МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ - 2

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри. (Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Кой ли ги е броил? И всичко това с едри заглавия. Трябва ли те да въодушевяват например мъжете на Берлин да защитават жените, а нас да се защитаваме? Смехотворно. Единственият резултат е това, че хиляди безпомощни жени и деца се отправиха след това по скоростните магистрали, където могат да умрат от глад или да загинат под авиационните обстрели. По време на четенето очите на госпожа Вайер ставаха много кръгли и блестящи. В тях се появяваше ужас. Или несъзнателна радост, че не се е сблъсквала лично с това. Тя искаше да избяга от този страх. Но вестници няма още от по-миналия ден.

Радиото е мъртво от четири дена. Отново отбелязвам, че техниката ни подари много съмнителни неща. Те нямат сами по себе си ценност, те са ценни само условно и само толкова дълго, докато могат да бъдат включени. Хлябът е абсолютен. Въглищата са абсолютни. И златото е злато, в Рим или в Перу, или във Вроцлав. Напротив, радиото, газовата печка, централното отопление, електрическият котлон, всичките големи подаръци на съвременността са безсмислен баласт, ако центърът отказва. Сега сме на обратен път към миналите столетия. Пещерни хора.

Петък, около 19 часа. Последно пътуване с трамвая, към градската управа. Гърмежи и рев, непрекъснат тътен на оръдия. Кондукторката срещу мене подвикна жално. Вглеждах се в лицата на хората коло мене. Всички стоят и никой не казва нищо. Превърнахме се в народ от неми хора. Само в надеждното мазе хората говорят още за взаимодействие. Кога ще пътувам отново по желязната линия? Ще бъде ли това някога? Във вестнка е написано, че от утрешния ден билетите за ниво I и II, с които ни досаждаха през последните няколко седмици, стават недействителни и че само притежателите на червени карти с ниво III ще могат да използват транспортните средства. И така, един от вероятно четиристотин души, почти никой, това е край.

Студена вечер, сухи водопроводни кранове. Все още се варят картофите на съвсем малкия газов пламък. Рових се, сортирайки грах, ечемик, брашно и заместител на кафе в пакети, които нареждах в кашони. Разбирам внезапно, че съм забравила солта. Без сол тялото не може да съществува, поне не дълго време. А ние като че ли трябва да се готвим за дълъг затвор в мазетата.

Петък, 23 часа, в мазето, под светлината на керосина, тетрадката, в която пиша, е на коленете ми. Около 22 часа паднаха три или четири бомби. Едновременно с това зарева сирената. Това означава, че сега се включва ръчно. Никаква светлина. Тичам в тъмнината по стълбите още от вторник. Стъпвам тежко и се хлъзгам. Някъде пука малко ръчно динамо и разгонва великаните на сенките по стените на стълбищната площадка.

Вятърът духа в счупените прозорци и тътне с щорите за затъмнение, които никой също вече не спуска – за какво?

Краката се тътрузят. Удрят се в куфари. Луц Леман вика: „Мамо!“ Пътят води над улицата към страничен вход, след това стъпала надолу, през проход, до площадката на портала със звездите, където се чува бръмченето на самолетите. Отново стъпала надолу, прагове, проходи. И накрая една желязна врата към нашето мазе, тежаща почти центнер, заключваща се с два лоста и обшита с гума. Официално се нарича убежище. Наричаме го пещера, ад, ужасна катакомба, масов гроб.

Гора от стволове, но сурови поради обелената кора, подпира тавана. Дори в спарения въздух миришат на смола. Всяка вечер старият Шмид бърбори за инженерните изчисления, според които гредите трябва да издържат, дори ако сградата рухне. Иначе казано, когато масата от отломки пада под определен ъгъл с определено тегло. Собственикът на сградата, който би трябвало да знае всичко това, не може да ни информира. Той замина на запад и сега вече е американец.

Народът в мазето на сградата е убеден, че във всеки случай неговата пещера е най-надеждна. Няма нищо по-чуждо от чуждото мазе. Сега съм тук вече почти три месеца, но все пак се чувствам чужда. Всяко мазе си има своите табута, своите странности. В старото ми мазе имаше навикът да се запасяват с вода за гасене на пожар. Навсякъде се удряш в гърнета, ведра, кани, бъчвички, в които се намира мътен бульон. И въпреки това сградата изгоря като факел. Всичкият бульон се оказа безполезен.

