ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Grok
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК:
АНОТАЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНОТО“
/ ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“
/ АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШНЕВА ГРАДИНА“
/ АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“
/ МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“
/ ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИЯТ ДЕМОН“
/ МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“
/ СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“
/ НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“
/ АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“
/ АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“
/ АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“
/ ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“
/ ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“
/ АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“
/ БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“
/ ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“
/ ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“
/ ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“
/ НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“
/ НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“
/ ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““
/ ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“
/ СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“
/ МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“
СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ
1920‑те
ЛЕОНИД ЛЕОНОВ
„КРАДЕЦ“, 1927 г.
Към този роман има полярно отношение. Горкий го смятал за шедьовър и даже казал след излизането му на Леонов: «Какъв съм аз? Аз съм всъщност само публицист». Леонов си спомня по-късно: «Май грешката ми беше, че го разубеждавах твърде вяло». Това е много вярно, той го разубеждавал лошо и малко, и накрая се скарали. Но Горкий се карал с всичките си протежета. Друга гледна точка е изразена сравнително отскоро в статия на Марк Амусин, който, разглеждайки жанра на романа в романа, на романа за романа, отбелязва, че като цяло «Крадец» е вяла, не добре структурирана и шаблонна книга. Истината се намира вероятно някъде по средата. Воронский написал в края на краищата, че да пишеш като Достоевский така, както пише Леонов, може само много талантлив писател. Наистина, тази книга, от една страна, е ужасно вторична, а от друга - ослепително талантлива.
Книгата „Крадец“ е интересна със своята тенденция, а не със своето изпълнение. Едва ли днес ще се намери човек, който би се захванал да чете „Крадец“. На много места там се налага да си пробиваш път през текста, но две неща в „Крадец“ са наистина много добри. Първо, както винаги, у Леонов има атмосферата. Той е майстор в създаването, в сгъстяването на атмосферата. Може да харесваш или да не харесваш романа „Пирамида“, но атмосферата на института на Шатаницкий, така както е описана там, атмосферата на непрекъснат ремонт, на страшни, загадъчни премествания… Тя не е по-лоша от „Приказка за тройката“. Или атмосферата, да речем, в „Нашествие“ - тъмна, сумрачна, в навечерието на превземането на града от хитлеристите, сред всеобщата паника и героизма на отделните хора. Той е човек на атмосферата, умее да създава и сгъстява по правило доста мрачни чувства. В вашия случай имаме общо взето, Москва на крадците, тихият район Благуша, московската периферия, където последният трамвай обръща и си тръгва, оставяйки главния герой, Фирсов, в света на московските чираци, прекупвачите на крадени вещи и проститутките. Тази атмосфера е създадена талантливо. Ето го майстор Пухов, на чиято табела „У“-то гледа на обратна посока, поради което се получава «Пчхов». Това е направено доста зловещо. И страшният цар на московските мошеници, маститият крадецът Агей, с неговите размисли за това колко е лесно и безстрашно да убиваш. Това е направено, макар и с бояджийска четка, но доста убедително.
Леонид Леонов
И втората особеност, която прави „Крадец“ практически безсмъртен образец на литературата от двадесетте години, е неговият отчетливо криминален полудетективски характер. Аз говорих вече за двадесетте години във връзка с това, че главен герой на литературата през двадесетте години изведнъж, представете си, се оказва не революционер или контрареволюционер, не червен, не бял, не победител или победен. Има ги само в пиесата и романа на Булгаков, общо взето, може би и у Гладков в „Цимент“. Основната маса са или мошеници, герои като Бендер и Невзоров, или крадци. Имаме все криминални романи: „Краят на бандата“ на Каверин, който Манделщам нарича образец на литературно майсторство, „Република ШКИД“ на Белих и Пантелеев, „Педагогическа поема“ на Макаренко — за живота на безпризорните деца, „Комаровското дело“ на Булгаков с описанието на един маниак, многобройните животоописания на Льонка Пантелеев, знаменития крадец - всичко това са криминални истории, истории за престъпници. Впрочем, и „Усойницата“ на Толстой е най-нагледен пример, или неговите „Сини градове“. Най-добър