БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БЕЛИТЕ РАДЖИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Meta AI

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

БЕЛИТЕ РАДЖИ

Колко пъти се среща този сюжет в приказките и приключенските романи!

Героят попада през девет царства в десето (или в екзотична страна, забутана сред африканските-американските-азиатските простори), покорява го сам или с помощта на шепа верни приятели и става там владетел, озарявайки туземците със светлината на своята мъдрост и благородство.

В реалния живот подобни неща не се случват. Първо, кому е притрябвал чуждоземен владетел, когато и своите желаещи са с лопата да ги ринеш; второ, никой никога не е завоювал никого сам или с шепа верни приятели; трето, откъде у авантюриста ще се вземат мъдрост и благородство?

Но аз зная все пак една такава история. Или почти такава. (Макар че по въпроса за мъдростта и благородството на конкретния герой има различни мнения.)

Както и да е — запознайте се: Джеймс Брук, основател на династията на белите раджи на Саравак.

Направо капитан Грей от „Алените платна“, нали?

Той бил син на колониален съдия, прекарал детството си в Индия и обичал Азия повече от далечната студена Европа. На 12 години момчето било изпратено, както било прието, в Англия, за да възпитат от него истински британец, но монохромната скучна историческа родина не се харесала никак на младия Джеймс. Той избягал от училището, а при първата възможност се върнал в Индия, където получил офицерски чин в армията на Източноиндийската компания.

Воювал храбро, бил ранен тежко (към това раняване ще се върнем по-нататък) и на 33 години се озовал в оставка, без работа. Опитал да се занимава с морска търговия, но у него не се проявили търговски таланти.

Няколко години по-късно на вече не чак толкова младия неудачник се паднало изведнъж солидно наследство – 30 хиляди лири. Вместо да си живее спокойно и да си харчи рентата, Брук хвърлил цялото си състояние, купувайки бракуваната от кралската служба военна шхуна „Роялист“ и тръгнал да търси Съдбата.

Тя чакала героя на Малайските острови, където султанът на Бруней не можел да се справи изобщо с бунтовниците и пиратите. Брук предложил на монарха помощ. С огъня на корабните оръдия, с щикове и саби британецът въдворил ред в страната. Разгромил бунтовниците, а пиратите направил на пух и прах.

В знак на благодарност султанът назначил триумфатора за губернатор на неспокойната провинция Саравак, а после (през 1842 година) подарил областта на полезния чужденец за лично владение. Така се появила една източна държава с раджа англичанин. Страната не била кой знае колко голяма, но и не била джудже: сто хиляди квадратни километра, половин милион жители.

Брук се сражава с пиратите. Всичко е в дим

Това събитие не можело да не зарадва правителството на Нейно Величество: зоната на британското влияние се разширила. Брук получил рицарско звание, длъжността губернатор, Ордена на Банята и разни други почетни отличия.

Той продължил да се сражава доблестно и занапред с морските разбойници, търговците на роби и ловците на глави, от които гъмжали джунглите на новата страна.

Брук на аудиенция у султана

Брук бил човек със суров нрав, но с твърди принципи. Ако въвеждал закони, ги изпълнявал свято. Грижел се за поданиците си, като не позволявал на чуждоземните индустриалци да печелят за сметка на туземците. При това Джеймс бил известен като голям оригинал. Чел съм описание на съда, който раджата провел над един крокодил, изял придворния преводач (нещастникът паднал пиян в реката). Престъпникът бил заловен и привлечен под отговорност. До монарха седяла неизменната му спътница — орангутанката Бетси. Брук изслушал показанията на страните, записал в протокола решението и го обявил: „Обвиняемият се осъжда на незабавно умъртвяване и погребение без военни почести. Главата на престъпника да се отдели от тялото и да се изложи за назидание на всички хищници, обитаващи тези води“.

Джеймс Брук (1803–1868) в зрелите си години

Основателят на династията нямал деца. По този повод се носели (и до днес се носят) различни слухове: или че бил с нестандартна ориентация, или че бил ранен навремето на неудачно място. Лично аз смятам, че Джеймс е бил максималист и просто не срещнал своята Единствена, а компромисите не го задоволявали. (Точно такъв бих направил Джеймс Брук, ако пишех роман за него.)

