Посланието към галатяните е едно от най-дълбоките и, вероятно, най-наситените съчинения на Павел. Въпреки че много пасажи са твърде трудни за разбиране (в смисъла на някои от тях е почти невъзможно да се проникне), контекстът, в който е писано посланието, се възстановява лесно. Павел пътувал из Галатия, която се намира в централната част на Мала Азия. Бил поразен от недъг и се лекувал в един от градовете на областта (никога няма да разберем в кой точно, защото посланието е адресирано до християните от цялата област, които имали еднакви проблеми). По време на боледуването си Павел покръстил някои хора и поставил началото на църквите в Галатия. След това, когато проповядвал на други места, при галатяните дошли други християни, които провъзгласявали благовестие, различно от варианта на Павел. Тези проповедници – Павел ги нарича лъжеапостоли – твърдели, че за да принадлежат към Божия народ, християните трябва да станат част от юдейската общност. Това означавало спазване на юдейския Закон. Мъжете трябвало да приемат обрязването. Така казал Бог на прародителя на юдеите Авраам, сключвайки с него първия Завет (Бит. 17), а Бог не променя Своите мисли и правила. Не е достатъчно да вярваш в Христос, необходимо е също така да спазваш Закона. А ако говори другояче, Павел изкривява Евангелието, което получил от учениците на Исус в Йерусалим. Трябва да се следва тяхното Евангелие, а не Павловото. Според тях Павел няма власт да проповядва своето учение.
Павел намерил тези вести за възмутителни, не на последно място защото много от галатяните били убедени от въпросните думи. Научавайки това, Павел изпратил в яростта си послание. Това е единственото от неговите послания, което не започва с благодарност към Бога за общината. Думите на Павел са изпълнени с жлъч към неговите неприятели сред християните. На едно място той дори намеква, че би било добре ножът да трепне по време на обрязването, та неприятелите му да останат скопци (5:12).
За Павел идеята за обрязване на езичниците явно противоречала на евангелската истина. Обрязването не е за него просто неприятна операция (или дори много неприятна). То не е нужно за спасението. Всеки езичник, решил да приеме обрязване, се заблуждава в разбирането на Евангелието. Та нали това би означавало, че смъртта и възкресението на Христос са недостатъчни за спасението. На Павел това му изглеждало като богохулство.
Павел започва посланието с кратък автобиографичен очерк, в който разказва за своя живот и приемането на новата вяра (гл. 1–2). Това го прави, за да покаже, че получил Евангелието не от апостолите в Йерусалим, а от Христос чрез откровение. Да се противоречи на Павел, означава да се противоречи на Бога. Нещо повече, ерусалимските апостоли са утвърдили възгледите на Павел на знаменития Ерусалимски събор. Ако след това някой мисли различно, това е лицемерие – както се случило например с Кифа (2:11–14). Средната част на посланието разкрива със силни изрази убедеността на Павел, че Законът е безполезен за спасението на човека; че никой не може да се оправдае с изпълнение на Закона, а само с вяра в Исус, бил той юдей или езичник.
В последните две глави на посланието се казва, че макар спасението да не идва от Закона, християните изобщо не трябва да се държат беззаконно. Напротив, вдъхновявани от Светия Дух, само християните могат да водят угоден на Бога живот. Никой друг не може да направи това, защото всички останали живеят „по плът“, а не „по Дух“.
Повече отколкото в другите си послания (с изключение на Посланието до римляните), Павел развива тук своята идея за „оправданието чрез вяра, независимо от делата по Закона“. Човек се оправдава, иначе казано - става праведен, само чрез вяра в смъртта и възкресението на Христос. Законът няма отношение към това. Но защо тогава Бог е дал Закона? За Павел Законът съществувал, за да наставлява и води еврейския народ дотогава, докато не се изпълнят обещанията, дадени на Авраам (3:19–29). Това се е случило със смъртта на Месията. Всички вярващи в тази смърт, юдеи и езичници, са чеда Авраамови (4:21–30).
Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).
Проектираната атака на к. 161. и к. 456. се отменява по нареждане от армията, като 48. пех. полк остава в дивизията си. (№ 3374. от 23.XII.916. г., 11 ч. 55 м, сл. пл).
Оперативната заповед по армията № 66. от 23. XII. 11 ч. 55. м. сл. пл. определя задачата на армията за следния ден:
„1) От днешните оживени боеве се установява, какво неприятеля заема позиция на линията: к. 90., к. 161., к. 456. северно от гребена Тейлор, северно от к. 242., Мон. Саун.
2) Частите от армията са достигнали линията: с. Каркалиу, с. Гречи, к. 427., к. 304. (Д. Тейлор), Мон. Кокош, южно от с. Николицел, к. 132., с. Паракеш.
3) Армията утре, 24. того, да заеме изходното си положение за атака на непр. тет-де-пон — Мачин, Исакча с нанасяне главния удар в посока на Мачин.
Заповядвам:
а) Усилената конна дивизия да се затвърди на заетата позиция и вземе мерки за охрана на левия си фланг от към с. Иглица.
В състава на дивизията се придава една дружина и 1 картечна рота от 9. германски резервен полк.
б) 4. пехотна дивизия да се изнесе на линията к. 456., Мон. Таица . . . Двете дружини от 48. пех. полк влизат в състава на дивизията и се съсредоточават около к. 456.
Да насочи тежките батареи по шосето с. Черна, Мачин, на които да изучи и подготви позиции по склона източно от с. Гречи. . . и пр.“
През деня действията по фронта на конната дивизия се изразяват само с артилерийски огън. Противника също вкарва в действие 2 тежки батареи.
Тежката артилерия на 4. пех. дивизия, по липса на място, се разполага в участъка на конната дивизия.
Частите занощуват при старото положение. Само конното ядро, както и предшествуващите вечери, се оттегля за нощуване в с. Туркоя.
В 8 ч. 45 м. пр. пл. дивизиона от 4. конен полк, придаден към Сборната дивизия, заема гр. Исакча, като залавя около 110 пленника.
Не е никак трудно, разбира се, да си загубиш галоша в трамвая.
Особено ако те натиснат отстрани, а отзад някой безобразник ти настъпи петата — и ето, няма го галошът.
Да си загубиш галоша е направо фасулска работа.
От мене го смъкнаха за нула време. Дето се вика, и гък не успях да кажа.
Качих се в трамвая — и двата галоша си бяха на мястото. А като слязох — гледам: единият галош е тук, на крака, а другия го няма. Ботушът е тук. И чорапът, гледам, е тук. И долните гащи са си на мястото. А галошът го няма.
А след трамвая, разбира се е, няма да хукнеш да тичаш.
Събух и другия галош, завих го във вестник и тръгнах така.
След работа, викам си, започвам да го търся. Няма да пропадне стоката я! Все някъде ще я изровя.
След работа отидох да го търся. Първо на първо — посъветвах се с един познат ватман.
Той направо ме обнадежди.
— Кажи — вика, — благодаря, че си го загубил в трамвая. За друго обществено място не гарантирам, но да загубиш нещо в трамвая е свято нещо. Имаме специално бюро за намерени вещи. Отиваш и вземаш. Свято нещо.
— Е — викам, — благодаря. Направо ми олекна на душата. Най-важното е, че галошът е почти нов-новичък. Едва трети сезон го нося.
На следващия ден отивам в бюрото.
— Може ли — викам, — момчета, да си получа обратно галоша? Смъкнаха ми го в трамвая.
— Може — викат. — Какъв галош?
— Галош — викам, — най-обикновен. Размер дванадесети номер.
— При нас — викат, — от дванадесети номер има сигурно дванадесет хиляди. Кажи какви са белезите.
— Белезите — викам, — са обикновени: петата e, разбира се, протрита, вътре подплатата няма, износи се подплатата.
