Интересна работа. Сбиха се двама души. Счепкаха се двама души и слабият човек, тоест съвсем изнемощелият, хилав хлапак, натупа силния.
Направо да не повярва човек. Тоест, как така един слаб младеж може, другари, да наруши всички основни физични и химични закони? Какво, да не го е измамил? Или го е надхитрил? Не! Просто преобладаваше личността му. Или така ще го кажа: мъжеството. И поради това смаза врага си.
А се сбиха, казвам ви, двама души. Другарят Филипов, водолаз. Един такъв огромен мъж с будьоновски мустаци. И едно момче, от университета, студент. Едно такова доста грамотно, полуинтелигентно студентче. Между другото, адаш по фамилия на нашия знаменит съветски романист Малашкин.
А водолазът Филипов, казвам ви, беше много здрав тип. Във водолазното дело слаби хора, разбира се, не употребяват, но този беше някакъв страшно здрав дявол.
А студентът беше, разбира се, дребничък, кекав субект. И с някаква особена красота не се отличаваше. Все му имаше нещо по физиономията. Или някакви скрофули. Де да знам.
Та ето, сбиха се.
Само че, трябва да кажем, помежду им нямаше класова борба. Също така не се наблюдаваха идеологически различия. И двамата бяха със съвършено пролетарски произход. А просто, грубо казано, не можаха да си разделят една жена! Това си е направо виц.
Имаше една Шурочка. Абе, бива си я. Устичка, носленце — всичко си имаше. Но нищо чак толкова свръхестествено не се наблюдаваше у нея.
А водолазът, другарят Филипов, се беше влюбил силно в нея. В дванайсетата година на революцията.
А тя походи малко с него и премина на страната на полуинтелигенцията. Метна се на Малашкин. Може би ѝ се е сторил по-приказлив. Или ръцете му са били по-чисти. Де да знам. Само че тя наистина отиде при него.
А онзи, да знаете, и самият той не се радва на щастието си. Понеже, гледа – много ужасен противник си има. Обаче не си дава вид. Разхожда се доста открито и води своята мадам по разни места.
А водолазът, разбира се, се заяжда с него. Направо не му дава да диша.
А водолазът, другарят Филипов, се беше влюбил силно в нея. В дванадесетата година от революцията.
А тя походи малко с него и премина на страната на полуинтелигенцията. Хвърли се на Малашкин. Може би ѝ се е сторил по-приказлив. Или ръцете му са били по-чисти. Де да знам. Само че тя наистина отиде при него.
А онзи, да знаете, не се радва на щастието си. Понеже, гледа, има си много ужасен противник. Обаче не си дава вид. Разхожда се доста открито и води своята мадам по разни места.
А водолазът, разбира се, се заяжда с него. Направо не му дава да диша.
Нарича го с разни просташки имена. Блъска го в гърдите. Блъсне го и казва: — Айде да правим серенада! Сега ще ти отвинтя главата.
Е, ясна работа, студентът си трае. Отдръпва се. А един ден стоят момчетата в двора на сградата. Там е цялата управа. Членовете. Контролната комисия. Водолазът също стои встрани. И изведнъж по двора минава Костя Малашкин със своята Шурочка. А водолазът казва нарочно с висок глас на контролната комисия: — По мутрата му, — казва, — има проказа, а, между другото, изпраща госпожиците чак до вратата.
Тогава студентът изпраща дамата си и се връща назад.
Връща се назад, приближава се до компанията и удря другаря водолаз по мутрата. Водолазът, разбира се, се изненадва от това нахалство и прас, на свой ред, студента. Студентът туп на земята. Водолазът притичва до него и пак прас по корема и по разни други важни места.
Тук, разбира се, контролната комисия изтласка водолаза от студента. Изправиха го на крака. Натриха със сняг хилавите му гърди и го отведоха вкъщи.
А той нищо – пое си дъх и излезе вечерта да подиша свежа прохлада.
Излезе да подиша прохлада и на връщане среща водолаза. И тогава пак отива с бърза крачка до водолаза и пак го удря по мутрата.
Само че този път я нямаше контролната комисия и водолазът, другарят Филипов, напердаши порядъчно нашия студент. Така че се наложи да го носят до вкъщи на едно шинелче.
Само че минава, да речем, седмица и половина. Студентът се оправя съвсем, стъпва на крачетата си и отива на домово събрание.
Отива той на домовото събрание и там пак среща водолаза.
Водолазът иска да не го вижда, а онзи се приближава плътно до него и отново го удря по зъбите.
Тук отново се разиграва безобразна сцена. Мятат студента, бършат с него пода и го млатят по всички места. И отново го отнасят на едно шинелче.
Само че този път работата се оказа по-сериозна. На студента, дето се вика, взеха да му отказват краката.
А отиваше към пролет. Започваха да пеят птички, цъфтяха латинки. И нашият мил студент след тази битка седеше всеки ден до отворения прозорец — почиваше си. А водолазът все си извърташе главата и го отминаваше. А когато до водолаза се приближаваха хора, пък били те и от контролната комисия, той страшно силно трепваше страшно силно и мяташе главата си назад, сякаш се канеха да го бият.
След около две седмици студентът, като се пооправи, още три пъти би водолаза и два пъти си го отнесе в отговор, макар и не чак толкова болезнено.
