У мои познати, у Гусеви, живееше един немец от Берлин.
Стая беше наел. Почти два месеца живя.
Не някакъв си чухонец или друго национално малцинство, а истински германец от Берлин. На руски — нито гък. Със стопаните се обясняваше с ръце и с глава.
Обличаше се, разбира се, този немец ослепително. Бельото чисто. Панталоните изгладени. Нищо излишно. Направо като от гравюра.
А когато си заминаваше този немец, остави много неща на стопаните. Цял куп задгранични стоки. Разни шишенца, якички, кутийки. Освен това почти два чифта долни гащи. И един пуловер почти неразплетен. А разните дреболии не можеш да ги изброиш — и за мъжка, и за дамска употреба.
Всичко това беше струпано на купчина в ъгъла, до умивалника.
Стопанката, мадам Гусева, честна дама, нищо лошо не можеш да кажеш за нея, намекна на немеца преди да си замине, видите ли, бите-дрите, да не сте си забравили задграничната продукция в бързината.
Немецът поклати глава, видите ли, бите-дрите, моля, вземайте, какво да говорим, не ми е жал.
Тогава стопаните се нахвърлиха върху оставената продукция. Гусев дори направи подробен списък на вещите. И, разбира се, нахлузил веднага пуловера и взе гащите.
След това ходеше две седмици с гащите в ръце. На всички ги показваше, гордееше се страшно и хвалеше немското качество.
А вещите, наистина, макар носени и, общо взето, едва оцелели, бяха, дума да няма, истинска, задгранична стока, приятна за гледане.
А между другото, сред оставените вещи имаше едно такава шишенце не шишенце, изобщо едно такова доста плоско бурканче с прах. Прахът беше изобщо розов, ситен. И миризмата доста симпатична — не ти лориган, не ти роза.
След първите дни на радост и ликуване Гусеви започнаха да гадаят какъв е въпросният прах. Мирисаха го, и със зъби го дъвкаха, и на огъня го сипваха, но не можаха да отгатнат.
Носеха го из целия блок, показваха го на студенти и на разни интелигенти, но полза никаква.
Мнозина казваха, че е пудра, а някои отговаряха, че е ситен немски талк за посипване на току-що родили се немски дечица.
Гусев казва: — Ситен немски талк не ми трябва за нищо. Току-що родили се дечица нямам. Нека бъде пудра. След всяко бръснене ще си ръся физиономията. Трябва поне веднъж в живота си да поживея културно.
Започна да се бръсне и да се пудри. След всяко бръснене ходеше розов, цъфтящ и направо благоухаеше.
Наоколо, разбира се, завист и въпроси.
Тук Гусев, наистина, подкрепяше немското производство. Много и горещо хвалеше немската стока.
— Колко, — казва, — години грозях личността си с разни руски боклуци и ето че най-сетне дочаках. И когато, казва, пудрата свърши, направо не зная какво ще правя. Ще трябва да си поръчам още едно бурканче. Много чудна стока. Направо душата ми си почива.
След месец, когато пудрата беше на свършване, дойде на гости у Гусев един познат интелигент. И по време на вечерния чай прочете бурканчето.
Оказа се, че е немско средство срещу бълхи.
Разбира се, друг, по-малко жизнерадостен човек, щеше да бъде силно поразен от това обстоятелство. И даже, може би, на по-малко жизнерадостния човек лицето му щеше да се покрило с пъпки и циреи от прекалена мнителност. Но Гусев не е такъв.
— Да, разбирам, — каза той. — Това е качествена продукция! Това е постижение. Това е наистина ненадмината стоката. Ако искаш, пудри си физиономията, ако искаш, ръси бълхите! За всичко става. А у нас какво?
Тук Гусев, като похвалил още веднъж немското производство, каза:
— Чудя се аз какво е това. Цял месец се пудря и нито една бълха да ме е ухапала. Жена ми, мадам Гусева, я хапят. Синовете ми също се чешат по цели дни отчаяно. Кучето Нинка и то се драпа. А аз, знаете ли, си ходя и ми няма нищо. Макар и насекоми, усещат, гадовете, истинската продукция. Това е истината...
Но сега прахът на Гусев свърши. И сигурно бълхите го хапят отново.
