понеделник, януари 17, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1977 г. / ИКОНОМИКА / БЕРТИЛ ОЛИН

Бертил Олин (Bertil Ohlin)

23 април 1899 г. – 3 август 1979 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Джеймс Мийд)

(За новаторския му принос към теорията за международната търговия и международното движение на капитали.)

Шведският икономист Бертил Готхард Олин е роден в Клипан, село в Южна Швеция. Той е едно от седемте деца на Елис Олин, местен прокурор, и Ингеборг Олин. Като се оказва необикновено надарено дете, Олин завършва средно училище на петнадесет години и постъпва веднага в Лундския университет, където учи икономика, математика и статистика. През 1917 г. получава степента бакалавър с най-добри оценки и постъпва в Стокхолмското училище за икономически науки и делова администрация, където учи под ръководството на теоретика по международна търговия Ели Хекшер. За две години бъдещият учен получава степента магистър по гражданска икономика.

Аспирантската си работа Олин продължава в Стокхолмския университет, специализирайки се в икономическата област. Едновременно с това става през 1918 г. член на Клуба за политическа икономия, към който принадлежи научният елит, включително такива светила като Кнут Виксел, Давид Давидсон и Свен Брисман, а също така Хекшер, Густав Касел и Гьоста Баге. Като участва активно в клубните дебати по свободни теми, Олин изнася там и доклади за провежданите от него изследвания и участва в публичните дискусии.

Икономическите проучвания на Олин са прекъснати, когато през 1920 г. постъпва на служба в Шведския икономически съвет, заемайки длъжността помощник-секретар, и през следващата, 1921 г., когато отбива войнишкия си дълг в шведския военноморски флот. Като се връща през 1922 г. в Стокхолмския университет, той представя на Касел реферат, свързан с теорията за международната търговия, и започва да работи над докторска дисертация. Докато завършва дисертацията си, Олин прекарва лятото на 1922 г. в Кеймбридж, а академичната 1922/1923 г. в Харвардския университет.

Като получава през 1924 г. докторска степен, Олин е назначен за професор по икономика в Копенхагенския университет. Оставайки на този пост пет години, той преработва своята дисертация и я превежда на английски език. Това произведение, публикувано през 1933 г. под заглавието „Интеррегионална и интернационална търговия“ („Interregional and International Trade“), получава всеобщо признание като най-значителен принос на Олин в икономическата наука. Отразеното в него изследване революционизира цялата теория за международната търговия.

Централно място в теорията за търговията на Олин заема моделът Хекшер-Олин (моделът е наречен така заради по-раншните разработки на Хекшер за влиянието на търговията върху разпределението на доходите). Както Олин посочва, международната търговия възниква между страни с различни „фактори на дохода“ (разлики в относителното предлагане на земя, труд и капитал), даже ако тези страни имат еднакви производствени технологии. Разликите във факторите на дохода се определят от разликите в относителните цени. Олин стъпва на този принцип, представяйки своите твърдения за направленията на стоковите потоци.

Олин казва, че страните експортират такива стоки, които у тях са относително евтини при отсъствие на търговия, а импортират такива, които у тях са относително скъпи пак при отсъствие на търговия. Ако например в Австралия има относително изобилие на земи, докато в Англия има изобилие на работна сила, Австралия ще експортира „земеинтензивни“ стоки, иначе казано – стоки, за производството на които се изисква използването на големи земни площи (вълна), докато Англия ще експортира „трудоинтензивни“ стоки (текстилни изделия).

Така Олин създава структурната основа за свързването на теорията за търговията с по-широката сфера на всеобщото равновесие, за да се изясни влиянието на търговията върху доходите и тяхното разпределение. Неговото изследване дава действителен тласък за извеждането на „теоремата за съотношението фактори-цени“, разработена от Волфганг Столпер и Пол Самюелсън. Тази теорема гласи, че външната търговия определя тенденциите за изравняване на цените на производствените фактори в различните страни. Ако продължим горния пример, обменът на австралийски стоки с английски ще повишава цената на земята в Австралия и ще повишава работната заплата в Англия. Търговските потоци ще нарастват, оказвайки все по-силно въздействие върху цените, докато цените на земята и работната заплата в Австралия и Англия не се изравнят.

Така търговският обмен на стоки оказва такъв ефект върху факторните цени, какъвто би могъл да се получи при свободно местене на производствените фактори между страните, ако това е възможно. Практическото прилагане на теорията на Олин се състои в извода, че тарифите и другите търговски ограничения оказват негативно въздействие върху разпределението на доходите, тъй като пречат да се изравнят факторните доходи. Високите мита, въвеждани в Англия за стоките, произвеждани с използване на големи земни площи, могат например само да повишат дяла на земеделците в дохода на Англия и дяла на работниците в дохода на Австралия.

Наситена с богат емпиричен материал, разработката на Олин „Интеррегионална и интернационална търговия“ дава на теоретиците, работещи по въпросите на търговията, комплект от ефективни хипотези за емпирична проверка. Първата формална проверка на тези хипотези е осъществена след двадесет години в разработките на Василий Леонтев, който посочва, че Съединените щати, които имат най-високата в света относителна работна заплата, експортират трудоемки продукти. Различните интерпретации на този мним парадокс стимулират допълнителните емпирични и теоретични изследвания на проблемите на международната търговия и по-нататъшното развитие на практическото прилагане на разработките на Олин.

През 1930 г., след година работа в Женева в Обществото на народите за съставяне на световен икономически обзор, Олин става приемник на Ели Хекшер в Стокхолмското училище за икономически науки и делова администрация. Там той работи за развиване на макроикономическата теория и на теорията за стабилизационната политика, често свързвана с името на Джон Мейнард Кейнс. При обмяната на мнения с Кейнс през 1929 г. за германските военни репарации Олин подчертава за първи път важността на промените в ефективното търсене (вместо промените в относителните цени), предхождайки идеите на Кейнс, предложени през 1936 г. в книгата му „Обща теория за заетостта, лихвата и парите“ („The General Theory of Employment, Interest, and Money“).

По това време Кейнс не може да оцени аргументите на Олин, макар че самостоятелната роля на съвкупното търсене при определяне на националния доход заема централно място в по-късните му разработки. По време на Голямата депресия Олин продължава да подчертава важността на управлението на търсенето и на провеждането на правителствена стабилизационна политика, убеждавайки шведското правителство да започне фискална политика, насочена към разширяване на икономическата активност, за да се намали безработицата.

През 1938 г. Олин пише оказалите по-късно силно влияние две статии, засягащи така наречената стокхолмска теория за спестяванията и капиталовложенията. Характеризирайки възгледите на Стокхолмската школа за връзката („при експортните условия „ex ante“) между националния доход, спестяванията, капиталовложенията и лихвените проценти, той поставя акцент върху динамичната последователна икономическа структура. Според модела на Стокхолмската школа националният доход е резултат от динамичен процес, в хода на който плановете за капиталовложения и потребление за даден период определят равнищата на заетост, които образуват основата на съответните планове за следващия период, и така до безкрайност. Този динамичен подход е отразен в книгата на Олин „Проблемът за стабилизиране на заетостта“ („The Problem of Employment Stabilization“, 1949 г.), в която авторът посочва, че натискът на излишното търсене, предизвикан от експанзионистична правителствена политика, може да предизвика хронична инфлация.

Избран през 1938 г. за депутат в шведския парламент, Олин е лидер на Шведската либерална партия от 1944 до 1967 г., а от 1944 г. до 1945 г. заема поста министър на търговията в тогавашното коалиционно правителство. По това време неговите изследвания и политическата му дейност помагат да се сформира шведската държава на благосъстоянието, в която класическият либерализъм се съчетава с елементи на социална демокрация. През 50-60-те години шведският модел представлява баланс между капитализма и социализма.

В годините след края на Втората световна война шведските социалдемократи (с Гунар Мюрдал като наставник) защитават плановата икономика. Техен главен опонент е Олин. На изборите през 1948 г. неговата либерална партия печели такава решителна победа, че социалдемократите се връщат към своя традиционен прагматизъм, изразявайки отново готовност за сътрудничество с частния бизнес. Олин поддържа дружески отношения със своя стар приятел и съперник Гунар Мюрдал въпреки сериозните им разминавания във възгледите за държавната политика. Пол Самюелсън се изказва почтително за тази дружба, подчертавайки, че „от нея могат да вземат пример икономистите по целия свят“.

