МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 7

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

ЧЕТВЪРТЪК, 26 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, 11 ЧАСА СУТРИНТА

Пиша с треперещи пръсти. Още дишаме варовиковия прах. Преди тридесет минути получихме директен удар на четвъртия етаж. Все още дишаме праха от мазилката. Оставам без дъх, след като току-що се върнах обратно в жилището си на тавана. Мястото прилича на бунище, пълно с натрошена мазилка, трески и счупено стъкло. Сбогом, мой кратък дом, за момента си необитаем. Нямам какво да пия тук долу. И безброй галони вода току-що са изтекли от радиаторите на горния етаж.

Но искам първо да обобщя, не съм писала от толкова време, а оттогава се случиха много неща

Всичко започна, когато някой влезе в мазето около 19 часа снощи и съобщи, че в магазина на ъгъла се раздава брашно за пудинг. Отидох заедно с всички останали и се наредих на опашка. Изведнъж руски бомби. Отначало опашката спря за миг, а след това се прегрупира просто под руините на съседната сграда, сякаш разрушените стени щяха ни предпазят от бомбите. Дим и пламъци се виждаха в посока улица „Берлинер“. След това нова серия от бомби, по-близо. Оказах се от брашното за пудинг и се втурнах обратно по пътеката към мазето. Един мъж ми извика: „Дръж се до стената!“ Трясък, летящи отломки. Най-накрая в мазето, макар и без брашно за пудинг. Съпругата на портиера се разплака, защото дъщеря ѝ беше останала от другата страна, сигурно не беше посмяла да пресече улицата под обстрела. След половин час тя дойде, без брашно за пудинг. Беше дяволски късметлийка, както се изрази, защото тъкмо успяла да се пъхне в мазето на магазина, точно отвън паднала бомба. Един младеж, който не успял да влезе вътре, получил осколка в главата си. Трябвало да прекрачи тялото му на излизане. Тя посочи слепоочието си и ни разказа как раната бликала в бяло и червено. Утре трябвало да продължи продажбата на брашно за пудинг. Явно в магазина има още много.

Около 21:00 часа хората в мазето легнаха да спят. Вдовицата направи нещо като легло и за мене, в предната част на мазето, тъй като не беше останало място близо до подпорните греди, но меко и топло. Спах, докато бомбите не ме събудиха. Ръката ми висеше от леглото и усетих нещо да я облизва. Фоксел, териерът на нашия отсъстващ стопанин. Фоксел, добро куче, не се страхувай. Сами сме тук в това предно помещение. Няма поддържаща конструкция, но въздухът е по-чист и никой не ни безпокои с хъркане и пъшкане.

Ставам рано сутринта, за да донеса вода от помпата. Прочетох навън за първи път от много дни нещо ново, напечатано и дори съвсем свежо. Вестник „ Panzerbär“. Някой го беше залепил до витрината на фурната. Имаше официален доклад на Вермахта от вторник, което означаваше, че е отпреди два дни. Значи: а) врагът настъпва и б) германските подкрепления идват. Казва се също, че Адолф и Гьобелс са в Берлин и ще останат там. А на железопътната гара Шьонеберг, според доклада, войник на име Хьоне, дезертьор, виси обесен пред очите на всички.

Закуска в мазето. Всеки се опитва по най-добрия начин да пресъздаде някакво подобие на семеен живот. Изискано сутрешно хранене, сервирано върху куфари, щайги и столове, с хартиени салфетки и малки покривки. Затопленото кафе е последвано от горещите напитки, приготвени върху огън или спиртни печки. Виждат се съдове за масло, захарници, буркани за сладко, сребърни лъжици. Всичко е там. В кухнята си вдовицата е приготвила кафе на зърна върху огън от счупени каси от шампанско, отразява ни се добре. Наоколо обаче е тръпнещ въздух и караници. Хората в мазето си лазят по нервите.

Малко преди 10 часа бомба с размерите на куфар падна на покрива на нашата сграда. Диво объркване, писъци. Бледа като сняг, жената на портиера се изправи, олюлявайки се, вкопчена в една греда. Подкрепена от майка си, осемнадесетгодишната Щинхен с хамбургското „с“ дойде с нея. Косата ѝ беше побеляла от прах от мазилка, напълно заплетена и покриваща младото ѝ лице, изпъстрено със струйки кръв – беше ударена, докато пресичала двора. Дори канарчето в клетката усети общата възбуда, подскачаше напред и назад и пищеше пронизително.

Петнадесет минути по-късно някой забеляза, че радиаторите текат. Хукнахме нагоре. Е, не всички. Съпругата на началника на пощата например размахваше медицинско свидетелство и викаше, че съпругът ѝ има сърдечно заболяване и не може да дойде. Градинарят също притисна петнистата си старческа лапа до сърцето. Други също се поколебаха, докато фройлайн Бен не извика: „Вие, глупаци, седите тук и дрънкате, докато домовете ви си заминават“ и се втурна напред, без да обръща внимание дали някой я следва. Тичах след тях с около петнадесет други.