Трябва да направя веднага едно уточнение: тази поема не е, разбира се, от 1925 година. Написана е в общи линии през 1923-та, през 1925-та Есенин я завършва и започва да я чете, обнародва я. Причината, поради която не могъл да напише това произведение в последната си година, е доста проста - Есенин превърнал героично, не се боя да употребя тази дума, разпада на своята личност в главен сюжет на своята лирика. Тук е и алкохолната деменция, и все по-асоциалното поведение, и безумните изблици на злоба и подозрителност, и скандалите, които го съпътствали. Но преди всичко е, разбира се, много точно казаното от него: "както през септември рони листа горичката, така алкохолът рони мозъка".
Наистина, късните стихове на Есенин — между другото, тъкмо най-обичаните от народа — са несравнимо по-лоши от предишните и точно затова са толкова обичани. Те са примитивни, носят върху себе си следите именно на разпада на личността, нито една подхваната тема вече не може да издържи докрай. Разбира се, между блестящия поет, какъвто бил през 1918-1922 година, поета на кръчмарска Рус, на отиващата си Рус, поета на селската утопия, и късния поет има цяла бездна. Но това е, общо взето, също героизъм — да направиш разпада на личността си, краха на своята биография тема на своето творчество. Това не е най-лошото, знаете ли, това е все едно лекарят да си прави сам аутопсия.
Сергей Есенин
Какво е "Черният човек"? За да разберем еволюцията на темата за раздвояването в руската литература, ще трябва да се обърнем към най-прекия предшественик на Есенин. Главният парадокс на руската циклична литературна история е в това, че понякога един поет се разпада сякаш на двама, защото става невъзможно да се побере едно светоусещане в едно съзнание. То сякаш се раздвоява. И ето че най-страшният, най-нагледният пример за подобно раздвояване е Некрасов. Да се раздвои му се наложило, защото патриотизмът и гражданствеността били вече несъвместими. Ако си патриот, не трябва да имаш съвест и не трябва да си гражданин, трябва да говориш само колко е прекрасно всичко, или пък, ако не е прекрасно всичко, за това е виновен някой друг, но в никакъв случай не ние. А ако си гражданин, не ти прилича да бъдеш патриот. Получава се така, че упрекваш непрекъснато отечеството, а то се обижда. "Който живее без печал и гняв, не обича своята родина" - казва Некрасов. Но през ХХ век, ако някой обича родината, не може вече да изпитва нито печал, нито гняв, а само възторг, и то най-често официален. И ето че се случва страшен, катастрофален разпад. Работата е там, че Некрасов изобщо имало приживе нещо като раздвоение на личността. Днес това се нарича биполярно разстройство, някога се наричаше МДП, маниакално-депресивна психоза. Изразявало се в това, че у него периодите на бурна активност се редували с периоди на мрачна депресия, когато лежал с лице към гърба на дивана и не е приемал никого. Периодите на абсолютна инертност се редували с бурна и страстна комарджийска мания, когато му се е случвало да играе седмици наред, което наричал "да си размотая нервите". И преди всяко голямо произведение у него се случвали подобни "комарджийски" запои, защото след това пишел по-добре. Ето така, например, пронизващата, сълзливата интонация на "Руските жени" ("Декабристките"), е следствие именно от "размотаните нерви". Разбирате ли, той и пишел по същия начин, на запои. У Некрасов имало периоди на творческо мълчание, които продължавали цяла година. А се случвали такива литературни запои, които продължавали пак с месеци, когато огромни лирически късове, като например "Пир за целия свят", били създавани за два месеца титанична работа. И така, Некрасов се раздвоил по странен начин в руската литература: урбанистичната линия, линията на жлъчната градска поезия, гражданската линия отишла цялата у Маяковский, а селската, напевната, елегичната линия - у Есенин. По удивителен начин се раздвоили дори пороците му: комарджийството се паднало на Маяковский, безумния картоиграч, който играел между другото на всичко, защото изглежда поставял непрекъснато на изпитание съдбата, а пиянството се паднало на Есенин. Тъй като Некрасов, както знаем, пиел също понякога на запои и то не без удоволствие, но, наистина, не стигнал никога до алкохолен разпад. Всичко това се паднало на Есенин, който довел темата до пълен абсурд. Градската лирика, лириката, разказваща за "ада на града", както се изразява Маяковский, е, разбира се, на Маяковский, особено през футуристичния му период. Картините на селския живот, ту страшни, ту идилични са на Есенин.