През 1931 г. Олин се жени за Еви Крузе, семейството има син и дъщеря. Ученият умира по време на отпуск в Северна Швеция.

Освен с Нобелова награда Олин е удостоен с ордена Кралска Северна звезда на шведското правителство (1961 г.) и е включен от правителството на Дания сред кавалерите на ордена Данеброг.

Превод от руски: Павел Б. Николов


неделя, януари 16, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ / ЮДЕЙСТВАЩИТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ

ЮДЕЙСТВАЩИТЕ

На 27 декември 1504 г. от Рождество Христово – 7012 г. от Сътворението на света – в Москва било организирано необичайно за московчани развлечение – аутодафе. Еретиците, с отрязани преди това езици, били изгорени в дървени каси, за да не могат по всяка вероятност ужасите на тяхната агония да смутят събралия се да гледа народ.

Аутодафетата не били изобщо в стила на московската ортодоксия, но в случая нещата били сериозни: в страната се развъдила страшна ерес, заплашваща основите на православието. Злодеите еретици обърквали народа с особената святост на своя живот, а сред покровителите на отровното учение изпъквали всесилният думен дяк [1] Фьодор Курицин, наследникът на престола и неговата майка, та даже и великият княз Йоан III.

Ереста се наричала ерес на юдействащите [2].

Тази зараза дошла в богоспасяващата Москва от Литва с посредничеството на Новгород.

През 60-те години на XV век търговската република се опитвала да задържи своята независимост, балансирайки между Великия московски княз Йоан III и полския крал и Велик литовски княз Казимеж IV. Казимеж IV бил изборен крал, принуден да угажда на сейма, и затова Новгород виждал в него по-малкото зло.

През 1470 г. новгородците се подчинили на наместника на Казимеж, княз Михаил Олелкович, и с неговата свита в Новгород дошли няколко литовски евреи, начело на които стоял евреинът Сахария (Захария). Йосиф Волоцкий, недоброжелател на Захария, го нарича „инструмент на дявола, обучен на всякакво злодейско изобретение: чародейство и магьосничество, звездобройство и астрология“ [3].

Точно след една година Михаил избягал от Новгород, но ереста останала. Евреинът Сахария покръстил в своята вяра Гавриил, протопоп от църквата „Света София, протопоп Алексей и протопоп Денисий, както и сина на знатния новгородски търговец Григорий Тучин. „Външното благочестие на еретиците насочило към тях вниманието на народа и съдействало за бързото разпространение на ереста“ – обобщава със съжаление историкът Сергей Соловьев [4].

От Новгород заразата проникнала в Първопрестолната. Като отишъл в Новгород през 1480 г., Йоан III взел на връщане със себе си в Москва юдействащите Дионисий и Алексий, когото Йосиф нарича „окаян поборник на сатаната, дива свиня на дявола, втурнала се от полето и опустошаваща Христовото лозе“ [5]. Иван даже назначил двете скверни псета за архимандрити на две големи църкви.

Причината за либерализма на великия княз се криела вероятно в лошите отношения с тогавашния московски митрополит Геронтий.

Малко преди посещението на Йоан III в Новгород по време на освещаването на Успенската катедрала митрополит Геронтий не повел кръстния ход около катедралата към слънцето, а с гръб към него. Този важен въпрос: в каква посока да се върви, с гръб или с лице към слънцето, станал предмет на непреодолими разногласия между митрополита и великия княз. Всичко завършило с това, че на Йоан III, като на император Хайнрих в Каноса, му се наложило да отиде и да склони чело пред митрополита, да се признае за виновен и да обещае занапред да го слуша за всичко.

Изпитаното от великия княз унижение вероятно помогнало много за безпрепятствената мисионерска дейност на Дионисий и Алексий. „Адовите диви свине“ и „опустошители на Христовата градина“ покръстили в своята вяра Зосима, архимандрит на Симеоновия манастир, монаха на име Захария, дяците Истом и Сверчок, а най-вече – думния дяк Фьодор Курицин, всесилния фаворит на Йоан III. Двамата московски търговци Ивашка Чорний и Игнашка Зубов даже отишли в Литва и там се обрязали.

Ереста – при пълното одобрение на великия княз – покровителствали Елена, снахата на Йоан III, нейният син и наследникът на трона Дмитрий.

Първи с настъпващата за православието беда започнал да се бори новгородският архиепископ Генадий. В резултат от това „дивите свине“, като заминали от Новгород за Москва, се концентрирали в столицата. През 1489 г. митрополит Геронтий, който унизил Йоан III, починал и на негово място, при негласното покровителство на великия княз, бил назначен симпатизиращият на юдействащите Зосима.

Генадий, отстранен от участие в изборите за митрополит, не изтърпял тази щета за святата вяра и се обърнал за помощ към игумена на Волоколамския манастир Йосиф Волоцкий, известен както със своя личен аскетизъм, така и с фанатичната защита на правата на манастирите да имат крепостни селяни и да събират огромни богатства. Този руски Савонарола получил прозвището Просветител – от което става ясно какво се е смятало по това време за просвещение в Русия.

През 1491 г. по настояване на Генадий и Йосиф Волоцкий бил свикан събор и Зосима, който все още не стоял здраво на стола си, претърпял там първото си поражение. Еретиците, избягали от Генадий, били върнати по негова заповед в Новгород.

В Новгород добрият архиепископ Генадий заповядал да ги качат на коне с лицето назад и да ги прекарат по улиците с шлемове от брезова кора, с венци от слама и с надпис: „Това е сатанинското войнство“. Народът ги плюел в очите и викал: „Ето ги Божите врагове, хулителите Христови!“ В края на церемонията шлемовете били запалени; който не умрял, полудял. „Така постъпил този добър пастир, за да всее страх в нечестивите и безбожни еретици – и не само да всее страх, но и да покаже на всички зрелище, изпълнено с ужас и трепет, та да укрепят правата си вяра тези, които го видят“ – съобщава ни Йосиф Волоцкий [6].

Сходството на новгородската церемония с аутодафе изобщо не било случайно: Генадий се интересувал живо от чуждестранния опит и специално за този случай се допитал до посланика на Хабсбургите. „Каза ми кралският посланик за испанския владетел, как очистил своята земя, и аз ти изпращам списък с неговите думи“ – пише в едно от писмата си Генадий [7]. Православната църква страняла в общи линии от мерзките католически обичаи, но в случая заимствала прогресивните западни технологии.

Решителните мерки обаче, предприети за отстояване на светата вяра в Новгород, не намалили опасността, царяща в Москва.

„Откакто слънцето на православието възсия над нашата земя, никога не сме имали такава ерес: по домовете, по пътищата, на пазара всички – монаси и миряни – разсъждават със съмнение за вярата, основавайки се не на учението на пророците, апостолите и светите бащи, а на думите на еретиците, на отстъпниците от християнството, с тях дружат, учат се от тях на юдейство. Еретиците пък не излизат от дома на митрополита, даже спят у него“ – възмущавал се Йосиф Волоцкий [8].

Проблемът се усложнявал от това, че православните, опиращи се на учението на пророците и светите бащи, нямали книгите на тези пророци и свети бащи, а еретиците имали такива книги.

„Има ли у вас в Кириловия манастир, или във Ферапонтово, или в Каменния книги: Силвестър, папа римски, Словото на презвитер Казма за ереста на богомилите, Посланието на патриарх Фотий до българския цар Борис, Пророчества, Битие, Царства, Притчи, Менандър, Исус Сирах, Логика, Дионисий Ареопагит, защото еретиците имат всичките тези книги“ – пише новгородският епископ Генадий до ростовския си колега [9].

Когато станало ясно, че такива книги няма, Генадий дал нов съвет: „Нашите хора са безпросветни, не умеят да говорят по обичайните книги: така и вие не плодете никакви думи, когато говорите за вярата с тях; а организирайте за целта събор, та да ги екзекутирате и бесите“ [10].

Трудно би могло да се каже как биха се развили по-нататък нещата, ако не били семейните неуредици на Йоан III, подозрителен и жесток като цар Ирод.

Първа съпруга на Йоан III била Мария, великата Тверска княгиня. Тя му родила син Йоан, наречен за разлика от баща си Млади и провъзгласен още докато баща му бил жив за велик княз. През 1467 г. Мария починала и след пет години Йоан III се оженил повторно. Негова съпруга станала София Палеолог, племенница на последния император на ромеите и възпитаница на римския папа Павел II.

