ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА / „ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА

„ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА

Всичко това е много интересно – ще кажете вие – и „Евангелието от Тома“ е прелестен образец на късните гностични канони, в които истинските изречения на Исус са смесени с изречения на други „Христосовци“. Но какво общо имат с това историческият Исус и ранното християнство?

За да отговорим на този въпрос, да разгледаме още една група изречения в „Евангелието от Тома“, които съвсем точно водят началото си от най-ранната община на последователите на Исус, но едновременно с това не са се запазили в каноничните Евангелия.

Единствената канонична книга, която разказва за съдбата на Исусовите ученици след неговата екзекуция, е книгата „Деяния на апостолите“. Там се съобщава, че скоро след екзекуцията на Исус, в деня на Петдесетницата, върху всички апостоли се спуснал от небето Светият дух във вид на огнени езици (Деяния, 2:1–4). Така, ако се вярва на „Деянията на апостолите“, веднага след смъртта на Исус в църквата се възобновило колективното самоуправление. Всички апостоли били равни и всички били еднакво изпълнени със Светия дух.

Но „Евангелието от Тома“ смята, че положението е било съвсем различно. Ако му се вярва, след смъртта на Исус в общината нямало никаква демокрация. Абсолютна власт над нея получил Яков Праведника, физическият брат на Исус.

„Учениците казаха на Исус: Знаем, че ще ни напуснеш. Кой тогава ще ни бъде водач? Исус им отвърна: Където и да сте, ще отидете при Яков Праведника, за когото бяха създадени Небето и Земята“ (Тома, 12).

Това изречение може да се стори на читателя на Новия завет много страшно. Защото единственото, което знаем от Новия завет за роднините на Исус, е това, че не са го разбирали. Там даже се казва, че когато тези роднини чули, че Исус върши чудеса, се опитали да го заловят. Те решили, че се е побъркал! (Марк, 3:21). Това, съгласете се, е много лоша препоръка. Роднина, който се опитва да изпрати пророк в лудницата, едва ли е достоен да бъде негов приемник.

Ето защо, за да се разбере своеобразието на това изречение и цялата огромна история, която се крие зад него, сме принудени да направим едно доста сериозно отстъпление. Тази история е разказана пълно в книгата „Исус. Историческо разследване“, а тук ще се ограничим с краткия ѝ преразказ за тези, които не са чели първата книга, или са я чели, но не са я запомнили добре: в наше време не може да се запомни всичко.

Неосведомеността на повечето съвременни християни за ролята, която играел в движението на Исус неговият физически брат Яков Праведника, не е случайна. Можем без преувеличение да кажем, че текстовете, влезли в Новия завет, преследвали една цел: да махнат Яков, брата на Исус, от историята на християнството така, както Краткият курс по история на ВКП(б) на Йосиф Сталин преследвал целта да махне Троцкий от историята на Октомврийската революция.

Църквата даже обявила, че Исус е роден от девственица. Съгласете се, че това заявление решавало въпроса с Яков Праведника веднъж завинаги. Яков не e брат на Исус. Те даже не са роднини! Това било изящно теологично решение, гъсто забъркано в казана с перипетии на междуфракционната християнска борба.

Въпреки това Яков, братът на Исус, се запазил в други текстове: по-специално в текстовете на историка Хегезип, цитиран от Евсевий Кесарийски, Епифаний от Саламис и блаженият Йероним.

Според тези текстова Яков Праведника, братът на Исус, ръководел Ерусалимската църква в продължение на тридесет години. Той не пиел вино, не ядял месо, носел само ленена одежда (иначе казано – жреческа одежда) и претендирал за статута първосвещеник на юдеите.

Само от факта, че Яков претендирал за статута на първосвещеник, става ясно, че е спазвал строго юдейския закон. Нещо повече, прозвището му Праведник, било абсолютно знаково. Цадок, иначе казано – Праведник, наричали според Йосиф Флавий основателя на страшната „четвърта секта“ на зилотите и сикариите, виновниците за Юдейската война [1].

А думата праведници (цадиким) е едно от самоназванията както на кумранската община, така и на ранните християни. Още едно тяхно важно общо самоназвание било светци.

За Яков Праведника знае и Йосиф Флавий. В „Юдейските древности“ той съобщава, че Яков Праведника, „брат на Исус, наречен Христос“, бил екзекутиран по настояване на първосвещеника Анания около 62 г., иначе казано – тридесет и няколко години след екзекуцията на Исус и четири години преди началото на Юдейската война.