Основавайки се на това, ще ми кажете доста лесно коя всъщност поема на Некрасов реферира, има предвид "Черният човек", към кой некрасовски текст за раздвоението на личността ни препраща това произведение? "Поет и гражданин". Този текст, с който започвал главният, най-популярният сборник на Некрасов от 1855 година. И ето това, скъпи хора, доказва за пореден път, че все пак днешните ученици, днешните студенти са гениално поколение, не като нас. Те отговориха на този въпрос веднага. Нали и там идва черният човек. Лежи поетът, да, помните ли,
Опять один, опять суров,
Лежит – и ничего не пишет.
Прибавь: хандрит и еле дышит –
И будет мой портрет готов.
Отново сам и пак суров
лежи — и нищо не написва.
Освен това: унил и трудно диша —
и ето го портретът ми готов.
Само глупавото съветско литературознание можеше да лелее известно време мисълта, че при поета идва гражданинът. Не, при Некрасов идва Некрасов, неговият маниакален стадий разговаря с депресивния. Това, че този диалог е вътрешен, е съвсем очевидно дори просто от структурата му, стихотворението е написано доста хитро, репликите са така нагодени една към друга, че ако ги четеш последователно, се получава монолог. Нима поетът би позволил на друг човек, би позволил на гражданина да говори така за него?
Твои поэмы бестолковы,
Твои элегии не новы,
Сатиры чужды красоты,
Неблагородны и обидны.
Твой стих тягуч. Заметен ты,
Но так без солнца звёзды видны.
Безсмислени поеми,
елегии не нови,
сатири без красотата,
Неблагородни и обидни.
Стихът ти тежък. Забележим си,
но както без слънце се виждат звездите.
Само поетът може да каже нещо подобно за себе, защото ако се опита някой друг, ще получи веднага удар по мутрата и ще се окаже пред счупено огледало. И така, произведението "Черният човек" е произведението "Поет и гражданин", пренаписано 50 години по-късно, даже по-точно 70, точно 70 – 1855-1925. А 50 години по-късно Владимир Висоцкий, на когото се паднало да продължи Есенин, написал точно същата поема - "Моят черен човек със сив костюм".
"Черният човек" е разказ за двойника на поета. Така че главният парадокс на поемата "Черният човек" се състои в това, че нейното традиционно тълкуване - уж при поета идва неговият алкохолен синдром – не е все пак съвсем вярно. Както казах вече, трагичният некрасовски дуализъм завършил през ХХ век с двете притегляния и отблъсквания, със ситуацията на Есенин и Маяковский през 20-те години и на Бродский и Висоцкий през 70-те. Това, че именно Бродский продължил линията на Маяковский, е посочил много точно в книгата си "Възкресението на Маяковский" забележителният мислител Юрий Карабчиевский.
Отношенията между Есенин и Маяковский са именно отношения на любов и омраза, на притегляне и отблъскване. След като изслушал "Пугачов" през 1923 година в Политехническия, Маяковский отбелязал от мястото си: "Не е зле. Прилича на мене". На което Есенин изкрещял възмутено: "У мене е много по-добре!" Именно на Есенин принадлежи знаменитата частушка: "Хей, свири, хей, огън дай! Маяковский е бездарник!" („Эй, сыпь, эй, жарь! Маяковский бездарь!“), изпълнявана от него от сцената на писателския клуб. Маяк, трябва да кажем, го заковал не по-лошо:
Ну Есенин,
мужиковствующих свора.
Смех!
Коровою
в перчатках лаечных.
Раз послушаешь…
но это ведь из хора!
Балалаечник!
А Есенин
и изобразяващата мужици глутница.
Смях!
Като крава
с лайкови ръкавици.
Веднъж да послушаш...
но това е от хора!
Балалайкаджия!
