Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александър и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
"На светлата памет на майка ми"
Александр Мен
ДО ТУК: „СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА
АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“
През пролетта на 63 година пр. н. е. по пътищата на Палестина се появили колони римски войници. След тях се точели скърцащи обози, трополели тежки обсадни машини, блестели сред облаци прах легионерски брони и се люлеели бойни знамена.
Командир на армията бил четиридесетгодишният пълководец Гней Помпей. Мечтаейки тайно за световно господство, той обичал да се появява в тогата на международен арбитър и казвал, че не е дошъл в Сирия да заграбва чужди владения, а като защитник на реда и освободител. В тези години Помпей достигнал зенита на славата си и бил заобиколен от любовта на военните. Това, че се разправил с пиратите - бич за мореплавателите - и завършил победоносно кампанията срещу Митридат Понтийски и Тигран Арменски, заздравило позициите му както в Рим, така и извън неговите предели.
Помпей намерил Близкия изток в състояние на война, която водели помежду си местните князе и владетели. Затова побързал да въдвори там мир, като раздавал титли и корони и в същото време обявил цялото сирийско крайбрежие за римска провинция.
Този момент съвпаднал с упоритата борба за ерусалимския престол на двама братя-претенденти - Аристобул и Хиркан. Те се обърнали към Помпей с молба да реши спора им. Но докато преговорите се протакали в Дамаск, Аристобул внезапно размислил и се отказва от помощта на римляните. Като разбрал това, разгневеният Помпей се отправил с ускорен марш към Ерусалим...
През Палестина или Страната на Израел [1], по която сега се движели кохортите и където след сто години трябвало да прозвучи гласът на Христос, минавали пътищата за Европа, Азия и Африка, което я правело непрекъснато ябълка на раздора. Много завоеватели посягали в продължение на векове към нейната територия, макар че тя никога не се славeла с особено плодородие или природни богатства.
Тази малка ивица земя, простираща се по бреговете на Йордан и Мъртво море, включва всевъзможни нюанси на климат и релеф. Не случайно я наричат страна на контрастите. Вечни снегове лежат по върховете на израелските планини; през зимата снегът често пада дори на юг, а през лятото на някои места горещините достигат почти тропическа сила. Палмите и наровете, смокините и кипарисите съседстват с лескови и върбови гъсталаци; зелените равнини се редуват с голи скалисти хълмове.
Най-процъфтяваща в древността била северната област Галилея, разположена на запад от езерото Кинерет (Генисарет), което понякога наричали Галилейско море. Сред населението на този край живеели много чужденци, затова му казвали "езическата Галилея". На юг от Галилея се намирала областта Самария. Двете области влизали някога в състава на Северното израелско царство, унищожено през 772 година пр. н. е. от асирийците. Завоевателите отвели в плен жителите на градовете, а на тяхно място преселили хора от Месопотамия и Сирия. Колонистите се смесили с израелтяните и приели тяхната вяра, като запазили обаче старинните си обичаи. Юдеите отказвали да признаят самаряните за свои събратя, смятайки ги за полуезичници, което водело до конфликти, за които споменават и Евангелията. И днес в Израел живеят няколкостотин самаряни. Като своите прадеди те почитат свещената планина Гаризим, където някога се е намирал храмът им.
Южната част на страната, или същинската Юдея [2], е пълна противоположност на Севера. Неприветлива и безплодна, тя прилича на хълмиста пустиня с оазиси. Нейният суров, но здравословен климат закалил юдеите и ги направил издръжлив и неподатлив на слабостите народ.
Последна спирка на римляните по пътя им за Ерусалим, още пазеща прелестта на благодатния Север, бил Ерихон; той се славел с лековитите си извори и палмови горички. Точно там разположил лагера си Помпей и оттам повел войниците си към стените на юдейската столица.
След петнадесет века на слава и падения Ерусалим се превърнал в град, за който се носели легенди. Той бил разположен на висок хълм и представлявал могъща крепост. Видът на стените му смутил Помпей, който бил познавач на обсадното дело. Но му помогнали раздорите, които бушували в града. Аристобул се предал в ръцете на римляните, а партията на брат му Хиркан им отворила вратите. Само тези, които не искали да се примирят с присъствието на чужденците, се затворили в цитаделата на Храма, готови да се защитават до смърт.
Цели три месеца продължила обсадата, докато римляните не разрушили с големи усилия една от кулите. Когато нахлули в пределите на Храма, те видели с почуда, че свещениците продължават богослужението. През цялото време, докато траела отчаяната отбрана, духовенството не напуснало олтара и загинало заедно със защитниците на светинята.
Използвайки правото си на победител, Помпей поискал да разгледа знаменития Храм, в това число и дебира, светая светих, мястото, където можел да влиза, и то един път в годината, само първосвещеникът.
Неудържимо любопитство подтиквало римлянина да престъпи забранения праг, защото за религията на юдеите се носели множество фантастични слухове. Едни разказвали, че в дебира има златно изображение на магарешка глава, други уверявали, че там крият човек, обречен да бъде пренесен в жертва. Какво наистина се таяло вътре? Всякакви изненади е поднасял загадъчният Изток на хората от Запада!
Напрегната тишина, завесата е дръпната... И какво? Учудването на Помпей и неговите офицери нямало граници. Те очаквали да видят нещо необикновено, в краен случай някакъв образ - прекрасен или отблъскващ. Но там нямало нищо. Там обитавало Незримото...
Със странно чувство, смесено със суеверен страх, напуснали римляните Храма, без да се докоснат до каквото и да е. Но вероятно са щели да бъдат още по-смаяни, ако бяха разбрали, че съдбата ги е изправила лице в лице с религията, предопределена да стане люлка на учение, което ще завоюва Изтока и Запада, беломраморна Елада и техния роден Рим.
По какво се различавала тази религия от другите?
Да се отговори на този въпрос е възможно само като се започне отдалече.
