НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1985 г. / ФИЗИКА / КЛАУС ФОН КЛИЦИНГ

Клаус фон Клицинг (Klaus von Klitzing)

28 июня 1943 г.

Нобелова награда за физика

(За откриването на квантовия ефект на Хол.)

Немският физик Клаус Олаф фон Клицинг е роден по време на Втората световна война в град Шрода, по това време част от Германия (близо до германско-полската граница). Той е третото от четирите деца на лесовъда Богислав фон Клицинг и Ани Улбрих. Скоро след раждането на Клицинт става ясно, че военната ситуация в Германия се е влошила и частите на съветската армия скоро ще достигнат покрайнините на Позен (сега Познан), и семейство Клицинг бяга на запад. Малко преди края на войната, през април 1945 г., те се установяват в Лютен. През 1948 г. семейството се премества в Олденбург, а след това през 1951 г. в Есен. Клицинг получава средното си образование в „Artland Gymnasium“ в град Квахенбюн, което му позволява да специализира физика в Техническия университет в Брауншвайг, където постъпва през 1962 г.

В Брауншвайг Клицинг се среща за първи път с проблемите на физиката на полупроводниците. Той също така проявява интерес към рентгеновата спектроскопия и дори пътува до Дармщат, за да слуша курс по компютърно програмиране, като се позовава на използването на компютърните методи в спектроскопията. Но вниманието му е привлечено от метода за измерване на луминесценцията. Той го използва, за да определи живота на токоносителите в полупроводниковия индиев антимонид и представя резултатите в дисертация, написана под ръководството на Ф.Р. Кесслер през 1969 г. Тогава Клицинг отива в университета във Вюрцбург, където известно време преподава техника на лабораторните експерименти на студенти по медицина. През следващите десет години се занимава с изследвания на полупроводници. Почти цялата 1975 г. Клицинг прекарва в Оксфорд, където по това време са направени най-добрите свръхпроводящи магнити. За Клицинг те представляват особен интерес, тъй като силните еднородни магнитни полета са важен инструмент за изследване на поведението на електроните в полупроводниците.

В търсене на още по-силни магнитни полета Клицинг напуска през 1979 г. Вюрцбург и отива да работи в лабораторията за силни магнитни полета в Гренобъл. През 1980 г. той получава ново назначение и става професор в Техническия университет в Мюнхен. На този пост остава до 1985 г., когато е одобрен за директор на института „Макс Планк“ за физика на твърдото тяло в Щутгарт. Комбинацията от ниски температури и силни магнитни полета, които той успява да изследва в Гренобъл, изиграва важна роля в неговите открития, свързани с ефекта на Хол. Това явление, наблюдавано за първи път през 1880 г. от американския физик Едуин X. Хол, преди това се смята единствено за много несъвършено средство за измерване на концентрацията на електрони в полупроводниците. При измервания, базирани на този ефект, електрически ток преминава през образец, поставен в магнитно поле, което се прилага в перпендикулярна посока. В образеца възниква напрежение в посока, перпендикулярна както на тока, така и на магнитното поле. Величината на това напрежение на Хол е обикновено пропорционална на магнитното поле и обратно пропорционална на концентрацията на електрони. Но изводите, които могат да се направят от тези измервания, по правило имат грешка от порядъка на 10%, тъй като има много различни видове взаимодействия между електроните и атомите на кристалната решетка на полупроводника.

В Гренобъл, работейки в сътрудничество с Майкъл Пепър от лабораторията „Кавендиш“ към университета в Кеймбридж и с Герхард Дорда от изследователските лаборатории на корпорацията „Сименс“ в Мюнхен, Клицинг осъществява експеримент, който се различава от традиционните измервания главно по естеството на образеца. Силицият, който Клицинг избра за експеримента, е част от транзистор, в който подвижните електрони мотат да се движат само в много тънък слой близо до една от повърхностите на устройството. Така че електроните могат да вървят само в две измерения, а не в три. Поведението на такива "двуизмерни" електрони под въздействието на приложено напрежение се различава значително от поведението на електроните в обменния образец.

Най-удивителната характеристика на експеримента Клицинг е отклонението на напрежението на Хол от обикновеното плавно поведение с промени в приложеното магнитно поле и концентрацията на електрони. С постепенно увеличаване на броя на електроните в двуизмерния слой напрежението на Хол първо спада непрекъснато, след това остава постоянно за известно време, а после отново спада до следващата хоризонтална стъпка и т.н. Като се раздели стойността на напрежението на Хол, съответстваща на всяка такава стъпка, на стойността на тока, преминал през образеца, се получава стойността на електрическото съпротивление. Сравнявайки поредицата от получени съпротивления, Клицинг забеляза, че всички те представляват дроби с една и съща стойност: съпротивление от 25,183 ома. Това съпротивление може да бъде представено като съотношение на две основни константи в природата - константата на Планк, която управлява всички квантово-механични явления, и квадрата на електрическия заряд на електрона.

