събота, юли 11, 2020

СЪБАРЯНЕТО НА ПАМЕТНИЦИ – СТАРИННА ЗАБАВА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Нищо не е ново под слънцето. Унищожаването и оскверняването на паметници в САЩ и Европа не е свежа сензация. Подобни неща са се срещали в световната история.

Първи статуи не в чест на боговете, а на обикновени смъртни се издигали още в античността. В Гърция увековечавали по такъв начин победителите в Олимпийските игри, в Рим – императорите и държавните дейци. Повечето от тези паметници са изчезнали завинаги. Виновен преди всичко бил религиозният фанатизъм: ранните християни унищожавали старателно изображенията на езическите божества, зле запознати с тяхната същност. Жертва ставали не само Юпитеровците и Хермесовците, но и мраморните изображения на исторически лица. В Рим например по чудо оцеляла само конната статуя на Марк Аврелий, която християните сметнали за изображение на император Константин, обявен за светец. Мюсюлманите, които завзели източната част на бившата Римска империя, започнали да унищожават всякакви човешки изображения с още по-голям ентусиазъм.

През следващото хилядолетие в Европа практика да се издигат паметници изобщо отсъствала. В памет на важни събития се строели църкви или се установявали мемориални кръстове. Скулптурни изображения на хора се срещали само като част от декорацията на катедрали и гробници.

Традицията да се издигат самостоятелни паметници се възродила едва през епохата на Ренесанса. Но много скоро във връзка с политически събития започнало събаряне на неотдавна установените статуи. Войните, революциите и метежите покосявали не само хората, но и паметниците. По време на революцията в Нидерландия били унищожени статуите на испанските крале. Войната за независимост в САЩ съборила от пиедесталите паметниците на английските крале. Френската революция унищожила не само монархическите монументи, но и лишила от главите ми скулптурите на кралете на древния Израил по фасадата на катедралата „Нотр Дам“.

Събаряне на конната статуя на Джордж III в Ню Йорк

Неудържимо събаряне на паметници имало през ХХ век. В Русия, след като било отхвърлено самодържавието, унищожили почти всички монументи на царе и държавни дейци. По чудо оцелели няколко паметника на Пьотр I, а също така няколко паметника с особена художествена ценност. На мястото на съборените статуи издигали нови, но при смяната на политическия курс унищожавали и тях.

ХХ век измина, но паметниците не започнаха да се чувстват по-уверено. По цяла Украйна премина така нареченият „ленинопад“ (събаряне на паметници на Ленин – бел. П. Н.). Пред очите ни американските и европейските борци срещу расизма насочиха гнева си към паметниците на известни исторически личности. Покрай бившите търговци на роби пострадаха Христофор Колумб, Мигел Сервантес и Волтер. Много други каменни изваяния тръпнат, очаквайки претенции към тях от страна на извънредно толерантните жители на XXI век.

петък, юли 10, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1966 ГОДИНА – ЛИТЕРАТУРА – НЕЛИ ЗАКС

Нели Закс (Nelly Sachs)

10 декември 1891 г. – 12 май 1970 г.

Нобелова награда за литература (заедно с Шмуел Йосеф Агнон.)

(За нейните изключителни лирически и драматически произведения, които интерпретират с трогателна сила съдбата на еврейския народ.)

Немската поетеса Нели Закс е родена в Берлин и е единственото дете на Вилям Закс, изобретател и промишленик, и Маргарете (Каргер) Закс. Нели расте в заможно еврейско семейство, получава домашно образование, след което постъпва в Берлинското привилегировано средно училище за момичета. Срамежлива и тиха, тя се увлича от музика, литература, танци и известно време мечтае да стане професионална балерина.

На петнадесет години Нели прочита романа на Селма Лагерльоф „Сага за Йоста Берлинг“, който ѝ прави толкова силно впечатление, че пише писмо до Швеция. Кореспонденцията между Закс и Лагерльоф продължава около тридесет и пет години, до смъртта на шведската писателка. На осемнадесет години Закс започва да пише стихотворения, основно за природата и по митологични сюжети. Някои от тях са напечатани в литературни списания. Традиционни не само по форма, но и по съдържание, тези стихотворения нямат нищо общо с модерната по това време експресионистка литература и вероятно затова привличат вниманието на Стефан Цвайг, който не само ги хвали за тяхната „непосредственост“, но и печата едно от тях. По-късно обаче Закс не придава особено значение на своите юношески стихове и не ги включва в събраните си съчинения.

По това време, в началото на творческия си път, Закс се влюбва в един човек, с когото се запознава на балнеокурорт, където почива заедно с родителите си. Много години по-късно тя научава за гибелта му в нацистки концентрационен лагер и това намира отражение в няколко късни стихотворения на поетесата.

През 20-те и 30-те години Закс не се смята за професионален литератор, макар че нейните стихове се печатат понякога в „Берлинер Тагелбрат“ („Berliner Tageblatt“) и други вестници. Когато умира баща ѝ през 1930 г., тя и майка ѝ живеят затворен живот. След три години, когато Хитлер идва на власт, в Германия започват да ескалират антисемитските настроения, много приятели и познати на Закс изчезват. В това тревожно време тя се увлича от юдейска и християнска мистика, от пророчествата в Стария завет, Кабала и хасидизма. До 1938 г. нейни стихотворения се появяват периодично в еврейски периодични издания.

През 1940 г., когато немските войски окупират Европа, Закс и майка ѝ с помощта на Лангерпьоф намират пристанище в Швеция – за да получат визи, им съдейства лично кралското семейство. Но при пристигането им в Швеция Лангерльоф не е вече жива и Закс с майка си се чувстват първоначално в пълна изолация на чуждата земя. По това време Закс учи шведски език и си изкарва прехраната като превежда на немски език произведения на шведски поети.

Като става шведска поданичка, Закс откликва със своята поезия – този „ням вик“ – на унищожаването на евреите в концлагерите. Новите ѝ стихове се отличават коренно от предишните, романтичните.

Неримувана, стегната, изпълнена с изпъкващи образи, поезията на Закс е пример за съвременна мистика. Първият неин следвоенен сборник със стихотворения „В жилищата на смъртта“ („In den Wohnungen des Todes“) е публикуван през 1946 г. в Източна Германия, след него следват други: „Звездно затъмнение“ („Sternverdunkelung“, 1949 г.), „И никой не знае за след това“ („Und niemand weiss weiter“, 1957 г.), „Бягство и превъплъщение“ („Fluch und Verwandlung“, 1959 г.). „Тези стихове са разнообразни – отбелязва английският поет и критик Стивън Спендър – и едновременно с това всичко, което тя пише, е едно стихотворение“. Нейните „религиозни апокалиптични химни – продължава Спендър – са олицетворение на еврейското самосъзнание, толкова силно, че животът се приравнява към смъртта и обратното…“

В следвоенните години Закс, освен стихове, пише пиеси и драматични откъси, които нарича „сценична поезия“. Герой на първата ѝ пиеса „Мистерия за страданията на Израил“ („Ein Mysterienspiel vom Leiden Israels“, 1951 г.) е уличен обущар, който търси немски войник, убил млада полска пастирка. През 1950 г. „Мистерията“ се предава по западногерманското радио, поставена е в Дортмунд през 1962 г. и е интерпретирана като опера от шведския композитор Мозес Пергамент. Известна е също така пиесата символ на Закс „Авраам в солта“ („Abram im Salz“), написана по мотиви от библейската история за цар Нимрод и младия Авраам и публикувана в сборника „Знаци върху пясъка“ („Zeichen im Sand“, 1962 г.).

След излизането през 1959 г. на „Бягство и превъплъщение“ Закс става известна. През 1960 г., двадесет години след бягството ѝ от Германия, тя получава наградата Анете фон Дросте-Хюлзхоф, а след една година властите на Дортмунд установяват годишна литературна награда на нейно име и определят на поетесата пожизнена пенсия. През 1965 г. Закс е удостоена с Наградата за мир на западногерманската асоциация на книгоиздателите и книжарите, една от най-престижните литературни награди в Западна Германия.

