АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН / 19 ДЕКЕМВРИ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ / 10 НОЕМВРИ

ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА - / 11 НОЕМВРИ / ПРЕМИНАВАНЕТО НА ДУНАВА ПРИ ЧЕРНА-ВОДА — ст. ФИТЕЩИ

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН - / 15 ДЕКЕМВРИ / 16 ДЕКЕМВРИ / 17 ДЕКЕМВРИ / 18 ДЕКЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН

19 декември

През нощта противника нападна поста на к. 163 със превъзходни сили и завладява височината.

Получава се от армията оперативна заповед № 62, според която на дивизията се възлага да остане зад фланга на 4. дивизия, на която да придаде дружината и полската си батарея.

По-късно се получава друга оперативна заповед — № 63, която, като урежда настъплението на дивизиите, възлага на конната дивизия, усилена с 2 пех. дружини и 1 с. с. батарея от 4. дивизия, да настъпи в посока на гр. Мачин и овладее града.

До пристигането на тези подкрепления, в подготовка движението към север, заповядано е от началника на конната дивизия на дружинния командир „да снеме стражевото охранение и постави наблюдателни постове и се изнесе с дружината на линията на к. 163, като осигури владението на тази височина“ (№ 958, 19. XII. 1916 г., 7 ч. пр. пл.).

Към 8 ч. пр. пл. от дружината се изпраща усилен патрул към к. 163. Той забелязва, че неприятелски разезди се насочват по изт. и западните склонове на к. 163, към охранението на дружината. Те се спешават и откриват огън по 3 от постовете на дружината. Зад тях следва един ескадрон, който спешава и заема к. 163. Зад него се задава кавалерийска колона. Ротния командир на 16. рота, поручик Спасовски, разгръща в верига, освен своята рота (която е в охранение) и 2 взвода от изпратената 15. рота към к. 163. Войниците почват да се окопават, кога върху тях в „лава“ налитат последователните вълни на цял конен полк от 6 ескадрона.

Полка се насочва по източните и южни склонове на к. 163 към дружината. Отначало той е обстрелван, през време на движението си, от картечниците на Лейб-Гвардейския конен полк, които са на позиция при авангардния дивизион, на височините югозападно от с. Черна, а при налитането върху ротите — от самите пехотинци, които, без да се колебаят, откриват чест огън, кой легнал, кой на колене, кой прав.

Един от неприятелските ескадрони минава през веригите на десния фланг на дружината. Войниците се обръщат и стрелят противника в гръб.

Честият огън и спокойствието на хората разколебават атаката. Казаците губят много убити и ранени, между които и командира на полка, разстройват се и повръщат назад, преследвани отначало с пушечен огън, а след това с огън от конната батарея, която успява да излезе на позиция и, впоследствие, с картечен огън от авангарда.

Въпреки почти лудата смелост, с която се извършва атаката, тя не успява, липсва изненадата, а и противника що тя атакува е здрав духом, не разколебан и началствуващите лица успяват на време да разпоредят необходимото и да подбодрят хората си.

Главните сили на бригадата, извикани напред, веднага с появяването на противника, почват да излизат от селото, но когато те пристигат северно от рекичката, към 9 ч. пр. пл., противника е отстъпил и изчезнал.

Дружината се урежда южно от к. 163, за овладяването на която се праща напред назначената за целта рота. Противника, обаче, я среща със силен огън и нейното настъпление по съвършено откритите склонове, въпреки артилерийската подкрепа, не напредва.

От заловените пленници при атаката се узнава, че е атакувал 30. казашки конен полк, под началството на командира на полка, полковник Богодаров, който пада убит. Полка заедно с 20., 22. и 32. казашки полкове и 2 конни батареи формира 3. казашка дивизия, която е пристигнала при Браила на 17. декември, за да прикрива отстъплението.

За да посрещне всеки опит на противника за нова атака, началника на дивизията усилва авангарда на дивизията и с останалите 2 ескадрона на Лейб-Гвард. конен полк, а 1. конен полк, с 2 ескадрона от 4. конен полк групира с. и. от с. Сатул-Ноу.

До пладне положението по фронта остава непроменено. Дружините и батареята от 4. пех. дивизия не са още пристигнали.

Около с. Черна положението, според донесението на командира на Лейб Гвардейски конен полк е следното: „противника заема плоската височина з. от к. 242 със спешени части, картечници и автоматически пушки; той заема също к. к. 330, 242, 249 и височините източно и южно от с. Яйла; обстрелва с две оръдия височините, гдето са спешени ескадроните на полка. Командира на полка изпраща един ескадрон към с. Ак-Пунар за да разясни положението в тази посока“. № 251, 5 к. с. и. от с. Сатул-Ноу, 19. XII. 916 г., 11 ч. 25 м. пр. пл.