Важна особеност на получения резултат е високата точност, с която е изпълнено това съотношение. При повтарящи се експерименти, не само върху образци с различни форми, но и при транзистори, направени от различни материали, съотношението неизменно се измерва с грешка от около една десетмилионна част. Тази стабилност на измерванията позволява на Клицинг да предположи, че феноменът, известен сега като квантов ефект на Хол, може да стане основата на напълно нов стандарт за електрическо съпротивление. За своите открития Клицинг. и неговите колеги съобщават през август 1980 г. в списанието "Physical Review Letters".

Прецизността и възпроизводимостта, с които квантовият ефект на Хол може да бъде измерен, го правят феномен, чието значение надхвърля метрологията или физиката на полупроводниковите прибори. Тъй като измерената единица съпротивление зависи само от най-фундаменталните константи на природата, резултатът, получен от Клицинг, е важен и за много други области на физиката. Например фината структура на емисионните спектри на горещите газове се определя от същата комбинация от фундаментални константи като квантовия ефект на Хол. По този начин измереното съпротивление на Хол се превръща в проверка за правилността на тромавите теоретични изчисления, които прогнозират значението на константата на фината структура на атомната спектроскопия.

В някои отношения откритието на квантовия ефект на Хол от Клицинг може да се сравни с явлението свръхпроводящото тунелиране, предсказано две десетилетия по-рано от Брайън Д. Джоузефсън. И двата ефекта позволяват да се наблюдава в лабораторен експеримент квантово механично поведение, обикновено ограничено от системите на атомни размери. И двата ефекта довеждат до създаването на нови абсолютни стандарти за електрическите величини - волта при Джоузефсън и ома при квантовия ефект на Хол. Изследванията на Клицинг са от особено значение, тъй като стимулират проучването на електроните, ефективно ограничени до двумерно пространство. Множество нови явления, открити през следващите години, и нови проблеми, възникнали във физиката на електронните слоеве, до голяма степен дължат появата си на забележителните наблюдения, направени от Клицинг през 1980 г.

През 1971 г. Клицинг се жени за Рената Фалкенберг, семейството има двама сина и една дъщеря. В допълнение към Нобеловата награда, ученият е удостоен с наградата Валтер Шотки на Германското физическо дружество (1981 г.) и наградата Хюлет Пакард на Европейското физическо дружество (1982 г.).

Превод от руски: Павел Б. Николов

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / ПАНАЙОТ ХИТОВ ДО ИВ. П. ХР. КЪРШОВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 522

Панайот Хитов до Ив. П. Хр. Кършовски

Русе, 22 декември 1898 г.

Любезни ми Иване,

Като не съм ви писал от някогаш, но сега имам да ви пиша и да ви поздравя със светлите празници Рождество Христово, като моля Бога да ги прекарате здрави и весели. Но покрай това да ви се оплача, че съм нападнат от редакцията на поборническия опълченски вестник [1], който се издава тук, в Русе, от Филип Симидов, че аз и покойният Балкански [2] уж през 1867 г. сме излъгали Христя Дряновски [3] в Румъния на мушията Циганка, сме му взели 2000 наполеона да въоръжаваме четата. Абе, брате, ти нали беше писар на четата, нали знаеш, че Христо Дряновски дойде при нас в България под Котел, в боваза на Биче Падариф на долапа [4] с Иванче телеграфчията от Жеравна. И нали знаеш, че ти писа писмото с цифри [5], та пратихме Ивана да го занесе на Балкански - да го предаде на комитета в Букурещ. Нали знаеш, че Христо вървя с нас додето разпуснахме четата, а пък тези казват, че като сме се срещнали с Тотювата чета, че Дряновски не вървял с моята чета, но отишъл с Тотювата. Ти знаеш, че Тотю имаше с него си само двама човека - Иван Пстович, черногорец, и Милан Лапчевич, сърбин, родом от гр. Крушевиц. Сега тези хора защо лъжат, какво искат, аз се чудя защо е това. Аз не искам и не мога, а ти, ако искаш, отговори им, че ти си бил писар на четата и си държал сметки, и знаеш по-добре от всеки. И ако можеш, най- добре ще бъде вестник „Юнак“ [6] да са опровергае, защото това е цялата истина. Но ако не можеш да го опровергаеш, тогава моля те - върни ми писмото назад, че аз ще видя какво ще правя. Аз ще се [пре]струвам, че не съм чел нищо. Та и ми казаха, че Тотю е казвал, а Тотю отказва, че не е казал. Но на всеки начин негова е работа. Приеми сърдечния ми поздрав.