През 1490 г. Йоан Млади започнал да страда от болки в краката. Придворният лекар, венецианският евреин Леон, го целял с флакони и лекарства, но пациентът починал. Леон бил екзекутиран. Болярите, които не обичали София, роптаели и я одумвали.

Йоан III вероятно бил дълбоко в душата си на същото мнение: във всеки случай след смъртта на сина си назначил за свой наследник сина му, своя внук Дмитирй, който заедно с майка си покровителствал юдействащите.

Царица София и синът ѝ Василий, негодуващи от назначението, организирали срещу Йоан III заговор. Заговорът бил разкрит, Василий бил заловен, шестима негови привърженици били екзекутирани, а гръцките придворни дами на майка му, които според общото мнение били отровителки и магьосници, били удавени в река Москва. На 4 февруари 1498 г. в Успенската катедрала Дмитрий бил провъзгласен за господар и велик княз и излязъл от църквата с шапка и барми [11].

Бъдещето на юдействащите в този момент изглеждало осигурено.

Но не минала една година. когато Йоан III бил обзет от нови мисли. Той се уплашил, че партията на внука му набира сили. Двама боляри, Ряполовский и Петракиев, които били привърженици на Дмитрий, изпаднали в немилост. Всички Патракиеви били подстригани за монаси, а на княз Семьон Ряполовский отсекли главата край река Москва.

След още две години участта на Петракиеви постигнала и Дмитрий. На 11 април 1502 г. той бил заточен заедно с майка си в манастир. На 14 април нов велик княз станал Василий, синът на София. Тогава починал и главният покровител на юдействащите при двора на великия княз – думният дяк Фьодор Курицин.

Триумфът на партията на София бил триумф и на Йосиф Волоцкий. Йосиф Волоцкий искал от царя разкаяние, а разкаянието според него трябвало да се изрази в екзекутиране на еретиците. „Господарю – заявил Йосиф на Йоан, - изправи се само срещу днешните еретици и за предишните Бог ще ти прости“ [12].

Съборът се провел в края на 1504 г.. Въпросът бил решен с най-голяма бързина: на крепителите на ереста Волк Курицин (брат на покойния думен дяк), на Иван Максимов, на Дмитрий Конопльов, а също така на архимандрита на новгородския Юриев манастир Касиан отрязали езиците и изгорили еретиците в сандъци.

Другите еретици се разкаяли и били изпратени по различни манастири. След като отрязали езика на Некрас Рукавов, го отправили в Новгород, но главният борец с ереста, неуморимият Йосиф Волоцкий решил, че разкаянието, направено от страх, не е искрено, и Некрас Рукавов, вече без език, бил изгорен. Малцина се спасили с бягство в Литва и Полша, където несъмнено укрепили движението на унитаристите.

БЕЛЕЖКИ

1. Дяк (на руски: дьяк)1. Чиновник в руската Болярска дума от XVI до XVII век. 2. Църковен служител, дякон, помощник на свещеника. (бел. прев).

2. На руски: жидовствующие. (бел. прев).

3. Иосиф Волоцкий. «Просветитель, или Сказание о новой ереси новгородских еретиков: Алексея протопопа, Дениса попа, Федора Курицына и других, то же исповедующих». М.: Институт русской цивилации, 2011. С. 23.

4. Соловьев С. М. История России с древнейших времен. М.: Мысль, 1989. Т. 5. С. 179.

5. Иосиф Волоцкий. Просветитель.

6. Иосиф Волоцкий. Просветитель.

7. Соловьев С. М. История России. Т. 5. С. 183.

8. Соловьев С. М. История России. Т. 5. С. 184.

9. Соловьев С. М. История России с древнейших времен. Т. 5. С. 180.

10. Послание архиепископа Новгородского Геннадия собору епископов. 1490 г., октябрь, 5–6.

11. Част от парадно облекло, покриваща раменете.

12. Соловьев С. М. История России с древнейших времен. Т. 5. С. 185.

(Следва)

събота, януари 15, 2022

ВЛАДЕТЕЛИ НА ДРЕВНА СПАРТА, ЗАГИНАЛИ В БОЙ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Войниците на Спарта оформяли обществената основа на държавата. Царете били по рождение главнокомандващи на армията. През цялата си история Спарта водела постоянни войни.

Военните сблъсъци били със съседните полиси, със съперниците в борбата за хегемония и с чуждите завоеватели. Съдбите на спартанските царе отразяват хода на държавната военна история.

ЛЕОНИД

Цяр Леонид бил третият от четиримата синове на цар Анаксандрид II. По-големият му брат Клеомен I управлявал много години с меч и дипломация политиката на Спарта. Другият му брат Дорией след свада с Клеомен се опитва да основе колония в Сицилия, но загива в бой с картагенците.

Леонид получил трона, след като брат му Клеомен бил свален от власт, обявен е за луд и умира в тъмницата при неизяснени обстоятелства (официална версия – самоубийство). Малка преди това Леонид се жени за дъщерята на Клеомен (и своя племенница) Горго.

Съвременна статуя на цар Леонид

Преди нахлуването на Ксеркс елините избират за главнокомандващ Леонид, което говори за уважението на гръцкия свят към него. Следва отбраната на Термопилите, предателството, отстъпването на основните сили и решението на Леонид да прикрива тяхното оттегляне.

Леонид загива при ожесточената схватка в теснината, след като спартанците са изпотрошили вече своите копия и се бият с мечове. В битката за тялото на царя спартанските войници изтласкали враговете. Но когато дошла персийската войска, която заобиколила прохода, спартанците отстъпили към хълма, където били засипани със стрели. След като персите открили тялото на Леонид, главата му по заповед на Ксеркс била набита на кол.

Битката при Левктра

КЛЕОМБРОТ I

Клеомброт наследява трона след смъртта по време на военен поход на по-големия си брат Агесиполид. Макар че водил не един път спартанската армия на бой, Клеомброт не спечелил слава на изтъкнат пълководец. През 378 година пр. н. е. той ръководи похода към Беотия, но не успява да превземе Тива. През 376 година пр. н. е. Отново повежда натам войска, но е спрян още на границата между Атика и Беотия.

През 371 година пр. н. е. Клеомброт оглавява нов поход срещу Тива. Този поход завършва със знаменитата битка при Левктра, по време на която изгрява звездата на тиванския пълководец Епаминонд. При Левктра цар Клеомброт се сражава на десния фланг. Той получава тежка рана, но съратниците му успяват да го изнесат от бойното поле жив и царят умира в лагера на своята победена армия.

Архидам III

АРХИДАМ

Вероятно Архидам III е един от най-добрите пълководци в историята на Спарта, но военните таланти не могли да спасят полиса му от упадък. През 368 година пр. н. е. царският син Архидам победил аргосците и аркадците в знаменитата „битка без сълзи“ – сражение, в което не загинал нито един спартанец (според легендата, разбира се – бел. П. Н.).

Цар Архидам, също като баща си Агесилай, станал наемник – воювал за интересите на други държави, които били съгласни да плащат за това на Спарта. През 343 г. пр. н. е. той се сражавал на Крит. Освободил град Ликт от войските на друг кондотиер – Фалек, нает от град Кнос, съперник на Ликт.

Но Архидам отишъл на Крит, готвейки се за друг поход – през 343 година пр. н. е. спартанците били повикани на помощ от тарентинците, жители на единствената спартанска задморска територия. В Южна Италия царят воювал срещу племената на луканците, нападащи земите на Тарент.

Архидам бил един от първите чуждустранни пълководци, които Тарент и други полиси на Велика Гърция викали за борба с враговете. По-късно на запад воювали Клеоним и Акротат, членове на царския дом на Агиадите, епирския цар Александър и Пир.

Подробности за войните на Архидам в Италия не са запазени. Диодор Сицилийски писал само за любовта на царя, оказал се далече от суровия ред в родината му, към разгулния живот. Италианският поход на спартанския цар завършил през 338 година пр. н. е. със загубена битка срещу луканците, в която загинал Архидам с повечето си съратници. Пишат, че сражението станало в същия ден, когато било и сражението на гърците с македонците при Херонея.

АГИС

Агис III получил трона след гибелта в Италия на своя баща Архидам. Макар че спартанците не воювали срещу македонците, Филип отнел част от земята им и я предал на пелопонеските си съюзници.

През първите години от властта на Агис Спарта не участвала във войни – лакедемонците отказали да последват Александър в Азия. Когато започнала войната там, царят на Спарта решил да нанесе удар на македонската власт в Гърция.

