върнат пиесата ви“. Тя не знаела за никаква пиеса, нямала понятие какво става. А след два дни пиесата била възстановена. И подобна мистика у Булгаков имало много. Явно тази пиеса наистина, прав е Ходасевич, била нужна на съветската власт. Нужна ѝ била, може би, както на прикован към леглото инвалид му е нужен телевизор, по който показват някой бегач. На страна, напълно лишена от понятието за чест, ѝ се искало да види поне някъде тази чест. Което довело до това, че Булгаков бил обграден от всички страни, но все пак оцелял.

Да, ето тук има въпрос защо следващите постановки на пиесата нямали такъв успех, а само онази на МХАТ? Какво да ви кажа — дали нямали? Разбирате ли, вижте спектакъла на МХАТ, който дават сега, където Хабенский играе, според моя вкус, гениално Турбин, и виждаме потресаващо добрия дебел Лариосик—Семчев. Кой би могъл да си представи такъв Лариосик? Винаги са го играли хилави, изплашени провинциалисти. А тук добрият дебел ангел Семчев играе Лариосик. А защо да не бъде такъв? Нормално. Това е, между другото, постановка със заслужен успех и се държи, доколкото зная, на сцената и досега, не е лоша — спектакъл на Женовач, с неговия присъщ култ към дома. Не напразно Швидкой казва, че Женовач е днешният Ефрос. Ефрос, с неговата сантименталност, с неговата норма, с неговите домашни страсти. Това е много домашен спектакъл. Онзи спектакъл, онази „Бяла гвардия“, още във версията на Станиславский и Немирович-Данченко — главно, разбира се, на Станиславский — бил спектакъл за трагедията. А това е една по-плюшена версия, по-стайна, но безусловно има успех. Тя не ни е толкова понятна, защото превратът, преживян от нас през деветдесетте, е несравнимо по-малък и по-дребен от грандиозната трагедия, която преживели героите на Булгаков. Не сме дораснали по мащаб. Но нещо ми подсказва мрачната мисъл, че ще дораснем. Може би именно затова единственият плюс на страшните събития, които ни чакат, е това, че тогава вече ще можем да разберем и да гледаме „Бялата гвардия“ с целия ѝ емоционален диапазон.

Любопитно е, първата постановка на „Бялата гвардия“, на „Дните на Турбини“, определя много дълго амплоато на всеки от първия състав. Ето Тарасова, която играе Елена, рижата красавица, играе оттогава така жертвите на епохата, такива като Анна Каренина. Нейното гордо, трагично величие — до известна степен на валкирия — я съпровожда цял живот, освен, разбира се, в онези ужасни случаи, когато ѝ се налага да играе в чудовищните пиеси на Сафронов. Но в класическия репертоар Тарасова остава една вечна Елена, жертва на епохата. Яншин, който играе Лариосик, безкрайно обаятелен, така и си останал завинаги в ролята на комичния чудак, макар че има и забележителни трагични роли. Но въпреки това главното, което го имало, останало при него. Е, и разбира се, Хмельов — той винаги бил герой и винаги държавник, дори когато играел Каренин. Твърде любопитно е, че постановчикът Судаков почти не бил възприеман от никого като автор на спектакъла, защото ръководители на постановката били Станиславский и Немирович-Данченко, главно Станиславский, който, между другото, задал на пиесата нейното трагично звучене, подчертавайки всячески темата за обречеността. Именно затова такива млади, прекрасни и безупречно красиви актьори били взети за главните роли — за да покажат с контраст трагизма на своята участ. И разбира се, още в първите дни се наложило пиесата да бъде защитавана активно. Луначарский бил първият човек, който я защитил всячески. Да се забрани предлагали мнозина, започвайки от Бил-Белоцерковски, който, също ревнувайки професионално — впоследствие автор на пиесата „Щорм“ и идеен болшевик, — настоявал, че това е вражеско произведение. А Луначарский, между другото, а впоследствие и Сталин през цялото време повтаряли: „Всичко, което е в наша полза, всичко, което носи нашата идеология, особено ако е талантливо, трябва да се подкрепя“. Нека да е враг, но да е обективен — Сталин повтарял това на среща с украински писатели, които, по обичаите на писателското доносничество, казвали: „У вас дават пиеса на Булгаков, да я забраним“. На което Сталин отвръщал: „Всичко талантливо, което работи за нашата идея, ни е необходимо“. Той едва не разрешава и „Бяг“, само искал да се допишат там две сцени, в които тържествува социализмът, и моля, поставяйте. Но Булгаков не успява да ги допише. Любопитно е, че в края на пиесата Мишлаевский говори именно за необходимостта да се премине към болшевиките — тази сменовеховска идея на Булгаков, който пишел във вестник „Накануне“. Наричал го „Науненака“, и въпреки това пишел там, и сменовеховската идея, общо взето, обичал — идеята за червения монарх. Именно затова Сталин го признал в крайна сметка и пиесата да, работела в крайна сметка — няма да кажа за съветската власт, но работела за историческата закономерност.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БЕЛИТЕ РАДЖИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Meta AI

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

БЕЛИТЕ РАДЖИ

Колко пъти се среща този сюжет в приказките и приключенските романи!

