Всичко, написано по-долу от мене, не подлежи на нищо и не принадлежи на никого. Така...
Само ми е интересно дали това е бълнуване на луд или записки на луд и дали изобщо има нещо общо с лудостта?
________________________
Утрото е по-мъдро от вечерта, но и във вечерта има нещо. Бедната Русия, какво ще стане с нея. Сутринта... Дадоха ни елдова каша със сироп. Хубаво нещо и безопасно. Далила покорила Самсон. Една надзирателка доложи, че приспала Самсон на ложе. Далила го свалила, окрилила, покрила, откачила и убила Дездемона.
За канибалите разказват такава история. Уж тримата най-добри от тях (от канибалите) седели и ядели акварели на постели. Омаломощели, натъжили се и решили: кой кого ще яде. Единият казва: – не мене, другият казва: – не мене, третият казва: – не мене. Кой кого тогава?! Никой. Защото канибалите имат свои закони и обичаи: не искаш – не яж!
Докторе! Не искам това лекарство, от него се става импотентен. Не, става се, не, става се, не, става се! Не, не, не! Добре де, само че за последен път! А може ли хапче?! Изпонабодоха ме целия, мръсниците, няма къде игла да се забие.
По-нататък и навсякъде бележки.
А какво четете. А? Разбирам! А знаете ли как един поп претрепал попадията? Какво значи претрепал ли? Убил я, значи. Е! Развод по италиански. Ето. Издебнал я и я цапнал с иконата на Спасителя. Троен ефект. Първо, ако Спасителят не я спаси, а я убие, значи е имало за какво.
На разходка няма да отида – там се разхождат разни откачалки и ми досаждат с въпроси. Един ме попита вчера, не, днес... вчера... вчера... – Вие, – казва, – не знаете ли колко е часът? – Не зная, – казвам, – и не ви съветвам да знаете, защото времето е пари и времето е пространство. А вие, – казвам, – сте паразит. И живеете, сигурно, по Гринуич!
Вторият постулат на Айнщайн гласи: скоростта на светлината не зависи от скоростта на движението на източника. По-просто казано:
Това е при него. А на практика при космонавтите всичко е на обратно и плъховете им мрат дори по-рано от хората, защото на хората дават по 10 ж, а на плъховете, мишките и престъпниците – по 40. По-просто казано:
Започнах да забравям малко теорията за функциите. Но ще си я припомня. Лекарят обеща... Лъже, сигурно. Но ако не лъже – господи, кога ще е вечерята?
Може да се каже, че цял живот съм ругал знахарите и всякакви подобни лекарски помощници.
А сега ще ги защитавам твърдо.
Случи се много свято нагледно дело.
Главното е, че всички медици отказаха да лекуват момичето. Разтваряха ръце — дявол знае какво има тук. Демек, медицината се губи в това. А ето че един обикновен човек, без средно образование, може би в душата си кучи син и мошеник, погледна с бялото на очите си момичето, помисли как и какво, и, моля ви - вместо тежко неразположение имате здрава личност.
А с момичето се случи следното.
Такова едно малко момиче. На тринадесет години. Децата го изплашиха. Беше излязло на двора по личните си работи. А децата, разбира се, искаха да се пошегуват с него, да го уплашат. И хвърлиха в него умряла котка. И от това то загуби дар реч. Не можеше значи да произнася думи след тази уплаха. Мучи нещо, а пълна дума не се осмелява да каже. И да яде не моли.
А родителите ѝ не бяха разбира се, прогресивни хора. Не от авангарда на революцията. Бяха небогати родители, занаятчии. Произвеждаха връзки за ботуши. И момичето също им въртеше нещо. Някакво колело. А сега не може да върти и дар реч изгуби.
Та родителите го разкарваха, разкарваха по всички лекари, а после го закараха при един особен човек. За него не може да се каже, че е професор или лекар по тибетска медицина. Той е просто самороден лечител.
И закараха детето си в Шувалово при този специалист. Разказаха му как и какво.
