четвъртък, февруари 29, 2024

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ

ПРЕДГОВОР

Ако преди освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да било средства, че приготовляваната от Руссия война с Турция за нашето освобождение е война, не за освобождението на „бедных славян", а за разширението на русската Империя и за завладяванието на Балканите и България от Руссия, - нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва и когото да не наречаха враг на славянството, враг на българския народ, на неговото освобождение. Никой българин не можеше да допусне тогава мисъл, че „православна Руссия“, която с векове ни е пращала икони и камбани подарък, която е водила няколко войни с Турция, не се стреми за нашето освобождение, а за разширение на своето царство, за обладанието на Балканите. Истина е, че на мнозина от нас беше известно завещанието на Петър Великий, както и желанието на всички подир него русски царе, да завземат Цариград; но нашите понятия за тия русски стремления не са отивали никога по-нататък от завземанието на Цариград. Рядко и твърде рядко може да е имало някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, да е съглеждал, че с стремлението си, да завземе Цариград, Руссия ще завладее окончателно и България. Гневът ни против Турция, на която до тогава бяхме роби; желанието ни да видим своята угнетителка разбита, съсипана, - бяха толкова силни, щото малцина са искали да знаят за последствията, които можаха да ни сполетят от нахлуванието на Руссия в Балканите. През последната половина на настоящия век само, българския народ захвана да се събужда от летаргическия сън на пет-вековното робство. Тук-там из угнетените краища на отечеството ни захванаха да се явяват искри, които даваха да се разбира, че българщината не е огаснала, че тя тлее под мракът на политическото робство на Турция и духовното, - на гръцкото духовенство. Появиха се Пайсий, Софроний, Раковски, които, всред поядающия ни гръцизм, високо заявиха за съществуванието на някогашна България и поискаха да има тя и за в бъдеще право на съществувание. Техните дела се подеха по-после от други патриоти. В желанието си да видят българския народ като политическа единица, да имат свое духовенство, своя църква, да чуват молитви към Господа на славянски, да четат и пишат на български, - те не се спираха пред никакви средства, които можаха да ги улеснят към достигванието на тази цел. Всичко предприемаха те, с всекиго се сдружаваха, стига да бяха уверени, че този всеки ще им спомогни да постигнат желаемото за отечеството си. Руссия, през ония мътни времена, се е смятала за единственната, която може да им помогне. Като са гледали, че тази държава предприема няколко пъти война с Турция, те са мислили, че нейната цел не е да завоевава территория от отоманската империя, а - да освобождава нас българите. Еднаквостта на религията и славянската племенност са спомогнали твърде много за затвърдяванието на туй убеждение. Сполуката да се сдобием с църковна автономия през 1870 г. още по-вече усили това убеждение. Едва в последните години, преди освобождението ни, някои от българските патриоти като Ботйов, Любен Каравелов, Стамболов и В. Левски, бяха захванали да исказват съмнение в добрите намерения на Русия и действуваха, щото освобождението да стане от самите българи, чрез въстания. Но тия техни съмнения не се изказваха тъй ясно и публично, за да можеше да се образува едно мнение в обществото. Техните думи се вземаха от всички като исказвани под влиянието на нихилистически стремления, а не проникнати от дълбоко съзнание. Освен туй, нямаше нито един пример, на който можеше да се укаже, че руссите работят за завладевание на Балканския полуостров, а не за освобождението на България. Примерите за постъпките на Руссия с Полша и Кръм не бяха никак тогава убедителни за нас българите, които бяхме навикнали вече да получаваме подаръци от Руссия за църквите и други благодеяния. Полша и Кръм са исповядвали друга религия, и за туй, мисляхме си ний, Руссия е постъпила с тях така жестоко, но българите са православни, следователно към тях тя ще бъде по-милостива. Войната през 1877-78 г., която се обяви под общеизвестния предлог за освобождението на угнетените славяни, заглуши окончателно всяко съмнение за лоши намерения на Руссия към България. Никой не можеше да помисли даже, че Руссия крие каквито и да било цели с нахлуванието си в Балканите, освен създаванието на една България. Под впечатлението на всеобщата радост, че се освободихме, никой не можеше да си помисли, че Руссия веднага след туй ще се залови, под формата уж на една България, да създава своя русско-задунайска область. И ако се намираше такъвзи смелчак, ний, самите българи, бяхме готови да му издерем очите, за да не злослови против освободителката ни, която, казвахме си ний, зарад нас хора истрепа, пари похарчи с миллиони, и хиляди още други неща, без да съобразим, че всичките разноски за тази война ще паднат пак на гърбът на българина, както стана. Нашите „братушки“ обаче, си знаяха работата. Техния план бил предначертан. Ний се радвахме, че ще създаваме някогашната България на славните български царье Крум, Асен, Симеон и пр., а те в туй време, тихо, без шум, са определяли, по кой начин да наредят тъй работите и устройството на държвицата, щото в едно скоро време създадената уж България да стане русска-задунайска област.

Кой би могъл от нас българите в него време да помисли подобно нещо и до подозира, че Руссия устроява своя област, а не България? И кой би посмял да го каже открито? Или, ако го кажеше, кой щеше да бъде онзи, който би намерил в себе си достатъчно сила и подготвен ум, за да го повярва?

Между тем, при онуй всеобщо наше омайване, това, което попосле видяхме да се случи в България и което докара 27 Априлий 1881 год. и грозния 9 Август през 1886 год. с всичките му последствия, се е крояло и тъкмяло още тогава. Още тогава русските дипломати са ни скроили кюляфа и определили за по-нататък времето, когато ще го нахлуят на главите ни.

Тази книга, която поднасяме на читателите, това именно и доказва. Тя не е измислена и съчинена от нас. Тя е сбирка от цял ред документи, измъкнати из секретните архиви на русските консулства, документи, които дохождат да искажат пъкленните планове на онази Държава, която се нарича наша освободителка - Руссия. Тия документи са добити от бившия русски чиновник, драгоман при русското консулство в Русее дълги години, а по-после в Букурещкото посолство, г. Якобсон. Историята на тяхното измъквание е известна. В битността си като драгоман в русчукското консулство, на г. Якобсон - след оттеглюванието на русските консули заедно с Каулбарса, - е било временно възложено заведвание на консулството и съхранението на секретната архива. Като човек, който се възмущавал от подлостите, които руските дипломати вършат в България и който не е видял нищо зло от тази България, г. Якобсон, се е въсползувал от случая и измъкнал една голяма част от тия документи, които се отнасят до работите в България, и беше побегнал от Ромъния в Лондон. Вследствие на старо познанство с него, нашата редакция, като видя по русските вестници, че Якобсон бил измъкнал някои секретни документи и бил побегнал в Лондон, - се обърна към него и го помоли да ѝ достави тия документи, ако се отнасят до работите в България, срещу едно възнаграждение. Подир малко време г. Якобсон, скришно, с чужд паспорт, дойде в България и ни донесе документите, като има добрината и да ги нареди според времето и датата. Ний не можем освен да му благодарим тука, че ни даде възможността да се запознаем и ний, па и всички българи и цял свят, с пъклените кроежи на руските дипломати за отечеството ни.

Препоръчваме на читателите да прочетат с голямо внимание документите, да си припомнюват преминалите, от освобождението ни насам, събития. Прочитанието ще им напомни много неща и те ще дойдат да признаят, че г. Стамболов е принесъл големи услуги на отечеството, гдето от 9 Август после тури преграда на всяко русско бъркание и влияние в България.

Ний оставихме документите нарочно на русски язик първо, защото по този начин тяхната точност ще се запази с всичката им канцеларска русска рутинност, и второ, защото у нас всички почти, които знаят да четат и се занимават с политика, разбират да прочитат и на русски язик. Но за туй пък правим тук един кратък преглед на миналите събития, като указваме тук-там на някои страници от документите, за да може читателя под прясното впечатление и въспоменание на миналото, да схваща и разбира добре значението на самите документи.

За много въпроси и събития, за много неща, които съдържат разните документи в тази книга, ний сме говорили на времето, но нашите говорения и писания са се основавали на делата на русската дипломация. Ний съдехме тогава от това, което руссите вършеха, в разни времена в България и от техните действия вадехме заключение за намерението на Руссия спрямо България; при все туй пак много от нашите заключения са биле на пълно справедливи. Сега обаче, пред нас стоят неоспорими документи, които, черно на бяло, откриват всичките планове на Руссия, както и всички пъкленни действия на нейните дипломати от освобождението насам. Двоумение вече няма да има за читателите в смисъл, да ли нашите заключения са правилни или не; тук говорят самите писма на русските дипломатически канцелярии. От тия документи читателя ще види, че всичките бъркотии, всичките преврати, всички, смутове, бунтове, заговори, убийства и пр. и пр., които са се случвали в България, от както съществуваме като държава, са дело на русската дипломация. Всичко, което на нас се е виждало необяснимо, нередовно, за русските дипломати е било предварително скроено, предначертано и обмислено, за да докара именно известни предначертани събития.

