петък, септември 18, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ – АПОСТОЛ ПАВЕЛ И ЕРЕТИЦИТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ; ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“; ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ; ТЕРТУЛИАН И ПОРФИРИЙ; АПОКАЛИПСИСИТЕ; ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ИСАЯ; АПОКАЛИПСИСЪТ ОТ ИЛИЯ; ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕЯ, ЕПИЦИКЛИ И „ХРИСТИЯНСКИ ДОБАВКИ“, ДРУГИ РАЗНОВИДНОСТИ НА ХРИСТИЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ

ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ

ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ

АПОСТОЛ ПАВЕЛ И ЕРЕТИЦИТЕ

В идиличната картина на триумфа на Павел има обаче един проблем. Буквално навсякъде, където отивал със своята проповед, апостол Павел се срещал с еретици, „лъжебратя“ (Галатяни, 2:4), „които ви призоват чрез Христовата благодат, и се насочвате към друго благовестие“ (Галатяни, 1:7).

Някакви негодници и подлеци, ходещи в покръстените от Павел общини, преобръщали нещата по свой начин и подтиквали покръстените от Павел добри християни да спазват юдейския закон – иначе казано, да се обрязват, да ядат кашерна храна и да спазват съботата.

Това противоречало коренно на главното послание на Павел, че спасението се постига с вяра в Христос, а не със спазване на Мойсеевия закон. За тези еретици Павел не жалел най-страховитите си думи. „Ако някой ви проповядва благовестие, различно от това, което приехте, проклет да бъде!“ (Галатяни, 1:9).

Но кои са тези еретици и лъжеучители, служители на Сатаната, които „се маскират като слуги на праведността (2 Коринтяни, 11:15) и ревнуват (ζηλοũσιν) (Галатяни, 1:17) учениците на Павел?

„Посланието до галатяните“ на апостол Павел не оставя съмнение за техните личности.

Това са апостол Яков, брат на Исус и апостол Петър. Иначе казано, тези хора, които познавали Исус не от думите на Светия дух, а го знаели в плът още от Галилея и са можели, малко или много, да си изяснят неговите възгледи по този въпрос при личните им разговори.

Да погледнем отново „Деянията на апостолите“.

Според автора на „Деянията“, веднага след своето покръстване Павел отишъл в Ерусалим.

Но ние знаем съвсем точно, че това е лъжа, и го знаем именно от посланието на Павел до галатяните. В него Павел честно обяснява, че веднага след покръстването си не е отишъл в Ерусалим. „Аз не се допитах до плът и кръв, нито пък отидох в Ерусалим, за да се срещна с тези, които бяха станали апостоли преди мен. Вместо това, веднага заминах за Арабия, а после се върнах в Дамаск“ (Галатяни, 1:16–17).

Според „Деянията на апостолите“ след второто идване на Павел в Ерусалим се провело общо събрание, на което се обсъждал именно този основополагащ въпрос: трябва ли езичниците, повярвали в Исус, да спазват юдейския закон.

Но и това е лъжа. Според думите на Павел, не е имало никакво събрание. „Три години по-късно отидох в Ерусалим, за да се запозная с Кифа (Петър, тоест Камък, на арамейски – бел. П. Н.), и останах при него само петнадесет дни. Но освен Яков, Господния брат, никакви други апостоли не видях“ (Галатяни, 1:18–19).

Накрая, според „Деянията“, на споменатото по-горе събрание било решено, че езичниците не трябва да спазват закона, а е достатъчно да не ядат това, което е предназначено за жертва, като инициатор на решението бил апостол Петър, който и преди делял хляб с неевреи.

И това отново е лъжа – Петър не само не е благославял Павел за нарушаване на юдейския закон, а напротив, като отишъл в Антиохия при покръстените от Павел езичници, отказал публично да дели хляб с тях, поради което между двамата настъпил грандиозен теологичен сблъсък.

„Но когато Кифа дойде в Антиохия, аз открито му се противопоставих, защото грешеше. Преди да пристигнат няколко души, изпратени от Яков, Петър се хранеше заедно с езичниците, но когато тези хора се появиха, той се отдръпна и отдели, защото се страхуваше от онези, които принадлежаха към групата на обрязаните“ (Галатяни, 2:11–12).

Авторът на „Деянията на апостолите“ лъже и то съвсем умишлено. Лъже за един от най-важните разколи в историята на християнството. Елинизираният евреин и римски гражданин Павел не проповядвал реалния Исус Назорей, а преведения на гръцки език Христос.

Павел смятал, че за спасението е достатъчна вярата в Христос, а този, който мисли, че за спасението трябва да се спазва юдейския закон, е еретик. „Защото ако праведността (δικαιοσύνη) се постига чрез закона, Христос е умрял напразно!“ (Галатяни, 2:21).

Апостолите, които са виждали живия Исус, категорично не били съгласни. За тях праведността (централно понятие за Кумран) идвала именно чрез закона. „Нито една йота, нито една точка от закона няма да премине“ – учел Исус (Матей, 5:18).

За тях препоръката на Павел „яжте всяко месо, което се продава на пазара“ (1 Коринтяни, 10:25) била същинска анатема, клопка на Велиал, драконова отрова и яйце на усойница [1]. Основа на праведността за тях, както в „Дамаския документ“, била необходимостта „да се отделя нечистото от чистото“ [2]. За тях било ясно като бял ден, че всички „презиращи заповедите и уставите подлежат на възмездие като нечестивци, когато Бог потърси сметка на земята“ [3].

Версията на Павел като цяло победила: християните не спазват съботата и ядат некашерна храна. Но в онези времена това било много силно твърдение: че всички апостоли, които са виждали Исус жив, които са яли и пили с него, го разбират неправилно, а истината знае само Павел, който поговорил с него по пътя за Дамаск.

Но даже спорът за закона бил само върхът на айсберга. Между първоначалните последователи на Исус и последователите на Павел, като между меншевиките и болшевиките, което ще видим по-долу, имало още по-фундаментални различия.

И за да говорим за тези различия, трябва да погледнем една не по-малко важна фигура от апостол Павел, за да разберем развитието на ранното християнство.

Това е фигурата на Симон Влъхвата.

БЕЛЕЖКИ

1. Трябва да отбележим, че ранната църква не изпълнявала тази препоръка на Павел. Християните не спазвали кашрута, но отказвали да ядат жертвено месо, с други думи – всяко месо, което се продавало на езическия пазар. След края на езическите жертвоприношения този проблем престанал да съществува за тях.

2. Damascus Document, 8, 14, в: R. H. Charles, ed., The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English, vol. 2: Pseudepigrapha, Oxford: Clarendon Press, 1913, p. 799–834.

3. The Damascus Document, 9, B, 2.

(Следва)

четвъртък, септември 17, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ: ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ ДО ЛЕВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15, Част 16, Част 17, Част 18, Част 19, Част 20, Част 21, Част 22, Част 23, Част 24, Част 25, Част 26, Част 27, Част 28, Част 29, Част 30, Част 31, Част 32, Част 33, Част 34, Част 35, Част 36, Част 37, Част 38

№ 347

Любен Каравелов до Левски

Брате Василе!

Данаил ни телеграфира, че се е уловил Димитър заедно с момците си. Намерили са у Димитра 50 хил. гроша.

Турското правителство е затворило и постоянно затваря света. Употребете всичките си сили, за да вземете от турските ръце затворниците, защото инак ще бъде всичко предадено.

30 октомври 1872 г.

Здравейте Ваш

Бако Бакалов Бучуковлу

П. П. Ако турците гледат на тая работа като на хайдушка, то не ще трябва да се нападат пътниците.

Същия

Арх. т. I. № 4, стр. 5

(Следва)

сряда, септември 16, 2020

ВЕЛИКАТА ХИМИЧНА РЕВОЛЮЦИЯ ПРЕЗ XIX ВЕК

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

След промишлената революция идва още една – химичната. Появили се десетки нови производства, а синтезът на сложни съединения се превърнал в обичайно явление.

В края на XVIII век известният френски учен Антоан Лавоазие публикувал знаменития учебник „Начален курс по химия“ и сметнал, че революционните промени в новата наука са завършили. Никой не можел да си представи, че в най-скоро време на мястото на дребното занаятчийско производство и малките лаборатории, където спокойно правели своите опити маститите академици, ще дойдат гигантски комбинати, в които мензурите, колбите и горелките ще отстъпят място на огромни съоръжения за химичен синтез в промишлени мащаби.

Първите химични предприятия се появили още през XVIII век. Отначало във Великобритания, а след това във Франция и Германия. В тях за нуждите на металургията при ужасяващи условия се произвеждала сярна киселина. С развитието на текстилната и стъкларската промишленост нараснало рязко търсенето на сода. И скоро се появили фабрики за сода. Водачеството в химичния отрасъл доста дълго време принадлежало на англичаните. Което не е удивително, защото по това време Великобритания била наричана „ковачница на света“.

Именно в Британия били синтезирани първите багрила (мовеин) и пластмаси (паркезит). Като че ли никой не би могъл да конкурира сериозно англичаните.

Химична лаборатория през XIX век

Но в средата на XIX век ситуацията се променила. Бързото развитие на германската промишленост и нарасналото търсене на продукти на химическото производство довели до това, че се появили десетки специализирани фабрики. Важна дата станала 1865 година. В германското градче Лудвигсхафен било основано предприятие за производство на багрила (анилин) и сода. Така се родила компанията BASF (Badische Anilin- & Soda-Fabrik), превърнала се през ХХ век в най-големия на света химически концерн.

Идеята за по-пълноценното използване на въглищния катран принадлежала на собственика на мини Фридрих Енгелхорн. При това основателят на бъдещия гигант още от първите дни обръщал сериозно внимание на научните изследвания. Производството на сода и анилин носело добър доход, но трябвало да се гледа в бъдещето. За експериментите, свързани със създаването на перспективни багрила, собствениците не жалели средства. И скоро в лабораториите на BASF започнали да работят водещи учени-химици.

За сравнително кратко време химиците от Лудвигсхафен успели да постигнат впечатляващи резултати. Като начало те успели да синтезират багрила, които не просто можели да заменят веществата от растителен произход, но и позволявали да се намали цената на продукцията няколко пъти. Оттам нататък тъканите, боядисани в яркочервени цветове и индиго, станали много по-достъпни. Милиони жени със скромни средства получили възможността да парадират с тоалети, които по-рано можели да си позволят само много богатите.

