ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

ИСААК БАБЕЛ

„КОНАРМИЯ“, 1924 г.

Ще се опитаме да поговорим за 1924 година, а именно за сериозния литературен дебют на Бабел. Истинският му дебют, забелязан от малцина, освен от тогавашните пазители на нравствеността, е през 1916 година в списание „Летопис“, когато разказите на двадесет и две годишния Бабел били публикувани от Горкий. И веднага срещу Бабел било повдигнато обвинение за порнография. Но понеже революцията избухнала една година по-късно, това нямало за него никакви последствия.

Първата му публикация, заслужила внимание, в която влезли най-добрите разкази от „Конармия“, включително известният разказ „Сол“, се осъществила в списание „ЛЕФ“ с подкрепата на Маяковский. През 1924 г. в Одеса показали на Маяковский разказите на Бабел и той се развълнувал изключително много, до такава степен, че обожавал да ги чете на глас. Павел Лавут си спомня, че четял на глас пиесата „Залез“ при първа възможност. Озове се в купе с приятел, чете му; привлича гости на „Гендриков переулок“, чете им. По същия начин четял неколкократно от сцена разказа „Сол“, който го изумявал с точността в предаването на интонациите. Наслаждавал се на строежа на стила на Бабел, на невероятната, малко карикатурна и шаржирана, но въпреки това абсолютно точна речева маска на страшния червеноармеец Никита Балмашев, който в разказа „Измяна“ призовава да се разстрелват всички подозрителни: „измяната ходи събута в нашия дом, измяната е метнала на гърба си чепиците, за да не скърцат дъските в дома, който обира“. А в разказа „Сол“ разстрелва една спекулантка: „И като свалих от стената вярната пушка, измих този позор от лицето на трудовата земя и републиката“.

Исаак Бабел

Бабел е изобщо забележителен с тази абсолютна драматургична точност и пластика при възпроизвеждането на чуждата реч, но точно това най-често отвлича вниманието от наистина грандиозните проблеми, които поставя. Всъщност, както самият той характеризира Беня Крик, Беня говори малко, но колоритно и ти се иска да каже още нещо. По същия начин и Бабел говори колоритно, и зад красотата, зад съвършенството на неговата прозаична пластика забравяме напълно за зверствата и кошмарите, които рисува.

Генезисът на Бабел е доста сложен. Има една епиграма, приписвана на Флит: „Под гърмеж на оръдия, под звън на саби, от Зошченко роди се Бабел“. Смятало се, че Бабел води наистина началото си от повествованието на Зашченко, от предаването на чуждата реч като Зошченко, но, разбира се, корените на Бабел са много по-дълбоки. Мисля, че на формално равнище неговият маниер произтича най-вече от Талмуда, от Библията. Не случайно получил талмудическо образование, а на шест-седем години владеел иврит значително по-добре от руски. Получил изключително книжно образование, знаел също така доста добре френски, а на руски започнал да пише на 12–13 години. Както сам отбелязва: „удаваше ми се само диалогът“. Втората съставка на неговата проза е, разбира се, френският натурализъм, преди всичко Зола и в известна степен много любимия му Мопасан. Бабел написал прекрасен разказ за това как го превеждал заедно с една графоманка. Удивителното е, че този синтез от библейско безсрамие, както го наричал Пушкин, „библейска цинизъм“, и безсрамието на френската проза родили заедно небивалата по откровеност и точност, по еротизъм и физиологичност проза на Бабел. Както казва напълно справедливо за него Воронский: „Светът на Бабел е кръв, сълзи, пот и сперма“. Да, наистина е така.

