ЛЮДМИЛА УЛИЦКАЯ / „АЛИСА СИ КУПУВА СМЪРТ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На Таня Рахманова

Когато животът беше доведен до съвършенство, настъпи старостта. Последният скъпо струващ щрих – малка вана, монтирана след дълги размишления и търсене. Някои препоръчваха душ кабина, но Алиса отхвърли безусловно ваната с вратичка: какво хубаво има, когато отгоре ти вали дъжд по главата? Друго си е да лежиш в топлата вода с гумена възглавничка под главата и да търкаляш с омекналите си стъпала две приятно бодливи пластмасови топчета…

Алиса принадлежеше към рядката порода хора, които с пълна определеност знаят какво искат, а какво не искат в никакъв случай.

Смесената кръв, наследена от майка ѝ, полубалтийска, полуполска, охлаждаше от ранна възраст всички страстни пориви на Алиса, а страхът да попадне под чужда власт беше по-силен от останалите страхове, присъщи на жените: страхът от самотата или бездетността, или бедността. Майка ѝ пък, Марта, която се беше омъжила за действащ офицер още преди войната и беше родила от този брак Алиса, погреба своя генерал и през целия си останал още млад живот се влюбваше страстно и страдаше ярко, чак до психиатричните болници. Тя винаги беше готова да сложи в краката на поредния си любовник всичко, с което разполагаше, включително генералския апартамент, останал след съпруга ѝ…

След раздялата с последния си възлюбен Марта сложи край на живота си по непристойно литературен начин: като посети предварително фризьорския салон и си направи маникюр, тя се хвърли под влака. Това безумно поведение на майката парализира напълно у Алис способността за празна и безплодна саможертва.

На погребението на Марта присъстваха известен брой бивши възлюбени и последният, който я беше изоставил и с това ѝ беше нанесъл смъртоносния удар. Те струпаха планина от цветя върху затворения ковчег, а двадесетгодишната Алиса със своята недоизразена бледа прелест, презирайки и срамувайки се от майчината прекомерност на чувствата, се закле, че никога няма да стане, като майка си, играчка на тези животни. И не стана. Не, това не беше тягостно монашество, но имаше редки незначителни романи, които я изравняваха с връстничките ѝ в житейския опит.

Работеше като инженер чертожник, любуваше се на собствената си превъзходна работа, знаеше, че никой в бюрото не умее по-добре от нея да начертае линия. В края на двадесети век се появиха компютри и на всички чертожници, дори на най-заслужилите, им се наложи да оставят моливите и да започнат мъчително да усвояват програмата, която изпълняваше точни команди: „Вдигни перото, свали перото, премести го до точка…“ – но точно тогава Алиса се премести при пенсионерите.

Повече от десет години продължи най-щастливият период от живота ѝ: пенсията ѝ беше малка, но към нея Алиса си намери чудесна допълнителна работа – три пъти в седмицата разхождаше две деца в градинката от десет до обед. А после беше възхитително свободна. Понякога ходеше на театър, по-често на концерти, в консерваторията, създаде си там интересни познанства и живееше за свое удоволствие, докато един ден съвсем неочаквано, в собственото си жилище, до собствения си диван, не загуби съзнание. След като лежа неопределено време, дойде в съзнание и се изуми от странния ракурс: видя счупената чаша в плитка локвичка, краката на падналия стол, косматия червено-син килим до самото ѝ лице. Стана лесно. Болеше я натъртеният лакът. Помисли и извика лекар. Измериха ѝ кръвното налягане и ѝ предписаха хапчета. И уж всичко си беше както преди. Но не мина даром: от този ден Алиса се замисли за смъртта.

Нямаше никакви прилични роднини – полско-литовските се бяха изпарили отдавна заради омразата си към съветската власт, която олицетворяваше покойният генерал. Генералският род, от своя страна, не харесваше нито Марта, нито дъщеря ѝ Алиса по причини, които всички бяха отдавна забравили…

Алиса беше на шейсет и четири години. Здравето ѝ, ако не се брои припадъкът – това неочаквано напомняне за преходността на живота – беше добро. Но се появи въпросът: ами ако се разболее? Ако легне болна? На кого да разчита?