— При нас — викат, — такива галоши има сигурно над хиляда. Няма ли някакви по-специални белези?
— Специални — викам, — белези има. Предната част е направо откъсната, едва-едва се държи. И токчето — викам, — почти го няма. Изтри се токчето. Но на страните — викам, — им няма нищо, закрепили са се за момента.
— Поседни — викат, — тук. Сега ще проверим.
И ето че изнасят моя галош!
Просто се зарадвах ужасно. Направо се трогнах.
Ето, мисля си, славно работи този апарат! И какви, мисля си, идейни хора, колко главоболия си създадоха за един галош.
Казвам им:
— Благодаря — викам, — приятели, до гроб ще ви помня. Давайте го бързо насам. Веднага ще го обуя. Благодаря ви.
— Не може — викат, — уважаеми другарю, не можем да го дадем. Ние — викат, — не знаем, може пък да не сте го загубили вие.
— Ама аз — викам, — го загубих. Мога да ви дам честна дума.
Те викат:
— Вярваме ви и напълно ви съчувстваме, и е много вероятно точно вие да сте загубили точно този галош. Но не можем да го дадем. Донесете удостоверение, че наистина сте загубили галоша. Вашият домоуправителят да ви завери този факт и тогава без излишна бюрокрация ще ви дадем това, което сте загубили законно.
Аз викам:
— Момчета — викам, — скъпи другари, никой вкъщи не знае този факт. Може да не ми дадат такъв документ.
Те отговарят:
— Ще дадат — викат, — това е тяхна работа, да дадат. За какво иначе съществуват?
Погледнах още веднъж галоша и излязох. На другия ден отидох при домоуправителя и му викам:
— Давай документ. Галошът загива.
— А наистина ли — вика, — си го загубил? Или нещо ме въртиш? Може би искаш да завлечеш още една стока за масово потребление?
— Ей богу — викам, — загубих го.
Той вика:
— Не мога да разчитам, разбира се, само на една дума. Но ако си извадиш удостоверение от трамвайното депо, че си загубил галош — ще ти издам документ. А така не мога.
Аз викам:
— Ама нали точно те ме пращат при вас!
Той вика:
— Е, тогава напиши заявление.
Аз викам:
— И какво да напиша в него?
Той вика:
— Пиши: на днешна дата загубих галош. И така нататък.
Написах заявлението. На другия ден получих съвсем формено удостоверение.
Отидох с това удостоверение в бюрото. И там, представете си, без никакви разправии и без бавене ми дадоха галоша.
Чак когато го обух на крака си, почувствах пълно умиление. Ето, мисля си, как работят хората! На някое друго място щяха ли да се занимават толкова време с моя галош? Щяха да го изхвърлят и толкова. А тук няма седмица разкарване и ти го връщат обратно.
Само едно е досадно, че през тази седмица, докато траеха разправиите, загубих първия галош. През цялото време го носех под мишницата в един пакет и не помня къде съм го оставил. Най-лошото е, че не беше в трамвая. Изгубена работа е, щом не е в трамвая. Сега къде да го търся? Но пък затова другият галош е у мене. Сложил съм го върху скрина.
Някой път, когато ми стане скучно, поглеждам галоша и на душата ми става някак си леко и безобидно.
Ето, мисля си, страхотно работи канцеларията! Ще го запазя този галош за спомен. Нека потомците му се любуват.
Уж имало Русия, а литература нямало нито през 1917-а, нито през 1918 година. Блок написал през 1917 година четири реда и една поема през 1918 година, наистина, вероятно най-главната в руската литература, наред с „Медният конник“. Проза няма абсолютно никаква. Горкий пише публицистика, „Ненавременни мисли“. И изобщо имам усещането, че е невъзможно да се изисква каквато и да било литература от времена с такава бифуркация, с толкова стремителни промени и с такова раздвоение на главния път в историята. Налага се да признаем, че единствено ценна и исторически значима по това време е дневниковата литература. А единственият човек, чийто дневник се оказал толкова обективен и толкова важен през 1918 година, била Зинаида Гипиус.
