АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ / Глава II. НАЗАРЕТ (3 г. пр. н. е. - 27 г.)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК: „СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Когато известието за смъртта на Ирод стигнало до Египет, дърводелецът Йосиф, като се надявал, че опасността е минала, започнал да се готви за връщане в родината си. Но той се страхувал да не бъде преследван от Архелай и не се върнал във Витлеем. Предпочел да се пресели на север, в малкото градче Назарет, където вече бил живял преди това с Мария.

По това време Галилея била гъстонаселена област, а географското ѝ положение я излагало на всички световни ветрове. "Близо до нея - пише Фредерик Фарар - се намирали Финикия, Сирия, Арабия, Вавилон и Египет. Островите на езичниците и всички прославени европейски страни почти се виждали зад блестящите води на западното море. Знамената на Рим се развявали в равнината... Фараоните и Птоломей, емирите и арсакидите, съдиите и консулите - всички се борели да притежават тази прекрасна област. Тук блестели копията на амалекитяните, земята се тресяла под колесниците на Сезострис, по нея вървели македонските фаланги, чували се ударите на широките римски мечове, тук било предопределено да се разнасят виковете на кръстоносците, да гърми артилерията на Англия и Франция. В тази израелска равнина като че ли се сблъсквали Европа и Азия, юдейството и езичеството, варварството и цивилизацията, Старият и Новият Завет, историята на миналото и надеждите за бъдещето". [1]

Самият Назарет обаче стоял встрани от тези големи исторически пътища и през евангелската епоха се смятал за затънтено селище. Измислена била дори поговорка: "Може ли да има нещо добро от Назарет?". И сякаш за да опровергае всички човешки оценки, именно това бедно селище станало "родина" на Христос; в него преминала по-голямата част от живота му. Почти тридесет години той ходел по каменистите му улици и изкачвал по пътечките околните хълмове. Малцина знаели истинското му месторождение, но дори тези, които били чували за него, го наричали Ханоцри, Назаретянин.

Ако можехме да се озовем в тогавашния Назарет, щяхме да видим около стотина бедни къщи с плоски покриви, пръснати по възвишение, оградено от лозя и маслинови горички. От плоските възвишения се откривала живописна панорама, върху която вероятно се е спирал не веднъж погледът на Исус: сини планински вериги, зелени долини, засети поля.

Много неща са се изменили оттогава, но природата на Галилея е останала почти същата, каквато е била преди две хиляди години. Пътешествениците единодушно твърдят, че Назарет и неговите околности са неповторимо кътче от светата земя, наричат го "планинска роза" и "земен рай". Въздухът на възвишенията е чист и прозрачен. След зимните дъждове склоновете на Назарет се превръщат в градини; покриват ги разнообразни цветя с най-нежни нюанси: лилии, планински лалета, съсънки. Исус обичал цветята. Той казва, че с тях не могат да се сравнят дори украшенията на цар Соломон.

През пролетта полетата на Назарет се огласят от трелите на чучулигите, далече се чува гукането на гугутките, в гъстата синева на небето прелитат ята розови пеликани. Птиците, както и цветята, станали в думите на Христос образ на душата, която е възложила своята надежда на Бога. Той ги давал за пример на суетните и обсебените от грижи хора.

Галилейците - здрави, силни и непосредствени - се занимавали преди всичко със селско стопанство. Те отглеждали лозя, смокини, маслини, пасели по ливадите кози и овце, обработвали полетата. Сутрин назаретските жени ходели с делви на извора, който и до днес снабдява околностите с вода. Същото правела и Дева Мария. Кладенецът още носи нейното име.

Как е живяла тя в Назарет? Как е живял Исус? Апокрифните легенди разказват за тези години множество подробности. Но не можем да ги смятаме за достоверни, дори и затова, че се намират в рязко противоречие с евангелския дух. А Матей и Лука, когато засягат този период от живота на Христос, са предпочели сдържания лаконизъм и са казали само това, което им е било добре известно.

