ОТ „ГОЛЕМИЯ СКОК“ ДО ХУНВЕЙБИНИТЕ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През май 1966 г. на съвещание на политбюро на ККП Мао Цзедун обявил борба с партийните членове, които „вървят по капиталистически път“

“Другарят Мао Цзедун казва: за да се свали една или друга политическа власт, е необходимо да се подготви преди всичко общественото мнение“ — от постановлението на ЦК на ККП „За Великата пролетарска културна революция“.

Във всяка страна има исторически личности, които са загубили своите реални черти и са се превърнали в мит за самите себе си. Един такъв китайски герой е Хай Жуй, чиновник, който живял през XVI век. Особена кариера не направил, но се прославил със своята образцова неподкупност: написал дори оплакване до императора, упреквайки го в покровителство на негодни бюрократи. И така се случило, че 400 години по-късно с неговото име било свързано началото на Културната революция в КНР.

Но за това по-късно. А засега – малко за това как живеел Китай през 50-те години и с какво стигнал до 1966 г.

След победата на Китайската комунистическа партия през 1949 г. икономическото развитие на страната се движело с впечатляващи темпове. От 1953 до 1956 г. промишленото производство нараснало с почти 20%, а селското стопанство добавило около 5% годишно. Висшите училища и техникумите подготвяли по 130 хиляди инженери, които трябвало да осигурят още по-интензивен растеж. При такива условия неизбежно възниквала илюзията, че изграждането на социализма в Китай не само няма да е трудно, но и че ще се случи в следващите няколко години.

„ГОЛЕМИЯТ СКОК“

„Мисли глобално, действай смело“ — тези думи описват съвсем точно стила на ръководство на Мао Дзедун през 50-те години на ХХ век. Той не просто планирал с невероятен размах, но и въплъщавал в живота проекти и утопии. Убеждението, че взривното развитие на Китай е завинаги, тласкало Мао към нереални цели: за 15 години да настигне Великобритания, а за 20 — САЩ.

През май 1958 г. се провела Втората сесия на VIII конгрес на ККП, на която управляващата партия формулирала курса на „Трите червени знамена“: обновена генерална линия (изграждане на социализма по принципа „повече, по-бързо, по-добре, по-икономично“), политика на „Голям скок“ и създаване на народни комуни. Ако тези принципи се спазват неотклонно, в рамките на няколко години Китай трябвало да стане лидер на социалистическия свят, че дори и да прекрачи в светлото комунистическо бъдеще. Плановете обаче били колкото дръзки, толкова и нереалистични.

Аграрни дейности

Така, в рамките на следващата петилетка (1958 – 1962 г.), промишленото производство в страната трябвало да нарасне 6,5 пъти, а селското стопанство — 2,5 пъти. В името на бъдещото благоденствие била мобилизирана буквално цялата страна: например за напоителни дейности можело да бъдат изпратени едновременно до 150 милиона души (дори лично Мао се хващал за лопатата). Трябвало да се лее стомана? Доменни пещи се изграждали едва ли не във всеки двор. Партията наредила да се увеличи реколтата? Цял Китай, мало и голямо, излизал да унищожава врабчетата и вредителите.

Основа на комунизма са, разбира се, комуните. Те се създавали преди всичко в селските райони: „Личните стопанства се ликвидират. Кокошките, патиците и дърветата край къщите остават засега собственост на селяните. В бъдеще и това ще бъде обобществено“ - говорел Мао. По същите принципи се организирали и градските комуни. И най-важното – общо в тях било не само имуществото, но и мненията, настроенията, начинът на мислене.

В ТЪРСЕНЕ НА ВИНОВНИТЕ

На пръв поглед начинанията на „великия кормчия“ били съпътствани от успех. Във всеки случай в селските райони комунизацията била проведена почти на 100%, 120 милиона селски домакинства влезли в комуните. Леенето на стомана биело всички рекорди, а зърнената реколта нараснала до 300 милиона тона. Постиженията обаче изисквали такива вложения, че губели смисъла си: понякога в домашните доменни пещи се претопявала дори покъщнина, само и само да се изпълни планът. Надписванията в отчетите били също гигантски: смята се, че от отчетените „на хартия“ 300 милиона тона зърно, в действителност били прибрани едва около 100 милиона тона. Само една трета! Бягайки от всеобщата комунизация, а впоследствие и от глада, селяните се втурнали към градовете. Населението им достигнало бързо 130 милиона души и настъпил недостиг на хранителни продукти. Смята се, че в годините на „Големия скок“ над 30 милиона души загинали от глад, а икономическите щети достигнали 120 милиарда юана.

