ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Ваксините срещу едра шарка и бяс променят отношението на човечеството към фаталността на инфекциозните заболявания.
Едрата шарка, за разлика от чумата и холерата, които връхлитали и изчезвали, присъствала сред хората постоянно и защитата от нея по метода на така наречената вариолация (от латинската дума variola - “едра шарка”) започнала още в древните Индия и Китай. На здрав човек се втривали в порязана повърхност на кожата или му се вдухвали в носа изсушени и стрити шаркави люспи от болен.
В началото на 18 век идеята за вариолация донесла от Турция в Англия лейди Монтегю, съпругата на британския посланик. Новият метод се оказал извънредно търсен. От едра шарка умирали ежегодно сто хиляди души, а тези, които оживявали, се оказвали жестоко обезобразени от белези. Гладката кожа се смятала за рядкост и, да речем, във Франция, когато полицията обявявала някого за издирване, като особен белег можело да се посочи: “няма знаци от едра шарка”.
Първата вариолация направили на шестима затворници от Нюгейт, на които обещали амнистия, и на деца от приюти. Тези богоугодни заведения ще се превърнат по-нататък в основни полигони за изпитания на ваксините. Като се убедили, че никой от подложените на вариолация не се е разболял, да я приложат на себе си се решили членовете на английското кралско семейство и придворните. Постепенно вариолацията се разпространила по Европа и попаднала в Америка, където била подкрепяна от бащите основатели. Но при предаването “от ръка на ръка” можели да се пренасят други заболявания и било необходимо инакво решение на проблема. То било намерено от английския лекар Едуард Дженър, който през 1796 г. ваксинирал с вирус на кравешка шарка (безвредна за човека - бел. П. Н.) осемгодишния Джеймс Филипс.
Върху Дженър веднага се изсипала нечувана критика. Възраженията били различни - от недоверие към медицината до обявяването на ваксината за “нехристиянска”, защото идва от крави. Разпространявали се слухове, че ваксината на Дженър съдържа “отрова от усойница, кръв, вътрешности и екскременти от прилепи, жаби и слепи кученца”. Била издадена специална папска була, в която ваксиниращите срещу едра шарка заведения били наречени еретични и революционни, а ваксините - предизвикателство към Божията воля.
Най-силно движение срещу ваксините се появило в Англия. Там през 1853 година бил издаден закон за задължителна ваксинация на новородените срещу едра шарка, а родителите, които отказвали да направят това, се глобявали с двадесет шилинга. Най-масова акция се провела през 1885 година в град Лестър, където имало марш, обединил около сто хиляди демонстранти, носещи плакати, детски ковчези и чучела на Дженър.
Силното противодействие на ваксините довело до това, че глобата за отказ от ваксиниране била отменена, а в английското законодателство се появил принципът, че ако на родителите “не им позволява съвестта”, се освобождават от задължително ваксиниране на децата им. Неочаквано продължение на тази история станала появата на термина “отказ от военна служба по съображения на съвестта”.
Между другото, далновидните военачалници оценили веднага положителния ефект от ваксинирането и през 1805 година Наполеон наредил да се ваксинира цялата армия. По-малко прозорливите пълководци губели войници. По време на Френско-пруската война през 1870 година френската армия се оказала неваксинирана срещу едра шарка и 23 400 войници биил отнесени от инфекцията. В пруската армия, която получила защитна ваксина, починали само 278 души. И, както е известно, французите загубили войната.
От Англия движението срещу ваксините се прехвърлило в САЩ, където отдавна възниквали стихийни протести и се вършели покушения (понякога успешни) срещу лекари. И към втората половина на 19 век до голяма степен заради успешните акции на противниците на ваксинирането по света отново се увеличило количеството на заболелите от едра шарка.
В Русия пробив в борбата срещу едрата шарка настъпил при Екатерина II. Императрицата се страхувала панически да не се зарази и като се качила на престола, издала веднага указ за учредяването на особени заведения за болни “от опасни и заразни болести”, сред които и от “едрата шарка”. Това се оказало недостатъчно. Хората говорели, че “на мнозина англичани, ваксинирани срещу едра шарка, са им изникнали кравешки рога”. Тогава императрицата решила да даде личен пример и да си направи вариолация. За целта от Англия бил повикан известният лекар Томас Димсдийл, който тайно през нощта на 12 октомври 1968 година ваксинирал императрицата, а след това и четиринадесетгодишния велик княз Павел Петрович.
Това, което станало по-нататък, днес бихме нарекли грандиозна пиар кампания. Столицата била илюминирана, звънели камбаните, звучали тържествени речи и оди. Сенатът издал указ, с който се поднасяли на императрицата и на престолонаследника “благодарности за великодушния и знаменит подвиг” и се установявали по този случай тържества на 21 ноември, който бил обявен за почивен ден и трябвало да се чества ежегодно. Вариолацията мигновено станала модна сред дворяните. Правителството започнало да изпраща в различни краища на страната лекари, а една година по-късно като поощрение за това, че не се противят на ваксинирането на децата им, на родителите започнали да дават по една сребърна рубла.