Лечителят казва: — Ето какво. Вашето момиче е изгубило дар реч от силна уплаха. И аз — казва — мисля така. Хайде, сега ще го уплаша отново. Може, дявол го взел, да заговори пак при мене. Човешкият — казва — организъм е достоен за всеобщо удивление. Лекарите — казва — и разните професори — казва — се затрудняват да разберат как и какво и какви факти се случват в човешкото тяло. И аз — казва — съм напълно съгласен с тях и — казва — се затруднявам да ви кажа къде на кого лежи черният дроб и къде далакът. На един — казва — е тук, а на друг може и да не е тук. Един — казва — го болят червата, а друг може да загуби дар реч, макар че — казва — езикът се върти правилно. А само — казва — трябва да се намери за всичко неговата си причина и да се изгони с тоягата. И в това — казва — е моята сила и учение. Аз — казва — ще разбера причината и ще я изкореня.
Разбира се, родителите се уплашиха и не съветват да се удря момичето с тояга. Лечителят казва: — Какво говорите, какво говорите! Аз — казва — няма да я удрям с тояга. Аз — казва — ще взема една хавлиена или, примерно, кухненска кърпа, ще сложа — казва — вашата малка нещастница тук и нека седи три минути. А после — казва — ще изскоча тихо иззад вратата и ще я цапна с кърпата. И може да ѝ мине. Може да се изплаши силно и, както си мисля, може да проговори пак.
Изважда тогава от шкафа една кърпа, настанява момичето където трябва и излиза.
След две минути се приближава тихо до него и го цапва по тила.
Момичето изпищява от уплаха, започва да трепери.
И, знаете ли, проговаря.
Говори и говори, направо няма удръжка. И моли да си отидат вкъщи. И се вкопчва в майка си. Погледът му е станал още по-неспокоен и някак си безумен. Родителите казват: — Кажете, няма ли след този факт да оглупее? Лечителят казва: — Това не мога да ви кажа. Моето — казва — дело е да му върна речта. И това е налице. И — казва — мене не ме интересуват толкова вашите три рубли, а — казва — ми е по-интересно да видя такива резултати.
Родителите му подадоха трите рубли и си заминаха.
А момичето наистина заговори. Вярно е наистина, че мръдна малко, малко глупавичко стана, но говори така, все едно е написано.
Към този роман има полярно отношение. Горкий го смятал за шедьовър и даже казал след излизането му на Леонов: «Какъв съм аз? Аз съм всъщност само публицист». Леонов си спомня по-късно: «Май грешката ми беше, че го разубеждавах твърде вяло». Това е много вярно, той го разубеждавал лошо и малко, и накрая се скарали. Но Горкий се карал с всичките си протежета. Друга гледна точка е изразена сравнително отскоро в статия на Марк Амусин, който, разглеждайки жанра на романа в романа, на романа за романа, отбелязва, че като цяло «Крадец» е вяла, не добре структурирана и шаблонна книга. Истината се намира вероятно някъде по средата. Воронский написал в края на краищата, че да пишеш като Достоевский така, както пише Леонов, може само много талантлив писател. Наистина, тази книга, от една страна, е ужасно вторична, а от друга - ослепително талантлива.
Книгата „Крадец“ е интересна със своята тенденция, а не със своето изпълнение. Едва ли днес ще се намери човек, който би се захванал да чете „Крадец“. На много места там се налага да си пробиваш път през текста, но две неща в „Крадец“ са наистина много добри. Първо, както винаги, у Леонов има атмосферата. Той е майстор в създаването, в сгъстяването на атмосферата. Може да харесваш или да не харесваш романа „Пирамида“, но атмосферата на института на Шатаницкий, така както е описана там, атмосферата на непрекъснат ремонт, на страшни, загадъчни премествания… Тя не е по-лоша от „Приказка за тройката“. Или атмосферата, да речем, в „Нашествие“ - тъмна, сумрачна, в навечерието на превземането на града от хитлеристите, сред всеобщата паника и героизма на отделните хора. Той е човек на атмосферата, умее да създава и сгъстява по правило доста мрачни чувства. В вашия случай имаме общо взето, Москва на крадците, тихият район Благуша, московската периферия, където последният трамвай обръща и си тръгва, оставяйки главния герой, Фирсов, в света на московските чираци, прекупвачите на крадени вещи и проститутките. Тази атмосфера е създадена талантливо. Ето го майстор Пухов, на чиято табела „У“-то гледа на обратна посока, поради което се получава «Пчхов». Това е направено доста зловещо. И страшният цар на московските мошеници, маститият крадецът Агей, с неговите размисли за това колко е лесно и безстрашно да убиваш. Това е направено, макар и с бояджийска четка, но доста убедително.
