МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ЕСНАФИ“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„ЕСНАФИ“

Този случай може да довърши окончателно човека.

Изхвърлили от трамвая Василий Тарасович Растопиркин — Вася Растопиркин, този чист пролетарий, безпартиен от дявол знае коя година.

Нещо повече — фраснали му муцуната в медната дръжка на трамвая. Той се бил хванал за нея с двете си ръце и с главата си и дълго не се пускал. А милицията и главният стрелочник го дърпали надолу.

Дърпали го надолу по молба на еснафски настроените пътници.

Разбира се, две мнения няма, Василий Тарасович не бил облечен с фрак. На него, знаете ли, не му остава време да облича фракове и да си слага маншети на гърдите. Той, може би, приключва в пет часа работата си и хуква веднага към дома. Той е, може би, бояджия. Той, може би, наистина се вози мръсен като куче. Може би бои и други материали се леят по дрехата му по време на занаята. Може би се уморява морално от това и му е трудно да върви пеша.

И не може той, предвид скромната си заплата, да си наема автомобил за насам-натам. Автомобилите не са за неговия джоб. За него и на трамвай да се повози — пак е берекет версин. Ох, докъде я докарахме, докъде пропаднахме! А Василий Тарасович приключил работата си в пет часа. В пет часа приключил, метнал, разбира се, на рамо стълбата и кофичката с останалата боя и си тръгнал към дома. Тръгнал си към дома и си мисли: „Цял ден — мисли си — лазя по стълбите, цапам се с разни видове боя и не мога да вървя пеша. Чакай — мисли си — да се кача на трамвая като един уморен пролетарий.“

И тук, разбира се, пред него спира трамвай № 6. Василий Тарасович моли, разбира се, един пътник да подържи в ръка кофичката с останалата боя, а самият той, разбира се, намества стълбата вътре.

Две мнения няма, разбира се, че стълбата не блестяла от чистота. И в кофичката — щом в нея има боя — не бива да си топиш палтото. А онази дама, дето си е завряла вътре ръката — сама си е виновна, дявол да я вземе! Не си ври ръцете в чужди вещи! Но няма да спорим: може би Василий Тарасович наистина, вярно, не постъпил по закона, като тръгнал да се вози със стълбата. Само че не в това е въпросът. Въпросът е в дрехата. Седналите в трамвая непмани се вдигнали решително на бунт именно заради дрехата.

— Значи — казват, — не може да се допре човек до него, съвършено, значи, петна остават.

Василий Тарасович отговаря резонно: — Съвсем — казва, — е ясно значи — щом има маслена боя с безир, винаги се случват петна. Би било — казва, — смъртоносно удивително, ако мине без петна.

Тук, разбира се, една непманка от кондукторите издрънчава, разбира се, с всички звънци и вагонът спира. Спира вагонът и молят с грубиянски глас Василий Тарасович да слезе. Василий Тарасович казва: — Трамваят ли е за публиката, или публиката за трамвая — това, нали, трябва да стане ясно. А аз — казва, — може би съм приключил работата си в пет часа. Може би съм бояджия? И тук, разбира се, се разиграва печалната сцена с милицията и главния стрелочник. И свалят занаятчията пролетарий Василий Тарасович Растопиркин като кучи син от трамвая, фрасват му муцуната в дръжката и го прогонват. Със стълба вече и в трамвая не може да се повози човек! Докъде я докарахме!

1927 г.

ПО ПЪТЯ, ПОНЕДЕЛНИК 29 ЮНИ

МНОГО КРАТКИ ИСТОРИИ / ЛИЦЕ В ЛИЦЕ С РАЗЯРЕНАТА ТЪЛПА

ИЗТОЧНИК: The Mind Collection

ПРЕВОД: : Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК: НАЙ-ДОБРОТО, НА КОЕТО СИ СПОСОБЕН / БЕЗ ПАТИЦА

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ С РАЗЯРЕНАТА ТЪЛПА

Френският писател Волтер бил известен със своето остроумие. Ето една история от краткия му престой в Англия, взета от книга на Клифтън Фадиман („The Little, Brown Book of Anecdotes“ – бел. ред.).

Волтер живеел като изгнаник в Лондон във времена, когато антифренските настроения бележели своя връх. Един ден, докато се разхождал по улиците, се оказал заобиколен от разярена тълпа. „Обесете го! Обесете французина!“, крещели хората.