А на третия, и последен път, водолазът не отвърна на удара. Той само си потри набитата физиономия и казва: — Аз — казва, — се предавам. Аз — казва, — покрай вас, другарю Костя Малашкин, съвсем си съсипах нервите и направо ударих дъното. Сърдечно ви моля: не ме бийте повече.
Тук те се полюбуваха един на друг и се разотидоха.
Скоро студентът се раздели със своята Шурочка. А водолазът замина на Черно море да се гмурка за „Черния принц“.
С което работата приключи.
Така че силата си е сила, но срещу силата има и още едно явление.
Годината е 1932. В списание „Червен нов живот“ („Красная новь“) излиза повестта „От полза“ на Андрей Платонович Климентов, познат с псевдонима Платонов.
Днес тази повест е известна най-вече с това, че в полето на страниците ѝ другарят Сталин написал „Мръсник“ („Сволочь“). Тъй като екземплярът с изписаното „мръсник“ не е запазен, има версия, че там пишело „талантлив мръсник“ или дори „талантлив, но мръсник“. Във всеки случай книгата предизвикала не случайно реакция. Мнозина прочели „От полза“ именно защото била белязана с подобна резолюция. Има дори едно великолепно стихотворение на московския поет Дмитрий Филатов как съвременен автор мечтае за резолюция от Сталин и успява да му прехвърли някак творбата си в отвъдното: „Гениалният баща прелисти в полунощ труда на героя, но вместо мръсник написа браво”. И това е много точно казано, защото подобно отношение на Сталин също трябва да се заслужи.
Какво толкова успял да направи Платонов в повестта си от 1932 година, която, общо взето, прекършва литературната му съдба, че да предизвика подобна реакция у вожда? Това е още по-удивително, защото, докато пишел произведението, Платонов го давал на Фадеев, който по това време ръководел списание „Червен нов живот“ и писателския живот. Давал я за прочит и на поне десетина редактори и критици. Всички били във възторг. Когато през 1933 г. Фадеев започва да се разкайва и да говори: „Как можахме да пропуснем, другари, клеветническото посегателство на кулашкия помагач Платонов!“ – а това става в разгара на колективизацията, като в повестта се споменава статията „Главозамайване от успехите“, – Платонов пише и до Сталин, и до разни други хора, влиятелни литературни чиновници, като във всички тези писма се опитва да обясни: „Другари, може да съм написал грешно произведение, признавам си. Но не мога да напиша лъжливо произведение. Аз не съм вредител на съветската власт. Другарят Фадеев чете произведението ми и го препоръча за печат. За него се бориха две издания – „Нов свят“ (“Новый мир”) и „Червен нов живот“, и в крайна сметка „Червен нов живот“ го отпечата. Другари, сигурно е станала някаква грешка!“. Платонов се опитва да бъде чут, макар че не обвинява никого, а поема цялата вина и отговорност върху себе си.
Андрей Платонов
Тук наистина се получил парадокс. Стилът на Платонов изглежда понякога подигравателен, какво да се прави. Юрий Левин, забележителен руски структуралист, описва много подробно механизмите за изграждане на този стил. Евгения Вигилянская има великолепна статия за това как функционира стилът на Платонов: от цяла поредица възможни синоними се избира стилистично най-екстравагантният, най-отдалеченият от нормата. Да речем, вместо изречението „Отидох в бирарията“ се получава „Отправих крачки към заведението, където дават бира“, условно казано. Изреченията на Платонов могат да бъдат преведени винаги на човешки език, но думите са някак си разместени, стоят под ъгъл една спрямо друга. Понякога това създава комичен ефект. Например, в дисертацията на Аня Герасимова, днес известна като Умка, за природата на смешното у обериутите, е отбелязано съвсем правилно, че обериутите не целят умишлено създаването на комичен подтекст, той възниква случайно, защото думата се лишава от обичайния си стилистичен цвят и се появява в цялата си голота. Абсолютно същото е и у Платонов, думите са просто изтръгнати от обичайния контекст, в резултат от което се получава откровено комичен ефект, който, между другото, е за първи път изпробван истински именно в повестта „От полза“.
