понеделник, април 06, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1964 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – ФЕОДОР ЛИНЕН

Феодор Линен (Feodor Lynen)

6 април 1911 г. – 6 август 1979 г.


Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Конрад Блох)

(За откритията му, засягащи механизма и регулирането на холестерина и мастните киселини.)

Феодор Линен е роден в Мюнхен, син е на Вилхелм Линен, професор по машинно инженерство в Мюнхенското технически университет. Майка му, Фрида, е дъщеря на фабриканта Густав Прим. Линен завършва начално и средно училище в Мюнхен и през 1930 г. постъпва в химическия факултет на Мюнхенския университет. Сред тези, които помагат за научната му подготовка, са Хайнрих Виланд, Ото Хьонигшмид, Казимир (Казимеж – бел. П. Н.) Фаянс и Валтер Герлах. Най-силно влияние му оказва Хайнрих Виланд, под чието ръководство Линен завършва през март 1937 г. своето изследване „За токсичните вещества в мухоморката“. След докторската си дисертация той се запознава пак под ръководството на Виланд с динамичната област в биохимията, на която остава верен цял живот.

Линен запазва също така и връзките си с Мюнхенския университет, където става лектор по химия през 1942 г., асистент през 1947 г. и професор по биохимия през 1953 г. Освен това през 1954 г. той става ръководител на Института по клетъчна химия „Макс Планк“, създаден наскоро по инициатива на Ото Варбург и Ото Хан, по това време оглавяващ Дружеството за развитие на науката „Макс Планк“. Така Линен получава изключителни възможности за научни изследвания.

Работата на Линен е посветена на изясняването на химичните детайли на метоболичните процеси в живите клетки и на механизмите на метаболичната регулация. Проблемите, които разглежда заедно с германски и други изследователи, включват ефекта на Пастьор, разлагането на оцетната киселина в дрождите, химическата структура на „активираната оцетна киселина“, на „активирания изопрен“, на „активираната карбонова киселина“ и цитохимина, разлагането на мастните киселини и образуването на ацетооцетна киселина, разлагането на винената киселина, биологичния синтез на цистеина, терпените, каучука и мастните киселини.

През 1954 г. Линен получава медала Нойберг на Американското дружество на европейските химици и фармацевти, през 1955 г. – паметния медал Либих на Дружеството на германските химици, през 1961 г. – медала Карус на Немската академия за естествени науки „Леополдина“, а през 1963 г. – медала Ото Варбург на Дружеството по физиологична химия.

Линен е член на Баварската академия на науките в Мюнхен и на Немската академия за естествени науки „Леополдина“ в Хале, почетен член е на Дружеството „Харви“ в Ню Йорк, на Американското дружество на биолозите химици във Вашингтон, на Венесуелското дружество за напредък на науката в Каракас, чуждестранен член е на Националната академия на САЩ във Вашингтон и на Американската академия на изкуствата и науките в Бостън. Има почетна докторска степен от медицинския факултет на Фрайбургския университет.

На 1 януари 1972 г. професор Феодор Линен е избран за президент на Дружеството на германските физици.

Линен се жени на 14 май 1937 г. за Ева Виланд, дъщеря на неговия академичен преподавател Хайнрих Виланд. Семейството има пет деца: Петер (1938 г.), Анемарие (1941 г.), Сузане (1945 г.) и Хайнрих и Ева-Мария (1946 г.).

Източник: https://www.nobelprize.org/prizes/medicine/1964/lynen/biographical/

Превод от английски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

неделя, април 05, 2020

ТРИДЕСЕТТЕ АТИНСКИ ТИРАНИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Кървавият епилог на Пелопонеската война.

След поражението на Атина в Пелопонеската война победителите натрапили на победените правителство, призвано да унищожи демокрацията. Неговият лидер Критий се опитвал да превърне Атина в подобие на Спарта и разгърнал политика на терор.

Мнозина от вас вероятно са си помислили, че загиват прекалено много хора – повече, отколкото е необходимо. Но имайте предвид, че така става при държавни преврати винаги и навсякъде. (Реч на Критий според произведението на Ксенофонт „Гръцка история“)

Бъдещият лидер на Тридесетте Критий бил потомък на аристократичния род на Кодридите (Κοδρίδες – бел. П. Н.). Членовете на този род били известни със своите таланти, с любовта си към философията и литературата, а също така с аристократизма си и (някои от тях) с враждебността си към демокрацията.

За свои предци Кодридите смятали царете на Пилос от поколението на героите – Нелей и Нестор. Друг славен техен прародител, от когото идва името на рода, бил легендарният цар на Атина Кодър, който се пожертвал по време на войната с дорийците.

От рода на Кодридите бил законодателят Солон, роднински връзки с тях имал тиранът Пизистрат. Потомък на друго коляно от този род бил Калесхър, който дружал с Анакреонт и противодействал на демократичната политика на Темистокъл. Синът му Критий бил един от водачите на олигархичния преврат в Атина през 411 г. пр. н. е.

Платон бил роднина на Критий.

Още един потомък на това семейство, Хармид, слушал лекциите на Сократ и бил увлечен от философията. Платон го направил герой на своите диалози. А майката на Платон била от рода на Кодридите.

Синът на Калесхър Критий продължил делото на своя баща. Като много аристократи той вероятно получава домашно образование от частни учители. По-късно влиза в кръга на младите слушатели на Сократ, след това – на софиста Горгий. Платон пише за своя родственик като за човек, който разбира от философия. Критий пишел елегии, трагедии и политически трактати. Подобно на повечето аристократи синът на Калесхър бил „лаконофил“ - почитател на всичко спартанско. Запазили са се фрагменти от трактата му „Лакедемонска полития“, в който хвали обичаите на Спарта.

Сократ и Алкивиад.

Античните автори пишели за него като за мислител, който „не уважава боговете“. Запазил се е фрагмент от драмата на Критий „Сизиф“, в която е представена теория за произхода на боговете. Според нея отначало хората създали законите, за да наказват явните злодеяния. След това някакъв мъдрец измислил всезнаещите богове, вярата в които сдържала хората да не вършат тайни престъпления и даже да не мислят за тях.

Честолюбието диктувало стремежите на Критий още от юношеските му години. Той посещавал лекциите на философите, за да се научи на ораторско майсторство. Като станал приятел на пълководеца аристократ Алкивияд, Критий се оказал замесен в известния процес за „оскверняването на хермите“.

По време на преврата през 411 г. пр. н. е. Критий подкрепял олигарсите, а след тяхното детрониране убедил съгражданите си да върнат от изгнание Алкивиад. С това е свързано едно от запазилите се стихотворения на Критий, в което той напомня на пълководеца за своята услуга. След това синът на Калесхър се озовал също в изгнание и се върнал едва преди сключването на примирието.

ТРИДЕСЕТТЕ ИДВАТ НА ВЛАСТ

През 405 г. пр. н. е. атинската флота била унищожена при Егоспотами. Спартанските войски блокирали Атина откъм море и суша. В обсадения град започнали да набират сила привържениците на олигархията.

Лизандър наблюдава разрушаването на атинските Дълги стени.

Новите спартански мирни условия предвиждали „безусловна капитулация“ и унищожаване на Дългите стени, осигуряващи защитата на Атина и пристанището Пирея. Атиняните трябвало да унищожат своите дълги стени, а също така да изберат комисия от тридесет граждани, които следвало да разработят закони „според духа на миналото“, което предполагало ограничаване на демокрацията.

Първоначално в комисията трябвало да влязат привържениците на Критий, привържениците на Терамен и привържениците на демокрацията. Под натиск на Лизандър членове на правителството станали привържениците на Критий и малко на брой привърженици на Терамен.

ТРИДЕСЕТТЕ НА ВЛАСТ

Най-напред Критий и неговите привърженици учредили съвет, в който влезли петстотин от хиляда избрани граждани. Била избрана традиционна колегия от архонти начело с архонта епоним Питодор. Именно „годината на архонта Питодор“ ще стане за атиняните година на управлението на Критий и неговите привърженици.

Членовете на колегия от единадесет души надзиравали затворите и екзекутирали престъпниците или тези, които наричали престъпници Тридесетте, а също така ръководели конфискуването на собствеността им. Колегия от десет души управлявала Пирея и имала същите правомощия да екзекутира без съд неугодните. Неин член (и вероятно лидер) бил Хармид, братовчед на Критий. Триста бичоносци били улична полиция и охрана на управниците.