Белият раджа №2 и неговата рани: никакъв азиатски колорит

Така или иначе, поради липсата на син, Брук завещал царството на своя племенник Чарлз.

Белият раджа №2 (1829–1917) се оказал още по-свестен владетел. Изкоренил окончателно пиратството, търговията с роби и кръвожадния спорт на горските башибозуци. Организирал граждански служби, забранил „капиталистическата експлоатация“ (точно така я формулирал), учредил парламент, построил железопътна линия. Статутът на британски протекторат позволявал на страната да няма редовна армия – голямо облекчение за бюджета. А в началото на XX век в Саравак открили нефт, което се отразило веднага на жизненото равнище.

Раджа № 3

Брук Трети на име Вайнър (1874–1963) се оказал последен от династията.

Завършил Кеймбридж и получил от Джордж V правото да се именува „височество“. По време на Първата световна война се оказал повече британец, отколкото саравакец – служил инкогнито в лондонска зенитна част.

Банкнота на независимата държава

За времето на своето четвъртвековно управление Вайнър направил немалко за малката си страна. Тя съществувала нелошо за сметка на нефта и каучука. Правителството продължавало да пази жителите от чуждестранните напасти (в Саравак дори не пускали християнски мисионери). Преди Втората световна война раджата дал на парламента властови пълномощия, отказвайки се от самодържавието срещу добро парично обезщетение (ето какви са, оказва се, мирните революции).

ADVERSUS ICONAS...

ПРЕТОРИАНЦИТЕ: ГВАРДИЯТА НА ИМПЕРИЯТА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: : Meta AI

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Лагерът на личните телохранители на императора в Рим се превърнал бързо в „гнездо на метежи и разврат“.

Личната охрана на римските пълководци се появила през III век пр.н.е. Продължителното пребиваване в земите на враждебни племена изисквало специално внимание за защитата на командващия. В римския военен лагер палатката на пълководеца се наричала преториум. Съответно телохранителите на командира, които били разположени край него, започнали да се наричат преторианци.

ВЪПРЕКИ ПРЕДИШНИЯ ЗАКОН

Постоянна лична гвардия, длъжна да охранява върховния главнокомандващ не само във военно, но и в мирно време, създал Октавиан Август. През епохата на Републиката на територията на Италия било забранено разполагането на легиони. А в Рим не било разрешено да се влиза с оръжие.

Когато дошъл на власт първият пълноправен император, всички стари правила били забравени. Оттам нататък в столицата на империята имало постоянно хиляди въоръжени войници. Август заповядал да се формират девет кохорти лична гвардия. Всеки такъв отряд наброявал хиляда войници. Три кохорти се намирали непосредствено в Рим, а още шест — в най-близките околности. Командирите на тези отряди започнали да се наричат префекти на преториума (лат. praefecti praetorio – бел. ред.).

Октавиан Август

Впоследствие броят на преторианските кохорти и числеността на войниците в тях се променяли неведнъж. Но нито един от владетелите през следващите три века не променил общото правило: до императора трябва да има винаги лична гвардия. При Тиберий всички гвардейци били разположени вече непосредствено в Рим. За тях бил построен специален укрепен лагер вътре в града.

Преторианците имали цяла редица привилегии, за които другите войници не можели дори да мечтаят. Само животът в столицата правел службата несравнимо по-приятна от пребиваването във военните лагери на границата с войнствените варвари.

ОТ ЛИЧНА ПРЕДАНОСТ ДО ОБЩО ПРЕДАТЕЛСТВО

Много скоро се появил проблем, неприятен за всеки монарх. Телохранителите можели да бъдат не само защитници, но и твърде опасни метежници. При това, за разлика от сенаторите, които били в състояние да кроят цели месеци детайлите на своя заговор, а накрая да станат жертва на донос, преторианците решавали спонтанно. Лагерът на гвардията бил по същество буре с барут. Всяка слабост на властта, всеки слух или нечии щедри обещания обричали императора на смърт.

Преторианци

Широко разпространение получило негласното правило, според което новият император обсипвал преторианците с богати дарове и заплати. Но, както показал опитът, тази предвидливост не гарантирала предаността на телохранителите. Редица императори паднали убити само за това, че се опитвали да обуздаят безчинствата и грабежите, вършени от гвардията в Рим.

