Превод: Grok
Редактор: Павел Николов
ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН
В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“
ДО ТУК
ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3
ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1;
2;
3;
4;
5
ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1;
2;
3;
4;
ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1;
2;
3;
4;
5;
ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1;
2;
3;
ЕРЕМИЯ;
ОСИЯ, МИХЕЙ;
НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;
ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;
ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;
ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА
ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО
ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ
/ ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК
/ ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ
/ ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА
/ СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ
ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН
/ ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ
/ ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ
/ ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ
/ ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО
/ СТРАСТИ ХРИСТОВИ
/ ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ
/ ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС
/ ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА
ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО
/ ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“
/ КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ
/ КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ?
/ КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ?
/ ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС
/ ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА
/ ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ
/ МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ
/ ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ
/ ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ
/ ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ
/ ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ
/ ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ
/ ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН
/ ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ
ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА
/ ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ
ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ
/ ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ
/ ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ
/ ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ
/ ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ
„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“
ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ
ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ
ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ
Авторство на Пастирските послания
Повечето учени споделят с основание убеждението, че всичките три Пастирски послания са написани от един и същи автор. По отношение на Първото послание до Тимотей и Посланието до Тит няма място за съмнение — стилът, темата и особеностите на съдържанието им са до голяма степен еднакви. Второто послание до Тимотей се отличава по някои ключови моменти, но по речник и стил на писане се вписва лесно до останалите две; сравнете например началото на Първото послание до Тимотей (1:2) с началото на Второто послание до Тимотей (1:2) — те съвпадат почти дума по дума, а сред другите послания на Павел не откриваме подобно съвпадение.
Както и при другите вторични послания на Павел, въпросът за авторството може да бъде решен въз основа на стила и съдържанието. Що се отнася до стила, отдавна е установено, че тези послания се отличават рязко от съчиненията, които принадлежат безспорно на Павел. Задълбочени изследвания показват например, че освен личните имена в Пастирските послания се използват 858 различни думи, от които 306 не се срещат в останалите съчинения на Павел (включително и в статистиката за неговите вторични съчинения). Това означава, че близо една трета от речниковия им състав не е засвидетелствана никъде другаде в Павловите текстове. Още по-показателно е, че повече от две трети от тези липсващи у Павел думи са били по-късно използвани от християнски автори през ІІ в. Следователно речниковият запас на тези послания е по-развит от този на другите Павлови писма.
По-значим е обаче фактът, че някои от ключовите думи, срещащи се в тези писма, се употребяват и от Павел, но с различно значение. Ето два прости примера: изразът, с който Павел обозначава „праведността пред Бога“ (буквално – „да бъдеш от дясната ръка на Господа“), тук означава просто „да бъдеш почтен, уважаван човек“ (Тит 3:8). А терминът „вяра“, който за Павел означава упование в спасителната смърт на Христос, тук обозначава основите на учението, изграждащо християнската религия (1 Тим. 1:13).
Разбира се, аргументът, основан единствено на речниковия състав, не е решаващ сам по себе си — всеки човек използва различни думи в различни ситуации, а Павел би могъл в различни периоди от живота си да влага различен смисъл в едни и същи понятия. Но в съчетание с проблемите на съдържанието тези езикови наблюдения правят доводите срещу авторството на Павел доста убедителни.
Вече засегнахме и други аргументи, като споменахме Второто послание до Тимотей (написано, разбира се, от същия автор като останалите две; така че ако едно от посланията се окаже подправено, това важи и за трите). Трудно е наистинва да си представим как Тимотей би могъл да бъде все още млад по времето на смъртта на Павел, в началото на 60-те години. А колкото до останалите две послания — ако в тях действително се разобличава някаква форма на гностическо учение, то те почти сигурно произхождат от по-късно време, защото приживе на Павел нямаме сведения за подобни лъжливи учения. Развити гностически религии не съществуват преди ІІ в., но е възможно да са съществували ранни, недоразвити още форми на такива учения към края на I в. — период, който изглежда приемлив за датиране на въпросните послания.
Важен признак, че тези послания не могат да се отнесат достоверно към времето на Павел, е основната тема на Първото послание до Тимотей и Посланието до Тит: установяването на надлежни църковни епископи („надзиратели“) и дякони („служители“). Тази грижа за истинско ръководство и ясна субординация е свързана с главната загриженост на посланията — да бъдат овладени лъжеучителите и да се въведе ред във вътрешния живот на църквата. Лъжеучителите се контролират по-лесно, когато отговорното лице разполага с властта да следи какво се случва всъщност; а вътрешните проблеми на църквата (например жени, които говорят, когато трябва да мълчат) се уреждат по-лесно там, където има ясно установена йерархия.
