събота, май 25, 2024

ПИРАМИДАТА НА ХЕОПС, КОГОТО ТАКА И НЕ НАМЕРИЛИ ВЪТРЕ В НЕЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Какъв владетел бил Хеопс и с какво е известен освен с пирамидата си.

За единственото запазило се древно чудо на света, пирамидите в Гиза, знае всеки. Мнозина ще си спомнят и това, че най-голямата от тези гробници принадлежала на фараона Хеопс.

Хеопс е гръцка транскрипция на египетското име Хуфу. Именно така, според разшифрованите папируси, египтяните наричали своя владетел. Той принадлежал към Четвъртата династия и живял в средата на 3-то хилядолетие пр. н. е. Почти всичко, което знаем за него, е стигнало до нас единствено в преразкази на древногръцки историци, които са живели няколко хиляди години след фараона. Дори продължителността на управлението му не е точно установена. Цифрите варират от 27 до 63 години.

Подобно на всички владетели на Древния Египет, Хуфу искал да си осигури достоен задгробен живот. Затова наредил да изградят върху платото Гиза огромен погребален комплекс – за себе си и за всичките членове на своето семейство. Пирамидата и другите необходими за задгробния живот съоръжения се създавали с всичките сили на страната. Доставянето на камъни, непосредственият строеж, устройството на вътрешните стаи и подготовката на всичко, което било необходимо за достойно погребение, изисквали колосални ресурси. Според сведения от папирусите проектът погълнал 20 години.

Марка от серията „Чудесата на света“

Според записите на Херодот, след като Хеопс починал, страната била толкова уморена от великия строеж, че в резултат от това отслабналата династия била свалена. Някои учени смятат, че това са просто клевети на фараоните от Петата династия за очерняне на своите предшественици – след Хеопс управлявали още няколко негови потомци.

Интересно е, че тялото на Хуфу не било намерено в пирамидата. Надписите по стените на гробницата гласят, че там наистина се намира погребалната зала за владетеля на Египет. В центъра на стаята има саркофаг, издялан от огромен къс гранит, но в него няма мумия. Не е известно дали гробницата е била осквернена от египтяните по време на някое от древните смутни времена, от арабите, които търсели съкровища, или от някакви крадци от време, по-близо до нашето. Да се разбере това, най-вероятно е вече невъзможно.

петък, май 24, 2024

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1989 г. / ФИЗИКА / ХАНС ДЕМЕЛТ

Ханс Демелт (Hans Dehmelt)

9 септември 1922 г. - 7 март 2017 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Норман Рамзи и Волфганг Паул)

(За разработването на йонния капан.)

Демелт е роден в Гьорлиц, Долна Силезия, но израства в Берлин. След изпита си за допускане до обучение в университета (Abitur) през 1940 г. е призован във Вермахта, в частите на противовъздушната отбрана. Участва в Сталинградската битка, след което се връща в Германия и в рамките на военната програма учи физика в университета в Бреслау (днес Вроцлав, Полша – бел. П. Н.). През 1944 г. е изпратен на западния фронт, където по време на Арденсата битка е пленен от американците.

След освобождаването си през 1946 г. продължава своето обучение в Гьотингенския университет при учени като Рихард Бекер, Ханс Копферман, Вернер Хайзенберг, Макс фон Лауе, Волфганг Паул и Макс Планк. По време на погребението на Планк той е един от тези, които носят ковчега му. Получава диплома през 1948 година за защита на дипломна работа за масспектографа на Томсън. През 1950 г. защитава дисертация, след което е поканен в САЩ за следдокторска специализация. През 1952 г. започва работа във Вашингтонския университет в Сиатъл, където от 1955 г. е асистент-професор, от 1958 г. заместник-професор и от 1961 г. професор, като през същото година става и американски гражданин. През 2002 г. се пенсионира.

Демелт е женен за Ирмгард Ласоф. Семейството има син Герд. След смъртта на съпругата си той се жени за Даяна Дундър.

През 1956 г. Демелт описва за първи път преимуществата на йонните капани за спектроскопия с висока разрешителна способност. През следващите години полага основите за изграждането на подобни капани. През 1959 г. успява да задържи в магнетронен капан (по-късно наречен капан на Пенинг) един електрон в продължение на десет секунди. През 1973 г., заедно с Дейвид Уайлънд и Фил Екстръм, постига продължително запазване на един електрон и изграждането на едноелектронен генератор. През следващите години усъвършенства дотолкова този метод, че през 1987 г. измерва много точно жиромагнитното съотношение на електрона и позитрона.

Демелт е носител на наградата Ръмфорд на Американската академия на науките и изкуствата (1985 г.) и на Националния медал за наука на Националния научен фонд на САЩ (1995 г.). Член е на Националната академия на науките на САЩ.

ИЗТОЧНИК: Уикипедия

Превод от руски: Павел Николов

четвъртък, май 23, 2024

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ - 13

ДО ТУК: Предговор 1; Предговор 2; ОТКЪС 1; ОТКЪС 2; ОТКЪС 3; ОТКЪС 4; ОТКЪС 5; ОТКЪС 6; ОТКЪС 7; ОТКЪС 8; ОТКЪС 9; ОТКЪС 10

ОТКЪС 11

Секретно предписание на началника на Азиатския департамент до генералния консул в Русчук от 28 ноември 1883 г.,№ 1686

„Нашият посланик в Румъния е уведомил императорското Министерство на външните работи за това, че кралското военно министерство има намерение да усили гарнизона при Арап-Тапия. Княз Урусов смята, че за запазване нашите интереси в България не е излишно, щото в Силистра да се организира наблюдение за придвижването на румънската войска. Министерството на външните работи своевременно съобщи за това на нашия дипломатически агент в София и вицеконсула във Варна. Сега г-н Лисевич донася на Азиатския департамент, че поради отдалечеността на Силистра от района на варненското вицеконсулство той не може да извършва наблюдение от страна на Силистра за придвижването на румънските войски.

Предвид на несъвместното разпределение на консулските окръзи в България императорското министерство постанови да причисли Силистренска околия към района на поверения на Ваше Превъзходителство консулски окръг.

Вследствие на това най-покорно Ви моля, почитаеми господине, в границите на възможностите да благоволите да установите наблюдение над румънските гарнизони при Арап-Тапия и за последствията да благоволите да ме уведомите.“

Конфиденциално писмо на началника на Азиатския департамент до генералния консул в Русчук от 20 февруари 1884 г.,№ 169

„Граф Шувалов в свое писмо уведомява щатс-секретаря Гирс, че в разговор с княз Бисмарк относно българския въпрос последният не одобрява в някои отношения действията на нашия извънреден дипломатически агент в България.

