БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД

Винаги съм смятал повестта на Стивънсън „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ за плод на писателското въображение, за фантастична притча, представяща вечната тема за двойствеността на човешката душа, в която не бива да се разделя Злото от Доброто.

Оказва се, че няма такова нещо.

В къщата, където е израснал Робърт Стивънсън, имало мебели, направени някога от дърводелеца Уилям Броуди. Това име нямало как да не заинтригува малкия жител на Единбург. Деканът Броуди (1741–1788?) бил смятан и до днес се смята за местна знаменитост.

Ето го Броуди пред един пъб, носещ неговото име

Броуди бил един от стълбовете на градското общество. Той бил не само декан (нещо като профсъюзен лидер) на своята занаятчийска гилдия , но и член на градския съвет, член на привилегирован джентълменски клуб и прочее, и прочее.

Нощем обаче почтеният декан водел съвсем друг живот. Фирмата му се занимавала не само с изработване на мебели, но и на всякакви видове ключалки. През деня Броуди правел ключове, а под прикритието на тъмнината отключвал безпроблемно бравите собствено производство и задигал ценности от дома на клиента – не веднага, разбира се, а след известно време, за да не предизвика подозрения. Престъпникът действал толкова акуратно и предпазливо, че в продължение на цели осемнадесет години никой не подозирал за двойствения му живот. В крайна сметка злодеят бил издаден от един свой съучастник, който попаднал случайно в ръцете на полицията. Броуди избягал на континента и се укривал, но бил открит, върнат обратно и обесен.

Във Великобритания имало достатъчно крадци, сред които понякога са се срещали и джентълмени, но всички те били разорени и пропаднали хора. Броуди обаче бил доста заможен човек. Нито неговите съвременници, нито неговите потомци успели да разгадаят загадката: защо станал крадец? Защо било нужно да рискува толкова много години? В името на какво?

За декана Броуди е известно, че се отнасял към допълнителните си доходи така, сякаш парите парели в ръцете му: пропилявал ги на зарове и карти, а също така, изглежда, дарявал щедро за благотворителност.

Ето така и Стивънсън, очевидно, си блъскал като дете главата над тайната на мистър Броуди, а когато пораснал и станал писател, съчинил повест за човек, страдащ от раздвоение на личността.

Това е така, защото по времето на Стивънсън все още не били познати термините „адреналинов маниак“ и „латентна социопатия“. По света е пълно с мирни представители на средната класа, на които ужасно им липсват приключения. Друго разпространено явление е, когато порядъчни в ежедневното общуване хора изпитват изгаряща потребност да направят някоя пакост, но се сдържат, защото се страхуват от последствията.

Деканът Броуди вероятно бил подвластен и на двете психически аномалии. Ако по онова време имало улични гонки или поне пейнтбол, щяло да му се размине бесилото. А социопатските си пориви Броуди би могъл да избива в социалните мрежи. Би си регистрирал няколко акаунта с инфернални прозвища и щеше да троли и да грубиянства в коментарите по чуждите блогове. В нашата блогосфера такива „мистър Хайдовци“ са колкото щеш.

Но все още не съм разказал най-интересното: за екзекуцията на единбургския върколак.

Деканът Броуди бил обесен на доста солидна бесилка, която самият той изработил навремето по държавна поръчка.

По онова време вместо телевизионни новини имало популярни изображения: „Джентълменът крадец зад решетките!“

Майсторът със златни ръце не възнамерявал да умира и проявил съобразителност. Първо, сложил си стоманен нашийник. Второ, подкупил палача, за да закрепи правилно примката. Трето, предупредил приятелите си, че на опелото ще го донесат не съвсем мъртъв. И четвърто (ето това е истински перфекционизъм), вмъкнал в гърлото си сребърна дихателна тръбичка, в случай че нещо с нашийника се обърка.

И сякаш имал някакво предчувствие. Палачът се оказал негодник: осъденият бил обесен на гол врат. Когато приятелите му се опитали да съживят обесения, не се получило нищо. Дихателната тръбичка също не помогнала.

Това е според едната версия.

А според другата приятелите му все пак успели да съживят декана, той напуснал Англия и по-късно бил видян в Париж жив и здрав.

Интересно: дали са го обесили, или не?“

Жалко, че не съм гледал филма „Деканът Броуди“ и не зная кой край е предпочел сценаристът.

На негово място задължително бих съчинил ефектна сцена с оживяващ покойник, от чиято уста – ах, каква изненада! – се показва сребърна тръбичка. А след това Броди и неговата аморална, но любеща приятелка плават под корабни платна през Ламанша, срещу изгряващото слънце и финалните надписи.

Гледал ли е някой този филм? Как свършват нещата там?

Следва