След като получава Нобеловата награда, Закс, която така и не се омъжва, продължава да живее и работи в своето малко жилище в Стокхолм. Умира след продължително боледуване на седемдесет и осем години.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/sachs.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов



четвъртък, юли 09, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ – ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ; ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ

До нас са достигнали малко официални римски документи, насочени срещу християните.

Най-известният от тях е вече споменатата кореспонденция между Плиний и Траян, която според особеностите на римското право имала сила на закон.

В тази кореспонденция наместникът на Витиния и Понт съобщава на императора, че представителите на последната, арестувана и пусната от него група християни, били забележителни хора. Те „възпяват, редувайки се, Христос като Бог и се кълнат да не вършат престъпления, а да се въздържат от кражби, грабежи, прелюбодеяние и нарушаване на дадената дума“ [1].

Този удивителен панегирик на Плиний Младши е цитиран ad nauseam в продължение на седемнадесет века и без съмнение е главната причина, поради която кореспонденцията се е запазила.

Но, както вече казахме, ако текстовете на Плиний и Траян се четат изцяло, а не се спираме само на избрани места, впечатлението е съвсем друго.

От тях се вижда, че Траян и Плиний Младши знаят прекрасно какво представляват „християните“. И двамата не се съмняват, че християните заслужават екзекутиране. Нещо повече, те не се съмняват, че християните заслужават екзекутиране точно защото са християни. Самото име „християнин“ е за императора и неговия респондент престъпен факт.

Проблемът на Плиний е само в това, че той не знае: а) трябва ли да се екзекутират децата християни, б) трябва ли да се екзекутират и тези, които са се разкаяли, и в) „трябва ли да се наказва заради самото име, даже при отсъствие на престъпление (flagitia), или само престъпленията, свързани с името“ [2].

Този проблем ни се струва толкова поразителен, защото Римската империя се отличавала с абсолютна веротърпимост. За цялото съществуване на Рим в него били преследвани само два култа. През 186 г. пр. н. е. Сенатът издал сенатусконсулт, който забранявал култа към Дионис, а Тиберий издал аналогичен закон, който забранявал религията на друидите.

И в двата случая причина за забраната не били религиозните различия, а човешките жертвоприношения. Освен това, през 136 г. император Адриан забранил юдаизма, но отново не заради религиозни разногласия, а заради въстанието на Симон бар Кохба.

И излиза така, че в тази веротърпима империя, която никога не преследвала никого заради религията, която изповядвал – колкото и да била чужда на Рим, - просветеният император Траян и неговият приятел и наместник Плиний даже не подлагали на съмнение въпроса, че християните, където и да бъдат срещнати, трябва да бъдат екзекутирани! - не било ясно само нужно ли е да се екзекутират децата или тези, които са се отказали да бъдат християни!

Какво прихванало веротърпимите римляни? Нима наистина ги обладал Сатаната, както предполагали по-късно благочестивите християнски историци?

Още един рескрипт, достигнал до нас, е писмото на император Адриан (117-138 г.) до проконсула на Азия Минуций Фондан, запазено като приложение към „Апологията“ на Юстин. За него вече говорихме по-рано.

Да припомним: в това писмо Адриан заповядва да се наказват авторите на лъжливи доноси, иначе казано – тези, които обвиняват хора, че са християни, а те не са такива. Освен това Адриан иска обвинението в християнство да се доказва в съда.

„Ако поданиците от провинцията – пише Адриан - могат да подкрепят петицията си срещу християните, така че да дадат отговор в съда, нека използват само този метод, а не да викат гръмко и да роптаят... Ако някой ги обвини и докаже, че нарушават закона, вземи решение според подлостта на престъплението. Но кълна се в Херкулес! Ако някой обвини някого, клеветейки го, накажи този човек според злодеянието му“ [3].

Иначе казано, Адриан, както и Траян, не се съмнявал, че християните трябва да бъдат наказвани и че престъпление е самият факт, че някой е християнин. Това престъпление било дотолкова разпространено, че станало повод за лъжливи доноси с обвинения в християнство, и понеже лъжливите доноси били винаги бич за римското правосъдие, Адриан, както и Траян, бърза да ги предотврати.

Това са двата единствени автентични документа за преследване на християните, които са стигнали до нас. Тези документи се отнасят към категорията на рескриптите (буквално: „писмени отговори“ – бел. П. Н.) – императорски писма, отговарящи на нечий въпрос. Но ние знаем, че тези документи са били повече.

Така например едикт или даже едикти (публични документи, провъзгласяващи официална политика) срещу християните издал Марк Аврелий. За тези едикти споменава Мелитон Сардински, когато пише в своята „Апология“, че „сега в Азия според новите едикти гонят и преследват благочестивите хора“ [4].

Мелитон изразява съмнение дали едиктите са издадени от императора. Може би те са фалшификати на провинциалните власти, макар че, както вече успяхме да отбележим, с действително фалшифициране на императорски писма се занимавали именно християните.

Дори да не отхвърлим съмненията на Мелитон като явно абсурдни, можем да бъдем сигурни, че новите едикти на Марк Аврелий са били истински. Можем да бъдем сигурни в това, имайки предвид едно писмо на лионските християни, разказващи за преследванията през 177 г.: когато лионският легат отправил до императора писмено питане какво да прави с християните, чиито роби ги обвиняват в ядене на деца, императорският рескрипт му наредил да не се занимава с глупости и всички християни, които принесат жертва, да бъдат пуснати, а тези които не се разкаят, да бъдат убити [5].

Така Марк Аврелий издал срещу християните поне два документа. Единият бил общодържавен едикт, другият бил рескрипт до лионския легат.

Освен това Мелитон споменава, че рескриптът на Адриан до Минуций Фундан не бил единствен и че аналогични рескрипти, забраняващи да се убиват християните без съд, издавал Антонин Пий [6].

Още една бележка за поредна серия от антихристиянски едикти се е запазила случайно у Иполит Римски в неговите коментари към Книгата Даниил. По всяка вероятност става дума за едикти на Септимий Север (193-211 г.). Оплаквайки се от печалното положение на църквата, Иполит съобщава, че доносници „са се сговорили да унищожат светците, те чакат необходимото време и влизат в Господния дом, когато всички се молят и възхваляват Господа, и ги залавят... и ги водят в съда, и ги обвиняват, че постъпват срещу едиктите на Цезаря, и ги осъждат на смърт“ [7].

Но най-интересното свидетелство принадлежи на християнския историк от II в. Хегезип: той пише, че император Домециан разпоредил да бъдат изтребени всички, които принадлежат към рода на Давид. В резултат от това довели при него потомците на един от братята на Исус, Юда, но те успели да убедят императора, че са само бедни земеделци и че царството на Исус, което чакат, няма да е на този свят.

„Домициан – съобщава Хегезип – не намерил в тях вина, сметнал ги презрително за глупаци и ги пуснал на свобода, а гоненията срещу църквата прекратил с указ“ [8]. След това потомците на Юда застанали начело на църквата като мъченици и като произлизащи от Господния род. „Настъпиха мирни времена и те доживяха до възцаряването на Траян“ [9].

От това кратко, но зашеметяващо съобщение следва, че: а) Домициан е знаел прекрасно за християните, б) прекратил е гоненията, които са били учредени най-малко от неговите предшественици.

И наистина, Хегезип съобщава още, че в гоненията на християните се отличил Веспасиан, който „след превземането на Ерусалим заповядат да бъдат открити всичките потомци на Давид, за да не остане на юдеите никой от царския род" [10]. След това по времето на Траян бил екзекутиран вторият епископ на Ерусалимската църква Симеон, син на Клеопа и братовчед на Исус [11].

От казаното по-горе могат да се направят три извода.

Първо: християните са се занимавали преднамерено с унищожаването на насочените срещу тях текстове.

До нас са достигнали текстове на най-невероятни фалшификати: доклади на Понтий Пилат до император Тиберий, Клавдий и Теодор (!), кореспонденция на Павел със Сенека, рескрипти на Тиберий и Марк Антоний за унищожаване на враговете на християните. До нас е достигнал даже фантастичен текст за апостол Петър, който кръщава Нерон, неговия син и целия императорски двор [12].

