ОКСИМОРОН

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1910‑те

АЛЕКСАНДР БЛОК

“НОЩНИ ЧАСОВЕ“, 1911 г.

Ще поговорим с вас за най-важната поетична книга на 1911 година и изобщо за една от най-важните книги на руския Сребърен век – за сборника на Блок „Нощни часове“. Това е четвъртият сборник с негова лирика, излязъл в „Мусагет“ в годината, когато Блок навършва 31 години, най-мрачният сборник и при това най-популярният. Във всеки случай Чуковски си спомня, че веднъж по време на разходка из Куокала Маяковский му рецитирал целия сборник точно в реда, в който стихотворенията са разположени в него. Леонид Андреев го знаел целия наизуст, самият Чуковский бил запленет от този сборник.

Трябва изобщо да се каже, че по това време, след 1911 година, Блок станал, вероятно и заслужено, най-популярният руски поет, чието лидерство било несъмнено. Това признавали дори онези, които пишели стихове паралелно с него. Каква е причината? В какво се състои тайната на творческия подем на Блок, преживян от него вероятно в най-трагичното време от руската история, на върха на реакцията? Защо се получило така, че „Нощни часове“ бил сборник от същата онази 1911 година, когато е убит Столипин, започва делото Бейлис, когато реакцията станала съвсем безпросветна, а до войната, която някак си разведрила въздуха, оставали още три години?

Тайната вероятно е в следното. Поетите, както знаем, се делят на ритори и транслатори, на мислители, оратори и такива, които само транслират звука. За да се предава звукът на епохата, за да могат всички, оглеждайки се в това огледало, да разпознават себе си, се изисква необикновено мъжество, каквото у Блок имало в изобилие. Трудно е да си представим, че към Блок е приложим епитетът „мъжествен“. Сякаш „женствено отдаващ се на звука“, както пише за него Чуковский, сякаш мамино детенце, „той е с нежни женски грижи / от грубия живот спасен“ – по думите на поета във „Възмездие“. Къде е тук мъжеството? А мъжеството е в това с абсолютна храброст и пълна сила да преживяваш трагедията, да живееш с отворени очи. Много хора се измъкват с недомлъвки, опитват се да обърнат гръб. Не, Блок quantum satis, напълно, абсолютно сериозно преживява трагедията на руската реакция. Тази трагедия не се изразява, разбира се, в политиката. Блок казвал, че политиката е малък гнил залив от типа на Маркизовата локва (иронично название на Невския залив – бел. прев.) в огромния океан на живота. Трагедията, която преживява Блок, е трагедия на абсурдността, на безсмислието, на безизходицата на човешкото съществуване. Той я формулира по същото това време в знаменития цикъл „Танци на смъртта“, от който са взети вероятно най-известните осем реда на руския Сребърен век, които всеки е запомнил наизуст:

Ночь, улица, фонарь, аптека, Бессмысленный и тусклый свет. Живи ещё хоть четверть века – Всё будет так. Исхода нет. Умрёшь – начнёшь опять сначала И повторится всё, как встарь: Ночь, ледяная рябь канала, Аптека, улица, фонарь.

Нощ, улица, фенер, аптека, безсмислен и мъждив светлик. живей макар и четвърт век – все ще бъде тъй. И изход няма. Умреш ли – почваш отначало и ще се повтори всичко както някога: нощ, ледените бразди на канала, аптека, улица, фенер.

Имах щастието да живея доста дълго в същата сграда, срещу която се намира тази аптека, и да гледам ъгъла до Крестовския остров, където блестят уличната лампа и ледените бразди по водата. Всичко това, общо взето, си е все там. Случвало ми се е да виждам и онази аптека на Пел, в която, нали помните, един скелет „протяга изпод плаща към две жени безноси / на улицата, под фенера белезникав“ стъкленица с надпис Venena, отрова.

Целият този свят на Блок е наистина неизменен, той сякаш е наложил върху него някакво заклинание – точно както се нарича и най-известният цикъл от „Нощни часове“: „Заклинание с огън и мрак“. Сякаш е консервирал всичко това за вечни времена. И наистина, най-важното, което може да се каже за Петербург, е „нощ, улица, фенер, аптека“ – тази страшна поредица от четири думи. Как ли не ѝ се подигравали, как ли не се опитвали да я пренаредят: „аптека, улица, фенер“, имайки предвид съвсем конкретния „фенер“ под окото [1]! Но колкото и да се подиграват, да пародират тези думи, да се опитват да ги дешифрират и осмислят, тяхната изсечена поредица остава абсолютно неизменна. Това е казано завинаги.

Александр Блок

Книгата „Нощни часове“ е книга, която разказва за нощните часове на човешкия дух. Понякога се случват безизходни времена. Какво трябва да се прави в такива моменти? Отговорът на Блок е абсолютно категоричен: те трябва да се живеят до край, като се възползваме просто от всичко това, просто да го преживяваме такова, каквито е, в цялата му пълнота. Всеки опит придобива смисъл, ако бъде превърнат в стихове. Ето усещането на Блок за онова време:

Когда невзначай в воскресенье Он душу свою потерял, В сыскное не шёл отделенье, Свидетелей он не искал. А было их, впрочем, не мало: Дворовый щенок голосил, В воротах старуха стояла, И дворник на чай попросил. Когда же он медленно вышел, Подняв воротник, из ворот, Таращил сочувственно с крыши Глазищи обмызганный кот. Ты думаешь, тоже свидетель? Так он и ответит тебе! В такой же гульбе Его добродетель!

