МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 28

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ВТОРНИК, 8 МАЙ 1945 ГОДИНА, С ОСТАТЪК ОТ ПОНЕДЕЛНИК

Вечерта бяхме сами, хер Паули, вдовицата и аз. Слънцето залезе червено. Отвратителен образ, напомня ми за всички пожари, които съм виждала през последните години. С вдовицата отидохме до малкото езерце, за да съберем сред боклуците вода за миене. (Като германци все още трябва да отделяме около час на помпата за питейна вода.)

Може да беше осем, ние живеем без часовник; защото будилникът, увит в кърпа и скрит в задната част на шкафа, е станал малко досаден и спира, когато си поиска. Тишина около езерото. В мътната вода плуват дървени парчето, парцали и зелени паркови пейки. Наливаме от мътния бульон в кофите и се тътрим обратно, а третата кофа се плиска между нас. Има нещо, което лежи до изгнилите дървени стълби на тревистия склон. Човек, мъж; легнал е по гръб на тревата, с изпънати колене.

Спи ли? Да, спи неподвижно, мъртъв е. Стоим двете и го гледаме. Устата му е толкова широко отворена, че може да пъхнеш юмрук в нея. Устните му са сини, ноздрите му - восъчни и вдлъбнати. Около петдесетгодишен мъж, гладко избръснат, плешив. Изглежда много спретнат, облечен в светлосив костюм и ръчно плетени сиви чорапи в старомодни, излъскани обувки с връзки. Опипвам ръцете му, които лежат до него на тревата, пръстите им са свити нагоре. Хладки са, изобщо не са мъртво студени. Но това не значи нищо, може да е от слънцето, което го е огрявало. Няма пулс, мъртъв е. Но все още не е ограбен; във вратовръзката му има сребърна игла. Обмисляме дали да бръкнем в жилетката му, да потърсим документи и да уведомим близките. Чувстваме се ужасно. Оглеждаме се за хора. Не се вижда никой. Направих няколко крачки надолу по улицата и съгледах двойка до една входна врата, младо момиче и млад мъж, които повиках да дойдат с мене, защото там лежи тяло... Те ме следват колебливо, остават с мъртвеца за известно време, но не докосват нищо и накрая си тръгват, свивайки мълчаливо рамене. Стоим там още малко безпомощни, след което си тръгваме и ние. Сърцата ни са натежели. Въпреки това на връщане очите ми забелязват механично всяко парче дърво, а ръцете ми също така механично го прибират в чантата с презрамка, която сме взели специално за тази цел.

Пред нашата сграда срещаме нашия стар приятел Шмид, заедно с войника дезертьор. Изумена съм, че двамата се осмеляват да излязат на улицата. Разказваме за мъртвия, вдовицата имитира отвора на устата му. „Инсулт“, мърмори бившият войник. - Трябва ли да отидем заедно?“ „О, не, казва Шмид, след това нещо ще липсва от джобовете му и ще кажат, че сме били ние.“ Но в следващия миг мъртвецът е забравен и от нас, защото Шмид казва: „Руснаците. Няма ги.“ Опразнили сградата, изнесли се отвсякъде, докато носим мръсната вода, и си заминали с камионите. Шмид казва, че са ги обвили добре с части от матраци и възглавници за дивани от изоставените жилища.

Далече! Всички са далече! Трудно е за вярване, поглеждаме неволно нагоре към пътя, сякаш оттам трябва да се появят камиони с нова войска. Но няма нищо, само тишина, странна тишина. Няма вече коне, няма конско цвилене, няма го и петелът. Само конска тор, а най-малкият син на портиера я измита от коридора. Гледам шестнадесетгодишното момиче, единствено от моите познати, за което зная, че е загубило девствеността си от руснаците. То има същото глупаво, самодоволно лице, каквото винаги е имало. Опитвам се да си представя какво би било, ако това преживяване ме беше сполетяло по този начин за първи път. Но се спирам, това е немислимо. Едно нещо само е ясно: ако момичето беше подложено на сексуално насилие от страна на някой скитник в някакъв момент в мирно време, щеше да има обичайната мирновременна бъркотия от жалби, доклади, разпити, дори арести и съдебни спорове, репортажи във вестниците и съседска суматоха, при което момичето щеше да реагира различно, щеше да претърпи нов шок. Но тук имаме колективно преживяване, познато предварително, страх преждевременно - нещо, което се е случило на жените отляво, отдясно и от съседното жилище, което в известен смисъл е част от всички. Тази колективна масова форма на изнасилване може да бъде преодоляна само колективно. Всеки помага на всеки, като говори за това, като служи за отдушник, като дава възможност на другите да кажат болката си, да изрекат това, което са изстрадали. Но което, разбира се, не изключва възможността по-деликатни жени от това нахално берлинско момиче да се пречупят или да получат белег за цял живот.