Ний виждаме сега, че още в първите дни на освобождението ни русските дипломати се загрижили, по кой начин да поставят Княжеството в такова положение, щото в едно скоро време или сам княз Александър, - когото те са поставили пак с определена цел, - или сам народа, да поиска присъединението си към русската империя. Щастие сме имали може би в това, че дипломатите им са биле много глупави, повечето са водяли помежду си раздори и интриги, и вместо да постигнат положителни резултати, добили са се съвсем до противното, при всичко че княз Александър и консерваторите са биле станали добри инструменти в техните ръце. Още с самото си пристигане в България княз Александър, по съветите на тогавашния русски представител, Давидов, беше се окръжил само от консервативните елементи, на чело с Бурмова, които се бяха определили още в учредителното Велико Народно Събрание в Търново. Обаче и княза и русските дипломати са разбрали, че току-що изникналите тогава консерватори, които с много малки изключения бяха сбор от бившите турски чорбаджии, не се ползуваха с никакво влияние нито в учредителното Събрание, нито измежду народа; това нещо го е разбрал подир преврата и Хитрово и го е донасвал в Петербург. Между тем трябвали хора, които да им послужат за добри оръдия в достигвание на определения още от рано план. В либералите и в тъй наречените тогава от руссите „младите“, те не можеха да имат никакво доверие, защото всички те са хора, които от много години са работили за отечеството и следователно нямаше никога да склонят да подпишат присъдата на България. За да създадат, прочее, едно положение, което да им послужи за гонимата цел, те се завземат с княз Александра заедно, да изменят формата на управление от конституционно - на чисто монархическо. Мотивите на княз Александър са биле, че министрите му не го слушали, явявали се при него в неприлични дрехи, че платата му била малка, че управлението било распасано. Мотивите на русските дипломати пък са били тия, че, като се съсредоточи властта и управлението в ръцете на княза, те ще могат тогава да му предложат да предаде престола на Царя. За народа те не са се грижили ни най-малко, защото от документите се вижда, че една от обязанностите на русските консули е била и тая, да донасят в Петербург, при всеки случай, и да заблуждават дипломатите, че „народа е безпределно предан на Царя и чака момента, когато България ще се присъедини към русската Империя под скиптра на Царя“.

През Октом. месяц 1879 г. беше свикано първото законодателно Народно Събрание. Както е известно, това Събрание исказа недоверие на консервативното министерство под председателството на Бурмова. Княз Александър, вместо да испълни желанието на болшинството и да свали кабинета, растури камарата. Това растуряне е станало, както се вижда сега от настоящата книга, по съображения, че княза е имал намерение да пише доклад до Царя за работите в България и да иска неговото разрешение за променението формата на управлението в страната. Действително, княза замина тогава за Петербург, а от документите виждаме, че той е ходил да носи на Царя доклада си и да исходатайствува променението на Военния Министър Наренцова, който либералствувал много, заедно с българите, както и променението на управлението. В документите се казва по кой начин се изгубил един сандък от багажа на княз Александър, който съдържал някой негови скъпоценни вещи и секретната му преписка с Царя. Пишущия тия редовце беше тогава чиновник в Министерството на Вътрешните Дела и знае, че действително подобно изгубване имаше. В министерството като вярваха, че изгубването е станало неумишленно, бяха испратили тогавашния чиновник за особенни поръчки, майор Краузе, да мине през същия път и да ги дири. Подир няколко дена се съобщи, че вещите били намерени. От документите сега се вижда, че тоя сандък с вещите е бил откраднат, отнесен в русското консулство в Русе, снето е било препис от секретната преписка на княз Александър с Царя и после сандъка бил пак предаден като намерен. Тая дипломатическа подлост била извършена, както се вижда сега, за туй, защото русските дипломати, кой знае как захванали да подозират княза.

В Петербург, гдето княз Александър имал голяма надежда, че ще го поддържат, се отнесли не до там съчувственно към доклада му и горещото му желание за променение на управлението в България. Покойния цар не се съгласил, под никакви условия, но за да поддържа княза, заповядал да се каже на министрите да живеят в споразумение; заповядал да му се отпущат по 100,000 рубли годишно от царската хазна; повикал Наренцова назад; вместо него пратил Ернрота; взел си и представителя Двидова, като определил за нов представител в София г. Кумани, - единствения за когото ние знаем както тогава, тъй и сега от документите, че поддържаше либералите и беше против проектирания преврат.

При всичко това князът се върна в България недоволен. Либералите, макар и под консервативното министерство, сполучиха в изборите още по-голямо болшинство. Княза беше принуден да преклони глава и да образува ново министерство под председателството на Цанкова. Обаче, в скоро време, по едно спречкване с австрийския агент Кевенхюллер, Цанков остана само Министър на Вътрешните Дела, а Каравелов, като лице, което се ползуваше с най-голямо доверие тогава, стана Министър-Председател. И от това положение на работите, нито княза, нито русската дипломация, нито консерваторите останаха доволни. От документите се вижда, че те продължавали своите интриги. Скоро те сполучили да подровят положението на русския представител Кумани. Той е давал обширни обяснения за безполезността на всякакъв преврат, на всяко изменение по формата на управлението в България, но, както се вижда, малко внимание се е обръщало на неговите рапорти, а напротив те са станали причина да го преместят. В всеки случай работата е могла да се проточи няколко време, ако не и няколко години, но събитията на 1 март 1881 г. в Петербург, внезапно са изменили всичко. Убийството на покойния Цар предизвика отиването на княз Александър в Петербург. Тук, под грозното още впечатление на лежащия труп на убития цар, княз Александър се е въсползувал да поднови своето ходатайство, като го допълнил този път и с това, че България, по своето управление, може да стане гнездо на нихилистите. Такава беше и агитацията на консерваторите. Спомогнал е тук много и Директора на Государствената полиция в Петербург. По донесените нему сведения тогава от консерваторите и русските агенти, че в България имало нихилисти във всеки град, че убийството но царя се одобрявало от много българи - либерали, той обърнал вниманието на русските дипломати, че ако това положение на работите се продължава, той се бои, че България ще стане гнездо на русските нихилисти. Интригата се разиграла тъй искусно, щото царя по своята сурова натура това и чакал. Там, до гдето е бил още княза в Петербург, се скроил плана за преврата и на Еренрота са биле дадени нуждайте инструкции за действие. Кумани, бе повикан назад, а вместо него се испрати Хитрово в София. Княза пристигна и след няколко дни прокламацията за преварата се обяви. От документите сега се вижда, че една голяма част от суммите, потребни за преврата, биле дадени от Руссия, от суммите на окупационния фонд за устройството на Русско-Задунайска область.

В Петербург най-напред имало разни мнения за въпроса: да се направи или не, преврат. Военните, особенно Генералния Щаб, който е имал готови, види се, плановете за бъдещи действия на Балканския полуостров, биле против и генерал Обручев осъждал Директора на Азиятския Департамент, че необмисленно дипломацията бъркала на плановете му. „Да удовлетворяваме оплакванията на княза Батемберга, това съвсем не влиза в нашите грижи за България“, - казал Обручев на Мельникова. Но след като изслушал доводите на русския дипломат и съображенията, че „по-лесно ще могат да достигнат целта си, ако имат работа с един човек, не с цяла улична тълпа, която българите наричали Народно Събрание, защото при туй положение на управлението, не могло да се иска нищо от Батемберга, понеже всичко зависи от министрите и Народното събрание“, той по-омекнал. “Дайте, казал русския дипломат, на княза права и тогава искайте от него да си испълни обязанностите. Дайте му пълномощия да управлява самостоятелно страната и тогава искайте да испълни поставените му условия “ - след като изслушал тия довода, генерал Обручев склонил да не бърка на дипломацията.

