ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 12)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7; ЧАСТ II, ГЛАВА 8; ЧАСТ II, ГЛАВА 9; ЧАСТ II, ГЛАВА 10; ЧАСТ II, ГЛАВА 11

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 12

Не познавам нито един коментатор, който да е разбрал правилно тази глава. Психоаналитичното тълкуване, разбира се, отхвърлям изцяло и напълно, защото не изповядвам фройдизма с неговата заимствана митология, раздърпани чадъри и черни стълбища. Да се смята, че в тази глава е изобразено въздействието на алкохола или на въжделението върху подсъзнанието на Блум, е невъзможно поради следните причини:

1. Блум е напълно трезвен и в този момент безсилен.

2. Блум по никакъв начин не може да знае за някои събития, герои и факти, които се появяват в тази глава като видения.

Предлагам да разглеждаме глава 12 като авторска халюцинация, като забавно изкривяване на най-разнообразни теми от романа. Самата книга е сън и видение; тази глава е просто преувеличение, развитие на характери, предмети и теми, които се появяват по време на кошмар.

Време: Между единадесет и полунощ.

Място: Входът към Нощния квартал от страна на улица „Мабът“, източен Дъблин, на север от Лифи, близо до доковете, точно на една миля западно от улица „Екълс“.

Стил: Комедия на кошмарите с мислена благодарност към Флобер за виденията от написаното петдесет години по-рано произведение "Изкушението на Свети Антоний".

Действие: Действието може да се раздели на пет сцени:

Сцена I. Главни действащи лица: Двама английски войници, Кар и Комптън, които по-късно (в сцена V) ще нападнат Стивън; проститутка, представяща се за невинната Сиси Кафри от 10 глава; Стивън и неговият приятел, студентът по медицина Линч. Още в първата сцена редниците подвикват на Стивън: "Какво дири тук свещеник?" "Здрасти, отче!" Стивън, който е в траур за майка си, прилича на свещеник (Стивън и Блум - и двамата са в черно). Друга проститутка напомня Еди Бордман. Тук са и близнаците Кафри: улични момчета, фантоми, приличащи на близнаци, катерят се по уличните стълбове. Важно е да отбележим, че тези асоциации не възникват у Блум, който е видял Сиси и Еди на брега - в тази сцена той не участва, докато участващият в нея Стивън не познава Сиси и Еди. Стивън и Линч се отправят към веселата къща в Нощния квартал, останалите - сред тях и Бък Мълиган - са се разотишли; това е единственото реално събитие в първата сцена.

Сцена II: От странична улица се появява Блум; той е разтревожен за Стивън и го следва. Сцената започва с описание на реално събитие: докато тича след Стивън, задъханият Блум купува от месаря Олхаузен свинска пача и агнешко краче и за малко не попада под трамвая. След това се появяват починалите му родители — това е халюцинация на автора и на Блум. Няколко други познати на Блум жени, включително Моли, г-жа Брийн и Гърти, ще се мярнат в тази сцена заедно с един лимонов сапун, морските чайки и други случайни персонажи, сред които се появява дори Бофоа, автор на разказ в "Извадки". Има и религиозни алюзии. Напомня ни се, че бащата на Блум е унгарски евреин, приел протестантството, а майка му е ирландка. Блум, кръстен при раждането си в протестантска църква, по-късно преминава към католицизма. Той, между другото, е и масон.

Сцена III: Блум наближава публичния дом. На вратата на улица „Тироун Лоуър“ — реалия, която вече не съществува — го посреща Зоуи, млада проститутка със сапфирена рокля. Скоро в авторската халюцинация Блум е представен като най-великия реформатор на света (намек за интереса на Блум към различни граждански преобразования), гражданите на Дъблин, на които обяснява своите планове за социално възраждане, го провъзгласяват за император, но след това го заклеймяват като дяволски развратник и накрая го обявяват за жена. Доктор Диксън (стажант в родилния приют) прочита медицинското заключение: „Професор Блум представлява съвършен образец на новия женствен мъж. Неговият нрав е прост и обичлив. Мнозина намират, че е приятен мъж, както и приятен човек. Всъщност, погледнато най-общо, е доста старомоден чичка, свенлив и саможив, но не и слабоумен в медицинския смисъл на думата. Написал е едно изящно писмо, същинска поема, до приходящия съдебен свещеник и отговорник на Обществото за защита на отлъчените свещеници, което обяснява всичко. На практика той е пълен въздържател, освен това мога да потвърдя, че спи на сламеник и се храни спартански, предимно с изсушени грахови зърна. И зиме, и лете, носи власеница, а всяка събота се самобичува. Сега научавам, че навремето е бил един от най-непоправимите питомци на изправителния дом в Гленкри. В друг доклад по случая се казва, че до голяма степен е бил посмъртно дете. Затова ви призовавам към проява на снизхождение в името на най-святото нещо, което нашите гласни струни някога са произнасяли. Той очаква дете.

Настава обща суматоха и атмосфера на състрадателност. Жени припадат. Един богат американец хуква по улиците да събира волни пожертвувания за Блум“.

И така нататък. Сцената завършва с това, че, търсейки Стивън, Блум — в реалността на книгата — отива след Зоуи в публичния дом. Сега разбираме как действа механизмът на тази глава. Една или друга подробност от реалността обраства с живот; алюзията започва да живее самостоятелно. По този начин "реалният" разговор между Зоуи и Блум пред вратата на публичния дом се прекъсва от вмъкване за Възхода и Падението на Блум преди той да влезе в къщата.