Нашият посланик във Виена съобщава по телеграфа на министъра на външните работи, че в Австро-Унгария гледат на действията на нашия дипломатически агент като на вмешателство от наша страна във вътрешното управление на Княжеството. По мнението на княз Лобанов-Ростовски насилственото отстраняване на княз Батенберг от България при наше съдействие неминуемо ще повлече след себе си сериозни затруднения.

От София също така съобщават, че княз Батенберг чрез посредничеството на тамошния английски дипломатически агент се е оплакал на лондонския кабинет от агитация против него, Батенберг, от страна на руските представители в Княжеството.

Предвид на тези неблагоприятни съобщения щатс-секретарят Гирс предаде доклад до Негово величество за отзоваване на извънредния императорски дипломатически агент и за назначаване там за дипломатически агент и генерален консул на щатския съветник Кояндер.

Макар че действителният статски съветник Йонин в течение на своето кратковременно пребиваване в България не можа вследствие на разни неблагоприятни условия да изпълни дадените му поръчения и да достигне предполагаемия резултат, при все това не трябва да се смята мисията на г-н Йонин за безполезна. Той успя да възстанови действието на конституцията в Княжеството, да застави княз Батенберг да се откаже от дадените му от систовското (свищовското – бел. П. Н.) Народно събрание пълномощия и да укрепи в страната влиянието на Народната партия, която напълно ни съчувства.

За благоприятен резултат, достигнат от мисията на г-н Йонин, аз смятам и това обстоятелство, че настоящото правителство начело с Драган Цанков се състои от предани нам лица и на съдействието на които ние можем да разчитаме. Убеден в това, че инициатор на държавния преврат в България от 1881 г. е княз Батенберг, действащ по внушение от Лондон, Берлин и Виена, г-н Цанков ни оказва съдействие в сключването на военната конвенция. Освен това Драган Цанков се задължи по възможност да забави решаването на въпроса за построяването на железопътната линия Цариброд-София-Вакарел и да се заеме с откупуването в хазната на железопътната линия Русчук-Варна. Що се отнася до отстраняването на княз Батенберг от пределите на България, г-н Цанков също така се задължи със собствени средства и по легален ред от името на народа и правителството да предложи на княза отричане от престола и незабавно да го отстрани от пределите на Княжеството. Всички тези благоприятни условия ние сме длъжни да запазим за известно време в дълбока тайна. И особено да се отклони по възможност въпросът за кандидатурата за замяна на княжеския престол. В беседи и разговори с влиятелни лица могат да се направят изказвания в смисъл, че Господарят Император смята този въпрос за чисто народен и неговото решение да предостави на самите българи, т. е. изборът на княз принадлежи на Народното събрание без всякакво външно влияние.

В своите донесения действителният статски съветник Йонин изказва опасения да не би в самата Народна партия да се появи разкол и тогава князът може да прибегне към съдействие от крайните елементи в България, начело на които стои Петко Каравелов, ползуващ се с поддръжката на влиятелния в България депутат от законодателното събрание Стефан Стамболов.

От сведенията, доставени от управляващия русчукското консулство, се вижда, че интелигентната класа в поверения на Ваше Превъзходителство консулски окръг се състои от крайни радикали, имам честта най-покорно да Ви помоля, почитаеми господине, доколкото е възможно, да се действа на умовете на влиятелните лица във Вашия окръг в това направление, че императорското правителство намира разцеплението в Народната партия за твърде опасно оръдие в ръцете на противниците и че от това разцепление могат да се възползват консерваторите, вземайки в свои ръце кормилото на управлението. Аз смятам също така за полезно издаването в Русчук или в Търново на вестник в дух на обединението на партията. Изборът на способни редактори и издатели на такъв вестник аз предоставям на благоусмотрението на Ваше Превъзходителство.“

Секретно съобщение на дипломатическия агент в България дорусчукския генерален консул от 3 април 1884 г.,№ 157

„Княз Батенберг предприема пътуване из Княжеството с агитационна цел. Князът се старае главно да предразположи на своя страна младите български офицери. В Русчук Батенберг ще бъде към Светата седмица в навечерието на Възкресение.

Независимо от това, че нашите командири и началниците на отделните части доставят на военния министър нужна и точна информация за всички действия на княза, аз от своя страна имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство да благоволи да организира и от Ваша страна наблюдение за княжеската агитация. Смятам, че не е излишно, щото Вие, почитаеми господине, в разговор с княз Батенберг да споменете младите български офицери, възхвалявайки тяхното служебно усърдие и доброто им възпитание.

За последствията благоволете, Ваше Превъзходителство, да ме уведомите.“

Шифрована телеграма на началника на Азиатския департамент до генералния консул в Русчук от 5 април 1884 г., № 857

„Най-покорно моля Ваше Превъзходителство да даде от сумата на запасния капитал на повереното Ви консулство на живеещия в Русчук сръбски митрополит Михаил 10 000 франка срещу разписка в два екземпляра, която няма да откажете да представите в Азиатския департамент.“

Секретно съобщение на началника на Азиатския департамент до руския императорски генерален консул в Русчук от 10 април 1884 г., № 857

„Почитаеми господин Николай Дмитриевич, печалният изход на народните движения в Зайчар и в други местности на сръбското кралство, а така също личните неприязнени отношенията между крал Милан и сръбския митрополит Михаил са принудили последния да напусне страната и за известно време да се пресели в България.

На преследване от страна на сръбските власти Високопреосвещеният Михаил се е подложил единствено поради чувството си на преданост към Господаря Император и към Русия. Стоейки начело на политическа партия в Сърбия, митрополит Михаил неуморно се е грижел за възстановяване на нашето влияние в страната и едновременно с това се с стараел да възбуди в народа симпатия към преданата нам династия на княз Карагеоргиевич.

Като не се ограничават само с преследване на митрополит Михаил в Кралството, сръбските власти нееднократно заявяват пред българското правителство своето неудоволствие по повод пребиваването на Негово високопреосвещенство и преданите му представители на Народната партия в близост до сръбската граница.

Лишен от необходимите средства за съществование и грижейки се за участта на другите сръбски емигранти, пребиваващи сега в България, митрополит Михаил чрез посредничеството на нашия дипломатически агент в София се обърна за покровителство към императорското правителство.