Няма съмнение, че усърдието, с което и княза, и руссите, и консерваторите, се грижеха да докарат този преврат, трябва да им е доставило, подир сполуката, голямо удоволствие, на всекиго според заслугите му. Растичаха се, разбесняха се тогава на четири страни разнц русски коммиссари и емисари. Ернрот, комуто бе възложено да испълни плана, беше в ентусиазъм, че ще получи едно „спасибо“ от царя. Писмата по действията на русските офицери и дипломати по този преврат, са изложени в книгата, тъй щото ний няма да ги повтаряме. Ще кажем само това, че русските дипломати са донасяли искуствени телеграмми за доволствието на народа от княза и исканите му пълномощия, само и само да убедят Царя, че е необходим преврата. В Петербург вземали най-напред всичко за истина. Но скоро и едните и другите се разочароваха. Още преди изборите, руссите захванаха да проявляват несъгласията си, в някои работи, с консерваторите по въпроса за изборите, защото тия последните искаха да направят изборите не по предвидения от закона ред, а по особен начин. Руссите, които се бояли да не би с това да предизвикат някои бъркотии и да не би да ги осъдят от Петербург, гдето имали сведения вече за някои насилия, - дали мнение, че по-добре ще бъде, ако изборите станат по съществующий закон. Освен туй Хитрово захванал да се съмнява в Батенберга. Индиференнтността на иностранните представители захванала да го навежда на мисълта: „дали княза не се е загарантирал предварително от поддръжката на другите държави за преврата и дали в този в този случай руссите не са слепи оръдия на Англия, Австрия и Германия“? Това нещо той захванал да подозира, защото видял от разговорите си с представители на тия държави, че те се отзовавали много добре за княза и за неговите приближени - консерваторите. За самия княз Хитрово казва в същото писмо, че той го счита способен за всякакви пакости. По този начин ний виждаме, че общите тогас неприятели на българската свобода: руссите, Батенберг и консерваторите, се скарали помежду си преди още да отидат в Свищов, гдето щяха да се дават пълномощията на княза. Ернрот тъй също паднал в немилост както пред Хитрово, тъй и в Петербург. След Свищовското Събрание той бе повикан в Русия. Министерството на Вътрешните Дела бе поверено но известния Ремлингена. Консерваторите пък се разочароваха, защото видяха, че на тях не се отдаде такова доверие, както те си мислеха. Те са предполагали, види се, че подир като вземи княза пълномощията, тям ще бъде поверено управлението. Обаче, русските дипломати са имали свои планове. Марко-Балабанов, който беше яростен превратаджия, като видя че тази работа не излезе тъй както я е очаквал той, - замина веднага за Цариград, гдето беше агент на Княжеството. След няколко месеца обаче, той си даде оставката, дойде в София и се присъедини към либералната партия. Княз Александър, който беше захванал да разбира положението си, уволни Ремлингена, на което му е спомогнал, види се и Хитрово, защото от преписката се вижда, че и той го е мразил, - и назначи Начевича за министър на Вътр. Дела. Кабинета беше чисто консервативен, а за Военен Министър беше назначен Генерал Крилов. Руссите, от своя страна, са останали пък недоволни от княз Александра, защото виждали, че той протака и не скланя да предаде управлението на страната на русския цар. По този начин се захваща едно глухо гонение, което принудило русската дипломация да помисли за създаването на един чисто русски кабинет в България. Както се вижда от писмата, княз Александър е имал в Петербург свои хора, от които узнал, че му се крои кюляф и че ще му пратят русски генерали за министри. За да не излезе, че това става без негово знание, княз Александър сам се оплакал от министрите си и поискал да му пратят лица за министри от Петербург. Скоро в София дойдоха генералите Соболев и Каулбарс, заедно с Теохарова. Както се вижда от документите, назначението на Соболева е станало с ясно определената цел да ритне консерваторите, да примами либералите, като по-силна партия и да се принуди княз Александър да се отрече от престола за в полза на царя. Знаял ли е княз Александър программата на Соболева, или поне подозирал ли е, това не се вижда от писмата. Но по-вече за вярване е, че той е захванал да подсеща положението си. Решението му да подаде ръка на либералите, да възстанови конституцията и да повика Цанкова в министерството, - показва, че той е знаял от по-рано намерението на русската дипломация.

С назначението на Соболева, русската дипломация искаше да заличи своите погрешки и да се сближи с либералите. Руссите се бяха убедили, че консерваторите и Батемберг нямат никакво влияние в страната, а с преврата от 27 Априлий 1881 год. изгубиха и туй, което имаха. От друга страна небързането на княза да се отрече от престола, ги застави да почнат по-открито борбата си с него. Генералите знаяха гъделя на либералната партия и поискаха да я употребят за оръдие в своите нечисти цели. Соболев създаде вестника „Балкан“ и бе поканил да вземат в него участие някои от по-видните либерали; почнал беше да преследва консерваторите открито, и да създава нова партия под свое предводителство. Въпросът за постройката на железните линии е играл доста голяма роль в усилванието на недоразумението между княза и Генералите. Интересни са писмата на Хитрово и другите консули по този въпрос, както и за консерваторите, на които се мъчели да създават партия и положение. Даже сам Ернрот, който беше душата на преврата, в своя отчет се е отзовал за тях твърде зле. Соболев се е ползувал от всичко това, за да прави доноси в Петербург против княза и да усилва настроението против него. Той не пропустнал нито един случай, за да напакости на княза. Заповядвало се изрично на консулите в България как да е да се поколебае доверието на Батемберга. През онова време, 1883 година, още през началото на пролетта се обяви, че денят за коронясванието на царя ще бъде 15 Май. В Петербург като знаяха, че княз Александър ще бъде на коронацията в Москва, приготовлявали се да го накарат, да се отрече от пълномощията си и да възстанови конституцията. На страница 89 читателя ще прочете документа, в който се исказват плановете на русските дипломати по този въпрос; между друго там се говори, че подир възстановлението на конституцията, Стат-Секретаря Гирс мислял „да застави принца, да се отрече от престола. Едновременно с това вземали се мерки да се подготви населението в тогавашната Источна Румелия към съединението с България, и подир акта за отричението на княза, да се обяви княжеството под върховното управление на царя. Тоя план в всеки случай щял да стане подир коронясванието в Москва. От по-рано още русската дипломация распращала копие за поздравителните телеграмми, които населението из България трябвало да прати на царя. Генерал Соболев беше се распоредил пък, щото всички подобни поздравителни телеграмми да бъдат изпращани на негово име в Москва, а не на княза. По този начин искаха да изолират и да унижат княза. Депутацията, която консервативното народно събрание бе определило с княза, предварително е било решено да не се допуща в Москва и да не се приема от царя. Разбира се, че всичко това е оскърбило твърде много княз Александра. Той се възвърна в София недоволен от своето пътувание.

Подир тази явно оскърбителна постъпка, към княза, руссите взеха по-определено направление по нашите работи. За чрезвичаен императорски коммиссар в София беше пратен тогава Ионин. Нему са биле дадени инструкции: 1) да действува за възстановяванието на конституцията и 2) да застави княза, да се отрече от престола. Тия инструкции се намерват на страниците 91, 91, 93 и пр. Целта на русските дипломати не беше ни най-малко да възстановят конституцията. Те искаха с това да вземат окончателно на своя страна народа, който беше против пълномощията и да го поставят спрямо княза в враждебно положение. Веднъж това постигнато, което не беше никак трудно при онова положение, те лесно се добиваха до втората цел, - принудяването му да се отрече от престола. С пристигането си още Ионин обяви с циркуляр, че към 30 Август, тезоименния ден на Царя щял да иска от княза, с манифест да се отрече от пълномощията и ако той не склони, щял да го принуди да напусне страната и да я остави под управлението на генерала Соболева като регент. Освен туй, Ионин кани консулите да станяло празденството по-тържественно и на Царя да се пращат поздравителни телеграмми. Действително, и тази комедия се разигра тогава, но в по-друга форма. По чия инициатива, не знаем, но вместо възстановлението на конституцията, князът издаде указ, че назначава една специялна коммиссия от лица принадлежащи към разните партии, която да приготви един нов проект за конституция. Русските дипломати и генерали не останаха доволни, защото те искаха да се добият до испъждането на княза и за туй повдигнаха въпроса за възстановяванието на конституцията. През денят на 30 Август 1883 год. те пак се бяха опитали да испълнят желанието на Царя. Когато княза свърши тържеството при лагера, гдето раздаваше знамена, офицерите го поканиха на закуска. Тук те са мислели да го принудят да подпише отричанието си от престола и още същия час да го изпратят зад граница. Тази история се знаеше още тогава от мнозина в София. Обаче, княза е бил предупреден от други офицери и е напуснал закуската на време. Българските офицери, на които е била известна тази история и които не са биле съгласни, вдигнали княза на ръце и го отвели на файтона, а от там някой го съпроводили до Двореца. Вижда се работата, че генерал Лесовой, който беше тогава началник на артиллерията в Княжеството, е знаял всичкия заговор и той ще да е издал на княза, защото от няколко писма се вижда (стр. 95 и 96), че и Ионин и генералите са подозирали твърде много Лесовоя. Турили са даже хора да распитват подир него, да ли той е издал, а същевременно той беше отчислен от българската войска и повикан в Руссия.

Този опит накара княза Александра да дири исход на своето положение. Той намисли да се сближи окончателно с либералите, да възстанови конституцията по своя инициатива, без участието на руссите, и да повика Цанкова на власт като шеф на либералната партия. По този начин княза искаше да исхвърли генералите от кабинета неосетно и да превари русските планове за неговото испъждане. На Цанкова беше сторено известие в Вртаца, да дойде в София. С дохождането си още княза го повика и му откри всичката работа, като го моли да спаси и него и България. При всичкото остро течение, което имаше тогава срещу консерваторите, Цанков склони и направи примирие с тях. Уговорено беше да се свика тогавашното III Обикн. Нар. Събрание в началото на Септемврия и то да искаже желание в отговора на тронната реч за възстановление на конституцията. И наистина, на 6 Септемврия 1883 год. Събранието единодушно исказа желание в отговора си на тронната реч, щото конституцията да бъде възстановена иецяло. Представителите отидоха всички да поднесат в Двореца този отговор и още един път устно да помолят княза да изпълни тяхното искане. В същия ден излезе княжески манифест, който обявяваше на населението, че князът се отрича от пълномощията и възстановява Търновската конституция. Кабинета на Соболева си подаде оставката още същия ден и княза образува нов кабинет под председателството на Цанкова; кабинета беше смесен, - либерали и консерватори.