След идването си на власт Тридесетте започнали да съдят и екзекутират неприемливите за тях хора. Първи жертви станали стратезите и таксиарсите, които една година по-рано се изказвали срещу мирните преговори.

След това Критий обявил, че градът трябва да бъде очистен от престъпниците, а останалите граждани да бъдат насочени по пътя на доблестта и справедливостта. По заповед на управляващите били арестувани и екзекутирани процъфтяващите по времето на демокрацията сикофанти (доносници). Атиняните даже одобрили това решение.

Ние помним, че Критий бил горещ почитател на Спарта. Той се опитвал да превърне Атина именно в подобие на Спарта, а по-скоро на своите идеализирани представи за нея. В Атина на Критий нямало място за царска власт, за колегия от ефори, а също така за илоти и жестоки криптии. Но тиранът се опитал да вкорени в каменистата земя на Атика три елемента на спартанската държава – херусията, съсловието на гомеите и съсловието на периеките.

Аналог на херусията трябвало да стане колегията на Тридесетте. След няколко месеца управниците съставили списък от три хиляди атиняни, които оттам нататък се смятали за граждани на полиса. Те били аналог на спартанските „гомеи“ („равни“) или „спартиати“ – върхушката на лакедемонското общество, неговите пълноправни граждани.

Останалите жители на Атина се превърнали в аналог на спартанските периеки – лично свободни, но нямащи политически права жители на държавата. Известно време след съставянето на списъка от три хиляди души тези атиняни, които не попаднали в него, трябвало да напуснат града и да се преселят в селските местности. Специален указ им забранявал да живеят повече в пределите на градските стени. Било им конфискувано също така оръжието. Атиняните, които имали поземлени участъци, трябвало да живеят вече там. Другите можели да си купят такива участъци или да станат наемни селскостопански работници.

Тридесетте отменили закона, който ограничавал властта на Ареопага, аристократическия съвет. Във вътрешната си политика Критий и неговите привърженици започнали открит терор – по тяхна заповед арестували и екзекутирали неудобни за тях хора. Жертви ставали атиняните, които били популярни сред своите съграждани, и личните врагове на членовете на правителството. Сред тях имало и хора от уважавани в града семейства. Например Никерат, син на загиналия на остров Сицилия пълководец Никий.

Особена категория жители на Атина били метеките, свободни хора без политически права. Най-често те били преселници, занимаващи се в Атина с търговия или занаятчийство и имали някакво натрупано състояние. Всеки член на правителството бил в правото си да екзекутира някой метек и да вземе имуществото му.

КРИТИЙ СРЕЩУ ТЕРАМЕН

След съставянето на списъка от три хиляди граждани назрял конфликт вътре в правителството на Тридесетте. Единственият човек в правителството, освен Критий, който имал политическа тежест, бил Терамен.

Той е една от най-противоречивите фигури в атинската история. Терамен бил уважаван от философа Сократ. Аристотел го смятал за един от най-добрите държавници на Атина, но много съвременници на Терамен нямало да се съгласят с подобна оценка. За тях той бил двуличен и безпринципен политик.

Терамен бил един от организаторите на преврата през 411 г. пр. н. е., но по-късно участвал в неговото детрониране. Няколко пъти командвал успешно флотата. В края на Пелопонеската война водел мирните преговори в Спарта и според съвременниците му ги протакал, за да могат доведените до отчаяние атиняни да приемат каквито и да е условия.

Терамен предавал хората, но бил верен на своята идея – през целия си живот той се опитвал да направи от Атина умерена демокрация, в която политически права да имат гражданите, които могат да платят въоръжението на един хоплит или конник. На тази идея се противопоставяли еднакво и радикалната демокрация от края на Пелопонеската война, и олигархичният режим на Критий. Когато се присъединил към организаторите на преврата на Четиристотинте и Критий, Терамен се ръководел от желанието да преустрои Атина по свой начин. Конфликтите с организаторите на преврата били предизвикани от съзнанието, че нито Четиристотинте, нито Критий ще му помогнат да изгради в Атина този строй, който той смятал за най–добър.

Надгробна плоча на атински конник.

Терамен убеждавал Критий, че на олигархичния режим му трябва опора, а три хиляди граждани са малко за това. Той смятал също така, че няма смисъл от толкова много екзекуции. Бил свикат съвет, където двамата лидери на Тридесетте можели да кажат своите аргументи.

Първи на съвета се изказал Критий. Той заявил, че броят на екзекуциите е необходим, за да се задържат на власт. Критий отбелязал, че екзекутират всеки, който е заподозрян, че има враждебни отношения към Тридесетте, затова трябва да се преследват още по-енергично тези, които критикуват техния строй и произлизат от техните среди. След това нарекъл откровено Терамен враг на режима и поискал неговата екзекуция.

Терамен също отговорил с реч. Той посочил, че е подкрепял Критий, когато екзекутирал сикофантите и установявал новия ред.

Но, продължил Терамен, преследването на уважавани граждани ги направило противници. Нещо повече, това можело да настрои атиняните срещу правителството. Свеждането на броя на гражданите до три хиляди лишавало държавата от опора и я правело слаба. Накрая Терамен напомнил още един път на съгражданите си за своя идеал – „хоплитската демокрация“.

Членовете на съвета отвърнали на речта на Терамен с одобрителен шум. Критий разбрал, че ще изгуби гласуването, и решил да употреби сила. Той наредил по възвишенията около съвета свои въоръжени привърженици и обявил, че изключва Терамен от трите хиляди души, които притежавали неприкосновеност.

Бившият член на правителството бил осъден на смърт чрез изпиване на чаша с отрова. Съвременникът на тези събития Ксенофонт не бил привърженик на Терамен и не един път описвал неговите грозни постъпки, но когато разказвал за последните минути на политика, отбелязал неговото мъжество. Терамен изпил отровата, плиснал на земята останалото в чашата съдържание, като при игра на котаб, и казал: „Подарявам това на моя ненагледен Критий“ (такива думи се произнасяли по време на играта).

Котаб – популярна игра по време на гръцките пиршества.

ПАДАНЕТО НА ТРИДЕСЕТТЕ

След убийството на Терамен броят над разправите с атиняните се увеличил. Мнозина бягали от Атика и намирали убежище в съседни земи – Мегара и Тива. Именно в беотийската Тива се криел след установяването на тиранията в Атина Трасибул, един от атинските стратези по времето на Пелопонеската война.

През зимата на 403 г. пр. н. е. той и седемдесет негови привърженици превзели атинската крепост Фила. Отрядите на Тридесетте обсадили Фила, но защитниците успели да ги отблъснат. Войската от привърженици на Критий се разположили на петнадесет стадия от крепостта. При Трасибул започнали да се стичат хора, готови да се борят за сваляне на тиранията. Сред тях имало не само атински граждани, но също така метеки и роби.

Когато във Фила се събрали вече седемстотин войни, Трасибул атакувал през нощта привържениците на Тридесетте и ги обърнал в бягство. След това отрядът, достигнал вече хиляда души, превзел пристанището Пирея.

След превземането на Пирея Критий извел лично срещу Трасибул трихилядна войска, съставено основно от неговите пълноправни граждани. Трасибул избрал за боя място, където противниците му не можели да реализират своя числен превес. Към него се присъединявали много нови хора, но повечето от тях имали само леко въоръжение, къси копия и прашки.

Гадателят във войската на изгнаниците предсказал, че могат да тръгнат срещу врага, когато някой от тях бъде убит. После се спуснал напред и нападнал сам армията на Критий. След което Трасибул и неговите привърженици атакували неприятеля и победили. В битката при Мунихия намерили смъртта си около седемдесет атиняни, сред които се оказали Критий и неговият родственик Хармид.

Събрание от три хиляди граждани на Атина отстранило от власт обезглавеното правителство на Тридесетте. Много от пълноправните граждани били замесени в престъпленията на Критий и неговите привърженици или просто не искали да се разделят с привилегирования си статут, затова продължили борбата с „пирейците“ и изпратили посланици в Спарта с молба за помощ. Оцелелите членове на правителството на Критий и техните последователи намерили убежище в Елевсин.

От Спарта зависело дали в Атина ще бъде възстановена демокрацията, или властта ще получи отново правителство, подобно на Тридесетте. Режимът на Критий получил година по-рано властта с подкрепата на пълководеца Лизандър, благодарение на чиито усилия била спечелена войната. След една година обаче влиянието на Лизандър намаляло и спартанците започнали „да демонтират“ създадената от него империя, в която подчинените градове се управлявали от спартански губернатори хармости и „декархии“ (съвети от десет души), местни привърженици на Лизандър. Вариант на такъв режим била комисията на Тридесетте.