Волтер се обърнал спокойно към тълпата със следните думи: „Мъже на Англия! Вие искате да ме убиете, защото съм французин. Нима не съм наказан вече достатъчно с това, че не съм се родил англичанин?“

Тълпата избухнала в бурни овации заради съобразителните му думи и го придружила съвсем невредим до жилището му.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ

Граф дьо Лас Каз, секретарят на Наполеон на остров Света Елена, съобщава в бележка от 20 януари 1817 г., че болният му син бил посетен от един „медицински джентълмен“: „...момче на около осемнадесет години, което по вид, маниери и глас приличаше на жена. За този доктор Бари ми казаха, че е невероятен феномен. Твърдяха, че получил диплома на тринадесетгодишна възраст след най-трудни изпити и станал известен в Кейптаун като превъзходен лекар.“

Така изглеждал Бари през тези години

Ако Лас Каз знаел истинската история на Джеймс Бари, би се изумил не от възрастта на младия ескулап (който в действителност не бил на осемнадесет, а на двадесет и осем години – докторът си намалил десет години, за да не изглежда странна липсата на окосмяване по лицето му), а от друго обстоятелство, напълно фантастично за онези времена. Военният лекар Джеймс Бари бил всъщност жена и бил роден – или по-точно родена – с името Маргарет Ан.

Проучих внимателно биографията на тази поразителна лейди, тоест джентълмен, тоест все пак лейди, когато се подготвях да пиша вече споменатия роман „Соколът и лястовицата“. Тогава ме интересуваха истинските истории на жени, които се представяли дълго време успешно за мъже. Маргарет Ан правела това в продължение на петдесет и шест години и запазила тайната си до самия край. Истинският пол на доктор Бари бил разкрит едва след смъртта му. За да избегне скандала, военното ведомство засекретило ужасния факт за сто години, защото Бари бил не просто лекар, а генерал инспектор на болниците, иначе казано - главен началник на цялата военна медицина.

Забележителни са мотивите, поради които ирландската девица от порядъчно семейство се впуснала в това пожизнено приключение. В тях нямало нищо романтично или алтруистично – от рода на: мечтая да лекувам хора, а за жените пътят към медицината е затворен. Просто семейството се разорило, момичето останало без зестра и трябвало да се намери начин за изкарване на насъщния, а лекарите печелили много повече от гувернантките или компаньонките.

Оформил се малък заговор, в който участвали майката на Маргарет (тя несъмнено била също необикновена личност) и един адвокат, който подправил документите.

През 1809 г. двадесетгодишната госпожица отпътувала от Лондон и след няколко дена дошла в Единбург вече като младеж. Постъпила в медицинския факултет, завършила го с отличие и защитила дипломна работа – нещо свързано с хернията, толкова блестящо, че изследването ѝ било дори публикувано.

Талантливият лекар

Дълго не можех да разбера защо Маргарет е решила да отиде в армията. Може би просто се отворила свободна длъжност (било по времето на войната с французите)? Но „Джеймс Бари“ останал на военна служба и след края на сраженията. Мисля, че Маргарет решила да напусне света на жените и да премине в света на мъжете окончателно и безвъзвратно. За да не съжалява за нищо и да не се озърта назад. Край, оттук нататък ще наричам доктора „той“.

Доктор Бари служил на различни екзотични места – в Африка, в Уест Индия, в Гърция и в Канада. Бил превъзходен специалист, реформатор в болничното дело и благодарение на това направил голяма кариера. В Кейптаун например, едва пристигнал, излекувал дъщерята на губернатора лорд Съмърсет и веднага бил назначен за главен медицински инспектор на колонията. Пак тогава лекарят чудо направил първата на континента операция с цезарово сечение, при това и майката, и бебето оцелели.

Само осемнадесет години след началото на своята военна служба Бари заел най-високата медицинска длъжност в британската армия. Той смятал за ключов аспект на лечението строгата хигиена, качественото хранене и добрите грижи (революционна идея за онези времена). По време на Кримската война Бари вдигнал луд скандал на знаменитата Флорънс Найтингейл за това, че поради лошите условия ранените в нейната болница мрели като мухи. Найтингейл била страшно изненадана от подобно ungentlemanly behavior (неджентълменско поведение – бел. прев.), макар впоследствие да признала, че след изпълнението на изискванията на началника смъртността спаднала рязко. И едва век по-късно „неджентълменството“ на генерал инспектора се разкрило в нова светлина: първата жена лекар учила на професия първата медицинска сестра.