Има запазени спомени за напълно идиличните му срещи с Есенин, има запазени спомени и за скандалите им. Есенин мечтаел цял живот да се помири с Маяковский и да правят нещо заедно, но за съжаление не успели да се договорят никога. И има едни знаменити спомени на един от свидетелите на пиянския им спор в Политехническия, но пиян бил, естествено, Есенин, Маяковский не пиел. През 1921 година Маяковский не е бил още в никаква Америка, Есенин също. Есенин му крещи: "Ти не си руснак, ти не си руски поет. Ти си американец! Няма да ти дам Русия!" На което Маяковский му избоботва великолепно със своя бас: "Вземи си твоята Русия, яж я си с хляб". Есенин смятал наистина Маяковский за свой антипод, безкрайно чужд и в същото време безкрайно близък.
И ето кое е интересното. "Черният човек", който го посещава, не е просто неговият кошмар, а е неговият двойник. И в този "черен човек" има някои черти от образа на Маяковский. Това, което му говори "черният човек", прилича много в лексикално отношение именно на Маяк, именно на евтината разпродажба със споменаването на курсистките, именно на "на получи!", защото той е подчертано груб, този "черен човек". Той нагрубява непрекъснато:
Ах, люблю я поэтов!
Забавный народ.
В них всегда нахожу я
Историю, сердцу знакомую, –
Как прыщавой курсистке
Длинноволосый урод
Говорит о мирах,
Половой истекая истомою.
Ах, обичам поетите!
Забавен народ.
В тях винаги намирам
история, на сърцето позната, -
Как на пъпчива курсистка
дългокос грозник
говори за светове,
разтичайки се от полова леност.
Или там:
Или с толстыми ляжками
Тайно придёт «она»,
И ты будешь читать
Свою дохлую томную лирику?
Или с дебели бедра
тайно ще дойде "тя"
и ти ще четеш
своята мъртва, ленива лирика?
Това е чист Маяковский, това е неговата лексика, неговата скандалност, неговата наглост. Дори у Есенин, дори в кръчмарските му стихове няма да намерим никога подобна грубиянщина. И, разбира се, появата на "Черния човек" е поява на антипода, защото, както казва забележително в неотдавнашната си разработка Александр Долинин, Маяковский е за мнозинството поети от двадесетте години и изкушение, и кошмар. Иска им се да бъдат като него страшно търсени, държавно признати, така им изглежда отстрани, но освен това се боят да бъдат като него, "продали дарбата си", поставили се в услуга на Мосселпром.
Есенин е за мнозинството едновременно и страшна, и притегателна фигура, и Маяковский, в общи линии, е точно такава фигура. Всички се боят от разпада на Есенин и всички се боят от търсенето на Маяковский. Те са едновременно и страшни възможности и напомняне за страшен край. Обърнете внимание, че Маяковский, посветил на Есенин може би най-трогателното свое поетическо посвещение, най-трогателния свой поетически некролог, "На Сергей Есенин", в който се опитва да направи всъщност заклинание срещу своето изкушение. "Защо да увеличаваме броя на самоубийствата?" - пита той и е съвсем ясно, че се бои от своето самоубийство. И двамата се боели страшно от участта на другия, и двамата се самоубили. Така че "черният човек", идващ при Есенин, е алтернативен вариант на съдбата, който вариант той желае и от който се бои.
Композиционно поемата се дели ясно на две части. Първата - появата на черния човек, е именно изкушението, ужасът. А втората е авторският бунт, когато след второто му появяване е прогонен много по-рязко:
Чёрный человек!
Ты не смеешь этого!
Ты ведь не на службе
Живёшь водолазовой.
Что мне до жизни
Скандального поэта.
Пожалуйста, другим
Читай и рассказывай.
Черни човече!
Не смей да правиш това!
Нали не си на служба
водолазна.
Какво ми пука за живота
на един скандален поет.
Моля те, на други
чети и разказвай.
И на финала, както помним,
…Месяц умер,
Синеет в окошко рассвет.
Ах ты, ночь!
Что ты, ночь, наковеркала?
Я в цилиндре стою.
Никого со мной нет.
Я один…
И разбитое зеркало.
Почему разбитое? А потому что
«Чёрный человек!
Ты прескверный гость.
Эта слава давно
Про тебя разносится».
Я взбешён, разъярён,
И летит моя трость
Прямо к морде его,
В переносицу…
...Месецът умря,
В прозореца синее зората.
Ах, ти, нощ!
Какво ти, нощ, надроби?
С цилиндъра стоя.
Никой няма с мене.
Сам съм...
И счупеното огледало.
