БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ. ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ

Учените спорят също така дали Павел е написал лично Посланието до колосяните, но ние ще разгледаме убедителни аргументи в полза на това, че не е писано от него. По-малко спорове има защо е било написано. Авторът твърди, че е Павел и че се намира в затвора. По време на престоя си там чул новини за църквата в град Колоса, в западната част на Мала Азия. Тази църква не е основана от Павел; нейното начало положил Епафрас, местен жител (1:7-8, 4:12). Новината, която „Павел“ чул за колосяните, предизвикала у него смесени чувства. От една страна, се радвал да научи, че са приели вярата и са предани на Христос. От друга страна, научил, че им влияят лъжеучители, които се опитват да ги убедят в лъжливи религиозни възгледи.

За съжаление, авторът не ни дава ясна и отчетлива картина какво е било лъжливото учение. Той го нарича „философия и празна измама“ (2:8), но за да разберем какво е, трябва да прочетем в по-голямата му част много внимателно това, което се казва срещу него, от което да си направим съответните изводи. Авторът посочва, че неговите противници се занимават със „самоволно смиреномъдрие и служене на Ангели“, основавайки се на особени видения, които им били изпратени (2:18-19). Те настояват също така за определен вид аскетични действия, например какво може и какво не може да се докосва и яде (2:21-23). Той парира тяхното мнение, като твърди, че Христос е отменил със смъртта Си изискванията на Юдейския закон за вярващите. И така, можем да кажем поне, че опонентите се придържали към мистичен опит от видения и към спазване на Юдейския закон.

Изглежда, че са насърчавали някакъв вид юдейски мистицизъм, който може да се сравни с това, което знаем от древните текстове, в които хората преминавали през екстатично преживяване на видения и така се пренасяли в божественото царство, където се изпълвали с радост и със силата на божеството. Тези, които отстоявали подобни възгледи, водели често аскетичен начин на живот, убеждавайки се взаимно да не се отдават на плътски наслаждения, защото спасен ще бъде духът. Затова не бива да се привързват твърде много към тялото (което се случва, когато човек отстъпва пред физическите желания).

Авторът, в отговор на това мнение, утвърждава решително, че на вярващия не са му нужни екстатични видения, за да се наслади на прелестта на спасението. Всичко, което е необходимо, е вече достъпно чрез Христос. Защото Христос „е образ на невидимия Бог, роден преди всяко създание“ (1:15). Следователно не си струва да се залавяме с екстатично почитане на ангелите. Тези същества са фактически подчинени на Христос и в действителност са създадени от Него (1:16). Нещо повече, именно Христос е направил така, че вярващите да изпитат радостите на спасението: Той е примирил всички с Господа и е заличил „с учението Си съществуващото за нас ръкописание“. Затова никой не бива да се връща към Закона (2:13-15).

Колосяните могат да усетят вече радостите на спасението и да дойдат в божественото Царство, защото са се възнесли на небесата с Христос (3:1). Разбира се, това не означава, че трябва да пренебрегват своето физическо съществуване в този свят: необходимо е да живеят все още нравствен и честен живот и да избягват плътските грехове.

Посланието е отново сходно в много отношения с това, което е написано действително от Павел. Схемата на посланията е една и съща и засяга в основата си редица теми, разглеждани от Павел: важността на страданието в света, смъртта на Исус като примирение и участието на вярващите в смъртта на Исус чрез кръщенето. Въпреки това има причини да мислим, че Посланието до колосяните не е писано от Павел. Един от най-убедителните аргументи се основава на това, че, за нещастие, не можем да дадем оценка, без да знаем гръцки език, на който е написано посланието. Експертите по гръцки стил са изследвали внимателно посланието и са го сравнили със стила на посланията на Павел. Тези изследвания доказали, че отново и отново, израз след израз, въпросното послание е много различно от посланията на Павел. Проблемът не е в това, че стилът на посланието е по-добър или по-лош от стила на Павел. Стиловете са просто различни (също като на Джейн Остин и на Джеймс Джойс — стилът на двама писатели е прекрасен, но не бихме ги сбъркали никога).

Другите аргументи са по-лесни за обяснение, дори само ако се придържаме към превода на текста на английски език.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Възкресението на вярващите в Посланието до колосяните Ако Посланието до колосяните е написано все пак от Павел, тогава неговите възгледи за времето и значението на възкресението на християните са се променили, защото в случая е казано, че вярващите са вече „възкръснали с Христос“ (3:1). Спомнете си, че Първото послание до коринтяните било написано до голяма степен срещу онези, които вярвали, че е вече време християните да се наслаждават на благословеното съществуване след възкресението (вж. гл. 15). Разликата в граматическото време на глаголите в откъсите от Посланието до римляните (6:4-5) и Посланието до колосяните (2:12) е също показателна. Въпросът, който тълкувателите повдигали през годините, е: кое от двете е вярно? Възкръснали ли са вече християните, или не са? Послание до римляните 6:4–5 Послание до колосяните 2:12 И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщенето в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на нашия Баща, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението. Погребахме се с Него в кръщенето, в което и възкръснахте заедно с Него чрез вяра в силата на Бога, Който Го възкреси от мъртвите.

Най-важното сте забелязали може би сами. Авторът вярва, че християните са участвали заедно с Христос не само в Неговата смърт (чрез кръщенето), но и в Неговото възкресение. Той настоява де факто много на това: вярващите са възкръснали вече с Христос „на небесата“, където могат да се наслаждават на спасението (2:12, 3:1). Ако това мнение ви напомня нещо, така и трябва да бъде: именно срещу това мнение възразява Павел в Първото послание до коринтяните. В своите писма Павел настоява: вярващите умерат наистина с Христос чрез своето кръщене; но ще възкръснат с Него (вж. например: Римляни, 6:4-5, и обърнете внимание на граматическото време: смъртта с Христос е в минало време, възкресението с Христос в бъдеще — тази разлика имала голямо значение за Павел). За Павел животът на християнина в този свят не е изпълнен с абсолютната радост и екстаза от прелестите на спасението, които били достъпни за Христос. Този свят е все още лошо място, над което властвали греховни сили и силите на смъртта; онези, които са редом с Господа, ще страдат (така и било) в този свят. Всичко това ще се промени, когато настъпи краят и онези, които са били с Христос, ще възкръснат от мъртвите. Това обаче е бъдещо физическо събитие, а не минало духовно.