Когато случайно в неделя душата си той изгуби, към никой участък не тръгна, свидетели не призова. А те съвсем не бяха малко: от двора кучето зави, на портата стоеше старица и портиерът поиска бакшиш. Когато, вдигнал яката, излезе навън от вратата, от покрива очи е опулил един опърпан котарак. Мислиш, и той е свидетел? Така и ще ти каже! Във същия запой е неговата добродетел!

И макар това да е написано по-късно, през 1912 година, по своето настроение това са именно нощните часове на духа, точно те. Това е загуба на своята душа. В това състояние на изгубена душа Блок изживял, строго погледнато, цялото време на руския следреволюционен махмурлук, цялото време на същата онази реакция. За това как се чувствал по това време, можем да научим именно от едно стихотворение от същата онази прословута 1910 година:

Как тяжело ходить среди людей И притворяться непогибшим, И об игре трагической страстей Повествовать ещё не жившим. И, вглядываясь в свой ночной кошмар, Строй находить в нестройном вихре чувства, Чтобы по бледным заревам искусства Узнали жизни гибельной пожар!

Как тежко е сред хората да ходиш и да се правиш на незагинал, и за трагичната игра на страстите да разказваш на още неживелите. И, вглеждайки се в своя нощен кошмар, строй да намираш в нестройния вихър на чувствата и по бледните зарева на изкуството да познаеш на живота гибелния пожар!

Да превърнеш заревото на изкуството в гибелен пожар на своя живот – за епиграф е поставен стихът на Фет „Там човек изгоря“, – това е, строго погледнато, отговорът на Блок за всичко. Най-знаменитото стихотворение от този сборник, което веднъж пияният Леонид Андреев, паднал в снега, рецитирал на Чуковский и на всичките му опити да го вдигне отговарял само: „Всичко е изгубено, всичко е изпито! Стига – повече не мога“, е също много известно:

Поздней осенью из гавани, От заметённой снегом земли В предназначенное плаванье Идут тяжёлые корабли. В чёрном небе означается Над водой подъёмный кран, И один фонарь качается На оснежённом берегу. И матрос, на борт не принятый, Идёт, шатаясь, сквозь буран. Всё потеряно, всё выпито! Довольно – больше не могу… А берег опустелой гавани Уж первый лёгкий снег занёс… В самом чистом, в самом нежном саване Сладко ли спать тебе, матрос?

Късно есента от пристанището, от затрупаната със сняг земя към отреденото им плаване потеглят тежки кораби. В черното небе се очертава подемен кран над водата, и един фенер се люлее на заснежения бряг. И моряк, на борда неприет, върви, залитайки, през виелицата. Всичко е изгубено, всичко е изпито! Стига – повече не мога... А брега на пустото пристанище първият лек сняг вече затрупа... В най-чистия, в най-нежния саван сладко ли ти е да спиш, моряко?

Това е напълно детска, безпомощна интонация. Интонация на детско отчаяние при сблъсъка с факта, че, оказва се, има неща, пред които си безсилен. Моряк, неприет на борда – ето това, строго погледнато, е цялото положение на тогавашния човек. Корабите са заминали някъде далече. В света на Блок, в неговата ценностна система, корабите, които пристигат, са винаги знак за бъдещето. А когато корабите са заминали, животът е преминал покрай тебе. Много по-късно, вече през 1914 година, той ще напише:

Мир стал заманчивей и шире, И вдруг – суда уплыли прочь. Нам было видно: все четыре Зарылись в океан и в ночь. И вновь обычным стало море, Маяк уныло замигал, Когда на низком семафоре Последний отдали сигнал.

Светът стана по-примамлив и широк и изведнъж – корабите отплуваха далече. Виждахме ги: и четирите се врязаха в океана и в нощта. И морето отново стана обикновено, фарът замига унило, когато на ниския семафор подадоха последния сигнал.

Ето това усещане, че корабите са заминали завинаги и животът е отминал завинаги, а нас не са ни качили на борда, е основното усещане в „Нощни часове“.

Трябва да отбележим, че по това време Блок е любим поет на мнозинството и култовият статут на тази фигура, неговата почти святост се запазва за руския читател дори през съветско време. Затова Даниил Андреев, докато лежи в затвора, във Владимирската централа, в една страшна клетка, където няма никакъв достъп до информация и дори писма може да изпраща само веднъж на половин година, пише своята „Роза на света“ и изживява няколко фантастични видения. Мисля, че в тези видения се крие не само безумие, но и много от някаква висша истина. Няколко пъти в своите скитания из подземните светове, както самият той разказва, срещал Блок и виждал лицето му така, както е описано в „Нощни часове“: „Озарено от езиците на подземен огън“. Той срещал този адски, пъклен Блок, ходещ по петербургските кръчми , Блок, който не вижда никаква надежда. Наистина, по-късно Андреев твърди, че го видял и по-различен, просветлен, духовно възкръснал. Но фактът, че мнозинството запомнило Блок точно с това тъмнокафяво лице, не мургаво, а именно тъмночервено, озарено от езиците на подземния огън, е изключително симптоматичен. В това се крие всъщност и ужасът, че голяма част от съвременниците му запомнили Блок точно такъв. Блок, който мъжествено, отчаяно, дори с някаква особена детска кротост преживявал това трагично изпитание. Защото именно тогава Блок, сбогувайки се със своето младо „аз“, казва:

С мирным счастьем покончены счёты, Не дразни, запоздалый уют. Всюду эти щемящие ноты Стерегут и в пустыню зовут. Жизнь пустынна, бездомна, бездонна, Да, я в это поверил с тех пор, Как пропел мне сиреной влюблённой Тот, сквозь ночь пролетевший, мотор.

