БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ

Превод: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ

Деянията на апостолите не са единственото съчинение от Новия Завет, в което учението на Павел се различава значително от учението на историческия, истинския Павел. Със същия феномен се сблъскваме и във вторичните послания на Павел. Това са шест послания, за които се твърди, че са написани от Павел, но вероятно са написани от други автори, живели в по-късно време, които просто се представяли за Павел. Някой може да попита сериозно защо биха направили това. Отговорът е достатъчно очевиден за повечето изследователи. От една страна, след смъртта на Павел някои членове на неговите църкви се сблъскали с нови ситуации, незасегнати от апостола в запазените негови послания. Ако живее в момента - какво би казал? Някои от тези послания може да са били написани от автори, представящи се за Павел, за да получат авторитетни отговори от "Павел" на предизвикателствата, възникнали пред тях.

Сходно с това е мнението, че в църквите на Павел имало хора, които просто искали гласът им да бъде чут, които искали да окажат влияние върху курса, практиките и вярванията на църквата по тяхно време; но те били "никой", хора без статут и авторитет. За да се разпространят техните възгледи и да бъдат приети като авторитетни, какво по-добро от това да пишат за тях от името на апостола? Представяйки се за Павел, тези автори имали възможността да получат силно влияние върху църквата в своето време. И в много отношения били изключително успешни. Шестте писма, написани в общи линии от четирима автори (един автор е написал три от тях), били възприети от ранната църква като написани наистина с перото на Павел и затова били включени в канона на Свещеното писание. Едва през XIX в. изследователите започнали да разбират, че тези съчинения не са написани всъщност от Павел, а от автори, които използвали неговото име за свои цели.

ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ

Някои учени били на мнение, че Второто послание до солуняните не е вторично послание на Павел, а е написано наистина от него. Можем да се съмняваме отчасти в атрибуцията на посланието заради това, че в много отношения то е написано (на пръв поглед) прекалено по павловск : по специално, прилича твърде много на Първото послание до солуняните. Но като проследим историята на изследванията, именно тази прилика с Първото послание до солуняните предизвикала сериозни съмнения дали е писано от Павел. Може да изглежда леко иронично, но тук има известно несъответствие с логиката. Нито едно от посланията на Павел не прилича на друго така, както Второто послание до солуняните прилича на Първото послание до солуняните. Посланията са построени почти еднакво. Например, в сборника със съчинения на Павел има само две послания, които съдържат две (а не една) благодарности към Бога, свързани с получателя; засегнатите теми са практически еднакви (всяка тема от Второто послание до солуняните се повдига и в Първото послание до солуняните); и най-важното - има цели откъси от текста, които се повтарят дума по дума. Всичко това може да означава просто, че Павел е написал две еднакви послания до солунците. По-късно ще разберем причините, поради които може да се смята, че Второто послание е написано не от Павел, а от някой друг, който се опитва да се да се представи за Павел и затова копира наличното при него Първо послание до солунците.

Както в Първото послание до солуняните, и в това послание се казва кой го е написал: "Павел и Силуан, и Тимотей - до Солунската църква" (1:1). Който и да е бил истинският автор на посланието, поводът за написването е ясен. То е адресирано до група християни, понасящи сериозни страдания заради своята вяра (1:4-6). Ние не знаем как са страдали, дали е било някакво противопоставяне с официалната власт, или враждебност от местното население, или нещо друго. Знаем само целта, с която авторът написал посланието. Той иска да увери своите читатели, че ако останат вярващи, ще бъдат възнаградени, щом Христос се върне на земята по време на Съда. Когато това се случи, тези, които са се противопоставяли на християните и са отхвърляли тяхното послание, ще бъдат наказани с "вечна гибел". От друга страна, праведните ще получат своята заслужена награда (1:7-12).

Втората причина, поради която било написано писмото, е в това, че някои членове на християнската община започнали да вярват, че краят на света ще настъпи всеки момент; с една дума – денят на Съда ще се случи не в някакво неопределено бъдеще, а именно сега (2:1-2). Някои от придържащите се към подобни възгледи получили потвърждения за тях в пророчества от, което е още по-интересно, подправено послание на Павел (2:2). Авторът на Второто послание до солуняните, заявяващ, че е истинският Павел, предупреждава своите читатели да не се заблуждават. Каквото и да е провъзгласил предишният фалшификатор, краят още не е настъпил, защото първо трябва да се случат определени събития (2:3).

Авторът описва тези събития в хода на любопитен апокалиптичен сценарий. Той твърди, че в настоящето съществува определена сила, която все още възпира най-страшното зло; но в крайна сметка тази сила ще бъде победена и фигура, подобна на Антихриста, ще се появи на земята преди идването на Христос; тази необуздана личност е, без съмнение, „синът на гибелта“ (2: 3). Той ще се издигне, ще заеме място в Храма в Йерусалим, „представяйки се за Бог“ (2: 4). Авторът напомня на своите читатели, че им разказал целия този сценарий, когато бил за първи път при тях (2: 5). Нещо повече, очевидно е, че това не се е случило още. Което означава, че краят не е дошъл все още. Има време и те ще разберат кога е близо: когато се случат определените събития.

От последната глава на книгата научаваме, че проблемът на общината не бил просто в установяването на правилния график на предстоящите събития. Някои членове на църквата били толкова убедени в близкия край на света, че изоставили своите занимания и просто чакали този край (3: 6–15). Това създавало сериозни проблеми, защото те все пак трябвало да продължат да живеят, естествено, и така били в тежест на останалите членове на общината, безделничейки в очакване на апокалипсиса. Авторът напомня на своите читатели как той и неговите спътници живели сред тях, изкарвайки с труд прехраната си, вместо да чакат издръжка от другите. Точно така трябвало да се постъпва.