Фабриката на BASF в Лудвигсхафен

Със започването на Първата световна война фабриката била поставена под особен контрол. Вместо индиго започнало производство на багрила със защитен цвят.

Работата на научно-изследователския отдел на BASF кипяла. От 1877 до 1888 година в Германия били регистрирани 60 патента, резултат от изследванията на BASF. През 1997 година в Лудвигсхафен имало вече 18 лаборатории и започнало строителството на главна лаборатория. Компанията не се ограничила със създаването и производството на багрила. В началото на ХХ век BASF започва първите си научно-изследователски проекти за синтез на амоняк, което позволява да пусне по-късно промишлено производство на минерални торове. А през 1929 година със синтеза на стирола започнала епохата на пластмасите, после и на синтетичните влакна, без които днес вече е трудно да си представим нашето всекидневие.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1968 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – РОБЪРТ ХОЛИ

Робърт Холи (Robert Holley)

28 януари 1922 г. – 4 февруари 1993 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Хар Гобинд Корана и Маршал Ниренбърг

(За разшифроването на генетичния код и неговата роля за синтеза на протеини.)

Американският биохимик Робърт Уилям Холи е роден в Урбана (щат Илинойс) и е един от четиримата синове на учителите Вайола Естър и Чарлз Елмър Холи. Момчето получава начално образование в общообразователните училища в Илинойс, Калифорния и Айдахо. Като юноша проявява траен интерес към биологията. След като завършва през 1938 г. средно училище в Урбана, Холи постъпва в Илинойския университет, за да учи химия. Четири години по-късно получава званието бакалавър и се мести в университета „Корнел“, за да довърши изследванията си по органична химия. Едновременно с това в продължение на две години той работи като асистент-химик и изследовател-химик в медицински колеж.

По време на Втората световна война Холи спира занятията си и се присъединява към групата учени от Американската служба за развитие на изследванията, която за първи път синтезира пеницилин – антибиотик, открит от Александър Флеминг през 1928 г. След войната той става член на Националния изследователски съвет на „Корнел“, където през 1947 г. получава степента доктор по философия.

Стипендия на Американското химическо дружество дава възможност на Холи да продължи две години изследванията си във Вашингтонския държавен колеж (днес университет) в Пулман. През 1948 г. той се връща в „Корнел“ и става асистент-професор по органична химия в нюйоркската експериментална селскостопанска станция. Изследванията, които прави през тези години, подтикват Холи да започне да изучава биохимията на нуклеиновите киселини, вещества, контролиращи образуването на протеините в организма. През 1955 г., като получава годишен отпуск от „Корнел“ за научна работа, той продължава изучаването на нуклеиновите киселини в Калифорнийския технологичен институт в Пасадена със стипендия от фонда „Гугенхайм“. Там започва експерименти, които са следствие от предишната му работа и довеждат след десет години до определянето на химичната структура на рибонуклеиновата киселина (РНК).

През 1964 г. Холи е назначен за професор и ръководител на отдела по биохимия и молекулярна биология в университета „Корнел“. Три години преди това Маршъл У. Ниренберг открива основния триплетен код на аминокиселината фенилаланин. В „Корнел“ Холи и неговите колеги продължават опитите на Ниренберг за синтезирането на молекулата на транспортната РНК (една от трите вида РНК – бел. П. Н.) с нуклеотидна последователност, специфична за фенилаланина. Учените определят нуклеотидната ѝ последователност, което може да се съпостави с изясняването на смисловата последователност на написано без интервали изречение на чужд език, когато то се разделя на думи, а думите – на букви. Резултатите от тези изследвания са публикувани в списание „Наука“ („Science“). Статията започва с думите: „Установена е пълната нуклеотидна последователност на пренасящата аланин РНК, изолирана от дрожди. Това е първата нуклеинова киселина, чиято структура е известна“.

Холи и неговите колеги откриват също, че транспортната РНК има биологично активна вторична структура в допълнение към първичната. Първичната структура е последователност от бази в нуклеотидната верига. Вторичната структура на транспортната РНК показва къде витките на спиралата контактуват помежду си. Тази структура прилича на трилистна детелина. Последователността на нуклеотидите в „средното листче“ е допълваща за информационната РНК. Това допълване между транспортната и информационната РНК осигурява правилното разположение на аминокиселините в състава на протеините.

Стипендия на Националното научно дружество позволява на Холи да прекара 1966 г. в института за биологични изследвания „Сколково“ в Сан Диего (щат Калифорния). През 1968 г. той става професор по молекулярна биология към Американското онкологично дружество и член на научното дружество в „Сколково“, като продължава да изследва механизмите на биологичния контрол при развитието на клетките на млекопитаещите. През 1969 г. му е присвоено званието адюнкт-професор в Калифорнийския университет.

През 1945 г Холи се жени за Ан Дворкин, учителка по математика; семейството има един син. Ученият е любител на пътешествията заедно със семейството си.

Многобройните награди на Холи включват наградата Албърт Ласкер за фундаментални медицински изследвания (1065 г.), наградата за значими достижения на Министерството на селското стопанство на САЩ (1965 г.) и наградата за молекулярна биология на Стоманолеярното дружество на САЩ (1967 г.). Той е член на Националната академия на науките, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науките, на Американското химическо дружество, на Американското дружество на биохимиците и на Американската академия на науките и изкуствата. Има присвоени научни звания от колежи и университети.

Превод от руски: Павел Б. Николов


понеделник, септември 14, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ - ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ; ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“; ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ; ТЕРТУЛИАН И ПОРФИРИЙ; АПОКАЛИПСИСИТЕ; ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ИСАЯ; АПОКАЛИПСИСЪТ ОТ ИЛИЯ; ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕЯ, ЕПИЦИКЛИ И „ХРИСТИЯНСКИ ДОБАВКИ“, ДРУГИ РАЗНОВИДНОСТИ НА ХРИСТИЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ

ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ

“Деянията на апостолите“ стоят по-особено от всичките двадесет и седем книги на Новия завет.

Това е единствената канонична книга, която разказва историята на християнската община от момента на екзекутирането на Исус до началото на 60-те години.

Въпреки че книгата се нарича „Деяния на апостолите“, по-голямата нейна част е посветена именно на Павел. Нещо повече, като се започне от шеста глава, авторът преминава към повествование от първо лице. Това е така нареченият „Документ Ние“ – наистина безценно свидетелство за най-ранните дни на християнството, оставено от спътник на апостол Павел, и този спътник е същият човек, който е написал Евангелието от Лука.

Иначе казано, „Евангелието от Лука“ и „Деянията на апостолите“ са двутомник. В първия том ученикът на Павел разказва за Христос, а във втория – за своя учител Павел.

Подробностите, които не винаги благополучно съобщава този условен Лука, не оставят съмнение, че „Деянията“ наистина са написани, или поне са продиктувани, от участник в описваните събития, иначе авторът просто би пропуснал тези подробности, вместо да се опитва да ги тълкува.

Иначе казано, от това, че „Деянията на апостолите“ са написани/продиктувани от очевидец, още не следва, че те са правдиви. Спомените на Талейран също не са на Талейран, но това не означава, че на това, което е написано в тях, трябва да се вярва.

Според „Деянията“ след разпъването на Исус събитията се развивали така: когато учениците разбрали, че Исус не е умрял, а – напротив – е възкръснал, върху тях слязъл Светият дух, който им дал възможността да проповядват на различни езици.

А след първата проповед на Петър към общината се присъединили три хиляди души. Те живеели, като отхвърляли частната собственост. „Всички вярващи живееха заедно и споделяха помежду си всичко, което имаха“ (Деяния, 2:44).

Сред тях в общината посъпили Анания и Сапфира, съпруг и съпруга. Но понеже при постъпването си не предоставили на апостолите всичките си пари, а само част от тях, Бог ги наказал със смърт. Имуществото им след смъртта им било наследено от апостолите, които го раздали за добри дела.

Общото имущество, както и въздържането от плътски връзки, било естествено свързано с очакването на скорошното идване на Царя от дома на Давид: защо да се плодим, след като скоро всичко ще бъде несъществено? Неизбежността на Второто пришествие се доказвала с наличието на Първото. Христос ще дойде отново, защото вече е идвал.

Ако се вярва на „Деянията“, по това време християнският яхад в Ерусалим бил много силен. Апостолите покръствали в своята вяра хиляди, вършели чудеса и проповядвали безпрепятствено в Храма (Деяния, 2:46). Даже „много юдейски свещеници се подчиняваха на вярата“ (Деяния, 6:7).

Подобна активност не можела да не дразни властите и в един прекрасен момент по заповед на Синедриона апостол Павел бил затворен в тъмница. Но през нощта Ангел Босподен отворил тъмницата и на следващото утро Петър отново бил в Храма (Деяния, 5:25).

Пред нас е поразителната картина на революционно двувластие. Някой пуска от затворя задържания метежник, той се хвали открито с това като доказателство за необикновените си магически способности и Синедрионът, пред чиито очи се случва всичко това, е безсилен да предприеме каквото и да е.

Но да продължим нашия разказ.

За да не се откъсват от духовната си дейност, апостолите поставили начело на църквата седем дякони (от гръцкото διάκονος, слуга), единият от които се казвал Стефан, което на гръцки означава „венец“. Дяконите били нещо като завеждащи стопанската част.

„Деянията“ твърдят, че Стефан, „пълен с благодат и сила, вършел велики чудеса и знамения сред народа“ (Деяния, 6:8).

Това е важен момент.

„Деянията“ твърдят, че ръководството на ранната църква е било колегиално: с идеологията се занимавали дванадесетте апостоли, а със стопанството – седемте дякони, при което дяконите били някакви второстепенни персонажи, назначени да разпределят продоволствените дажби.

Но „Деянията“ веднага се изтърват, че именно „Стефан“ – човек, който никъде не е отбелязан сред апостолите, вършел „знамения и чудеса“ и нещо повече - лицето му било като лице на Ангел (Деяния, 6:15). Даже Исус нито един път не се е удостоявал от Лука с толкова ласкава характеристика.

Този Стефан, според „Деянията“, станал причина за рязък обрат в живота на християнската община. Със Стефан започнали да спорят някакви евреи. Те не могли да победят в спора надарения с божествена мъдрост Стефан и тогава използвали обичайния похват на завистниците, победени в дискусия: написали донос срещу Стефан до властите.