За автора на Посланието до колосяните обаче духовното възкресение се е случило вече, точно както и за опонентите на Павел в Посланието до коринтяните. Разбира се, би могло да стане така, че Павел е променил възгледа си по този въпрос, макар че, съдейки по страданията, които изпитвал постоянно и за които смятал, че трябва да ги изпитва като апостол на Христос (вж.: 2 Кор. 11:16-30), е трудно да си представим подобно нещо. Изглежда по-достоверно, че Павел е бил уверен до смъртта си, и постоянно твърдял това, че християните не са възкръснали още с Христос. И ако е така, трудно можем да се съгласим, че е написал Посланието до колосяните.

Отново не можем да знаем кой е написал посланието. Почти сигурно е направил това член на една от църквите на Павел, живял в по-късно време, възможно около края на I век. Този автор се сблъскал с християни, които проповядвали един вид мистичен, екстатичен опит като път към насладата от всички радости на спасението, опит, изискващ от участника строг аскетичен живот. Авторът сметнал, че това е абсолютно невярно: няма нужда от ангели, от опит с видения и от строг начин на живот, за да се изпита всичко онова, което е достъпно за Христос, в Когото пребъдва цялата пълнота на божествеността на Господа. Всичко, което е нужно, е Христос и радостите, които е дарил на онези, които възкръснали от мъртвите и се възнесли на небесата.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН / ЗАВЛАДЯВАНЕ НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ к. 161, к. 90 / 3 ЯНУАРИ

Текстът на книгата е трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3.1 Pro и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ / 10 НОЕМВРИ

ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА - / 11 НОЕМВРИ / ПРЕМИНАВАНЕТО НА ДУНАВА ПРИ ЧЕРНА-ВОДА — ст. ФИТЕЩИ

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН - / 15 ДЕКЕМВРИ / 16 ДЕКЕМВРИ / 17 ДЕКЕМВРИ / 18 ДЕКЕМВРИ / 19 ДЕКЕМВРИ / 20 ДЕКЕМВРИ / 21 ДЕКЕМВРИ / 22 ДЕКЕМВРИ

БОЯТ ПРИ СЕЛО ГРАЧИ, КОТА 90 - 23 ДЕКЕМВРИ / 24 ДЕКЕМВРИ / 25 ДЕКЕМВРИ / 26, 27 ДЕКЕМВРИ / 28 ДЕКЕМВРИ / 29, 30 ДЕКЕМВРИ

ЗАВЛАДЯВАНЕ НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ к. 161, к. 90 - 31 ДЕКЕМВРИ / 1 ЯНУАРИ / 2 ЯНУАРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН

Завладяване на неприятелската позиция к. 161, к. 90

3 януари

Двете страни са почти в непосредствено съприкосновение, през цялата нощ и продължават стрелбата. След разсъмване боя веднага започва с пълна сила. Въпреки численото превъзходство на нашата артилерия, съпротивата на противника не е сломена и твърдия опит за удар от към десния фланг (височините) на конната дивизия (1/11 маршева дружина) не успява.

Към 2 ч. е подготвен нов удар, този път насочен от двете страни на шосето.

През време на подготовката му дяснофланговите части, освободени от огъня на непр. батареи, се хвърлят на нож, пробиват неприятелската линия и настъпват към града (4 ч. сл. пл.).

Противника най-сетне напуска позициите и с бягство отстъпва, като дава много пленници, около 15 офицери, 2000 души и 18 картечници.

За преследването му към Браила се назначава 75. турски полк, а на другите части се дава заповед да спрат в Мачин.

В армията се изпраща следното донесение:

Командующия III. Армия.

Днес настъплението продължи; след като веригите стигнаха до 50—100 крачки от телените мрежи на неприятелската позиция, предприе се атака под силен артилерийски, пехотен и особено силен картечен огън. Частите от усилената конна дивизия към 2 ½ ч. сл. пл. атакуваха, като нанесоха удара с десния си фланг, въпреки съпротивата на противника. Но добре подготвена с артилерийски огън, атаката напълно успя и към 4 ч. нашите части заеха гр. Мачин; до сега са известни, пленени само от 9. германски полк, който атакува града на юг, около 600 руси с около десетина офицери и 6 картечници; обаче, българските дружини са пленили също много руси. За общото число на трофеите ще донеса допълнително.

За през нощта разпоредих турския полк, с две батареи в авангард, да преследва по посока на Браила, а останалите части, като влязат в свръзка с 4. пехотна дивизия, да останат на позиция северно от града. № 1041. 3. I. 917. г., 7 ч. 50 м. сл. пл.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев.

Турците, обаче, не успяват вечерта и през нощта да се изнесат напред и да започнат преследването.

Какво е положението в Мачин през нощта се вижда от следното донесение на командира на Лейб Гвардейския конен полк:

Началнику 1. конна дивизия

Полка пристигна в Мачин към 7 ч., сл. пл. По него време положението бе следното: на 400 кр. от западната окрайнина на града се намираше една турска дружина; на 300 кр. пред нея — германски вериги. Германците, знаейки заповедта за смяна, събират своите вериги и ги оттеглят в града. Командира на турската дружина, останал без свръзка и заповед от командира на полка си, се оттегля източно от града.