Леонид Леонов
И втората особеност, която прави „Крадец“ практически безсмъртен образец на литературата от двадесетте години, е неговият отчетливо криминален полудетективски характер. Аз говорих вече за двадесетте години във връзка с това, че главен герой на литературата през двадесетте години изведнъж, представете си, се оказва не революционер или контрареволюционер, не червен, не бял, не победител или победен. Има ги само в пиесата и романа на Булгаков, общо взето, може би и у Гладков в „Цимент“. Основната маса са или мошеници, герои като Бендер и Невзоров, или крадци. Имаме все криминални романи: „Краят на бандата“ на Каверин, който Манделщам нарича образец на литературно майсторство, „Република ШКИД“ на Белих и Пантелеев, „Педагогическа поема“ на Макаренко — за живота на безпризорните деца, „Комаровското дело“ на Булгаков с описанието на един маниак, многобройните животоописания на Льонка Пантелеев, знаменития крадец - всичко това са криминални истории, истории за престъпници. Впрочем, и „Усойницата“ на Толстой е най-нагледен пример, или неговите „Сини градове“. Най-добър отговор на въпроса защо именно те, ни дава Леонид Максимович Леонов. Той е много млад човек, на 28 години, когато пише „Крадец“, и това ни обяснява защо повечето гении от онова време, попаднали под революционното излъчване, са толкова безбожно млади. Шолохов е на 23 години, когато започва „Тихият Дон“ (а аз съм убеден, че е написан от него), Леонов също е на 23 години, когато пише първите си романи „Язовци“ и „Сот“, появили се практически едновременно. Много млади са и Бабел, и Пилняк, и Артьом Весьолий. Всички те са хора, които вчера или са слезли от седлото, или, като Катаев, от агитационния влак (и Катаев е много млад, когато създава шедьоврите си от двадесетте години, да не говорим за Илф и Петров). Всички те са хора, които започнали тепърва да живеят, и върху тях се стоварили веднага грандиозните епопеи на руската революция. Леонов, който успял да бъде и при белите, и при червените, и в Архангелск да поработи като редактор на белогвардейски вестник, да публикува там стихове, а после да премине на червената страна - именно той разбрал основната закономерност на това, какво се случило с хората на руската революция. Те са декласирани, унищожени. В по-голямата си част стават крадци, престъпници, убийци. Къде да отидат в епохата на НЕП-а? Какво умеят? Търговията им е противна, да се вписват в новата среда…
Митка Векшин, вторият главен герой на романа (Фирсов е разказвачът, Векшин е крадецът), след като се върнал от Гражданската война и една нэпманка му се разкрещяла в магазина, почувствал желание да стане крадец. Той разбрал, че не може да противопостави нищо на тези хора. Властта я взела Елзевира Ренесанс — персонаж от „Дървеница“ на Маяковский. Властта я взели дребните буржоа. За НЕП-а Маяковский писал: „Много другари наведоха глава. — Оставете това, другари! Не е много умно“. А как да не я наведат? За какво се борили? За това предишното да се върне в по-лош вид? Както го формулирал същият Маяковский, сега буржоазията „прави от мухата слон, а после продава слонова кост“. Наистина, по-рано костта била истинска, а сега има слон, надут от муха. Разбира се, това е пошло, страшно време, в това време на хората, които са свикнали да бъдат борци, да не се примиряват с никаква мерзост, като героинята от „Усойницата“ на Толстой, какво им остава, освен да разстрелват цялата тази паплач с наградния наган, даден им за проявен героизъм? Какво им остава, освен да станат крадци?