Героят попада през девет царства в десето (или в екзотична страна, забутана сред африканските-американските-азиатските простори), покорява го сам или с помощта на шепа верни приятели и става там владетел, озарявайки туземците със светлината на своята мъдрост и благородство.

В реалния живот подобни неща не се случват. Първо, кому е притрябвал чуждоземен владетел, когато и своите желаещи са с лопата да ги ринеш; второ, никой никога не е завоювал никого сам или с шепа верни приятели; трето, откъде у авантюриста ще се вземат мъдрост и благородство?

Но аз зная все пак една такава история. Или почти такава. (Макар че по въпроса за мъдростта и благородството на конкретния герой има различни мнения.)

Както и да е — запознайте се: Джеймс Брук, основател на династията на белите раджи на Саравак.

Направо капитан Грей от „Алените платна“, нали?

Той бил син на колониален съдия, прекарал детството си в Индия и обичал Азия повече от далечната студена Европа. На 12 години момчето било изпратено, както било прието, в Англия, за да възпитат от него истински британец, но монохромната скучна историческа родина не се харесала никак на младия Джеймс. Той избягал от училището, а при първата възможност се върнал в Индия, където получил офицерски чин в армията на Източноиндийската компания.

Воювал храбро, бил ранен тежко (към това раняване ще се върнем по-нататък) и на 33 години се озовал в оставка, без работа. Опитал да се занимава с морска търговия, но у него не се проявили търговски таланти.

Няколко години по-късно на вече не чак толкова младия неудачник се паднало изведнъж солидно наследство – 30 хиляди лири. Вместо да си живее спокойно и да си харчи рентата, Брук хвърлил цялото си състояние, купувайки бракуваната от кралската служба военна шхуна „Роялист“ и тръгнал да търси Съдбата.

Тя чакала героя на Малайските острови, където султанът на Бруней не можел да се справи изобщо с бунтовниците и пиратите. Брук предложил на монарха помощ. С огъня на корабните оръдия, с щикове и саби британецът въдворил ред в страната. Разгромил бунтовниците, а пиратите направил на пух и прах.

В знак на благодарност султанът назначил триумфатора за губернатор на неспокойната провинция Саравак, а после (през 1842 година) подарил областта на полезния чужденец за лично владение. Така се появила една източна държава с раджа англичанин. Страната не била кой знае колко голяма, но и не била джудже: сто хиляди квадратни километра, половин милион жители.

Брук се сражава с пиратите. Всичко е в дим

Това събитие не можело да не зарадва правителството на Нейно Величество: зоната на британското влияние се разширила. Брук получил рицарско звание, длъжността губернатор, Ордена на Банята и разни други почетни отличия.

Той продължил да се сражава доблестно и занапред с морските разбойници, търговците на роби и ловците на глави, от които гъмжали джунглите на новата страна.

Брук на аудиенция у султана

Брук бил човек със суров нрав, но с твърди принципи. Ако въвеждал закони, ги изпълнявал свято. Грижел се за поданиците си, като не позволявал на чуждоземните индустриалци да печелят за сметка на туземците. При това Джеймс бил известен като голям оригинал. Чел съм описание на съда, който раджата провел над един крокодил, изял придворния преводач (нещастникът паднал пиян в реката). Престъпникът бил заловен и привлечен под отговорност. До монарха седяла неизменната му спътница — орангутанката Бетси. Брук изслушал показанията на страните, записал в протокола решението и го обявил: „Обвиняемият се осъжда на незабавно умъртвяване и погребение без военни почести. Главата на престъпника да се отдели от тялото и да се изложи за назидание на всички хищници, обитаващи тези води“.

Джеймс Брук (1803–1868) в зрелите си години

Основателят на династията нямал деца. По този повод се носели (и до днес се носят) различни слухове: или че бил с нестандартна ориентация, или че бил ранен навремето на неудачно място. Лично аз смятам, че Джеймс е бил максималист и просто не срещнал своята Единствена, а компромисите не го задоволявали. (Точно такъв бих направил Джеймс Брук, ако пишех роман за него.)

Белият раджа №2 и неговата рани: никакъв азиатски колорит

Така или иначе, поради липсата на син, Брук завещал царството на своя племенник Чарлз.