Едновременно с това в Атина настъпили промени. Източниците се разминават в показанията си. Или в града станал още един преврат, или правителството на десетте било сменено с ново. Или проста били сменени няколко членове на правителството, но на власт се оказали хора, готови да сключат мир.

В Атика дошъл с войската си царят на Спарта Павзаний, съперник на Лизандър и противник на неговите методи за господство в Гърция. Той постигнал примирие между Атина и Пирея. В Атина била възстановена демокрацията, гражданите получили обратно своето имуществото, което им било отнето по времето на Критий. Малко по-късно атиняните приели закон, според който от никого не трябвало да се търси възмездие за миналото. Така привържениците на Критий можели да не се страхуват за своя живот. Пред съда, при случай че дойдат в Атина, се предвиждало да бъдат изправяни само оцелелите членове на правителството на Тридесетте, а също така началниците на затворите и управителите на Пирея по тяхно време. Но дори те имали възможност да се оправдаят, като дадат отчет за своята дейност.

Награждаване на Трасибул с лавров венец.

През 401 г. пр. н. е. обединена атинска войска от бивши привърженици на Трасибул и бивши „три хиляди“ настъпила срещу укрепилите се в Елевсин привърженици на Тридесетте. Не се стигнало до битка, защото, както равнодушно съобщава Ксенофонт, атиняните убили „стратезите елевсинци“, излезлите да преговарят. Възможно е тези стратези да са били оцелелите членове на тираничното правителство. След това Елевсин се върнал в състава на атинския полис, а атинската демокрация просъществувала без заплахи за себе си още осемдесет години.

Критий влязъл в историята като тиран и убиец, но за някои негови съвременници от аристокрацията той бил герой. Платон не се побоял да направи родината си персонаж в своите „Диалози“. Именно той е главен разказвач в диалозите „Тимей“ и „Критий“ (същите, които разказват за Атлантида). Това е символично, защото в описанието на Атлантида някои хора виждат критика на Атина по времето на Платон.

Именно в устата на Критий Платон вложил разказа за Атлантиза.

Приятели, привърженици на олигархията, поръчали статуя за гроба на Критий, изобразяваща персонифицирана Олигархия, която подпалва с факел Демокрацията. Надписът към статуята гласял: „Това е паметник на благородните мъже, които макар за кратко // укротиха гордостта на проклетия атински народ“.

събота, април 04, 2020

Служители на Мамона... (Религията като политическа далавера)

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА – ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?

В разказа на Марк има още един любопитен детайл: кой все пак е бил изгонен от храма?

Как кой? – ще се учудите вие.

Търговците.

Въпрос: какви са били тези търговци по националност?

За съвременния читател това едва ли има значение. Той не обръща много внимание (ако, разбира се, не е непоправим ксенофоб) на националността на търговците по пазара.

Но за вярващия юдей през I в. националността е имала огромно значение и, както виждаме, външният двор на Храма се е наричал Двор на езичниците – именно защото по времето на римляните там имали достъп тези, които не били евреи.

Този достъп нямало как да се избегне. Дворът на езичниците бил просто главното място за търговия в града: банка/борса/пазар в едно лице. Но не е трудно да разберем, че именно това се възприемало от зилотите като въпросното „оскверняване“ на храма, за което те непрекъснато говорели. Именно това оскверняване трябвало да унищожи Месията. А историята за праведния цар, който с идването си на власт пречиства храма, била една от най-важните тропи в юдейската литература [1].

Храмът бил пречистен от цар Йосия (4 Царе, 23:4–24). Храмът бил пречистен от Юда Макавей (1 Макавеи, 4:36–59). Всичките тези пречиствания били свързани с голяма доза насилие. На Юда Макавей например, за да почисти храма, му се наложило като начало да унищожи щестдесетхилядната войска на селевкидския военачалник Лисий.

Та кого е изгонил Исус от Храма – търговците или гоите? И в какво се е изразявало, според него, оскверняването на храма – в това, че първосвещениците извличат изгода от своя монопол, или в това, че на неговата територия присъстват хора, които не са евреи?

За да отговорим на този въпрос, трябва да се обърнем към един много интересен текст на пророк Захария.

Ние вече споменахме книгата на пророк Захария, когато говорихме за превземането на храма от Помпей.

Захария,, син на Варахия, бил този пророк, който се върнал в Ерусалим през втората година на цар Дарий със Зоровавел, потомък на цар Давид. Той толкова неумерено прославял своя покровител, че вероятно това довело до свалянето и гибелта на Зоровавел. Захария пророкувал много за триумфа на Давидовия дом и тези пророчества го направили доста популярен сред привържениците на дома на Давид. Благодарение на тях той станал толкова влиятелен, че към съществуващите пророчества на истинския Захария били дописани още два текста: така наречените Втори и Трети Захария.

Последният ред от Третия Захария, изобразяващ победата на Божието царство по цялата земя, гласи „и не ще има в този ден повече нито един хананеец в дома на Господа на Силите“ (Захария, 14:21).

Как да се преведе думата „хананеец“?

Това зависи всъщност от контекста. Отначало в Тората „хананеецът“ бил ханаанец, езичник, чужденец, заемащ незаконно жилищната площ, определена от Господ за евреите като Обетована земя и затова подлежал на тотално унищожение в рамките на херема. Но след това думата хананеец започнала да се тълкува разширено и започнала да означава и „търгаш“. Именно като „търговец“ превеждат тази дума арамейските таргуми от I век. Думата „търговец“ стои в коментариите на бл. Иероним и в повечето съвременни преводи [2].

Сравнявайки Захария 14:21 с Марк 11:15, лесно можем да предположим какво именно е станало в храма, след като Исус е влязъл в града.

Станало е пречистване на храма. Исус и неговите привърженици, изпълнявайки пророчеството на Захария, са изгонили от храма всичките хананейци, иначе казано – не само зетьовите, сватовете и останалите роднини на Анания, но и всички чужденци. Това било обещаното настъпване на Божието царство.

У Марк, който постоянно (и в своя полза) бърка при превода от арамейски на гръцки, думата „хананеец“ се е превърнала в „търговец“. А миленаристкото пречистване на храма от всякаква мерзост – от продавачите на Анания до езичниците – се е превърнало в мирен протест от рода на Оccupy Wall Street.

БЕЛЕЖКИ

1. Henk Jan de Jonge. The Cleansing of the Temple in Mark 11:15 and Zechariah 14:21, в: The Book of Zechariah and its Influence (ed. Christopher Tuckett, Hampshire, Ashgate, 2003), p 91.

2. Пак там p. 90.

(Следва)

петък, април 03, 2020

ПСИХИАТЪР, УПОТРЕБЯВАЩ КОКАИН, РАЗСЛЕДВА ОКУЛТНИ УБИЙСТВА ВЪВ ВИЕНА ПРЕЗ ХХ ВЕК: КАКВО СЕ СЛУЧВА В СЕРИАЛА „ФРОЙД“

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Във Виена през 1886 година всичко е лошо: някой убива жестоко девойки и деца, фанатични медиуми организират спиритически сеанси и повръщат ектоплазма, а младият Зигмунд Фройд (Роберт Финстер) се тъпче с кокаин и се мотае навсякъде с джобния си часовник за смях на своите колеги от научните кръгове. По същото време унгарците кроят антиправителствен заговор, а една жена медиум като че ли може да предвижда бъдещите покушения на сериен маниак.

„Фройд“, както вече можем да се досетим, съвсем не е традиционен биографичен филм за великия психоаналитик. Това е по-скоро крайно волна фантазия в духа на „Ейбрахам Линкълн: Ловецът на вампири“, където историческата личност е поставена в не съвсем исторически събития и от това е набъбнала цяла епопея.

Епопеята се е получила интригуваща – както от позицията на криминален филм с елементи на ужаси, така и от позицията на психологическа драма за хипнозата и умстрените разстройства.

Още от първия си епизод „Фройд“ ни въвежда в транс, деформира случващите се на екрана събития, кръстосва безсъзнателното със съзнателното. Отначало ни се струва, че имаме пред себе си банална история за формирането на психоаналитика: младият учен е пренебрегван от научната общност, неговите методи се определят като шарлатанство, докато самият той е на границата на феноменални медицински открития. Австриецът се е върнал току-що от Франция, откъдето е донесъл истерията като душевно заболяване и терапията чрез хипноза. Джобният часовник се люлее като махало, тиктакането заглушава околните звуци, „Аз“ заспива, събужда се „То“.