Към 9 ч. сл. пл. в западната окрайнина на Мачин има само няколко поста от германския полк и една рота при западния изход на града, която в последствие се оттегля в града. Към 10 ч. сл. пл. противника открива картечен и пушечен огън по западната окрайнина на града, на който огън отговарят българските части, разположени северо-западно и северно от града. Неприятелска артилерия от към височина Орлига стреля доста често. Престрелката продължи до към 11 ч., сл. пл. Към това време турския полк се подаде напред и зае западната окрайнина с 2 дружини, които се окопават около 1 км. западно от града. Зад тях, в окрайнината на града, при шосето за Браила, застана една германска рота. На командира на турския полк се препоръча да влезе в тясна връзка в дясно с нашите части.

Разезда на поручик Блъсков остава при турските дружини, други разезд е изпратен в дясно да влезе в връзки с частите от Сборния и 11 п. маршеви полкове.

В този момент се чуват редки отделни пушечни изстрели. № 280., 3. I. 917. г., 21 ч. 50 м. сл. пл.

На другия ден за преследване към Браила е изпратен Сборния пехотен полк на конната дивизия; германците и 6. маршеви пехотен полк остават в гр. Мачин.

С оперативна заповед на армията № 76. от 3. I. 1917. г., 11 ч. 50 м. „на усилената конна дивизия: Лейб Гвардейския, 1. и 4. конни полкове, конната батарея и конните картечни ескадрони, заедно с пехотните и артилерийски части на Сборната дивизия, оставeни в околността и в града Тулча, се възлага да охранява и наблюдава брега на Дунава от с. Туркоя до морето. Да вземе мерки за очистването на Дунавската делта от противника и да разруши всички плавателни средства, които могат да се достигнат по Дунава и ръкавите му“.

На 4. Преславска дивизия се възлага, със същата заповед, „на другия ден да продължи и прочисти брега от противник в с. з. ъгъл на Добруджа, около с. Вакарени, с. Гарван и в. Булжак“.

С това се започва нов период от службата на конницата в Добруджа, охраната на дунавския и морския бряг от с. Парлита до канала между Бабадаtкото и Розелмското езеро, която служба продължава до началото на лятото през 1918. г., когато конната дивизия беше прехвърлена на беломорския бряг.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ОПЕРАЦИЯ“

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„ОПЕРАЦИЯ“

Тази малка тъжна история се случи с другаря Петюшка Яшчиков. Макар че как така малка! Човека едва не го заклаха. По време на операция.

До което, разбира се, нямаше как да се стигне. Изобщо нямаше как всъщност. Пък и тоя Петка не е такъв, че да допусне да го заколят свободно. Направо си кажем: не е такъв човек. Но историята, която се случи с него, беше все пак тъжна.

Макар че, ако трябва да сме честни, нищо толкова тъжно не се случи. Просто не си направи добре сметката човекът. Не се досети. Пък и на операция отиваше за първи път. Без опит.

А всичко започна, когато на Петюшка му излезе ечемик. Горният клепач на дясното му око започна да подпухва. И за три години подпухна така, че стана колкото мастилница.

Отскочи Петя Яшчиков до клиниката. Падна му се млада докторка, интересна особа.

И докторката му казва: — Изборът е ваш. Ако искате — може да режем. Ако искате — останете си така. Тази болест не е смъртоносна. A и някои мъже, без да се съобразяват с общоприетия външен вид, свикват напълно да виждат пред себе си подутината.

Обаче, в името на красотата, Петюшка се реши на операция.

Тогава докторката му каза да дойде на другия ден.

На следващия ден Петюшка Яшчиков мислеше да се отбие за операцията веднага след работа. Но после си вика: „Това нещо макар че е очно и външно, и операцията, така да се каже, не е вътрешна, ама кучета ги яли — да не вземат да ме накарат да си съблека горната дреха. Медицината е тъмна работа. Да не скокна ли всъщност до дома — да си сменя ризата?“ И Петюшка затича към вкъщи.

Най-важното е, че докторката е млада. Иска му се на Петюшка да ѝ хвърли прах в очите — демек, отвън дрехата ми може да не е кой знае колко разкошна, но бъдете любезна, ризата отдолу — чист мадеполам.

С една дума, не искаше Петя да го спипат неподготвен.

Отиде си у дома. Облече чиста риза. Изтърка врата си с бензин. Изплакна си ръцете на чешмата. Засука си мустачките нагоре. И отпраши.

Докторката казва: — Ето операционната маса. Ето го скалпела. Ето го вашият ечемик. Сега ще оправя всичко. Събуйте си ботушите и легнете на операционната маса.

Петюшка даже се обърка малко.

„Значи — мисли си той, — изобщо не съм предполагал, че ще трябва да си събувам ботушите. Това е чисто произшествие. Ох-леле, — мисли си, — чорапите ми са нелицеприятни, да не кажа и по-зле.“

Започна Петюшка Яшчиков да си сваля все пак сакото, за да уравновеси, така да се каже, другите долни недостатъци.

Докторката казва: — Не сваляйте сакото. Не сте на хотел. Събуйте си само ботушите.

Зае се Петюшка с ботушите, със своите джими (вид ботуши – бел. ред.). След това казва: — Честно казано, — казва, — другарко докторке, не знаех, че се ляга с краката. Болестта е очна, отгоре — не предполагах. Честно казано, — казва, — другарко докторке, ризата я смених, но другото, извинявайте, не съм го пипал. Вие — казва — не обръщайте внимание по време на операцията.

Докторката, уморена от висшето си образование, казва: — Хайде, действайте по-бързо. Времето е скъпо.

А самата тя се хили през зъби.

Така му и ряза окото. Реже и се хили. Погледне към краката му и се задушава от смях. Чак ръката ѝ трепери.

И можеше да го заколи с треперещата ръка! Нима трябва да се излага така на опасност човешкият живот? Но, между другото, операцията завърши прекрасно. И окото на Петюшка не е вече подуто.

Пък вероятно носи сега и по-акуратни чорапи. За което го поздравяваме, ако е така.

1927 г.

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

ИСААК БАБЕЛ

„КОНАРМИЯ“, 1924 г.

