МРАЧНАТА ЖЪТВА НА ДАРВИНИЗМА

ИЗТОЧНИК: “RZECZPOSPOLITA“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През 1859 г. Чарлз Дарвин публикува книгата „За произхода на видовете чрез естествен подбор, или за запазването на привилегированите раси в борбата за съществуване“ (англ. "On the Origin of Species by Means of Natural Selection, or the Preservation of Favoured Races in the Struggle for Life" – бел. П. Н.). Днес пълното заглавие на този фундаментален труд на създателя на теорията за биологичната еволюция е старателно пропускано в множество дебати, статии и научни книги от съображения за политическа коректност. Още през 60-те години на XIX в. Чарлз Дарвин осъзнава с ужас, че неговият труд е тълкуван погрешно и представлява основа за напълно чужди нему расови теории.

През 1865 г. британският естествоизпитател, антрополог и лекар Франсис Галтън, позовавайки се на произведението на своя братовчед Чарлз Дарвин, заявява: „Ако за подобряване на човешката раса посветим дори една двадесета част от разходите и усилията, посветени на подобряването на породите коне и добитък, каква плеяда от гении бихме могли да създадем.“ А в действителност първата книга на Дарвин има малко препратки към вида Homo sapiens, като се концентрира предимно върху еволюцията на животинския и растителния свят.

Но расисти като Галтън не се интересували от протестите на Дарвин. През 1869 г. Галтън публикувал своя труд „Hereditary Genius“ („Наследственият гений“), в който за пръв път използвал термина „евгеника“, заимстван от гръцката дума „eugenes“, което означава „добре роден“ (тоест: роден без недостатъци – бел. П. Н.).

Привържениците на евгениката дават за пример Спарта като селекционирано общество. Там новородените били подлагани на оглед от старейшините – тези, които считали за слаби или болни, били изоставяни (в планината, а не хвърляни в пропаст, както пише в някои учебници по история – бел. П. Н.). Погрешно се вярвало, че силните и здрави деца израстват винаги като по-добри воини и по-мъдри граждани на Спарта. Илюстрация: картина на Джузепе Диоти от 1840 г. „Селекция на спартанските новородени“

В теорията за формирането на по-добри човешки раси възгледите на Галтън споделя френският психиатър Бенедикт А. Морел, който още през 1857 г., тоест две години преди появата на книгата на Дарвин, публикува „Трактат за физическите, интелектуалните и моралните дегенерации на човешкия вид“. Морел създава теория за „дегенерацията“ на някои родове, народи и раси, която според него е резултат от болести и наследствени нарушения, които не могат да бъдат излекувани.

Появата на издателския пазар през 1871 г. на поредния труд на Дарвин „За произхода на човека“ предизвика експлозия от странични расови теории. Те не отхвърлят хипотезата за общия предшественик на човечеството от маймуната, но подчертават, че групите, които мигрирали от Африка на север, трябвало да се борят за оцеляване в трудни климатични условия, като по този начин усъвършенствали своите инструменти, докато тези, които останали в тропическите райони, не развили творчески познавателни способности. Цветът на кожата станал в очите на расистите белег за интелектуалното развитие на дадена човешка раса.

Теории, които намерили благодатна почва

Дарвинизмът бил използван и срещу хората с интелектуални затруднения. Унгарският лекар Йожеф Маджар заявява през 1910 г.: „Социалната помощ във формата, в която я виждаме днес, представлява заплаха, защото пречи на изчезването на индивиди, които са най-обременителни и опасни за обществото, и допринася за тяхното размножаване.“ След което, позовавайки се на евгеничните теории, добавя: „Ако държавата има право да лишава своите граждани от свобода, а дори и от живот, то без съмнение има право и да ги стерилизира.“ Възгледите на Морел и неговите поддръжници срещат сериозна критика от страна на християнските среди, особено от средите на католическите мислители. Но попадат на благодатна почва сред радикали от типа на Хитлер. Харесват се също на някои протестантски общности отвъд океана.

В своята книга от 1914 г. „Предизвикателство на фактите и други есета“ американският расист и дарвинист, социологът Уилям Г. Самнър, критикува католическия хуманизъм: „Сантименталните се възмущават винаги яростно от концепцията за оцеляването на най-силните, която е плод на свободата. Но ако не ни харесва оцеляването на най-силните, алтернативата е оцеляване на най-слабите“. При това Самнър се позовава на т.нар. негативна евгеника на Галтън, която се състои в недопускане на смесването на по-низши индивиди („отпадъци“) с по-висши. Тази концепция, както и расовите възгледи на френския философ Жозеф Артюр дьо Гобино, вдъхновяват немския юрист Ханс Глобке да разработи през 1935 г. „Закона за защита на германската кръв и германската чест“. Той разделя населението на Германия, а по-късно и на окупираните от нея територии, на т. нар. арийци и неарийци. В националсоциалистическата публицистика се появява и терминът „подчовек“ (на немски: Untermensch) по отношение на евреи, роми, поляци, руснаци и чехи. По-малко от 100 години след появата на еволюционната теория се оформя общият план на германската расова политика, чийто първи етап предвижда избиването на всички евреи и роми и унищожаването на около 50 милиона славяни, включително 85% от поляците.

Автор: Paweł Łepkowski