Разбира се, това е бандитски свят, наводнен от бивши герои на революцията, които не намират място за себе си. И разбира се, всяко време на промени води до развихряне на престъпността. Именно затова „Крадец“ е картина на подземната Москва. Трябва кажем, че като истински ученик на Достоевский, Леонов има вкус към изобразяване на подземието, на подземния човек. Подземните типажи са у него три вида. Първи са бившите — онези, които не са се вписали. Такива герои у него има немалко. В ранната, но преработена и късно публикувана повест „Evgenia Ivanovna“ той показва точно хората, които не намират място за себе си, хората с опозорени идеали. Втори вариант - свещениците или тайно вярващите, хора, принудени да се отрекат от вярата, като дякон Матвей (Лоскутов) в „Пирамида“, но неспособни да го сторят и продължават да живеят тайно, подземно, катакомбно. Понякога те стават скитници, както в забележителния разказ от 1928 година „Скитник“, странници, напуснали своя дом. Това е вечният кошмар на Леонов: да бъдеш прогонен от дома си и да бъдеш обречен на странстване. И третият тип са хората на изкуството като Фирсов, „гражданина с карирано демисезонно палто“. През цялото време се подчертава демисезонността, междусезонността на неговото облекло и на неговото положение. Положението му е междинно. Защо пише за крадците? Защото това е единствената тема, която го вълнува в момента, това са хора без корени, вкоренени в реалността. И той самият е точно такъв. Затова подземните герои на Леонов подсказват на всеки читател нещо важно за самия него, разкриват някаква съществена част от собствената му личност.
Сюжетът на романа е всъщност доста банален и прост. Имаме Митка Векшин, бивш червен командир, който съсякъл с шашка един пленник, отсякъл му жестоко ръката съвсем без никаква необходимост. Сега този кошмар го преследва и той започва да губи разсъдъка си. Имаме и негова сестра, цирковата артистка Таня, също много често срещан, повтарящ се образ в руската и световната литература, която, разбира се, загива, изпълнявайки своя прочут скок, защото започнала да се страхува. Циркът е много честа сфера у Леонов. Неслучайно един от героите на „Пирамида“, старият фокусник, казва, че свещеното и вълшебното са останали вече само в църквата и в цирка. В двете еднокоренни думи и места. Мнозина смятат, че църква и цирк не са еднокоренни думи, но има и друга гледна точка. И така, циркът и църквата са двете места, където се развива най-често действието у Леонов. Да не забравяме, че в „Пирамида“ в цирка работи ангел, като Хотабич, а действието на романа започва в църква. Точно така циркът има място и в „Крадец“, циркът е единственото място, където е останало чудесното и е останала смелостта.
Освен това има втора героиня, много важна, отдавнашната приятелка на Векшин, в която бил някога влюбен, Маша Доломанова. Агей, олицетворение на световното зло, я изнасилил. Тя започнала да живее с него и постепенно се превърнала в една от кралиците на московския престъпен свят, страшната фатална красавица Манка Вюга (Виелицата – бел. ред.). Това е сътворено от Леонов вероятно с най-голяма липса на вкус, защото Манка Вюга е за салонен роман от десетте години. Което за пореден път доказва, че двадесетте години не били нищо друго освен изроден руски Сребърен век. Романтичният герой деградирал до крадец или мошеник, Бендер, а романтичната героиня, демоничната жена, Настасия Филиповна на руската литература, се превърнала в Манка Вюга, най-главната крадла. Векшин е все така влюбен в Манка, тя — в него, но между тях са легнали революцията и животът, между тях стои Агей и затова те се желаят напразно.
Основният сюжет на романа е преобразяването на Векшин, който става първо от червен командир крадец, а после, бягайки от Москва, влиза в дърводобивен артел. Това е незавършен сюжет. Леонов направил три редакции на романа, през 1956 година го преписал целия наново, а през 1990–1991 година (вече на 91 години!) добавил нов епилог, в който съдбата на Векшин е размита и, най-вероятно, героят загива. Авторът разбирал, че такъв герой не може да оцелее.
Независимо от цялата изкуственост на някои сюжетни обрати (да речем, първата кражба на Векшин е от реквизита на сестра му), това е вечната драма на всички руски романи за революцията. Всички герои непрекъснато се срещат, сблъскват се, оказва се — ах, това е точно онзи, пътищата им са се пресичали преди… Това достига до абсурд само в „Доктор Живаго“, но го има и у Леонов. Това е не много сръчен опит на романа да се справи с масовото велико въздействие на революцията, опит да се организира традиционно онова, което всъщност се изразява в пълен хаос. В този хаос героите се сблъскват непрекъснато по някаква причина. Така ще бъде и у Каверин в „Двамата капитани“: писмото е ваше, оказва се, че вие сте организирали експедицията. Това изглежда доста наивно.