С мирното щастие сметките скъсах, не дразни ме, уют закъснял. Навсякъде тези мъчителни звуци ме причакват и в пустинята ме зоват. Животът е бездомен, пустинен, бездънен, да, аз повярвах в това, откакто ми пропя като влюбена сирена преминаващият през нощта мотор [2].

Между другото, именно в това стихотворение се крият корените на едно много по-страшно, готическо, по-късно стихотворение на Блок – „Стъпките на Командора“. Помните ли го?

Пролетает, брызнув в ночь огнями, Чёрный, тихий, как сова, мотор, Тихими, тяжёлыми шагами В дом вступает Командор…

Прелита, пръснал огън сред тъмата, черен, тих като сова, мотор, с тихи, тежки стъпки през вратата вътре влиза Командорът…

Запазила се е една забележителна декламация на тази страшна балада от Багрицкий. Този мотор, който прелита – Блок многократно съжалявал, че това съвсем не е точната дума, че в баладата няма място за мотор, но по някаква причина страшният призрак на автомобила, който прелита през нощния град, се запазил при него и преминал в един забележителен разказ на Грин.

Но ето едно удивително нещо: в същия сборник на Блок „Нощни часове“, който сякаш е върхът на неговата депресия, са поместени два от най-оптимистичните му цикъла. Единият, който той впоследствие включва постоянно в цикъла „Стихове за Родината“, е „На Куликовското поле“ от 1908 година. Другият е „Италиански стихове“. След това, наистина, се появява безкрайно мрачният цикъл „Отново в Родината“, но въпреки това именно тогава е написано едно сравнително оптимистично стихотворение за Русия (което е от същите тези „Стихове за Родината“):

Опять, как в годы золотые, Три стёртых треплются шлеи, И вязнут спицы расписные В расхлябанные колеи… Россия, нищая Россия, Мне избы серые твои, Твои мне песни ветровые, – Как слёзы первые любви! Тебя жалеть я не умею И крест свой бережно несу… Какому хочешь чародею Отдай разбойную красу! Пускай заманит и обманет, – Не пропадешь, не сгинешь ты, И лишь забота затуманит Твои прекрасные черты… Ну что ж? Одной заботой боле – Одной слезой река шумней А ты всё та же – лес, да поле, Да плат узорный до бровей… И невозможное возможно, Дорога долгая легка, Когда блеснёт в дали дорожной Мгновенный взор из‑под платка, Когда звенит тоской острожной Глухая песня ямщика!..

Отново, както в златните дни се веят ремъци протрити и спици шарени в калта по коловозите затъват... Русия, бедна ти Русия, за мен са сивите ти хижи и твоите песни ветровити като сълзи на първата любов! Да те съжалявам не умея и кръста свой грижливо нося... На който искаш чародей отдай бандитската си хубост! Нека те мамят и подмамят – не ще пропаднеш, не ще загинеш и само грижа ще забули прекрасните ти черти... Какво пък? С една грижа повече с една сълза реката е по-шумна, а ти си същата – гора и поле, и кърпа шарена над очите... И невъзможното е възможно, дългият път е вече лек, когато блесне в пътната далечина мигновен поглед изпод кърпата, когато звънне с мъка затворническа глухата песен на кочияша!..

Всъщност стихотворението завършва именно с „И невъзможното е възможно“, по-нататък вече следва винетка. Та, точно така стоят нещата, че трагичният оптимизъм на Блок, бих си позволил да кажа, е формулиран в тази книга с абсолютна нагледност. Един от източниците на оптимизъм са, разбира се, „Италиански стихове“, изкуството. Наистина, по онова време изкуството е за него единствената алтернатива. Спомнете си, Кушнер казва с ирония:

Италия ему внушила чувства, Которые не вытащишь на свет: Прогнило всё. Он любит лишь искусство, Детей и смерть. России ж вовсе нет И не было. И вообще Россия – Лирическая лишь величина. Товарищ Блок, писать такие письма, В такое время, маме, накануне Таких событий… Вам и невдомёк, В какой стране прекрасной вы живёте!

Италия му внушаваше чувства, които на бял свят не ще извадиш: всичко е прогнило. Той обича само изкуството, децата и смъртта. Русия пък изобщо я няма, не е била. И изобщо Русия е единствено лирическа величина. Другарю Блок, да пишете такива писма, в такова време, на майка си, в навечерието на такива събития… Вие дори не подозирате, в каква прекрасна страна живеете!