П. И. Хитов

„Из миналото" - под редакцията на П. С. Кършовски, кн. I, № 35, стр. 196

БЕЛЕЖКИ

1. „Поборник-Опълченец“ - биографическо илюстровано списание, излизало в Русе под редакцията на Ф. Симидов през 1898-1900 г. Гл. книга 4-6, стр. 20, и книга 7-9, стр. 48.

2. Никола Балкански.

3. Христо П. Дреновски.

4. На Вичо Падаров на долапа (тепавицата).

5. С шифър.

6. „Юнак“, орган на поборниците и опълченците, излизал в София през 1898-1900 г.

БИСЕРКА АПОСТОЛОВА, КМЕТСКИ НАМЕСТНИК НА СЕЛО ПИПЕРКОВО / 150 ГОДИНИ ОТ ИЗГРАЖДАНЕТО НА ХРАМА „СВЕТИ АРХАНГЕЛ МИХАИЛ“ В СЕЛОТО

Село Пиперково е малко китно селце, сгушено между три баира. То е мило и свидно за всеки роден и живял тук. За сегашното местоположение на село Пиперково има информация, че е образувано около 1570 г. от бягащи от чумата жители на старото село Кючук кьой. Те съжителствали с местното турско население около чифлика на Биберли бей.

В годините на Възраждането, когато вече българинът търси просвещение и иска свободно да изповядва своята вяра – опазена в мрачните години на робството, през 1840-1846 г. в Пиперково е построено килийно училище. Което показва, че хората в селото са били умни и ученолюбиви. Килийното училище се намирало в двора, където по-късно, през 1873 г., е построена църквата „Свети архангел Михаил“. Духовност и просвета били сплотени заедно.

Тук е било някогашното килийно училище. Сега това е западният двор на църквата, потънал в зеленина.

Строежът на църквата започнал няколко години, след като е построен мостът над р. Янтра край град Бяла от Кольо Фичето. Предполага се, че строители и майстори, които са работили на моста над река Янтра, са строили и църквите в околните села, включително и в село Пиперково. За строежа на пиперковската църква е използван дялан камък, а стените са дебели. От издълбан в стената надпис се вижда, че църквата е завършена на 10 юни 1873 г.

Надписът, който удостоверява завършения строеж на църквата

Жителите на селото вече имали свой дом Господен, където да намират утеха. Камбаната, която и сега възвестява добро и лошо, е отлята през 1894 г. Жителите сами, чрез дарения и помощ, я отливат в църковния двор, в изкопана яма. Бакърът е събран от населението. Църквата е наречена на един от седемте първенстващи ангели, именуващи се още архангели, които стоят край Бога и всеки има своя мисия. Архангел Михаил е „пазител на душите“ и борец против злото. Затова е рисуван с огнен меч и копие, с което пробожда дявола. Той е и тук, в нашия храм, пазител на душите ни.

Кой е бил първият свещеник, служил в пиперковската църква, няма информация.

През 1900 година служи свещеник Я. Димитров.

През 1901 г . - свещеник Никола Иванов.

През 1902 г. - свещеник Недялко Димитров.

През 1909 г. - свещеник Пантелей Попов.

След 1913 година до смъртта си – свещеник Никола Петров, бежанец от Македония след Втората балканска война.

После поема служението в храма неговият син отец Павел Николов. Той завършва духовната семинария в София и служи в църквата до 1981 г., когато приключва земният му път. Свещеник Серафим от село Джулюница поема църквата след 1981 г. Той прави и новата камбанария. След него за кратко служи свещеник Данаил, а сега служител в църквата е отец Евгени Ганев.

Отец Евгени

През 2013 г. е направен ремонт на църквата със средства от дарения. Преди две години е ремонтиран и подът, с което църквата има вече завършен вид. Макар и малко останали, хората от село Пиперково продължават да посещават своя духовен храм!..

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 14

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИКЕНС (1812-1870)

“СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

Сега сме готови да се заемем с Дикенс. Вече сме готови да възприемем Дикенс. Готови сме да се насладим на Дикенс. Четейки Джейн Остин, трябваше да положим известни усилия, за да правим компания на нейните герои в гостната стая. А когато имаме работа с Дикенс, ние сме на масата, отпивайки портвайн. Към Джейн Остин и нейния „Менсфийлд парк“ трябваше да намерим подход. Мисля, че го намерихме и изпитахме известно удоволствие да съзерцаваме нейните деликатни изображения, колекцията ѝ от елегантни украшения, запазени в памук - удоволствие, между другото, принудително. Трябваше да се потопим в определено настроение, да фокусираме погледа си по определен начин. Лично аз не харесвам порцелана или приложните изкуства, но често ми се налагам да погледна скъпоценния полупрозрачен порцелан през очите на специалист и в същото време да се чувствам възхитен. Да не забравяме, че има хора, които са посветили целия си живот на Джейн – своя обвит в бръшлян живот. Сигурен съм, че други читатели чувстват по-добре от мен мис Остин. Все пак аз се опитах да бъда напълно обективен. Моят обективен метод, моят подход беше по-специално да надникна през призмата на културата, която нейните млади дами и господа са почерпили от студения кладенец на осемнадесети и началото на деветнадесети век. Задълбочихме се и в композицията на нейния роман, приличащ на паяжина: искам да напомня на читателя, че в преждата на „Мансфийлд парк“ централно място заема репетицията на пиесата.