Както може да видим, в това кратко послание е засегната цяла редица от павлови теми: неизбежността на страданието, очакването на задължителна защита и отмъщение и апокалиптичната надежда, които са основата на благата вест на Павел. Тези прилики включват термини, изрази и дори изречения, точно същите като в Първото послание до солуняните. Показва ли това, че посланието е написано от Павел? Трудността от историческа гледна точка е в това, че онзи, който е решил да имитира Павел, ще се опита без съмнение да пише като Павел. Ако и Павел, и неговият имитатор могат да звучат като Павел, как можем изобщо да разберем дали си имаме работа със самия апостол, или с един от неговите по късни последователи, опитващи се да го имитират?

Има всъщност начин да се разплете тази детективска история и, за да направим това, трябва да погледнем на посланието по друг начин, а именно да погледнем онези части от писмото, които не приличат на написани от Павел и които дори изглежда му противоречат. Подобни отрицателни доказателства са полезни, защото очакваме фалшификаторът да пише като Павел, но не очакваме Павел да не пише като Павел. Следователно именно тези разминавания с Павел са решаващи, за да се установи дали е написал дадено послание, поставено под съмнение.

Що се отнася до Второто послание до солуняните, най-увлекателната тема е следната (вече я описах подробно): авторът пише, за да убеди своите читатели, че краят на света няма да настъпи скоро. Първо трябва да се случат други събития. Затова хората трябва да продължат да се надяват и да работят, защото все още има време.

Прилича ли това на същия човек, който убеждаваше читателите на Първото послание до солуняните да не губят бдителност, за да не бъдат изненадани, когато Исус се върне, защото краят ще дойде без никакви предварителни предупреждения, „като крадец нощем“, носейки със себе си внезапна гибел (5: 1–6)? А според Второто послание до солуняните ще има множество предварителни предупреждения. След това ще се появи фигура, напомняща Антихриста, ще се издигне над всички останали почитани култове, ще постави своя трон в Йерусалимския храм и ще обяви себе си за Бог. И едва тогава ще се върне Христос. Нима краят прилича на „крадец“ през нощта, който идва тогава, когато хората го очакват най-малко?

Особено интересно е как авторът заявява, че учил солуняните на това, когато бил при тях (2: 5). Ако е постъпил така, изглежда странно, че не се позовава на нито едно от предишните си поучения в Първото послание, когато солуняните били обезпокоени от това, че някои от тях починали преди завръщането на Исус. Солуняните били изненадани много от тези смъртни случаи, защото мислели, че Исус ще дойде всеки момент. Ако Второто послание до солуняните е правилно, Павел никога не би им казвал, че всичко ще се случи в близко бъдеще.

Поради тези трудности е сложно да се разбере как Павел би могъл да напише Второто послание до солуняните. Това е направено от някой, който се опитва да прилича на Павел. Интересно е да се види как завършва посланието: „Саморъчен поздрав от мене, Павла; това е белег във всяко послание; аз пиша тъй“ (3: 17). Което означава, че авторът се преструва на Павел, който диктува посланието на писар, но го подписва собственоръчно, така че читателите да могат да видят неговия подпис и да разберат, че посланието е наистина негово. Възможно е това да ви убеди в автентичността на павловото авторство, но, както се оказва, този тип „гаранция“ е уловка, която използвали често фалшификаторите, за да убедят своите читатели, че са тези, за които се представят. Авторът използвал още една уловка, за която вече споменах. Представяйки се за Павел, предупреждава читателите си за послание, в което се твърди, че е написано от Павел, но в действителност не е такова (2: 2). Това е също трик, който използвали понякога фалшификаторите. Защо фалшификаторът предупреждава читателите си за други измамници? Защото тогава читателите няма да го заподозрат, че прави това, което разобличава. По този начин заличава следите на своята измама.

Авторът почти със сигурност не е Павел. Защо тогава посланието прилича толкова на Първото послание до солуняните? Тези прилики са в действителност още едно указание, че Павел не е написал това послание. Павел не подправя никое от своите послания спрямо по-ранните (чрез повторение например на същите изречения). Можете да изследвате, да речем, посланията до коринтяните: те не са изобщо толкова сходни помежду си, колкото посланията до солуняните. Как Павел, който пише месеци след Първото послание до солуняните, е сигурен, че си спомня точно това, което е казал в първото си послание, така че да успее да повтори цяло изречение дума по дума? С голямо усилие можем да си представим, че е бил в състояние да направи това и че никога повече не го е повтарял в други послания, които му принадлежат неоспоримо. Нещо повече, именно това бихме очаквали от един фалшификатор на Павел, който разполага с друго негово послание. Той го използва, за да напише свое послание, следва неговата структура, засяга същите въпроси и дори понякога повтаря същите думи – всичко това, за да го направи да изглежда като послание на Павел.