По принцип „От полза“ не е изобщо смешно произведение. Това е класически жанр на Платонов – пътешествие с открито сърце, спомняте ли си подзаглавието на „Чевенгур“? Пътува един „душевен бедняк“, както го нарича той, душевен в смисъл, че е надарен с душа, но и в смисъл, че страда от известна душевна нищета, защото му липсват болшевишка категоричност и твърдост, а вместо това има съмнения, има известна сладникавост, както подчертава авторът, „приблизително казано, от захар, разтворена в урина“, също жестока формула. Той просто обикаля из местата на социалистическото строителство и колективизацията, оценява случващото се без сянка на насмешка, но, разбира се, това звучи изключително смешно: „Пътникът сам съзнаваше, че е направен от телешкия материал на дребния предпазлив мужик, че е произлязъл от капитализма и благодарение на това няма правилно съзнание нито за егоизма, нито за самоуважението. Приличаше на полски паяк, от когото е извадена индивидуалната, хищна душа, когато това вехто животинче се носи през пространството единствено от вятъра, а не по волята на живота. И все пак имаше моменти от времето на съществуването на този човек, когато сърцето му изведнъж трепваше и той със сълзи на очи, с искреност и слабохарактерност се изправяше в защита на партията и революцията в забутаните села на републиката, където все още живееше кулакът и ядеше косвено бедняците.“ Това е смешно: „ кулакът ядеше косвено бедняците“. Но ако се преведе на обикновен език, без тази стилистична отдалеченост, бихме казали „където кулакът пречеше на бедняците“. Съвсем нормално. Абсолютно същото е и със „с искреност и слабохарактерност се изправяше в защита на партията и революцията“. Думата слабохарактерност би могла да се замени. Или отбелязанонто от Левин стилистично излишество: „носи се през пространството единствено от вятъра“. По-просто е да се каже „носи го вятърът“, но не – той се носи през пространството. Левин дава пример: „отвори вратата към пустотата на живота“. Защо не може просто да се каже „отвори вратата“? Но именно това стилистично излишество създава едновременно и известен квазибюрократизъм на тази проза, намек за нейните бюрократични корени, определена ирония по отношение на онзи стил, на който се опитва да говори мислещото селячество. Същевременно това поставя всичко казано в един по-широк контекст, в по-широко пространство. Това е като цяло свят, видян за първи път. Човекът вижда за първи път света и се опитва да изрази косвено, криво, прекомерно своите представи за него.
Разбира се, светът на Платонов е свят на чудаци, клетници, понякога идиоти, но това е свят на хора, които са твърди и добронамерени по своему. Кондров – главният герой на „От полза“, е председател на колхоз, бивш червеноармеец. Отличава се с това, че не изпълнява указанията от района, защото тези указания от района по правило изпреварват живота:
„Кондров действаше без никакъв страх и без да се оглежда, въпреки постоянно заплашващия го пръст от района:
– Внимавай, Кондров, не задържай устремената към бъдещето беднота! Вдигай темпото на пълна историческа скорост, невернико нещастен!
Но Кондров знаеше, че темпото трябва да се развие в бедняшката класа, а не само в личното настроение; хората от района пък бяха приели личното си настроение за всеобщо въодушевление и се бяха втурнали толкова далече напред, че отдавна се бяха скрили от малоимотното селячество зад полския хоризонт.“
Това е забележително по своята точност определение за замазване на очи, което се ръководи винаги от желанието да се угодничи.
В резултат от това, когато излиза статията „Главозамайване от успехите“ – а Сталин много се гордеел с тази статия, след малко ще обясним защо, – Кондров реагира така:
„И все пак Кондров извърши недостоен за него факт: в деня, когато дсойде статията на Сталин за главозамайването, при Кондров се отби по текуща работа предрикът (съкр. от председател на районния изпълнителен комитет – бел. прев.). В този час Кондров седеше на дървената обковка на кладенеца и ликуваше от истинска радост, без да знае какво да направи по-напред – да се хвърли в снега или да се заеме веднага със строителството на слънцето, – но трябваше непременно и да омалее веднага от своето сбъднало се щастие.
– Какво си се разбучал? – попита го неосведоменият предрик. – Направи ми едно отчетче...
И тогава Кондров уви юмрука си с вестника и направи с него един удар в ухото на предрика.“
Това, разбира се, е предадено много смешно. Предрикът е председател на районния комитет, който изисква непрекъснато от него отчетчета, разбирате ли, бюрокрация! Но кое е истински интересното тук? Интересното е, че Сталин очаква съвсем друга реакция на статията си „Главозамайване от успехите“, която реакция трябва да е по правило възторжена. Разполагаме с един забележителен документ – романът на Шолохов „С кръв и пот“, който по-късно е преименуван от съображения за благоприличие на „Разораната целина“. Какво има в този роман? Пред Шолохов бил поставен директен ултиматум: ще му разрешат да отпечата прочутата огромна седма част на „Тихият Дон“, третата книга за Вешенското въстание, само ако напише нещо за селяните от колхозите, ако създаде епос за усвояването на целините. Със скърцане на зъби Шолохов започва да пише първия том на „Разораната целина“, но го написва съвсем под всякаква критика. Книгата е напълно пародийна, да вземем например сцената, в която комсомолецът агитатор разказва как изтезават комунистите в чужбина, а всички колхозници слушат и ридаят. Но в нея има един важен момент, Шолохов знае как да се хареса на вожда. Той показва как всички селяни ликуват като прочитат статията „Главозамайване от успехите“. Сталин бил искрено убеден, че именно публикуването на тази статия направило колективизацията възможна и предотвратило масовите селски бунтове. Разбира се, статията „Главозамайване от успехите“ коригирала някои особено жестоки крайности, но само за да може след това да се започне просто с трошенето на кости. Естествено, това била абсолютно измамна статия, измамна реторична фигура.