Но от оригиналните документи за преследванията на християните до нас са достигнали само два, единият – съдържащ хули срещу християните, а другият – забутал се сред фалшификатите. Известията за всички останали са дошли до нас благодарение на случайни споменавания.

Иначе казано, когато Волтер заявил, че „в продължение на два века римляните не са знаели нищо за християнската религия и за Евангелията“, не бил прав.

Той приел за липса на сведения това, което било резултат от хиляда и петстотин години християнска цензура.

Вторият извод се състои в това, че и Веспасиан, и Домициан, и Траян, и Адриан, и Антонин Пий, и Марк Аврелий, и Септимий Север били прекрасно осведомени за християните. Те издавали срещу тях многобройни рескрипти. Нещо повече, всичките тези „нечестиви рескрипти“ срещу християните били събрани, според Лактаций, в началото на III век в „Дигестите“ на знаменития римски юрист Улпиан, в седма книга, отнасяща се за задълженията на проконсулите [13]. Те не биха могли да изчезнат от „Дигестиите“ сами.

Християнството изобщо не било „тънко ручейче“, което течало незабележимо за околните.

И Траян, и Плиний Младши още през 110 г. знаели прекрасно какво представляват „християните“ и не се съмнявали, че заслужават екзекутиране. Плиний просто не бил уверен дали трябва да се екзекутират децата. Освен това той, както и Тацит, твърди, че християните вършат flagitia, иначе казано – престъпление.

И накрая трето – и кореспонденцията на Траян с Плиний, и кореспонденцията на Адриан с Минуций Фундан предполагат по дефиниция съществуването на някакъв закон, според който християните са били преследвани.

За съществуването на такъв закон свидетелстват множество косвени обстоятелства. Първо, християните били преследвани в цялата империя – от I в. до IV в. Държавите нямат навик да преследват цели столетия свои граждани без някакъв закон. Този закон може да бъде абсурден, несправедлив, но го има. Даже в сталинския Съветски съюз хората били разстрелвани въз основа на 58-ми член. Не ги разстрелвали просто така.

Още повече това се отнасяло за римското право, един от основополагащите принципи на което гласял: nullum crimen sine lege (няма престъпление, ако няма закон).

Второ, обстоятелствата около тези преследвания били напълно еднакви. При най-различни императори, в най-различни краища на империята – от Витания до Африка, от Египет до Рим – на християнина задавали един и същи въпрос: „Християнин ли си?“ Ако кажел „да“, давали му време да се разкае и да размисли. Ако кажел „не“, веднага го пускали с облекчение, но не преди да принесе жертва на императора или на боговете.

Иначе казано, законът смятал за престъпление, както пише и Плиний, самия факт, че човекът се признава за християнин. Законът наказвал за името. Точно така се описва този закон в посланието на Петър: „Затова никой от вас не трябва да страда като убиец, крадец, престъпник или като натрапник в чужди дела. Но ако някой страда за това, че е християнин, да не се срамува, че носи това име, а да прослави Бога за него“ (1 Петър, 4:15–16).

Ако нямало такъв закон и християните били преследвани по инициатива отдолу, преследванията всеки път щели да имат различен характер.

Освен в посланието на Петър този закон се споменава постоянно във всички християнски апологии. Така, главите от четвърта до шеста в „Апологетиката“ на Тертулиан, написана в края на II век, са посветени изцяло на оспорването на закон, насочен срещу християните. „Колко жестоко постъпвате, като казвате: „не ви се позволява да ви има“ [14] - пише Тертулиан. Тези думи са съвършено точна формулировка на това, което се предявявало като обвинение на християните.

Вашият закон, формулира Тертулиан, „наказва само заради името [15]. Същото твърдят и други апологети. „Обвиняват ни за нашето име - пише Юстин Мъченик [16]. „Защо самото име е омразно за вас?“ - възмущава се Атинагор [17].

Блаженият Йероним съобщава за „странен закон, според който християните, изправени пред съда, не могат да бъдат освободени, ако не се разкаят“ [18]. Проконсулът Вариан осъжда апостол Андрей за презрението, което проявява „към законите на кесаря“ [19]. „Нима не знаеш закона, издаден от Сената?“ - пита римският префект християнина Аполоний [20].

И така, по някое време в империята бил приет фантастично жесток закон. Този закон не наказвал за постъпки, а просто за принадлежност към секта. Той обявявал известна група от хора за християни (самите те все още не се наричали така) и само за това постановявал да бъдат убивани. Тези хора намирали смъртта си заради името. И този закон бил приет в една тотално веротърпима държава, в чиито краища можело навсякъде да се вярва във всичко – ако искаш, вярвай в гърне, ако искаш - в питка.

Кога бил приет този страшен закон и какво пишело в него?

БЕЛЕЖКИ

1. Плиний Младший. «Письма», 96, 7.

2. Пак там, 96, 2.

3. Юстин Мученик. Посоч. съч., 69.

4. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 4, 26, 5.

5. Евсевий Кесарийский. Посоч. съч., 5, 1, 47.

6. Пак там, 4, 26, 10.

7. Hippolytus. Dan. I, 20, 2–3.

8. Евсевий Кесарийский. Посоч. съч., 3, 20, 5.

9. Пак там.

10. Пак там 3, 12.

11. Там же, 3, 32, 1–6.

12. M. D. Gibson. Apocrypha Sinaitica, Studia Sinaitica, V., 1896, 52–59.

13. Лактанций, О Божественных Установлениях, V, 11, 19.

14. Тертуллиан. Апологетика, 4, 4.

15. Пак там, 4, 11.

16. Юстин Мученик. Посоч. съч., 4.

17. Athenagoras. A Plea for the Christians, 1; цит. по: Ante-Nicene Fathers, Vol. 2, Buffalo, NY, 1885.

18. Hieronymus. De Viris Illustribus, 42.

19. The Acts of Andrew, 18c, 12, в: Dennis MacDonald, The Acts of Andrew, Polebridge Press, 2005.

20. The Apology of Apollonius, 13; цит. по: F. C. Conybear, The Apology and Acts of Apollonius and Other Monuments of Early Christianity, New York, Macmillan, 1894.

(Следва)

сряда, юли 08, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ: БОЧУКОГЛУ ДО ЛЕВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15, Част 16, Част 17, Част 18, Част 19, Част 20, Част 21, Част 22.

№ 328

Бочукоглу до Левски

18 юли 1872 г.

Почитаеми ни г-не Аслан Дервишоглу Кърджалъ! [1]

Преди да отговорим на окръжните Ви писма, ние Ви поздравяваме с [по]желанието ни „Добре дошъл, брате“ от спасителното за народа ни послание и изразяваме ви нашата благодарност за благоразумното Ви пътуване, на което следствието е и благополучното ви завръщане, което зарадва и насърчи синца ни.

Нека сега да ви питаме и за работите ни. Милий, наш брате! Сполуката на нашата обща цел налага ни длъжност да уважаваме законите и властта на привременното ни народно правителство; затова бъдете и уверени, че ни най-малка мисъл не преминава през ума ни, за да меняваме и неодобряваме работи и постановления, които са одобрени от общо вишегласие. Ето защо не само ще да се стараем да се съобразяваме с приказанията на Централния комитет, но и будно, и строго ще да преследваме всеки, който би дръзнал да не се покори и не се съобрази с тях.

Колкото за пари, едничките средства, които са душа на народната ни работа, то е наша първа грижа и ние вече ще да турим наръка едно количество, което ще и да ви внесем, а и занапред има здрави надежди за още; защото народът ни, брате, бактисал от тиранство, готов е и ризата от гърба си да даде, стига само умно и вярно да вървят работите ни. А нам е драго, че такова съмнение не съществува. Ето кое трябва и Вас да утешава, да ви радва и да Ви насърчава в народното дело.

Милий брате! Времето е късо, страданията големи, а народното единство и ревност, като са сигурни, то трябва да се ползваме от тях: моралното разпространяване на светата ни цел трябва да върви най-бърже, но и материалното, сиреч въоръжаването на народа, не трябва да закъснява нито минута.

Тия са нашите желания, за които ние сме готови, колкото силите ни помагат, да жертваме. Но за оръжие, отрова и войнишки обучения защо ли не ни се поменува нищо в окръжните писма?

