БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН:

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК:

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ - ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ЕКСКУРС И ОТСТЪПЛЕНИЕ / ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ

ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР

Названието „Първо послание на Петър“ се е утвърдило за книгата, написана от името на апостол Петър, която е адресирана до „пришълците“, пръснати из провинциите на Средна Азия – „Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния“ (1:1). Под тези хора, както и в Посланието на Яков, се разбират неюдеите. Очевидно е следователно, че авторът е писал за християни. Темата на посланието е как да бъдеш праведен християнин в този свят.

Авторът нарича своите читатели „пришълци“. Понякога срещаме този термин в древните текстове. Той се употребява по отношение на хора, които живеят в чужда страна, но не са нейни граждани или нямат граждански права (нещо като днешните нерезиденти или дори нелегални мигранти). Такива хора се чувствали откъснати от познатата си среда. Първото послание на Петър говори за отчуждеността от обществото като цяло и за страданията, които тя причинява. Но не бива да се мисли, че посланието е посветено изключително на „пришълците“. Авторът адресира своето съчинение до църквите в различни области и вероятно членовете на тези църкви се намират в различно положение по отношение на гражданството. Най-вероятно той използва думата „пришълци“ като фигура на речта, защото неговите читатели са пришълци във всяко кътче на света, където живеят, тъй като истинският им дом е на небесата. Където и да живеят на земята, те са странници.

Най-важното, което можем да кажем за хората, които водят живот на странници, е, че те страдат много. Авторът на посланието се опитва да им помогне да се справят с това. Думата „страдания“ се среща в тази книга на Новия Завет по-често, отколкото във всяка друга. Дори в много по-дългото Евангелие от Лука или в Деянията тя се среща по-рядко, макар че именно тези книги описват подробно мъките на християните. Дори когато авторът на Първото послание на Петър не обяснява пряко как да се понасят страданията, той говори за това иносказателно. Така например призовава нееднократно да се живее праведен живот, така че другите да смятат християните за безвредни, за хора, които не вършат нищо лошо. Християните трябва да бъдат послушни роби, покорни жени, кротки мъже; те трябва да се подчиняват на властите и да бъдат предани на императора. Това не са само съвети как да се живее праведно. Това са указания как да се избегнат преследванията от подозрителните власти и как да се посрамят хулителите.

Очевидно е, че получателите на това послание са били преследвани заради своята вяра: те са страдали не просто заради житейски несгоди. Авторът обаче не споменава официални гонения, нито че християните са били преследвани от римските власти. Вместо това посочва съществуването на врагове на християнството сред местните жители. Преди бъдещите християни не се отличавали от езичниците по нищо, но след като се кръстили, започнали да се обединяват в свои отделни общини и да следват новите си нравствени принципи, различни от моралните принципи на околните. Семействата им и бившите им приятели били разстроени от това и дори оскърбени (4:3–5). В отговор авторът убеждава своите читатели да не се боят от страданията, защото техният Господ, Исус Христос, е страдал (4:12–13). Християните трябва да следват неговия пример. Но трябва да страдат не заради лошите си постъпки (например за нарушаване на законите), а заради доброто си поведение. Те трябва да живеят честно и праведно и ако страдат заради това, нека бъде така (3:14–17, 4:14–15). Ако обаче страдат заради своето праведно християнско поведение, трябва да бъдат „готови да отговарят винаги на всеки, който иска от вас сметка за вашата надежда, но с кротост и благоговение“. Така християните ще посрамят враговете си (3:15–17). По този начин скептично настроеният свят ще бъде покорен от праведното поведение (3:1). Хората, като виждат праведния живот на християните, ще бъдат посрамени, защото християните не са направили никога нищо лошо (2:11).

ЕКСКУРС Преследване на първите християни Първото послание на Петър е свързано без съмнение с гоненията срещу християните. Мнозина имат грешна представа за преследването на християните, основана, изглежда, на треторазрядни холивудски филми. Противно на утвърденото мнение, в началото на своята история християнството не било забранена религия. Нещо повече, християните не се криели тогава в катакомбите, за да избегнат гнева на императора. Но кой и защо ги преследвал тогава? И кога римските власти започнали да подкрепят гоненията, превръщайки ги в официални? Ранните християни се сблъсквали понякога с враждебност към себе си (но това било по-скоро изключение). За това знаем благодарение на съчиненията на Павел, Деянията и Първото послание на Петър. Почти във всеки случай първите противници на християните били техните семейства, бившите им приятели и общини. Почти никога опасността не идвала отгоре — от властите. Тъй като ранните християни били евреи, най-вероятно отрицателното отношение към тях се зародило в еврейските общини, където са извършвали своите богослужения. Ако историята на Павел преди да приеме християнството може да служи за пример, причина за първите гонения е била увереността на християните, че Исус е Месията. Повечето евреи отхвърляли рязко християнското мнение, че разпнатият престъпник е всемогъщият Господ. Едва ли и вие самите бихте приели с отворени обятия човек, който влиза във вашия кръг и започва да убеждава всички, че престъпник, екзекутиран преди няколко години на електрическия стол, е всъщност спасителят и че трябва да му се покланяте. Отначало бихте пренебрегнали такъв човек, бихте му се присмели, ако прояви настойчивост. И ако продължи да настоява, това би ви разгневило и биха започнали сериозни проблеми. Същото се случило между ранните християни в техните еврейски общини. Християните изглеждали в очите им нелепи, упорити, глупави и в крайна сметка смутители. Освен това от Първото послание на Петър можем да заключим, че покръстените езичници скъсвали с предишния си живот. Техните бивши приятели и познати намирали това за необяснимо и странно. Но имало и по-сериозен проблем. В глави 1 и 9 говорихме за това, че в езичеството боговете не изисквали твърде много. Нужно било единствено да им се отдава почит. Те не търпели да бъдат забравяни и ако това се случело — пази се. Божествата били смятани за изключително могъщи. Когато върху дадена община се стоварвали нещастия, това често се възприемало като съд от боговете, на които не била отдадена достатъчна почит. Представяте ли си какво е ставало в една община, в която някои членове отказвали категорично да почитат боговете, а след това се случвала катастрофа — земетресение, суша, глад, епидемия? Хората несъмнено мислели, че някой е предизвикал гнева на боговете. И на първо място вината била хвърляна върху онези, които не почитали боговете, тоест върху християните. Изисквало се да се върнат към почитането на боговете. Ако отказвали, трябвало да бъдат принудени. Така започнали гонения срещу християните, за да бъдат заставени да се покланят на богове, които те смятали за бездушни идоли или бесове (евреите ставали рядко обект на преследване, защото тяхната религия, за разлика от християнската, била древна и това им служело за оправдание). Освен всичко друго, християните били смятани за опасни за обществото, защото се обединявали за практикуването на своя култ в малки затворени общини и не служели на своя бог публично. Какво крият? Какво става всъщност на техните богослужения? Вярно ли е, че се целуват помежду си като братя и сестри? Може би се отдават на кръвосмешение? Вярно ли е, че ядат тялото и пият кръвта на свой „син“? Може би убиват и изяждат малки деца? Колкото и безумно да звучало всичко това, такива обвинения достигнали до нас през вековете. Няма съмнение, че мнението за християните в обществото не било най-добро. Така преследването на християните започнало в самите общини. Противно на широко разпространеното мнение, в Римската империя нямало многогодишни гонения, поддържани от римските императори. Масово преследване започнало всъщност едва през 249 г. при император Деций. Преди това подобно нещо нямало. Случвало се някои императори да се обявяват за преследване на християните в една или друга област, но гоненията не достигали съществени мащаби. В разглеждания от нас период — I в. и началото на II в. — само двама императори участвали активно в гоненията срещу християните. През 64 г. това бил Нерон. За това знаем от „Аналите“ на римския историк Тацит, които достигат до 115 г. Според Тацит Нерон искал да промени съществено архитектурния облик на Рим. Но не можел да осъществи своя замисъл, защото градските сгради били в добро състояние. Тогава Нерон наел подпалвачи, за да изгорят по-голямата част от Рим. Те направили това, но пожарът довел собствениците на изгорелите къщи до предсказуемо възмущение. Плъзнали слухове, че за пожара е виновен лично императорът. За да отклони подозренията, Нерон решил да стовари цялата вина върху общината, известна на всички със своята антисоциалност и недоброжелателност — християните. Той събрал всички християни в Рим и ги осъдил публично на мъчителни изтезания и смърт. Важно е да се разберат няколко неща за първото официално преследване на християните от страна на империята. Първо, християнството не било обявено извън закона. Второ, гоненията били ограничени до Рим, а не се случвали повсеместно из цялата империя. Трето, християните били преследвани не заради своята вяра, а за палеж. Те не били виновни за него, но това е друг въпрос. Обвиненията, повдигнати срещу тях, нямали религиозен характер.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Друг поглед върху мъченичеството на християните Повечето достигнали до нас от древността християнски текстове възхваляват мъчениците. Смята се, че християните приемали с готовност смъртта заради вярата си и понасяли мъжествено всякакви изтезания. Така подражавали на Христовите страсти. Но не всички автори от древността споделяли това мнение. От трудовете на много християнски автори знаем за множество примери на отстъпничество в периода на гоненията. Авторът на едно такова съчинение, Тертулиан, напада особено остро някои християнски общини заради критиката им към мъченичеството. Тези общини се опитвали да убедят своите събратя по вяра да не бъдат глупави и да не загиват заради вярата си. Членовете на тези общини смятали, че щом Христос е умрял, на Неговите последователи не им трябва изобщо да правят това лично. За тях всеки, който смята мъченичеството за необходимо, отрича по този начин, че смъртта на Христос е достатъчна за спасението (Тертулиан. „Скорпиак“. I). Явно се получавало така, че тези хора предлагали да се принасят нужните жертви на боговете, в които вярвали останалите жители на държавата, но без при това човек да става отстъпник в душата си. Те смятали, че в крайна сметка Господ ще съди онова, което се случва в душата на човека, и за Него няма значение една толкова дребна постъпка като хвърлянето на шепа тамян върху горящия олтар. Други известни гонения, подкрепени от властите, се случили 50 години по-късно при управлението на император Траян. В глава 11 споменахме вече Плиний, римски управител в една от провинциите на Средна Азия (всъщност Мала Азия – бел. ред.). Той е първият известен езичник, който споменава в своите трудове Исус. Контекстът, в който го прави, говори за проблем, възникнал в неговата общност. Събирането на групи с обществени цели било незаконно и Плиний открил, че християните нарушават това правило, като се събират заедно за практикуване на своя култ. Той научил всичко, което могъл, за тези групи християни и се опитал да ги разпръсне. Нещо повече, Плиний разбрал, че християните не се покланят на езическите богове, включително и на божествения император. Когато при Плиний били доведени християни, той се опитал да ги принуди да се откажат от своята вяра в Христос и да извършат жертвоприношение пред изображението на императора. Онези, които отказали, били екзекутирани. А онези, които направили това, което искал от тях (да хвърлят шепа тамян в огъня на олтара), били освободени. Този случай показва, че принадлежността към християнството не се смятала за престъпление. За престъпления наказвали след извършването им, например за убийство или кражба. Но отреклите се от своята вяра християни били освобождавани. Престъпление било да останеш християнин, а някогашната принадлежност към тази религия не се е разглеждала като злодеяние. В писмо до Траян Плиний разказва как решил проблема с християните, а в своя отговор императорът одобрил действията му. Християните трябвало да бъдат принудени да се покланят на езическите богове. Ако отказват – с тях се разправят сурово. Това гонение било предизвикано отново от вярата на езичниците, че боговете ще се разгневят, ако не им се покланят както подобава. Езичниците не се притеснявали, че християните вярват в своя Бог, не ги вълнувало дори, че смятат Исус за Бог. Това било приемливо за езичниците, стига християните да се покланят и на държавните богове. Ако християните не правели това, можели да навлекат яростта на боговете върху цялата община. Затова и лично християните се оказвали в неприятно положение.