Стефан бил доведен в Синедриона и поискали от него да се отрече от Исус. Вместо това той заявил публично за близостта на Второто пришествие. „Ето, виждам небесата отворени и Човешкия Син, стоящ отдясно на Бога“ (Деяния, 7:56) – възвестил Стефан.

Тогава Стефан бил убит с камъни. Докато го убивали, той, застанал на колене, се молел: „Господи, не ги обвинявай за този грях“ (Деяния, 7:60). След убийството на Стефан срещу църквата започнало „голямо гонение“ (Деяния, 8:1) и вярващите се разбягали от Ерусалим.

Историята за убийството на Стефан в „Деянията на апостолите“ ни разкрива няколко важни детайли.

Първо, тя твърди, че гоненията срещу преуспяващия християнски яхад започнали след смъртта на един от църковните началници, които „Деянията“ наричат Стефан, иначе казано – Венец. Второ, тя твърди, че първопричина за тези гонения съвсем не били официалните власти. Причина за тях били раздорите сред самите евреи.

Убийството на Стефан играе в „Деянията“ важна роля, защото въвежда в текста главния герой – Савел, когото „Деянията“ наричат римски гражданин. Той най-малко е бил елинизиран евреин, получил добро гръцко образование. Като елинизиран евреин Савел имал и второ име, Павел.

Това не било християнското му име, получено при кръщенето, а било второто му римски име, произлизащо от латинската дума paulus, малък, скромен. У елинизираните евреи по това време било прието да имат още едно , езическо име, както у китайците в Хонконг е прието днес да имат две лични имена, едно китайско и едно английско. При никакви обстоятелства през 30-те години в Ерусалим вярващ в Исус юдей не е можел да получи при кръщенето си латинско име. Ако Паевл е получил при кръщенето си още едно име, то е било трето и някакво друго.

Павел участвал в убийството на Стефан, макар че авторът на „Деянията“ се опитва да сведе до минимум неговото участие. Убийците само сложили своите одежди в краката му (Деяния, 7:58). След убийството на Стефан започнали преследвания на християните и Павел участвал дейно в тях. Той „опустошавал църквата, като влизал във всяка къща и отвличал мъже и жени, и ги предавал в тъмница“ (Деяния, 8:3), а след това поискал от първосвещениците „писма до синагогите на Дамаск, даващи му право, ако открие там някакви последователи на Пътя – мъже или жени – да ги залови и доведе в Ерусалим (Деяния, 9:2).

По пътя за Дамаск на Павел се явил Исус и Павел прозрял. И в буквалния, и във физическия смисъл: защото след срещата с Исус бил поразен от слепота, която била премахната едва в Дамаск от апостол Анания.

Като прозрял, Павел започнал също да проповядва Исус. Ще се съгласим, че е имал пълното право да го прави. Защото Павел бил един от малцината, които видели Исус и даже лично разговаряли с него след неговото възкресение. Това го поставяло на едно равнище с апостолите и, между другото, потвърждавало убедително факта на възкресението.

Тъй като бил елинизиран евреин и римски гражданин, Павел проповядвал Исус не само сред юдеите, но и сред езичниците. Нещо повече, според „Деянията“ той бил назначен за апостол на необрязаните, докато Петър бил назначен за апостол на обрязаните.

Това бил напълно логичен подход

Вярващите в Исус твърдели, че в Божието царство няма да влязат всички евреи, а само тези, които вярват в Исус. Но казал ли е някой, че вярващите в Исус трябва да бъдат непременно евреи?

Именно Павел започнал да проповядва, че за да се спасиш, изобщо не трябва да бъдеш юдей, а е достатъчна вярата в Христос.

Исус проповядвал еврейския закон: „Да не мислите, че съм дошъл да отменя закона или пророците? Не съм дошъл да отменя, а да изпълня“ (Матей, 5:17). Павел проповядвал Исус.

Исус твърдял, че е дошъл да даде на своите привърженици Тронове, от които ще съдят дванадесетте Израилеви колена (Матей, 19:28; Лука, 22:30). Павел твърдял, че Исус е дошъл, за да изкупи първородния грях.

Исус твърдял, че е дошъл да даде несъкрушимост: „Исус каза: Тези, които са Мои, няма да бъдат победени и няма да знаят страх в битката“ (Апокалипсис от Илия, 2:1). Павел твърдял, че Христос е наредил да има покорство на властите.

С други думи, именно Павел превърнал еврейската миленаристка секта в религия на добротата – християнството.

Немският теолог от XIX в. В. Вреде нарича Павел „вторият основател на християнството“. „Той запазил новата вяра от нейното затихване като еврейска секта. Той я спасил за историята, но направил това, като променил нейния характер“ [1].

Благодарение на Павел вярата във възкръсналия Исус, зародила се сред миленаристки настроените евреи, била пренесена в принципно нова екологична ниша. От вяра на онеправданата нация тя се превърнала във вяра на онеправданите низини. От вяра на тези, които мразели империята, станала вяра на тези, които я населяват.

Исус ходел пеш по миниатюрната Галилея – Павел плавал по морето от единия край на Римската империя до другия. Географията на неговите странствания, изложена в „Деянията“, се чете като тогавашен Бедекер: християнството се разпространявало по същите търговски пътища, по които минали съдовете от La Graufesenque и чумата по времето на Юстиниан.

„Едновременно, в един и същи миг, като от единна божествена воля, израснаха две благословени издънки за човечеството – империята на римляните и учението на истинското богопочитание“ – казва три века след разпъването на Исус в своя панегирик за 30-годишното управление на император Константин епископ Евсевий Кесарийски [2]. Той, без съмнение, имал право.

В новата екологична ниша, в разредената религиозна атмосфера на Римската империя, където низините се задоволявали с най-примитивни суеверия, а върховете вместо с религия се утешавали с философия, вярата в Христос, с нейното обещание за вечен живот и възкръсване в плът, нямала конкуренти, така че нейните последователи се плодели като зайците в Австралия.

При това Павел, също като другите апостоли, бил уверен, че Второто пришествие ще се случи всеки момент: „Ето какво ще ви кажа, братя и сестри: времето изтича“ (1 Коринтяни, 7:29). „Мъртвите в Христос ще възкръснат първи“, „след това ние, още живите, които сме оцелели, ще бъдем грабнати в облаците заедно с тях, за да срещнем Господа във въздуха и така ще бъдем с Господа завинаги“ (1 Солуняни, 4:17).

Второто пришествие у Павел, както и у зилотите, било гвоздей на цялата програма, нейна ключова точка. „Ще има възкресение и за праведните, и за неправедните“ (Деяния, 24:15) – обяснявал Павел. „Христос трябваше да пострада и, като възкръсне пръв от мъртвите, трябваше да възвести светлина и на юдейския народ, и на езичниците (Деяния, 26:23). „Сега спасението ни е по-близо, отколкото тогава, когато повярвахме“ (Римляни, 13:12).

Днес това наближаващо Второ пришествие на Христос, което трябвало да види с очите си още първосвещеникът Каяфа, закъснява почти с две хиляди години.

БЕЛЕЖКИ

1. William Wrede. Paul, Lexington, 1962, p. 181.

2. Евсевий Кесарийский. Похвальное слово Константину, XVI, 120.

(Следва)

неделя, септември 13, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ: ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ ДО ЛЕВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15, Част 16, Част 17, Част 18, Част 19, Част 20, Част 21, Част 22, Част 23, Част 24, Част 25, Част 26, Част 27, Част 28, Част 29, Част 30, Част 31, Част 32, Част 33, Част 34, Част 35, Част 36, Част 37

№ 346

Любен Каравелов до Левски

Байо Кърджалъ Мустафа!

Писмото ти и телеграмата приехме. Ще ти опиша сега някои и други известия, които приехме през тия дни за отсрещните работи. Преди един месец приехме едно писмо от Турну Мъгуреле, в което ни известяваха за обирането на турската поща под предводителството на Общи. И все тогава ни пишеха, че Общи ще дойде при нас; подир малко време след това приехме друго писмо от Т. П. [1] с очилата, в което ни известява, че той с други двама, още един помак и един българин, са проводени с мисия от тамошния каймакамин, за да издирят злодеите на това дело, така също и дано с тоя случай да хванат някой комита. Т. П. или Мирчо с очилата ни разказа, че преди да тръгне с тая мисия той обявил на тамошните ЧК. Като тръгнал, той ходил в Турну Мъгуреле, Крайова, Бекет, Питещ и др., а най-после пристигна и тука, но само с единия си другар, българина, защото помакът нямал вече пари и тия го изпратили до Д. П. в Т. Мъгуреле, та като са върнат да си ходят заедно. Тука Мирчо ни разказа за мисията, с която е пратен, и че планът да се обере пощата бил скроен у него, - но след два дни подир неговото дохождане приехме писма и депеша, в които ни писаха, че Общи е уловен и че него го е предал някой си Стоян Шунтов, който бил затворен в тъмницата по съмнение и който бил принуден да каже от тежка мъка (това говори писмото). Тоя Стоян Шунтов бил облякъл Общи със селски дрехи и го бил изпратил, но сетне заедно със заптиета отишъл и улавят Общи в някоя си кръчма. Сега-засега Мирчо казва, че Общи бил главният деец, за да се обере пощата. Каква е работата, не знаем. И в писмата ни явяваха, че много наши хора от Тетевен, Ловеч, София и Орхание са изловени и че почти всичките наши работи са открити, тогава ние ви писахме едно писмо, на което съдържанието вече знаете. [2] Мирчо е тука и ще седи дотогава, додето не се види каква е работата. Единият негов другар, българинът, казва, че е отишъл в Слатина при някои свои познайници, а помакът, който бил отишъл в Т. М., преминал отсреща подир като чакал няколко време другарите си.

Тия дни дохождаха и някои турци от Русчук, за които се говори в едно писмо от Русчук, че имали мисия да откриват някои си комитети и да вземат някои личности оттука, сега тия са заминали за Браила и Галац. Ти ни пишеше, че няма с кого да работиш, Фердинанд замина отсреща, трябва вече да се е срещнал с тебе, той е добро момче.