Но и шаблонността на фабулата на романа не е все пак толкова важна на фона на изключително точната социална диагностика. Диагнозата е поставена абсолютно точно. Хората, които правели революцията, се оказали нейни първи жертви, хората, за които се правела, загинали първи. Онези, които в резултат от революцията победили, изобщо не се нуждаели от нея. Това е разказ за кървавата задънена улица, роман за това как истинската цел и истинският патос на руската революция преминали в подземните свърталища, в царството на бандитската романтика, защото светът на престъпниците е последната среда, където законът все още значи нещо и където все още присъства поне някаква съвест. Това е свят, в който има някакви правила. Векшин отива в този свят, защото това е последната среда, в която все още се изискват храброст, хладнокръвие и някакви-си представи за порядъчност. В света на НЕП-а всичко това го няма вече.
Тук, естествено, възниква въпросът: а кой изобщо чете днес Леонов?
Много хора го четат, колкото и странно да звучи това. Може би малък процент, но това са значителен брой хора. Това са умни хора. Друг е въпросът кои са тези хора, които четат Леонов. Кой днес чете например „Крадец“? Най-слабият му роман е „Руската гора“, за него няма да говорим подробно, макар че и в него има идеологически интересни неща. Както пише Марк Шчеглов, представя много точно страшната, зла сила на руския характер. На мене, между другото, „Руската гора“ ми се струва интересен роман, защото Горацианский е явно Вишинский, а за да изобразиш такъв точен портрет на Вишинский през 1953 г., трябва да си бил доста смел човек, защото приликите там са доста много.
Ще ви кажа кой чете Леонов. Четат го хора, които не се задоволяват с нито една концепция за човека, с нито една истина, с никакъв компромис. Леонов имал ясна представа: светът е устроен неправилно, в човека е нарушен балансът между огъня и глината, човекът е роден, за да унищожи света. Той гледа така, за него човечеството е царство на тотална дисхармония. Който възприема света така трагично, който не намира никакви утехи нито в религията, нито в социалните утопии, който знае, че човекът ще развали всичко, той чете Леонов.
Светът на подземието, на кръвта, на страха е описан у него удивително точно. Затова, когато го четеш, не изпитваш утешение, но усещаш радост от съвпадението на своите тайни догадки с писателския замисъл. Помня, че когато четях на 13 години „Крадец“, се радвах ужасно на това как светоусещането на автора и постройката на речта му съвпадат с моите най-лоши предположения. Както искате, но това беше много утешително четене.
Преглеждам директорията, в която се пазят идеи за проекти, към които съм загубил интерес, и сюжети за произведения, които вече няма да напиша никога. Защото ми омръзна да си играя, иска ми се да пиша сериозни неща. Годините натежават.
Там, в неосъществените планове, има много глупости, но има и доста любопитни нещица. Ще се отървавам от тях постепенно – може би на някого ще му свършат работа.
Старите неща – на боклука
Имах например един проект, отчасти вдъхновен от новелата на Акутагава «В храсталака». Смятах да представя един и същи сюжет в два противоположни жанра: цинично-пикаресков и романтично-сантиментален.
У Акутагава и Куросава един и същи персонаж е ту герой, ту злодей
В живота понякога се случват колизии, които допускат диаметрално различни трактовки. Това зависи главно от душевните качества на този, който оценява събитията. Великодушният човек е склонен да тълкува дори доста съмнителни постъпки на други хора в изгодна за тях светлина, а дребнавият и отвратителен човек ще предположи дори в най-красивата постъпка непременно някакъв низък мотив.
Имам файл с една истинска история, идеално подходяща за ролята на подобно преобръщане: ако искаш – вярвай в доброто и се умилявай, ако искаш – разобличавай и плюй.
За точността на фактите не се наемам да гарантирам, понеже прочетох някога за описания по-долу „мариаж блан“ в нечии мемоари, но за роман, както разбирате, достоверността няма голямо значение.
Във всеки случай една лека разходка в Гугъл потвърждава, че всички персонажи са съществували наистина, следователно не е пълна измислица.
Марципановият Моцарт
В Австрия имало една известна сладкарска фирма „Демел", основана още през осемнадесети век. Тя доставяла торти, пасти, бонбони и други сладкиши на императорско-кралския двор.
През тридесетте години на миналия век виенският магазин „Демел" се прочул с фантастично красивите си витрини. Всяка от тях била истинско произведение на дизайнерското изкуство.