Китайското ръководство разхлабило контрола, на селяните били върнати личните стопанства и им било разрешено да работят под аренда, но Мао не одобрявал тези нововъведения. А неговите опоненти все по-малко подкрепяли курса на „Големия скок“. През лятото на 1959 г. в Лушан се провело съвещание и се състоял VIII пленум на ЦК на ККП, където министърът на отбраната на КНР Пън Дъхуай и редица други политици отправили открита критика. Мао признал частично вината си за провала на икономическата политика и дори предал поста държавен глава на председателя на Постоянния комитет на Общокитайското събрание на народните представители Лю Шаоци, който започнал да предприема контрамерки. Но Пън Дъхуай загубил поста си и се озовал под домашен арест. И тук е моментът да си припомним за Хай Жуй, споменат в началото.

ПЪРВАТА ЖЕРТВА

През 1961 г. У Хан, китайски историк, професор в Юнанския университет, а също и един от лидерите на Демократичната лига на Китай, написал пиесата „Разжалването на Хай Жуй“. Съвременниците съзрели в нея алюзия за изпадналия в немилост министър на отбраната и Мао усетил, че е време да премине в контранастъпление: щом дори от сцената се говори с хората за политически разногласия, то и загубата на властта не е далече.

Мао Цзедун

През 1962 г. Мао предложил да започне в Комунистическата партия борба срещу класово чуждите елементи и горе-долу по същото време отбелязал, че различните алюзии и намеци, които си позволяват литераторите, могат да се тълкуват като антипартийна дейност. През 1963 г. започнала кампания „за социалистическо възпитание“, а година по-късно на съвещание на ръководството на ККП било прието принципно решение за започване на чистки в партията. След още една година прозвучали първите лозунги на бъдещата Културна революция и започнала да функционира „Групата на петимата“, която се занимавала с дейците на изкуството, обявили се срещу „великия кормчия“.

Една от първите жертви на тази борба станал У Хан. През 1965 г. известният литератор и критик Яо Уънюан посветил на него и на неговото произведение статия, която се смята за едно от първите събития на Културната революция. В нея той нарекъл пиесата „антисоциалистическа отровна трева“.

„ПОЗВОЛЕНО Е ВСИЧКО“

Мао настоявал централните и местните вестници да препечатат съчинението на Яо Уънюан. Те правели това без желание, като се стараели да задържат дискусията в рамките на обсъждането на художествените достойнства. Но „кормчията“ вече бил набелязал програма за действие: борба с инакомислието сред интелигенцията. През май 1966 г. на съвещание на Политбюро на ККП Мао обявил борба с онези партийни членове, които „вървят по капиталистическия път“.

Започнала културната революция.

Една от нейните ключови фигури станала Дзян Цин, съпругата на Мао, актриса и бивша министърка на културата на страната. Държавният глава обаче осъзнавал, че няма да получи широка подкрепа сред партийния елит, затова заложил на младежките отряди на хунвейбините.

Хунвейбини

Културната революция предполагала масови чистки. И привържениците на Мао все едно получили негласен знак: позволено е всичко. Заподозрените в нелоялност били залавяни, изтезавани, подлагани на невероятни унижения (например Лю Шаоци бил пребиван пред очите на жена си и децата си, като го удряли допълнително по главата с цитатника на Мао) или просто пребивани до смърт.

Докато в началото на репресии били подлагани отделни членове на ККП, към края на 1967 г. настъпил хаос: партията на практика престанала да съществува. В средата на 1968 г. Мао Дзедун решил да обуздае стихията: направил изказване на среща с хунвейбините и заявил, че борбата с употреба на сила е недопустима. Но процесът нямало как да бъде спрян: там, където спирали да издевателстват над хората, горели книги, затваряли университети, организирали провокации.

ВРЪЩАНЕ НАЗАД

В крайна сметка се оказало, че за да бъде потопена в хаос цяла една страна, е необходимо съвсем малко време. През 1969 г. се събрал IX конгрес на ККП, за който вече не избирали делегати: местните партийни структури били разгромени, на репресии били подложени около пет милиона партийни членове и милиони безпартийни, загинали около милион и половина души. Делегатите били назначени от активистите на Културната революция. Новият устав на ККП давал на председателите практически неограничена власт.