Сцена IV: Вътре Блум среща Стивън и Линч. Следват разнообразни видения. Авторът извлича от небитието Леополд Вираг, дядото на Блум. В още една халюцинация на автора Бела Коен, дебелата съдържателка на публичния дом със забележимо растящи мустаци, извежда на сцената Греховете на Блум от миналото и се отнася извънредно жестоко с безсилния Блум, като по забавен начин разменя половете им. Появяват се нимфи и водопади, придружени от толкова любимата на Джойс бълбукаща музикална тема. Реалността започва да се завръща. Блум взема от Зоуи картофа - своя талисман. Стивън се опитва да пропилее всичките си пари. (Забележете, че нито Стивен, нито Блум проявяват интерес към заобикалящите ги жени.) Блум успява да върне парите на Стивен и да ги запази. Една лира и седем шилинга. "Няма никакво значение", казва Стивън. Възниква още една халюцинация на автора, в която участват дори Бойлан и Мариън. В реалността на тази сцена Стивън изобразява много смешно парижанин, говорещ на английски, след което авторската халюцинация започва да притиска Стивън. Следва ужасяващата поява на майка му.

„МАЙКАТА (със загадъчно налудничавата усмивка на смъртта). Навремето аз бях красавицата Мей Гулдинг. Сега съм мъртва.

СТИВЪН (ужасен). Кой си ти, лемуре[1409]? Що за караконджулски номер е това?

БЪК МЪЛИГАН (раздрънква тънкогласото звънче). Каква ирония! Кинч я уби, уби кучката. И тя ритна камбаната. (Сълзи от разтопено масло капят от очите право в кифличката му.) Нашата блага всемогъща майка! Epi oinopa ponton.

МАЙКАТА (приближава се, леко го лъхва с мъртвешкия си мирис). Всички трябва да минат през това, Стивън. В света има повече жени, отколкото мъже. Ти също. Ще му дойде времето.

СТИВЪН (задъхва се от страх, угризения и ужас). Мамо, разправят, че съм те убил. Той оскърби паметта ти. Болестта ти, мамо, ракът те уби, не аз. Съдба.

МАЙКАТА (струйка зелена жлъч се процежда от едната страна на устата й). Тогава ми изпя онази песен. Горчивата загадка на любовта.

СТИВЪН (оживено). Кажи ми думата, мамо, ако вече я знаеш. Думата, известна на всички.

МАЙКАТА. Кой те спаси в оная нощ, когато скочи във влака от Далки заедно с Пади Лий? Кой те жалеше и милееше за теб, когато тъгуваше сред чужденците в странство? Молитвата е всесилна. Молитвата за страдащите души в наръчника на монахините урсулинки, четирийсет дни за опрощение. Разкай се, Стивън.

СТИВЪН. Вампир! Хиена!

МАЙКАТА. Моля се за теб на другия свят. Накарай Дили всяка вечер да ти приготвя от онзи варен ориз, мозъкът ти е изтощен, Стивън. Година подир година как само съм те обичала, о, сине мой, о, мой първородни, още когато лежеше в утробата ми“.

Диалогът продължава в същия дух; в крайна сметка Стивън строшава лампата с бастуна си.

Сцена V: Стивън и Блум напускат заведението и се озовават наблизо, на улица "Бийвър". Стивън все още е пиян и говори несвързано, двама английски войници, Кар и Комптън, решават, че е обидил техния крал Едуард VII (който също се появява в халюцинацията на автора). Един от войниците, Кар, се нахвърля върху Стивън и го събаря на земята. Приближават се патрулиращи полицаи. Това е реалността. В тази реалност помощникът на гробаря Келъхър се оказва наблизо и успява да убеди патрулиращите, че Стивън просто се е развихрил – младежки лудории. В края на сцената Блум се навежда над проснатия Стивън, който мърмори: "Кой е това? Черна пантера вампир", — и цитира "Кой тръгва с Фергус" на Йейтс. Главата завършва с халюцинация на Блум, в която се появява неговият починал син Руди като единадесетгодишно вълшебно момче — подменено дете, отвлечено от феи. Руди гледа Блум в очите, без да ги вижда, чете книга отдясно наляво и целува страницата ѝ.

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 18. В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА - 2

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 16. - НАЙ-СТРАШНОТО – 1, НАЙ-СТРАШНОТО - 2 / Глава 17. - „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“/ Глава 18. - В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА - 1

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

В ОСВОБОДЕНАТА ЕВРОПА

(продължение)

Те са изглежда емигранти. От Русия във Виена още в началото на XIX век дошли дядото на стареца и бабата на старицата.

– Внуците ми са фашисти – оплаква се правнучката на пътешествениците от Русия.

Шест часа вечерта, питам какво интересно има наоколо, с какво да запълним вечерта. И двамата ни препоръчват да отидем в единствения действащ театър „An der Wien“ – Виенската опера.

– А няма ли да закъснеем?

– Не, на двеста метра е метростанцията „Шьонбрун".

Оказва се, че в търсенето на място за нощуване не сме забелязали как сме минали покрай бившия кралски дворец.

В 19:00 купуваме билети. В театъра не дават опера, а балета на Делиб „Копелия". Актьорите и актрисите се олюляват леко от глад. Но декорации, музика, игра, мистика, Хофман, пълна зала.

Американци, англичани и французи с млади австрийки, но и наши офицери също.

На следващия ден искам да отида в картинната галерия, но тя е затворена, затова отивам в Зоологическия музей отсреща.

Виена все повече и повече ме смайва. Двата музея са в бароков стил, а наблизо е площадът „Ан дер Вин" и пламтящият стил, невероятната катедрала „Свети Стефан". По-нататък – черният пазар, където всички продават всичко, където възрастни аристократи събират търкалящите се под краката им фасове от безвкусни австрийски цигари. И това е.