В цялото си послание авторът подчертава, че въпреки страданията, неговите читатели християни са избрани хора, на които се е открил нов живот, и затова са истински деца на Господа (1:2–3, 14–19, 2:9). Те са единствените, в които пребивава Бог, и затова са избрани за Неговото достояние (2:4–9). Ето защо не бива да се страхуват от страданията. Напротив, трябва да се радват, ако страдат за правото дело, защото мъченията им ще доведат до спасение в идния свят (1:1–3, 9).

Кой написал тези наставления за християните, търпящи гонения? Смята се, че книгата е написана не от кого да е, а от Петър – ученик на Исус и един от най-близките Му сподвижници. Почти сигурно обаче това не е вярно по същите причини, поради които Посланието на Яков не е могло да бъде написано от Яков, брата на Христос. От новозаветните Евангелия знаем за Петър, че принадлежал към нисшите слоеве на обществото, говорещи арамейски език. Роден е в затънтените краища на Галилея, в малкото градче Капернаум. Той не принадлежал към висшите слоеве на обществото, не бил представител на богатия елит и най-вероятно не е ходил на училище, където в продължение на години да се научи да чете, а след това още дълги години да се научил да пише. Ако Петър знаел изобщо гръцки, надали е можел нещо повече от това да го говори със затруднение. И едва ли е могъл да напише такъв качествен текст като Първото послание на Петър.

Някои учени предполагат, че Петър е продиктувал посланието (може би на Силуан, 5:12). Но съвременните изследвания, посветени на практиката да се диктува в древността и на използването на писари от авторите, показват, че разполагаме с малко доказателства за съществуването на подобни практики. Изобщо не разполагаме със сведения за писари, които са писали под диктовка писма на език, който не е роден за тях, или които са съставяли толкова труден и реторично изискан текст за някой друг, наричащ себе си автор. Същевременно обаче знаем, че голям брой древни текстове са подправени. Хората подписвали често текстовете си с някое известно име, за да може читателите да приемат съчиненията им за сериозни. Изглежда, че имаме работа точно с такъв случай. В книгата се твърди, че това е текст на Петър, макар че е написан всъщност от някой друг, който използвал името на апостола.

Това не е единственият подобен случай. Както ще видим по-нататък, Второто послание на Петър е написано също под псевдоним. Същото може да се каже и за няколко текста, които не са включени в Новия завет: Евангелие от Петър, Послание на Петър до Яков, Послание на Петър до Филип и трите Апокалипсиса, приписвани на Петър. В периода на ранното християнство е съществувало нещо като занаятчийско производство на книги под името на Петър. Първото послание на Петър е първият пример за това. Неизвестен автор разсъждава за мрачното положение на нещата, когато християните страдат за своята вяра. Подписвайки се с името на великия апостол, той пише, за да вдъхне кураж на страдащите, да ги вдъхнови да страдат единствено за право дело и да ги убеди да не губят надежда. Защото, ако не отстъпят от вярата си, ги очаква най-великата награда – спасение в идния свят.

(Следва)

ВЛАДИМИР ВИСОЦКИЙ / „ДЕЛФИНИ И ОТКАЧАЛКИ“ (ЗАПИСКИ НА ЕДИН ЛУД или ЖИВОТ БЕЗ СЪН) - 5

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК: 1 / 2 / 3 / 4

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: ТУК

5.

Гонят ни да спим. Гасят лампите навсякъде, а в тъмното е страшно да се стои. И така, вървиш и спиш. Колко прекрасно е все пак, че има коридори – по тях се разхождат, и тоалетни – в тях... не-не, в тях пушат.

Само че там е гадно, там са непрекъснато тези откачалки, тези проклети откачалки отварят прозорците и правят течение. Утре ще се оплача. Защо пък утре. Още сега ще пиша на Косигин... Ех! Угасиха осветлението, как може такова нещо! Как не ви е срам. Ех, чакайте само да оздравея. Лека нощ. Паля клечки кибрит и пиша. Така правел Джордано Бруно. Затова изгорял толкова бързо. А аз не мога, ще отида да спя, за да оцелея, пък тогава...

Не мога да спя. Не може да се спи, когато наоколо по света има толкова нещастия и хъркат. Боже! Как хъркат само! Те! Те! В хор и в унисон, на глас и на терца, и на кварта, и на дявол знае какво. Хъркат, защото са луди. Всички луди хъркат и хриптят, и издават други звуци, сякаш молят нещо от Бога или от главния лекар, а не могат да кажат нищо, защото не бива. В десет – отбой, и не дават да се разговаря. Кой не дава? Не се знае. Законът е такъв и персоналът бди. Проговориш ли, веднага „вън от Москва, тук повече не стъпвам“ (цитат от „От ума си тегли“ на Грибоедов – бел. ред.).

А на кого му се иска след отбоя – вън от Москва? И то в тази киша, по болнични дрехи. Затова и дума не обелват, а хъркат: един вид, господи, защити и спаси нас, грешните, и ти, главни лекарю, запази душата ни цяла. Душата е жилище на бога, вместилище, но какво ти тук жилище, по дяволите, щом всичко се е осмърдяло на лудост и лекарства, че и на онова, което се опитват да изгонят с лекарствата.

Докторе! Не мога да спя, а нали наредихте, че и лекарства ми инжектирате, за да спя, а от тях се става импотентен. Да, да, не ме убеждавайте, каза ми го един алкохолик, а той ги разбира тия работи, пък и аз самият, в крайна сметка, съм го чел в един медицински справочник.

Докторе, пуснете ме да си ида за бога! Какво чак толкова добро съм ви сторил, че ви е жал да се разделите с мене? Аз дори да пея не мога, нямам слух, пък и целият съм надупчен от игли и съмнения.

Махнете се, моля ви като за последна милост. Не бива да остана импотентен, тъщата ще ме изхвърли, а жена ми ще ме пребие до смърт. А? Е, добре де! За последен път, най-последен. Пак не в ръката! Това в крайна сметка е свинщина. А сестрите – те са сестри на милосърдието, а не на свинщината!

О! Богове! Богове! Защо живеете на Олимп, дявол да ви вземе, в буквалния смисъл на думата.

Казват, че в Болшой театър станала една случка. Две статистки или касиерки, това вече никой не го помни, се влюбили в диригента Файер или Файдилмер (това няма значение, важното е, че е евреин и не си струва), омотали се май с червени макове и паднали долу, при това в самия край на спектакъла, за да не нарушават действието – те също обичали изкуството. Скандалът бил страшен, но публиката ръкопляскала. Ефект, да му се не види. А на публиката какво ѝ пука? Хляб и зрелища. Хлябът в бюфета под формата на пасти, а зрелището – ето го, достойно за подражание. Кърваво. Прокарвайте си го, граждани, с пасти, прокарвайте го.

И подражатели се намерили бързо. В някакъв град Омск, час след като там стигнал слуха за произшествието в Болшой, две телефонистки се влюбили начаса в началника на телефонния възел и скочили долу от телефонната жица. И двете се разбили на място, но едната оцеляла благодарение на медиците и от клиничната си смърт заявила, че за стореното не съжалява, и ако ѝ оставят живота, ще има рецидиви. Жени! С една дума – женуря! Кокошката не е птица, жената не е човек. Жената е зло, от нея са всичките ни нещастия, че даже и на нашите бащи и майки.

Защо не ми отговаряте никога? Какво, аз да не би да не съм човек! Мълчите? Е, мълчете си, мълчете. Мнозина са мълчали, но заради някакъв подвиг, така да се каже, за идеята! Чували сте за Камо например или за многото партизани. Тях, партизаните, ги бесели, а те мълчали от чист принцип, докато вие мълчите от вродена простащина, и то не чиста, а мръсна простащина. Простак до простака сте вие! Гордост ли ви обзе? Няма нищо, и вас някой ще ви обеси на надгробна плоча под формата на снимка.

Да ви оставя на мира? Какво, проговорихте ли? Вие, един вид, вървите нагоре по стълбата, към оздравяването сиреч. А нашата участ е да се търкаляме още по-надолу? Трънки. Долу е първо отделение, а там са буйните, на нас там не ни трябва. Но на нас и нагоре не ни трябва – там е пето отделение, женското, също буйно. Искате нагоре? Заповядайте! Само че не ви го препоръчвам, оттам никой не се е върнал жив. Ах, да се дръпна? Моля!

Какви забележителни хора са все пак заекващите. Тихи, отзивчиви, за никъде не бързат, а най-вече – с какво всъщност са по-лоши от нас? С нищо! Хитлер например не заеквал изобщо, да не говорим пък за Мусолини. И какво излезе от това? Нищо! Излезе, тоест, нещо доста гнусно, но именно защото не заеквали. А ако бяха заеквали – нямаше да произнесат нито една реч във вреда на международния народ.

Нашите заекващи са нещо като отшелници, тъй да се каже. В добрия смисъл, де. А заекването не е порок, а голяма свинщина. Тях и ги лекуват някак си красиво... Без ония инжекции, от които се става импотентен, става се, става се. Ето на! А как ги лекуват само? Извеждат ги на улицата, строяват ги в стройни редици и ги карат да отиват при минувачите и да питат, например, съвсем учтиво: „Вие женен ли сте?“ или „Къде е спирката на трамвай 12379?“. А такъв трамвай изобщо няма. Но това не е важно, важно е да попиташ за по-малко време от всички останали. И хронометри им цъкат, и оценки им пишат. А в магазина трябва да казват: „Колко струва саламът?“ или „Върнахте ми грешно ресто!“. Това може да не е вярно, но не това е главното, главното е да попиташ по-бързо. Не ги мъчат много, отчитат в минути и ги оценяват по 100-бална система.

— Вие — казват, — батенка, получихте 68, а вие — казват, — Митенка – 2.

Тук те трябва да кажат „благодаря“ и да се разотидат обратно в болницата.

Днес всички получиха по 100, защото въпросът беше хубав: „Имате ли водка?“

Санитарките играят на „глупаци“, точно така – на „глупаци“, а не на „глупак“ (рус. „дурак“, игра на карти – бел. прев.). Като тия откачалки. Защото за санитарките в това понятие влиза и немският глупак, и английският, и, разбира се, същинският руски глупак, и, разбира се, всичките тези откачалки са глупаци. Санитарките са прекрасни жени. Те не са женуря, те са жени. Едната днес ми каза: „Красавецо наш“. Да! Аз вече говорих за това.

Какъв красавец съм аз, гените и хромозомите са ми обезобразени от ЛСД (прочетох го в „Огоньок“). Това е за тях – на Запад, а при мене е всичко оттам, от Запада – все полски евреи. Но това никой не го знае. Всички мислят, че съм негър. Интересно, защо ли? Защото не съм черен. Сигурно заради къдравите косми на гърдите. Разбира се, че е заради космите, как не се досетих по-рано! Колко е все пак приятно да правиш открития!

Да! Съвсем зарязах теорията за нелинейните уравнения в изкривеното пространство. Ще трябва да си я припомня, а сега за тренировка:

Ха-ха-ха-ха!

Тези идиоти играят на домино. По глупав начин, печели онзи, който има по-малко точки. Това е вече пълна дивотия. Мислят и чукат, чукат. Защо чукате? Не чукайте! Чувате ли! Чувате ли! Доносници!!! (На рус. стукачи, което буквално може да се преведе: „които чукат“ – бел. ред.). Предатели! Продажни твари! Само не ме бийте. Не бива да ме биете, не съм направил още нищо!

Старый барабанщик, старый барабанщик, Старый барабанщик крепко спал. Новый... Новый... Новый... Настучал. Тот проснулся, перевернулся и три года потерял. А новый барабанщик, новый барабанщик Барабан его забрал.

Старият барабанчик, старият барабанчик, старият барабанчик спеше здраво. Новият... Новият... Новият... Написа за него донос. Онзи се събуди, преобърна се и три години изгуби. А новият барабанчик, новият барабанчик му взе барабана.

Това е просто така. Аз не съм изобщо поет, аз... Кой съм аз? Какво съм аз? Защо съм аз? Живот, какъв мръсник си все пак!

Да поговорим сега за прословутото липсващо звено. Хора! Какво ви липсва, кой ви липсва, хора? Питекантропите ли ви липсват! Пишете грамадни изследвания и се губите в догадки. А в същото време отговорът е ето тук. Чуйте ме и се успокойте, и веднъж завинаги забравете за звеното.

Имало едно време питекантропи, на родове или на стада, по двойки ли, моногамно ли, само че си имали свои любови и скърби, свои мъки и радости, и си ги делели поравно, бъдете сигурни. И един ден се огледали около себе си, наоколо непрогледен мрак, току-що била свършила мезозойската ера, а терциерът още не бил започнал и никаква светлинка напред, едно такова междувластие. Изправили се те на двата си крайника и възкликнали: „У-а!“. Защото за съжаление не можели повече и това е. Възкликнали своето горчиво „у-а“ и отишли в планината. Тактиката е известна – Мао Дзедун отишъл в планината, и Кастро, но те се върнали, а питекантропите – не. През лятото имало конни надбягвания и културни революции, сафарита и лов с Раул в Беловежката пушча на вързани зубри и пак тъй вързани фазани, а у питекантропите това го нямало, както я нямало още и дружбата между народите, и великото китайско противопоставяне. Питекантропите отишли в планината и заседнали там плътно, толкова плътно, че самите те се превърнали в тази планина и се наслагвали върху нея. После се народили нови маймуни и нови питекантропи, послушни на зова на предците, казали своето „у-а“ и отишли в планината, и се наслагвали, после нови, и така нататък. Така че по-напред от питекантропите историята на човечеството не стигнала. Всичко си е останало същото, само планината, най-вероятно Хималаите, свидетелства за това и расте пред очите ни, защото върху нея се наслагват питекантропи.

А ние? Откъде сме ние? Ние сме марсианци, разбира се, и няма какво да градим плахи хипотези и да се бъзикаме тихомълком с Дарвин. Глупак е той, този Дарвин. Но не е виновен за това. Тогава имало капитализъм.

Та за какво ви е на вас, хора, това липсващо звено? Престанете да се опитвате да намерите ненамираемото, а по-добре намирайте звезди за любимите си и холандски кашкавал. Казват, че го нямало – ние това не го знаем! Има ли го, или го няма! Това е въпросът!

Днес се случи една възмутителна случка, която ме разтърси от фундамента до основите, подобно на Ашхабадското земетресение през 1949 година и Ташкентското през 1966-67 година. Един оздравяващ болен написа до главния лекар заявление. Ето текста му – предавам го дословно и ред по ред:

„Аз, долуподписаният, Соловейчик Самуил Яковлевич, арменец по националност, а ако искате, не арменец, на възраст 43 години, 12 от които отдадох на вас, уважаеми приятелю, тържествено и в присъствието на поемни лица заявявам, че:

1) Кръвното ми налягане варира винаги в едни и същи граници – 1230-1240 кв. км в сек.;

2) пулсът ми е 3-3,5 порсека в час;

3) СУЕ – 12 мегахерца на рунд;

4) урина – винаги виолетова;

5) претенции нямам.

Във връзка с всичко горенаписано, смятам себе си най-накрая за здрав и абсолютно, чувате ли, абсолютно нормален. Моля да ме освободите под поръчителството на моята челяд, изписана от вас вчера от същата тази болница (така не ни дадохте нито веднъж да се видим) и горещо обичана от мене, надявам се, взаимно.

Стига толкова, гаврихте се достатъчно, проклетници!

С любов и уважение към вас,

И. Солов.“

Ако знаехте само какво настана, когато това заявление стана достояние на „обществеността“. Алкохолиците зарязаха доминото, тази отвратителна игра. Един даже изяде двойната шестица, така че се наложи да правят нова от картон. (Да ги беше изял всичките: и двойните, и другите – тогава нямаше да го има това чукане). И като зарязаха всичко, започнаха да се кикотят над тоалетните чинии (в коридорите и по стаите не дават да се вдига шум), а тези тоалетни чинии, на свой ред, кънтейки, усилваха този див, отвратителен смях. Чумата (вероятно прякор – бел. ред.) не разбираше за какво става дума, но скоро започна да квичи и тя и да се тупа по бедрата с лъжиците, зарязвайки обяда си. Започна нещо. Е, разбира се, ясно е: не „кв. км“, а просто „километри“, и „парсек“ се пише с „а“, но не може заради две-три неточности в правописа да се подиграват така на човека. Това е все пак човек, а не някакъв профсъюзен деец в САЩ, който се е обуржоазил до неузнаваемост. Всички го знаем като тих, ненатрапчив болен. Никога за нищо не молеше, не се чуваше изобщо, беше ням и дори сам си слагаше клизма. И такъв човек да нагрубят така просташки в навечерието на оздравяването му. Лично аз му помагах да напише бележката. Даже сам я написах, защото Соловейчик лежи отдавна парализиран, и се гордея с тази своя скромна помощ на един умиращ вече човек. Разбира се, че ще умре: Солов – след всичко това. Сган, шайка, измет – ето какви са те. Давещият се хваща за сламка, а му подпъхнаха полиран баобаб. А главният лекар? Какво за главния лекар? Сви рамене, скъса вика на моята, тоест на неговата, на Соловейчик, душа и тръгна към първо отделение, на буйстващите, сякаш там няма да му сервират някоя изненада. Бил съм и там, там ще му изпишат една такава рецепта.

Защо, защо съм живял досега? За да се убедя в безсърдечието и духовната отровност на обслужващия персонал в моята родна психиатрична лечебница. Утре ще се обеся, ако изобщо го има – това „утре“. Да! И край! И край тогава! Тогава вече ще е, разбира се, край.

Она парила по перилам, Она мудрила и лупила, Она грешила и сулила, Она - Далила, Но убила Она Самсона - Был он сонный.

По парапета се носи́ла, мъдрувала и би́ла, грешила и мами́ла, тя – Далила, но уби́ла Самсон – бил той сънен.

Далила е несправедливостта, а Самсон съм аз. Дърветата умират насън. Трудно е насън, но аз не се боя от трудностите.

Какво ли ще стане с Русия? Какво?! Кой ще ми отговори? Никой!

Ето моята последна бележка:

„Вчера работих много! Моля да не ме будите! Никога. Заспивам завинаги. Хора, обичах ви! Бъдете снизходителни!“

А ето и моето завещание. Не понасям завещанията, всичките са фалшиви, особено политическите, с някои изключения, разбира се.

Ето го:

„Да живее международната солидарност на лудите, единствено възможната от солидарностите! Единствено възможната от солидарностите. Да живее безумието, ако аз и подобните на мене сме безумни! Да живее всичко, което се отнася до всичко, което вълнува и утешава! Това е.“

Сънят го няма. Още дълго няма да го има. Възможно е изобщо да го няма. С края така и не излезе нищо. Впрочем, нали това е също край – живот без сън! А?! Не? Представяте ли си този живот! Никой не спи, всички само буйстват или мислят. Гениално!

От Калдерон има „Животът е сън“. Там се разказва как събудили един принц, а на него всичко му се сторило толкова мерзко, че решил – това е сън, а животът бил всъщност в съня. Защото не може животът да е верига от гнусотии и лъжи. И ето, измислил си такава една малка удобна формула. Съглашател. Животът, видите ли, е сън, а сънят е живот, тоест онзи сън, който е истински сън, а не онзи, който е сметнал за сън. Тю, да му се не види! Каква дяволщина!

А при мене всичко е просто: Живот без сън. Никой не спи и никой не работи. Всички лежат в психиатрията. Гениално. И на всички бият инжекции, от които се развива информация, тоест импотенция, разбира се. И всички са импотентни. И деца няма да се родят, и ще настъпи краят на света. Планетата умира. Не! Не бива да се прекалява чак така! Живот без сън – ето до какво води това! Според мене е прекалено! А защо, всъщност? Докъде стигнахме? А? А! Планетата е умряла. Мястото е свободно – долитай и заселвай. А от нашите клиники да се свалят предварително табелите и те ще заприличат на училища. Те са всъщност училища, само че са ги преоборудвали. Бедни деца! Ограбихме ви! Колко ли уроци по аритметика щяхте да научите тук, а то... Разбира се, трябва да ни мразите. Нали от нас няма никаква осезаема полза – лежим си, разхождаме се и сякаш изобщо ни няма за живота, няма ни. Прах сме, а ви отнехме училището. Така си е! Та ето, онези ще долетят, гледат: училища – и няма там никакви клиники за душевноболни. Ами добре. И ще заживеят безгрижно, защото щом няма клиники, значи няма да има и душевноболни. Тъй като всичко започва от сградата. Построили сграда – трябва да я населят все пак с някого. Гледат, върви един човек, чете в движение – цап и в усмирителната риза – не чети в движение, чети тайно. В движение не бива! Такъв е законът! Нарушил си го – моля, затвор и надзиратели в бели престилки. Чисто, светло, а решетките на прозорците – нищо, нали ги има и в затворите. Но ти нали не искаш в затвора! В истинския?! Не искаш! А защо не искаш, а? Защото сградата е по-лоша, не ти харесва сградата. А тук прилича на училище, все пак е по-близо до науката. Ето! Ще долетят онези и нищо от това няма да го има.

Не! Животът без сън е основният закон за изграждане на новото общество без безумие, но него – основния – още не са го приели. Ще го приемат миличките, твърде много средства отиват... в космоса. Това е положението.

Обичам кратките разкази и думи.

Един дошъл при друг, ударил го с размах през лицето и си тръгнал. И онзи даже не попитал защо. Сигурно имало защо! И другият не обяснил, защото, действително, имало защо. И той – прас. Такъв е законът у хората: за най-малкото – по муцуната, но никога заслужено.

И още думи: мит, блъф, трефа, до, ре, ми, фа. Кратко и ясно. И нищо повече. Каква хармония, симетрия, инерция. Господи! Колко е красиво.

Епицентърът... епицентърът... какво общо има тук епицентърът? А... Сетих се! Просто, ако стане нещо – трябва да легнеш с краката към епицентъра, с краката към епицентъра, с лицето надолу и може да се измъкнеш. Това зависи: далече ли си или близо, високо ли си или ниско, сухо ли е или хлъзгаво, и има ли малка яма, малка дупка, малка хралупа. Японците правели точно така, но те са всичките ниски. Ама че нация! Ядели вражеския черен дроб, за да станат по-високи, казва се „кимоторе“. Но ние сме много видна нация и не ядем черен дроб. Просто трябва да сме с краката към епицентъра – пък белким се измъкнем. Нали сме се измъквали толкова пъти, по дяволите! Рус, къде напираш?! Дай отговор. Няма значение, вика, белким се измъкнем. И се измъкнахме, и ни се размина, и ни мъкне до ден днешен, и не се знае колко още ще ни мъкне.

Чухте ли, чухте ли? Днес в седмо отделение докарали един с бяла треска (рус. белая горячка „делириум тременс“ – бел. ред.), обесил се на сградата на Центросъюза с въже за пране, а един герой от блок 68, дето кара „газка“, прас! и го свалил, много внимателно, даже въжето не срязал, досвидяло му се. Защо да го реже, като може и да не го реже. Лежи сега топъл, разправят: ясна работа – бяла треска, затова е топъл.

– А въжето къде е?

– Че нали го вързаха с него.

– Значи са го съсипали все пак?

– Защо да са го съсипали? Цяло-целеничко е!

Интересно, защо треската е винаги бяла? Трябва да се смени. Това ни е останало от миналото – от белогвардейщината. А сега трябва да е червена треска. Пък то – бяла. Некрасиво се получава, другари! Тъй да знаете!

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ЧУЖДЕНЦИ“

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / „МЕДИК“ / „ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / „КИНОДРАМА“ / „РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / „БЪЧВА“ / „ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / „СИЛНО СРЕДСТВО“ / „БЯС“ / „ДАМСКА МЪКА“ / „ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / „ГАЛОШ“

1927 г. – „МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „ОПЕРАЦИЯ“ / „ЦАРСКИ БОТУШИ“ / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“ / „СБИВАНЕ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

1928 г. – „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“ / „ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА“ / „НАУЧНО ЯВЛЕНИЕ“ / „КОТКАТА И ХОРАТА“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧУЖДЕНЦИ

Винаги мога да различа чужденеца от нашите съветски граждани. На тях, на буржоазните чужденци, им е заложено в муцуната нещо по-различно. Тяхната муцуна, как да го кажа, се държи някак си по-неподвижно и презрително, отколкото нашата. Както, да речем, са си докарали едно изражение на лицето, така гледат с това изражение на лицето на всички останали предмети.

Някои чужденци носят за пълна невъзмутимост монокъл на окото. Демек, това стъкълце няма да го изпуснем и няма да мигнем, каквото и да се случи.

Това, да си кажем право, е страхотно.

А чужденците не могат иначе. У тях там буржоазният живот е доста неспокоен. На тях там буржоазният морал не им позволява да живеят по естествен начин. Без такова самообладание могат да се орезилят ужасно.

Както например един чужденец се задавил с кокал. Ядял пилешко, знаете ли, и глътнал нещо в повече. А случката се разиграла на официален обяд. За това ми разправи един познат човек от търговското представителство.

Та случката, казвам, станала на официален банкет. Наоколо, може би, все милионери. Форд седи на един от столовете. И още разни други.

А тук, знаете ли, наред с това, човекът глътнал кокал.

Разбира се, от нашата свободна гледна точка в този факт няма нищо чак толкова оскърбително. Ами глътнал го, голяма работа. При нас по тоя въпрос нещата стават доста бързо. Бърза помощ. Мариинската болница. Смоленското гробище.

А там така не може. Там обществото е направо изключително отбрано. Наоколо са се разположили милионери. Форд седи на един от столовете. И фракове. Дами. Само електричеството, дето свети, е сигурно повече от двеста свещи.

А тук човекът глътнал кокал. Как да започне да се секне. Да храчи. Да се хваща за гърлото. Ах, боже мой! Моветон и дявол знае какво.

А да стане от масата и да хукне в ударен порядък към тоалетната – това за тях също не е хубаво, неприлично е. „Аха – ще кажат, – хукна по нужда.“ А там това абсолютно не бива.

Та този французин, дето глътнал кокала, в първия момент, разбира се, се уплашил смъртно. Започнал да си бърка нещо в гърлото. После побледнял ужасно. Замятал се на стола. Но веднага се съвзел. И след минута се заусмихвал. Започнал да праща на дамите разни въздушни целувки. Започнал, може би, да роши кученцето на домакините под масата.

Домакинът се обръща към него на френски.

– Извинявам се – казва, – може би сте глътнали нещо, което не се яде? Вие – казва, – си кажете в краен случай.

Французинът отговаря: – Коман? Какво? За какво става дума? Извинявам се – казва, – не зная как сте с гърлото, но при мене с гърлото всичко е наред.

И започнал да праща пак въздушни усмивки. После наблегнал на бланманжето. Изял една порция.

С една дума, останал до края на обяда и не показал нищо пред никого. Само когато станали от масата, се олюлял леко и се хванал с ръка за корема – сигурно го боднало. А после пак нищо.

Поседял в гостната около три минути заради дребнобуржоазното приличие и отишъл в антрето.

Пък и в антрето не бързал особено, побъбрил с домакинята, подържал я за ръката, гмурнал се за галошите си под масата барабар с кокала. И си търнал.

Е, на стълбите вече си дал, разбира се, зор.

Метнал се в каретата.

– Карай – вика, – кокоша муцуно, към спешното!

Пукнал ли този французин, или оживял, това не мога да ви кажа, не зная. Сигурно е оживял. Доста жилава нация.

1928 г.

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

БОРИС ПИЛНЯК

„МАХАГОН“, 1929 г.

През 1929 г. най-шумното произведение в руската литература, колкото и да звучи странно, е повестта на Борис Пилняк „Махагон“, заради която е подложен на гонения. Изключително символично е именно това, че главното произведение на 1929 г. не е някой най-добър роман или някоя най-разтърсваща поема. Тази година не дала никакви особено добри поеми и романи, а това произведение, заради което най-шумно преследват неговия автор, по онова време председател на Московския съюз на писателите и един от най-популярните и плодовити творци, който към този момент е издал вече три романа, подготвя се за печат негов шесттомник и непрекъснато излизат негови сборници с разкази.

Борис Пилняк (истинската му фамилия е Вогау, произхожда от немски колонисти, а Пилняк е псевдоним, който взема през 1916 г.; „пилняк“ означава дърворезач, човек, който разрязва, или, както би казал Вознесенский, оголва същността на нещата) не е вероятно най-добрият писател на двадесетте години, но със сигурност е най-плодовитият и най-обсъжданият, защото го ругаят непрекъснато. Ругаят го по-гръмогласно от когото и да било. Дори Маяковский, който по принцип харесвал винаги младите гласове и обичал тези, които са подложени на гонения, му надписва една книга: „На Пилняк – от вглеждащия се“. И ето че се е вглеждал, а през 1929 г. се включил шумно в гоненията срещу него. За какво го преследвали всъщност? По това време Маяковский пише, че не е чел разни там „Махагони“ и няма намерение да ги чете, но знае, че пролетарската литература е оръжие, и този, който издава произведенията си при буржоата, им предава своето оръжие.

Вината на Борис Пилняк била само в това, че не напечатал „Махагон“ в Русия, а го издал в „Петрополис“ през лятото на 1929 г. „Петрополис“ е руско издателство в Германия, което публикувало руска класика и произведения на доста други автори. Но ето че през 1929 г. Пилняк просто попаднал под ударите на режима. Онова, което било напълно естествено за 1922-ра, дори за 1924 г., нека не забравяме, че „Сестра моя – живот“ излязла в издателството на Гржебин именно в Берлин, а след това книгата проникнала някак си в Русия и в това никой не виждал нищо лошо, онова, което било напълно легално за вестник „Накануне“, онова, което било позволено през 1924 г. в списание „Россия“, било вече абсолютно недопустимо през 1929 г. Идеологическото прозорче се затръшнало пред очите на всички и две жертви на тази кампания станали през 1929 г. Евгений Замятин, който издал в чужбина и в няколко превода романа „Ние“, и Борис Пилняк. Замятин доста бързо написал писмо до „скъпото правителство“ с молба да му разрешат да напусне Съветския съюз, след като не може да бъде издаван нито в Русия, нито зад граница. И го пуснали, без да го лишат от гражданство. Това бил последният такъв случай, на Булгаков вече му отказали и той разбрал своевременно, че наистина е по-добре да оттегли своята молба.

Борис Пилняк

Що се отнася до Борис Пилняк, той се отървал през 1929 г. с лека уплаха. Поразително е изобщо какво си позволявал, както би казал Пастернак. През 1926 г. той публикувал в списание „Новый мир“ „Повест за неугасената луна“ за убийството на Фрунзе, фактически за това как го тласнали към една ненужна и опасна операция. Повестта била махната от списанието, безпрецедентен случай, а вместо нея в препечатания тираж била публикувана повест за борбата с бандитите в Средна Азия, която днес се помни само благодарение на този факт. Що се отнася до Полонский, редактора на „Новый мир“, тази политическа грешка му била натяквана още много дълго време, включително от лефовците. Но тогава прощават на Пилняк и Полонский и - удивително нещо, излязло специално постановление за въпросната „Повест за неугасената луна“, но без никакви последствия и за двамата автори. През 1929 г. на Пилняк вече му се наложило да напусне Съюза на писателите и да се откаже от пълномощията си на негов ръководител, но отново нямало други последствия. Истинската катастрофа се стоварила върху него едва през октомври 1937 г., когато го арестували, а през 1938 г. го разстреляли като японски шпионин заради старата му книга за пътуване до японските острови, която е, впрочем, забележителна. Като цяло, гоненията от 1929 г. били все още сравнително вегетариански, както казвала Ахматова, но били вече много важен прецедент. Да публикуваш зад граница се смятало вече за измяна от страна на руския писател.

Що се отнася до повестта „Махагон“, тя била включена по-късно съвсем спокойно от Пилняк в романа „Волга се влива в Каспийско море“, който израснал от нея така, както от Платоновия „Произход на майстора“ израснал „Чевенгур“. Това не предизвикало никакви упреци от страна на читателите и критиката и изобщо никой, колкото и да е странно, не съзирал нищо подривно в повестта, макар че такова има и сега ще се опитаме да разгледаме в какво точно се състои то.

Пилняк дал, разбира се, не от хубаво творбата да бъде издадена в Германия. В Русия през 1929 г. тя неминуемо би предизвикала, ако не скандал, то поне сериозна, съвсем не безобидна кампания за идеологическа проработка (публично заклеймяване – бел. ред.). Какъв е всъщност проблемът? Защо в крайна сметка тази творба коства на Пилняк съдбата и литературната му кариера? Тук се наблюдава изобщо нещо доста интересно, защото през 1956 г. Пилняк бил реабилитиран и започнали да го издават отново, но го реабилитирали като човек, а прозата му по някаква причина не била реабилитирана. Издавали я, но не много, започнаха да я печатат основно след перестройката. И дори „Голата година“, най-издавания, най-известния и най-често препечатвания негов роман в Русия, незнайно защо не му донесла нова вълна от слава. Вижте, когато върнали Бабел и Зошченко, когато върнали Леоновия „Крадец“ (преработен лично от автора), всичко това се превръщало в сензация на епохата. Прозата от 20-те години предизвиквала горещ интерес. А ето че по някаква причина към Пилняк не се появил такъв, някак си го позабравили. И мисля, че причината тук не е само в това, че хората деградирали, нито само в това, че литературознанието се съветизирало, не, мисля, че причината се крие и в самия Пилняк. Защото Пилняк е един доста блед клонинг на Андрей Белий, прозата му е хаотична, объркана, не може да се каже, че е особено задълбочена, пълна е с повторения, на места е доста повърхностна и носи белезите на силно изразен бързопис, което е може би добре за импресионизма, но за мисълта, без която прозата не съществува, не е винаги добре. „Махагон“ не е далеч най-лошото му произведение, защото романи като „Соленият хамбар“, или споменатата вече „Волга“, или „О'кей! Американски роман“, носят ужасния отпечатък именно на тази повърхностност. Той сякаш не си позволява да погледне по-дълбоко. Но в същото време някои негови отделни наблюдения, някои отделни мисли са превъзходни. И в този смисъл „Махагон“, въпреки цялата си недоизпипаност, хаотичност и мъглявост, е съвсем нелошо произведение и вероятно бих препоръчал да се прочете, още повече, че там няма общо взето кой знае какво за четене – 32 страници. А заради тези 32 страници животът на Пилняк се пречупил завинаги.

За какво става дума в произведението? То описва Русия, и преди всичко град Углич – градът, където бил убит последният Рюрикович. Това е град, в който се носи постоянно вой, особен звън във въздуха, защото събарят камбаните от църквите. И всеки път, когато някоя камбана рухва на земята, потъва на два аршина в нея. А църквите са страшно много. От този звън е невъзможно да се живее и цялото население на града се намира в състояние на изключително силен нервен стрес. Но същевременно в града има много удивителни паметници на стария бит, и най-вече – това е градът на прочутите майстори на мебели от махагон. И ето че двама братя, родом оттам, братята Бездетови, пристигат в града и започват да обикалят домовете на бившите (изгубилите социалния си статут след революцията – бел. ред.), изкупувайки махагон: маси, бюфети, лампиони, всякакви стари мебели. И през призмата на изкупуването на дървесината се разгръща широка панорама на нещастните бивши хора.

Една стара генералша, за която табуретките, бюварите и огледалата са последен спомен от нейните родители. Тя е съвсем сама, освен нея, старицата, никой не помни вече тези родители. Преди имала наемател, той ѝ плащал и парите ѝ стигали дори за чай със захар. Но този наемател се споминал вече и тя е принудена да разпродава своите стари вещи. Следва един старец, който спи под проскубана шуба от катерича кожа, единственият истински дворянин в града, за когото помнят, че навремето само с един удар на лявата ръка избил седем зъба на едно момче слуга заради някаква непохватност. Сега той е напълно изпаднал безумец, който крещи на всички посетители, а негова далечна родственица разпродава също стари мебели и порцелан, докато той вика: „Не, ние няма да се пазарим с тях! Ще продадем това, което искаме ние, а не това, което искат те!“. И тази жалка надменност е също показана великолепно от Пилняк. Ето и една жена, останала стара мома, която се радва неимоверно на всякакви гости от Москва, слага им масата и се опитва да им се хареса. Изобщо – някакъв жалък полуживот. Наред с тях е Иван, с показателната фамилия Ожогов, който обитава някакви руини, някога бил червен командир, а сега вика, че всичко е свършено, че за него няма място в новия живот и по цели нощи пише стихове за това как сме разпалили световен пожар. Той твърди, че през 1921 г. всичко приключило, свършила нашата свобода и започнала чужда власт. Между другото, много от червените командири така и не се примирили с НЕП-а и не просто ставали крадци, като Векшин у Леонов, а някои от тях се превърнали в напълно декласирани елементи като Ожогов, който спи в сред руини и всичко, което получил за своята вярна служба, е това жалко леговище някъде сред развалините на една някогашна църква. Трябва да отбележим, че на фона на целия този живот Пилняк рисува все чудаци, юродиви, странни фанатици в своята работа, майстори, от които води всъщност своето начало „Махагон“.