отговор на въпроса защо именно те, ни дава Леонид Максимович Леонов. Той е много млад човек, на 28 години, когато пише „Крадец“, и това ни обяснява защо повечето гении от онова време, попаднали под революционното излъчване, са толкова безбожно млади. Шолохов е на 23 години, когато започва „Тихият Дон“ (а аз съм убеден, че е написан от него), Леонов също е на 23 години, когато пише първите си романи „Язовци“ и „Сот“, появили се практически едновременно. Много млади са и Бабел, и Пилняк, и Артьом Весьолий. Всички те са хора, които вчера или са слезли от седлото, или, като Катаев, от агитационния влак (и Катаев е много млад, когато създава шедьоврите си от двадесетте години, да не говорим за Илф и Петров). Всички те са хора, които започнали тепърва да живеят, и върху тях се стоварили веднага грандиозните епопеи на руската революция. Леонов, който успял да бъде и при белите, и при червените, и в Архангелск да поработи като редактор на белогвардейски вестник, да публикува там стихове, а после да премине на червената страна - именно той разбрал основната закономерност на това, какво се случило с хората на руската революция. Те са декласирани, унищожени. В по-голямата си част стават крадци, престъпници, убийци. Къде да отидат в епохата на НЕП-а? Какво умеят? Търговията им е противна, да се вписват в новата среда…
Митка Векшин, вторият главен герой на романа (Фирсов е разказвачът, Векшин е крадецът), след като се върнал от Гражданската война и една нэпманка му се разкрещяла в магазина, почувствал желание да стане крадец. Той разбрал, че не може да противопостави нищо на тези хора. Властта я взела Елзевира Ренесанс — персонаж от „Дървеница“ на Маяковский. Властта я взели дребните буржоа. За НЕП-а Маяковский писал: „Много другари наведоха глава. — Оставете това, другари! Не е много умно“. А как да не я наведат? За какво се борили? За това предишното да се върне в по-лош вид? Както го формулирал същият Маяковский, сега буржоазията „прави от мухата слон, а после продава слонова кост“. Наистина, по-рано костта била истинска, а сега има слон, надут от муха. Разбира се, това е пошло, страшно време, в това време на хората, които са свикнали да бъдат борци, да не се примиряват с никаква мерзост, като героинята от „Усойницата“ на Толстой, какво им остава, освен да разстрелват цялата тази паплач с наградния наган, даден им за проявен героизъм? Какво им остава, освен да станат крадци?
Разбира се, това е бандитски свят, наводнен от бивши герои на революцията, които не намират място за себе си. И разбира се, всяко време на промени води до развихряне на престъпността. Именно затова „Крадец“ е картина на подземната Москва. Трябва кажем, че като истински ученик на Достоевский, Леонов има вкус към изобразяване на подземието, на подземния човек. Подземните типажи са у него три вида. Първи са бившите — онези, които не са се вписали. Такива герои у него има немалко. В ранната, но преработена и късно публикувана повест „Evgenia Ivanovna“ той показва точно хората, които не намират място за себе си, хората с опозорени идеали. Втори вариант - свещениците или тайно вярващите, хора, принудени да се отрекат от вярата, като дякон Матвей (Лоскутов) в „Пирамида“, но неспособни да го сторят и продължават да живеят тайно, подземно, катакомбно. Понякога те стават скитници, както в забележителния разказ от 1928 година „Скитник“, странници, напуснали своя дом. Това е вечният кошмар на Леонов: да бъдеш прогонен от дома си и да бъдеш обречен на странстване. И третият тип са хората на изкуството като Фирсов, „гражданина с карирано демисезонно палто“. През цялото време се подчертава демисезонността, междусезонността на неговото облекло и на неговото положение. Положението му е междинно. Защо пише за крадците? Защото това е единствената тема, която го вълнува в момента, това са хора без корени, вкоренени в реалността. И той самият е точно такъв. Затова подземните герои на Леонов подсказват на всеки читател нещо важно за самия него, разкриват някаква съществена част от собствената му личност.
Сюжетът на романа е всъщност доста банален и прост. Имаме Митка Векшин, бивш червен командир, който съсякъл с шашка един пленник, отсякъл му жестоко ръката съвсем без никаква необходимост. Сега този кошмар го преследва и той започва да губи разсъдъка си. Имаме и негова сестра, цирковата артистка Таня, също много често срещан, повтарящ се образ в руската и световната литература, която, разбира се, загива, изпълнявайки своя прочут скок, защото започнала да се страхува. Циркът е много честа сфера у Леонов. Неслучайно един от героите на „Пирамида“, старият фокусник, казва, че свещеното и вълшебното са останали вече само в църквата и в цирка. В двете еднокоренни думи и места. Мнозина смятат, че църква и цирк не са еднокоренни думи, но има и друга гледна точка. И така, циркът и църквата са двете места, където се развива най-често действието у Леонов. Да не забравяме, че в „Пирамида“ в цирка работи ангел, като Хотабич, а действието на романа започва в църква. Точно така циркът има място и в „Крадец“, циркът е единственото място, където е останало чудесното и е останала смелостта.
