понеделник, декември 11, 2023

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 30

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СРЯДА, 9 МАЙ 1945 г. - БЕЗ ОСТАТЪК ОТ ВТОРНИКА

Винаги имаше какво да се каже за нощта. Но сега няма нищо, абсолютно нищо, което да кажа за тази нощ, освен че ми беше дадено да я прекарам сама. Сама между чаршафите си за първи път от 27 април. Не се появи нито майорът, нито узбекът. Вдовицата веднага се притесни, виждаше намаляващото масло и смяташе, че би било добре майорът да донесе нови доставки много скоро. Просто се засмях. Той ще се върне. Прекарах нощта удобно легнала между току-що изпраното спално бельо, изпънах се, спах дълбоко и се събудих много щастлива. Измих се с топлата вода, която ми даде вдовицата, облякох чисти дрехи, даже си подсвирквах.

Написах това в девет часа. Сега е единадесет и всичко изглежда различно.

Отвън ни извикаха на улицата с кофите за боклук. Изгребахме купчината отпадъци на ъгъла и закарахме отломките и конската тор с ръчна количка до близките руини. Стара мазилка и остатъци от въздушните нападения, пресни артилерийски отломки отгоре и парцали, кутии и много празни бутилки. Намерих две пощенски картички от бромисто сребро, произведени в Германия и с много отпечатъци от пръсти върху заснетата голота. Спомням си как оставих веднъж немски и американски списания без надзор за няколко минути в един московски офис. После си ги взех обратно и едва след като ги разгръщах, открих, че тук-там е откъснато набързо парче от някоя страница - реклами на дамско бельо, на дамски колани и сутиени. Руснаците не знаят подобни реклами. Техните списания са лишени от сексапил. Тези глупави рекламни снимки, на които вероятно никой западен човек не обръща особено внимание, бяха може би най-велика порнография за руските очи.

Те имат усет за това, всеки мъж го има. Но не виждат подобно нещо при тях. А може би напразно. Тогава биха могли да населят въображението си с идеални образи и нямаше да нападат всяка стара или грозна жена. Трябва да помисля още за това.

Когато около десет часа се качих в жилището за глътка малцово кафе, майорът беше там, сам. Чакаше ме, беше дошъл да се сбогуваме. Тъй като коляното му е в лошо състояние, получил два месеца отпуск, които трябвало да прекара във войнишки дом близо до родния си град Ленинград. Заминава днес.

Той е много сериозен, почти строг и се контролира желязно. Записва подробно адреса ми на лист хартия, желае да ми пише, да поддържа връзка с мене.

Не мога да му дам снимка, каквато ми иска, защото нямам. Цялото ми фотографирано минало, събрано в един албум и един дебел плик, беше бомбардирано и изгорено. Оттогава не успях да си направя нова снимка. Той ме гледа дълго, сякаш иска да ме снима с очи. После ме целува по руски в двете бузи и, без да поглежда назад, излиза, накуцвайки. Чувствам се малко тъжна, малко опустошена. Мисля си за кожените му ръкавици, които видях за първи път днес. Държеше ги елегантно в лявата си ръка. Веднъж паднаха на пода и той набързо ги вдигна, но видях, че са две различни ръкавици - едната с шевове на гърба на ръката, а другата гладка. Той се смути и извърна поглед. В тази секунда наистина го харесах.

Върнах се навън, трябваше да се продължи с почистването. След това смятахме да търсим дърва, необходими за огъня на печката, многото грахови супи бяха изразходвали горивото. Което ме подсеща, че вече никой няма да носи храна, свещи и цигари. Трябва да обясня внимателно това на вдовицата, когато се върне от помпата. На Паули няма да кажа нищо. Вдовицата може сама да поеме грижа за това.

Търсейки дърва, стъпих за първи път от две седмици на поляната пред киното, където сега погребват мъртвите от нашата сграда. Между късовете отломки и бомбените кратери има три двойни гроба, три семейни двойки, три самоубийства. Мърмореща старица, приклекнала на един камък, ми разказа с горчиво задоволство, непрекъснато клатейки глава, подробности за мъртвите. В гроба най-вдясно лежи нацистки местен партиен лидер с жена си (револвер). В средния гроб, на който вехнат няколко люлякови клонки, е един подполковник с жена си (отрова). Старицата не знае нищо за двойката в третия гроб. Там някой е забил дърво в пясъка и е написал „2 Müller“ с червен молив. В един от отделните гробове лежи жената, която скочи от третия етаж, когато Ивановците я пожелаха. Върху него стои нещо като кръст, направен от две полирани в бяло парчета от врата, съединени накриво с тел. Гърлото ми се стегна. Защо формата на кръста ни говори толкова силно? Дори ако вече не можем да се наречем християни? Върнаха се впечатленията ми от ранното детство. Видях и чух фройлайн Драйер да описва страстите на Спасителя на нас, седемгодишните, с безкрайни подробности и с насълзени очи... За нас, западняците, отгледани като християни, винаги има Бог, който виси на кръста - дори и когато този кръст се състои се от две парчета от врата врата и малко тел.