Агис получил пари от персите, вербувал наемници и призовал гърците да въстанат. Към въстанието се присъединили полисите на Ахая и Аркадия (без Мегалопол) и през 331 година пр. н. е. под командването на Агис се събрала 20-хилядна армия. Царят разбил македонския отряд на Кораг и обсадил верния на македонците Мегалопол.

През това време Антипатър, наместникът на Гърция, събрал армия и приститнал с нея при Мегалопол. Агис заел позиция между два хълма и започнала битка. Съюзниците на Спарта избягали, а спартанците се били до последно. По данни на Диодор войските на Агис загубили повече от 5000 войници, а на Антипатър – повече от 3000. Цар Акис III се сражавал храбро и загинал на бойната поле.

Франсоа Топино-Льобрун, „Обсада на Спарта“

АРЕЙ И АКРОТАТ

Докато Арей царствал, Спарта преживяла нашествието на Пир Епирски. Царят не бил в града – воювал заедно със сина си Акротат на Крит. Отначало спартанците защитавали града без подкрепата на своя цар, но когато Арей се върнал на Пелопонес и дошли на помощ македонските войски, Пир бил принуден да свали обсадата.

През следващите години Арей се опитвал да имитира владетелите на елинистичните държави. За първи път от своето битие Спарта започнала да сече монети, на които имало портрет на Арей и неговото име. В Олимпия била поставена статуя на Арей с посветителен надпис - безпрецедентен случай в спартанската история.

Макар че Арей и Антигон били съюзници във войната срещу Пир, по-късно Спарта и Македония стават отново врагове. Арей изиграл голяма роля за създаването на антимакедонски съюз, който подкрепял Птолемей, царя на Египет.

Когато започнала войната, Арей повел обединените войски на Спарта и другите пелопонесци да помогнат на Атина. Минаването през Коринтския провлак се контролирало от македонския гарнизон в Коринт. Арей решил да пробие с бой, но претърпял поражение и загинал в битката край стените на града.

Тронът наследил Акротат II, сина на Арей. Той живял още три години след смъртта на баща си. През 262 година пр. н. е. Акротат започнал война с Мегалопол, където управлявал промакедонският тиранин Аристодем. Владетелят на Мегалопол се справил без чужда помощ – той разбил спартанците в сражение, по време на което Акротат намерил своята гибел. Това поражение показало безпомощността на Спарта в новата епоха.

КЛЕОМЕН

Клеомен бил цар реформатор. Той започнал успешно да възражда мощта на Спарта и да отблъсква Ахейския съюз. Ръководителите на Ахейския съюз повикали на помощ македонския цар Антигон. Войната завършила с поражение на Клеомен и бягството му със северните съратници в Египет. При двора на Птолемеите царят в изгнание се надявал да получи пари и войска за завръщане в родината.

В Египет Клеомен влязъл в близкото обкръжение на младия цар Птолемей IV. Издигането на спартанеца не се харесало на другите сановници, а популярността му сред наемниците внушавала страх. Сановниците убеждавали Птолемей, че Клеомен ще използва войската, която ще му дадат, за завземане на властта в Кирена, подвласна на египетския цар, и владетелят наредил да се поставят изгнаниците под стража.

Монета на Клеомен III

Клеомен и неговите съратници решили, като използват отсъствието на царя, да разбунтуват Александрия. Те напоили прикрепените към тях войници на Птолемей, нахлули в града и пръснали стражата. Царят изгнаник призовал гражданите да се присъединят към бунта, но не го подкрепил нито един човек. Изгнаниците се опитали да завземат затвора, но часовоите успели да затворят вратите до една. Като разбрали, че всичко е пропаднало, царят и неговите приятели се самоубили с мечовете си.

МАХАНИД

През 206 година пр. н. е. Рим завършвал войната с Картаген и завземал Испания, а в Пелопонес все още се борели помежду си Спарта и Ахейския съюз. Владетел на Спарта по това време бил Маханид, който дошъл на власт като регент на малолетния цар Пелопс. През 206 година пр. н. е. войските на съперниците се срещнали при Мантинея. По време на сражението Маханид и стратегът на ахейците Филопемен се озовали един срещу друг, разделени от ров. Тиранинът прескочил рова с коня си, но Филопемен го убил с удар на своето копие.

Благодарните ахейци поставили в Делфи статуя, изобразяваща Филопемен в момента, когато нанася удара.

АГЕСИПОЛИД III

Агесиполид бил последен цар от династията на Агиадите, но управлявал само четиир години. Той получил трона като дете след чичо си Клеомен III. Четири години по-късно Ликург, който управлявал съвместно с Агесиполид, го лишил от власт и го изпратил в изгнание.

Стратегът на Ахейския съюз Филопемен

През следващите десетилетия Агесиполид живял сред спартанските изгнаници. През 195 година пр. н. е., когато римляните воювали срещу спартанския тиранин Набис, той бил в римския лагер начело на съюзни спартански войници. Ако се съди по всичко, Агесиполид така и не успял да се върне в родината си, защото продължавал да живее като изгнаник.

През 183 година пр. н. е., начело на делегати от името на спартанските изгнаници, той отпътувал с кораб за Рим. По пътя корабът бил нападнат от пирати и последният от Агиадите намерил смъртта си от техните ръце.

петък, януари 14, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1977 г. / ФИИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / РОЗАЛИН ЯЛОУ

Розалин Ялоу (Rosalyn Yalow)

19 юли 1921 г. - 30 май 2011 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Роже Гийман и Андрю Шали)

(За разработването на радиоимуноанализа на пептидните хормони.)

Американската биофизичка Розалин Сасмън Ялоу е родена в Ню Йорк в семейството на Саймън Сасмън, собственик на хартиена фабрика, и Клара (Зипър) Ялоу. Начално образование Розалин получава в общообразователни училища в Бронкс, а след това постъпва в средното училище „Уолтън“. През 1937 г. е зачислена в колежа „Хънтър“ (днес – част от градския университет на Ню Йорк). Това е време, когато последните достижения на ядрената физика предизвикват всеобщ интерес. През януари 1941 г., когато получава званието бакалавър по хуманитарни науки, Ялоу е първата жена, завършила „Хънтър“ със степен по физика. След един месец тя е поканена за преподавател и е зачислена като аспирант в Инженерния колеж на Илинойския университет, където се оказва единствената жена в курса от четиристотин студенти.

Погълната от изследователска работа, завършила със защита на докторска дисертация, Ялоу става висококвалифициран специалист по монтаж на прибори за анализ на радиоактивни вещества. Този метод тя въвежда по-късно в медицинската практика. През януари 1945 г. Ялоу е удостоена със степента доктор по философия от Инженерния колеж на Илинойския университет. През същата година се връща в Ню Йорк, известно време работи в изследователска лаборатория, а след това преподава физика на бъдещи студенти в колежа „Хънтър“. През 1947 г. по препоръка на доктор Гийохино Фейл, водещ медицински физик, Ялоу получава мястото на консултант в отделението по радиотерапия към държавната болница за ветерани в Бронкс. На тази длъжност тя се заема да организира и оборудва една от първите в САЩ радиоизотопни лаборатории. През 1950 г. Ялоу напуска мястото си на преподавател в колежа „Хънтър“, за да посвети цялото си време на работата в болницата за ветерани.

През 1950 г. Ялоу започва да работи със Соломон А. Берсън. Като обединяват знанията на Берсън по клинична медицина, физиология и анатомия и квалификацията на Ялоу в областта на математиката и физиката, двамата изследователи започват съвместни научни експерименти, които продължават двадесет и три години. Те използват радиоизотопи за измерване на обема на кръвта, за проучване на разпределението на суроватъчните протеини в телесните тъкани и за диагностика на заболяванията на щитовидната жлеза. Скоро учените започват да се интересуват от захарния диабет и в процеса на изследване на това заболяване разработват радиоимунологичния метод (РИМ), включващ използването на радиоактивни частици за измерване на съдържанието на различни вещества в кръвната плазма и в други тъкани на организма.