Но то не е на Павел. Разбира се, не знаем кой е истинският автор. Това, което можем да кажем с известна доза сигурност, е, че посланието е написано малко след Павел от някого, който бил недоволен от новата ситуация и искал да се позове на авторитета на Павел, за да се справи с нея. Естествено, няма гаранция, че ако посланието е подправено, е било наистина изпратено до солуняните; могли са да го разпространяват и някъде другаде. Във всеки случай хората, към които се обръща авторът, били толкова убедени, че краят е близо, че поради това възникнали трудности. Можем да разберем защо са мислели, че краят ще настъпи съвсем скоро, защото на това изглежда учел и Павел. Независимо от всичко авторът, преструващ се на Павел, искал да унищожи това мнение. Краят няма да настъпи сега. Първо ще се случат други събития.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН / ЗАВЛАДЯВАНЕ НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ к. 161, к. 90 / 2 ЯНУАРИ

Текстът на книгата е трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3.1 Pro и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА - 3 НОЕМВРИ / 4 и 5 НОЕМВРИ / 6 НОЕМВРИ / 7, 8 и 9 НОЕМВРИ / 10 НОЕМВРИ

ГЛАВА IХ. ОХРАНА НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ТИЛА НА АРМИЯТА - / 11 НОЕМВРИ / ПРЕМИНАВАНЕТО НА ДУНАВА ПРИ ЧЕРНА-ВОДА — ст. ФИТЕЩИ

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН - / 15 ДЕКЕМВРИ / 16 ДЕКЕМВРИ / 17 ДЕКЕМВРИ / 18 ДЕКЕМВРИ / 19 ДЕКЕМВРИ / 20 ДЕКЕМВРИ / 21 ДЕКЕМВРИ / 22 ДЕКЕМВРИ

БОЯТ ПРИ СЕЛО ГРАЧИ, КОТА 90 - 23 ДЕКЕМВРИ / 24 ДЕКЕМВРИ / 25 ДЕКЕМВРИ / 26, 27 ДЕКЕМВРИ / 28 ДЕКЕМВРИ / 29, 30 ДЕКЕМВРИ

ЗАВЛАДЯВАНЕ НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ к. 161, к. 90 - 31 ДЕКЕМВРИ / 1 ЯНУАРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА Х. НАСТЪПЛЕНИЕТО КЪМ ГРАД МАЧИН

Завладяване на неприятелската позиция к. 161, к. 90

2 януари

Нощта минава спокойно. Оперативна заповед на армията, № 74, от 1. I. 1917. г., 10 ч. сл. пл., определя фронта, на който частите от армия ще настъпят и преследват както следва:

„Сборната дивизия — от Дунава до к. 197, изключително; — 4. дивизия на фронта к. 197, включително и к. 364, изключително; конната дивизия — от юг".

С оперативната заповед на конната дивизия № 52 от 2. януарий 1917. г., 6 ч. 30 м. пр. пл., се урежда разпределението на частите и техните задачи. В нея се подчертава, че удара ще се извърши с десния фланг и ще се използува командующето положение, което той заема. Артилерията да се разположи така, че да може да даде една пълна подкрепа на пехотата.

Ето и самата заповед:

Поверителна

Оперативна заповед

по

1 конна дивизия

№ 52

Щаб с. Туркоя 2. януари 1917. г., 6 ч. 30 м. пр. пл.

Карта 1:200,000

§ 1. След вчерашните успешни боеве противника бил принуден да се оттегли по цялата линия и да заеме вторите си укрепени и усилени с телени мрежи позиции, които почват от р. Дунава, около 500 метра южно от Мачин към к. 105.

§ 2. Нашите части съ достигнали 2 клм. западно от к. 82. — западно от к. 197. — 1 ½ клм. северо-западно от к. 264.—500 и южно от гр. Мачин.

§ 3. Днес армията ще продължи преследването си към линията к. 86. (Божеку)—Мачин—Браила.

На усилената конна дивизия (без 1. конен полк) е заповядано да атакува неприятелската позиция пред фронта си, като преследва в посока Мачин—Браила.

а) Командира на Сборната пехотна бригада, полковник Бобринг, — след като установи сигурна свръзка между частите от бойната част, да групира войските си по начин, че да може в скоро време да се атакува неприятелската позиция, когато бъде заповядано и да извърши удара с десния си фланг, като използва предимството на командующето положение, което този фланг има, по отношение на главната неприятелска позиция.

б) Началника на артилерията, полковник Ангелов, да намести полските и тежки батареи по начин, че да могат да дадат пълна подкрепа на пехотата при действията ѝ, като има пред вид, че главния удар ще бъде насочен по височините северо-източно от гр. Мачин.

в) Началника на лявата отбранителна застава — подполковник Кисьов, да продължава да изпълнява дадената му вече задача, да охранява левия фланг и като следи развитието на боя по фронта да настъпи с заставата си по посока на гр. Мачин.

г) Командира на 1. конна бригада, полковник Вуйчев — да замине съ 1. конен полк за гр. Тулча, където се придава временно в разпореждане на началника на Сборната дивизия за да охранява Дунавския бряг от Исакча до Тулча (включително) с 1. конен полк и от Тулча до морето с изпратения вече 4. конен полк.

д) Войски в мое разпореждане:

Командира на 71. турски низамски полк, майор Мухаидин ефенди, да се разположи край шосето — с. Черна—Мачин, по южните склонове на к. 90.

2) 2 ескадрона от Лейб Гвардейския конен полк да се разположат на същото място при турския полк.

§ 3. Заповед за обща атака и за започването на артилерийската подготовка ще се даде допълнително.

§ 4. Домакинските и продоволственни кола, както и лишните кола от бойните обози да не надминават линията на рекичката, която тече от с. Гречи.

§ 5. Аз ще се намирам при к. 90. — където всички отделни началници да се съединят с телефон.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал майор Колев

И. Д. Началник щаба,

от генералния щаб,

(п) Майор Соларов

Мъглата се вдига едва въ 2 ч. сл. пл. Артилерията открива огън, но опита на пехотата да атакува е спрян от силния пушечен, картечен и артилерийски огън на противника. Положението остава непроменено и при падането на нощта, въпреки изискванията на началника на конната дивизия за по-енергични действия.

За положението в армията се изпраща следното донесение:

Командующия III. армия.