Съгласно доклада на действителния статски съветник Йонин и ходатайството на Светия синод щатс-секретарят Гирс направи разпореждане за отпускане от секретните суми на Министерството на външните работи на еднократна помощ на митрополит Михаил в размер от десет хиляди франка, а също така да се съобщи на нашите представители в България да не отказват на Негово високопреосвещенство, в границите на възможностите, своето покровителство.

Изпращайки, приложен, вексел (полица – бел. П. Н.) за 10 000 франка за попълване на сумата на запасния капитал на повереното на Ваше Превъзходителство консулство, изразходвана съгласно моята секретна телеграма от 5 този април, имам честта най-покорно да Ви помоля, почитаеми господине, в границите на възможното да не отказвате на Негово преосвещенство митрополит Михаил Вашето благосклонно покровителство.“

Секретно съобщение на началника на Азиатския департамент до руския императорски генерален консул в Русчук от 4 май 1884 г., № 930

„Почитаеми господин Николай Дмитриевич, пребиваващият в Русчук сръбски митрополит Михаил се е обърнал към оберпрокурора на Светия синод с ходатайството да се разрешени на Негово високопреосвещенство да отпътува в Русия и да се пресели за известно време в пределите на Империята.

Действителният таен съветник Победоносцев, не намирайки от своя страна пречки за удовлетворяване на споменатото ходатайство, предава молбата на Високопреосвещения Михаил в Министерството на вътрешните работи за измолване от Височайшия Господар Император на благоволение, съгласно прил. към ст. 479 на Уст. за паспор. (т. XIV по прод. 1879 г.) за реда на разрешаване на влизането в пределите на Империята на лица от чуждестранни духовенства с православно вероизповедание.

Предвид на положението на митрополит Михаил в политическо отношение Министерството на вътрешните работи препраща отзива на оберпрокурора на Светия синод на императорското Министерство на външните работи за заключение. Граф Толстой в своето писмо между другото обръща внимание на щатс-секретаря Гирс върху обстоятелството, че в интерес на държавната охрана следва предварително да се определи местопребиваването на митрополит Михаил в Империята и че по сведения на Департамента на държавната полиция някои от сръбските поданици, принадлежащи към така наречената Радикална партия, имат отношения с руски емигранти и политически престъпници, избягали от Русия.

Вследствие на гореизложеното имам честта най-покорно да помоля Ваше Превъзходителство да благоволи в непродължително по възможност време да доставите на Азиатския департамент сведения за това, в кой град в Русия има намерение да се засели митрополит Михаил и какви лица ще съпровождат Високопреосвещенството по време на неговия престой в Русия. Заедно с това смятам за свой дълг да добавя, че по разни политически съображения за нас е крайно желателно, доколкото е възможно, да се отклони митрополит Михаил от неговото намерение да се засели в Империята.“

Секретно съобщение на руския императорски генерален консул в Русчук до началника на Азиатския департамент от 12 май 1884 г., № 146

„Почитаеми господин Иван Алексеевич, в отговор на секретното съобщение от 4 този май № 930 имам честта да доложа на Ваше Превъзходителство, че сръбският митрополит Михаил, оставайки непоколебим в своето намерение да се пресели на местоживеене в Русия, моли да се ускори разрешението за неговото влизане в пределите на Империята.

Подлагайки ходатайството на митрополит Михаил на благоусмотрението на Ваше Превъзходителство, смятам за свой дълг да добавя, че Високопреосвещеният Михаил има намерение да се засели в Москва в сръбския двор и че един от подведомствените му архимандрити ще съпровожда митрополита.“

Секретно писмо на дипломатическия агент в България до генералния консул в Русчук от 1 юни 1884 г.

„Почитаеми господин Николай Дмитриевич, разногласията в Народната политическа партия в България все повече се усилват. Петко Каравелов успя да привлече на своя страна мнозинството от своите политически деятели, бивши привърженици на Драган Цанков. Опасявам се, че от това разцепление в партията може да се възползва княз Батенберг и да сформира ново министерство начело с г-н Каравелов, с когото нито аз, нито моят предшественик г-н Йонин не се намираме в благоприятни отношения. Иван Алексеевич от своя страна ни предупреждава относно радикалните елементи в България. Освен това от писмата на г-н Сорокин аз заключавам, че въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжеството може да бъде разрешен в скоро време. По такъв начин ние трябва да избързаме с отстраняването на княз Батенберг от страната на основание на това, че по решение на нашето министерство отричането на княза от българския престол трябва да предшества обединението на Княжеството. Да се достигне отричането на княза при новото министерство начело с Каравелов аз смятам за твърде затруднено, да се прибегне обаче към нелегални мерки, за мен е нежелателно и едва ли такъв вид действия ще бъдат одобрени в Петербург.

Бидейки поставен в такова затруднено положение, имам честта да се обърна за съдействие към Ваше Превъзходителство, най-покорно молейки Ви, почитаеми господине, с всички зависещи от Вас мерки да действате на умовете на представителите на поверения Ви окръг в насока, че за императорското правителство е крайно желателно настоящото министерство на Драган Цанков да се поддържа с мнозинство в предстоящото извънредно заседание на Народното събрание.“

Шифрована телеграма на дипломатическия агент в България до русчукския генерален консул от 10 юни 1884 г.

„Началникът на Азиатския департамент ме уведоми, че Министерството на външните работи е решило след пристигането на княз Батенберг в София чрез министър-председателя Драган Цанков да му се предложи отричане от българския престол. Цанков изяви своята готовност да изпълни искането на императорското правителство. Моля Ваше Превъзходителство след съвещание с бригадните командири от Вашия окръг да ми съобщите за мерките, които Вие намирате за рационално да се предприемат в случай на някаква съпротива от страна на Консервативната, а може би и от страна на Радикалната партия.“

(Следва)

сряда, май 22, 2024

К. ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ В МАКЕДОНИЯ (1912-1915) – 5

ДО ТУК: ВМЕСТО ПРЕДГОВОР; ЧАСТ 1; ЧАСТ 2; ЧАСТ 3

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ: КИРИЛ ПЪРЛИЧЕВ / СРЪБСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ В МАКЕДОНИЯ (1912-1915)

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ / КИРИЛ ПЪРЛИЧЕВ / СРЪБСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ В МАКЕДОНИЯ (1912-1915)