Но при все това мисля, че ако разгледаме непосредствените предшественици на Бабел, знаем, че в руската литература всичко е циклично. Всички персонажи се възпроизвеждат. Да речем, Блок повтаря съдбата на Жуковский, после Окуджава повтаря неговата съдба. Пастернак заема в много отношения нишата на Пушкин и сам пише за това „Станси“, които се римуват с пушкиновите. Тази цикличност така или иначе се осъзнава от всички. Солженицин и Достоевский се копират един друг по странен начин, като две огледала. По същия начин Бабел има един предшественик, абсолютно очевиден. Вие ще кажете лесно неговото име. Той е книжен човек, който 100 години преди Бабел се опитал да обикне бруталните, първичните, страшните хора, опитал се да опише един пиян и шумен интернационал, който върлува приблизително по същите места, в средите на западнните славяни, непосредствено на полската граница. Човек, който с възторг и ужас описва могъщи кентаври, ездачи, полуживотни полухора, полубогове, които са лишени вероятно от традиционния морал, но за сметка на това имат свои много строги представи за чест. Кой е този книжник, създал своя страховит казашки епос? Имало един класически анекдот за това какъв е образователният минимум на просветения човек: „Да не бърка Гогол с Хегел, Хегел с Бебел, Бебел с Бабел, Бабел с кабел, кабел с копой (рус. кобел – бел. ред.), а копой с кучка“. Това е жизненият минимум на интелектуалеца. Та ето, трагедията се състои точно в това, че по някои параметри Гогол и Бабел могат наистина да бъдат лесно сбъркани. Бих назовал два от най-фрапиращите параметри. Първият – който е за мене много принципен, защото става дума за честен художник, за честно поставена пред него задача – опитва се честно да обикне абсолютно чуждия за него свят. Трудно е да си представим нещо по-далечно за Гогол от запорожкото казачество. Стеснителният Гогол, помните ли, Кушнер писал за него: „Не да се съблече, той хапка не можеше да преглътне пред свидетели“. Да, това е наистина така. Предпазлив, затворен, по всяка вероятност или никога не познал женска любов, или я познал и се уплашил завинаги. Чужд на всякаква бруталност, образован, изтънчен човек, автор на най-сложна проза, по-скоро фантастична, отколкото реалистична. Гогол се опитва да обикне искрено богатирите, хората, за които силата е над всичко, и истината, и честта, разбира се, но нека не отричаме, че с истината и с вярата най-често прикриват своите зверски оргии. Всичко това относно вярата и истината е демагогия. И Тарас Булба загива доста глупаво, заради лулата, която искал да прибере. Но това също доказва, че за него предразсъдъците са над разума, честта над прагматизма. Неприемливо е да остави лулата, за да попадне в ръцете на поляците: „Не искам лулата да остане на ляхите!“. Това е много твърдо разделение на свой и чужд. Хора, за които, разбира се, честта е над съвестта, за тях Гогол се опитва да намери максимум романтика и оправдания. Това е опит да бъдат обикнати озверели, силни мъже, опит, който идва от човек книжен, разсъдъчен. Та нали и Бабел иска страстно да стане такъв, каквито са героите от „Конармия“, но пътят към това признание, към това, както той пише: „казаците да престанат да изпращат с усмивчици мене и моята кобила“, минава през отказ от собствената личност, за съжаление. Минава през убийство (пак било то убийство на гъска в разказа „Моята първа гъска“), през отказ от собствените морални ориентири. Иван Акинфиев, главният садист сред конармейците, вика на Кирил Лютов, протагониста на Бабел: „Ти молокан такъв, не слагаш патрони!“. Има предвид – не зареждаш. Лютов не иска да стреля по хора. А „молокан“ означава сектант, хуманист, религиозен човек. За тях няма вече нито Бог, нито дявол. С опита си да ги обикне, Бабел се отказва, за съжаление, от собствената си идентичност. Той е принуден да признае, че губи в „Конармия“ лицето си. В крайна сметка цялата „Конармия“, цикълът от разкази (или роман, както го наричат), е повествование за загубата на лицето, за опита да се слееш с масата и за безнадеждността на този опит.

Разбирате ли, това е време разделно, когато дори през семейството минава страшна пукнатина. Вижте описанието на страшното семейство с ококорени очи в гениалния разказ „Писмо“, където първо бащата измъчва попадналия в плен син, а след това другият син отмъщава, като измъчва бащата: „Добре ли ви е, татенце, в моите ръце? А на Федя, когато го клахте, добре ли му беше във вашите ръце?“. Това е доста страшен разказ за пропукването, което минава през монолита, а след това монолитът зараства, сякаш е жива плът. Да ги обикне не се получило, Бабел така и не станал свой.

Втората тема, която ми се струва дори по-важна. И в „Конармия“, и в „Одески разкази“ темата „Тарас Булба“, искаме или не, е тема за бащата, който убива своите деца. Това е впрочем старозаветна тема. Не казвам, че е темата за Авраам и Исаак. Изобщо, вие знаете, че в Библията темата за отношенията е изключително болезнена. Достатъчно е да си спомним класическия анекдот, когато един евреин отива при равина и казва: „Раби, какво да правя, синът ми стана християнин!“ – „Господ ви съчувства, но Той има същия проблем.“ Ето тук е абсолютно същата история. Рухването на света, в който бащата е основна ключова фигура. Рухването на мита за бащата, рухването на патриархалния свят. В този свят истински разбунтувалият се син е, разбира се, Андрий, който предпочел любовта. Но и Остап, който е обречен, също показва ясно, че светът на Бащата, светът на предишните ценности е приключил. Дошло е нещо друго. След „Тарас Булба“ светът ще бъде друг и тъкмо в това е ужасът. Светът на Бабел, светът на „Одески разкази“ и „Конармия“, е свят, в който е свършила властта на бащите. В „Писмо“ децата измъчват бащата, в „Залез“, централното произведение от одеския цикъл, двамата синове на Мендел Крик се бунтуват срещу баща си. Това до голяма степен е именно крахът на старозаветния свят. За това разказвал Гогол в „Тарас Булба“, за това разказва Бабель в „Одески разкази“ и „Конармия“.

В „Одески разкази“ всички са свои хора. В Одеса дори бандитите обират жертвата с пълно уважение. Първо пишат подробно вежливо писмо, за да сложи жертвата пари под една каца за вода. Ако не ги сложи, обясняват подробно в какво не е права. Забележителен е диалогът от „Одески разкази“, които започват също да се печатат през 1924 година в одеския вестник „Маяк“, когато Рувим Тартаковский, жертва на обира на Беня Крик, му вика: „Хубава мода си възприел – да убиваш живи хора!“. Всичко това се случва в рамките на една общност. Всички са свои хора. А в света на „Конармия“, в страшния свят, всички са чужди помежду си. Това е свят на непоправими разделения. Бабел (Лютов) е чужд за конармейците, поляците са чужди за казаците, евреите са чужди за всички. Всичко завършва пак с масово изтребление на евреите. Това е свят, в който няма никаква обща платформа, няма за какво да се договорят. Най-страшното разделение е показано може би в разказа „Ивановците“, в който дякон Иван, дезертьор, е попада в лапите на споменатия Иван Акинфиев, който го кара към трибунала, но е ясно, че ще го убие по пътя. Дяконът симулирал глухота и Акинфиев гърми през цялото време с пистолет до ухото му, за да предизвика у него истинска глухота. Страшна е молбата на дякона: „Пишете на съпругата ми в Касимов, нека ме оплаче“. Ето това са двете лица на Русия: зверското лице на Иван Акинфиев и кроткото лице на дякона. Между тях не може да има нищо общо, няма никаква обща платформа. Русия е непоправимо чужда за всички и всички са непоправимо чужди един за друг. Това е всъщност и основната поука от „Конармия“.