Вие, естествено, ще ми кажете много лесно в кое друго произведение широката картина на руския живот била нанизана на история за мебели. Разбира се, това са „Дванадесетте стола“. И Пилняк си присвоява с поразителна лекота всичко, което му падне. Историята със столовете била измислена от Валентин Петрович Катаев, който по онова време, както сам си спомня, бил луднал по теорията за движещия се герой, около движещиь се герой може да се подреди какво ли не. А кой странства? Странства например крадецът, както странства героят на Леонов или този на Каверин, странстват благородните мошеници като Бендер, а може да странства например и изкупвачът. Роалд Дал има един забележителен разказ за пътуващ изкупвач, който обикаля бедняците по селата, издирва всякакви мебели „Чипъндейл“ и понякога открива удивителни съкровища. Но точно тук се крие прелестта на тази забележителна история, махагонът, а по-късно в епилога виноградовският порцелан, е една доста забавна метафора. Какво всъщност става?

В началото и в края на повестта Пилняк (който като цяло не е голям майстор на композицията, какво да се лъжем, пише доста хаотично, но тук всичко му е пресметнато) вмъква доста дълги отклонения. Първото е за руските юродиви, а второто – за майсторите, произвеждащи руски порцелан, след като научава, когато проучва подробно тази история, че руският порцелан не бил копиран от китайския, а бил изобретен от руснаците, също по пътя на, бих казал, гениалното мошеничество, защото го представяли за китайски, но бил виноградовски.

И в тези две отклонения се подчертават кривината, чудатостта, трудният нрав и чепатостта на руския характер, неговото юродство, подчертава се, че тази страна на чудаци и юродиви останала непроменена от XIV век насам, а Пилняк непрекъснато натъртва, че наоколо кухнята е от XV век, обичаите от XVII век, пейзажите от XIV век, нищо не се променя, та сред юродивите се зародили някакви удивителни екзотични занаяти, като амбрата в стомаха на кашалота, за която казват, че е признак на негово заболяване, но въпреки това е единственото нещо в кашалота, което мирише хубаво. Абсолютно същото е и тук, в страшния руски кашалот, сред дивия пейзаж, където, както пише той, до най-близката железопътна линия има 50 версти и там сред цялата тази дивост се зараждат внезапно удивителни, екзотични, неприличащи на нищо друго чудеса. Занаятът на майстора на махагон, занаятът на майстора на порцелан, фолклорът, песента, дивните и причудливи ястия, чудесата на руската кухня. Тоест Русия, според Пилняк, е жесток, разбира се, страшен, разбира се, мърляв и неизменно нисш свят, в който обаче цъфтят несравними с нищо друго екзотични цветя. И трябва да кажем, че подобен образ на Русия през 1929 година бил вече нещо абсолютно неприемливо.

Има едно доста примитивно схващане, че Пилняк се чете трудно. Това не е така. Всъщност Пилняк пише в абсолютно неутрален стил и да се четат някои негови произведения, например „Разказ за това как се създават разкази“, е истинско удоволствие. Е, в „Голата година“ може би има наистина някои скокове в сюжета, а и сюжет като такъв липсва и цари хаос, но в „Махагон“ всичко все още е доста логично. И затова ще цитирам просто някои неща оттам, някои откъси, защото всъщност не са никак лоши. Ето, вижте:

„През 1744 г. директорът на китайския керван Герасим Кирилович Лобрадовский, пристигайки в кяхтинския форпост, приел там в кервана някой си майстор на сребро Андрей Курсин, родом от град Яранск. Курсин, според разказа на Лобрадовский, заминал за Пекин, за да узнае там от китайците тайната на производството на порцелана. В Пекин чрез руски „ученици с ранг на прапоршчици“ Курсин подкупил за хиляда ляна, тоест за две хиляди тогавашни руски рубли, един майстор от богдиханския порцеланов завод. Този китаец показал на Курсин опити за производството на порцелан в празни кумирни на трийсет и пет ли от Пекин. Завръщайки се в Санкт Петербург, Герасим Кирилович Лобрадовский довел със себе си и Курсин, и написал донесение до императрицата за изнесената от Китай тайна на порцелановото дело. Последвал височайши указ за изпращането на пристигналите от Китай хора в Царское село.

Почестите за Курсин били големи, но кражбата му не донесла полза, защото на практика се оказало, че китаецът постъпил коварно, както се съобщавало тогава в един секретен циркуляр. Курсин се върнал в Яранск, боейки се от боя с пръчките. Едновременно с това, на 1 февруари 1744 година, барон Корф сключи в Християния таен договор с Христофор Конрад Гунгер, майстор на порцелан, който се обучавал, както казвал лично, и овладял занаята в Саксония. След като се спазарил с барон Корф, Гунгер дошъл тайно в Русия с руска фрегата, започнал да строи порцеланова фабрика, станала впоследствие порцеланов завод, и поставил началото на опити, като вдигал скандали и се биел с тояга със своя руски помощник Виноградов. Занимавал се безплодно с това до 1748 година, когато бил изгонен от Русия за шарлатанство и непознаване на занаята.

Гунгер бил сменен с руския бергмайстор Виноградов, ученик на Пьотр, безпътен пияница и самороден талант, именно той изградил руското порцеланово производство по такъв начин, че руският порцелан не бил заимстван отникъде и бил чисто изобретение. За родоначалници на руския порцелан трябва да се смятат все пак Курсин, измамен отвсякъде от китайците, и Гунгер, измамен отвсякъде от Европа. И руският порцелан имал своя златен век. По традиция от Дмитрий Виноградов около производството се въртели любители, чудаци, пияници, скъперници; те въртели заводи заедно със светлейшите Юсупови, потомствените дворяни Всеволожки и богородския търговец чудак Никита Храпунов, когото били с пръчки по указ на Александр I заради една статуетка, изобразяваща монах, прегърбен под тежестта на сноп, в който била скрита млада пейзанка. Всички крадели един от друг тайните си, Юсупов – от завода, Кисельов – от Попов, а Сафронов дебнел тайната нощем, крадешком, през една дупка на тавана. Тези майстори и чудаци създали прекрасни неща. Руският порцелан е най-чудното изкуство, украсяващо земното кълбо“.

Ето този огромен, квазиисторически пасаж, пълен с фамилии и дати, който е всъщност абсолютно поетичен по своята природа, този пасаж е всъщност метафора на руската революция. Защото метафората на руската революция е също така доста дълбоко вкопана, руската революция е открадната от германците, от французите, състои се цялата от подмени, целите ѝ не били тези, които били заявени, методите не били тези, които били планирани, но в резултат от това тя дала разцвет на руския дух, украсил със себе си земното кълбо, колкото и ужасно да звучи това. Тя го украсила, разбира се, не само с триумф и не само със своите идеи, но и го осквернила с примери за небивали злодейства. Разбирането на революцията е обаче като за един чуден замисъл, чудна измислица на руския дух... неслучайно книгата със стихове на Цветаева за революцията се казвала „Замисли“. Именно това придава на Пилняк известна енергия на заблуждението, ако се изразим по толстовски, онзи художествен дар, с който е написана творбата.

„Червено дърво“ (на руски „красное дерево“ 'махагон' – бел. ред.) и, разбира се, „червено“ носи тук доста широки метафорични подтекстове. „Червеното дърво“ е руската революция, триумфът на ума на руските чудаци, който няма абсолютно никакво отношение нито към учението на Маркс, нито към европейската мисъл изобщо, това е чудото на руския дух, безсмислен и безпощаден. И именно в това се състои, може би, главният патос на тази повест. Ето защо Пилняк, когато го разпъвали на кръст, само се е подсмихвал спокойно, защото разбирал, че е казал това, което имал да каже. И може би днес от цялото му наследство е останала именно тази творба, точно както, всъщност, и от цялата руска революция останало нейното велико авангардно изкуство, а всичко останало, както казва правилно Иван Ожогов, приключило през 1921 година.