Когато, към 1 ч. сл. пл., частите от 4. дивизия, спуснали се от линията к. к. 306, 285 — заемат с. Ак-Пунар и по на запад, противника напуска к. 242, както и височините южно от с. Черна. В 2 ч. 9. германски полк заема тези височини. Гвардейският полк получава заповед да се снеме от позиция и се присъединява към бригадата, северно от с. Сатул-Ноу.

В 1 ч. 30 м. в с. Сатул-Ноу пристига 2/48. дружина (капитан Попов) и 5/15. п. с. с. батарея (капитан Ранчев).

В 2 ч. сл. пл. 4/31. дружина и колоездачната рота се разгръщат източно от пътя Сатул-Ноу, Мачин, 2/48. дружина — западно от същия път, с обща посока за движение к. 163 и седловината източно от к. 336. Настъплението се подкрепя от огъня на 3 батареи, командването на които е обединено от началника на конно артилерийското отделение, майор Димитров.

Движението на пех. части продължава на север безспирно; к. 163 е заета без съпротива от противника. При смръкване частите достигат до 1 км. с. от пътя с. Туркоя с. Черна и са спрени тук, сравнително доста напред изнесени пред фронта на частите от 4. дивизия.

За охрана на левия фланг, край Дунава е изпратен ескадрон от 1. к. п., който да праща разезд и край брега на самата река. От същия полк е изпратен разезд за свръзка с 9. германски полк, който действува на левия фланг на 4. пех. дивизия.

За положението в армията се изпраща следното донесение:

Командующия III. армия

Настъплението на дивизията беше спирано от съпротивлението, което указаха спешените и конни части от 3. казашка дивизия. През целия ден се води рядка пушечна стрелба и умерено интензивен артилерийски огън. След пристигането на дружината от 48. полк, конната дивизия преминава в настъпление към 3 ч. сл. пл. Към същото време части от 4. дивизия се приближаваха към с. Черна. Вследствие на падналата мъгла бързо се смръкна и настъплението трая до 5 ч. сл. пл.

Към този час предните пехотни части достигаха на около 1/2 км от линията на к. к. 336—283. Северно от к. 163 дивизията е в свръзка с германски части. № 219. Б, от 19. декември, 916. г., 7 ч. сл. пл.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев.

Загубите на конните части през време на действията от 16. до 19. са:

Убити офицери 1, поручик Генов Стефан от Лейб-Гвардейския конен полк.

Ранени офицери: 1 офицерски кандидат Данев Ивайло от 1. конен полк, ранени войници 15, коне 15.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „СИЛНО СРЕДСТВО“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„СИЛНО СРЕДСТВО“

Казват, че срещу алкохола най-добре действа изкуството. Театърът, например. Въртележките. Или някое студио с музика.

Всичко това, казват, отвлича човека от пиячката и мезето.

И наистина, граждани, да вземем например нашия шлосер Пьотр Антонович Коленкоров. Човекът пропадаше буквално и персонално. И изобщо живееше като последната кокошка.

През делничните дни след работа само ядеше и пълнеше корема. А по празници и в неделни дни Пьотр Антонович се напиваше до откат. Напиваше се безпаметно.

И в пияно състояние се биеше, дивееше и изобщо устройваше пиянски ексцесии. И се прибираше у дома си в хоризонтално положение.

И, разбира се, през цялата седмица никаква културна дейност не развиваше този Пьотр Антонович. Освен ако в събота не отскочи до банята да се понаплиска малко. Ето ви цялата му културна дейност.

Близките на Пьотр Антонович се разстройваха силно от това поведение. Даже го плашеха.

— Пьотр — казват — Антонович. Вие сте човек квалифициран, не сте на млади години, ами ако вземете, че в пияно състояние се фраснете в някой стълб — ще се пребиете. Пийте малко по-леко. Направете ни тази семейна услуга.

Не слуша. Пие си по старому и се весели.

Накрая се намери един добродушен човек от месткома (местния комитет на профсъюза – бел. ред.). Той, знаете ли, каза направо така на Пьотр Антонович: — Пьотр — казва — Антонович, бягайте, казвам ви, от алкохола. Ето — казва, — опитайте вместо това да ходите на театър в неделните дни. Моля ви най-учтиво и билет ви предлагам безплатно.

Пьотр Антонович казва: — Щом е — казва — безплатно, може да опитам, защо не. От това — казва — няма да се разоря, ако е безплатно.

Нави го, с една дума.

Отиде Пьотр Антонович на театър. Хареса му. Дотолкова му хареса, че не искаше да си тръгва. Театърът вече, знаете ми, свършил, а той, миличкият, все си седи и седи.