По това време инсулинът е напълно достъпен, а Ялоу и Берсън знаят, че той може да бъде белязан лесно с радиоактивен йод. С помощта на радиоактивния белег става възможно да се измери лесно скоростта на усвояване на инсулина от кръвоносното русло (плазмата) при захарен диабет, като се изследват с радиоактивен брояч образци от радиоактивна плазма, получени през различни промеждутъци от време след въвеждането на радиоактивния инсулин. Предполага се, че постъпването на инсулина от панкреаса на възрастни хора и деца, болни от захарен диабет, е понижено и всичкият наличен инсулин се усвоява бързо от организма. Но Ялоу и Берсън откриват, че скоростта на намаляване на инсулина в плазмата при такива пациенти е неочаквано ниска. Те предполагат, че при възрастните хора, болни от захарен диабет, се образуват антитела към молекулата на чуждия инсулин, които инактивират инсулина и водят до забавяне на излизането му от плазмата. При първия опит да публикуват своите наблюдения двамата изследователи получават отказ; по това време всички учени смятат, че молекулата на инсулина е прекалено малка, за да предизвиква образуване на антитела. Но с течение на времето данните, получени от Ялоу и Берсън, са признати.

През 1959 г. Ялоу и Берсън публикуват в процеса на изследване на захарния диабет описание на РИМ. Оттогава методът се използва в лабораториите по цял свят за измерване на малки концентрации на хормони и други вещества в организма, които преди това не са определяни. Методът може да се използва също за определяне на вещества в течности или тъкани на организма, за откриване на вируса на хепатита в кръв от дарители, за ранна диагностика на рака и за установяване на равнището на невротрансмитерите (вещества, участващи в предаването на нервните импулси в синапсите) или на хормоните в тъканите или плазмата.

Ялоу използва РИМ за измерване на равнището на хормона на ръста у децата с необикновено нисък ръст, целта на което е да се установят причините за джуджетизма, за проследяване на пътищата на левкозните вируси по стадиите им до развитието на рака, за откриване на болни от язва и за определяне на нов клас невромедиатори в главния мозък – холецистокинините, които могат да участват във формирането на чувството за насищане (субективно усещане за пълен стомах). Ялоу предполага също така, че РИМ може да бъде използван за клинична оценка на инфекциозни заболявания.

През 1968 г., когато Берсън става ръководител на медицинския отдел към медицинското училище в Ню Йорк. Ялоу е назначена за изпълняващ длъжността директор на Радиоизотопната служба в държавното училище за ветерани. През следващата година е назначена пак там за директор на радиоимунологичната лаборатоиря, а през 1970 г. - за директор на медицинската изотопна служба. През 1972 г. Ялоу става водещ медицински изследовател в държавната болница за ветерани. След скоропостижната смърт на Берсън през 1972 г. тя е назначена за ръководител на новосъздадената лаборатория „Соломон А. Берсън“ в държавната болница за ветерани. От 1968 г. до 1974 г. работи като професор изследовател в медицинския отдел на медицинското училище, където през 1974 г. получава званието заслужил професор.

Между 1979 и 1986 г. Ялоу е професор в медицинския колеж „Алберт Айнщайн“ в университета „Йешива“; едновременно с това от 1980 до 1986 г. ръководи отдела за клинични науки в болницата „Монтефиоре“ и медицинския център. От 1986 г. е професор в медицинското училище.

Сред многобройните награди и почетни звания на Ялоу може да се посочи международната награда на фонда „Гарднър“ (1971 г.), наградата за научни достижения на Американската научна асоциация (1975 г.) и наградата А. Креси Моирсън в областта на естествените науки на Нюйоркската академия на науките. Ялоу е член на Радиационното изследователско дружество, на Американската асоциация на физиците в медицината, на Дружеството на ендокринолозите и на Националната академия на науките.

Превод от руски: Павел Б. Николов


четвъртък, януари 13, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ПАНАЙОТ ХИТОВ ДО СВОЯТА ДРУЖИНА В СЛИВЕН

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 439

Панайот Хитов до своята дружина в Сливен

Любезни ми братя и дружина

в Сливен!

Лятото ви писах, че в писмото ви молех да изпратите с приносящият на писмото ми един от вас. когото намерите за способен, за да се договорим за моето питане. Но вие за жалост само ми кзахте, че сте говорили и повече нищо! Това и аз го зная, че е така, но не е възможно така да бъде. Вие трява да се съберете и да се договорите заедно с онези, които ви донасят писмото ми, и заедно с тях да кажете, че сте съгласни на едно мнение. Беше ми много чудно, като ми казаха, че не сте дошли, но сте казали, че аз ви знам. То е така и аз съм уверен, че вие винаги сте били готови, но сега трябва по друг начин да се работи, ако искаме по-сигурно да постигнем целите си. Затова не сме могли да напреднем, защото градовете не са били в споразумение помежду си. Знаете, че на 67-мо лето искахте да захванем работата, но аз не склоних за това, защото видях, че вие от Сливен мислехте, че щом вземем Сливен, ще падне Турското царство! Но не е така, братя. Трябва на един път и Сливен, и Търново, и Видин, и София, и Филибе, и Габрово, и Ямбол и пр. и пр. да се повдигнат, на един път. Затова ви моля да сте юнаци и както ви знам, че сте били искрени синове на милото ни отечество. Досега от нашия славен град Сливен никакво издайство и предателство не е станло и аз в толкова разстояние (време) преживях все около Сливен, и даде Бог и зиме, и лете по тези мили прели, както ви е познато, с малка дружинка пет-шест години не можаха турците ни с низами, нито с казаци и потери - турци и българи нищо, казвам, не можаха да ми сторят, и то защото имах добри приятели, а и добре се чувствах, както и сами знаете... Но да оставим старото и да се захванем и да гледаме по-здраво и по-юнашки. Затова ето сега ви казвам, че трябваше да отберете от Сливен един или двама и да дойдат с приносящият на това писмо, заедно, който устно ще да ви разкаже къде ще ви заведе и да се договорите, аз ще очаквам отговора ви. Ако кажете всички заедно да дойда - аз ще дойда, ако ли не, ще гледам да се захвана с друга работа...

Братя! Гледайте както трябва да се работи. Трябва план да се направи за събиране на пари и хора, а това лесно може да бъде, като имаме достойни мъже, т.е. юнаци. То може ето как: първо и първо всеки юнак трябва да си купи пушка и барут и да си направи фишеци, да бъдат измерени на пушката му и да има други войнишки потребности. Подир това да се гледа как ще се съберат на едно място. А ето как най-лесно: да гледате около Петровден, защото тогава е пълна планината със стока, а вие, сливнелиите, да гледате да оправите да става панаир два пъти, както е по Гергьовден да бъде и на Петровден, пак така на панаир най-лесно можем да се съберем и можем от всяко място да повикаме хора да дойдат с конете си и с оръжието си, така ще наредим и по други места. Ето така, братя, като имаме достойни синове на отечеството, всичко е лесно, т.е. такива хора, които освен отечеството да не жалят нито живот, нито имот! Защото който това прежали, той е готов да направи всичко. Братя сливненци! Вие трябва да се запознаете с Шумен, който е най-опасен град за нашето освобождение. В него трябва да имаме достойни хора, за да могат да го запалят и да изгори топханата с топовете, а и жепхането, и то преди да захванем боя, и това ще бъде от голяма полза за нас. Още един такъв град има, а той е Битоля (в Македония), но и за него ще приготвим хора да постъпят по същия начин. Уверен съм, че вие и по-добри планове знаете, но не мога да замълча и да не ви напомня - извинете! Така също съм уверен, че знаете как ще приготвите селачите и пр. и пр. Друго - като ви изкарват по лов, трябва да се обучавате на нишан и да си правите фишеци, после трябва да гледате селитра и тукюрт да имате всеки път, че то лесно ще направим барут. Да даде Бог това мое писмо да ви намери здрави и весели и с разпалени сърца. Юнак никога не трябва да се отчайва, защото юнашкият закон казва: че когато не се отчайва юнакът, той тогава добива дързост и лъвско сърце и излиза против неприятеля си свободен и го побеждава.

Да ви кажа още няколко речи от миналите времена. През 1828 г., като дойдоха руските войски до Едрене (Одрин), с тях имаше и българи волентири [1] около 20 000, които колеха турци, разпаряха кадъни и се гощаваха с гайди. Руските войски седяха цяла зима в България. Където имаше чорбаджии, отидоха при турските големци да искат да купуват мушии и да печелят пари, а башибозуците волентири като хаджи Александрия, който е и сега (мисля жив в Сливен) и други с него вземаха турските кадъни и ходеха с тях по баните. Но за жалост на никого не дойде наум да каже: хайде да отидем братя, на какво остана нашият народ. И като видяха, че русите се връщат, тогава им дойде наум да плачат и да молят руските големци. Но всичко беше вече напразно, защото договорът беше свършен... А това, което пише Раковски, че Дибич (руски генерал) искал да обърне топовете да ги бие, не е истина, само нямам време да ви пиша по-пространно: на нас никой не ни е крив освен ние сами, българите, защото не щем да станем и да освободим отечеството си - мила България. От това се вижда, че ние не трябва да губим време, всичко зависи от вас, само гледайте да се приготвите.