Ще се опитаме да поговорим за 1924 година, а именно за сериозния литературен дебют на Бабел. Истинският му дебют, забелязан от малцина, освен от тогавашните пазители на нравствеността, е през 1916 година в списание „Летопис“, когато разказите на двадесет и две годишния Бабел били публикувани от Горкий. И веднага срещу Бабел било повдигнато обвинение за порнография. Но понеже революцията избухнала една година по-късно, това нямало за него никакви последствия.

Първата му публикация, заслужила внимание, в която влезли най-добрите разкази от „Конармия“, включително известният разказ „Сол“, се осъществила в списание „ЛЕФ“ с подкрепата на Маяковский. През 1924 г. в Одеса показали на Маяковский разказите на Бабел и той се развълнувал изключително много, до такава степен, че обожавал да ги чете на глас. Павел Лавут си спомня, че четял на глас пиесата „Залез“ при първа възможност. Озове се в купе с приятел, чете му; привлича гости на „Гендриков переулок“, чете им. По същия начин четял неколкократно от сцена разказа „Сол“, който го изумявал с точността в предаването на интонациите. Наслаждавал се на строежа на стила на Бабел, на невероятната, малко карикатурна и шаржирана, но въпреки това абсолютно точна речева маска на страшния червеноармеец Никита Балмашев, който в разказа „Измяна“ призовава да се разстрелват всички подозрителни: „измяната ходи събута в нашия дом, измяната е метнала на гърба си чепиците, за да не скърцат дъските в дома, който обира“. А в разказа „Сол“ разстрелва една спекулантка: „И като свалих от стената вярната пушка, измих този позор от лицето на трудовата земя и републиката“.

Исаак Бабел

Бабел е изобщо забележителен с тази абсолютна драматургична точност и пластика при възпроизвеждането на чуждата реч, но точно това най-често отвлича вниманието от наистина грандиозните проблеми, които поставя. Всъщност, както самият той характеризира Беня Крик, Беня говори малко, но колоритно и ти се иска да каже още нещо. По същия начин и Бабел говори колоритно, и зад красотата, зад съвършенството на неговата прозаична пластика забравяме напълно за зверствата и кошмарите, които рисува.

Генезисът на Бабел е доста сложен. Има една епиграма, приписвана на Флит: „Под гърмеж на оръдия, под звън на саби, от Зошченко роди се Бабел“. Смятало се, че Бабел води наистина началото си от повествованието на Зашченко, от предаването на чуждата реч като Зошченко, но, разбира се, корените на Бабел са много по-дълбоки. Мисля, че на формално равнище неговият маниер произтича най-вече от Талмуда, от Библията. Не случайно получил талмудическо образование, а на шест-седем години владеел иврит значително по-добре от руски. Получил изключително книжно образование, знаел също така доста добре френски, а на руски започнал да пише на 12–13 години. Както сам отбелязва: „удаваше ми се само диалогът“. Втората съставка на неговата проза е, разбира се, френският натурализъм, преди всичко Зола и в известна степен много любимия му Мопасан. Бабел написал прекрасен разказ за това как го превеждал заедно с една графоманка. Удивителното е, че този синтез от библейско безсрамие, както го наричал Пушкин, „библейска цинизъм“, и безсрамието на френската проза родили заедно небивалата по откровеност и точност, по еротизъм и физиологичност проза на Бабел. Както казва напълно справедливо за него Воронский: „Светът на Бабел е кръв, сълзи, пот и сперма“. Да, наистина е така.

Но при все това мисля, че ако разгледаме непосредствените предшественици на Бабел, знаем, че в руската литература всичко е циклично. Всички персонажи се възпроизвеждат. Да речем, Блок повтаря съдбата на Жуковский, после Окуджава повтаря неговата съдба. Пастернак заема в много отношения нишата на Пушкин и сам пише за това „Станси“, които се римуват с пушкиновите. Тази цикличност така или иначе се осъзнава от всички. Солженицин и Достоевский се копират един друг по странен начин, като две огледала. По същия начин Бабел има един предшественик, абсолютно очевиден. Вие ще кажете лесно неговото име. Той е книжен човек, който 100 години преди Бабел се опитал да обикне бруталните, първичните, страшните хора, опитал се да опише един пиян и шумен интернационал, който върлува приблизително по същите места, в средите на западнните славяни, непосредствено на полската граница. Човек, който с възторг и ужас описва могъщи кентаври, ездачи, полуживотни полухора, полубогове, които са лишени вероятно от традиционния морал, но за сметка на това имат свои много строги представи за чест. Кой е този книжник, създал своя страховит казашки епос? Имало един класически анекдот за това какъв е образователният минимум на просветения човек: „Да не бърка Гогол с Хегел, Хегел с Бебел, Бебел с Бабел, Бабел с кабел, кабел с копой (рус. кобел – бел. ред.), а копой с кучка“. Това е жизненият минимум на интелектуалеца. Та ето, трагедията се състои точно в това, че по някои параметри Гогол и Бабел могат наистина да бъдат лесно сбъркани. Бих назовал два от най-фрапиращите параметри. Първият – който е за мене много принципен, защото става дума за честен художник, за честно поставена пред него задача – опитва се честно да обикне абсолютно чуждия за него свят. Трудно е да си представим нещо по-далечно за Гогол от запорожкото казачество. Стеснителният Гогол, помните ли, Кушнер писал за него: „Не да се съблече, той хапка не можеше да преглътне пред свидетели“. Да, това е наистина така. Предпазлив, затворен, по всяка вероятност или никога не познал женска любов, или я познал и се уплашил завинаги. Чужд на всякаква бруталност, образован, изтънчен човек, автор на най-сложна проза, по-скоро фантастична, отколкото реалистична. Гогол се опитва да обикне искрено богатирите, хората, за които силата е над всичко, и истината, и честта, разбира се, но нека не отричаме, че с истината и с вярата най-често прикриват своите зверски оргии. Всичко това относно вярата и истината е демагогия. И Тарас Булба загива доста глупаво, заради лулата, която искал да прибере. Но това също доказва, че за него предразсъдъците са над разума, честта над прагматизма. Неприемливо е да остави лулата, за да попадне в ръцете на поляците: „Не искам лулата да остане на ляхите!“. Това е много твърдо разделение на свой и чужд. Хора, за които, разбира се, честта е над съвестта, за тях Гогол се опитва да намери максимум романтика и оправдания. Това е опит да бъдат обикнати озверели, силни мъже, опит, който идва от човек книжен, разсъдъчен. Та нали и Бабел иска страстно да стане такъв, каквито са героите от „Конармия“, но пътят към това признание, към това, както той пише: „казаците да престанат да изпращат с усмивчици мене и моята кобила“, минава през отказ от собствената личност, за съжаление. Минава през убийство (пак било то убийство на гъска в разказа „Моята първа гъска“), през отказ от собствените морални ориентири. Иван Акинфиев, главният садист сред конармейците, вика на Кирил Лютов, протагониста на Бабел: „Ти молокан такъв, не слагаш патрони!“. Има предвид – не зареждаш. Лютов не иска да стреля по хора. А „молокан“ означава сектант, хуманист, религиозен човек. За тях няма вече нито Бог, нито дявол. С опита си да ги обикне, Бабел се отказва, за съжаление, от собствената си идентичност. Той е принуден да признае, че губи в „Конармия“ лицето си. В крайна сметка цялата „Конармия“, цикълът от разкази (или роман, както го наричат), е повествование за загубата на лицето, за опита да се слееш с масата и за безнадеждността на този опит.