Така се случи, че от цялото творчество на Гипиус вземаме само един текст. А тя написала всъщност доста стихове, няколко романа, известната пиеса „Зеленият пръстен“, от която Блок бил във възторг и в която дебютирала Тарасова. Много неща е оставила, но по някаква причина нейните „Черни тетрадки“ (заедно със „Сините тетрадки“, тя имала много тетрадки дневници) си остават най-важното ѝ произведение. Цялата ѝ публицистика под псевдонима Антон Крайний, всичките ѝ доста темпераментни литературни анализи някак си потънали в забрава. Но дневниците останали поради две причини. Първо, и това е моят съвет към всички, които пишат дневници днес, има детайлизиране. Трябва точно да се фиксира това, което ви се струва най-маловажно. Този поток от информация, който Гипиус проследява, е безценен. По това време няма вестници. Почти всички вестници, както ѝ казва един пролетарий, са „замразени“. В много отношения тя е единственият източник на информация за това какво мислела и говорела петроградската интелигенция през 1918–1919 г., какво правела и какво изобщо представлявала по това време.
През 1918–1919 г. се наблюдава едно удивително явление, спиране на пресата, което е своеобразна цензура. Това спиране през 1918 г. е все още сравнително меко, достатъчно е вестникът да бъде преименуван. Излиза вестник „Ден“, затварят го, на следващия ден издателят го регистрира под името „Нощ“. Излиза вестник „Нощ“, затварят го, а на следващия ден е регистриран под името „Полунощ“. Добре, той излиза два дена, след което го затварят окончателно, но издателите успяват да пуснат в нищожен тираж листовката „В глуха полунощ“, последното, което е останало. Гипиус фиксира всичко това.
1919 година е минимална откъм количество преса, освен на „Известия“ няма практически на какво друго да се позовеш. Има много малко дневници, малко художествени текстове. В този смисъл 1919 година е може би най-безплодната, защото военният комунизъм с неговата романтика вече приключва, а някакъв що-годе стабилен живот не е започнал. 1919-а е годината, в която дори Маяковский не пише нищо, в която Есенин има три стихотворения и половина и една доста вторична поема. Няма нищо. Времето е не просто гладно, мозъците замръзват, но освен това има и абсолютна липса на информация, на перспективи, на каквото и да било разбиране.
Зинаида Гипиус
В общи линии, дневникът на Гипиус от 1917–1919 г. е хроника на постепенното пресъхване на всички извори на храна, доходи и информация. Много сухо четиво. Това прилича малко на дневниците от времето на блокадата, но в онези дневници, като например у Инбер в книгата „Почти три години“ или у Гинзбург в „Записки на блокадния човек“, хората били спасявани от чувството, че „нашето дело е право, победата ще бъде наша“. Те разбирали, че са на правилната страна, докато у хората от 1918–1919 г. такова чувство нямало. Те имали усещането, че са загубили и че сами са виновни за това.
Всички помним, разбира се, дневниците на Гипиус от февруари 1917 година. Тогава тя изпитвала възторг и най-важното, тук има малко подличка, противна, бих казал дори доста еснафска радост на жена, която се добрала до решаването на главните въпроси, до властта, постигнала това Савинков, който ще стане скоро военен комисар във Временното правителство, да осъмва и да замръква у тях, Керенский да общува непосредствено с нея и да се съветва с нея, да им гостува Лвов. Накратко, салонът на Мережковский бил по това време център за решаване на политически съдби. За да бъде това по-ясно за вас, днешните читатели, ще направя една доста нагледна аналогия, да речем, с прекрасния салон на Маша Слоним през деветдесетте години, едно прекрасно място. Има една Елена Трегубова, която написала някога „Приказки на кремълския дигър“. Интонационно, между другото, ранните записки на Гипиус приличат малко на трегубовския възторг от това, че си допуснат вътре. Тогава много хора, и журналисти, и интелигенти, и просто интелектуалци и обикновени граждани, изпитвали невероятен възторг от това, че успели да поседят до някого от правителството, да си поговорят, а защо не и да се доберат до телесна близост.