„То“ е убило вече една девойка и като че ли се насочва към момиче от висшето общество. За това Фройд разбира от Фльор (Ела Румпф) – унгарка медиум, чийто пристъп по време на един от светските сеанси предизвиква видение. Оттам нататък Фройд се превръща в Шерлок, Фльор в Уотсън, а ветеранът и офицер от местната полиция Алфред Кис започва да играе ролята на Лестрейд. Има даже аналог на мисис Хъдсън – за психоаналитика също се грижи престаряла домакиня.

Сериалът за миг се превръща в мрачно и до потръпване студено криминале.

Образът на Фрайд се вписва в него идеално – педантичен психиатър, способен да проникне до най-съкровените желания на пациента. „Фройд“ е сниман в Чехия по поръчка на австрийски телевизионен канал, което явно е залагане на автентичността – шоуто може лесно да се нареди до „Алиенистът“ и „Табу“ с Том Харди. При което от първия сериал у „Фройд“ са образът на лекаря от XIX и опитът да се създаде психологически портрет на убиеца, а от втория съвсем дивата, граничеща с траш фантастика, основаваща се на древни митове.


„Фройд“ само се преструва на методичен, ясно очертан в структурата си детективски филм, но като резултат още в средата на сезона се превръща в бъркотия от свръхестествено и халюциногенно.

Един хипнотизира друг, другият вбесява трети, у третия реалното започва да се наслоява върху въображаемото. Сериалът се оказва крайно ефективен, но хаотичен поток на фантазията, някаква стилна компилация за Фройд, който преследва зли духове и серийни убийци.

Но когато ефектът „уау“ се изпари, идва осъзнаването, че от истинския Фройд в сериала е останала само визуализацията – даже буквализацията – на психоаналитичния сеанс. При което този сеанс не е толкова за зрителя, колкото за цялата Австро-Унгария в края на века. Където по улиците цари беднотия, каналите и дворовете са задръстени от боклуци, смесени с бездомници, а всеки втори минувач е покрит със следвоенни белези, да не говорим за душевните рани като масовата истерия и посттравматичния стрес.


Именно тях се опитва да излекува Фрайд от сериала: не толкова един наблюдаван пациент (разбирай: умствено нестабилната Фльор), колкото цялата нация, въвеждайки жителите на Виена в хипноза. Безсъзнателното се измъква навън и без това мрачните улици се изпълват с ужасите на войната, от които не може да се избяга никъде: залети с кръв тела, осакатени крайници.

Физиолозите, основните противници на Фройд, копират царящия ужас в изтезания под формата на медицински процедури. Медиуми свалят оковите на емоциите от клиентите, опитомяват ужаса и с негова помощ побъркват елита. Само Зигмунд Фройд като че ли се опитва да намери златната среда, да сведе до минимум едновременно физическата и душевната болка на своите пациенти – не рязко да я изтръгва, а да я разтваря и приема като свой личен, безкрайно въртящ се в главата му кошмар. А шоурънърите на „Фройд“ са се погрижили този опит да изглежда дяволски стилно.

четвъртък, април 02, 2020

Писма до Васил Левски – 4

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Досега съм представил следното (по реда на публикуването):

1. НОВ ВАЖЕН ДОКУМЕНТ ОКОЛО ПРЕДАВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

2. ИЗ ПРОТОКОЛИТЕ ОТ РАЗПИТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ

3. РАЗПИСКА, ДАДЕНА НА ГЕОРГИ РАКОВСКИ

4. СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5. ДОПИСКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ВЕСТНИК "СВОБОДА" - 28 ЯНУАРИ 1871 ГОДИНА

6. ПИСМА

7. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ ПРЕД КОМИСИИТЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА АРАБАКОНАШКИЯ ОБИР

8. СМЕТКИ, БЕЛЕЖКИ И ДРУГИ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

9. ДЖОБНО БЕЛЕЖНИЧЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ – ТЕКСТ

10. ДЖОБНО БЕЛЕЖНИЧЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ – ФАКСИМИЛЕТА

11. ПОСЛЕДНАТА ОТКРИТА СНИМКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3

283

Платнаров до Левеки

На въпросите Ви бързам накъсо да отговоря: Димитър Общи дойде и отиде на Исарът [Хисаря]; Васил отиде в петък. Още не е приготвено, освен онова, което знаеш, т.е. опинци и 2 т. [1] Ф-ци [2] няма. Няма и как да вземем, затова ние трябва да направим, като имаме прах, трябва калъп. За къщите ще остане да се съберем всички. Петър ходи на Дъбене, на Царацово - не. За дрехите искат всичко 111 гр. Това е накратко отговорът ни.

Брате Левски! При всичките ни трудове и грижи, на конец [накрая] дойде едно нещо, което потърси [потресе] на всички ни сърцата от страх! Тур[ско]то пр[авителст]во узнало, че си бил тук, при това узнало и нас всички ни чрез шпионите си (особено мене и П. Попов), където преди 10 дни, както научихме от един наш брат (когото Бог да поживи!), щели да ни вържат и изпратят в Пловдив, но благодарение на добрите хора! Които ни защитили и оправдали. И оттогава Пр-то строго изпитва и следи стъпките ни. Кажи ни какво да правим!?

Не ме е страх от нищо, брате! Но добрият онзи наш брат, който ни съобщи горното, ни се моли, за да не компрометираме цяло Карлово пред Пр-вото, да се вардим и да напуснем плановете си сега, ако би да имаме, да се замине малко, докато се уталожат духовете на неприятелите ни, че после нека вършим каквото си знаем.

Ах! Брате! Много черни души имаме, които за нищо не считат това, което се казва предателство; но ще дойде ден, когато и те ще се наградят за заслугите си. Но сега мъчно!...

Според както се вижда работата, шпионите ни не са други освен Ботю и Минчю; първите и двама други са Ви видели долу под Пулевата бахчия с Общи и други. Оттогава Пр-вото се е стреснало и ни преследва. Отнапред [преди] нищо не се знаеше.

Колът [3] излиза рано вечер и научихме, че са наредили от турските махали да излиза всяка вечер по един човек да вардят.

(под.) И. С. М.

П. От всички най-много коментиран съм аз, за което причината е Ботю, с когото преди един месец се карахме за частни наши работи.

Кажи ми какво да правя сега...!? Ако е възможно, да се видим довечера в града, а особено към нас... [4]

(под.) Същия [5]

Н.Б.II.А., п. 60, № 8095

БЕЛЕЖКИ

1. Турски лири.

2. Фишеци.

3. Стражата.

4. Точен препис от първообраза, 12 април, 1884 г. Гр. Карлово, Хр. Загорски.

5. Оригиналът се намира в ръцете на В. И. Платнаров. Тези две бележки се намират в края на писмото.

(Следва)

сряда, април 01, 2020

"Тик-так“ с Павел Николов: Попове и политици...

ЗА СЪДБАТА НА УТОПИИТЕ ОТ ХХ ВЕК

АВТОР: ВИКТОР ШЕНДЕРОВИЧ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ХХ век даде на човечеството опита от реализирането на две ослепителни идеи. Те всъщност са били идеи именно до двадесетия век – привлекателни и прекрасни идеи, като повечето утопии. Оставало е да се дочака въплъщаването им, така да се каже, на местна почва и това въплъщение се паднало на поколението на моите дядовци и баби и на моите родители.

„Падна ми се зла участ да се родя в двадесети век, // в проклета година и проклето столетие…“ – пише Давид Самойлов. Идеите – комунистическата и националната – се въплътиха в пълния си ръст и се превърнаха в пълноценна катастрофа за човечеството (обичайна съдба на утопиите).

„Толя, какво направихме…“ – обхванала побелялата си глава, се оплаквала на своя син, моя баща, баба ми, правоверна комунистка, член на партията от 1918 година. През тези години още било прието да се гордееш с това застаряло членство, но гордостта вече отстъпвала малко по малко място на отчаянието – поне у тези, у които, както казва Бабел, „живеела съвестта“.

ОТЧАЯНИЕТО Е ВИНАГИ РЕЗУЛТАТ ОТ ИЗЛЪГАНИ НАДЕЖДИ

Фазил Искандер наричаше сатирата „оскърбена от любов“. Този механизъм лежи в основата на всяко отрицание – то е истинско драматично, когато е подкрепено от някогашна вяра. Истинска антиутопия може да се роди само в души, изпитали върху себе си измамната светлина на силната идеология. А светлината беше режеща и, повтарям, ослепяваща. Ослепяваща дори много зорките.