Само два факта, които апокрифите съобщават, изглеждат заслужаващи доверие. Единият твърди, че Йосиф умира, когато Исус е на деветнадесет години. Легендите обикновено са склонни да си служат със символични числа [2]. По време на обществената му служба наричали Исус "син на Мария", а това означава, че Йосиф вече не е бил жив. Според друго сказание като юноша Исус е пасял овце. Интонациите, с които са изпълнени неговите притчи за пастирите, потвърждават косвено това. Във всеки случай Момчето от Назарет е виждало постоянно хора, които пазят грижливо своите стада. Виждало е и лозари, които връзват лозите, сеячи по пролетните полета, жетвари със сърпове, които режат класовете. По-късно всичките тези картини послужили за образи в неговите притчи. Те ни пренасят в света на тихото галилейско селище, което обграждало Исус от ранните му години.

Но няма да е вярно, ако рисуваме живота в Галилея като безметежна идилия. И там кипели страсти, и там мечтаели за свобода. Хората се намирали под двоен и дори троен гнет: митарите изтръгвали от тях имперските данъци, Ерусалим вземал своя десятък, а местните земевладелци потискали селяните. Но хората вярвали, че рано или късно справедливостта ще възтържествува. Книгите на пророците, които четели в синагогите, и апокалиптичните писания, които се предавали от човек на човек, вдъхвали надежда за скорошен край на стария свят.

След смъртта на Ирод по Галилея преминала въстаническа вълна. Начело на въстанието застанал Юда Гавлонит, водач на партията на зилотите, "ревнителите". Анархисти от религиозен тип, Юда и неговият съмишленик фарисея Цадок отхвърляли всякаква власт над Божия народ освен властта на Твореца.

Тълпи отчаяни галилейци, въодушевени от теократичната идея, образували цяла армия и превзели с бой град Сепфорис, където имало арсенал. Легионите на Квинтилий Вара успели да смажат с много усилия метежа. Стотици въстаници били разпънати на кръст.

През 6 година Архелай, който наследил пороците, но не и държавническите таланти на Ирод, бил свален и изпратен на заточение. Управител на земите му станал първосвещеникът на Ерусалим, а общият контрол над областта бил предаден на прокуратора Копоний. Както и при Помпей, тя била включена в състава на сирийската римска провинция. Макар че запазили марионетната си власт на тетрарси, Антипа и Филип се оказали в още по-голяма зависимост от империята.

Веднага след детронацията на Архелай сирийският губернатор Квириний започнал преброяване по цяла Палестина, за да установи размера на данъците. Като използвал това, Юда Гавлонит вдигнал отново Галилея срещу римляните, но скоро бил убит по време на сражение. Неговата гибел обаче не могла да угаси духа на войнстващия месианизъм. Галилейският владетел Ирод Антипа, човек, който повече от всичко на света ценял своето спокойствие, много често го губел. Всеки път, когато се появял нов водач, който зовял хората на оръжие, галилейците веднага се втурвали след него, като се надявали, че в критичния момент от небето ще слязат ангели и заедно с тях ще сломят римския орел. "Никой не можел - пише Флавий - да упрекне бойците в липса на мъжество". [3] Не случайно шестдесет години по-късно, когато армията на Веспасиан минавала през Галилея, се налагало да превзема с щурм почти всяко село.

В дома на Исус би трябвало да са знаели за въстанието на Юда, защото Сепфорис се намирал близо до Назарет. Може би там са се появявали някои от партизаните и Синът на Мария ги е виждал. Той също ще говори за свободата и Божето господство, но между него и хората, които са избрали пътя на насилието, ще легне пропаст. В Назарет се готвел духовен преврат, чийто смисъл ще остане неразбран за зилотите.

Авторите на апокрифи не са се скъпили да описват чудесата, с които според тях Исус е смайвал в детството си всички. Но от Евангелията се вижда, че през това време той не е показвал с нищо превъзходството си над другите хора и напротив, като че ли криел от тях своята тайна. Само един път разкрил на родителите си, че не принадлежи на тях, а на друг, по-висш свят. Това се случило по време на Пасха, малко преди галилейското въстание.

Като всички набожни хора Йосиф ходел всяка година в Ерусалим за празника. Жените не били задължени да ходят на поклонение, но Мария, която обичала Храма, винаги навестявала свещения град. Когато синът ѝ станал църковно пълнолетен, тя го взела със себе си.

В тези дни по пътищата, които водели към столицата, се точели пъстри върволици от хора, а над долините звучало пеене на псалми. В Ерусалим пристигали хиляди богомолци и стражата с мъка поддържала реда. Площадът на Храма се задръствал от тълпи хора, непрекъснато се пренасяли жертви, а през нощта семействата се събирали по къщите за празничната трапеза.