Всяка стихия затихва с времето. Към началото на 70-те години, когато вече било разгромено всичко възможно, се заели с „обработката“ на селата: основните усилия били насочени към изпращането там на „специалисти“ (разбирай – развилнели се младежи). Но със смъртта на Мао през 1976 г. Културната революция приключила.

Връщането назад било бързо: още през 1977 г. били сменени около 80% от председателите и заместник-председателите на революционните комитети в провинциите, стотици хиляди репресирани се върнали в политическия живот. От наследството на Мао Дзедун започнали да се освобождават горе-долу със същите темпове, с които преди това наказвали неудобните. Макар че на ЦК на ККП му трябвали още пет години, за да признае, че Културната революция не била източник на прогрес, а смутно време, „което донесло сериозни беди на партията, държавата и целия многонационален народ“.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ПОЛ ГРИЙНГАРД

Пол Грийнгард (Paul Greengard)

11 декември 1925 г. - 13 април 2019 г.

Физиология или медицина (заедно с Арвид Карлсон и Ерик Кандел)

(За откритията му, свързани с пренасянето на сигнали в нервната система)

Пол Грийнгард е американски неврофизиолог и биохимик, роден на 11 декември 1925 г. в Ню Йорк. Майка му умира при раждането му. По-късно ученият почита паметта ѝ с учредяването на наградата „Пърл Майстър Грийнгард“ за изявени жени учени.

През Втората световна война служи във флота на САЩ и работи с електронна техника. Завършва математика и физика в Hamilton College през 1948 г., а през 1953 г. защитава докторат по неврофизиология в Johns Hopkins University. Специализира в Лондон и Кеймбридж, работи в американския Национален здравен институт (NIH) и в изследователската лаборатория на фармацевтичната компания Geigy. Преподава в Yale University, а от 1983 г. ръководи лабораторията по молекулярна и клетъчна неврология в Rockefeller University в Ню Йорк.

Нобелова награда (2000)

Грийнгард получава наградата по физиология или медицина заедно с Арвид Карлсон и Ерик Кандел „за техните открития относно предаването на сигнали в нервната система“.

Основен принос

Грийнгард изяснява как действа т.нар. бавно синаптично предаване. Невротрансмитери като допамин се свързват с рецептори на невроните и повишават вътреклетъчното ниво на цикличен AMP (cAMP). Той активира ензима протеин киназа А, който фосфорилира (добавя фосфатни групи към) определени белтъци. Фосфорилирането променя формата и функцията на тези белтъци, а оттам и възбудимостта на неврона и освобождаването на невротрансмитери.

Сред изследваните от него белтъци са DARPP-32, ключов белтък в допаминовата сигнализация, и синапсините, които участват в освобождаването на невротрансмитери от синаптичните везикули. Тези открития помагат да се разберат механизмите зад болестта на Паркинсон, шизофренията, депресията и зависимостите, както и действието на много лекарства.

По-късна работа

По-късно Грийнгард изследва образуването на амилоидния бета-пептид, свързан с болестта на Алцхаймер. През 2002 г. основава компанията Intra-Cellular Therapies, която разработва лекарства за психични и неврологични заболявания. Нейният препарат луматеперон (Caplyta) е одобрен от FDA през 2019 г. за лечение на шизофрения.

Личен живот и наследство

Женен е за скулпторката Урсула фон Рюдингсвард. Парите от Нобеловата награда дарява за фонда на наградата „Пърл Майстър Грийнгард“, а самият той е активен поддръжник на жените в науката. Умира на 13 април 2019 г. в Ню Йорк на 93-годишна възраст.

Съставил: Claude Sonnet 5.5

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ - ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ЕКСКУРС И ОТСТЪПЛЕНИЕ / ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ

ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР

За Второто послание на Петър се спори по-малко, отколкото за другите новозаветни текстове, написани под псевдоним. Практически всички изследователи са единодушни, че който и да е написал тази книга, това не е Симон Петър. Забележително е, че доколкото ни е известно, никой не знаел за съществуването на посланието в продължение на един век след вероятното му написване. Не е запазено нито едно споменаване на посланието до около 220 г., но не може да се каже, че и след това текстът е бил широко разпространен. По всяка вероятност посланието е било включено в канона само защото църковните отци са приели апостол Петър за негов автор.