Ръкавицата беше хвърлена. Борбата обявена; тя взе ожесточен характер. Несполуката на Соболева и Ионина ожесточи още повече русските дипломати. В едно писмо, което се намира на страница 98-103, Ионин расправя на дълго и широко причините за несполуката и указва начинът, по който той мислел да действува за в бъдеще, за испъждането на княза. В туй време обаче, от Берлин и Виена са обърнали вниманието на русския кабинет, че неговия чрезвичаен императорски агент в България върши работи, които са явно вмешателство в чисто вътрешните работи на Княжеството. От Виена са прибавили още, че това поведение може да предизвика сериозни затруднения (стр.103 и 104). Тия забележки са принудили русското правителство да повика Ионина назад и вместо него да испрати Кояндера. При все туй, русските дипломати са считали, че Ионин е успял да направи много нещо. От писмата се вижда, че те са възлагали големи надежди и на Цанкова за испъждането на княза. От туй трябва да се разбира, че между Ионина и Цанкова е имала по-рано споразумение. Как е станало това променение в Цанкова, не се обяснява, но ний, които сме биле тогава в течението на работите, го обясняваме по следующия начин: Каравелов и Славейков бяха завели силна борба против Цанкова, за гдето се споразумя с консерваторите. Общественното мнение, особено либералната партия, беше силно настроена против княза и консерваторите; превратът беше още пресен и лошото впечатление, което той остави, не можеше да се изглади тъй скоро. Цанков се боеше, че Каравелов ще му одари крак и за туй искаше да се загарантира с поддъръжката на руссите, без които мъчно се одържаше тогава кабинет. За да добие тази подцържка, той е обещал, види се, че ще изпълни желанието им, - да испъди княза. Подобно обещание без друго трябва да имаше тогава, защото ний помним като днес, че, когато падна Цанков в Търново, русското агентство беше твърде недоволно и Кояндер привикваше депутатите, чрез известния А. Узунов, тогава Ловчански депутат, да отиват на чай у него. Освен туй, на страница 109 съществува една шифрована телеграмма, от която се вижда, че Азиятския Департамент решил да предложи на княз Александра чрез Д. Цанкова, да напустне България, и че той, Цанков, се бил съгласил да направи подобни предложения. Същия ден обаче, тази телеграмма се преустановява с друга.

Цанков падна в Търново, гдето беше свикал на извънредна сесия IV Обикн. Нар. Събрание да иска доверие, а Каравелов състави нов кабинет. Русските дипломати са отложили, види се, временно своите намерения, до гдето узнаят поведението, което Каравелов ще държи. Борбата между Каравелова и Цанкова се усили, и чудното е, че органа на Цанкова обвиняваше тогава още Каравелова, че управлявал по диктовката на Кояндера, т. е. че е станал русско оръдие! Да ли не е знаял, че и Каравелов е давал подобно обещание - да испъди княза?

В това същото време русския агентин в Пловдив Сорокин, раздухваше пък въпроса за съединението на Неточна Румелия с България. Този въпрос руссите са считали като средство за испъждането на княза. Румелийската, тъй наречена, съединцстическа партия, която се улицетворяваше в Гешев, Бобчев, Маджаров, Хаканов и пр., е, била тъй също русско оръдие; тя е повдигнала въпроса по подбуждението на Сорокина. Плановете и кандърмаците, както и спогожденията, са ставали доста дълго време.

Подир шест месеци ний виждаме, че Цанков окончателно и явно прегърна русската программа на действие. „Средец“ беше преименуван на „Светлина“ и в него открито се пишеше вече, че стоението на княза в България не е в интереса на Българите.

Едновременно с тази игра русските дипломати са приготовлявали и друго едно злощастие за България. Никой не можеше тогава да подозира, че Руссия е приготовлявала да ни вмъкне в една война с Румъния, с която най-малко имахме причини да се караме. Пограничната комисия, която определяше границата между България и Добруджа, беше свършила вече своето дело и Араб-Тапия, по нейното определение, падна на Романска страна. Букурещкото правителство решило да завземе границата. Русските дипломати поискали да се въсползуват от този случай и да присъединят Добруджа, чрез война, към България. Както се вижда от документите, те са искали да подпълнят българската войска с русски солдати, в вид на кадрови войски за обучаванието на българските солдати, и след туй да накарат България да обяви война. Добруджа им е била потребна, за да могат да бъдат по-близско с границата на България, та да не се забелязвало, когато могло да стане нужда да се докара русска войска в отечеството ни. Планът е бил скроен от Генералния Щаб в Петербург и на Военния Министър Княза Кантакузена са били дадени тайни инструкции да свика резервата и да чака втора заповед. Трябва да се знае, че всичко това, както и всички други подобни работи, са ставали скришно от княза и другите министри. Военния Министър получаваше заповед направо от Петербург и чрез консулствата. Кантакузен в онуй време чакаше в Русе заповед, за да обяви войната; а за да не се даде подозрение, обяви се, че в Шумен щяло да има маневри на войските. Всички вярвахме на това. Между тем сега се узнава, че целта е била съвсем друга. Внезапното прогласявание Съединението на 6-й Септемврий е спряло руссите от този пъклен план и избави България от едно голямо нещастие - да бъде неприятелка на онази държава, от която нашия народ не е видял нищо друго, освен добро. По този начин Съединението принесе три големи ползи на България, първата е че се съединихме, втората, че ни предпази от една злощастна война с Румъния, а третата, че се отървахме от русските офицери за винаги.

Решението на княза да отиде в Румелия и да поеме въпроса за Съединението беше една от най-решителните постъпки на Княз Александра, която тури начало на краят на русското опекунство над България. До тогава каквото и да ставаше, руссите се прикриваха своите действия с разни извинения и маневри, а тайно вършеха друго. Това се вижда на всяка крачка и от документите. Но решението на княз Александра да отиде в Пловдив с войските, без да слуша изричната заповед на Царя, който му запрещаваше това, ги принуди да излязат открито против България, а следователно и против княза. Русските дипломати, които до тази дата, 6 Септемврий, сами са подбуждали въпроса за Съединението, - те са създали тъй наречената тогава съединистическа партия, - изведнъж, след прокламирането на съединението, се обявяват против и считат действията на княза за престъпни и революционни! Сами са давали инструкции на Сорокина да възбужда една от партиите в Южна България към Съединението; сами са искали да употребят чисто революционни средства за присъединението на Южна България, а когато това Съединение се обяви, те въстанаха против него! Защо беше тази игра? - Защото руссите са искали, както се вижда от документите, да испъдят предварително княз Александра и в туй време, за да не дадат на народа възможност да изкаже своето негодувание против тази постъпка, да обявят веднага Съединението. Се за тази цел - испъжданието на княза, - те са предприемали да ни тикнат във война с Румъния. Всичките действия на Русските дипломати са гонили една главна цел: присъединението на България към русската Империя по средством принуждаванието княз Александра да се отрече от престола. Следователно, Съединението на Юж. България с участието на княз Александра, това за тях е било най-силния удар. Те са почувствували изведнъж, че всички ония оръжия, които са държали за всеки случай против княза, като въстановяването на конституцията и Съединението, избягват из ръцете им. Не оставаше вече, с какво да бият на чувствата на българите и да подкопават княза, защото едното и другото събитие се извърши пред очите на целия народ от самия княз. Гневът на Царя и на дипломатите му беше голям. И те се завзеха с напрегнати сили да правят всички възможни затруднения и пакости на България. Първата им длъжност е била: как по-осязателно, по-нагледно да дадат на българите да разберат, че Царя негодува, че той не одобрява това съединение, че той вдига покровителството си над България. За тази цел биле са дадени инструкции на всичките консули, да свикат русските офицери от гарнизоните и да им искат следующето мнение: „дали, в случай че се оттеглят русските офицери, българите ще бъдат в положение да командуват полкове и дружини? Има ли из българските офицери достаточно число добри артиллеристи? За колко време може да се подготви войската към боева готовност? В състояние ли ще бъде българската войска, в отсъствието на русските инструктори, да посрещне неприятелството на съседната държава? И какви именно по-удобни мерки намерват русските офицери, щото да се усложни и затрудни още повече положението на българската войска, за да не бъде годна за една война?"