Разбира се, владетелите не искали да чакат смирено своята участ. И правели различни стъпки, за да гледат уверено в утрешния ден. Най-разпространено станало разпускането на старата гвардия и набирането на нови войници. След смъртта на Нерон повечето императори били бивши командири на легиони. И можели да се опрат смело на войниците, с които са преминали не една кампания и на които се доверявали лично. Но след превеждането им в гвардията с много легионери се случвала удивителна метаморфоза. Те ставали капризни и поемали лесно по пътя на измяната.

ПОВЕЛИТЕЛИ НА ПОВЕЛИТЕЛИТЕ

Кулминацията на преторианската волност настъпила в края на II век. След убийствата на императорите Комод и дошлия на негово място Пертинакс гвардейците обявили търг, предлагайки властта над империята на този, който плати повече. И търгът се състоял! Сенаторът Дидий Юлиан дал най-високата цена. Но не успял да плати навреме и завършил безславно живота си от ръцете на онези, които се съгласили да му се подчиняват.

Не по-малък цинизъм проявил командирът на преторианците Марк Макрин в началото на III век. Той уредил убийството на император Каракала с чужди ръце и, като спечелил разположението на гвардията, седнал сам на престола. Но съвсем скоро Макрин и синът му, провъзгласен за наследник, били убити от войниците.

Краят на всевластието на гвардията бил сложен от император Константин Велики. По негова заповед отрядите на преторианците били разпуснати завинаги, а лагерът им в Рим унищожен като „гнездо на метежи и разврат“. Едновременно с това империята се сдобила с нова столица — Константинопол.

Оттам нататък функциите на телохранители на императора били възложени на отряди, наречени Ауксилия палатина. Това не била вече гвардия, а дворцова стража. Повечето войници били набирани от Галия и дори от Германия. И тези войници варвари се оказали много по-надеждни от недисциплинираните италийци. Но нищо не можело вече да спаси империята. Епохата на римското могъщество оставала в миналото.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ХИМИЯ / АЛЪН ХИЙГЪР

Алън Хийгър (Alan Heeger)

22 януари 1936 г.

Химия (заедно с Алън Макдайърмид и Хидеки Ширакава)

(За откриването и разработването на проводимите полимери)

Алън Джей Хийгър е американски физик и химик, роден на 22 януари 1936 г. в Су Сити, щата Айова, САЩ. Той е една от ключовите фигури, които променят завинаги представата за това какво може да бъде пластмасата. Въпреки че по образование е физик, работата му е в сърцето на химията и материалознанието.

До края на 70-те години на XX век в учебниците пишеше ясно: пластмасата е изолатор и не провежда електрически ток. През 1977 г. това правило е разбито. Японският химик Хидеки Ширакава успява да синтезира полиацетилен – полимер със сребрист блясък, наподобяващ алуминиево фолио, но все още непроводим. В същото време в Университета на Пенсилвания Алън Хийгър и Алън Макдайърмид работят върху друг екзотичен полимер – поли(серен нитрид).

Когато тримата обединяват усилията си, решават да обработят полиацетилена на Ширакава с йодни пари – процес, наречен допиране. Резултатът е сензационен: проводимостта на материала скача над 10 милиона пъти и той се превръща от изолатор в истински проводник, подобен на метал. Тяхната съвместна публикация от 1977 г. поставя началото на изцяло ново научно направление – проводимите полимери.

Затова на 10 октомври 2000 г. Кралската шведска академия на науките им присъжда Нобелова награда за химия за 2000 г. за откриването и развитието на проводимите полимери. Формалната мотивация подчертава, че те са показали как пластмасата може да провежда електрически ток.

Откритието има огромно практическо значение. Проводимият полимер съчетава два свята: лекотата, гъвкавостта и ниската цена на пластмасата и електрическите свойства на металите и полупроводниците. Днес тази технология е в основата на OLED дисплеите на мобилните телефони и телевизори, на органичните соларни клетки, на гъвкавата електроника, на антистатичните покрития и на съвременните биосензори.

Академичната кариера на Хийгър започва в Университета на Пенсилвания, където е професор по физика от 1962 до 1982 г. и директор на Лабораторията за изследване на структурата на материята. От 1982 г. до днес е професор в Калифорнийския университет в Санта Барбара, където заема президентска катедра по физика и материалознание.

