Щази – държавна сигурност на социалистическа Германия

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Специалната служба на Германската демократична република (ГДР) се смятала за една от най-ефективните в света, защото провеждала блестящи операции извън страната, а най-важното – осигурявала спокойствието вътре в нея. Хората я наричали „червеното гестапо“. Но сътрудниците ѝ се смятали за приемници на друга организация: те наричали себе си „чекисти“. .

Именно така - „ der Tschekist“. И се учели от съветските чекисти. Сътрудниците на Щази се следели помежду си, следели своите началници и почти всеки възрастен гражданин на ГДР. За четиридесет години работа те не само успели да достигнат равнището на КГБ и ЦРУ, но и по някои неща да ги надминат.

Щази и КГБ

Щази (съкращение от немската дума Staatssicherheit – държавна сигурност) – Министерството на държавната сигурност на ГДР – е създадена през 1950 г. От самото си начало структурата е замислена като „щит и меч“ на ГЕСП (Германската единна социалистическа партия). Не на народа, на държавата или на конституцията на ГДР, а именно на партията, чиято върхушка се състояла от Централния комитет на Политбюро, била подчинена Щази, представляваща по-скоро министерство на партийната сигурност. Разбира се, почти всички сътрудници на Щази също били партийни членове.

Емблема на Щази, „щит и меч“.

Вимпел на Щази, 1986 г.

Общата цел на работата била да се поддържа господството на ГЕСП в страната и поради това партията допускала в работата на „чекистите“ много разнообразни методи: източните германци били обучавани на тези методи от дружески съветници от СССР, помагащи (особено през първите няколко години) да бъде изградена специалната служба. А първият ръководител на Щази, немският комунист В. Цайсер, е сътрудничел през 1930-1930 година за съветското разузнаване. През 1953 г. в ГДР работели 2200 съветници от Министерството на държавната сигурност на СССР. След няколко години, когато Щази си стъпила на краката, броят им намалял до 32. И немските другари винаги изказвали своето уважение към съветските приятели: даже полкът за охрана на специалната служба носел името на Феликс Едмундович Дзержинский (основателя на ВЧК, болшевишката партийна специална служба). По-нататък в ГДР имало постоянно резиденти на съветската Държавна сигурност, те си сътрудничели с Щази и имали към Щази свои представителства (между другото КГБ следяло и съветските туристи в ГДР). В едно от тези представителства през 1985-1990 г. работел Владимир Путин.

Удостоверението за сътрудник на Щази, издадено на Владимир Путин.

Щази, която при основаването си през 1950 г. имала само около 2700 сътрудници, бързо укрепвала и нараствала. През октомври 1989 г. в специалната служба работели вече 91 хиляди души: на 160 граждани се падал по един сътрудник. За сравнение – по времето на Хитлер на един гестаповец се падали 2 хиляди граждани, в СССР на един сътрудник на КГБ се падали 600 граждани. Така Щази станала най-голямата специална служба в света.

Само около 10 хиляди „щазисти“ се занимавали с външно разузнаване и с участие в граничната охрана. Особено големи успехи службата постигнала в разузнаването си в Западна Германия – Германската федеративна република (ГФР). Там мрежата от осведомители и агенти на Щази достигнала връх от 38 хиляди души: свои хора имало и в средите на политическите дейци, и в западногерманските предприятия, и в бундесвера. Така бил завербуван Х. Тидге, ръководител на отдела за контраразузнаване срещу ГДР в специалните служби на ГФР. Грандиозен успех постигнал (и предизвикал голям скандал в ГФР) агентът на Щази Гюнтер Гийом. Отивайки на Запад като бежанец, за няколко години работа в ГСДП (Германската социалдемократическа партия) той успял да се внедри във върхушката на политическия елит в ГФР. През 1972 г. Гийом станал референт и близък помощник на канцлера на ГФР Вили Брант: „щазистът“ имал достъп до секретни документи и преговори и влияел непосредствено върху политиката на ГФР по отношение на ГДР и СССР. Успели да го разкрият едва през 1974 г. След няколко години Гийом се върнал в ГДР като герой.

Гюнтер Гийом и Вили Брант.

