АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ / Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД (4 г. пр. н. е.)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК: „СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Да се пренесем сега мислено в Юдея през последните месеци от управлението на Ирод.

Свикнали поклонници от далечни страни да идват често в града им, жителите на Ерусалим вероятно не са обърнали внимание на чуждестранния керван, който преминал по градските улици през зимата на 750-тата година от основаването на Рим. Но скоро за чужденците започнало да се говори, защото станало известно, че пътешествениците търсят царя на Юдея, като не ставало дума за Ирод, а за друг, който се е родил скоро. "Видяхме изгрева на неговата звезда и дойдохме да му се поклоним" - обяснявали те. Оказало се, че това са източни магове, които открили в небето знака на Великия владетел. Това, че дошли да го търсят в Ерусалим, не можело да учуди никого. Всички били чували пророчествата за тайнствения човек от Юдея, на когото предстояло да покори света.

"Къде е юдейският цар, който се е родил?" - питали влъхвите, но вместо да отговорят, изплашените хора бързали да ги отминат. Трябвало да се познава поне малко положението на нещата в Ерусалим през тези години, за да се разбере колко предизвикателен и непредпазлив изглеждал самият въпрос. Но пътниците, които идвали отдалече, едва ли се досещали за своята грешка. Те вероятно нямали никаква представа за това, което ставало в Юдея по времето на Ирод.

Животът на този монарх, наречен от ласкателите Велики, би могъл да даде сюжет за няколко трагедии като "Макебт". След като завзел властта с подкрепата на римляните и против волята на народа, той напразно се опитвал да си завоюва популярност. През тридесетте и три години на неговото управление, блестящо по външен вид, омразата към Ирод само се засилвала.

Жесток и честолюбив човек, постоянно терзан от страсти, Ирод бил далече от религиозните проблеми, които вълнували по това време юдеите. Дворцовите интриги и жените, войните и строителството го поглъщали изцяло. По време на управлението му страната отново получила автономия. Ирод я покрил с десетки крепости и издигнал по градовете множество здания в западен стил. С еднакво усърдие той се занимавал с изграждане на театри, хиподруми, светилища в чест на своя покровител Август и ремонт на ерусалимския Храм. Наистина, последният бил предмет на особени царски грижи. В своята суетност Ирод искал да засенчи древния Соломон. Той се гордеел с Храма, в който вложил огромни средства и който превърнал в едно от чудесата на света. Но дори и с това не можел да спечели доверието на своите поданици.

Бащата на Ирод бил идумейски сановник, а майка му имала арабски произход, затова той нямал право на короната. Като всички узурпатори, царят страдал от болезнена мнителност и навсякъде му се привиждала измяна. Хасмонеите, потомци на свалената от него династия, предизвиквали най-големите страхове на Ирод; затова той използвал всеки повод да се избави от тях.

Фатална роля в съдбата на царя изиграло обстоятелството, че жена му Мириамн (единственото същество, което изглежда обичал искрено) била княгиня от Хасмонейския род. В тази горда и смела красавица живеел духът на бойците, които се борили за независимостта на страната. Тя не можела да крие презрението към мъжа си, а майка ѝ Александра, която често се месела в живота им, събуждала тревогите на и без това подозрителния Ирод.

Когато, използвайки влиянието на египетската царица Клеопатра, Александра постигнала за седемнадесетгодишния си син званието първосвещеник, тя неволно го тласнала към гибел. Ирод забелязал, че юношата започнал да печели любовта на Ерусалим, и не могъл да изтърпи това. През 35 г. пр. н. е. по време на празниците братът на Мириамн бил удавен през нощта пред очите на царя. Краят му бил представен като нещастен случай, но сестрата и майката прекрасно разбирали какво се е случило в действителност.

През 30 г. положението на Ирод било стабилно като никога дотогава. След Актийската битка, която донесла на Октавиан пълната власт, царят на Юдея получил надежден политически ориентир. Доверието и подкрепата на Август осигурявали непоклатимостта на трона му. Но колкото по-успешни били дипломатическите дела на Ирод, толкова по-непоносим ставал животът в собствения му дом.