Частите от усилената конна дивизия продължиха настъплението, захождайки с дясното рамо, през това време неприятелската артилерия прояви доста оживена деятелност, а пехотата — интензивен огън. Привечер нашата линия достигна до 100—150 кр. до телените мрежи; след като частите се поустроят ще предприемат атаката на височината северо-източно от Мачин, от която зависи и владението на града. № 1038, 2. I. 917. г., 6 ч. 45 м. сл. пл.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“

ПРЕВОД: Meta AI

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

„ДУШЕВНА ПРОСТОТА“

Може би помните — у нас идваха негри. Миналата година. Негърска негрооперета.

Та тия негри останаха много доволни от нашето гостоприемство. Хвалеха много нашата култура и изобщо всички начинания.

Недоволни бяха само от уличното движение.

— Направо — викат — е трудно да се ходи: блъскат се в тебе и те настъпват по краката.

Но, разбира се, тези негри са разглезени от европейската цивилизация и някак си, как да кажа, не са свикнали. Поживеят ли обаче тук година-две, ще се пооправят и сами ще почнат да настъпват по краката. Факт.

А у нас наистина настъпват по краката. Дума да няма. Имаме си такъв грях.

Но това става, нека знаят негрите, от душевна простота. Тук, ще ви кажа, няма лоша умисъл. Настъпваш и продължаваш нататък. Толкова.

Ето, наскоро и аз настъпих по крака един гражданин. Върви си, представете си, гражданинът по улицата. Плещест такъв, здравеняк.

Върви си и си върви. А аз вървя зад него. Той отпред. Само на една крачка от мене.

И така си вървим, знаете ли, мило. Внимателно. Не си настъпваме краката. Не си размятаме ръцете. Той върви. И аз вървя. И направо, може да се каже, не се докосваме. С една дума, душа в душа вървим. Сърцето ти се радва.

Аз и си помислих още: "Добре върви минувачът. Равномерно. Не рита. Друг щеше да се мотае под краката ми, а този пристъпва спокойно."

И изведнъж, не помня, загледах се по някакъв просяк. Или може би по някакъв файтонджия.

Загледах се по просяка и настъпих с всичка сила предния гражданин по крака. По петата. И по-нагоре.

И трябва да кажа, че го настъпих порядъчно. С всичката възможна сила.

И даже замръзнах от уплаха. Спрях се. Даже от вълнение не казах "извинете".

Мисля си: сега ще се обърне този мил човек и ще ми залепи един шамар по ухото. Ходѝ, значи, прилично, овча главо! Замръзнах, казвам, от уплаха, приготвих се да понеса заслуженото наказание и изведнъж — нищо.

Върви си милият гражданин нататък и даже не ме поглежда. Даже глава не обърна. Даже, казвам, не си отръска крака. Така и си замина, като няма и нищо.

Казвам ви, у нас това се случва. Но тук има душевна простота. Няма злоба. Ти си настъпил, тебе са настъпили — продължавай нататък. Какво толкова! А този мил човек така, за бога, и не се обърна.

Дълго вървях след него. Все чаках, че ей сега ще се обърне и ще ме изгледа строго. Не. Отмина. Не ме и забеляза.

1927 г.

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Grok

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ

„В БЕЗИЗХОДИЦА“, 1923 г.

Викентий Вересаев, с истинска фамилия Смидович, е един от онези хора, чиято съдба в Русия се стекла също доста парадоксално. Познаваме го добре като един от преводачите на Омир, познаваме го добре и като съставител на известните колажи „Пушкин в живота“ и „Гогол в живота“ – един наистина забележителен подбор от свидетелства на съвременници. Трябва да кажем, че художественият усет в това отношение не му изневерявало, защото всичко е подбрано страхотно. Например, когато след поредица от материали за смъртта на Пушкин четем как неговият престарял чичо, влюбен в млада красавица, събира изплютите от нея люспи от червени боровинки и ги яде. След това светът без Пушкин става окончателно чудовищен и тъмен и ние потъваме в бездната от пошлост, останала след него. И без съмнение, това е измислено страхотно.

Той е много известен преводач на Омир, на неговите така наречени химни, автор и интерпретатор е на огромен брой статии за античната литература и на забележителен мемоарен цикъл, и на прелестен очерк за Толстой, мисля, най-острият. В този очерк са казани забележителни думи: ако не ми бяха казали, че това е Толстой, бих си помислил, че е някакъв лекомислен и непоследователен толстоист, способен да сведе всяка тема, включително и отглеждането на домати, до необходимостта да се обичат всички. Това е страхотно казано.

Но що се отнася до неговата проза, тя останала някак си в сянка. Тук има две причини. Първата причина е в това, че Вересаев не е изобщо модернист, а успех по онова време можела да има само проза, която е поне до някаква степен модерна. Да вземем например Бунин, който мразел модернистите, но най-вероятно просто ги ревнувал. Защото той е безусловно модернист, новатор, въпреки цялата архаика на възгледите му и подчертано дворянските му убеждения, той пише като абсолютно новаторски писател. Оттам идва лаконизмът на неговата стихопроза, на стихотворенията в проза, оттам е невероятната ѝ сухота, сдържаност, силни багри, фрагментарни сюжети, влечение към темите за любовта и смъртта, класически теми на модерна, към патологията на извращенията – всичко това е Бунин. И напразно си мислим, че Бунин е изцяло в руското дворянство, в руския Златен век. Бунин е класически писател на Сребърния век и „Тъмните алеи“ е най-добрият сборник с модернистични новели.

А Вересаев е съвсем класически автор, той няма всъщност свой език, езикът му е много неутрален. И бил прав Тинянов, когато порицавал романа „В безизходица“ за това, че всичките му герои се държат твърде литературно, за това, че когато разстрелват една от героините, има там една Вера, не ѝ съчувстваш, защото тя дори и в този момент изкрещява преди това някакви лозунги. Ами глупаво е всичко, и картонено, и изобщо някак си... Тъй като Вересаев бил наистина от племето на честните руски литератори, чиято честност е главното им достойнство, някак напълно се забравили неговите изключителни, според мене, постижения, на първо място романът „В безизходица“. Да не говорим за неговите мемоари, които, впрочем, благодарение на майка ми станаха една от любимите ми книги в детството, а някои цитати оттам, като например „и плачейки сладко, аз отидох зад бъза“, и до днес ни служат за пароли.

Викентий Вересаев

Но романът „В безизходица“ е, разбира се, силен с друго. Силен е не със стила, не с композицията, не с изказа си, а с интуитивно уловеното усещане за задънена улица. Какво всъщност се случва там? Има един стар лекар, честен човек, участник в конгресите на Пирогов, нали знаете, такъв класически образ на стар руски лекар, често военен лекар, който обича дъщерите си, казва на всеки истината в очите, отличава се с изумителна способност да се мобилизира мигновено, тачи лекарския дълг и там фамилията му е Сартанов. Ето го този лекар, такъв един побелял, строен, в края на книгата умира. Има го и Крим от 1917–1918 година. Романът е писан от 1920 до 1923 година, излиза през 1923-та, а действието му се развива от 1918 до 1920 година. Има летовници в Крим. Трябва да кажем, че Крим от тези времена е описан истински силно в три текста: у Набоков в „Другите брегове“, у Вересаев във „В безизходица“ и у Шмельов в „Слънцето на мъртвите“. Това е може би най-добрият текст, писан за тогавашния Крим. Разбирате ли, страшна местност, метафизиката на Крим може да се разбере именно там. Крим е границата, където Русия свършва над черно и глухо море. Той е вдаден в морето и сякаш е вдаден от времето във вечността, винаги извън времето и винаги на границата. Крим е изобщо границата на Русия, границата на света и границата между живота и смъртта, там живеят винаги болни от туберкулоза, Чехов също живеел там. И точно на тази граница се случват някои неща, които позволяват да се надникне малко отвъд. Крим е ничий, винаги, и през него преминават вълни, червени, бели, зелени, червени, бели, зелени. А летовниците живеят и не знаят как да живеят.

И в тази ситуация на граничност е написано най-доброто, според мене, стихотворение на Манделщам „Струя златист мед течеше от бутилката“. Също не се знае какво предстои. Разбирате ли, няма образ на бъдещето, има образ на страх пред това бъдеще. „А в стаята бяла, като мотовилка, стои тишината“. И какво ще има зад тази тишина, отвъд нейните предели? Ясно е, че това е тишина преди взрив, пауза преди смърт или катастрофа, усеща се много силно.

И ето че романът „В безизходица“ разказва за същата задънена улица, когато бъдещето е на страната на червените, а правотата – на страната на белите, но сила нямат нито едните, нито другите. Там има една прелестна главна героиня, Катя, една от дъщерите на Сартанов. Вересаев е всъщност първият, който пише роман, чийто тип и схема използват по-късно много автори – историята на две сестри. Темата за сестрите присъствала в ненаписания роман на Маяковский „Две сестри“, в който той мечтаел силно да опише съдбата на Еля и Лиля, тя присъства, естествено, в „Сестри“ на Алексей Толстой, сестри има практически задължително в целия съветски епос, най-нагледно у Гросман в „Живот и съдба“, защото чрез съдбите на две сестри и живота на техните съпрузи най-добре може да се покаже раздвоението, условно казано, между червената и бялата Русия, между пролетарската и интелигентската Русия – пътят на Рошчин и пътят на Телегин в „Ходене по мъките“. Тук също има две сестри: едната загива – разстрелват я белите, а другата заминава нанякъде, като преди това успяват да я ранят в ръката, докато бяга в планината. Тя е влюбена в забележителния Дмитрий, който се е завърнал от фронта и разказва за страшното озверяване на народа. И главната скрита тема във „В безизходица“ е именно темата за озверяването на хората. Там има една дивна сцена, в която Катя мъкне чувал – по някакво чудо е успяла да намери брашно, – а всички хора гледат и никой не ѝ помага, всички казват: „Аа, мина времето, когато се експлоатираха чужди гърбове, сега си го мъкни сама“. Хубавото е, че се намира един добър човек, който ѝ помага да качи чувала на каруцата, а след това разказва как експроприирали коня на кума му и понеже кумът не го давал, гръмнали го с револвер в челото и го захвърлили в канавката. Ето го озверяването. За същото говори и Дмитрий, завърнал се от фронта. Не че човешкият живот загубил стойност, оставете това, той и преди нямал кой знае каква стойност, но зверството придобило самоцел. На всички им е приятно да озверяват, всички падат в тази бездна с наслада. И Вересаев много точно разбира, че времето на Сартанови е свършило, времето на руската интелигенция е приключило, времето на това, което Парфьонов нарича толкова точно умряла, отишла си Русия, а Андрей Кончаловский – бяла Русия. Времето на тази Русия е свършило. Белите нямат нито сила, нито, общо взето, правота, макар че историческата справедливост е може би на тяхна страна, но тяхното време е безнадеждно изпуснато. А червените, зад които са и силата, и може би някаква тяхна правда, нали, наистина, царизмът бил ужасен, червените нямат най-важното, нямат човечност. Поради което са обречени.

И ето, има там един Белозьоров, актьор от императорските театри, който се урежда при всяка власт, но особено се подмазва на болшевиките, организира театралния отдел. И неговата душевна тлъстина, мазнота, абсолютното му душевно отделяне от хората, страшната му вътрешна глухота стават залог за това, че тази затлъстяла душица просперира при червените. А главната особеност в дейността на червените e също изведена много точно, когато предприемат веднага люта бюрокрация и се опитват да формализират всичко. Незабавно организират театрален отдел, културен отдел с няколко подотдели, опитват се да формализират медицината, селското стопанство, при тях всичко се превръща веднага в някакви записки, извадки, чертички, документчета, иначе казано, всичко потъва незабавно в море от бюрокрация. Как един невеж човек, добрал се до управлението, може да създаде илюзия за управление? Започва да пише безкрайни директиви. За същото, впрочем, говори много точно и Пастернак в „Доктор Живаго“, той казва, че революцията е живо дело, а езикът на директивите е мъртъв, той е каменен, чиновнически език. И Вересаев усетил това абсолютно точно. Разбира се, след 1923 година неговият роман не би могъл да бъде отпечатан. Да, ясно е, че белите са на изживяване, да, ясно е, че всички мразят белите и никой не им съчувства. Но е ясно и това, че на тяхно място дошла мъртва материя, и затова романът „В безизходица“ е роман за задънената улица на свестните хора, които през 1922 година нямат накъде да поемат, нямат къде да се дянат. Това е роман, в който е отбелязан съвсем ясно краят на онази Русия. А каква се оказва новата Русия, знаем. Може би тя била жива само дотолкова, доколкото в нея се запазило нещо от предишната. Но всичко това е обречено, всичко това завършва толкова страшно.

Може би именно поради това тази книга, слабо разбрана от съвременниците, се оказала последното голямо художествено произведение на Вересаев. Всичко, което писал след това, са или мемоарни очерци, или коригирани преиздания на старите, много талантливи „Записки на лекаря“. Защо тази книга не се получила толкова силна, колкото били силни историческите факти, която я породили? Защо е малко по-слаба от книгата „Слънцето на мъртвите“ на Шмельов, която е написана след смъртта на сина му и е продиктувана от ужас и отчаяние след случилото се? Синът на Шмельов бил разстрелян просто защото е бял офицер, той повярвал на обещанията на червените, отишъл да се регистрира, а всички бели офицери били разстреляни незабавно и, разбира се, Шмельов не прощава това, затова неговата книга е пропита с такава болка, ужас и омраза. А защо го няма това у Вересаев? Вересаев говорел доста точно за Леонид Андреев – познавал го добре – и казвал, че ето, Леонид Андреев не бил на войната през 1904 г. и написал „Червен смях“, а той бил там и не е успял да напише нищо толкова истерично, защото, като военен лекар, оперирал под куршумите, превързвал под куршумите, и знае, че на третия ден човек свиква, душата се покрива с някаква кора. А у Андреев не се покрила, затова той, дори без да е бил на фронта, написал такъв кървав текст като „Червен смях“. Така че Вересаев е наистина много здравомислещ човек, затова в страшната му книга няма истинска експресия, а има честност и здрав разум. Но честността и здравият разум не са достатъчни за велика литература, затова тази книга е за нас по-скоро прекрасно свидетелство, по-скоро паметник на епохата, отколкото паметник на словесността.

Да, тук постъпиха въпроси как се отнасям към биографичните произведения на Вересаев, по-конкретно към „Пушкин в живота“?

Знаете, че много хора критикували тази книга за това, че в нея има Пушкин от реалния живот, но я няма лириката, няма го геният Пушкин. Това не е вярно. Просто съветското литературознание се боеше много от всяка пикантност, от всяка жива нотка, от всяка жива душа, затова на тях им трябваше да показват антикрепостника Пушкин, декабриста Пушкин, а не им трябваше да показват Пушкин като баща на извънбрачно дете или Пушкин на гуляй, или Пушкин в диалог с Николай. Нали разбирате, нещо от рода на „принцесите не ходят по голяма нужда“. Та по същия начин и Пушкин не живеел, а само пишел. Вересаев изправил това изкривяване. И макар че след 1937 година, стогодишнината от смъртта на Пушкин, книгата му не се преиздавала много дълго време, да знаете само каква рядкост беше и как я даваха за по три дни, за по три нощи. Мисля, че Вересаев има огромен принос за пушкинистиката, оформяйки нечуван сборник от мемоарни свидетелства. И освен че това е къртовски и велик труд, прелестта на този труд е и в това, че в крайна сметка е в името на творчеството. Пушкин е показан като творец въпреки епохата. И впоследствие именно тази концепция да твориш напук на живота е вдъхновила, да речем, Тарковский за „Андрей Рубльов“. Мисля, че колкото и да е парадоксално, книгата на Вересаев е произведение със същото такова значение.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ

Трябва да си призная една моя глупава особеност.

Случва се понякога да се ядосвам на историята.

Ядосвам се, когато се отнася по някакъв непоносимо вулгарен начин с ярки и красиви хора – така да се каже, стъпква бисерите в калта.

Пример за подобна свинщина е била за мене винаги съдбата на прекрасната жена, която виждате на снимката.

Това е Елизавета Кушельова-Томановская-Дмитриева-Давидовская (четирите фамилии ще обясня след малко).

Родена е през 1851 година. От дете била изключително красива и като цяло, както се е казвало тогава, „давала надежди“. Неин учител по музика бил Мусоргский. Алексей Куропаткин, бъдещшят съратник на Скобелев и военен министър, си спомня: „Лиза беше девойка с изключителна красота, с благороден начин на мислене и със способност да говори образно и пламенно… Пропита от идеите за служба в полза на народа, тя ми доказваше непрекъснато необходимостта да напусна военната служба и да отида сред народа…“

Както много руски госпожици по онова време, Лиза мечтаела да учи нещо истинско, „неженско“. Тогава това било възможно само в чужбина. За да постигне целта си, седемнадесетгодишната Кушельова се омъжила фиктивно за някой си Михаил Томановский – благодарение на Чернишевский подобни съюзи били тогава на мода.

Но като се озовала в Европа, девойката се увлякла не по учението, а по социалистическата идея. Станала член на руската секция на Интернационала и дарила за каузата на светлото бъдеще своето немалко наследство – шестдесет хиляди рубли. След това заминала за Лондон при Карл Маркс и влязла в близкия кръг на главния гуру на социалистите.

Когато в Париж избухнала първата в историята комунистическа революция, Маркс изпратил двама емисари да наблюдават историческите събития и единият от тях била Елизавета Томановская. В Париж, за да не компрометира законния си съпруг, тя взела псевдонима „Дмитриева“. Но съвсем не се ограничила само с наблюдение.

Кадър от филма „Зората на Париж“

Името на Елизавета Дмитриева се споменава във всички книги, посветени на Парижката комуна. Заедно с легендарната Луиз Мишел, младата руска госпожица (била само на 20 години) създала и оглавила революционна женска организация. Пет хиляди комунарки се сражавали на барикадите рамо до рамо с мъжете. По време на един от последните, най-кървави боеве, Дмитриева била ранена тежко. Изнесли я от барикадата, скрили я от версайците и по-късно я прехвърлили зад граница.

С това чуждестранните автори обикновено приключват разказа за героичната „княгиня Елизабет“ (щом е богата рускиня – значи е, естествено, princess, как иначе?). По-нататъшната ѝ съдба не им е известна.

И много добре, че не им е известна.

На името Елизавета Томановская попаднах за първи път, когато се подготвях да пиша повестта „Пика вале“ и проучвах съдебното дело на „каро валетата“ – шайка ловки аферисти, които през седемдесетте години на XIX век изкормвали весело и изобретателно портфейлите на московските богаташи. Един от главатарите на бандата, синът на тайния съветник Иван Давидовский, нарича Елизавета своя гражданска съпруга и подава молба да ѝ бъде разрешено да го последва в Сибир.

Именно тогава ми стана ясно, че парижката революционерка Дмитриева, за която бях чувал още в училище (тъкмо тогава се отбелязваше пищно 100-годишнината от Комуната), и съжителката на осъдения измамник е един и същи човек.

Не зная как се е случила тази метаморфоза. Участничката в Интернационала, приятелката на Маркс, една от най-забележителните фигури на Парижката комуна забравила за освобождението на пролетариата, за световната революция и свързала живота си с някакъв жалък мошеник.

В Сибир по етапния ред. Заедно с криминалните престъпници

„Жалък“ – защото Давидовский бил изключително отвратителен субект. Той постъпил гадно със своята самоотвержена възлюбена. Докато бил на свобода и с пари, я държал в положението на любовница, нищо че му родила две дъщери. Но когато се оказал зад решетките, веднага ѝ предложил ръката и сърцето си. Четвърт век Елизавета живяла с него в сибирската пустош. „Политическите“ не искали да имат нищо общо с нея, защото била съпруга на презрян криминален престъпник. Бившата „княгиня Елизабет“ се опитвала да се занимава с дребна търговия, правела някакви сладкарски изделия, завъдила крава. За да не изостави съпруга си, пожертвала образованието на своите дъщери. Давидовский приемал всичко това за даденост. Но веднага след като изтърпял срока на заточението, зарязал семейството си и се върнал в европейската част на Русия сам.

Краят на живота на Елизавета Давидовская се губи в здрачина. Съдейки по адресния указател, в навечерието на революцията тя живеела в Москва с дъщерите си, които, очевидно, стигнали в Сибир до възрастта на стари моми. Годината на смъртта на Дмитриева-Давидовская е неизвестна.

Краткото резюме на този непоследователен живот изглежда така: живяла някога една прекрасна и красива душно девойка с необикновена смелост и сила, мечтаела да изгради царство на справедливостта и дори пристъпила към осъществяването на този грандиозен проект, но – любовта е сляпа – обикнала един рогат козел и пропиляла скъпоценния си живот в служба на това несимпатично животно.

Каква горчива загуба. Какво безразсъдно прахосване.

И въпросът не е, разбира се, в комунистическата идея (да върви по дяволите), а в това, че един голям човек се продал за дреболии. Продал Големия свят за Малкия, а той се е оказал нищожен.

Общо взето, отнасях се по такъв начин към тази тъжна и дори оскърбителна история.

А сега изведнъж си помислих: ами ако Елизавета, въпреки всичко, е била щастлива със своя морален изрод? И този четвъртвековен тежък живот е бил за нея радост?

Мащабният човек си остава мащабен, дори когато свие от широкия друм по някоя глуха пътека. Ако се сражава за справедливост, ще е дотогава, докато не го изнесат от барикадата в безсъзнание. А ако обикне, ще пожертва заради любимия всичко, без да смята това за жертва, и никога за нищо няма съжалява.

Едно е да заминеш за Сибир като съпруга на декабрист или народоволец. Но като съпруга на „каро вале“? Тук, между другото, се изисквало още по-голямо величие на духа.

Няма да се наскърбявам повече заради Елизавета Дмитриева. Тя въпреки всичко е прекрасна.

(Следва)

ПЕТТЕ НАЙ-СКЪПИ ВЕЩИ ОТ „ТИТАНИК“, ПРОДАДЕНИ НА ТЪРГ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: : Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Билети за кораба, дори за трета класа, можели да си позволят само заможни хора. Заедно с лайнера потъват разкошни бижута и битови предмети.

Часовникът

Часовникът принадлежал на Едмънд Стоун, който бил стюард в първа класа на „Титаник“. Уникалността на находката e в това, че спрял в 2:16 ч. — точно в момента, в който часовникът, заедно със своя собственик, поел към дъното на Атлантика. Часовникът е продаден за $154,000.

Намерен е и друг часовник, принадлежал на 24-годишния пътник Джон Гил. Неговият часовник е спрял в 3:21 ч., когато „Титаник“ бил вече изцяло под вода. Като извадили тялото на Гил от водите на Атлантическия океан, го предали на вдовицата му Сара. Тя подменя механизма на часовника, но запазва стария механизъм и циферблата отделно. Часовникът е продаден от племенника на Гил на търг в Лондон за 25 хиляди паунда.

Писмото на Адолф Заалфелд

От потъналия „Титаник“ са продадени на различни аукциони много ръкописи. Най-известният от тях е писмото, написано от Адолф Заалфелд до съпругата му. Адолф Заалфелд ръководел фармацевтичната и козметична фирма Sparks, White, and Co. Ltd.

Той пътувал за Америка с колекция парфюми, планирайки да разшири своята козметична мрежа. Късметът бил на негова страна — успял да се качи в спасителна лодка и да оцелее. В писмото до жена си той описва шикозния интериор на „Титаник“, изумителното меню и разказва за своето „прекрасно пътуване“. Между другото, оригинално меню от „Титаник“ било продадено на търг за $125,000.

Гривната „Ейми“ („Amy“)

Най-загадъчният предмет от потъналия „Титаник“ е златна гривна с надпис „Ейми“. Изследователите предполагат, че нейна собственичка може да е била Аманда, която била член на екипажа. Но бижуто може да е принадлежало също така и на някоя от двете девойки, които пътували във втора класа — мис Аманда или мис Амели.

Освен това има версия, че гривната е пътувала като подарък за някого. Основната част на бижуто е изработена от чисто злато, а надписът е изписан с диаманти. Освен тази гривна, на „Титаник“ са открити множество други бижута от злато и диаманти на обща стойност около $200,000,000.

Цигулката

Цигулката принадлежала на Уолъс Хартли. Той бил ръководител на оркестъра, който свирел на палубата на лайнера в момента на корабокрушението. Музикантите били принудени да свирят, за да предотвратят паниката и поне малко да успокоят пътниците. Уолъс се удавил, като привързал цигулката за себе си, защото инструментът бил за него изключително ценен: подарък от годеницата му мис Робинсън.

Цигулката било намерена през 2006 г. и експертите установявали доста дълго нейната автентичност. Продадена е на търг в Лондон за 1.7 милиона долара.

Хюмидорът на капитана на „Титаник“

Капитанът на „Титаник“ Едуард Джон Смит не можел да си представи живота без пури. Любовта му към вредния навик стигала понякога дотам, че молел дори близките си да пазят пълно мълчание, докато пуши. Затова британската компания White Star Line, собственик на „Титаник“, му подарила луксозна кутия за пури — хюмидор. Тя е изработена от орехово дърво, а приблизителната ѝ стойност е $ 40,000.

Хюмидорът на Джон Смит е продаден на търг в Ливърпул за 25 хиляди паунда. Предишният му притежател не подозирал колко е ценен, докато експерти не открили емблемата на компанията White Star Line.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1999 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ГЮНТЕР БЛОБЕЛ

Гюнтер Блобел (Günter Blobel)

21 май 1936 г. - 18 февруари 2018 г.

Физиология или медицина

(За откритието, че протеините имат свои сигнали, които управляват техния транспорт и локализация в клетката)

Гюнтер Блобел е един от най-влиятелните клетъчни биолози на XX век, чието дело променя фундаментално разбирането ни за това как функционира живата клетка. През 1999 г. той е удостоен с Нобеловата награда за физиология или медицина за революционното си откритие, че протеините притежават вътрешни сигнали, които насочват тяхното транспортиране и точно позициониране в клетъчната структура.

Преди изследването на Блобел научната общност е изправена пред загадка: как хилядите различни протеини, произвеждани от клетката, достигат до правилните си местоназначения. Блобел формулира т.нар. „Сигнална хипотеза“, доказвайки, че всеки протеин съдържа специфична последователност от аминокиселини, действаща като „пощенски код“. Този адрес се разпознава от специални рецептори, които позволяват на протеина да премине през клетъчните мембрани до нужния органел или да бъде изнесен извън клетката.

Значението на това откритие за съвременната медицина е огромно. Много наследствени заболявания, като кистозната фиброза, се дължат именно на грешки във въпросните „сигнали“. В биотехнологиите принципите на Блобел се използват за превръщането на микроорганизми в „биологични фабрики“ за производство на жизненоважни лекарства като инсулина.

Освен велик учен, Гюнтер Блобел остава в историята и със своя изключителен морал. Дълбоко разтърсен от разрушаването на Дрезден по време на Втората световна война, той дарява почти цялата сума от Нобеловата си награда за възстановяването на катедралата „Фрауенкирхе“ и новата синагога в града. По-голямата част от кариерата си прекарва в университета „Рокфелер“ в Ню Йорк, където работи в продължение на пет десетилетия с нестихваща отдаденост на науката.

Съставил: Gemini 3

Редактор: Павел Николов