Ти трябва да имаш вече известие за тая работа, ще видиш какво трябва да се прави, ще пишеш и нам, ако си разбрал нещо по-точно: как стои работата и какъв ред трябва да се вземе занапред. Ние никога не сме писали да дойдеш, но ако мислиш, че трябва да се видиш с нас, то ела. Но както и да е, ако не сега, скоро, то до пролет трябва да дойдеш, за да се реши нещо за започването. [3]

Л. Куручешмела

Н.Б.II.А., п. 60, № 7999

Арх. т. I. № 7, стр. 7

1. Т. Пеев.

2. Сравни писмото на Левски от 30 окт. №97.

3. Под текста в Народна библиотека една чужда, от по-ново време ръка е писала дата: 13 Ноемврий 1872 г. Това не е приемливо. Писмото трябва да е писано в края на октомври.

(Следва)

ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА В САЩ: ОБРЕЧЕНИ ДА БЪДАТ ЗАЕДНО

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Трудно е да си представим по-жестока война от гражданската – това се потвърждава от опита и на Нидерландия, и на Англия, и на Франция, и на Русия. И на САЩ.

На 12 април 1861 година артилерията на въоръжените сили на Конфедерацията на южните щати обстреляла заетия от гарнизона на северняците форт Съмтър, разположен в Южна Каролина. След две денонощия фортът капитулирал. Загубите на сражаващите се били незначителни – 2 убити и 9 ранени. Но именно така започнала най-кръвопролитната война в историята на САЩ.

“ПЪРВАТА ОТ СЪВРЕМЕННИТЕ ВОЙНИ“

В съветските учебници по история (и в нашите – бел. П. Н.) винаги се подчертаваше, че войната се е водела между привържениците и противниците на робството. От една страна, това е така. От друга – главна причина за войната не били толкова разногласията по въпроса могат ли едни хора да владеят други, колкото разногласията за правото на щатите да излизат от състава на федерацията.

Икономиките на Севера и Юга се развивали по различни пътища. Ако Северът залагал на промишлеността и фермерското стопанство, основа на благосъстоянието на южните щати били тютюневите и памучните плантации, на които се използвал нашироко трудът на чернокожите роби (всеки четвърти бял жител на южните щати бил робовладелец). В същото време Северът и Югът се нуждаели един от друг като доставчици и пазари, а също така били еднакво заинтересовани от по-нататъшното разширяване на територията на САЩ. Затова политиците успявали до известно време да заобиколят изострянето на разногласията. Но избирането пред ноември 1860 година на президента Линкълн, известен противник на робството, подтикнало южните щати да скъсат със северняците.

Линкълн произнася президентската клетва

Важно е да се отбележи, че както по време на предизборните си речи, така и в инаугурационната си реч Линкън подчертава, че няма да се бори с робството на Юга, тай като въпросът е от компетенцията на тамошните щати. Но отказва категорично да признае за правомерно решението на южните щати да излязат от състава на федерацията и да образуват Конфедерация на американските щати. Въпреки усилията му за мирно разрешаване на конфликта Югът бил непреклонен. След бомбардирането на форт Съмтър президентът бил принуден да обяви южните щати за метежни, да се разпореди за набор на доброволци в армията (по-късно заменен с военна повинност) и да даде заповед за морска блокада на южната част на Източното крайбрежие.

Пълководците от армията на Конфедерацията се стремели да спечелят победа с бърза кампания. На тяхна страна били качеството (много синове на южните плантатори служели по традиция като офицери в армията на САЩ), значителните запаси от оръжие и боеприпаси и неподготвеността на Севера за незабавен отпор. Но в перспектива превъзходството на северняците било очевидно – населението на северните щати било четири пъти по-голямо от населението на Юга, там били съсредоточени 70% от железопътните линии, 81% от банковите депозити и практически цялата промишленост. В крайна сметка това решило изхода от войната.

Съотношение на териториите на Севера и Юга

По време на войната Линкълн направил два извънредно силни политически хода. На 20 май 1862 година бил приет актът Homestead, според който всеки гражданин на САЩ, който е навършил 21 години и не е воювал на страната на Юга срещу Севера, би могъл да получи почти безплатно голям участък от земите на обществения фонд. Това спряло разпространението на робството в западните щати и предизвикало симпатиите на бедните южняци. Още по-голямо значение имала подписаната на 30 декември 1862 година „Прокламация за освобождаването“ на робите („Emancipation Proclamation“), която осигурила на северняците подкрепата на значителна част от чернокожото население на Юга и заставила част от европейските държави (включително и отменилата крепостното право Русия) да заемат доброжелателна позиция по отношение на САЩ.

Постепенно военният превес минавал на страната на Севера. Силите (най-напред икономическите) на Юга се топели, военните успехи не спохождали неговите пълководци. На 3 юли 1963 година Конфедерацията претърпяла едновременно две съкрушителни поражения: при градчето Гетисбърг на север от Вашингтон (тази битка историците ще нарекат решаващо сражение по време на войната) завършил с неуспех вторият опит на Лий да завладее столицата на Съюза, а на хиляди километри от него генерал Грант (който става по-късно главнокомандващ) установил окончателен контрол над долината на река Мисисипи, което означавало разделяне на територията на метежните щати на две части. Тяхното окончателно поражение било въпрос на време.

Генерал Лий капитулира

Това станало през 1865 година. На 9 април в безнадеждно положение капитулирал генерал Лий, на 10 май било арестувано правителството на Конфедерацията начело с президента Джеферсън Дейвис, на 23 юли спрял съпротивата си последният отряд на южняците. Войната, която струвала на Америка повече от 600 хиляди убити и умрели от раните си, завършила.

Но конфронтацията продължила.

“МИЛОСЪРДИЕ И НИКАКВА ВРАЖДА…“

Много територии на Юга пострадали силно от войната. Десетки градове (сред тях Атланта, Коламбия и Чарлстън) лежали в руини. Безвластието предавало населението в ръцете на грабителите, основно организирали се в шайки бивши войници от Конфедерацията, макар че и сред победителите имало такива, които не се гнусели от грабежи и насилие. Много от освободените роби останали без жилище и парче хляб и трябвало да бъдат отправяни в импровизирани лагери, дотолкова препълнени и нехигиенични, че всеки четвърти умирал там от болести и недохранване.

Още през декември 1863 година президентът Линкълн издал „Прокламация за амнистия и реконструкция“ („Proclamation of Amnesty and Reconstruction“). На практика всеки южняк (което не засягало гражданските и военните ръководители на Конфедерацията), който се закълнял във вярност на Съюза и се съгласял да признае законодателството за отмяна на робството, получавал прошка. Щатите, в които не по-малко от 10% избиратели минели през тази процедура, получавали правото да сформират свои органи на властта, да имат представители в Конгреса и се смятали за върнали се в състава на САЩ.

Но на президента му се наложило да се сблъска с противодействието на радикалите в Конгреса, които си представяли иначе следвоенното възстановяване на държавата. Законопроектът Уейд-Дейвис установявал, че южните щати трябва да бъдат предадени под управлението на военни губернатори и да получат правото да формират органи на властта само след като повече от половината възрастни мъже се закълнат във вярност на Съюза. Да влизат в състава на въпросните органи ще могат само тези, които не са подкрепяли Конфедерацията, а също така преселили се на Юг северняци. Подобна схема поставяла за дълго време победените под властта на победителите. Линкълн отказал да подпише документа и той не станал закон, но още дълго съществувал като вътрешнополитическа програма на радикалните републиканци, които не желаели „да изпуснат плодовете на победата“.

Реконструкция на Юга

Въпреки своите убеждения Линкълн бил противник на отмяната на робството с един обикновен закон. Той смятал, че такъв принципен въпрос трябва да бъди разрешен само като се внесат поправки в конституцията. Борбата за 13-тата поправка станала последното важно дело в живота на великия политически деец. На 14 април 1865 година, само пет дена след капитулацията на Лий и неговата армия, Линкълн бил убит. Заедно с него престанала да съществува и неговата програма за възстановяване на Съюза „по пътя на милосърдието по отношение на всеки и на никаква вражда по отношение на когото и да било“, както написал той един месец преди смъртта си. След 15 години на хиляди мили от Вашингтон бомбата на народоволците ще постави по същия начин кръст на вече близките да се осъществят планове за реформа на руското самодържавие…

ТРУДНИЯТ ПЪТ КЪМ МИРА

Андрю Джонсън, приемникът на Линкълн, се опитвал да прокарва неговата умерена политика, но не се справил с настроенията на политиците от Севера, които могат да бъдат концентрирани в думите: „А ние за какво воювахме?“ И наистина, приетите от южните щати закони по отношение на бившите роби (така наречените „черни кодекси“), макар и да признавали техните свободи, им отказвали елементарни политически и социални права. Джонсън бил обвинен в нарушаване на закона и в „пренебрежение към Конгреса“ и избягнал импийчмънта, защото на противниците му в Сената не им достигнал един глас. Военно управление все пак било въведено, а връщането на южните щати в състава на Съюза при облекчени условия било отхвърлено от Конгреса. Не само участвалите във войната на страната на Юга били обложени с по-високи данъци, но и плюс това не ги допускали в политиката, а от Север нахлул поток от „чантаджии“, както презрително ги нарекли бившите конфедерати – бедни авантюристи, отправили се „на лов за щастие и служби“. Процъфтявала корупцията; двата президентски мандата на Юлисис Грант – блестящ генерал, но посредствен, както се оказало, политик – останали в историята на страната като период на необичайна разпуснатост.

“Чантаджия“

Югът не желаел да се помири нито с ограбването (както възприели плантаторите загубата на работна сила), нито с унижението. Бившите войници от Конфедерацията създавали тайни дружества (най-известното от тях е Ку Клукс Клан), които тероризирали чернокожите и белите активисти, организирали въоръжени метежи (например в Ню Орлеан през юли 1866 година), саботирали мероприятията на федералната власт. Ще бъдат необходими десетилетия преговори в търсене на компромис, ще бъдат необходими небивали по размах движения на борци за правата на чернокожото население начело с Мартин Лутър Кинг през 60-те години, преди Съединените американски щати да успеят да станат наистина единна държава, в която на всички граждани ще бъдат предоставени равни права.

