ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК:
АНОТАЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНОТО“
/ ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“
/ АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШНЕВА ГРАДИНА“
/ АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“
/ МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“
/ ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИЯТ ДЕМОН“
/ МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“
/ СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“
/ НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“
/ АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“
/ АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“
/ АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“
/ ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“
СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ
1910‑те
ИВАН БУНИН
“ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“, 1915 г.
Пристъпваме с вас към разговор за 1915 година. Ето че предходните 15 книги се увенчават с може би най-удивителното произведение на руската новелистика. Говорихме вече за това, че руската литература търси винаги синтез между прозата и поезията. Не само руската – и световната, но руската особено. И ето, струва ми се, че първият, който имал щастието да намери този синтез, бил Андрей Белий: той предложил свой вариант, доста труден за четене. А вторият вариант, така да се каже алтернативният, бил на Бунин, който не можел да понася Андрей Белий.
У Бунин има доста странен дискурс и доста странно място в руската литература. Смятат го за модернист, докато самият той мразел модернистите, твърдял, че е представител на класическата Толстоевско-Чеховско-Тургеневска традиция, и отхвърлял с негодувание всички разговори за това, че е новатор. Но въпреки всичко прозата му е новаторска именно защото веществото на Буниновата проза – „брокатената проза“, както я наричал Набоков – било друго. Той разширил значително изобразителните възможности на прозата. Намерил удивителен компромис между поемата и новелата, като за първи път организирал новелата с тези средства, способи и похвати, с каквито се организира обикновено поемата. С помощта на рефрени, лейтмотиви, игра с библейски алюзии и цитати той успял да създаде разказ с истинска библейска сила. Макар че на мене, например, „Господинът от Сан Франциско“ не ми е харесвал никога. Може би защото е включен в училищната програма. А може би затова е включен в училищната програма, защото е твърде нагледен, прост и доста азбучен при цялата талантливост на изпълнението. Но това, което не може да се отрече на разказа, е невероятната пластична изразителност, запомнянето. В него се запомня всичко. Затова се разпада на цитати. И всички помнят, разбира се, епиграфа към него: „Горко ти, Вавилоне, граде крепки“.
Иван Бунин
Ценното в този разказ – ето удивителното! – не е дори това, което е написано в него. Той е ценен, когато се постави в контекст. Ако този разказ беше написан през 1903 година или още в деветнадесети век, може би резонансът нямаше да бъде толкова голям. Но той е написан през петнадесета година и е изпълнен с предчувствия за световна катастрофа. Катастрофа не само руска, не само революционна. Това е катастрофа от европейски мащаб. Старата Европа свършва. Както е известно, не е живял онзи, който не е живял в предвоенна Европа с нейния култ към комфорта, с нейните виенски сладкиши и парижки кафе-шантани, с нейната руска търговска широта, с английската ѝ привързаност към закона и морала и с немската ѝ точност и военщина. Но както и да се отнасяме към предвоенна Европа, тя е обречена. И именно чувството за тази обреченост на комфортния, светъл, пълен с излишества свят лежи в основата на „Господинът от Сан Франциско“. И именно тук се заражда фаталната амбивалентност, без която разказът нямаше да го има и без която няма добра литература. От една страна, на човек му се иска подобно на Блок (а той по това време пишел много в този дух) да каже: „Добре! Загивайте! Каква е ползата от вас?“ (от стихотворението на Блок „Позлатеният ангел“ – бел. ред.). Защото, когато описва например в дневника си катастрофата на „Титаник“, Блок добавя: „Слава Богу, има още океан“. За него океанският лайнер е център на цялата световна посредственост, на световната лъжа, на техниката, която носи на света опростяване. И природната сила на океана погубила всичко това. На което трябва само да се радваш – жестоко, нечовешки да се радваш, както се радва Блок. Но от друга страна, Бунин е традиционалист, човек, на когото му е жално. И ето че този удивителен разказ стои на границата между чувството на злорадство и чувството на жалост.