Йосиф Флавий казва, че с тази своя постъпка Анания така изплашил „най-добрите и най-усърдни законодатели, намиращи се в града“, че те побързали да се отрекат от него. Веднага след екзекуцията на Яков се надигнала нова терористична вълна от страна на сикариите, първа жертва на които станал синът на първосвещеника Анания – сикариите го отвлекли.

Сведенията, които съобщава Йосиф Флавий за Яков Праведника, се съгласуват извънредно зле със създадената по времето на Просвещението теория за „малкия ручей“. От тях следва, че Яков Праведника е бил важна част от теологично-политическия ландшаф в Ерусалим. Екзекуцията му предизвикала паника сред елита и оживление сред сикариите. Тези сведения сочат също така, че Яков Праведника е спазвал юдейския закон и е нямал понятие, че брат му е идвал да го отмени.

Читателят, разбира се, може да се усъмни: а ако тези сведения не принадлежат на Флавий? Може би християните са вписали нещо в този разказ? Отговорът е следният: те са премахнали нещо от него. Премахнали са изречението, което непредпазливо цитират няколко ортодокси, включително Ориген и Евсевий Кесарийски. Това изречение гласяло, че Юдейската война е избухнала като възмездие за смъртта на Яков Праведника.

Както е известно, Юдейската война била започната от зилотите. И единственият, за чиято смърт биха могли да отмъщават, е техният вожд. Изречението, свързващо Яков Праведника с Юдейската война, е напълно несъвместимо с историята за никому неизвестния проповедник на любовта и мира на име Христос, чиято смърт преминала незабележимо за неговите съвременници.

Още една причина, поради която човекът, оглавявал в продължение на тридесет години последователите на Исус, бил премахнат от Новия завет, е острият му конфликт с друг известен раннохристиянски персонаж, който, за разлика от Яков Праведника, е вероятно добре познат на читателя. Този човек останал в историята, и още как! Просветената библеистика от XIX в. го наричала „втори основател на християнството“. Това не е някой друг, а апостол Павел.

По ирония на съдбата именно Павел, чиито оригинални писма са най-ранната по време част от Новия завет, е единственият човек, който назовава по име Яков, брата на Исус. Прави го в „Посланието до галатяните“.

В този текст, написан, ще отбележим, още докато Яков е жив, Павел казва, че когато бил в Ерусалим, се видял там само с двама души: с апостол Петър и с „Яков, брата Господен“ (Галатяни, 1:19).

Тази среща едва ли е била приятна. Въпросът е в това, че малко по-нататък в същото послание апостол Павел съобщава, че между него и Петър в Антиохия се случило разногласие по въпроса за необходимостта да се спазва юдейския закон - иначе казано, необходими ли са съботата, обрязването и кашрута – и главен двигател на тава разногласие бил именно Яков.

„А когато Кифа (Петър на арамейски – бел. П. Н.) дойде в Антиохия, аз му се възпротивих в очи, защото беше се провинил. Понеже, преди да дойат някои от Яков, той ядеше заедно с езичниците; а когато дойдоха, оттегли се и странеше от тях, защото се боеше от обрязаните“ (Галатяни, 2: 11–12).

Картината, която се изправя пред нас, е напълно нагледна. Яков, братът Господен, несменяем ръководител на общината в продължение на тридесет години, и апостол Петър, ученик на живия Исус, който малко или много е чувал възгледите на Исус от устата му, смятали, че праведниците и светците, трябва да спазват юдейския закон. А апостол Павел – иначе казано, човекът, който никога не е виждал Исус на живо, - твърдял, че Исус е дошъл да отмени закона. Като доказателство той използва своя разговор с Исус на третото небе.

Това е все едно сред последователите на Карл Маркс да се появи човек, който проповядва любов към капиталистите, а като доказателство да не се позовава на „Капиталът“ на Маркс, а на посмъртните си срещи с него в своите видения.

Можем да си представим, че автентичните марксисти няма да бъдат доволни. Нещо повече, те биха могли да заподозрат нашия иноватор, че внася съзнателно разкол в редиците на движението и че се финансира от буржоазните власти. Те вероятно биха отлъчили подобен човек от редиците на движението и не е изключено да направят опит за ликвидирането му.