— Къде ли — казва — ще ходя сега посред нощ? Сигурно — казва — всички кръчми са вече затворени. Виж ги ти — казва — дяволите, в какво предприятие ме вкараха!

Обаче се повъртя, повъртя се и си тръгна за вкъщи. И трезвен, знаете ли, си тръгна. Демек, сух отвътре.

Следващата неделя пак отиде. На третата сам изтича до месткома за билет.

И какво мислите? Увлече се човекът по театъра. Стана, значи, първият театрал в района. Като види театрален афиш, целият трепери. Престана да пие в неделя. Взе да пие в събота. А банята я премести в четвъртък.

А миналата събота, както беше на градус, Петър Антонович се фрасна в един стълб и в неделя не отиде на театър. Това беше единственият път за целия сезон, когато Пьотр Антонович пропусна спектакъл. До следващата неделя, кажи-речи, ще се оправи и ще отиде. Защото го грабна изкуството. Понесе го.

1926 г.

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1910‑те

ИВАН БУНИН

“ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“, 1915 г.

Пристъпваме с вас към разговор за 1915 година. Ето че предходните 15 книги се увенчават с може би най-удивителното произведение на руската новелистика. Говорихме вече за това, че руската литература търси винаги синтез между прозата и поезията. Не само руската – и световната, но руската особено. И ето, струва ми се, че първият, който имал щастието да намери този синтез, бил Андрей Белий: той предложил свой вариант, доста труден за четене. А вторият вариант, така да се каже алтернативният, бил на Бунин, който не можел да понася Андрей Белий.

У Бунин има доста странен дискурс и доста странно място в руската литература. Смятат го за модернист, докато самият той мразел модернистите, твърдял, че е представител на класическата Толстоевско-Чеховско-Тургеневска традиция, и отхвърлял с негодувание всички разговори за това, че е новатор. Но въпреки всичко прозата му е новаторска именно защото веществото на Буниновата проза – „брокатената проза“, както я наричал Набоков – било друго. Той разширил значително изобразителните възможности на прозата. Намерил удивителен компромис между поемата и новелата, като за първи път организирал новелата с тези средства, способи и похвати, с каквито се организира обикновено поемата. С помощта на рефрени, лейтмотиви, игра с библейски алюзии и цитати той успял да създаде разказ с истинска библейска сила. Макар че на мене, например, „Господинът от Сан Франциско“ не ми е харесвал никога. Може би защото е включен в училищната програма. А може би затова е включен в училищната програма, защото е твърде нагледен, прост и доста азбучен при цялата талантливост на изпълнението. Но това, което не може да се отрече на разказа, е невероятната пластична изразителност, запомнянето. В него се запомня всичко. Затова се разпада на цитати. И всички помнят, разбира се, епиграфа към него: „Горко ти, Вавилоне, граде крепки“.

Иван Бунин

Ценното в този разказ – ето удивителното! – не е дори това, което е написано в него. Той е ценен, когато се постави в контекст. Ако този разказ беше написан през 1903 година или още в деветнадесети век, може би резонансът нямаше да бъде толкова голям. Но той е написан през петнадесета година и е изпълнен с предчувствия за световна катастрофа. Катастрофа не само руска, не само революционна. Това е катастрофа от европейски мащаб. Старата Европа свършва. Както е известно, не е живял онзи, който не е живял в предвоенна Европа с нейния култ към комфорта, с нейните виенски сладкиши и парижки кафе-шантани, с нейната руска търговска широта, с английската ѝ привързаност към закона и морала и с немската ѝ точност и военщина. Но както и да се отнасяме към предвоенна Европа, тя е обречена. И именно чувството за тази обреченост на комфортния, светъл, пълен с излишества свят лежи в основата на „Господинът от Сан Франциско“. И именно тук се заражда фаталната амбивалентност, без която разказът нямаше да го има и без която няма добра литература. От една страна, на човек му се иска подобно на Блок (а той по това време пишел много в този дух) да каже: „Добре! Загивайте! Каква е ползата от вас?“ (от стихотворението на Блок „Позлатеният ангел“ – бел. ред.). Защото, когато описва например в дневника си катастрофата на „Титаник“, Блок добавя: „Слава Богу, има още океан“. За него океанският лайнер е център на цялата световна посредственост, на световната лъжа, на техниката, която носи на света опростяване. И природната сила на океана погубила всичко това. На което трябва само да се радваш – жестоко, нечовешки да се радваш, както се радва Блок. Но от друга страна, Бунин е традиционалист, човек, на когото му е жално. И ето че този удивителен разказ стои на границата между чувството на злорадство и чувството на жалост.