Контрол над населението

Но по-голямата част от служителите на Щази се борели не с чуждия противник, а с „враговете на народа“ вътре в страната. Именно заради репресиите по отношение на източните немци Щази получила своята репутация на една от най-зловещите световни специални служби. Броят на заетите в Щази нараснал значително през 70-те години, когато заради „политическото разведряване“ в студената война се засилили връзките със Запада, а поражението на социализма в икономическото съревнование с капитализма за жизненото равнище на гражданите ставало все по-очевидно. При тези условия борбата с различното политическо мислене придобила приоритетно значение и населението се препълнило с агенти. „Чекистите“ станали основен инструмент за удържане на властта на ГЕСП. Освен официалните сътрудници (91 хиляди) за Щази работели около два пъти повече така наречени „неофициални сътрудници“: агенти, осведомители, доносници на различни равнища.

Сътрудници на Щази, 80-те години.

Поне един сътрудник на Щази имало задължително във всяко промишлено предприятие (във всички малки населени места). Такъв можело да бъде някой обикновен работник, застанал зад струга и докладващ „където трябва“ за появата на опозиционни настроения. Щазисти имало във всички жилищни блокове (често осведомители ставали пенсионерите), в училищата (почти всички учители били завербувани), в университетите, в болниците и в другите учреждения. Вербували даже келнерите и камериерките в хотелите. Понякога осведомители се оказвали най-неочаквани хора, например Хенрих Финк, професор по теология и вицепрезидент на берлинския Хумболдски университет. Често един друг се шпионирали „приятели“ и членове на семействата. След падането на ГДР се изяснило, че Шази има досие за почти всеки възрастен гражданин на страната. „Маловажна информация няма“ – тези думи били популярна в специалната служба поговорка. „Чекистите“ се следели и помежду си: дори по възможност ги настанявали да живеят близо един до друг (например в Берлин, където се намирала централата на Щази, имало и жилища за сътрудниците).

Централният комплекс от здания на Щази в Берлин.

Сътрудниците на Щази били вербувани много лесно: избирали най-лоялните полицаи и членове на партията. Мнозина се решавали да сътрудничат на „червеното гестапо“ с желание, вярвайки искрено в делото на социализма или заради материалните привилегии. В условията на социалистическия дефицит сътрудниците имали преимущества – получавали по-големи жилища, леки коли без да чакат петнадесет години, продукти и промишлени стоки от Запада. Освен това те си присвоявали или си купували конфискувани вещи (от колетите, изпратени от ГФР). Част от конфискуваните вещи се продавали в берлинския квартал на Щази в магазин само за сътрудниците. Други хора се решавали да сътрудничат от страх или поради шантаж. Големият брой на сътрудниците давал възможност за почти тотално следене на хората. Всички колети и писма от чужбина се отваряли от Щази. А с подслушване на телефонните линии от ГФР се занимавали денонощно около 2 хиляди „щазисти“.

Отваряне на поща от сътрудничка на Щази.

За постоянното следене в ГДР знаели всички и във всички слоеве на обществото страхът от Щази бил огромен. Постъпвайки в университета, студентите веднага бивали предупреждавани от по-големите, че най-малко двама „шпицела“ (така наричали „чекистите“) има във всяка семинарна група и те съобщават за „неправилните изказвания“ и – обратното – за лоялните студенти, които могат да се окажат полезни. Всичко това предизвиквало взаимно недоверие и опасенията твоите приятели да се окажат сътрудници на „фирмата“ (Щази имала много названия, службата била наричана даже „банда прасета“).

Един популярен немски виц показва параноята на обществото, наложена от следенето: „В един бар мъж разговаря с другите посетители: „Знаете ли каква е разликата между тази бира и партията?“ – „Не, каква е?“ – „Бирата е течна, а партията излишна“ (игра на думи – „течен“ на немски е „флюсиг“, а „излишен“ – „юберфлюсиг“). Един от съседите се оказва осведомител на Щази и шегаджията е арестуван. След няколко години го освобождават и той се среща отново с доносника в бара. Доносникът казва: „Бих искал да се убедя, че затворът те е накарал да преразгледаш своите възгледи и си станал подобаващ социалистически човек. Кажи ми: „Каква е разликата между Ерих Хонекер (ръководителя на ГЕСП – бел. „Дилетант“) и козела?“ Мъжът отговаря (уплашено): „Неее-нее, не виждам никаква разлика!..“

Каталог с варианти за маскировка на неофициални сътрудници.