С Дикенс излизаме на простор. Според мен прозата на Джейн Остин е очарователен преразказ на стари ценности. Дикенс има нови ценности. Съвременните автори все още се опиват от виното на неговата реколта. Тук не е необходимо, както в случая с Джейн Остин, да търсим подходи, да се убеждаваме, да бавим. Просто трябва да се вслушаме в гласа на Дикенс и това е всичко. Ако беше възможно, щях да посветя всичките петдесет минути от всяко занятие на безмълвното размишление, концентрацията и просто възхищението от Дикенс. Но мое задължение е да ръководя и систематизирам тези разсъждения, това възхищение. Когато чете „Студеният дом“, човек трябва да се отпусне и да се довери на своя гръбнак – въпреки че четенето е основен процес, точката на художественото наслаждение се намира между лопатките. Лекият трепет, преминаващ по гърба, е онази кулминация на чувствата, която е дадено да изпита човешкият род при среща с чистото изкуство и чистата наука. Да почетем гръбначния стълб и неговото потръпване. Нека се гордеем, че принадлежим към гръбначните животни, защото мозъкът е само продължение на гръбначния мозък: фитилът минава по цялата дължина на свещта. Ако не можем да се насладим на този трепет, ако не можем да се насладим на литературата, нека оставим намеренията си и да се потопим в комиксите, телевизията и „книгите на седмицата“. Все си мисля обаче, че Дикенс ще се окаже по-силен.

Обсъждайки „Студената къща, скоро ще забележим, че романтичният сюжет на романа е илюзия, той няма голямо художествено значение. В книгата има нещо по-добро от печалната история на лейди Дедлок. Ще ни трябва малко информация и за съдебните спорове в Англия, но иначе всичко е само игра.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 13

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

- Сигурен ли си, че ще дойдеш?

Той укорително: "Разбира се, веднага щом мога."

Първо, около 17 часа, се появи друг, почти забравен: Петка от снощи, Петка с четината, заекващият Ромео. Той води със себе си двама приятели, които представя като Гриша и Яша. И тримата вече седят около нашата кръгла маса, все още малко сдържани, като бедни момчета, поканени в по-заможна къща. Само Петка се държи като у дома си, запознава ме с останалите с подчертаната гордост на собственик. Тримата се излежават на фотьойлите и се чувстват спокойни. Яша поставя на масата бутилка водка. Гриша вади херинга и хляб, завити в омазана страница на „Правда“ (първа страница е, за съжаление стар брой). Чувствайки се като стопанин, Петка иска чаши. Налива, удря с юмрук по масата и командва: „Да пием!“

Аз и вдовицата – а също и наемателят хер Паули, уволненият от „Volkssturm“, който се появи внезапно преди половин час – трябваше да седнем на масата и да пием с момчетата. Петка слага филия черен, влажен хляб на масата пред всеки от нас, след което без повече приказки нарязва херингата върху полирания махагон и слага парчета от нея на хляба ни, сияещ, сякаш това е много специално благоволение и деликатност.

Вдовицата се сепва и хуква за чинии. Гриша е тих мъж с постоянна усмивка на устните, гласът му е дълбок, той се старае всички да получим по равно хляб и херинга. Дребният Яша, който е с обръсната глава, се усмихва и кима във всички посоки. И двамата са от Харков. Малко по малко се впуснах в разговор, превеждайки между хер Паули и руснаците. Пием един за друг. Петка от Сибир шуми радостно.

Продължавам да се ослушвам към вратата и надничам към малкия дамски часовник на ръката на Яша. Всеки момент очаквам поканеният старши лейтенант Анатол - с трепет, защото ме е страх да не стане бой. Петка е здрав като бик и чист, но е примитивен и обикновен военен, без защита. А от старши лейтенанта очаквам някакво покровителство. Бях взела решение. Ще измисля нещо, когато му дойде времето. Усмихвам се вътрешно, чувствайки се като човек, който играе на сцена. Не ме интересува никой! Никога не съм бил толкова отдалечена от себе си, толкова отчуждена. Всичкиге ми чувства изглеждат мъртви, само желанието за живот живее. Не искам да ме унищожат.