Господинът от Сан Франциско е американски милионер, който цял живот работел, грабел и мамил. И ето че най-накрая натрупал средства за презокеанско пътешествие до Европа. Пътува с жена си и дъщеря си на красив океански лайнер, който напомня за „Титаник“. В лайнера всичко лъха на лъжи и преструвки. И танцува една красива двойка, като двойка змии – той с черен фрак, тя с отворена рокля, и никой на парахода не знае, че това са наети танцьори, че между тях няма никаква любов, а двамата изобразяват срещу заплащане щастливи влюбени. И всичко на парахода е също толкова фалшиво. И на фона на бушуващия океан неговият блясък и цялото му могъщество са много жалки. И ето че този кораб – както е казано у Бунин, преодоляващ с усилие шорма, мрака и бурята, на който се носят един след друг мелодични периоди, дълги и тежки като вълни – този кораб пристига в края на краищата в Европа и там, в Италия, преди да слезе на брега, господинът от Сан Франциско (между другото, безименен герой), пред когото е пълзяла раболепно цялата прислуга, умира. Умира неочаквано от удар, опитвайки се да закопчае едно копче на ризата си. И веднага целият му живот става безсмислен, и веднага става просто едно тяло в тегоба за целия кораб. Слагат го в сандък с лед в трюма, а жена му и нещастната му дъщеря, които са дошли да се веселят и забавляват, стават за всички досадно напомняне за смъртта и всички ги гледат с презрение. А на парахода продължава животът, изпълнен с фалш. И изглежда, че Бунин би трябвало да изпитва леко злорадство, гледайки внезапната смърт на могъщия капиталист (мисля, че с тази цел разказът беше включен навремето в училищната програма). Но от друга страна, на Бунин му е еднакво неприятен и слугата, който се подиграва на мъртвия си господар: „На sonato, signore?“ („Звъняхте ли, синьоре?“), имитирайки скръб и почтителност. Той си остава в своя присмех роб. Той е роб par exellence – това е най-отвратителното. И всички останали, които крият смъртта на господина от Сан Франциско, не са с нищо по-добри.

И какво? Този човек, който умрял, само с това ли е виновен, че е умрял? Разбира се, събирайте съкровища не на земята, а на небето. Разбира се, Бунин презира богатството. Но той жали господина от Сан Франциско – в това е и прелестта на този разказ. И му е жално за лайнера, който пресича шторма, мрака и бурята, който трепери от страшно напрежение върху вълните, но който също е обречен и който ще загине. Нима това обаче, което го убива, е по-добро? Нима стихийността, предстоящите преврати, страшните низши сили, които ще изплуват отнякъде, са по-добри от този кораб? Не, разбира се. И вероятно е по-добра лъжата на световната цивилизация, отколкото стихийната сила, която се надига срещу нея.

Като резултат, разбира се, разказът на Бунин не е за това, че старата Европа загива. Разказът на Бунин е за това, че човешкият живот сам по себе си – като в любимия му стар персийски афоризъм – прилича на детска риза: къса и изцапана. Нали именно тогава, през четиринадесета-петнадесета година, Бунин пише всъщност цяла трилогия – „Господинът от Сан Франциско“, „Братя“ и „Сънищата на Чанг“. „Сънищата на Чанг“ е разказ от името на куче за това колко е безсмислен животът на един капитан на кораб, който обичал една жена, бил изоставен от нея и доживява сега дните си в самота. Разказ за куче, което трепери, очаквайки появата на Главния стопанин, който ще дойде скоро за него, за умиращото куче. И „Братя“ – разказ за един млад рикша, който вози в Коломбо богати пътешественици, а любимата му се е отдала на един от тези богати пътешественици.

Това са разкази за вечния и неизчерпаем трагизъм на живота. Между другото, „Господинът от Сан Франциско“ е единственият Бунинов разказ от този период, в който няма студен ужас, а има топло състрадание, пробиващо си все пак път през библейския брокат. Ето затова обичаме Бунин, вероятно защото, разбирайки прекрасно цялата трагедия, цялата безизходност на съществуването, Бунин се отнася към хората макар и с раздразнение, но все пак с топлина. И може би именно затова в последните му разкази, в „Тъмните алеи“, в разказите преди и след тях, в „Розата на Ерихон“, в сборниците от двадесетте години, в „Животът на Арсениев“, все по-често през раздразнението и студа си пробива път човешката топлина, живата човешка тъга, която е по-силна от всеки апокалипсис и всяка смърт, която е по-силна от неговия мрачно-поетичен стил.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / АКО БЯХ ШÒГУН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

АКО БЯХ ШÒГУН

Ако бях монарх с неограничена власт, сигурно щях да бъда като Кучешкия шòгун.