Работата е там, че собствениците, почти за първи път в историята на търговията, се сетили да наемат за декорирането на витрините талантлив дизайнер – младия барон Фридрих фон Берзевици. Той бил естет, денди, един от най-модните хора в тогавашната весела Виена. И, както се полага на един декадент, покварен аристократ и художник на мечтателната епоха, бил хомосексуалист.
Ето какъв красавец е
От средата на тридесетте години в страната се установил реакционен режим, наречен „австрофашизъм". Положението на евреите ставало все по-заплашително, а Демелови, както твърди мемоаристът, били евреи.
И тогава, точно в разгара на антисемитската истерия, баронът предложил на наследничката на фирмата Клара Демел така наречения marriage blanc, „бял брак", иначе казано - съвместен живот без интимна близост.
Сред напредничавите интелектуалци на тогавашната Европа, по примера на Бърнард Шоу, подобни високи отношения били на мода. А за благоприличния брак на хомосексуалист с дама, готова на такъв съюз, имало дори специален термин: „лавандулов брак".
В този случай бяло-лавандуловата сватба била необходима на невестата повече, отколкото на младоженеца. През 1938 година Австрия била окупирана от германците и титлата баронеса фон Берзевици унд Какашломниц помогнала на Клара да напусне страната, да отиде в Италия и да се укрие там в манастир до края на войната.
Фиктивният (или, във всеки случай, номиналният) брак, сключен в името на спасението, се оказал изненадващо здрав – продължил до смъртта на Клара. След като овдовял, баронът се оказал внезапно единствен собственик на почтената сладкарска фирма. Управлявал я недълго, после я продал и заминал за САЩ, където блестял след това още много години в нюйоркския артистичен бомонд (бил например художествен директор на списание „Вог").
Това е фабулата, на основата на която възнамерявах да напиша две повести. Имената на действащите лица, разбира се, щях да сменя.
Героят на първата щеше да бъде невероятно пресметлив кучи син, пропилял богатството си благородник, обзет от жажда за богатство. Надвисналата над Виена фашистка заплаха му предоставя отличен шанс да направи голям удар. Баронът сключва брак с жена, която е принудена да му е благодарна за това . След войната живее за свое удоволствие, ползвайки всички привилегии на богатството, без да е обременен от никакви задължения. А когато съпругата му умира, продава студенокръвно фирмата, в кяето е вложен труд и талант на няколко поколения, за да се рее в отвъдокеанските емпиреи. Общо взето – „Горчив шоколад, или Триумфът на порока".
Втората повест щеше да следва същото русло, но в съвсем друга тоналност.
Барон Б. Животът е успешен
В атмосферата на надвиснала катастрофа (така добре показана във филма „Кабаре") живее странен художник, който умее да прави от торти и пасти прекрасни, недълготрайни пана. Той е напълно неприспособен към жестокия свят, но в часа на настъпилите изпитания извършва постъпка, на която не биха се решили дори мачовците: прикрива с името си една девойка, която иначе би загинала. Войната свършва, но баронът не може да остави своята съпруга. Тя е самотна и сломена. Държи я на повърхността само мечтата да възстанови от руините погубената фирма, споменът за изгубения рай. Съпругът ѝ помага успешно. Той е безпомощен в търговските дела, но затова пък усеща превъзходно модата и стила. След смъртта на съпругата си баронът се опитва да продължи нейното дело, но при него, безпомощния, всичко отива по дяволите. Накрая, разорен, той напуска Европа на път за Новия свят.
Общо взето, историята на един крехък, красив човек, приличащ на кремова фигурка от торта. И също толкова сладък.
И нека читателите избират кой барон им допада повече – горчивият или сладкият. И кой е по-правдоподобен.
Такъв, общо взето, беше замисълът. Около десет години той престоя маринован в архива ми и ето че сега трябва да бъде ликвидиран, да отплава в света на неизпетите песни и неразказаните приказки.
На 3 април 1978 г. Доли Партън участва в еднократното телевизионно шоу „Cher... Special“. Това е вариете с водеща Шер и специални гости — Род Стюарт, The Tubes и самата Доли. Всеки от гостите изпълнява музикални номера, а също така участва в репетирани комедийни скечове.
„Cher... Special“ се превръща в истински успех за ABC и се нарежда сред 10-те най-гледани телевизионни предавания за седмицата. През есента на 1978 г. шоуто получава техническата награда „Еми“ за „Най-добро постижение в осветителната режисура“, както и номинация за „Най-добра художествена режисура на комедийно-вариететно или музикално еднократно шоу“. Доли Партън от своя страна е номинирана за „Еми“ в категорията „Най-добра поддържаща актриса във вариететно или музикално еднократно шоу“.