(Следва)

неделя, декември 10, 2023

„МЪЛЧАНИЕТО НА МОРЕТО“

През 1942 година Жан Брюлер, активен участник във френската Съпротива, който по-късно ще стане известен на света с псевдонима си Веркор, пише и публикува нелегално своя разказ „Мълчанието на морето“ („Le Silence de la mer“).

И нека първо се оправим с жанра, защото „Уикипедията“ сочи „Мълчанието на морето“ като повест, а руската „Википедия“ – дори като роман. Не е роман, нито повест – разказ е, макар и малко по-дълъг, но сме виждали и още по-дълги разкази.

Действието на разказа се развива през 1941 година. В дома на възрастния мъж Андре и неговата племенница Жана, се настанява на квартира интелигентният немски офицер от вермахта Вернер фон Ебренак, бивш композитор. Жана и Андре не могат да избегнат неговото присъствие, затова протестират по единствения възможен за тях начин – с мълчание. В своите монолози пред двамата Вернер разкрива мечтите си за братство между френския и германския народ – носители според него на две велики култури. Но след един отпуск в Париж, където се среща със свои другари, той се връща силно разочарован, защото е разбрал, че германската армия е създадена не за мир, а за разрушение. След което взема решение да напусне Франция и подава рапорт за преместване на Източния фронт. На тръгване той казва само една дума: „Сбогом!“. И тогава Жана за първи път отваря уста и също произнася: „Сбогом!“. Нещо е можело да се случи, но не се е случило, смазано от жестокото военно време...

Разказът „Мълчанието на морето“ е екранизиран три пъти.

За първи път през 1947 година от един от основателите на френската „нова вълна“ Жан-Пиер Мелвил. Отначало Веркор отказва да предостави на Мелвил правата за екранизация на разказа, но след това се съгласява. Филмът е заснет с типични похвати на „новата вълна“: за кратко време (27 дена), нисък бюджет, в дома на режисьора.

Втората екранизация на „Мълчанието на морето“ е реализирана в Германия през 1954 година. За този филм обаче не можах да намеря никакви сведения.

Третата екранизация е от 2004 година и е осъществена от Пиер Бутрон. В този филм режисьорът влага още един разказ на Веркор ("В този ден“), „Мълчанието на морето“ явно му се сторило много късо за замисъла му произведение.

събота, декември 09, 2023

ДУЕЛИТЕ НА ПУШКИН

ИЗТОЧНИК: **Автограф души**

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

„Ай да Пушкин, ай да сукин сын!“ („Ах ти Пушкин, ах ти кучи сине!“)

(Възклицание на Пушкин за себе си, макар и по друг повод)

1816 година. Пушкин обявява дуел на Паевл Ханибал, родния си чичо. Причина: Павел отнел от младия седемнадесетгодишен Пушкин девойката Лукашова по време на бал. Резултат: дуелът е отменен.

1817 година. Пушкин обявява дуел на Пьотр Каверин, свой приятел. Резултат: дуелът е отменен.

1819 година. Пушкин обявява дуел на поета Кондратий Рилеев. Причина: Рилеев разказал в светски салон шега, засягаща Пушкин. Резултат: дуелът е отменен.

1819 година. Пушкин е извикан на дуел от приятеля си Вилгелм (или Вилхелм за тази, които обичат да преиначават имената, без да има защо - бел. П. Н.) Кюхелбекер. Причина: шеговити стихове по отношение на Кюхелбекер, а по-точно думите „на мене ми е кюхелбекерно и гадно“. Резултат: Вилгелм стреля срещу Пушкин, а Александър Сергеевич срещу Вилгелм – не.

1819 година. Пушкин обявява дуел на Модест Корф, служител в Министерството на правосъдието. Причина: слугата на Пушкин досаждал в пияно състояние на играещи на билярд...

1822 година. Пушкин обявява дуел на подполковник Семьон Старов. Причина: не се разбрали за изпълнението на ресторантския оркестър в казиното, където двамата играели хазартна игра. Резултат: и двамата стреляли, но не се улучили.