Белият раджа №2 (1829–1917) се оказал още по-свестен владетел. Изкоренил окончателно пиратството, търговията с роби и кръвожадния спорт на горските башибозуци. Организирал граждански служби, забранил „капиталистическата експлоатация“ (точно така я формулирал), учредил парламент, построил железопътна линия. Статутът на британски протекторат позволявал на страната да няма редовна армия – голямо облекчение за бюджета. А в началото на XX век в Саравак открили нефт, което се отразило веднага на жизненото равнище.

Раджа № 3

Брук Трети на име Вайнър (1874–1963) се оказал последен от династията.

Завършил Кеймбридж и получил от Джордж V правото да се именува „височество“. По време на Първата световна война се оказал повече британец, отколкото саравакец – служил инкогнито в лондонска зенитна част.

Банкнота на независимата държава

За времето на своето четвъртвековно управление Вайнър направил немалко за малката си страна. Тя съществувала нелошо за сметка на нефта и каучука. Правителството продължавало да пази жителите от чуждестранните напасти (в Саравак дори не пускали християнски мисионери). Преди Втората световна война раджата дал на парламента властови пълномощия, отказвайки се от самодържавието срещу добро парично обезщетение (ето какви са, оказва се, мирните революции).

ADVERSUS ICONAS...

ПРЕТОРИАНЦИТЕ: ГВАРДИЯТА НА ИМПЕРИЯТА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: : Meta AI

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Лагерът на личните телохранители на императора в Рим се превърнал бързо в „гнездо на метежи и разврат“.

Личната охрана на римските пълководци се появила през III век пр.н.е. Продължителното пребиваване в земите на враждебни племена изисквало специално внимание за защитата на командващия. В римския военен лагер палатката на пълководеца се наричала преториум. Съответно телохранителите на командира, които били разположени край него, започнали да се наричат преторианци.

ВЪПРЕКИ ПРЕДИШНИЯ ЗАКОН

Постоянна лична гвардия, длъжна да охранява върховния главнокомандващ не само във военно, но и в мирно време, създал Октавиан Август. През епохата на Републиката на територията на Италия било забранено разполагането на легиони. А в Рим не било разрешено да се влиза с оръжие.

Когато дошъл на власт първият пълноправен император, всички стари правила били забравени. Оттам нататък в столицата на империята имало постоянно хиляди въоръжени войници. Август заповядал да се формират девет кохорти лична гвардия. Всеки такъв отряд наброявал хиляда войници. Три кохорти се намирали непосредствено в Рим, а още шест — в най-близките околности. Командирите на тези отряди започнали да се наричат префекти на преториума (лат. praefecti praetorio – бел. ред.).

Октавиан Август

Впоследствие броят на преторианските кохорти и числеността на войниците в тях се променяли неведнъж. Но нито един от владетелите през следващите три века не променил общото правило: до императора трябва да има винаги лична гвардия. При Тиберий всички гвардейци били разположени вече непосредствено в Рим. За тях бил построен специален укрепен лагер вътре в града.

Преторианците имали цяла редица привилегии, за които другите войници не можели дори да мечтаят. Само животът в столицата правел службата несравнимо по-приятна от пребиваването във военните лагери на границата с войнствените варвари.

ОТ ЛИЧНА ПРЕДАНОСТ ДО ОБЩО ПРЕДАТЕЛСТВО

Много скоро се появил проблем, неприятен за всеки монарх. Телохранителите можели да бъдат не само защитници, но и твърде опасни метежници. При това, за разлика от сенаторите, които били в състояние да кроят цели месеци детайлите на своя заговор, а накрая да станат жертва на донос, преторианците решавали спонтанно. Лагерът на гвардията бил по същество буре с барут. Всяка слабост на властта, всеки слух или нечии щедри обещания обричали императора на смърт.

Преторианци

Широко разпространение получило негласното правило, според което новият император обсипвал преторианците с богати дарове и заплати. Но, както показал опитът, тази предвидливост не гарантирала предаността на телохранителите. Редица императори паднали убити само за това, че се опитвали да обуздаят безчинствата и грабежите, вършени от гвардията в Рим.

Разбира се, владетелите не искали да чакат смирено своята участ. И правели различни стъпки, за да гледат уверено в утрешния ден. Най-разпространено станало разпускането на старата гвардия и набирането на нови войници. След смъртта на Нерон повечето императори били бивши командири на легиони. И можели да се опрат смело на войниците, с които са преминали не една кампания и на които се доверявали лично. Но след превеждането им в гвардията с много легионери се случвала удивителна метаморфоза. Те ставали капризни и поемали лесно по пътя на измяната.