Разбирате ли, това е време разделно, когато дори през семейството минава страшна пукнатина. Вижте описанието на страшното семейство с ококорени очи в гениалния разказ „Писмо“, където първо бащата измъчва попадналия в плен син, а след това другият син отмъщава, като измъчва бащата: „Добре ли ви е, татенце, в моите ръце? А на Федя, когато го клахте, добре ли му беше във вашите ръце?“. Това е доста страшен разказ за пропукването, което минава през монолита, а след това монолитът зараства, сякаш е жива плът. Да ги обикне не се получило, Бабел така и не станал свой.

Втората тема, която ми се струва дори по-важна. И в „Конармия“, и в „Одески разкази“ темата „Тарас Булба“, искаме или не, е тема за бащата, който убива своите деца. Това е впрочем старозаветна тема. Не казвам, че е темата за Авраам и Исаак. Изобщо, вие знаете, че в Библията темата за отношенията е изключително болезнена. Достатъчно е да си спомним класическия анекдот, когато един евреин отива при равина и казва: „Раби, какво да правя, синът ми стана християнин!“ – „Господ ви съчувства, но Той има същия проблем.“ Ето тук е абсолютно същата история. Рухването на света, в който бащата е основна ключова фигура. Рухването на мита за бащата, рухването на патриархалния свят. В този свят истински разбунтувалият се син е, разбира се, Андрий, който предпочел любовта. Но и Остап, който е обречен, също показва ясно, че светът на Бащата, светът на предишните ценности е приключил. Дошло е нещо друго. След „Тарас Булба“ светът ще бъде друг и тъкмо в това е ужасът. Светът на Бабел, светът на „Одески разкази“ и „Конармия“, е свят, в който е свършила властта на бащите. В „Писмо“ децата измъчват бащата, в „Залез“, централното произведение от одеския цикъл, двамата синове на Мендел Крик се бунтуват срещу баща си. Това до голяма степен е именно крахът на старозаветния свят. За това разказвал Гогол в „Тарас Булба“, за това разказва Бабель в „Одески разкази“ и „Конармия“.

В „Одески разкази“ всички са свои хора. В Одеса дори бандитите обират жертвата с пълно уважение. Първо пишат подробно вежливо писмо, за да сложи жертвата пари под една каца за вода. Ако не ги сложи, обясняват подробно в какво не е права. Забележителен е диалогът от „Одески разкази“, които започват също да се печатат през 1924 година в одеския вестник „Маяк“, когато Рувим Тартаковский, жертва на обира на Беня Крик, му вика: „Хубава мода си възприел – да убиваш живи хора!“. Всичко това се случва в рамките на една общност. Всички са свои хора. А в света на „Конармия“, в страшния свят, всички са чужди помежду си. Това е свят на непоправими разделения. Бабел (Лютов) е чужд за конармейците, поляците са чужди за казаците, евреите са чужди за всички. Всичко завършва пак с масово изтребление на евреите. Това е свят, в който няма никаква обща платформа, няма за какво да се договорят. Най-страшното разделение е показано може би в разказа „Ивановците“, в който дякон Иван, дезертьор, е попада в лапите на споменатия Иван Акинфиев, който го кара към трибунала, но е ясно, че ще го убие по пътя. Дяконът симулирал глухота и Акинфиев гърми през цялото време с пистолет до ухото му, за да предизвика у него истинска глухота. Страшна е молбата на дякона: „Пишете на съпругата ми в Касимов, нека ме оплаче“. Ето това са двете лица на Русия: зверското лице на Иван Акинфиев и кроткото лице на дякона. Между тях не може да има нищо общо, няма никаква обща платформа. Русия е непоправимо чужда за всички и всички са непоправимо чужди един за друг. Това е всъщност и основната поука от „Конармия“.

Какъв изход си представя Бабел е много трудно да кажем, защото, както забелязвали правилно мнозина, светът на Бабел е свят, в който властта на Бащата е приключила, а властта на Христос не е започнала, Христос не е дошъл. Вярно е, че имам едно кощунствено съображение относно „Одески разкази“. Наистина, на мястото на Мендел Крик, който дори сред каруцарите се смятал за грубиян, идват неговите синове, преди всичко Беня. Беня е център на нов жанр, пикаресковия роман. Пикаресковият роман, както знаем вече от една предишна лекция, започва в Русия с „Хулио Хуренито“ и неговите ученици, след това продължава с Беня Крик, разбира се, продължава у Илф и Петров, у Катаев в „Разхитителите“, у няколко забележителни автори наведнъж. Естествено, Бендер е в случая най-важната фигура. В „Ибикус“ у Толстой това е Невзоров. Главна фигура на двадесетте години се оказал хитрецът.