Трябва да кажем, че характерът на Джеймс Бари бил отвратителен. Докторът се отнасял добре само с болните, а със здравите – включително и с началниците си – бил дързък и груб. Ужасно се обиждал, ако на някой от офицерите гласът или лицето му се стрували женски. Неведнъж се бил на дуел заради това (стрелял и владеел фехтовката отлично).

Веднъж, като се изпокарал с всички, напуснал самоволно служебното си място в колониите и се върнал в Лондон, а когато от министерството го заплашили със съд, заявил, че е дошъл да се подстриже.

Заради един от тези фокуси Бари бил понижен от генерал инспектор в щабен лекар (това е горе-долу като от генерал полковник в полковник), но не напуснал своята служба и – което е съвсем удивително – се изкачил по кариерната стълбица до най-горното стъпало за втори път.

Раздразнителният и ексцентричен доктор бил придружаван във всичките си странствания от чернокожия слуга Джон и едно куче. Кучетата, естествено, се сменяли, но всички се казвали еднакво: Psyche (Психея - бел. прев.).

Опитвам се да си представя вътрешния свят на тази уникална жена.

Нищо освен работа. Абсолютна самота. Постоянен страх от разобличаване, което би означавало край на целия ѝ живот. Може би поне верният Джон я зарадвал с нещо лично? Само че едва ли – бившата Маргарет нямала такъв психотип. Но слугата със сигурност е бил посветен в тайната. Поради това и не се разделял с господаря си.

От ляво на дясно: Psyche, доктор Бари и Джон

Разобличението дошло, когато на Джеймс Бари му било вече все едно. Погребали го с почести, за да не би, опази Боже, да се потвърдят лошите слухове, а те се появили и мнозина, разбира се, заявили, че много отдавна подозирали нещо… Но официално не било признато нищо подобно. На надгробния камък изсекли с чест и почитание:

А всъщност на първата жена лекар, при това светило в медицината, би трябвало да издигнат един голям, преголям паметник.

(Следва)

АМУРСКАТА АПАШКА РЕПУБЛИКА, ИЛИ РУСКО-КИТАЙСКА ДЕМОКРАЦИЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: : Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Жаждата за печалба е често двигател на прогреса. За да добиват повече злато, избягали руски бандити основали своя република, която била впоследствие жестоко унищожена от китайците.

През втората половина на XIX век руският Далечен изток бил все още слабо усвоен. Малобройните селища били разположени основно по поречието на Амур и били населени главно с казаци, които пазели границата на Империята. През 1870-те години по Русия плъзнал слух, че в Приамурските земи намерили злато. Страната била обхваната от истинска треска. Търсачи на приключения от всякакъв калибър – от благородници до селяни – се отправили на изток, за да забогатеят с ценния метал, който според разказите се търкалял буквално в краката на хората. Пътуването до Амур било дълго и трудно, а като идвали на място, хората откривали, че всички златоносни места са вече разпределени и се намират под строгия надзор на властите. Излъгани в най-съкровените си надежди, авантюристите поглеждали с копнеж към другия бряг на Амур. Крак на златотърсач не бил стъпвал все още на китайска територия.

Далекоизточни златотърсачи

Естествената граница между двете империи се пазела чисто номинално. Избягали каторжници и хора, които по различни причини не се чувствали уютно в руските простори, преминавали лесно през Амур и се укривали в тайгата на китайския бряг. Те поддържали връзка с родината си посредством Игнашино, станица, която се намирала най-близо до местата, където се заселвали бегълците.

В началото на 1883 г. при един от жителите на Игнашино дошъл ловец от племето орочони на име Ванка и разказал, че когато копаел гроб за майка си на брега на река Желтуга, течаща в китайската тайга, открил на малка дълбочина късчета самородно злато. За проверка на информацията на другия бряг на Амур заминал геологът Лебедкин. Скоро той се върнал и потвърдил, че бреговете на Желтуга са богати на злато. Треската избухнала с нова сила.