Госпожа Вайер ми разказа, че в нейното мазе свирепства белодробна странност. След като падне първата бомба, всички се навеждат напред и дишат много дълбоко, при което изпъват ръце покрай тялото си. Някой им казал, че това предотвратява разкъсването на белите дробове. Тук, в това мазе име друга странност. Всички стоят с гръб към външната стена. Празно е край нея само под въздушните отдушници. А съвсем глупавае паралелната друга странност: всички омотават с приготвена кърпа устата и носа си и я завързват на възел на тила си. Не бях виждала още това в мазетата. Не зная с какво може да помогне кърпата. Но ако това им е от полза...!

Иначе - обикновени хора от мазето на обичайни сутеренни столове, представени от кухненския стол до креслото от брокат. Хора, принадлежащи към едрата буржоазия, по градски смесени с миньорски пролетариат. Оглеждам се и отбелязвам:

Най-напред е фурнаджийката, с две дебели червени малки набъбвания под яката от агнешка кожа. Вдовицата на аптекаря, която е завършила курс за самаритянки и понякога настанява тук две други жени на два съединени помежду си стола. Госпожа Леман, съпругът ѝ изчезнал без вест на изток, комплект възглавници и спящия четиригодишен Луц с развързана връзка на обувката. Млад човек със сиви панталони, с очила в рогова рамка, който може да се окаже при по-близко разглеждане девойка. Три възрастни сестри, шивачки, като изгорял пудинг. Девойка – бежанка от Кьонигсберг, Източна Прусия, едно цяло с нейните парцали. Тук е и Шмид, търговец на завеси, но без завеси и въпреки напредналата си възраст говорещ непрекъснато. Съпружеска двойка търговци на книги, които живели няколко години в Париж и които често говорят тихо помежду си на френски...

Четиридесетгодишна жена, в градината на съседа ѝ се взривила бомба и превърнала дома ѝ, плод на нейните икономии, в трески. При това угоената ѝ свиня била подхвърлена високо нагоре до самите греди. „Вече нямаше как изобщо да я използваме“.

Между домашните отпадъци, премесени с градинска земя, събрали съседската съпружеска двойка. Погребението било добро. Мъжкият хор на шивашкия цех пеел на гроба. След това обаче нещата тръгнали с главата надолу. Сирените заревали песен за Божиите завети. Хоп - и гробарите изпуснали ковчега. Чуло се как съдържанието му избумтяло долу. И сега главният смисъл - разказвачката предварително хихикаше над своята и преди това малко странна история: „Представете си, преди три дена гледам как дъщеря ми чопли нещо в градината, какво търси не зная, и там намира зад дъждовния канал една ръка“.

Някои се засмяха кратко, останалите не. Имат ли ръка за погребване?

По-нататък, според кръга на мазето. Загърнат, трескаво потящ се не много млад господин, търговски агент. След неговата съпруга – хамбургски шпиц и осемнадесетгодишната им дъщеря. По-нататък блондинка, която никой не познава, с нейния също така неизвестен квартирант, хванати за ръце. Слаботелесен пощенски съветник винаги с протеза за крак в ръцете, художествено изработена от никел, кожа и дървесина. Синът му, с един крак, лежи или е лежал, никой не знае, във военна болница. Подобен на гном в кресло, гърбатият лекар седи клекнал. И самата аз: бледа блондинка, винаги в едно и също случайно спасено от мене зимно палто; работеща в издателство до миналата седмица, което закриха и „временно“ освободиха служителите.

Ние сме боклуци, които не са необходими нито на фронта, нито на опълчението. Няма го хлебарят, който притежава червен билет III, единственият в жилищния дом, и замина за земеделския си участък с къща и градинка, за да закопае среброто си. Няма я фройлайн Бена, пощенската служителка, неомъжена, която разнасяше вестници въпреки падащите бомби. Няма ги жените, които са сега в Потсдам, за да погребат там седмина членове на семейството си, загинали при голямата бомбардировка. Няма го инженера от третия етаж с жена си и сина си. Той се натовари миналата седмица на шлепа със своите мебели и замина по Средногерманския канал там, където бяха евакуирани военните предприятия. Всички сили се стремят към центъра. Там трябва да се появи опасно струпване от хора. Ако, разбира се, там вече не са янките. Никой нищо не знае.

(Следва)