На тия „покровителски и доброжелателски“ въпроси, русските офицери от разните гарнизони се събирали и взели решения, в форма на постановления, (стр. 122-123) в смисъл, че най-удобни средства, за да се затрудни и още повече усложни положението, те намерили: „веднага да се повикат русските офицери из България, както и всичките параходчета от Дунава“. Това постановление е било съобщено телеграфически в Азиятския Департамент. В Петербург като намерили туй средство за много внушително, и като са вярвали, че българите ще се оплашат, а войската ще се деморализира, - удобрили го и телеграфически (стр. 124) заповядват на Военния Министър Княза Кантакузена и на всички офицери, да напустнат България. При напущането на бригадите, полковете и дружините, русските офицери, които се хранеха до тогава с български хляб, искаха да произвеждат по-голяма паника между солдатите. Войските се приготовляваха тогава да отиват на границите. Когато българските офицери постройваха полковете и правеха молебствие, пред фронтът на полкът се явяваше русския полковник или дружинен командир, и с глас викаше на солдатите: „къде и с кого ще отивате вий? Не виждате ли, че Царя не удобрява действията на княза и правителството ви? Вашите офицери ще ви предадат на неприятеля и пр.“. На много места българските офицери, комадующи полковете, са изгонвали такивато инструктори от фронта твърде грубо, и са ги заплашвали с арест. При всичките старания на руссите да произведат бунт, те не успяха. Българските офицери и солдати бяха дълбоко проникнати от дългът към отечеството и задържаха високо войнската си чест.

Независимо от тия действия на офицерите, русската дипломация употребяваше и други средства пред европейските кабинети за да осуети Съединението, което целия народ прегърна с ентусиязм, В Цариград беше се събрала една международна конференция. Русските дипломати предлагаха, щото турските войски да окупират Южна България. Вътре в България техните агенти привикваха Цанковите партизани и чрез тях пръскаха всевъзможни заплашителни слухове. В Пловдив Русския консул беше отишел на събранието в Гимназията от по-първите граждани, и открито пред всички заявил, че Румелийци трябва да се откажат от Съединението, защото „красние фески идут уже ", а Руссия няма да ги защищава. Но всичките тия заплашвания се разбиха в корректното поведение на Княза и правителството му спрямо Турция. Руссите, обаче, не се отчайваха. Те насърдчиха сърбите към война, като са вярвали, че без техните офицери нашата млада войска не ще може да устои срещу сърбите. Милан беше останал твърде недоволен от съединението на двете Българин. Въсползуван от случая, че русските офицери напустнаха българската войска и като е бил уведомен от русския агент в Белград, че Царя ще погледне с много милостиво око на него, Милана, ако той обяви война на България и разбие княза, - той се реши да се хвърли в една братоубийственна война. Русските дипломати в София потриваха ръце. Когато сърбите преминаваха нашата граница и потеглиха за София, те отваряха шампанско от радост, че ще им се удаде възможност да свалят княза. На 6 и 7 Ноемврий, когато ставаше най-решителната битка при Сливница, управляющий русското консулство, Богданов, заседаваше в Митрополията с дядо Климента, Цанкова, Славейкова и още неколцина, да размислят, как да се посрещнат сърбите и кога да се обяви княза за свален от престола, от името на русския цар. Имало е обаче, Господ и за България! Вместо поражението на България и превземанието на София, на другия ден се получи известието, че нашите храбри войници разбили сърбите. Русските дипломати си прехапаха язика.

Интригите им в Цариградската конференция тъй също не успяха. Намериха се и там умни и добри хора, които склониха Султана да повери управлението на Источна Румелия на българския княз за пет години, и същевременно се беше назначила една коммиссия, която да определи начина на управлението. По този начин руссите претърпяха от всяка страна фияско.

Вследствие на всички тия борби с Руссия, гонението, което правиха руссите против княза и Съединението, и добрия исход от войната и Съединението, княз Александър стана обичан от народа, неговото име се славеше и в последната колиба. Враждата на руссите, естествено, се увеличи още повече. Обаче, те нямаха вече свои офицери в България, чрез които да действуват за испъждането му. Трябваше да намерят други хора измежду самите българи. И наистина, скоро те ги намериха. Изродът на българщината Д. Цанков се тури пак на чело на този пъклен план. Както се вижда от самите документи, русското агентство му отпущало доста големи суми, за да води агитация против княза. Навсякъде се съставляваха испълнителни комитети, а на чело на тия комитети в София са биле определени от самото агентство: Цанков, Балабанов, и Бурмов. От друга страна русския полковник Сахаров беше влязал под кожата на някои докачени офицери, Бендерев, Груев, Р. Димитриев, и пр. Въпросът се третираше доста явно. Органа на Цанкова „Светлина“ не само че заявяваше открито за необходимостта, щото княза да напустне България, но печаташе един вид форма на прошение, и подканяше българските граждани да го преписват, подписват и пращат или направо до него, или до русското агентство. Тия прошения се адресирваха до Царя с молба, да избавял България от Батемберга и да вземял той управлението на страната, под свое покровителство. Напечатани бяха разни брошури под заглавие „Туркомания“, „Батембергия“ и се продаваха под носът на княза около Двореца. Самия Каравелов орган, в. „Тър. Конституция“, сегис-тогис подпущаше по някоя инсинуация против княза и не излезе нито един път да го защити, както трябваше, а се занимаваше да отговаря нам, които издавахме в. „Независимост“, и защищавахме противорусската политика и Батемберга. Няма съмнение, че ако Каравелов беше по-честен и искаше, той можеше да защити княза и да спре онзи разврат, който се проповядваше тогава. Но очевидно е, че нему са биле известни всички планове. Знае се даже, че чрез покойния Майор Никифоров, Военен Министър тогава, той е бил в всичкото течение на военния заговор, защото Груев и Бендерев бяха другари на Никифорова и живеяха заедно. Но той не е зел никакви мерки да предупреди княза, или сам да сплаши и накаже заговорщиците, а напротив, за да го не превари Цанков и Бурмов, да не земат славата и да станат по-близки до русските дипломати, - той е насърдчавал предателството. Една важна роля е играла тук и мадам Катя, под кракът на която стоеше Каравелов по много въпроси...

(Следва)

сряда, февруари 28, 2024

АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XVIII. СЪДЪТ НА ПРОКУРАТОРА (7 април)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД Глава II. НАЗАРЕТ Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“ Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА Глава XV. ПАСХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО: Глава XVII. САДУКЕЙСКИЯТ СЪД

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО / Глава XVIII. СЪДЪТ НА ПРОКУРАТОРА

(7 април))

Преторията, временната резиденция на Пилат, била заобиколена от високи стени. Отвътре крепостта била обзаведена с разкош, подобаващ на царски дворец. Там имало просторни галерии, покои, богато мебелирани зали за приеми. Скъпите съдове и украшения се пазели още от времето на Ирод Велики. Йосиф Флавий, който е виждал архитектурния ансамбъл до неговото разрушаване, описва с възторжени думи тази рожба на последния тиранин на Юдея. Сега тук отсядал прокураторът, когато необходимостта го принуждавала да напуска Цезарея.

В петък сутринта на Пилат било съобщено, че метежникът, който бил арестуван с негово съгласие вечерта на предния ден, е доведен с въоръжена охрана. Като заповядал да го пазят в преторията, Пилат извикал при себе си обвинителите и свидетелите. Но му казали, че те не искат да влязат: да се намират в дома на езичник в деня на пасхалните обреди юдеите смятали за осквернение. Раздразненият владетел бил принуден сам да излезе при тях на откритата площадка, от която обикновено се обръщал към народа.

До площадката стояли свещеници и старейшини, съпроводени от тълпа хора. Макар че градът бил зает с приготовленията за пасхата, архиереите успели да намерят безделничещи зяпачи, за да поддържат с викове петицията им.

- В какво обвинявате този човек? - попитал Пилат. Когато разбрал, че за тях Назаретянинът е проповедник на лъжливи теории, казал:

- Вземете го и го съдете по вашия Закон.

Но Ханан и Кайафа вече били готови за подобен обрат на нещата. На прокуратора било обяснено, че става въпрос за политическо престъпление, защото Исус "не дава да се плащат данъците на цезаря и се нарича Месия, Цар". Пилат наострил уши. В това че архиереите били загрижени за престижа на римското правителство, нямало нищо удивително. Като прекарал в Юдея четири години, той вече знаел, че интересите на йерархията съвпадат с интересите на Рим. Тя се страхувала от собствения си народ. Явно наистина предстоял сериозен процес.

Пилат се върнал в преторията, за да разпита арестувания. Събралите се чакали напрегнато. Нижела се минута след минута.

Резултатът от разпита се оказал неочакван. Като застанал на възвишението, Пилат казал:

- Не намирам вина в този човек.

Това би могло да ни се стори странно. Защо прокураторът, известен със своята безпощадност, проявил през този ден толкова необикновена мекост? Какво е станало в преторията?

Разговорът на Пилат с Исус не можел да остане в тайна. Той се извършвал пред свидетели - слугите и стражите. Някой от тях разказал подробностите, които били грижливо запазени от първите поколения християни.

Най-напред прокураторът попитал:

- Ти ли си юдейският цар?

- Твои думи ли са това? - попитал на свой ред Исус. - Или други са ти казали за мене?

- Че аз юдей ли съм? - отбелязал презрително Пилат. - Твоят народ и първосвещениците те предадоха на мене. Какво си направил?

- Моето царство не е от този свят - казал Исус. - Ако моето царство беше от този свят, моите служители щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите. Сега царството ми не е оттук.

От всичко това прокураторът схванал само едно: подсъдимият наистина претендира за някаква власт.

- И все пак цар ли си? - поискал да уточни той.

- Ти казваш, че съм цар.