И действително, Русия през 10-те години, когато се погледне от 1971 година, би могла да изглежда прекрасна. Но за Блок това бил мъртъв и страшен свят. Единствената му алтернатива е изкуството, затова в цикъла „Италиански стихове“ има една истинска песен в чест на човешкия дух и красотата, удивителните стихове за Равена, в които има и вяра в дисциплината, и вяра в труда, в постоянното самосъзнание на художника, което единствено му остава вярно сред мъртвата реалност: „Ти като младенец спиш, Равена, / в ръцете на сънната вечност.“ Блок казвал: „По-добро нещо от „Равена“ не може да се напише“. Той ценял много високо тези стихове.

Може да кажем, че пак там той написал гениалното, според мене, едно от най-добрите си стихотворения „Успение“, което е всъщност за Русия, разбира се. За същата тази Русия. Постоянен, любим образ на Блок е спящата царкиня в ковчег. Тук става дума за стенописа „Успение Богородично“:

Её спелёнутое тело Сложили в молодом лесу. Оно от мук помолодело, Вернув бывалую красу. Уже не шумный и не ярый, С волненьем, в сжатые персты В последний раз архангел старый Влагает белые цветы. Златит далёкие вершины Прощальным отблеском заря, И над туманами долины Встают усопших три царя. (Это волхвы, как вы помните.) Их привела, как в дни былые, Другая, поздняя звезда. И пастухи, уже седые, Как встарь, сгоняют с гор стада. И стражей вечному покою Долины заступила мгла. Лишь меж звездою и зарёю Златятся нимбы без числа. А выше, по крутым оврагам Поёт ручей, цветёт миндаль, И над открытым саркофагом Могильный ангел смотрит в даль.

Повитото ѝ тяло положиха във младата гора. От мъките се бе то подмладило, възвърнало предишната си красота. Вече не шумен, нито яростен, развълнуван, в свитите ѝ пръсти за последен път старият архангел поставя белите цветя. Позлатява далечните върхове с прощален отблясък зарята и над мъглите на долината вдигат се трима мъртви царе. (Това са влъхвите, както си спомняте.) Доведе ги, както в миналите дни, друга, по-късна звезда. И пастирите, вече побелели, както някога, свалят от планините стадата. И като страж на вечния покой мъгла се спусна над долината. Само между звездата и зарята златеят безброй ореоли. А по-нагоре, из стръмните урви ручей пее, цъфти бадем и над открития саркофаг надгробен ангел гледа в далечното.

Този изненадващо оптимистичен, почти щастлив финал на едно трагично стихотворение, по същество реквием, подсказва, че за спящата Русия настъпва някакво друго бъдеще. Той предвижда нейното удивително възкресение.

Малко преди това, половин година след завършването на основния корпус на „Куликовското поле“, той добавя към него финалното стихотворение:

Но узнаю тебя, начало Высоких и мятежных дней! Над вражьим станом, как бывало, И плеск и трубы лебедей. Не может сердце жить покоем, Недаром тучи собрались. Доспех тяжёл, как перед боем. Теперь твой час настал. – Молись!

Но разпознавам те, начало на дни метежни, дни високи! Над вражия стан, както било е, и плясък на криле и лебедови тръби. Не може сърцето в покой да живее, неслучайно са облаците сбрани. Тежат доспехите, като пред бой. Сега настъпи твоят час. — Моли се!

Ето го това усещане, че «неслучайно са облаците сбрани», неслучайна е тази нощ, тези нощни часове… Нали Блок пише в предговора към третия том на лириката си, че иска освен тази нощ, читателят да види и първия утринен здрач на бъдещето. И този здрач на бъдещето, бъдещото възкресение на Русия, е вече странно заложено в „Нощни часове“. Това ме кара да мисля, че все пак катастрофата през 1917 година не е била само катастрофа, но и някаква зора на бъдещето. И към тази зора на бъдещето ни предстои тепърва да се върнем. Именно затова четенето на сборника на Блок „Нощни часове“ е толкова утешително за нас в днешно време.

Защо тогава Блок, през 1910 и 1911 година, изпитва лична депресия, въпреки че, като че ли, това е времето на най-големия разцвет на неговия талант и слава?

Виждате ли, в това е проблемът, за съжаление - художникът е устроен така, че нито славата, нито неговия таланти, нито дори огромната популярност сред жените, която Блок имал през този период, не могат изобщо да го утешат. На художника му е необходимо нещо друго, усещане за смисъл. Депресията на Блок през това време е свързана с усещането за безсмислие, със загубата на нишката, която го води. Едва през 1911 година, по време на пътуването му в Италия, пред него се открива някаква възможност за смисъл, някакъв образ на бъдещето.

Трябва да кажем, че от 1909 година е един забележителен спомен на Георгий Чулков. Той срещнал Блок, който вървял край Нева с празни бели очи в една също толкова бяла нощ, пиян до козирката. Чулков се приближил до него и казал: «Ама вие, Александр Александрович, две думи на кръст не можете да вържете!» Блок го погледнал много сурово и отговорил с дълбок, трагичен глас: «Не, мога». Блок е хамлетовска фигура: «Векът се е разклатил и най-лошото е, че аз съм роден да го възстановя!» Той връзва връзките, той заплита бъдещето и миналото. Зает е с това да плете тези връзки. Дори когато е пиян до смърт, Блок е фигура, която свързва разпада и гибелта на Русия с нейните светли времена, с времената на някаква надежда. В този смисъл, разбира се, «Нощни часове» е сборник с две лица. В него има и отчаяние, и надежда.