Какъв изход си представя Бабел е много трудно да кажем, защото, както забелязвали правилно мнозина, светът на Бабел е свят, в който властта на Бащата е приключила, а властта на Христос не е започнала, Христос не е дошъл. Вярно е, че имам едно кощунствено съображение относно „Одески разкази“. Наистина, на мястото на Мендел Крик, който дори сред каруцарите се смятал за грубиян, идват неговите синове, преди всичко Беня. Беня е център на нов жанр, пикаресковия роман. Пикаресковият роман, както знаем вече от една предишна лекция, започва в Русия с „Хулио Хуренито“ и неговите ученици, след това продължава с Беня Крик, разбира се, продължава у Илф и Петров, у Катаев в „Разхитителите“, у няколко забележителни автори наведнъж. Естествено, Бендер е в случая най-важната фигура. В „Ибикус“ у Толстой това е Невзоров. Главна фигура на двадесетте години се оказал хитрецът.

И ето тук се замислям защо. Работата е в това, че пикаресковият роман, което виждаме особено ясно, имайки примера с Беня Крик и Хулио Хуренито, е свят, в който наместо страшния свят на бащата патриарх се предлага по своему милосърдният, шутовският, пародийният свят на хитреца. Оттук не е далече до страшния извод, че първият пикаресков роман в историята на човечеството е Евангелието. Христос е също хитрец, велик шегобиец, който ходи по вода, превръща водата във вино, говори с притчи (говори малко, но колоритно). Изобщо Беня Крик е, разбира се, христологична фигура. Той се опитва да се договори, да избегне убийството, вместо страшното силово управление на бащината каруцарска компания да въведе някакви човешки, повече или по-малко рационални правила. И също е обречен. Ясно е, че ще го убият. Убиват го в сценария, който Бабел написал, имайки предвид, разбира се, съдбата на Мишка Япончик. Загива Хулио Хуренито, не загива, но пълен крах претърпява Бендер. Хитрецът е обречен точно защото се опитва да се шегува в този несмешен свят, опитва се да го смекчи с парадокси. A най-важното е, че светът на хитреците е свят на високата пародия, както Евангелието е пародийно спрямо Стария завет. „До седем пъти ли да прощавам? Не, до седемдесет пъти по седем“.

Светът на „Конармия“ е лишен от това светло, помиряващо, ако щете, шутовско начало. Той е гадещо сериозен свят. Единствената фигура в него, която по някакъв начин претендира може би за някаква доброта и помирение, е фигурата на Лютов. Но Лютов е прекален конформист, за да промени каквото и да било в този свят. Той иска да бъде като другите и в това е неговата беда. Ето защо оцелява, но губи безнадеждно душата си. „Конармия“ е история за това как интелектуалецът губи лицето си, опитвайки се да се отърве напразно от своето човешко съдържание.

Критическата съдба на Бабел е доста щастлива приживе. Почти веднага го приели за класика, но има един човек, който го нападнал и започнал да го тъпче с абсолютно копитна убеденост. Това е Будьоний, същият, който е представен от него едва ли не като легендарен, безмерно положителен, безмерно почитан герой. Но Будьоний усетил точно отвращението на Бабел от грубостта на конармейския бит, от неговата пошлост, от неговото самовъзхищение. Будьоний е представен там, разбира се, донякъде като Петрушка. Той написал голяма статия: „Бабизмът на Бабел“ (бабизъм, от баба (рус.) `жена` - бел. ред.). На Горкий му се наложило да се застъпи за Бабел.

Най-удивителното е, че наричат Бабел бард на световното еврейство, а същевременно тъкмо Троцкий, човекът, който бил в революцията носител на еврейското отмъстително начало, също не обикнал много Бабел. Той написал, че Бабел, разглеждайки огромното тяло на революцията, видял само нейните полови органи. Това е чудовищна глупост, разбира се, но няма какво да се направи: на Троцкий му харесват героиката и романтиката, а Бабел предпочел да опише най-неуспешния поход, полския, в който и той участвал. Поход, който завърши с поражение и с крах на мита за световна революция. Затова от страна на началството, за съжаление, се наблюдавал сериозен скептицизъм. Не зная доколко са достоверни разказите на Бабел за срещите му със Сталин във вилата на Горкий, но Еренбург си спомня, че Бабел се върнал мрачен и казал: „Лоша работа, приятелю. Не ме хареса“.

Той не умеел да се харесва на публиката, защото, за да ѝ хареса, трябвало да бъде чудовище, а Бабел бил човек. Това го направило забележителен писател и жертва на онези чудовищни времена.

Последното, което следва да се каже е, разбира се, това, че ако не се вземат предвид твърде сложните библейски или други коннотации, препратките и цитатите на Бабел, ако се наслаждаваме просто на неговата стилистика, той е безусловно най-яркият писател на двадесетте години, защото, както сам казва: „Никое желязо не може да влезе в човешкото сърце така вледеняващо като точката, поставена навреме“. Лаконизмът на Бабел (някои от разказите му са от по половин страница), великолепието на неговите речеви характеристики, любовта му към одеския бит и омразата му към зверството – всичко това направило от него най-обаятелната фигура на 20-те години.

Именно затова през 30-те години творчеството му фактически прекъснало. Книгата с новели за колективизацията „Великата Криница“ останала незавършена, иззели я при ареста му и до днес не се знае къде е. Романът за чекистите, върху който работел през последните си години, така и не му се отдавал и по всяка вероятност никога не би го завършил.