Към 29 г. семейната драма достигнала катастрофалната си точка. Омразата на Мириамн станала толкова явна, че царят заподозрял и нея в организиране на заговор. И веднъж, подтикван от роднините си, Ирод решил в пристъп на ярост съдбата на тази, която му била по-скъпа от всичко. Послушните съдии се съгласили бързо с волята на царя.

Към мястото на екзекуцията Мириамн вървяла, без да моли за милост, и се държала с удивително достойнство. Уплашена за своята съдба, майката хулела публично дъщеря си. Тази сцена накарала да потръпнат всички, които видели последните минути на царицата.

Ирод преживял тежко съдбоносния ден. Когато всичко свършило, той почти изгубил разсъдъка си. Образът на убитата го преследвал, той не преставал да зове Мириамн по име, викал да му я доведат, напивал се до безсъзнание, прекарвал нощите си в оргии, организирал лудешки конни надбягвания, но призраците не го напускали. Здравето на царя било толкова подкопано, че вече приличал на пътник за оня свят.

Въпреки това Ирод се оправил и продължил с удвоена енергия вахканалията на убийствата. Той екзекутирал Александра, екзекутирал мъжа на сестра си и много други близки и царедворци.

Синовете си от Мириамн, Александър и Аристобул, които дошли от Рим след дълго отсъствие, Ирод посрещнал отначало радушно, но скоро и те предизвикали неговото недоверие. Фалшиви писма, доноси, показания, изтръгнати с мъчения от слугите - всичко било задействано в една отвратителна игра, която завършила с това, че двамата князе били обесени в Самария.

Последните години от живота на Ирод били особено мрачни. Макар че партията на "иродианите" виждала в него идеалния монарх, едва ли не Месия, той знаел, че омразата на хората към него само е станала по-голяма. Тези настроения се поддържали в страната от фарисеите, които бойкотирали всички начинания на царя. Много от тях били екзекутирани за това, че предсказвали скорошен залез на престъпното управление.

Лесно е да си представим смущението на седемдесетгодишния цер, когато разбрал, че някакви източни пратеници разпитват в града за "родилия се юдейски цар". Кой е този пореден претендент за престола? Какви сили стоят зад него?.. Най-неприятно в съобщението било това, че царят не бил чувал досега за този пореден заговор.

Като се срещнал с чужденците, Ирод разбрал, че по всяка вероятност става въпрос за дете, което смятат за бъдещия Месия. Царят се сблъсквал не за първи път с подобен род посегателство на властта му и разбрал, че в случая са необходими бързина и решителност. Той започнал да разпитва свещениците къде се очаква раждането на Месията и когато му посочили Витлеем, изпратил там влъхвите, като ги помолил да му донесат подробни сведения за новопоявилия се юдейски цар. Най-малко от всичко Ирод бил загрижен за изпълнението на библейските пророчества. Помътнелият разум на стареца градял планове за нова разправа.

Витлеем се намирал близо до столицата. Когато чужденците дошли в градчето, там вече отдавна знаели за тайнственото дете, което се родило в един заслон за овце. Местните пастири го видели и разказвали за необикновени знамения, които ги довели в пещерата.

Дърводелецът Йосиф и Мария, родителите на детето, били преселници от Галилея; те се появили във Витлеем преди година и половина по време на преброяването, проведено във връзка с клетвата на Август.

Хората разказвали, че когато майката дошла с детето в Ерусалим, за да изпълни очистителните обреди и да посвети първородния си син, на него му било предсказано велико бъдеще. Като взел от ръцете на младата майка детето, прозорливият старец Симеон благодарил на Бога и казал, че сега може да умре спокойно, защото е видял спасението, което Бог "е подготвил за просвета на езичниците и слава на Израел". Праведникът благословил изумените родители и добавил, като се обърнал към Мария: "Ето го тук за падение и възход на мнозина в Израел и за знамение, за което ще се спори, а на тебе меч ще мине през душата" [1].

За пророчеството чули много хора, намиращи се в Храма. Тези, които очаквали "утехата на Израел", го предавали от уста на уста. То стигнало, разбира се, и до Витлеем. Затова влъхвите открили лесно Йосиф и Мария. Като влезли в дома им, те положили в нозете на детето своите дарове, поклонили му се и си отишли...