На Сталин му се привидяло, че Платонов се гаври с главния му принос в колективизацията. Стилът на Платоновата книга му се сторил подигравателен от началото до края, въпреки че Платонов разказва точно за това как Сталин със своите статии и със своята воля се бори с местните изкривявания. Там има дори термин „изправяния“, които се появяват благодарение на Сталин. Кондров казва: „Всяка дума хрущи в ума, четеш – и сякаш пиеш прясна вода: само другарят Сталин може да го каже така!“ – и на Сталин това му прозвучало като подигравка. Доколко това било наистина подигравка, е много трудно да се каже. Да не забравяме, че главният обект на Платоновата сатира не е колективизацията като такава. Страшно е да се каже, но още в „Изкоп“, написан през 1922 година, той казва всичко за социалистическото строителство. Дори още в „Епифанските шлюзове“ се казва, че пробили някакъв водоносен слой, че сега всичко ще изтича в бездната, че народът е проиграл вече своята утопия и на нейно място е дошло чудовищно насилие.
Сега, щом няма друг път, той се опитва да разбере честно колективизацията. Първо, наистина мрази искрено кулаците. Там има един страшен кулак, който уморява нарочно конете, за да не ги предаде на колектива, доста отвратителен образ. Бедняците будят у автора горещо съчувствие. Единствените, които предизвикват омразата му, са хората, които говорят с бюрократични фрази; хората, за които човекът не съществува, а съществуват само леви и десни уклони, отчети, първостепенни и второстепенни опасности. Там има един герой, който заради слабото си сърце е поставен да се бори с второстепенните опасности, до първостепенните не го допускат.
Общо взето, всичко това е, разбира се, доста козметична ирония. Това е ирония по отношение на външните доста второстепенни белези на страшното ново време. Разбира се, Платонов не си позволява да удари с пълна сила. Той говори само за това, че новата утопия, която е разгърната в името на човека, всъщност игнорира човека. „От полза“ е ключов израз. Какво значи „от полза“? Кондров през цялото време повтаря: „Това ни е от полза“. От полза ни е това, което се съобразява поне малко с нашите интереси, а всичко останало не ни е от полза. Платонов се опитва да покаже, че бясната, трескава работа е напразна работа, защото не взема предвид човека. Но с идеята е съгласен, възхищава се от идеята за колективния труд, в колхозите вижда прекрасен пример за саможертва, за работа, за каквото се сетите. Ето това Сталин не отчел, а може би просто още от самото начало разбрал, че това е добър текст. Аз дори бих рискувал да кажа, че това е гениален текст. И точно с това е потенциално опасен. Опасен е и защото в него се е запазил духът на двадесетте години, на онези безумни народни агитатори, мечтатели, които в повестта на Пилняк „Махагон“ спят в разрушената църква, защото няма къде другаде. Хора, които са дали всичко, изгубили са всичко и са се оказали ненужни по времето на НЕП-а. Ето тази мисъл на Платонов, разбира се, е можело да не се хареса.
„От полза“ е само начало на кръстния път на Платонов. След това, разбира се, списание „Червен нов живот“ вече не го публикувало. Успял да отиде все пак в командировка в Средна Азия и да напише забележителната повест „Джан“, както и да отпечата няколко очерка за строителството в същата Средна Азия. По-късно работил в много бързо унищоженото списание „Литературен критик“, чиято редакция била разтурена през 1939 г. Но Платонов успял да напише там цяла книга с бележки, „Записки на читателя“, която стигнала дори до печатарски набор, но не била отпечатана. Понякога по чудо се появявали негови разкази („Река Потудан“, „Третият син“, „Фро“), но общо взето, Платонов бил зачеркнат от литературата чак до Великата отечествена война. Синът му бил арестуван по скалъпено обвинение и освободен едва когато бил вече безнадеждно болен от туберкулоза. От него всъщност се заразил Платонов и също починал седем години по-късно.
С това животът му приключил. Остава само да се изумяваме, че успял да живее и да пише някак си в тази ситуация, да доживее до 1951 година. Това е чудо на някаква невероятна вътрешна устойчивост! Когато четем последните текстове на Платонов, например пиесата му „Ноев ковчег“ или последния му недовършен роман „Щастливата Москва“, забелязваме вероятно в тях черти на истинско безумие. Сигурно го е имало наистина, но това безумие било предизвикано главно от един страшен когнитивен дисонанс. Най-съветският, най-искреният от съветските писатели се оказал ненужен и преследван от съветската власт. Единственият човек, който вярвал в народната утопия, се оказал нейна първа жертва. Това е може би един от най-страшните парадокси на руската литература през XX век.
– Какви били отношенията на Платонов с Пилняк и защо написали заедно „Че-че-о“?
Не само „Че-че-о“, написали заедно и пиесата „Четиринадесет червени колиби“. По принцип били приятели. Като литератори нямат нищо общо, нека бъдем откровени. Веднъж попитали Еренбург какво общо имат Евтушенко и Вознесенский. Той отговорил: „Какво общо имат двама нощни пътници, вързани от разбойници за едно дърво? Дървото им е общо“. Общото между двамата било това, че ги преследвали. А що се отнася до останалото, Пилняк е, разбира се, много по-малко дълбок писател, у него го няма езиковто чудо, макар че е добър, истински писател.
Какво свързва изобщо Платонов с руската класическа литература? Чувството за едно дълбоко колективно безсъзнателно, което не може да бъде формулирано. Народът иска да се превърне в плазма, която е силно наелектризирана, вдъхновена от велика идея. Народът иска да премине в някакво ново състояние на материята, мечтае страстно за Чевенгур, иска да се изтръгне от рутината и да се превърне в нещо друго. Чевенгур е особено състояние на одухотворения народ. Неслучайно най-добрият военен разказ на Платонов се казва „Одухотворени хора“.