Преди всички по бреговете на Желтуга се стекли избягалите каторжници, които се криели наблизо. Те изкопали първите шурфове и първите землянки. Втори по тези краища дошли китайците, които наричали златоносната река Мохе. Те нямали нищо против това, че освен тях злато добиват и техните северните съседи: местата били глухи, а държавната принадлежност на околностите била твърде условна. След няколко месеца по бреговете на Желтуга започнали да идват любители на лесната печалба от Русия.

Хора гинат за метал

Пришелците били посрещани от суровата действителност и суровите закони на китайската тайга. Каторжниците, които смятали себе си едва ли не за коренни жители по бреговете на Желтуга, не признавали отначало никакви правила. Най-добрите участъци за копаене на шурфове се падали на най-силните, а щастливецът, открил голям самороден къс, често бивал намиран на следващата сутрин с прерязано гърло. Размахването на ножове било норма. Освен от него, първите златотърсачи умирали и по естествени причини: скорбутът косял хората.

Тези трудности плашели малцина. Още през лятото на 1883 г. към бреговете на Желтуга се стекъл поток от заселници, добрали се по един или друг начин до Приамурието. Към края на годината броят на златотърсачите достигнал пет хиляди души – едно огромно селище по мерките на тогавашния Далечен изток. Жаждата за злато привличала хора от различни националности и социални слоеве. В съседни шурфове промивали пясък руснаци, китайци, якути, евреи, поляци, корейци и дори французи и американци. Златната треска уеднаквявала избягалите каторжници и хората с благороден произход, вчерашните селяни и завършилите европейски университети. Никой не искал на заселниците документи. Нещо повече, това се смятало за обида. На Желтуга били допускани всички без изключение. Забрана съществувала само за нежния пол: на жените, като източник на постоянни кавги между златотърсачите, достъпът до находището бил забранен.

Строителство край бреговете на Желтуга

С появата на хиляди нови хора бреговете на златоносната река започнали да придобиват цивилизован облик. Първите капитални съоръжения се появили на Орлово поле, наречено така в чест на любимото забавление на първите заселници – хазартната игра на орлянка (ези-тура – бел. прев.). От това поле по протежение на реката и проточилите се по бреговете шурфове минавала улица „Милионна“, която завършвала при Ледено поле. Освен жилищни постройки се появили малки кръчми и няколко дюкяна. Отначало по-сериозните търговци се страхували да пътуват до Желтуга, защото се опасявали от тамошните нрави.

Вихърът на престъпността не бил по вкуса и на по-голямата част от заселниците, които искали никой и нищо да не им пречи да добиват злато. Изключително бързо започнала стихийна самоорганизация на разнородната човешка маса. Тя била подтикната от жестокото убийство на един готвач, на когото му изчезнали 50 золотника (213 грама) ценен метал. Престъпниците превърнали главата на жертвата в каша с четиридесет удара на чук. На стихиен митинг желтугинците решили да сложат край на разбойническата анархия и да въведат относителен ред. Селището било разделено на пет щата, като всеки се оглавявал от двама старости (ръководители – бел. прев.), преизбирани на всеки 4 месеца. Цялото население на Желтуга избрало президент с явно гласуване.

Заселниците, чийто брой през 1884 г. достигнал вече петнадесет хиляди души, решили единодушно, че оттук нататък са граждани на независимата Желтугинска република, или Амурска Калифорния. Законите на републиката съставили заедно – своеобразна конституция, която регламентирала всички страни от живота на „калифорнийците“. Всеки златотърсач и всеки човек, дошъл при златното находище, бил длъжен да прочете тези правила и да удостовери, че ги е прочел с личен подпис.

Появило се и своеобразно подобие на наказателен кодекс. За провинения и престъпления биели с пръчка, с тояга или с „терновник“ – камшик, на чийто край имало гвоздеи. За безпаметно пиянство се полагали сто удара с пръчка; четиристотин удара с тояга получавал онзи, който водел жени в селището. За кражба, фалшифициране на златен пясък, заплаха с оръжие в пияно състояние и мъжеложство се полагали 500 удара с „терновник“. Такова бичуване завършвало винаги със смърт. Убийството се наказвало особено – престъпникът трябвало да бъде умъртвен по същия начин, по който е убил своята жертва.

