МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 27

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Първият въпрос на вдовицата: "И нея ли изнасилиха?" Не, казва Фрида, все още е недокосната, тоест не съвсем недокосната, някакъв руснак я натиснал към стената в коридора на мазето, но нямал време, водел че бой, така че нямал много време за развлечения. Общо взето войниците притичвали пред блока, в който живеели жените, в галоп, така да се каже, преди капитулацията, без да могат да се установят за дълго. Бъдещата майка тупала корема си и казала „бебе“, така че изобщо не я докоснали.

Това ни казва младата жена и ни гледа с празни, все едно полирани очи. Познавам тези очи, твърде често съм виждала собствените си очи да изглеждат по същия начин в огледалото, когато живеех с коприва и шрот. Всъщност жените имали проблеми и затова Фрида се нагърбила с трудния поход, който, както казва, водел през напълно тихи, пусти улици. Искаше храна за омъжената племенница на вдовицата и за нейното бъдещо дете. Разправя, че младата жена лежи цял ден по гръб и получава замайване при най-малкия опит да се изправи. Медицинска сестра, която я посещавала от време на време, ѝ обяснила, че щом майката не може да се храни достатъчно, плодът изсмуква сокове от нейното тяло, като използва калция, кръвта и мускулната субстанция.

Вдовицата и аз търсим това, което смятаме, че можем да дадем: малко от маслото на майора и неговата захар, кутия мляко, хляб, парче сланина. Фрида е щастлива. Тя също изглежда жалка, краката ѝ са като пръчки, коленете ѝ са възлести. Много е радостна и не се страхува от двучасовото пътуване до дома. Ние се радваме на пратеничката от далечната част на града, искаме да опише подробно по кой маршрут е минала и какво е видяла по пътя. Милваме я и я успокояваме, почти е дете, полугладно осемнадесетгодишно момиче, което, както ни разказва, искало някога да стане учителка по гимнастика. Е, засега едва ли ще има нужда от гимнастика у нас. Доволни сме от всяко движение, което не трябва да правим. Тоест, доволни са другите, тези, които са гладни. В момента това не се отнася за мене, намирам се в добра форма. Вдовицата засяга болната тема, когато казва на Фрида: „Дете мое, не можа ли да се поусмихнеш на някой миловиден руснак? Може да ви донесе малко храна“.

Фрида се усмихва глупаво и казва, че в блока им почти не са останали руснаци, иначе... И взема подаръците, които слага в пазарската чанта, която е донесла.

Това посещение наистина ни зарадва. Все пак не сме откъснати от целия свят и можем да рискуваме и да отидем пеша до други части на града, за да посетим приятели и познати. Така че вече планираме и мислим дали да не се осмелим. Хер Паули е против. Вижда как ни хващат и ни изпращат на някакъв каторжен труд, може би в Сибир. Ние даваме за пример Фрида, която е успяла да го направи, и продължаваме да планираме.

Пиша това късно следобед. Вече съм се върнала от първото си голямо пътуване. То дойде като пълна изненада. Седях на перваза на прозореца, въпреки че на улицата рядко се виждаше нещо друго освен хора, които носят вода, и руснаци. И ето че идва един руснак с колело и спира пред нашата врата – това е майорът.

Хукнах веднага надолу. Искрящ нов немски мъжки велосипед. Моля и моля: „Може ли да го покарам малко? Само пет минути?“ Майорът стои на тротоара и поклаща глава. Не е сигурен, страхува се да не ми откраднат велосипеда по пътя. В крайна сметка успях да го убедя.

Слънце. Времето се стопля за миг. Въртя педалите колкото мога по-бързо. Вятърът шуми в ушите ми. Карам бързо, защото това ме прави щастлива след целия мизерен заседнал живот - и също така, за да не ме спре някой и да ми открадне велосипеда. Наоколо почернели руини. Тук войната свърши един ден по-рано от мястото, където живеем. Вече се виждат цивилни, които метат тротоара. Две жени дърпат и бутат напълно изгоряла операционна количка, вероятно извадена от развалините. Върху нея лежи старица под вълнено одеяло, с мъртвешки бледо лице; но тя е все още жива.

Колкото по на юг отивам, толкова повече войната отстъпва. Тук вече можете да видите германци, които стоят заедно на групи и разговарят. Хората от нашата улица все още не смеят да правят това. Можете да видите дори деца с хлътнали бузи и странно мълчаливи. Жени и мъже копаят в градините. Руснаци се забелязват само от време на време. Пред тунела все още стои барикадата, издигната от „Фолкщурм“. Слизам и бутам велосипеда си през свободния процеп отстрани. Зад тунела, на тревистата площ пред станцията на надземното метро, има хълмчета, покрити със зелени клонки и означени с три дървени стълбчета, боядисани в ярко червено и високи до кръста. Към всяко стълбче е прикрепена табелка с ръкописен надпис под стъкло, оградено с лента хартия. Прочетох три руски имена на табелките и датите на смъртта - 26 и 27 април 1945 г.