Защо е счупено? Защото
"Черни човече!
Ти си отвратителен гост.
Тази слава отдавна
за тебе се носи."
Бесен съм, разгневен,
и лети бастунът ми
право в муцуната му,
под челото...
Интересно е, че този предвидим финал, който създава впечатление за такъв мистичен ужас, не отменя все пак предположението, че на гости на Есенин е дошло нещо много по-страшно от огледалното отражение.
Какво е черният човек? Това е онзи страшен вариант на съдбата, от който авторът се бои за себе си. И всъщност Висоцкий довършва тази тема, като пише "Моят черен човек със сив костюм беше министър, домоуправител, офицер" и изброява различни длъжности. Защото Висоцкий, ако беше станал домоуправител или офицер, ако беше направил крачка встрани, щеше да направи съвсем официална съветска кариера. Той е енергичен човек, всичко би му се получило. Но той се страхува от този вариант на съдбата, затова черният човек го преследва, затова предпочита смъртта: "и се скъса в мене жилата на търпението, и аз със смъртта минах на ти". Любопитно е, че сред кандидатите за ролята на черния човек Висоцкий изброява и официално признатите поети: "мои приятели — известни поети". И е много любопитно, че на единствената снимка, на която Висоцкий и Бродский са запечатани заедно, Бродский е точно със сив костюм — "моят черен човек със сив костюм". Това също е доста мрачен вариант.
Темата за раздвояването в руската литература e изобщо доста знаменита. Тя започва да се проявява особено нагледно през ХХ век. Ето, у Вадим Шефнер срещаме това:
Говорят, что плохая примета
Самого себя видеть во сне.
Нынче ночью, за час до рассвета,
На дороге я встретился мне.
Казват, че лоша поличба било
да видиш себе си насън.
Тази нощ, час преди зазоряване,
на пътя срещнах себе си аз.
Раздвояването като лоша поличба не е случайно, а защото всеки в Съветския съюз беше принуден да се раздвоява, да мисли едно, а да говори друго. Именно затова след всеки вървеше един черен човек, след всеки вървеше едно страшно огледално отражение, сполучлив вариант на собствената съдба, вписала се като черен човек. Този черен човек, тази Сянка преследвала героя на Шварц. И макар че това е андерсенова приказка, именно в съветския контекст тя зазвуча наистина остро. Да не говорим за това, че мрачните двойници бяха любима тема на съветската фантастика. И те не са романтични двойници от типа на Уилям Уилсън у Едгар По, а именно официални съветски двойници на душата, раздвояване на всеки човек на душа и тяло, както в забележителната повест на Михановски "Двойници".
Тема за раздвояването прозвучала у Есенин за първи път. И прозвучала толкова трагично, защото той разбирал отлично вече до каква степен не се вписва в реалността, до каква степен се превръща в своя мрачна сянка.
Разбира се, "Черният човек" нямаше да бъде такова изключително произведение, ако не беше забележителната му форма. По някаква причина Есенин се възприема отдавна като традиционалист, като фолклорен песенен пастир със свирка, пастир, дошъл в града от лакиран портрет, от палехска кутийка. В действителност Есенин няма нищо общо с този благ образ — достатъчно е да чуе човек страшните му изпълнения на своя лирика. Гласът му се е запазил, това е абсолютно разпутински рев на рязански селянин, със силно акцентувано "е", произнасяно като "ей", с неочаквани пискливи ноти.
Есенин не е в никакъв смисъл традиционалист. У него има фолклорни мотиви, но и в руския фолклор, знаем, има доста много авангард, както сочи Раушенбах, и в руската иконопис също. Това е авангардно изкуство. И "Черният човек" е авангардна поема. В "Черният човек" има елементи на обичаен стих, петстъпен анапест, "главата ми маха с уши, както с крилете си птица", но има и долник, има и така наречения акцентен стих, има и елементи на подчертано прозаизиран, почти прозаичен, почти разговорен стих. И този размер се разклаща, ако началото е все още повече или по-малко обичайно, "приятелю мой, приятелю мой, много, много съм болен", по-нататък стихът все повече и повече придобива черти на бълнуване, разклаща се съзнанието, разклащат се границите на формата и това е направено напълно съзнателно. Особено е важно в случая това, че гласът на черния човек, неговите реплики, неговите интонации и интонациите на автора се различават много рязко: и мелодически, и синтактично, и интонационно. Това, че черният човек е принципно чуждо начало, се подчертава винаги. Ако в "Поет и гражданин" между репликите на поета и на гражданина няма фактически никаква разлика, всичко е изградено с един и същи четиристъпен ямб, тук черният човек е съвсем различна същност, той е всъщност мистър Хайд, който разговаря с Джекил. Формалното майсторство на Есенин е достигнало в случая забележително равнище, но и досега, между другото, четем там някои редове неправилно. Есенин не успял да прочете коректурите, творбата не била отпечатана приживе, а в посмъртната публикация е допусната една съвсем смешна грешка. Ето:
Голова моя машет ушами,
Как крыльями птица.