Изобщо, в свят, в който кислородът ставал все по-малко, Бабел замлъкнал. Той наричал себе си велик майстор на мълчанието. Тъкмо затова малкото, което написал и публикувал, остава и до днес за нас невероятно привлекателно. В известен смисъл неговото мълчание, неговото изчезване нанася най-голямата травма на съветската литература.

Защо при подобна точност, сценична реч и подобно майсторство новелите на Бабел не са филмирани и до днес, а пиесите му нямат сценична съдба?

Бабел, като Гогол, има две пиеси. Едната е много успешна в сценичен смисъл – „Залез“. Втората била поставяна успешно броени пъти, защото е много сложна. У Гогол това е „Женитба“, а у Бабел – „Мария“. Първата е комедия, а втората по-скоро драма или във всеки случай трагикомедия.

Мога да обясня защо текстовете на Бабел нямат щастлива сценична съдба. Именно защото са проза. Прозата се превежда трудно на езика на театъра. Когато Беня Крик говори у Бабел, това е на първо място литература. Да бъде изигран Беня Крик е невъзможно, защото трябва да се изиграе една легенда, образ с невероятно обаяние. Свердлин, който изигра Беня Крик в една пиеса, написана за киното, беше гениален актьор. Знаете го от ролята му на Настрадин от „Бухара“. Но дори и той не е в състояние да предаде атмосферата на легендата, която обгръща въпросния бандит. Всички играят бандит, а трябва да играят Христос. Ето в това е парадоксът.

Вижте Котовский, една парадоксална фигура. Той е обирджия, разбойник, маргинал, той е герой, той е в известен смисъл национален светец, защото поведението му в Одеса, когато се изявявал като някакъв Робин Худ, вземал от богатите и давал на бедните, също го прави легенда. Работата не е в това, че Беня Крик е бандит. Работата е в това, че Беня Крик идва да въведе ред в света, разорен от бащата, свят, в който бащата е грубиянствал и нахалствал, а Беня Крик е дошъл да изгради нови връзки. Той е очарователен. И точно това очарование никой не може да изиграе. Всички играят убиец, бандит, а Беня Крик не изпитвал никакво удоволствие от бандитизма. Нали помните как в прочутия разказ „Кралят“ в сцената със сватбата на сестра му Двойра, отчаян, че му развалят празника, казва: „Татко, не обръщайте внимание на тези глупости. Моля ви, пийте и замезвайте...“.

Тъкмо там е работата, че за него светът на работата и светът на пиршеството са много тясно свързани, но при все това много строго разделени. Трябва да се пирува отделно и да се убива отделно. И когато в разказа „Справедливост в скоби“ се оказва, че не се налага да се убива, че Цудечкис е насочил по грешка бандитите, те започват да се целуват от радост. Олекнало им много от това, че не се налага да вършат излишно злодейство.

Ето какво трябва да се играе: милосърдие, радост, а те играят бандити. Затова прозата на Бабел няма нито сценична, нито кинематографична съдба, ако не броим доста успешната екранизация „Каруцарят и Кралят“, а и то само защото стиховете на песните са написани от забележителния прозаик и преводач Асар Епел, който все пак съумял почти конгениално на Бабел да предзнави всичко на театрален език, а Алеников го заснел. По принцип се налага да признаем, че ако дадено нещо е създадено в жанра проза, то, както отбелязва Шкловский, защо трябва да разваляме вече свършената работа? Нека стигнем до мисълта, че някои неща си остават непреводими.

(Следва)

ДВЕ ПЪЛЗЯЩИ ЖИВОТНИ В ДВОРА МИ...

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА

Всичко започва от Трулския събор, с чиито постановления си служеха експертите на обвинението по делото срещу нещастните „богохулнички“ от „Пуси Райът“. Що за „трулала“ (на български: „тралала“ – бел. ред.) е това, заинтригувах се аз и се разрових да търся.

По време съда в района „Хамовники“ се споменава 62-то и 75-то правило на достопочтения църковен събор, състоял се през 691–692 година от нашата ера.

Правило № 62 в кратък каноничен преразказ звучи по следния начин: „Да се избягват езическите обичаи, маски да не се слагат и танци да не се играят“. Така, тук нещата са ясни.

Кой от нормалните християни ще иска да дружи с тях! Бр-р-р.

Правило № 75, което осъдените престъпнички също нарушили, гласи следното: „Желаем идващите в църквата за пеене да не използват безчинни вопли, да не изтръгват от себе си неестествени викове и да не въвеждат нищо неприлично и неприсъщо за църквата, а с голямо внимание и умиление да поднасят псалмопения на Бога, който вижда съкровеното“.

На въпросния събор са били приети още много всякакви мъдри решения. Например правило № 11 забранявало на християните под заплаха от отлъчване да дружат с юдеи, да се лекуват при тях и най-вече (кой знае защо) да ходят с евреи на баня. Мисля, че ако следствието беше работило по-съвестно, спокойно можеше да открие сред приятелите на злодейките все някакъв евреин, я зъболекар, я гинеколог... Изобщо, пропуск.

Но аз пиша този текст не за „Pussy Riot“ и дори не за Трулския събор. Както вече казах, това е само началото.

На мене (все пак съм някакъв историк) ми станаха интересни политическите обстоятелства, при които се е провел съборът. И по-специално – кой бил инициаторът за свикването на тази съдбоносна конференция. Съдбоносна – защото нейните решения не били признати от римския папа и от този момент започнал сериозен конфликт между западното и източното християнство, завършил по-късно с пълен разкол.

