сряда, май 31, 2017

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

Това писмо отново извежда на преден план неща, които вече сме срещали: предоставяне на напечатани "войнишки правила" с акцент върху "фортификацията", по-скорошното изготвяне на печата на вътрешната организация и внимателното отношение към хората, които искат да работят за делото ("днес е човек, а утре магаре"). Най-интересното в писмото е обаче, че в него Дякона си прави кратка самооценка ("да ви кажа за мене си"). Относно знака "?" трябва да имаме предвид, че в повечето случаи Левски го използва като удивителен, а не като въпросителен знак.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ

Азис Рушидооглу! Небоолу

Завчера на 26 ви писах, писах и за Одеса, и за Джуро, и за двете писма ви бележих да ги разгледате, после да ги съобщите на Каравелов, и ти там всяко на мястото му. Писани бяха първо до вас да ги гледате, после Каравелов и тъй нататък. Приносящият му се не случи пътят [му] през вас да мини, но инак, през Каравелов на вас. Сигурно трябва да сте ги получили.

Във вашето имахте бележка за Каравелов, да прибърза с билетите и войнишките правила да се препечатат на български. От тях по-първата е фортификацията, за която дано намери Каравелов кой по-способен да я приведе на чисто български с всичките ѝ фигури (образи). Същият може да задължи пък г-н Киселски – той да намери та от руски на български, защото нашата фортификация, дето сме я учили от сръбски, няма вътре всичките ѝ образи, без които се не бива. Който би положил тоя труд, ще му заплатим колкото му се стои (колкото му струва - бел. П. Н.) и вий с кръста (печата - бел. П. Н.) прибързайте по-скоро, че времето ни спори (напредва - бел. П. Н.), па и като прехвърли време без работа, отива още и друга година.

Бележка: ако би се случило да ви пита някой устно или писмено как отиват работите с вас във Влашко и как трябва да работим или как се работи в Българско? Бил из Влашко, бил из Българско, на това строго да бъдете внимателни. Ако рече някой: аз искам да работя в Българско, а трябва да имам, по какво да ми вярват? На това ще му отговориш: ако си човек за работа, кажи си името и от де си? Па си иди в Българско, че там имате човек, ний ще му пишем да те разгледа по-напред, па ако си за работа, той ще ти даде работа. Така ще съобщите на нашите хора да постъпят, щото да знаем къде ходим. Още да бдите, да не би се случило някои хъшове да съставят някоя чета, че да преминат за в Българско! Това да ви е за първа длъжност.

Препоръчвам ви един път наш човек, че после дошъл пак уж от наша страна, да му не вярвате без знак, колкото пъти и да дойде. Имаме пред очите си доста! Днес е човек, а утре магаре.

Да кажа за мене си: вий сте ме мисля познали твърде добре, че аз днешен не сам в работата си, а от 61-ва, от тогава и досега, малко много в това съм се занимавал и работата ми ме е срещала [с] всякаква тюрлия (с всякакви неща - бел. П. Н.) и не може да ме отвърне да работя за други или да ме отчае да гледам своя си интерес? Ако не знаете, питайте и научете се добре, че ако ме вземате за вярване пълно, тогава знам, че и думите ми ще бъдат истинни във вас. Трябва изпит. Какво! От г-н Киселски никакъв отговор, да не бъде му (да не би да му е - бел. П. Н.) пропаднало писмото? Ами от Панайот? Поздравете го.

Ваш братовчед  

1871 април 301 Българско Ефенди Аслан Дервишооглу

Отдолу има бележка на турски: Азис Дервиш Руше

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

вторник, май 30, 2017

Лекции по руска литература – брой 83

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4. "ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.) - 1. В ОВРАГА" (1900 г.) - 1, 2, 3, 4. БЕЛЕЖКИ ЗА "ЧАЙКА" (1896 г.) - Действие I., Действие II., Действие III., Действие IV. VI. МАКСИМ ГОРКИЙ (1868-1936) - 1.

"НА САЛОВЕТЕ" (1895 г.)

Да вземем и да разгледаме един типичен къс разказ на Горкий, например "На саловете".

Вгледайте се в експозицията на автора. Някой си Митя и някой си Сергей управляват сал по широката и мъглива Волга. Собственика на сала, намиращ се някъде на кърмата, подвиква сърдито, а Сергей мърмори и неговото мърморене достига до читателя: "Викай! Твоят хилав син и сламка на коляното си не може да счупи, а ти си го сложил на кормилото, че и викаш след това по цялата река (чак до читателя). Жал ти беше още един работник да наемеш за кормчия. Е, дери си сега гърлото!" Авторът акцентира върху последните думи - и само Бог знае колко писатели са използвали този похват, - които Сергей изръмжава достатъчно силно, за да бъдат чути (също и от читателя, защото такъв вид експозиция изглежда необичайно, като първата сцена на някаква стара изтъркана пиеса, където слугата и камериерката търкат пода и клюкарстват за своите господари).

Скоро от дългия монолог на Сергей разбираме, че бащата на Митя му е намерил хубава жена, а след това е започнал да живее със снаха си. Сергей, изпечен циник, се смее над нещастния меланхоличен Митя и те подемат многословен разговор, риторичен и фалшив, какъвто Горкий обикновено въвежда в такива случаи. Митя обяснява, че иска стане член на религиозна секта и тук бедният читател е принуден да надникне в дълбините на старата добра руска душа. Действието се пренася на другия край на сала, където виждаме бащата с неговата любима Маря, жената на Митя. Той е волеви, ярък герой, който се среща често в белетристиката. Тя е съблазнителна жена, извиваща се като котка (или рис) и притискаща се към своя любовник, чийто глас продължава да звучи. Отново чуваме не само рязката интонация на автора, но и почти го виждаме, намиращ се между своите герои и подаващ им реплики. "Грях върша, така е. Зная. И какво? - казва старецът. - Тежко му е? Зная. А на мене?" Като се старае двата диалога - между Митя и Сергей и между бащата и Маря - да звучат по-правдоподобно, авторът като опитен драматург не е пропуснал да отбележи, че героят "вече е казвал нещо", иначе читателят би трябвало да недоумява откъде накъде трябва да се поставят двете двойки на сала, който плава по Волга, като им натрапва разговори за техните жизнени колизии. От друга страна, ако героите наистина се връщат постоянно към своите разговори, трудно е да повярваме, че салът им ще доплува до някъде. Хората не са много склонни към многословие, когато се движат през мъгла по широка и пълноводна река, но това е, според мене, гол реализъм.

Настъпва утро и Горкий успява да забележи някои неща от пейзажа: "бледоизумрудният килим на ливадите блестеше с брилянтите на росата" (доста "ювелирна" картина). В същото време на сала бащата предлага на Маря да убият Митя и на устните ѝ заиграва "загадъчна усмивка". Завеса.