Нека си припомним обаче какво знаем за църквите по времето на Павел. От всички несъмнено Павлови послания най-много сведения за организацията на неговите църкви дава Първото послание до коринтяните. Както видяхме, коринтската църква била изпълнена с проблеми, свързани със седмичните богослужебни събрания (недостойно провеждане на причастието, хаос от прекомерно говорене на различни езици), с вътрешния живот на общността (фракции, обединени около отделни надарени учители; членове, водещи един другиго в граждански съд), с нравствени прегрешения (мъже, ходещи при проститутки; един човек, живеещ с мащехата си) и с лъжливи учения (относно природата на бъдещото възкресение). Пред лицето на всички тези проблеми, разяждащи църквата, човек би се запитал: защо Павел не се обръща към ръководителите на църквата, за да въведат ред сред членовете ѝ? Защо не нарежда на епископите и дяконите да поемат контрола над безредието и лъжливите учения? Отговорът е прост и убедителен: Павел не се обръща към ръководителите на църквата в Коринт, защото там просто е нямало такива ръководители.
Това става ясно от самото послание, чийто текст показва, че в Павловите църкви най-вероятно не е съществувала йерархия с официално назначени лидери. Църквите на Павел били харизматични общини. Думата „харизма“ произлиза от гръцкото понятие за „дар“. От Първото послание до коринтяните (гл. 12–14) става ясно, че тези църкви не се управлявали от избрани ръководители, а от всички членове заедно, всеки от които служел на общото благо според дарбата, която му била дадена.
Ето как функционирала църквата. Както вече видяхме, според Павел всеки човек получава дар от Светия Дух след кръщението си. Даровете били различни, но всичките трябвало да допринасят за гладкото функциониране на църквата в краткия период между началото на края на всичко съществуващо (белязано от възкресението на Исус) и самия край (пришествието на Христос в неговата слава). Тъй като този период нямало да е дълъг, до настъпването на края църквата трябвало да се управлява съвместно, а животът ѝ да се крепи на даровете, дадени от Светия Дух на всеки от членовете ѝ. Така на едни бил даден дар да поучават, на други — дар да лекуват, да пророкуват Господнето слово, да говорят на непознати езици (езиков дар) или да превеждат от тях (дар да тълкуват езиците). Всички тези дарби били необходими за живота на общината и всички служели на общото благо.
Накратко, общините на Павел били харизматични общини, в които не съществувал нито един отговорен ръководител, нито избрани длъжностни лица, натоварени с управлението.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Жените в църквите на Павел
В Пастирските послания разбирането за ролята на жените в християнската църква се различава рязко от онова, което откриваме в съчиненията на самия Павел. Особено любопитен в това отношение е откъсът от Първото послание до Тимотей (2:11–15), в който неизвестният автор твърди от името на Павел, че жените трябва да мълчат, да се подчиняват на мъжете и да изпълняват съпружеския си дълг. Ако желаят да се насладят на пълнотата на спасението, трябва да раждат деца.
Колко различно е това от възгледите на самия Павел! Достатъчно е да разгледаме шестнадесета глава на Посланието до римляните. Тук, в приветствията си към римската църква, Павел споменава редица жени, много от които очевидно заемали лидерски позиции. Такава е Фива, дякониса (или служителка) в кенхрейската църква и помощничка на Павел, на която той поверил да отнесе посланието в Рим (16:1–2). Такава е Прискила, която заедно със съпруга си Акила носи до голяма степен отговорността за апостолската мисия сред езичниците и поддържа своя община (16:3–4; забележете, че името ѝ е поставено преди името на съпруга ѝ). Такава е Мариам, съратничка на Павел, работеща сред римляните (16:6). Такива са Трифена, Трифоса и Персида — жени, наречени от Павел негови „сътруднички“ в делото за Христос (16:6, 12). Такива са Юлия, майката на Руф и сестрата на Нирей — всички те, изглежда, заемали видно място в общината (16:13, 15). Най-впечатляващ е случаят с Юния, за която Павел казва, че се „прославила между апостолите“ (16:7). Една жена, която не само е равна на Павел по апостолско звание, но дори се откроявала сред останалите апостоли!
