ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3 Pro
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
1900‑те
ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ
“Възкръсналите богове. Леонардо да Винчи“, 1901 г.
Ще поговорим за първата година на двадесети век – за хиляда деветстотин и първа. Наша тема ще бъде съответно романът, появил се като самостоятелно издание през тази година, а преди това печатан в списание „Божи свят“ (рус. „Мир божий“ – бел. П. Н.) – романът на Дмитрий Сергеевич Мережковский „Възкръсналите богове. Леонардо да Винчи“.
За Мережковский, вероятно най-любимия ми руски писател от първата половина на двадесети век, Блок се изказал много точно: „Всички уважават Дмитрий Сергеевич, мнозина го четат и никой не го обича“. Това е нещо удивително. В предишната лекция говорихме за Леонид Андреев, когото и обичали, и мразели еднакво пламенно. С Мережковский руската литература доказала за пореден път своето удивително богатство и, бих казал, жестокост, пренебрежителност. Защото писател като Мережковский, с целия обем на направеното от него, би могъл да бъде основна гордост за всяка европейска литература. В която и да е европейска страна. Да вземем само неговите теоретични произведения, трактата за Толстой и Достоевский, забележителното им сравнение, и вероятно най-точния филологически анализ на „Анна Каренина“, правен някога. Да вземем неговите богословски съчинения, грандиозния роман „Неизвестният Исус“, който ни доближава най-много до разбирането на християнството. Може би редом с него мога да поставя само „Изповедите“ на Блажения Августин. Само това би било достатъчно, за да възхваляват Мережковский повече от Честъртън с неговите трактати. И, разбира се, мисля, че биха го поставили по-високо от историческите романисти на ХХ век, защото неговите исторически романи са безусловно най-високо постижение. Но ето че по някаква причина не се вписал у нас.
Дмитрий Мережковский
По някаква причина и приживе, и след смъртта му го превеждали и четели много повече в Европа. Сега в Америка е например невероятно популярен. Доста е популярен във Франция. А в Италия е направо култова фигура, въпреки че навремето получил стипендия от Мусолини за написването на „Данте“ и изобщо смятал Мусолини, който впоследствие бил обесен с краката нагоре, за образец на просветен владетел. Мережковский си опетнил значително биографията, заставайки през четиридесет и първа година на страната на Хитлер. През юли той казал, че може би само Хитлер ще успее да се справи с болшевиките. По-късно, преди смъртта си, се разкайвал жестоко за тези думи. Умрял през декември четиридесет и първа година, без да успее да види руската победа. Но дори и да не си беше развалил биографията с това, имам чувството, че в Русия Мережковский все едно щяха да го недолюбват някак си.
Мислех дълго за причините. Може би проблемът е в прекомерната му плодовитост и разнообразие. А може би в това, че поставил на Русия най-точните и най-страшните диагнози. Защото неговата публицистика, обединена сега в забележителните книги „Храмът на бъдещето“ („Грядущий хам“ – бел. П. Н.) и „Болната Русия“ („Больная Россия“ – бел. П. Н.), може да се чете така, сякаш е написана вчера. Навярно всичко това кара хората да не обичат Мережковский. Той казал наистина за руския живот много обидни и пределно точни неща. Например, че при другите реакцията е наистина реакция, отговор на прогреса, а при нас реакцията е наша плът и кръв и само в епохи на реакция сме истински щастливи и плодовити. Всичко това е естествено, но има още едно нещо, което прави Мережковский нелюбим и неприемлив у нас. Вероятно проблемът е в това, че Мережковски остро, както никой друг, чувствал недостатъчността на християнството и необходимостта от неговото обновление. А това в Русия се посреща по традиция много враждебно.
Мережковский имал своя напълно ясна историческо-културна схема: ето, Старият завет е правдата на закона, Евангелието е правдата на милосърдието, а ние стоим на прага на трети Завет и този трети Завет, изглежда, ще бъде Завет с културата; културата е висша мъдрост. И това наистина е някак малко не по руски, защото вярата на Мережковский е твърде извън морала, естетическа, твърде важно за него е красиво ли е, или не е. И това вероятно е една от причините, поради които „Леонардо да Винчи“, вторият му роман от трилогията, се оказа толкова значим в Русия, толкова четен и толкова необичан.