Забележете, че схематизмът на героите на Горкий и механичната постройка на разказа води началото си от отдавна мъртвия жанр на нравоучителната басня или на средновековното "моралите". И обърнете внимание на ниското му културно равнище (на руски то се нарича псевдоинтелигентност), което е съвършено убийствено за писателя, надарен с острота на зрението и въображението (способни да създават чудеса под перото даже на необразования автор). Сухата разсъдливост и страстта към доказателствата, за да имат някакъв малък успех, се нуждаят от определен интелектуален размах, който на Горкий изобщо му липсвал. Чувствайки, че немощта на неговия дар и хаотичното натрупване на идеи изискват нещо в замяна, той вечно търсел зашеметяващи факти, работел с резки контрасти, разголвал сблъсъци, стремял се да порази и да разтърси въображението и понеже неговите така наречени могъщи, неотразими разкази отклонявали благосклонния читател от всякаква обективна оценка, Горкий направил неочаквано силно впечатление на руските, а след това и на чуждестранните читатели. С ушите си съм чувал как умни хора твърдят, че сантименталното разказче "Двадесет и шест и една" е истински шедьовър. Двадесет и шест жалки парии работят в едно мазе, в поредната фурна; грубите, недодялани и сквернословещи мъже заобикалят с почти религиозно обожание една девойка, което идва всеки ден при тях за хляб, а след това, когато я съблазнява един войник, се подиграват с нея. Това се е сторило на читателя като нещо ново, макар че при едно разглеждане по-отблизо се оказва, че разказът е образец на банална мелодрама или на традиционен плосък сантиментален жанр в най-лошия му вариант. Там няма нито една жива дума, нито една оригинална фраза, само готови щампи, пълна сладникавост с малко сажди, премесени точно толкова, че да привлекат вниманието.

Оттук има само една крачка до така наречената съветска литература.

Край

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

понеделник, май 29, 2017

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

Писмото (с малки мои поправки) и бележката под него са публикувани според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година. Текстът говори, че Дякона замисля бъдещото въстание не като стихиен бунт, а като поставено върху основите на военната стратегия и тактика. В това писмо срещаме и твърде интересното наставление: "писмото ми да не се разпечатва" - някои комитетски хора наистина са разпечатвали и са четели писма на Левски, въпреки че не са били предназначени за тях. Като първоизточник Страшимиров е посочил „М. Сб. кн. XVI и XVII, № 3, стр. 762; Н. Б. II Б., п. 102. Арх. К. Цанков".

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ

Азис Рушидооглу! Небоолу

Приключените като разгледате добре, съобщете ги и на Каравелов и после всяко на мястото му. От това, що пиша, засега няма какво друго. Пък вие по-скоро с кръста (печата - бел. П. Н.) и записките от Каравелов, че стоя на едно място, останах и без крайцер (дребна медна монета - бел. П. Н.) в джоба.

Войнишките правила ги искам преведени на български, но напечатани. Първо да се сложи да се печата фортификацията (тук и нататък: подчертано от Васил Левски - бел. П. Н.) и тактиката с фигурите (образите), без друго е нужна от всичко най-напред. После всички други: полска служба, логорна (лагерна - бел. П. Н.) служба, вътрешна служба, и пешячко (пехотинско - бел. П. Н.) правило. Фортификацията, точно с всичките ѝ образи, най-добре може да се преведе от руски на български. Нека Каравелов се задължи да пише в Одеса, или дето знае, че може да се намери някой да ги преведе по-просто [на] български, на когото ще заплатим. Също и другите да се преведат на български. Че ако не могат да ги напечатат, нека ни ги изпратят ръкописни и ние ще се помъчим да преписваме както са, не може иначе.

Твой братовчед

Ефенди Аслан Дервишооглу

1871, 26 април, Българско [1]

Чрез когото ми пишете, да му забележите в плика си: писмото ми да не се разпечатва. Трябва да имаме наум, че от днес за утре времето не е за вярване.

БЕЛЕЖКИ

1. На арбитър

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

неделя, май 28, 2017

Нобелови лауреати – 1944 година

Изидор Исак Раби (Isidor Isaac Rabi)

29 юли 1898 г. – 11 януари 1988 г.

Нобелова награда за физика

(За резонансния метод на измерване на магнитните свойства на атомните ядра.)

Американският химик Изидор Исак Раби е роден в Риманов (бивша Австро-Унгарска империя, днес в Полша) и е първото от двете деца на черноработника Давид Раби и Жени (Тейг) Раби. Скоро след раждането на Изидор Раби баща му емигрира в Съединените щати, а след няколко месеца взема там жена си и сина си. Раби израства в Ист сайд и в Бруклин (град Ню Йорк), където баща му държи малко магазинче за плодове. Родителите на Раби са дълбоко религиозни евреи хасиди и той започва да ходи на религиозно училище, когато става на три години. Начално образование получава в държавните училища в Ню Йорк. Любознателен читател на книги от обществената библиотека, той проявява рано интерес към науката и техниката. На единадесет години разработва система за областна телеграфна връзка и още като юноша публикува в научно-популярно списание статия за това как човек може да си направи сам електрически кондензатори. Макар че родителите му се надяват да стане равин, Раби предпочита заниманията в Бруклинското занаятчийско училище и получава Регентската стипендия на щата Ню Йорк, която е предназначена за заплащане на обучението му в Корнелския университет в град Итака (щат Ню Йорк).

Като започва следването си в "Корнел" през 1916 г. във факултета по електротехника, Раби завършва следването си след три години със степента бакалавър по химия. През следващите три години работи като химик, но разбира, че антисемитизмът стеснява кръга на разкриващите се пред него възможности. Пред 1922 г. Раби се връща в Корнелския университет вече като аспирант-химик, но малко по-късно стига да заключението, че истинското му призвание е физиката. След като се премества в Колумбийския университет (1923 г.) той си изкарва прехраната с преподаване в Ню Йорк сити колидж. През 1926 г. получава научната степен доктор по физика за измерването на магнитните свойства на кристалите. По време на работата си над своята дисертация Раби усъвършенства дотолкова метода за измерване, че измерванията, за които преди трябвало да минат години, вече можели да се осъществяват за седмици.

Скоро след защитата на докторската си дисертация Раби получава стипендия за осъществяване на по-нататъшни изследвания в Европа. Като прекарва две години в Германия и Дания, той установява дружески и делови отношения с Ервин Шрьодингер, Арнолд Зомерфелд, Нилс Бор, Волфганг Паули и Ото Щерн, които имат неоценим принос за развитието на квантовата теория за атомните и субатомните системи. Квантовата теория твърди, че частиците в атома могат да заемат само напълно определени енергетични равнища; никаква енергия, разположена между тези разрешени равнища не се наблюдава никога. Общо взето по това време, когато Раби пристига в Европа, Шрьодингер, Макс Борн, Вернер Хайзенберг и П. Е. М. Дирак развиват общия математически подход към квантовите проблеми, получил названието квантова механика. Принципите на тази нова наука позволяват да се обяснят много явления, които не могат да бъдат обяснени въз основа на класическата физика.

Щерн и Валтер Герлах осъществяват опит, който позволява да се създават лъчи атоми или молекули, като се пропускат нагрети пари във вакуум през редица процепи. Пропускайки лъч сребърни атоми през магнитно поле, те откриват два различни лъча вместо очакваното непрекъснато гладко размиване на лъча: лъчът се е разделил! Това означава, че в магнитно поле атомите на лъча могат да заемат само две ориентации, съответстващи на две дискретни енергетични равнища. Това явление можело да бъде обяснено само от квантовата механика. След като обсъжда този експеримент с Щерн, Раби предлага усъвършенстван метод за провеждане на измерванията. После се среща с Хайзенберг, на когото прави неизгладимо впечатление.