Такова прозвище получил от съвременниците и потомците си Цунайоши, петият шòгун от династията Токугава, управлявал в края на XVII – началото на XVIII век.

Цунайоши се родил в годината на кучето и цял живот обичал много нашите бълшиви четириноги приятели. С възкачването си на престола той получи възможността да разгърне любовта си в държавен мащаб.

Ето как бих изглеждал

Дълго преди на Запад да се появят дружествата за защита на животните, Цунайоши издаде куп закони, получили красивото название 生類憐みの令 – „Едикти за състрадание към всичко живо“. Тези укази забранявали много строго да се отнема живота на бездомните кучета, на съсипаните до изтощение коне, на котките, и в бъдеще списъкът на защитените от закона живи същества продължавал да расте, обхващайки домашните птици, костенурките и дори змиите.

Но истински владетелят обичал само кучетата, именно за тях се грижел най-много. В своя кучкарник (как му завиждам!) държал повече от сто кучета. Навсякъде се създавали приюти за бездомни кучета, в най-големия от тях скимтели и лаели 50 000 песа.

И започнали за японските шаровци блажени времена

Японците по онова време се хранели предимно със зеленчуци и малко риба (оризът за низшите съсловия се смятал за лакомство), но на кученцата, които отказвали да ядат ряпа с моркови, им поднасяли и месо, три пъти на ден. Ако някое куче се държало неподобаващо, не можело нито да бъде бито, нито дори да бъде ругано, а било предписано да се действа с ласки и увещания. Забранено било също да се обръщат към кучетата на „ти“ – само „о-ину-сама“, тоест „почитаеми господин куче“.

Епохата Генроку: всички са добри, весели и красиви

Искам ми се да вярвам, че не случайно именно по време на управлението на Кучешкия шòгун в страната настъпил невиждан разцвет на културата – литературата, театъра, изобразителното изкуство и занаятите (т. нар. „Епоха Генроку“, японския ренесанс). Нещо витаело във въздуха, прекрасно за душата и леко безумно – идеални условия за творчески взрив. Главният пир на самурайското благородство, историята за 47-те верни васали (няма да я разказвам, и така всички я знаят), се случил също по времето на кучефила Цунайоши.

Досадните историци обясняват нестандартната политкоректност на Цунайоши с всякакви скучни причини. Бил уж най-малкият син, затова от детството го подготвяли не за воин, а за книжовник и момчето възприело твърде буквално будистките наставления за равната ценност на всички прояви на живота. Освен това от стари времена има легенда, според която Цунайоши се грижел за кучетата по внушение на един будистки монах. Той уж казал на шòгуна, който наскоро загубил единствения си син, че това е наказание за грехове от миналата му инкарнация, в която предишният Цунайоши измъчвал кучетата, и сега, ако негово величество иска да има наследник, трябва да изкупи своята вина. Е, разбира се, както в миналото, така и днес, се намирали зли хора, които обяснявали удивителната политика на владетеля с побъркването му.

Юношата Цунайоши – още край баща си, но вече с кученце

А за мене в постъпките на Цунайоши няма никаква тайна. Просто кучетата му харесвали повече от хората. Защото кучетата са по-предани, по-благодарни, по-благожелателни и никога не правят на никого гадости, просто за да правят гадост. Освен това са съществено по-красиви от нас. Как, пита се, да не ги обичаш?

Във френското градче, където ходя да пиша книги, има много кучета, като деветдесет процента от тях са лабрадори. Обичам почти всички кучета, включително помиярчетата, но лабрадорите, според мене, са царе на природата. Възхищавам се на тяхната благожелателност, приветливост, оптимизъм, учтивост и екзистенциална позитивност. Нито веднъж не ме е лаял, не е ръмжал срещу мене или дори не ме е подушвал безцеремонно някой френски лабрадор, а когато общуваш с хората, това се случва постоянно.

Ако в своето ежедневно поведение хората вземаха пример от лабрадорите, щяхме да живеем в рая.

Да живее лабрадоризацията на човечеството!

Някой ден всички ще се гледаме така, както гледа на света моята позната на име Боба

И все пак – както ни учи историята на Кучешкия шòгун – хората трябва да бъдат обичани повече от кучетата, дори да не заслужават това. Защото ако хората не бъдат обичани и отношението към е тях по-лошо, отколкото към кучетата, никога няма да се научат да се държат по лабрадорски и за това ще трябва да плаща всичко живо. Съдбата на политкоректните начинания на Цунайоши е отлична илюстрация за несъвместимостта на прекрасните намерения с непрекрасните методи.