Щази използвала доста стандартни методи за потискане на тези, които мислят неподобаващо: арести и демонстративни процеси, изселване и затваряне на дисидентите, изтезаване на затворниците. За почти 40 години служба Щази инициирала не по-малко от 60 хиляди политически дела, повече от 40 хиляди завършили с различни по строгост присъди. Понякога немските „чекисти“ използвали и по-изискани начини за справяне с дисидентите (например, ако дисидентът е известен човек и обикновеният арест би предизвикал политически усложнения). Един от тези методи се наричал „разместване“. Докато дисидентът е на работа, агентите на Щази прониквали в жилището му и сменяли местата на вещите. Поставяли например на необичайни места запалките или чашите. И това се повтаряло всеки ден. Разбира се, влияели на положението на човека и в службата му, достигайки даже до уволнение. В резултат от това нещастният опозиционер започвал да чувства, че се побърква, че губи своето социално благополучие, и напускал политическата арена. В редица случаи „разместваните“ бивали вербувани и те ставали осведомители, донасящи за своето дисидентско обкръжение. В някои случаи „разместването“ завършвало със самоубийство.

Затворът на Щази в Берлин.

Освен с досиета, Шази разполагала и с „миризмотека“ на опозиционерите. В комплекса от здания на Щази в Берлин имало шкафове с хиляди буркани, в които се намирали парчета тъкани: части от облеклата на дисиденти или напоени с потта им проби. Начинът за събирането им е показан в немския игрален филм от 2006 година „Животът на другите“ (началната снимка е кадър от този филм – бел. П. Н.): поканеният за разговор в Щази е поставен на стол, на чиято облегалка има опъната тъкан, която след това се поставя в буркан. След това пробата може да помогне за проследяването на човека с помощта на овчарки. Сега тези буркани са изложени в Берлин.

Пробите с миризми.

Не може да се каже, че сътрудниците на Щази не са разбирали, че това, което вършат, не е от най-благородните неща. Мнозина след това се разкайвали, опитвали се да убедят себе си и другите, че са станали жертва на историческите обстоятелства. Например ръководителят на външното разузнаване Маркус Волф, издавал заповеди за похищения на хора и за увреждане на здравето им, написа, че е принуден да си задава въпроса „за собствената си отговорност и за собствената си вина за толкова жалкия край на изпълненото с надежди начинание“. Но подобно разбиране обикновено идва много късно. А докато ГДР била цяла, в работата си Щази не се спирала пред нищо: сътрудниците ѝ били учени на безпощадно отношение към „враговете на обществото“.

Надпис върху съветски танк: „Освободете ни още един път“.

Начело на службата стоял човек със съответното равнище на жестокост – Ерих Милке (ръководител на Щази от 1957 до 1989 г.), за когото пример бил Дзержинский. Бюстове и портрети на „железния Феликс“ красели кабинетите на Щази. Милке бил убеден сталинист и герой на СССР (награден за участие във френската съпротива по време на войната), имал три ордена „Ленин“, четири ордена „Червено знаме“ и други награди на СССР и ГДР. Но своята политическа кариера започнал не като герой, а като убиец. Милке участвал в убийството на двама немски полицаи и в опит за убийството на още един през 1931 г. по време на комунистическа демонстрация (наложило му се да избяга от Германия и се върнал едва след войната).

Ерих Милке през 1988 година.

Кабинетът на Ерих Милке, запазен във вида, в който го е напуснал.

Когато Щази няколко месеца след падането на Берлинската стена през 1989 г. беше разпусната, Милке беше привлечен под отговорност и през 1993 г. (когато беше на 86 години) беше осъден за убийството през 1931 г. След две години беше освободен предсрочно заради преклонната му възраст. И той, като останалите „щазисти“, заживя спокойно на територията на враждебната някога ГФР (Ерих Милке почина през 2000 г. на 92 години – бел. П. Н.).

Нобелови лауреати – 1963 година

Джулио Ната (Giulio Natta)

26 февруари 1903 г. – 1 май 1979 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Карл Циглер)

(За откритията му в областта на химията и технологията на високомолекулните полимери.)

Италианският химик Джулио Ната е роден в семейството на известния адвокат и съдия Франсиско Ната и Елена (Чреспи) Ната в Империя, курортно градче на брега на Средиземно море. Момчето расте в намиращия се наблизо град Генуа. На дванадесет години прочита за първи път книга по химия. Тази наука събужда извънредния му интерес. Като завършва през 1919 година средно училище с научен профил в Генуа, Ната постъпва в Генуезкия университет, за да учи математика, но скоро се мести в Миланския политехнически институт в търсене на такава научна област, която да предлага повече възможности за практическо приложение на получените знания. Подходящо съчетание на теория и практика той намира в химическата технология. През 1924 г. Миланският политехнически институт му присъжда докторска степен.