Според съдържанието на устава всеки ЧБРК има длъжност да се старае, за да пропагандира между народа ни народното дело и да събира материални средства. Бочукоглу и Илерически се емчат, че са в състояние да извършат това в името на ЦК в Радомир, Кюстендил и по-натам в Македония, ако дозволят обстоятелствата. Добре би било, мислим, да ги снабдите с нужните пълномощни писма, прокламации, разписки за помощи, отрова и прочие, за да обходят речените места, които са преддверието на Македония и които остават занемарени. Направете по-скоро, щото е нужно за тая работа.

Нашият Бочукоглу подир един месец ще прави сватба, на която ще покани и ближните околни комитети. [2] Но желае, щото и Вие да почетете с присъствието си венчалния му обряд. Това Ви се предизвестява, щото по случай на това пътувание да свършите и някое народно дело. Здравейте!

Ваши единомишленици чрез Бочукоглу

Приехме един Устав и 48 разписки за приемане помощ от Илирически, по когото ви изпровождаме гр. 210 или две лири турски. [3]

Н.Б.II.А., п. 62, № 8589

Арх. т. I. №4, стр. 445

1. Писмото е адресирано: На Аслан Девришоглу Кърджалъ в Златица. Левски бележи на свободното поле: Бочукоглу, №3 от 18 юли.

2. Сватбата на Т. Пеев е подробно описана от Ст. Заимов („Миналото“, т. I).

2. Захарий Стоянов бележи отстрани на това писмо: От Т. Пеев. Почеркът е действително на бившия етрополски учител и после беглец в Румъния.

(Следва)

вторник, юли 07, 2020

ПОРНОКРАЦИЯ: ЦЪРКВАТА ВЪВ ВЛАСТТА НА УБИЙЦИ И ИЗВРАТЕНЯЦИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Повече от половин век католическата църква се управлявала от развратни жени, от техните развратни любовници и деца от незаконните им връзки.

Не трябва да мислим, че заглавието на тази статия съдържа оценка. Думата порнокрация (този термин означава буквално „власт на развратниците“ и е образуван от гръцките думи „разврат“ и „власт“) е чисто научно понятие. Така се наричат шест десетилетия от Х век, когато на престола на апостол Петър с феерична бързина се сменят папи, явно неподходящи за тази длъжност по моралните си качества. При това папи ги правели техните любовници, римски аристократки, прославили се по цяла Италия със своя разврат.

През Х век главата на Католическата църква все още не се избирал от кардиналски конклав. Папите били назначавани от римската аристокрация. В началото на 900 година виден неин представител бил консулът Теофилакт, граф на Тускулум. Той заемал длъжността римски главнокомандващ и папски ковчежник, при което за никого в Рим не било тайна, че аристократът е напълно зависим от своята съпруга Теодора. Тази красавица си играела със съпруга си по свое желание, а му сложила толкова рога, че отдалече можели да бъдат сбъркани с малка, но гъста горичка. Произходът на Теодора не е известен. Някои нейни съвременници я наричали куртизанка и хетера. Но едва ли тези обидни прозвища означават, че в младостта си Теодора се е занимавала с проституция. Те по-скоро характеризират нейния повече от общителен характер.

Семейството имало две дъщери – Марозия и Теодора. За втората историческите хроники са запазили малко сведения, затова пък първата по своето сластолюбие надминавала и майка си. „Влиянието на тези две развратнички, Марозия и Теодора, се основавало на тяхната красота и на тяхното богатство, а също така било резултат от техните политически и любовни интриги. Своите най-упорити любовници те награждавали с папски тиари. Светият престол заели незаконнороденият син, внукът и правнукът на Марозия. Рядка генеалогия за наместниците на свети Петър на Земята“ – пише английският историк Едуард Гибън.

Теодора и Марозия

По това време ситуацията около папския престол била крайно заплетена. Повечето епископи мразели дружно починалия неотдавна папа Формоз и дори организирали съдебен процес над неговия полуизгнил труп. Приближените на Формоз и неговите противници буквално се биели за апостолския трон. Стремително блясвали и гаснели звездите на многобройни папи и антипапи. Но цялата тази бъркотия омръзнала бързо на римската аристокрация.

През 904 година Теофилакт назначил със свое решение новия папа. Той бил далечен роднина на консула Сергий и получил с назначението си поредния номер III. За да избегне по-нататъшни конфликти, Теофилакт хвърлил в затвора двамата предишни папи (Лъв V и Христофор), а след това заставил своето протеже да издаде заповед за тайното им удушаване.

Новият папа бил крайно благодарен на своя аристократичен покровител. Той му дал званието сенатор и доходната длъжност вестарариус – чиновник, който контролира всичките папски доходи. Теофилакт започнал да ръководи делата на папския престол, а Сергий се отдал на развлечения. Латеранският дворец, резиденцията на понтифиците, се изпълнил с многочислени любовници на светия отец и на неговите незаконнородени деца. Съвременниците се възмущавали, че домът на папата прилича повече на разбойнически вертеп. За да въведе ред в поведението на своя родственик графинята на Тускулум изпратила в спалнята на папата своята петнадесетгодишна дъщеря Марозия, която оттам нататък станала главна любовница на понтифика. Епископ Лиутпранд Кремонски, съвременник на тези събития, пише: „Град Рим управляваше тогава като мъж – срамно е да се каже – безсрамната блудница Теодора. Тя имаше две дъщери – Марозия и Теодора, не само приличащи ѝ по всичко, но и още по-склонни към разврат. От тях Марозия роди по престъпен начин на папа Сергий син Йоан“.

Папа Сергий III

Сергий III починал през 911 година. След него светия престол заел Анастасий III, когото някои смятали за син на своя предшественик. Анастасий защитавал прилежно всичките интереси на семейство Теофилакт, но папствал само две години. После апостолският трон се паднал за шест месеца на някой си Ландон, за когото не се знае почти нищо. След неговата скоропостижна кончина с назначаването папи се заела вече лично съпругата на сенатора Теодора.

В град Равена живеел Джовани да Тосиняно, неин отдавнашен любовник. Тя лобирала за кариерата на миловидния свещеник и му издействала длъжността на епископ. Когато през 914 година светият престол се овакантил, Теодора, на която ѝ омръзнало да снове от Рим до Равена, преместила своя любим по-близо до себе си и постигнала назначаването му за папа. Той се качил на престола под името Йоан Х. „Теодора, безсрамницата, горейки от любовна страст, се прелъстила от красотата на лицето му и не само желаела да да има връзка с него, а и го принуждавала по-късно към това. Докато се вършели тези безсрамия, починал епископът на Болонската църква и Йоан бил избран на негово място. (...) Тогава извратеният ум на Теодора, която нямала сили да търпи, че нейният любовник заради разстоянието от двеста мили, отделящо Равена от Рим, я овладява вече много рядко, накарала Йоан да остави архиепископството в Равена и – о, ужас! - да завладее върховния понтификат в Рим“ – възмущава се в своята хроника Кремонският епископ.

Марозия и съпругът ѝ убиват Йоан Х, рисунка от XVII век

Бурната дейност на новия папа продължила четиринадесет години. През цялото това време той бил вярна марионетка на граф Теофилакт и съпругата му Теодора. В средата на 20-те години на Х век благочестивите съпрузи починали и на първи план излязла дъщеря им Марозия, която се провъзгласила за римска сенаторка и патриция (senatrix et patricia Romanorum – бел. П. Н.). Тя презирала отдавна папата за дългата му връзка с престарялата ѝ майка. Като погребала майка си, Марозия се заела с детронирането на нейния любовник. През 1927 година по нейна заповед заклали в Латеранската катедрала Петър, брат на Йоан Х, който бил началник на охраната му. След няколко месеца Гуидо, съпруг на Марозия и маркграф на Тоскана, нахлул начело на отряд войници в Латеранския дворец. Той насякъл на парчета стражата, пазеща входа към папските покои и лично съпроводил Негово светейшество до затвора в замъка Сант Анжело. Според едни сведения един месец по-късно сваленият Йоан Х бил удушен в килията си с възглавница, а според други, след една година умрял по естествен път от недохранване и лошо отношение на тъмничарите.

