МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „НА ЖИВА СТРЪВ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Когато съм с трамвай, винаги пътувам в ремаркето.

Там се събира по-добродушен народ.

В предния вагон е скучно и мрачно и не можеш да настъпиш никого по крака. А в ремаркето, освен уредения въпрос с краката, е много по-свободно и весело.

Понякога пътниците там разговарят помежду си на отвлечени философски теми – за честността например или за работната заплата. Понякога пък се случват и приключения.

Онзи ден пътувах с номер четири.

И ето двама граждани срещу мене. Единият с трион. Другият с бирена бутилка. Бутилката е празна. Човекът я държи в ръцете си и почуква по нея с пръсти. Или пък я вдига към окото си и гледа пътниците през зеленото стъкло.

До мене – една гражданка със зимна кърпа. Седи сякаш е много уморена или болна. И дори от време на време си затваря очите. А до гражданката – пакет. Един такъв, увит във вестник и завързан с канап.

И този пакет не е съвсем до гражданката, а малко встрани. Понякога гражданката го поглежда крадешком.

– Лелче! – казвам на гражданката. – Внимавай, ще ти отмъкнат пакета. Сложи го на коленете си.

Гражданката ме погледна сърдито, направи тайнствен знак с ръка и като долепи пръст до устните си, затвори отново очи.

След това пак ме погледна със силно изразено недоволство и каза:

— Обърка ми плановете, дявол такъв...

На път бях да се обидя, но гражданката добави язвително: — А може нарочно да съм оставила този пакет. Тогава какво? Може и да не спя, а да виждам всичко както си е и нарочно да си притварям очите?

— Тоест как? — учудих се аз.

— Как, как... — имитира ме гражданката. — Може би искам да хвана някой крадец с този пакет...

Пътниците започнаха да се вслушват в разговора ни.

— А какво има в пакета? — попита делово човекът с бутилката.

— Ами нали това казвам — отвърна гражданката. — Може нарочно да съм го натъпкала с кокали и парцали... Защото крадецът не подбира какво има вътре. А взема каквото му падне подръка... Зная аз, не спорете. Може би от седмица пътувам така...

— И какво, хващат ли се? — попита с любопитство някой.

— Ами как иначе — въодушеви се гражданката. — Разбира се, че се хващат… Онзи ден една дама се улови… Една такава младичка, хубавичка. Мургава брюнетка… Гледам я аз — върти се тази дама. После оп пакета и тръгва… А-а-а, викам, хвана се, гадината му с гадина…

— От трамвая трябва да ги изхвърлят тия крадци! — каза сърдито мъжът с триона.

— Няма смисъл от трамвая — намеси се някой. — В милицията трябва да се водят.

— Разбира се, в милицията — каза гражданката. — Задължително в милицията… Пък и друг се хвана… Един мъж, такъв един симпатичен, добродушен… И той се хвана. Първо взе пакета и го държи. Привиква. Уж си е негов. А аз мълча. И уж гледам настрани. А той после става и тръгва тихичко… А-а, викам, другарю, хвана се се, змия такава…

— На жива стръв ги ловиш, значи? — ухили се мъжът с бутилката. — И много ли се хващат? — Нали това ви казвам — рече гражданката, — хващат се.

Тя замига с очи, погледна през прозореца, разшава се и тръгна към изхода.

И излизайки от вагона, ме погледна сърдито и отново каза: — Обърка ми ти плановете, дявол такъв! Започна да грачиш из целия вагон. Сега е ясно, че никой няма да се полакоми за пакета. Така че слизам по-рано.

Когато излезе, някой произнесе учудено: — И за какво ѝ е всичко това, братлета? Да не би да иска да изкорени кражбите? Друг пътник се ухили и отговори: — Не, бе, просто ѝ се иска всички хора наоколо да крадат.

Мъжът с триона каза сърдито: — Ето какви дяволски бабички има, възпитани от предишния режим.

1923 г.