Връщане с попътни коли в унгарския град Надканижа. Недалече е и езерото Балатон.

ееееееее

В моем понятье это сплошь столы, как до войны, положим, на Арбате. Но, вероятно, врет мое понятье. Здесь продается все из-под полы и существует в виде априорном. Недаром этот рынок назван черным. Здесь познает превратностей науку и социолог, и карманный вор. Здесь академик разжимает руку, в которой ржавый бритвенный прибор. Здесь продают короны и жилеты и короли, и нищие валеты. Шутя, меняет этот черный клуб конец войны на модные штиблеты табак – на время и любовь – на суп.

ееееееее

В моята представа това са само маси, както преди войната, да речем, на Арбат. Но, вероятно, лъже моята представа. Тук се продава всичко под тезгяха и съществува в априорен вид. Неслучайно този пазар е наречен черен. Тук опознават науката на превратностите и социологът, и джебчията. Тук академикът разтваря ръката си, в която държи ръждясал бръснарски прибор. Тук продават корони и жилетки и крале, и парии бедни. На шега този черен клуб разменя края на войната за обувки модни, тютюн – за време и любов – за супа.

Щабът на нашата 31-ва армия се намираше в австрийския град Айзенщат, а щабът на моя 874-ти дивизион – в унгарския град Надканижа. Струва ми се, че през септември 1945 година майор Крайнов ме изпрати в командировка в Айзенщат за решаване на няколко неотложни въпроса.

Пътувах с попътни коли и преминах бързо през Шопрон, разположен близо до австро-унгарската граница и изпълнен с великолепни архитектурни паметници. Задържах се в щаба до десет часа вечерта. В града нямаше електричество. Излязох от поредния кабинет на улицата и се озовах в пълна тъмнина.

Нощта беше беззвездна.

На фона на синкаво-черното небе се очертаваха само силуетите на готическите, покрити с керемиди двуетажни и триетажни къщи.

Намерих с мъка нашата комендатура.

Чуках дълго, но никой не отговаряше. Най-накрая вратата отвори полупиян сънен майор – комендантът на града.

Доколкото можах, обясних, че съм се забавил в щаба, връщам се в частта си и трябва да пренощувам някак си.

– Комендатурата не е хотел, нищо не мога да направя за вас!

Обърна се на 180 градуса, влезе в стаята и заключи вратата след себе си. Аз останах в студеното тъмно преддверие. Крайно възмутен, започнах да чукам по вратата. Майорът се появи с автомат в ръката, а аз видях през широко отворената врата маса, отрупана с полупразни бутилки, и на дивана уплашена гола жена.

Това не беше много весело.

Извадих нагана от кобура и, за да предотвратя престъпния обрат на нещата и да натикам в задънена улица тиранина и мерзавеца, заявих, че незабавно ще докладвам за всичко видяно на маршал Конев, по чието нареждане съм дошъл в щаба на армията, и без да свалям пръст от спусъка, се насочих към телефона.

Нещо очевидно достигна до съзнанието на майора.

– Какво, не разбираш ли от шеги, – изхриптя той, – така трябваше да кажеш веднага, сядай на масата, а аз ще извикам преводача.

Отместих от себе си чашата със спирт и зачаках. Майорът псуваше глухо, явно го теглеше към сън. След двадесет минути се появи преводачът унгарец. Тръгнах след него. Стана още по-тъмно, той чукаше по прозорците, минавахме по различни улици, той чукаше, започваше да обяснява нещо, но нито една врата не се отваряше пред нас.

– Господин лейтенант – каза горчиво той, – комендантът е обложил с данък почти всички собственици на къщи: едни му носят вино, други пари, трети водят жени. В замяна им е обещал да не ги безпокои с руски квартиранти, работата е безнадеждна. – И ме поведе към своята къща. Отвори вратата.

На мръсния под плътно един до друг лежаха заседнали като мене в щаба на армията лейтенанти, капитани и майори, дошли от различни войскови части.

Преводачът ми посочи ъгъла на пода и изчезна.

Беше ми студено, гадеше ми се от глад и възмущение, но нямаше какво да се прави. Така и не успях да заспя и с първите лъчи на слънцето излязох навън. Имах късмет – попътна кола ме закара до Шопрон. През цялото време мислех за съдбата на воина победител. Заспивайки в движение, намерих на главния площад градския хотел. Вратата на хотела отвори стопанката и с усмивка, на развален руско-словашки език ми обясни, че хотелът е празен и всички стаи са свободни, но ако искам, може да ми предостави мансардната стая, в която преди повече от сто години обичал да отсяда и да пише Амадеус Теодор Хофман. Снежнобяла постеля, закуска, Хофман, балетът "Копелия". Романтиката на воина победител и мисълта за това кой е всъщност победителят?

От щаба на фронта идва разпореждане всички поделения да научат да пеят новия химн на Съветския съюз, предоставят листовка с текста и ноти.

Построява се каре: петстотин души от дивизиона и две хиляди и петстотин души от разположеният близо до нас, край унгарския град Надканижа, пехотен полк.

Командирът на полка, като старши по звание, командва с мегафон и листовката:

– Мир-но! Кой може да разчете нотите на химна? Две крачки напред!

Но от строя не излиза никой. Минава ми мисълта – каква дреболия – и излизам.

– При мене! – командва полковникът.

Приближавам се и той ми подава листовка с текста и пет нотни реда.

Във виолинов ключ, без никакви акорди.

– Ти – пита ме – можеш ли да научиш тази мелодия, на нашия нов химн?

– Другарю полковник! Мога, но първо трябва да я изсвиря на пиано.

– Пиано нямаме, но имаме трофеен хармониум – и заповядва да изнесат на плаца хармониума.