Междувременно Гришат се представи като "счетоводител". Нашият хер Паули, индустриален чиновник, също е счетоводител. Гриша и хер Паули пият енергично. Прегръщат се, викат от радост: „Аз счетоводител, ти счетоводител, ние счетоводители!“ Първата германско-руска целувка за побратимяване се озовава върху бузата на Паули. Скоро Паули е мъртво пиян, крещи въодушевено: „Страхотни са тези руснаци, има живот в тях и сила!“

Отново изпразваме чашите за международното счетоводство. Дори вдовицата се оживява и временно забравя, че режат парчета херинга върху полирания ѝ маса. (Никое от момчетата не се занимава с чиниите.) Пия много умерено, тайно сменям чашите, желаейки да запазя разума си за по-късно. Ние сме болезнено весели, особено двете жени. Искаме да забравим случилото се преди три часа.

Навън се здрачава. Сега Яша и Петка пеят нещо меланхолично, Гриша само мърмори. Хер Паули е в блажено разпуснато настроение. Това не е малко за него, след като тази сутрин все още беше чакал смъртта си във „Volkssturm“, докато мъжете не се разделиха разумно и, поради липса на оръжие и заповеди, не се прибраха по домовете си. Внезапно Паули се оригва, пада и повръща на килима. Веднага вдовицата и колегата му счетоводител Гриша го отвеждат в тоалетната. Останалите клатят глави и изразяват съчувствие... Хер Паули се вмъква в леглото си, за да преспи остатъка от деня и, както се оказва после, много повече време, в съседната наемана от него стая. Куца. Може да се окаже, че подсъзнанието му иска тази парализа. Душата му е невралгична. Въпреки това той действа като спирачка поради простото си мъжко присъствие. Вдовицата се радва за него и за пестеливите му изказвания за световното положението и масажира гърба му.

Здрач, далечен вой на фронта. Запалваме свещта, която беше намерила вдовицата, и я залепваме върху чинийка. Оскъден кръг от светлина върху кръглата маса. Войници идват и си отиват, към вечерта става оживено. На входната врата се блъскат, струпват се в задната част на кухнята. Но ние не се страхуваме. Докато Петка, Гриша и Яша седят на масата с нас, нищо не може да ни се случи.

Внезапно в стаята се появява Анатол, изпълвайки я с присъствието си на мъж. Зад него подтичва войник с купа алкохол и парче кръгъл черен хляб под мишница. Всички мъже са в най-добро състояние, нахранени и силни, в чисти, практични, здрави униформи, с широки движения, много самоуверени. Те плюят в стаята, хвърлят дългите си цигарени фасове, забърсват херинговите кости от масата върху килима и се просват в креслата.

Анатол съобщава, че фронтът сега е до канала „Landwehr“ и аз се сещам за мрачния стар напев: „Има труп в канала „Landwehr...“ Сега там ще има много трупове. Анатол твърди, че през последните няколко дни са се предали 130 германски генерали. Вади карта на Берлин от целофанен плик и ни показва движението на фронта. Това е много точна карта, надписана на руски. Изпитвам странно чувство, когато, изпълнявайки молбата на Анатол, му показвам къде е нашата къща.

И така, в събота, 28 април 1945 г., фронт е до канала „Landwehr“. Сега, когато пиша това, е вторник, 1 май. Над нас - свистене. Руските самолетни двигатели реват маслено. Отгоре до училището има дълги редици от сталински музикални органи, наричани от руснаците галено „катюши“ и възпети в специална войнишка песен. Катюшите вият с пронизителен вълчи тон. Те не са нещо особено, редица изправени решетки от тънки тръби. Но вият, свирят и пищят така, че едва не ни късат ушите, когато се редим по-далече на опашка за вода. И чертаят при това снопове огнени ивици.

Под воя на катюшите стоях тази сутрин, чакайки да налея вода. Небето беше облачно. В центъра - пушек и пара. Безводието ни изкарва от всички дупки. Отвсякъде пълзят хора, мизерни, мръсни цивилни, жени със сиви лица, предимно стари, защото младите са се скрили. Мъже с наболи бради и бели ленти в знак на капитулация, вързани около горната част на ръцете им, стоят и гледат как войниците изпомпват кофа след кофа за конете си. Защото военните винаги имат предимство на помпата, което е нещо естествено. По този въпрос няма спор, напротив: когато един цивилен счупи дръжката на помпата, един руснак я закова с пирон.

Наоколо в градините под цъфналите дървета има лагер. В лехите са разположени оръдия. Извън навесите спят руснаци. Други поят конете, настанени в беседките. С учудване виждаме множеството жени с гимнастьорки, поли и барети със звезда, видимо редови войници, повечето много млади, дребни, стегнати и гладко сресани. Те перат нещата си в ръчно изработени корита. Ризи и дамски блузи танцуват по набързо направените простори. А над всичко това катюшите вият и черен дим се издига като стена към небето.