Алиса загуби съня си. Не беше спала няколко нощи, а после ѝ дойде гениално решение. Много просто: когато болестите я връхлетят, когато стане непоносимо, може да се отрови. Ще приготви предварително силна отрова, по-добре някакво приспивателно, което да изпие и да не се събуди. Без всякакви глупави демонстрации, каквито майка ѝ разигра навремето. Няма що, Ана Каренина. Просто да изпие нещо и да не се събуди. И така да избегне някак си самата неприятност на смъртта…

Когато ѝ дойде тази мисъл, Алиса скочи от леглото и се зарови в чекмеджето – някъде имаше бяла порцеланова кутийка за пудра или за нещо друго козметично – останала от майка ѝ. Ето тук може да сложи праховете, да ги държи до леглото и, когато му дойде времето – да ги изпие…

Не, не още утре. Но е време да помисли. За целта на първо място трябва да намери надежден лекар, който да ѝ изпише праховете в необходимото количество. Задачата не е проста, но е изпълнима…

След припадъка Алиса живееше както обикновено – разхождаше се с Арсюша и Галочка. Мили деца от съседния вход, а майката възпитана, не е скандалджийка, учителка по музика, сутрин даваше уроци, а през втората половина на деня се занимаваше с децата си.

Вечерно време Алиса все още се забавляваше, но не забравяше за необходимия лекар. Заприказва се с една своя театрална спътница за едно-друго и се оказа, че нейният брат е лекар. Евреин, впрочем. Именно. Може би не напразно са говорили какво ли не за тях – вредители, отровители… С една дума, Алиса помоли своята позната да я свърже с брат си за медицинска консултация.

След седмица дойде братът – Александър Ефимович. Тъжен, слаб човек с въпросително изражение на лицето. Той беше разбрал, че са го поканили на частен прием, но Алиса го настани на масата, сервира чай. Той недоумяваше леко, пациентката обаче беше възпитана, външно много привлекателна. Такива жени никога преди не бяха попадали в полезрението му. Всъщност, никакви отдавна не му бяха попадали. На пациентките гледаше изключително от медицинска гледна точка. Беше овдовял преди три години, тъгуваше в самота и не искаше да чува намеци от страна на роднините си за вредата от самотния живот.

Масата беше подредена изискано, тънките порцеланови чаши стояха върху сива ленена покривка, бонбоните бяха малки, чуждестранни, а не големите „Мечета в борова гора“. Самата Алиса Фьодоровна беше, като чашите и бонбоните, изящна, с тънка неусмихваща се уста, със светла, гладко прибрана коса. Наля чай и разказа за проблема си направо: трябва ми силно приспивателно, при това в такова количество, че след като го изпия, да не се събудя вече.

Като помисли малко и отпи от чая чай, Александър Ефимович попита:

– Някакво онкологично заболяване ли имате?

– Не. Аз съм напълно здрава. Работата е там, че искам да си отида здрава. В момента, когато взема това решение. Нямам роднини, които да се грижат за мене, а да се търкалям по болници, да се мъча и да се напикавам – нямам ни най-малко желание. Приспивателното ми трябва, за да мога да го взема, когато това решение узрее. Аз просто искам да си купя лека смърт. Виждате ли в това нещо лошо?

– На колко сте години? – зададе летарят след дълга пауза един напълно медицински въпрос.

– На шестдесет и четири.

– Изглеждате прекрасно. Никой няма да ви даде повече от петдесет – отбеляза той.

– Зная. Но не съм ви поканила за комплименти. Кажете ми определено, ще можете ли да ми изпишете нужното лекарство в достатъчно количество…

Лекарят свали очилата си, постави ги пред себе си и разтърка очи.

– Трябва да помисля. По принцип, нали разбирате, барбитурати се изписват по специални рецепти… това е подсъдно нещо.