Още когато светлината на разума блеснала за първи път в човека, той усетил реалността на някаква висша Сила, която обгръща мирозданието. За първобитните ловци било естествено да я отъждествяват с това, което днес наричаме природа. Затова хората търсели присъствието на Божественото навсякъде - в облаците и звездите, в реките и живите същества.
В началото това обикновено водело до грубо идолопоклонничество, до обожествяване на отделни предмети и явления. По-късно в Индия, Китай и Гърция култът към природата поставил основите на вярата, че видимият свят е единствената реална действителност. Но този възглед бил в противоречие с общочовешкия духовен опит и не получил широко признание.
Напротив, с настъпването на религиозната и философската зрялост на културите укрепвало убеждението, че върховната Реалност се различава коренно от всичко, което е лично и ограничено. Последна дума на дохристиянската мисъл станало учението за Божеството, чието съкровено и неизразимо битие се намира отвъд зримото. Както и да го наречем - Небе, Баща [3] или Съдба, - никой смъртен не е в състояние да опознае неговите дълбини. Тази идея следвала не само от преживяванията на мистиците, но имала и логическо основание. Наистина, кой разум е в състояние да обхване Безкрайността...
Но тайнственият човешки порив нагоре не угаснал. Човекът се стремял все така да преодолее разстоянието, което го отделяло от Небето, да свърже своя живот с другия свят. Накрая продължили да съществуват две тясно преплетени вери: вярата в Непостижимия и вярата в стихийните божества. Последните като че ли се намирали по-близо до човека и с тях можело да се влезе в пряк досег. Считало се, че има тайни магични начини, с помощта на които хората могат да влияят на демоните и духовете. Подобен утилитарен възглед се ширел в продължение на хиляди години.
Но напразно многобожието и магията се опитвали да запълнят пропастта, която отделяла земята от небето.
За първи път тази раздвоеност била преодоляна в Библейското откровение. То учело за "свещения", или несъизмеримия с човека, Бог, но едновременно с това и за човека като негов "образ и подобие". Тайнственото родство на Безграничния с ограничения дух правело според Библията възможен Завета между тях.
Заветът, или Съюзът, е път за единение на човека не с боговете, а именно с Висшето начало, което стои над Вселената.
Забележително е, че религията на Завета се изповядвала от народ, който не създал могъща цивилизация, не се отличавал в политическо отношение и само за кратко време постигнал национална независимост. Но успял да пренесе верността си към Бога през дългите столетия на своята мъчително трудна история.
Прадедите на този народ скитали от незапомнени времена между Сирия и Египет. Преданието запазило спомена за племенния вожд на евреите Авраам (ок. 1900 г. пр. н. е.), с чието име е свързано началото на старозаветната религия. Първата нейна заповед сочела важността на човешките постъпки пред Небето. "Аз съм всемогъщият Бог; спазвай моите закони [4] и бъди непорочен" [5]. На Авраам било обещано, че чрез неговите потомци "ще бъдат благословени всички земни племена и народи" [6], макар че оставало тайна какво ще бъде значението на тази благословия.
През XVII век пр. н. е. гонените от глад евреи се преселили в източния край на Нилската делта, където постепенно попаднали под деспотичната власт на фараоните. Вярата на Авраам била почти забравена.
Около 1230 година пр. н. е. няколко еврейски клана, носещи името "Синове на Израел", или просто Израел, били обединени от Мойсей, техен велик пророк и законодател. Той върнал хората към "Бога на бащите", към "Бога на Авраам, Исаак и Яков" [7] и извел съплемениците си от "дома на робството" [8]. За да се помни "изходът" и освобождението, Мойсей установил празника Пасха.
Като се скрили в Синайската пустиня, израелтяните живели известно време в околностите на свещената планина Синай и оазиса Кадеш, където пророкът провъзгласил тържествено основите на религията на Завета.
Мойсей заповядал на народа си да почита само един Бог, Владетеля и Създателя на света, Яхве, Вечно съществуващия, на когото принадлежи битието, но самият той стои над всичко материално. Пророкът забранил поклонението на всякакви природни богове и дори да се правят изображения на самия Яхве. Знак за неговото присъствие сред тези, които са му верни, бил само един голям сандък [9], украсен с фигури на крилати същества - керуби. Закрепяли го на дълги пръти и по време на битка го носели пред войниците.
Мойсей учел, че по волята на Вечно съществуващия Израел трябва да стане избрано негово средство, "свят народ и царство на свещеници" [10], или община от хора, предназначени да служат на истинския Бог.
В култа на чергарите израелтяни нямало изобилните церемонии, характерни за всички древни религии. Учението на пророка било формулирано кратко в Декалога, десетте заповеди, изсечени върху две каменни плочи. Тяхната същност засягала верността към Повелителя [11], избавител на своя народ, и някои основни нравствени норми: почитай баща си и майка си, не убивай, не кради, не се отдавай на разврат [12], не клевети, не завиждай. От култовите обичаи Декалогът споменава само един - закона за съботния ден, посветен на Бога.
Освен десетте заповеди към тази епоха вероятно се отнася и молитвата-изповед, започваща с думите: "Слушай, Израел! Яхве е нашият Бог, Яхве е един. И обикни Яхве, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичките си сили". [13]
Величествената простота на Мойсеевата вяра и нейните заповеди, чието спазване и до днес се оказва много трудно, отбелязали коренен преврат в религиозното съзнание. И не е чудно, че Мойсей трябвало да преживее трагедията на неразбран пророк.
Библията разказва за това с какво усилие довчерашните роби възприемали уроците на своя учител, как въставали срещу него, колко силна била над тях властта на общоприетите суеверия. Но пророкът не отстъпил дори тогава, когато му се струвало, че е загубил битката. И усилията му не отишли напразно. Религията на Завета се превърнала в онзи здрав корен, от който израснали духовната твърдост и единството на народа.
Още по времето на Майсей израелтяните започнали да проникват в Ханаан, както тогава наричали Палестина, а след смъртта му повечето от тях преминали река Йордан и завладели страната. Осъществила се мечтата на много поколения: да живеят в "земята на Авраам".