Сега ще кажа нещо доста опасно, но според мене – точно. Безсмислено е да се чете изобщо „Майстора и Маргарита“, без да се прочете първо книгата „Леонардо да Винчи“, която има и второ заглавие – „Възкръсналите богове“. Защо? Първо, защото доста неща в „Майстора…“ не че са директно преписани, но във всеки случай нощният полет на Маргарита води началото си от четвъртата част на „Леонардо да Винчи“, от онази забележителна сцена с полета към сабата. И не е само това! Та нали месир Леонардо, или майстор Леонардо, или Учителя, както много често го наричат в романа, е реалният прототип на Майстора. Защото това е роман за ролята на твореца в света, а „Майстора и Маргарита“ е за същото. Просто това е продължение на „Леонардо да Винчи“ на ново историческо равнище. Ето за това сега ще поговорим по-подробно.
През целия му живот обвинявали Мережковский, че е теоретичен писател. И наистина, неговите романи са живи илюстрации на собствените му теоретични възгледи. Но при него нещата са устроени така, че темпераментът на художника взима връх. Той се увлича в описанието на това, което познава добре. Той е прекрасно образован, познава отлично историята, прекарал е много месеци от живота си в Италия. Затова, когато започне да описва трапезата, ястията, пиршествата, зелените вълни на желето, от което е направено морето, и Амфитрита, създадена от плътта на змиорки, когато започне да описва красивите матрони, прасковите и прашната гореща земя, се увлича и се получава някакво пиршество на пластиката, възторг. Да четеш „Леонардо да Винчи“ е все едно да гледаш, макар и само да гледаш, да наблюдаваш опосредено, едно много ярко олеографско кино.
Междувременно теоретичната схема на неговата трилогия „Христос и Антихрист“ е проста. Както в общи линии е проста и Хегеловата триада. Всичко започва с романа „Юлиан Отстъпник“, в който става дума за отстъплението от християнството, за временното тържество на езичеството. Втората част – „Леонардо да Винчи“ – е сливане на християнството и езичеството, когато през епохата на Ренесанса християнството опложда, облагородява, одухотворява древната вяра и връща живота на Античността. А третата част, „Пьотр и Алексей“, най-известният роман на Мережковский, е за това как християнството започва да се изчерпва постепенно и се превръща в наказваща сила, как в Русия църквата, усвоена от държавата, става царство на Антихриста. Именно затова днес предпочитат да не си спомнят за този роман – роман за страшната държавна църква, за църквата на Антихриста. И може би именно затова този роман, още докато Мережковский е жив, бил хем знаменит, хем малко подозрителен.
Трябва да кажем, че Алексей Николаевич Толстой, когато съчинявал своя „Пьотр“, преписвал оттам цели страници. Във всеки случай всичко, което се отнася за бита на старообрядците, е взел от Мережковский, смятайки, че Мережковский никога повече няма да бъде преиздаден в Съветска Русия. О, колко бъркал! Защото, когато през деветдесетте години започнаха да издават Мережковский, стана ясно какъв бледен роман е всъщност „Пьотр I“ и колко по-добре е описано всичко у Дмитрий Сергеевич. Но въпреки това не може да се направи нищо – през тридесетте години никой не помнел Мережковский. А Алексей Толстой го донесъл до известна степен до нас, като го капсулирал.
„Леонардо да Винчи“ е втората, върховата част на трилогията, в която се доказва именно, че истинското християнство е в служенето на културата, в служенето на изкуството и в служенето на познанието. Ще рискувам да кажа, че това е руският „Фауст“. Защото за какво се разказва във „Фауст“? За това как Бог простил в крайна сметка на Фауст заради неговото безкористие, заради духа на познанието, защото познанието на Божиите чудеса е висша форма на служене на Бога. Мефистофел изкушава Фауст, но от всички изкушения Фауст иска само едно – жаждата за знание, жаждата за експанзия на човешкия дух. И ето, заради тази страстна експанзия Бог прощава на Фауст. Защото Той се открива на онези, които не са Го търсили. Фауст е всъщност лош християнин, той може би изобщо не е християнин. И затова фактът, че служи единствено на истината, като при това жертва себе си – е единственото нещо, което го спасява за нас, това го прави все пак християнски служител, християнски деятел.