И ето тук се замислям защо. Работата е в това, че пикаресковият роман, което виждаме особено ясно, имайки примера с Беня Крик и Хулио Хуренито, е свят, в който наместо страшния свят на бащата патриарх се предлага по своему милосърдният, шутовският, пародийният свят на хитреца. Оттук не е далече до страшния извод, че първият пикаресков роман в историята на човечеството е Евангелието. Христос е също хитрец, велик шегобиец, който ходи по вода, превръща водата във вино, говори с притчи (говори малко, но колоритно). Изобщо Беня Крик е, разбира се, христологична фигура. Той се опитва да се договори, да избегне убийството, вместо страшното силово управление на бащината каруцарска компания да въведе някакви човешки, повече или по-малко рационални правила. И също е обречен. Ясно е, че ще го убият. Убиват го в сценария, който Бабел написал, имайки предвид, разбира се, съдбата на Мишка Япончик. Загива Хулио Хуренито, не загива, но пълен крах претърпява Бендер. Хитрецът е обречен точно защото се опитва да се шегува в този несмешен свят, опитва се да го смекчи с парадокси. A най-важното е, че светът на хитреците е свят на високата пародия, както Евангелието е пародийно спрямо Стария завет. „До седем пъти ли да прощавам? Не, до седемдесет пъти по седем“.

Светът на „Конармия“ е лишен от това светло, помиряващо, ако щете, шутовско начало. Той е гадещо сериозен свят. Единствената фигура в него, която по някакъв начин претендира може би за някаква доброта и помирение, е фигурата на Лютов. Но Лютов е прекален конформист, за да промени каквото и да било в този свят. Той иска да бъде като другите и в това е неговата беда. Ето защо оцелява, но губи безнадеждно душата си. „Конармия“ е история за това как интелектуалецът губи лицето си, опитвайки се да се отърве напразно от своето човешко съдържание.

Критическата съдба на Бабел е доста щастлива приживе. Почти веднага го приели за класика, но има един човек, който го нападнал и започнал да го тъпче с абсолютно копитна убеденост. Това е Будьоний, същият, който е представен от него едва ли не като легендарен, безмерно положителен, безмерно почитан герой. Но Будьоний усетил точно отвращението на Бабел от грубостта на конармейския бит, от неговата пошлост, от неговото самовъзхищение. Будьоний е представен там, разбира се, донякъде като Петрушка. Той написал голяма статия: „Бабизмът на Бабел“ (бабизъм, от баба (рус.) `жена` - бел. ред.). На Горкий му се наложило да се застъпи за Бабел.

Най-удивителното е, че наричат Бабел бард на световното еврейство, а същевременно тъкмо Троцкий, човекът, който бил в революцията носител на еврейското отмъстително начало, също не обикнал много Бабел. Той написал, че Бабел, разглеждайки огромното тяло на революцията, видял само нейните полови органи. Това е чудовищна глупост, разбира се, но няма какво да се направи: на Троцкий му харесват героиката и романтиката, а Бабел предпочел да опише най-неуспешния поход, полския, в който и той участвал. Поход, който завърши с поражение и с крах на мита за световна революция. Затова от страна на началството, за съжаление, се наблюдавал сериозен скептицизъм. Не зная доколко са достоверни разказите на Бабел за срещите му със Сталин във вилата на Горкий, но Еренбург си спомня, че Бабел се върнал мрачен и казал: „Лоша работа, приятелю. Не ме хареса“.

Той не умеел да се харесва на публиката, защото, за да ѝ хареса, трябвало да бъде чудовище, а Бабел бил човек. Това го направило забележителен писател и жертва на онези чудовищни времена.

Последното, което следва да се каже е, разбира се, това, че ако не се вземат предвид твърде сложните библейски или други коннотации, препратките и цитатите на Бабел, ако се наслаждаваме просто на неговата стилистика, той е безусловно най-яркият писател на двадесетте години, защото, както сам казва: „Никое желязо не може да влезе в човешкото сърце така вледеняващо като точката, поставена навреме“. Лаконизмът на Бабел (някои от разказите му са от по половин страница), великолепието на неговите речеви характеристики, любовта му към одеския бит и омразата му към зверството – всичко това направило от него най-обаятелната фигура на 20-те години.

Именно затова през 30-те години творчеството му фактически прекъснало. Книгата с новели за колективизацията „Великата Криница“ останала незавършена, иззели я при ареста му и до днес не се знае къде е. Романът за чекистите, върху който работел през последните си години, така и не му се отдавал и по всяка вероятност никога не би го завършил.

Изобщо, в свят, в който кислородът ставал все по-малко, Бабел замлъкнал. Той наричал себе си велик майстор на мълчанието. Тъкмо затова малкото, което написал и публикувал, остава и до днес за нас невероятно привлекателно. В известен смисъл неговото мълчание, неговото изчезване нанася най-голямата травма на съветската литература.

Защо при подобна точност, сценична реч и подобно майсторство новелите на Бабел не са филмирани и до днес, а пиесите му нямат сценична съдба?

Бабел, като Гогол, има две пиеси. Едната е много успешна в сценичен смисъл – „Залез“. Втората била поставяна успешно броени пъти, защото е много сложна. У Гогол това е „Женитба“, а у Бабел – „Мария“. Първата е комедия, а втората по-скоро драма или във всеки случай трагикомедия.