Хийгър е не само учен, но и предприемач. През 1990 г. основава компанията UNIAX Corporation за разработване на проводими полимери, по-късно придобита от DuPont, както и няколко други стартъпа, сред които Konarka Technologies, насочена към евтини пластмасови соларни клетки. Член е на Националната академия на науките на САЩ и на Националната инженерна академия, носител на наградата „Оливър Бъкли“ на Американското физическо дружество (1983 г.) и на наградата „Балзан“ (1995 г.).

Основната мисия на изследователската му група в Санта Барбара и до днес е използването на свръхбързия фотоиндуциран пренос на електрони от полупроводникови полимери към фулерени за създаване на ново поколение евтини, печатаеми соларни клетки, които могат да направят слънчевата енергия достъпна за всички.

Съставил: Meta AI

Редактор: Павел Николов

ЕДНА КРЪЧМАРКА ОТПРЕДИ ЧЕТИРИ ГОДИНИ...

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ

Превод: Meta AI

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ

Тук ще стане дума за Първото и Второто послание до Тимотей и за Посланието до Тит. Тази група обединява три послания, които според широко разпространеното и обосновано мнение са писани от един автор. Посланията не са написани с една и съща цел, но въпреки това в тях се засягат много еднакви теми, при което две от тях (Първото послание до Тимотей и Посланието до Тит) са изключително сходни. Тази група се нарича често Пастирски послания заради видимото им предназначение: според традицията посланията са написани от Павел до двама негови подчинени съратници - Тимотей, който останал в Ефес, за да уреди проблемите на тамошната църква, и Тит, който останал на остров Крит по същата причина. Тези послания са изпълнени с пастирски съвети към „пастирите“, които имали нужда от известна помощ, за да се справят с проблемите, възникнали сред тяхното паство.

Казах вече, че за другите вторични Павлови послания продължават споровете сред изследователите дали са написани от Павел. Много по-малко спорове има относно трите Пастирски послания. Изследователите критици смятат, че не принадлежат на Павел. При обсъждането на авторството на тези писма трябва да помним постоянно, че не си задаваме въпроса дали християните през първите векове на християнството са могли или не да напишат фалшиви съчинения от името на Павел. Знаем, че в действителност някои от тях са постъпвали точно така: Второто послание до солуняните съдържа например намек за фалшиви послания (тук или авторът знае за фалшифицирането на послания от името на Павел, или сам е създал фалшификат) и ние разполагаме с такива фалшификати като Третото послание до коринтяните и кореспонденцията на Павел с философа Сенека. Ние си задаваме въпроса не дали тези послания са могли да бъдат фалшификат (да, могли са), а дали действително са били такива. И изглежда, че отговорът е праволинейно да.

Преди да преминем към дискусията за авторството на въпросните писма, трябва да разгледаме повода за тяхното написване и основните теми на всяко от тях.

Първо послание до Тимотей

Предисторията на Първото послание до Тимотей е следната: Павел и Тимотей посетили град Ефес и Павел решил да остави Тимотей в града. Тимотей имал задача да обуздае лъжеучителите (1:3–11), за да организира църквата (2:1–15) и да избере нравствени и праведни ръководители, които да бъдат в състояние да поддържат уреденото състояние (3:1–13). Голяма част от писмото съдържа указания как трябва да живеят и да взаимодействат помежду си християните: как трябва например да се молят; как трябва да се държат с по-големите, с вдовиците и със своите ръководители; какво трябва да избягват, като например безсмислената аскеза, материалното богатство и еретиците, които изопачават истината.