Част 4

В Криворечна Паланка сърбите веднага с дохождането си изхвърлили българския надпис над общинското управление, запретили да се споменава името на Царя на българите, затворили за търговците българската граница, обрали и сринали всички турски къщи в града, като изпратили всички взети ценности в Сърбия. На всички стоки донесени от България или останали от турско време наложили контрибуция в злато сто на сто. Задължили всички граждани и по-видни селяни да получават сръбски вестници, а българските конфискували, обложили населението с тежки данъци и накарали търговците да водят книжата си на сръбски. На Георги Ширински от с. Кръкля били взети от сръбския полицейски пристав Стево 25 наполеона злато; заплашен със смърт, Ширински забегнал въ България. На 4 месец след идването на сръбските войски в Крива Паланка започна се посърбяването на българите под терора на „Черната ръка", ръководена тук от майор Вулович. Градските свещеници (на брой 6 души), училищният инспектор и петима души учители, с които трябвало да започне посърбяването, били принудени да избягат в България. На 11 април 1913 г. сърбите оскубали брадата на свещ. Владимир Попов, който отказал да се признае с паството си за „прави србин". Двамата бивши войводи от турско време — Яким Беляков от с. Конопница и Трайко Павлов от с. Псача били арестувани. Четниците Теодос Трайков, Йосиф Давидков и Янко Иванов били също арестувани и бити и понеже не се признавали за „прави сърби", към което били принуждавани, закарали ги в Скопския затвор. С тях заедно бил закаран и Кирил Якимов отъ с. Псача — и тримата обвинявани като членове на българска революционна организация.

Семействата на всички избягали граждани и селяни, повече от 700 души, били събрани в правителствения дом и тикнати в затвор, зданието на III-класното и основно българско училище е било обърнато на казарма, дето са квартирували 75 души сръбски войници.

При подкачване на Междусъюзнишката война по-видните граждани на брой 56 души са били изпратени на заточение в Прешово. От селяните заточени са били по-вече от 200 души.

През сръбския режим в Паланешкия край са били извършени следните политически убийства над българи от страна на органите на сръбската власт: Стефан Гогов от града, след като му са взети 300 наполеона в злато, Деян Пешев, Яким Иванов и Стоян Митев от с. Кръкля; Янчо Павлов и Яким Трайчев от с. Муждивяк; Апостол Бакалски от с. Петралица; Йосиф Спасов от с. Дълбочица; Петре Атанасов от с. Бащево; Стефан Меджир, Мито Стоянов, Мито Якимов, Станойко Стефанов, Доде Якимов и Николай Спасев от с. Подържикон и др.

След настаняването на сърбите в Малеш първата им работа била да приберат оръжието. За тази цел заловени били всички незабягнали по-видни дейци от турско време и ги подложили на изтезания. След това турнали ръка на черквите и училищата, като унищожили всичко, което говори за българския характер на този край. През 1914 г. „Черната ръка" започнала с изтреблението на бившите членове на революционната организация. Първи жертви били бившите войводи Павле Дудуков от Берово и Странджата отъ Ратово. Следъ най-безчовечни изтезания и двамата били живи хвърлени в един бунар в Пехчево. (Вж. снимка № 11). Подплашени от тази варварска постъпка, всички бивши дейци забегнали в България. Озлобени от това, сърбите излели яда си върху семействата на забегналите, като ги подложили на хули, преследвания и интенирания. Терорът се усилва когато сръбските власти организирали специална терористическа чета, с цел да унищожава всеки събуден българин от околията, първа жертва на която станал Димитър Георгиев. Но скоро се видяло, че четата не е била достатъчна да се справи с предизвикания и принуден към самозащита българин от Малешевско, който почнал да реагира срещу силата със сила (Вж. Сражения на четите в книгата „Сръбският режим и революционната борба в Македония".) Тогава „Черната ръка" издействувала за този край и редовни сръбски войски под началството на двама майори. Войската блокирала селата (март 1915 г.), събрала всичкото мъжко население от 12 до 80 годишна възраст в общинските управления и след двудневно държане без хляб и вода, отделени били по особен списък всички бивши организационни ръководители, четници и куриери, а останалите освободили. От арестуваните унищожени били следните:

От Пехчево — Георги Кьосев, Иван Кьосев, Гаврил Ингилизов и Коле Куюмджията, Тасо Михалов се самоубил вследствие непоносимите изтезания.

От Берово — Нико Тренов, Ефрем Чиплаков и една попадия.

От Негрово — Иван Китанов, Иван Попов и Иван Рендето.

От Мачово — Арсо Железаров, свещеник Ефтим и Атанас Пехливана.

От Будинарци — Ефтим Кантуров.

От Митрашинци — свещеник Петър Георгиев.

От Владимирово — Михаил Кържов, Михаил Шуманов, Алекси Соколов, Иван Зърлев и Гаврил Ников.

Свещеник Григор Павлев от с. Умлено, изплашен от съдбата на своите събратя свещ. Анастас Петров от с. Панчарево, Иван Стойков и Манаси Петров от с. Разловца, които били арестувани от капитан Вуко Цветкович Костич и за да спасят живота си, трябвало да броят 1500 лева, както и от участа на другите пострадали в Малешевско, бил принуден да напусне дом и семейство и да избяга в България. Но за това пък попадията и неговата снаха били арестувани и мъчени тъй, че след три дена попадията умряла, а снаха му се пръснала от силно стягане с въжето, с което била свързана. — Спиро Димитриев от Разловца бил убит посред ден от хората на сръбския капитан, същия Костич. — Свещеник Атанас от с. Панчарево бил взет от селото и заедно с други селяни бил заведен към с. Истевник. Вън от това село той е бил измушен с ножове от сръбските войници и полумъртъв заровен при местността „Белогарки ниви" през втората половина на март 1915 г. — Няколко дена след това, Георги Димов, бакалин в с. Панчарево, се спасил като по чудо от явна смърт: един сръбски войник стрелял срещу него осим пъти, но не го улучил. След това Г. Димов избягал в България. — Все през втората половина на март 1915 г. сръбски войници извикват свещеник Евтим Димитриев в с. Истевник, извели го вън от селото в местността „Шамак“ край Брегалница и го убили.

Освен тези жертви, пребити били от бой Ефтим Ингилизов от Пехчево, Тимо Ников от Берово и Иван Брашнара от Владимирово. Последните двама били отвлечени от сърбите; от тях Иван Брашнара починал в Призрен.