Ирод напразно чакал вести: маговете предпочели да си отидат в родината по друг път, заобикаляйки Ерусалим.

Като разбрал, че планът му се е провалил, царят решил да приключи незабавно с предполагаемата опасност. Във Витлеем бил изпратен отряд войници с нареждане да убият там всички деца под две години.

Не е известно доколко заповедта е била изпълнена. Тя без съмнение е била издадена от Ирод при пазене на дълбока тайна. Йосиф Флавий, който пише за тези времена, не споменава Витлеемската трагедия. За него тя обаче може и да е била прекалено незначителна в сравнение с безчислените зверства на Ирод.

Независимо от всичко този, когото убийците търсели, бил вече далече от града. Галилейското семейство се скрило скоро след заминаването на влъхвите. Йосиф знаел, че е най-разумно да напусне изобщо владенията на Ирод, и се отправил към Египет - един от най-близките центрове, където живеели евреи от "диаспората".

Така виждаме, че още от първите му дни светът посрещнал Месията с омраза и заплахи. Но това не бил целият свят. Тези, които вярвали и чакали, които били чисти в сърцето си и изпълнени с надежди, посрещнали Христос иначе. Витлеемските пастири, старецът Симеон и източните мъдреци видели в него бъдещия цар.

През пролетта на същата година тежка болест приковала Ирод към леглото. Продължавали да го измъчват страхове, той изслушвал непрекъснато доносниците и няколко пъти променял завещанието си. Царят не можел да си намери покой при мисълта, че хората чакат с нетърпение неговия край. Като разбрал, че някакви юноши, подстрекавани от равините, счупили в храма позлатения орел - емблемата на Рим, заповядал веднага да бъдат арестувани и съдени с цялата строгост. Въпреки недъга си Ирод намерил сили дори да присъства на процеса. Обвиняемите били осъдени да бъдат изгорени на клада, което предизвикало буря от възмущение в Ерусалим.

Умиращият цар бил откаран в Ерихон, където се опитвали да го лекуват с целебни води. В един момент болките за малко не довели Ирод до самоубийство; едва успели да го спасят. Шумът и виковете на прислугата стигнали до най-големия син на царя, който се намирал под стража, той решил, че баща му е починал, и помолил тъмничаря да го освободи. Но пазачът съобщил за това на Ирод и в яростта си той дал заповед веднага да убият принца. А след пет дена смъртта настигнала и самия монарх.

Агонията му била ужасна, той сипел проклятия, бълнувал за нови екзекуции. Казват, че заповядал да изколят група знатни заложници, за да може поне така да лиши хората от радостта им и да ги застави да проливат сълзи. Денят на Иродовата смърт станал по-късно национален празник на евреите.

Семейството на царя му организирало пищно погребение. Облеченото в пурпур тяло било положено на златна носилка. След нея, съпроводени от гвардейци, вървели синовете му: Архелай, Антипа, Филип и други, родени от многобройните жени на Ирод. Но не успели да заглъхнат воплите на наемните оплаквачки и започнала борба за власт между наследниците. Според завещанието Йорданската област и Галилея се падали на Антипа, земите на север от тях - на Филип, а ерусалимският трон, Юдея и Самария - на Архелай. Но за да бъде утвърдено разделението, трябвало да се отиде в Рим. Преди отпътуването на царското семейство в града избухнали безредици; хората искали да бъдат наказани съучастниците в престъпленията на Ирод. Архелай отхвърлил всички петиции и заминал, като поверил Ерусалим на римското командване, което се разправило жестоко с въстаниците. Въпреки това страната продължила да се вълнува, а при императора отишли делегати с молба за пълно отстраняване на омразната династия.

Август одобрил завещанието на Ирод. Всеки от тримата му синове получил своята част от наследството. Но въпреки очакванията си, Архелай се върнал у дома без царска титла. Цезарят му дал само званието "ентарх", владетел на народа, макар че същевременно обещал да го направи цар по-късно, ако докаже своята лоялност към сената.

БЕЛЕЖКИ

1. Думите "падение и възход" се отнасят за тези, които ще приемат или ще отхвърлят Месията. "Знамение, за което ще се спори" означава чудо, явление, което ще предизвиква пререкания и спорове. - Бел. авт.