Работя с краката, напомпвам меховете, нещо като малък орган.

Лесно пет пъти, последния път вече наизуст, изсвирвам нотите.

– А сега пей! – и ми подава рупора.

– Но, другарю полковник, аз нямам глас!

– Нищо – казва – гласът не е задължителен. Пей по един ред, когато войниците и офицерите научат първия ред, преминавай към втория.

И така аз пея първия ред около десет пъти, и три хиляди души повтарят, пеят след мене и заедно с мене, после втория, третия, после отново свиря на хармониума, гласът ми се пречупва, минава час след час и ето че вече започва да се получава нещо.

Тази картина не излиза от съзнанието ми месеци наред: аз, хармониума, три хиляди отворени уста и дрезгави гласове.

…Отново Виена. Вече нищо не ме учудва. Не зная езика и това ми пречи да опозная вътрешния живот на хората и къщите. Възприема се само пулсът на живота – степента на напрежение и очакване. Виенчани лекуват своя град. Събарят разрушените сгради. Покрай тротоарите растат купчини тухли. От купищата отломки могат да се извадят ценни и нужни неща. Работят старци, мъже, девойки. А в ресторантите е все същото кафе. По площадите възрастни хора, приличащи на академици, продават катарами. В бръснарските салони девойките фризьорки молят да ги почерпят с цигара, но самите те не пушат, а разменят цигарите за хляб. Артисти търгуват с щраусови пера.

Когато си наемах стая в Надканижа, хазяинът се опита да ми обясни някои истини.

Той каза, че столовете са създадени, за да се седи на тях, че да удряш столовете в стените е лошо, че в магазините няма стъкла и съдове и че трябва да се старая да чупя възможно най-малко съдове и да не чупя стъклата на прозорците. След това започна да се клати и да имитира пиян човек.

– Така е лошо – каза той.

– Заповядайте! – обръщам се към съседката си по купе. Срещу мене седи солидна дама, на която много ѝ се пуши.

Предлагам ѝ цигара, но тя се притеснява. Рови в чантичката си, намира и ми подава смачкана банкнота – десет пенгьо.

– Няма нужда – казвам аз, – вземете без нищо, при нас така е прието.

Един от многото скитащи музиканти застана срещу моето място във влака и започна да свири с цигулката си "Катюша". Беше нещо ужасно. От дисонансите по гърба ми полазиха тръпки. Не издържах и му дадох пет пенгьо. Унгарецът свали шапка и се поклони.

– Благодаря, другарю – каза той, усмихвайки се самодоволно.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ - 2

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ

(продължение)

Бидейки нежно създание, София де Боде останала в паметта на мнозина, които я видели по време на Гражданската война или просто били чували за нея.

Тя произхождала от отдавна русифицирано френско семейство. Силно романтизираната биографична справка съобщава, че София де Боде била възпитаничка на института „Смолний“ за благородни девици, по време на Първата световна война отишла на фронта и служила под командването на баща си в конното разузнаване.

Не зная бащиното име на София. Барони де Боде в армията имало двама. Възможно е да става дума за Августин Клементиевич (1871–1915), бивш военен аташе във Вашингтон. На фронта командвал полк и загинал по време на бой.

Смятам обаче, че историята за разузнаването е от областта на митологията: при баща си София ходила, като казак се е обличала и на кон яздела, но едва ли е служила в разузнаването. През 1915 година това би било такава екзотика, че за младата девойка кавалерист са щели да тръбят всичките вестници.

Мъжкото облекло е все още маскарадно, a la cosaque

Отношението към жените в армият започнало да се променя едва от пролетта на 1917 година, когато Мария Бочкарьова призовала сънародничките си да вземат оръжие в ръце. Една от тези, които с ентусиазъм откликнали на този зов, била София Боде. Тя се записала в женския батальон на смъртта, а след това изкарала офицерските курсове в Александровското училище – заедно с други 24 девойки (вижте предишната част).

Кадър от кинохроника (намерих я в YouTube), заснета през лятото на седемнадесета година по време на полагането на клетва на Червения площад, улавя в строя доброволката Боде – погледнала е към камерата. Вижте как се е променила: уморено лице, вместо кокетен бекеш – обикновена войнишка униформа. Не зная как е успяла да запази косата си, защото доброволките били остригвани нула номер.

Времето на маскарадите е минало. Сега всичко ще бъде различно: кърваво и жестоко

През октомври, заедно с другите, които завършили курсовете, сложила пагоните на прапоршчик.

„Младичката красива девойка с кръгло лице, с кръгли сини очи, изглеждаше в своята военна униформа на прапоршчик като спретнато и стройно момче. Дъщеря на руски генерал, възпитана във военна среда, тя не се преструваше на офицер, а беше усвоила всичките военни маниери естествено, сякаш беше мъж..." – пише един от мемоаристите, видял София по това време.

По-малко от месец по-късно избухнала революцията. За разлика от Петроград, Москва се съпротивлявала упорито на болшевишкия преврат. Кървавите сражения продължили няколко дни. София командвала отряд от юнкери и по време на битката при Никитските порти била ранена в крака.

Веднага щом се зародило движението на Корнилов, София заминала от Москва на юг.

Участвала в отчаяния „Леден поход", от който малцина се върнали живи. София се мярка в спомените на генерал Богаевски: „След половин час долетя при мене в кариер, облечена с черкезка, баронеса Боде, която служеше като ординарец в нашата конница, отчаяно храбра млада жена, по-късно убита по време на атаката на генерал Ердели край Екатеринодар, и докладва, че генерал Корнилов ми изпраща своя последен резерв: два ескадрона конница. Далече назад след нея се движеше в тръс конна колона."