И Платонов е обсебен цял живот от тази идея. За кратко време революцията превръща хората във възторжена, одухотворена маса. Ужасът е там, че на началството това изобщо не му е нужно. Началството убива утопията, защото не е в състояние да управлява такъв народ. На него не му трябва вдъхновен народ, на него му трябва отчетче. Това е темата, която Платонов усещал, която Пилняк разбирал, както я разбирала и цялата голяма руска литература.
В нашето възпалено общество периодично се разгарят яростни спорове за това как може и как не може да се държи човек, който прави Добро Дело. Допустимо ли е в името на Доброто Дело човек да си криви душата, да лъже, да угодничи пред властта, да участва в съвета на нечестивите и така нататък.
Ще кажа веднага: тук нямам твърдо мнение. От една страна, хайде да упрекнем Шиндлер за това, че бил член на фашистката партия. От друга, може би не е задължително чак да се прави челна стойка, стига, разбира се, да не става въпрос за газови пещи? Всичко зависи от конкретната ситуация и от чувството за мярка.
И още нещо.
В прекрасното поле на благотворителността е заровена мина, на която понякога се взривяват хора, които по право са заслужили всеобщо уважение и дори слава. Някои от тези праведници започват да смятат, че служенето на Доброто Дело им позволява да не се придържат към общоприетите етични норми, защото нали не го правят за лична облага, пък и изобщо: кои сте вие, че да ме съдите, след като съм направил и правя толкова добрини?
Искам да ви разкажа за една забележителна жена, която в името на Доброто Дело стигнала твърде далече. Тя ми е почти като майка. Е, по-точно на Борис Акунин. Точно от тази дама започна всъщност някога цял един проект.
В моя роман „Азазел“ има една лейди Естер, велика благотворителка, която решава ни повече, ни по-малко да спаси цялото човечество, като ускори историческия прогрес. Най-интересният персонаж за мен беше тя, а съвсем не младият наивник Фандорин.
Моята баронеса Естер има съвсем реален прототип, днес напълно забравен, а навремето оказал се в центъра на ужасен всеруски скандал.
Игуменката Митрофания (име, което ми послужи по-късно за поредицата с монахинята Пелагия) живяла удивителен живот. Принадлежала към висшата аристокрация, била дъщеря на командващия Кавказкия корпус барон Розен (когото после откраднах за романа „Герой на другото време“ – при мене производството е безотпадно). На младини била придворна дама на императрицата, а на 26 години, след поредица от семейни трагедии, станала монахиня.
Баронеса Прасковя фон Розен била от онази порода хора, които бързат да правят добро. Вероятно, ако живееше в наше време, щеше да оглави Международния Червен кръст или „Амнести Интернешънъл“ – от такъв мащаб и с такъв темперамент била тази жена.
Още на младини станала настоятелка на Введенския манастир в Серпухов край Москва и превърнала бедната обител в процъфтяваща. Като получила голямо наследство, Митрофания го похарчила изцяло за манастира и за благотворителност.
По-късно рамките на едната обител ѝ отеснели. Митрофания била сред основателките и ръководителките на движението на сестрите на милосърдието в Русия и само заради това заслужава безспорно паметник. Но и тази мащабна дейност се оказала недостатъчна за енергичната игуменка. Тя пожелала да превърне своя манастир в огромно образцово стопанство, нещо като рай на земята, където духовността върви ръка за ръка с предприемчивостта и икономическия успех (идея, отмъкната от автора за романа „Пелагия и черният монах“). Сред проектите ѝ били получаването на железопътна концесия, строежът на сапунена фабрика, производството на хидравлична вар и какво ли не още.
С една дума, това била наистина уникална личност: самоотвержена, напълно безкористна, с изключителен организаторски талант и исполински размах.
Именно исполинският размах, съчетан със споменатите вече замисли, я погубил в крайна сметка. Грандиозните начинания изисквали също толкова грандиозни инвестиции, а никакви частни дарения не стигали за тях. И тогава майката игуменка решила, че Бог ще ѝ прости, ако гради голямото Добро Дело за сметка на разни дребни лоши хорица, при това закоравели грешници.
Какво лице, а?
През 1873 г. Русия била разтърсена от новината, че една от най-уважаваните почитани църковни фигури, прочутата игуменка Митрофания, е обвинена в подправяне на документи и полици на фантастичната сума от два милиона рубли (за сравнение: колежкият регистратор Фандорин получавал по тридесет и пет рубли на месец.)
Митрофания подчинила на волята си - а характерът ѝ бил могъщ - една търговка алкохоличка, един милионер от сектата на скопците и още няколко също толкова несимпатични богаташи и изцедила от тях всичко, което могла. Тя не действала сама, а, както биха казали днес, като част от ОПГ (организирана престъпна група - бел. прев.): Митрофания имала няколко предани помощници.