И естествено, съвсем неизбежният въпрос: защо Маяковский обичал толкова Блок, който му е напълно чужд поетически?

Не напълно, защото ранните стихове на Маяковский израснали от много текстове на Блок, особено от неговите забележителни градски долници [3]: «Из вестниците», «Из града тичаше черен човек». Именно от това произлязъл Маяковский. Нещо повече – Маяковский бил абсолютно запленен от Блок. Негова е най-добрата оценка, макар и малко статистическа. Той казал: «От десет мои стихотворения – пет са хубави, три средни и две лоши. У Блок от десет стихотворения – осем са лоши и две са хубави, но толкова хубави, че аз едва ли ще напиша някога такива». По-точна характеристика за Блок според мене не ни е известна.

БЕЛЕЖКИ

1. Думата фонарь (фенер) означава на руски език и синина под окото. - Бел. прев.

2. Във времето на Блок думата мотор е синоним на автомобил. – Бел. прев.

3. Долник (рус. дольник) - вид стихотворен размер, междинна форма между силабо-тоническата и тоническата система. Често срещан е в руската поезия от началото на XX век.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ

Знаете ли каква е разликата между героя супермен в живота и в литературата?

Който е отговорил: „В това, че в живота няма герои супермени“ – е сгрешил.

Правилният отговор е: „В литературата героите супермени излизат винаги сухи от водата, а в живота – загиват.“ Защото, колкото и да си роден под щастлива звезда, всеки късмет в крайна сметка се изчерпва; и защото Господ Бог не е белетрист, а сериозен автор, Той не търпи халтура. Комарът, дори и най-храбрият, няма как да се пребори със злодея паяк и да спаси Мухата-Цокотуха [1]. Такъв е законът на природата.

Ето ви един съвсем истински герой и на практика супермен. Полюбувайте се на този красавец.

Това е капитан Франсис Кроми, британски подводничар. Същински Грегъри Пек, нали?

Веднъж, заради поредното приключение на Фандорин [2], ми се наложи да се задълбоча в историята на ранните подводници. Както ми се случва често, аз се увлякох, отдалечих се доста от темата и изчетох две много дебели книги за подводните битки през Първата световна война. Какви съдби само, какви характери!

Грегъри Пек в ролята на капитан

Моряците подводничари от онази епоха били по-храбри дори от авиаторите. Летците поне загивали бързо, на чист въздух, докато екипажа на подводницата най-често го очаквала мъчителна, бавна смърт от задушаване. И никакво почетно погребение – така и си оставали да гният в консервната кутия под огромната водна маса.

На подводниците дори само плаването било изключително опасно, а хората успявали на всичкото отгоре и да воюват.

Нашият подводен флот се е намирал в зародиш и не се е отличил с нищо забележително. Като главни морски акули се проявили германците, а и англичаните също не се посрамили.

Железни ковчези, а не подводници

През 1915 г. капитан Франсис Кроми се промъкнал със своята опърпана „Е-16“ през контролираните от германците проливи в Балтийско море, за да защитава Кронщад и Петроград от атаките на кайзеровия флот. Там младият капитан останал до края на войната.

Кроми бил смелчак, истинска луда глава. Освен това имал и отчаян късмет. Обърнете внимание, че на първата снимка половината му ордени са руски, включително „Свети Георги“ и „Свети Владимир“ с мечове. (А медалът на „Кралското хуманитарно дружество“ за спасяване на давещи се хора не се вижда, макар че имал и такъв. Героят е герой и в мирно време.)

Капитан Кроми потопил осем вражески транспортни кораба, а през ноември 1915 г. пратил на дъното бронирания крайцер „Ундине“ – елегантно, без излишна жестокост: почти всички германски моряци останали живи.

Към края на бойните действия на Източния фронт Кроми командвал цялата британска подводна флотилия. Когато Съветска Русия капитулирала, задължавайки се да предаде бойния си флот на германците, Кроми не се подчинил и взривил своите подводници.

Назначен за военноморски агент (на съвременен език – аташе) в червения Петроград, като човек на действието, той не стоял със скръстени ръце. Занимавал се не толкова с дипломация, колкото подготвял антисъветски преврат. От гледна точка на британците руските болшевики били предатели, погазили съюзническия дълг, и нямало смисъл да се церемонят с тях. (Ленин, разбира се, направил ужасна грешка, предавайки се на германците само няколко месеца преди техния крах. Ако не бил позорният Брестки мир, цялата история на страната ни щеше да се стече по друг начин. Но няма да се отклонявам. Все пак не пиша за политика, а за супермен.)

От Кроми се получил доста непохватен заговорник. Той попаднал в мрежите на ЧК, която повела с англичанина сложна агентурна игра. Но на 31 август, след като десните есери убили Урицкий и стреляли по Ленин, Съветите решили да изтребят до корен цялата „контра“ без никакъв компромис.