Конната бригада на Ердели понесла тежки загуби в боя на 13 март 1918 година – това е датата на смъртта на София Боде. Тя загинала в самото начало на страшната война, но я запомнили по-добре от другите девойки прапоршчици. Баронеса де Боде е единствената, която имала титла, и в кавалерията от завършилите Александровското училище попаднала само тя.

Офицерът емигрант Виктор Ларионов я представя под името княгиня Черкаска в своя роман "Последните юнкери": "И ето че в първите боеве тя се показа не само като смел, но и като умен и разпоредителен боец, способен да усеща обстановката и да командва другите. Всички я обикнаха, грижеха се за нея понякога трогателно, но за съжаление не можеха да възпрат бойните ѝ пориви. Тя сякаш търсеше смъртта... И я намери край Матвеев курган, когато две оръдия, прикривайки отстъплението на пехотата пред силния противник, се готвеха вече да стрелят с картеч, а тя, стоейки в цял ръст между оръдията, изстрелваше пълнител след пълнител от карабината си."

Прочетох, че по телевизията преди няколко години показали документален филм "Баронеса де Боде – легендата на Бялата армия". Там сигурно е разказано по-подробно за този кратък и романтичен живот.

А ето една съвсем различна история. Не толкова за героизъм, колкото за любов и вярност.

Сигурно сте чели за генерал Слашчов, отчаян храбрец и гениален тактик. Той бил позьор, скандалджия, любител на кокаина, безкрайно каращ се с всички, но неведнъж спасявал белия фронт. Слашчов обожавал екстравагантността, носел някакви умопомрачителни мундири по свой дизайн. „Нека всеки, който воюва така, да се облича както му е угодно" – казвал за него Врангел.

Времето на маскарадите е минало. Сега всичко ще бъде различно: кърваво и жестоко

Но ние няма да гледаме контето Слашчов, а девойката, която е до него.

Това е Нина Нечволодова, тя е с бастунче след раняване, получено на Чонгарския насип. В нея трудно може да се разпознае пухкавата госпожица, също преоблечена като казак, от следващата снимка.

Трябвало е да види и да пролее немалко кръв (своя и чужда), за да се промени така само за две години. Длъжен съм да кажа, че когато сравняваш което и да е женско лице преди и след фронта, потръпваш.

Девойката от горната снимка освен това прилича много на баба ми в младостта ѝ. Същата възраст, същата прическа, същата непримирима интензивност в погледа. (По време на моето детство баба, четиридесет килограма пламенен марксизъм-ленинизъм, ми пъхаше в устата лъжицата с грис и казваше: "Партията трябва да се обича, а кашата трябва да се яде".) Ако тя и Нечволодова се бяха срещнали през двадесетте, щяха да се изпозастрелят една друга.

Но за моята баба ще разкажа някой друг път.

Дядо и баба. Дивизионен началник на специалния отдел и бригадна началничка на специалния отдел (ама че гени имам)

В спомените на И. Сагацкий четем: "...Около вагона на Слашчов стоеше голяма група и Ниночка -ординарецът.

Тя беше миловидна и стройна девойка в бяла риза с пагони на подофицер и един или два Георгиевски кръста, с кавалерийски сини бричове и ботуши с шпори. Успяха да ми прошепнат, че Ниночка е от добро семейство, държи се безупречно и е заслужила напълно своите Георгиевски кръстове...“

Сагацкий видял Нечволодова през април 1920 година, когато се намирала вече при своя смелчага и била полулегендарна личност.

Една година по-рано, когато започнала любовта им, Нина била милосърдна сестра. Веднъж Слашчов, по това време командир на дивизия, бил прострелян от картечен откос. "Междувременно се наложи да отстъпим от позицията и селото, в което се намираше Слашчов, се озова в район, завзет от червените. Спаси го младичката милосърдна сестра от гвардейския отряд, която беше сестра на офицер, служещ в отряда. Тя отиде на кон в селото, където лежеше Слашчов, който бълнуваше в треска и беше в безсъзнание, натовари с помощта на селяните ранения на коня и препусна с него до гвардейския отряд. Тази милосърдна сестра остана неотлъчно при борещия се със смъртта Слашчов и го излекува. Скоро след оздравяването си Слашчов се ожени за нея. Първият му брак беше нещастен. Но втора жена му подхождаше напълно: като ординарец се намираше неотлъчно до Слашчов и го съпровождаше и в боя, и под огъня" - пише очевидец.

Оттогава до смъртта на полуумния генерал Нина била неразделна с него. Където той – там и тя. Дори ако това означавало сигурна гибел.

Така било и в боя на Чонгарския двуметров насип през Сиваш.

На 22 март 1920 година Слашчов решил да мине по него под ураганния огън на червените и да завземе отсрещния край. Всички офицери казвали, че това е невъзможно. Тогава генералът строил момчетата юнкери и под звуците на духов оркестър, с маршова стъпка, ги повел напред. Ординарецът Нечволодов вървяла до него и била ранена. В резултат насипът бил превзет, червените не издържали на "психическата атака".

Следва

СТАРИ ПОЩЕНСКИ КАРТИЧКИ СА ЗАПЕЧАТАЛИ ЖИВОТА В БРЕНАН ПРЕЗ 1900-ТЕ ГОДИНИ

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Бретан е полуостров, историческа страна и културен регион в съвременната Западна Франция, заемащ западната територия от това, което било известно като Арморика по време на римската окупация. Той става независимо кралство, а след това херцогство, преди да бъде обединен с Кралство Франция през 1532 г. като провинция, управлявана от короната.