Мога да обясня защо текстовете на Бабел нямат щастлива сценична съдба. Именно защото са проза. Прозата се превежда трудно на езика на театъра. Когато Беня Крик говори у Бабел, това е на първо място литература. Да бъде изигран Беня Крик е невъзможно, защото трябва да се изиграе една легенда, образ с невероятно обаяние. Свердлин, който изигра Беня Крик в една пиеса, написана за киното, беше гениален актьор. Знаете го от ролята му на Настрадин от „Бухара“. Но дори и той не е в състояние да предаде атмосферата на легендата, която обгръща въпросния бандит. Всички играят бандит, а трябва да играят Христос. Ето в това е парадоксът.

Вижте Котовский, една парадоксална фигура. Той е обирджия, разбойник, маргинал, той е герой, той е в известен смисъл национален светец, защото поведението му в Одеса, когато се изявявал като някакъв Робин Худ, вземал от богатите и давал на бедните, също го прави легенда. Работата не е в това, че Беня Крик е бандит. Работата е в това, че Беня Крик идва да въведе ред в света, разорен от бащата, свят, в който бащата е грубиянствал и нахалствал, а Беня Крик е дошъл да изгради нови връзки. Той е очарователен. И точно това очарование никой не може да изиграе. Всички играят убиец, бандит, а Беня Крик не изпитвал никакво удоволствие от бандитизма. Нали помните как в прочутия разказ „Кралят“ в сцената със сватбата на сестра му Двойра, отчаян, че му развалят празника, казва: „Татко, не обръщайте внимание на тези глупости. Моля ви, пийте и замезвайте...“.

Тъкмо там е работата, че за него светът на работата и светът на пиршеството са много тясно свързани, но при все това много строго разделени. Трябва да се пирува отделно и да се убива отделно. И когато в разказа „Справедливост в скоби“ се оказва, че не се налага да се убива, че Цудечкис е насочил по грешка бандитите, те започват да се целуват от радост. Олекнало им много от това, че не се налага да вършат излишно злодейство.

Ето какво трябва да се играе: милосърдие, радост, а те играят бандити. Затова прозата на Бабел няма нито сценична, нито кинематографична съдба, ако не броим доста успешната екранизация „Каруцарят и Кралят“, а и то само защото стиховете на песните са написани от забележителния прозаик и преводач Асар Епел, който все пак съумял почти конгениално на Бабел да предзнави всичко на театрален език, а Алеников го заснел. По принцип се налага да признаем, че ако дадено нещо е създадено в жанра проза, то, както отбелязва Шкловский, защо трябва да разваляме вече свършената работа? Нека стигнем до мисълта, че някои неща си остават непреводими.

(Следва)

ДВЕ ПЪЛЗЯЩИ ЖИВОТНИ В ДВОРА МИ...

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА

Всичко започва от Трулския събор, с чиито постановления си служеха експертите на обвинението по делото срещу нещастните „богохулнички“ от „Пуси Райът“. Що за „трулала“ (на български: „тралала“ – бел. ред.) е това, заинтригувах се аз и се разрових да търся.

По време съда в района „Хамовники“ се споменава 62-то и 75-то правило на достопочтения църковен събор, състоял се през 691–692 година от нашата ера.

Правило № 62 в кратък каноничен преразказ звучи по следния начин: „Да се избягват езическите обичаи, маски да не се слагат и танци да не се играят“. Така, тук нещата са ясни.

Кой от нормалните християни ще иска да дружи с тях! Бр-р-р.

Правило № 75, което осъдените престъпнички също нарушили, гласи следното: „Желаем идващите в църквата за пеене да не използват безчинни вопли, да не изтръгват от себе си неестествени викове и да не въвеждат нищо неприлично и неприсъщо за църквата, а с голямо внимание и умиление да поднасят псалмопения на Бога, който вижда съкровеното“.

На въпросния събор са били приети още много всякакви мъдри решения. Например правило № 11 забранявало на християните под заплаха от отлъчване да дружат с юдеи, да се лекуват при тях и най-вече (кой знае защо) да ходят с евреи на баня. Мисля, че ако следствието беше работило по-съвестно, спокойно можеше да открие сред приятелите на злодейките все някакъв евреин, я зъболекар, я гинеколог... Изобщо, пропуск.

Но аз пиша този текст не за „Pussy Riot“ и дори не за Трулския събор. Както вече казах, това е само началото.

На мене (все пак съм някакъв историк) ми станаха интересни политическите обстоятелства, при които се е провел съборът. И по-специално – кой бил инициаторът за свикването на тази съдбоносна конференция. Съдбоносна – защото нейните решения не били признати от римския папа и от този момент започнал сериозен конфликт между западното и източното християнство, завършил по-късно с пълен разкол.

Така открих за себе си византийския император Юстиниан II – именно той разпоредил да се съберат църковните йерарси, за да възстановят религиозната дисциплина и разклатеното благочестие.

Златният Юстиниан

Не бъркайте, моля ви, този Юстиниан с великия реформатор Юстиниан Първи (482–565). Разликата между тях е още по-голяма от тази между Петър Втори, който не е успял да направи нищо в краткия си живот, и Петър Първи.

Юстиниан Втори Риномет направил всъщност доста бели (и извън Трулския събор). Това е един от най-отвратителните владетели на всички времена и народи, а за тази номинация, както знаете, конкуренцията в историята е изключително жестока.

Той станал василевс едва шестнадесетгодишен, управлява десет години и дори за онези сурови времена се отличавал с непоносимо гнусна жестокост. Подобно на Йосиф Сталин, обичал да изпраща в заточение неудобни народи, които по пътя измирали от глад и болести. Веднъж след поражение във войната с арабите императорът заповядал да умъртвят семействата на войниците от отряда, който обвинил за неуспеха. При това Юстиниан смятал себе си за ревностен християнин и изгарял на клада еретиците и сектантите.