Юдейското племе се заселило в района на планинския Юг, а останалите родове - на Север. Но скоро се оказало, че децата на пустинята са се озовали в положението на победители, на които се налага да се покорят на културата на победените. Цивилизацията на ханаанците, родствена с финикийската, била по това време високоразвита. Въпреки това ханаанските култове продължавали да пазят древния си варварски характер. В тях се практикували и човешки жертвоприношения, и ритуални убийства на деца, и храмова проституция. Ханаанските празници, свързани с плодородието, се съпътствали от чувствени обреди и оргии.
Под влиянието на народа, сред който му се наложило да живее, Израел започнал да губи бързо духовната си самобитност. Почитането на Ваал [14] и други земеделски богове на Ханаан навлязло незабелязано в бита на еврейските селяни. Както казва Библията, "синовете на Израел се отклониха от Яхве, своя Бог".
Около 1100 година пр. н. е. на ханаанския бряг дебаркирали войници, които дошли от островите на Егеида. Това били филистимците, народ, който вече знаел да обработва желязото. Те завладели бързо страната и по-късно тя получила от тях гръцкото си име Палестина. Израилтяните и ханаанците, които имали само бронзово оръжие, не успели да се противопоставят на завоевателите.
Минал почти половин век преди игото на чужденците да бъде осмислено като небесно наказание за отстъпничеството. И тогава се появили проповедници, които призовавали за връщане към вярата на бащите. Те събудили народните сили и застанали начело на въстание срещу филистимците.
Войната продължила дълго и завършила с победа. След което било образувано независимо еврейско царство. Около 1000 г. пр. н. е. при цар Давид то обединило няколко родствени племена и простряло границите си от "Нил до Ефрат". Давид превърнал в своя религиозна и политическа столица ханаанската крепост Ерусалим, където по негова заповед бил пренесен сандъкът на Завета. Пророк Натан предсказал на царя, че предаността му към вярата ще бъде възнаградена и един от потомците му ще стане основател на вечно царство.
По източен обичай, когато провъзгласявали някого за монарх, свещеникът изливал на главата му чаша елей. Елеят, или маслиновото масло, се смятал за символ на непоклатима власт. Обредът "помазване" напомнял, че jdpr l.dij се дава от Бога, чийто дух от този момент нататък ще бъде над Избраника. Затова всеки владетел на Израел (а понякога и пророк) се наричал Помазаник, Месия, а на гръцки Христ [15]. Но с течение на времето хората започнали да свързват тази титла единствено с Великия цар на бъдещето.
За израелтяните обещаното идване на Месията се сливало с общата надежда за осъществяване на неведомите замисли на Повелителя. Тази надежда била открай време характерна за Стария завет. Тя се появила още в дните на Авраам; след това мечтана цел станала "обещаната земя" [16], пътя към която посочил Мойсей, и накрая пророчеството на Натан дало ново направление на народните копнежи.
Но не трябва да мислим, че духовният живот на Израел останал по това време спокоен. Във всяка глава на библейската история има драматични страници, които разказват за борби и съблазни, за падения и отстъпничество. Малодушието и страстите, влечението към чужди култове и пресмятанията на политиците разклащали не един път вярата.
След Давид контактите с Финикия и Египет отново засилили влечението към езичеството. Макар че в Храма, построен от Соломон, нямало изображение на Бога (иначе казано, спазвал се заветът на Мойсей), до него се издигали капищата на друговерците. Когато през 922 г. пр. н. е. царството се разпаднало на Северно и Южно, Израел и Юдея, заплахата от идолопоклонничество станала още по-реална. Навсякъде се появявали олтари и свещени горички в чест на Ваал и Астарта [17], оставала изглежда още една крачка езичеството да бъде признато за втора официална религия на Израел.
Духовната криза се съпровождала от социална. Абсолютизмът на монарсите, които все повече разширявали привилегиите си, нарастването на имущественото неравенство, безправието и разорението на селяните, огромните данъци, проникването в страната на финикийския разкош - всичко това не можело да не тревожи хората, които вярвали в мисията на Израел и се ужасявали от неговия упадък. Техните погледи били обърнати към идеалите на Синай, към чистата вяра от патриархалното минало.
Сред тези опозиционери се появили и пророците, Божиите пратеници, които призовавали хората да се събудят от съня си.
Те обикновено проповядвали в Храма. Без да имат намерение да създават нова религия, пророците искали да възродят и пречистят тази, която е наследена от времето на Мойсей. Пророците отказвали да ласкаят множеството в името на лъжливо разбран патриотизъм и без колебание започнали да преоценяват цялата система на националния живот.
Дейността на пророците съвпаднала с епохата, когато повечето цивилизовани страни навлезли в етапа на религиозните революции. Това бил исторически прелом, който може да се сравни само с появата на християнството. Старият мироглед, поставящ в центъра ритуала, заклинанието и магията, започнал да се разклаща. Навсякъде, от Китай до Италия, се появили световни учители, опитващи се да намерят нови отговори на парещите въпроси на вярата. Авторите на Упанишадите [18], Буда [19], Махавира [20], Лао-дзъ [21], Конфуицй [22], Заратустра [23] и гръцките философи - ето кой оформил духовно света, в който дошъл Исус от Назарет. Те били негови предшественици, но в тесния смисъл на думата за такива можем да смятаме само израелските пророци.
Много неща ги свързвали с великите мъдреци на Изтока и Запада. Подобно на отшелниците от Индия те знаели, че Бог като абсолютно начало на битието превъзхожда всичко земно; подобно на персийския реформатор Заратустра вярвали, че той е съвършена Светлина и Добро; подобно на Хераклит виждали в него динамична, "огнена" сила; подобно на Анаксагор и Платон говорели, че е световен Разум и Премъдрост. Но освен това пророците далече не смятали като Буда живота за зъл и тягостен мираж; и не учели, за разлика от елейските метафизици [24], че Творец и свят са едно неразделно цяло.