След края на тържествата Йосиф и Мария си тръгнали назад. Те вървели заедно с роднини и съседи и затова отначало не се тревожели, че Исус не е с тях. Когато разбрали, че е останал в града, обзети от безпокойство, се върнали бързо в Ерусалим. Времената били неспокойни и сърцето на Мария се свивало от страх.

Не било лесно да намерят сина си в препълнения град. Дълго ходили Йосиф и Мария по улиците, докато не стигнали до една от галериите, които обграждали Храма. Там обикновено прекарвали времето си в богословски беседи и тълкуване на Закона равините и книжниците. Сред тях именно майката видяла Исус. Той седял, слушал думите на учените и им задавал въпроси. Познавачите на Писанието се дивели на "разума и отговорите" на неизвестното галилейско момче, което не учело в техните школи...

- Дете мое - възкликнала Мария, - защо постъпи така с нас? Ето, баща ти и аз те търсим разтревожени.

- Защо сте ме търсили? - отвърнал Исус. - Не знаехте ли, че аз трябва да бъда във владенията на моя Баща?

Той като че ли внезапно станал далечен и загадъчен и думите му объркали двамата родители. Те не разбрали какво има предвид. Но в същото време Исус се изправил и ги последвал. Веднъж само неземен лъч блеснал из-зад облаците и се скрил. Той отново бил обикновено дете, подобно на всички останали деца.

След случката в Ерусалим според думите на евангелиста Исус живее "в покорство пред своите родители", "преуспявайки в премъдрост, възраст и любов у Бога и хората". А Мария "запазила в сърцето си" първия знак на изпълняващото се пророчество. [4]

Исус не учел в богословска школа като своите връстници, които имали религиозно призвание. Той станал дърводелец и каменоделец и след смъртта на Йосиф хранел майка си с труда на своите ръце. [5]

Евангелист Лука казва, че хората около Исус го обичали; но за тях той бил само един селски юноша, макар може би малко странен, често потънал в някакви свои, никому неизвестни мисли. Като го познавали отблизо и се срещали с Исус почти всеки ден, жителите на Назарет не забелязвали в него нищо свръхестествено. Когато той започнел да проповядва Божето царство, това ги заварило неподготвени и предизвикало у тях искрено учудване. Явно той нямал сред земляците си доверени приятели. Никой от тях, освен две-три жени, не последвали Исус.

Неверието на назаретяните смайвало самия Христос. Според думите му те потвърдили поговорката: "Няма пророк в родината си".

Мария и синът ѝ имали в градчето много роднини: сестрата на Мария със семейството си, братовчедите и братовчедките на Исус. Но и те в повечето си останали духовно далече от него. Техният тесен свят се ограничавал с улицата, на която живеели, къщата, работата. По-късно, когато научили за проповедите и делата на Исус в Капернаум, братята му

8. Д. Ф. Штраус. Жизнь Иисуса. М., 1909, т. 1, с. 195. - Бел. авт. били разтревожени и решили, че той е обезумял.

Душевната самота на Исус се съдържа и в незаписаните в Евангелието негови думи: "Тези, които са до мене, не ме разбраха" [7]. Единственото близко нему същество била майка му.

Евангелистите не говорят много за нея; но дори да не бяха казали за Мария нито една дума, от това майката на Месията нямаше да стане по-малко велика. Той растял пред очите ѝ, тя му давала първите майчини уроци, тя била единственият свидетел на извършилото се в него чудо.

На Мария било разкрито, че нейният син е Помазаник на Повелителя, но сега на нас ни е трудно да разберем колко много духовни сили са били необходими, за да се запази вярата в това. Нали нашата гледна точка е друга. Ако си представим всекидневния назаретски живот, можем да се досетим, че между Благовещението и Възкресението Мария е изминала дълъг път на изпитания.