След Валандовския бунт (вж. Динамитните атентати в книгата „Сръбският режим и революционната борба в Македония" от 1917 г.,) в Малеш се прибрали някои от четите. Това дало нов повод на побеснелите сърби да продължат инквизицията и унищожението в Малешевско. Новопристигналата сръбска войска се настанила на 26 март два километра вън от с. Владимирово в местността „Манговица". На другия ден от пристигането си войската блокира селото и залавя всичкото мъжко население без разлика на възраст. Три дена не са допуснали нищо живо да излезе из селото. И добитъкът е бил оставен без храна и вода. Започнали изтезанията. На мъчениците са били връзвани ръцете и краката заедно, а след това били стягани с нарочно приспособени дървета като менгемета. От силните стягания мъчениците не са могли да издават никакъв глас, а само един вид подземно стенание. На мнозина от стяганите се пукнали търбусите и текла вряла пот от главите им. Мъчението продължило до 31 март. От изтезанията умрели: свещеник Иван Мицов Зърлев, на когото едното око изпръснало вследствие на мъките (Вж. снимка № 12.), свещеник Иван Мирчов, Лазар Бакалов, Наце Кръстов, Мите Кърлан, Мите Кушов и Иван Чаушов. Част от останалите живи били освободени, а другите закарани в Берово, дето лежали още една седмица в затвор. От последните задържан бил Коле Еринин, отвлечен при отстъплението на сърбите и загинал. При отстъплението на сърбите от Малеш убит бил и Атанас Фичоров. Гробовете на загиналите били открити едва след дохождането на българските войски. — Повече подробности съдържа списъкът за жертвите в Царевоселската и Пехчевската околия, приложен към цитираната книга.

Щип. Веднага след настаняването си в тоя град сърбите поставили постове на десния бряг на Брегалница и не допускали никакви съобщения с левия бряг. След това бърже пристъпили към обезоръжаване на населението. Според една наредба на комендантството, след захождане на слънцето никой нямал право да излиза от къщи под страх на застрелване. Една от първите вечери след тая заповед градската чаршия била ограбена, след това и опожарена. На следващия ден обискирали къщата на бившия градски кмет Арсо Лазаров, комуто взели пари и два часовника. Веднага издига се в града и бесилка. Подканят Лазарова да предаде общинските пари, останали от българско време, иначе ще бъде обесен след 24 часа. Лазаров представя документ, че сумата е внесена в Българската Народна Банка, обаче сръбският командант настоява. Провидението спасява Лазарова: през нощта командантът умира. Отпосле той е изплатил на срокове тая сума от 9600 лева. На издигнатата бесилка увисва един селянин, обвинен като бунтовник. Мите Сарафов е застрелян, само заради няколко случайно останали в къщата му от по-рано патрони. Угнетението над щипянш е причинявало неописуема болка в душата им, когато са били лишени и от своето родно училище и църква. Все пак малките щипянчета, заставени на сила да посещават сръбско училище, позволявали са си понякога да се подиграят с чуждия тям език на своите преподаватели сърби. Тъй например учителят каже на ученика „скини капу" („свали си шапката“ – бел. П. Н.), а ученикът почва да къса шапката си („скини“ на тамошен български диалект означава „скъсай“ – бел. П. Н.) ; или: „долази вамо" („ела тук“ – бел. П. Н.), а ученикът започва да лази по пода. За да не остане неизпитано средство за въздействие върху духа на българина от Щип, сърбите си довеждат от Сърбия търговец на манифактурни стоки, повикват свои кръчмари, гостилничари касапи, хотелджии. От друга страна сърбите турили в ход и увеселения, вечеринки и балове, на които било канено гражданството. Но разочаровани от безуспешността на всички опити, с цел да подвият каления в борби дух на щипския българин, сърбите махват ръка и се отдават на своето ожесточение. Сръбският агент Бабунски, на чело на редовна войска и жандармерия, става проводник и носител на сръбския терор в цяло Щипско. Така:

В с. Горни Балван някой си сръбски капитан Димко бил до смърт Коце Стоянов и Ефрем Арсов. Бабунски с около 50 души квартирувал често в селото, дето яли, пили и безчинстввали. Овчарчето Петър Янев станало жертва на техните животински чувства. Тасе Наков, изпратен от Бабунски до Св.-Николското общинско управление, по пътя бил безследно погубен. Христо Постолов Везенков, няколко пъти арестуван и изтезаван, най-после погубен безследно от Бабунски. Постол Манов, Петруш Мицов, Салтир Манов, Тимо Андов, Дане Трайчев, Девко Постолов, Серафим Андов, Иван Арсов и Ильо Ефремов — всички задигнати; на последния е намерен трупа на баира до селото. През 1914 г. някой си Джаджо начело на 20 души сърби дошъл в селото, изкарали всред село всичкото население и пред очите на всички бити са най-жестоко : Коце Везенков, Йорде Манов, Петре Мицов, Тимо Андов и Зафир Стоянов. Жените и децата избягали да не гледат мъките на своите, но палачите с бой ги заставили да бъдат зрители на ужасната гледка.

В с. Долно Трогерци презъ 1913 г. бити са за оръжие Серафим Костадинов, Герасим Кузев, Лазо Ников, Сандо Мрсов, Гиго Ефремов, Арсо Малечков и Мите Тошев; последният починал от побоя. — В с. Сърчиево били убити през 1913 г. Салтир Митрев и Стоян Димов, след като са дигнати от къщи нощно време и след две седмици намерен трупът на първия вън от селото, а на втория — около с. Варсаково. Същата участ имали и Моне Тасев, Миле Янев, Петруш Саздов, Тодос Домазетов и Миле Домазетов.

В с. Таринци Бабунски бил до смърт Яне Димитров защото синовете му избягали в България.

В с. Люботин сръбски войници търсят селянина Гьоро Арсов; разярени, че не го намерили, опожаряват къщата му, както и ония на роднините му и на някои други селяни всичко 17 къщи, няколко плевни и училищното помещение. Освен това отделили измежду всички селяни 15 души — 13 мъже и 2 жени, а именно: Георче, Тоде и Христо Иванови, братя; Камче Пецов, Пане Стефанов, Гина Стефанова, негова майка; Моне Донев, Стоян Атанасов, Мите Николов, Ленка Николова, негова съпруга; Василко Анчов, Даме Василков, негов син; Коце Велков, Георе Христов и Моне Коцев. Всички извързани и закарани неизвестно къде. (вж „Сръбското отстъпление" в цитираната вече книга).

В с. Богословец са бити 40 души, мнозина от които осакатели и месата им изпаднали. Вследствие от побоя умрели Пано Трайчов и Коце Георгиев, а Доне Лазов и Спиро Христов няколко пъти са затваряни и жестоко мъчени.