Господинът от Сан Франциско е американски милионер, който цял живот работел, грабел и мамил. И ето че най-накрая натрупал средства за презокеанско пътешествие до Европа. Пътува с жена си и дъщеря си на красив океански лайнер, който напомня за „Титаник“. В лайнера всичко лъха на лъжи и преструвки. И танцува една красива двойка, като двойка змии – той с черен фрак, тя с отворена рокля, и никой на парахода не знае, че това са наети танцьори, че между тях няма никаква любов, а двамата изобразяват срещу заплащане щастливи влюбени. И всичко на парахода е също толкова фалшиво. И на фона на бушуващия океан неговият блясък и цялото му могъщество са много жалки. И ето че този кораб – както е казано у Бунин, преодоляващ с усилие шорма, мрака и бурята, на който се носят един след друг мелодични периоди, дълги и тежки като вълни – този кораб пристига в края на краищата в Европа и там, в Италия, преди да слезе на брега, господинът от Сан Франциско (между другото, безименен герой), пред когото е пълзяла раболепно цялата прислуга, умира. Умира неочаквано от удар, опитвайки се да закопчае едно копче на ризата си. И веднага целият му живот става безсмислен, и веднага става просто едно тяло в тегоба за целия кораб. Слагат го в сандък с лед в трюма, а жена му и нещастната му дъщеря, които са дошли да се веселят и забавляват, стават за всички досадно напомняне за смъртта и всички ги гледат с презрение. А на парахода продължава животът, изпълнен с фалш. И изглежда, че Бунин би трябвало да изпитва леко злорадство, гледайки внезапната смърт на могъщия капиталист (мисля, че с тази цел разказът беше включен навремето в училищната програма). Но от друга страна, на Бунин му е еднакво неприятен и слугата, който се подиграва на мъртвия си господар: „На sonato, signore?“ („Звъняхте ли, синьоре?“), имитирайки скръб и почтителност. Той си остава в своя присмех роб. Той е роб par exellence – това е най-отвратителното. И всички останали, които крият смъртта на господина от Сан Франциско, не са с нищо по-добри.
И какво? Този човек, който умрял, само с това ли е виновен, че е умрял? Разбира се, събирайте съкровища не на земята, а на небето. Разбира се, Бунин презира богатството. Но той жали господина от Сан Франциско – в това е и прелестта на този разказ. И му е жално за лайнера, който пресича шторма, мрака и бурята, който трепери от страшно напрежение върху вълните, но който също е обречен и който ще загине. Нима това обаче, което го убива, е по-добро? Нима стихийността, предстоящите преврати, страшните низши сили, които ще изплуват отнякъде, са по-добри от този кораб? Не, разбира се. И вероятно е по-добра лъжата на световната цивилизация, отколкото стихийната сила, която се надига срещу нея.
Като резултат, разбира се, разказът на Бунин не е за това, че старата Европа загива. Разказът на Бунин е за това, че човешкият живот сам по себе си – като в любимия му стар персийски афоризъм – прилича на детска риза: къса и изцапана. Нали именно тогава, през четиринадесета-петнадесета година, Бунин пише всъщност цяла трилогия – „Господинът от Сан Франциско“, „Братя“ и „Сънищата на Чанг“. „Сънищата на Чанг“ е разказ от името на куче за това колко е безсмислен животът на един капитан на кораб, който обичал една жена, бил изоставен от нея и доживява сега дните си в самота. Разказ за куче, което трепери, очаквайки появата на Главния стопанин, който ще дойде скоро за него, за умиращото куче. И „Братя“ – разказ за един млад рикша, който вози в Коломбо богати пътешественици, а любимата му се е отдала на един от тези богати пътешественици.
Това са разкази за вечния и неизчерпаем трагизъм на живота. Между другото, „Господинът от Сан Франциско“ е единственият Бунинов разказ от този период, в който няма студен ужас, а има топло състрадание, пробиващо си все пак път през библейския брокат. Ето затова обичаме Бунин, вероятно защото, разбирайки прекрасно цялата трагедия, цялата безизходност на съществуването, Бунин се отнася към хората макар и с раздразнение, но все пак с топлина. И може би именно затова в последните му разкази, в „Тъмните алеи“, в разказите преди и след тях, в „Розата на Ерихон“, в сборниците от двадесетте години, в „Животът на Арсениев“, все по-често през раздразнението и студа си пробива път човешката топлина, живата човешка тъга, която е по-силна от всеки апокалипсис и всяка смърт, която е по-силна от неговия мрачно-поетичен стил.
(Следва)