Стълбището, по което се търкулнал смелият капитан

Плюейки на дипломатическия имунитет, отряд чекисти нахлул в сградата на британското представителство. Докато служителите горели компрометиращи документи, капитан Кроми отвръщал съвсем сам на огъня с два „браунинга“ и, изглежда се задържал достатъчно дълго, за да бъдат унищожени всичките книжа.

По принцип в реалния живот, за разлика от киното, ако един човек започне престрелка с цяла група, го убиват бързо. Защото в отговор на един куршум летят десет или двадесет. Но Кроми стрелял точно не само с торпеда. Той повалил трима чекисти, след което бил убит. Защото животът не е кино, нито роман.

Ех, ако тази сцена я описваше белетрист, героичният капитан непременно щеше да оцелее. Щеше да подскочи някак си, да увисне на завесата, да се преметне на перваза, като през цялото време не спира да стреля с пистолета, да счупи прозореца с крак и – хоп на двора, заобиколен от вихрушка стъкла. А там долу, естествено, щеше да има натрупано някакво сено. Скок на оградата, кълбо на улицата и дим да го няма!

Но на храбрия капитан му простреляли дръзката глава, той паднал и го откарали в моргата.

А защо ви пиша всичко това?

Защото, уважаеми читатели, аз не съм суровият Господ Бог, а белетрист и при мене супермените не загиват току-така. Какво като са стреляли в главата на Фандорин? Нима супермените умират от такава дреболия?

БЕЛЕЖКИ

1. „Муха-Цокотуха“ е много известна руска детска приказка в стихове, написана от писателя Корней Чуковски през 1923 г., както и името на нейната главна героиня.

Ето накратко нейния сюжет: Мухата-Цокотуха намира паричка, купува си самовар и кани всички буболечки и насекоми на пиршество за рождения си ден. В разгара на тържеството обаче се появява зъл паяк, който я хваща и се кани да я изяде. Всички гости се разбягват ужасени и се скриват, изоставяйки я. Единственият, който се притичва на помощ, е един малък, но храбър комар. Той побеждава злодея в двубой, отсича му главата, спасява мухата и накрая двамата вдигат сватба.

Тази приказка е ключова за разбирането на текста на Акунин. Авторът използва историята като метафора, за да подчертае разликата между литературата и реалността: в приказката малкият комар побеждава огромния паяк и спасява Мухата-Цокотуха („излиза сух от водата“), но в истинския живот това противоречи на законите на природата и комарът би загинал. – Бел. прев.

2.Ераст Петрович Фандорин - руски детектив, герой от поредица руски исторически детективски романи на Борис Акунин.

(Следва)

ПАРАЦЕЛС — ГЛАВНИЯТ СРЕДНОВЕКОВЕН ЛЕКАР

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: : GEMINI 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Според легендата знаменитият доктор Парацелс заплатил с живота си за изцеляването на хиляди болни. Завистливи колеги му изпратили наемни убийци.

Бащата на Филип фон Хохенхайм, прославил се по-късно като Парацелс, го научил на всичко, което знаел , а той бил доста добър лекар, хирург и алхимик. Като завършил Базелския университет, 23-годишният Парацелс тръгнал да странства. Той обиколил почти всички страни в Западна и Източна Европа, Северна Африка, Палестина, Константинопол и Русия. Където и да отидел, младият швейцарец не само разговарял с колегите си лекари на високо научни теми, но и усвоявал тънкостите на народната медицина с помощта на знахари, баби акушерки и бръснари. Странствал десет години и когато се завърнал в Базел, имал запас от практически медицински знания, несъпоставими с книжната теория на тогавашните лекари.

Парацелс доказал своето майсторство, като излекувал няколко богати князе, от което се отказали най-близките им швейцарски лекари. Така получил длъжността университетски професор по медицина и си спечелил немалко врагове. Срещу него се опълчили не само лекарите, но и професорите: защото този „невежа“ преподавал по съвсем различен начин от останалите. Той не учел студентите на древните мъдрости на Гален или Ибн Сина, а вместо това ги разкарвал по болниците, запознавайки ги с реалните болести и устройството на човешкото тяло. Скоро нахалникът настроил срещу себе си и могъщата аптекарска гилдия: вместо скъпи и сложни лекарства, той предписвал на болните си прости церове, които, като напук, лекували прекрасно хората, а при болки в черния дроб съветвал направо да се пие бира. Съвместните действия на всичките му врагове принудили Парацелс да се откаже от своята професорска катедра и да поеме отново на път.

Сега той странствал предимно из Германия, като във всеки нов град отстоявал отново правото си да лекува хората. Обикновено, след като успеел да излекува някой болен, от когото местните медицински светила се били отказали, болните жители се стичали на тълпи при Парацелс, а лекарите конкуренти напирали да бъде прогонен. Докато се местил от град на град, Парацелс успявал да пише и научни трудове. Разбира се, той бил син на своето време и затова не само описвал болести, но и съчинил например „Книга за нимфите, силфите, пигмеите, саламандрите, гигантите и други духове“. Швейцарският лекар бил един от първите, които преминали от алхимията към химията, извличайки от лечебните билки техния целебен субстрат, който наричал „квинтесенция“. Всички трудове на Парацелс били публикувани едва десетилетия след смъртта му.