Ей на шее ноги
Болтаться больше невмочь.
Главата ми маха с уши
като с крилете си птица.
На шията ѝ крака
да се люшкат е вече невъзможно.
Какви са тези „на шията крака“? Това е "шията на нощта", "ч" и "г" в почерка на Есенин си приличат много. Ирина Сурат установила тази грешка първа: "на шията на нощта да се люшкаш е вече невъзможно" — тук се получава наистина силен и трагичен образ.
Е, разбира се, има ги и съвършено хипнотичните повторения. Катаев си спомня колко страшно било да слушаш Есенин, когато чете на глас: "Черен човек, черен, черен, черен човек на леглото ми сяда". Забележителната плашилка - "На една черна, черна улица имало черна, черна къща" - прави "Черният човек" едно от най-мрачните и най-плашещите стихотворения в руската лирика. С този текст едно дете може да бъде докарано до безсъние.
Съвсем естествено е, че и Есенин, и Маяковский издигнали преди смъртта си свой паметник, издигнали своя автоепитафия, след която е възможно само да е самоубиеш. След поемата на Маяковский "С пълен глас" е възможно само самоубийство, без него тя е безгласна. И разбира се, "Черният човек" е същото въведение в смъртта, встъпление в самоунищожението. И трябва да кажем, че Есенин се справил блестящо с тази задача, защото, ако не беше въпросната поема, трагичното му оттегляне нямаше да бъде разбрано. Може да кажем със сигурност, че за смъртта на Есенин са написани повече от стотина незабавно появили се отзиви, отзиви много лоши, бездарни, защото главния отзив Есенин написал сам, написал така за своята смърт смърт, че на никого вече няма да му се удаде да напише нещо по-добро.
Постъпи въпрос, може ли да се каже, че "Черният човек" е произведение с черти на психическа патология?
Вероятно може. И нещо повече ще ви кажа, няма на практика литературен шедьовър, за който да не може да се каже това. Темата за черния човек се появила за първи път в руската литература у Пушкин, появила се в "Моцарт и Салиери" — "оттогава не ми дава покой моят черен човек". Но нека си спомним, че черният човек при Моцарт не е раздвоение на личността. Това, между другото, ми подсказва още веднъж правотата на моята версия: черният човек не е Есенин, а страшният вариант на неговата съдба. Може би някой от вас знае дори кой е в действителност черният човек, дошъл при Моцарт, за да му поръча реквием. Защото това е доста известна история. Месец преди смъртта на Моцарт при него дошъл един черен човек и поръчал реквиема. Реквиемът е нещо, написано по поръчка, с което е много трудно да се примириш. Моцарт нямал представа, че умира, а и всъщност не умирал. Той умрял, по едни сведения от тиф, по други — от воднянка, но по-късно. А кой бил този черен човек? Забравих сега фамилията на персонажа, но е лесно, между другото, да се провери. Той бил управител у граф фон Валзег, богат графоман, който се занимавал с това да изкупува съчиненията на знаменити композитори, а после да ги издава като свои. Иначе казано, вярвал искрено, че ако в замъка му по време на голямо струпване на гости изпълнят реквием, всички ще си помислят, че го е написал той. Онзи, който отишъл при Моцарт като черен човек, бил банален мошеник, богат плагиатор, не повече. Затова темата за черния човек, възникнала у Пушкин, разказва не за това, че Моцарт имал раздвояване на съзнанието, а за това, че всеки гений има черна сянка, има свой пошъл човек. Тук все още няма никаква патология.