Въведените правила вкарали живота в ред. Добивът на злато се увеличил веднага. Основната маса желтугинци се състояла от редови златотърсачи, които там наричали „приискатели“ (от рус. прииск – находище, бел. прев.) или „хищници“. Най-често това били селяни от далечни краища. Някои от тях отивали сами отвъд Амур в търсене на богатство, а други били наемани по целия Сибир от агенти на златодобивните компании. Тези агенти се установили отдавна край Желтуга. Те сключвали с наемните „хищници“ договор, който ги задължавал да предават цялото злато на фиксирана цена. Напускайки родните села, бъдещите копачи получавали аванс и нови дрехи. По време на дългия път към Амур повечето от тях се пропивали до последна копейка и пристигали на Желтуга в жалки парцали. Авансът трябвало да се отработва и в продължение на няколко месеца наемните „хищници“ бъхтели единствено за компанията. Разбира се, мнозина укривали въпреки всичко по малко злато, за да го пласират зад гърба на агентите.

Желтугински „хищници“

Тези, които идвали в Амурска Калифорния самостоятелно, можели да спечелят много пари. Копач на не най-богатия шурф можел да промие за един ден 5-6 золотника (25-30 грама) драгоценен пясък. Нерядко се натъквали и на самородно злато. На Желтуга един золотник струвал около две рубли. Отвъд Амур цената му веднага скачала двойно и продължавала да се увеличава с придвижването на запад, затова мнозина продавали на място само малка част от добитото, а останалото заделяли за завръщането си у дома. С подобна пестеливост се отличавали артелите на „приискателите“ земляци от Тоболск, Перм или Вологда. Те не безделничели, не пиянствали, а работели упорито, за да се завърнат в родните си краища като богати хора.

Съвсем не всички обаче успявали да се доберат до дома със златото. В тайгата около Желтуга върлували спиртоносите. Отначало наричали така онези, които снабдявали първите желтугинци с разреден самогон. Бутилките долнопробен алкохол се разменяли за златен пясък. Когато животът на златното находище влязъл в релси и били отворени първите кръчми, необходимостта от подобен занаят изчезнала. Спиртоносите, които успели да забогатеят, започнали да изкупуват злато, като давали за него малко повече от агентите на компаниите. Онези, които имали по-малко късмет, се заели с разбойничество. Техните шайки, наричани „летучки“ (летящи отряди – бел. прев.), причаквали златотърсачите в тайгата, обирали ги и ги убивали.

Освен от спиртоносите, завръщащите се у дома „хищници“ били застрашени и от полудивите аборигени. Те, наистина, се държали малко по-благородно от обикновените бандити. Ако златотърсачат виждал разпънато на пътеката червено парче плат, знаел, че трябва да изсипе на него малко злато и тогава можел да продължи спокойно своя път. Ако пътникът прекрачвал плата, го настигал точен изстрел, а горският жител обирали трупа му до шушка.

Златна треска, усложнена от патриотизъм

С въвеждането на ред край Желтуга натам се устремили многобройни търговци. На Орлово и Ледено поле изникнали бързо дюкяни, кръчми, бани и дори казино. Църква в селището, между другото, така и не построили. Търговците били привличани от огромните печалби. В Желтуга всички стоки стрували от 5 до 10 пъти по-скъпо, отколкото отвъд Амур. Налични пари там почти не се срещали. Всичко се сменяло за златен пясък. Появила се дори своя парична система. Нейна основна единица бил золотникът (4,26 грама метал), който се делял на 4 „карти“ или 96 „кибритени клечки“.

На много извадили късмет златотърсачи богатството сякаш им парело ръцете. Имало случаи, когато в казиното някой доскорошен селянин проигравал за една нощ на щос или на рулетка четири хиляди рубли – невъобразими за Русия пари. Забогателите златотърсачи (рус. старатели – бел. ред.) се забавлявали старателно, като постилали улица „Милионна“ със скъпи платове, купували и чупели на трески европейски мебели (каквито също се продавали в Желтуга) и черпели с водка цялото обчество. На подобни изхвърляния старостите и президентът гледали през пръсти, защото слуховете за бързо забогателите „хищници“ били отлична реклама на Желтугинската република.