Раби се връща в Ню Йорк и през 1929 г. става лектор (тази длъжност му е дадена по препоръка на Хайзенберг), през 1930 г. - асистент-професор, а през 1932 г. - адюнкт-професор в Колумбийския университет. Като ръководи програмата по теоретична физика в Колумбийския университет, Раби започва свои експериментални изследвания на атомните и молекулните лъчи със средства, предоставени от Харолд К. Юри, който по това време е професор по химия в същия университет. Експериментите на Щерн, разкрили ориентацията на атомите в силно магнитно поле, получават обяснение, след като се разбира, че електроните притежават свойство, наречено "спин": в магнитно поле оста на електронния спин може да бъде ориентирана в което и да е от двете направления. Енергията на тези две състояния зависи от магнитния момент, свързан със спина на електрона, а също така от напрежението на магнитното поле. По-късно става ясно, че атомът си взаимодейства също така с магнитните полета чрез ядрения спин и свързания с него магнитен момент. Изчислявайки теоретично поведението на атомите в по-слаби магнитни полета, Раби предсказва, че молекулярният лъч ще се разцепи на повече от две части. Броят на лъчите зависи от взаимодействието на ядрените с електронните спинове и с приложеното магнитно поле; всеки нов лъч се състои от атоми с еднакви ядрени и електронни спинове. Той успява да потвърди своето предвиждане експериментално, когато разработва метод за измерване на ядрения спин чрез преброяване на разцепленията на молекулярния лъч.

През 1937 г. Раби открива, че като използва слаб радиочестотен сигнал към молекулярния лъч в магнитното поле, може да накара атомите да променят ориентацията на своите спинове. Като управлява честотата на радиосигнала, той успява да направи точни измервания на спина на ядрото и на напрежението на ядреното магнитно поле. Първите измервания на Раби се оказват около десет пъти по-точни от измерванията, осъществени с по-предишни методи, а следващите усъвършенствания позволяват да се достигне хиляда пъти по-голяма точност. Понеже ядреният спин и свързаното с него ядрено магнитно поле са фундаментални свойства на ядрото, за да се разбере неговото поведение, са необходими точни знания за техните значения. Именно затова измерванията на Раби имат необичайно важно значение за такава развиваща се област като ядрената физика.

След началото на Втората световна война изследователската група на Раби в Колумбийския университет се разпада. През 1940 г. той си взема отпуск, за да заеме поста заместник-директор на радиолокационната лаборатория в Масачузетския технологичен институт, където отговаря за разработката на микровълнови източници за използването им в радарните системи. Като търси надеждни помощници, Раби кани много известни физици, сред които Джулиан С. Швингер, Едуард М. Пърсел, Робърт Дике и Джордж Ю. Юленбек. Предполагайки, че радарът може да осигури по-бързо преимущество на съюзниците във военната техника от атомната бомба, поради което се отказва да участва в Манхатънския проект, Раби често посещава лабораторията в Лос Аламос (щат Ню Мексико) като неофициален консултант на Дж. Р. Опенхаймър. Той е сред учените, които присъстват при първото изпитание на атомната бомба в Аламогордо (щат Ню Мексико). След войната взема участие в успешни опити да се установи граждански контрол над ядрената енергия и нейното използване.

През 1945 г. Раби се връща в Колумбийския университет, където става ръководител на физическия факултет. Макар че повечето от водещите физици, които са принудени по време на войната да напуснат университета, не се връщат, Раби успява да възстанови университетското физическото училище. След известните физици, които работят в Колумбийския университет през тези години, са Уилис Ю. Лам и Поликарп Куш. Към измерванията на атомните спектри те са подтикнати отчасти от ранните изследвания на Раби. Като ръководител на факултета той участва активно в създаването на Брукхейвънската лаборатория в Лонг Айлънд - научно-изследователско подразделение, занимаващо се с проучвания в областта на мирното използване на атомната енергия, осъществявани от няколко университета по договор с Комисията за атомна енергия на САЩ. През 1964 г. Раби е удостоен от Колумбийския университет със званието университетски професор , а през 1967 г. - със званието почетен професор от същия университет.

През 1926 г. Раби се жени за Хелън Нюхаус. Съпрузите има две дъщери. Семейството живее близо до Колумбийския университет, в който Раби понякога чете лекции и участва в семинари. В свободното си от работа време той обича да се разхожда, да ходи на театър, а също така да пътешества.

Освен с Нобелова награда Раби е удостоен с медала Елиът Кресон на Франклиновия институт (1944 г.), с международния златен медал Нилс Бор на Датското дружество на инженерите-строители, електротехниците и механиците (1967 г.), с наградата "За мирен атом", учредена от фонда "Форд, със златния медал Папин на Колумбийския университет (1981 г.), с бразилския Орден на Южния кръст и с френския Орден на Почетния легион. Раби има много почетни докторски степени, а също така е член и бивш президент (през 1950 г.) на Американското физическо дружество, член е на Американската национална академия на науките, на Американското философско дружество, на Американската академия на науките и изкуствата, на академията науките на Бразилия и на Япония. Той участва в работата на международни комитети за контрол над въоръжаването и над използването на ядрената енергия. През 1985 г. Колумбийският университет в знак на признателност за заслугите му учредява катедрата по физика "Изидор Исак Раби".

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, май 27, 2017

Валтер Молино

Валтер Молино (Walter Molino, 1915-1997), когото едни нашенци в интернет са кръстили Уолтър Молино, понеже сме големи спецове по езиците, е италиански художник, един от титулните илюстратори на италианския седмичник „La Domenica del Corriere“, основан през 1899 година и просъществувал до 1989-та.

И до ден днешен броевете на „La Domenica del Corriere“ с илюстрациите на Молино са обект на колекционерски страсти.

Произведенията на Валтер Молино са известни в по-голямата си част като свързани с катастрофични и екстремни сцени.


Но не е само това.

У Молино често има и хумор, затова някои добавят към характеристиката му „илюстратор“ и „карикатурист“.


Среща се и героика.


Накъде и без политика?


Присъства и сурова проза.


Не си подам много по поповете, както знаете, но свещениците на Молино не са представени с обичайните си занимания да пасат стадото господне и затова са ми много симпатични.

Един от тях рискува живота си, за да спаси не заблудила се човешка душа, а заблудила се котка.


Друг пък се оказва специалист по бойни изкуства: „Ще крадеш от божия дом, а?“


Обща отличителна черта на произведенията на Валтер Молино е преди всичко изключителната им динамика: човек остава с чувството, че героите му са застинали само за миг като във филмов стоп-кадър и след този миг ще хукнат неудържимо или ще полетят вертикално, в краен случай поне ще се раздвижат.


А ето на този адрес можете да видите много повече: https://vk.com/album25556513_235842136.

петък, май 26, 2017

Лекции по руска литература – брой 82

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4. "ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.) - 1. В ОВРАГА" (1900 г.) - 1, 2, 3, 4. БЕЛЕЖКИ ЗА "ЧАЙКА" (1896 г.) - Действие I., Действие II., Действие III., Действие IV.

МАКСИМ ГОРКИЙ (1868-1936)

В повестта "Детство" Горкий си спомня за живота си в дома на своя дядо по майчина линия Василий Каширин. Това е мрачна история!

Дядото бил жесток изверг, а двете му деца, на които момчето било племенник, макар и да били наплашени от баща си, сами на свой ред през целия си живот малтретират жените и децата си. Обстановката в дома се състояла от безкрайни ругатни, безсмислени укори, жесток бой, кражби на пари и унили молитви.

"А между казармата и затвора - пише биографът на Горкий Александр Роскин, - сред непресъхващата кал на улицата, имало къщи, кафяви, зелени, бели, но навсякъде в тях, като у Каширини, се карали заради прегорения сладкиш и изкипялото мляко, а също така се развличали с именни дни и помени, със ситост до ушите и пиене до свинство".

Събитията се случват в Нижний Новгород, в повече няма и накъде лоша среда - тоест еснафска, заемаща средно положение между селячеството и най-ниското стъпало на среднобуржоазната класа. Загубила здравата връзка със земята, тази класа не придобива в замяна нищо, което би могло да запълни образувалата се празнина, и възприема най-лошите пороци на средния слой без изкупващите ги добродетели.