Като ви поздравявам най-искрено, желая ви добро здраве.

Ваш съотечественик Панайот Хитов

Белград, 23 ноември 1871 г.

H.Б.ILA., п. 61. № 8243

Арх. т. I, № 1, стр. 97

БЕЛЕЖКИ

1. Доброволци.

(Следва)

сряда, януари 12, 2022

ФОТОГРАФКИ XX ВЕК

От 1900 до 1960 година.

Фотоапаратите са най-различни, но почти от все познати марки: Kodak, Ansco Box, Argus, Zeiss Ikon, Graflex, Polaroid, Leica, Exacta, Nikon.

На една от снимките виждаве госпожа Маргарет Труман, съпруга на президента Хари Труман, с бая фотоапарат в ръцете.

вторник, януари 11, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ / ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ

ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ

И така, един от междинните изводи в тази книга гласи, че последователите на Исус не са били малобройна секта.

Напротив, те били могъща община, изградена по принципите на тоталитарното еднолично управление и на мрежовия маркетинг. Нейните членове си споделяли рецептата за безсмъртие по същите правила, по които две хилядолетия по-късно се търгува с хербалайф. Тази община се разделила на много фракции и променяла своя софтуер със същата лекота, с която ние инсталираме на компютъра си различни версии на програмите, но при това принципите на общината, нейният хардуер – изискването за безпрекословно подчинение на началството – оставал същият. Църквата била организация с непредсказуемо бъдеще, но с неизменна йерархия.

Този извод е сам по себе си необичаен. Но още по-необичаен е другият извод – а именно този, че „гностичната ерес“ изобщо не е по-късна мутация. Точно обратното: неотразимото обещание да бъдат научени хората да се възнасят на небето, да стават богове, да творят чудеса, да влизат в Съвета на боговете, да живеят вечно, да обличат ефирни тела на ангели и да сияят било първоначалното главно послание, което допринасяло за успеха на движението.

Гностицизмът не се е появил по-късно.

По-късно се появила ортодоксията.

Всичките текстове на бащите на църквата“, на Ириней Лионски, на Юстин Мъченик, на Поликарп Смирненски, които знаем, са от 30-те до 80-те години на II век и, нещо повече, почти всичките са полемики със страшните и омразните „гностици“, които объркват хората, отиват на небето без разрешение от църквата, не се подчиняват на епископите и даже претендират – о, ужас: като Маркион и Валентин – за поста епископи на Рим.

Неволно се създава впечатлението, че ако Маркион или Валентин беше победил в борбата за този пост, историята на християнството би била друга. Също както борбата на Сталин с „леивя“ и „десния“ уклон не била идеологическа, а политическа, така и непрестанната борба с гностиците създала западната християнска доктрина в нейния съвременен вид, което, между другото, не пречело на църквата постоянно да заимства от гностиците.

Могат да ми възразят, че евангелията, които римската църква признала за канонични през 70-те години на II век – иначе казано, евангелията от Марк, Матей, Лука и Йоан – са били написани много по-рано от началото на битката с лъжливия гносис.

Проблемът обаче е в това, че от тези четири евангелия три не са ортодоксални.

„Евангелието от Йоан“ е чист вид ранно гностично евангелие. Авторът на „Евангелието от Матей“ спазва юдейския закон. Що се отнася до „Евангелието от Марк“, то започва с историята за това как Светата Раух влиза в човека Исус при кръщаването му, и завършва с това, че го напуска на кръста. Пред нас е ранно протогностично евангелие, написано от привърженик на апостол Павел.

От четирите канонични евангелиста само Лука удовлетворява напълно дефиницията „протоортодокс“. Той смята, че Исус се е родил от девственица, дошъл е да отмени юдейския закон, да спаси цялото човечество и е възкръснал след смъртта си на третия ден.

Теологията на Лука е безспорно протоортодоксална. Но Лука не е много надежден източник на сведения за историята на ранните християни. Защото той е също така автор и на „Деянията на апостолите“ – един от най-мащабните фейкове в историята на човечеството, фейк, който трябва да представи апостол Паевл като автентичен последовател на Исус.

Но интересното е, че нашият условен Лука пренаписва не само посланието на първоначалното християнство! Лука редактира и своя учител Павел, при това доста съществено.

Лука твърди, че по време на своето обръщане към Христос Павел не бил възнесен на небето, както твърдял самият Павел (2 Коринтяни, 12:2–4), а само „чул глас“. Разликата между възнасяне на небето и глас от небето в дадения случай е съвсем христоматийна. На небето се възнасят езичниците, мистиците и гностиците. Глас от небето говори на юдейските ортодокси.

Лука, както виждаме от историята с Текла, предпочел да зачеркне от живота на Павел неговата прекрасна спътница, толкова удивително приличаща на Божията Мъдрост, съпровождаща Симон Влъхвата. Той цензурирал категорично всякакви намеци, че Павел се провъзгласявал за нов Христос – намеци, напълно очевидни в писмата на Павел: „Приехте ме като Божи ангел, като Христос Исус“ (Галатяни, 4:14).

С други думи казано, Лука ни представя редактиран, цензуриран, обеззаразен Павел. Този дезинфекциран и дегностициран Павел бил създаден по-късно от автентичния гностичен Павел, също както протоортодоксалното „Евангелие от Лука“ било създадено по-късно от протогностичните Q и „Евангелие от Марк“.

Ранната гностична теология, предполагаща, че човекът Исус е бил само облекло на духа Христос (можем да я наречем Гностицизъм 1.0), се появила по-рано от Лука. Още по-интересно е, че Гностицизъм 2.0, теологията, според която Исус Христос е Надсветовен дух, приел човешки облик, също се появила по-рано!

Това е ясно от простото обстоятелство, че Лука спори с нея.

Исус, според Лука, се явил на апостолите след възкресението, и тези глупаци, като го видели възкръснал, решили, че виждат дух (Лука, 24:37). Исус разобличил веднага абсурдното им заблуждение и за по-убедително доказателство ял печена риба и мед.

„И когато говореха за това, Сам Иисус застана между тях и им каза: Мир вам! А те се стреснаха и се уплашиха, като мислеха, че виждат дух (Πνεũμα). И Той им каза: Защо се смущавате? И защо се пораждат такива съмнения в сърцата ви? Погледнете ръцете Ми и краката Ми - че Аз съм същият“ (Лука, 24:36–39).

Тази сцена, описана през 80-те години на I век, показва, че протоортодоксите (или по-точно тези, които споделят възгледите на Лука) вече са съществували. Но самият факт, че Лука спори с хора, които „помислили, че виждат дух“, предполага, че и такива хора са съществували.

На каква основа стои протоортодоксията на Лука?

Единственото и разумно от пръв поглед предположение е това, че, макар евангелист Лука да бил преди всичко ученик на Павел, възгледите му в това отношение са били обърнати към възгледите на Яков Праведника. Именно Яков Праведника, като физически брат на Исус, бил заинтересован като никой друг от неговото физическо възкресение.

Тезата, че Христос е Всемирен дух, който се вселява ту в Юда Тома, ту в Павел – или обратното, а по времето, когато разпъват сянката му, беседва мирно с любимия си ученик Йоан, не се харесвала категорично на Яков. Тя лишавала не само него, но и цялата ръководена от него йерархия от каквото и да е право на власт. За какво са наистина епископите и мекаберите, ако стълбата към небето се намира вътре във всеки вярващ и да се говори с Господ е възможно по локална връзка?

Да се обърнем, за да проверим тази хипотеза, към теологията на Яков Праведника. Но да направим това, уви, не е много лесно, защото текстовете, съдържащи тази теология, не са достигнали до нас изцяло.

Въпреки това те са съществували. Един от тези текстове например се казвал „Евангелие от евреите“ и имал в древността много широко разпространение. Светите бащи го цитирали често, а блаженият Ероним го превел през IV в. на латински език. Ероним даже го смятал за „истинското «Евангелие от Матей»“.

Преживявайки вековете на страшните римски гонения без никакъв ущърб за себе си, „Евангелието от евреите“ не преживява триумфа на ортодоксалната църква и е унищожено напълно като еретичен текст, изкривяващ светлия образ на Исус.