Франсоа Мориак, тънък познавач на човешката душа, се е опитал да види този път. "Детето станало юноша, възрастен човек. То не било велико, не го наричали Син на Всевишния, нямало престол, а само столче до огъня в бедната къщичка. Майката можела да се усъмни, но ето свидетелството на Лука: "Мария пазеше всичко в сърцето си"... Тя пазела пророчествата в сърцето си и не казала за тях на никого, може би дори и на своя син". [8]

Формирането на всяка личност, особено на необикновената, е винаги загадка, още повече че не ни е дадено да проникнем в душевната тайна на Исус. Можем ли да знаем какво е мислел той, когато е работел в малката работилница, за какво се е молел? Едно само изглежда безспорно: за него не са съществували конфликтите, които терзаят човека от детските му години, над него нямали власт демоничните стихии. Ако е познавал вътрешна трагедия, тя е била родена единствено от самотата, състраданието, болката от докосването до света на злото, а не от мъките на греха и борбата с тъмните инстинкти. За това свидетелства всичко, което е известно за характера на Исус.

Дори такъв враждебен на християнството учен като Давид Щраус след дълги размишления над Евангелието признава, че хармоничният дух на Исус не е следствие от вътрешна криза, а резултат от естествено развитие на заложените в него сили. "Всички характери - пише Щраус, - пречистени от борби и силни вълнения, например Павел, Августин и Лутер, са запазили неизгладими следи от тези борби, от образа им лъха нещо сурово, рязко и мрачно. Нищо подобно няма у Исус. Той се изправя пред нас като напълно оформена личност, подчиняваща се само на свой собствен закон, признаваща и утвърждаваща себе си в своето съзнание, нямаща нужда да се преобразява и да започва нов живот". [9]

В него нямало чувството за грях, характерно за всеки светец, нямало нищо непълноценно. Дори и често да оставал неразбран и самотен, това не помрачавало просветлеността на духа му. Исус постоянно бил с този, когото наричал свой Баща.

Вероятно в часовете без работа, както и по-късно в годините на своето проповедничество, Исус e обичал да отива сам на усамотени места, където небесният глас е звучал в него сред тишината. Там, на хълмовете на Назарет, незабележимо се подготвяло бъдещето на света...

Кой е можел тогава да знае за това? Римските политици не подозирали, че ще дойде ден, когато техните потомци ще коленичат пред Дърводелеца от далечната източна провинция.

Редували се велики и незначителни събития. Немците победили легионите в Тевтобургската гора. Един след друг избухвали метежи по Дунав и Рейн, в Галия и Тракия. Умрял Август, който се причислил към множеството на боговете, а негов наследник станал мрачният и подозрителен Тиберий. Умрял Овидий, Тит Ливий, Хилел. Родил се Плиний Стари. Философът Сенека се върнал в Рим от Египет. В Юдея бил назначен петият прокуратор Понтий Пилат.

А в Назарет външно всичко като че ли вървяло без промени. Но дългият подготвителен период в живота на Исус наближавал края си. Той бил на около тридесет години, когато, изпълнен с духовни и телесни сили, вече само чакал знака, за да разпръсне по света първите семена на добрата вест.

И знакът бил даден.

БЕЛЕЖКИ

1. Ф. Фаррар. Жизнь Иисуса Христа. СПБ., 1904, с. 120. - Бел. авт.

2. Към тях се отнасяли 3, 7, 12, 40. - Бел. авт.

3. Й. Флавий. Иудейская война. III, 3, 2. - Бел. авт.

4. Лк 2, 41-52. Като пояснява думите "преуспявайки в премъдрост, възраст...", свети Юстин казва, че Исус е "растял, както растат всички хора, отдавайки дължимото на всяка възраст" (св. Иустин. Диалог с Трифоном, 88). - Бел. авт.

5. Думата τέκτων означава едновременно дърводелец и каменоделец. Вж. многото образи, заимствани от труда на строителите в изказите и притчите на Христос (Матей 7, 21; 16, 18; 21, 42; Лука 14, 28; Йоан 2, 19). - Бел. авт.

6. Думата ἀδελφός (гр.), както и "ах" (арам.), означава роден, но и доведен брат, братовчед или член на някакво съобщество. - Бел. авт.

7. Тези думи са се запазили в апокрифните "Деяния на Петър" (гл. Х). Според видния съвременен новозаветен специалист И. Еремиас те са по-скоро истински. - Бел. авт.

8. N. F. Mauriac. La vie de Jesus. Paris, 1962, p. 33. - Бел. авт.

9. Д. Ф. Штраус. Жизнь Иисуса. М., 1909, т. 1, с. 195. - Бел. авт.

(Следва)