Това била обичайна за Изтока форма на утвърдителен отговор. Но веднага, за да разсее заблудата на Пилат, Исус добавил:

- Родих се и дойдох на света, за да свидетелствам за истината. Всеки, който е от истината, слуша гласа ми.

Думите на Исус се сторили на римляните лишени от смисъл. Като много свои съотечественици Пилат бил скептик.

- Какво е това истина? - усмихнал се той.

Пилат разбрал, че си има работа с проповедник, който едва ли е опасен за режима. Освен това прокураторът изобщо не искал да се меси в религиозни разпри и още повече да играе по свирката на ерусалимските интриганти. Стига е правил отстъпки на тези варвари! Дошъл е случай за тях да се убедят какво е това безпристрастно имперско правосъдие. Често го обвинявали в незаконни разправи. Ето че сега ще бъде безупречен и едновременно с това ще покаже кой е истинският господар в Ерусалим...

Но архиереите нямали намерение да оттеглят исканията си. Отново завалели обвинения, привеждали се нови улики. Те викали, че Исус "бунтува хората, поучавайки по цяла Юдея, като се започне от Галилея".

- От Галилея ли е този човек? - попитал Пилат. Хрумнала му мисълта, ако не успее да се измъкне от процеса, поне да намери потвърждение на мнението си от компетентно лице, което познава по-добре местните обичаи. Той заповядал да отведат Исус в Хасмонейския дворец, където за Пасхата дошъл тетрархът на Галилея. През всичките тези години отношенията между прокуратора и Антипа били обтегнати. Двамата били подчинени на сирийския легат, но Антипа искал да се вижда единствен стопанин на страната. Като изпратил Галилееца на Ирод, управителят на Юдея постигал две цели: помирявал се с противника си, чиито интриги били за него опасни, и си облекчавал задачата в заплетеното дело.

Тетрархът бил поласкан от жеста на римляните. Зарадвала го и възможността да види Назаретянина, мълвата за когото будела неговото любопитство и тревога. Ето го най-сетне пред него загадъчният пророк, който надминал, както се разказвало, самия Йоан! Може би ще покаже някакво знамение, за да разнообрази скучните му дни в Ерусалим? Но Ирод бил разочарован. Исус не отговорил на нито един негов въпрос и не можело да се очаква, че ще направи някакво чудо. Антипа веднага загубил интерес към него. Обвиненията на архиереите пропуснал покрай ушите си. Като поиздевателствал с войниците си над Исус, той заповядал да го облекат в шутовски царски одежди и да го изпратят обратно при Пилат. Това било знак за помирение между двамата представители на властта.

Пилат стигнал до извода, че духовенството просто си отмъщава от завист на популярния проповедник, а според римския закон няма основание той да бъде осъден на смърт. Прокураторът излязъл отново на възвишението, седнал в съдийското кресло, обявил: "Доведохте при мене този човек като смутител на народа. И ето, провеждайки разследване във ваше присъствие, не намерих в него никаква вина за това, в което го обвинявате. Но не намери и Ирод, защото го върна при нас. Следователно нищо заслужаващо смърт не е извършил. Така че, като го накажа, ще го пусна".

Той считал бичуването за достатъчно сплашваща мярка по отношение на човек, който е нарушил с думите си общественото спокойствие.

Архиереите разбрали, че планът им е близо до провал. Те започнали шумно да протестират. А Пилат, като се надявал да намери подкрепа в тълпата, казал, че ще освободи Исус поне заради празника. В затвора чакали екзекуция на кръста трима бунтовници, сред които и някой си Исус бар Аба, Варава, добре известен в града затворник. [1] Обвинителите се възползвали от това и поискали да бъде пуснат именно той. Подстрекаваната от тях тълпа започнала да вика името му. Варава бил не само познат в Ерусалим, но и го смятали за герой, а Исус бил пришелец, чието име не говорело много на гражданите. Дори когато Пилат нарекъл Галилееца "юдейски цар", това не повлияло на тълпата, която искала да спаси Варава от екзекуцията.

Но Пилат не бързал. Против собствената си воля той се изпълнил със съчувствие към обвиняемия. Желанието му да настоява на своето се засилило още повече, след като жена му изпратила при него слугата си с молба за "праведника". Тя твърдяла, че е видяла на сън страшно предупреждение за него, а римляните, дори и невярващите, придавали голямо значение на сънищата. С една дума, всичко вървяло натам, че Пилат не би трябвало да промени своето решение.

По негова заповед затворникът бил отведен в караулното помещение на преторията и предаден в ръцете на палачите. Там се събрала цяла кохорта, вероятно същата, която участвала в задържането на Исус. Завързали го за стълба и започнали да го бичуват. Използвани били римски бичове с шипове, които раздирали тялото до кръв. След такава екзекуция човек обикновено се намирал в полусъзнание, но това само забавлявало войниците.

При Пилат основно служели гърци, самаряни и сирийци, които мразели юдеите. Като се възползвали от случая, те излели цялата си злоба върху страдалеца. Един от войниците му наметнал червения си плащ, друг пъхнал в ръцете му тояга, за да заприлича на карикатурен цар. На главата на Исус сложили импровизирана "корона", сплетена от тръни. Приз цялото това време той не проронил нито една дума. А войниците му се кланяли до земята и викали: "Бъди здрав, царю юдейски!" Някои от тях плюели Исус и го биели с тоягата по лицето и главата.

Пилат мислел, че може да мине с това наказание, но докато траело бичуването архиереите не губели време и възбудили тълпата до крайност. Сега вече всички единогласно искали Назаретянинът да бъде разпънат вместо Варава.

Едва Исус се появил на площадката, жестоко бит, в рани, с кървав плащ, над площада се разнесъл вик: "На кръста! Разпъни го!". - "Ето човека!" - извикал прокураторът, с което вероятно се опитвал да покаже, че именно той е достоен да бъде освободен. Но в отговор се чули вопли: "Варава! Пусти ни Варава!.."

Пилат не знаел какво за мисли. Той наредил отново да отведат Исус.

- Какво лошо е направил? Вземете го и го разпънете вие, защото аз не намирам вина в него - казал с досада той.

- Ние имаме Закон - отвърнали книжниците - и по Закона той трябва да умре, защото се представи за Божи син.

Суеверен страх се прокраднал в душата на римлянина. Той не искал да приеме това, което става.

- Откъде си? - попитал той Христос, като се върнал в преторията.

Исус мълчал.

- На мене ли не отговаряш? Не знаеш ли, че имам власт да те пусна и имам власт да те разпъна?

- Не би имал над мене никаква власт - казал затворникът, - ако не ти беше дадено отгоре. Който ме предаде на тебе, има по-голям грях.

Тези думи се харесали на Пилат. Той нямал повече намерение да се пазари и да уронва престижа си. Но когато заел за последен път съдийското кресло, го чакала неприятна изненада. Обвинителите изтъкнали нов, но най-сериозен аргумент: Галилеецът наричал себе си Месия и само заради това трябвало да бъде смятан за бунтовник. "Ако го пуснеш, не си приятел на цезаря - казали те. - Всеки, който се представя за цар, се опълчва срещу цезаря".

Пилат доловил отлично заплахата и разбрал, че става въпрос за собственото му благополучие. Като знаел за строгостта на Тиберий, който следял зорко за спокойствието на провинцията, той и без това имал основания да се страхува. Жалбите за безчинствата му все по-често пристигали в Рим. Неприятелите на прокуратора можели да използват процеса срещу него, а Пилат ни най-малко не искал да се лиши от изгодната длъжност и да отговаря пред легата на Сирия или пред самия император. Като се колебаел вече, той направил слаб опит още един път да повлияе върху чувствата на тълпата. Исус бил изкачен на възвишението Габата, Литостратон, и като го посочил, прокураторът извикал:

- Ето го вашият цар!

- Махни го, махни го оттам! Разпъни го! - бучала тълпата.

- Вашия цар ли да разпъна?

- Нямаме друг цар, освен цезаря! - отвърнали архиереите.

Подобно верноподаническо изявление не оставило на Пилат избор. В края на краищата какво била за него съдбата на някакъв еврейски пророк, когато на карта е поставено неговото, Пилатовото, благополучие? Като искал да покаже, че не постъпва по Закона, а в угода на молбите, прокураторът наредил да донесат вода и както изисквал източният обичай, измил демонстративно ръцете си: "Не съм виновен за кръвта на праведника".

Но хората до площадката продължавали да се вълнуват, без ни най-малко да се смущават от жеста на съдията. "Кръвта му да падне върху нас и върху децата ни!" - викали те, като давали да се разбере, че всичко се върши по тяхно настояване. [2]

Вестта за помилването на Исус Варава била посрещната с шумни овации. И в тях потънали думите на присъдата, отправени към Исус: "Ibis ad crucem", "Ще бъдеш разпънат".

Осъденият бил предаден в ръцете на войниците.