И наистина, „Деянията на апостолите“ твърдят, че апостол Павел е преследван почти навсякъде, където отиде. Като не е преследван от властите. Преследвали го евреите. Тези евреи в гръцкия оригинал на „Деянията“ не се наричат просто евреи, а ревнители или зилоти. А именно зилоти Йосиф Флавий нарича фанатиците, които започват Юдейската война.

„Деянията“ съобщават, че именно изпълнените с ревност (ζῆλος) юдеи изгонили Павел от Антиохия Писидия (Деяния, 13:45). Ревността им пламтяла толкова горещо, че не ги домързяло да изминат след Павел сто и петдесет километра до град Листра, да го настигнат, да го пребият с камъни и да го извлекат извън града, като го мислели за мъртъв (Деяния, 14:19). Тесалоникийските юдеи възревнували ( ζηλόω) срещу Павел и едва не превзели с щурм дома, в който се криел (Деяния, 17:5).

Но най-голямата неприятност се случила с Павел в Ерусалим. Там подсторената от някого тълпа едва не го линчувала на входа на Храма, крещейки, че е осквернил святото място; а след това, когато римските войски отървали Павел от разгорещената тълпа, някакви мрачни юдейски терористи дали клетва „да не ядат и да не пият“, докато не убият Павел по време на съдебното заседание, така че римският хилядник, който спасил живота на Павел, трябвало да вземе извънредни мерки. Той събрал конвой от двеста пехотинци, седемстотин конници и двеста стрелци и го изпратил под тази нечувана охрана за Кесария при прокуратора Феликс.

Кой е насъскал хората край храма и кой е ръководел фанатиците, дали клетва „да не ядат и да не пият“ – фанатици, които трудно можем да си представим като представители на официалната власт?

За личността на този човек можем да се досетим от това, че, според „Деянията“, Павел, едва-що пристигнал в Ерусалим, отишъл да се поклони на някой си Яков (авторът на „Деянията“ не посочва статута му). Този Яков смъмрил Павел за това, че не спазва Тората, посочил другите вярващи в Исус и казал:

„Виждаш ли, братко, колко хиляди повярвали юдеи има, и всички те са зилоти ( ζηλωτής)“ (Деяния, 21: 20).

Не е трудно да заподозрем, че евреите, преследващи Павел по всички градове на Римската империя, не са били просто евреи, а именно зилоти и че техен ръководител е бил същият Яков Праведника, отмъщението за чиято смърт станало причина за Юдейската война.

Идеите на последователите на Яков и идеите на последователите на Павел били пряко противоположни. Яков смятал, че брат му е дошъл, за да изпълни Закона. Той дошъл, за да смаже езичниците с желязна пета и да даде на избрани хора от евреите господство над целия свят.

Павел учел, че Исус е дошъл да отмени закона. Той учел, че Исус е дошъл да спаси езичниците, а не да ги унищожи.

Отхвърлянето на Павел от автентичните последователи на Исус било толкова силно, че немският протестантски библеист Кристиан Фердинанс Баур, основател на Тюбингенската школа, изказва още през XIX век хипотезата, че Павел е стигнал до нас в два вида, в две аломорфни модификации.

В християнската традиция той е известен като апостол Павел, апостол на езичниците, а в друга традиция, водеща към споменатите „зилоти“ - като ужасния гоес (което ще рече магьосник, шарлатанин) и подъл богоотстъпник Симон Влъхвата.

Един от ярките документи, представящи втората традиция, е групата текстове под названието „Псевдоклиментини“. „Псевдоклиментините“ разказват за организацията на ранната църква съвсем друга история от тази, която разказват „Деянията на апостолите“. Те не знаят за никакво колективно ръководство и за Светия дух, слязъл върху всички апостоли.

Вместо това „Псивдоклиментините“ твърдят, че никой нямал право да проповядва Исус, без да притежава за това писмо от Яков Праведника, единствения законен ръководител на цялата община. Симон Влъхвата/Павел, разбира се, нямал такъв документ.

Нещо повече, „Псевдоклиментините“ твърдят още едно важно нещо.

Каноничните „Деяния на апостолите“ започват своя разказ за кариерата на апостол Павел с безредици, станали на стъпалата на Ерусалимския храм. Според „Деянията“ по време на тези безредици Павел участвал в убиването с камъни на християнския мъченик Стефан, което в превод от гръцки език означава „Венец“.