Маркграф Гуидо освободил светия престол не за кого да е, а за поредния любовник на своята драгоценна съпруга. По нареждане на Марозия тиарата надянал Лъв VI, който я носил само няколко месеца. Не оправдал надеждите на стопанката на Рим и бил отровен по нейна заповед. Неговият приемник Стефан VII заемал папския престол две години. И също не се прославил с нещо особено. И Лъв, и Стефан били временни фигури. Те топлели стола на свети Петър, докато порасне синът на Марозия, която тя родила от отдавна починалия Сергий III. Щом малкият Джовани станал на двадесет години, нуждата от временен папа отпаднала, и ненужният Стефан бил убит.

Марозия и синът ѝ Йоан XI

Ако съдим по всичко, като направила сина си папа под името Йоан XI, Марозия, която по това време станала или на четиридесет, или на петдесет години, решила да започне живота си на чисто. Символ на прощаването със стария живот станало отравянето на съпруга ѝ Гуидо и предлагането на ръка, сърце и целия Рим като зестра на Хуго Арлски, брат на отровения съпруг. Той знаел прекрасно обстоятелствата около смъртта на брат си, но без всякакво смущение изгонил с радост своята съпруга и приел предложението. През 932 година била вдигната необичайно пищна сватба.

Сватбата на Гуидо и Марозия

Въпреки че главен гост на сватбата бил новоизбраният папа, римляните посрещнали брака с неодобрение: съжителството с брата на съпруга било сметнато за инцест. Марозия давала през целия си живот поводи за мръсни сплетни. Но сега по Вечния град плъзнали съвсем отвратителни слухове. Че сенаторката не само развратничела наляво и надясно с възрастни мъже, но покварила и своите синове: Джовани, който наскоро станал папа, и по-големия му брат Алберих. Не е известно как се отнесъл към тези сплетни младият ѝ съпруг, но те явно нарушили душевното равновесие на Алберих.

Скоро след сватбата между Хуго и неговия заварен син избухнал конфликт, който имал значителни последствия. „Когато, следвайки наставленията на своята майка, Алберих поливал вода на миещия ръцете си Хуго, иначе казано – на своя втори баща, Хуго го ударил по лицето като наказание, че поливал с водата неумерено и без длъжната скромност – пише Лиутпранд Кремонски. - Желаейки да отмъсти за нанесеното му оскърбление, Алберих събрал римляните и се обърнал към тях със следната реч: Достойнството на град Рим дотолкова вече не съществува, че се подчинява дори на разпорежданията на блудници. Кое може да бъде по-гнусно и отвратително от това да се допусне гибелта на град Рим заради нечестивия брак на една жена?“. Римляните, като си намерили вожд, въстанали с радост, Хуго избягал от града, а Марозия била хвърлена от по-големия си син в затвора. Алберих не детронирал Йоан XI, единствения си брат и папа. Но държал изкъсо понтифика, а той изпълнявал послушно всичките указания на своя родственик, който приел титлата херцог на Сполето и станал новия стопанин на Рим. Така продължило четири години, до самата смърт на Йоан от пиянство и чревоугодничество през 935 година.

Портрет на Йоан XI

През тази година, както смятат някои историци, завършил периодът на порнокрацията. Но според мнението на повечето учени тя продължила още три десетилетия. По това време понтифиците били назначавани според желанието на Алберих. Лъв VII, Стефан VIII, Марин II и Агапит II не се проявили с нищо. Те не си пъхали носа в дела, които не засягали непосредствено църквата. Главната задача на тези четирима папи, управлявали по няколко години, било да греят стола, докато порасне Октавиан, синът на херцога на Сполето.

Майка на Октавиан била Алда, доведена сестра на Алберих и дъщеря на избягалия Хуго. Момчето, плод на кръвосмесителна връзка, се отличавало от младите си години със своята порочност. Злонамерени хора твърдели, че още като дете Октавиан бил развратена от баба си Марозия, но това едва ли е вярно. Ако по това време е била жива, тя е можела да вижда внука си само от прозореца на затворническата килия. Когато синът станал на седемнадесет години, баща му го направил епископ и го посветил във всичките управленски дела на Рим. След смъртта на Алберих през 954 година Октавиан започнал да управлява Вечния град като светско лице. Дочакал смъртта на папа Агапит II и заел през 955 година мястото му под името Йоан XII. При това светските закони продължавал да подписва като Октавиан, а папските були като Йоан.

Рим стенел под двойната му власт. Латеранският дворец се превърнал във вертеп. Порядъчните жени се страхували да се появяват близо до него, ако не са съпроводени от мъжете си. Римляните започнали да се оплакват дружно на германския крал Отон I, който по това бил единствената сила в Европа, способна да усмири самозабравилия се понтифик. В посланията им се посочвали възмутителни факти: „Една от съжителките на Йоан XII – Стефанета – след продължителна връзка с папата умря пред очите ни в Латеранския дворец, като роди син, който, според нейните думи, е от папата. Обителта на първосвещеника се е превърнала в място за разврат, в приют за публични жени! Римските жени, както и чужденките, се страхуват да влязат в храма на Светите апостоли, защото даже на стъпалата на олтара това чудовище си намира жертви сред жените, вдовиците и девойките! Апостолските храмове се рушат, небето, разтърсвайки се от сълзи, заплашва вярващите с гибел!“

Като чул молбите за защита, Отол завзел Италия и Рим. Но в действителност нямал намерение да сваля Йоан. За което благодарният понтифик провъзгласил немеца за глава на Свещената римска империя. Новоизпеченият император не се скъпял на благодарности, но, въпреки това, помолил в частен разговор светия отец да се държи малко по-скромно. Това напътствие не се харесало никак на Йоан и щом войските на Отон напуснали Рим, той започнал да интриганства срещу императора, викайки в Рим неговите конкуренти.

Отон I и Йоан XII

Възмутен от това вероломство, Отон се върнал и завзел отново Рим. При приближаването на войските му, Йоан, като натоварил няколко каруци със скъпоценности от папската хазна, избягал на юг. Императорът не искал чак толкова да се кара с представителя на бога на земята и мислел да прости на Йоан, но римските свещеници поискали задочен съд над избягалия папа. През декември 963 година се събрали в огромна зала кардиналите, няколко десетки епископи, стотици свещеници и миряни. Върху отсъстващия Йоан XII се посипали страшни обвинения. Присъстващия на този събор епископ на Кремона записал: „Кардинал Петър каза, че видял как Йоан XII водил меса, без да е приел причастие. Йоан, епископ на Нарни, и Йоан, кардинал-дякон, изповядаха, че видели как папата ръкополага дякон в конюшнята. Бенедикт, кардинал-дякон, заедно с други свещеници, каза, че знае факти за посветени от папата епископи срещу подкупи... те свидетелстваха за неговите прелюбодеяния: прелюбодействал с вдовицата Рение, с прислужничката на отец Стефан, с вдовицата Анна и със своята племенница, и превърнал свещения дворец в публичен дом. Те казаха, че е ослепил своя духовник Бенедикт и след това Бенедикт починал; че е убил Йоан, кардинал-иподякон, като го кастрирал... Всички свещенослужители, а също така миряни, заявиха, че пиел вино с дявола. Те казаха, че при игра на зарове призовавал Юпитер, Венера и други идоли. И даже заявиха, че пренебрегва утринната молитва и не се кръсти“.

Поради тежестта на предявените обвинения Йоан XII бил свален, а за нов папа Отон назначил Лъв VIII. Останалият без тиара Йоан не се примирил със своята оставка. С помощта на откраднатите богатства той събрал армия, състояща се основно от всякаква измет, и като използвал поредното оттегляне на Отон, завзел през февруари 964 година Рим. Сега вече избягал папа Лъв.