Те знаели, че колкото и да е велик, Бог е свързан с човека чрез връзките на любовта, че човекът е негов избраник, на когото той разкрива себе си.
Най-необяснима в пророците е тайната на тяхното вдъхновение. Те не градели хипотези, не създавали умозрителни системи. Непосредствено чрез тях Бог съобщавал своята воля. Речта им обикновено започвала с думите: "Така казва Яхве". Духът на Повелителя ги завладявал с покоряваща сила и хората слушали гласа им като глас на Небето. Това чудо потрисало самите пророци. Понякога дори им било трудно да обхванат с ума си всичко, което им се открива.
Пророците ясно осъзнавали себе си като средство, като глашатаи и посланици на Всевишния. Но едновременно с това те не приличали на езическите ясновидци като питиите [25], които вещаели в състояние на несъзнателен транс. В практиката на библейските предсказатели просветленият човешки дух заставал пред Вечно съществуващия, който разкривал себе си като Личност. Бог говорел със света и чакал от него отговор. По този начин чрез пророците се осъществявало единението на човека с Твореца, осъществявал се Заветът, на който се основавала вярата на Израел.
Пророците не само преживявали срещата с Бога дълбоко в себе си, но виждали и неговата намеса в съдбата на народите. Това било откровение, каквото в другите религии няма.
"Вечният закон, който гърците съзирали в стройното развитие и движение на материята - пише английският историк Кристофър Доусън, - се осъществявал за юдеите в превратностите на човешката история. Докато философите на Индия и Гърция размишлявали за илюзорността или вечността на космическите процеси, пророците на Израел утвърждавали нравствената цел на историята и обяснявали преходните събития на своето време с отношението им към божествената воля". [26]
Като наблюдавали неизменните ритми на природата - изгревите и залезите, смяната на годишните времена и движението на планетите, повечето от древните философи стигнали до мисълта за цикличния характер на битието. Всичко, смятали те, се движи в кръг, всичко, което се е случило едни път, ще се повтори пак и нищо не може да бъде коренно променено. Като се раждат, умират и появяват отново, Вселената и хората са обречени на вечен кръговрат. Противно на този възглед Библията учела за създадения от Бога човек, които се е устремил нагоре, към съвършенството. И макар че едновременно с доброто укрепват и силите на злото, в крайна сметка те ще бъдат победени и за света ще се отвори свободен път към Божето царство. С други думи, пророците били първите хора, на които се разкрили посоката и смисълът на историята.
Благодарение на пророците учението на Мойсей придобило черти на световна религия [27]. По думите на Паскал единствен израз на библейската вяра "трябва да бъде любовта към Бога и Бог осъжда всичко останало" [28]. Тази любов изисквала не толкова църковни церемонии, колкото човечност, доброта и истина. Затова в проповедите на пророците идеята за социална справедливост заемала значително място.
Колкото и да се различавали учителите на Израел по своя характер, темперамент и обществено положение, всички били обединени от безкомпромисното си отношение към отстъпниците, тираните и лицемерите, които се надявали "да предразположат" Твореца с дарове и жертви.
Ето пламенния Илия (ок. 850 г. пр. н. е.), защитник на преследваните и онеправданите, който без колебание хвърля упрек в лицето на самия цар.
Ето пастира Амос (ок. 770 г. пр. н. е.), човек от народа, който дори не желае да се нарече пророк; но той не може да мълчи, когато Повелителят му е заповядал да ходи по градове и села и да възвестява деня на Страшния съд. Нека израелтяните да не се надяват, че са избран народ. Избрани ще бъдат само тези, които следват закона на Божата истина.
Не сте ли като синовете етиопски
за мене вие, синове на Израел? - казва Яхве.
Не изведох ли Израел от Египет,
както филистимците от Крит
и сирийците от Кир? [29]
Ето левита Осия(ок. 750 г. пр.н.е.), който оплаква духовното израждане на Северното царство. Той провъзгласява, че любовта между хората е по-скъпа на Бога от всички пищни ритуали. "Милосърдие искам, а не жертви" - казва Повелителят чрез пророка. [30]
Ето Исая, ерусалимец от знатен род, влиятелен съветник на царя (ок. 730 г. пр.н.е.). Той не може да бъде заблуден от показния блясък на двореца, не го радват тълпите в двора на дома на Повелителя. Никакви възхвали и молитви не са в състояние да заменят чистотата на сърцето и справедливите постъпки.
За какво са ми многото ваши жертви? -
казва Яхве...
Когато идвате пред мене,
кой го иска това от вас?
Стига тъпкахте дворовете ми
и не носете повече напразни дарове...
Махнете от очите ми злодеянията ваши,
престанете да вършите зло,
научете се да правите добро,
търсете истината, спирайте насилниците,
защитавайте сирачето, застъпвайте се за вдовицата. [31]
Често наричат пророците социални утописти. Но в действителност те не предлагали никакви политически реформи. Ако Платон е разработил проект за режим с общо имущество и контрол на правителството над всички сфери на живота, а философът Ямбул [32] е мечтаел за града Слънце, където всички ще бъдат равни, пророците поставяли на първо място вярата и нравствените задачи на човека. Те знаели, че не са достатъчни само външни промени, че хармонията в света е възможна само благодарение на хармонията между Божата воля и волята на хората.
Точно затова пророците не искали да се примирят с недъзите на обществото. Техният страстен протест бил продиктуван от вярата им във високото призвание на човека. Те говорели за "Деня на Повелителя", когато ще дойде краят на царството на злото сред хората. Пред духовния взор на Исая се изправяло пророчески идването на Помазаника, чрез когото Вечно съществуващият ще установи своето Царство. Тогава всички народи ще познаят вечната истина, ще оставят идолите и престъпните дела. Бог "ще изтрие всяка сълза" и Еден [33] ще бъде върнат отново на земята. Пророк Еремия (ок. 630 г. пр. н. е.) свързвал края на стария свят с Нов завет, който ще бъде издълбан вече не върху каменни скрижали, а в душите на хората.