1822 година. Пушкин обявява дуел на 65-годишния статски съветник Иван Ланов. Причина: спор по време на празничен обяд. Резултат: дуелът е отменен.

1822 година. Пушкин обявява дуел ня молдавския велможа Тодор Балш, стопанин на дома, в който гостувал в Молдавия. Причина: Мария, съпругата на Балш, не отговорила достатъчно учтиво на зададен въпрос от Пушкин. Дуелът е осъществен. И двамата са живи.

1822 годоидна. Пушкин обявява дуел на Северин Потоцкий. Причина: дискусия по време на обяд за крепостното право. Резултат: дуелът е отменен.

1822 година. Пушкин е извикан на дуел от щаб-капитан Рутковский. Причина: Александр Сергеевич не повярвал, че има зърна от градушка, които тежат 3 фунта (а такива зърна все пак има) и се подиграл с капитана в оставка. Резултат: дуелът е отменен.

1826 година. Пушкин обявява дуел на Николай Тургенев, един от ръководителите на Съюза за благоденствие, член на Северното дружество. Причина: Тургенев недоволствал от стихотворенията на поета, по-специално от неговите епиграми. Резултат: дуелът е отменен.

1827 година. Пушкин е предизвикан на дуел от артилерийския офицер Владимир Соломирский. Причина: дамата на офицера София, към която Пушкин проявявал интерес. Резултат: дуелът е отменен.

1828 година. Пушкин обявява дуел от министъра на просветата Александр Голицин. Причина: Пушкин написал дръзка епиграма за министъра и той го разпитвал пристрастно. Резултат: дуелът е отменен.

1828 година. Пушкин обявява дуел на секретаря на френското посолство в Петербург Лагрьоне. Причина: неизвестна девойка по време на бал. Резултат: дуелът е отменен.

1829 година. Пушкин обявява дуел на чиновника от Министерството на външните работи Хвостов. Причина: Хвостов изразил недоволството си от епиграмите на Пушкин, по-специално от това, че Пушкин сравнява Хвостов с прасе. Резултат: дуелът е отменен.

1836 година. Пушкин обявява дуел на княз Николай Репин. Причина: недоволство от стиховете на Пушкин. Резултат: дуелът е отменен.

1836 година. Пушкин обявява дуел на чиновника от Министерството на външните работи Семьон Хлюстн. Причина: Хлюстин недоволствал от стиховете на поета. Резултат: дуелът е отменен.

1836 гододина. Пушкин обявява дуел на Владимир Сологуб. Причина: неприлични изказвания на Сологуб за съпругата на поета Наталия. Резултат: дуелът е отменен.

1836 година. Пушкин обявява дуел на френския офицер Жорж Дантес. Причина: анонимно писмо, в което се твърди, че съпругата на Пушкин му изневерява с Дантес. Рузелтат: Пушкин умира в резултат от раната, получена по време на дуела.

петък, декември 08, 2023

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1987 г. / ФИЗИКА / КАРЛ МЮЛЕР

Карл Мюлер (Karl Müller)

20 април 1927 г. - 9 януари 2023 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Йоханес Беднорц)

(За откриването на свръхпроводимост при керамичните материали.)

Роден съм в Базел, Швейцария, на 20 април 1927 г. Първите години от живота си прекарах с родителите си в Залцбург, Австрия, където баща ми учеше музика. След това майка ми и аз се преместихме в Дорнах близо до Базел в дома на баба ми и дядо ми, а оттам в Лугано в говорещата на италиански част от Швейцария. Там ходих на училище и така научих италиански език.

Майка ми почина, когато бях на единадесет години, и аз започнах да уча в Евангелския колеж в Шиерс, разположен в планинска долина в Източна Швейцария. Останах там, докато не получих седем години по-късно бакалавърска степен. Това означава, че пристигнах в Шиерс точно преди началото на Втората световна война и го напуснах веднага след нейния край. Което наистина беше уникална ситуация за нас, младите. Тук, в една неутрална страна, ние следяхме събитията от войната в световен мащаб, дори имахме дискусионни групи по класовете. Тези години в колежа в Шиерс бяха от значение за моята кариера.

Училището беше либерално в духа на деветнадесети век и интелектуално доста взискателно. Бяхме много активни и в спорта, особено аз в алпийските ски. В свободното си време започнах да сглобявам радиостанции и бях толкова очарован, че наистина исках да стана електроинженер. Въпреки това, предвид моите способности, моят учител по химия, д-р Заурер, ме убеди да уча в крайна сметка физика.