В случая с Есенин, мисля, че патологията се изразява в друго. Как да го формулирам? Разбирате ли, "Черният човек" е продиктуван от онова състояние, което се случва понякога при махмурлука. Аз зарязах някога пиенето абсолютно, иначе казано - съвсем, и досега не съм започнал да пия точно защото ужасът от махмурлука надделява над цялата радост от пиенето. Състоянието на махмурлук е преди всичко състояние на вина, чувстваш се страшно и непоправимо виновен. И точно това състояние е отразено в "Черният човек". Болна съвест, която се терзае. Защото черният човек се появява не просто така, той се появява като укор на съвестта, като нейно пробождане, като напомняне, че не си равен на себе си, че там си излъгал, тук си отстъпил, някъде си постъпил по-ниско, отколкото си можел, и така нататък. Но толкова по-голямо е мъжеството на Есенин, който намерил в себе си сили да измине пътя на падението докрай и да фиксира за нас неговата хроника, за да не направим вече по този път нито една крачка.
Живял някога на света един странен човек. Странен в смисъл, че към него трудно можело да се приложат обичайните мерки, по които оценяваме хората. За него си спомнят мнозина в своите мемоари — правел ярко впечатление. На едни прекрасно, на други ужасно, но винаги силно. Във всеки случай бил като че ли непоносим — като повечето от онези, които имат високо мнение за себе си. Някога, само преди стотина години, дори и по-малко, в нашата страна имало много такива хора. Само те, както е известно, правят живота интересен.
Евгений Дмитриевич Поливанов бил човек нито добър, нито лош, иначе казано - и добър, и лош. Може би изобщо не придавал значение на нравствеността — с такова впечатление оставаме, когато четем за неговите чудатости. Или пък си имал своя етика.
Изглежда, че вземал с лекота чуждото. И със същата лекота давал своето, понякога последното. Обичал като че ли много жена си, но в същото време имал май още една жена, която също обичал много.
Виктор Шкловский, който колекционирал ярки личности, нарича Поливанов „обикновен гений“. В известния роман на Вениамин Каверин „Скандалистът“ Поливанов е изведен под името на преводача Драгоманов. „Неговите лингвистични трудове са почти непонятни за човешкия ум с тънкостта на своите прозрения — казват за Драгоманов колегите му. — Онзи ден се яви на лекция, извинете за израза, по долни гащи. Подозират го — и не без основание — в тайна търговия с опиум. Пазете се от него!“ За Драгоманов-Поливанов авторът пише: „Страхуваха се от него. Всички знаеха, че е наркоман, че има тъмно минало на неудачник, пътешественик и комарджия“.
Истинският Поливанов бил освен това еднорък. Сложил китката си на една релса и останал без нея. Или искал да докаже нещо на себе си, или бил под въздействието на някакви препарати. Може да се е лишил от ръката си и по друг начин, дявол го знае. Във всеки случай успявал да живее след това така, че никой не забелязвал, че е с една ръка.
Наркоман? Да, при това силно зависим. Отначало кокаинист, след това се закачил здраво за хероина. В медицинското заключение от Бутирския затвор е записано: „Затворникът Поливанов, страдащ от наркомания, се нуждае ежедневно от двукратна хероинова инжекция“.
Но изглежда, че пристрастеността не притъпявала по никакъв начин необичайно острия му и мощен интелект. Вероятно, като при Шерлок Холмс, само го изостряла.
Поливанов се интересувал цял живот от сложното и необичайното. Знаел множество редки езици — колко точно, не е известно. Едни пишат осемнадесет, други — двадесет и осем.
С Поливанов съм сродник по линия на японския език. Той е един от тримата бащи основатели, от тримата легендарни богатири на руската японистика. Когато започнах да се интересувам сериозно от Япония, на шестнадесет години, се натъквах постоянно на тези трима чудо самураи: Поливанов-Невский-Конрад, при това Поливанов беше сред тях нещо като Иля Муромец, най-могъщият. И тримата били почти връстници, завършили източния факултет на Петербургския университет малко преди Първата световна война.