Постер на филма „Отнесени от вихъра“

Но стопроцентово единство няма и днес. „Отнесени от вихъра“ на Маргарет Мичел и романите на Уилям Фокнър все така се четат по различен начина в бившите щати на Съюза и в бившите щати на Конфедерацията. Преди няколко години огромен скандал предизвика псевдодокументалният филм „Конфедеративните американски щати“ в жанра „алтернативна история“, чието действие започва с победата на Конфедерацията във войната. А във Вирджиния, Джорджия и Алабама все още са популярни лепенките върху автомобилните номера, които гордо заявяват: „Генерал Лий се предаде, а аз – не“!

петък, септември 11, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1968 ГОДИНА – ФИЗИКА – ЛУИС АЛВАРЕС

Луис Алварес (Luis Alvarez)

13 юни 1911 г. - 1 септември 1988 г.

Нобелова награда за физика

(За изключителния му принос във физиката на елементарните частици, по-специално за откриването на голям брой резонанси, станало възможно благодарение на разработената от него техника с използване на водородна мехурчеста камера и на оригиналния анализ на данните.)

Американският физик Луис Уолтър Алварес е роден в Сан Франциско (щат Калифорния). Негова майка е Хариет Скийдмор (Смит) Алварес, а баща – Уолтър Клемънт Алварес, професор в Калифорнийския университет, лекар и журналист, който пише на медицински теми. През 1926 г., когато бащата на Луис преминава на работа в клиниката „Мейо“, цялото семейството се мести в Рочестър (щат Минесота). Алварес, едно от четирите деца, завършва рочестърското училище през 1928 г. и постъпва в Чикагския университет. Отначало специализира в областта на химията, но след това, насърчен от свой преподавател, решава да учи физика. Като завършва с отличие университета през 1932 г., той остава в Чикаго за по-нататъшно обучение, става магистър през 1934 г. и доктор през 1936 г. Голям поклонник на авиацията, Алварес, докато учи в университета, посещава курсове за пилот. Там се оказва толкова талантлив, че извършва първия си полет само след три часа и петнадесет минути инструктаж.

Когато се връща в Калифорния, Алварес се заема с изследвания в областта на ядрената физика, работейки като асистент-изследовател в Калифорнийския университет в Бъркли, а след това през 1938 г. става преподавател. В края на 30-те години заедно с Джейкъб Х. Вайънс получава в циклотрона в Бълкли изкуствен живачен изотоп с атомно тегло 198. По-късно Бюрото по стандартите на САЩ приема дължината на светлинната вълна, която излъчва живачна лампа, изпълнена с парите на този изотоп, за еталон за дължина. В резултат от по-нататъшните си изследвания Алварес доказва експериментално през 1937 г., че атомното ядро може да погълне някои електрони, разположени на най-близките ядрени орбити в атома (К захват). Развитият от него метод за получаване на снопчета много бавни неутрони преправя път към фундаментални изследвания на разсейването на неутроните и позволява да се измери за първи път магнитният момент на неутрона. Малко преди началото на Втората световна война Алварес с един от своите колеги открива трития (радиоактивен изотоп на водорода) и хелий-3 (изотоп, играещ важна роля във физиката на ниските температури).

През 1940 г. Алварес си взема отпуск от Бъркли, за да се заеме с военни изследвания в радиационната лаборатория на Масачузетския технологичен институт (МТИ). Там заедно с Лоурънс Джонстън разработва три важни радарни системи, по-специално усъвършенства микровълновата радарна система, позволяваща да бъдат откривани самолети, загубили се в мъглата над летището, и да бъдат съпровождани до благополучното им кацане. Тази система, основаваща се на наземния контрол, скоро става широко използвана, отначало от военните служби, а след това и от гражданските летища. Заради нея Алварес е награден през 1946 г. с Почетна огърлица – най-висшата авиационна награда в САЩ, присъждана от Националното дружество по аеронавтика. Занимавайки се по време на войната с научни изследвания в МТИ, той разработва и радарната установка „Игл“, която улеснява точното бомбардиране на японските нефтопреработвателни заводи, а също така - микровълнов приемник за ранно предупреждение, предаващ изображения на въздушните битки.

През 1943 г. Алварес напуска МТИ и се мести в Лос Анджелис (щат Ню Мексико), където като участник в Манхатънския проект работи с Енрико Ферми, Дж. Робърт Опенхаймер, Едуард Телер и други учени за създаването на атомната бомба. Именно Алварес предлага начин, с помощта на който е взривен един от вариантите на бомбата. След като през 1946 г. присъства на първия ядрен взрив на полигона Аламогордо (щат Ню Мексико), Алварес е изпратен в една от тихоокеанските военни бази, откъдето излита със самолет Б-29, за да наблюдава взрива на атомната бомба над Хирошима. Няколко години след това той е сред учените, които - за разлика от Опенхаймер и много други членове на Научния консултативен съвет към Комисията по атомна енергия - настояват президентът Хари Труман да одобри създаването на водородна бомба.

Като се връща след войната в Бълкли, Алварес ръководи строителството на радиационна лаборатория за фундаментални изследвания в областта на атомната енергия, включваща и 40-футов линеен ускорител на протони, първи по вида си.

За да се изследват многото елементарни частици, образуващи се в новите ускорители, е необходимо да се регистрират техните следи, или пътища. Първият прибор, позволяващ да се осъществи подобна регистрация, е йонизационната камера, изобретена през 1911 г. от Чарлс Уилсън. Когато Уилсън разширява и с това охлажда пренаситената пара в своята камера, атомните частици, прелитайки през нея, оставят след себе си следи от течни капки, които могат да бъдат фотографирани. По-нататъшните стъпки в областта на регистрацията на частиците са направени през 40-те години, когато Сесил Ф. Пиуел разработва фотографски емулсии, върху които могат да се получат непосредствени изображения на следите. Между другото, с появата на новите по-мощни ускорители в началото на 50-те години тези методи остаряват, защото образувалите се в тези ускорители частици с висока енергия имат кратко време на съществуване и малка дължина на следата. Да се преодолеят тези трудности става възможно през 1952 г., когато Доналд А. Глейзър изобретява мехурчестата камера, в която частиците, преминавайки през течност, нагрята над точката ѝ на кипене, оставят следи от газови мехурчета.

Като се запознава с работата на Глейзър по време на конференция през 1953 г., Алварес усъвършенства значително мехурчестата камера, използвайки като течност и течен водород. През следващите пет години е създадена цяла серия от нарастващи по диаметър камери: от 1-дюймова до 72-дюймова камера през 1959 г. През 1960 г. в Бъркли се наблюдават за първи път много нови елементарни частици.

За да фотографира следите на тези частици, колегата на Алварес Джек Франк създава въртяща се стереографична система. Наречена „Франкенщайн“, тя започва да действа през 1957 г., а след това се ползва многократно от специалистите, занимаващи се с физика на високите енергии. За да анализират милионите фотографии, снимани ежегодно на установката, Алварес и неговите колеги използват бързи компютри. В края на 50-те години те разработват забележителни компютърни програми, позволяващи да се сортират и анализират данните с безпрецедентна скорост и точност. В резултат от подобни изследвания към началото на 60-те години броят на известните частици нараства приблизително от 30 до повече от 100. Много от тях са „резонансни“ – кратко съществуващи частици, които не могат да бъдат наблюдавани непосредствено, но чието съществуване се проявява във внезапното увеличаване на броя на другите частици, възникнали при определени енергии. Почти всички резонанси са открити или от Алварес, или от неговите колеги, или от други учени, използващи неговата мехурчеста камера и неговата аналитична техника.

Учен с широк кръг на своите интереси, Алварес оглавява през 1965 г. съвместна американско-египетска експедиция, която чрез сондиране с помощта на космически лъчи се опитва да изясни има ли тайни стаи в пирамидата на фараона Хефрен в Гиза (не е намерена нито една стая). Ако погледнем област, още по-далечна от физиката на елементарните частици, през 1979 г. Алварес заедно със сина си Уолтър, професор по геология в Бъркли, предлага радикална теория, обясняваща изчезването на динозаврите и други форми на живота преди шестдесет и пет милиона години. Те предполагат, че астероид се е сблъскал със Земята с такава сила, че възникналите в резултат от това облаци прах и дим са закрили достъпа на слънчевата светлина, поради което загинала растителността, служеща за храна на динозаврите. Тази идея е подкрепена през 1985 г. от съобщението за широко разсеяни частици сажди, чиято възраст е на шестдесет и пет милиона години и които са предизвикани по всяка вероятност от глобалния пожар, който възниква в резултат от удара с извънземния пришелец. Но тази теория остава все още спорна.

Освен това Алварес получава верижна реакция, без да използва уран, изобретява нова система цветна телевизия и открива радиоактивен изотоп на хелия. Измисля електрическа система за стайни тренировки по голф, която използва президентът Дуайт Айзенхауер. Заради крайно разнообразните области, в които има принос, Алварес е наречен „физикът с безумните идеи“.

През 1936 г. Алварес се жени за Джералдин Смитуик, семейството има син и дъщеря. Бракът завършва с развод и през 1958 г. Алварес се жени за Джанет Лендис; от този брак също се раждат син и дъщеря.

Сред другите награди на Алварес са наградата Джон Скот на гр. Филаделфия (1953 г.), наградата Алберт Айнщайн на Мемориалния фонд „Луис и Роза Щраус“ (1961 г.), наградата „За новаторски изследвания“ на Института на инженерите по електротехника и електроника (1963 г.) и Националния медал „За научни достижения“ на Националния научен фонд. Алварес е президент на Американското физическо дружество през 1969 г. и е член на американската Национална академия на науките и на Националната инженерна академия. Присъдени са му почетни научни степени на Чикагския университет, на университета „Карнеги Мелън“, на колежа „Кениън“ и на университета „Нотр Дам“.

Превод от руски: Павел Б. Николов



ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 13. ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ; ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“; ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ; ТЕРТУЛИАН И ПОРФИРИЙ; АПОКАЛИПСИСИТЕ; ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ИСАЯ; АПОКАЛИПСИСЪТ ОТ ИЛИЯ; ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕЯ, ЕПИЦИКЛИ И „ХРИСТИЯНСКИ ДОБАВКИ“, ДРУГИ РАЗНОВИДНОСТИ НА ХРИСТИЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

През 1896 г. матабеле, живеещи на територията на съвременната страна Зимбабве, се разбунтували срещу белите заселници и британската Южноафриканска компания. Да се бунтуваш по това време срещу англичаните не било лесна работа. Проблемът бил в това, че англичаните били въоръжени с картечници „максим“, а матабеле били въоръжени основно с асегаи (южноафрикански копия – бел. П. Н.). Три години преди въстанието седемстотин войници на компанията под командването на майор Форбс, въоръжени с пет картечници „максим“, разбили осемдесетхилядната войска на крал Лобенгула. При което загинали четирима войници на Форбс, а жертвите от страна на матабеле били две хиляди и петстотин души.