БЕЛЕЖКИ

1. Варава също се казвал Исус, за това свидетелстват древните манускрипти на Матей, на което обърнал внимание още Ориген (На Матфея, 131). Йоан (18, 40) нарича Варава просто lÚst/~, разбойник, или (както е в някои ръкописи) #rcjlhoth~, водач на разбойници. Но Матей и Марк уточняват, че този човек е бил осъден "заедно с бунтовници, които извършили убийство по време на бунт" (Мк 15, 7), а Матей (27, 16) отбелязва, че Варава бил в града "известен затворник" (d1smion 6riohmon). Всичко това дава право да причислим Варава към партизаните-зелоти и да разберем защо тълпата искала толкова страстно да бъде освободен. Обичаят да се пуска осъден в деня на празника е бил вероятно римски. Вж. Ливий. История, V, 13. - Бел. авт.

2В Мишна се подчертава, че ако показанията на свидетеля доведат до екзекуция на обвиняемия, с това той "взема върху себе си кръвта на човека" (Санхедрин, IV, 5).

(Следва)

вторник, февруари 27, 2024

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 5

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

Терминът „романтичен“ има няколко значения. Когато говоря за „Мадам Бовари“ – за романа и за героинята, - ще го използвам в следния смисъл: „характеризиращ се с мечтателен манталитет, пленен от ярки фантазии, заимствани главно от литературата" (иначе казано по-скоро „романичен“, отколкото „романтичен“). Романтичната личност, с ума и чувствата си обитаваща в нереалното, е дълбоко или дребнава в зависимост от свойствата на своята душа. Ема Бовари не е глупава, чувствителна е, добре образована, но душата ѝ е дребнава: обаянието, красотата и чувствителността не я спасяват от съдбоносния привкус на еснафщината.

Въпреки екзотичните мечти, тя е провинциален буржоа до мозъка на костите, вярна на баналните идеи или нарушаваща баналните условности по един или друг банален начин, при което прелюбодеянието е банален похват да се възвишиш над баналността; и, въпреки страстта към разкоша, тя няколко пъти разкрива това, което Флобер нарича селска жестокост, селско тесногръдие. Но нейното необичайно телесно обаяние, странната ѝ грация, птичата, като у колибрите, живост – всичко това привлича неотразимо и очарова трима мъже в книгата: съпруга ѝ и двамата ѝ любовници, двама мерзавци – Рудолф, за когото нейната мечтателна детска нежност е приятен контраст с леките жени, обичайната му компания, и Леон, суетно нищожество, за когото е ласкателство да има за любовница истинска дама.

А какво да кажем за нейния съпруг Шарл Бовари? Скучен, усърден в бавното си мислене, без обаяние, остроумие, образование, но с пълен комплект от банални идеи и правила. Той е еснаф, но при това и трогателно жалко същество. Крайно важни са следните две неща. Той разбира и го привлича към Ема именно това, към което тя напразно се стреми в своите мечти. Смътно, но дълбоко Шарл чувства в нея някаква преливаща се прелест, разкош, мечтателна далечина, поезия и романтичност. Това най-напред, а по-късно ще посоча и примери. Второ, любовта към Ема, растяща почти незабелязано за самия Шрл, е истинско чувство, дълбоко и правдиво, абсолютно противоположно на животинското и напълно нищожно преживяване на Рудолф и Леон, нейните самодоволни и пошли любовници. В това се състои привлекателната парадоксалност на приказката на Флобер: най-скучният и нестроен персонаж в книгата е единственият, който е оправдан от тази божественост, която се състои в неговата всепобеждаваща, всепрощаваща и неизменна любов към Ема, жива или мъртва. Има наистина в книгата и четвърти влюбен в Ема персонаж, но това е само дикенсов персонаж – Жюстен. Въпреки това го препоръчвам на вашето благосклонно внимание.

(Следва)

понеделник, февруари 26, 2024

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 38

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ВТОРНИК, 15 МАЙ 1945 ГОДИНА

Обичайната домакинска работа, скучна. Горе в таванската стая, в който влязох за първи път след руското нахлуване, тропат двама майстори. Те получават заплащане под формата на хляб и цигари. Никакви руснаци не са влизали в таванското помещение. Финото варовиково покритие върху подовите дъски, което разкрива всеки отпечатък, беше недокоснато, когато пуснах майсторите на покрива да влязат. С достатъчно вода и запаси вероятно щях да остана там горе като неоткрита Спяща красавица. Но това определено щеше да ме подлуди, ако бях съвсем сама.

Всички пак трябва да се явят в градската администрация. Днес е ред на тези с моята буква. Необичайно голям брой хора имаше по улиците в момента на регистрацията. В предверието мъж удряше релефа на Адолф с длето и чук. Видях как носът се отцепи. Какво е камъкът, какво са паметниците? Безпрецедентно иконоборство върлува тези дни в Германия. След такъв залез на боговете ще има ли някога възкресение на нацистките величия? Щом главата ми се проясни, непременно трябва да помисля за Наполеон, когото също са прогонили и унищожили някога, но след това върнали и въздигнали.

На третия етаж жените трябваше да се наредим на опашка. Мрачен коридор, тълпа от жени, които се чуват, но не се виждат. Пред мене говореха за събиране на аспержи, за което вече били изпратени няколко жени. Това няма да е лошо. Зад мене са две жени, дами според начина им на изразяване. Едната: „Знаеш ли, не ме интересуваше нищо. Не съм какъв да е човек и съпругът ми винаги се е съобразявал с това." Изглежда, че тази жена се е опитала да се самоубие с отрова, след като била изнасилена няколко пъти. Но: „Не знаех това. После ми обясниха, че стомахът трябва да работи, за да действа отровата. Тогава само повърнах.“

„А сега?“ – попита тихо другата.

„О, просто живееш. Хубавото така или иначе свърши. Радвам се, че съпругът ми не доживя до това."

Отново се улавям, че размишлявам какво означава да си сама в страх и нещастие. Струва ми се по-лесно, защото липсва мъката от съжалението. Какво може да изпитва майката на нещастното си момиче? Какво прави всеки истински обичащ човек, който не може или не смее да помогне? Дългогодишните съпрузи изглежда могат да го издържат най-добре. Не поглеждат назад. Но един ден жените ще им потърсят сметка. Сигурно е лошо за родителите. Разбирам много добре защо цели семейства се вкопчваха в смъртта.

Регистрацията вътре мина бързо. Всеки трябваше да каже какви чужди езици владее. Когато казах за моя слаб руски език, ми дадоха лист хартия, който изискваше сутринта да се явя в руското комендантство за преводачески услуги.

Прекарах вечерта в подготовката на руски речник и усещах моето нищожно владеене на езика. Денят завърши с посещение долу при жената от Хамбург. Щинхен, осемнадесетгодишната студентка, най-накрая беше слязла от тавана. Белезите от отломките по челото ѝ са зараснали. Тя се държеше като възпитана дъщеря, донесе кана с истински чай от кухнята и се вслуша в нашия разговор. Изглежда благополучно се беше промъкнало и нашето младо момиче, което приличаше на младеж. Споменах, че видях това момиче на стълбището снощи да се кара с друга жена. Бронзово загоряла и с бял пуловер, доста красива, но вулгарна и без задръжки в ругатните си. Тук, на масата за чай, разбрах, че става въпрос за ревност: бронзовата жена се свързала с един руски офицер - по-късно и с известна доза своя воля, пиела с него и получавала храна. Това полазило по нервите на нейния млад приятел, алтруистичен любовник, който се раздавал безкрайно и подкрепял жената през последните няколко години. Всичко това обсъдихме спокойно и непринудено по време на чая. Нямаше преценка, нямаше оценка. Вече не шепнем. Вече не се колебаем пред определени думи и неща. Казваме ги, свивайки рамене - все едно сме от Сириус.

(Следва)

неделя, февруари 25, 2024

„НЕМИТЕ“ И „ГОВОРЕЩИТЕ“ КОМЕДИИ ПРЕЗ 1920-те ГОДИНИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За седмица кината в САЩ се посещавали от хора, равняващи се на населението на страната. Любим жанр в Америка станала комедията, а любим актьор – Чарлз Чаплин.

Откакто Луи и Огюст изобретили кинематографа, новият вид изкуство започнал да се развива стремително. Идеята се възприела и в Америка, където през 1920-те години киноиндустрията завоювала признанието на аудиторията. Особено през това време се ценял жанрът комедия.

Първите звезди на Холивуд

В началото на 20 век в САЩ се появила системата на „звездите“, в основата на която стоели популярни актьори. Големите киностудии подписвли с тях договори и разчитали на ролята на изпълнителите при снимането на филмите. Знаменитостите от екрана завзели вниманието на публиката и станали предмет на възхищение.

Сред такива актьори бил Харолд Лойд, син на неуспешен фотограф. Дълго време той работил в масовите сцени на студията „Universal“, а след това започнал да се снима в по-големи роли. Отначало младият човек бил обвиняван, че копира Чарли Чаплин. Тогава Лойд решил да промени свой герой, попадащ в смешни ситуации, които биха могли да се случат в реалния живот. Били направени и външни промени: актьорът махнал напомнящите за Чарли Чаплин мустаци и сложил очила с кръгла рамка – появил се образът на „човека с очила“.