Баща му също имал нещастно детство, но израснал като прекрасен и добър човек. Той умрял, когато синът му бил на четири години и на овдовялата майка се наложило да се върне в родното си гнездо и да се засели там при отвратителното си семейство. Единственият светъл спомен от тези години Горкий свързва с образа на баба си, която, въпреки ужасяващата обстановка в къщата, запазила щастлив оптимизъм и огромен запас от доброта. Само благодарение на нея момчето разбрало, че на света има щастие и че, въпреки всичко, това щастие е животът.

На десет години Горкий започва да си изкарва прехраната. Той служи в обувен магазин, мие чинии на параход, работи като помощник на чертожник и иконописец, занимава се със събиране на стари вещи и лов на птици. След това открива света на книгите и започва да чете всичко, което може да намери. Отначало чете безразборно, но много скоро оформя тънък и прецизен вкус. Желае страстно да учи и отива да постъпи в Казанския университет, но скоро разбира, че не може да попадне там. Крайно беден, той се оказва в компанията на босяци (скитници - бел. П. Н.) и започва да записва най-ценните си наблюдения, които скоро взривяват слушателите по време на публични четения в големите градове.

Отново му се налага да работи тежка работа, наема са като помощник на хлебар и работният му ден продължава четиринадесет часа. Скоро започва да участва в революционното нелегално движение, където среща повече близки му по дух хора отколкото в хлебарницата. И продължава да чете всичко възможно - художествена и научна, социална и медицинска литература, всичко, което може да намери.

На деветнадесет години опитва да се самоубие. Раната се оказва опасна, но той оздравява. В бележката, която намират в джоба му, пише: "За смъртта ми моля да обвините немския поет Хайне, който е измислил сърдечният зъбобол..." Горкий изходил пеш цяла Русия, стигнал до Москва и оттам се отправил право при Толстой. Толстой не си бил вкъщи, но графинята го поканила в кухнята и го почерпила с кафе и кифлички. Тя отбелязала, че при мъжа ѝ се стичат несметен брой скитници, с което Горкий се съгласил вежливо. Като се върнал в Нижний, делял едно жилище с двама революционери, изселени от Казан за участие в студентски демонстрации. Когато полицията получила заповед да арестува единия от тях и открила, че се е измъкнал, арестувала Горкий.

"Какъв революционер сте вие? - казал му по време на разпита жандармският генерал. - Вие тук пишете и изобщо... Когато ви пусна, покажете ръкописите си на Короленко". След месец в затвора Горкий бил освободен, последвал съвета на жандармския генерал и отишъл при Короленко, когото също подозирали в революционни симпатии. Короленко бил много добър човек, известен, макар и второстепенен писател, любимец на интелигенцията. Той така разкритикувал съчиненията на Горкий, че Горкий оставил за дълго литературата и заминал за Ростов, където известно време работи като бурлак (работник, който заедно с други тегли кораби срещу течението на река - бел. П. Н.) на Волга. Така че не Короленко, а някой си Александр Калюжний - политически заточеник, с когото Горкий се започнал случайно в Тифлис (днес Тбилиси - бел. П. Н.), му помогнал да влезе в литературата. Очарован от живописните разкази за видяното по време на безчислените скитания, Калюжний посъветвал настойчиво Горкий да ги запише по същия простодушен начин, по който ги разказва. Когато разказът бил написан, той го отнесъл и го напечатал в един местен вестник. Това станало през 1892 година, когато Горкий навършил двадесет и четири години.

По-късно Короленко все пак помогнал много на Горкий - не само с ценни съвети, но и с работа: намерил му място в редакцията на вестника, където самият той сътрудничел. През тази година Горкий се отдал изцяло на работа.

Беднякът учел, усъвършенствал своя стил и през цялото време пишел разкази, които след това се печатали във вестника. В края на годината той станал известен, след което се посипали предложения от местни вестници. Горкий приел предложението от Нижний и се върнал в родния си град. В своята сурова проза той разкривал подчертано горчивата истина за съвременния руски живот. И все пак от всеки негов ред лъхала непобедима вяра в човека. Колкото и да е странно, този художник на най-тъмните страни на живота, на неговите зверски жестокости бил в същото време най-големият оптимист в руската литература. Той не криел своите революционни симпатии, което засилвало неговата популярност сред радикалната интелигенция, но едновременно с това накарало полицията да засили бдителността си, защото Горкий отдавна вече присъствал в списъците на подозрителните. Скоро го арестували - при обиск у друг арестуван революционер намерили негова снимка с посвещение, но след това го пуснали поради липса на улики. Той се върнал в Нижний, където отново попаднал под полицейско наблюдение. Около двуетажната му дървена къща вече денонощно обикаляли странни хора. Един от тях седял на пейката и се правел, че гледа небето. Друг стоял, облегнал се на фенера, и уж четял вестник. Кочияшът, който седял на капрата на файтона, спрял пред парадния вход, също се държал необичайно - с удоволствие се съгласявал да вози Горкий и неговите гости дори безплатно. Всички тези хора били обикновени детективи. Горкий се заел с благотворителна дейност. Уреждал рождественски благотворителни обеди за бедни деца, открил приют за безработни и бездомни с библиотека и пиано, изпращал на селските деца албуми за залепяне на изрезки от списания.

И заедно с това Горкий се увлякъл така силно от революционна работа, че даже докарал нелегално от Петербург циклостил за издаване на нелегална литература в Нижний Новгород. Това било сериозно нарушение. Отново последвал арест и затвор. По това време той вече бил тежко болен.

Общественото мнение, което в дореволюционна Русия нямало как да не се вземе под внимание, подкрепяло Горкий с всички сили. Защитавал го Толстой, по цяла Русия преминала вълна от протести. Правителството било принудено да отстъпи пред общественото мнение: Горкий бил пуснат от затвора и поставен под домашен арест. "Сега у него в антрето и в кухнята седели полицаи. Един от тях през цялото време влизал в кабинета му" - разказва неговият биограф. Но малко по-късно виждаме, че Горкий "отново се заел с работа, често пишел нощно време" и като срещнал на улицата един свой познат, спокойно заговорил с него за необходимостта от революция. Честно казано, с него не се отнасяли прекалено сурово. (Държавна сигурност е можела да го обуздае за един миг.) Разтревожените власти го изпратили в Арзамас - градче в дълбоката провинция на Южна Русия. "Насилието над Горкий било осъдено гневно от Ленин" - пише Роскин.

Напредващата болест на Горкий - болен е от белодробна туберкулоза като Чехов - се изострила по време на заточението и неговите приятели, включително и Толстой, натиснали властите, които му разрешили да замине за Крим.

Още преди това, в Арзамас, под самия нос на тайната полиция той се занимава с революционна дейност.

Там Горкий пише пиесата "Еснафи", изобразявайки сивотата и тесногръдието, които са го заобикаляли в детството.

Тя не получава тази известност, която печели следващата му пиеса, "На дъното". "Още в Крим, като седял веднъж в тъмнината на терасата, Горкий мечтаел на глас за бъдещата пиеса. Той разказвал, че главно действащо лице ще бъде един лакей от богат дом, попаднал в приют и останал завинаги там. Най-много той пази една яка от официална риза - единствено нещо, което го свързва с предишния живот. В приюта е тежко, хората там се мразят помежду си. Но в последното действие настъпва пролет, сцената се изпълва със слънчева светлина, обитателите на приюта излизат от своето смрадливо жилище, като забравят за омразата..." (А. Роскин. "Максим Горкий")

Когато пиесата "На дъното" била завършена, успехът ѝ надминал очакванията на автора. Всеки герой, изобразен в пиесата, е живо лице и е истинско предизвикателство за всеки добър актьор. Постановката осъществил Московският художествен театър, който споделил нейния неимоверен успех: пиесата се прославила по целия свят.