– И в този случай добре платено – отбеляза сухо Алиса Фьодоровна.

– Аз съм лекар и за мен това е преди всичко морален въпрос. Признавам си, за пръв път в живота се сблъсквам с подобно предложение.

Допиха чая. Разделиха се с уговорката, че лекарят ще помисли и ще ѝ се обади, за да съобщи решението си.

Сега не спеше Александър Ефимович. Тя не излизаше от главата му, тази слаба, беловата жена, толкова различна от всички, които беше срещал в живота си. И най-вече от жена му Рая, весела, с изпадащи от прическата ѝ гофрирани кичури, с вечно протритите на големите ѝ гърди пуловери, шумна, дори креслива… и как Рая си отиваше мъчително, изяждана от саркомата, с пристъпи на чудовищна болка, необлекчавана от никакви морфини.

Цяла седмица не можеше да вземе решение, всеки ден се канеше да се обади на тази удивителна Алиса, но не можеше да разреши моралната задача, която му беше задала. Пряма, честна, изключително достойна жена! Защото нищо не ѝ струваше да се оплаче от безсъние, да поиска приспивателно, и аз щях да ѝ го изпиша, а тя щеше да събере десет – двадесет дози – кой може да провери това? – и ще да ги изпие, за да заспи вечен сън.

Срещнаха се непредвидено, в консерваторията, на концерт на Плетньов, в антракта, след сюитата от „Спящата красавица“ на Чайковски и преди сонатата на Шопен. Алиса не го позна веднага, а той нея – още в първата секунда.

Тя стоеше в бюфета с чаша вода и се оглеждаше за свободен стол. Александър Ефимович ѝ се поклони отдалече. Стана, кимна, за да я покани, и тя седна на освободения стол...

След концерта той тръгна да я изпрати. Докато бяха слушали музиката, проливният дъжд беше преминал. Обширни локви покриваха цялата улица и бронзовият Чайковски седеше в своя бронзов стол сред малко езерце от дъждовна вода. Лекарят хвана Алиса Фьодоровна под ръка. Ръката ѝ беше лека и твърда – такава, каквато беше на жена му Рая, когато я изпращаше за първи път след абитуриентския бал. И той вървеше, чудейки се на това отдавна забравено осезателно чувство.

„Ето един мъж, който не иска нищо от мене – помисли си Алиса, – а аз чакам услуга от него…“

Те поговориха за Плетньов, той си спомни за Юдина, отбелязвайки, че от времето на нейната смърт именно Плетньов е от онези музиканти, които си позволяват правото на ново, лично прочитане на музикалната класика. Алиса Фьодоровна разбра, че разговаря с човек, който възприема музиката задълбочено, като професионалист, а не като нея самата, повърхностен слушател.

Той я заведе уверено до дома ѝ, намери лесно в неосветения двор закътаната двуетажна сграда, където беше идвал преди седмица. Имаше забележително чувство за ориентиране в пространството - и в гората, и в града: всяко място, което беше виждал веднъж, намираше винаги с лекота. Спряха пред входа.

Вече се сбогуваха, а тя решително не задаваше въпроса, заради който го бе извикала при себе си.

Настъпи неловка пауза, която той прекъсна все със същото въпросително изражение, което му беше присъщо:

– Алиса Федоровна, готов съм да отговоря на молбата ви със съгласие, но бих искал да се върна на този въпрос по-късно, когато… – той явно подбираше правилните думи, – когато се стигне до това. А дотогава поемам грижата за вашето здраве.

Тя кимна – никой никога не се беше грижил за нея, пък и тя не би го позволила! Но беше приятно да чуе това. Тя му протегна леката си твърда ръка и хвана дръжката на входната врата. Вътре беше тъмно.

– Разрешете… – Той пристъпи след нея във влажната тъмнина на входа.

Тя опипваше с крак първото стъпало в тъмното и се спъна леко. Той я подхвана отзад, през гърба.