„Псевдоклиментините“ разказват също за голямо сбиване между две сектантски фракции, станало на стълбите на храма. Ръководител на едната фракция бил Симон Влъхвата. Но той нападнал не някакъв „Венец“, а Яков Праведника, който претендирал, ще напомним, за венеца на юдейския Първосвещеник (според версията на светците и праведниците). По време на този теологично-криминален скандал Симон Влъхвата блъснал Яков по стълбите на храма, като му чупил крака, и след това Яков бил принуден да избяга в Дамаск, където Павел го последвал.

Този малък епизод говори за взаимоотношенията на Яков Праведника и апостол Павел много повече от сто богословски разсъждения. Симон/Павел нападнал Яков, брата на Исус, пред входа на храма, блъснал го по стълбите и му счупил крака!

Вождовете на тоталитарни секти прощават рядко подобни неща и ако е истинска, тази история представя действията на зилотите, преследващи Павел по всички градове на империята, в съвсем друга светлина.

Не теологията на Павел била причина за конфликта между него и зилотите. А личният конфликт между Павел и лидера на зилотите бил причина за теологичните иновации на Павел!

Както и да е, но Яков Праведника – аскетът, фанатикът, зилотът, първосвещеникът на юдеите, според версията на зилотите, абсолютният ръководител на сектата от последователи на Исус в продължение на тридесет години, човекът, чиято смърт хвърлила в паника „най-усърдните и най-добрите законодатели“ и довела до Юдейската война – бил изхвърлен от Новия завет.

Но в „Евангелието от Тома“ се запазил!

„Учениците казаха на Исус: Знаем, че ще ни напуснеш. Кой тогава ще ни бъде водач? Исус им отвърна: Където и да сте, ще отидете при Яков Праведника, за когото бяха създадени Небето и Земята“ (Тома, 12).

Ще се съгласим, само това изречение вече показва, че първоизточникът на нашето Евангелие води към текстове, които нямат паралели в гръцкия Нов завет, но представят автентичната арамейска традиция.

А ето още едно любопитно нещо, което Исус с голяма вероятност е казал или поне му се приписва отдавна. То се съдържа в стих 72. Там се казва:

„Един [човек] му каза: Кажи на моите братя да разделят с мен бащиния ми имот. Той му отвърна: Но човече, кой ме е направил вещ в делбата? Обърна се към своите ученици и им каза: Аз нищо не разделям, нали?“ (Тома, 72).

Колизията, описана тук, е напълно разбираема. Трябва да напомним, че ранната християнска община практикувала общност на имуществото. Тя също така избягвала парите – до такава степен, че даже в каноничните Евангелия Исус никога не взема пари.

И ето, представете си, че към човек, който проповядва общност на имуществото и всичките преимущества на комунизма, изведнъж, като към съдия, се обръща някакъв нещастен наследник с молба – не, не да постъпи в общината, не да даде имуществото си за общото дело, а с молба за съдействие при получаване на дял от наследство! Реакцията на Исус е мълниеносна. Той не е дошъл да дели, а да обобществява! „Аз нищо не разделям, нали?“ Защо обаче можем да твърдим, че този отговор е даден от Исус, или, по-точно, че този отговор му се приписва от доста отдавна?

Много просто. Защото имаме съответно изявление в „Евангелието от Лука“. И то, както лесно можем да се убедим, не е правилно.

„И някой от множеството Му каза: Учителю, кажи на брат ми да раздели с мен наследството. А Той му каза: Човече, кой Ме е поставил да съдя или деля между вас?“ (Лука, 12: 13–14).

У Лука смисълът на изречението се е изопачил или се е изгубил при превода. Нещо повече, това изказване вече е направо безсмислено. Как така: „кой Ме е поставил да съдя“.

Цялата християнска доктрина се гради точно на това, че Исус е Съдия и че именно той ще ръководи Страшния съд, награждавайки мъчениците с венци и тронове и хвърляйки грешниците в геената огнена. Като имаме предвид тази – главна, основна, многократно заявена – функция на Исус, отказът му да отсъди по въпроса за наследството изглежда съвсем неразбираем.

Напротив, изречението в стих 72 бие точно в целта. Това е изречение на лидер на комунистическа община, който не е дошъл да дели в полза на частни лица, а да да обобществява в името на бога.