Вероятно сега е уместно да се кажат няколко думи за този удивителен театър. До неговата поява най-изисканото меню, което можели да получат руските любители на театъра, в основни линии се предлагало от столичните императорски театри. Те имали достатъчно средства, за да привлекат най-скъпоструващите таланти, но се ръководели от доста консервативни хора, което в изкуството често води до немощ и ограниченост, така че даже най-добрите постановки се отличавали с необикновена баналност. Но за талантливия актьор висше достижение била работата на императорска сцена, защото частните театри тънели в бедност и изобщо не можели да си съперничат с императорските.

Когато Станиславский и Немирович-Данченко основали своя малък театър, положението скоро започнало да се променя. От доста обикновено предприятие театърът започнал да се приближава към това, което трябва да бъде - храм на истинското и шлифованото изкуство. Московският художествен театър се издържал изключително от частните средства на неговите основатели и на техните немногобройни приятели и не се нуждаел от сериозно финансиране. Главната мисъл, която той се стараел да въплъти на сцената, се състояла в служба на изкуството не заради доходи и слава, а заради висшето предназначение на самото изкуство. Всичките роли в спектакъла се смятали за главни, на всеки детайл се обръщало толкова съсредоточено внимание, колкото и на избора на пиесата. Най-добрите актьори никога не се отказвали от епизодични роли, които им се давали по една причина: те трябвало да съответстват на дарованието им и можели да донесат най-добър успех. Нито една пиеса не се изпълнявала дотогава, докато режисьорът не се убеждавал, чу художественото въплъщение е достигнало съвършенство във всеки най-малък детайл от постановката - независимо от броя на репетициите. За тях не жалели време. Въодушевлението, съпътстващо тази високопоставена служба, вдъхновявало всеки представител на трупата и ако странични съображения, несвързани с търсенето на творческо съвършенство, ставали за някого по-важни, той се лишавал от мястото си в театралната общност. Увлечени от най-силните творчески пориви на основателите на театъра, артистите, живеещи като едно огромно семейство, се раздавали по време на всеки спектакъл така, все едно това е единственият спектакъл в живота им. В това горене се чувствали почти религиозен възторг и театрална саможертва. Работата на трупата се отличавала с удивителна сложност. Актьорите се грижели преди всичко за успеха на цялата трупа, а не за личния си успех. В залата не можело да се влиза след вдигането на завесата. Аплодисменти между сцените не се приемали.

Такъв бил духът на театъра. Що се отнася до главните му идеи, които предизвикали революция в руския театър, като превърнали донякъде подражателното учреждение, винаги готово да заимства чуждестранните похвати, след като са обработени грижливо в западните театри, във велико творческо обединение, станало скоро образец за подражание и източник на вдъхновение за западните режисьори, то най-главната от тях се състояла в това, че артистът преди всичко трябвало да избягва застиналия маниер на игра, омръзналите похвати, а вместо това да се превъплъти във въображаемия характер и да запазва в действителния си живот неговите маниери и интонации, подходящи за случая, а като излезе на сцената, да произнася неговите думи като свои, все едно той е този човек, и да говори, както си говори, по своя естествен начин.

Каквото и да се говори за тази система, едно е несъмнено: ако талантливите хора подхождат към изкуството с единствената цел да му служат искрено с пълната сила на своите способности, резултатът винаги възнаграждава старанията. Така станало и с Художествения театър. Успехът му бил огромен. Дълги опашки се образували още през деня, за да влязат в малкия вестибюл, най-талантливите млади артисти търсели възможност да станат част от московчаните, предпочитайки ги пред императорските театрални трупи. Скоро театърът се разраснал до няколко филиала - Първа, Втора и Трета студия, които запазвали връзките си с бащиния дом, макар че всяка се движела в свое собствено художествено направление. Била създадена театралната студия "Габима", където играели на идиш, макар че най-добрият режисьор и изпълнителите не били евреи. Тази студия постигнала самостоятелно необичаен успех.

Един от най-добрите артисти в Московския художествен театър по странна случайност бил неговият основател и режисьор - а аз бих добавил и пълновластен ръководител - Станиславский, докато Немирович-Данченко оставал сътрудник и втори режисьор.

Най-голям успех на сцената на театъра получили пиесите на Чехов, "На дъното" на Горкий и някои други. Но пиесите на Чехов и "На дъното" никога не били свалени от репертоара и вероятно ще бъдат свързани завинаги с името на този театър.

В начало на 1905 г. - в навечерието на така наречената Първа руска революция - властите наредили на войската да стреля в тълпа работници, организирали мирна демонстрация, за да занесат петиция на царя. По-късно става известно, че демонстрацията е организирана от двоен агент, агент-провокатор на правителството. Част от хората, сред които и деца, станали жертва на разправата. Горкий написал обръщението "Към всички граждани и общественото мнение на европейските държави", в което нарекъл събитието предумишлено убийство, а царя - главен палач. Естествено, бил арестуван.

Този път вълна от протести срещу ареста му преминала по цяла Европа. Знаменити учени, политици и художници искали властите да отстъпят отново и да го пуснат (представете си съветско правителство, което би отстъпило), след което той се връща в Москва и участва открито в революционната дейност, като събира пари за купуване на оръжие и дава жилището си за оръжеен склад. Революционните студенти направили там нещо като тир и се тренирали активно в стрелба.

Когато революцията завършила с поражение, Горкий минал лесно границата и отишъл в Германия, след това във Франция, а после в Америка. В Съединените щати се изказвал на митинги, като продължавал да изобличава руското правителство. Там написал дългата си повест "Майка" - явно второразрядно произведение. Оттогава Горкий живее в чужбина и става близък приятел на Ленин. През 1913 година е обявена амнистия и той не само се връща в Русия, но и издава по време на войната своя вестник "Летопис".

След болшевишкия преврат през есента на 1917 година Горкий спечелил огромното уважение на Ленин и на другите болшевишки лидери. В литературните кръгове също получил широка известност. Към нея той се отнесъл спокойно и скромно, разбирайки, че недостатъчното образование не му позволява да стане истински познавач на литературата. Освен това той използвал широко своите връзки, стремейки се да помогне на хора, подложени на политически преследвания. От 1921 до 1928 година живее отново в чужбина, предимно в Соренто - отчасти заради изострилата се болест, отчасти заради политически разногласия със съветската власт. През 1928 година малко или много го върнали обратно в родината. От 1928 година до смъртта си (1936 година) живял в Русия, където издавал няколко списания, написал няколко пиеси и разкази и все така пиел много, както впрочем по време на целия си живот. През юни 1936 година заболял сериозно и умрял в благоустроената вила, предоставена му от съветското правителство. Съществуват множество свидетелства, че е бил отровен от съветската тайна полиция - така наречената ЧК (Извънредна комисия, политическата полиция на болшевиките - бел. П. Н.).

Художественият талант на Горкий няма голяма стойност. Но той е интересен като ярко явление в руския обществен живот.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

четвъртък, май 25, 2017

Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

Писмото (с малки мои поправки) и някои бележки към него са публикувани според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година. Снимка на оригинала няма, писмото, както говори и бележката след текста, става достояние на изследователите като препис, направен от Васил Плетнаров - наш националреволюционер от Карлово, който след Освобождението се жени за племенница на Васил Левски. В това писмо е известното изречение: "Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме". Като свой източник Страшимиров е посочил „Н. Б. II. А., п. 60, № 8001.; Арх. т. I, № 1, стр. 15".

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ФИЛИП ТОТЮ

В еднодружний ми брате Филипе! В Одеса

Съчувстваме ви за това, че ни подавате ръка оттам, за да работим в едно! Бог нека е напред и име българско да е войвода.