Бретан граничи на север с Ламанша, с Нормандия на североизток, с източната част на Пеи дьо ла Лоар на югоизток, с Бискайския залив на юг и с Келтско море и Атлантическия океан на запад. Неговата площ е 34 023 км² (13 136 кв. мили).

Бретан е мястото на някои от най-старите запазени архитектурни съоръжения в света, каменната могила от Барньонез, могилата Сен-Мишел и други, които датират от началото на 5-то хилядолетие пр. н. е. Днес историческата провинция Бретан е разделена между пет френски департамента: Финистер на запад, Кот д'Армор на север, Ил е Вилен на североизток, Морбиан на юг и Лоар-Атлантик на югоизток.

Бретан е традиционната родина на бретонците, една от шестте келтски нации, запазила отличителна културна идентичност, която отразява нейната история. Националистическо движение се стреми към по-голяма автономия в рамките на Френската република.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / МАРТИН РОДБЪЛ

Мартин Родбъл (Martin Rodbell)

1 декември 1925 г. - 7 декември 1998 г.

Физиология или медицина (заедно с Алфред Гилмън)

(За откриването на G-протеините и ролята им в сигналната клетъчна трансдукция.)

Биография

Мартин Родбъл е американски биохимик, роден на 1 декември 1925 г. в Балтимор, щата Мериленд, САЩ. Умира на 7 декември 1998 г. в Чапъл Хил, Северна Каролина. 

Образованието на Родбъл започва в родния му Балтимор, като по-късно се завръща да го довърши благодарение на GI Bill (законодателство, подпомагащо образованието на ветерани) след военната си служба. През 1949 г. получава бакалавърска степен от Университета "Джон Хопкинс", където за първи път проявява интерес към биохимията. По-късно, през 1954 г., защитава докторска степен в Университета на Вашингтон. 

След завършване на образованието си, Родбъл започва кариерата си на биохимик в Националните институти по здравеопазване (NIH) в Бетезда, Мериленд. Работи в различни подразделения на NIH в продължение на почти четиридесет години. От 1985 г. до пенсионирането си през 1994 г. работи в Националния институт по науки за околната среда близо до Дърам, Северна Каролина. След пенсионирането си получава званието "Заслужил учен" (Scientist Emeritus) от NIH. 

НАУЧНИ ОТКРИТИЯ И ПРИНОС

Откриване на G-протеините

Основният научен принос на Мартин Родбъл е откриването на G-протеините и тяхната роля в клетъчната сигнализация. Това откритие той прави през 60-те и началото на 70-те години на XX век. 

В поредица от новаторски експерименти, Родбъл и неговите колеги демонстрират, че трансдукцията на сигнали през клетъчната мембрана включва съвместното действие на три различни функционални единици:

1. Дискриминатор (рецептор), който специфично разпознава и свързва химичните сигнали

2. Трансдюсер (G-протеин), който предава сигнала

3. Усилвател, който генерира вторични посредници в клетката 

Преди откритията на Родбъл учените смятат, че за клетъчната комуникация отговарят само две субстанции - хормонният рецептор и вътреклетъчният ензим. Родбъл обаче открива, че G-протеините действат като междинен сигнален трансдюсер между тях. 

Значение на откритието

Родбъл открива, че трансдюсерът (G-протеинът) се задвижва от гуанозин 5'-трифосфат (GTP) - богато на енергия съединение, и че може да има няколко различни трансдюсера. 

G-протеините са наречени така, защото се свързват с гуанозин трифосфат (GTP). Те действат като сигнални трансдюсери, които предават и модулират сигнали в клетките. G-протеините имат способността да активират различни клетъчни усилвателни системи. Те получават множество сигнали отвън, интегрират ги и по този начин контролират фундаментални жизнени процеси в клетките.

Разбирането на структурата и функцията на G-протеините и свързаните с тях рецептори дава възможност на учените да постигнат значителен напредък в разбирането на болести като левкемията и холерата. Изследванията на Родбъл водят до по-добро разбиране на много заболявания, включително холера, диабет, алкохолизъм и рак.

НОБЕЛОВА НАГРАДА И ДРУГИ ОТЛИЧИЯ

През октомври 1994 г. Мартин Родбъл и Алфред Гилман са удостоени с Нобеловата награда за физиология или медицина за "откриването на G-протеините и ролята на тези протеини в трансдукцията на сигнали в клетките".  Докато Родбъл открива съществуването и функцията на G-протеините, Гилман по-късно успява да изолира самия G-протеин, потвърждавайки хипотезата на Родбъл. 

Когато получава Нобеловата награда, Родбъл я приема под формата на специално написано за случая стихотворение. 

Преди Нобеловата награда, през 1984 г., Фондация "Гердър" от Онтарио, Канада, му връчва престижната Международна награда. През 1987 г. Националната академия на науките го избира за член и го удостоява с наградата "Ричард Лунсбъри". 

След получаването на Нобеловата награда, Родбъл е удостоен с няколко награди и почетни степени от международни институции, включително „Балтимор сити колидж“, Образователната фондация на Кливландската клиника, Японското биохимично дружество, Университета "Джон Хопкинс", Научноизследователското дружество "Сигма Кси", Женевския университет, Медицинския факултет на Университета на Северна Каролина и Университета на Вирджиния „Комънуелт“. 

ЛИЧЕН ЖИВОТ И ФИЛОСОФИЯ

Размишлявайки върху цялата си кариера през 1991 г., Родбъл прави следното наблюдение: "Природата не може просто да бъде разбрана чрез знанието за нейния химичен и физичен състав. Живият процес се е развил далече отвъд нашите знания по физика и химия. Разбирането на организацията и интеграцията на всички клетъчни информационно-процесуални системи съдържа предизвикателства, които със сигурност няма да бъдат постигнати през моя живот, а може би никога." 