Като се върнал в Латеранския дворец, Йоан XII предал на анатема всичките си противници. Не останал обаче удовлетворен от проклятията и заповядал да отсекат ръцете и да отрежат езиците на някои от тях. Не е известно до какво би довело това двойно папство, но на 14 май 964 година Йоан XII починал скоропостижно. Според една от версиите умрял от инсулт по време на сексуална оргия („дяволът го ритнал с копито по темето“ – говорели римляните), според друга бил убит от съпруга на обезчестена от него жена. И с неговата смърт завършила епохата на порнокрацията.

Върналият се в Рим Лъв VIII развил дейност, която трябвало да върне на католическата църква авторитета, който бил разклатен. Поради това заслужил любовта и благодарностите на римските жители. Делото му било продължено от папа Йоан XIII, който също се отличавал със скромност и благочестие. По ирония на съдбата той произхождал от печално известното семейство и бил правнук на въпросната Марозия, но не приличал по нищо на своята прародителка.

Сто години по-късно, за да се избегне зависимостта на понтифиците от светските управници, римските папи започнали да се избират от кардиналски конклав. Това се е запазило и до днес. В продължение на векове периодът на порнокрацията се възприемал от църковните историци крайно неохотно, а ако пишели за него, виждали в този епизод едва ли не доказателство за величие: „Щом църквата е могла да преживее подобно унижение и период на подобен греховен упадък, каквато е ерата на блудниците, то със сигурност е защитена от Бога, поради което никой не може да я разруши“. Какво пък, когато се оценява исторически момент, изпълнен със сексуални извращения, напълно допустима е и извратена логика.

понеделник, юли 06, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1966 ГОДИНА – ЛИТЕРАТУРА – ШМУЕЛ ЙОСЕФ АГНОН

Шмуел Йосеф Агнон (שמואל יוסף עגנון)

17 юли 1888 г. – 17 февруари 1970 г.

Нобелова награда за литература (заедно с Нели Закс.)

(За характерното му задълбочено повествователно изкуство с мотиви от живота на еврейския народ.)

Израелският писател Агнон (Шмуел Йосеф Халеви Чачкес), автор на романи, повести и разкази, е роден в малкото градче Бучач в Галиция, провинция на Австро-Унгарската империя (днес град Бучач е районен център на Тернополска област в Украйна). Баща му, Шолом Мордехай Халеви Чачкес, по професия търговец на кожи, получава равинско образование. Майка му, Естир Фарб, е много начетена жена; високообразован е и дядо му по майчина линия, търговецът Йехуда Фарб, който оказва силно влияние върху младия Агнон.

Образованието, което Агнон получава в детството си, се проявява в темите и сюжетите на много негови произведения. Той посещава хедер (начално училище), а също така изучава Талмуда под ръководството на своя баща и на местния равин. В „Беф хамидраш“ („Дом за обучение“) чете произведенията на древни и средновековни еврейски разказвачи, поученията на хасидите (последователи на мистична юдейска секта, появила се през XVII в. в Полша) и съвременна еврейска литература. Като юноша става активен ционист. Първите си поетични произведения, публикувани в местния вестник, пише на иврит и на идиш. На осемнадесет години отива в Лвов, за да работи в еврейски вестник, през 1907 г. заминава за Яфа, Палестина, а една година по-късно се мести в Ерусалим. По това време е секретар на юдейския съд и служи в различни юдейски съвети. През 1909 г. Агнон публикува късата повест „Изоставени жени“ („Agunot“), чието заглавие използва по-късно за своя псевдоним („Агнон“ означава на иврит „изоставен“). От 1924 г. „Агнон“ става официална фамилия на писатели. Като всички следващи произведения, повестта „Изоставени жени“ е написана на иврит. В книгата са на лице характерни за творчеството на Агнон особености: използването на фолклор и фантазия, на религиозни мотиви. Творчеството на Агнон, с корени в юдейската селска култура, е скъсване с космополитизма на секуларните еврейски писатели като Шолом Алейхем. Предшественици на Агнон са Шеломо Рубин и Реувен Бройдес.

През 1912 г. Агнон се връща в Европа и се установява в Берлин, където изучава класиците, чете лекции по еврейска литература, дава частни уроци по иврит и заема длъжността на научен консултант. Заедно с теолога и философа Мартин Бубер събира предания за хасидизма. Освен това двамата основават списанието „Юде“ („Jude“). Същевременно Агнон се запознава с немския предприемач от еврейски произход Салман Шокен, който му предоставя през 1915 г. петгодишна стипендия за литературно творчество при условие, че ще редактира антология на еврейската литература. С течение на времето писателят успява да основе свое издателство в Берлин, което издава основно негови произведения. За дванадесет години в Берлин Агнон публикува няколко повести и сборници с разкази.

За да се освободи от армията по време на Първата световна война, в продължение на няколко седмици преди явяването пред наборната комисия през 1916 г. Агнон пуши много, пие хапчета и спи малко, в резултат от което вместо в армията попада в болницата със сериозно разстройство на бъбреците. През 1919 г. се жени за Естир Маркс, която му ражда дъщеря и син.

Заради войната и последиците от нея Агнон се връща в Ерусалим едва през 1924 г.; по това време Палестина преминава под мандата на Великобритания. През 1927 г. писателят се настанява в Талпиот, район на Ерусалим. По време на арабския метеж през 1929 г. къщата му е разграбена и той си построява нова, в която живее до края на живота си.

В края на 20-те години Агнон пише своето значително произведение, двутомния роман „Сватбен балдахин“ („Hachnasat Kalah“), който е публикуван през 1931 г. В този плутовски роман се описват приключенията на беден хасид, който странства по Източна Европа в търсене на съпрузи и зестра за своите дъщери. Хуморът и иронията в „Сватбен балдахин“ се съчетават със състрадание, което е типично за творчеството на Агнон като цяло.

През 1930 г. Агнон отива отново в Европа, където по това време Шокен издава в Берлин неговия „Пълен сборник разкази“ („Kol Sippurav“, 1931 г.). Преди да се върне в Ерусалим през 1932 г., писателят посещава юдейските общини в Полша, които от времето на неговото детство са се променили съществено. Този опит намира отражение в романа „Нощен гост“ („Oreach Natah Lalun“, 1937 г.), чийто герой се връща в родното си село и го намира физическо и културно опустошено след разрушителната и кръвопролитна война. В романа „Обикновена история“ („Sippur Pashut“, 1935 г.) Агнон използва похват, характерен за Гюстав Флобер и Томас Ман – романтичните стремежи на героя се противопоставят на интересите на буржоазното общество в едно от градчетата на Галиция в началото на ХХ в.

В началото на 30-те години произведенията на Агнон се публикуват широко на немски език, но действието на много негови книги от този период се развива в Палестина. Когато през 1938 година нацистите закриват издателството на Шокен, предприемачът заминава за Тел Авив, където продължава да издава произведенията на Агнон. В края на Втората световна война Шокен открива филиал на своето издателство в Ню Йорк и започва да публикува книгите на Агнон на английски език, след което писателят придобива световна известност.

В последните години от живота си Агнон става в Израел нещо като национален кумир. Когато в ерусалимския район Талпиот започват строителни работи, кметът на града Теди Колек нарежда да се сложи специален знак близо до жилището на Агнон: „Пазете тишина! Агнон работи“. Но въпреки огромната си популярност, писателят е убеден, че читателската му аудитория намалява. В газовите камери на Втората световна война загива значителна част от хората, за които е писал, и на него му се струва, че младото поколение е равнодушно към традиционните културни ценности, които са отразени в неговото творчество. Агнон умира от сърдечен удар в Ерусалим. Погребан е на Елеонския хълм.

Освен с Нобелова награда Агнон е удостоен с други израелски национални и регионални награди. Има почетни степени от американската Юдейска теологична семинария, от Еврейския университет в Ерусалим и от Колумбийския университет в САЩ. През 1962 г. е избран за почетен гражданин на Ерусалим.