Нещо повече, ние имаме още един арамейски текст, преведен на арабски и в този си вид достигнал до нас в състава на арабски манускрипт от Х в. В този арамейски текст Исус казва:

„Някой му каза: Господи, кажи на брат ми да подели (с мене) имуществото на баща ни. Той му каза: Кой ме е поставил да ви деля?“ [2]

Иначе казано, виждаме, че стих 72 в „Евангелието от Тома“ отново съдържа неизопачена арамейска традиция, различаваща се от каноничната, и именно традицията на Тома в дадения случай трябва да признаем за автентична [3].

Случаят с изказването в стих 72 е важен, но не е единствен.

Вземете например още един текст от Новия завет: „Първото послание на апостол Павел до коринтяните“. В него Павел пише: „А както е писано: Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало, това е приготвил Бог за тези, които Го обичат. (1 Коринтяни, 2:9).

Павел очевидно цитира някакъв свещен текст: „както е писано“. Но нито в Стария, нито в Новия завет има нещо подобно. Затова пък аналогични изречения има в „Евангелието от Тома“. „Исус каза: Ще ви дам каквото око не е виждало, каквото ухо не е чувало, каквото ръка не е докосвала, каквото в човешкото сърце не е израствало“ (Тома, 17) [4].

От това можем да заключим, че през 50-те години е имало недостигнал до нас сборник с изречения на Исус, на който Павел се позовава. Някои изречения от този сборник не са влезли в каноничните Евангелия. Но са влезли в „Евангелието от Тома“. И, нещо повече, поне цитираното по-горе изречение е имало отчетливо протогностичен характер.

А ето още няколко други ранни изречения от Тома:

„Докато не славите съботата, няма да видите своя Небесен баща“ (Тома, 27).

„Фарисеите и книжниците взеха ключовете на познанието и ги скриха. Те не влязоха, нито допуснаха онези, които искат да влязат, да го сторят“ (Тома, 39).

В тези две изречения е поразително това, че съчетават съвсем отчетлив юдаизъм с отчетлив гностицизъм. Исус не просто призовава да се спазва съботата. Той съобщава, че без това не може да се види Бога. Ортодоксалният юдаизъм забранявал виждането на Бога. А Исус не просто порицава фарисеите. Той казва, че са скрили ключовете от гносиса.

В по-нататъшни времена ортодоксите твърдели, че гностицизмът е късно и неправилно разклонение от великия ствол на християнството. Но тези изречения са много ранни. Те са се оформили още тогава, когато техният автор (някой от последователите на Исус или дори самият Исус) все още е спазвал съботата и е водел полемика с фарисеите, и говорят за ключове от знанието и за виждане на Бога!

А ето още едно ранно и протогностично изказване в „Евангелието от Тома“: „Нека този, който търси, не се спре в своето търсене, докато не намери. Когато намери,той ще се смути и когато се смути,той ще се изуми от възхита и ще царства над Всичко“ (Тома, 2).

Защо можем да го смятаме за ранно?

Работата е в това, че много сходно изказване на Исус цитира Климент Александрийски [5]. Намерил го е в „Евангелието от евреите“. Това евангелие, недостигнало до нас изцяло, е написано от тези последователи на Исус, които са спазвали строго юдейския закон и са признавали водещата роля на Яков Праведника.

Но най-важният детайл, който потвърждава древността на източника, лежащ в основата на „Евангелието от Тома“, се намира на самата повърхност. Той просто бие на очи.

Този детайл не е нещо друго, а пълното име на апостола. Той се казвал Юда Тома, което ще рече Юда Близнака. Юда е име, Тома е прозвище.

Защо това е важно?

Защото, също както никъде в „Деянията на апостолите“ не се споменава за ръководната роля на Яков Праведника, точно така никъде в каноничните Евангелия не се споменава, че апостол Тома се е казвал в действителност Юда.

Изобщо авторите на каноничните Евангелия често манипулират с имената на апостолите.

Например Марк нарича апостол Симон Симон Кананит (Марк, 3:18). В превод от арамейски Симон Кананит означава Симон Ревнителя, или Симон Зилота. Смятайки, че гръкоезичният читател не знае арамейски, Марк е предпочел да остави страшния прякор без превод.