На деветнадесет години преминах основното си военно обучение в швейцарската армия. След завършването му се записах в известния факултет по физика и математика на Швейцарския федерален технологичен институт (ETH) в Цюрих. Нашата група първокурсници беше повече от три пъти по-голяма от нормалните групи. Наричаха ни „семестър на атомната бомба“, защото точно преди записването ни беше използвано за първи път ядрено оръжие и много студенти се интересуваха от ядрена физика. Основния курс ни преподаваше Пол Шерер и неговите ярки демонстрации имаха траен ефект върху моя подход към физиката. Другите курсове не бяха отчасти толкова познавателни, така че въпреки добрите оценки веднъж обмислих сериозно да премина към електроинженерството. Но д-р У. Канциг, отговорен за практиката по физика за напреднали, ме убеди да продължа. В по-късните семестри Волфганг Паули, чиито курсове и изпити взех, ме формира окончателно и ми направи силно впечатление. Той наистина беше мъдър мъж с дълбоко разбиране на природата и човека. Направих дипломната си работа при проф. Г. Буш върху ефекта на Хол при сивия калай, известен сега като полуметал, и, подтикнат от неговите прекрасни лекции, се запознах и със съвременната физика на твърдото тяло.

След като получих дипломата си, следвайки интереса си към приложната дейност, работих една година в отдела за индустриални изследвания (AFIF) на ETH върху широкоекранната прожекционна система Eidophor. След това се върнах в групата на професор Буш като асистент и започнах дисертацията си върху парамагнитния резонанс (EPR). Тогава д-р Х. Гранихер ми предложи да изследвам и новосинтезирания по това време двоен оксид SrTiO3. Намерих и идентифицирах EPR линиите на примесите, присъстващи в Fe3+.

През пролетта на 1956 г. Ингеборг Мари Луиз Винклер стана моя съпруга. Тя винаги е имала значително влияние, като ми е вдъхвала увереност във всичките ми начинания и през последните тридесет години е била мой наставник и добър спътник, винаги проявяващ интерес към работата ми. Синът ни Ерик, сега зъболекар, се роди през лятото на 1957 г., шест месеца преди да предам дипломната си работа.

След дипломирането си през 1958 г. приех предложението на Мемориалния институт „Бател“ в Женева да се присъединя към изследователите в него. Скоро станах ръководител на група за изследване на магнитния резонанс. Някои от по-интересните изследвания бяха осъществени върху слоести съединения, особено върху радиационните поражения при графита и алкалнометалните графити. Генералният директор в Женева, д-р Х. Тиман, беше силна личност и неговите вечно повтаряни думи „човек трябва да търси необикновеното“ ми направиха трайно впечатление. Престоят в Женева беше най-приятен за семейството ми, особено поради две причини: очарованието на града и раждането на дъщеря ни Силвия, сега учителка в детска градина.

Докато бях в Женева, станах преподавател (с титлата професор през 1970 г.) в Цюрихския университет по препоръка на проф. Е. Брун, който формира силна група за изследване на EPR. Благодарение на тази моя работа, проф. А. П. Шпейзер, по предложение на д-р Б. Лути, ми предложи през 1963 г. работа като изследовател в изследователската лаборатория на IBM в Цюрих. Две години след това д-р Дж. Армстронг ме покани в изследователския център на IBM „Томас Дж. Уотсън“ в Йорктаун Хайтс, Ню Йорк, и оттогава се намирам там. В продължение на почти петнадесет години изследванията върху SrTiO3 и свързаните перовскитни съединения поглъщаха интереса ми. Беше интензивно и от лична гледна точка щастливо и удовлетворяващо време. Докато бях в отпуск от изследователския център, д-р Хайнрих Рорер и д-р Герд Биниг започнаха проекта за сканиращ тунелен микроскоп (STM). Точно преди да замина за САЩ, участвах в работата на д-р Биниг. След завръщането си в Цюрих следях отблизо големия напредък на проекта STM, особено след като от 1972 г. нататък отговарях за групите по физика.

Желанието да посветя повече време на собствената си работа ме подтикна да се оттегля от ръководната длъжност през 1985 г. Това беше възможно, защото през 1982 г. компанията ме удостои със статута „IBM Fellow“. Последвалата работа е обобщена в частта от лекцията на Йоханес Беднорц. Както е описано там, той се присъедини към нашата лаборатория, за да продължи дипломната си работа, върху SrTiO3, разбира се! Откакто се запознах с него, дълбоко уважавам неговия фундаментален поглед върху материала, човешката му доброта, работоспособността му и упоритостта му да постига поставените цели!