Малко известен на широкия читател до получаването на Нобеловата награда, Агнон се смята за един от най-големите израелски писатели и не веднъж е сравняван с Джеймс Джойс, Марсел Пруст, Уилям Фолкнър и преди всичко с Франц Кафка, с когото го сродяват многозначността и сгъстения мрачен колорит. Творчеството му се поддава трудно на критично осмисляне до голяма степен поради това, че Агнон преработва често вече издадените си произведения, а също така заради архаичния и сложен за превод синтаксис. Но въпреки това даже в превод прозата на Агнон запазва своята особена, самобитна сила. Оценявайки достижението на писателя, американският критик Робърт Албърт отбелязва, че „в своето многостранно литературно наследство Агнон засяга множество най-сложни аспекти на съвременния свят… Без да губи духовната връзка с миналото… той се придържа към убеждението, че подобна връзка е необходима и може да се постигне“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/agnon.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов



неделя, юли 05, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ – ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ

Цялата тази кореспонденция удовлетворявала напълно ранните християни, даже тези, които се смятали за напълно образовани. Например Тертулиан не само се позовавал на кореспонденцията между Тиберий и Пилат във своята „Апологетика“, но даже препоръчвал настоятелно на император Септимий Север да се запознае с нея.

Днес, разбира се, тя изобщо не може да бъде призната за достоверна.

Освен това нейното появяване трудно би могло да се нарече случайно. Кореспонденцията между Ирод и Пилат не е обяснима с невярна атрибуция, с объркване или даже с божествено откровение. Ако авторът на писмото пише, че дъщеря му Иродиада е играла върху леда и парче лед е отсякло главата ѝ като на Йоан Кръстител, трудно можем да си представим, че това е било написано случайно от някой друг Ирод.

Това е действително фалшификат, надраскан съвсем преднамерено, и неговото наличие предизвиква най-черни подозрения. Наистина, ако християните, без да се притесняват, са подправяли писмата на известни исторически личности, колко ли далече е отивала тяхната фантазия, когато е ставало въпрос за Петър и Павел, чийто жизнен път не бил толкова известен, колкото жизнения път на император Тиберий, на когото можело да бъде приписано всичко, което на някого хрумне?

Така или иначе, ако бащите на църквата са признавали за оригинални писмата на Тиберий и Марк Аврелий, нареждащи да се убиват враговете на християните, то - като започнем от времето на Просвещението, историците преминали в друга крайност: римляните не са знаели нищо за Исус Христос.

Волтер първи заявил, че християнските Евангелия, изпълнени с абсурдни чудеса, са написани много години след описаните в тях събития и от хора, които не са живели в Палестина, а в гръцки градове. "Нито един римски или гръцки автор не говори за Исус – пише Волтер в „Бог и Човек“, - нито Йосиф Флавий, нито Филон споменава нещо за него. Не виждаме никакви документи за Исус у римляните, за които казват, че са го разпънали“ [1].

Тази гледна точка на фернейския патриарх (Волтер – бел. П. Н.) оказала силно влияние върху библеистиката. През следващите два века тя се превърнала за библеистите почти в аксиома: римляните не са знаели нищо за Христос. Честите споменавания за него в Scriptores Historiae Augusta са по-късни прибавки, а преследването на християните, макар преувеличен, но достоверен факт, се осъществявало в градовете от злобни езически тълпи, без никакво ръководство и даже осведоменост на централната власт.

Така ли е това, или не е така?

Кога за първи път се появила думата „християнин“?

Кой я направил употребявана?

И по какъв закон са преследвали християните?

КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“

Кога за първи път се появила думата „християнин“?

Ако вярваме на Тертулиан, тя се появила още по времето на император Август [2]. Това е доста поразително твърдение, защото по времето на Август (през 6 г.) се появила „четвъртата секта“. По това време Исус, според Лука, едва-що приемал в яслите поздравленията на небесното войнство.

А ако вярваме на „Деянията на апостолите“, думата била чута за първи път от вярващите в Антиохия, където избягали някои последователите на Исус след безредиците в Ерусалим.

Съответният текст в Синодалния превод гласи: „И първо в Антиохия учениците се нарекоха (χρηματίσαι) християни (Деяния, 11:26). Тук Синодалният превод не е съвсем точен. По-точно би било: „Учениците бяха провъзгласени за християни“. Те не се нарекли сами така: някой ги нарекъл така официално или ги провъзгласил.

Кой?

На този въпрос Новият завет също не може да отговори. Думата „християнин“ като название за последовател на Исус Назорей се употребява в него само три пъти. Единият път – в Антиохия – вече го споменахме. При другите два пъти тя е вложена в устата на противници на християнството.

В „Деяния на апостолите“ Павел разговаря с цар Агрипа и в края на разговора царят казва чистосърдечно: „Още малко и ще ме убедиш да стана християнин!“ (Деяния, 26:28).

В Първото си послание Петър наставлява: „Затова никой от вас не трябва да страда като убиец, крадец, престъпник или като натрапник в чужди дела. Но ако някой страда за това, че е християнин, да не се срамува, че носи това име, а да прослави Бога за него“ (1 Петър, 4:15–16). Думите на Петър, както ще видим, съответстват дословно на римската съдебна практика.

Вярващите в Исус не се наричали първоначално „християни“. В Новия завет тази дума не се среща нито един път като самоназвание. Тя фигурира само като етикет, който им окачат противниците. Като самоназвание в Новия завет най-често се използват думите праведници и светци. Даже апостолските бащи не употребяват нито един път термина „християнин“.

Напротив, всичките известни нам римски протоколи от разпити на последователи на Исус започват с въпроса: „Ти християнин ли си?“, а Плиний през 110 година пише за „процеси срещу християните“.

Нещо повече, за произхода на термина „християнин“ има още по-любопитно съображение. Гръцката дума „Христос“ (Χριστός), Помазаник, е превод на думата „Месия“.

Но на гръцки език има една много близка дума, „Хрестос“ (χρηστός), което ще рече „добър“. Христос и Хрестос се различават само по един гласен звук. По-късно християните обичали много появяващата се във връзка с това игра на думи. Исус бил наричан постоянно „Добрия Пастир“ и още през IV век надписи върху църкви посвещавали тези църкви на „Исус Хрестос“.

Иначе казано, християните се наричали без проблем хрестияни, а Христос наричали без проблем Хрестос. Но римляните, с изключение на един-единствен случай, не правели такава грешка. Те постоянно наричали християните именно християни.

Не е трудно да предположим, че думата „хриситянин“ е била римски юридически термин и че за първи път е била употребена именно в закон срещу християните.

Кога бил издаден този закон и какво пишело в него?

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Voltaire. Dieu et les hommes, Œuvres complètes de Voltaire, Garnier, 1883, tome 28 p. 200.

2. Tertullianus. Ad nationem, 1, 7, 8: „Principe Augusto nomen hoc ortum est“ - „Нашето име се появи по времето на Август“.

събота, юли 04, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ – 22

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15, Част 16, Част 17, Част 18, Част 19, Част 20, Част 21.

№ 327

Едирнеди Бохур Несим до Левски

16 юли [1]872 г.

№ 12 [1] Мили Братя!

Честните Ви две от 10 и 14 със всяко благодарение приехме; също и билетите с първото шест и с второто други двадесет - всички на брой двадесет и шест; тях приехме от доносителя на настоящето ни.

Мили Братя! Ний наистина с всяка радост възприехме да работим според силите по народното свято дело. Но с голямо прискърбие Ви явяваме, че тук в града ний много мъчно ще можем да успеем, защото тука кажи, че съвсем нямаме почти никак отечестволюбци и достойни лица, на които да се повери тайната. Ний само двама тук ще се трудим днес за днес, догдето сполучим и други достойни лица. Другояче не може.

Досега сме съобщили на трима-четворица и от тях двамата са приели по един билет, но за деятелност са неспособни, а другите се отказаха. Но ние ще им предложим още веднъж, та пак ако се откажат, тогава ще Ви изявим имената им. Днес обаче имаме тук много черни души, които ще Ви ги изявим да се изчистят. Но защото от тях са и доста богати, па има и доволно пари да излязат, и затова засега тях ще оставим с второ [писмо] да Ви ги кажем кои са. А днес само ще Ви явим двама, които ако е възможно час напред да се очистят - те са Симеон Ефенди и Матея X. Петров, - защото тяхното влияние е голямо между народа и щом досетят нещо, ще го предадат начаса на турците.