Така открих за себе си византийския император Юстиниан II – именно той разпоредил да се съберат църковните йерарси, за да възстановят религиозната дисциплина и разклатеното благочестие.

Златният Юстиниан

Не бъркайте, моля ви, този Юстиниан с великия реформатор Юстиниан Първи (482–565). Разликата между тях е още по-голяма от тази между Петър Втори, който не е успял да направи нищо в краткия си живот, и Петър Първи.

Юстиниан Втори Риномет направил всъщност доста бели (и извън Трулския събор). Това е един от най-отвратителните владетели на всички времена и народи, а за тази номинация, както знаете, конкуренцията в историята е изключително жестока.

Той станал василевс едва шестнадесетгодишен, управлява десет години и дори за онези сурови времена се отличавал с непоносимо гнусна жестокост. Подобно на Йосиф Сталин, обичал да изпраща в заточение неудобни народи, които по пътя измирали от глад и болести. Веднъж след поражение във войната с арабите императорът заповядал да умъртвят семействата на войниците от отряда, който обвинил за неуспеха. При това Юстиниан смятал себе си за ревностен християнин и изгарял на клада еретиците и сектантите.

Още по-лоши били императорските фаворити – министърът на финансите Теодот и ковчежникът на патриаршията Стефан, които се занимавали с пряк рекет: хващали богати хора и ги измъчвали, докато не платят откуп. Истинската власт в страната държала именно тази двойка ефективни мениджъри. Веднъж даже заповядали да бият с бич овдовялата императрица, майката на Юстиниан, а той – нищо, премълчал си.

В края на краищата се случило това, което било неизбежно – бунт. Любимците на властта били ликвидирани, а кесарят – свален и изпратен в заточение.

Но след десет години изгнаникът се върнал, довеждайки със себе си чуждоземна войска, и завзел отново трона.

И точно тук започва поразителното. Второто управление на Юстиниан Риномет направо омагьоса писателското ми въображение, а заедно с това събуди и спомени за предишната ми професия.

Някога преведох от японски романа на Юкио Мишима „Златният храм“. Там главният герой, едно изключително неприятно момче, страдащо от силно пелтечене, се отдава на мечти за власт: „...Начел се на исторически романи, аз си въобразявах, че съм могъщ и жесток владетел. Този владетел пелтечи и затова почти винаги мълчи, но как само треперят поданиците му, живеещи в постоянен страх пред това мълчание, как плахо надничат в лицето на своя господар, опитвайки се да познаят какво ги очаква – гняв или милост? На мене, владетеля, не ми трябва да оправдавам безпощадността си с гладки и звучни фрази, самото ми мълчание ще обясни и ще оправдае всяка жестокост. Въобразявах си с наслада как с едно помръдване на веждите заповядвам да предадат на люта смърт учителите и съучениците, които ме мъчеха в гимназията.“

Напълно възможно е героят на романа да е чел някакво произведение за василевса Риномет (което на гръцки означава „Безносия“). Работата е там, че след свалянето му метежниците отрязали носа и езика на деспота. Вместо нос императорът започнал да носи златен калъф, но нямало с какво да замени езика си. Затова в периода на реставрацията до Юстиниан се намирал постоянно преводач, който умеел да разбира мученето на владетеля и да превежда неговите заповеди. Тези заповеди били чудовищни, а фантазията на сакатия – причудлива и ужасна. Първото управление на Юстиниан изглеждало на поданиците му като изгубен рай.

Да, отмъщението спрямо тези, които го обидили, е, както се казва, нещо свято. Макар че, разбира се, да обесиш по стените всичките офицери от столичния гарнизон (преводачът сигурно го питал десет пъти дали е разбрал правилно) изглежда вече прекалено. С патриарха също се получило нещо грозно: хайде, отрязването на носа и езика, с оглед на личните страдания на кесаря, може да се разбере от човешка гледна точка, но да избодеш очите на главата на църквата и да го зазидаш жив в една стена? Някак си не е все пак comme il faut. (Представям си колко време е мучал и жестикулирал Юстиниан, за да обясни този свой креатив.) С двамата императори, успели да управляват по малко по време на заточението му, триумфаторът постъпил по-изящно: не ги екзекутирал веднага, а първо ги унизил – по време на празничните игри на стадиона ги сложил на земята, стъпил с крака върху главите им, любувал се на състезанията и слушал как тълпата пее 90-ия псалм: „На аспида и василиск ще стъпиш, лъв и змей ще тъпчеш“.

Но празникът на отмъщението приключил, започнали делниците, а безезичният давал на преводача все нова и нова работа. Хрониката разказва, че тиранът обичал много черния хумор. Ощастливи някой чиновник, като го назначи на висок пост и праща веднага след него палачите. Сърпрайз! Или покани някого на пир, па му сипе отрова. Онзи се гърчи, крещи – голям смях! Също така обичал много да обсипе някого с милости по време на аудиенция, а после „му-му“ на преводача - човекът в чувала и в морето.

Ако някоя изцепка предизвиквала прекалено голямо негодувание, отговорността винаги можела да се стовари върху преводача: не бил разбрал правилно, говедото му с говедо. Назначавали нов преводач, а стария – сами разбирате къде. И всичко си вървяло по старому.

Цели шест години златоносият ням се гаврел така със своите роби, докато един от телохранителите не отсякъл гнилата глава на бащата на Трулския събор.