След смъртта на Родбъл през 1998 г. неговото семейство решава да дари Нобеловия му медал на университета "Джон Хопкинс", с надеждата да вдъхновява студентите да правят свои открития. Медалът е изложен в Mason Hall в кампуса „Хоумууд“ на университета. 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Мартин Родбъл оставя трайна следа в науката със своите открития в областта на клетъчната комуникация. Неговата работа върху G-протеините и сигналната трансдукция отваря нови хоризонти в биохимията и медицината, давайки основа за по-добро разбиране на множество заболявания и развитие на нови терапевтични подходи.

РАЗКАЗАЛ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО

Превод: Claude 3.7 Sonnet Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО

В продължение на нашата дискусия за пророците на Еврейската библия е важно да се обърнем към хода на историята на Юдея. Когато стигнахме до края на историческите книги, нещата изглеждаха доста мрачно. Северното царство Израил е унищожено от асирийците през 722 г. пр. н. е., което отбелязва залеза на севера. Следвайки своята военна политика, асирийците изселили много хора от Израел, изпращайки ги в изгнание в други градове на своята империя, и заселили други завладени народи в северните територии. Тези други народи се сродили с израилтяните, така че кръвните връзки вътре в Израел били изгубени. Десетте северни племена просто престанали да съществуват.

Що се отнася до Юдея, унищожена век и половина по-късно – през 586 г. пр. н. е. от вавилонците, там нещата изглеждали различно. Имало наистина масово депортиране на населението, поне на висшите класи. Но народът на Юдея по време на Вавилонския плен се държал заедно, като създавал там общности, сключвайки по принцип бракове помежду си и запазвайки своята генеалогия. Народът, останал на своята земя, живеел практически по същия начин като преди. Както ще видим, когато след по-малко от 50 години по-късно на прокудените юдеи (които приблизително по това време или малко по-късно за първи път били наречени евреи или юдеи, тоест народ от Юдея) било разрешено да се върнат у дома, ситуацията не се различавала особено от тази, в която оставили страната. Там царял пълният хаос, последвал след катастрофите от последните ѝ дни. Но с този хаос можело да се направи нещо, поне отчасти. Завърналите се изгнаници поставили всичко в ред и народът оцелял. И той все още е жив, защото евреите днес (не само в държавата Израел, но и по целия свят) проследяват своята генеалогия чак до възстановяването на Юдея (както се наричала вече) след Вавилонския плен.

Началото на тази история е разказано в две важни исторически книги от Еврейската библия – „Ездра“ и „Неемия“.

“ЕЗДРА“ И „НЕЕМИЯ“

„Ездра“ и „Неемия“ са включени в третия раздел на Еврейската библия – „графии" или „писания" (на древноеврейски „Ктувим"). В Английската библия те са част от групата исторически книги, защото в основата им лежи последователната история на Юдея и събитията, свързани с връщането на народа от Вавилонския плен, за да възстанови Храма и град Йерусалим и да започне всичко отново, но вече не като суверенен народ, а като живеещ в страна под чуждо владичество, като единица в състава на Персийската империя.

Общи сведения

Може да си припомните, че хората от Юдея били отвеждани във валиноски плен два пъти. Първият случай бил през 597 г. пр. н. е., а след това – вторият, особено важен, през 586 г. пр. н. е. Втората депортация се случила след като войските на цар Навуходоносор Вавилонски предприели последна атака срещу град Ерусалим, като разрушили стените му и унищожили Храма с огън. Градът остана да лежи в руини, а лидерите му бяха свалени от власт. Според Еремия, който явно е присъствал лично там и е видял случващото се, вавилонците отвели в плен 4600 души. Девтерономичната история завършва с човек на име Годолия, назначен за управител на Юдея под контрола на Вавилон, и с факта, че цар Йехония бил освободен от тъмницата във Вавилон с пожизнена издръжка (вероятно добър знак за предстоящи промени).

Недалече било времето, когато се случило нещо толкова значително, че животът се променил рязко и за вавилонците, и за юдеите във Вавилонския плен. Скоро след унищожаването на Юдея персите, които вече известно време се намирали на върха на своята мощ, започнали да заявяват за себе си чрез военни акции. През 539 г. пр. н. е. те разбили в бой вавилонците и унищожили империята Вавилон. Това се случило по време на царуването на персийския цар Кир, управлявал Персия от 559 до 530 г. пр. н. е.

Кир имал свой подход към народите, които били в плен, различен от вавилонския. Политиката му се състояла в това да позволи на народите да се върнат в земите си, но да ги управляват можели само като зависими от империята. Провеждайки тази политика, той издал указ, разрешаващ на юдеите да се върнат. Обратно ги водел човек на име Шешбацар и те взели със себе си двама от своите бъдещи лидери, първосвещеника Исус и бъдещия наместник Зоровавел. След завръщането юдеите се заели с възстановяването на Храма; след няколко години те възстановили стените на Йерусалим и станали отново верни на Тората, дадена им от Мойсей. Тези събития са описани в книгите „Ездра“ и „Неемия“.

Въпросните графии са представени в Еврейската библия като една книга. До днес учените смятат, че са били написани от един автор, който е използвал множество източници, включително, което е важно, два лични дневника. В чест на главните герои на тези дневници са наречени и книгите. Ако тази гледна точка е вярна, тези книги са първите в историята на Древния Израил от наличните у нас, в основата на които стоят разкази на лидери от първо лице. Съдържанието на двете книги може да бъде представено накратко по следния начин (както ще видим, то може да не е поднесено в хронологичен ред):

• завръщане от Вавилонския плен (Ездра, 1–2; събитията се случват през 538 г. пр. н. е.);

• възстановяване на Храма (Пак там, 3–6; строителството приключва около 515 г. пр. н. е.);

• завръщане към Тората (Пак там, 7–10; Неемия, 8–9; събитията се случват през 458 г. пр. н. е.);

• възстановяване на стените на града (Неемия, 1–7, 10–13; събитията се случват през 445 г. пр. н. е.).