Като остава да работи в института, Ната преминава за три години пътя от преподавател до професор. През този период провежданите от него изследвания засягат определянето на структурата на твърдите неорганични вещества с помощта на дифракция на рентгеновите лъчи. През 1932 г. Ната посещава Фрайбургския университет в Германия, за да проучи относително новия метод електронография (дифракция на електрони). Във Фрайбург той се запознава с Херман Щаудингер и с неговата работа в областта на химията на полимерите – съединения, чиито огромни молекули са вериги, състоящи се от голям брой повтарящи се молекулни звена, наречени мономери. Като използва резултатите от своите изследвания в химията на полимерите, Ната преминава от неорганична към органична химия.

Връщайки се през 19333 г. в Италия, Ната заема длъжността професор и директор на Института по обща химия към университета в Павия. След две години той става ръководител на катедрата по физическа химия в Римския университет, а през 1937 г. е назначен за професор по промишлена химия и директор на Института по промишлена химия към Торинския политехнически институт. Назначаването му за професор и директор на Научно-изследователския център по промишлена химия през 1938 година го връща обратно в Милано.

Интересът на Ната към химията на полимерите съвпада по време с приетата от италианското правителство преди Втората световна война програма, насочена към самоосигуряването с определени жизнено важни ресурси. И през 1938 г. Ната получава предписание да оглави научните изследвания в областта на изкуствените заменители при предметите за потребление, особено на каучука. По време на войната ученият се занимава и с каталитичния синтез на такива важни химически вещества като метанола, бутадиена, формалдехида и масления алдехид. След войната едрата миланска химическа компания „Монтекатини“ започва да субсидира неговата работа.

Ната използва резултатите от изследванията, проведени от немския химик Карл Циглер, който също се интересува от катализата на полимерите. Като слуша през 1952 г. във Франкфурт лекция на Циглер, той проучва допълнително механизма на реакцията полимеризация (съединяване на два или повече мономера и образуване на полимер), като едновременно с това прави и паралелни изследвания. През следващата година Циглер открива, че определени неорганични катализатори, такива като титанов тетрахлорид, в съчетание с алуминиеви алкили действат като катализатори при полимеризацията на етилена (един от наситените въглеводороди). Полученият от него полиетилен с висока плътност притежава желаните свойства, значително превъзхождащи тези, които има полученият по-рано полиетилен с ниска плътност. Тогава Ната обръща внимание на следващия по величина олефин (представител на наситените въглеводороди) – пропилена, страничен продукт, който се образува при преработката на нефт и струва десет пъти по-евтино от етилена. През 1954 г. той и неговите колеги откриват метод за каталитична полимеризация на пропилена, подобна на открития от Циглер метод за полимеризация на етилена. Ната открива, че новият полимер е здрав, притежава висока точка на топене, висока степен на кристализация и в много отношения превъзхожда високоплътния полиетилен, получен от Циглер.

Като използва знанията си по физическа химия, Ната подлага на рентгенография и електронография новия полипропилен, за да установи неговата молекулярна структура. Резултатите от изследванията показват, че катализаторите на Циглер (известни оттогава като катализатори на Циглер-Ната) предизвикват образуване на макромолекули с необикновено регулярни атомни пространствени съотношения – така наречените стереорегулярни полимери. Този метод за катализа става ключ към опознаването на забележителните свойства на тези полимери. Що се отнася до полипропилена на Ната, всички странични вериги на всяко мономерно звено в него са разположени от едната страна на молекулата, а не са ориентирани безразборно, като например при съществуващите още тогава пластмаси с по-ниско качество. Когато Ната моли своята съпруга (преди женитбата – Росита Бенати), професор по литература в Миланския университет, да намери подходящо наименование за описание на тази структура, тя предлага термина „изотактическа“ (означаващ „всичко на едната страна“) и този неологизъм влиза моментално в химическата литература.

Съпроводен от високопоставен официален представител на компанията „Монтекатини“, Ната пътува през юни 1956 г. до Ню Йорк, където по време на пресконференция обявява за откриването на изотактическия полипропилен.

От неговото съобщение следва, че материалът може да бъде отлят или щампован във вид на твърди предмети, от него могат да се образуват нишки, здрави като найлоновите, и въпреки това достатъчно леки, за да се държат на повърхността на водата, или фолио, прозрачно като целофана. Скоро в Италия започва промишлено производство на полипропилен, а по-нататък разрешение за използване на технологията е дадено на всичките страни по света.

Продължавайки изучаването на каталитичната полимеризация, Ната постига значителен прогрес в разбирането на механизма на реакцията, в разработването на нови технологии и в получаването на нови материали. Сред многообразието от пластмаси, създадени в резултат от неговите изследвания, са новият полистерол и полибутадиен. Работата на Ната „въоръжава“ учените в областта на химията на полимерите с възможността да контролират строго точността на размерите и формите на анализираните от тях макромолекули.