За щастие през 1896 г. матабеле получили великолепно средство срещу картечниците „максим“. То се изразявало в новия духовен водач на матабеле, живия бог Млимо. Млимо обещал, че магическите му танци ще превърнат куршумите на белите във вода, а снарядите им в яйчени черупки. Той обещал също така, че унищожаването на белите заселници ще сложи край на сушата, за която те били виновни, и освен това ще доведе до възкръсването и Второто пришествие на добрия крал Лобенгула.

Уви, въстанието не потръгнало подобаващо. Въпреки церемониите с Големите танци, войниците от матабеле неизвестно защо не станали неуязвими. А няколко месеца след началото на въстанието двама англичани, Бърнам и Армстронг, разбрали точното място и датата на следващия танц на Млимо. Те се промъкнали в пещерата, където трябвало да се състои демонстрацията на свръхоръжието, и едва-що Млимо започнал Танца си за неуязвимост, го застреляли.

След екзекуцията на Исус оглавяваната от него организация се озовала в същото трудно положение като вождовете на матабеле след убийството на неуязвимия Млимо.

Цялата власт на организацията била построена върху идеята за скорошен космически преврат. Целият статут на нейните ръководители – техният авторитет, абсолютната им власт върху паството – бил свързан със статута на Месията Исус.

Праведниците по цяла Юдея им предоставяли трапеза и покрив, а понякога те се настанявали и без да искат разрешение от стопаните. Които им давали при божествена необходимост магаретата си. Техният вожд вършел чудеса. Той бил Син на Всевишния и аватар на Господа.

Те всеки момент трябвало до седнат на дванадесетте трона, за да съдят дванадесетте колена на Израил, всеки момент трябвало да вкусят от плода на дървото на живота, всеки момент трябвало да имат всичко – и къщи, и земи, и невиждана, опияняваща, несъкрушима власт.

Но всичко това рухнало, учителят им бил разпъната на кръст.

Месията се оказал Лъжец и Прелъстител. Той обещал да помете римските легиони с огън от устата си, а даже не смогнал да се защити от разпятието. Той обещал на своите последователи тронове, а кръвта им била смесена от Пилат с кръвта на техните жертви.

За организацията, водена от Исус, това било смъртна присъда. Кой отсега нататък ще хване вяра на нейните мебакери? Кой ще им дава своето имущество? Кой ще повярва, че стоят до небесните тронове с ангелски одежди?

Но тогава, за щастие, на някого от тези лидери, или даже на няколко, които можели да виждат небето разтворено, се разкрила една потресаваща истина.

Безсилието на Исус пред римската държавна машина изобщо не означавало, че е лъгал. Напротив, това, че се оставил да бъде разпънат, показвало, че е властен даже над смъртта. Исус се е възнесъл на небесата, а изобщо не е умрял, и скоро ще се върне, за да изпълни своето обещание.

В Евангелието от Лука историята се описва така.

Няколко дена след смъртта на Исус няколко негови ученици отивали „към Емаус – село на около дванадесет километра от Ерусалим“. Не отивали сами: към тях се присъединил още един пътник и вървели заедно целия ден, разсъждавайки за смъртта на Исус и за настъпилия провал. Защото те се надявали, че „той е този, който ще освободи Израил“ (Лука, 24:21).

Едва вечерта, след тези дълги и възбуждащи въображението им разговори, когато седнали да вечерят и разчупили хляба, а може би и пийнали винце, учениците внезапно разбрали, че през целия ден са вървели заедно с Исус. „Тогава очите им се отвориха и те Го познаха, но Той изчезна от погледа им“ (Лука, 24:23).

Това, разбира се, била съвършено забележителна новина. Всички договорености оставали в сила! Нищо не се е променило! Дворците, троновете, венците, къщите, Дървото на живота и противниците, вечно пържещи се в масло, оставали все така в програмата за най-близко бъдеще! И всичко е напълно точно! Това им гарантирал Исус!

Ние можем да си представим с какъв ентусиазъм другите членове на сектата са възприели тази новина.

Наистина, оставала една загадка: защо Исус не е дошъл да каже това лично?

В края на краищата той бил съвсем наскоро екзекутиран – с най-унизителното, позорно и най-мъчително наказание. Противниците му де гаврели с него. Минаващите го сочели с пръст и се смеели: „Ти, който щеше да събаряш храма и да го строиш отново за три дни, я спаси себе си сега! Слез от кръста, ако си Божият Син!“ (Матей, 27:40). Даже разпънатите с него го ругаели.

Колко потресени щели да бъдат всичките тези хора, ако го бяха видели жив и в плът! Как щели да се изплашат иродианите, садукеите и фарисеите! Как щели да се разтреперят Анания и Каяфа! Римските войници, които го венчавали с трънен венец, щели да изпопадат пред него на колене вече не на шега! Даже Пилат щял да бъде принуден да признае, че той е Месията!

А за ентусиазма на редовите членове на сектата няма какво да говорим – както се били разбягали след унизителния разгром, морално сломени от гибелта на своя вожд, те веднага щели да изпаднат във възторг при вида на Исус, седящ отново, все едно нищо не се е случило, до съкровищницата в Ерусалимския храм!

Било съвсем неразбираемо защо при тези условия Исус не е съобщил за своето възкресение лично, а чрез апостолите.

Но на това също бил намерен забележителен отговор. Работата е там, че след своето възкресение Исус се възнесъл. То отишъл жив на небето, за да се върне оттам в най-близко време с войска от ангели, както обещал.

Удивителната скромност, която проявил след възкресението си Месията, и подозрителното му нежелание да се появи пред широката публика станали още в Античността предмет на язвителни насмешки. Какво е попречило на вашия Месия да се яви на народа, на императора и на Сената? - питал ехидно християните неоплатонистът Порфирий.

Тази скромност не останала незабелязана и по времето на Просвещението. „Ако целта на Бога – пише Раймарус – е била да направи Възкресението ясно и достойно за доверие събитие, защо не е показал Исус след Възкресението му на някои други хора, освен на апостолите?.. Нима хората нямаше да повярват във Възкресението по съвсем естествен път, без чудо, и нима нямаше да го приемат всички, ако Бог, слез разпятието и погребението, беше позволил на Исус да бъде видян и усетен жив, в Храма, пред лицето на Синедриона и пред лицето на всички жители на града?“ [1].

Както виждаме, деистът Раймарус използвал през XVIII в. съвсем същите аргументи като неоплатониста Порфирий преди петнадесет столетия, при това съвсем независимо от него: Порфирий по това време не бил още известен.

Тази очевидна скромност на Исус безпокояла и самите християни. Както видяхме, през II–IV в. те съчинявали голямо количество фалшиви официални рапорти за възкресението на Исус.

Но едновременно с това те настоявали постоянно за абсолютната уникалност на произтеклото събитие. Исус – твърдели те – бил единственият еврейски пророк от I век, който възкръснал. Това го отличавало кардинално от пророците от „четвъртата секта“. Те водели хората в пустинята – и той водел хората в пустинята. Те вършели чудеса – и той вършел чудеса. Те се наричали Божи синове – и той се наричал Божи син. Но тези Божи синове били фалшиви. Те умирали и не възкръсвали. И само Исус, истинският Божи син, възкръснал.

„Преди раждането на Христос между юдеите живеел Тевда, който представял себе си за голям човек. Но след смъртта му се разпръснали всички, които той излъгал“ – пише Ориген [2]. Галилеецът Юда увлякъл след себе си много юдеи, „но щом го екзекутирали, неговото учение изчезнало“ [3]. Самарянинът Доситей отишъл да убеждава самаряните, че е този Христос, за когото пророчествал Мойсей [4].

Но било ли възкресението и възнесението на Исус на небето уникално събитие за Юдея през I век?

Съвсем не.

Истина е, че в ортодоксалния юдаизъм не се случвали никакви възкресения и възнесения. Ортодоксалният юдаизъм забранявал строго на човека да се възнася на небето, да вижда Господа в лицето и да става бог.

Това били някакви шамански трикове, нарушаващи монопола на потомците на Аараон да препредават волята на бога. Строгите заповеди успял да наруши само пророк Илия, който по някакво чудо проникнал контрабандно на страниците на Второзаконието и отлетял жив право на небето, при това с огнена колесница на забранената от Еремия Небесна войска.

Нека обаче да не правим прибързани преценки.

Като начало пророк Илия се възнесъл на небето не откъде да е, а откъм другата страна на Йордан, от същото място, където видели за последен път жив Мойсей.

Според Второзаконието Господ възнесъл Мойсей преди смъртта му на планината Небо, откъдето му показал отвисоко цялата Обетована земя. Но възнесението на планина във всички световни религии се асоциира с възнесение на небесата и Мойсей в дадения случай не прави изключение.

Два пъти в живота си Мойсей се качвал на планина и всеки път това завършвало за него щастливо. Единия път се качил на планината Хорив и разговарял там с Господ, втория път се качил на планината Синай и говорил там с него лице в лице, а третият път се качил на планината Небо и от височината Господ му показал цялата Обетована земя. Второзаконието твърди, че после Мойсей умрял, но веднага разваля впечатлението от това твърдение, като заявява, че и до днес никой не знае гроба му (Второзаконие, 34:5–6).

Това удивително обстоятелство, а именно, че Мойсей изчезнал, след като огледал Обетованата земя отвисоко и след като го заобиколил облак [5], а също така фактът, че никой от евреите не е знаел къде е погребан, ни кара да предположим, че Девторономистът е поставил специално в текста разказа за смъртта на Мойсей, „страхувайки се хората да не започнат да твърдят, че той, заради голямата любов на Господ Бог към него, е бил взет направо на небето“ [6].

Именно това твърдели между другото египетските християни. Те даже казвали, че „на небето, след своето възнесение, той получил името Мелхи“ [7].