Желтугинци

Руските власти се отнасяли към съществуването на Амурска Калифорния с известно одобрение. В Далечния изток били разпратени забрани за конфискуване на златото, добито на китайска територия. Това се обяснявало с грижа за повишаване на благосъстоянието на местното население. На тази грижа желтугинците отвърнали с прилив на патриотизъм. През есента на 1885 г. в главата на последния президент на републиката Николай Прокунин се родила идеята за включване на Желтуга и нейните околности в състава на Руската империя. Предложението получило одобрение на народен събор. Било решено да се организират с общи средства експедиции за колонизиране на тайгата в радиус няколкостотин версти от Амурска Калифорния.

В Пекин научили бързо за това начинание. Един от желтугинските щати бил изцяло китайски и, естествено, в него живеели немалко шпиони. За императрица Цъ Си нелегалната Калифорния била отдавна болно място. Властната старица се възмущавала, че златото, добивано в нейните владения, отивало накъде на север. Като получило донесение за планираната желтугинска експанзия, китайското правителство изпратило нота до Санкт Петербург. В руското Министерство на външните работи решили, че няколко хиляди босяци и авантюристи не са достатъчен повод за караница с огромния Китай. Съдбата на желтугинците била решена.

Китайското население на Желтугинската република

През януари 1886 г. към самопровъзгласилата се република потеглили части на китайската армия. Руски казашки подразделения преминали отвъд Амур и разположили лагер на южния му бряг. При все това не проявявали никаква агресивност. В републиката настанала паника. Съпротива срещу китайската армия не била оказана. Златотърсачите бягали масово на север и се предавали в плен на казаците. Те ги прехвърляли на руския бряг и ги пускали по живо, по здраво. Китайските златотърсачи предпочитали също да се предават на руснаците. Те знаели отлично, че ако попаднат в ръцете на своите сънародници, ги чака неизбежна смърт. Нещастниците, попаднали в плен на китайските наказателни отряди, били обявени за цзинфей (престъпни златотърсачи) и обезглавени на Орлово поле. Всички постройки на Желтуга били изгорени.

Президентът Прокунин успял да се промъкне в тайгата, отнасяйки със себе си тежък сандък, натъпкан със злато – републиканската хазна. На втория ден по пътя бегълците били нападнати от шайка спиртоноси. Когато бандитите се скрили в гъсталака със златото, на пътеката останали няколко окървавени тела. Николай Прокунин оцелял само благодарение на богатирското си здраве. След една седмица се добрал до покрайнините на Благовещенск, където прекарал два месеца в болница. След оздравяването си експрезидентът работил като счетоводител и след множество неволи починал през 1896 г.

Нелегалното златно находище на бреговете на Желтуга просъществувало едва три години. За това кратко време се извършила стремителна еволюция от бандитско съдружие до самопровъзгласила се република, притежаваща много от признаците на независима държава. „Хищниците“ и „приискателите“ добили около осем тона злато, а в свободното си време създали първата в Далечния изток демократична република.

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1999 г. / ФИЗИКА / ГЕРАРДУС 'Т ХООФТ

Герардус 'т Хоофт (Gerardus 't Hooft)

5 юли 1946 г.

Физика (заедно с Мартинус Велтман)

(За изясняване на квантовата структура на електрослабите взаимодействия във физиката)

Герардус (Герард) 'т Хоофт е един от най-влиятелните и бляскави физици теоретици на нашето време. Неговата работа полага буквално основите на съвременната физика на елементарните частици. През 1999 г. получава Нобелова награда за физика (заедно със своя научен ръководител Мартинус Велтман) за „изясняването на квантовата структура на електрослабите взаимодействия“. С две думи: доказва математически, че теориите, които описват как работят фундаменталните сили в улея на микросвета, имат смисъл и не водят до абсурдни безкрайности. Ето ключовите стълбове на неговия научен път и идеите, с които променя науката.

Първият основен стълб е спасяването на Стандартния модел, известно като ренормализация. В края на 60-те и началото на 70-те години физиците разполагат с красива теория за обединението на електромагнетизма и слабото ядрено взаимодействие (силата, отговорна за радиоактивния разпад). Проблемът е, че когато се опитват да пресметнат конкретни процеси, математиката започвала да изригва безкрайни, нелогични стойности. Теорията изглеждала неизползваема. Още като докторант 'т Хоофт (заедно с Велтман) разработва гениален математически метод за „укротяване“ на безкрайностите. Те доказват, че така наречените неабелеви калибровъчни теории, върху които стъпва Стандартният модел, са напълно предсказуеми и стабилни. Това откритие отваря буквално вратите за триумфа на съвременната физика на частиците.