Есхатологичните копнежи на пророците изостряли в тях чувството за отговорност пред своя народ. Нему е дадено откровението и затова неговите грехове са двойно престъпни. Нему е възложена мисията да доведе човечеството до Бога, но ако избраните се окажат недостойни, небесният покров ще ги изостави. Ще дойдат от далечни страни езичници, за да разрушат Израелското и Юдейското царство.
Скоро страшното предсказание се сбъднало. През 772 г. пр. н. е. Северната монархия на евреите била заличена от лицето на земята от Асирия, а през 586 г. пр. н. е. халдейският цар Навуходоносор II превзел с щурм Ерусалим, изгорил Храма и отвел основната част от юдеите във Вавилон.
Подобна катастрофа би могла да доведе на пръв поглед до пълното изчезване на Израел и неговата религия. Но това не станало. Закваската на пророците била толкова силна, че и далече от отечеството си евреите продължавали да се смятат за Божи народ. Изпитанието задълбочило в тях чувството за покаяние и оттам насетне езическите съблазни престанали да ги мамят като преди. Пророците, живели сред изгнаниците - Езекиил (ок. 580 г. пр. н. е.) и Исая Втори (ок. 550 г. пр.н.е.), - продължили делото на своите предшественици. Те проповядвали в молитвените домове, разговаряли, пишели книги. Под тяхното влияние юдейството постепенно се превърнало в сплотена Община - Църква на Стария завет.
След половин век "пленничеството край реките на Вавилон" свършило, Халдея била завладяна от персите. През 583 г. пр. н. е. цар Кир, основателят на най-великата държава на Изтока, разрешил на всички преселени във Вавилон чужденци да се върнат в родината си. Въодушевени от речите на проповедниците, много юдеи тръгнали към земята на бащите си. Но смелите мечти на ентусиастите, които си представяли, че дните на Месията ще настъпят веднага, се разбили в неблаговидната действителност. Вместо предишния Израел било създадено малко княжество, подчинено на Персия, което включвало само Ерусалим и неговите околности. Крепостта на Давид лежала в руини, оскъдица измъчвала новодошлите.
Минало времето на пророците, необходимо било вече хората да се учат да живеят по техните завети, но у никого нямало нито сили, нито енергия, нито вяра в бъдещето. Когато около 400 г. пр. н. е. от Вавилон дошъл свещеникът
Езра донесъл със себе си пълния текст на Божия закон, наречен Тора или Петокнижие на Мойсей. Тората израснала от десетте заповеди и се попълвала в продължение на векове. Свещеници записвали устни предания и устави от времето на Мойсей, като внасяли в книгата и богослужебни правила. Оттам нататък тя трябвало да служи за религиозен, нравствен и граждански кодекс на Израел.
Страхувайки се от влиянието на езическите съседи, Езра и неговите последователи книжниците решили да отделят юдеите от целия свят. Безусловно спазване на съботата, хранителни забрани и други обичаи преследвали една цел - изолиране на Общината.
На пръв поглед изглеждало, че законниците са погребали наследството на пророците под куп дребнави предписания. Но времето показало, че техните строги обособяващи мерки са оправдани. Благодарение именно на тяхната мощна броня религията на Библията излязла невредима от битката, която се разгоряла в Палестина при гръцкия цар Антиох Епифан.
По това време Гърция отдавна вече не била остров на демокрацията. Погубили я партийните борби, войните и разприте. Навсякъде хората искали силно централизирано управление. Затова когато през IV век пр. н. е. се провъзгласил за монарх, Александър Македонски само довел до логичен край процеса, започнал сто години преди него.
За да придаде на царската власт висш авторитет, Александър се причислил към групата на боговете. Така постъпили и неговите наследници, сред които и Антиох Епифан (175 - 163 г. пр. н. е.). Царят, който си въобразявал сериозно, че е свръхчовек, искал да обедини подвластните му народи, като насаждал сред тях единната цивилизация на елинизма, нейния стил, вкусове и религия. Начинанието на Антиох не срещало никъде прегради и единствено вярата на Израел станала камъка, в който той се препънал.
Редовото духовенство, книжниците и народът му се противели отначало само пасивно, но когато царят осквернил Храма, като поставил там жертвеник на Зевс и започнал да въвежда с терор многобожието, срещу него избухнало въстание. То бързо прераснало в освободителна война, оглавена от Юда Макавей, пълководец от рода на Хасмониете.
В годините на борбата отново прозвучали пророчески думи. Неизвестен ясновидец, скрит зад името Даниил, написал книга, в която подложил на жестока критика тиранията и религиозното преследване. Авторът изобразил великите държави като алчни зверове и предсказал, че ще настъпи време, когато от небето ще се появи Спасител и ще сложи край на империите хищници. За разлика от чудовищата, олицетворяващи царствата на този свят, Месията според Даниил щял да прилича на човек, на Човешки син". Контрастът сочел коренния преврат, който предстоял на света.
Приливът на ентусиазъм вършел чудеса. Макавей нанесъл на армията на Антиох редица сериозни удари, освободил Ерусалим от враговете и изхвърлил от Храма "мерзостта", както юдеите наричали езическия олтар. Когато Юда загинал по време на битка, братята му продължили делото. През 140 г. пр. н. е. Симон Хасмоний бил коронясан и станал цар първосвещеник. Израел получил независимост и възстановил границите си, които имал при Соломон.
Укрепнали и общините зад пределите на страната. "Църквите на диаспората" служели за свързващо звено между Юдея и останалия свят. С техни усилия Библията била преведена за първи път на гръцки език. Към времето на Рождество Христово от 4 милиона юдеи почти 3 милиона живеели по чужди земи. По-късно съществуването на тези огнища, разпръснати навсякъде, оказали неоценима услуга на християнските апостоли.