Така беше вчера сутринта, така е и днес. На път за вкъщи срещнах хер Голц, вярващ на партията до последно. Сега се е адаптирал. Той забеляза минаващ руснак с увити в целофан ленти над джоба на гърдите си и пита: „Ордени?“ (Това е една и съща дума на немски и руски, поучи ме той; нямаше представа за езиковите ми умения.) Даде ми малка тетрадка, немско-руски войнишки речник, и каза, че може да получи още такива. Прегледах го. Има много полезна лексика като сланина, брашно, сол. Други важни думи като "страх" и "мазе" липсват. Дори думата „мъртъв“, от която нямах нужда по време на излизанията си някога, но сега често влиза в разговора. Заменям я с лесното за разбиране "капут", която важи и за много други неща. Вместо това речникът съдържа изрази, които засега не използваме, като „Горе ръцете!“ и „Стой!“ Най-вероятно е да се прояви подобно обръщение към нас за в бъдеще.

Да се върнем сега към вечерта в събота, 28 април. Около 20 часа Петка си тръгна със своите другари. Тримата млади мъже бяха извикани официално по служба. Петка прошепна нещо за скорошно връщане, но така, че старши лейтенантът не чу. Той отново стисна силно пръстите ми и се опита да ме погледне в очите.

(Следва)

PLUS FOURS: ПОПУЛЯРНИ ШИРОКИ МЪЖКИ ПАНТАЛОНИ ОТ 20-ТЕ ГОДИНИ НА МИНАЛИЯ ВЕК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Plus fours (в бърз превод: „плюс четири“ – бел. П. Н.) са бричове или панталони, широки плюс 4 инча (10 см) под коляното - за разлика от традиционните бричове, които са широки до коляното и оттам надолу се стесняват рязко.

Plus fours се появяват през 20-те години на миналия век и стават популярни сред спортистите - особено сред играчите на голф и състезателите по стрелба, защото позволяват повече свобода на движение от бричовете.

По-долу е представена колекция от стари снимки, на които виждаме мъже с plus fours през 20-те и 30-те години на миналия век.

Добавка на Павел Николов: има две снимки, на едната от които межем да видим разликата от обикновения панталон, а на другата - от обикновения брич.

БОРИС АКУНИН / „ИСТОРИЯ НА РУСКАТА ДЪРЖАВА“ / 9 ЧАСТ. „СЛЕД ТЕЖКАТА ПРОДЪЛЖИТЕЛНА БОЛЕСТ. ВРЕМЕТО НА НИКОЛАЙ II” / БАЛКАНСКИЯТ ПРОБЛЕМ

Взривоопасният полуостров

Тук причината за напрежението била същата (като в Далечния Изток – бел. П. Н.): Руската империя виждала потенциал за разширяване и нямало как да не се възползва от него.

В резултат от упадъка на Османската държава, която някога завладяла голяма част от европейския континент, се разгърнала активна борба за подялба на турското наследство. В Русия на ниво реторика и пропаганда това се представяло като помощ за освободителното движение на поробените народи, но всъщност съперничещите си империи, преди всичко Австрийската и Руската, се състезавали помежду си за сфери на влияние. Франция и Англия също се намесвали постоянно в балканските дела - главно за да попречат на Русия да стане твърде силна.

След гръцкото въстание от 20-те години на XIX век в района многократно започвали войни, в които не участвали само народите, живеещи там. Последният голям въоръжен конфликт бил сблъсъкът на Турция с Русия, Румъния, Сърбия и Черна гора през втората половина на 70-те години, който отново завършил с намесата на западните държави. Те принудили Петербург да се откаже от мирните условия, поискани от победената Турция, и наложили други, по-неблагоприятни.

През последната четвърт на деветнадесети век на европейската карта се появили няколко нови държави, които били постоянно под натиска на империите, а понякога и облагодетелствани от лавирането между Виена, Санкт Петербург, Берлин, Лондон и Париж. В същото време отношенията между балканските страни също били сложни.

Ситуацията се утежнявала от факта, че „болникът на Европа”, Турция, ставал все по-болен.

Началото на царуването на Николай II съвпаднало с друга криза. През 1896 г. на остров Крит избухнало антитурско въстание, подкрепено скоро от Гърция. Турската армия се съпротивлявала толкова вяло на гръцките войски и дори на лошо въоръжените въстаници, че в Петербург възникнала идеята да решат най-накрая стария „турски въпрос“: като се въведе флот в Босфора и се овладеят проливите. От военна гледна точка това не било трудно да се направи, но със сигурност щяло да има усложнения с другите държави. След като се поколебал, младият император решил да не рискува. „Господарят не поиска да нанесе удар, който можеше да доведе до голям европейски сблъсък“ - пише Олденбург.

Вместо това, освобождавайки ръцете си за далекоизточната експанзия, руското правителство предпочело да подобри отношенията с Австро-Унгария. Двете империи се съгласили да запазят статуквото на Балканите и там настъпило кратко затишие.

Но този баланс бил много крехък. Съотношението на силите изглеждало така.