Вторият фундаментален принос е Холографският принцип. Ако сте чували концепцията, че нашата триизмерна Вселена е може би просто „холограма“, проектирана от границата на пространството, дължите това до голяма степен на 'т Хоофт. Вдъхновен от термодинамиката на черните дупки и работите на Стивън Хокинг, в началото на 90-те години той формулира Холографския принцип, който по-късно е доразвит от Леонард Съскинд. Принципът гласи, че цялата информация, съдържаща се в даден обем пространство, може да бъде описана изцяло от теория, която „живее“ на двуизмерната граница на този обем. Това днес е ключов инструмент в опитите да се обединят квантовата механика и общата теория на относителността с цел изграждане на теория за квантовата гравитация.

Ученият има и редица други фундаментални приноси. Той е сред първите, които посочват феномена на кварковото удържане (confinement) – че силата между кварките, които изграждат протоните и неутроните, нараства с отдалечаването им, което обяснява защо никога не можем да наблюдаваме свободен, изолиран кварк. Освен това, независимо от съветския физик Александър Поляков, той открива теоретично решение в калибровъчните теории, известно като монопол на 'т Хоофт-Поляков, което предсказва съществуването на магнитни монополи (магнити само с един полюс – северен или южен) в ранната Вселена.

Родът на 'т Хоофт е изключително забележителен и пълен с учени. Частицата „'т“ в нидерландските имена е съсъкращение от стария член het („то“ / „онова“). Неговият чичо е известният физик Фриц Цернике – също Нобелов лауреат, изобретил фазово-контрастния микроскоп, а баба му е сестра на известния физик Питер Котвег. Днес 'т Хоофт е професор в Утрехтския университет в Нидерландия. Той е известен със своята достъпност и с това, че поддържа свой сайт, в който е съставил подробен пътеводител със свободни ресурси за всеки, който иска сам да стане добър физик теоретик. Подходът му към науката е бил винаги воден от дълбок детерминизъм – той все още търси по-дълбока, реалистична реалност зад странностите на квантовата механика.

Съставил: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

След като изучихме живота и поученията на апостол Павел, ще продължим по-нататък. Ще разгледаме как Павел бил разбиран и изобразяван по-късно, след неговата смърт. В тази глава ще се съсредоточим върху книгата „Деяния на апостолите“, където на Павел е отредена главна роля, както и върху вторичните послания на Павел – писма, които имат вторичен авторитет в каноничния сборник със съчинения на Павел. Причината за техния вторичен авторитет се крие в това, че тези шест книги – Послание до ефесяните, Послание до колосяните, Второ послание до солуняните, Първо и Второ послание до Тимотей и Послание до Тит – не са били написани вероятно от апостола, а от по-късни автори от името на Павел. С други думи, те са с невярна атрибуция. Преди да преминем към подробно разглеждане на тези по-късни прояви на павлианството, ще бъде полезно да кажем няколко общи неща за това как е бил разбиран Павел по негово време и след това.

ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА

Някой може да заяви, че Павел е придобил по-голямо значение след смъртта си, отколкото приживе. Мнозина смятат Павел за най-значимата личност на ранното християнство след Исус, което е вярно поради причините, които вече разгледахме. Но има някои указания, че към момента на, да речем, 50-те години Павел не е бил толкова значима фигура, каквато станал по-късно. Първо, струва си да отбележим, че почти във всички църкви, основани от Павел, апостолът имал противници, чиито възгледи се различавали напълно от неговите и които той смятал за заплаха за своята мисия и на своето послание. Тези хора със сигурност представлявали опасност. И изглежда, че били доста! Може да предположим, че приживе Павел се е изправял сам срещу мнозина. Неговият глас се извисявал над останалите, но това не бил очевиден изход по негово време. Освен това противниците на Павел не се придържали към единни възгледи. Неговите противници в Галатия например твърдели, че е необходимо всички правоверни последователи на Исус да приемат обреда на обрязването и да спазват Юдейския закон. Павел им отговорил разярен. От друга страна, противниците му в Коринт били на мнение, че вече са възкръснали и се наслаждават на всичките радости на спасението. Павел смятал това за абсолютно немислимо. Любопитното е, че някои жители на Коринт, които се подвели по този „грешен“ възглед, принадлежали към групата, провъзгласила Павел за свой герой и лидер (1 Кор. 1:12).