Освен това има втора героиня, много важна, отдавнашната приятелка на Векшин, в която бил някога влюбен, Маша Доломанова. Агей, олицетворение на световното зло, я изнасилил. Тя започнала да живее с него и постепенно се превърнала в една от кралиците на московския престъпен свят, страшната фатална красавица Манка Вюга (Виелицата – бел. ред.). Това е сътворено от Леонов вероятно с най-голяма липса на вкус, защото Манка Вюга е за салонен роман от десетте години. Което за пореден път доказва, че двадесетте години не били нищо друго освен изроден руски Сребърен век. Романтичният герой деградирал до крадец или мошеник, Бендер, а романтичната героиня, демоничната жена, Настасия Филиповна на руската литература, се превърнала в Манка Вюга, най-главната крадла. Векшин е все така влюбен в Манка, тя — в него, но между тях са легнали революцията и животът, между тях стои Агей и затова те се желаят напразно.
Основният сюжет на романа е преобразяването на Векшин, който става първо от червен командир крадец, а после, бягайки от Москва, влиза в дърводобивен артел. Това е незавършен сюжет. Леонов направил три редакции на романа, през 1956 година го преписал целия наново, а през 1990–1991 година (вече на 91 години!) добавил нов епилог, в който съдбата на Векшин е размита и, най-вероятно, героят загива. Авторът разбирал, че такъв герой не може да оцелее.
Независимо от цялата изкуственост на някои сюжетни обрати (да речем, първата кражба на Векшин е от реквизита на сестра му), това е вечната драма на всички руски романи за революцията. Всички герои непрекъснато се срещат, сблъскват се, оказва се — ах, това е точно онзи, пътищата им са се пресичали преди… Това достига до абсурд само в „Доктор Живаго“, но го има и у Леонов. Това е не много сръчен опит на романа да се справи с масовото велико въздействие на революцията, опит да се организира традиционно онова, което всъщност се изразява в пълен хаос. В този хаос героите се сблъскват непрекъснато по някаква причина. Така ще бъде и у Каверин в „Двамата капитани“: писмото е ваше, оказва се, че вие сте организирали експедицията. Това изглежда доста наивно.
Но и шаблонността на фабулата на романа не е все пак толкова важна на фона на изключително точната социална диагностика. Диагнозата е поставена абсолютно точно. Хората, които правели революцията, се оказали нейни първи жертви, хората, за които се правела, загинали първи. Онези, които в резултат от революцията победили, изобщо не се нуждаели от нея. Това е разказ за кървавата задънена улица, роман за това как истинската цел и истинският патос на руската революция преминали в подземните свърталища, в царството на бандитската романтика, защото светът на престъпниците е последната среда, където законът все още значи нещо и където все още присъства поне някаква съвест. Това е свят, в който има някакви правила. Векшин отива в този свят, защото това е последната среда, в която все още се изискват храброст, хладнокръвие и някакви-си представи за порядъчност. В света на НЕП-а всичко това го няма вече.
Тук, естествено, възниква въпросът: а кой изобщо чете днес Леонов?
Много хора го четат, колкото и странно да звучи това. Може би малък процент, но това са значителен брой хора. Това са умни хора. Друг е въпросът кои са тези хора, които четат Леонов. Кой днес чете например „Крадец“? Най-слабият му роман е „Руската гора“, за него няма да говорим подробно, макар че и в него има идеологически интересни неща. Както пише Марк Шчеглов, представя много точно страшната, зла сила на руския характер. На мене, между другото, „Руската гора“ ми се струва интересен роман, защото Горацианский е явно Вишинский, а за да изобразиш такъв точен портрет на Вишинский през 1953 г., трябва да си бил доста смел човек, защото приликите там са доста много.
Ще ви кажа кой чете Леонов. Четат го хора, които не се задоволяват с нито една концепция за човека, с нито една истина, с никакъв компромис. Леонов имал ясна представа: светът е устроен неправилно, в човека е нарушен балансът между огъня и глината, човекът е роден, за да унищожи света. Той гледа така, за него човечеството е царство на тотална дисхармония. Който възприема света така трагично, който не намира никакви утехи нито в религията, нито в социалните утопии, който знае, че човекът ще развали всичко, той чете Леонов.
Светът на подземието, на кръвта, на страха е описан у него удивително точно. Затова, когато го четеш, не изпитваш утешение, но усещаш радост от съвпадението на своите тайни догадки с писателския замисъл. Помня, че когато четях на 13 години „Крадец“, се радвах ужасно на това как светоусещането на автора и постройката на речта му съвпадат с моите най-лоши предположения. Както искате, но това беше много утешително четене.
(Следва)