Има множество доказателства, че Петър не е автор на тази книга. Немаловажен е фактът, за който стана дума по-рано – апостолът почти със сигурност не е можел да пише. Освен това е очевидно, че авторът е заимствал много от Посланието на Юда (особено за гл. 2). Посланието на Юда е още една книга, написана под псевдоним, за което ще говорим по-нататък. Малко вероятно е един от главните апостоли на ранната църква да е разчитал на чужд текст по въпросите за противопоставянето на лъжливите учители, на което е посветено Посланието на Юда.

Въпреки че авторът на посланието не е Петър, той прави всичко възможно да се представи за него. По това текстът се отличава от Първото послание на Петър. Двете послания на Петър са очевидно написани от различни автори, защото стилът на текстовете се различава съществено. Първото послание „не настоява“, че е написано от Петър, макар че заявява това. Но авторът на Второто послание настоява, че е Петър, като твърди, че е присъствал лично на Планината на Преображението, видял е божествената благодат на Исус и е чул глас от Небето.

Авторът искал да убеди читателите, че е Петър, за да си придаде тежест, която да му позволи да критикува лъжливите учители, на което е посветен текстът. Според автора те се придържали към пагубни ереси. Не знаем в какво са се изразявали тези ереси, както и кои са визирани като лъжливи учители. Известно ни е само, че мнимият Петър имал какво да каже за тях с много недоброжелателен тон. Най-интересното от казаното от него е следното. Неговите противници използвали посланията на Павел, но ги „изопачили за своя гибел, както и останалите Писания“ (3:16). Това любопитно твърдение показва, че авторът на посланието е живял във време, когато посланията на Павел са били не просто широко разпространени; по времето на автора те са били вече обединени и са били смятани за едно цяло с Писанията (Стария завет). Също така цитатът показва, че книгата е била написана най-вероятно след смъртта на Павел. Обикновено посланието се датира към началото на II век, около 120 г., иначе казано - било е написано 60 години след предполагаемата дата на смъртта на Петър.

Авторът напада остро своите противници (християни), особено в глава 2. За съжаление, тези нападки не помагат особено да разберем какви възгледи споделяли неговите опоненти. Но все пак някои неща за техните лъжливи учения стават ясни. Противници на мнимия Петър били „наглите подигравачи“, които не вярвали в скорошния край на света (3:3–4). С други думи, тези хора твърдели, че апокалипсисът няма да настъпи толкова скоро, и се присмивали на християни като автора, които поддържали друго, недоказуемо мнение.

Авторът твърди, че въпреки подигравките на „присмехулниците“, краят на света без съмнение ще настъпи скоро. Ако пък се забави, читателите му трябва да си спомнят, че за Бога времето тече по различен начин, отколкото за хората, защото „за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години – като един ден“ (3:8). Това би могло да означава, че дори краят на света да не е настъпил вече 6 хиляди години, все пак предстои в близкото бъдеще.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Петър, пушената риба тон и летящият еретик Най-интересният апокриф, разказващ за апостол Петър, се нарича „Деяния на Петър“. В този текст се разказва за различни сблъсъци между Петър и Симон Влъхвата (вж. Деян. 8:14–24). Апостолът надделява над влъхвата, като призовава на помощ Господната сила. Вижте този забавен откъс, в който Петър доказва боговдъхновеността на своето послание, възкресявайки мъртва риба тон. „Но Петър се обърна и видя на прозореца да виси пушена риба тон. Той я взе и каза на хората: „Ако сега заплува като риба, ще повярвате ли в Този, когото проповядвам?“ И всички казаха в един глас: „Да, ще ти повярваме“. Наблизо имаше езерце, затова Петър каза: „В името на Исус Христос, в когото все още не са повярвали [каза го на рибата тон], оживей пред тях и заплувай като риба!“ И той хвърли рибата в езерцето, а тя оживя и заплува. И хората видяха това. Петър я накара да плува не само през този час, за да не нарекат случилото се илюзия, и рибата продължаваше да плува и привлече тълпи от различни места, на които беше показано, че една пушена риба тон може да оживее. Хората започнаха да ѝ хвърлят хляб и тя изяждаше всичко. И когато хората видяха това, мнозина последваха Петър и повярваха в Господа“ (Деяния на Петър, 13). В решаващия двубой между влъхвата еретик (Симон Влъхвата) и Божия човек (Петър), влъхвата използвал своите способности, за да подскочи във въздуха и да полети като птица над хълмовете и храмовете на Рим. За да не загуби от него, Петър помолил Господа да порази еретика във въздуха. Господ се вслушал в молбата му, за разочарование на влъхвата. Неподготвен за подобно рязко падане, той се ударил в земята и счупил крака си на три места. Тълпата, която видяла всичко случило се, го пребила с камъни като злодей. Така истинският ученик на Господа възтържествувал над своя враг, проповедник на ерес.