„Тя беше жена с широк ум, с чисто мъжки и делови характер, която в много отношения вървеше срещу традиционните и рутинни възгледи, господстващи в средата, в чиито тесни рамки ѝ се налагало да се движи – пише Анатолий Фьодорович Кони, който ръководел обвинението, но въпреки това изпитвал явна симпатия към подсъдимата. – Тази широта на възгледите за поставените пред себе си задачи, съчетана със смелия полет на мисълта, с удивителната енергия и настойчивост, не можела да не влияе на околните и да не създава сред тях хора, покорни на Митрофания, които неусетно за себе си се превръщали в слепи оръдия на нейната воля.“
Прочутият Фьодор Плевако, който на процеса защитавал интересите на пострадалите от измамата, направо смазал игуменката със страстната си реч. По-късно тя вдъхновила Островский да напише пиесата „Вълци и овце“, в която Митрофания е представена като хищницата и мерзавката Мурзавецкая. „Овчата кожа на вълка не бива да ви заблуждава. Не вярвам, че хората мислят сериозно за Бога и доброто, докато вършат грабежи и фалшификации.“ (Хм, а аз пък вярвам.)
За подсъдимата всичко свършили зле, но предвид тежестта на обвиненията – не чак толкова ужасно: със заточение в отдалечени манастири, където до края на дните си Митрофания се занимавала кротко с иконопис. Тази многостранно надарена жена имала и такъв талант.
Страховитите противници на игуменката: А. Ф. Кони и Ф. Н. Плевако
Разбира се, Митрофания не е съвсем лейди Естер. Тя не кроила световни заговори и не убила никого, само ограбвала. Но мотивацията е същата, типът личност е същият, а най-важното – дилемата е същата.
Една от ключовите теми не само на романа „Азазел“, но и на цялата поредица за Фандорин, е разтегливостта на границите на Доброто Дело, неуловимият шев върху лентата на Мьобиус, където лицевата страна се превръща в опако.
Може ли например да затриеш няколко лоши хора заради спасяването на голям брой добри? (Никакъв проблем, ще отговорят повечето читатели.) А може ли в името на благото на цялото човечество да пожертваш буквално един младок – симпатичен, но силно пречещ на Доброто Дело? За кого в крайна сметка ти е по-жал – за някакво си хлапе или за цялото човечество? Баронеса Естер ще въздъхне тежко и, разбира се, ще побърза да спаси човечеството.
На снимачната площадка на психологическия шедьовър на Алфред Хичкок „Ребека“ от 1940 г., актрисата Джоан Фонтейн преживява пословично напрегната атмосфера, белязана от умишлена изолация, психологическа манипулация и враждебност от страна на актьорския състав. Режисьорът Хичкок насърчава активно всичко това, за да подсили нейното екранно изпълнение, за което тя получава първата си от общо три номинации за наградата на Академията („Оскар“) за най-добра актриса.
Обстановката е пословично тежка за Фонтейн заради сериозните търкания с нейния екранен партньор. Лорънс Оливие, който играе Максим де Уинтър, демонстрирал открито презрението си към Фонтейн. Той настоявал упорито ролята на втората госпожа де Уинтър да бъде дадена на тогавашната му приятелка Вивиан Лий. Тъй като Фонтейн успяла да измести Лий след изтощителен шестмесечен кастинг с участието на стотици актриси, Оливие се отнасял с нея ужасно. Останалите членове на актьорския състав последвали примера на Оливие и редовно я пренебрегвали, държейки се с нея като с нежелана натрапничка.
Вместо да защити младата актриса, която спечелила тази определяща за кариерата ѝ роля малко преди 22-рия си рожден ден, Хичкок избрал да използва задкулисните търкания като оръжие. Той се възползвал умишлено от действителната изолация на Фонтейн, за да пресъздаде изпълнената с ужас и чувство за малоценност реалност на нейната безименна героиня. Хичкок шепнел непрекъснато в ухото ѝ, че всички на снимачната площадка я мразят, подхранвайки нейната параноя. Като жестока проява на този психологически метод, той инсценирал парти за рождения ѝ ден на снимачната площадка, само за да се погрижи основните актьори да отсъстват демонстративно, затвърждавайки усещането ѝ за пълна изолация.
Хичкок осъзнава, че отличително качество на Фонтейн е нейната вродена, крехка „уязвимост“. Държейки я постоянно под напрежение, несигурна и сплашена от Оливие и екипа, той уловил успешно неподправената, тревожна плахост, ключова за обсебващата атмосфера на филма.
Въпреки мъчителната психологическа цена на снимачния процес, токсичната среда се превръща накрая в кинематографично злато. Крехкото и изтъкано от тревога изпълнение на Фонтейн ѝ донася първата от общо три номинации за наградата на Академията за най-добра актриса, затвърждавайки статута ѝ на холивудска звезда и определяйки трайната следа, която оставя единственият филм на Хичкок, печелил някога „Оскар“ за най-добър филм.
(За откритията му, свързани с пренасянето на сигнали в нервната система)
Ранни години
Ерик Ричард Кандел е роден на 7 ноември 1929 г. във Виена в еврейско семейство. След аншлуса на Австрия през 1938 г. семейството преживява нацистките преследвания и през 1939 г. емигрира в САЩ, в Бруклин, Ню Йорк. Този опит оставя дълбока следа у него и по-късно засилва интереса му към въпроса как паметта съхранява преживяванията.