Сами или с още някои родолюбиви българи, предлагате ни в писмото си тия две главни предложения, т.е. подписи от всичко българско, и печати за захващане на революцията зимно или лятно време. В тия две главни предложения са за нас в Българско живот или гроб. За първото, което вие ни предлагате и искате по-скоро, та чрез Н. М, Тошков да помолите Негово Високо Императорско величество за помощ, за което сме уверени, че без друго ще ни помогне, дай Боже да помогне и да подпише поне за нашата република; ако техните републиканци гони и наказва до смърт в окната. Брате! Тук за тоя ми предмет да не се съмнявате, че аз противостоя на мнението ви! Не! Няма и да ви отговарям, докато не се забележат именно кои са и откъде са тамошните родолюбци, които дават глас за тоя най-деликатен и важен предмет, който е като център на всичките други наредби; защото като се предположи, води всички други след себе [си] и сме в ръцете на прегледача [1].

Брате! Ние не отказваме помощта и от дявола, но имаме и предначертание, затова и вие побързайте, както ви пиша по-горе, та да побързаме и ние към вас с нашето мнение. Ако ли никой не подпише, както казваме и останеш ти сам, тогава има пак какво да приказваме.

Сега идвам за втория ни предмет, който не се реши между теб и мен, а остава за следващия ден да се реши по вишегласие от БРЦК в България с вас заедно; зиме или лете (да се вдигне въстанието - бел. П. Н.)?

В първото си писмо дадох мнението си, че трябва зимно време. Като съм убеден твърдо за мене си, пресметнали сме и тук-там преди няколко и още наши по-разумни и са казвали истината тогава е време, но пак не смеем решително да кажем, въпреки че сме убедени, че тогава е спасението ни, защото губи значението си Централният ни комитет, който трябва да подпише. Пак аз в първото си писмо дето изрекох на вас е срещу писмото ви на г-н Иваница Пишмиша в Т. Мъгуреле, в което излагате да пренесете триста хиляди пушки от Одеса във Влашко, че да преминете през лятото в Балкана. Правилно ли е да решавате сами като знаете, че и в Българско се работи? Мисля, че не! Ето сега ми казвате в писмото си, че сте идвали на разговор с някои си родолюбиви българи и на въпроса ви отговаряли: защо в 67 и 68-ма не взеха българите участие с четите? Ето че те си остават глупави на това питане, а българите много хубаво направиха, че не се подлъгаха подир четите, обязанността (задължението ми - Бел. П. Н.) беше не да бунят народа, а да свикват от градовете и селата умни хора и да им показват как трябва да се приготвят, та като им се даде знак за революция, да бъдат всички готови. Това, брате Филипе, ако си забравил да им кажеш на горните господиновци, то аз имам и закона в пазвата си от 67-ма, а и всички войводи изпълниха ли както им налагаше законът, то не ни е засега работата да говорим, а искам да докажа на горните ни родолюбци, че българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пак за тях си, щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на които в ръцете стои българската свобода, пък тогава нека отсвирва [2] България чак до един век още. Това така доказвам на нашите родолюбци, за да престанат от ония бърборения. С факт имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя без да знам в 69-та, препоръчан единият от одеските българи за добър помощник на българите; пък не излезе така. Улових му няколко шарлатанлъци и хайде откъдето е дошъл. Кога стане нужно, ще го кажем с всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме!!

Брате Филипе! Чакам на това писмо отговора ви, че тогава ще се разберем как и какво ще работим.

Приеми искреното ми поздравление и оставам докрай с вас, за свобода чиста или смърт.

1871, април 18

В. Левски

От Българско, член от БЦК

В България

БЕЛЕЖКИ

1. На арбитър

2. Да тегли.

3. Пак копие от оригинала е запазен у Платнаров. Левски е означил подробно: „Из Българско; член от РЦК в България", за пояснение на Филип Тотю, който не е осведомен подробно за съществуването на Р. организация. Под първата страница на копието стои бележка с инициали З. С. (навярно З. Стоянов, чийто почерк напомня). Тази бележка, която веднага ще цитираме, се отнася към името на Н. М. Тошков, споменато, както видяхме, в текста. Бележката, прочее, гласи: „Тошков е искал някоя [орден] св, Ана на шия“ - една закачка, често употребявана от 3. С. и даже твърде фамилиарна сред известни партийни среди навремето си, като стрела срещу русофилски противници. - Архивът на Ловчанския централен комитет, към който това копие е било присъединено после, беше запазен като по чудо при залавянето на Левски. Същият бе след освобождението предаден - както е известно - от Н. Цветков на 3. С., след чиято смърт биде чрез Н. Б. откупен от неговата вдовица. (Срв. Архив на Възраждането, том I, 1908, Предговор.) Левски сам пазеше копие (чернова от по-важните си писма), но оригиналът как е попаднал в случая в ръцете на В. Ив. Платнаров - това не можем при днешните условия да обясним. Преписът ще да е снет по поръка на 3. С.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

сряда, май 24, 2017

Лекции по руска литература – брой 81

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1. “АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13, 14; Характеристики - 1; Хронологията на Толстой - 1; Композиция - 1; Образност и Имена - 1. „СМЪРТТА НА ИВАН ИЛИЧ" (1884–1886) - 1, 2. V. АНТОН ЧЕХОВ (1860-1904) - 1, 2, 3, 4. "ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО" (1899 г.) - 1. В ОВРАГА" (1900 г.) - 1, 2, 3, 4. БЕЛЕЖКИ ЗА "ЧАЙКА" (1896 г.) - Действие I., Действие II., Действие III.

Действие IV.

Минали са две години. Чехов жертва спокойно старинния закон за единството на времето, за да запази единството на мястото. Така е съвсем естествено, че при поредното лято се срещаме отново с Тригорин и Аркадина, които очакват в имението на брат ѝ. Гостната е превърната в кабинет на Трепльов - там има много книги. Влизат Маша и Медведенко. Те са женени, имат дете. Маша се тревожи за Сорин, който се страхува от самотата. Те говорят за театър в тъмната градина - гола, безобразна, като скелет. Шемраева, майката на Маша, моли Трепльов да бъде по-ласкав с Маша. Маша все още го обича, но сега се надява, че когато преместят мъжа ѝ на друго място, ще забрави за него.

Случайно разбираме, че Трепльов пише за различни списания. Старият Сорин си е направил спалня от стаята на Трепльов. Напълно естествено е за човек, който страда от астма, да иска някаква промяна, тя не трябва да се бърка с техническия похват "задържане на сцената". Между доктора, Сорин и Медведенко започва прелестен разговор (Аркадина е отишла на гарата, за да посрещне Тригорин). Докторът си спомня, че е изхарчил много време и пари за пътуване в чужбина. След това разговорът се отклонява. Пауза. После говори Медведенко.

"МЕДВЕДЕНКО. Позволете да ви попитам, докторе, кой град в чужбина ви хареса най-много?

ДОРН. Генуа.

ТРЕПЛЬОВ. Защо Генуа?"