А в целия този удивителен сюжет кой знае защо ми е жал най-много за преводачите. Навярно защото самият аз работех някога като синхронен преводач, превеждах думите на различни началници и в края на краищата бях прогонен от тази нервна длъжност заради едно ужасно faux pas. Но за своя опит по отношение на трудностите на превода ще разкажа някой друг път.

(Следва)

ТРИДЕСЕТ ЖИЗНЕРАДОСТНИ СНИМКИ НА ДЕВОЙКИ ОТ 40-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: : Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Девойките през 40-те години на миналия век се радвали на независимост, която би накарала много днешни девойки да им завидят. Те били възпитавани от родители и учители, които ги насърчавали да се обличат красиво, за да си намерят съпруг, и да работят на почасова работа, за да могат да си купят скъп сватбен порцелан.

Но когато достигнали възраст, когато вече можели да работят почасово, младежите заминали на война, а и майките, и бащите им работели извън дома. Без момчета, които да впечатляват, и без родители, на които да угаждат, девойките се оказали с неочаквано много свобода и с доста лични средства за харчене.

В училище от тях се изисквало да спазват строго облекло, което определяло абсолютно всичко — от вида на блузата, полата, чорапите и обувките до бижутата и прическите, които могат да носят. Извън училище обаче те разполагали с много повече избор как да прекарват свободното си време и за какво да харчат парите си. Купували си дрехите, които сами искали да носят: плетени пуловери, карирани поли, къси чорапи („bobby socks“), лофъри и очила, лакирани с лак за нокти.

Девойките през 40-те години живеели във вълнуващ и драстично променящ се свят. Когато войната свършила и обществото започнало да се връща към „нормалния“ си ритъм, те били вкусили вече от независимостта и изобщо нямали намерение да се откажат от нея.

Тези ретро снимки са от колекцията на Стивън Мартин и показват как изглеждали младите момичета през 40-те години на миналия век.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1999 г. / ИКОНОМИКА / РОБЪРТ МЪНДЕЛ

Робърт Мъндел (Robert Mundell)

24 октомври 1932 г. - 4 април 2021 г.

Икономика

(За неговия анализ на паричната и фискалната политика при различни режими на обменния курс и за неговия анализ на оптималните валутни зони)

Робърт Мъндел (Robert Mundell, 1932–2021) е един от най-влиятелните икономисти на XX век, често наричан „бащата на еврото“ и пионер в съвременната международна макроикономика. През 1999 г. получава Нобеловата награда за икономика за своя анализ на паричната и фискалната политика при различни режими на обменния курс и за теорията за оптималните валутни зони.

1. Кой е Робърт Мъндел?

Произход и образование: Роден е в Кингстън, Канада. Завършва Университета на Британска Колумбия, след което учи в London School of Economics (LSE) и защитава докторска степен в Масачузетския технологичен институт (MIT) през 1956 г.

Кариера: Работи в Международния валутен фонд (МВФ), преподава в Университета в Чикаго, а по-късно става професор в Колумбийския университет в Ню Йорк, където прекарва голяма част от академичния си живот.

2. Основни научни приноси

Мъндел прави революция в начина, по който икономистите разбират отворените стопанства и международните финансови потоци.

Теория за оптималните валутни зони (Optimum Currency Areas - OCA): През 1961 г. публикува фундаментален труд, в който задава въпроса: При какви условия за група от държави е полезно да се откажат от националните си валути и да създадат обща валута? Според него общата валута премахва трансакционните разходи и валутния риск, но държавите губят възможността да ползват собствената си парична политика (напр. да намаляват лихвите или да девалвират валутата си при криза). За да бъде една валутна зона успешна, е необходима висока мобилност на работната сила и капитала, както и гъвкавост на цените и заплатите. Този труд става теоретичният фундамент за създаването на Европейския икономически и паричен съюз и въвеждането на еврото.

Моделът Мъндел-Флеминг (Mundell-Fleming Model): Разработен независимо от Мъндел и Маркъс Флеминг през 60-те години, той разширява кейнсианския анализ за отворени икономики. Моделът показва как влияят фискалната (данъци, държавни разходи) и паричната политика (лихвени проценти) в зависимост от това дали обменният курс е фиксиран или плаващ, и колко свободно се движи капиталът.

„Невъзможната трилема“ (The Impossible Trinity): Мъндел формулира един от най-известните принципи в международната макроикономика. Според него една държава не може да има едновременно три неща: фиксиран валутен курс, свободно движение на капитали и независима парична политика. Всяка страна трябва да избере най-много две от тези три опции.

Икономика на предлагането (Supply-Side Economics): През 70-те години Мъндел става един от интелектуалните бащи на т.нар. Supply-Side Economics. Той подкрепя намаляването на данъците и регулациите с цел стимулиране на производството и инвестициите. Неговите идеи влияят силно върху икономическата политика на американския президент Роналд Рейгън („Рейгъномика“).

3. Връзката с еврото и наследство

Въпреки че е канадец по произход, Мъндел консултира редица европейски институции и е твърд поддръжник на интеграцията в Европа. Заради теоретичната рамка, която дава за единната европейска валута, той остава в историята с признанието „баща на еврото“.

Мъндел е известен и с нестандартния си дух — той прекарва голяма част от късните си години в реставрирано от него тосканско имение от XII век в Италия (Palazzo Altico), където организира академични конференции и срещи на икономисти от цял свят. Известен е и с колоритния си стил и достъпния си начин на обяснение на сложни глобални финансови системи.

Робърт Мъндел умира на 3 април 2021 г. на 88-годишна възраст в Италия.