Хасмонейската династия обаче не оправдала очакванията на хората. Новите царе скоро се превърнали в обикновени деспоти, които не желаели да се съобразяват с Божия закон. Произволът на властниците предизвикал отдръпване на защитниците на вярата от царския дом. Освен това за законни монарси по традиция се смятали само потомците на Давид. Ето защо Хасмонеите просто били понасяни като временни владетели.
Център на движението срещу царския двор станала група благочестиви хора, които хората наричали "отделили се", или фарисеи. Отначало те се опитали да свалят династията, но през 88 г. пр. н. е. метежът им бил безпощадно потъпкан. Стотици фарисеи били разпънати на кръст от цар Александър Янай.
След смъртта на Янай положението на фарисеите укрепнало. Но постепенно те се отдръпнали от политиката и се посветили изцяло на религиозната дейност. Много от фарисеите станали тълкуватели на Закона и учители, равини. В школите и синагогите те вършели трудна, но необходима работа: укрепвали в хората основите на вярата и нравствеността. Непоколебима преданост към Бога, здрави семейни устои, хуманизъм, любов към свободата и справедливостта - всичко това било възпитано в народа от най-добрите представители на фарисейството, сред които особено се отличавал кроткият мъдрец Хилел, който дошъл в Ерусалим около 40 г. пр. н. е. Той смятал, че същността на Закона се състои в златното правило: не прави на другите това, което не желаеш за себе си, а всичко останало Хилел смятал само за "коментар". [34]
В законничеството имало и друго направление. Негов водач станал съперникът на Хилел Шамай. Ако първият на драго сърце приобщавал към вярата хора от чужди племена, вторият ги гонел с презрение от себе си. Шамай придавал огромно значение на така наречените "предания на старците". Неговите ученици увеличавали броя на обредните предписания и обичали да демонстрират своето благочестие.
Фарисеите били много уважавани от хората. Но садукеите - свещеническата аристокрация, свързана с царския двор - се отнасяли към тях враждебно и не споделяли техните възгледи. За разлика от фарисеите садукеите смятали, че със смъртта всичко за човека свършва. Те признавали само Петокнижието, а на писанията на пророците гледали като на второстепенни. Тези богати и надменни хора не се надявали много на предсказанията за Месията и се ориентирали само към земната политика.
Паралелно с фарисейското братство около 160 година в Палестина се появил полумонашеският орден "Синове на светлината", орденът на есеите. Като не искали да имат нищо общо с грешния свят, есеите избрали уединения живот в пустинята. Около 140 година техният водач, когото те наричали учител по праведност, основал колония на брега на Мъртво море, в Кумран. Там, далече от сеутата, есеите се трудели заедно, прекарвали свободното си време в ритуални трапези, молитви и четене на Библията. В техните общини, които наброявали като цяло около 4 хиляди души (значително число за една малка страна), се стичали всевъзможни мечтатели, а също така разочаровани и уморени от живота хора. Повечето есеи се придържали към безбрачието, макар че някои запазвали семейния си начин на живот.
Уверени в скорошната поява на Христос, "синовете на светлината" се готвели да посрещнат достойно неговото идване. Те не се съмнявали, че в Съдния ден всички освен тях ги очаква гибел.
Нападките на сектантите срещу Хасмонейския царски двор довели до преследване на учителя по праведност. Неговите почитатели казвали, че като наказание за това монархията ще бъде постигната от сурово наказание.
Предсказанието на есеите се изпълнило половин век след смъртта на водача им. През 63 година Палестина била завзета от войските на Помпей. Той я присъединил към империята и оставил на Хиркан II само сянка от върховната власт. А през 40 година Римският сенат дал титлата цар на Юдея на идумейския военоначалник Ирод, който след тригодишна гражданска война заел престола на Давид.
В същото време евреите от "диаспората" продължавали да усвояват активно елементите на гръцката култура. Най-образованите им среди се стремели да съгласуват античната философия с Библията. В това направление особено много направил Филон Александрийски, съвременик на Ирод. Той учел за божествената сила, която по подобие на мъдреците от Елада наричал Логос, Дума [35].
Тайната на Божеството, казвал Филон, е необятна и неизразима, но когато то проявява своето могъщество и благост, действа чрез Логоса. Чрез Логоса Вечно съществуващият твори и поддържа Вселената, чрез него се разкрива на смъртните. Идеята на Филон за Логоса като посредник между Твореца и космоса помогнала по-късно да бъде изложена добрата вест [36] на езика на философите.
Сближаването на юдеите със света на елинизма довело до това, че много езичници се заинтересували от тяхната религия. Отричането на идолопоклонничеството, устойчивата нравственост и живото религиозно чувство на юдеите им донесли първите новоприели тяхната вяра. Започнали най-сетне да се сбъдват думите на пророците за народите, които ще дойдат при Бога на истината, доброто и справедливостта. На места думата "юдей" започнала да придобива по-скоро вероизповедно, отколкото етническо значение.
През II и особено през I век пр. н. е. в различни части на Римската империя се появили множество
Но в същото време действителното световно господство се съсредоточавало все повече и повече в ръцете на римляните.
Рим започнал да се превръща в империя около 200 година пр. н. е., след като победил главния си конкурент Картаген. Но едновременно с това военната сила се оказала пагубна за републиканския строй на самата Италия. Прекалено много земи се налагало да се държат в подчинение, прекалено влиятелна станала армията, за да могат да се запазят демократичните елементи на управление. С обещания, принуда и подкупи диктаторите премахнали незабелязано повечето от политическите свободи. Републиката била задушена и Рим се понесъл с опънати платна към едноличната тирания.
След гражданските войни и кървавия терор през 30-те години пр. н. е. племенникът на Юлий Цезар Октавиан Август съвсем лесно установил абсолютен ред. По думите на Тацит [37], Август, "който се наричал консул и уж се задоволявал с това да защитава правата на хората чрез властта си на трибун, отначало покорил с щедростите си войниците, с раздаване на хляб тълпите, а всички заедно със сладостните блага на света, след което, като набрал постепенно сила, започнал да подменя със себе си сената, магистратите и законите".