Последните години от живота си великият лекар прекарал в Залцбург, където местният княз му подарил малка къщичка. Враговете му лекари се добрали до него и там. Според легендата те изпратили на Парацелс наемни убийци, които разбили главата на доктора в крайпътните камъни. Залцбургските лекари отказали да лекуват конкурента си и той починал след няколко дена.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1997 г. / МИР / ДЖОДИ УИЛЯМС

Джоди Уилямс (Jody Williams)

9 октомври 1950 г.

Мир (заедно с Международна кампания за забрана на противопехотните мини)

(За работата ѝ за забрана и премахване на противопехотните мини)

Джоди Уилямс е американска активистка за човешки права, чиято най-голяма заслуга е организирането на безпрецедентно глобално движение, което довежда до международната забрана на противопехотните мини. През 1997 г. печели Нобеловата награда за мир, която споделя с ръководената от нея организация – Международната кампания за забрана на противопехотните мини (ICBL - International Campaign to Ban Landmines).

Уилямс е родена на 9 октомври 1950 г. във Върмонт, САЩ. През 80-те години прекарва повече от десетилетие, работейки по хуманитарни проекти и кампании за защита на човешките права в Централна Америка – основно в Ел Салвадор и Никарагуа. Този опит я сблъсква пряко с ужасяващите последствия от войните върху цивилното население, включително осакатяванията, причинени от изоставени мини дълго след края на активните бойни действия.

През 1992 г. Уилямс става учредителен координатор на ICBL. Тя започва кампанията само с подкрепата на няколко неправителствени организации и един факс апарат. Благодарение на нейния талант като организатор и стратег, кампанията бързо прераства в глобална мрежа от над 1000 организации в повече от 60 държави. Тя работи в тясно сътрудничество с правителства, агенции на ООН и Червения кръст.

Усилията ѝ се увенчават с огромен успех през септември 1997 г., когато е приет Договорът от Отава. Този исторически документ забранява напълно използването, производството, складирането и трансфера на противопехотни мини. Само няколко месеца по-късно Уилямс и организацията ѝ получават Нобеловата награда за мир.

След получаването на наградата Уилямс продължава да бъде активен глас на международната сцена. През 2006 г. съосновава Нобеловата инициатива на жените (Nobel Women's Initiative) заедно с няколко други жени, носителки на Нобелова награда за мир. Целта на инициативата е да подкрепя и усилва гласовете на жени по света, които работят за мир, справедливост и равенство.

В последните години Джоди Уилямс е един от водещите активисти в Кампанията за спиране на роботите убийци (Campaign to Stop Killer Robots). Тя се бори за превантивна международна забрана на разработването и използването на напълно автономни оръжейни системи – оръжия, които могат да избират и поразяват цели без човешка намеса.

Джоди Уилямс е известна със своя директен и прагматичен стил. Тя често подчертава, че мирът не е просто „липса на война" или пасивно състояние, а изисква упорита ежедневна работа, смелост и активни действия от страна на обикновените хора.

Съставил: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ / ПРОБЛЕМИ НА ПАВЛИНИСТИКАТА / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ

ПРОБЛЕМИ НА ПАВЛИНИСТИКАТА

Проблем на книгата „Деяния“

Както вече отбелязах, книгата „Деяния“ – втората на автора на евангелието от Лука – разказва основно за Павел, неговото покръстване, мисионерската му дейност, лишаването му от свобода, съдебните процеси и оправдаването му. Обикновено, ако някой иска да научи за живота на Павел, той чете „Деяния“-та, където за него са разказани много истории. Изследователите обаче виждат в това проблем. Видяхме, че евангелието от Лука е написано вероятно около 80–85 г. „Деяния“-та са написани най-вероятно по-късно. Но се смята, че Павел е загинал по време на Нероновите гонения срещу християните през 64 г. Това означава, че „Деяния“-та са написани най-малко 20 години след смъртта на Павел и 50 години след повечето от описаните в тях събития (защото Павел приема новата вяра около 32 или 33 г.).

Има причини да се смята, че авторът на „Деяния“-та е чул историите за Павел от устната традиция, точно както от друга устна традиция е чул историите за Исус. Често се твърди, че авторът на „Деяния“-та – нека го наричаме просто Лука – е бил един от спътниците на апостол Павел в неговите мисионерски пътешествия. Това мнение произтича от факта, че в книгата „Деяния“ авторът започва четири пъти да говори от първо лице за това, което „ние“ (вместо „те“) сме правили. За първи път това става в глава 16. По този начин авторът включва себе си в числото на спътниците на Павел. Съвременните изследвания обаче поставят това твърдение под въпрос. Защото могат да се открият немалко разлики между онова, което Павел казва за себе си в тези послания, които несъмнено му принадлежат, и казаното в „Деяния“-та за него, неговото учение, неговите проповеди и за това къде, кога и с кого е пътувал. Често това са малки детайли, но често са и твърде значителни. Някои от тях ще обсъдим в следващата глава. Сега е достатъчно да кажем, че ако искате да опознаете действителния живот и учението на Павел, трябва да използвате „Деяния“-та много предпазливо, с критичен подход, като по възможност сравнявате текста на „Деяния“-та с казаното от Павел.