При това представата за Мойсей като властен над живота и смъртта не била изобщо нова християнска измислица. Още през III в. пр. н. е. египетският евреин с персийското име Артапан, който пишел на гръцки, ни е разказал наистина необикновена история за сблъсъка между Мойсей и фараона: веднъж Мойсей проникнал в двореца на фараона и му казал истинското име на Бога, от което фараонът веднага умрял. След което Мойсей го възкресил [8].

Както вече казахме, принудени сме да отложим необикновената история на Мойсей за друг път, но несъмнено можем да предположим, че Мойсей в някои еврейски традиции също е избягнал смъртта и че впечатляващата история на северния пророк Илия, който се възнесъл на небето на същото място, където видели за последен път Мойсей, е просто отзвук от друга северна легенда – за възнесението на Мойсей.

На небето се възнесъл и Енох, седмият потомък на Адам. Ако сме прави в своите предположения, около 6 г. този Енох се спуснал на земята отново и се оказал не кой да е друг, а Цадок, мистично настроения реформатор на „четвъртата секта“.

Още един безсмъртен към I в. станал ревностният Финеес. Според Лъже-Филон, той не умрял, а бил възнесен жив на планината Хорив, за да се върне след края на времената [9]. Според таргума на Лъже-Йонатан възнеслият се Финеес се върнал на земята като пророк Илия [10].

Примерът на Енох изобщо вдъхновил мнозина и от I в. разказите за възнесения на патриарси и пророци на небето започнали да се появяват един след друг.

В „Откровението на Авраам“ на небето се възнесъл патриарх Авраам. Във „Възнесението на Исая“ на небето се възнася пророк Исая. В сирийския апокалипсис на Барух жив на небето до края на времената се възнася Барух, секретарят на Еремия. В 3 Ездра на небето се възнася жив Ездра.

В Кумран за безсмъртен се смятал Мелхиседек (тоест Царят на Праведността), свещеник и цар на Ерусалим, който поздравил Авраам (Бытие, 14:18–20). Изразът „Цар на Праведността“ станал една от титлите на кумранския Месия, като той се наричал и елохим, иначе казано – бог (11Q13). Именно Мелхиседек, Цар на Праведността, е наречен Исус в „Послание до евреите“. Пришествие на Царя на Праведнистта предрича Енох. В 2 Енох Царят на Праведността се ражда от майчината утроба като възрастен мъж в жречески одежди, след което архангел Гавриил го взема да го възпитава в Рая.

Доста сложни отношения със смъртта имали към I в. Адам, синът му Сит, Ной и синът му Шем. Интересно е, че почти всички тези персонажи, като изпаднали от семиотичното поле на християнството, се запазили в гностицизма и манихейството, а след това в исляма.

Според Книга Битие Господ поискал от праотеца Авраам да принесе в жертва единствения си син Исаак. Той се подчинил, но в последния момент, когато Авраам вече вдигнал ножа, ангел Господен му хванал ръката. Но някои палестински таргуми от I в. разказват друга история: според тях Авраам принесъл единствения си син в жертва на Бога, но след това Бог го възкресил. Не е трудно да се види какви важни паралели са тези таргуми за историята на християнството.

От времето на въстанието на Макавеите физическото възкресение на мъчениците за Израил станало основна точка в предизборните обещания на всички юдейски миленаристи.

Физическо възкресение на мъчениците за вярата обещала Книга Даниил (Данаил, 12:2) и Втора книга Макавеи (2 Макавеи, 7:36). Безсмъртие обещали на своите привърженици фарисеите Юда и Мататия, които вдигнали бунт срещу Ирод [11]. Още един забележителен персонаж, загинал точно преди превземането на Ерусалим от Помпей, праведникът Хоний, който чертаел кръгове, умрял след гибелта на Първия храм и се събудил от смъртта си след изграждането на Втория.

На това вярващите можели да възразят, че тези случаи на Възкресения/Възнесения са станали или в далечното минало, или ще станат в неопределеното бъдеще. А що се отнася до Възкресението и Възнесението на Исус, то се е случило в настоящето и било ясно и видимо доказателство за превъзходството на Исус над лъжепророците от „четвъртата секта“: защото нито един от пророците, описан от Флавий, не възкръснал.

Отговорът се състои в това, че именно пророците от „четвъртата секта“ възкръсвали. Можем да изброим цяла редица, освен Исус, от реалните исторически персонажи, които през I в. възкръснали/се възнесли след смъртта си. В нашия кратък списък ще влязат:

- пророк Цадок, „основателят“ на „четвъртата секта“. Неговото завръщане чакали авторите на „Дамаския документ“;

- Йоан Кръстител, предтечата на Исус. Според вярванията на мандеите той проповядвал на евреите четиридесет и две години и се възнесъл от Ерусалим на небето. Много е вероятно Цадок и Йоан Кръстител да се едно и също лице;

- пророк Доситей, който – според „Псевдоклементините“, оглавил сектата на Йоан Кръстител след неговата смърт. Роберт Айзенман идентифицира Доситей с юдея Дорт, разпънат от наместника на Сирия Умий Квадрат за това, че „уговарял хората да се отметнат от римляните“ [12]. Дори Ориген, който настоява за изключителността на Исусовото възкресение, е принуден да признае, че даже по негово време, иначе казано – през III в., доситейците „имат книги от Доситей и разказват за него разни басни като тази, че не познал смъртта и е жив до ден днешен [13];

- „двете маслини“, „двата светилника“ от „Откровението на Йоан Богослов“, които са Енох и Илия от „Апокалипсиса на Илия“. Тези двама смъртни не само възкръснали, но и го направили пред очите на целия Ерусалим, оставяйки по този начин безпредметни възраженията на скептиците (Откровение, 11:11–12).

Нашият списък е малък, но все пак не се състои само от Исус. И най-важното, което се набива в очите ни в този списък, е това, че всичките негови членове са вероятни членове на „четвъртата секта“. Всички те, почти със сигурност, са били екзекутирани от властите. Така че „двете маслини, двата Божи светилника“ се асоциират вероятно с двамата синове на Юда Галилееца, разпънати по време на управлението на Тиберий Александър.

Ориген твърди, че нито един пророк от „четвъртата секта“ не е възкръснал, за разлика от Исус. Всички те „не били нито синове, нито Сили на Бога и само Исус бил наистина Божи син“ [14].

Но както виждаме, реалната ситуация е тъкмо обратната: именно възкресението/възнесението на небето било знак за принадлежност към „четвъртата секта“. То било нейно фирмено ноу-хау, за което, както и за много други неща, флавий предпочита да не говори много.

Ето защо фактът, че Исус възкръснал/се възнесъл, изобщо не го отличавал от представителите на „четвъртата секта“. Напротив, той поставял пред името му чавка.

Въпросът е в друго: дали е умирал?

На пръв поглед този въпрос изглежда абсурдно. Исус умрял и на третия ден възкръснал във физическо тяло, това е основна концепция във всичките четири канонични Евангелия.

Но няма да бързаме с изводите.

Според „Възнесението на Исая“ Исус не е възкръсвал, защото не е умирал. Там Исус е предвечен бог, Втора власт на Небесата, намира се на седмото небе и му се наложило да се спусне през седемте небета, за да приеме на земята лъжливия образ на син на Дева Мария. Той не само не е умирал, но не се е и раждал. На хората само им се струвало, че са го разпънали. Исус излязъл от гробницата на раменете на Михаил и Гавриил.

Също така не знае нищо за смъртта на Исус „Апокалипсисът от Илия“. „Той прие вида на човек, за да дойде при нас“ (Апокалипсис от Илия, 1:6) – се казва там. Ако не е бил човек, значи не е умирал.

В „Одите на Соломон“, съчинени в Сирия някъде между I и III в., Исус заявява: „Аз не умрях, макар че те мислеха така“ (42:10) [15]. В гностичното Евангелие от Базилид, съчинено в Египет, се казва, че Исус не бил разпънат. На евреите така им се сторило. Той отвърнал очите им и те разпънали вместо него Симон Киринееца, а Исус стоял редом и се смеел [16]. В гностичните „Деяния на Йоан“ в момента, в който го разпъват, Исус разговаря с Йоан на Елеонския хълм [17]. В гностичните „Въпроси на Вартоломей“ апостол Вартоломей вижда как Исус изчезва от кръста [18].

Героят на кумранския „Химн на Самопрославянето“ също не умрял. Той бил унизен, но вече се намирал по-високо от ангелите. Идентично стоят нещата и в книгата „Премъдрост Соломонова“, написана през I в. в Египет. В нея се говори за един праведник, който бил унизен и оскърбен, но вече бил „причислен към Божиите синове и жребият му е със светиите“ (Премъдрост, 5:5). Този праведник също не умрял, просто на грешниците им се сторило, че е така.

Представата за това, че Исус е бог, който не само не е умирал, но и не се е раждал, била по-късно критикувана жестоко от победилата църква. Тази представа била ужасна, страшна ерес на докетизма: еретичното виждане за това, че Исус е бог, който не може да умре. „Всеки, който не признава, че Исус Христос е дошъл в плът, е Антихрист“ [19] – твърди през 50-те години на I век епископът на Смирна Поликарп.

С тази победила църква била напълно солидарна научната библеистика. От момента на своето зараждане тя твърдяла, че Исус никога не е претендирал за статута на бог.

„Християните употребили цели три века, издигайки Исус, малко по малко, до статута на бог – пише Волтер в знаменитата си статия в Енциклопедията. – Отначало на Исус гледали просто като на човек, вдъхновен от Бога, след това – като на създание, което е по-съвършено от другите. След известно време му дали по-високо от ангелите място, както казва св. Павел. Всеки ден повишавали статута му. Той станал еманация на Бога във времето. Но това не било достатъчно: не, той се е родил преди времето. Накрая станал Бог, единосъщен с Бога“ [20].

Просветената библеистика от XIX в. приела с удоволствие тази хипотеза на Волтер. Тя отговаряла напълно на идеологическите изисквания на либералното християнство. Защото през XIX в. за богове и чудотворци се представяли само ексцентриците и шарлатаните. На прогресивните немски пастори от XIX в. им било неприятно да мислят, че Исус е постъпвал като някакъв шарлатанин.