Молим Ви, братя, от все сърце засега да ни бъдете снизходителни и да не ни принуждавате да бързаме, защото от бързането може да произлезе някое зло, та по е добре да е полека, че разумно да се работи. По тази причина ний засега ще потърпим малко, без да съобщаваме вече никому, а ще се впуснем по-отблизо да вникнем в народното мнение, за да можем да извлечем и научим нещо, което ще Ви съобщаваме. За всичко това ще Ви разкаже приносителят.

Ето днес ще приемете от същия десет турски лири, число 10, за които сме приели от същия разписка. Разноските си е платил сам.

Днес за днес по голяма нужда на нямане [на] добри патриотически лица, ще се отправяте до едного от нас под брой 2-ри, от когото ще приемате засега за всичко отговор, дордето да си изнамерим и други сътрудници, че после ще Ви явим едно само лице, кое ще приема пощата.

На града ни знакът одобрихме тъй както сте го писали в последното си:

За Господ.

Едирнели Бохур-несим

ВЧРК

Остаем с поздравления и почитания

………. ееееееее……….

………. ееееееее………. [2]

Н.Б.II.А., п. 68, № 9161

(Следва)

1. Номерация на Левски.

2. Адрес: За Господ. Едирнели Бохур-несим в Осман пазар.

петък, юли 03, 2020

МЕРИ ПОПИНС: В КНИГАТА И НА ЕКРАНА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Защо Памела Травърс намразила екранизацията на Уолт Дисни и кой бил прототипът на най-известната детегледачка в света?

Памела Травърс, създателката на историята за строгата, но напълно очарователна детегледачка Мери Попинс, изобщо не очаквала, че нейната книга, написана изключително „за себе си“, ще стане световен бестселър и ще завоюва сърцата както на децата, така и на възрастните. И когато на Уолт Дисни, чиято дъщеря била очарована от детегледачката Попинс, му хрумнала съвсем логичната мисъл да екранизира популярната повест, той се обърнал със съответното предложение към авторката. Собственикът на мултимедийната империя трябвало да чака съгласието на Травърс цели двадесет години, но дори и след невероятно дължите и уморителни преговори, по време на които знаменитата писателка правела поправки едва ли не на всеки ред, готовият филм изобщо не бил такъв, какъвто искала да го види Памела.

По време на премиерата на музикалния филм „Мери Попинс“ през 1964 година Памела Травърс плакала, но не от радост и умиление: тя била разстроена и ядосана. Дисни, според писателката, представил съвсем изопачено Мери Попинс, лишил я от онези противоречия и рязкости на характера, които Травърс придала на своята героиня, а също така превърнал оригиналната версия в несериозен филм с песни и рисувани мултипликации.

Истинското име на Травърс е Хелен Линдън Гоф. Тя е родена в Австралия, където протича детството ѝ и част от нейното юношество. Майката на Хелен, Маргарет, страдала от нервно разстройство, на фона на което се развивали и други болести, по-специално депресия (Мргарет опитвала не един път да се самоубие). Бащата на Хелен, Травърс Гоф, починал, когато тя била само на седем години: не много успешен банков служител и хроничен алкохолик, той – въпреки това – бил обожаван от своята дъщеря, която през целия си живот ще пази в своите спомени неговия преукрасен, идеализиран образ.

Младата Памела Травърс в ролятан а Титания в пиесата на Шекспир „Сън в лятна нощ“, около 1924 г.

По-късно писателката ще използва името на баща си като фамилия в своя псевдоним. Името Памела избрала още когато била малка и нейните приятели я наричали именно така, а не Хелен. Бащата придал на момичето любов към културата и историята на келтите, защото предците му произхождали от Ирландия и към всичко ирландско Травърс Гоф се отнасял изключително чувствително. Освен това той бил майстор да съчинява истории и импровизации – талант, наследен от Памела.

След смъртта на бащата семейството се преместило в Нов Южен Уелс, където живеела Морхед, леля на Хелен, на която момичето измислило псевдонима Кристина Сарасет и я наричало съкратено „Сас“. По-късно „леля Сас“ ще стане персонаж в едноименната полуавтобиографична книга на Травърс. Черти на баба Морхед могат да се видят и в Мери Попинс. Травърс казва, че тя обединявала непримиримото на пръв поглед противоречие между суровата външност и меката сърдечна природа: „представете си булдог със свиреп изглед, под който изглед се крие нежно, сантиментално сърце“. Строгата и несклонна към „глезене“, но при това необичайно грижовната, внимателна и по свой начин сърдечна Морхед станала, както се предполага, основен прототип на детегледачката Попинс.

Първото издание на „Мери Попинс“, 1934 г.

По отделни черти детегледачката Мери прилича и на своята „създателка“. Попинс, както и Травърс, е по същество пътешественичка, номадка. Такава била и писателката. Като напуснала Австралия, която никога не смятала за свой истински дом, през 1924 година Травърс се запознала в Англия с представители на писателската бохема, където намерила приятели и своя любим, публициста и редактора Джордж Ръсел. Той станал за младата Памела нещо като „бащин образ“ (Ръсел бил тридесет години по-възрастен от нея), ментор и едновременно с това обект на възхищение.

Травърс посещава Ирландия, родината на предците на своя баща, в която моментално се влюбва. По-късно ще отиде и в Съветска Русия, откъдето ще се върне с бележки, публикувани под заглавието „Московска екскурзия“. Памела трудно може да се задържи на едно място, постоянното местене, промяната на обстановката и опитите да хване „попътния вятър“ – това е целият живот на Травърс. Когато се установява най-накрая в едно английско село, където наема къщичка заедно със своя приятелка, тя започва да работи над отдавна замислена повест. Така се появява Мери Попинс – леко надменна и строга многознайка, която едновременно с това разпространява около себе си вълни на спокойствие и увереност в това, че всичко ще бъде добре. Именно детегледачката Попинс внася в семейство Банкс недостигащата му хармония. С нейното идване животът става по-добър, но – когато изпълни своята мисия, Мери Попинс предпочита да изчезне.

Кадър от филма „Мери Попинс“, 1964 г.

Уолт Дисни мечтаел да екранизира историята за най-известната детегледачка на света още през 1940 година (книгата излиза през 1934-та), обаче едва през 1961-ва получава най-сетне съгласието на Травърс. Вероятно писателката е била подтикната към това решение от финансови затруднения: възнагражденията от продажбата на литературните произведения не стигали за прехраната. Иначе не би могла да се обясни внезапната промяна на Травърс: още преди Дисни да прояви интерес към екранизацията на повестта ѝ, тя се изказва не много ласкаво за пълнометражните му мултипликационни филми, по-специално за „Снежанка и седемте джуджета“. Памела получила сто хиляди долара за продаденото правото за екранизация, а също така 5% от приходите. Една от задължителните точки в договора се отнасяла до задължителното одобрение на сценария от Травърс. Тя критикувала почти всичко: от американизмите, песните, обстановката в дома на семейство Банкс до избора на актрисата за главната роля. Травърс смятала, че Джули Андрюс е прекалено „симпатична“ за ролята на Попинс, но се примирила с кандидатурата ѝ след лична среща: „какво пък, в края на краищата носът ви подхожда“.

Андрюс, Дисни и Травърс по време на премиерата на „Мери Попинс“

Въпреки че писателката се борела за всеки момент от бъдещия филм и като че ли успяла да постигне своето, от крайния резултат останала недоволна. Дотолкова, че когато се появила през 1964 година на американската премиера (на която Дисни не я поканил), към края на филма се разплакала. По-късно Травърс ще си спомня, че по бузите ѝ текли сълзи: „филмът се получи невероятно изопачен… Бях толкова шокирана, че се почувствах така все едно не само няма да напиша нищо повече, но даже няма и да се усмихвам!“ Най-вече писателката била недоволна от анимацията, която веднага след премиерата поискала да бъде изрязана, при което получил отговора на Дисни: „Този кораб вече отплава, Памела“.

Екранизацията на „Мри Попинс“ донесла на студиото на Уолт Дисни слава: филмът получил цели пет „Оскара“. Травърс се примирила с екранната версия някъде в края на 80-те години, когато започнала да работи над поредното продължение на книгата. Тогава за първи път от двадесет години гледала отново филма на Дисни.