Матей казва, и той непредпазливо, че прозвището на апостол Петър (който също се казва Симон) е Симон Бариона (Σίμων Βαριωνã), което ще рече Симон Терориста. С думата барион Талмудът нарича тези хора, които Флавий нарича с думата зилот.

Във всички канонични Евангелия апостол Юда Тома фигурира просто като Тома (Марк, 3:18; Йоан, 11:16; 14:5; 20: 24–29). Това име станало много популярно в Европа. След победата на християнството по света се появили множество Томасовци, Томита, Томовци и даже Томасини. Но това име не било истинското име на апостола! Името му било Юда, а Близнак било просто арамейското му прозвище.

Защо ортодоксалното християнство превръща много рано прозвището на апостола – „Близнак“ – в негово собствено име?

Можем да предположим, че поне една от причините е била тази, че прозвището е носело гностичен характер. Защото апостолът бил наречен Близнак още приживе.

И това означава – ако отхвърлим невероятното наистина предположение Исус Христос да е имал брат близнак, – че човек на име Юда е претендирал още през 30-40 година Христос да му е духовен близнак, негов небесен двойник. Негово второ „аз“, влязло в Юда по същия начин, по който преди това Христос влязъл в човека на име Исус.

Фактът за „духовен близнак“ на Исус още през 40-те години противоречи явно на твърдението, че гностицизмът е късна ерес.

И макар че „Евангелието от Тома“ в своя днешен вид е написано не по-рано от 40-те години на I век, както виждаме, то отразява традиции, толкова ранни, колкото у Марк, Матей и Йоан, че даже и по-ранни [6]. Това е източник, независим от каноничните Евангелия. „Понякога този източник дори ги превъзхожда“ [7].

Съгласете се, това е много неочаквано. Свикнали сме да смятаме, че ужасният и проклет гностицизъм е късна ерес. Че е изопачаване на смисъла на Христос.

Но гностичното „Евангелие от Тома“ запазва за нас някои много ранни текстове, загубили се в Новия завет. Тези текстове в оригинала принадлежат на хора, които са спазвали юдейския закон и са смятали Яков Праведника за ръководител на всички вярващи. Те принадлежат на хора, които смятали човека, носещ името Юда, за духовен близнак, а не за предател на Исус. И тези текстове вече имали осезаемо гностичен нюанс.

БЕЛЕЖКИ

1. Ще припомним, че в иврит, както във всичките семитски езици, носител на смисъла е трибуквен корен, състоящ се само от съгласни. Гласните се прибавят към този корен според граматическата необходимост. Коренът ЦДК означава „справедливост“, „праведност“, „правосъдие“. „Цедака“ е справедливост или правосъдие, а също така милостиня. Праведник е, строго казано, „цадик“. А „Цадок“ е името на първосвещеника на цар Соломон, чиито потомци до времето на Макавеите единствени имали правото да стават първосвещеници. Нещата се усложняват даже от това, че прозвището на основателя на „четвъртата секта“ Цадок е стигнало до нас през гръцки език, където няма буква „ц“, и затова в гръцкия текст на Флавий неговата форма е „Садок“. Така че прозвището на основателя на „четвъртата секта“ Цадок би било по-логично да се преведе като „Справедливец“ или „Правдивец“.

2. Става въпрос за юдеохристиянски текст, инкорпориран в арабския трактат „Абд ал Джабара“, написан през Х век и публикуван от Шломо Пинес през 1966 г. Shlomo Pines The Jewish Christians of the Early Centuries of Christianity According to a New Source The Israel Academy of Sciences and Humanities Proceedings. Vol. II, n. 13, Jerusalem, 1966. P. 13; см также: Q. Quispel Q. The Discussion of Judaic

3. Quispel Q., The Discussion of Judaic Christianity, Vigilae Christianae. Vol. 22, N2, Jun 1968. P. 86.

4. Stephen J. Patterson. The View from Across the Euphrates, The Harvard Theological Review. Vol. 104, № 4 (OCTOBER2011). P. 428.

5. Helmut Koester Ancient Christian Gospels: Their History and Development, SCM Press, 1990. P. 85.

6. H. Montefiore. A comparison of the Parables of the Gospel According to Thomas and of the Synoptic Gospels; H. Montefiore and H. E. W. Turner Thomas and the Evangelist Studies in Biblical Theology, 35; 1962. P. 78.

(Следва)