За първи път от 27 април вечерта входната врата беше отново заключена. Освен ако не дойдат нови войски, тогава ще започне нова фаза в живота на всеки от нас.

Въпреки това около 21 часа ми се обадиха отвън. С напрегнат глас узбекът повтори многократно името ми (всъщност русифицираната форма на името ми, дадена ми от майора). Когато погледнах навън, узбекът ругаеше, заплашваше и сочеше ядосано към заключената входна врата. Е, дебелако мой, това изобщо няма да ти помогне. Пуснах го вътре, майорът го последва по петите, накуцваше доста. Карането на колело е лошо за него. Вдовицата отново му направи компреси. Коляното изглеждаше опасно подуто, зачервено. Не мога да разбера как може да кара така колело, да танцува и да изкачва стълби. Яки са като коне, ние не можем като тях.

Лоша нощ с неспокойния мъж. Ръцете му бяха горещи, очите му замъглени, не можеше да заспи добре и не ме оставяше и мене да спя. Най-накрая настъпи утрото.

Отведох майора и спътника му долу, отключих им входната врата, сега отново нашата входна врата. После отвратителна работа: узбекът имаше явно някаква дизентерия и беше опръскал тоалетната, стените и плочките. Избърсах с няколко броя от едно нацистко списание за фармацевти, които лежаха наоколо, почистих, доколкото можах и изхабих почти цялата вода за миене на съдове, която бяхме донесли от езерото снощи. Само да знаеше това хер Паули, който и ноктите си оформяше прецизно!

Продължавам, сега е вторник. Около девет сутринта на входната врата се чува кодът на сградата, който все още използваме, въпреки че вътре няма вече руснаци. Беше фрау Венд с екземата, чула слухове, че е настъпил мир. Казват, че последната безредна германска съпротива била смазана на юг и на север. Нашите капитулирали.

Дишаме с вдовицата по-леко. Добре е, че стана толкова бързо. Хер Паули все още ругае „Фолксщурм“, онези, които бяха безсмислено изпратени на смърт през последния час, старите и уморените, онези, чиято кръв изтичаше безпомощно и за които нямаше дори един парцал, за да превържат раните си. Счупени кости стърчат от цивилни панталони; снежно бледи тела лежат върху носилки, от които капе монотонно; топли, хлъзгави локви кръв навсякъде по коридорите... Паули трябва да е преживял това много тежко. Точно затова смятам неговата невралгия, която го прикова повече от седмица на легло, за наполовина психично заболяване, служещо за убежище и отстъпление. Някои мъже в къщата имат подобно убежище. Книжарят има своята партийна принадлежност, дезертьорът - своето дезертьорство, а много други герои имат своето нацистко минало, заради което се страхуват от депортация или нещо друго и затова се крият, когато трябва да донесат вода или трябва да направят нещо друго. Жените също правят всичко възможно да скрият мъжете си и да ги защитят от злия враг. Защото какво още могат да ни направят? Те направиха всичко с нас.

Така че нека дърпаме каруцата. Такава е логиката. Но въпреки това неспокойствието остава. Сега често ми се налага да се замислям каква врява съм вдигнала пред преминаващите отпускари, с какво уважение. Някои от тях идваха от Париж или Осло, градове, които бяха по-далече от фронта от Берлин, който непрекъснато биваше бомбардиран. Или дори от мирни краища, от Прага или от Люксембург. Но когато идваха от фронта до около 1943 г., изглеждаха спретнати и сити както малко хора днес. И обичаха да разказват истории, в които самите те играеха важна роля. Ние, от друга страна, ще трябва да си държим устата затворени и да се държим така, сякаш сме били подминати. Иначе никой мъж няма вече да ни докосне. Поне да имахме истински сапун! Често ме обзема желание да изтъркам старателно кожата си, твърдо вярвам, че след това ще се почувствам и духовно по-чиста.

Смислен разговор следобед, искам да го запиша възможно най-дословно, но все още трябва да го обмисля. Неочаквано се появи отново гърбавият лекар от фабриката за лимонада, почти бях забравила за него, въпреки че разменяхме по няколко думи в противовъздушното убежище. Той оцеляваше през времето до края в неоткритото съседно мазе. Никакви руснаци не се появиха там. Разбира се, лекарят получавал горещи новини от изнасилените жените, които ходели за вода. Едната от тях, много късогледа, си загубила очилата и сега само опипвала наоколо напълно безпомощна. Оказа се, че гърбавият лекар е „другар“. Което означава, че е бил член на Комунистическата партия до 1933 г., дори ходил в Съветския съюз за три седмици с „Интурист“ и знае няколко думи на руски език. Факти, които той не ми довери в мазето, както аз му доверих за моите пътувания и за езиковите ми умения. Третият райх ни отучи да правим прибързани изказвания. Все пак се чудя. „Защо не казахте на руснаците, че им симпатизирате?“

(Следва)