Авторът твърди, че краят на света няма да настъпи, преди всеки човек да получи време да се покае и да се обърне към истината. Но Страшният съд ще се състои при всички положения и ще дойде незабелязано, „като крадец“ (3:9). Неотвратимостта на този ден трябва да подтиква хората към свят живот в очакване на разрушаването на този свят и идването на новия век (3:11–12).

(Следва)

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / МАРИЕТА ШАГИНЯН, „ХИДРОЦЕНТРАЛА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“ / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1930‑те

МАРИЕТА ШАГИНЯН

„ХИДРОЦЕНТРАЛА“, 1930 г.

Веднага искам да кажа, че ще говоря не толкова за този роман, колкото за контекста, защото за романа е невъзможно да се говори, просто е скучно. Това е история за строежа на Мизингес (грешка на Биков, на Дзорагес – бел. ред.), водноелектрическа централа в Армения. В Русия книгата на Шагинян била превърната в знаме, била превърната до известна степен в култово произведение. Мариета Шагинян била канонизирана като съветска писателка. Какво се случило с нея?

Тя изминала наистина славен път от поетеса символистка, доста екстравагантна, извикала на дуел Ходасевич заради, както ѝ се струвало, ужасното му отношение към първата му съпруга Марина, от съчинителка на символистични драми, които, между другото, се харесвали на Блок и носели гръмки заглавия като „Истинският жених“, от такава съчинителка на символистични брътвежи до главен биограф на Владимир Илич Ленин, до автора, получил Ленинска награда за „Четири урока у Ленин“.

Шагинян е всъщност не лоша писателка, трябва да призная това с известен ужас. Например осемтомната ѝ автобиографична книга „Човекът и времето“ е далече не най-лош образец на идеологическа интелектуална автобиография, интересна е да се чете, детството ѝ е описано в нея добре. Живяла 94 години, имала какво да разкаже. Знаменитата епиграма „Желязната старица Мариета Шагинян – изкуствено ухо на работниците и селяните“ (на руски с рима: „Железная старуха Мариэтта Шагинян – искусственное ухо рабочих и крестьян“) е свързана, разбира се, с прогресиращата ѝ глухота: без слухов апарат не чувала даже вик. Тази епиграма на Михаил Дудин не бива да скрива от нас факта, че Мариета Шагинян била всъщност съвсем не глупав човек.

През целия си живот била обсебена от два наистина важни проблема. Първият – как да доведе културата до масите: мислела си, че да доведе културата до масите е единствената истинска революция. Вторият – как да представи трудовия процес. През 1933 г. публикувала своите дневници. Това е жест, който не бива да буди насмешка, един нормален жест за Сребърния век, защото жизнетворчеството, заличаването на границите между културата и живота, е напълно нормална практика за онова време; тогава, както разбирате, хората отразявали доста широко в изкуството си своята биография, иначе просто няма как, това е техният живот, техният личен материал. Когато публикувала дневниците си, там имало следните думи: „Трябва да се научим да представяме труда като игра, като състезателен процес“. „Хидроцентрала“ е мъчителен опит да се пише за труда така, че да бъде интересно.

Мариета Шагинян

Да не забравяме какво било тогавашното време. Това е знаменитата епоха на конструктивизма. Литературният център на конструктивистите се появява много по-рано, още през 1925 г. Иля Селвинский създава тази прелестна организация. В нея влизат и Инбер, и Луговской, и Адуев, и множество други хора. В руската литература всичко с любовта било наред, не било зле със страданията, било интересно с революцията, с търсенията, с религията, с Бога. Но никога досега процесът на труда, на съзиданието на нещо не било отразявано в нея. Да направим това главна тема в литературата, та нали е толкова интересно! Отчети, събрания, съревнования, планове, проекти. Това може да стане основа на голяма литература.

