ЕДУАРД Д. ХОХ / „ПИЛЕ ЗА ДЕНЯ НА БЛАГОДАРНОСТТА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Беше сряда, денят преди Деня на благодарността, и есенното време беше захладняло. Джонас Килдиър си беше у дома, в своята голяма каменна къща, благодарен, че няма причина да излиза, когато сержант Бенет му се обади по телефона от полицейското управление.

- Съжалявам, че Ви безпокоя, но имаме инцидент в съдебната палата. Някой предположи, че може да помогнете.

- Убийство ли? — попита Джонас. Откакто се беше оттеглил от актьорската си кариера на Бродуей, беше помагал на полицията по няколко случая на убийства с изненадващо добри резултати.

- Е, не е съвсем човешко убийство — каза му детективът. Джонас се усмихна в слушалката.

- Знаете как да ме изкушите. В съдебната палата ли сте?

- Изпращам ви кола. Ще чакам веднага след входната врата, преди да минете през скенера.

На Джонас никога не му беше трябвала кола, когато живееше в Манхатън. Горе в Уестчестър беше различно и той беше започнал да зависи – като Бланш Дюбоа – от добрината на непознати. Сержантът често го взимаше или изпращаше полицейска кола, когато помощта му беше необходима.

Тридесет минути по-късно той влезе в съдебната палата и се срещна със сержант Бенет, плешив мъж на средна възраст, който беше превърнал полицейската си работа в лична кауза.

- Радвам се, че успяхте да дойдете, Джонас — каза той, който използваше личното име на пенсионирания актьор в рядък момент на другарство. — Имаме странен случай горе на третия етаж.

Джонас го последва в асансьора. Третият етаж беше разделен на съдебни зали, зали за съдебните заседатели, съдийски кабинети и зони за изчакване на семействата и свидетелите. В един часа следобед имаше обедна почивка, но доста хора се суетяха наоколо. Един коридор беше отцепен с жълта полицейска лента. Бенет го поведе към него и вдигна лентата, за да може Джонас да се промъкне под нея.

Старият актьор втренчи поглед в обгорения мраморен под и в овъглените останки на някаква голяма птица.

- Имаш ли представа какво е това?

Бенет сви рамене.

- Съдебният пристав забелязал пожара около единадесет часа и го изгасил с пожарогасител. Извикал сапьори. Това е първото нещо, за което всички се сещат в наши дни. Щяха да го махнат, но исках да го видиш и ти. Някой се пошегува, че трябва да е малко пуйче, защото утре е Денят на благодарността, но на мене ми прилича повече на пиле.

Джонас го побутна с молив.

- Пиле е. Принесено в жертва.

- Какво?

- Можеш ли да ми намериш списък с делата, които се гледат днес, особено на този етаж?

- Разбира се. Има само четири съдебни зали.

Той отиде и се върна след по-малко от пет минути с копие от съдебния списък.

- Това - каза Джонас веднага, сочейки към делото „Народът срещу Рамон Санчес“.

- Осемнадесетгодишно хлапе, обвинено в кражба на автомобил.

- За да се повози?

- Повече от това - каза сержант Бенет. - Отмъква кола, пълна с кокаин, от някакви дилъри. Не можахме да докажем, че е знаел, че в колата има наркотици, затова го обвинихме само в кражба на автомобил. Защо избра точно него?

- Пилето вероятно е било пожертвано като част от вуду ритуал.

- В съдебна палата?

- Случва се често в Маями, където има голяма общност имигранти от Антилските острови.

- Но как би могъл някой да вкара пиле в съдебната палата покрай охраната?

Джонас се усмихна.

- Няма метални части.

Когато го арестували, Рамон Санчес живеел при леля си и чичо си. Съдебните документи сочеха, че и двамата са дошли от Доминиканската република. Имената им бяха Нунсио и Мария Макорис, а Мария беше сестра на майката на Рамон.

- Практикува ли се вуду в Доминиканската република? - попита Бенет.

- Донякъде, със сигурност. Страната дели един остров с Хаити, където вуду се практикува широко.

- По-добре да поговорим с лелята и чичото.

Нунсио беше грубоват мъж на около четиридесет години, който ходеше с алуминиев бастун поради травма на коляното, която беше получил, докато работил на доковете в Санто Доминго. Именно тогава, разказа той на Джонас и сержант Бенет, двамата с Мария дошли в Ню Йорк, а по-късно и в Уестчестър. Когато сестрата на Мария се разболяла, Рамон бил изпратен да живее при тях.