И така, следва да се направят два основни извода: приживе Павел не бил разглеждан повсеместно като безусловен апостолски авторитет, чиито възгледи могат да се се смятат за истинни; и дори онези, които се позовавали наистина на неговия авторитет, на места се придържали към възгледи, които той намирал за спорни.

Ситуацията не се променила, а по-скоро се влошила през десетилетията след смъртта на Павел. Към II в. имало някои групи християни, които смятали Павел за заклет враг. Такива били духовните приемници на противниците на Павел в Галатия, юдео-християните, които и до днес смятат, че да следваш учението на Исус означава да спазваш Юдейския закон. От тяхна гледна точка Павел, който отделял постигането на праведност чрез вярата от Закона, не разбирал правилно нещата. Други групи християни изпитвали дълбоко уважение към Павел, но изобщо не се зачитали помежду си – всяка група заявявала, че точно тя се придържа към „истинската“ интерпретация на Павел. Някои групи гностици например настоявали, че Павел подкрепя тяхната гледна точка; други християни от „ортодоксалната“ традиция твърдели обратното: че Павел подкрепя техните възгледи. И нищо не може да се направи!

Всяка от тези фракции показвала съчинения, отразяващи различните им теологични възгледи и написани от автори от името на Павел. Знаем например за фалшивите послания на Павел, датиращи от II в. като например Третото послание до коринтяните, съдържащо яростни нападки срещу твърдението на гностиците, че вярващите трябва да се освободят от плътта, за да получат спасение. Трябва да добавим посланието, което Павел адресирал според традицията до лаодикийците (вж. Кол. 4:16), и поредицата от четиринадесет писма, разменени между Павел и най-великия философ на тогавашното време Сенека. Всички тези книги са подправени като послания на Павел, но нито една от тях не отразява възгледите на историческия Павел.

Разполагаме също така с повествования за живота на Павел от по-късни източници, включително една книга от II в., която се нарича „Деяния на апостол Павел“. Този разказ е изпълнен с удивителни, но до голяма степен легендарни по характер сведения за Павел. В една от най-известните части на книгата се разказва как Павел покръстил в християнската вяра една богата аристократка на име Текла, която чула случайно Павел да проповядва наблизо. Но тази проповед се различава от всичко онова, което излязло изпод перото на Павел в Новия завет. В нея Павел заявява, че пътят към вечния живот е да се отречеш от половите контакти, дори и да си брачно обвързан. Тук главна роля играе не вярата в смъртта и възкресението на Исус, а постоянното целомъдрие на човека.

Текла намерила това послание за убедително и станала последователка на Павел (а чрез него – на Исус) за ужас на своето семейство и най-вече на своя годеник. Тя отменила безцеремонно сватбата, за да може да води целомъдрен живот. Това решение довело до поредица от твърде занимателни истории, защото Текла била съдена и осъдена на смърт (два пъти) за нарушаване на всички допустими в нейното общество норми, само че била неизменно спасявана по удивителен начин с помощта на божествена намеса.

Както разказва друга история в „Деяния на апостол Павел“, апостолът, минавайки през пустинята, срещнал говорещ лъв, който помолил за кръщене. Павел изпълнил милостиво молбата му. След дълго време, когато Павел бил осъден на смърт, го извели на арената за битка с диви зверове. Кой би могъл да си помисли, че до него ще се окаже неговият приятел – говорещият лъв. Двамата се спасили по чудесен начин и се разделили с мир.

Нито една от тези истории (особено тази с лъва!) няма историческо основание. Въпреки всичко тяхната ценност е в това, че показват как Павел е бил разбиран и изобразяван в по-късно време. Но за да видим как представите за Павел се различават от неговото лично представяне в седемте послания, които са несъмнено негови, не е задължително да чакаме до II в. Това може да се види още в съчиненията на Новия завет, особено в „Деяния на апостолите“ и във вторичните послания.

(Следва)