Въпреки това до нас са достигнали някои негови откъси и ние знаем, че „Евангелието от евреите“ описва съвсем същата история като тази на Лука. В него се говори, че някои апостоли помислили възкръсналия Исус за Дух или за „демон без тяло“ и срещнали суров отпор.

„Тъй като апостолите решили, че той е Дух, или, според „Евангелието от евреите“, което назореите четат, Демон без плът, той им казал...“ [1].

Нещо повече! В „Евангелието от евреите“ откриваме първоизточника на разказаната от Лука история как Исус ял риба. Исус у Лука яде риба пред някакви неназовани апостоли. По неизвестна причина Лука не смята за необходимо да посочи имената на хората, с които Исус обядвал след възкресението.

В „Евангелието от евреите“ се споменава име и човекът, получил правото на първа трапеза с възкръсналия покойник, е не някой друг, а Яков Праведника, физическия брат на Исус.

„В евангелието, наречено „Евангелие от евреите“, което неотдавна преведох на гръцки и латински език – пише блажения Ероним – и което често използва Ориген, след разказа за възкресението на Спасителя се казва: „Но Господ, като даде своя саван на свещеника, се изправи пред Яков...“ (тъй като обаче Яков дал обет за пълен пост, все още не можел да види Възкръсналия с очите си) – и отново малко по-нататък се казва: „Приготви маса и хляб – каза Господ“, - и веднага след това: „Той донесе хляб и Господ го благослови, и го разчупи, и даде на Яков Праведника, и му каза: «Брате мой, яж от хляба, защото Човешкият син възкръсна»“ [2].

Както очаквахме, възкресението на Исус и в този текст има чисто физически характер. Исус, от гледна точка на Яков Праведника, е възкръснал в плът. Това била единствената теология, която можела да удовлетвори брата на Исус от организационна гледна точка. Защото различните разкази, че Надсветовният дух Христос може да се вселява в телата на всякакви хора или изобщо - че е приел само вид на човек, лишавали властта на Яков от всякакви теологични основания и вероятно с тази цел са се появявали: също като историята за раждането от девственица.

И нашата загадка като че ли е решена! След смъртта на Исус последователите му се разделили на едни, които следвали неговия духовен двойник, и други, които следвали неговия физически брат. Първите станали гностици, а вторите, въпреки множеството теологични ъпдейти, се превърнали в ортодоксална църква.

Но да видим сега следното изречение, което се е съдържало в „Евангелието от евреите“ и което ни е точно известно. В него Исус говори за своята майка.

Той нарича майка си Света Раух.

Той казва: „Майка ми, Светата Раух, ме взе за един косъм от главата и ме възнесе на великия хълм Тавор“ [3].

Пред нас е типично гностично твърдение! В него Исус обявява за своя майка не Мария, жената на Йоисф, а Светата Раух. Това е едно от твърденията, които оформят същността на гностицизма. „Някои говорят, че Мария е забременяла от Светия дух. Те не са прави и не разбират какво говорят. Кога жена е забременявала от жена?“ [4].

Но какво е това? Откъде накъде Яков, физическият брат на Исус, ще сочи като негова майка не своята майка, а Духовността/Раух? Не копае ли Яков яма за себе си? И как тази майка се съчетава с историята за физическото възкресение?

Може би имаме пред нас някакво късно евангелие, което не отразява напълно гледната точка на Яков? Може би се заехме напразно да реконструираме теологията на Яков, основавайки се на „Евангелието от евреите“?

Това мнимо противоречие може лесно да се разреши, ако си спомним кумранската теология. Кумранците били именно мистици. Те обещавали на хората възможността да станат елим, богове. Те обещавали, че техните привърженици ще се възнесат на небето, ще се облекат в ефирни тела на ангели и ще заседават в Съвета на Боговете.

И естествено в сектата, в която дори най-обикновените, редовите, от плът и кръв хора можели да станат елим, вождът бил не просто повече от човек, той бил повече от другите елим.

Той бил не само Месия от дома на Давид. Той бил съд за Светата Раух. Той бил Син на Бога и Господен аватар на земята, а в момента на неговото помазване или дори кръщаване, както преди петстотин години, Светата Раух влизала в тялото му и глас провъзгласявал: „Ти си мой син, в този ден те родих“. Именно това пишело в „Евангелието от евреите“ [5].

Както вече казахме, ключът, който ни помага да разберем теологията на Яков, е във факта, че това била прижизнена теология. Нещо повече, тази теология предшествала раждането на Исус. Кумранската община започнала своето съществуване поне половин век преди неговото раждане и начело на нея се сменили порядъчно количество Месии, във всеки от който в момента на помазването влизал Дух Господен точно така, както още преди монотеистичните реформи влизал в истинските царе от дома на Давид.

„Евангелието от евреите“ имало явен прагностичен оттенък. По-специално неговата версия, свързана с изгонването на търговците от Храма, се различавала силно от каноничната. А именно - в нея се казва, че лицето на Исус по време на погрома сияело.

„Ярка небесна светлина сияела от очите му и Величието на Бога светело в лика му“ [6].

Така тази версия отговаряла много успешно на въпроса как Исус, сам, без помощта на фанатици и бойци, съумял да очисти грамадния и строго охраняван комплекс от здания, галериите и дворовете, където само за затварянето на вратите били необходими всеки ден двеста души. Според „Евангелието от евреите“ това станало с помощта на чудо. Търговците (или неверниците) не бягали от човека. Те бягали от явената им Слава Господня.

Именно затова текстовете, свързани с Яков, носят също отличителния печат на ранния юдейски гностицизъм. „Псевдоклиментините“ например изповядват Надсветовния Вечен Спасител, които от време на време се въплъщава в различни хора и намира цялата пълнота на своето въплъщение в Исус.

Именно затова на миленаристката традиция било добре известно пророчеството на Исус за Менахем/Утешителя. За една традиция, свързана с името на Яков, нямало нищо необичайно в това, че Месията в нея назовава пряко името на своя приемник, обявявайки фактически Менахем за ново Божие вместилище: от гледна точка на тази теология идването на Менахем било всъщност второ пришествие.

Кумранците били настроени много по-мистично от победилата ортодоксална църква и даже от победилия равински юдаизъм. Лука изкривява възгледите на своя учител Павел не в полза на Яков Праведника, а в полза на основателя на юдейския монотеизъм – Еремия [7].

Приземеният прозаичен тон на повествованието, представено от Лука, крайната бедност на чудеса, напълно реалистичното описание на апостол Павел, който се крие от тълпата, бушуваща в ефеския театър – това съвсем не е ранно безизкусно християнство, което по-късно е украсено от буйни гностични фантазии. Точно обратното, безизкустността на Лука е реакция на „басните и безкрайните родословия“, на разказите на Йоан Богослов за всемогъщи магьосници, които могат да убиват с огън от устата си и които пращат на враговете си лоша реколта и суша, на историята за Исус, чийто сияещ лик прогонва търговците от Храма.

Главно и фундаментално обещание на гностицизма било в крайна сметка обещанието за безсмъртие на душата, а не за физическото възкресение на тялото.

Това обещание, както съвсем справедливо забелязал един от основателите на ортодоксията Юстин Мъченик, било несъвместимо с монотеизма. „Душите са и смъртни, и подлежат на наказание, защото ако са безначални, нямаше да грешат“ – пише той [8]. Именно затова още през 50-те години на II в. Юстин отказвал да признае безсмъртието на душата и не искал да смята за християни тези, които „не признават възкресението на мъртвите и мислят, че душите им след смъртта отиват веднага на небето“ [9].

Историята на църквата била история на борбата с гностицизма.

Тя била история на борбата с идеята, че човекът може да стане Бог. Само един човек е бил Бог: Христос – казвала църквата – и на вярващите им остава единствено да го следват и да слушат епископите. След възнесението на Исус земните права на Бога са преминали към църквата.

Отначало църквата, олицетворявана от Яков, се борела с лошия магьосник Симон Влъхвата/Павел, който се провъзгласил за нов Христос. Тя се борела с гнусните привърженици на гностика Валентин, които вярвали в Исус, но отказвали да се подчинят на епископите. Светите бащи пишели до императорите доноси срещу негодниците, които свиквали своите молитвени сбирки без одобрение от началството и уж непременно се занимавали по време на тях с оргии и ядене на малки деца.