Докторът обяснява: просто впечатление, живееш в тълпата, сливаш се с нея и започваш да вярваш, че наистина е възможна една световна душа като тази в пиесата... Между другото, къде е сега младата артистка? (Доста естествен преход.) Трепльов разказва на Дорн за Нина. Имала е любовна връзка с Триторин, имала е и дете, но детето е умряло, тя не е много талантлива артистка, макар че е съвсем професионална, играе главни роли, но грубо, безвкусно, с резки жестове. Имало моменти, когато надавала вик талантливо, умирала талантливо, но само моменти. Дорн пита: "Значи все пак има талант?" и Трепльов отвръща, че е трудно да се разбере. (Обърнете внимание, че Нина е в същото положение като Трепльов, когато става въпрос за творчески достижения.) Той продължава да разказва, че я следвал навсякъде, където тя, там и той. Но тя никога не го допуснала наблизо. Никога не му пишела. Когато Тригорин я изоставил, малко се побъркала. Подписвала се Чайка. (Обърнете внимание, че Трепльов е забравил за произшествието.) Той добавя, че сега тя е тук, разхожда се някъде по полето, не се решава да дойде и не иска да говори с никого.

"СОРИН. Прелестно момиче беше.

ДОРН. Какво?

СОРИН. Казвам, че беше прелестно момиче.

След това от гарата се връщат Аркадина и Тригорин. (Забъркани в тези сцени, виждаме жалкия Медведенко, над когото издевателства тъстът му.) Тригорин и Трепльов си стискат ръцете. Тригорин е донесъл списание от Москва с разказ на Трепльов и с лекомисленото добродушие на известен писател, покровителстващ по-малкия си събрат по перо, му разказва как хората се интересуват от него, намират го за тайнствен.

След това всичките без Трепльов сядат да играят на лото, както е обичаят им в дъждовни вечери. Трепльов, като прелиства списанието, говори на себе си: "Своята повест е прочел, а моята даже не е разрязал". Виждаме как играят на лото - много чеховска, прекрасна сцена. Като че ли, за да достигне висотата на своя талант, му е нужно неговите герои да се държат свободно, да се чувстват като у дома си, да са се настанили удобно, нищо че това не ги спасява от милата леност, мрачните мисли, безпокойните спомени и т. н. И макар че героите не са се разделили със своите странности и навици - Сорин отново дреме, Тригорин говори за риболов, Аркадина си спомня за своите театрални триумфи - всичко това звучи по-естествено от фалшивия драматичен тон на предишното действие, защото е напълно естествено, че на същото място, със същите хора след две години ще се повтарят същите трогателни, мили дреболии. Авторът ни дава да разберем, че критиката ругае жестоко Трепльов. Викат номерата от лотото. Аркадина не е прочела и ред от съчиненията на сина си.

След това прекъсват играта и отиват да вечерят, всичките освен Трепльов, който продължава да размишлява над своя ръкопис. Монологът му е толкова добър, че в него не е неприятна даже условността: "Толкова много говорех за нови форми, а сега чувствам, че самият аз малко по малко се плъзгам към рутината". Както повечето професионални наблюдения в пиесата и това се отнася за Чехов, но само отчасти, само в тези случаи, когато допуска някоя грешка като в предишното действие. Трепльов чете: "Бледо лице, оградено с тъмни коси... Това е бездарно" - казва той и зачерква. "Ще започна как героят е събуден от шума на дъжда, а всичко останало вън. Описанието на лунната вечер е дълго и сложно. Тригорин си е изработил всякакви похвати, лесно му е... При него на бента блести гърлото на счупена бутилка и чернее сянката на мелнично колело, така че лунната му нощ е готова, а при мене има и трепкаща светлина, и безмълвно проблясване на звездите, и далечни звуци на роял, замиращи в тихия ароматен въздух... Това е мъчително". (Прекрасно формулирана разлика между изкуството на Чехов и неговите съвременници.)

Следва среща с Нина, която от гледна точка на традиционната драматургия може да се смята за кулминация, или "решаваща" сцена в пиесата. Наистина, сцената е прекрасна. Нина говори по маниера на Чехов, когато са престанали да го забелязват чистите, страстните и романтични девици. Тя е уморена, разстроена, нещастна. Редица спомени, подробности. Тя все още обича Тригорин и отблъсква Трепльов с неговите безкрайни чувства, а той за последен път се опитва да я уговори да остане с него. "Аз съм чайка - повтаря тя без всякаква логика. - Не, не е това... Помните ли, бяхте застреляли една чайка? Случайно идва едни човек, вижда я и от нямане какво да прави я убива... Сюжет за малък разказ... Не е това..." "Останете, ще ви дам да вечеряте" - казва Трепльов, хващайки се за последната сламка. Всичко това е оформено прекрасно. Тя отказва да говори отново за любовта си към Тригорин, който я изоставя така безжалостно, след това прескача на монолога от пиесата на Трепльов в началото на I действие и бързо излиза.

Краят на действието е великолепен.

"ТРЕПЛЬОВ (след пауза). Няма да е добре, ако някой я срещне в градината и след това каже на майка. Това може да огорчи майка..."

(Обърнете внимание: това са последните му думи, защото сега, след като е унищожил хладнокръвно всичките си ръкописи, той отваря дясната врата и отива в съседната стая, където се застрелва.)

"ДОРН. (като се опитва да отвори лявата врата) Странно. Вратата май е заключена... (Влиза и поставя креслото на мястото му.) Конни надбягвания с препятствия.

(Влизат Аркадина, Полина Андреевна, след тях Яков с бутилки и Маша, после Шамраев и Тригорин.)

АРКАДИНА. Червеното вино и бирата за Борис Алексеевич поставете тук, на масата. Ще играем и ще пием. Да сядаме, господа.

ШАМРАЕВ (води Тригорин към шкафа). Ето това, за което говорехте неотдавна... (Вади от шкафа чучело на чайка.) Вашата поръчка,

ТРИГОРИН (гледа чайката). Не помня! (Като мисли малко.) Не помня! (Вдясно от сцената се чува изстрел; всички трепват.)

АРКАДИНА. (изплашено). Какво става?

ДОРН. Нищо. Може би в преносимата ми аптека се е пукнало нещо. Не се тревожете. (Влиза през дясната врата, след половина минута се връща.) Точно така. Пукнало се е шишето с етер. (Припява.) "Отново стоя пред теб очарован..."

АРКАДИНА (като сяда на масата). Оф, уплаших се. Това ми напомни как... (Закрива лицето си с ръце.) Даже ми причерня пред очите...

ДОРН (като прелиства едно списание, към Тригорин). Тук преди два месеца беше напечатана една статия... писмо от Америка и бих искал да ви попитам, между другото... (прегръща Тригорин през талията е го отвежда към рампата), защото се интересувам много от този въпрос... (С един тон по-ниско, тихо.) Отведете оттук някъде Ирина Николаевна. Константин Гаврилович се застреля...

(Завеса)".

Повтарям, краят е забележителен. Вижте, че традицията за самоубийство зад сцената се нарушава от главната героиня: като не разбира какво е станало и си спомня отдавна забравен епизод, тя неволно казва истината. Обърнете внимание кой произнася последните думи в пиесата - за да се засвидетелства смъртта и за да се удовлетвори законното любопитство на зрителите, не трябва да се вика лекар. И накрая, спомнете си, че преди неуспешния опит за самоубийство Трепльов намеква за своя план, а тук няма никакъв намек за неговото решение, но самоубийството е до голяма степен правдоподобно.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

вторник, май 23, 2017

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

Писмото (с малки мои поправки) и някои бележки към него са публикувани според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", том I, 1929 година. В това писмо Дякона очертава два основни проблема: предпазливото отношение към сръбското правителство ("трябва да бъдем осторожни") и нуждата от пари за организиране на въоръжената борба ("парите са водител на всичко") . Като първоизточник Страшимиров е посочил „М. Сб. кн. XVI и XVII, № 2, стр. 760; Н. Б. II. Б., п. 102. Арх. К. Цанков".