Завръщане от Вавилонския плен

Книгата „Ездра“ започва с указание, че в първата година от царуването си (т. е. през 538 г. пр. н. е.) персийският цар Кир издал указ, разрешаващ на народа в изгнание да се върне в Ерусалим, за да възстанови Храма. Макар той да уверява, че му е дал пълномощия Яхве (изглежда малко вероятно езичник да направи такова изявление), изследователите смятат указа, цитиран в „Ездра“ (1: 2–4), за автентичен, действително издаден от Кир, макар да е леко видоизменен от автора на книгата. И така, на изгнаниците било разрешено да се върнат у дома със своите семейства. И това станало 60 години след първото депортиране през 597 г. пр. н. е. и почти 50 години след това, което станало през 586 г. пр. н. е. Същността е следната: хората, които се връщат в родината, са предимно деца и внуци на тези, които били отведени в изгнание.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Цилиндърът на Кир

Един от аргументите в полза на това, че указът на Кир, споменат в книгата „Ездра“ (1: 2–4), е в основата си автентичен (дори ако текстът е бил леко редактиран от автора на книгата), се състои в това, че разполагаме с документ от самия Кир, който, както изглежда, потвърждава общия дух на указа. През 1879 г. във Вавилон бил намерен малък документ, написан върху глинен цилиндър (по форма наподобяващ бъчва). На цилиндъра можело да се прочете разказ, написан с клинопис от самия Кир (по-точно от писар, на когото Кир диктувал). В този документ Кир посочва, че когато е завладял Вавилон, почел вавилонския бог Мардук и възстановил правилния култ към него. По същия начин, както пише той, постъпвал във всички страни, които завземал. Любимата политическа практика на Кир вероятно потвърждава указа, цитиран в книгата „Ездра“ (1: 2–4). Ето какво пише Кир: "Върнах по местата им в свещените градове от другата страна на Тигър, в светилищата, които в продължение на дълго време бяха в руини, боговете, които преди живееха там. Събрах всичките им предишни жители и ги върнах в жилищата им".

Водач на завръщането бил човек на име Шешбацар, който е наречен "княз на Юдея" (1: 8). Наричайки го княз, авторът вероятно намеква, че произхожда от царския дом на Давид. Съществува разпространено мнение, че този човек е всъщност известен и като Шенацар (вж. 1 Лет., 3: 18), с други думи - че е син на цар Йехония. Казано е, че Кир върнал на Шешбацар съкровищата, които Навуходоносор откраднал от Храма по време на нашествието, въпреки че по-голямата част от тези съкровища, без съмнение, са останали някъде на друго място.

Има свидетелство, че у дома се върнали от Вавилон 42 360 души, заедно със 7337 слуги (2: 64–65). Но вероятно този брой е преувеличен. Както помните, Еремия свидетелства, че общият брой на хората, отведени в изгнание, е 4600 души. Трудно е да повярваме, че са се увеличили девет пъти само за 50 или 60 години.

Възстановяване на Храма

След като юдеите се върнали и свикнали с новите за тях условия на живот, най-важно събитие станало възстановяването на Храма. Казва ни се, че завърналите се не започнали със строителството на лежащите в руини стени на Ерусалим, а с възстановяване на свещеното култово място. Причината е ясна: отговорните след завръщането ръководители били отдадени на идеята този път "да направят всичко както трябва" и придавали особено значение на култа към Яхве като най-значим аспект от живота на общността.

Имало двама лидери на народа: първосвещеникът Иисус и новият политически лидер Зоровавел, правнук на цар Йехония. Първото им дело не било реконструкция на сградата, а построяването на олтар, на който те можели да принасят жертви (да извършват всеизгаряния) на Яхве (3: 1–6). Най-важното било да започнат отново да принасят жертви така, както се предписвало от Тората. Сградата можела да почака.

Реконструкцията на Храма започнала на втората година след завръщането от Вавилонския плен, през 537 г. пр. н. е. (3: 8), под ръководството на Зоровавел и Иисус. Разказва се, че когато положили основата, реакцията била смесена. Едни викали от радост, но мнозина, които знаели непосредствено първия Храм в целия му блясък още от времето на Соломон, плачели (3: 12). Новият Храм бил, очевидно, нищожно усилие в сравнение с това, което някога се знаело като един от най-великолепните архитектурни паметници на Леванта. Строителството на Храма ту се отлагало, ту се подновявало отново. Храмът бил завършен едва след 22 години, към 515 г. пр. н. е. (6: 15).

От лингвистична гледна точка в книгата „Ездра“ има странна смяна на езиците в средата на епизода, описващ строителството на Храма, която продължава и по-нататък в откъса, посветен на завръщането към почитането на Тората. Един откъс от книгата „Ездра“ (4: 8–6: 18) е написан на арамейски, а не на древноеврейски. Арамейският бил официалният език на Персийската империя и в крайна сметка се превърнал в език на Палестина (както римляните по-късно нарекли областта, която днес обхваща Израел и Палестина). Това бил и езикът на Иисус и неговите ученици. Той наподобявал до голяма степен древноеврейския, защото и двата езика са семитски. Езиковата промяна на това място може да се обясни с факта, че в тази част от книгата „Ездра“ се цитират официални документи, например писмото до персийския цар Артаксеркс, които първоначално са били написани на арамейски.

(Следва)