Така започна техният роман – потапяне в младостта от едно случайно докосване, първа целувка в тъмнината на входа, опарване от неочакваното, пламнало в душата на Алиса, чувство на пълно доверие към мъжа…

И Алиса му довери повече, отколкото жените доверяват в младостта си – не живота, а смъртта си.

Започна най-щастливата година в живота на Алиса. Александър Ефимович не рушеше онзи мек пашкул от самота, който тя беше изплела и в който се чувстваше защитена. По удивителен начин той със самото си присъствие дори укрепваше тази защитеност. Сякаш я беше покрил отгоре с купол. Но това, което особено изумяваше Алиса, беше способността на Александър Ефимович да отгатва нейните капризни вкусове. Без да зададе нито един въпрос за нейните предпочитания, той ѝ носеше твърди зелени ябълки и розов зефир (вид сладкиш – бел. П. Н.), бонбони „Рачета“, лилав, а не бял люляк и сирене „Костромско“. Всичко, което тя обичаше.

Алиса беше винаги чувствителна към миризмите и всички мъже, с които някога имаше отношение, миришеха на желязо или на цигари, или на звяр, а този, любовникът на старините ѝ – на безобиден детски сапун, с който миеше докторските си ръце преди всеки и след всеки прегледан болен. Същия този сапун, който Алиса винаги предпочиташе пред всякакви ягодови и всякакви други изкуствено ароматизирани…

Александър Ефимович, живял цял живот с жена могъща и взискателна, с обширни потребности, неуморна в разнообразните си и взаимоизключващи се желания, за първи път откри, че може да бъде до една жена свободен от неизчерпаема женска власт. От сдържаната Алиса, срамежлива дори в минути на близост, се излъчваше мълчалива благодарност. Към края на шестото си десетилетие той се почувства не като пожизнено нает обслужващ персонал, а като щедър дарител на радост. И се наричаха един друг в минути на нежност с едно и също юношеско име – Алик.

Александър Ефимович, който много години беше работил като невропатолог в поликлиниката на ВТО, Общоруското театрално дружество, и благодарение на своите пациенти имаше необятни връзки, водеше Алиса през седмицата на най-добрите спектакли за сезона, в консерваторията, а в събота идваше при нея на интимна вечеря. Алиса за пръв път в живота си готвеше храна не само за себе си…

Животът се промени и възрастта отстъпи, и само едно тревожеше: някъде мъждукащата в далечината и неотпускащата мисъл, че това непланирано щастие не може да продължи дълго.

Алиса знаеше, че след смъртта на съпругата си той живее с по-малката си неомъжена дъщеря Марина, не съвсем здрава и не съвсем благополучна. По-голямата Аня, здрава и благополучна, отдавна живееше отделно със съпруга си и двете си деца ученици.

През цялата зима те се срещаха като влюбени младежи, а през лятото отидоха двамата на почивка, нарушавайки плановете на по-малката дъщеря, свикнала да прекарва лятната отпуска със своите родители. Но Александър Ефимович не посвещаваше Алиса в този огорчителен конфликт с дъщеря си. Той купи две почивни карти за Комарово и в средата на лятото, когато белите нощи бяха започнали вече да помръкват, а хладноватата питерска жега беше неуморителна, двамата пристигнаха в Дома на творчеството.

Имаха отделни стаи, в двата края на коридора и двамата се забавляваха от взаимните си вечерни посещения.

– Алик, ние с тебе се крием като ученици да не ни видят родителите – смееше се Александър Ефимович, когато Алиса му отваряше вратата на стаята след слабо ритмично почукване.

Алиса само се усмихваше загадъчно в отговор на шегата: първият в живота ѝ вял роман се случи пет години след смъртта на майка ѝ, когато съученичките и връстничките ѝ бяха успели да се сдобият със съпрузи, деца и любовници, да се разведат и отново да се омъжат, и как точно учениците крият от родителите си своите романи, нямаше представа. А майка ѝ Марта и не мислеше да крие своите романи от Алиса, всички те бяха на показ и Алиса страдаше от шумните ѝ страсти.

Всичко, което Алиса не беше получила достатъчно в младостта си, се стовари върху нея на преклонна възраст и тя се смущаваше леко от положението си на любовница, особено сутрин, когато слизаха в столовата, където седяха почти изцяло възрастни двойки, отдавна уморени от съпружеския живот. След закуска ходеха на дълги разходки, понякога пропускаха обяда, връщаха се чак вечерта. И двамата бяха за първи път на тази финландска земя, знаеха малко за историята и географията на тукашните места и се лутаха напосоки, ту излизайки през дюните към пясъчния плаж, с редки големи кръгли камъни, забравени на брега през ледниковия период, ту стигайки до Шчуче езеро, където къпането беше много по-приятно, отколкото във Финския залив, обрасъл с някакви кафяви водорасли.

На езерото Александър Ефимович срещна познат актьор, един от старите му пациенти, редовен посетител на тези места, бивш ленинградец.

Той седеше с вяла въдица в безплодна надежда да извади от водата ако не щука, то поне костурче, зарадва се на лекаря и, като научи, че е за първи път по тези места, се нае да им покаже някогашното Келомяки. Той ги водеше из цялото селище, сочейки им старите финландски вили от онези, които не били отнесени разглобени във Финландия, когато земята преминала към Русия, заведе ги до къщата на Шостакович, до „будката“ на Ахматова, обновена и боядисана в свеж зелен цвят, до вилата на малко известния академик Комаров и на общоизвестния академик Павлов...

Около три дни те вървяха с този доброволен екскурзовод, а после се отделиха от него и бродеха в рехавите борови гори, събирайки черни боровинки и кисели малини...

Двадесет и четирите дни от почивката се проточиха безкрайно и те се сближиха през тези дълги дни и кратки нощи, сякаш зад гърба им имаше години, прекарани заедно.

Когато се върнаха в Москва, Александър Ефимович направи на Алиса предложение. Тя мълча дълго, а после му напомни за своята молба, която той така и не беше изпълнил. Беше успял да забрави за какво става дума. За приспивателното...

– Алиса, Алинка, защо? Сега пък защо?

– Сега – особено, – усмихна се Алиса.

– Не разбирам...

– Защото това ще свърши... и аз искам да съм готова.

Той вече знаеше, че да се спори с Алиса е безсмислено.

— Това е лудост. Но съм съгласен.

Алиса извади от чекмеджето на бюрото си бялата порцеланова кутийка и я подаде на Александър Ефимович:

— Ще го сложиш ето тук.

Беше някакво нарушение в съзнанието, но с това не можеше да се направи нищо.

— Добре, добре. Но първо ще се оженим. А после ще го сложа – ще бъде сватбен подарък.

Той се засмя, а тя ни най-малко не му се усмихна в отговор.

— Тази женитба… Да се смеят хората ли? И какво ще кажат дъщерите ти?

— Това няма никакво значение – отговори той и се замисли. За по-малката, която живееше при него, с лабилната психика, това наистина можеше да бъде удар…

През есента, скоро след първата годишнина от запознанството им, Александър Ефимович навършваше седемдесет години. На работното си място организира скромна почерпка, получи от колегите си като подарък нова кожена чанта, която се различаваше от старата само по променената цифра на сребърната плочка – „70“ вместо „60“.

За семейството и приятелите си той поръча вечеря в ресторант „Котва“. Алиса не искаше да отиде. Той настояваше – това ще бъде най-добрият случай да се запознае с дъщерите му. Александър настъпваше, Алиса отстъпваше. Със своите близки приятели, съучениците си Костя и Альона, и състудентите си лекаря психиатър Тоболски и лекаря акушер Прицкер, той беше запознал Алиса още по-преди. Семейството беше последната черта.

След известно колебание той покани братовчедка си, която ги беше запознала, и Муся Турман, най-близката приятелка на покойната му съпруга. Това беше рискован жест, но стратегически безупречен. Александър провеждаше подготовката на широк фронт.