Гипиус преживяла опиянението от февруари и от усещането за своята значимост. На нея реално ѝ се струвало, че решава нещо, дава съвети, прави прогнози. Дневникът от 1919 година е вече напълно изчистен от тази суета, в него има вече усещане за горчив махмурлук. Единственото нещо, което прави тази книга, от една страна, доста ограничена, а от друга, литературно много значима, е съвършено зверската омраза, която Гипиус изпитва към болшевиките. Тази омраза е дори по-голяма от омразата на Бунин в „Окаяни дни“, защото Бунин е все пак способен да съжали понякога някого, да се замисли, в края на краищата той разбира, че зверствата на хората не са само тяхна вина, но и на страната като цяло, защото в нея са израснали такива диви хора. Гипиус мрази болшевиките абсолютно зверски. За тях писала: „Приготвили въжето, ще бесим мълчаливо“, за тях казвала: „И скоро в стария обор ще бъдеш натъпкан с тояга, народе, неразбиращ светините“.
Основната трагедия на Гипиус е, че народът изобщо не искал свобода. Имало самодържавие, народът бил за него. А сега има, както тя го нарича, „хамодържавие“ (от думата „хам“, която означава „простак“ – бел. прев.) и това е също много сполучлив термин, който се наложил в тогавашната емигрантска публицистика. „Хамодържавието“ се изразява не в това, че болшевиките са простаци, груби и невежи. Те са просто абсолютно тоталитарни. Между другото, както отбелязва Гипиус, един войник казал: „Разбира се, ние всички сме за царя, но просто трябва да бъде друг цар“. Нито принципи, нито правила, нито свободи, нито закони, нито хуманизъм – нищо няма в тази маса. Това е дневник на омразата към тъпото просташко, както тя самата го нарича, стадо. Тя изобщо не се притеснява от тази дума.
На тази почва се случва всъщност и главното ѝ разминаване с Блок, когато тя му пише:
Зато в Кронштадте пьяный матрос
Танцевал польку с Прекрасной Дамой.
Говорят, он умер… А если б и нет?
Вам не жаль Вашей Дамы, бедный поэт?
Затова пък в Кронщад пиян матрос
танцуваше полка с Прекрасната Дама.
Казват, че умрял… А и да не е, какво?
Не ви ли е жал за Вашата Дамата, бедни поете?
На което Блок отговаря:
Вы жизнь по‑прежнему нисколько
Не знаете. Сменилась полька
У них печальным кикапу…
И что Вам, умной, за охота
Швырять в них солью анекдота,
В них видеть только шантрапу?
Вие живота пак така до днес
не знаете. Смени се таз полка
при тях с печално кикапу…
И защо Вие, умната, с удоволствие
хвърляте в тях солта на анекдота
и виждате в тях само някаква паплач?
Да, няма какво да се направи, тя вижда там само паплач. Вижда не въстаналия народ, който иска нещо си там. За нея цялата историческа справедливост приключила през февруари. Свалили самодържавието и толкова, не трябва нищо повече. Но сега – ето го целият ужас! – тя вижда ново самодържавие, вижда, че в общи линии нищо не се е променило, нещо повече – цензурата се е ожесточила и всички, които желаели нещо по-добро, които клатели трона, потъват сега (и то заслужено, както ѝ се струва) в много по-дълбок мрак. Ленин предизвиква у нея емоции, каквито не предизвиквал дори у Бунин и Куприн, макар че Бунин пише толкова резки думи за него: „Сифилитик със зелена каша вместо мозък“ и „Риж вожд с очи на убиец, с широко раздалечени очи“. Мрази го люто! Но Гипиус не го удостоява дори с омраза, а само ледено отвращение, за нея той просто не е човек. Абсолютно същото се отнася за всички, които преминали на страната на болшевиките. Интелигенцията, която застанала на тяхна страна, понякога с много високи мотиви, както например Блок, който усещал историята и разбирал зад кого стои истината – всичко това е отхвърлено незабавно.