Култът към волята и силата е обаятелно нещо и какво лошо има да вярваш във великата съдба на своя народ? Печатите на Освиенцим пречат от известно време да мислим за тази изключителност без потръпване, но истински ментален ужас е да разбере човек чувствата на унижените „ваймарци“, да усети колко желана е била тогава тази сила… И колко е близко всичко това – във всеки момент и където и да е!

Съветската антифашистка пропаганда (в моята младост я наричаха „борба с реваншизма“) беше двусмислена и граничеше с пошлостта – най-яростни критици на нацизма, най-светли хуманисти се оказаха членовете на хитлерюгенд и бившите войници от вермахта Хайнрих Бьол и Гюнтер Грас…

Истински еретици ражда самата религия; външният опит е лош учител. Свастики се появиха на стените там, където ХХ век е преминал под знака на комунизма – там, където свастиката е била по държавните знамена, на стените рисуват сърпове и чукове… Тази мотика се различава само по изображението – опасността да те удари по главата е една и съща.

Смисълът на битието

Полският философ и дисидент Станислав Ежи Лец започва като социалист и през 1939 година прославя Сталин, който „освободил“ родния му Лвов. Трябвало е да изпита върху себе си „народната Полша“, за да израсне до безпощадните „Невчесани мисли“. Такава сила на презрението е възможна само у прелъстения…

Великият антиутопичен роман на Оруел е написан от чавек, който успял да повоюва срещу друга тоталитарна сила – сила, която била много по-честна в своето людоедство, и може би затова по-малко успешна. Тази сила била победена с оръжие и прелъстяването от социализма, победителя на фашизма, било толкова дълго, че негова жертва успели да станат най-прекрасните умове.

Едва 1968 година накарала антибуржоазните интелектуалци да се дръпнат най-сетне от „Съюза“. Джорж Оруел, предупреждаващ за този ужас, по това време отдавна не бил между живите…

САТИРАТА – ОСКЪРБЕНА ЛЮБОВ

Именно той, воювалият в Испания на страната на републиканците, могъл да види по-добре от другите ужаса на сталинизма. Оруел бил ранен от фашистки снайперист, но своя ответен огън открил по тези, които се оказали като резултат още по-страшни за човечеството – поне по продължителността на ужаса. Честният хитлеристки ад продължил дванадесет години. Лъжливото комунистическо „равенство“ се превърнало в много десетилетия от кръв и тя продължава да се лее…

МИРЪТ Е ВОЙНА

Известното (както предупреждавал Аристотел) е известно на мнозина, а колко малко са били тези, които се оказали способни да достигнат с виковете си глухите уши на човечеството. Оруел успял. В Англия със забележимо облекчение празнуваха настъпването на 1984 година: мрачното пророчество на писателя притежаваше такава магическа сила, че изглеждаше почти неотвратимо…

И това вероятно е истинската победа на антиутопията – това, че не се е сбъднала.

Не се е сбъднала, ще отбележим, там, където са ѝ попречили навреме.

вторник, март 31, 2020

Нобелови лауреати – 1964 година – Физиология или медицина – Конрад Блох

Конрад Блох (Konrad Bloch)

21 януари 1912 г. – 15 октомври 2000 г.


Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Феодор Линен)

(За откритията му, засягащи механизма и регулирането на холестерина и мастните киселини.)

Германско-американският биохимик Конрад Емил Блох е роден в Нейсе, Германия (днес Ниса, Полша). Негови родители са Фриц Блох и Хедвига (Щимер) Блох. Като завършва местното училище, Блох постъпва през 1930 г. в Техническия университет в Мюнхен. Там той учи химия под ръководството на Ханс Фишер и посещава лекциите на Адолф Виндаус и Хайнрих Виланд в мюнхенското Химическо дружество.

През 1934 г. Блох получава в Техническия университет степента бакалавър по приложна химия. Това се случва една година, след като Хитлер става райсхканцлер на Германия, и затова Блох, който е по националност евреин, заминава за Швейцария и започва да работи в Швейцарския научно-изследователски институт в Давос. Там той изучава биохимията на фосфолипидите на туберкулозната пръчица – причинител на туберкулозата.

През 1936 г. Блох емигрира в Съединените щати. Благодарение на финансовата подкрепа на Фонда „Уолъпщайн“ той има възможността да следва аспирантура по биохимия в Колежа на лекарите и хирурзите към Колумбийския университет (Ню Йорк). През 1938 г. получава в университета докторска степен и започва да работи в изследователската група към Колежа на лекарите и хирурзите, оглавявана от Рудолф Шонхаймер. В лабораторията на Шонхаймер Блох придобива опит за работа с изотопи и, както казва по-късно, „устойчив интерес към междинната обмяна и проблемите на биосинтезата“. Радиоизотопите са радиоактивни форми на атомите, които могат да бъдат използвани експериментално за оценка на избирателното натрупване на тела или други молекули в клетките или организма. Междинната обмяна включва биохимичното разпадане на молекулите на глюкозата и мазнините с отделяне на клетъчно енергия във вид на макроергически (богати на енергия) фосфатосъдържащи молекули аденозинтрифосфат (АТФ), даващи енергия на други биохимични процеси в клетките.

След смъртта на Шонхаймер през 1941 г. неговите сътрудници Дейвид Ритънбърг и Блох продължават работата за биосинтез на холестерин. Холестеринът е вещество от групата на стерините, състоящо се от двадесет и седем въглеродни атоми, образуващи четири пръстена и странична верига от осем атома въглерод. Холестеринът се намира във всички животински клетки и стабилизира клетъчните мембранни структури. Той се приема с храната и се синтезира от черния дроб и клетките на тънките черва. В плаките, образуващи се по стените на кръвоносните съдове при заболявания на сърдечно-съдовата система като атеросклероза, има отлагания на холестерин. С помощта на оцетна киселина, белязана с изотопи на водород и въглерод, Блох и Ритънбърг доказват, че основният елемент, от който се образува холестеринът, е ацетатът – вещество, съдържащо два въглеродни атома.

През 1946 г. Блох става асистент-професор по биохимия в Чикагския университет. През 1948 г. получава длъжността адюнкт-професор, а през 1950-та – длъжността професор по биохимия. В Чикагския университет продължава своите опити да изясни произхода на всички въглеродни атоми, образуващи основата на холестериновите молекули. Блох и сътрудниците му работят с мутантен щам на гъбичката на хлебната плесен Neurospora crassa, за чието развитие е необходим външен източник на ацетат. Отглеждайки тази гъбичка в култивирана среда, съдържаща белязан с радиоизотопи ацетат, Блох доказва, че всички въглеродни атоми на холестерина се образуват от двуатомна молекула ацетат. Заедно със сътрудниците си той потвърждава, че при междинните етапи молекулите на ацетата се свързват с образуване на сквален – 30-атомно въглеводородно вещество. По-нататък скваленът се превръща в цикличното съединение ланостерол (стерол, съдържащ ланолин), а той на свой ред се превръща в 27-атомна молекула холестерин. Пълното превръщане на ацетата в холестерин става след тридесет и шест отделни етапа.

При други свои изследвания Блох проучва биосинтезата на глутатиона – трипептид, играещ важна роля при обмяната на протеините. Трипептидът е вещество, което се образува в резултат от свързването на три аминокиселини и съдържа три пептидни групи. Сред една година работа като научен сътрудник в Института по органична химия в Цюрих Блох получава през 1945 г. длъжността професор по биохимия в катедрата по химия на Харвардския университет.

Изследователят от Мюнхенския университет Феодор Линен открива, че химически активна форма на ацетата е ацетилкоензимът А (коензимът е термоустойчива водоразтворима част на фермента, необходима за неговата нормална активност). Блох и други учени установяват, че ацетилкоензимът А след редица междинни етапи, в резултат от необратима реакция, се превръща в мевалонова киселина. Независимо един от друг Блох и Линен доказват, че мевалоновата киселина преминава в химически активен изопрен (въглеводородно съединение), от който се образува наситеният въглеводород сквален и в крайна сметка холестерин.

До изследванията на Блох и Линен се знае малко за образуването на холестерина и мастните киселини и за техните взаимоотношения. Същевременно се правят много предположения за връзка на атеросклерозата (състояние, при което по стените на големите и средните артерии се образуват плаки от липиди и холестерин) със съдържанието на холестерин и на други липиди в храната и кръвта. Работата на Блох и Линен разкрива ролята на ацетата като предходник на холестерина и мастните киселини. Важно значение има откритият от Блох факт, че холестеринът е необходим компонент за всички клетки на организма и е предходник на жлъчните киселини и на един от женските полови хормони. В резултат от тази работа днес ние знаем, че всички стероидни вещества се изработват в организма на човека от холестерина.