Най-голямата територия все още била владение на Османската империя, която политически се сближавала постепенно с Германия, влагаща активни инвестиции в турската икономика, предимно в железопътното строителство. Кайзер Вилхелм II поддържал близки отношения със султан Абдул Хамид II и дори лично му гостувал, което било безпрецедентно в западноизточните монархически отношения. В докладна записка на руското външно министерство от 1898 г. се казвало: „Близкото приятелство, което обединява германския император и турския султан, вече доведе до много осезаеми политически резултати и обещава много изненади в близко бъдеще.“

Всички други балкански държави се отнасяли към Турция с по-голяма или по-малка степен на враждебност, но това било единственото, което ги обединявало. Политическата ориентация на тези страни била пъстра.

В Румъния управлявал Карл I (на румънски: Карол I – бел. П. Н.) от династията на Хоенцолерните, който гравитирал към кайзера поради роднинските си връзки. През 1886 г. румънският крал едва не станал монарх на България, но на това се противопоставил Петербург, тъй като три години по-рано кралят сключил отбранителен съюз с „централните държави“. Това още повече настроило Карл срещу Санкт Петербург, но като цяло румънското образовано общество симпатизирало на Франция, а обикновените хора - на православна Русия.

Приблизително същата ситуация се оформила и в България, формално - автономно княжество под егидата на Константинопол, но фактически независима държава. Българският народ бил благодарен на руснаците за 1878 г., но на държавно ниво отношенията били студени. Първоначалната дружба се разпаднала поради твърде безцеремонната политика на Санкт Петербург, който се държал в млада страна като в собствено владение. През 1886 г. Александр III дори скъсал дипломатическите отношения. При новия цар те се възстановили, но не станали сърдечни. Управляващият Фердинанд I Сакс-Кобург, бивш австрийски офицер, държал твърдо на Берлин и Виена. Освен това, разполагайки с най-силната армия на Балканите (навремето създадена от руски инструктори), София крояла планове за експанзия - предимно за сметка на Турция, където живеели много етнически българи. България имала териториални претенции и към Румъния.

В Гърция крал Георг I (датчанин, на гръцки: Георгиос I – бел. П. Н.), роднина на Романови по няколко линии. Правителството на страната било русофилско, което до голяма степен се дължало на надеждата за подкрепа на Русия в бъдеща война с Турция. Атина, подобно на София, мечтаела за хегемония на Балканите. Там се пишело и говорело много за "Великата идея" (гръц. „Мегали идеа“, „Μεγάλη Ιδέα“ – бел. П. Н.) - възстановяване на гръцката Византийска империя със столица в Константинопол.

Но най-проблемният елемент в балканската "къща от карти" била Сърбия. Поради географската близост до австроунгарските владения, кралството било под постоянен натиск от Виена. В резултат от това правителството и кралското семейство Обренович следвали много предпазлив, по-скоро проавстрийски курс. Но в страната преобладавали противоположни настроения, а в армията и обществото се засилвало движението за създаване на единна южнославянска държава. Тъй като значителна част от южните славяни живеели под контрола на Австро-Унгария, тя била смятана за заклет враг от сръбските националисти.

В световната история има поразителни сюжети, когато някакво на пръв поглед незначително събитие придобива впоследствие колосални последици.

Точно това се случило, когато младият сръбски крал Александър от династията на Обреновичите сключил неравностоен брак с дама, която не била много обичана от своите поданици. Кралица Драга имала злощастната способност да си създава врагове, освен това била с 15 години по-възрастна от съпруга си и не можела да роди наследник. Няколко горещи глави, офицери от сръбската армия, водени от 26-годишния капитан Драгутин Димитри́евич, пламенни привърженици на идеята за "Югославия", единна държава на сърби, хървати и словенци, организирали заговор и убили през 1903 г. кралската двойка.

В онези времена монарсите били убивани доста често и превратът в треторазрядната държава впечатлила Европа само с екзотичната си "балканска" свирепост: заговорниците не само застреляли Александър и Драга, но и брутално нарязали труповете им.

В Сърбия решителният Димитри́евич бил провъзгласен за "спасител на отечеството". Вярвайки в мисията си, той създал тайната организация "Черна ръка", която имала великата цел да постигне славянското обединение с всякакви средства, включително терористични. През 1914 г. босненските заговорници, свързани със сръбското разузнаване, ще убият наследника на австрийската корона - и в същото време ще подпишат смъртната присъда за всички империи, които са се борили за Балканите: Руската, Австрийската, Германската и Турската.

В резултат от преврата сръбския престол заел Петър I (на сръбски: Петар I - бел. П. Н.) от рода на Карагеоргиевичите. Това семейство поддържало дългогодишни силни връзки с царския двор и новото правителство заело ясно проруска и антиавстрийска позиция.

Статуквото било нарушено. Във Виена се разтревожили, виждайки, че балансът на силите се накланя в полза на Русия.