Постъпи въпрос как трябва да се отнасяме към книгата на Пилняк „О’кей. Американски роман“, която, между другото, се преиздава доста често.

Моето отношение към нея е лошо, защото Пилняк не видял нищо от Америка. От Япония видял все пак нещо, но от Америка не разбрал абсолютно нищо. Тръгнал по стъпките на Маяковский, който също видял там главно култа към долара, и по стъпките на Горкий, който не видял нищо друго освен жълтия дявол, освен златото.

Америка се разкрила пред Пилняк като страна на клишетата, но това е така, защото не владеел реално езика. Истинската Америка описали в Русия само Илф и Петров в „Едноетажната Америка“. Точно така и романът за мебелите, трябва да признаем, се получил много по-добре у Илф и Петров, защото на Илф и Петров им било присъщо насмешливо, донякъде дистанцирано и иронично отношение към случващото се, докато Пилняк приемал всичко твърде сериозно.

Знаете ли в какво е тук причината? За да пишеш правилно за руската революция, трябва да си малко външен човек, трябва да си или Джон Рид, дошъл от Америка, или Илф и Петров, дошли от Одеса. А местният човек приема всичко твърде присърце и затова постоянно изпада в истерия, което, впрочем, не бива да засенчва в нашите очи нито смелостта на Пилняк, нито неговата философия.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БОРИС ПЪРВИ, КРАЛЯТ НА АНДОРА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА / БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

БОРИС ПЪРВИ, КРАЛЯТ НА АНДОРА

Наскоро посетих Андора и най-накрая се заинтересувах сериозно от Борис Скосирев, за когото преди бях чувал бегло само някакви невероятни неща. Уж някакъв смел белогвардейски офицер ей така, от нищото, станал монарх на малкото планинско княжество – в епоха, когато било вече прието монарсите да бъдат сваляни от власт.

Цялата страна – една тясна долина

Погледнах отгоре, от прохода, към тази страна като играчка и се опитах да си представя как осемдесет години по-рано Скосирев е разглеждал за първи път това градче, сякаш побрано в табакера. Човекът преминал през Световната и Гражданската война, оказал се сред щастливците, които имали късмета да се отърват живи. И ето че съдбата го запратила в този затънтен пиренейски кът. Гледа планинската перла и размишлява.

В Европа през 1933 година било, меко казано, неспокойно. В Италия фашистите отдавна били на власт, в Германия – отскоро. Миришело на нова война. От едната страна на високите планини се намирала Франция, където на изборите победил социалистическият Ляв картел; от другата – Испания, където свалили наскоро краля и скоро щели да започнат да се избиват помежду си. А по средата, като омагьосано царство, стояла една независима страна, която от XVII век имала двама номинални сюзерени: един испанския епископ (епископът на град Сео де Урхел - бел. ред.) и френския крал (в републиканските времена – президент).

А освен това бил обаятелен и доста привлекателен

Да речем, че проблеснала една фантазия: как страхотно би било да станеш крал на този рай. Един нормален човек би се усмихнал на тази смешна мечта и би си продължил по пътя. Скосирев обаче решил да осъществи глупавата фантазия. И най-поразителното е, че успял.

В хотела надникнах в Уикипедията, за да прочета за руския Урфин Джус. Открих, че в миналото служил като преводач в японска мисия. Излиза, че ми е колега, сенпай? И тогава вече се разрових в Гугъл до дупка.

Сега, като прочетох всичко, което успях да намеря за този удивителен авантюрист, не зная за него много повече, отколкото в началото. Иначе казано, научих цял куп най-различни неща, но иди че разбери кое е истина и кое не.

Източниците дават за Скосирев маса противоречиви или откровено неправдоподобни сведения. Цял живот лъгал за себе си – цветисто и вдъхновено. Владеел до съвършенство тънкото изкуство на баламосването.

Повече или по-малко е достоверно следното.

Флагът на Андора

Борис Михайлович Скосирев се появил на бял свят през 1896 година във Вилно (днес Вилнюс – бел. прев.), където баща му служел като земски началник. Получил някакво образование, което му дало право на офицерски чин. По време на войната бил в британски броневи дивизион, сражаващ се на руския фронт. Дослужил до щабс-капитан.

Относно работата му в японската мисия всичко е в мъгла. Скосирев притежавал рядка лингвистична дарба, знаел няколко европейски езика, но как и къде е могъл да научи японски, е напълно неясно.

Като емигрирал, живял в Англия, Нидерландия и Испания. Изглежда имал някакви разправии със закона: фалшифицирани чекове, екстрадиции и други също толкова „миризливи“ истории. В документите на щабс-капитана изникнала отнякъде баронска титла. А в Андора Скосирев пристигнал вече не като барон, а като цял граф Орански – уж нидерландската кралица Вилхелмина го била направила „сиятелство“ заради някакви особени заслуги.

Андорският период от биографията на Борис Скосирев е много кратък и подробно документиран, така че в тази глава от бурния живот на комбинатора е горе-долу ясно всичко.

За първи път се появил в миниатюрната страна през 1933 година. Успял да получи поданство и представил пред местните власти проект за превръщането на гордото, но бедно княжество в земен рай. Естествено, пратили наглеца обратно отвъд Пиренеите, че и още по-далече.

Но на 7 юли 1934 година „граф Орански“ се появил отново, предлагайки вече цял пакет от епохални реформи, само че този път заявил, че желае да бъде крал на Андора.

Общо взето – титулярният съветник Попришчин, корнетът Савин и Остап Бендер, събрани в едно.

Оттук нататък обаче започват чудесата, обяснение за които така и не открих никъде.

По някакъв вълшебен начин самозванецът успял да очарова Генералния съвет на княжеството и на следващия ден бил провъзгласен за Борис Първи, крал на Андора.

Царуването на бившия японист продължило само една седмица. За това време той успял да напише конституция, да публикува няколко заповеди и обявил война на испанския епископ, на когото никак не се понравило, че някакъв пройдоха посяга на безполезния му, но осветен от традицията ранг на андорски съ-сюзерен.

Войната приключила бързо. Епископът се оплакал на испанската полиция, тя, в нарушение на международното право, изпратила отряд и отвела негово андорско величество в каталунския кауш. С това бляскавото управление на Борис Първи приключило.

Нататък всичко отново потъва в мъгла.

Изглежда, че преди войната Скосирев живеел във Франция и с началото на бойните действия попаднал в лагер.

Изглежда, че след това служел при германците и бил на Източния фронт зондерфюрер, иначе казано - военен чиновник с офицерско звание.

Изглежда, че попаднал в съветски плен и се озовал в Сибир. (О, едва ли. Един белогвардеец зондерфюрер щял да бъде разстрелян без много приказки.)

Версията за ГУЛАГ изглежда особено съмнителна, като се има предвид, че през 1958 година Скосирев вече живеел в Западна Германия. Сякаш ей така щяха да го пуснат от СССР във Федералната република.

Това не е живот, а пълна мистификация – няма за какво да се хванеш.

Ако теглим чертата, със сигурност са известни само три факта.

Да, роден е през 1896 година. Да, във Вилно. (Има документи.)

Да, през 1934 година в продължение на няколко дни бил крал на Андора. На горната снимка е показана вестникарска карикатура от онова време.

Да, през 1989 година починал в германския град Бопард. Има гроб.

Всичко останало е сън, сънуван насън.

Е, и последното, най-интересното.

Какво било това, което „граф Орански“ предложил на андорското правителство – и то толкова съблазнително, че го направили крал?

Макар че годината на раждане е друга... Пак ли измама?

А това, оказва се, са били същите онези принципи, върху които е изградено благополучието на днешната богатичка Андора: залагане на ски спорта и туризма, плюс данъчен рай за привличане на заможни чужденци, плюс привилегии за местните жители.

При това в страната, която дължи толкова много на Борис Първи, няма дори една уличка, кръстена в памет на този щур, но, очевидно, нелишен от талант пройдоха. Андорците предпочели да забравят тази страница от своята история. Черна неблагодарност!

(Следва)