Никога през живота си Исус не се е провъзгласявал за бог, твърдели те, юдейската религия не е смятала Месията за бог. Тя го смятала само за човек. Провъзгласяването на Исус за бог било изключително късно развитие, възникнало по време на адаптацията на християнството към духовните изисквания на езичниците. Иначе казано, представата за Исус като бог се появила при прехода на християнството от арамейски на гръцки.

Тази хипотеза била остроумна, либерална и избавяла православните пастори през XIX в. от неприятните паралели между Исус и религиозните шарлатани.

Единствен неин недостатък било това, че не е вярна.

Представата за Месията като Син на Бога и въплъщение на Логоса изобщо не е късна.

Кумранците смятали Месията от рода на Давид за Син на Бога и Господ.

Теологията на кумранците е в най-чистия си вид това, което равините наричали по-късно ерес за Двете власти на Небето, или за Двете Небесни начала. Иначе казано – това е представата, че Трансцеденталният и Непознаваем Бог действа в света чрез втори бог, Мемра, Логос, Сила, Слава – посредник между бога и хората, който и е сътворил света, и може да се въплъщава в човек.

Представата за това, че Христос не е умирал, била жестоко критикувана, както вече казахме, от победилата църква. В края на II в. епископът на Антиохия Серапион посетил християнската община в градчето Роси и тамошните християни му казали, че четат някакво „Евангелие от Петър“. Добрият епископ не познавал тази книга и, като разсъдил, че апостол Петър не би могъл да напише нищо лошо, одобрил четенето.

Но като примерен християнин той, естествено, пожелал да се запознае лично с отчета за живота на Исус, написан от неговия близък ученик. Намерили му текста и Серапион, като го прочел, изпаднал в ужас: книгата била очевиден фалшификат и не била написана от Петар, а от еретиците докети! [21]

С усилията на Серапион и неговите последователи еретичното Евангелие било унищожено напълно, но през 1886 г. част от него била намерена при археологически разкопки на шестдесет мили от Наг Хамади. След това били намерени още два откъса. С пълния текст не разполагаме и до днес, но сред сцените, които имаме, е и сцената с възкресението на Христос, или по-скоро сцената с появата на Христос от гробницата.

Идейно тя прилича много на това, което е представено конспективно във „Възнесението на Исая“.

В тази сцена след разпъването на Исус от Ерусалим идва тълпа и заобикаля гробницата, която се охранява от римски войници под командването на един центурион. През нощта всички чуват страшен шум: небесата се разтварят и оттам се спускат двама прекрасни мъже. При вида им камъкът, затварящ входа на гробницата, се отваря сам. Мъжете влизат в гробницата, а войниците, разтревожени, будят центуриона, пред когото се разиграва необичайно зрелище.

От гробницата излизат двама мъже, чиито глави докосват небето. Те държат на раменете си трети, чиято глава е над небесата. След тях израства кръст. В този момент се разнася гръмотевичен Глас от Небето. „Проповядвал ли си на мъртвите?“ – пита Бат Кол. “Да“ – отвръща кръстът [22].

На пръв поглед всичко в Евангелието от Петър е разбираемо. Това е еретично произведение, написано от еретиците докети не по-рано от средата на II в., както предполага един от първите негови издатели, Монтегю Родс Джеймс. Отначало имало правилно християнство, което след това някакви еретици извратили.

Проблемът се състои в това, че някои други текстове – например „Възнесението на Исая“ – описват тази история от съвсем друга страна. Във „Възнесението на Исая“ се казва, че Исус не е човек, а втори бог. Той не е умирал и не се е раждал.

Там също така се съобщава, че преди Второто пришествие на света ще се появи страшна ерес. По това време „учениците ще изоставят учението на дванадесетте апостоли, тяхната вяра, тяхната любов и тяхната чистота“ (3:21–22). Това ще бъде време на „порочни старейшини“ (3:24), които „ще обичат длъжността и няма да имат мъдрост“ (3:24). По това време ще тържествуват Лъжците (3:26). Тогава вместо Светия Дух ще възтържествува Духът на Лъжата (3:28). И „мнозина ще сменят славата на светите одежди (тоест астралните ангелски тела) с одеждите на тези, които обичат парите“ (3:25).

При това нашият християнски „Исая“ пише много рано. Пише по време на управлението на императора, който убил майка си. И смята, че Второто пришествие ще се случи именно тогава.

Ако вярваме на нашия „Исая“, излиза, че не само еретиците докети са изкривили правилното и вярно учение на апостолическата църква. А възтържествувалата по-късно църква е изкривила учението на докетите!

Евангелието от Лука ни рисува извънредно скромна картина на възкресението. Учениците на Исус, според него, хапнали обилно вечерта в хана по пътя за Емаус и едва след това съобразили, че спътникът, който вървял с тях, е бил Исус.

Напротив, „Възнесението на Исая“ и Евангелието от Петър рисуват епична картина със спецефекти: Месията се явява от гробницата ту върху огнен трон, ту на раменете на архангели, чиито глави достигат небето.

Коя от тези две картини е по-реална?

Отговор – втората, най-вероятно. Съществува незабравимото правило за Голямата лъжа. Лъжата трябва да бъде Голяма, за да повярват в нея.

Поставете се на мястото на апостолите на Исус – участници в разгромено въстание, чийто лидер е позорно разпънат. Трябва да възстановите организацията, трябва да върнете доверието на разбитите и деморализирани свои привърженици, трябва да възстановите и своя статут.

Какво ще кажете в такъв случай на своите привърженици? Че някакви жени отишли да мият тялото и видели около гробницата юноша с бяла одежда? Че сте вървели вчера по пътя за Емаус и, виждате ли, разговаряли сте с някакъв тип, а когато сте стигнали в хана и сте пийнали там порядъчно количество вино, давейки с алкохол горчивината от поражението, изведнъж сте съобразили, че този тип е възкръсналият Христос?

Или храбро ще кажете на своите привърженици, че Христос, достигащ с главата си небесата, е излязъл от гробницата на раменете на Михаил и Гавриил?

Отговор – по-скоро второто. Голямата лъжа трябва да бъде Голяма. Ако разкажете за някакъв странник по пътя към Емаус, ще ви попитат подозрително много ли кани с вино сте обърнали.

В „Откровението на Йоан“ даже двамата апостоли на Христос, двата светилника, двете маслини – и те оживяват посред целия Ерусалим и се възнасят нагоре пред очите на цялото население. Ако ранната християнска пропаганда е казвала това за някакви си апостоли, какво ли е говорела за самия Христос?

Нещо повече.

Съвсем не всички еврейски християни са смятали Христос за бог. Имаме няколко специфични юдейски текста, в които Месията явно и специфично се описва като човек. Но което е удивително, той също не е умрял. Той просто е скрит от Всевишния.

В 3-та книга Ездра авторът специално подчертава, че Исус е бил човек, но не е умрял, а е бил скрит от Всевишния. Той бил „запазен от Всевишния в края срещу тях и техните безчестия“ (3 Ездра, 12:32).

2-ра книга Барух казва, че Месията „ще се върне в Слава“ [23]. Даже арамейският Михей говори за „Месията на Израил, който бил скрит заради греховете на Сионската община и чието царство ще се върне при него“ (Арамейски Михаил, 4:7–8).

Иначе казано, сблъскваме се с парадокс. Пред нас имаме поне две разновидности от текстове с доста различна теология. В едните от тях Исус е елохим, в другите – човек. Обединява ги само едно: категоричното твърдение, че Исус, извън зависимостта от това дали е бил бог, човек или хибрид, не е възкръсвал и не е умирал. Той просто се възнесъл. Той бил скрит.

Възкръсващи в тези текстове са шахидите, сразяващи се да Исус. Възкръсват „двата светилника“ пред очите на целия Ерусалим, възкръсва девицата Табита, сражаващата се с Антихриста, а в края на времената, разбира се, възкръсват всички вярващи, а Исус лично командва даже разкъсалите плътта им зверове да повърнат парчетата плът обратно. „Тогава ще се вдигнат тези, които умряха в надежда за него“ [24].

Не е трудно да забележим каква грандиозна теологична мина залага това обстоятелство под по-късното християнство. Защото, според учението на католиците, протестантите и православните, Исус е дошъл на земята, за да се принесе в жертва и да изкупи първородния грях.

Но ако не е умрял, как би могъл да изкупи първородния грях?

А ако не е изкупил греха, защо е идвал?

БЕЛЕЖКИ

1. Reimarus. On The Objects of Jesus and His Disciples, 2, 60.

2. Ориген. Против Цельса, 1.57.

3. Пак там.

4. Пак там.

5. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 4, 8, 48.

6. Пак там.

7. Климент Александрийский. Строматы, 1, 23.

8. Eusebius. Praeparatio Evangelica, 9, 27.

9. Pseudo-Philo, Bib. Ant 48.1, в: A Commentary on Pseudo-Philo’s Liber Antiquitatum Biblicarum, With Latin Text and English Translation. Brill Academic Publications.

10. Robert Hauward. Phinehas — the Same as Elija, Journal of Jewish Studies 29 (1978) 22–34.

11. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 33, 2.

12. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 6, 2.

13. Origen, Commentary on John 4:25; XXVII 162: „Появил се от самаряните някой си Доситей, твърдейки, че е Христос, за когото са говорили пророците; и от когото са произлезли днешните доситейци, които имат книги от Доситей и разказват за него разни басни като тази, че не познал смъртта и е жив до ден днешен“.

14. Ориген. Против Цельса, 1.57.

15. Odes of Solomon, в: James H. Charlesworth. The Old Testament Pseudepigrapha, Vol. 2, New York, 1985.

16. Ириней Лионский. «Против ересей», 1, 24, 4.

17. The Acts of John, 97, цит по: Richard I. Pervo, The Acts of John. Early Christian Apocrypha, Polebridge Press, Salem, Oregon, 2016.

18. Gospel of Bartholomew, в: M. R. James. The Apocryphal New Testament, Oxford: Clarendon Press, 1924.

19. Поликарп Смирнский. Послание к филиппийцам, 7.

20. Вольтер. О божественности Иисуса, Философский словарь.

21. Евсевий Кесарийский. «Церковная история», 6, 12, 4.

22. The Gospel of Peter, 10, 41–42, в: M. R. James. Посоч. съч.

23. Baruch, 30, 1.

24. Пак там, 30, 2.

(Следва)