- Той е добро момче – настоя Нунсио. – Тази работа с колата е ужасна грешка.

- Жертвахте ли пиле, за да го оправдаят съдебните заседатели? - попита Бенет.

- Ние сме добри католици. Не практикуваме вуду.

- А Рамон? Той е пуснат под гаранция. Къде е в момента?

- Ей там.

Той посочи един млад мъж, когото не бяха забелязали, вероятно защото с мустаците и зализаната си коса изглеждаше по-скоро на двадесет и пет, отколкото на осемнадесет.

Когато чичо му го посочи, Рамон Санчес се приближи към тях.

- Какво е това? - попита той. - Още адвокати ли?

-Полиция - Бенет се представи. - Разследваме пожара отпреди няколко часа. Знаеш ли нещо за него?

- Бях в съдебната зала. Съдията и всички останали ще ви кажат това.

- Те излизат в сутрешна почивка.

- Пожарът избухна след почивката. Моят адвокат трябваше да спре изказването си, докато не разберем какъв е проблемът.

- Как се казва адвокатът ви? - попита Джонас.

- Ралф Шиндлер. Искате ли да го попитате? Ето го, идва.

Шиндлер беше добре облечен адвокат, който очевидно беше инструктирал Санчес как да се облече за явяването си в съда.

- Държа се добре там - каза той на обвиняемия, потупвайки го по рамото. - Господин Макорис, надявам се да ви повикаме със съпругата ви този следобед. Наистина бих искал да приключим делото преди дългия празничен уикенд.

- Къде е Мария? - попита съпругът ѝ.

- Мислех, че е тук с тебе. Не излезе ли да хапне нещо?

Вратите на съдебната зала бяха отворени и Рамон надникна вътре.

- Ето я, подремва!

Нунсио тръгна към съдебната зала, като се подпираше на бастуна си.

- Тя не би трябвало да е там – каза адвокатът. – Още не е дала показания.

Джонас беше на вратата на съдебната зала, когато Рамон Санчес стигна до леля си. Той видя как младежът ахна и се обърна.

-Какво има? - попита той, но тогава видя дръжката на шило за лед да стърчи точно под лявата ѝ гърда.

Джонас Килдиър беше планирал да прекара Деня на благодарността сам, както обикновено правеше откакто се пенсионира. Неговите най-близки приятели от театъра работеха, а сестра му беше на гости на семейството на съпруга си. Той със сигурност не беше очаквал да вечеря със сержант Бенет – Мат Бенет – и съпругата му Кели.

Едва когато Кели сервира тиквения следкиш, Бенет попита:

- Има ли достатъчно време да го обмислиш?

- Предполагам, че да – отговори Джонас.

- Имам усещането, че го е направило хлапето, защото няма да потвърди алибито му.

- Значи Рамон я наръгва с шилото за лед в съдебната зала по време на обедната почивка? Бъдете по-сериозен, сержанте.

- Наричай ме Мат, Джонас.

- Добре, Мат. Кажи ми какво откри досега. Ами пилето?

- Било е жертвоприношение, точно както каза. Лабораторията откри следи от различни подправки и билки, които са били добавени към птицата преди огъня. Всичко е част от вуду практиката.

Кели Бенет, която изобщо не приемаше това на сериозно, коментира:

- Чудя се дали тази рецепта щеше да подейства на моята пуйка.

- Подейства на съдията. След убийството в съдебната зала той обяви процес за недействителен. Шиндлер твърдеше, че не може да продължи със защитата, след като ключовият му свидетел за алибито е мъртъв, и съдията се съгласи.

- Ами пилето?

- Това го изяснихме - потвърди Бенет. - Мария Макорис го е донесла в съда и го е принесла в жертва. В голямата ѝ чанта намерихме найлоновата торбичка, в която го е носила, заедно с различните подправки и билки. И кибрит. Но това не ни казва кой е нейният убиец.

Джонас се усмихна на Кели.

- Този пай е вкусен, госпожо Бенет.

- Радвам се, че ви харесва.

Той се обърна обратно към съпруга ѝ.

- Предполагам, че вудуто е било последната капка за него. Трябва да е мразел онова, което прави, и е използвал шилото за лед, което е носел винаги със себе си.

- Кой, за Бога?

- Нунсио, разбира се. Той е единственият, който би могъл да я убие. Шилото за лед е метален предмет. Как мислиш, че е минало през скенера на входа? Не в чантата с жертвеното пиле, нито в куфарчето на адвоката. Минало е през скенера в кухия алуминиев бастун на Нунсио.