Австрийците се обезпокоили също и за Черна гора - не толкова заради самата страна, много малка (300 хиляди жители), а заради дейността на дъщерите на черногорския крал Никола. Анастасия и Милица били омъжени за руски велики князе (Пьотр Николаевич и Николай Николаевич – бел. П. Н.) и като много влиятелни дами се занимавали с антиавстрийско политическо лобиране в Санкт Петербург.

Отслабването на Русия след японската война, а след това промяната на ситуацията в Турция тласнали Австрия към акт, който предизвикал верижна реакция, завършила със световна война.

Изостряне

През лятото на 1908 г. деспотичният режим на Абдул Хамид II се разклатил. В Турция се сформирала политическа сила, която искала реформи и обновяване на замиращата империя. Движението се наричало "младотурско" и гръбнакът му бил съставен наистина от млади офицери. Победата на метежниците била половинчата. Султанът отказал част от властта си, като се съгласил за парламентарни избори, но готвел реванш. В страната се установило двувластие.

От тази криза първо се възползвал Фердинанд Български, който обявил, че страната му отсега нататък е напълно суверенна, и приел титлата цар. Австро-Унгария реагирала на турските събития, като анексирала Босна и Херцеговина, която управлявала, но не притежавала през предходните тридесет години. Мотивацията била особена: неправилно е местното население да се държи в условия, по-неблагоприятни от тези в съседна Турция, която вече има конституция и парламент. Нека славяните от Босна и Херцеговина също получат свое представителство в австрийския райхсрат.

Ако декларацията на България не предизвикала особен отзвук в света, австрийският демарш почти довел до голяма война. В Санкт Петербург той беше възприет като акт на агресия. От една страна, австро-германско-руското споразумение от 1881 г. съдържало член, според който Виена има право да анексира двете провинции „в момента, когато намери за необходимо“. От друга страна, по-късно споразумение от 1897 г. изглежда коригирало това условие. Както обикновено в такива случаи, всяка от страните представяла аргументи, подкрепящи нейната позиция.

Сърбия и Черна гора обявили мобилизация и естествено очаквали помощ от Русия. Германия потвърдила, че в случай на война ще се притече на помощ на своя австрийски съюзник.

Шест години по-късно съвсем подобен конфликт ще доведе до световна война, но през 1908 г. Русия, която все още се оправя от загубите си в Далечния изток, била принудена да отстъпи. Това обаче не означавало, че тя оставя Сърбия на произвола на съдбата, т. е. изважда я от сферата си на влияние. Точно обратното.

От този момент нататък дейността на руското правителство на Балканите и особено в Сърбия се активизирало. Руската армия започнала ускорена модернизация. Всички разбирали, че двете империи ще се сблъскат отново и не къде да е, а в този проблемен регион.

Но положението на Балканите било нажежено и без австрийско-руската конфронтация.

Турция продължавала да отслабва. През есента на 1911 г. италианските войски акостирали в Либия, която принадлежала на Османската империя. Започнала война, в която Турция, раздирана от вътрешни междуособици, търпяла неуспех след неуспех.

На следващата година избухнали въстания в Македония и Албания. Турските власти, както обикновено, отговорили с репресии. Това дало основание на четири съседни държави - Черна гора, България, Сърбия и Гърция - да се застъпят за потиснатите народи.

Турците били разбити по всички фронтове, като най-успешни били в действията си българите. Боевете продължили само месец, след което Истанбул поискал мир.

Но тогава младотурците, уязвени от националния позор, организирали нов преврат. След като взели властта, те те възобновили бойните действия.

Били се още шест месеца, след което и новото турско правителство трябвало да признае поражението си. Давайки обаче на коалицията почти всичките си европейски владения, турските дипломати постъпили много хитро: победителите трябвало сами да разпределят кой какво ще получи.

„Великата идея“ на Атина, „Великата България“ на София и югославската мечта на Белград се съчетали лошо помежду си. Австрийските агенти наливали масло в огъня, за да подтикват караниците между съюзниците - Балканският съюз във Виена бил смятан за потенциално проруски и следователно опасен.

Уверена във военното си превъзходство, България нападнала Сърбия и Гърция, но на тяхна помощ се притекли Турция и Румъния, която имала териториални претенции към България. Българската армия не можела да воюва на четири фронта едновременно. Цар Фердинанд се признал за победен.

Според условията на Букурещкия мир България трябвало да отстъпи Южна Добруджа на Румъния, да се откаже от Македония и да върне на Турция завзетата преди това Одринска област.

През тези две войни загинали около четвърт милион души, а балканският възел се затегнал още повече. Принципът "разделяй и владей" бил от полза за Хабсбургската империя. „Балканският съюз“ се разпаднал.

Сърбия и Черна гора останали в руската сфера на влияние, България и Турция окончателно свързали политическата си съдба с "централните държави", Румъния се колебаела.

А империите се готвели за следващия рунд от борбата...