Ето и Леонардо да Винчи. Това е сложен, разбира се, образ, може би най-сложният образ у Мережковский, но въпреки това е негов модел за служене на Бога. Леонардо да Винчи е изтъкан от противоречия. В книгата има една забележителна глава, дневник на негов ученик, който отбелязва страшното съчетание от животинска сила и почти женствена нежност в неговия облик. Да Винчи е левичар: рисува с лявата ръка и с тази лява ръка нанася най-фините, най-нежните щрихи върху платната, но със същата тази лява ръка може да огъне езика на камбана или подкова, това е удивителното. Леонардо е винаги спокоен. Той никога, в цялата книга, дори не повишава глас, нито веднъж. И ние през цялото време запомняме два детайла: неговите студени сиво-сини прозрачни очи и винаги плътно стиснатите му тънки устни. Той е изобщо хладен почти през цялото време. И казва нещо удивително, повтаря го във всяка част на романа, във всяка книга, а романът е доста обемист… Той казва: художникът трябва да бъде гладък като огледало, за да отразява света. И ето тази абсолютна гладкост, липса на емоции, спокойствие на душата. Но Леонардо живее в много жестоко време и това повлияло също така силно върху „Рубльов“ на Тарковский. Художникът е заобиколен от зверства, но не отговаря на тези зверства, той мълчи, той е невъзмутим. Така и Леонардо живее в доста жестоко време, но максимумът, който може да си позволи като мислител, като свидетел, е съчувствие, понякога леко презрително. И, минавайки покрай едно магазинче, той казва почти същото, което седемдесет години по-късно написал Окуджава:
Разве лев – царь зверей? Человек – царь зверей.
Вот он выйдет с утра из квартиры своей,
он посмотрит кругом, улыбнётся…
Целый мир перед ним содрогнётся.
/ “Нима лъвът е цар на животните? Цар на животните е човекът.
Излиза той сутринта от своето жилище,
оглежда се наоколо, усмихва се...
Целият свят потръпва пред него.“ /
Това е почти дословен цитат от Мережковский, когото Окуджава, мисля, не е чел по това време. Но Мережковский повтаря постоянно с устата на Леонардо, че цар на животните е човекът, защото по своята жестокост превъзхожда всичките животни. Това е между другото и причината, поради която Леонардо е убеден вегетарианец – той не яде месо от убити животни.
Ето още едно много важно нещо. Вътрешният сюжет и лайтмотивът на романа е работата на Леонардо над „Тайната вечеря“. Мнозина упрекват Леонардо, както цял живот упреквали и Мережковский, за рационалността на замисъла: казват, ето тук при тебе е триъгълникът на апостолите, изразяващи действие, тук е триъгълникът на апостолите, изразяващи любов, твоята картина е твърде геометрична, тя е твърде прозрачна, тя е твърде интелектуална, няма го в нея живият дух. Но на всичко това Леонардо отговаря, че всъщност Бог е именно в духа на познанието, именно в ума. И отначало не успява да нарисува лицето на Юда, но в крайна сметка след това се справя. И Юда у него се получава не просто злодей, не. Юда е човек, който е използвал знанието за зло дело, грубо казано, това е отрицателният тип учен. После дълго време не успява изобщо да нарисува лицето на Христос. И това е много силен образ у Мережковский: „Вечерята“ без Христос. И всички казват: Леонардо няма да може да нарисува Бога, защото в него няма Бог. А после той успява все пак да нарисува това лице, изпълнено с божествена яснота.
Ето това, че за Мережковски Бог лежи в плоскостта на, страшно е да се каже, рационалното, в плоскостта на ума и спокойствието – това е много нехарактерно за руската литература. Ние сме свикнали покрай Достоевский, че Бог трябва да се търси в бездните, в опиянението, дори, страшно е да се каже, в убийството. А ето че Бог, според Мережковский, е в образа на Леонардо, в образа на творчеството и познанието, защото и Бог е преди всичко е учен и творец. Това е много неруски поглед върху нещата. Но е много добър поглед върху тях.
Трябва да кажем, че самият Мережковский е малко уплашен от такъв Леонардо, стоящ отвъд доброто и злото. Но нали, господа, и Бог стои отвъд доброто и злото, според както го разбираме ние. Той сам измисля и сам полага своите закони. Той не се подчинява на нашия морал, Той ни е дал този морал. А Леонардо се приближава до Бога, стреми се към Него. И ето такъв Христос, такова разбиране за Бога в руската литература преди Мережковский наистина нямало.
При това Леонардо страни напълно от плътските радости, което е също важно. Разбира се, любовта му е позната, но по своята природа неговата любов е винаги ограничена, той я ограничава ужасно, защото разбира, че любов с такава сила ще изпепели просто своя обект, просто ще го унищожи. Затова отбягва жените. Затова се опитва дори да отдалечи някак максимално и своите ученици, разбирайки, че близостта с него е опасна. Художникът е обречен на самота.