Поданиците на шòгуна не желаели да делят храната си с кучетата, която на бедняците и така не им стигала; обсебени от антропоцентризъм, те не искали да се кланят на кутретата и палетата; негодували срещу данъците, въведени в полза на нашите по-малки братя – оказало се, общо взето, че идеите на будизма не са проникнали достатъчно дълбоко в съзнанието на народните маси. От това шòгунът се сърдел и нервничел. Страхувал се, че няма да успее да промени човешката природа към добро по време на текущата си инкарнация. А когато нервничи, неограниченият владетел взема мерки.

Била създадена мрежа от ину-мецуке (казано на съвременен език, кучешки доносници), които докладвали на началството за всички случаи на жестоко отношение към животните. Биели виновните с тояги. А когато жителите на едно село изтребили глутница кучета, всички селяни били екзекутирани за назидание: за Буда животът на едно куче не е изобщо по-малко важен от живота на човека.

Столицата Едо се напоила с кучешка миризма. По улиците се носели глутници от подивели кучета, които понякога нападали минувачите. Забранено било да се убиват ушатите хулигани. Максимум – да ги арестуват без прилагане на насилие и да ги закарат в участъка.

Инугами – Кучешки дух, с който е по-добре да не се свързваш, защото е ужасно отмъстителен

Родственикът на владетеля, княз Токугава Мицукуни, възползвайки се от високото си положение, продължавал да кълца кучетата и народът се възхищавал на този гаден популист. Веднъж през зимата Мицукуни подарил на шòгуна двадесет кучешки кожи – „да се сгрее“.

Ето го гадът Мицукуни. Каква гнусна кучененавистническа физиономия!

Щом подобно нещо можело да се случи, докато Цунайоши бил жив, струва ли си да се учудваме, че веднага след смъртта му, още преди тържественото погребение, едиктите за милосърдие към животните били отменени при всеобщото ликуване на публиката.

Какво ли не започнало тогава! Биели, гонели, измъчвали, убивали беззащитните кучета. Общо взето, хората се изправили се на крака и си излели душата. Любовта на Кучешкия шòгун се превърнал в беда за бедните кученца.

Най-обидното е, че Цунайоши така и не се сдобил с наследник и властта преминала към племенника му, заклет кучефоб.

Не, най-обидното дори не е това, а че аз, обожавайки кучетата, съм принуден да живея като сирак. Някога, в детството си, имах кученце, но щастието продължи кратко. После се оказа, че имам алергия от кучета. Щом някое куче ми попадне в ръцете, не мога да се удържа – започвам да го дърпам и мачкам, а после дълго се секна и се обливам в сълзи. Ето такава, във всяко едно отношение, тъжна история.

(Следва)

ЛЕДЕН ВЕЛОСИПЕД ОТ 1930-ТЕ ГОДИНИ

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: : GLM-5.1

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Велосипедната треска завладяла почитателите на зимните спортове, което довело до създаването на леден велосипед, за да се носи по замръзналите повърхности на езерца и реки. Това ледено превозно средство е конструирано от обикновен велосипед през 1934 г. Предното колело се махнато напълно, а вилката е удължена така, че почти да докосват леда, когато велосипедът стои изправен. Към удължената предна вилка е прикрепен стоманен плъзгач.

Два плъзгача са прикрепени по подобен начин от двете страни на задното колело. Велосипедът се кара както обикновено колело, като гумата осигурява сцепление с леда. Плъзгачите предотвратяват поднасянето, а равновесието може да се поддържа също толкова лесно, колкото и на обикновен велосипед.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1998 г. / ФИЗИКА / ДАНИЪЛ ЦИ

Даниъл Ци (Daniel Tsui)

28 февруари 1939 г.

Физика (заедно с Робърт Лафлин и Хорст Щьормер)

(За откриването на нова форма на квантова течност с фракционно заредени възбуждания)

Даниъл Ци (на китайски: 崔琦, пинин: Cuī Qí; на английски: Daniel Chee Tsui) е изключителен американски физик от китайски произход, който става световноизвестен със своето откритие на дробния квантов ефект на Хол. За това откритие, което променя из основи разбирането ни за физиката на кондензираната материя, той е удостоен с Нобеловата награда за физика през 1998 г., споделяйки я с Хорст Щьормер и Робърт Лафлин.

Ранни години и пътят от селото в Китай до САЩ

Историята на Даниъл Ци е една от най-вдъхновяващите в света на науката. Той е роден на 28 февруари 1939 г. в село Баофън, провинция Хънан, Китай. Роден е в бедно селско семейство – баща му е неграмотен селянин, а майка му била изключително мъдра жена, която насърчавала образованието на децата си.