Съставил: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

Деянията на апостолите не са единственото съчинение от Новия Завет, в което учението на Павел се различава значително от учението на историческия, истинския Павел. Със същия феномен се сблъскваме и във вторичните послания на Павел. Това са шест послания, за които се твърди, че са написани от Павел, но вероятно са написани от други автори, живели в по-късно време, които просто се представяли за Павел. Някой може да попита сериозно защо биха направили това. Отговорът е достатъчно очевиден за повечето изследователи. От една страна, след смъртта на Павел някои членове на неговите църкви се сблъскали с нови ситуации, незасегнати от апостола в запазените негови послания. Ако живее в момента - какво би казал? Някои от тези послания може да са били написани от автори, представящи се за Павел, за да получат авторитетни отговори от "Павел" на предизвикателствата, възникнали пред тях.

Сходно с това е мнението, че в църквите на Павел имало хора, които просто искали гласът им да бъде чут, които искали да окажат влияние върху курса, практиките и вярванията на църквата по тяхно време; но те били "никой", хора без статут и авторитет. За да се разпространят техните възгледи и да бъдат приети като авторитетни, какво по-добро от това да пишат за тях от името на апостола? Представяйки се за Павел, тези автори имали възможността да получат силно влияние върху църквата в своето време. И в много отношения били изключително успешни. Шестте писма, написани в общи линии от четирима автори (един автор е написал три от тях), били възприети от ранната църква като написани наистина с перото на Павел и затова били включени в канона на Свещеното писание. Едва през XIX в. изследователите започнали да разбират, че тези съчинения не са написани всъщност от Павел, а от автори, които използвали неговото име за свои цели.

ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ

Някои учени били на мнение, че Второто послание до солуняните не е вторично послание на Павел, а е написано наистина от него. Можем да се съмняваме отчасти в атрибуцията на посланието заради това, че в много отношения то е написано (на пръв поглед) прекалено по павловск : по специално, прилича твърде много на Първото послание до солуняните. Но като проследим историята на изследванията, именно тази прилика с Първото послание до солуняните предизвикала сериозни съмнения дали е писано от Павел. Може да изглежда леко иронично, но тук има известно несъответствие с логиката. Нито едно от посланията на Павел не прилича на друго така, както Второто послание до солуняните прилича на Първото послание до солуняните. Посланията са построени почти еднакво. Например, в сборника със съчинения на Павел има само две послания, които съдържат две (а не една) благодарности към Бога, свързани с получателя; засегнатите теми са практически еднакви (всяка тема от Второто послание до солуняните се повдига и в Първото послание до солуняните); и най-важното - има цели откъси от текста, които се повтарят дума по дума. Всичко това може да означава просто, че Павел е написал две еднакви послания до солунците. По-късно ще разберем причините, поради които може да се смята, че Второто послание е написано не от Павел, а от някой друг, който се опитва да се да се представи за Павел и затова копира наличното при него Първо послание до солунците.

Както в Първото послание до солуняните, и в това послание се казва кой го е написал: "Павел и Силуан, и Тимотей - до Солунската църква" (1:1). Който и да е бил истинският автор на посланието, поводът за написването е ясен. То е адресирано до група християни, понасящи сериозни страдания заради своята вяра (1:4-6). Ние не знаем как са страдали, дали е било някакво противопоставяне с официалната власт, или враждебност от местното население, или нещо друго. Знаем само целта, с която авторът написал посланието. Той иска да увери своите читатели, че ако останат вярващи, ще бъдат възнаградени, щом Христос се върне на земята по време на Съда. Когато това се случи, тези, които са се противопоставяли на християните и са отхвърляли тяхното послание, ще бъдат наказани с "вечна гибел". От друга страна, праведните ще получат своята заслужена награда (1:7-12).

Втората причина, поради която било написано писмото, е в това, че някои членове на християнската община започнали да вярват, че краят на света ще настъпи всеки момент; с една дума – денят на Съда ще се случи не в някакво неопределено бъдеще, а именно сега (2:1-2). Някои от придържащите се към подобни възгледи получили потвърждения за тях в пророчества от, което е още по-интересно, подправено послание на Павел (2:2). Авторът на Второто послание до солуняните, заявяващ, че е истинският Павел, предупреждава своите читатели да не се заблуждават. Каквото и да е провъзгласил предишният фалшификатор, краят още не е настъпил, защото първо трябва да се случат определени събития (2:3).

Авторът описва тези събития в хода на любопитен апокалиптичен сценарий. Той твърди, че в настоящето съществува определена сила, която все още възпира най-страшното зло; но в крайна сметка тази сила ще бъде победена и фигура, подобна на Антихриста, ще се появи на земята преди идването на Христос; тази необуздана личност е, без съмнение, „синът на гибелта“ (2: 3). Той ще се издигне, ще заеме място в Храма в Йерусалим, „представяйки се за Бог“ (2: 4). Авторът напомня на своите читатели, че им разказал целия този сценарий, когато бил за първи път при тях (2: 5). Нещо повече, очевидно е, че това не се е случило още. Което означава, че краят не е дошъл все още. Има време и те ще разберат кога е близо: когато се случат определените събития.

От последната глава на книгата научаваме, че проблемът на общината не бил просто в установяването на правилния график на предстоящите събития. Някои членове на църквата били толкова убедени в близкия край на света, че изоставили своите занимания и просто чакали този край (3: 6–15). Това създавало сериозни проблеми, защото те все пак трябвало да продължат да живеят, естествено, и така били в тежест на останалите членове на общината, безделничейки в очакване на апокалипсиса. Авторът напомня на своите читатели как той и неговите спътници живели сред тях, изкарвайки с труд прехраната си, вместо да чакат издръжка от другите. Точно така трябвало да се постъпва.