Стоях доста време. Доколкото си спомням, това са първите руски гробове, които виждам толкова отблизо. Бях виждала по пътя си само временни гробища; изтрити табели, криви кръстове, мизерия и забрава като за селска беднотия. Нашите вестници все пишеха, че руснаците крият загиналите във войната като позор, че ги погребват в общи гробове и ги утъпкват с пръст, за да направят мястото неузнаваемо. Това не може да бъде истина. Те вероятно носят със себе си такива дървени стълбчета и табели, които са фабрично изделие, изработено по образец, с дървена звезда отгоре - грубо, евтино, адски грозно, но са еднакво боядисани, ярко червени, изключително забележими и невъзможно да се пропуснат. Те ще поставят такива стълбчета и в страната си. Което означава, че също практикуват погребални култове и поклонение пред героите, въпреки че тяхната официална идеология отхвърля възкресението на плътта. Ако става въпрос просто за маркиране на гробове за по-късно препогребване, обикновено името или табелата с номер биха били достатъчни. Може да се спести много червена боя и изрязването на звезди. Но те ограждат смъртта на войника с червен ореол, жертвайки труд и полезна дървесина за прослава, колкото и бедна да е тя.

Отново въртя педалите възможно по-бързо и вече виждам вилата, в която доскоро се помещаваше временно моята фирма. Дали малкото бебе от първия етаж е останало живо през безмлечния период?

Нито детето, нито младата майка, никой не е останал от хората, които живееха на първия етаж. След малко, когато почуках и извиках, се появи възрастен мъж, небръснат и облечен с мръсна фланелка. Мина известно време, преди да го позная. Това беше бившият пълномощен представител на бившото ни издателство, някога с перфектна униформа до яката на ризата, сега захабен и мръсен. Той ме позна, но без всякакво чувство и казва нацупено, че той и жена му са се скрили тук, защото жилището им било улучено в последния ден на войната. Иначе вилата е празна, включително и от мебели - пълномощният представител я намерил вече разчистена. Не знае дали разчистването са направили германците или руснаците - вероятно и едните, и другите. Къщата е опустошена и мръсна, навсякъде мирише на изпражнения и урина. В крайна сметка в мазето все още има планина от въглища. Намерих празен кашон и го натъпках догоре с брикети, за голямо неудоволствие на някогашния чиновник; но въглищата му принадлежаха толкова, колкото и на мене. Той не мислеше да ми помага. Завлякох трудно кашона до велосипеда и го завързах за багажника с колана си и парче връв, което намерих наоколо.

Хайде, обратно с най-бързо темпо. Препусках нагоре по улицата, този път покрай безкрайно наредили се войници, клекнали покрай тротоара. Типична пехота, фронтоваци, уморени, мръсни, прашни, с наболи бради и зацапани лица. Никога не бях виждала такива руснаци. Стана ми ясно, че сигурно сме имали в къщите ки работа с елитни войски, артилерия, разузнаване, измити и добре избръснати хора. Войниците от снабдяването бяха най-ниското, което сме виждали, миришеха на коне, но не изглеждаха толкова изтощен като тези. Твърде са уморени, за да се занимават с мене или с велосипеда ми. Те едва погледнаха нагоре, явно бяха оставили зад гърба си форсиран марш.

Бързо, бързо, ето го нашият ъгъл. Бившата полицейска казарма е пълна с коли. Движат се с дълбоко, силно бръмчене и мирише на истински бензин. Немските коли не миришеха така.

Задъхана и горда, влача велосипеда и товара брикети нагоре по стълбите. Този път майорът тича към мене, много е развълнуван, мисли си, че велосипедът вече е откраднат, а аз съм кой знае къде. Междувременно пристигна и узбекът. Вдовицата веднага го изпраща с две кофи на помпата да ни донесе вода. Той е за нас като част от семейството и тръгва пъргаво и добродушно.

Напълно съм пияна от слънцето и въодушевена от бързото пътуване, чувствам се по-щастлива, по-оживена, отколкото през последните седмици. Освен това майорът е донесъл със себе си токайско, пет малки бутилки, пием, чувствам се уютно като котка. Майорът остана до 17 часа. Когато си тръгна, се почувствах зле. Плаках.

(Надраскано в полето седмици по-късно, за използване от романистите: „С три сърдечни удара тялото ѝ се стопи в чуждото тяло върху нея. Ноктите ѝ се впиха в косата на непознатия, викове идваха от гърлото ѝ и тя чу непознат, странен глас, който шепнеше неразбираеми думи. Четвърт час по-късно беше сама. Слънцето грееше през изпочупените прозорци на широки снопове. Тя се протегна и се наслади на тежестта на крайниците си. Отметна разрошените кичури коса от челото си. Изведнъж почувства с необичайна яснота друга ръка, може би ръката на отдавна починал приятел, да пъха под косата ѝ. Усети как нещо вътре в нея се издува и надига. Сълзи капеха от очите ѝ. Тя се обърна настрани и удряше възглавниците с юмруци. Хапеше ръцете си така, че се появиха синьо-червени следи от зъбите. Виеше във възглавницата и искаше да умре.“)

(Следва)