През 1941 г. Блох се жени да Лоре Тойч. Семейството има две деца.

Блох е удостоен с наградата Фрицше на Американското химическо дружество (1964 г.) и с наградата за изключителни достижения на Асоциацията на медиците, завършили Чикагския университет (1964 г.). Той е член на Националната академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата, на Американското химическо дружество, на Американското биохимическо дружество и на Американското философско дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/bloch.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

понеделник, март 30, 2020

Костюмът на чумния доктор: от кого е измислен и защо толкова страшно изглежда

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Класическият костюм на чумния лекар започва да се използва от медиците едва през XVII век, макар че чумата шества по Западна Европа още от 40-те години на XIV век. Работата е там, че дълго време с нейното лекуване се занимавали различни околорелигиозни авантюристи и шарлатани, в основни линии действащи слепешком и не много грижещи се за самозащитата си от опасната зараза.

Списание „The Public Domain Review“ разказва как лекарите започнали да носят легендарното специално облекло, защитаващо максимално от миазмите на „лошия въздух“, който по това време смятали за главен причинител на болестта.

Оцветена гравюра на доктор Шнабел, чумен лечител от Рим през XVII век

Този чудноват, максимално затворен от главата до краката костюм се шиел от кожи, а също така от намазано с масло или с восък брезентово платно, в прорезите за очите се поставяли големи стъклени лещи, а дългата „човка“ с няколко малки дупки за дишане изпълнявала ролята на противогаз – в нея слагали ароматични подправки (камфор, мента, карамфил и смирна), сухи цветя или кърпа, натопена в оцет.

Ако приятните миризми не надделявали над вонята, която идвала от болните от чума, лекарите запалвали съдържанието на маската. Така димът не само ги пазел от вредните миазми, но и разнасял „дезинфекциращи“ аромати наоколо. Освен това по време на общуването си с болния лекарят трябвало задължително да дъвче чесън и да носи в ушите и носа си малки парчета тъкан, напоена с тамян.


Изобретяването на класическия костюм на чумния лечител се приписва на френския лекар Шарл дьо Лорм (1584-1678), но към 1636 година облеклото било толкова популярно, че различни негови варианти се носели вече по цяла Европа, поради което не може да се говори с точност за неговото авторство.

Костюмът се вкоренил окончателно в европейската култура по време на чумната епидемия през 1656 година, която уморила половин милион души в Рим и Неапол. По това време чумните доктори били задължени да носят специалното облекло от договора, който всеки сключвал с градските съвети. Именно тогава появата на лекаря с птичия клюн на вратата започнало да означава само едно – смъртта е близо.

Но постепенно чумните лекари станали толкова обичайно зрелище, че във Венеция костюмите им започнали да се използват като карнавални облекла, а за маските с клюновете да не говорим – венецианските празници и днес са немислими без тях. Образът на мрачния лечител повлиял и на средновековната „Комедия дел арте“, където се появил станалият вече класически персонаж, милият и малко тревожен Medico della Pesta.

Карикатура на чумен лекар в Марсилия, края на XVII век

Разбира се, според днешните мерки ефективността от работата на чумните лекари изглежда крайно съмнителна. В основни линии те се занимавали с това, че изрязвали и горели бубоните на болните, палпирали с пръчки и приписвали на пациентите настойки от розови листчета. Някои практикували кръвопускане, но по-прогресивните препоръчвали да се изолират заразените, да им се дава чиста вода и редовно да се проветряват стаите им.

Легендарният Нострадамус, които по някое време се пробвал като чумен лекар, пише в „Traité des Fardements et Confitures“, че единственият работещ метод, за да се избави един град или едно село от чумата, е да се разположат болните и здравите в различни краища на населеното място, всички умрели да се изгорят незабавно и след това – молитви.

Въпреки всичко, макар старанията на чумните лекар да приличали на неловките стъпки на малко дете, без тях нямаше да я има съвременната медицина, както нямаше да ги има и тези забележителни образи:

Портрет на швейцарския доктор Теодор Цвингер III (1658-1724) в костюм на чумен доктор и без него

Чумен доктор, нарисуван от Жан-Жак Манже, 1721 година

Доктор по време на епидемия от чума през 1720 година в Марсилия

Лекар в костюм от XVII век, както си го представя художник през 1910 година

Още един лекар от XVII лекар, според представите на художник през 1910 година

Човек с костюм на чумен лекар на италиански остров през 1899 година

неделя, март 29, 2020

"Тик-так“ с Павел Николов: Фалшиви писма...

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА – ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС

Към началото на I в. пр. н. е. длъжността на първосвещеника претърпяла значителна еволюция. Някога, след реформата на Ездра, той ръководел колективния садукейски Централен комитет. Той бил този, който в рамките на управляващата теокрация дошъл да смени царете от дома на Давид. “Евреите никога нямат цар и властта над народа принадлежи на… първосвещеника“ [1].

След въстанието на Макавеите наследствени първосвещеници станали Хасмонеите, свещеници от Модин.

Ирод се постарал да сведе политическото значение на първосвещеника до нулата. Като убил последния свещеник от Хасмонеите, той предал малко след това поста на александрийския олигарх Симон, син на Боет, който по съвместителство бил и неговият нов тъст. Симон укрепил позициите на Ирод сред египетските евреи, а в замяна на това получил неограничен достъп до храмовите монополи.

Римските прокуратори, ако се съди по всичко, не били против да получат пари срещу поста на първосвещеника. Има подозрения, че предшественикът на Пилат, Валерй Грат, е организирал нов търг всяка година. В търга обикновено участвали четири семейства. Талмудат ги нарича домове на Боет, Ананий, Каяфа и и Фаб. Той описва дейността на тези храмови олигарси с не по-малко ярки думи от Евангелието:

„Горко ми заради заради дома на Боет, горко ми заради техните тояги! Горко ми заради дома на Анан, горко ми заради техните камшици! Горко ми заради дома на Катра [Каяфа], горко ми заради техните пръчици за писане! Горко ми заради дома на Ишмаел, син на Фаб, горко ми заради техните юмруци! Защото те са първосвещеници, а синовете им са ковчежници! И зетьовите им са надзиратели! И слугите им идват и ни бият с тояги“ [2].

Modus оperandi на четирите олигархични дома бил еднакъв по отношение на римляните: всеки техен представител на поста първосвещеник събирал достатъчно пари, за да купи отново този пост за сина си, племенника си или зетя си. Трима синове, внук и зет на Боет успели да станат първосвещеници до Юдейската война пет пъти.

Но абсолютен шампион по купуването на този много доходен бизнес, не по-малко привлекателен от по-късния бизнес на римските папи, бил домът на Анан, или Ананий – първосвещеникът, който фигурира в Евангелията като „Ана“..

Анания бил назначен за първосвещеник веднага щом Юдея станала римска провинция, точно по време на въстанието срещу преброяването на Квирин, което го направило завинаги верен съюзник на римляните и враг на „четвъртата секта“. Цели петима негови синове ставали първосвещеници [3]. Освен това, ако се вярва на Евангелието от Йоан, първосвещеникът Каяфа се падал зет на Анания (Йоан, 18:13).

Иначе казано, погромът в Двора на езичниците не бил просто погром над пазарните търговци. Той било екстремистки акт срещу най-големия управляващ олигархичен дом, който дължал своето благополучие на печалбите от храмовия религиозно-финансов монопол и използвал тези печалби за подкупи на римляните и омиротворяване на тълпата. Той бил удар по тези, които по-късно оглавили съда срещу Исус: по първосвещеника Каяфа и неговия тъст, още по-влиятелния и могъщ първосвещеник Анания.

Това изпълнение би трябвало на пръв поглед са доведе до тежки репресии, но ние ще видим Исус след погрома не само да проповядва няколко дена в Храма, но и да седи плюс това срещу съкровищницата, намираща се във вътрешната част на комплекса в Женския двор (Марк, 12:41).

Много е трудно да си представим, че мирен проповедник, който е извършил погром в някоя банка, ще бъде допуснат на следващия ден да седи в банката до касата. Това може да стане само при един случай: ако заедно с проповедника в банката са влезли яки въоръжени мъже, които са се заели да установят вътре свой ред.