Интересно е, между другото, че тя, която обичала толкова страстно Блок и го смятала за наистина велик поет, не прекъсванала личното си общуване с него. Когато се срещат в трамвая, Блок пита: „Е, какво, ще ми подадете ли ръка?“. Тя отговаря: „Човешки – да, политически – никога“. Разбира се, това е малко наивно. Тя се смята за политически ангажиран, просветен човек, смята, че от нея зависят много неща. Всичко това е, разбира се, онова, което Куприн наричал дребна мъдрост на жената. Но както казах вече, тази позиция може да е незащитима исторически, но художествено е много печеливша, защото истинската омраза е винаги зорка.
Вторият съвет, който бих искал да ви дам, освен вниманието към дребните неща, е, че дневникът не трябва да бъде добър. Не трябва да се прощава нищо на никого. Колкото по-зли и яростни сте в писането си, толкова по-искрено и емоционално ярко ще бъде то. Може да не споделяте позицията на Гипиус, може да я мразите, стиховете ѝ може да ви се струват лоши, а възгледите ѝ – високопарни и същевременно някак си фалшиви. Може да мислите за нея каквото си искате, но не може да ѝ се отрече едно – тя е зла. И тази злоба придава на всичко, което е създала, истински темперамент, с такава ледена жлъч е написано всичко това.
И не може да се забрави, разбира се, че това е картина на умиращия Петроград. Това е Петроград, от който още през 1918 година поради близостта на фронта си е заминало правителството. Петроград, където в общи линии останали само художниците и лудите, те живеели в Дома на изкуствата. Градът е пълен със слухове, в града не търгуват почти с нищо. Най-точния образ на града са оставили Гипиус в дневниците си и Замятин в разказа „Пещера“. Леден свят, където всички огради са разглобени за дърва, където никой не знае с какво ще преживее утрешния ден и дали ще бъде утре сит. За ситостта изобщо всички са забравили отдавна. Разбира се, такива ужаси като по време на блокадата няма. Все пак в града има спекуланти, има някакви продукти, раздават се дажби, най-малкото на онези, които са зачислени към някой магазин. „Какво има днес, гражданино, за обяд? Зачислен ли сте, гражданино, или не?“ – както ще напише тогава Зоргенфрей. – „Аз днес, гражданино, спах лошо! Душата си обмених за газ.“
Ето в този страшен свят живее една самотна – безусловно самотна, защото по това време нито Философов, нито Мережковский е неин съветник или утешител, – самотна, страшно злобна хронистка, която предявява безкрайна сметка за плащане. Книгата е книга на дълбоко разочарование, на страшна умора. И нейната ценност е в следното: Гипиус не могла да оцени, разбира се, Октомврийската революция с нейния размах и преврат. Не е могла да оцени, разбира се, вертикалната мобилност, която довела множество хора във властта и културата. Нито националната, нито просветителската програма на Ленин ѝ говорят нещо, естествено, и тя изобщо не разбира какво става.
Но в едно нещо тя е безусловно права и обективна. Тя вижда преди всичко всеобщата интелектуална деградация и в това усеща своя вина. Тя разбира, че интелигенцията, която се отстранила в определен момент от революцията, интелигенцията, която я предала по същество и във „Вехи“, и в годините на реакцията, днес се сблъсква с факта, че революцията се прави от други хора. И тези „други хора“ няма да пощадят никого.
Разбира се, ако мнозинството не се било дистанцирало от политиката, ако на хората не им било все едно, ако не били сдали толкова лесно Февруари и не били позволили той да бъде превърнат в Октомври, всичко можело да бъде по-различно. Но всички били обзети от някаква страшна пасивност, каквато се появява понякога преди смъртта.