В с. Лесковица сърбите опожаряват 80 български къщи. В пламъците хвърлили Ката Коцева, която изгоряла. Две моми — Петра Стоянова и Тана Коцева — били обезчестени. Избити са Георги Георев и синът му Коле Георгиев, 16 годишен; Христо Димчев, Петре Ильов, Петре Атанасов, брат му Тодор Атанасов, Георги Янев, Петре Спасов, Коце Спасов, негов брат на 16 години; Петре Паунов, 16 годишен, Васил Мицов, Яне Богатин Димов, Камче Стоянов, Диме Костов, Миле Столев, Диме Коцев, Митре Йовев, Петре Стоянов, Томе Янев, Мите Ильов, Траян Лазов, Петре Тодев, Иван Николов, Гълъб Коцев, брат му Саздо Коцев, дядо Димо, внук му Коце Янев, Доне Димов, 16 годишен, Христо Васков, Доне Здравев, Иван Янев, Иван Дончев, Постол Дончев, Спасо Янев, Доне Славев, синът му Христо Донев, 16 годишен, Мите Донев, Димо Костев, Пано Арсов, Камче Шапков, Стойче Паунов, Петре Салункин, Пано Ташкин, Стефко Анастасов, Кръсто Колев. Изклани в същото село от Бабунски са Коце Янев, Евтим Иванов, Миладин Манов, Гиго Василев, 20 годишен, Тоде Янев и Петра Арсова.

В с. Пиперово са ограбени много къщи и изгорени две, а по-голямата част от дребния и едър добитък била задигната още през 1913 г. През 1914 г. Бабунски изклал Христо Йовев, Тасо Лазаров, Богатин Георев, Коце Йовев, Петре Димев, Стоян Андов и Петруш Ильов от същото село.

От с. Селце са избити през 1914 Траян Паноъ и Моне Зафиров; а всичкият добитък от селото задигнат, понеже голяма част от младежите избягали в България.

Село Калопетровци е било подложено на ужасен терор от четата на Бабунски, вследствие на което всички мъже забегнали в България.

Село Карбинци било тероризирано и опленено още през 1913 г.. А през 1914 г. четата на Бабунски и сръбска жандармерия извикват една вечер от къщи и извързват Коце Петрев, Мите Наков и Стоян Кицов от същото село, свещеник Панче Парнаджиев и Анастас Манолев от Щипъ; петимтаа са бити, мушкани с ножове и зверски убити. Труповете им са намерени едва след една година при дохождането на българските войски, заровени в местността „Под чифлика" в една ливада в селската мера. Същият Бабунски е бил и безмилостно изтезавал жените Маца Йордева и Цика Ефремова, а завлякъл 18 годишния младеж Доне Ефремов.

В с. Крупище били бити до смърт през 1914 г. Мише Арсов, Йован Магдин и Коце Трайков, два месеца държани в св. Николския затвор, отдето първият избягал в България, поради което пък жена му Маца

Бити и арестувани в същия затвор са още Мирчо Панев, Коце Трайчев, Стоян Миов, Сотир Тасев, Ильо Илиев, които били тук безмилостно изтезавани, а последният от тях умрял от изтезания. Наум Димитров също умрял от бой, а другите лежали в затвора по три месеца.

В с. Криводол пръз 1913 г. сръбски жандари извикват нощно време селяните Моне Филипов, Гьошо Христов, Гаврил Саздов, Гьошо Янев и Петре Ефремов, които и не се връщат вече у дома: след няколко месеца труповете им са намерени в мерата на с. Бърсаково. През 1914 г. жандармерия и четата на Бабунски подложили на бой всички мъже и жени от Криводол, изнасилили Сава Петрова и отвлекли Лазо Петрушев.

От с. Долни Балван избягали за България всички младежи, за да се отърват от неизбежен терор. Вследствие на това сърбите конфискували покъщнината им, добитъка и всичкото жито.

От с. Шопур сърбите завлекли през 1913 г. Христо Митрев, Траян Лазаров и Стойче Иванов, които изчезнали безследно.

Отъ с. Ново село е задигнат през същата 1913 г. селянинът Симеон Манолев, намерен отпосле заклан в „Дамянско поле".

От с. Брест Бабунски завлякъл през 1914 г. Данаил Карамфилов, който след зверски мъчения бил заклан, а трупът му намерен в манастирската черква при с. Гарван; в същият гроб бил намерен заклан със следи от зверски мъчения и селянинът Стоян Гълъбов.

От с. Тонатарци избягали в България почти всички селяни, за да не изпитат сръбския терор; по тая причина немилостиво били бити всички жени и роднини на избягалите.

Село Патрик е разорено от сърбите през 1913 г., които заграбили 3500 глави дребен добитък и 200 глави пашитни говеда, събрали по-видните хора от селото и немилостиво ги измъчвали, а в къщата на Доне Домазетов изклали 16 души, някои от които недоклани, и след това подпалват къщата, както и няколко околни къщи и вътре изгарят Пане Постолов, Тоде Постолов, братя, Ефрем Митрев и синовете му Георги и Митре Ефремови, Симе Постолов, Филе Йовчев, Коце Панев, Мане Гелев, Йорде Манев, Христо Янев, Гуга Камева, Ильо Стоянов, брат му Коце Стоянов, Мите Коцев и Стоянъ Милев. Спасилият се от сред пламъците Филип Митрев разправя, че всички гореупоменати клани-недоклани били натрупани в къщата, около която сърбите поставили часовой, подпалват къщата и когато пламъците обхващат и съседните къщи, часовоят, застрашен да бъде и той обхванат от пламъците, избятал. В туй време ранен в лявата си ръка, рамото и левия крак, Филип с мъка успял да се спаси от изгаряне. (Вж. снимка № 13). Тежко раненият гърдите си Мите Коцев също можал да излезе от пламъците на горящата къща, но едва стигнал в двора и издъхнал. Не след много сърбите опожаряват и останалите къщи от селото, като останала само черквата, в която обаче всички светии били изподупчени с нож. Останалите живи селяни се пръснали по разни посоки.

В с. Уланци сърбите почнали с арести и терор върху цялото население. Камче Попов, революционер от турско време, е бит и затварян няколко пъти: спасил се като дал 30 лири подкуп. През 1914 г., след като не успели да разбият четата на Владимир Сланков, сърбите нанесли побой на по-видните селяни. Убили и хвърлили във Вардара Ильо Трайчев, кмет в селото; овчарите Даме Димов и Коле Петков, убити в селото, били пренесени през реката и заровени около гарата Градско. На същото това место били заровени труповете на мнозина българи. Петре Лазов, 60 годишен старец, бит до смърт, занесен бил в къщи на носилка, и след два дни издъхнал. Бити до смърт са и Бошко Петров, Коце Кузманов, Димо Давчев, Трайко Минов, Илия Лазов, Камен Гьошов и Паунко Йордев.

От с. Чардаклия били бити от Бабунски Киро Рибарски и Манаско Рибарски, първият от които е донесен на кола в града на лечение и едва се спасил от смърт. Вследствие този терор повечето чардаклийци избягали в България. Извикани нощно време от къщи и безследно погубени от Бабунски са Иван Милев, Христо Петрев и Орде Тиквешански. Убит е също и Мите Наковски, чийто труп е намерен в местността „Маслинка", чардаклийска мера. Ето и жени бити до смърт: Вида Смилева, Яна Наунова и Гена Йованова.

(Следва)

вторник, май 21, 2024

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 17

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16,

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

БЕЛЕЖКИ

СТИЛ

Гогол нарекъл „Мъртви души“ поема; романът на Флобер е също поема в проза, но по-добре изградена, с по-плътна и по-тънка техника. За да се потопя веднага в същността на нещата, преди всичко искам да обърна вниманието ви на това как Флобер употребява съюза „и“ след точка и запетая. (Точката и запетаята в английските преводи понякога заменя просто запетаята, но ние ще върнем правилния знак на мястото му.) Двойката „точка със запетая – и“ следва след изброяването на действия, състояния или обекти; точката със запетая създава пауза, а „и“ завършва абзаца, въвеждайки акцентиран образ или живописен детайл – описателен, поетичен, меланхоличен или смешен. Това е особеност на стила на Флобер.

В първото време след сватбата: „[Шарл] можеше да се сдържа и непрекъснато пипаше гребена, пръстените, шалчето ѝ, понякога шумно, с цяла уста я целуваше по бузите или нижеше една след друга леки целувки по голата ѝ ръка, от крайчеца на пръстите чак до рамото; а тя го отблъскваше полуусмихната и отегчена, както се постъпва с дете, което досажда“.

В края на първата част на Ема ѝ омръзва съпружеския живот: „С тъпо внимание слушаше как звънят един след друг дрезгавите удари на камбаната. По покривите бавно минаваше котка, извила гръб под бледите лъчи на слънцето. По шосето вятърът дигаше пушилка. Понякога в далечината виеше куче, а камбаната продължаваше на равни интервали еднообразния си звън, който чезнеше в полето“.

След заминаването на Леон за Париж Ема отваря прозореца и гледа облаците: „Те се трупаха на запад над залеза, към Руан, и бързо търкаляха своите черни спирали, иззад които излизаха широки слънчеви ивици като златни стрели от някакъв провиснал трофей, докато останалата част на пустото небе беше бяла като порцелан. Ала един пристъп на буря преви тополите и изведнъж рукна дъжд; той зачука по зелените листа. Сетне слънцето отново блесна, кокошки закудкудякаха, врабците пърхаха в мокрите храсти и стичащите се по пясъка вадички носеха розови акациеви цветчета“.

Ема лежи мъртва: „Ема лежеше с глава, приведена към дясното рамо. Ъгълът на устата ѝ, която беше отворена, бе като черна дупка в долната част на лицето; двата палеца стояха непрегънати към дланите; нещо като бял прах беше поръсило ресниците ѝ и очите ѝ почваха да изчезват в някаква лепкава белота, която приличаше на тъничко було, изплетено сякаш от паяци. От гърдите ѝ, чак до коленете, чаршафът се вгъваше надолу и после се издигаше при пръстите на нозете; и на Шарл се струваше, че някаква безпределна маса, някаква огромна тежест я бе натиснала“.

Друга страна на неговия стил, следи от който се виждат и от употребата на „и“ след точка и запетая, е любовта към това, което може да се нарече метод на ръзгръщането, на последователно изреждане на зрителни подробности, на едно нещо след друго, с нарастване на една или друга емоция. Добър пример има в началото на втората част, където постепенно разгръщащият се пейзаж като при движеща се камера ни отвежда в Йонвил: „Напуснеш ли големия път за Боасиер, продължаваш по равно, докато стигнеш височината на склона Льо, отдето се разкрива долината. Рекичката, която минава през нея, я разделя на две части, които имат съвсем различни лица: вляво всичко е ливади, вдясно всичко е орана земя. Ливадите, прострени под ивица ниски хълмове, се свързват отзад с пасищата на местността Брей, а към изток полето, което леко възлиза, се разгръща и разстила, додето поглед стига, своите бледожълти житни нивя. Водата, забързала покрай тревата, отделя с бяла черта цвета на ливадите от цвета на разораната земя и така местността прилича на голяма разгъната наметка с яка от зелено кадифе, поръбена със сребърен ширит.

Когато се стигне края на кръгозора, отпред са дъбовете на гората Аргьой, с урвите на склона Сен-Жан, набраздени от горе до долу с дълги, неравни червени линии; това са следи от дъждовете, а тоя тон на тухли, който изрязва ситна мрежа върху сивия цвят на планината, иде от много извори, наситени с железни съединения, които текат отвъд, из околните места“.

Третата черта – свойствена по-скоро за поезията, отколкото за прозата – е маниерът на Флобер да предава емоции или душевни състояния с размяната на безсмислени реплики. Съпругата на Шарл е починала току-що и Оме му прави компания.

„Оме от приличие взе шишето от етажерката, за да полее здравеца.

— О, благодаря — каза Шарл, — вие сте добър.

И не довърши, въздишайки поради спомените, които предизвика тоя жест на аптекаря.

Тогава, за да го разсее, Оме сметна за уместно да заговори малко за градинарство; растенията имат нужда от влага. Шарл кимна с глава в знак на съгласие.

— Впрочем хубавите дни скоро ще дойдат.

— Ах! — рече Бовари.

Като не знаеше вече какво да каже, аптекарят почна да разтваря леко малките завески на стъклата.

— Я гледай, господин Тюваш минава.

Шарл повтори като машина:

— Господин Тюваш минава“.

Колко малко смисъл има в тези фрази и колко много значение.

Още един пункт при анализа на стила на Флобер е свързан с използването на имперфект – несвършено минало време във френски език, което изразява продължително действие или състояние, нещо обичайно, случващо се постоянно. На английски език това се предава най-добре с would или used to: on rainy days she used to do this or that; then the church bells would sound; the rain would stop, etc. (в дъждовни дни тя обикновено правеше това и това; след това звъняха църковните камбани; дъждът спираше и така нататък). На едно място Пруст казва, че майсторството на Флобер да използва продължителното време се е изразило в употребата на имперфект, imparfait. С помощта на имперфекта, казва Пруст, Флобер успява да изрази непрекъснатост на времето, неговото единство.

Преводачите изобщо не се замислят за това. В многобройни пасажи усещането за тягостно еднообразие в живота на Ема, например в главата за живота ѝ в Тост, не е предадено с достатъчна точност, защото преводачът не се е потрудил да постави тук или там would, или used to, или поредица woulds. В Тост Ема излиза да се разхожда с кучето си: „She would begin (не “began“) by looking around her to see if nothing had changed since last she had been there. She would find (не “found“) again in the same places the foxgloves and wallflowers, the beds of nettles growing round the big stones, and the patches of lichen along the three windows, whose shutters, always closed, were rotting away on their rusty iron bars. Her thoughts, aimless at first, would wander (не „wandered“) at random...“ (В българския превод: „Тя поглеждаше първо да види дали нещо не се е изменило от последното ѝ идване. Намираше на същите места дигиталите и жълтите шибои, китки коприва около големите камъни и лишеи по трите прозореца с винаги затворени капаци, които се ронеха, гниещи върху ръждясалите си железни пръчки. Мислите й, безцелни в началото, бродеха без път...“)

Флобер не използва много често метафори, но когато ги има, те предават емоции на образите, съответстващи на характера на персонажите.

Ема след заминаването на Леон: „И, тихо стенейки, като зимен вятър в изоставен замък, все по-дълбоко потъваше мъката в душата ѝ“. (Разбира се, така би описала своята мъка и Ема, ако имаше художествен талант.)

Родолф е уморен от страстните упреци на Ема: „Понеже порочни или продажни устни му бяха шепнали подобни фрази, той слабо вярваше в чистосърдечието на нейните; трябва, мислеше той, да се премахнат преувеличените изрази, които прикриват посредствена обич; сякаш пълнотата на душата не се излива понякога в най-празни метафори, тъй като никой никога не може да отмери точно своите потребности, нито своите схващания, нито мъките си и човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите“. (Чувам как Флобер се оплаква от трудностите на съчинението.)

Преди да пише на Ема в навечерието на тяхното бягство, Родолф се рови в старата любовна кореспонденция: „Най-сетне отегчен, сънлив, Родолф занесе кутията в скрина и си каза:

— Какъв куп глупости!…

С което накъсо изразяваше мнението си; защото насладите — като ученици в училищен двор — толкова бяха изтъпкали сърцето му, че никаква зеленина не поникваше там и онова, което минаваше през него, по-безразсъдно от децата, не оставяше дори, както правеха те, името си, издълбано на стената“. (Виждам как Флобер навестява старото си училище в Руан.)

(Следва)

понеделник, май 20, 2024

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 50

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СЪБОТА, 26 МАЙ 1945 ГОДИНА

Отново безкрайно преброяване на добитъка на територията на завода, въпреки че нашият виенчанин всъщност би трябвало да се справя по-добре. Денят започна отново с топла ечемична супа. Жените с радост брояха парчетата месо вътре. И аз съм щастлива, че го няма хер Паули пред мене, който да брои хапките в устата ми.

Напразно търсих моята колежка по пране. Малката дръзка жена от Данциг не се появи. Така че убедих други две жени, едната много млада и едната на около четиридесет години, които изглеждаха приятелски настроени, да дойдат с мене в пералнята. В кофи ни чакаха вече накиснатите униформи, на петна и мазни; защото бяха на моторизирана военна част.

Ден като вчерашния. Новите перачки са трудолюбиви и мили. Руснаците пак ни наобиколиха. Защитавахме се с отблъскване и глупав смях. Един, с дръпнати очи, си беше наумил да ни ядосва. Той хвърли няколко ризи, които вече висяха на въжето за сушене, обратно във ваната, показвайки няколко петна, които все още се виждаха по дрехите. Да, разбира се, все още има петна по тях. Малкото сапун и четкането не са достатъчни. Другите мъже бяха по-дружелюбни и слагаха парчета хляб до ризите си.

Около обяд нашият ръководител направи нещо като трапезария извън сградата от един сандък и две преобърнати чекмеджета, покани ни да седнем и с едно и също приветливо, безстрастно лице ни сервира голяма тенджера с тлъста месна супа. Ядяхме бавно на слънцето. Моите колежки по пране също харесаха много храната. Между другото, когато зададох моя стереотипен въпрос колко често им се е случвало, получих уклончив отговор и от двете. По-възрастната жена, жива личност с развалени зъби, но с неунищожимо чувство за хумор, каза, че за нея това няма значение - сега най-важното е мъжът ѝ, когато се върне от Западния фронт, да не разбере нищо за това. Иначе е съгласна с поговорката, че „руснак на корема“ е по-добре от „американец над главата“ (намек за американските бомбардировки – бел. П. Н.). Тя има думата по въпроса: била затрупана в мазето с други хора от къщата след пряко попадение. Имало ранени и една загинала. Едва след два часа дошла помощ и изровили затрупаните жертви. Разказващата се развълнува изключително, когато заговори за убитата стара жена. „Стоеше до стената, точно до огледалото.“ Строителите монтирали огледалото ниско, защото мазето първоначално било предназначено за малките от детската градина, която се намирала в съседната сграда. Но когато всички деца били евакуирани от Берлин, детската градина била затворена и мазето било предоставено на обитателите. „И старата жена беше счупила огледалото на хиляди парчета, забили се в гърба и тила ѝ. Тя се обезкърви до смърт в пълно мълчание, без никой да забележи в тъмнината и суматохата.“ Разказвачката възмутено размаха лъжицата си за супа във въздуха: „Огледало! Опасно нещо!“

Това, разбира се, била странна смърт. Предполага се, че децата, за които било пригодено мазето, е трябвало да разчесват къдриците си пред него сутрин след нощта на бомбардировките. То със сигурност е било поставен в самото начало на въздушните нападения, когато все още водехме противовъздушна отбрана с комфорт и увереност.

Прекарахме следобеда, търкайки ризи, панталони и шапки с набръчканите си и подути ръце. Около 19 часа успяхме да се измъкнем тайно през странична врата навън. Прекрасно усещане за свобода след края на работата.

У дома вдовицата, хер Паули и аз изпихме последното бургундско, което бях взели от полицейската казарма. Утре е неделя, но не и за мене. Виенчанинът ни държа реч, че ако не дойдем на следващия ден, ще бъдем изведени насила от жилищата си и изпратени в завода да продължим своята работа.

(Следва)