Масовата ваксинационна кампания продължил император Александр I, по време на когото били учредени особени Комитети за едрата шарка, в чиито задължения влизали организацията на ваксинирането и пропагандирането му. Но народът не вярвал на властите, адмиинстративните мерки се оказали недостатъчни и правителството организирало доста креативна агитационна кампания - по цялата страна започнали да се разпространяват гравюри с кратки стихове или римувани лозунги в духа на частушките, под портретите на самодоволни красавци (красавици) пишело: “Как видишь, чист лицом, кровь с молоком, здоров — мне оспа привита безвредная с коров! (“Както виждаш, лицето ми е чисто, кръвта ми е с мляко, здрав съм, защото съм ваксиниран с безвредна шарка от крави!”)
Да провежда “санитарно-просветителска дейност” правителството поръчало на духовенството. Свещенослужителите били задължени законодателно “да скланят енориашите към приемане на спасителното средство” и свещениците, които наричали ваксинирането “нечувано волнодумство” и пречели на разпространението му, бързо и твърдо били поставени на място.
И въпреки това съпротивата срещу ваксините, които се смятали за “печат на Антихриста”, оставала сред обикновените хора, придобивайки понякога най-дивашки форми (имало случаи, когато майки изрязвали с нож мястото, където децата им били ваксинирани).
По време на царстването на Николай I били учредени златни и сребърни медали, които получавали лицата, проявили се при ваксинирането срещу шарка, а през втората половина на 19 век към пропагандата на ваксинирането се присъединило и земството (избираемите органи за местно самоуправление - бел. П. Н.). Земските лекари проявявали в борбата с епидемиите невероятна самоотверженост и през някои години около 60% от тях умирали, заразени от болните. Много медици ставали и жертва на насилие.
През 19 век ваксинирането срещу едра шарка станало задължително във всички европейски страни, но в Русия това не се случило. Препятствия били огромната територия, ниското равнище на квалификация на медицинския персонал, злоупотребите на чиновниците и много други фактори. Към 1910 година задължителна ваксинация срещу едра шарка се прилагала само на децата, постъпващи в учебни заведения, на новобранците, на железопътните работници и на заточениците.
Глобална ликвидация на едрата шарка била в крайна сметка постигната след проявения в Сомали на 26 октомври 1977 година последен случай на заразяване в естествени условия.
Думата “ваксина” (от латинската дума vacca - “крава”) въвел Луи Пастьор, който увековечил по такъв начин паметта на Дженър. Но ако на английския учен му провървяло - критикували го жестоко, но не го преследвали, - Пастьор трябвало да преживее безпощадно гонение.
През 1885 година на основата на изсушен мозък от заразени зайци той създава ваксина срещу бяса. На пръв поглед откритието на Пастьор, позволяващо да се излекува болестта, трябвало да бъде посрещнато от научното общество с ентусиазъм, но това не се случило. Ваксината се правела след заразяването, в нея имало отслабен, но жив възбудител на бяса и това противоречало на съществуващите по това време представи за ваксинация.
За една година в лабораторията на Пастьор преминали профилактично лечение 1638 души, ухапани от бесни животни, от които не могли да бъдат спасени само 15 души и напразно Пастьор се опитвал да обясни, че те са се обърнали за помощ прекалено късно. През януари 1887 година на заседание на френската Академия по медицина Пастьор бил обвинен директно, че убива с ваксината си хора. Ученият бил наричан шарлатанин и отровител, а неговата лаборатория - кухня на античната отровителка Локуста и гнездо на зараза. Прокурорът на републиката даже повдигнал въпроса за спиране на ваксинациите срещу бяс.
Но те вече се прилагали в целия свят. В Русия, с непосредствената помощ на Пастьор и неговите сътрудници, били открити седем ваксинационни станции. В Петербург ваксинационната станция се появила благодарение на конкретен случай: през ноември 1885 година бясно куче ухапло офицер от гвардейския корпус, чийто командир бил принц Александр Петрович Олденбургский. Със средствата на принца, който се познавал лично с Пастьор, гвардеецът бил изпратен в Париж за лечение, а на съпровождащия го лекар било поръчано да се запознае с начините за изготвяне на ваксината срещу бяс. На 13 юли 1886 година била открита петербургската станция за ваксиниране по метода на Пастьор.
Постепенно от чисто практическо учреждение тя се превърнала в научна лаборатория, а през 1890 година с активното участие на принц Александр Олденбургский станала Императорски институт за експериментална медицина (по-късно - Академия на медицинските науки).
След ваксината срещу бяса скоро се появили ваксини срещу тетануса, холерата, стомашния тиф... Борбата с епидемиите продължавала и всяка нова ваксина имала своя драматична история, свои гении, злодеи и герои.