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ

Азис Рушидооглу Небоолу [1]

Писмото ви от 23 март 1871 г. с Муратооглу [2], който на отиване при вас, намира същото писмо в Плевен; и друго пак от вас от 1 април все с Муратооглу, които получих на 6 април. Първото от 23 март. Съдържанието му е в три книги. Като свършваш писмото си, пак обръщаш от другата страна и бележиш: „Приех от Л. К. писмо и пр. с дата 24 март 1871 г. Същият.“ От писмото ли му взимаш тая дата? По-отдолу пак: „На 25 или 26 ви писах чрез Дим. и вярвам, че сте го приели?“ И оттук нищо не разбирам, а по-надолу 33 наполеона, че сте ги приели, и да проводим добър човек за книгите, това разбрах. Отстрани бележиш друга дата от 31 март 1871 г. - и това не разбирам. Преди тия две писма имам по-първо от 9 март.

Събрали сте се, намерили сте за нужно да се проводят трима души до сръбското правителство, щото да се разберем искаме ли в едно време с тях и ние, кой с каквото може, да избием господаря си, който ни е заял, и иска му се да ни дояде с жени, с деца и с всичкия ни имот. Или не? [3] Ако те не искат, то нас няма кой да ни спре. Господа и братя еднодружинни, и ние от Българско подписваме за това, което сте намислили за добро; и хората ни, които ще бъдат за там отредени, и тримата да бъдат хора с най-добри качества от всяка страна! То е така и нека бъде; само засега не може. Чак тогава [4], когато съберем и четирите на Българско в едно; и [5] направим прописат си [6], та да видим какво имаме пред нас, тогава хора да изпратим в Сърбия е лесно; и тяхната работа е с две думи да се извърши. Ако сръбското правителство отговори истинно; ако ли мисли то с комедии да постига целта си, т.е. с лъжи и предателства, като вече ще узнае добре от хората ни нашата работа, тогава ще отсвирваме [7], срещу което трудно се приварюва [8]. Нали пишете, играем с живота на 7 милиона българи, трябва зряло да се постъпи; та да бъдем с що-годе поне приготвени, за да можем да посрещаме, ако ни се случат някои трудности [9]. Имаме близки примери доста, които са ставали с нас още от 62-ра и досега; мнозина са били бити от нас и затваряни; и аз през 68-ма бях затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината си, че им е отечество. И още, че съм им показвал по кой начин да се хващат на оръжие и как да преминат границата, за да не се компрометира Сърбия. Беше показано също на тамошния началник как пазим тяхното правителство да не се компрометира; а той не искаше да чуе за верността към тях. Ами [ме] затвори, като ме заплаши още, че щял да ме даде в робияшите [10]. На всеки са известни от 62-ра до 68-ма техните пречки на нас, затова трябва да бъдем осторожни (внимателни - бел. П. Н.) във всичко, като имаме за огледало и примери доста.

Че ако сръбското правителство не [е] вече такова, каквото е било досега срещу нас, тогава ще им опростим всичките грешки и сме вече братя. Това да излезе така, т.е. да ни подадат братска ръка. И пак трябва да бъдем по-напред с що-годе приготвени отвътре в Българско, защото на истината не трябва да вярваме чак докато не се сложим в действие на бойното поле. Както не вярваме и на самите наши дейци във всичко чак до оня ден!.. Братя, размислете пак хубаво, че доста сме лъгани от хората, пък и от помежду нас си, и сме отлагали от година на година. Сега сме се заловили както трябва на работа, нека да съберем и пари, и тогава ще видим какво ще работим; парите са водител на всичко; тогава знаем и за какво да говорим.

За принасяне на пушки аз имам наум два начина да можем да се сдобием с тях; колкото оръжие ще можем да купим наведнъж, да си го принесем, защото по-малко опасно е, че лесно може да се улови. През Сърбия е трудно да се сдобием с оръжие, каквато свобода и да ни даде правителството. Приказваш ми ти. Пишете иа Одеския [ни] комитет още да не мести оттам оръжието никъде. Повтарям ви: като съберем пари, доколкото ще сме в нужда в началото, ще дойдем заедно с отбрани хора в Сърбия първо при вас и тогава има да говорим много; защото аз ще отида с тях в Сърбия, но няма да се показвам на правителството им; и пак ще се върнем заедно при вас; а какво ще правя там, ще говорим, когато дойдем.

Сега кажете откъде по-скоро да намерим пари, защото досега съм работил без пари и затова едва се вижда работата ни. Сега да стана с по-верните си юнаци и да тръгна чрез басканлъци [11] да събирам пари е хубаво, защото знаем кой трябва да се нападне, ами ако паднат от нас мъртви, какво правим без тия хора, може да паднат и най-добрите ни, без които не може да се работи. А пък ако падне не дай Боже някой ранен и го уловят и изкаже всичко, какво правим вече, мъки са. Недейте бърза; ние трябва повече да бързаме, защото свърталище нямаме никъде постоянно; нашите хотели са сламарниците, но понякога и те ни се виждат твърде тесни. Засега друго няма какво да ви пиша. От днес работата ще ни е да търсим пари. Побързайте да съобщите писмото ми и на Каравелов, като му забележите да подпечатат колкото ония книги, толкова и записки, че без тях не може. Но и вие бързайте с печата; че колкото разноски станат за печатането на книжата, опишете ни да ви ги внесем. Ето ви с приносящия на писмото дано поне печат ни изпратите. Тоя мъж Д. П. П., препоръчвам ви го един от най-искрените ни. Кусурът [от] парите ви изпращам със същия. Засега оставам отдаден на умно-безстрашния висш глас.

Приемете поздравлението ми всички, като ви целувам братски.

1871, 11 април, Търново

Ефенди Аслан Дервшиооглу! [12]

Да [13] разясните на Каравелов за билетите, които ще се дават на всеки според указанията, които ще се поднесат на човека. [Нали] така казват указанията от Привременното ни правителство, че кой колкото жертва, ще му се даде билет [печатан] срещу дадените му пари, и [един знак] от Привременното ни правителство. Затова колкото са ония листове, толкова трябва да бъдат и печатаните билети.

Никакво писмо от Киселски досега нямам, пък и за Панайот войвода нищо не ми пишете, къде се намира и какво мисли; ще бъде ли с нас? Тръбицата, карабината и една част от книгите донесе [ми] ги Муратооглу. Васил Гложенчето и Васил Тетевенчето са в селото си, от тях нямам досега още никакво известие; така ще поздравите бай Ангел. Прибързайте горните билетчета да се напечатат, че и аз да върша по-скоро. Като обиколя Българско, ще ви дам рапорт колко юнаци имаме на пръв позив. Сега гледайте за билетите, че чакам.

БЕЛЕЖКИ

1. Киряк Цанков бележи, че това е лицето, чрез което Левски е изпращал писмата си до Л. Каравелов и Д. Хр. Попов. (Предговор към 23 писма и бележки на В. Левски, София, 1900, стр. 4). Това не е точно. Писмата са отправяни чрез Плевен (Анастас П. Хинов, брат на Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле.) Анастас ги отправя чрез Никопол за брат си, а този последният ги отправя на Л. Каравелов в Букурещ. Всички бележки по писмата на Левски носят почерка и белега на Д. Хр. Попов, както всяка кореспонденция днес носи щемпела на онези станции, през които е трябвало да мине.

2. Марин поп Луканов.

3. Или сърбите не искат?

4. Би могло.

5. Когато.

6. Опис на хора и въоръжение.

7. Ще страдаме

8. Трудно се поправя подобна грешка.

9. Да си помогнем, ако ни се случат трудности.

10. Принудителна работа (робияши по сръбски).

11. Нощни обири.

11. Нощни обири.

12. Бележка на турски към подписа.

13. Оттук до края преписка отвътре на плика.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници