ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН

“НИЕ“, 1920 г.

Предстои ни много труден разговор, защото и съдбата на тази книга е трудна, и смисълът ѝ е парадоксален, а и същината на предсказанието на Замятин, най-общо казано, не съвпада изобщо с бъдещето, което връхлетяло Русия. Но това е показателна история, защото повечето утопии и антиутопии от началото на XX век при цялата точност на уловената посока, при целия страх от тоталитаризма, който обединява всички, не улучили целта. Романът на Замятин, който отгатнал много неща с голяма точност, станал култов на Запад и доста популярен в Русия, но все пак минал покрай главната мишена. Сега ще се опитаме да помислим защо се случило това.

Няколко думи за Евгений Иванович Замятин, който, така се случило, че бил някакво странно копие, странен двойник на Булгаков. Те и се родили почти едновременно, починали в един и същи ден, наистина, с малка разлика от две години, и си приличат по удивителен начин в етапите на своето развитие. Някога Корней Иванович Чуковский, човек, може би твърде откровен, написал в писмо до Алексей Николаевич Толстой (Толстой бил тогава в чужбина): „Е, да, в Русия го има Замятин, но той е един благополучен джентълмен, един приличен човек, на когото никога нищо няма да му се получи“. Алексей Николаевич Толстой, човек, който като цяло не бил обременен с морални правила, взел, че публикува това писмо във вестник „Накануне“. Замятин, с когото на Чуковский се наложило да си изяснява много тежко отношенията, написал едно много показателно писмо. Той казал: „Не се обиждам за това, че сте се изказали за мене зад гърба ми, нито за това, че общувате с мене, а пишете лоши неща по мой адрес. Не, всичко това не ме обижда. Обижда ме това, че не сте видели в мене главното: аз съм най-големият еретик, аз съм човекът, който е подложен на удари. А на вас ви изглеждам като благополучен, затворен, образцов англичанин“.

И наистина, Замятин изглеждал на всички като англичанин. И неговата вечна, прочута иронична полуусмивка, за която си спомня Юрий Аненков, лулата му, розовият му тен, сдържаността, спокойните му остроумия – всичко това карало хората да мислят, че е неуязвим човек. А същевременно какви бури клокочели под тази обвивка, можем да гадаем само по съвсем малкото му публицистични появи и по страшната революция на езика, която осъществил, по крещящия език, изправен на нокти, едва ли не още по-експресивен от този на Ремизов, друг велик прозаик от същата епоха. Доста любопитно е, че Солженицин, говорейки за източниците на своя стил, сред главните свои литературни учители посочва Замятин и Цветаева. Може би със своите пронизващи тирета, със своя лаконизъм, който е също взривоопасен, с невероятната си концентрация на смисъл Замятин помогнал много силно на Солженицин, особено в „ГУЛАГ“.

Романът на Замятин „Ние“ – неговото безусловно централно произведение – така и не бил отпечатан в Русия, докато авторът бил жив. Той се появил в Чехия, после в множество други преводи. Това е роман, който отразява опасенията му от 1920 година. Роман, много тясно обвързан с 1920 година. Като цяло трябва да отбележим, че по онова време, колкото и странно да звучи, процъфтяла фантастиката (макар че какво странно има в това?). И най-убедителният портрет на Ленин, който се съдържа в „Хиперболоидът на инженер Гарин“, за него ще говорим тепърва, и най-интересната картина на бъдещите войни, очертана от Шкловский и Иванов в съвместния им роман „Иприт“, и удивителните приключения на космическата наука в романите на Александр Беляев – всичко това е обяснимо. Възникнал нов футуристичен проект и, естествено, гаданията за бъдещето се превърнали в основно занимание не само в Русия, но и в Англия и Америка.

Много интересно е, че по същото време пророчествата на Уелс започват да се осмислят по нов начин и най-важното от тези пророчества не е изобщо социалната фантастика на Уелс, не е „Машината на времето“ с разделянето на света на елои и морлоци, а преди всичко страшното пророчество в „Островът на доктор Моро“, история за това как животните били заставени да бъдат хора. До голяма степен романът на Замятин, англоман, живял дълги години в Англия и работил там като инженер, е диалог с Уелс, защото според Уелс звярът в човека е непобедим и в това се крие основната трагедия. А според Замятин най-голямата трагедия е тъкмо в това, че човекът може да победи звяра в себе си и да се оттегли в чистото царство на рационалността, което ще се окаже пагубно за човечеството.

Евгений Замятин

За това е романът, това е основният проблем и главната причина той да не се сбъдне. И точно тук съм принуден да кажа нещо страшно, нещо много печално: повечето антиутопии на XX век предупреждават за царството на ума, на рационалността, за разума, който ще отхвърли човешкото, хуманното и ще победи. Най-нагледната такава антиутопия са, разбира се, „Грозните лебеди“ на Стругацкие, историята за това как направилите еволюционен скок хора от нов тип, мокреците, са овладели невероятна технология и сила, но са изгубили най-важното: иронията и милосърдието. Затова, попадайки в света на тези могъщи хора, главният герой Виктор Банев си мисли: „Само да не забравя да се върна в човешкия свят“. Обърнете внимание, че когато филмът „Грозните лебеди“ се снима тридесет години след романа – когато екранизацията се прави от Лопушански и сценариста Рибаков, вечно бунтуващият се ученик на Стругацкие, смисълът на творбата се променя в точно противоположния. Там старият свят побеждава мокреците, те се оказват затворени в психиатрична болница. Не мокреците рисуват в небето квадрат, а едно момиче рисува на прозореца квадратче, през което гледа звезда.

Победила е тържествуващата диващина и това е главното заключение на XX век. Ако се беше сбъднала антиутопията на Замятин, това щеше да е наполовина беда, щеше да бъде дори щастие. Точно такъв свят рисува Маяковский във втората част на „Дървеница“, което е още по-удивително, защото Маяковский не е чел, разбира се, романа „Ние“, тъй като не знаел чешки. На Маяковский тази книга му я преразказва Роман Якобсон, който по това време живеел в Чехия и разбирал криво-ляво чешки. При Маяковский е абсолютно същото: прозрачни стени, абсолютно рационално устройство на света, блага диктатура (начело на държавата у Замятин стои Благодетеля). Общо взето, този свят изглеждал на мнозина като рай. Замятин се боял от нещо съвсем различно.

Ще ви напомня накратко какво се случва в романа „Ние“. Там има образцова тоталитарна държава, изградена върху абсолютен разум и логика. Между другото, това прилича малко на фантастиката на Иван Ефремов, по-специално на „Мъглявината Андромеда“, там също има свят, изграден върху разума и натрапчивото тоталитарно добро. Спомнете си, че в света на Ефремов всичко се управлява също от световен съд, от световен процес. У Замятин всичко се управлява от Часовниковия скрижал, от най-строг дневен режим, има Благодетел и Машина на Благодетеля, уред за екзекуции, който превръща човека в локва химически чиста вода. Основно занимание е науката, хората строят „ИНТЕГРАЛ“, космически апарат за полети до други планети. Понякога имат час или два за секс и през това време могат да спуснат завесите, през останалото време светът е тотално прозрачен. Всеки има постоянен партньор, когото му опредèлят. Може да го изберете, но, разбира се, с върховно одобрение. За общуването с този Номер се издават розови талони. Що се отнася до номерата, всички граждани на Единната държава имат номера, имената са премахнати. Номерът е нещо много по-рационално. В този смисъл, между другото, Замятин предугажда появата на прочутия „Щ-851“ на Солженицин, както се наричала първоначално повестта „Един ден на Иван Денисович“, предсказва номерната система на лагерите, татуираните номера в Заксенхаузен и така нататък.

Но, разбира се, Замятин няма предвид, че този свят прилича на концлагер. Това е един много комфортен свят, ето кое е най-важното, свят, който е изключително лесен за управляване и в този смисъл Замятин подхожда напълно на повечето западни антиутопии, например с „Прекрасният нов свят“ на Хъксли, по времето на Перестройката двете книги дори ги издаваха в един том. Много комфортен свят, в него по същество няма проблеми. Проблемът там е само един – липсата на свободна воля, която е заменена от колективна рационалност. Няма вече индивидуалност, има едно велико „ние“. Не случайно в своите записки, от които се състои романът, главният герой Д-503 казва: „“НИЕ” е от Бога, а “АЗ” – от дявола“. Много разпространен тоталитарен подход.

Плюс всичко останало, в този роман има още един доста съществен детайл: светът е ограден от Велика стена. Това е нормално условие за всяка тоталитарна общност, зад тази стена живеят диваците. Кои са диваците, общо взето, не е много ясно. Във всеки случай тук също се проследява разделението от Уелс на елои и морлоци. Целият свят се е разделил, в повечето антитоталитарни книги винаги се посочва – това е една много тънка, изключително дълбока интуиция, – че развитието на човечеството няма да тръгне като единен поток, а ще се разклони на две вероятности. Това доста точно го усетили навремето Стругацкие във „Вълните усмиряват вятъра“, това наблюдаваме и ние днес, когато еволюционното разделение стана просто очевидно. Опитваме се да се разберем в рамките на една цивилизационна парадигма, но вече е ясно, че не можем да се разберем. Разбира се, всеки разговор за това разделение среща веднага упреци във фашизъм: вие смятате едните за нехора, а другите – за хора. Нищо подобно! В края на краищата това, че по света съществуват различни националности и раси, незнайно защо не обижда никого. Тук, изглежда, ще се стигне до някакво еволюционно разделение.

Според Замятин това еволюционно разделение протича по следния начин. Има хора, които, както казва главната героиня, имат „слънчева кръв“. Тъкмо тази слънчева, гъста, горска, зверска кръв кара брадатите гиганти да бъдат независими. Те живеят в своите гори, обграждащи уникалния град, някъде отделно. Тук също са предусетени Стругацкие с разделението на гора и институт, на див живот и прекомерно умозрителен, изкуствен живот, една много точна догадка. Те не се опитват да проникнат в града, те се съпротивляват на колонизацията. Между тях дори не съществува вражда, а безкрайно отчуждение.

А по-нататък се развива типична любовна история – типична, защото в повечето антиутопии именно любовта е онази сила, която разрушава стените и реда. Вместо да обича своята тиха О-90, главният герой среща жената I. Неслучайно тя е I, защото е слаба и стройна като буквата I, а лицето ѝ е като хикс, защото веждите ѝ се събират към корена на носа, а ъгълчетата на устата ѝ са спуснати надолу и в резултат от това цялото ѝ лице е сякаш зачеркнато. Между тях пламва страстна любов, но после се изяснява, че тя, разбира се, не обича Д. Тя го съблазнява. Той е един от конструкторите на „ИНТЕГРАЛ“, а нейната задача е заедно с хората от гората, с които поддържа връзка, да разруши Стената, като насочи „ИНТЕГРАЛ“ срещу нея.

Те наистина успяват да разрушат Стената, хората започват да се съвкупляват трескаво – това е първото нещо, което правят. В Града се появяват птици - което е най-поразително, защото дотогава ги нямало, той бил ограден с купол. В Града нахлува дивият живот, но след това редът си възвръща позициите. Започва изграждането на електровълнова стена, според представите на инженер Замятин е по-надеждно да се построи стена от вълни. А по-нататък екзекутират, разбира се, I, а Д-503 подлагат на мъчителна операция: ампутират му душата и той, вече без тази случайно появила се душа, става отново абсолютно същият като преди и пише радостно: „Ние ще победим. Защото разумът трябва да победи“.

Като цяло, в сюжетно отношение това е една много наивна книга. Ще ви кажа нещо не особено приятно: работата е там, че Замятин, също като Булгаков, е по-силен в разказите, отколкото в романите. Романите му винаги са или много предсказуеми, или с малко лош вкус. Най-добрият му роман „Бич Божий“ за Атила, роман за съдбите на Европа, роман за прафашизма, както го разбирал, така и не бил завършен, има само първи том, епосът останал недописан. Замятин не е романист. Той е забележителен автор на разкази. Неговите разкази като „Пещерата“ или „Наводнението“, според мене най-добрият му разказ, наистина една от най-страшните, криминални, кървави и същевременно тънко написани история в руската литература, прекрасен разказ за любов, ревност и убийство, или пък прекрасната малка повест „На кукуво лято“ – това са безусловни шедьоври.

Що се отнася до „Ние“, в тази книга се усеща ужасно кръстосване, несъвпадение. Това е един много добре написан, изключително ярко измислен свят, в който се развива съвсем древен, наивен и като цяло абсолютно изкуствен сюжет. До голяма степен този сюжет няма значение, макар че по-късно се повтаря при Оруел. Оруел знаел безусловно Замятин и любовта, която взривява тоталитарния социум, и крайният разгром на тази любов, всичко това е развито и при него. Проблемът е в друго. Замятин описал много точно и убедително утопия на разума, затворен в себе си, обречен на самота и лишен от контакт с външния свят. Но в действителност трагедията идва от нещо съвсем различно, което е показано във филма на Лопушанский „Грозните лебеди“: от това, че разумът се е лишил от всичките си права, от това, че тържествува диващината и е взет курс към премахване на системата. Бъдещето не изглеждало толкова стерилно, колкото се привиждало на Маяковский, нито толкова икономично и стремително, колкото го рисувал Замятин в записките на Д-503. Лаконичната фраза за бъдещето, където всичко е под формата на конспект и всичко е разумно, не се сбъднала изобщо, въпреки че именно от това се плашели най-много.

Сбъднало се нещо друго. Сбъднал се триумфът на дивите хора от гората, които завзели реално властта и били обявени за истинските граждани. Колкото по-див, толкова по-добре. Курсът към диващина, залагането на грубостта, примитива, животинското и тълпата – победил този инстинкт. Страшно е да си представим, макар че би било много добре, разбира се, да си представим някой автор, който би написал „Те“, условно казано, своеобразно „Анти-Ние“, утопия за живота на хората от гората. Ето тази утопия се оказала тоталитаризъм, защото когато хората от гората завземат властта, са много по-жестоки, по-нерационални, по-склонни към насилие и по-страшни, отколкото хората на разума. Да, светлото, стерилно бъдеще, което болшевиките се опитвали да изградят, както се струвало на Замятин, рационалното бъдеще, в което няма място за душата, е вероятно доста опасно. Но не може да се каже, че в света на хората от гората също има място за душата.

А I, която се възползва от нещастния си любовник, за да превземе „ИНТЕГРАЛ“, нима е дълбоко духовно същество? Самият Замятин разбира прекрасно, че от нея се излъчва тънка отрова, и начинът, по който тя издържа героично на изтезанието под камбаната, когато изпомпват въздуха изпод нея, не я прави по-близка или по-мила. Да, това е мъжествено същество, наистина забележителна, героична жена, но всъщност това е жена, за която няма нищо свято, която се е възползва от любовта на един наивен глупак, усещайки в него някаква капка слънчева кръв. Той има много космати ръце, от което страда жестоко. Тя го използва с цинизъм, достоен за Благодетеля. В това е и целият ужас. Разбира се, утопията на разума е вредна, но утопията без разум, която е построена отчасти в съветска Русия и вече напълно в днешна Русия, не е в никакъв случай алтернатива. Главният страх на Замятин от дисциплината, нормата, триумфа на сметката, се оказал, за съжаление, съвсем напразен.

Интересно е, че през последните си години, когато заминал вече за Париж, но запазил съветското си гражданство, присъствайки дори на съветски конгреси и ставайки член на Съюза на писателите, Замятин не написал нищо друго освен „Атила“. Това се дължало вероятно отчасти на факта, че загубил своите корени, а живеел в езикова стихия, усещал езика както никой друг. Достатъчно е да прочетем „Бълхата“, гениалната му преработка на Лесков, за да разберем как усещал стихията на езика. Замятин е изобщо изключително руски човек, невероятно руско явление, състоящо се от съчетание на руски талант, руски размах и същевременно великолепна руска самодисциплина. Той е, разбира се, по-малко англичанин, отколкото класически средноруски инженер самоук. Той не пишел нищо, защото загубил връзката със средата, но и защото светът, с който се сблъскал, бил за него напълно непознат и непредвидим. Фашизмът, който се превърнал в основна опасност и чийто триумф заварил в Европа, не се опирал изобщо на разума. Фашизмът е ирационална стихия, еклектично учение, учение на Хьорбигер за световния лед, учение за титани, за мистични и магични ритуали. Замятин видял лицето на главната чума на XX век и разбрал, че на този фон светът на Благодетеля е едва ли не направо чудесен, защото фашизмът е истински триумф на дивачеството, апотеоз на невежеството. Когато Замятин видял изгарянето на книгите, сигурно разбрал, че макар да е доловил точно миризмата на епохата, не е разпознал причините за тази миризма. Той замлъкнал от разочарование.

За много руски писатели втората дата (датата на смъртта – бел. ред.) е 1937 година, но не всички имали щастието да умрат от естествена смърт. На Замятин му провървяло да умре от инфаркт през 1937 година, като освен това страдал и от астма. Той не видял най-важното – как XX век рухнал в бездната заради дивите хора. Но, макар че не успял да публикува романа си в Русия, успял да види най-дивата кампания по заклеймяване през 1928 година, когато той и Пилняк били гонени яростно за книги, публикувани в чужбина. Замятин – за това, че публикувал там „Ние“, макар и в превод, а Пилняк – за „Червеното дърво“, от което създал по-късно романа „Волга се влива в Каспийско море“. Престъпление не бил романът, а това, че бил публикуван в чужбина. Тогава се взривили всички, тогава Маяковский ги нападал яростно. Но ето кое е интересното: за Пилняк той казал много гадости, а за Замятин – нито една, явно почувствал някак си, че му дължи много като творец. А може би просто в Замятин имало нещо, което го карало да го уважава.

Това ни кара да уважаваме тази книга, безусловно велика, неумела, спорна, книга, която в крайна сметка не улучила целта, но книга, която усетила вярно най-важното: че основният план на XX век ще бъде изчезването на личността. Замятин предупредил за това, но не съумял да направи нищо по въпроса.

С какво е свързано еволюционното разделение?

Всеки път, когато заговоря за това разделение, се натъквам понякога на възторг, понякога – на неприемане. То не оставя никого равнодушен. Явно защото това е най-фината, най-дълбоката интуиция, която може изобщо да споходи човека. Разбирате ли в какво е ужасът? Всяка структура, всяко същество на определен еволюционен етап – това може да се отнася за компютри, хора, растения – преживява някакво разделение на две. Не зная защо става така, Бог го е устроил така, но в определен период от живота всичко се разделя на Apple и Microsoft. Не мога да го обясня.

Не ми е много ясно по какъв критерий се е случило това разделение. Това не е разделение на умни и глупави, на диви и цивилизовани, както предсказвал Замятин, на елои и морлоци, както предсказвал Уелс. Там едните са изтънчени и безсилни, а другите – силни и груби. Дори Ланг с своя „Метрополис“, където едните живеят горе, а другите работят долу, също не познал. Ще рискувам да предположа съвсем предпазливо, че това разделение става по трудно обясним критерий. Едни хора са по-ефективни, когато работят в масата, а други – когато работят сами. Иначе казано - това са хората на масата и индивидуалистите. Затова разделението ще бъде на маса, един вид „човешки мравуняк“, и на индивидуалисти, които могат да работят извън него, условно казано – на света на Благодетеля и на света на дивите хора, които живеят в дивите гори поединично и не се обединяват за нищо. Кой ще бъде по-ефективен, не зная. Моето предчувствие е, че по-ефективни ще бъдат индивидуалистите. Затова днес социалният аутизъм е широко разпространена болест. Става дума за хората, които заявяват, че не искат да общуват, че не им е нужен никой. А другите през цялото време общуват, чатят, пишат нещо в разните джаджи, вливат се постоянно в социалната мрежа. Светът ще се раздели на тези, които са онлайн, и на тези, които са офлайн. Ще победят онези, които са офлайн – така ми се струва.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО)

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ

Започнах да търся отговор на въпроса: кой е най-страшният престъпник? В смисъл, от какъв пол и на каква възраст.

По-страшен от убиеца, който изненадва жертвата (и читателя). Това трябва да бъде някой, от когото изобщо не очакваш агресия.

Ясно е, че мъжът в разцвета на своите сили се изключва – това е най-опасната разновидност на човека.

Жените в млада или средна възраст също не стават – такива персонажи има под път и над път, името им е Миледи, Никитà и агент Черната мамба.

Ето как трябва да изглежда идеалната убийца

Нелош вариант е детето убиец, но този ход също не е вече оригинален, а и освен това е някак си несимпатичен.

Старче с озъбена паст? Историята на човечеството и още повече литературата са много гъсто населени със злобни и жестоки старчета – от магьосника Черномор до доктор Лектър.

Така, по метода на изключването, стигнах до извода, че най-неочакваният, а следователно и най-страшният тип злодей е някоя баба с миловиден вид. Не вълк, преоблечен като баба, а най-истинска старица. Плете ръкавичка, святка с очилцата, на печката бълбука сладко, в краката ѝ дреме котарак. „Я ела, – казва, – внучке, да ти дам медена питка“. Внучката идва, а бабата прас! – с иглата за плетене в окото.

Страшно.

Бабата убиец предизвиква ужас, защото изважда от подсъзнанието спомена за детските страхове – за онова време, когато в живота на малкото дете жените играят много по-важна роля от мъжете. Неслучайно в детския фолклор има толкова много вещици и магьосници. От никого не съм се плашил така, както от Баба Яга - никакви Индианци Джо и Кашчейовци Безсмъртни не можеха да се сравнят с нея.

И ето, сега ще ви разкажа за една бабичка, живяла преди около двеста години в горите край бреговете на Сома.

И така, есента на 1816 година. Вечер. По пътеката върви добър и весел човек, съдържател на селски хан, и си подсвирква. Вижда стара, жалка просякиня, свита от студ. Тя моли за милостиня и мъжът вади кесията си, дожаляло му е за нещастницата. При вида на кесията бабичката скача върху минувача и с точен удар на ножа си му прерязва гърлото.

Това е първото убийство, извършено от Прюданс Пезе, по прякор Вълчицата. В продължение на четири години тя навява ужас в цялата околност. Само през 1819 година в сантерските гори намират деветнадесет трупа с прерязани гърла.

Вълчицата имала няколко помощници, като дясна ръка ѝ бил един дебил с гигантски ръст и фантастична сила на име Фермен Капеле. Шайката била наречена „Сантерските нажежители“ („Les Chauffeurs du Santerre“), защото по време на обирите, за да изтръгнат информация къде в къщата са скрити ценностите, престъпниците горели краката на жертвите си с нажежени въглени.

Като цяло това били доста обикновени изроди, каквито имало във всички времена. Необичайното е само това, че предводител им била една грохнала (по мерките на онази епоха) 72-годишна старица, на която те се подчинявали безпрекословно и която си служела с ножа като хирург със скалпела.

Кръстопътят се нарича „Гилотината“

В края на краищата за борба с бандата на Вълчицата бил повикан от Париж великият Видок – най-известният детектив на епохата. Той успял да се внедри в шайката и злодеите били заловени на местопрестъплението по време на поредния им удар.

Нашата бабичка получила удар с щик в корема, но успяла да избяга, държейки изсипалите се вътрешности в дланите си. Заловили я на следващия ден в относително добро здравословно състояние. Във всеки случай, Вълчицата доживяла до съда и ешафода.

Екзекутирали я със съучастниците ѝ публично, на един кръстопът. Вълчицата отказала да се изповяда пред свещеник, а като последен поздрав към човечеството, пред очите на всички, се облекчила по голяма нужда. Прощалните думи на тази класическа социопатка били: „Ще получите главата ми, но не и опашката“.

И вещицата знаела какво говори. В същото това кътче на Пикардия, 37 години по-късно (точно в годината, когато починал Видок!), се появила отново шайка „нажежители“ и членовете ѝ били екзекутирани на абсолютно същото място (виж снимката горе).

Щом прочетох в различни източници за тази бабичка, разбрах веднага: ще ми влезе в работа. Съвсем скоро ще я пусна (е, не самата Вълчица, а поредната ѝ „опашка“) да поуплаши малките деца от страниците на една книжка... (Става въпрос за повестта на Акунин „Странният човек“ – бел. прев.)

(Следва)

ДАГЕРОТИПИ НА РОДИТЕЛИ С ДЕЦА ОТ СРЕДАТА НА XIX ВЕК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: : Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ако става въпрос за Викторианската епоха, тя съвсем не била добро време за децата. Била доста мрачно преживяване, независимо дали си беден или богат. Не са нужни много проучвания, за да разберем, че всички трябва да сме благодарни за това, че днес никой родител не би си позволил поведението на тогавашните родители.

Викторианските родители не били известни с това, че показват нежност. Те всъщност вярвали, че дори минималното количество ласки би разглезило детето. Родителите през тази епоха били насърчавани да не целуват никога или да прегръщат децата си – в краен случай се позволявало само една лека целувка по челото преди лягане, ако наистина не са можели да се сдържат.

Следващите дагеротипи от Мич Йънг (Mitch Young) са уловили викториански родители, позиращи с децата си в средата на XIX век.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1998 г. / МИР / ДЕЙВИД ТРИМБЪЛ

Дейвид Тримбъл (David Trimble)

15 октомври 1944 г. - 25 юли 2022 г..

Мир (заедно с Джон Хюм)

(За усилията му за намиране на мирно решение на конфликта в Северна Ирландия)

Дейвид Тримбъл (David Trimble) е една от най-значимите и същевременно противоречиви фигури в съвременната история на Северна Ирландия. Той изиграва историческа роля за прекратяването на десетилетията на кървав сектантски конфликт, известен като „Смутните времена“ (The Troubles). През 1998 г. получава Нобеловата награда за мир заедно с лидера на католическите националисти Джон Хюм за усилията му за намиране на мирно решение на конфликта.

В началото на кариерата си Тримбъл е известен като десен, твърдолинеен юнионист — политик, защитаващ оставането на Северна Ирландия в състава на Обединеното кралство. Той е юрист по образование и преподавател по право. През 1995 г. става лидер на Ълстърската юнионистка партия (UUP) – най-голямата пробританска партия по това време. Мнозина го смятат първоначално за радикален и непреклонен, особено след участието му в споровете около традиционните маршове на Оранжевия орден.

Голямата трансформация на Тримбъл настъпва, когато осъзнава, че безкрайното насилие няма изход и че единственият начин да се запази съюзът с Великобритания е чрез стабилност и мир с католическото малцинство. Той проявява изключителна политическа смелост, като се съгласява да седне на масата за преговори не само с умерените националисти, но и косвено с Шин Фейн (политическото крило на Ирландската републиканска армия - ИРА).

Резултат от тези усилия е историческото Споразумение от Разпети петък (Belfast Agreement), подписано на 10 април 1998 г. То установява споделяне на властта между протестанти и католици и слага край на мащабното насилие. „Прогресът не се състои в това да забравим миналото, а в това да изградим бъдеще, в което то няма да се повтори“, споделя тогава Дейвид Тримбъл.

След споразумението Тримбъл става първият министър (министър-председател) на новото правителство на Северна Ирландия (1998–2002). Управлението му обаче е белязано от постоянни кризи. Той е подложен на огромен натиск от своята общност, която го обвинява в предателство, защото ИРА забавя предаването на оръжията си. В края на краищата неговата партия губи позиции за сметка на по-радикалната Демократична юнионистка партия (DUP) на Иън Пейсли.

Дейвид Тримбъл се оттегля от лидерския пост през 2005 г., а по-късно става член на Камарата на лордовете в Лондон (Лорд Тримбъл). Умира на 25 юли 2022 г. на 77-годишна възраст. Въпреки че е критикуван и от двете страни по време на политическия си живот, днес историята го помни като политик, който рискува своята кариера в името на мира. Без неговия прагматизъм и готовност за компромис мирният процес в Северна Ирландия вероятно е щял да се провали.

Съставил: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ

ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ

Посланието до филипяните е сравнително кратко и просто. Но съвременните изследователи намират, че е сложно за анализ. Причината е, че точно както във Второто послание до коринтяните, тонът на посланието се променя рязко по средата (започвайки от 3:2). От радостно и дружествено послание до християните във Филипи (град в Македония, североизточно от Солун) Павел преминава към строги предупреждения срещу лъжеучителите, които напада. Някои изследователи са склонни да смятат, че, както при Второто послание до коринтяните, имаме работа с два текста, съединени по-късно заедно.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Павел за половото въздържание Учението на Павел говори главно за това как човек може да стане праведен пред Бога чрез смъртта и възкресението на Исус. Но по-късните християни стигнали до мисълта, че има неща, които са също толкова или дори по-значими за спасението. По-конкретно, някои християни сметнали за важни живота в името на отвъдния свят и презрението към земния свят. Според тези по-късни християни, за да се постигне вечен живот, било необходимо да се отхвърли тялото и неговите наслади, особено плътските сношения. Това мнение влага в устата на Павел един автор, живял около век по-късно и написал „Деянията на Павел и Текла“. Това е разказ за проповеди, в които Павел учи, че за да се спаси, човек трябва да се въздържа от съвкупление. Учението е изложено под формата на „блаженства“, подобни на „блаженствата“ от Проповедта на хълма. В тях Павел проповядва: „Блажени са онези, които пазят плътта си в чистота, защото те ще станат храм Божий. Блажени са въздържащите се, защото Бог ще им проговори. Блажени са отхвърлилите света, защото са угодни Богу. Блажени са онези, които имат жени така, сякаш нямат, защото те ще наследят Царството Божие. Блажени са онези, които са оставили скверността на света заради любовта към Бога, защото те ще съдят ангелите и ще седнат отдясно на своя Баща. Блажени са онези, които са запазили девствеността си, защото ще бъдат угодни Богу и няма да загубят своята награда. Защото Словото на техния Баща ще стане спасение за тях в деня на Неговия Син и те ще получат вечен покой.“ Само си представете как би се променило християнството, ако всеки беше убеден, че тези думи принадлежат наистина на Павел!

Независимо дали става въпрос за едно или две послания, причините, подтикнали Павел да пише, са достатъчно ясни от собствените му думи. Той писал от затвора (1:7). Павел не казва къде е бил затворен и по какво обвинение, но филипяните научили за неговите бедствия и му изпратили пари по един от водачите на общината – Епафродит (4:14–20). Той разказал на Павел за положението във филипийската църква. Тя претърпяла гонения, а също и разделение заради две жени, Еводия и Синтихия. Вероятно между тях имало конфликт (4:2). Докато бил при Павел, Епафродит се разболял толкова тежко, че бил близо до смъртта. Филипяните, научавайки за това, се обезпокоили (2:25–30), но той оздравял и Павел го изпратил обратно заедно с посланието. В него Павел разказва за своето положение и благодари на общината за моралната и материалната подкрепа. Също така ги насърчава да се стремят към единство, особено двете враждуващи жени. Той отделя не малко време, за да обясни, че трудностите, пред които са се изправили самият той и филипийската община, водят към победа на Евангелието (напр. 1:12–26).

Павел увещава филипяните да се обичат по-дълбоко един друг и да се грижат повече за другите, отколкото за себе си. В този контекст в Посланието до филипяните (2:6–11) Павел цитира една песен, или стихове, съчинени от самия него или от някой друг. В тях се говори за това какво направил Христос за другите: оставил Своята слава, за да стане човек и да умре на кръста. За другите приел образа на слуга и тъй като смирил така Себе Си, Бог Го превъзнесъл над всички останали, правейки Го Господ на всичко. Християните трябва да следват примера на себеотрицание на Христос, като се отдават на служба за другите. Съответно, постъпвайки така, те ще бъдат също възнесени.

Именно това, според Павел, направил Епафродит. Защото пътуването почти го е убило. Към същото се стремял и Павел, дотолкова, че доброволно приел затвора в името на Евангелието. И така трябва да постъпват всички християни, подражавайки на своя Господ, който, отхвърляйки Себе Си, донесъл спасение на света.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН / БОЯТ ПРИ СЕЛО ГРАЧИ, КОТА 90 / 25 ДЕКЕМВРИ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ / 10 НОЕМВРИ

ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА - / 11 НОЕМВРИ / ПРЕМИНАВАНЕТО НА ДУНАВА ПРИ ЧЕРНА-ВОДА — ст. ФИТЕЩИ

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН - / 15 ДЕКЕМВРИ / 16 ДЕКЕМВРИ / 17 ДЕКЕМВРИ / 18 ДЕКЕМВРИ / 19 ДЕКЕМВРИ / 20 ДЕКЕМВРИ / 21 ДЕКЕМВРИ / 22 ДЕКЕМВРИ

БОЯТ ПРИ СЕЛО ГРАЧИ, КОТА 90 - / 23 ДЕКЕМВРИ / 24 ДЕКЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Боят при село Грачи, кота 90

25 декември

Оперативната заповед на армията № 67. от 24. XII., 11 ч. 30 м.. заповядва за 25. декември атаката на неприятелския тет-де-пон при Мачин: „частите от 4. Преславска дивизия да настъпят в 7 ч. пр. пл. със захождане с дясното си рамо в зоната между гребена к. 427., к. 456. и шосето с. Рашел — Мачин включително и атакуват на фронта к. 105. (източно от с. Жижища) к. 197., к. 456.

Частите от усилената конна дивизия, след силна артилерийска подготовка от всички свои батареи и тежките на 4. дивизия, да настъпят от юг и атакуват в свръзка с 4. пех. дивизия, неприятелската позиция на фронта к. 90. — к. 161. включително“.

С оперативна заповед по конната дивизия № 46. от 25. XII. 4 ч. пр. пл., която прилагаме по-долу, се урежда действието на конната дивизия както следва:

Поверително.

Оперативна заповед

по

1. конна дивизия

№ 46.

Щаб с. Туркоя

25. декемврий 916. г., 4 ч. пр. пл.

1 : 200,000

§ 1. След успешните боеве на III. армия през последните дни, нашите войски са достигнали линията: юго-западно от с. Гречи — с. Гречи — к. 456. — 4. клм. северо-западно от буквата „Л“ на надписа „Тайлорз“ — гр. Исакча.

§ 2. Противника в състав около 1 пех. полк (40) от 10. Сибирска дивизия, усилен със спешени части от 3. донска казашка дивизия и артилерия около 2 полски и 1 тежка батарея, заема заблаговременно укрепената и усилена с телена мрежа позиция от р. Дунав, през к. 90. с. и. от с. Каркалия — к. 161., а с други части заеме позиция по височините в северо-източна посока до другото коляно на р. Дунав.

§ 3. Днес III. армия ще атакува последните позиции на противника за да завладее гр. Мачин.

На поверената ми дивизия, усилена с 4 пехотни дружини, (4/31, 2/48, 4/19. и 2/9. германска) с две полски с. с. батареи, една 15 см. гаубична германска батарея и една тежка дългобойна 12 см. Д. 28 батарея, е заповядано да атакува и овладее неприятелската позиция от р. Дунав до к. 161. включително.

В дясно от конната дивизия действува 4. пех. Преславска дивизия. лявофланговите части на която ще овладеят к. 456. — 364. — 105., източно от с. Жижла.

Заповядвам:

1. Командира на Сборния пех. полк, подполковник Георгиев, с 4 дружини и картечния ескадрон от 1. конен полк да атакува участъка от неприятелската позиция — к. 90. — к. 161. включително, като нанесе главния удар срещу к. 161.

2. Командира на полското с. с. отделение, подполковник Овчаров, след като обедини командването на всичките батареи в дивизионния участък и направи необходимите изучавания и поправки в разположението на батареите, за да може стрелбата им да бъде напълно полезна, да подготви и съдействува на атаката на пехотата.

3. Войски в мое разпореждане: командира на конната бригада, полковник Кметов, след като изпрати 2 ескадрона за охрана на крайния ляв фланг на бойното разположение и картечния ескадрон на 1. конен полк в разпореждане на командира на Сборния полк, с останалите ескадрони да се разположи зад средата на дивизионния участък.

§ 4. Съответните началници да направят съображенията си с нужните подготовления за предстоящата атака и да чакат заповед за започването ѝ, като имат пред вид, че те няма да починат по-рано от 9 ч. пр. пл.

§ 5. Дивизионния лекар да открие главен превързочен пункт в с. Туркоя.

б) Ветеринарния лекар на Лейб-Гвардейския конен полк, санитарен майор Рачев, да открие превързочен пункт също в с. Туркоя.

§ 6. Попълването с бойни припаси: а) пехотата — от огнестрелния парк на 4. пехотна дивизия; б) за артилерията огнестрелния склад на ст. Кароль I.

§ 7. Домакинските обози на частите да останат на сегашните си места.

§ 8. Аз ще се намирам на наблюдателния пункт — височината 3 км. юго-западно от с. Гречи.

Началник на 1. конна дивизия

(п.) Генерал-майор Колев

И. Д. началник щаба

от генералния щаб

(п.) майор Соларов.

В участъка на дивизията са разположени още: 3 батареи 15 с/м. гаубици (майор Стоянов), 3 батареи 10.5, от които 2 дълги и едната гаубична (майор Максимов) — всички под командата на полковник Ангелов,

Тъй като противника се предпазва от огнева дейност и всякакво движение по окопите си, а в тила се забелязва по-оживено движение, в щаба на дивизията се дохожда до заключение, че противника се е изтеглил с по-големите си сили и държи позициите с слаби части, заради това началника на дивизията заповядва към 11 ч. пр. пл. пехотата, подкрепена с артилерийски огън, да настъпи и заеме неприятелската позиция.

Нейното настъпление, обаче, е срещнато с силен артилерийски и пушечен огън, от който се разбира, че противника заема здраво позициите си.

Въпреки численото надмощие на нашата артилерия, тя не може да заглуши неприятелските батареи, които без да влизат в двубой с нашите батареи, зорко следят за движението на нашата и пехота, не ѝ позволяват безнаказано да настъпва и приближи к. 161.

Началника на дивизията помолва полковник Ангелов, който не е подчинен, да организира командването на всичката артилерия в участъка на дивизията, за да се добере до едно по-добро командуване и използване.

Деня преминава така — в артилерийска борба.

Понеже 4. пех. дивизия не успява да заеме изходната си позиция, атаката се отлага.

В състава на конната дивизия влизат и другите 2 дружини, заедно с 8 картечници от 9. резервен германски полк; те остават в разпореждане на началника на дивизията при раздвояването на пътя Мачин за с. Сатул - Ноу и с. Черна.

(Следва)