Детството му е белязано от тежките години на Втората китайско-японска война и последвалата гражданска война. През 1951 г., за да избегне бедността и нестабилността в континентален Китай, 12-годишният Даниъл е изпратен от родителите си в Хонконг при по-големите си сестри. Това е последният път, когато вижда родителите си – баща му умира през 1954 г., а майка му – през 1965 г., но поради политическата ситуация не може да се върне, за да ги види.

В Хонконг Ци учи в престижното протестантско училище "Пуй Чинг" (Pui Ching Middle School). Неговият талант е забелязан бързо. През 1957 г. получава пълна стипендия за обучение в Колежа Августина (Augustana College) в Рок Айлънд, щат Илинойс, САЩ. Това е възможно благодарение на програма на американската църква, която подпомага китайски студенти.

В Колежа Августина Ци учи физика и математика, дълбоко повлиян от професор по физика, който го насърчава да преследва научна кариера. След като завършва с отличие през 1961 г., продължава образованието си в Чикагския университет, където през 1967 г. получава докторска степен по физика. Негов научен ръководител е Алън Биърдън – изявен изследовател в областта на физиката на твърдото тяло.

Професионален път

След докторантурата си, през 1968 г. Ци постъпва в знаменитите Бел Лаборатории (Bell Laboratories) в Ню Джърси – място, което по това време е център на технологичните и физичните открития в света (там са изобретени транзисторът, лазерът, открито е фоновото космическо излъчване и др.).

В Бел Лабораториите Ци започва да изследва електронните свойства на тънките слоеве полупроводници. Тук е сложено началото на дългогодишното му и плодотворно сътрудничество с германския физик Хорст Щьормер. През 1982 г. те правят откритието, което ще им донесе Нобеловата награда.

През 1983 г. Ци напуска Бел Лаб и става професор по електроинженерство и приложна физика в Принстънския университет, където остава активен до края на академичната си кариера.

Революционното откритие: Дробен квантов ефект на Хол

За да се разбере значението на работата на Ци, трябва да се направи кратка ретроспекция:

1. Класическият ефект на Хол: Когато през проводник преминава ток и се приложи магнитно поле перпендикулярно на него, електроните се отклоняват и се създава напрежение (Хол напрежение) напречно на тока.

2. Целочислен квантов ефект на Хол (1980): Немският физик Клаус фон Клитцинг открива, че при много ниски температури и силни магнитни полета, Хол съпротивлението не се променя плавно, а на "стъпки" (квантува се), като стойностите са точни кратни на константата h/e² (където h е константата на Планк, а e е зарядът на електрона). За това откритие фон Клитцинг получава Нобелова награда през 1985 г. Това изглежда логично – електроните са неделими, така че техният заряд може да се групира само в цели числа.

Експериментът на Ци и Щьормер (1982 г.):

Даниъл Ци и Хорст Щьормер решават да отидат още по-далече. Те използват висококачествени полупроводникови хетероструктури (създадени от Артър Госард), състоящи се от галиев арсенид (GaAs) и галий-алуминиев арсенид (AlGaAs). Тези материали позволяват създаването на "двуизмерен електронен газ" – слой, в който електроните могат да се движат само в две измерения (няма дебелина).

При още по-екстремни условия от тези на фон Клитцинг – температури близо до абсолютната нула (около 0.1 Келвина) и много силни магнитни полета – Ци и Щьормер наблюдават нещо, което противоречи на здравия смисъл. Хол съпротивлението образува стъпки при дробни стойности – най-напред при 1/3, а след това при 2/5, 3/7 и т.н. от константата.

Как е възможно това? Електронът е фундаментална частица с заряд -1. Как може да съществува заряд от 1/3?

Отговорът идва година по-късно (1983 г.) от теоретика Робърт Лафлин. Той обяснява, че при тези екстремни условия електроните не действат сами. Силното магнитно поле кара електроните да се свържат с квантите на магнитния поток (магнетони), образувайки нов вид квантова течност. В тази течност възникват колективни възбуждания, наречени квазичастици, които се държат така, сякаш имат дробен заряд (напр. 1/3 от заряда на електрона).

Това е първото наблюдение в историята на физиката на частици, които нямат цял заряд, и доказва, че квантовите корелации между много частици могат да породят изцяло нови физични феномени.

Значение на откритието

Откритието на дробния квантов ефект на Хол (FQHE) има огромно значение за съвременната физика:

Нов тип частици: То въвежда концепцията за "квазичастици" с дробен заряд и дробна статистика (наречени "аниони" – anyons), които не са нито фермиони, нито бозони.

Топологична физика: FQHE е един от първите и най-ясни примери за топологичен ред в кондензираната материя. Това е фундаментално за съвременните изследвания на топологични изолатори и свръхпроводници.