Евгений Поливанов бил гениален лингвист, специалист по диалектите. На пръв поглед мирна научна професия, но цялата му биография е едно непрекъснато цунами. Ту живеел в страшната японска провинция с рибарите, изучавал говора им и дърпал заедно с тях мрежите (с едната си ръка), ту работел уж за царското разузнаване, после се оказал изведнъж нелегален болшевик, заместник на първия народен комисар на външните работи другаря Троцкий, напуснал някак много равнодушно партията („отпаднал механично като пасивен“), а в последните години на краткия си живот бил в град Фрунзе професор в Института по киргизки език. Живеел (в съветско време!) със слуга китаец. А за хероина вече разказах. Може би заради него се преселил в Средна Азия.
В годините на Големия терор всички богатири на родната японистика били, разбира се, арестувани, един след друг.
Първо — ексцентричния Евгений Поливанов с естонската му жена. После Николай Невский с японската му жена. Тяхната дъщеря полуяпонка била взета за отглеждане от тихия Николай Конрад, но скоро стигнали и до Конрад.
Обявили ги, разбира се, за шпиони. Измъчвали ги, разбира се. Поливанов и Невский били разстреляни (и жените им не пуснали живи). Николай Йосифович Конрад, след като излежал присъдата си, повлякъл нататък на прекършените си плещи родната японистика почти сам. Него не го заварих съвсем за малко. Учих при неговите ученици, млади японисти.
Господи, у нас няма нито един отрасъл на науката, нито едно направление на културата, дори нито един вид спорт, където чугунената, бездарна, тъпа, безсмислено жестока сила да не е стъпкала с кованите си ботуши всичко най-ярко и живо. Именно за това я мразя толкова, тази проклета „арестокрация“, както и да се наричала с абревиатура във всеки конкретен исторически момент. За това, че винаги унищожавала хората, които имат високо мнение за себе си, и се разбирала само с онези, които имат ниско мнение за себе си. Именно такава държава, с принизено, смачкано, мълчащо население, градяла винаги.
На горната снимка е геният, наркоманът, чудакът и почти свръхчовекът Евгений Дмитриевич Поливанов в годините, когато имал високо мнение за себе си.
Отдолу — същият, когато му обяснили, че не бива да има високо мнение за себе си.
Понякога си мисля: колко хубаво би било, ако представите ми за Онзи свят се окажат погрешни. Нека да има и Съд, и Рай — и задължително Ад. Задължително.
Из заявлението на затворника Поливанов от 1 октомври 1937 г.: „Моля да бъдат прекратени тежките методи на разпит (чрез физическо насилие), защото тези методи ме карат да лъжа и ще доведат само до объркване на следствието. Ще добавя, че съм близо до лудостта“
За всеки случай, за да не може никой там, на Страшния съд, да забрави, да сбърка.
Поливанов бил арестуван от лейтенанта от Държавна сигурност Маргайтис. Следствието водел и го малтретирал сержант (!!!) Малцев. На смърт го осъдили дивизионният военен юрист Голяков, бригадният военен юрист Зарянов и военният юрист 1-ви ранг Кандибин.
А как се казвал главният началник на всички палачи и без това е известно.
За разлика от дамското облекло, мъжката мода не претърпяла през Викторианската епоха радикална промяна. През първите години на века мъжете носели панталони тип "комин". Мъжките костюми трябвало да бъдат официални, семпли и елегантни както в работно време, така и извън него. Основна характеристика на викторианското мъжко облекло били изчистените и семпли линии, използването на тъмни цветове и на прецизна изработка на костюма.
Около 40-те години на XIX век обща тенденция при мъжкото облекло била да се носят фракoве, които прилягали плътно и били с дължина до прасеца. Заедно с връхната дреха мъжете носели и жилетки. До 50-те години на века обличали ризи с високи яки и слагали папийонки. Аристократите носели обикновено цилиндри, докато бомбетата били характерни за работническата класа.
През 60-те години на XIX век в мъжката мода настъпила промяна. Вратовръзките станали по-широки и трябвало да се връзват на панделка или на хлабав възел и да се закрепват с игла. Друга промяна, която се очертала, била тази, че фраковете станали по-къси.
Костюмите от три части (сако, панталон, жилетка – бел. прев.) се появили около 70-те години на XIX век и станали веднага хит сред мъжете. В средата на века при официални поводи се използвали и смокинги. Към края на 80-те години мъжете започнали да носят нововъведените блейзъри за дейности на открито като спорт, ветроходство и други.