Това била тяхната съзнателна заблуда. Валентин Петрович Катаев се мъчел, съчинявайки романа „Време, напред!“, опитвайки се да го направи според силите си авангарден, пропускайки първата глава и премествайки я в края. Основна тема става там, разбира се, едно съревнование между уралци и харковчани. Да се направят още повече тухли, да се организира още по-бързото изливането на бетон, да се проверява този бетон за здравина, защото у харковчаните не е достатъчно здрав. Хората настояват да им се поставят все по-големи и по-големи задачи, поемат невероятни ангажименти, престават да спят. Наистина, около трудовия процес възниква една подобна истерия.

Трябва да кажем, че романът „Време, напред!“ е пропит с този трепет, той се чете леко, макар че си личат и изкуственият ентусиазъм, и фалшът. Да не забравяме, че именно от „Време, напред!“ била създадена прочутата сюита на Свиридов към едноименния филм, а точно от тази музика била взета и музиката за съветската новинарска програма „Време“. Помните ли стремглаво носещото се, разрушаващо всичко по пътя си време, което носи в себе си зародиша на своята деконструкция? Тази музика е именно една хроника на гръмкото, патетичното самоунищожение. По същото време и Еренбург пише своя „Ден втори“, в който слага край на живота си единственият що-годе свестен герой, интелигентът Володя.

Що се отнася до Шагинян и „Хидроцентрала“, в тази книга са привлекателни две неща. Първо, привлекателна е постоянната рефлексия, диалогът с читателя, в който авторката се самоиронизира, казва, че може би на читателя му е скучно, подсказва му различни версии за развитието на събитията. Това е своеобразен опит да се поговори с читателя. Второто привлекателно нещо е откроеният от Адамович в рецензията му за романа диалог, който се води между пристигналия там чуждестранен специалист и нашия инженер. „Заради този диалог си струва вероятно да се изчете целият този скучен роман, който всъщност е просто една отвратителна бърканица от букви“, казва Адамович. Не бих казал, че е съвсем отвратителна, някои реалии от арменския живот, реалиите на строителството са безценни за историка. Но смятам, че днес е невъзможно да се чете това за удоволствие. А диалогът е интересен, заради него си струва да се потърпи.

Всички руски писатели през 30-те години следвали завета на Леонов, който казал: „Влагайте най-съкровените си мисли в отрицателния герой и за това няма да ви направят нищо“. Което вероятно е истина. И най-съкровените мисли на Шагинян са вложени в устата на американеца. Той казва, че европейската цивилизация се е научила много отдавна да създава вещи. Но не умее да създава отношения. „Нашият патос днес е да създаваме човека. Ние сме по-човечни от вас. Вие твърдите, че сте осъществили своята революция в името на хората, а изобщо не ви е грижа за тях. Вие сте заети с графици, с изравняване на сметки“. Помните ли, това е горе-долу същото, което Пастернак пише на Маяковский: „Вие сте заети с нашия баланс, с трагедията на ВСНХ, вие, който пеехте като Летящия холандец над ръба на всеки стих“.

„Вие сте заети с баланса. А в същото време човекът е единственото в историята, с което си струва да се занимаваме. Вие поставихте в центъра на всичко производителните сили и производствените отношения. Но е интересна еволюцията на човека, на културата, на изкуството, на религията, а това, с което се занимавате вие, няма абсолютно никакъв смисъл.“ На това, всъщност, Мариета Шагинян отговаря с устата на съветския човек: „Не, този етап е извървян. Европейската история е приключила. Сега е важен единствено патосът на производството. Ще произвеждаме, ще се научим на идеално рационално изразходване на силите, на идеална организация на производството. Човекът с неговата психология остана в миналото, дошла е психологията на гигантския колектив.“

Знаете ли, сега, когато са минали почти деветдесет години от публикуването на този роман, се замислям сериозно: а може би съветският инженер е бил прав? Защото Европа, с нейния интерес към човека, към финеса и душата, не издържала на XX век. Тя се поддала на съблазънта на фашизма, след която не се съвзела никога. Като цяло, в по-голямата си част европейските идеи били значително овехтели още към 1945 година.

Докато Съветският съюз, с неговия патос за „хората пирони“ – „Пирони да правиш от тези хора!“ – не стига, че победил фашизма, но след това успял да осъществи най-мащабна космическа програма, културна програма. Дори за това да е помогнало съветското „размразяване“ с неговия частичен хуманизъм, то никога не било напълно европейско, няма какво да се лъжем. Може би съветският проект, проектът за съветския свръхчовек, за който пише Шагинян, се е оказал по-устойчив. Може би именно той издържа на XX век, а не културната Европа.