И ето че в хрониката на тази пасивност Гипиус няма равна. Тя търси сметка от всички и от себе си. И за наивността, и за подкрепата на неправилните хора, и за желанието за радикални промени, и за неумението да се включат в тях, и за това, че Временното правителство се занимавало с бръщолевене (а после всички се оказали арестувани). Тя прави много за тяхното освобождаване, за това да имат там поне някакви пратки с храна. Стараела се и, между другото, мнозина били освободени. Но в общи линии тя разбира, че именно заради нея и заради такива като нея революцията попаднала в такива ръце.
А какви били тези ръце? Научаваме маса интересни неща: думички, детайли, укази, целият абсурд на съветската власт през първите ѝ години е запечатан от нея много по-дълбоко и по-точно, отколкото от Горкий в „Ненавременни мисли“. Между другото, особено ми е приятно, че в нейните дневници го „отнася“ така хубаво Горкий, който толкова обичал да изглежда добре в чуждите очи, а Гипиус не му позволява да изглежда добре. Тя пише: „Жалък е Горки, но да го съжаляваш е още по-жалко занимание“. Ето това е напълно справедливо. Затова тази книга съдържа още един важен урок, който днес засяга всички нас: тези, които си мислят, че всичко ще мине и без тях, ще получат накрая това, от което ще се наложи да бягат дълго и трагично.
Може ли да наречем Гипиус талантлива писателка?
Талантът на писателя е нищо ситуационно, бих казал – казуално. Той зависи много силно от казуса, пораждащ книгата. Понякога писателят не е талантлив. Прозата на Гипиус не е талантлива. Дори е бездарна, бих казал. Но има обстоятелства, които осветяват даден автор, които го поставят в нужната позиция, на нужното място. И се получава шедьовър. Хлебников талантлив ли е или не? Някои казват, че е безумен. Но той се родил толкова навреме и толкова навреме попаднал при футуристите, че се озовал сред гениите. За това е писал добре Луначарский.
Що се отнася до Зинаида Николаевна, тя е талантлива в едно: много е честна. Тя е честна по розановски и дори е по-честна от Розанов, защото Розанов все пак се старае да изглежда добре, а тя не се старае. Затова нейната честност и злоба са по-важни от таланта, те са понякога на границата на гениалността.
Неслучайно Д’Анунцио бил смятан за един из най-знаменитите драматурзи на епохата. В неговото царство всичко било зрелищно. Целият град се превърнал в постоянно действащ театър. Главната роля Поетът запазил, разбира се, за себе си. Всеки божи ден (или по-скоро всяка нощ, защото в нощната тишина гласът се чувал надалече) той произнасял пламенни речи от балкона на своя дворец. Поразително е как ораторът не омръзнал в продължение на дълги месеци на своята аудитория, но не омръзнал. Няма да бъде преувеличение, ако кажем, че жителите на Фиуме се пристрастили към красноречието на Д’Анунцио като към наркотик. Искало им се е още и още. Те се възхищавали и ридаели, смеели се с глас и размахвали юмруци. Нима не е това елизиумът, за който мечтаят поетите?
Възвишеността в изказа на диктатора била заразителна. Скоро целият Фиуме започнал да се изразява с неговия високопарен стил. Един анархист измежду гражданите на свободната република си спомня по-късно със смях как веднъж в обикновен разговор, вместо „четири месеца“, казал „сто и двадесет дни и сто и двадесет нощи“ – и едва тогава осъзнал до каква степен се е „анунцирал“.
Когато не поглъщали с очи и уши своя любим герой, фиуманците сами ставали актьори. Денем марширували с флагове и цветя, нощем – с факли. Пускали фойерверки, пеели в хор, танцували. Специално пристигналият Тосканини организирал за гражданите грандиозен концерт. Маринети и други футуристи четели стиховете си по площадите (но Д’Анунцио отпратил скоро тази публика обратно – за какво са му на Поета конкуренти?).