Ната и Циглер се допълват идеално. Ако Циглер е типичен химик-органик, интересуващ се преди всичко от чистата наука, Ната подхожда към химията на полимерите преди всичко от позициите на физиката. Освен това той се интересува както от научните аспекти, така и от проблемите на промишленото производство.

Извънредно настойчив и работоспособен изследовател, Ната е известен като мек, приятен и общителен човек, който обича много природата. Той се жени за Росита Беати през 1935 г. Семейството има син и дъщеря. През последните две десетилетия от своя живот Ната е все повече ограничен в своята дейност заради болестта на Паркинсън. Умира в Бергамо.

Освен с Нобелова награда Ната е удостоен с медала Лавоазие на Френското химическо дружество (1936 г.) и златния медал Ломоносов на Академията на науките на СССР (1969 г.). Присвоени са му почетни степени от университетите в Торино, Майнц, Генуа, Белгийския и Парижкия университет, а също така от Бруклинския политехнически институт в Ню Йорк. Ученият е член на Италианската национална академия на науките и почетен член на Нюйоркската академия на науките.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/natta.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Да свалиш авторитетния Бог и да разрушиш Неговото царство: „His Dark Materials“ - най-антиклерикалният сериал в историята на телевизията

ИЗТОЧНИК: СНОБ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Не се наемам да преведа заглавието на сериала на български език (книгата е преведена у нас като „Тъмните му материи“, удивително тъпа конструкция, явно са ползвали Гугъл преводача!), затова го оставям в оригиналния му вариант на английски; руснаците са го превели „Тъмните начала“ („Темные начала“), което се връзва със сюжета, но знам ли – английският ми е много слаб и не си завирам носа навътре в него.

Произведението на Филип Пулман не съм чел, но сериала го гледах, защото нямам слабост към сериалите, но имам слабост към фентъзито (доброто фентизи, разбера се, а не такова като „Веджмин“ - в необмислен пак превод на български: „Вещерът“ - на Анджей Сапковски).

Да си кажа честно, хареса ми, гледах го с любопитство, така че чакам втория сезон.

(Павел Николов) .

През тази година Филип Пулман (който още през 2011 година попадна в рейтинга на хората, оказали най-силно влияние върху британската масова култура, а три години по-рано „The Times“ го включи в списъка „50 велики писатели от 1945 година“) беше удостоен с рицарска титла за забележителния му принос в британската литература. Случаят е необичаен: новоизпечения сър е един от най-отявлените атеисти в нашето съвремие. Цялото му творчество е пронизано от антиклерикални идеи, а Британия е страна с официална държавна религия.

Първа екранизация на трилогията на Пулман е създаденият през 2017 година филм „Златният компас“ (филмът е само по първата част от трилогията „Северното сияние“ - бел. П. Н.). Въпреки участието в главните роли на ярки звезди като Никол Кидман, Даниел Крейг и Ева Грийн, филмът претърпява фиаско. Главната причина е неговата „беззъбост“: създателите са се опитали да певърнат провокационния антиклерикален роман в детска приказка според най-добрите традиции на първите части на „Хари Потър“ и като резултат историята се е получила банална и плоска. А още от първите две излезли серии на „His Dark Materials“ се вижда, че авторите не повтарят грешките на своите предшественици. От самото начало можем не само да се любуваме на зверчетата-демони (в света на Пулман те въплъщават душите на хората), но и да усетим мрачната атмосфера на антиутопията.

Ето шест теми от трилогията на Пулман, по които е интересно да се помисли и които обикновено се разбират грешно.

1. Тоталитарната власт на Магистериума: критика на религиозния фундаментализъм

Светът на „His Dark Materials“ прилича на нашия. Художественото пространство в трилогията обхваща една Мултивселена (научната концепция за Мултивселената стана популярна благодарение на М-теорията и на теорията за струните). Главната героиня Лира живее в алтернативна съвременност, а нейният бъдещ любим Уил, когото ще срещне във втората част, е роден в най-обикновената наша Англия.

В света на Лира живеят приказни създания: например вещици и мечки, които носят брони, а душата на човека съществува във вид на животно-демон. Но най-главното е, че в този свят действа могъщ властен орган, контролиращ всичко водещо – ултраконсервативната фундаменталистка християнска организация Магистериум. Тя се намесва във всички политически, социални и научни процеси.