Още по-лоши били императорските фаворити – министърът на финансите Теодот и ковчежникът на патриаршията Стефан, които се занимавали с пряк рекет: хващали богати хора и ги измъчвали, докато не платят откуп. Истинската власт в страната държала именно тази двойка ефективни мениджъри. Веднъж даже заповядали да бият с бич овдовялата императрица, майката на Юстиниан, а той – нищо, премълчал си.

В края на краищата се случило това, което било неизбежно – бунт. Любимците на властта били ликвидирани, а кесарят – свален и изпратен в заточение.

Но след десет години изгнаникът се върнал, довеждайки със себе си чуждоземна войска, и завзел отново трона.

И точно тук започва поразителното. Второто управление на Юстиниан Риномет направо омагьоса писателското ми въображение, а заедно с това събуди и спомени за предишната ми професия.

Някога преведох от японски романа на Юкио Мишима „Златният храм“. Там главният герой, едно изключително неприятно момче, страдащо от силно пелтечене, се отдава на мечти за власт: „...Начел се на исторически романи, аз си въобразявах, че съм могъщ и жесток владетел. Този владетел пелтечи и затова почти винаги мълчи, но как само треперят поданиците му, живеещи в постоянен страх пред това мълчание, как плахо надничат в лицето на своя господар, опитвайки се да познаят какво ги очаква – гняв или милост? На мене, владетеля, не ми трябва да оправдавам безпощадността си с гладки и звучни фрази, самото ми мълчание ще обясни и ще оправдае всяка жестокост. Въобразявах си с наслада как с едно помръдване на веждите заповядвам да предадат на люта смърт учителите и съучениците, които ме мъчеха в гимназията.“

Напълно възможно е героят на романа да е чел някакво произведение за василевса Риномет (което на гръцки означава „Безносия“). Работата е там, че след свалянето му метежниците отрязали носа и езика на деспота. Вместо нос императорът започнал да носи златен калъф, но нямало с какво да замени езика си. Затова в периода на реставрацията до Юстиниан се намирал постоянно преводач, който умеел да разбира мученето на владетеля и да превежда неговите заповеди. Тези заповеди били чудовищни, а фантазията на сакатия – причудлива и ужасна. Първото управление на Юстиниан изглеждало на поданиците му като изгубен рай.

Да, отмъщението спрямо тези, които го обидили, е, както се казва, нещо свято. Макар че, разбира се, да обесиш по стените всичките офицери от столичния гарнизон (преводачът сигурно го питал десет пъти дали е разбрал правилно) изглежда вече прекалено. С патриарха също се получило нещо грозно: хайде, отрязването на носа и езика, с оглед на личните страдания на кесаря, може да се разбере от човешка гледна точка, но да избодеш очите на главата на църквата и да го зазидаш жив в една стена? Някак си не е все пак comme il faut. (Представям си колко време е мучал и жестикулирал Юстиниан, за да обясни този свой креатив.) С двамата императори, успели да управляват по малко по време на заточението му, триумфаторът постъпил по-изящно: не ги екзекутирал веднага, а първо ги унизил – по време на празничните игри на стадиона ги сложил на земята, стъпил с крака върху главите им, любувал се на състезанията и слушал как тълпата пее 90-ия псалм: „На аспида и василиск ще стъпиш, лъв и змей ще тъпчеш“.

Но празникът на отмъщението приключил, започнали делниците, а безезичният давал на преводача все нова и нова работа. Хрониката разказва, че тиранът обичал много черния хумор. Ощастливи някой чиновник, като го назначи на висок пост и праща веднага след него палачите. Сърпрайз! Или покани някого на пир, па му сипе отрова. Онзи се гърчи, крещи – голям смях! Също така обичал много да обсипе някого с милости по време на аудиенция, а после „му-му“ на преводача - човекът в чувала и в морето.

Ако някоя изцепка предизвиквала прекалено голямо негодувание, отговорността винаги можела да се стовари върху преводача: не бил разбрал правилно, говедото му с говедо. Назначавали нов преводач, а стария – сами разбирате къде. И всичко си вървяло по старому.

Цели шест години златоносият ням се гаврел така със своите роби, докато един от телохранителите не отсякъл гнилата глава на бащата на Трулския събор.

А в целия този удивителен сюжет кой знае защо ми е жал най-много за преводачите. Навярно защото самият аз работех някога като синхронен преводач, превеждах думите на различни началници и в края на краищата бях прогонен от тази нервна длъжност заради едно ужасно faux pas. Но за своя опит по отношение на трудностите на превода ще разкажа някой друг път.

(Следва)

ТРИДЕСЕТ ЖИЗНЕРАДОСТНИ СНИМКИ НА ДЕВОЙКИ ОТ 40-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: : Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Девойките през 40-те години на миналия век се радвали на независимост, която би накарала много днешни девойки да им завидят. Те били възпитавани от родители и учители, които ги насърчавали да се обличат красиво, за да си намерят съпруг, и да работят на почасова работа, за да могат да си купят скъп сватбен порцелан.

Но когато достигнали възраст, когато вече можели да работят почасово, младежите заминали на война, а и майките, и бащите им работели извън дома. Без момчета, които да впечатляват, и без родители, на които да угаждат, девойките се оказали с неочаквано много свобода и с доста лични средства за харчене.

В училище от тях се изисквало да спазват строго облекло, което определяло абсолютно всичко — от вида на блузата, полата, чорапите и обувките до бижутата и прическите, които могат да носят. Извън училище обаче те разполагали с много повече избор как да прекарват свободното си време и за какво да харчат парите си. Купували си дрехите, които сами искали да носят: плетени пуловери, карирани поли, къси чорапи („bobby socks“), лофъри и очила, лакирани с лак за нокти.

Девойките през 40-те години живеели във вълнуващ и драстично променящ се свят. Когато войната свършила и обществото започнало да се връща към „нормалния“ си ритъм, те били вкусили вече от независимостта и изобщо нямали намерение да се откажат от нея.

Тези ретро снимки са от колекцията на Стивън Мартин и показват как изглеждали младите момичета през 40-те години на миналия век.