Квантови компютри: Теорията за анионите, произлизаща от работата на Ци, Щьормер и Лафлин, лежи днес в основата на едно от най-обещаващите направления за създаване на квантови компютри – топологичното квантово смятане, което е много по-устойчиво на грешки (декохеренция).

Характер и признание

Даниъл Ци е известен в научната общност със своята изключителна скромност, тих нрав и дълбока отдаденост на работата си. Колегите му често го описват като перфекционист и експериментатор от най-висок клас, който може да прекарва месеци в настройването на уредите си, за да получи безупречни данни.

Освен Нобеловата награда (1998), Ци е носител на много престижни отличия, сред които: Награда Оливър Бъки (Oliver E. Buckley Condensed Matter Physics Prize) на Американското физично дружество (1984) – споделена със Щьормер. Член е на Националната академия на науките на САЩ (1987), на Американското философско общество и на Американската академия на изкуствата и науките.

Даниъл Ци се пенсионира от Принстънския университет като почетен професор (Professor Emeritus) през 2003 г., но продължава да следи развитието на физиката.

Неговият живот – от бедно селце в раздиран от войни Китай до върха на световната наука – остава значителен пример за това как образованието, упоритостта и любопитството могат да преодолеят всякакви прегради.

Съставил: GLM-5.1

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ / ПРОБЛЕМИ НА ПАВЛИНИСТИКАТА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ

ПРОБЛЕМИ НА ПАВЛИНИСТИКАТА

Възгледът на Павел за юдеите и езичниците

Много вероятно е преди да стане последовател на Иисус, Павел да е бил юдей, вярващ в апокалипсиса и отдаден на Юдейските писания, особено на Книгата на пророк Исая, в която е казано, че преди края на света ще приключи суетното почитане на идоли и всички народи ще започнат да служат на истинния Бог. Всеки човек, юдей и елин, ще признае Бога Израилев. Когато става последовател на Исус, Павел не загърбва тези възгледи. Напротив, той започва да счита, че смъртта и възкресението на Исус означават за праведността пред Бога повече, отколкото Законът. Тогава Павел повярвал, че езичниците ще станат Божи народ заедно с юдеите, не като спазват Закона (тоест, като се покръстят и станат юдеи), а като приемат жертвената смърт и възкресението на Исус. Затова Павел, като християнин, твърдял, че езичниците, които искат да бъдат праведни пред Бога, трябва да вярват в Исус и не трябва да спазват Закона. А ако са решили да го спазват, например приемайки обрязването или приготвянето на кошерна храна, не са разбрали Закона. Той бил даден на юдеите. Но не спасява юдеите. Само Христос спасява юдеите. И Христос спасява езичниците, без да ги прави юдеи. Той ги спасява като езичници. Очевидно е, че (за Павел) езичниците трябва да следват моралните заповеди на Тората: да не убиват, да не прелюбодействат, да не лъжесвидетелстват и т.н. Но също толкова очевидно е (за Павел), че като искат да станат юдеи и да бъдат обрязани, езичниците си мислят, че това да си юдей е съществено за Бога. Но това не е съществено. Съществена е само вярата в Христос.

Важно е да отбележим, че във всички свои мисли Павел никога не допуска, че изоставя юдейската религия, в която бил възпитан, и Тората, която винаги почитал. Той смятал, че неговият нов възглед е правилният възглед — възглед на самата Тора, изтълкувана вярно. Така Павел стигнал до мисълта, че заветът с Бога, сключен с Моисей на планината Синай, не е първият Завет. Преди това Бог сключил Завет с Авраам, обещавайки му Своето благословение не само за неговите потомци, но и за всички земни племена (Бит. 12:3: „И в тебе ще се благославят всички земни племена“). Авраам повярвал на Бога, което му се вменило за праведност (пак там, 15:6). Всичко това се случило преди Бог да установи, че знак на Завета ще бъде обрязването (пак там, 17), стотици години преди Моисей. Обещанията, дадени на Авраам, са дадени на всички народи, не само на евреите, и не са свързани с обрязването или с Мойсеевия закон. Според Павел тези обещания били изпълнени от Христос, който донесъл спасение не според Закона, а за всички народи — юдеи и езичници. Именно в това се състои за Павел учението на Закона. Когато говорим за приемането на новата вяра от Павел, това не означава, че той е престанал да бъде юдей, за да стане християнин. Той приел нова вяра в смисъл на това, че бил гонител на Христовата църква, а след това станал нейният най-велик апостол. Той приел нова вяра, защото мразел Христос и християнската проповед, а станал ревностен последовател на Христос и главен Негов проповедник. Но дори след тази промяна, разглеждал себе си като верен юдей. Той разбирал своята проповед като блага вест за това, че обещанията, дадени на прадедите на юдеите, били наистина изпълнени от Христос.

(Следва)