Този спор не е доведен до край, разбирате ли? И до днес нямам еднозначен отговор. Затова романът „Хидроцентрала“ с неговия абсолютно безчовечен патос е актуален, защото, може би, с човека е вече свършено. Струва ми се, че XX век беше краят на човешката история, на историята на личността. Настъпила е историята на колективите, защото колективите се управляват по-лесно, в колектива ексцесиите са по-малко вероятни. Да, може би тоталитарната вертикална организация не се получи. Но настъпи векът на хоризонталните общности, на социалните мрежи. И това, че векът на единаците е приключил, е може би най-тъжният извод, до който може да стигне читателят на Мариета Шагинян.

Каква е художествената стойност на произведенията на Шагинян?

Ранните ѝ пиеси са слаби, тук няма какво да се коментира. Що се отнася до стиховете, които публикувала, това са стихове приблизително на нивото на Нина Берберова, със същото литературно качество, солиден трети разряд. Докато „Четири урока у Ленин“ и едно подобно забележително произведение като „Първата Всеруска“ я показват като талантлива журналистка, добра хроникьорка и доста интересна историчка. Във всеки случай, да се чете Шагинян е полезно. Когато четем гениите, четем за еволюцията на самите гении. А когато четем Шагинян, проумяваме чрез нея еволюцията на времето, а това не е никак малко.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 1. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ СТРАСТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА / БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ / БОРИС ПЪРВИ, КРАЛЯТ НА АНДОРА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 1. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ СТРАСТ

Някога написах книгата „Писателят и самоубийството“, защото тогава не бях все още автор на криминалета. Иначе сигурно щях да се заема с темата „Писателят и убийството“ – за многобройните убити писатели или за малобройните писатели убийци.

Впрочем, писателят и убийството не са кой знае какво нещо. Тестостерон, мъжка агресия, дуел, война, опасна професия. Виж, писателката и убийството – това е вече истинско предизвикателство. По едно време колекционирах истории от този род, особено ако криеха някаква тайна.

Всички сюжети, които събрах тогава, сякаш нагаждайки се към литературните ми вкусове, се отнасяха към различни поджанрове на криминалния жанр.

Първият сюжет е от категорията „Престъпления от страст“. Поне така гласи основната версия. Както ще видите, тя не е единствената.

Да погледнем портрета на една красива млада дама.

Тази романтична особа се казвала Делмира Агустини. Появила се на бял свят в Уругвай през 1886 година и загинала на двадесет и седем години.

Делмира Агустини е една от най-известните латиноамерикански поетеси. Както може да се досети човек по позата и изражението на лицето ѝ – отявлена декадентка.

Пишела изящни, чувствени стихове за страстта и смъртта. Например такива:

                                                     

Yo muero extrañamente... No me mata la Vida, No me mata la Muerte, no me mata el Amor; Muero de un pensamiento mudo como una herida... ¿No habéis sentido nunca el extraño dolor De un pensamiento inmenso que se arraiga en la vida, Devorando alma y carne, y no alcanza a dar flor? ¿Nunca llevasteis dentro una estrella dormida Que os abrasaba enteros y no daba un fulgor?...

Умирам странно... Не ме убива Животът, не ме убива Смъртта, не ме убива Любовта; умирам от мисъл, няма като рана... Не сте ли усещали никога странната болка от мисъл огромна, вкоренена в живота, която поглъща душа и плът, а не цъфва в цвят? Нима не сте носили в себе си заспала звезда, която ви изгаря целите, без да даде блясък?...

Тя наистина умряла и скоро, и странно. След бурно петгодишно ухажване за Делмира се оженил темпераментният кабалеро Енрике Рейес. Бракът продължил 53 дена, бил съпътстван от скандали и кавги, а след това поетесата напуснала съпруга си, обявявайки, че се „спасява от пошлостта“. Осем месеца по-късно се развели. Още месец след това открили и двамата в едно жилище под наем. Делмира била убита с два изстрела в главата. Енрике лежал в безсъзнание, също с куршум в главата и с револвер в ръка. И двамата били, както написали тогава, deshabillé.

Той, тя, постелята, Смъртта...