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/physics/1987/muller/biographical/

Превод от английски: Павел Б. Николов


четвъртък, декември 07, 2023

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / Д. ПЪШКОВ ДО АН. БАШЕВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 547

Д. Пъшков до Ан. Башев

Ловеч, 27, II. 1924 г.

Г-н Башев,

Писах ти преди две седмици да ми явите, ако знаете кога е умрял поп Кръстю, но и до днес нищо не ми отговори. Филип Симидов пише в списанието „Сила“ от 24 февруари 1923 г., брой 4, че владиката Натанаил един ден щял да служи в черквата с поп Кръстя. Симидов узнал, че няколко души се тъкмели да направят скандал в черквата, отишъл при владиката и му съобщил. Владиката веднага отстранил поп Кръстя и го заменил с друг поп.

Моля, съобщи ми веднага, знаеш ли подобно нещо да е станало в черквата, в коя година и месец, ако е възможно, при това, ако знаеш кога е умрял поп Кръстю, моля, съобщи ми веднага годината, в която е умрял.

С поздрав твоят

Д. Пъшков

(Следва)

сряда, декември 06, 2023

АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част ІI. МЕСИЯТА / Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ (Пролетта-лятото на 29 г.)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД; Глава II. НАЗАРЕТ; Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА; Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ; Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“; Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО; ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“

(Пролетта-лятото на 29 г.)

По времето, когато над малкото община надвиснала за първи път реална заплаха от страна на властите, проповедта на Исус постигнала най-големия си успех. Той постоянно бил съпътстван от жители на Галилея и Декаполис, Юдея, Йорданската област и дори Финикия. Мълвата за него "се разнесла по цяла Сирия". Никога по-рано такова множество не се било стичало при Учителя. Макар че не е известно колко от тези хора са влезли по-късно в първата Църква, пролетта безспорно донесла на добрата вест богата жътва.

Когато Исус изчезнал от Капернаум, хората започнали да го търсят. Въпреки близостта на Пасхата много галилейци, вместо да се готвят за Ерусалим, заобиколили езерото и се отправили към Витсаида, като се надявали да срещнат Учителя там. И отново Исус видял "овцете от дома на Израел", бродещи като стадо без пастир. Сред пустинните хълмове той им приличал на нов Мойсей, който ще ги поведе по пътя на свободата. "Като ги съжалил", Исус дълго разговарял с хората и изцелявал доведените при него болни...

Незабелязано се спуснала вечерта и скоро нощта трябвало да обгърне крайбрежието. Учениците започнали да се тревожат:

- Усамотено е това място и късно е вече - казали те на Исус. - Пусни ги, за да отидат в околните селца и села и да си купят нещо за ядене.

- Вие им дайте да ядат - отвърнал той.

- Да отидем да купим хляб за двеста динария и да им дадем да ядат ли? - попитал единият от апостолите. Нали общината имала свои спестявания, а някои от дошлите вероятно носели със себе си пари. Филип обаче изразил съмнение дали това ще бъде достатъчно. Тогава Исус попитал:

- Колко хляба имате? Идете и вижте.

- Има тук едно момче - казал Андрей - и то има пет ечемични хляба и две рибки. Но какво е това за такова множество?

Вместо отговор Учителят наредил да разположат събралите се в редици на зелената пролетна трева и като взел хлябовете, произнесъл над тях благодарствена молитва. Начупил ги с тържествен жест и ги раздал на учениците си. Смутени, те започнали да разнасят по редиците оскъдната храна, но скоро за своя почуда се убедили, че тя стига за всички...

На пръв поглед може да изглежда, че в този случай Христос като че ли е отстъпил на изкусителя, който някога му предлагал да превърне камъните в хляб. Но в действителност в това, което извършил, нямало компромис. Думите "не само с хляб живее човек" оставали в сила. Учителят искал множеството да идва при него преди всичко за духовна храна. Ако хората търсят Божето царство, "всичко останало ще им дойде от само себе си". Преданието е запазило знаменити думи на Христос: "Молете се за голямото, а Бог ще вид даде над това и малкото". [1]

Ние никога няма да научим как именно е станало умножаването на хлябовете, но съвсем не това е важното. Исус показал, че истинската жива вяра и единството на душите в благодатта могат да станат залог не само за небесен, но и за земен благослов.

Не е случайно, че това събитие е описано от четиримата евангелисти, а ранните християни обичали да го рисуват по стените на катакомбите. Мистерията на празничната братска трапеза била предвестие за евхаристията, тайнството на благодарността, на което Човешкият син отредил централно място в своята Църква.