Още Юлий Цезар забранил всички съюзи и организации, даже най-безобидните, а режимът на Август направил от постоянния надзор над гражданите принцип. Като се правел на демократ, Октавиан бдително следял за всяко възможно огнище на недоволство. За целта добра работа вършела развитата шпионска мрежа.
Мнозина обаче смятали, че абсолютизмът е напълно умерена цена за спокойствието, стабилността и продължителния международен мир. "Епохата на Август" се сочи като най-добрият период на Рим, като златен век на неговата култура. При Август Капитолият се издигнал гордо над света, внушавайки почит и страх. Римският орел разперил криле от Атлантика до Близкия Изток и от Британия до африканските брегове. Градът на седемте хълма се превърнал в център, към който "водят всички пътища".
Блестящата военна техника, организация и дисциплина извоювали за римляните положението на господари на Средиземноморието. Правителствените чиновници карали от покорените страни несметни богатства. От всички краища се стичали те в Рим: роби, слонова кост и зверове за цирка от Нумидия, мрамор от Гърция, жито от Египет, стъкло и пурпур от Финикия. Търговските кервани доставяли килими, тъкани и скъпоценности от Вавилон, Арабия и дори от Китай. Столицата била преустроена. Казвало се, че цезарят [38] я приел тухлена, а я оставил мраморна.
Превъзходни магистрали свързвали Рим с покрайнините му; оживили се търговията и контактите между провинциите. Юридическото равенство за всеки човек, станал "римски гражданин", допринасяло за сближаване на народите от Изтока и Запада. Изглеждало, че мечтата на философите стоици за единна държава, където всеки ще бъде гражданин на вселената, е близка до осъществяването си.
Не е за чудене, че придворните поети превъзнасяли Август и не се скъпели на хвалебствени слова. Самият цезар поощрявал ласкателите и с всички средства поддържал авторитета си. Затова постепенно, като се започне от източните провинции, започнал да се създава култ към императора. Скоро по цялата държава вече действали храмове на Август; за него се пеели славословия, провъзгласявали го за "баща на отечеството" и "сотер", спасител на нацията.
Зрелището на надигащата се империя, начело на която стоял човек-бог, поразявало хората от онова време. Заговорило се вече за "неразрушимо царство", установено за векове. Но покорените народи не искали да се примирят с тази перспектива. В края на управлението на Август започнали вълнения в много провинции, където на Рим гледали като на поробител. Юдеите вярвали, че този апокалиптичен Звяр ще падне от меча на Месията.
Завоеванията не спасили Рим от тежки вътрешни конфликти. Поземлените владения и финансите се съсредоточавали все повече и повече в ръцете на олигархията. Разорени италиански селяни се стичали в Рим, където се прехранвали със случайни доходи и подаяния от правителството. Дългите войни буквално наводнили столицата с роби (броят им там бил около един милион). Робите много пъти вдигали въстания, като се опитвали да се върнат по родните си места, но тези опити винаги завършвали с разправи. Така, след като били разгромени гладиаторите на Спартак, шест хиляди непокорни били разпънати по пътя от Капуа до Рим.
Не по-малко дълбока била и духовната криза. Древните вярвания и митове започнали да предизвикват у мнозина насмешка. Религията губела своето значение, като се превръщала в съставна част на гражданските задължения. Още Цицерон казвал, че официалният култ е необходим само за поддържане на ред сред масите.
Намерили се и хора, които били готови да отидат много по-далече. Поетът Лукреций директно виждал в религията вредно заблуждение. В книгата си "За природата на нещата" той възкресил материализма на старите гръцки философи Демокрит и Епикур. Според тяхната доктрина Вселената не е нищо друго освен случайно формирование, дължащо се на игра на атомите. Рано или късно тя трябва да загине. Лукреций вече виждал навсякъде признаци на световната есен, която предшества края и разпада на света. Подобни идеи се разпространявали широко не само на Запад, но и в Индия и Китай.
Самата природа на човешкия дух обаче не му позволявала да се примири толкова лесно с идеята за безсмислието на битието. Дори когато губели вяра във всичко, хората не искали да признаят живота за случайно трепване на материята, след което настъпва тъмнина.
Затова, когато римляните се запознали с религиите на Изтока, се насочили жадно към тях. Започнало истинско завоюване на Запада от чуждоземните култове. На египетската Изида започнали да се молят от Британия до Балканите, в Рим се изграждали юдейски синагоги, храмове на фригийската богиня майка Кибела, на персийския бог Митра. Улични проповедници възвестявали истини, донесени от бреговете на Ганг, от Партия и Средна Азия. Възродили се гръцките мистерии, които обещавали на участващите в тях безсмъртие и опознаване на висши светове. Окултните учения, астрологията, магията и врачуването намирали последователи сред всички класи на обществото. Гонитбата за чудеса предизвикала нарастване на суеверията и шарлатанството.
Като виждали това, хората, настроени скептично, били готови изобщо да се откажат от надеждата да разгадаят смисъла на живота. Според тях на въпроса: "Какво е истина?" не можело да се отговори. С една дума, объркването в умовете било пълно. Мистичните търсения и бездуховността, жаждата за чистота и нравственото разложение можели да се срещнат в едно и също семейство. Често бащата се затварял в стоическо презрение към суетата на света, майката ходела на нощни бдения на сектантите, а синът изнамирал нови видове удоволствие и силни усещания.
Човекът стоял на кръстопът и от всички страни чувал призоваващи гласове: бъди равнодушен към скърбите и радостите на живота, потопи се в спокойно съзерцание - говорели будисти и стоици; живей според природата като всички същества - учели киници и епикурейци; щастието е в знанието и размишлението - възразявали им философи естествоизпитатели; пречисти се с тайни обреди и ще постигнеш безсмъртието - уверявали наставниците на мистериите; бъди верен на единствения Бог и спазвай неговия закон - възвестявала религията на Израел; а римският орел, дебнейки плячката си, кръжал над този водовъртеж на духа, където като в първоначалния хаос се смесвали противоборстващи начала.