Образование и път към науката
Кандел учи история и литература в Харвард, като дипломната му работа е посветена на отношението на някои германски писатели към националсоциализма. Там се увлича по психоанализата и решава да стане психиатър. Завършва медицина в Нюйоркския университет (NYU) през 1956 г.
Постепенно се убеждава, че за да се разбере психиката, трябва да се изучава мозъка на клетъчно равнище. Работи в Националните здравни институти (NIH), където изследва невроните в хипокампа.
Изборът на Aplysia
Ключово решение в кариерата му е да изучава паметта при един прост организъм, морския охлюв Aplysia californica. Той има около 20 000 неврона, много от които са едри и лесно разпознаваеми. Това позволява да се проследят конкретни нервни вериги, свързани с един прост рефлекс: прибирането на хрилете при докосване.
Част от работата си с Aplysia Кандел започва в Париж при Ладислав Таук. По-късно продължава изследванията си в NYU, а от 1974 г. в Колумбийския университет, където става и изследовател в Медицинския институт „Хауърд Хюз“.
Нобеловата награда (2000 г.)
Кандел споделя наградата с Арвид Карлсон и Пол Грийнгард „за откритията им, свързани с предаването на сигнали в нервната система“.
Той доказва, че ученето променя синапсите. При прости форми на учене, като хабитуация, сенсибилизация и класическо обуславяне, силата на връзките между невроните се променя.
Кандел посочва, че краткосрочната памет се дължи на функционални промени в съществуващите синапси. Те са свързани с вторичния посредник цАМФ и с фосфорилирането на белтъци от протеинкиназа А.
Дългосрочната памет, от своя страна, изисква активиране на гени и синтез на нови белтъци. Важна роля в този процес играе транскрипционният фактор CREB. В резултат израстват нови синаптични връзки, т.е. мозъкът физически се преустройва.
По-късно Кандел пренася изследванията си при мишки и изучава ролята на хипокампа в пространствената памет. Работи също върху възрастовата загуба на паметта.
Учебници и книги
Кандел е съавтор (заедно с Джеймс Шуорц, Томас Джесел и др.) на „Principles of Neural Science“, един от най-авторитетните учебници по невронаука в света.
През 2006 г. излиза книгата му „In Search of Memory“, автобиография, съчетана с история на науката за паметта. По нея е заснет и документален филм.
В „The Age of Insight“ (2012) разглежда Виена около 1900 г., изкуството на Климт, Кокошка и Шиле и връзката между изкуството, психоанализата и науката за мозъка. Следващите му книги, „Reductionism in Art and Brain Science“ (2016 г.) и „The Disordered Mind“ (2018 г.), са посветени на изкуството и на психичните и неврологичните заболявания.
Значение
Кандел е сред учените, които изграждат мост между психиатрията, психологията и молекулярната биология. В известната си статия от 1998 г. „A New Intellectual Framework for Psychiatry“ ученият защитава тезата, че психичните процеси, включително ефектите от психотерапията, имат биологична основа в промените на синапсите и генната експресия.
Освен на Нобелова награда, Кандел е носител и на наградата „Ласкър“ (1983 г.), на Националния медал за наука на САЩ (1988 г.) и на наградата „Волф“ (1999 г.).
ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ
ПЪРВО, ВТОРО И ТРЕТО ПОСЛАНИЕ НА ЙОАН
Тези послания получили това название, защото ранните църковни отци смятали, че са написани от същия човек, който е автор на четвъртото Евангелие. Те били убедени, че това е не друг, а Йоан Зеведеев, един от учениците на Исус. Почти сигурно е, че този апостол не е писал посланията, защото, подобно на своя събрат по вяра бедния селянин от арамейски произход Петър, Йоан Зеведеев най-вероятно не е можел да пише. Това дава основание да се предполага, че който и да е авторът на тези послания, той не е същият човек, написал Евангелието от Йоан, макар че авторите на посланията и на Евангелието да споделят някои богословски убеждения и да засягат едни и същи въпроси.
За книгите се е утвърдило названието Послания, което е коректно за втория и третия текст, всеки от които заема не повече от страница, и по този начин са най-кратките книги в Новия завет. Второто послание на Йоан е написано от някого, който нарича себе си „старец“, до една загадъчна личност, наричана „избраната госпожа“. По-късно в същото послание авторът престава да се обръща към госпожата и насочва думите си към група хора (използва „вие“ в множествено число, като се започне от 6-и стих). Повечето изследователи обясняват тази промяна по следния начин: под „госпожа“ авторът има предвид християнската община, църквата, към която се обръща. Третото послание на Йоан прилича много на Второто, така че най-вероятно са написани от един и същи автор. Стилът на писане е сходен, много теми се припокриват, а авторът отново нарича себе си „старец“. Третото послание обаче е адресирано не до цяла община от вярващи, а до човек на име Гай, когото авторът подкрепя в спор, възникнал в неговата община.
По-обширното Първо послание на Йоан едва ли може да се характеризира като послание: в текста не се срещат имената на автора и на получателя; липсват и другите характерни елементи на писмо. Тази книга прилича по-скоро на есе или на нещо като отворено писмо, написано до общност от вярващи. В много отношения текстът е сходен с Второто и Третото послание, така че те най-вероятно имат един и същи автор. Историческият контекст на посланието дава основание да се предположи, че авторът е живял след написването на Евангелието от Йоан. Стилът на посланията и на Евангелието се различава значително, така че най-вероятно текстовете са написани от двама различни автори, живели в една и съща община.