Горе на третия етаж има цяло езеро, което шуми и шуми. Беше ни тежко, водата се стичаше отгоре, газехме до глезени в вея, изстисквахме килимите, гребяхме вода с лопатите за боклук, и я изхвърляхме на слънчевата, но пуста улица. През цялото време падаха снаряди, някои съвсем близо. Веднъж нахлу вихър от парчета стъкло и мазилка, които се пръснаха във водата, но не пострада никой.

След това се върнахме в мазето, мокри и доста развълнувани. Седнах върху мокрите си чорапи, както бяха на краката ми, и си помислих: разумно или неразумно постъпихме? Не зная. Във всеки случай действахме като войници.

Лейтенант Бен се спусна напред, група доброволци я последваха, рискувайки живота си, за да защитят застрашената позиция под вражеския огън. (Не ставаше дума за стремеж да се спасят килимите; много малко от тези, които дойдоха с нас, имаха нещо общо с наводнените жилища, също като мене). Ние следвахме сляпо заповедта, без да пазим живота си. Само дето никоя песен, никоя героична книга няма да опише нещо подобно, за това не награждават с Железен кръст. И все пак сега зная едно: в разгара на битката, в разгара на действието, човек не мисли за нищо. Дори не изпитва страх, толкова е съсредоточен и обсебен.

Бяхме ли смели? Предполагам, че така ще кажат. Фройлайн Бен, която ни водеше, беше ли героиня? Ако наистина беше лейтенант, със сигурност щеше да получи Железен кръст. Във всеки случай трябва да преосмисля представите си за героизъм и смелост под огъня. Това е само наполовина толкова лошо, колкото си мислех. След като сте направили първата стъпка, просто продължавате напред.

Също така е интересно, че докато се провирах през цялата тази вода, не се замислих за собственото си жилище – не и докато други не споменаха възможността, че може да е било ударено.

Хукнах стремително нагоре и намерих бъркотията, която вече описах. Така че отсега нататък ще трябва да живея при вдовицата. За нея това е добре. Страхува се да остане сама в жилището си. През март дойдоха и взеха във „Volkssturm“ наемателя ѝ, с когото го делеше. Кой знае дали е още жив. Но това е само мисъл, а не нещо, което се казва на глас.

Четири часа по-късно, 15:00, отново в мазето. Отново оставам без дъх, отново пръстите ми треперят, когато пиша, и има защо.

Около обяд нещата навън малко се успокоиха, така че отидох до входа, за да стопля мокрия си гръб на слънчевата светлина. До мене стоеше хлебарят. Покрай нас изтича мъж. Идваше откъм бившата полицейска казарма, където за последно бяха разположили „Луфтвафе“, и носеше в ръката си окървавено говеждо филе. Минавайки край нас, извика: „Бързайте, че ще разграбят всичко“.

Ние се спогледахме и хукнахме така, както си бяхме, без раници, без нищо. Хени от хлебарницата, която винаги е с наведен нос, тичаше след нас. Слънцето пече, пак се чуват гърмежи. Навеждаме се, минавайки близо до сградите. Няколко сивокоси войници, вероятно от „Volkssturm“, бяха клекнали на бордюра до ъгъла. Подпираха главите си на коленете. Дори не ни погледнаха. Тълпа пред казармата, с кошници, чували, чанти. Тичам по първия коридор, който ми попада. Тъмно е, хладно и съвсем безлюдно, очевидно грешна посока.

Втурвам се назад, чувам как хората пред мене стъпват тежко и пъхтят, после някой крещи: „Ето! Насам!’ Грабвам едно сандъче, което лежи наоколо, и го повличам след себе си.

Бутам хората в тъмното и получавам ритници в пищялите. Изведнъж се озовавам в мазе, пълен мрак, задъхани хора, писъци от болка, борба в тъмнината. Не, тук няма разпределение на продукти. Тук грабят.

Светва фенерче, различавам рафтове, кутии по тях и бутилки, но само отдолу, горните рафтове са вече изчистени. Навеждам се, падам на колене и изравям от долния рафт бутилки, пет, шест, натъпквам ги в сандъчето си. В тъмното хващам една консерва, когато някой ме настъпва по пръстите, а мъжки глас вика: "Това са моите неща!"

Тръгвам с придобивките, през вратата, в съседната стая. Слаб проблясък на светлина пада през пукнатина в стената. Разпознавам хляб, цели редици, отново само на най-ниските рафтове. Грабвам няколко, коленича обратно на земята и опипвам, търсейки още неща. Коленичила съм в локва вино - мога да го помириша. Счупено стъкло има навсякъде, тъпча хляба в сандъчето си. Тъй като не мога да го вдигам повече, трябва да го измъкна през вратата, в коридора и към изхода, който примамва в другия край на тъмния тунел като ярко осветена сцена.

Отвън се натъквам на хлебаря. Той също е успял да вземе малко хляб и също го натъпква в сандъчето ми. След това бърза обратно за още. Стоя точно до моето сандъче и чакам. Той се връща с консервирана храна, порцеланови чинии, груби кърпи и топка яркосиня вълна за плетене, много къдрава и сплъстена.

(Следва)