След като победила, църквата преминала от думи към дела. Епископ Рабула разграждал камък по камък църквите на маркионитите, Магнус Максимус горял на клади присцилианците. Църквата унищожавала богомилите, катарите и албигойците. Император Алексей Комнин се отказал да оглави кръстоносен поход, защото имал по-належащи дела: трябвало да изколи сто хиляди павликяни, които живеели на негова територия и били негови данъкоплатци. Тази политика погубила всъщност империята на ромеите.

Но въпреки че преследвали гностиците отначало с думи, а след това с огън и меч, ортодоксите преписвали щедро от тях при всяка поредна промяна на църковната доктрина.

Те заимствали от гностиците Троицата и света София. Заимствали от тях институцията на монашеството и самата дума „монах“, която била едно от самоназванието на гностиците. Заимствали в края на краищата, и не без мъчнотии, идеята за спасението на душата, а не просто за възкресението на тялото – същата идея, която заклеймявал Юстин Мъченик, един от основателите на църковната ортодоксия.

При това ранните кумрански представи за самите себе си като за елим и за околния свят като за владение на Велиал не само не изключвали идеите за въоръжена борба с Велиал, а напротив, предполагали тази борба. Обитателите на Кумран стават след смъртта си светци и започват да сияят именно защото участват в космическа война.

В това съчетание на агресия с мистика няма нищо удивително. Посмъртното блаженство на душата станало главна надежда на асасините и на религиозните фанатици именно след Кумран. Патентът на идеята за Рая бил издаден точно там.

Именно мистичната съставка на миленаризма позволявала на членовете на сектата да вербуват привърженици сред най-широките кръгове и постоянно да се люшкат към нужната за оцеляване посока между диаметрално противоположните тълкувания на обещанията, които Месията давал.

Всеки път, когато се обръщали към невежите и народните маси, миленаристите разказвали за десетте хиляди грозда. Всеки път, когато се обръщали към елита, разказвали, че гроздовете са метафора.

Даже ортодоксите имали грях в това отношение. При полемиката си срещу гностиците те винаги наблягали на това, че Божието царство има съвсем материален характер. Праведниците, уверявал Ириней Лионски, ще царстват „в това творение, в което са получили плодовете на своето страдание и са били умъртвени“ [10].

Но само да се обърнели към управниците, ортодоксите заимствали чисто гностични аргументи и веднага заявявали, че Царството божие не е от този свят. „Когато чувате, че очакваме царството, напразно смятате, че говорим за някакво човешко царство“ – уверявал Юстин Мъченик [11].

Преди въстанията миленаристите обещавали на своите привърженици Дървото на Живота, което ще бъде донесено и посадено до престола на техния лидер, и десет хиляди грозда. След провала на въстанията, като Елеазар бен Яир, те обяснявали, че гроздовете ги чакат на небето. Преди въстанията обещавали на вярващите неуязвимост. След провала се оказвало, че техните вождове са разпънати, защото самите те се пожелали това.

Тези квантови скокове осигурявали нерушимостта на идеята.

Гностицизмът и идеята за физическото възкресение били алотропни модификации на един и същи мем, така както графитът и елмазът са алотропни модификации на един и същи химически елемент. Фактът, че гностичните разновидности на християнството предполагали, че Божието царство не е от този свят, не им пречел във всеки момент да започнат обратна трансформация. Гностици по същество били и мирните есеи, за които пише Йосиф, но мирният гностицизъм никога не стоял на повече от един фазов преход от зилотското клане.

Това двусмислено колебание, което по-късно в исляма ще бъде наречено колебание между „джихада на сърцето“ и „джихада на ръката“, се запазило във всички, дори в най-възвишените модификации на гностицизма

Манихейството по най-последователен начин противопоставяло безтелесния свят на Светлината на материалния свят на Тъмнината. Но това не попречило на китайските манихейци от 1351 г. да обещаят на своите въоръжени последователи най-осезаема физическа победа над света на тъмнината, олицетворен от династията Юан, под предводителството на Мин ван, най-осезаемия Принц на Светлината.

Последователите на Исус, изповядващи различни разновидности на гностицизма и, нещо повече, на гностичния юдаизъм, не били „малко ручейче“. Те повлияли значително на света извън пределите на Римската империя.

Геополитическата история на Близкия изток през II–VII в., включително безславния край на великата кампания на Траян, не може да се разглежда без участието на елхасаитите, масбофеите, сабеите и прочее. Без тях е неразбираема цялата история на триумфа на исляма. Нещо повече, без тях е неразбираема и историята на многобройните близкоизточни религии – алавити, друзи, езиди, които обикновено се смятат за модификации на исляма, но всъщност водят своето начало от арамейския гностицизъм.

На практика всичките тези религии възприемат своите напълно земни реформатори така, както кумранците възприемали своя Месия: иначе казано – като човек, но човек, в когото е влязла Втората Власт.

Така друзите смятат за Скрит Имам младия фатимидски халиф Ал Хакам (996-1020 г.). Езидите смятат совя основател шейх Ади за земно въплъщение на Ангела Паун, демиург, който създал нашия свят. Ярзанитите са уверени, че техният основател султан Сахак, Царя на Истината и Господ, е заченат непорочно от девственица и не е умрял, а се е въплътил след смъртта си в друг светец.

Без гностичното назорейство е неразбираема историята на суфитския мистицизъм, включително и историята на суфи Ал Шалмагани, който се обявил за тъждествен на Бога и бил екзекутиран в Багдат през 934 г.; и на неговия предшественик Ал Халаджа, екзекутиран през 922 г. Въпреки публичната му екзекуция обаче, неговите последователи се събирали сто години след това на брега на Ефрат и чакали завръщането му.

Всичките тези монотеистични мистици имали една обща черта: всичките смятали, че човекът може да стане Бог.

Тази форма на монотеизма изповядвал Кумран. Той възприемал своите Месии, включително и този, с когото се случило нещастие, но след това се озовал по-високо от ангелите, като вместилище, в което се е спуснала Светата Раух. В това именно се състоял кумранският минут, иначе казано – ерес. Кумранците изповядвали това, което в юдаизма се наричало ерес за Двете Власти на Небето. Те твърдели, че властите са две – трансцедентален и непознаваем Всевишен и неговия Син, посредник между Всевишния и Творението.

И при това нито Яков Праведника, нито даже Исус бил творец на тази теология.

Те били нейни консуматори.

Но кой в такъв случай е неин създател?

Географията на ранното християнство се оказва много по-обширна от предполагаемата. Тя се простирала от „земята на Дамаск“, иначе казано – от Кумран, до китайската област Джинджан, където до ден днешен се намира последният запазил се в Китай манихейски храм. От Турфанския оазис до Месопотамия, където и до днес живеят реликтовите потомци на първите хемеробаптисти.

Но сега – когато търсим отговора на този въпрос – ни предстои да се отправим към най-екзотичната от нашето пътешествие страна.

Границите на тази страна се намирали на хиляди километри от Римската империя. Когато Исус бродел по градчетата на Галилея, тази страна все още не съществувала. Даже градът, в който ще отидем, бил основан 1147 години след раждането на Христос.

Ще се отправим към заснежената далечна и варварска Москва от 1504 година.

БЕЛЕЖКИ

1. Jerome // Esaiam, prol. 65, цит. по: A. F. J. Klijn. Jewish-Christian Gospel Tradition. Brill, 1992. P. 122. Същата идея се съдържа в текста, който Ориген нарича „Доктрина на Петър“. „В него Спасителят все едно казва на своите ученици: «Аз не съм демон без тяло»“. Origen. de Principiis, prooem. 8, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 122.

2. Jerome, de viris illustribus, 2, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 80.

3. Origen, comm. // Johannem, II, 12; Hom. // Jeremiam, XV, 4; Jerome. Comment // Esaiam, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 52–53.

4. The Gospel of Philip. Mary Conceiving (55, 23–33), The Nag Hammadi Scriptures. P. 164.

5. Jerome // Esaiam, XI.1–3, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 98.

6. Jerome // Matthaeum, 21, 15–16, цит. по: A. F. J. Klijn. P. 137.

7. В други юдеохристиянски евангелия – „Евангелие от назореите“ и „Евангелие от ебионитите“ – гностичните тенденции били представени, ако се съди по всичко, още по-ярко. В тях по-специално се казвало, че великата небесната Сила на име Михаил, на която Небесният баща поверил Христовото пришествие на земята, се спуснала от небесата и станала Мария. A. F. J. Klijn. P. 134–135.

8. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем. Гл. 5.

9. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем. Гл. 80.

10. Ириней Лионский. Против ересей, 5, 32, 1.

11. Юстин Мученик. Апология, 11.

(Следва)