Това предположение може да бъде подкрепено и от един малък откъс от неизвестно Евангелие, намерен през декември 1805 г. сред купищата боклуци на Оксиринкс (за тези забележителни купища боклуци ще говорим по-нататък) на листче, изписано от двете страни и употребявано вероятно като амулет. Текстът на листчето е преписан около IV век, но Евангелието е било написано много по-рано: то услужливо се характеризира с много на бой семитизми и сравнителна информираност на автора за юдейските обичаи.

В откъса се съобщава, че Исус, като влиза в Храма, отива и се разхожда там, където става пречистването, докато един от жреците не го упрекнал: „Кой ти разреши да ходиш на това място и да съзерцаваш свещените съдове, макар че не си се умил и даже ходилата на твоите ученици не са умити?“ [4]

Картината, която възниква пред очите ни, е напълно конкретна: това е картината на революционна тълпа, нахлуваща във вътрешните дворове, начело с предводител, когото никой не смее да спре. Тя съответства на съобщението на Йосиф Флавий, че по време на Юдейската война зилатите „нахлули с осквернени нозе в Светая светих“ и превърнали Божия храм в укрепление [5].

Според този фрагмент действията на Исус в храма не са се ограничили с преобръщане на масите и стоене срещу съкровищницата. Те включвали проникване – неумит – във вътрешните дворове. За подобно оскверняване на Храма редовият юдей бил заплашен от смърт.

Да си представим мирен поклонник, който случайно отива заедно със своите ученици там, където не трябва да се появява никой без ритуално пречистване, е също толкова трудно, колкото да си представим санкюлот, случайно отишъл в покоите на краля преди падането на Бастилията.

БЕЛЕЖКИ

1. Диодор Сицилийский. Историческая библиотека, 40.3.1–7.

2. b. Pesharim 57a, Tosefta Menahot XIII 21.

3. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 9, 1.

4. 840, Frangment of an Uncanonical Gospel, The Oxyrhynchus papyri, edited with translations and notes by Bernard P. Grenfell and Arthur S. Hunt, Part V, London 1908.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, 4, 3, 6–7.

(Следва)

събота, март 28, 2020

Писма до Васил Левски – 3

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Досега съм представил следното (по реда на публикуването):

1. НОВ ВАЖЕН ДОКУМЕНТ ОКОЛО ПРЕДАВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

2. ИЗ ПРОТОКОЛИТЕ ОТ РАЗПИТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ

3. РАЗПИСКА, ДАДЕНА НА ГЕОРГИ РАКОВСКИ

4. СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

5. ДОПИСКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ВЕСТНИК "СВОБОДА" - 28 ЯНУАРИ 1871 ГОДИНА

6. ПИСМА

7. ВАСИЛ ЛЕВСКИ И НЕГОВИТЕ СПОДВИЖНИЦИ ПРЕД КОМИСИИТЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ НА АРАБАКОНАШКИЯ ОБИР

8. СМЕТКИ, БЕЛЕЖКИ И ДРУГИ ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

9. ДЖОБНО БЕЛЕЖНИЧЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ – ТЕКСТ

10. ДЖОБНО БЕЛЕЖНИЧЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ – ФАКСИМИЛЕТА

11. ПОСЛЕДНАТА ОТКРИТА СНИМКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2

281

Любен Каравелов до Левеки

Брате!

Вчера приех писмото ти, което малко се е задържало някъде си. На Балкански изпроводих писмата. Той ще да дойде скоро в Букурещ и тогава ще видим какво ще се прави. Работата върви наред. Печатницата още не съм натъкмил. Много работа имам. Пари ще гледам да ти изпратя по-скоро. Билетите ще бъдат скоро готови. Имай търпение. След печестиня деня ще ти напиша за всичко.

Букурещ, 1871, 21 септември

Твой брат Л. Каравелов

Н.Б.II.А., п. 60, № 7988

Арх. т. I, №2, стр. 4

№282

Панайот Хитов до Левски

Господа членове на БРЦК!

Приех Ви писмото за октомври и разбрах всичко, което ми пишете. Прочетох устава, който сте ми изпратили заедно с писмото. В него всичко е добре наредено, има само два члена, които не са добре предвидени, но те ще останат за сетне, когато се видим лично. Аз видях в писмото, че сте ме избрали за член на Ц[ентралния] к[омитет]. Затова Ви благодаря, като сте ме удостоили на това място. Но братя, аз, като съм отдалечен от Вас, не мога да принеса онази полза, която се изисква от мен. Аз имам надежда да дойда при Вас след четири месеца. Но Вие, ако видите за нужно сега да дойда, то ми пишете. Аз виждам, че сте изди[гна]ли работата в добро действие, затова не мога Ви изказа моята благодарност към Вас. Но аз много пъти съм оставал излъган, за което ми свидетелстват, които държа за спомен на милото си отечество. Пишете ми, че ще ми проводите 50 билета, но аз не ги получих. Ако бяха дошли досега, щях да ги раздам и да Ви проводя парите. Но сега мисля, че няма да бъдем излъгани, като вижда(м), че работата е по-темелно захваната. И затова аз съм готов да извърша всичко, което ми се отреди.

Оставам Ваш събрат и полезен слуга на милото си отечество [1].

Н.Б.II.А., п. 61, № 8404 [2]

БЕЛЕЖКИ

1. Писмото е придружено с бележки за насилията на турци и албанци върху българското население в Дебърско.

2. Това писмо, заедно с други следващи писма на П. Хитов, които не носят особеностите на Панайотовия правопис, са писани вероятно под негова диктовка.

(Следва)

петък, март 27, 2020

Нобелови лауреати – 1964 година – Физика – Чарлз Таунс

Чарлз Таунс

28 юли 1915 г. – 27 януари 2015 г.


Нобелова награда за физика (заедно с Николай Генадиевич Басов и Александр Прохоров)

(За фундаменталната му работа в областта на квантовата електроника, довела до изграждането на осцилатори и усилватели, базирани на принципа мазер-лазер.)

Американският физик Чарлз Хард Таунс е роден в Гринвил (щат Южна Каролина); той е четвъртото от шестте деца на Хенри Кейт Таунс, адвокат, и Елен (преди женитбата Хард) Таунс. Израснал във ферма, заемаща двадесет акра в околностите на Гринвил, Чарлз започва да проявява от рано интерес към природата. Като показва блестящи способности в училище и прескача седми клас, той постъпва в университета „Фурмън“ в Гринвил на шестнадесет години. Завършвайки го през 1935 година с двойно отличие, става бакалавър на науките в областта физика и бакалавър на изкуствата в областта на съвременните езици. Макар че избира физиката за основно свое занимание, привлечен от нейната логика и изящна структура, той цял живот чете безпроблемно на френски, немски, испански, италиански и руски език. След една година аспирантура в университета „Дюк“ Таунс получава през 1936 г. степента магистър по физика, а след това докторска степен през 1939 г. в Калифорнийския технологичен институт. Докторската му дисертация е със заглавие „Разпределение на изотопите и определяне на спина на ядрото на въглерод-13“ („The Separation of Isotopes and the Determination of the Spin of the Nucleus of Carbon 13“).

Отначало Таунс работи в лабораториите на телефонната кампания „Бел“, където остава от 1939 до 1947 година, занимавайки се предимно и доста успешно със задачи от военно-приложен характер, като например разработването на авиационен радар за целенасочено бомбардиране. По време на войната в радарите се използва дължина на вълната 3 см (съответстваща на честота 10000 мегахерца). След войната ръководството на военновъздушните сили се обръща към компанията „Бел“ за конструиране на радар, който да работи с дължина на вълната 1,25 см (24000 мегахерца). По-високочестотният радар трябва не само да осигури по-голяма точност, но и да тежи по-малко и да заема по-малко място в самолета. Таунс предсказва, че новата система ще се окаже неефективна, защото водните пари в атмосферата поглъщат енергията на именно тази честота. Неубедени в това, военновъздушните сили конструират радара и не постигат успех. Но тази случа пробужда интереса на Таунс към взаимодействието на високочестотните радиовълни (микровълните) с молекулите.

През 1948 г. Таунс е назначен за адюнкт-професор по физика в Колумбийския университет. Той става изпълнителен директор на университетската радиационна лаборатория през 1950 г., оглавява факултета по физика от 1952 до 1955 г. и остава в университета като пълен професор до 1961 г. По време на този период Таунс учи също така музика и вокално пеене във вечерното училище на музикалната школа „Жойар“. Провеждайки изследвания в Колумбийския университет, той разбира, че поглъщането на микровълните може да послужи за основа на нова техника – микровълнова спектроскопия, позволяваща да се определя строежа на молекулите.