Романът на Пулман е книга за нашето време, когато фанатизмът приема фундаменталистки облик. „Буквалното четене“ на свещените текстове се е появило в отговор на либералните религиозни течения, които разцъфват пищно през XIX век.

В „His Dark Materials“ Магистериумът се опитва да забрани на учения и бъдещ революционер лорд Азриел да изследва елементарните частици – Праха, наричайки го резултат от първородния грях. И това е отпратка не само към гоненията на Галилео Галилей, когото духовенството преследвало заради неговия „атомизъм“, но и към съвременните реалности.

През XVI–XVII век делимостта на материята била чисто религиозен проблем: ако католическата църква признаела съществуването на атома, щяло да ѝ се наложи да отговаря на редица неудобни въпроси за Светите дарове, използвани при причастието. Защото ако „тялото Христово“ се състои от неделими „тухлички“, всяка от тях би трябвало да е свещена. Как в такъв случай можеш да си сигурен, че една малка Негова частица не е била изхвърлена? Смята ли се достойно за спасение насекомото, което би могло да я изяде? Признаването на атомизма би означавало преразглеждане на значителна част от богословските концепции и преосмисляне на ритуалите, което просто не било удобно.

Във вселената на „His Dark Materials“ подобни проблеми не възникват. Прави се опит да бъдат забранени изследванията, защото служителите на Магистериума са прочели в книга Битие думата „прах“, свързана с грехопадението, а учените твърдят, че само полово зрелите (иначе казано – „греховните“) хора привличат тези частици. Магистериумът се занимава с „буквално четене“ на свещените текстове – както съвременното руско духовенство, което защитава закона за гей пропагандата, основавайки се на историята за Содом и Гомора, която преди това се е възприемала като притча за нарушените норми на гостоприемството.

Една от главните идеи на романа е, че Бог не е всемогъщ – Той е просто слаб умиращ ангел, а Нетовото място е заел Метатрон. Това е също алюзия: хората не слушат Всевишния, а „регентите“ – клирици, които им пробутват своите идеи във вид на неизменно и свещено Божие слово. С една дума, книгата „His Dark Materials“ на Пулман не е насочена срещу абстрактното християнство, а срещу фундаментализма и тези религиозни организации, които се стремят към политическата власт.

2. Историята на мисис Колтър и изгубените деца: осмисляне на нашата реалност

Като във всяка антиутопия в „His Dark Materials“ една от главните теми е дискриминацията. Авторът разказва директно какво става с една страна, когато я управляват фанатици.

Ето например един от сюжетите: майката на главната героиня, кариеристката мисис Колтър успява да достигне до високо положение благодарение на своя съпруг и на службата си в религиозните институции. Тя е принудена да се откаже от дъщеря си Лира, родена от „порочна“ извънбрачна връзка. След много години Мариса Колтър оглавява секретна организация, наречена Жертвен рекрутационен център, който убива и осакатява деца по волята на Магистериума, като ги отделя от техните души-демони в рамките на експерименти за „борба с първородния грях“. Мисис Колтър се страхува, че Лира може да стане жертва на Центъра, затова е принудена да я вземе при себе си. На момичето намразва майка си заради нейните жестоки опити с децата и Мариса до края на живота си се измъчва, че така и не успява да се сближи с дъщеря си.

Въпреки че Мариса се занимава с престъпни изследвания и играе ролята на главен антагонист в първата книга, тя не може да се нарече еднозначно отрицателен персонаж и авторът като че ли съчувства на своята героиня. Цялата нейна история е път към изкуплението. Ние виждаме, че и отказът от Лира, и службата в Магистериума са предизвикани от отчаяние: мисис Колтър е принудена да бъде част от системата, в която ѝ се налага да играе второстепенна роля само защото е жена.

Тук виждаме паралел с друга юношеска серия на Пулман: „Приключенията на Сали Локхарт“. Главната героиня е млада феминистка, управляваща бизнес в сферата на финансовото консултиране въпреки строгите норми на Англия през викторианската епоха. В третата книга от серията – „Тигърът в кладенеца“ – на преден план излиза темата за ксенофобията: разказва се за дискриминацията на евреите, мигрирали от Руската империя, описват се ужасите на еврейските погроми. В „His Dark Materials“ виждаме подобен сюжет: почтените граждани преследват едно религиозно и национално малцинство, за да излеят върху него своята злост.

Ето още един сюжет: в града масово изчезват деца. Разбирайки за похищенията, мнозина са готови да обвинят за всичко циганите. Но всъщност те, нехристияни в ултрахристиянския свят, стават жертва на хората на мисис Колтър. Възниква абсурдна ситуация: значителна част от пропадналите деца са деца на цигани, но за похищенията подозират тях. В реалния свят политиците също създават често „вътрешни врагове“ от религиозните малцинства. Като резултат преследваните от властта хора стават жертва и на моралната паника.

3. “Отделянето на душата“: осакатяващите детската психика религиозни забрани и норми

Отделянето на душата е един от най-жестоките сюжети в „His Dark Materials“. Работниците от Жертвения рекрутационен център правят опити с деца, за да направят човечеството „по-малко греховно“. Експериментът се състои в това да се отдели от всяко дете неговия демон – въплъщение на душата, което в света на Лира съществува отделно от тялото във вид на животно. Демоните на децата, които не са достигнали полова зрялост, могат да променят своята форма, превръщайки се в различни същества според настроението на детето. По време на пубертета те придобиват окончателен вид и стават тези животни, които отразяват най-добре характера на човека. Според Библията от света на Лира до грехопадението демоните на Адам и Ева също са се променяли. Работещите в църквата учени решават да експериментират с отделянето на душите на децата, вярвайки, че така ще могат да спасят душите им от пороците на демоните.

Тази процедура, наречена „сепарация“, причинява непоносими физически и емоционални страдания и на демона, и на самия човек, който обикновено умира от силната болка. Но експериментаторите се опитват всячески да продължат живота на децата поне с няколко дена.

Тук имаме пряка препратка към това, че в реалния свят децата също стават често жертви на фанатизма на възрастните. В романа на Пулман „Приключенията на Сали Локхарт“ главната героиня (чиито възгледи съвпадат по много неща с тези на автора) отказва да кръсти дъщеря си, смятайки този ритуал за насилие и грубо нарушаване на свободата на избора.

Наистина, детето, което живее в религиозно семейство и зависи напълно от него (както и всеки човек, лишен от достъп до информация, на когото натрапват определена идеология), често „губи душата си“ – става не тази личност, която би могло да бъде без това влияние. Или получава сериозна религиозна травма, от която страдат мнозина, които идват от фундаменталистки среди. Това може да доведе човека до депресия и самоубийство или да го превърне в жалко подобие на себе си, също така, както става с децата след сепарацията в света на Пулман.

4. „Сливане с Праха“: будизъм срещу християнство

Въпреки че Филип Пулман не изпитва никакви симпатии към християнството, в „His Dark Materials“ има препратки към Библията, които не могат да бъдат наречени еднозначно антирелигиозни. Създавайки антиклерикално произведение, Пулман не го лишава от митологията на реално съществуващи религии. Той е взел догмите на християнството, за да ги оспори, а елементи от будизма е направил част от своя свят.

Също като в християнството във вселената на „His Dark Materials“ човекът се състои от душа (демон), дух (част, попадаща в задгробния свят) и тяло. И в християнската онтология, и в книгата на Пулман целият свят е пронизан от енергия, взаимодействаща с хората. Но ако в първия случай тя се нарича Божествена благодат и се разглежда като присъствие на Твореца на земята, в „His Dark Materials“ това е Прахът.

Неговите елементарни частици се появяват на света благодарение на съзиданието. Именно затова Прахът е устремен най-вече към разумните същества и сътворените от хората неща, в които е вложен много труд. Ако в християнството е разумен Бог, в „His Dark Materials“ в известен смисъл е персонифициран самият Прах – по-точно съставящите го частици. Те притежават нещо като колективен разум и способността да създават живот. Така са били сътворени ангелите и Всевишния.

Но Прахът на Пулман прилича повече на дхармата в будизма, от която, според това учение, се състоят будите (и всички други същества). И в източната религия, и в книгите на Пулман живите въплъщения на вездесъщата енергия присъстват навсякъде. Една от теориите на „His Dark Materials“ гласи, че когато човекът умре, неговият демон се слива с Праха. Идеалният край на живота във вселената на Пулман е да се слееш със света, а в будизма – да завършиш цикъла от реинкарнации и преминеш в дхарма.

Но като цяло будистките идеи са също толкова далече от света на „His Dark Materials“, колкото и християнските – централно място н „учението“ на Пулман заема Човекът.

2. „Небесната република“: религията и колективизмът искат жертви

Последната част от трилогията завършва с думите: „И тогава ще изградим небесна република“. Това е целта на лорд Азриел: да замени небесната монархия с небесна демокрация, като унищожи Царството божие, което, според Пулман, е неотделимо от авторитаризма, и издигне на неговото място зданието на Републиката. Преди всичко утопия. И е лесно да разберем защо този идеал няма да бъде достигнат, ако погледнем тези, които трябва да положат основите на новия световен ред – Лира и нейните родители.

Лира принася жертва – същата, каквато изисква християнският морал, като се разделя със своя любим. И майка ѝ, Мариса Колтър, и баща ѝ, лорд Азриел, градят своите действия върху идеологията за жертване на себе си или на другите и това жертване е в най-лошия и в най-фанатичния смисъл на тази дума. Не може да сложиш край на фанатизма, като станеш фанатик.

Известният парадокс на утопията – алтруистично поведение срещу егоцентрично – намира отражение в думите на Лира, която отбелязва, че Небесната република няма да бъде изградена, ако човек мисли най-напред за себе си. Но този, който мисли повече за другите (или действа според записаните правила), е нещастен, а такива хора не са способни да помагат на останалите, да градят и да живеят пълноценен живот. Този проблем разглежда в произведенията си друг западен философ-атеист, Айн Ранд. В книгата си „Добродетелта на егоизма“ (1964 г.) тя пише, че жертвеното поведение е аморално и неразумно: глупаво е да се дава нещо по-ценно за нещо по-малко ценно (а само такъв сценарий може да характеризира тази „красива“ дума – в противен случай е по-правилно да се говори за „изгода“).

6. „Новото спасение“: трябва ли ни идеал за праведен живот?

В своя роман Пулман дава алтернативна оценка за „праведен живот“ извън идеите на християнството. Главната героиня Лира създава нова система на световен ред, в който - „за да спаси душата си“ - човекът трябва да изживее интересен живот, иначе няма да може да се разтвори в битието и да достигне до висшето благо (изключение се прави само за младенците).

Между другото идеята за спасението чрез „интересен живот“ не е спорна, както не са спорни християнските тезиси за постигането на аналогичен резултат чрез добри дела (при католиците) или чрез вяра (при протестантите). Не всеки човек може „да изживее интересен живот“ или „да помага на ближните“, или „да вярва напълно“ – има независещи от нас фактори, които пречат: от болести до външни условия. Освен това, всяко оценъчно съждение е субективно: как и с какво да се измери вярата? Как да разберем, че нашите действия ще донесат „добро“? Какво означава „интересен живот“?

Излиза, че в трилогията на Пулман реалността просто се е обърнала: едни съмнителни правила са сменили други, хората, травмирани от старите порядки, са използвали методите на стария свят и са създали негово подобие.

Хепиендът на трилогията е съмнителен. Въпросът за идеалния свят остава отворен, включително и за всеки от нас. Защо просто да не живеем така, както ни се иска, без да пречим на другите? Ако човекът е свободен – а теорията за Небесната република се гради върху този постулат, - не сме длъжни да се приспособяваме към чужди субективни оценки.

„Татуираната Венера“

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ОТКРАДНАЛ И НАГОДИЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Може би доста хора си мислят, че татуировките (днес някои не казват „татуировки“, а „тату“, защото станахме много умни и знаем английски език повече от български!) са нещо скорошно и съвременно.

Но не са.

В Стария завет на Библията (книга Левит) откриваме забрана за татуиране, така че сложете няколко хилядолетия назад и всичко ще си дойде на мястото (без гаранции, разбира се, че рисуването по кожата не е по-древно и от Книгата на книгите)..

А по-долу ще видим една поредица от снимки на Бети Бродбент (1809-1983), направени през 1930 година.

Бети, прочула се с прозвището „Татуираната Венера“, е имала по тялото си 465 татуировки, най-различни по „сюжет“ – от Мадоната с младенеца до Панчо Виля (наистина забележителен диапазон!).

Рита Хейуърт – като параван на дупка и в действителност

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

НАГОДИЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Който е чел повестта на Стивън Кинг „Рита Хейуърт и бягството от Шоушенк“ или е гледал филма „Бягството от Шоушенк“, знае, че там Рита Хейуърт служи за параван на една дупка, през която ще избяга на свобода главният герой.

Истинската Рита Хейуърт обаче е известна танцьорка и киноактриса (с шестдесет филма зад гърба си!), чиято холивудска слава бележи своя връх през 40-те години на миналия век; нарочена е също така за секс символ на своето време.

По-долу, благодарение този път на „Отвратителните мъже“, следва една серия от снимки на Рита Хейуърт, за да може всеки да я прецени по свой вкус: за кого е символ, а за кого - най-обикновена сладникава холивудска красавица, каквито сме виждали на килограми…

Първата снимка не влиза в поредицата, защото е кадър от гореспоменатия филм „Бягството от Шоушенк“.