Най-ясно историческата ситуация, вдъхновила автора, е изразена в Първото послание на Йоан. Според 1 Йоан 2:19 в общината настъпил разкол – част от религиозната общност поискала да основе своя община.
„Те излязоха от нас, но не бяха наши; защото, ако бяха наши, щяха да останат с нас; но излязоха, за да стане явно, че не всички са наши.“
От цитираните думи се вижда, че разделението не преминало гладко и било съпроводено с богословски спорове. Авторът нарича напусналите общината „лъжци“ и „антихристи“ (буквално: хора, които са против Христос). За останалите в общността мнимият Йоан пише, че „знаят всичко“.
Кои били тези отцепници, чието напускане предизвикало такъв фурор? Авторът посочва, че отричали, че „Исус е Христос“. На пръв поглед няма причини да не вярваме на това твърдение, но всъщност то не може да означава, че отцепниците не признавали Исус за юдейския Месия. Те живели дълго време в рамките на християнската общност и били християни до разделението. Насока за техните нови възгледи се намира в 1 Йоан 4:2–3, където отказват да изповядат „Исус Христос, дошъл в плът“. Същото твърдение срещаме и във 2 Йоан 1:7. Това е достатъчно, за да си съставим представа за случилото се.
По-рано в тази глава говорихме за учението на Маркион. То се състояло в това, че според него Исус не е пратеник на жестокия юдейски Бог, който създал света, а на друг Бог, превъзхождащ първия във всичко. Тогава не говорихме за това какво мислел Маркион за Христос. Според него, тъй като Христос не е изпратен от създателя, не може да бъде създание. С други думи, Исус не може да бъде същество от плът и кръв. Той е духовна същност, която няма никакво отношение към нашия свят. Но защо в такъв случай изглежда на хората материален? Според Маркион Исус само изглежда като човек. В действителност Той няма тяло – това е само привидност.
Маркион не е единственият, който се придържал към това мнение. Богословите наричат това разбиране за Христос докетизъм (от гръцкия глагол „изглеждам“). Някои гностици също твърдели, че тялото на Христос само изглеждало истинско. Този подход очевидно продължил да се развива в рамките на общината на Йоан. Отделилата се група не изповядвала Исус, „дошъл в плът“. С други думи, не вярвали, че Исус е имал тяло. И именно в този смисъл отричали Христос. По-точно казано, не вярвали, че Христос се е въплътил в живия човек Исус.
Защо някои не вярвали във въплъщението на Христос? Това е свързано с факта, че с времето християните променили възгледа си за Исус, смятайки Го не само за юдейския Месия, но, в известен смисъл, и за самия Бог. Развитието на този подход виждаме в Евангелието от Йоан. В някои стихове Исус прилича на обикновен човек (например 1:35–42). В други пък е представен като божествена същност (1:1–18). С течение на времето представите на членовете в общината на Йоан се развивали. Те започнали да смятат Исус не просто за божествен, тоест за въплъщение на Бога на земята. Вече Го смятали за истински Бог. Но истинският Бог не може да бъде едновременно и човек. Защо в такъв случай прилича на човек? Това е само мираж. Така докетизмът се развил в общината на Йоан. Членовете на тази община не са маркионити, нито гностици, ученията на двете групи се различават, но възгледите им за същността на Христос били еднакви. Тази част от християнската община на Йоан, която подкрепяла докетистките представи за Христос, смятала учението на останалата част от своето общество за неприемливо. Затова си тръгнали и основали своя общност, която може би се трансформирала по-късно в секта с гностически уклон. Авторът на Посланията на Йоан критикува тези отстъпници и техните възгледи, твърдейки, че Христос бил същество от плът и кръв, дори ако същевременно бил в някакъв смисъл и Бог.
Именно затова авторът на Първото послание на Йоан започва тази книга по начина, по който го прави – твърдейки, че видял и чул „Словото на живота“ (разбирай Христос), и могъл да се докосне до Него, когато се въплътило на земята. Христос е истинско, осезаемо същество. В противен случай не би имал плът и кръв и не би могъл да пролее кръвта Си за изкупление на греховете на другите. Затова авторът подчертава силно, че именно кръвта на Христос изкупила греховете, защото Той е принесъл истинска човешка жертва (1:7, 2:2, 4:10).
За автора групата, напуснала общината, не само имала неправилни възгледи. Нейните членове върели и аморални постъпки. Те не спазвали Божиите заповеди (2:4), не обичали своите братя по вяра, както е редно (2:9–11, 4:20), и грешели, като отричали това (1:6–10). Възможно е авторът да свързва моралното падение на групата с нейни богословски грешки. Ако не отдават нужното значение на съществуването на Христос в плът, то може би за тях няма значение и собственото им съществуване. Затова не се интересуват вече от изпълнението на Божиите заповеди и от проявата на любов към своите събратя. Това обяснява защо в своите послания авторът подчертава необходимостта да се спазват Божиите заповеди и да има взаимна обич, което да се противопостави на омразните докетисти, напуснали общината.