По-долу може да видите няколко красиви снимки на Шер и Доли, направени от фотографа Хари Лангдън в неговото студио през 1978 г.
(За откриването и разработването на проводимите полимери)
Алън Греъм Макдайърмид (Alan Graham MacDiarmid) е новозеландско-американски химик, който споделя Нобеловата награда за химия през 2000 г. с Алън Хийгър (Alan J. Heeger) и Хидеки Ширакава (Hideki Shirakawa) „за откриването и развитието на проводимите полимери“.
Роден е в Мастъртън (Masterton), Нова Зеландия, и е най-малкото от петте деца в скромно семейство, силно засегнато от Голямата депресия. Семейството се мести близо до Уелингтън. На 16 години напуска училище, за да помага финансово, и започва работа като лаборант/техник в химическия отдел на Victoria University College (сега Victoria University of Wellington). Там учи на непълно присъствено време и завършва с отличие бакалавърска и магистърска степен по химия (около 1951 г.).
Получава стипендията Fulbright и прави първия си докторат по неорганична химия в University of Wisconsin–Madison (1953). След това със стипендия от Shell прави втори докторат в University of Cambridge (1955 г., Sidney Sussex College). Работи кратко в University of St Andrews в Шотландия, преди да се установи за постоянно в University of Pennsylvania (от средата на 1950-те), където става пълен професор (1964) и Blanchard Professor of Chemistry (1988 г.). По-късно (от 2002 г.) има заема длъжност и в University of Texas at Dallas. Става натурализиран американски гражданин, но запазва връзките си с Нова Зеландия.
Макдайърмид започва като специалист по неорганична химия (включително силициева химия; получава наградата Frederic Stanley Kipping Award на ACS през 1971 г.). В началото на 1970-те работи с Хийгър (тогава също в Penn) върху неорганичния полимер (SN)ₓ, който проявява метални свойства.
Ключовият момент идва през 1975 г. при посещение в Токийския технологичен институт, където среща Ширакава. Ширакава (по случайност с излишък на катализатор) получава сребрист филм от полиацетилен – органичен полимер, който изглежда метален, но е изолатор. Макдайърмид го кани в Пенсилвания. През 1977 г. тримата (Макдайърмид, Хийгър и Ширакава) „допингират“ (doping) полиацетилена с йод (или други халогени). Проводимостта се увеличава около 10 милиона пъти – материалът става почти толкова проводим, колкото някои метали. Резултатите са публикувани същата година и поставят началото на полето на „синтетичните метали“ / проводящите полимери.
Макдайърмид продължава да развива активно областта, особено върху полианилина (който се обработва по-лесно от разтвор и има голямо индустриално значение). Проводящите полимери намират приложение в антистатичните покрития, екраните срещу електромагнитно излъчване, „умните“ прозорци, OLED дисплеите, слънчевите клетки, гъвкавата/носимата електроника, сензорите и др. Работата му спомага за възникването на органичната електроника и молекулярната електроника.
Автор е на стотици публикации и притежава десетки патенти. Освен Нобелова награда (1/3 дял), получава John Scott Award, ACS Award in the Chemistry of Materials, ACS Nichols Medal, членство в US National Academy of Sciences, Fellow of the Royal Society (FRS), Order of New Zealand (ONZ – най-високата новозеландска награда) и др. В негова чест са кръстени институти в Нова Зеландия (MacDiarmid Institute for Advanced Materials and Nanotechnology), Китай, Бразилия, Индия и другаде.
Женен е първо за Marian Laurene Mathieu (1954–1990); имат четири деца. По-късно се жени повторно (Gayle Gentile). Счита себе си за „Kiwi“ и посещава често Нова Зеландия. В края на живота си страда от myelodysplastic syndrome (заболяване, сходно с левкемия). Умира на 7 февруари 2007 г. в Drexel Hill, Пенсилвания, след падане у дома – точно в деня, в който трябвало да лети за Нова Зеландия, за да участва в конференция.
Макдайърмид е пример за учен, чийто път започва от скромни условия и труд като лаборант и води до революция в материалознанието – превръщането на „пластмасата“ в проводим материал, което променя електрониката.