На пръв поглед всичко билои ясно: изоставеният съпруг постъпил по принципа „щом не си моя, няма да си ничия“. Но разследването открило едно много странно обстоятелство.

Оказва се, че съпрузите, докато протичал бракоразводният процес, продължавали да се срещат тайно, за което всъщност било наето жилището. Срещите им (както личи и от местопрестъплението) били любовни. Същевременно за околните техните отношения изглеждали непримиримо враждебни – при публичните им срещи Енрике обсипвал бившата си жена с упреци и обиди.

Когато тайни любовници станат мъж и жена, това е в реда на нещата. Но съпруг и съпруга да стават тайни любовници? За какво?

Загадката останала неразгадана. Енрике Рейес починал в болницата, без да разкаже нищо. Той също бил едва на 27 години.

Какви са версиите за случилото се?

Първата и главната, както беше вече казано – престъпление от страст. Сблъскали се две натури, жадуващи силни преживявания. На романтичната поетеса бракът ѝ се сторил скучна проза, а тя искала драма. Друго нещо са тайните срещи! И, разбира се, терзания, изблици на ревност, скандали. Общо взето, бурна латиноамериканска любов-омраза в духа на „йо те киеро, май кабалеро, бринг ми текила фром Венесуила“. В крайна сметка напрежението се оказало твърде голямо и мъжът получил нервен срив. Не можел да понася повече контрастния душ, не издържал.

Втора версия: Рейес изнудвал с нещо жена си, принуждавайки я да се срещат тайно. Основания за това предположение – нула. Но един следовател не може да остави такъв вариант без разглеждане.

Също е красавец, нали?

Третата версия е литературна. Делмира Агустини била от онези поети, за които казват, че са омагьосани от смъртта. Възможно е, съзнателно или подсъзнателно, да е искала да докара избухливия си партньор до убийство и цялата тази драма да е била реализация на суицидален комплекс. За този тип отношения сме добре осведомени благодарение на романа „Идиот“: там Настася Филиповна също постига от Рогожин онова, което толкова силно желае. И ако княз Мишкин не се беше появил навреме на местопрестъплението, Рогожин най-вероятно щеше също да се самоубие.

Нямаше да бъда японист, ако не бях предположил и четвърта версия – синдзю, двойно самоубийство по предварителна уговорка. Ако онази, която обичаш безумно, е също толкова безумно влюбена в Смъртта, напълно може да се оформи любовен триъгълник, който да удовлетворява и трите страни.

А какво се е случило там в действителност – един бог знае.

(Следва)

ПОЛ ХОГАН НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА НА „ДЪНДИ КРОКОДИЛА“ (1986 г.)

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На снимачната площадка на световния феномен от 1986 г. „Дънди Крокодила“, Пол Хоган подхожда към създаването на филма със същото спокойно, практично и склонно към импровизации отношение, което определя и неговия емблематичен герой – Мик Дънди. Хоган, който е съавтор на сценария и създател на историята, е по това време изключително популярен телевизионен комик в Австралия, но за първи път играе в пълнометражен филм.

Една от най-известните сцени във филма, снимана в австралийската пустош, в която Мик Дънди укротява див воден бивол с хипнотично движение на ръката, се дължи на бързата мисъл на Хоган. Снимачният екип бил леко успокоително на животното, за да го накара да легне. Когато краката на бивола започнали да се подкосяват нестабилно, Хоган импровизирал своя емблематичен жест на момента, а режисьорът Питър Файман заснел дубъла.

Снимайки в суровата Северна територия на Австралия и в Манхатън, Хоган и неговият партньор и продуцент, Джон Корнел, създават целенасочено филма така, че да пробие на масовия американски пазар. Въпреки тази строго насочена стратегия, по време на промоционалното турне през 1986 г. Хоган признава, че е подценил драстично крайния международен успех на лентата от 328 милиона долара.

Практичният и старомоден начин на мислене на Хоган се простира далече отвъд камерата. Неподготвен за внезапния огромен мултимилионен бум в американския боксофис и дълбоко скептичен към финансовата система на Холивуд, Хоган отказва услугите на скъпо платени и влиятелни счетоводители. Вместо това поема пълен контрол над нещата, като буквално тъпче десетки хиляди долари в брой от печалбата си в пощенски пликове, в куфарите си и в навити чорапи, докато лети между Сидни и Лос Анджелис.