Пари имало много. Д’Анунцио решавал финансовите проблеми съвсем просто: неговите кораби нападали товарните параходи, които били връщани след това срещу откуп. Всеки друг морски разбойник щял да бъде обвинен в пиратство, но в случая ставало въпрос за поет, голямо дете, какво да го правиш? Само за товарния кораб „Коне“, превозващ автомобили и скъпи стоки, дучето получил 12 милиона.
Поетът диктатор произнася реч
Да, да – именно Д’Анунцио се окичил първи с титлата „дуче“, а по-късно Мусолини просто я откраднал. Тъй като креативността на фашистите я нямало никаква, Мусолини като цяло заимствал доста неща от нашия поет: „вторият дуче“ изплагиатствал както прочутите факелни шествия, така и своя поход към Рим.
Още една дума, която днес ни е позната в съвсем друг смисъл, е Холокост. Д’Анунцио наричал своето княжество „Градът на Холокоста“, но не в освиенцимския, а в декадентския смисъл. Един вид, от Фиуме към прогнилия Запад ще лумне всепречистващ, апокалиптичен огън.
Издаването на пощенска марка е важно нещо
Адриатическият спектакъл от 1919–1920 г. бил всъщност забавна репетиция за бъдещи съвсем не забавни събития.
Ах, колко добре му било на Поета да управлява в своята празнична държава, от която било прогонено сивото ежедневие! Във всеки дом – доброволно, а не по принуда – на почетно място изпъквал портретът или бюстът на Великия човек. Мъжете си бръснели главите до голо, започнала масова мода на плешивостта.
Поетът раздавал правосъдие не по закони, каквито не съществували, а по своя „инстинкт за справедливост“. Бил милосърден и снизходителен. Смъртни присъди във Фиуме не се издавали, за най-тежко наказание се смятало изгонването извън пределите на републиката.
Изгнаниците напускали рая със стенания и плач, но пък пристигали все нови и нови граждани, предимно млади хора. Слухът за приказното княжество се разнесъл надлъж и нашир.
Там непрекъснато се пиело и хапвало, кокаинът се продавал свободно и царяла нечувана свобода на нравите – един непрекъснат петнадесетмесечен разгул. Нощем във водата се поклащали лодки с разноцветни фенерчета, тротоарите ухаели на одеколон. И всички били облечени красиво, с романтични, веещи се плащове, белоснежни шалове и задължителен римски кинжал на пояса. Серенади, дуели, смях и песни.
Ефективна политтехнология: не наказваш никого, награждаваш всички
Когато четеш за живота в град Фиуме по времето на диктатора Д’Анунцио, започваш да си мислиш сантиментално: защо пък да не оставят поетите да управляват земята? Те са несериозни хора, разбира се, но нали все пак не са по-лоши от умниците, които строят концлагери и разпалват войни?
Уви, ваканцията не можела да продължи вечно. На непоетичното италианско правителство му омръзнал този бардак и един ден доплувал голям дредноут, който изстреля истински снаряд по двореца на поета. Д’Анунцио се обидил и си заминал. Потеглил рано сутринта на път, а град Фиуме се завърнал към своя скучен провинциален живот.
През по-голямата част от XIX век булките не носели бяло на сватбите си — този цвят бил твърде скъп и непрактичен без съвременните техники за избелване. Вместо това били популярни цветове като лилаво, тъмносиньо, кафяво, червено и златисто. Булките често обличали най-хубавите си неделни дрехи, защото притежаването на отделна рокля, която да се облече само веднъж, било изключително непрактично в свят без масовото производство на текстил, с което разполагаме днес.
Към самия край на века белите рокли стават по-популярни благодарение на революцията в производствените техники, но въпреки това много от тези рокли били боядисвани в по-тъмни цветове от булките след сватбения ден и били носени отново. Младоженците обличали най-хубавите си дрехи.