Както може да видим, в това кратко послание е засегната цяла редица от павлови теми: неизбежността на страданието, очакването на задължителна защита и отмъщение и апокалиптичната надежда, които са основата на благата вест на Павел. Тези прилики включват термини, изрази и дори изречения, точно същите като в Първото послание до солуняните. Показва ли това, че посланието е написано от Павел? Трудността от историческа гледна точка е в това, че онзи, който е решил да имитира Павел, ще се опита без съмнение да пише като Павел. Ако и Павел, и неговият имитатор могат да звучат като Павел, как можем изобщо да разберем дали си имаме работа със самия апостол, или с един от неговите по късни последователи, опитващи се да го имитират?

Има всъщност начин да се разплете тази детективска история и, за да направим това, трябва да погледнем на посланието по друг начин, а именно да погледнем онези части от писмото, които не приличат на написани от Павел и които дори изглежда му противоречат. Подобни отрицателни доказателства са полезни, защото очакваме фалшификаторът да пише като Павел, но не очакваме Павел да не пише като Павел. Следователно именно тези разминавания с Павел са решаващи, за да се установи дали е написал дадено послание, поставено под съмнение.

Що се отнася до Второто послание до солуняните, най-увлекателната тема е следната (вече я описах подробно): авторът пише, за да убеди своите читатели, че краят на света няма да настъпи скоро. Първо трябва да се случат други събития. Затова хората трябва да продължат да се надяват и да работят, защото все още има време.

Прилича ли това на същия човек, който убеждаваше читателите на Първото послание до солуняните да не губят бдителност, за да не бъдат изненадани, когато Исус се върне, защото краят ще дойде без никакви предварителни предупреждения, „като крадец нощем“, носейки със себе си внезапна гибел (5: 1–6)? А според Второто послание до солуняните ще има множество предварителни предупреждения. След това ще се появи фигура, напомняща Антихриста, ще се издигне над всички останали почитани култове, ще постави своя трон в Йерусалимския храм и ще обяви себе си за Бог. И едва тогава ще се върне Христос. Нима краят прилича на „крадец“ през нощта, който идва тогава, когато хората го очакват най-малко?

Особено интересно е как авторът заявява, че учил солуняните на това, когато бил при тях (2: 5). Ако е постъпил така, изглежда странно, че не се позовава на нито едно от предишните си поучения в Първото послание, когато солуняните били обезпокоени от това, че някои от тях починали преди завръщането на Исус. Солуняните били изненадани много от тези смъртни случаи, защото мислели, че Исус ще дойде всеки момент. Ако Второто послание до солуняните е правилно, Павел никога не би им казвал, че всичко ще се случи в близко бъдеще.

Поради тези трудности е сложно да се разбере как Павел би могъл да напише Второто послание до солуняните. Това е направено от някой, който се опитва да прилича на Павел. Интересно е да се види как завършва посланието: „Саморъчен поздрав от мене, Павла; това е белег във всяко послание; аз пиша тъй“ (3: 17). Което означава, че авторът се преструва на Павел, който диктува посланието на писар, но го подписва собственоръчно, така че читателите да могат да видят неговия подпис и да разберат, че посланието е наистина негово. Възможно е това да ви убеди в автентичността на павловото авторство, но, както се оказва, този тип „гаранция“ е уловка, която използвали често фалшификаторите, за да убедят своите читатели, че са тези, за които се представят. Авторът използвал още една уловка, за която вече споменах. Представяйки се за Павел, предупреждава читателите си за послание, в което се твърди, че е написано от Павел, но в действителност не е такова (2: 2). Това е също трик, който използвали понякога фалшификаторите. Защо фалшификаторът предупреждава читателите си за други измамници? Защото тогава читателите няма да го заподозрат, че прави това, което разобличава. По този начин заличава следите на своята измама.

Авторът почти със сигурност не е Павел. Защо тогава посланието прилича толкова на Първото послание до солуняните? Тези прилики са в действителност още едно указание, че Павел не е написал това послание. Павел не подправя никое от своите послания спрямо по-ранните (чрез повторение например на същите изречения). Можете да изследвате, да речем, посланията до коринтяните: те не са изобщо толкова сходни помежду си, колкото посланията до солуняните. Как Павел, който пише месеци след Първото послание до солуняните, е сигурен, че си спомня точно това, което е казал в първото си послание, така че да успее да повтори цяло изречение дума по дума? С голямо усилие можем да си представим, че е бил в състояние да направи това и че никога повече не го е повтарял в други послания, които му принадлежат неоспоримо. Нещо повече, именно това бихме очаквали от един фалшификатор на Павел, който разполага с друго негово послание. Той го използва, за да напише свое послание, следва неговата структура, засяга същите въпроси и дори понякога повтаря същите думи – всичко това, за да го направи да изглежда като послание на Павел.

Но то не е на Павел. Разбира се, не знаем кой е истинският автор. Това, което можем да кажем с известна доза сигурност, е, че посланието е написано малко след Павел от някого, който бил недоволен от новата ситуация и искал да се позове на авторитета на Павел, за да се справи с нея. Естествено, няма гаранция, че ако посланието е подправено, е било наистина изпратено до солуняните; могли са да го разпространяват и някъде другаде. Във всеки случай хората, към които се обръща авторът, били толкова убедени, че краят е близо, че поради това възникнали трудности. Можем да разберем защо са мислели, че краят ще настъпи съвсем скоро, защото на това изглежда учел и Павел. Независимо от всичко авторът, преструващ се на Павел, искал да унищожи това мнение. Краят няма да настъпи сега. Първо ще се случат други събития.

(Следва)