Алиса се колебаеше. Тя капризничеше до последната минута, ту се съгласяваше да отиде на вечерята, ту отказваше. Отдавна вече беше свикнала да живее като кралица: изобщо не ѝ беше важно дали се харесва на околните или не – кралиците не изпитват чувство на зависимост от чуждото мнение… А тук се развълнува и веднага почувства раздразнение към себе си.

Александър Ефимович я убеди час преди да излязат от вкъщи: ти значиш твърде много за мене и не мога повече да те крия. Освен това трябва все пак да ги подготвя всичките …

И тя се предаде.

Всички пристигнаха почти едновременно, в седем и десет гостите седяха на масата.

– Запознайте се, Алиса Фьодоровна, – гордо произнесе Александър Ефимович и представи на приятелката си поред гостите: Аня със съпруга си и двамата внуци, Марина, Муся Турман. Със своите приятели беше успял вече да я запознае по-рано.

Алиса беше безупречна и го знаеше. Копринената блузка в тютюнев цвят беше пристегната с мек кожен колан, а нейната тънка талия беше единствената такава сред бъчвообразните фигури на всички останали дами. Гостите бяха донякъде слисани, дори дъщерите, предварително предупредени, че баща им ще покани своята приятелка. Муся Турман остана безмълвна – тя гледаше въпросната особа с очите на покойната Рая и се чувстваше обидена.

– Нищо особено няма в нея – прошепна тя на Аня. Но Аня не я подкрепи:

– Ти какво, лельо Муся, доста даже интересна жена. И фигурата...

– Како фигурата, какво фигурата? – изсумтя шепнешком Муся. – Тя го е оплела и тепърва ще ни покаже всичко, помни ми думата.

Но сервитьорът вече беше разлял шампанското и Костя, един от приятелите, вдигна чаша...

Костя, побелял, бузест, кълбовиден, заговори: че се познават със Саша шестдесет и седем от седемдесет години, че се знаят толкова добре, че понякога не могат да различат къде минава границата между мислите им, че отдавна вече не знае кой първи е казал, кой първи е помислил, че са повече от приятели и повече от братя и че цял живот той, Костя, върви по петите му, но никога не го настига... и още други думи, които всички бяха хвалебствени и по някакъв начин весели. А накрая каза, че се радва да види до Саша вълшебната Алиса, която е дошла при тях от Страната на чудесата. Алиса се усмихна хладно...

Месец по-късно те се разписаха тихо и делнично. Александър Ефимович изпълни обещанието си: порцелановата кутийка, пълна със зърнистобял прах, стоеше в бюрото, зад купчината хартия за писане, пликове и стари пътнически билети. Александър Ефимович се вписа с удивителна деликатност в жилището на Алиса, без да наруши нищо там, а напротив, поправяйки основно всичко, което беше залепено с лейкопласт и вързано с въженце. Той закрепи провисналия рог на полилея, смени отдавна неработещата плоча на печката и у Алиса се укрепваше смътното чувство, че медицинската му професия се състои в лечението на всичко, до което се докосне. Без ничия чужда помощ разцъфтя на прозореца цветето, което преди никога не беше цъфтяло.

Съпрузите, които и преди не се оплакваха от здравето си, се подмладиха видимо.

– Рестартирахме хормоналните цикли – смееше се съпругът.

Към пролетта стана ясно още едно непредвидено и малко вероятно събитие: по-малката дъщеря на Александър Ефимович, Марина, забременя на своите непълни четиридесет години. Нейният вроден дефект – цепнатина на устната и небцето с останалите по лицето малки белези от напълно успешната операция – беше изкривил повече характера ѝ, отколкото външността. От детските си години избягваше всякакво общуване, избра си професията на коректор, при която общуваше изключително с текстове, а не с хора. Обстоятелството, че успя да забременее, изуми бащата. Но той по-скоро се радваше, разбирайки, че не оставя дъщеря си в самота, а с дете, което може да замени целия враждебен, както тя смяташе, свят.