Ясно е, че авторът е особено загрижен от въпроса за лъжеучението, към което били склонни някои членове на общината, но не е толкова ясно какво било това учение. Все пак той посочва, че някои членове на конгрегацията били увлечени от „басни и безкрайни родословия“. Това било добре дошло за изследователите, които знаели за по-късните форми на християнския гностицизъм (за което говорихме в гл. 11). Спомнете си, че гностиците разказвали митове за това как боговете започнали своето съществуване в божественото царство; дали авторът не ни препраща към това? Любопитно е, че в края на посланието той казва на своя читател: „О, Тимотее, пази предаденото ти, като се отвръщаш от скверните празнословия и противоречията на лъжовно нареченото знание“ (6:20). Гръцката дума, означаваща „знание“, е gnosis - думата, от която произлиза терминът „гностицизъм“. Дали са принадлежали към някаква ранна форма на гностицизъм или не, но лъжеучителите наблягали на митовете, родословията и gnosis-а, както и по-късните гностици. Нещо повече, те се интересували особено от Юдейския закон и авторът ги напада за това, че желаели (но, разбира се, според него не успели в желанието си) „да бъдат законоучители“ (1:7). Много от гностичните митове са детайлни и умопомрачителни тълкувания на първите глави на Битие - част, разбира се, от Закона. Накрая научаваме, че враговете били строги аскети; забранявали „да се встъпва в брак“ и съветвали „въздържане от ястия, що Бог е създал да ги ядат с благодарност верните, и ония, които са познали истината“ (4:3). Това също подхожда на много форми на гностицизма, защото гностиците вярвали, че духът ще бъде спасен, когато бъде освободен от тялото. Това означава, че човек не трябва да привиква към телесните наслаждения и желания. Но в ранното християнство имало множество аскетични групи, така че не е ясно като цяло дали въпросните опоненти са проповядвали някаква форма на ранен гностицизъм, или не.

Ясно е, че авторът не иска да напада фронтално възгледите на противниците си, спорейки с тях (за разлика от метода на Павел, отразен в неговите послания); вместо това убеждава Тимотей да не се вслушва в думите им, а да ги обуздае (1:3). Както ще видим по-късно, много от указанията, които авторът дава на ръководителите на църквата, може да се приемат за опит да ги организира, за да посрещнат противниците си в единен строй. Той разяснява подробно и качествата на епископите и дяконите: те трябва да бъдат мъже (само мъже!), нравствени и силни личности, които да могат да служат за пример в общината и да предизвикват уважение в света извън своята църква.

Здравата организация на църквата е важна и за вътрешната работа на общината. Авторът е по-специално загрижен каква роля трябва да изпълняват жените в конгрегацията. Според него те не трябва да играят изобщо някаква значителна роля. На тях не само не им е позволено да бъдат лидери – да бъдат както епископи (или „надзираващи“), които наблюдават духовното състояние на общината, така и дякони (или „служители“), които се занимават с физическите нужди на общината. Не им е позволено да говорят в църквата. Жените не трябва да имат власт над мъжа. Ако искат да придобият спасение, трябва да раждат деца (2:11–15). Не е нужно да говорим за очевидното, но повечето съвременни читатели ще решат, че това не предполага просветен поглед върху отношенията между половете. Авторът е обаче обезпокоен от ролята, която жените играят в църквите, особено „вдовиците“, които, изглежда, били приемани от църквата и им била оказвана някаква материална помощ в замяна на техни благочестиви дела (5:4–16). По всяка вероятност авторът смята, че жените изобщо и вдовиците по-специално създават проблеми и не бива да им се има доверие (5:11–13).

ОТСТЪПЛЕНИЕ Църковната йерархия у Игнатий Посланията, които принадлежат несъмнено на Павел, не съдържат нищо напомнящо структурирана йерархия. Този въпрос започнали да изясняват в трудовете си по-късни писатели като Игнатий Антиохийски (началото на II в.), който твърди, че един епископ трябва да управлява изцяло своята конгрегация, че на презвитерите и дяконите също трябва да се дава известна власт (срв. с Пастирските послания). Ето какво говори Игнатий на християните от Смирна: „Последвайте всички епископа, както Исус Христос следва Своя Баща, а презвитерството, както се следват апостолите. Дяконите пък почитайте като Божия заповед. Без епископа никой да не върши нищо, отнасящо се до Църквата. Само тази евхаристия трябва да се почита за истинска, която се извършва от епископа или от онзи, на когото е предоставил това. Където е епископът, там трябва да бъде и народът, така както където е Исус Христос, там е и вселенската Църква. Не е позволено без епископа нито да се кръщава, нито да се върши обща вечеря; напротив, каквото одобри той, то е и Богу угодно, за да бъде всяко дело твърдо и несъмнено... Почитащият епископа е почтен за Бога; вършещият нещо без знанието на епископа служи на дявола. Във всичко да имате изобилна благодат, защото сте достойни за това. Утешихте ме във всичко и вас да ви утеши Исус Христос. И косвено, и лично ми показахте любовта си. Да ви въздаде Бог, към Когото се приобщавате, ако търпите всичко заради Него!“ (Смирн., 8–9).

(Следва)

НЕ ВЯРВАЙТЕ НА КОНЯ...