Очевидно след смъртта на Павел в неговите църкви се случило нещо, което променило позицията и авторитета на жените. Разпространено е мнението, че когато новата вяра била прегърната от все повече мъже, те взели надмощие и се опитали да принудят жените, играли до този момент решаваща роля, да млъкнат. Този опит за подчинение на жените се вижда ясно в Пастирските послания, особено във втора глава на Първото послание до Тимотей, написано от по-късен последовател на Павел, който се опитва да наложи от негово име изискването жените да мълчат и да се подчиняват на мъжете. В действителност обаче нещата в църквите на Павел стояли по друг начин.
|
Какво според вас се случва след дълъг период от време с една община, лишена от лидер (или поне от малка ръководна група)? Случва се това, което видяхме в Коринт — безредие. И не е нужно да сте изучавали социология, за да се досетите как се решавал обикновено този проблем в църквите: те се организирали. Хора с лидерски способности поемали отговорност. Прилагали се методи, чрез които общината се превръщала в подредена и добре функционираща общност от вярващи.
Именно това се случило след смъртта на Павел. Краят на света не настъпил и църквата се организирала. Появили се определени длъжности, епископи, презвитери и дякони, със свои конкретни задължения. Хората, заемащи тези постове, трябвало да отговарят на определени изисквания, за да бъдат избрани. Те носели отговорност за вътрешния живот на църквата и, като дълбоко уважавани лица с ясно вменени задължения, именно те определяли кое учение е приемливо и кое не. Не е трудно да се разбере къде се вписват Пастирските послания в тази линия на развитие от харизматичните общности на Павел през 50-те години на I в. до строго йерархично изградените църкви през ІІ в. Тези послания отразяват ситуация, значително по-близка до по-късен период, което подсказва, че вероятно са написани след смъртта на Павел.
В крайна сметка нуждата от разобличаване на лъжливите учения принудила църковните ръководители да търсят опора във авторитети, по-висши от самите тях, за да установят правилното съдържание на вярата. Първите християни разчитали, разбира се, на Еврейската Библия като свое Писание. Но когато възникнали спорове по доктринални и практически въпроси, на християните им се наложило да прибегнат до изцяло християнски авторитети. Както ще видим в петнадесета глава, именно това довело до формирането на християнския канон на Писанието — сборник от съчинения, признати за авторитетни относно съдържанието на вярата и правилата на поведение. В оформения канон централно място заемат учението и живота на Исус (в Евангелията), както и съчиненията на апостолите (например тези на Павел).
Любопитно е, че в Пастирските послания можем да наблюдаваме вече тенденция към придаване на авторитетен статус на изцяло християнски съчинения — още едно доказателство, че тези книги са написани десетилетия след смъртта на Павел. В Първото послание до Тимотей (5:18) авторът настоява, че църковните ръководители заслужават особена почит (което означава, че трябва да им се плаща); в подкрепа на тезата си той цитира два откъса от Писанието. Първият е взет от Тората, от Второзаконие (25:4), а вторият (представен също като част от Писанието) съдържа думи на Исус, много близки до онези, които намираме в Евангелието от Матей (10:10). Авторът не само отразява значително по-развита църковна структура от онази по времето на Павел, с надзиратели, презвитери и дякони, но и приема, че писмено записаните думи на Исус са вече част от Писанието, равностойни по авторитет на самата Тора.
Съществуват и други белези, сочещи, че Пастирските послания произхождат от периода след Павел: по-голямата им загриженост за земния социален ред и за репутацията пред външния свят, вместо за неотложния край на света; настойчивостта им, че за църковните ръководители е по-добре да бъдат женени, отколкото самотни и спазващи целибат (за разлика от предпочитанията на самия Павел за себе си и своите новопокръстени); допускането, че Тимотей е християнин от трето поколение — вярата преди него е приела и майка му, и баба му; както и грижата да се накарат да млъкнат жените, които, според автора, са напълно излезли извън контрол. Авторът се тревожи не толкова за наближаващия край на света, колкото за уредбата на църквата, която ще трябва да просъществува още дълго време. На нея ѝ било необходимо самоукрепване чрез стабилна организация, способна да овладее лъжливите учения, разпрастранили се с течение на времето.
(Следва)