Понякога оживявала надеждата, че ще се появи този, който ще изведе света от лабиринта. Поетът Вергилий предсказал, че ще се роди дете, с което ще започне нова Сатурнова ера. Будистите чакали Буда Майтрая, индуистите - поредното въплъщение на бог Вишну, персите - спасителя Саошиант, юдеите - Месията...
С всяка изминала година атмосферата на мистичните копнежи в Палестина се сгъстявала. Хората се надявали, че всеки момент от небето ще се появи пророк Илия и ще помаже Божия Пратеник. Мнозина мислели, че той ще бъде велик воин, който ще разруши езическите царства. А други вярвали в неизбежното тържество на доброто над злото, на светлината над мрака, на безсмъртието над смъртта, вярвали, че "Бог ще посети своя народ" [39]
Накрая, когато като че ли всичко вече било опитано и изчерпано, над тъмния хоризонт на историята засияла утринна зора. През двадесетата година от управлението на Август в малкото селище Назарет една галилейска Дева чула вест: "Ти ще родиш син и ще го наречеш ИСУС. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния, и ще му даде Повелителят престола на Давид, неговия баща; и ще царства той над дома на Яков за вечни времена, и Царството му няма да има край".
БЕЛЕЖКИ
1. В източноправославната традиция: Израил. - Бел. прев.
2. Римляните наричали Юдея цялата Палестина. - Бел. авт.
3. В източноправославната традиция: Отец. - Бел. прев.
4. Буквално: "върви пред мене". - Бел. прев.
5. Книга Битие, 17:1. - Бел. прев.
6. Книга Битие, 12:3. - Бел. прев.
7. Книга Изход, 3:15. - Бел. прев.
8. Египет. - Бел. прев.
9. В източноправославната традиция: ковчег (остар.) или кивот (старобълг.) на Завета. - Бел. прев.
10. Книга Изход, 19:6. - Бел. прев.
11. В източноправославната традиция: Господ (старобълг. ‘господар, повелител’). Настоящият превод дава предпочитание на съвременната форма Повелител. - Бел. прев.
12. В източноправославната традиция: не прелюбодействай (от старобълг.). - Бел. прев.
13. Книга Второзаконие, 6:4,5. - Бел. прев.
14. Древно семитско божество на плодородието, водите и войната, почитано във Финикия, Палестина и Сирия. - Бел. прев.
15. В източноправославната традиция: Христос (с гръцко падежно окончание -ос). Вж. обаче изрази, които пазят стари български падежни окончания: Исус-е Христ-е (окончание -е за звателен падеж), Исус-а Христ-а (окончание -а за винителен падиж) и пр. Също така: Антихрист, а не Антихристос - Бел. прев.
16. В източноправославната традиция: обетована (старобълг.) земя. Синоним на Ханаан, земята, която Бог обещава на Мойсей за неговия народ. - Бел. прев.
17. Финикийска богиня на плодородието. - Бел. прев.
18. Упанишадите (санскр.: съкровено знание) са заключителна част на ведите, основа на всички ортодоксални религиозно-философски учения в Индия. Разнообразното съдържание на Упанишадите е подчинено на стремежа към постигане на духовно освобождение. - Бел. прев.
19. Име, дадено на основателя на будизма Сидхартх Гаутаме (623-544 г. пр. н. е.). На санскритски думата буда означава просветлен. - Бел. прев.
20. Основател на джайнизма, проповядвал през V в. пр. н. е. - Бел. прев.
21. Или: Ли Ер (ІV-ІІІ в. пр. н. е.). Автор на древнокитайския трактат ”Лао дзъ”, канонично съчинение на даосизма. - Бел. прев.
22. Или: Кун дзъ. Древнокитайски мислител (ок. 551-479 г. пр. н. е.), основател на конфуцианството. - Бел. прев.
23. По-точно: Заратущра (гр.: Зороастър). Пророк и реформатор на древноиранската религия, получила названието зорооастризъм. - Бел. прев.
24. Гръцки философи от т. н. Елейска школа (VI-V в. пр. н. е.), издигнали за първи път идеята за единното битие. - Бел. прев.
25. Гадателки. От собств. Пития, жрица-предсказателка в храма на Аполон в Делфи. - Бел. прев.
26. Ch. Dowson. Progress and Religion. New York, 1960, p. 125. - Бел. авт.
27. Или универсална религия, противоположна на старите чисто национални култове. - Бел. авт.
28. Б. Паскаль. Мысли о религии. Пер. с фран. М., 1902, с. 126. - Бел. авт.
29. Амос, 9:7. - Бел. авт.
30. Осия, 6:6. - Бел. авт.
31. Исая, 1:11 и сл. - Бел. авт.
32. Елински писател и философ от неизвестен древен период, автор на повествование за пътешествието си до "острова на Слънцето", където няма нито касти, нито царе, нито жреци, нито семейство, нито собственост, нито държава, нито обществено разделение на труда. Утопията на Ямбул достига до нас преразказана от историка Диодор (І в. пр. н. е.). - Бел. прев.
33. В източноправославната традиция: Едем. - Бел. прев.
34. Вавилонский Талмуд, Шаббат, 31 а. - Бел. авт.
35. В източноправославната традиция: Слово. На мнение сме, че тъй като гръцката дума "логос" е термин, не би трябвало да се превежда, защото в такъв случай философският ѝ смисъл се размива. - Бел. прев.
36. В източноправославната традиция: блага вест, благовестие, евангелие (гръц.). - Бел. прев.
37. Тацит. Аналлы, 1, 2. - Бел. авт.
38. Титла на римските императори, царували след Гай Юлий Цезар. - Бел. прев.
39. По Лука 1, 68. - Бел. прев.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.