И точно тук е дълбоката и точна връзка на този роман с „Майстора и Маргарита“. Разбира се, Майстора се намира в действителност винаги отвъд доброто и злото и хората трябва да го гонят, и хората трябва да го мразят. Затова най-доброто, което заслужава Майстора, е да го оставят някъде на спокойствие, където да твори. Защото нито на истинската любов, нито на истинското изкуство им е мястото на земята. Не е ясно кога хората ще пораснат за това. Мережковский вярва, че някога ще пораснат, Булгаков, изглежда, е лишен от тези илюзии. Но това, че изкуството трябва да се намира някъде безкрайно отделно от света, е дълбока и страшна мисъл. Именно затова в стихотворението на Мережковский, посветено на Леонардо, поетът казва: „...твоят страшен лик е отпечатан!“. Ликът на страшното, божествено съвършенство.
Може би точно затова „Леонардо да Винчи“ е роман, който днес е толкова тъжно да се препрочита. Разбираме колко безкрайно далече сме отишли като равнище от споровете и борбите през 1901 година. Намираме се от тях не на сто, а на петстотин години! И днес гледаме на това чудо със същия трепет и със същите проклятия, с каквито в началото на романа, в главата „Бялата дяволица“, християнският свещеник гледа изкопаните на хълма чудеса на античната скулптура. Гледа и крещи: „Това е дяволът!“. И когато днес пред очите ни барелеф от Сребърния век бива свалян от някоя петербургска фасада – това е абсолютно същото, което е описано от Мережковски в първа глава, когато християнският свещеник се опитва да счупи статуята на Афродита. Ето с такова чувство гледаме днес на прозата на Мережковский, за която, страхувам се, не сме достойни. Ако изобщо си струва да я препрочитаме днес, то е най-вече, за да разберем колко дълбоко сме паднали.
Лишеният от чудо Нов завет на Толстой не е ли предтеча на рационалността на Мережковский?
Е, в известен смисъл е такъв, защото Мережковский е почти толстоист в много от своите възгледи. Но работата е там, че за Мережковский единственото чудо лежи в плоскостта на художественото, за Мережковский творчеството само по себе си е вече присъствие на Бога и чудо. Толстой се отнасял към творчеството, както знаем, много по-прозаично, а в последните си години – изобщо като към играчка. В останалото, разбира се, Мережковский е рационален. Да, той наистина смята, че вярата е въпрос на разум. Гледна точка, може би малко схоластична, но мога да обясня защо мисли така. Твърде често с ирационални неща – екстаз, халюцинации, се оправдавало зверството. Защото онези хора, които мразят рационалната съставна част на вярата, са най-често зверове, най-често са привърженици на някакви екстатични, много опасни състояния. А Мережковский се интересувал от сектанството, но се отнасял към него доста скептично. Много трудно е да се мине по тънката граница между държавната религия с нейния официоз и екстаза на сектата с нейната безчовечност. И ето, Мережковский преминал, според мене, по тази граница, по това острие на бръснача, защото е и милосърден, и рационален. Аз не обичам изобщо хората, които казват: „О, това е извън разбираемото, о, за това не трябва да се говори, този опит трябва да се преживее“. Ако не можете да опишете нещо, значи то не съществува. На човека му е даден език, за да оформя света, а не да го обърква. И изобщо от тази ирационалност сега няма къде вече да се избяга. Да, ето: „Вие няма да разберете това, не можете да... Това трябва да се преживее“. Всичко може да се каже! И всичко може да се почувства. И литературата ни е дадена за това.
Както казал Блок за Мережковский, така говорел Гьоте за „Месиада“ на Клопщок: „Повече я хвалят, отколкото я четат“. Нима хората нямат нужда от съвършенство?
Да, напълно вярно, съвършенството не е нужно изобщо. Най-съвършеният филм на Чаплин е „Мосю Верду“. Сигурно не зная по-съвършен филм. А той изобщо не е признат и приет от никого. Разбира се, станал култов, но в много тесен кръг. А всички обичат сантименталния „Треска за злато“ или страшно разтегления „Светлините на града“. Знаете ли, съвършенството изобщо не е нужно на никого. Когато препрочитам Мережковский, си мисля постоянно колко добре е написано това, колко много мисли има, колко е ценно. Но ето, да речем, не по-малко любимият ми Куприн с неговите дълги моменти, с глупостите, с ярките му багри, с неговата шарения – ето Куприн, да, Куприн ни е близък, прощаваме му всичко. А Мережковский е студ някакъв. Андрей Кончаловский каза някога много точно: Бах, да речем, или Тарковский, или Бергман – това са катедрали, но хората обичат Фелини, защото Фелини е цирк. И наистина, Мережковский е катедрала, рационално построена, строга, умна! И нещо ми подсказва, че ако в нашия живот имаше повече такива катедрали и по-малко цирк, този живот щеше да бъде по-осмислен и по-малко кървав.
(Следва)