ПОВЕЛИТЕЛИ НА ПОВЕЛИТЕЛИТЕ

Кулминацията на преторианската волност настъпила в края на II век. След убийствата на императорите Комод и дошлия на негово място Пертинакс гвардейците обявили търг, предлагайки властта над империята на този, който плати повече. И търгът се състоял! Сенаторът Дидий Юлиан дал най-високата цена. Но не успял да плати навреме и завършил безславно живота си от ръцете на онези, които се съгласили да му се подчиняват.

Не по-малък цинизъм проявил командирът на преторианците Марк Макрин в началото на III век. Той уредил убийството на император Каракала с чужди ръце и, като спечелил разположението на гвардията, седнал сам на престола. Но съвсем скоро Макрин и синът му, провъзгласен за наследник, били убити от войниците.

Краят на всевластието на гвардията бил сложен от император Константин Велики. По негова заповед отрядите на преторианците били разпуснати завинаги, а лагерът им в Рим унищожен като „гнездо на метежи и разврат“. Едновременно с това империята се сдобила с нова столица — Константинопол.

Оттам нататък функциите на телохранители на императора били възложени на отряди, наречени Ауксилия палатина. Това не била вече гвардия, а дворцова стража. Повечето войници били набирани от Галия и дори от Германия. И тези войници варвари се оказали много по-надеждни от недисциплинираните италийци. Но нищо не можело вече да спаси империята. Епохата на римското могъщество оставала в миналото.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ХИМИЯ / АЛЪН ХИЙГЪР

Алън Хийгър (Alan Heeger)

22 януари 1936 г.

Химия (заедно с Алън Макдайърмид и Хидеки Ширакава)

(За откриването и разработването на проводимите полимери)

Алън Джей Хийгър е американски физик и химик, роден на 22 януари 1936 г. в Су Сити, щата Айова, САЩ. Той е една от ключовите фигури, които променят завинаги представата за това какво може да бъде пластмасата. Въпреки че по образование е физик, работата му е в сърцето на химията и материалознанието.

До края на 70-те години на XX век в учебниците пишеше ясно: пластмасата е изолатор и не провежда електрически ток. През 1977 г. това правило е разбито. Японският химик Хидеки Ширакава успява да синтезира полиацетилен – полимер със сребрист блясък, наподобяващ алуминиево фолио, но все още непроводим. В същото време в Университета на Пенсилвания Алън Хийгър и Алън Макдайърмид работят върху друг екзотичен полимер – поли(серен нитрид).

Когато тримата обединяват усилията си, решават да обработят полиацетилена на Ширакава с йодни пари – процес, наречен допиране. Резултатът е сензационен: проводимостта на материала скача над 10 милиона пъти и той се превръща от изолатор в истински проводник, подобен на метал. Тяхната съвместна публикация от 1977 г. поставя началото на изцяло ново научно направление – проводимите полимери.

Затова на 10 октомври 2000 г. Кралската шведска академия на науките им присъжда Нобелова награда за химия за 2000 г. за откриването и развитието на проводимите полимери. Формалната мотивация подчертава, че те са показали как пластмасата може да провежда електрически ток.

Откритието има огромно практическо значение. Проводимият полимер съчетава два свята: лекотата, гъвкавостта и ниската цена на пластмасата и електрическите свойства на металите и полупроводниците. Днес тази технология е в основата на OLED дисплеите на мобилните телефони и телевизори, на органичните соларни клетки, на гъвкавата електроника, на антистатичните покрития и на съвременните биосензори.

Академичната кариера на Хийгър започва в Университета на Пенсилвания, където е професор по физика от 1962 до 1982 г. и директор на Лабораторията за изследване на структурата на материята. От 1982 г. до днес е професор в Калифорнийския университет в Санта Барбара, където заема президентска катедра по физика и материалознание.

Хийгър е не само учен, но и предприемач. През 1990 г. основава компанията UNIAX Corporation за разработване на проводими полимери, по-късно придобита от DuPont, както и няколко други стартъпа, сред които Konarka Technologies, насочена към евтини пластмасови соларни клетки. Член е на Националната академия на науките на САЩ и на Националната инженерна академия, носител на наградата „Оливър Бъкли“ на Американското физическо дружество (1983 г.) и на наградата „Балзан“ (1995 г.).

Основната мисия на изследователската му група в Санта Барбара и до днес е използването на свръхбързия фотоиндуциран пренос на електрони от полупроводникови полимери към фулерени за създаване на ново поколение евтини, печатаеми соларни клетки, които могат да направят слънчевата енергия достъпна за всички.

Съставил: Meta AI

Редактор: Павел Николов

ЕДНА КРЪЧМАРКА ОТПРЕДИ ЧЕТИРИ ГОДИНИ...