Алиса кимна неопределено с глава: тя имаше свои съображения за раждането на деца, но не смяташе за нужно да ги споделя със съпруга си. Още повече, че съображенията ѝ отдавна бяха изгубили каквато и да е актуалност.

По онова време, когато Александър Ефимович сподели новината с Алиса, бременността, която от половин година се беше таила в нейния дебел корем, беше незабележима дори за набито око. Все същата дебела, подпухнала лелка, каквато Марина беше от млади години.

Когато наближи времето за раждане, бащата настани възрастната си дъщеря в престижния родилен дом на „Шаболовка“, където ръководител на отделение беше състудента му Прицкер. Имайки предвид възрастта и теглото, решиха да направят цезарово сечение. Операцията насрочиха за вторник сутринта. Александър Ефимович дочака обаждането на хирурга, получи съобщение, че всичко е наред – момиченцето е без никакви дефекти, във всеки случай, без заешка устна… Александър Ефимович помнеше ужаса, който изпита, когато съпругата му изнесе от родилния дом тяхното момиченце със зееща триъгълна дупка от устата до носа. Сега въздъхна с облекчение.

– Е, добре, ще отида до родилния дом – каза той на Алиса.

Събраха хранителен пакет за родилката – кефир, мляко, бонбони и парче сирене. Той излезе от дома, а в най-близкия цветарски магазин му провървя – тъкмо бяха докарали от прекрасните, любими на Алиса зюмбюли, и той купи голям букет за дъщеря си и за медицинските сестри. Продавачката му опакова букета в подаръчна хартия. Той излезе на пустата улица в замрялото следобедно време с цветята и найлоновия плик с продуктите. На автобусната спирка стоеше малобройна тълпа. Той застана малко по-встрани, за да не закачàт бутащите се хора прекрасните зюмбюли, когато дойде автобусът.

В този момент движеща се по средата на улицата с висока скорост черна кола се сблъска с друга, също толкова голяма и черна, и я изхвърли на тротоара. Колата се заби в стълба на уличната лампа, събаряйки по пътя си трима души от опашката. Единият от тях, с букет цветя, загина на място…

Вечерта Алиса се обади на Прицкер. Той каза, че с Марина и детето всичко е наред, но Александър не е идвал. Алиса започна да звъни по телефоните. Петнадесет минути по-късно ѝ съобщиха, че съпругът ѝ се намира в моргата. Целия ден се опитвали да издирят семейството му, но на адресната регистрация никой не вдигал телефона.

Това беше краят. „Да, да, точно това очаквах“. Порцелановата кутийка в чекмеджето…

На следващата сутрин Алиса започна от родилния дом – занесе на Марина мляко, кефир и сирене. После отиде в моргата. Погребението се отлагаше заради съдебномедицинската експертиза.

На Марина съобщиха за смъртта на баща ѝ чак на третия ден. Тя получи остра психоза и другият приятел на Александър Ефимович, професор Тоболски, я настани в института „Кашченко“. Момиченцето засега остана в родилния дом... Аня, по-голямата сестра на Марина, не можеше да вземе детето – съпругът ѝ, който не понасяше Марина, се възпротиви.

След две седмици детето взе от родилния дом баба му. Алиса Фьодоровна. Това, че щастието ѝ с Александър Ефимович ще е кратко, Алиса го предчувстваше, но за новороденото дете нямаше никакво предчувствие.

Момиченцето живееше в количка до леглото на Алиса. Алиса не искаше да се мести в по-просторния апартамент на покойния си съпруг. Там беше мръсно и имаше ужасна вана с напукан емайл, а тук – чисто нова, блестяща от белота.

Едва след половин година Марина излезе от психиатричната клиника. Но как можеше да повери малката Александра на тази отпусната, психично болна и немарлива жена?

Кутийката с барбитурати лежеше в чекмеджето на бюрото, но Алиса вече не можеше да се възползва от сватбения подарък на своя съпруг. Тоест, теоретически можеше. Някога... когато обстоятелствата позволят...