В този вечерен час околностите на Витсаида станали свидетели на първите стъпки към открито признаване на Царството. Вярата, макар и за кратко време, победила. Според богословите Исус бил лъжепророк и осквернител, в очите на политиците бил опасен подбудител на тълпите, но тук бил посрещнат възторжено от хиляди хора, които прекарали с него дните преди Пасхата и участвали в свещеното разчупване на хляба.

Когато се спуснала нощта и светлините на огньовете заблестели в долината, на хората им било трудно да заспят. Всички били обхванати от радостна възбуда. "Той наистина е пророк, който иде в света" - чували се навсякъде викове. Макар Исус да не искал за себе си царски почести, галилейците били вече готови да го отведат насила и да го провъзгласят за свой повелител. Мислите им поели в обикновената посока. Светлината на Царството и евхаристичния "знак" за общуването с Бога отново били забулени от оживели илюзии...

Ентусиазмът на множеството можел да се предаде на учениците, което било по-опасно от всички преследвания на Ирод. И отново трябвало да се крият, да бягат. Исус не се бавил нито минута. Той заповядал на двенадесетте да седнат в лодката на Симон и да плават покрай брега на Витсаида. Без да разбират причините за това бързане, те се подчинили мълчаливо, а той, незабелязан от никого, под покрова на нощта, се отдалечил сам на хълма, откъдето в светлината на луната виждал лодката, която се борела с насрещния вятър.

Учениците чакали Исус да слезе бързо на брега, но той не напускал своето убежище. Към три часа през нощта те били отнесени почти на средата на езерото. Сега трябвало да мислят само за това да не се обърне лодката. Внезапно апостолите видели нещо, което ги накарало да извикат. Направо сред вълните се движела човешка фигура, която, както им се сторило, искала да мине покрай тях. Вцепенени, рибарите захвърлили греблата. Спомнили си всичките ужаси на народните поверия. Не предвещава ли този призрак близка гибел? И в същия миг от тъмнината се чул познат глас: "Аз съм, не се страхувайте!.."

Те още не знаели да се радват ли, или да се плашат, когато импулсивният Петър, като се вгледал в мъглата, извикал: "Повелителю, ако това си ти, кажи ми да дойда при тебе по водата!".

Какво го завладяло? Детско любопитство ли? Или желание да се избави от страха, като се докосне до Учителя? Най-вероятно рибарят не си давал сметка за своите подбуди, когато, като чул думата "ела", прекрачил смело през борда. И станало нещо невероятно. Няколко мига силата на вярата наистина държала Петър върху водата. Но веднага щом усетил вълните под краката си, осъзнал уплашено какво става и започнал да потъва.

- Спаси ме, Повелителю! - започнал да вика отчаяно Симон.

- Защо се усъмни, маловерецо? - казал Исус, като му протегнал ръка.

Учениците лежали на дъното на лодката, без да смеят да помръднат. Сега те окончателно разбрали: съдбата ги е събрала с някого не от този свят.

Никой от тях не успял да забележи как лодката докоснала крайбрежните камъни...

Между другото на сутринта, когато разбрали, че дванадесетте са отплавали сами, без Учителя, хората се губели в догадки и недоумявали: къде е могъл да отиде? Групи галилейци бродели объркано по брега. Някои излезли в морето с лодки и си подвиквали с рибарите от Тибериада. Накрая някой изказал мисълта да отидат в "неговия град".

И те наистина намерили Назаретянина в Капернаум.

Какво го накарало да се върне в тетрархията на Антипа? Искал ли е да опита още един път да намери там разбиране и затова ли не бързал да напусне Галилея? Това е най-вероятното предположение. Исус като че ли засланял бъдещето от самия себе си. В това се състои непостижимият за нас трагизъм на неговия живот. Нека семената на добрата вест да падали често на безплодна почва, Сеячът продължавал да се труди за "спасението на мнозина". Според проникновените думи на един руски писател Христос "трябвало да запази надеждата до край, до кръста". [2]

По същото време в капернаумската синагога дошли книжници от Ерусалим. Този път те не обвинили Исус в магьосничество, а че не уважава "преданията на старците". Как може той, който претендира за ролята на наставник, да се отнася толкова лекомислено към обредите, завещани от бащите? Нали всички видели, че като сядат на масата, учениците му не извършват ритуалното измиване.

Исус не започнал да се оправдава пред тях. "Правилно е пророкувал Исая за вас, лицемери - отбелязал той, - както е написано:

Тези хора ме почитат с устата си,

а сърцето им стои далече от мене,

но напразно ми оказват почит,

като учат на учения и предписания човешки.