Защо тогава авторът на „Деяния“-та използва местоимението „ние“, макар че не е бил спътник на Павел? По същата причина, поради която други автори са приемали името на Павел, макар че не са били Павел (например авторът на Посланието до ефесяните и на Първото послание до Тимотей). Това помагало на автора на „Деяния“-та да представи своята информация за автентична, като идваща от устата на човек, близък до Павел.

По-нататък ще обърнем внимание на това, което може да се каже за живота на Павел: кой е бил, какво е правил и през какво е преминал. След това, във втората част на главата, ще разгледаме всяко от седемте послания, които несъмнено му принадлежат.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА / 10 НОЕМВРИ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА

10 ноември

И днес, както и в предидущите дни, полето сутринта е покрито с мъгла, която се вдига едва към обяд. Противника използва мъглата и заема селата Капуджи, Картал, от гдето продължава към юг.

По фронта пехотните части са засилени с конните батареи, но близостта на противника при с. Капуджи е застрашителна, също така и движението на противника към с. Терзикьой, на фланга на авангарда, може да стане опасно, заради това, първоначалната заповед, 2. и 5. к. бригади да се оттеглят зад пехотата, а останат: за разузнаване и охрана при тази последната само Лейб Гвардейски и 1. конни полкове, е изменена по отношение на 5. конна бригада, която е задържана при к. 214., в междината к. 209. и к. 185., а 1. конен полк е натоварен с разузнаването пред тази междина.

Към 4 ч. 30 м. сл. пл. се получава от командующия III. армия заповед: „Конната дивизия да се оттегли още днес вечерта не само с конницата, но и с пехотния си авангард при с. Капуджи, като 8. пех. полк се съсредоточи при с. Таш-Бунар и влезе в подчинение на началника на 4. пех. дивизия, а полската батарея началника на Сборната дивизия; конницата, без 3. и 1. конни полкове и 1 ескадрон, оставен при 4. дивизия, към заставата при к. 171., източно от с. Сатискьой, да се оттегли в района с. Тортоман, с. Жабаку, с. Девчея; щаба на дивизията — в с. Тортоман. Конните полкове, които са в разузнаване, да се оттеглят след ядрото, като се съсредоточат при с. Кьорчешме, гдето утре да останат до втора заповед. (№ 7782., 10. XI. 916 г.)

Веднага се правят съответните нареждания:

Твърде бърза

Командирите 1., 2. и 5. конни бригади.

В изпълнение телеграмата № 7782. от командующия III. армия, дивизията ще се оттегли и разположи както следва: 1 конен полк остава в разпореждане на началника на 4. пех. дивизия, с авангарда на дивизията при к. 185. (Д. Тепе); 2. конна бригада, като остави в разпореждането на началника на 4. п. дивизия един ескадрон от 4. конен полк при пехотната застава от 4. пех. дивизия, при к. 171., източно от с. Сатискьой, ще се оттегли и групира тази нощ при с. Кьорчешме, гдето остава в разпореждането на командующия III. армия.

5 конна бригада, Лейб Гвардейски конен полк, конно артилерийското отделение, 2. конен картечен ескадрон на 1. конен полк, колоездачната рота, радиотелеграфното отделение и щаба на дивизията се оттеглят и групират в с. Доробанцу. 2., 3., 6. и 9. пеши картечни ескадрона остават в разпореждане началника на 4. пех. дивизия и се оттеглят заедно с пехотните части.

Лейб Гвардейския конен полк, конноjf артилерийско отделение, пешите картечни ескадрони се оттеглят с пехотните части, към които са придадени. № 760., с. Сатискьой, 10. XI. 916 г., 5 ч. 30 м.

Началник 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев

Предвижданото оттегляне на частите не става съвсем спокойно. В с. Сатискьой, гдето са събрани повече обози, става известна задръжка, която се усилва от преждевременното оттегляне на частите от позицията.

Полковник Габарев заповядва оттеглянето на частите още в 5 ½ часа сл. пл., вследствие на атаката на противника срещу десния фланг.

Изпращат се генерал-щабни офицери от щаба на дивизията, които да уредят движението на частите и изтеглянето им в колона при северния изход на с. Сатискьой и при телените мрежи.

В 10. ч. сл. пл. щаба на дивизията пристига в с. Доробанцу, след като частите минават телените мрежи.

По този начин дивизията завършва своята задача пред фронта на армията, гдето от 26. октомври има да преследва противника, а впоследствие да задържа неговото настъпление и даде време на пехотните дивизии да се окопаят.

От започването на нападателните действия, на 19. октомври, частите на дивизията са в непрекъснати движения и боеве, вследствие на които умората у хора и коне е твърде голяма.

Хората по постове и в бойна линия заспиват, въпреки постоянните проверки, тяхното събуждане иска усилие, но веднага след това падат отново от умора. Също е и с конете, има случаи гдето цели ескадрони остават по 3 дни непоени и само със зърното от саковете. Коне, изпратени със заповед и донесения, могат да отиват само ход и тръс. Съзнанието у офицера и войниците за важността и необходимостта на исканите усилия е голямо, но умората си е умора и тя прави рисковани всякакви разчети и предвиждания заради това грижите на началника на дивизията по отношение мерките за охрана и разузнаване са през този период твърде големи.

(Следва)