По времето, когато Таунс работи в компанията „Бел“, радарните вълни се генерират от електрони, осцилиращи в метални резонатори, чиито размери се определят с прецизна точност. Те се определят от дължината на вълната и най-късата достижима дължина на вълната е около 1 мм (300000 мегахерца). Таунс замисля противоположно на това да използва естествените свойства на молекулите, за да се преодолее тези ограничения.

В края на XIX – началото на ХХ век физиците установяват, че в молекулите и атомите енергията приема дискретни стойности и най-ниското от енергетичните състояния, или равнище, е наречено основно състояние. Множество „допустими“ равнища са индивидуални за конкретния атом или молекула. Енергията е свързана с конфигурациите и движението на електроните около атомното ядро. Електромагнитното излъчване във вид например на топлина, радиовълни или светлина се състои от дискретни снопчета енергия (фотони), чиято величина е пропорционална на честотата на вълната. Атомът или молекулата могат да погълнат фотон, чиято енергия е равна на разликата между две равнища, и да се издигнат в резултат от това на по-високо енергетично равнище. В този случай се казва, че атомът се намира във възбудено състояние. Следователно възбудените атоми или молекули имат излишна енергия. Скоро след възбуждането те преминават на по-ниско енергетично равнище спонтанно, отделяйки енергия във вид на фотон, равна на разликата между двете равнища. През 1917 г. Алберт Айнщайн открива индуцираното излъчване, трети процес в допълнение към поглъщането и спонтанното излъчване. При този процес възбудените атоми или молекули, подложени на въздействието на излъчване, чиято енергия на фотоните съответства на разликата между възбуденото и основното равнище, се връщат в основно състояние, излъчвайки фотони, които не се различават от тези, които са стимулирали връщането.

Таунс разбира, че индуцираното излъчване предоставя начин да се освободи излишната енергия на възбудените молекули с усилване на излъчването, предизвикващо освобождаването. За да осъществи това, му е необходимо да получи голямо количество възбудени молекули, сравнимо с количеството молекули, намиращи се в основно състояние. Таунс намира практически способ за осъществяване на своя замисъл с помощта на положителна обратна връзка в резонансен контур, сходен по същество с осцилаторите, генериращи радиовълни в радиопредавателите.

Николай Басов и Александр Прохоров (СССР) стигат самостоятелно до аналогични изводи. Таунс, заедно с аспиранти от Колумбийския университет създава работещ прибор през декември 1953 г. и го нарича „мазер“ – съкращение от английския израз microwave amplification by stimulated emission of radiation (микровълново усилване с помощта на индуцирано излочване). В първия мазер през електрическо поле със специална конфигурация преминават молекули амоняк, които отблъскват молекулите, намиращи се в основно състояние, и фокусират възбудените молекули в резонансна кухина. Когато в кухината се натрупват достатъчна концентрация възбудени молекули, става възможна осцилацията. Малка порция излъчване с нужната честота (с енергия на фотона, равна на разликата между основното и възбуденото състояние на молекулите на амоняка) може да предизвиква лавинообразно нарастване на индуцираното излъчване, възбуждане на още повече молекули, намиращи се в основно състояние, и още по-голямо нарастване на излъчването. В резултат от това се получава мощен усилвател на излъчването. Разликата между енергиите в основното и възбуденото състояние на молекулите на амоняка определя енергията на отделящия се фотон и следователно честотата, която в дадения случай лежи в микровълновия диапазон.

Скоро става ясно, че мазерите притежават толкова стабилна честота, че могат да служат за часовници с много голяма точност. С помощта на два мазера Таунс и неговите колеги проверяват и потвърждават специалната теория за относителността на Айнщайн, като по-късно тази проверка е наречена най-точният физически експеримент в историята.

По време на своя творчески отпуск в Париж през 1956 г. Таунс заедно с колегите си демонстрира в Парижкия университет, че мазерното действие може да се осъществи с помощта на процес от три равнища в някои твърди кристали, съдържащи примеси. Излъчване с подходяща честота може да възбуди атомите на примесите до най-високото от три равнища. След това тези атоми, като загубят част от своята енергия, се оказват „заловени“ от относително стабилно междинно състояние. После към действието на мазера и отделянето на излишната енергия във вид на излъчване се добавя и прескачане от междинното в основното състояние, съпроводено с усилване на входното излъчване със същата честота. В тази система към физическия носител на мазера трябва да се прилага енергия с голяма честота (с по-къса дължина на вълната) от усилваната, защото атомите трябва да се възбудят до по-високо, трето равнище. Скоро мазерът започва да изпълнява ролята на високочувствителен усилвател с ниско равнище на шума за приемане на микровълни в много различни системи. Така например в радиоастрономията той позволява да се разпознават радиоизточниците на огромно разстояние от Земята.

През 1958 г. Таунс и неговият шурей Артър Л. Шаулоу формулират изискванията, които трябва да бъдат изпълнени, за да се създаде мазер, действащ в по-високочестотна област, съответстваща на инфрачервената, видимата и ултравиолетовата светлина. Две години по-късно американският физик Теодор Майман създава прибор, излъчващ червена светлина, в който за резонансна кухина се използва пръчка от изкуствен рубин с огледални краища, а за възбудени атоми служат атомите на хром, разпръснати в рубина. Този прибор получава името лазер от английския израз light amplification by stimulated emission of radiation (светлинно усилване с помощта на индуцирано излъчване). По-нататъшното развитие на лазерите има лавинообразен характер, като довежда до създаването на нова област, получила названието квантова електроника. Днес лазерите се използват в свързочната техника, машиностроенето, медицината, инструменталните и измервателните прибори, в изкуството и във военните области.

От 1959 до 1961 г. Таунс е вицепрезидент и научен директор в Института за отбранителни изследвания, занимаващ се с въпросите на отбраната, стратегията и системите въоръжения. През 1961 г. заема поста проректор и професор по физика в Масачузетския технологичен институт, а през 1966 г. е назначен за университетски професор по физика в Калифорнийския университет в Бъркли.

По време на работата си в Института за отбранителни изследвания Таунс продължава да участва активно в разработването на научни политики, в дейността на многобройни местни и правителствени комитети. В Калифорнийския университет той и негови колеги от областта на инфрачервената и микровълновата астрономия откриват първите многоатомни молекули в междузвездното пространство, а именно амонячни и водни молекули. Таунс въвежда също така нови съвременни методи за инфрачервено детектиране с използване на лазерни осцилатори в астрономическата спектроскопия и интерферометрията. Това довежда до създаването през 1987 г. на система от подвижни инфрачервени телескопи, която, по думите на Таунс, позволява да се различат сто пъти повече детайли отколкото с обикновен радиотелескоп.

Таунс е член на ръководството на института „Сколково“ за биологични изследвания от 1963 до 1968 г. и на компанията „Ранд корпорейшън“ през 1965-1970 г. Член е на научно-консултативната група към Военновъздушните сили на САЩ от 1958 до 1961 г. и ръководи Научно-технологичния консултативен комитет за полетите на човека в космоса към НАСА от 1964 до 1969 г. През 1969 г. е член на Президентската група за национална научна политика, а през 1971-1973 г. е научен съветник на компанията „Дженерал мотърс“.

През 1941 г. Таунс се жени за Франсис Браун. Семейството има четири дъщери. Любител натуралист, Таунс се увлича също така от музиката, езиците, подводните плавания и пътешествията.

Освен с Нобеловата награда Таунс е удостоен с наградата Комсток на американската Национална академия на науките (1959 г.), с медала Стюърт Балантайн на института „Франклин“ (1959, 1962), с наградата за електроника Дейвид Сарнов на Американския електротехнически институт (1961 г.), с медала Джон Карти на американската Национална академия на науките (1962 г.), с почетния медал за обществена дейност, присъждан от НАСА (1969 г.), с международния златен медал Нилс Бор на Датското дружество на инженерите строители, електротехници и механици (1979 г.) и с Националния медал „За научни постижения“ на Националния научен фонд (1982 г.). Член е на американската Национална академия на науките, на Института на инженерите по електротехника и електроника, на Американската академия на науките и изкуствата, на Американското философско дружество и на Американското астрономическо дружество. Чуждестранен член е на Лондонското кралско дружество. Получава почетни научни степени от повече от двадесет колежа и университета и е член на редакционната колегия на списанията „Review of Scientific Instruments“, „Physical Review“ и „Journal of Molecular Spectroscopy“.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/townes.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“