Оставили сте Божата заповед и се придържате към човешкото предание".

Много ли струват обредите, ако главното в Закона е забравено? Учителят веднага дава пример за такъв вид фалшиво благочестие. Често хората, които са завещали имота си на Храма, отказват заради това да помагат на родителите си. Като си въобразяват, че са проявили набожност, те вършат грях срещу една от първите заповеди на Мойсей.

Спорът бил прекъснат от галилейците, които дошли от околностите на Витсаида. Те наобиколили Учителя, развълнувани и учудени:

- Как дойде тук, Рави?

Но срещата с тях вече не радвала Христос.

- Истина, истина ви казвам: вие не ме търсите, защото видяхте знамение, а защото ядохте от хлябовете и се наситихте. Работете не за тленната храна, а за храната, която е във вечния живот и която Човешкият син ще ви даде. Защото Бащата Бог е поставил върху него печата си.

В техните души "знамението", чудото на Божественото присъствие, явено на трапезата, помръкнало в сравнение с това, че Исус съумял да ги нахрани на усамотено място. Но галилейците все пак се опитали да разберат какво очаква и иска от тях Учителят.

- Какво да направим - попитали те, - за да вършим Божите дела?

- Божето дело - бил отговорът - е да вярвате в този, когото Бог е пратил.

Но нима те не вярвали? Нима не искали да го направят цар за това, че като Мойсей им дал нова небесна манна?

- Не Мойсей - възразил Исус - ви даде хляб от небето. Защото Божият хляб е Този, който слиза от небето и дава живот на света.

- Давай ни винаги от този хляб, Повелителю! - отново не разбрали те. Както и жената от Самария, хората възприели иносказанието буквално, макар да е възможно някои от тях да са знаели, че книжниците наричат "хляб" Божата премъдрост.

И тогава Исус произнесъл думите, които объркали напълно присъстващите:

Аз съм хлябът на живота.

Който дойде при мене, няма да огладнее,

и който вярва в мене, няма да ожаднее никога...

Бащите ви ядоха в пустинята манна и умряха.

Този хляб слиза от небето,

за да го вкуси човекът и да не умира...

Хлябът, който аз ще ви дам, е моята плът,

която давам за живота на света...

Който яде от плътта ми и пие от кръвта ми,

е в мене и аз съм в него. [3]

Хлябът, водата и виното символизират храната, която е необходима, за да се поддържа животът на тялото. А трапезата с Човешкия син е храна на духа. Чрез него, същество от плът и кръв, се извършва участието в божественото битие, достига се пълнотата на Завета и Творецът се свързва със своето създание.

В деня, когато се умножили хлябовете, хората станали свидетели и участници в това "знамение", но не устояли пред земните съблазни. Ентусиазмът от необикновената нощ, когато искали да провъзгласят Исус за цар, вече минал. Те като че ли се събудили от сън и дошли на себе си. "Не е ли това Исус, синът на Йосиф, бащата и майката на когото познаваме? - питали се те със съмнение. - Как така сега казва: Дойдох от небето"? А други се смятали за излъгани: "Как може да ни даде да ядем плът?"

Казаното смутило до крайност дори учениците му. Някои от тях роптаели: "Тежки са тези думи. Кой може да ги слуша?" Исус се опитвал да им обясни, че думите му трябва да се разбират в духовен смисъл. "Думите, които ви казах, са дух и живот. Но има между вас такива, които не вярват".

Евангелист Йоан пояснява, че под "невярващи" Повелителят е имал предвид Юда. И наистина е напълно възможно този честолюбив човек, след като се убедил, че Исус не иска да става цар, точно тогава да се е разочаровал в надеждите си. А как е възприел това, което станало през нощта на езерото? Съмнението винаги ще намери отговор: сън, вълшебство, игра на разстроено въображение. Вярата в Исус обаче не се пречупила само у Юда. Същият евангелист казва, че "оттогава мнозина от учениците му го оставили и повече не ходели с него".

- Не искате ли да си отидете и вие? - попитал Исус дванадесетте.

Всички мълчали, само Петър успял да изрази общото чувство:

- При кого да отидем, Повелителю? Ти имаш думи за вечния живот...

Смаяни от това, което видели и чули, учениците като че ли изпитвали мъките на ново раждане. Много неща те все още не били в състояние да разберат. Но в края на краищата на кого можели да се надяват, освен на Повелителя? А той гледал печално своите струпани на куп последователи:

- Не ви ли избрах аз вас, дванадесетте? А един от вас е дявол.

Дори да е трепнал от тези думи, Юда не показал, че се отнасят за него. Останалите замрели в ужас.

Не им било лесно, но още по-тежко било на самия Исус. Предстояло му да претвори духовно хора, които споделяли много заблуди на своята среда. Като избрани за апостоли на Царството те все още оставали безкрайно далече от Христос. Когато чули неговото предупреждение: "Пазете се от закваската на фарисеите и закваската на Ирод", те решили, че Учителят им забранява да приемат в случай на нужда хляб от неговите врагове. "Нима все още не разбирате?" - огорчил се Исус.

Въпреки това той не употребил своята власт, не поискал да насилва душите. Отново и отново той ще ги поучава, ще следи техните съмнения, ще чака с неизчерпващо се търпение. Те ще трябва да преживеят втора промяна, да познаят още един път в раби Йешуа [4] Месията, но не Месията на зелотите и суетната тълпа, а този, който е духовна храна за света, хляб, дарен от небето...

БЕЛЕЖКИ

1. Тези думи са се запазили в неизвестно древно Евангелие; вж. Климент Александрийский. Строматы, 1, 24; Ориген. На Псалмы, 4, 4; Амвросий Медиоланский. Послания, 1, 36. - Бел. авт.

2. Д. С. Мережковский. Иисус Неизвестный, т. 2, ч. 1, стр. 167. - Бел. авт.

3. Йн 6, 35 и сл. - Бел. авт.

4.  Учителят Исус. - Бел. прев.

(Следва)

вторник, декември 05, 2023

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 38

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

4. ПОВТОРЕНИЯ

Дикенс обожава своеобразните заклинания, словесните формули, повтарящи се с нарастваща изразителност; това е ораторски похват. „Денят беше перфектен за лорд-канцлера – в такъв и само в такъв ден подобаваше да заседава тук... Денят се оказа перфектен за членовете на адвокатурата към Върховния Канцлерски съд – в такъв ден подобаваше да блуждаят тук, като в мъгла, и те, на брой около двадесет души, блуждаят тук днес, обсъждайки една от десетте хиляди точки в някоя изключително проточена жалба, препъвайки се един друг по хлъзгавите прецеденти, затъвайки до коляно в технически затруднения, блъскайки главите си със защитни перуки от козя козина и конски косми в стените на пустословието и давайки си по актьорски сериозно вид, че се занимават с правосъдие. Денят беше перфектен за всички причастни към жалбата поверени... в такъв ден подобаваше да седят тук, в дългия, застлан с килими „кладенец“ (макар и безсмислено да търсят Истината на дъното му); и да седят тук в редица между покритата с червено сукно маса на регистратора и адвокатите с копринените мантии, натрупали пред себе си... цяла планина безсмислици, което е излязло много скъпо.

Как така този съд да не тъне в мрак, който са безсилни да разсеят горящите тук и там свещи; как мъглата да не виси в него като такава гъста пелена, че все едно се е установила тук завинаги; как цветните стъкла да не помътнеят дотолкова, че дневната светлина вече да не прониква през прозорците; как непросветеният минувач, погледнал вътре през стъклените врати, ще се осмели да влезе тук, без да се побои от това зловещо зрелище и засмукващите словесни дебати, които се отразяват глухо от тавана, след като прозвучат от високата площадка, където заседава върховният канцлер, съзерцавайки горния прозорец, който не пропуска светлина, и където всичките негови приближени перуконосци са се заблудили в мъглата!“ Отбележете ефекта на три пъти повтореното начало „денят беше перфектен“ и четири път повтореното „как“, отбележете честите звукови повторения, които водят до асонанс.

Изпреварвайки пристигането на сър Лестър и неговите роднини в Чесни Уолд заради парламентарните избори, като припев се повтаря „и те“: „Печален и тържествен изглежда старият дом, където се живее много удобно, но няма обитатели, ако не се смятат портретите на стената. И те са идвали и са си отивали, може да каже в мислите си някой като живата днес Дедлок, минавайки покрай портретите; и те са виждали тази безлюдна и безмълвна галерия, както я виждам аз сега; и те са си въобразявали, както си въобразявам аз, че имението ще запустее, когато си отидат; и те трудно можели да повярват, както е трудно и за мене, че то може да мине и без тях; и те днес са изчезнали за мене, както и аз ще изчезна за тях, затваряйки след себе си вратата, която ще се захлопне с шум, отекващ из цялата къща; и те са предадени на равнодушно забвение; и те са покойници“.

(Следва)