Кадър от филма „Безопасността е последна“

Вдъхновение за сюжетите си Харолд Лойд черпел от живота. През 1923 година той представил на зрителите филма „Безопасността е последна„ (на англ. „Safety Last!“ - бел. П. Н.). Идеята за този филм хрумнала на актьора внезапно, когато виждял на улицата алпинист, който се опитва да впечатли околните със своите способности. Благодарение на този случай се появявил знаменитият епизод, в който Лойд виси на стрелките на часовник, закрепен към многоетажно здание.

Професията на комедиант била свързана понякога и с реални опасности. През 1919 година по време на снимките на реклама Лойд трябвало да държи в ръката си бутафорна бомба. Но тя се оказала истинска и се взривила, докато актьорът я държал. След произшествието лекарите успели да запазят зрението му, но Харолд загубил два пръста на ръката си.

Критиците през 1920-те години недооценявали Лойд и отдавали предпочитанието си на неговия съвременник Бъстър Кийтън (артистичното име на Джоузеф Франк Кийтън – бел. П. Н.), който си спечелил прозвището „човекът с каменното лице“. Наричали така актьора не заради лошата му мимика, както може да изглежда на пръв поглед. Кийтън се характеризирал с ненадминато умение да разсмива зрителите, като не променя изражението на лицето си. От детството си той участвал в акробатични номера със своя баща и мечтаел за кариерата на артист.

През 1926 година Бъстър Кийтън представил един от най-добрите си филми – комедията „Генералът“. Сюжетът на филма се основава на събития от 1862 година и описва един от епизодите през американската Гражданска война. От историческото събитие с Голямото локомотивно преследване (Great Locomotive Chase – бел. П. Н.) Кийтън създал хумористичен филм (може да го гледате тук: https://rezka.ag/films/action/21642-parovoz-general-1926.html, изключителен филм, и комедия, и драма – бел. П. Н.), който по-късно бил признат за гениално режисьорско произведение. Но след подписване на договор с компанията „Metro Goldwyn Mayer“ „човекът с каменното лице“ участвал в създаването на филми само като актьор. Със замирането на нямото кино Кийтън бил принуден да отстъпи място на новите таланти, както и други майстори от тази епоха.

Киноплакат от филма „Генералът“

Немите комедии на Чарли Чаплин

Особена ниша сред комедийните актьори през 1920-те години заемал талантливия изпълнител и режисьор Чарлз Чаплин. Той работел в жанра комедия, но животът на знаменития актьор бил изпълнен с драматични събития. Докато Чаплин бил още дете, баща му починал от алкохолизъм, а майка му се побъркала. Чарлз и брат му Сидни били принудени да се скитат по приюти. Започвайки живота си на актьор, бъдещият комик се опитвал да се изхранва, но през 1920-те години вече имал пари, за да открие свое киностудио в Холивуд.

Заради новаторството на режисьора писателят Бърнард Шоу нарекъл Чаплин „единствения гений в областта на киното“. Наистина, Чарлз изменил много неща в комедията: той започнал да отделя по-голямо внимание на детайлите, намалил броя на така наречените гегове (комедийни похвати) и увеличил времето, посветено на всеки от тях, добавяйки лирични и драматични мотиви. Състрадателен към онеправданите и нещастните хора, той често показвал на екрана живота на обикновените бедняци, както е в драматичната комедия „Хлапето“. Този филм за детето от бедняшките квартали и бродягата се основавал в много отношения на личните спомени на Чарлз.

Киноплакат от филма „Хлапето“

През 1920-те години Чаплин създал в своето студио не малко социални комедии. През 1925 година се появил неговият филм „Треска за злато“, в който режисьорът успял да създаде хумористична атмосфера, разказваща за търсенето на злато в Аляска. В реалния си живот хората, работещи в златните рудници, трябвало да се сблъскват с жестоки трудови условия, студ и глад. Използвайки тази основа, Чаплин успял да изобрази смешна история благодарение на епизоди като „танца с хлебчетата“ или „елегантното изяждане на обувката“.

Киноплакат от филма „Треска за злато“

Чарлз бил един от привържениците на нямото кино. Той смятал, че звукът може да развали ефекта от играта на актьорите. Едни режисьори поддържали позицията на Чаплин, други смятали, че записът на звук ще увеличи стойността на кинопроизводството и именно по тази причина не се решавали да приемат новото.

Сцената с изяждането на обувката от филма „Треска за злато“

Първото звуково кино

През 1927 година компанията „Warner Bros“ направила рязък поврат в развитието на световния кинематограф и създала първия звуков филм „Джаз певецът“ на режисьора Алън Косланд. За възпроизвеждането на звука била разработена системата „Витафон“, която позволявала да се записва звукова пътечка на синхронизиран диск. Филмът включвал в себе си няколко песни и кратката фраза: „Още има какво да чуете“. Именно тази реплика донесла на филма за еврейския музикант огромен успех.

Киноплакат от филма „Джаз певецът“

Създаването на озвучена комедия било съпроводено с рискове и на първо място финансови. Бюджетът, който успял да събере „Warner Bros“, бил 422 хиляди долара, което през 1920-те години възлизало на огромна сума. Ръководителят на компанията Хари Уорнър вложил в проекта личните си спестявания и се отказал от заплата. След излизането на филма усилията на всички участници били възнаградени – при прожекциите филмът събрал над 3 милиона долара. Привържениците на немия кинематограф твърдели, че този случай е изключителен и едва ли звуковите филми ще имат по-нататъшна перспектива, но само след няколко години епохата на нямото кино започнала да замира.

събота, февруари 24, 2024

ДВА ПОРТРЕТА: ПРЕДИ И СЛЕД БОЛЕСТТА

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Шарлот Бронсън е родена в Кънектикът на 14 септември 1832 г. в семейството на Айра Хъл Бронсън (1793–1857) и Елизабет Додж (1799–1867). Айра и Елизабет се женят на 17 юли 1820 г. в Питсфийлд, Масачузетс, и имат осем деца.

Първото изображение, направено около 1850 г., показва Шарлот в перфектно здраве на приблизително на 18-годишна възраст. Малко по-късно това ще се промени драстично и до Хелоуин 1856 г. Шарлот ще бъде мъртва.

Амбротипът с лошо качество [долу, второто изображение] показва Шарлот само шест години по-късно, в последните месеци от живота си. Тя страда от туберкулоза, болест, която убива стотици хиляди души годишно.

Шарлот е погребана в гробището в Джорданвил, където лежи и баща ѝ, който умира година по-късно, също от туберкулоза.

Тази две изображения са много рядък поглед върху опустошенията на туберкулозата през тези времена. Точно през същото време, но само за осем месеца, известната Шарлот Бронте губи брат си и двете си сестри, които умират от туберкулоза.

На амбротипа Шарлот Бронсън е само на 24 години, но изглежда с тридесет години по-стара. Дрехите ѝ падат по изпосталялата фигура и очите ѝ ясно показват, че смъртта не е далече. Амбротипът несъмнено е окончателен образ за нейното семейство, последен шанс да се запази субстанцията, преди душата да си е отишла.

петък, февруари 23, 2024

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1988 г. / ХИМИЯ / РОБЕРТ ХУБЕР

Роберт Хубер (Robert Huber)

20 февруари 1937 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Йохан Дайзенхофер и Хартмут Михел)

(За определянето на триизмерната структура на реакционния център при фотосинтезата.)

Робърт Хубер е германски биохимик, носител на Нобелова награда за химия за 1988 г.

Член на Leopoldina (1990) и на Accademia dei Lincei, чуждестранен член на Националната академия на науките на САЩ (1995 г.) и на Кралското дружество в Лондон (1999 г.).

Завършва химия във Висшето техническо училище в Мюнхен през 1960 г., след което провежда там кристалографски изследвания на органични съединения. През 1971 г. той оглавява Института по биохимия на дружеството „Макс Планк“ и преминава към изследване на протеиновата кристалография. Директор е на института до 2005 г. и през всичките тези години преподава по кристалография.

За първото изследване на кристалната структура на мембранния протеин на реакционния център, участващ във фотосинтезата на пурпурната несерна бактерия Rhodopseudomonas viridis, което осигурява по-нататъшен напредък в разбирането на механизма на фотосинтезата във висшите растения.

Член на Баварската академия на науките (1988 г.), на Европейската академия (1990 г.), на Индийската национална академия на науките, на Европейската академия на науките и изкуствата и член-кореспондент на Хърватската академия на науките и изкуствата (1992 г.).

Почетен доктор на Вилнюския университет (2011 г.) и на Ягелонския университет (2014 г.).

През 2016 г. подписа писмо, призоваващо Грийнпийс, ООН и правителствата по света да спрат борбата срещу генетично модифицираните организми (ГМО).

Автор и съавтор на повече от 800 статии в престижни научни списания.

През 1997 г. е награден с Големия кръст за заслуги със звезда и раменен пояс на Ордена за заслуги към Федерална република Германия.

През 2017 г. е награден с кръст на Ордена за заслуги към Литва.

ИЗТОЧНИК: Уиикпедия/

Превод от руски: Павел Николов