ВИКТОР СУВОРОВ / ИДОЛЪТ НА ХЪЛМА / ПРИКАЗКА ЗА НЕСЪЩЕСТВУВАЩАТА ВОЙНА / ГЛАВА NN / ТЪПИЯТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

„В Русия разговорът е равен на заговор, мисълта е равна на бунт“ (Маркиз Астолф дьо Кюстин, „Русия през 1839 година“)

1.

Случи се да се родя в Далечния Изток, във военния гарнизон Барабаш, който се намира в Хасанския район на Приморския край.

Земите на Приморския и Хабаровския край от средата на ХIХ век се наричат Малката Украйна. Множество населени пунктове, и Барабаш сред тях, имат украински имена.

Барабаш е старо украинско название. Значението на думата е „разумен“ или „умна глава“. Това прозвище запорожките казаци давали на тези, след които можело да се върви смело на бой. Сред носителите на такива имена били даже двама кошеви атамани на Запорожката сеч: Демян Барабаш през XVI век и Яков Барабаш през XVII век.

Срещали се разумни Барабаши и в по-нататъшни времена.

През XIХ век далечните покрайнини на Руската империя усвоявал генерал-майор Яков Фьодорович Барабаш. На негово име бил наречен военният гарнизон, където сто години по-късно, през ХХ век, се появил на бял свят вашият покорен слуга.

По времето на Съветския съюз в Приморския край бяха съсредоточени гигантски маси войски.

Сред многото хиляди офицери там след победата над Германия, а след това и над Япония, служеше и моят баща, майор Богдан Василевич Резун, заедно със своята бойна приятелка, медицинската сестра Вера Горевалова, която срещнал по време на войната в една полева евакуационна болница. С нея преминал след това през цялата война, през всичките гарнизони след войната, а и премина всичкия си останал живот.

Ето защо две години след войната ми се случи да се родя не в Украйна, а в Далечния Изток, във военен гарнизон, чието име, преведено от украински, означава умна глава.

За много голямо съжаление, съвпадения не се случват. Както вече беше казано – родил съм се много тъп.

2.

Детството ми мина в покрайнините на великата империя, в далечни и много даже далечни гарнизони: след Барабаш – Янчиха, по-нататък Славянка, отново Барабаш, после Рязановка.

И от най-ранни години – проблем: неразбиране на всичко това, което беше разбираемо за всички околни разумни същества.

На всички тях всичко им беше ясно и без обяснения. На мене никакви обяснения не ми помагаха.

А когато тръгнах на училище, това беше в Славянка, бедите се стовариха върху мене като водопад. Колкото повече учех, толкова по-малко разбирах.

Неразбирането се появи в първите минути на първия урок в първи клас.

Нашата учителка Маривановна (съкратено от Маря Ивановна или Мария Ивановна – бел. П. Н.) ни каза, че трябва да обичаме ветераните от войната, да ги уважаваме и да им отстъпваме място в трамвая.

Категоричното изискване да се отстъпва място в трамвая го чух, но не го разбрах.

Целият клас разбираше изискването на учителката, само аз, защото се бях родил тъп, вдигнах ръка.

Това явно не ѝ хареса. Не каза нищо. Вместо това изръмжа като усурийска тигрица.

- Какво искаш? - означаваше това ръмжене.

Да се отговаря седнал на учителите не се полагаше. Следователно станах. Затова станах.

- Маривановна, готов съм да отстъпя място в трамвая. Но само че... у нас в село Славянка няма трамваи. Нито един.

- Ще има! - отряза ме тя. - Ако няма, значи скоро ще има. И щом прекарат първата трамвайна линия покрай океана, ще отстъпваш място на участниците във Великата отечествена война. Разбра ли? Седни си.

Седнах.

Но съм се родил глупав.

Имам още един въпрос. Затова вдигнах ръка. Моето постоянство не ѝ хареса. Но с великодушен жест ми позволи да задам втори въпрос.

И аз го зададох:

- Маривановна, а Хитлер бил ли е участник във Великата отечествена война?

3.

Ето защо зададох този въпрос.

За телевизия тогава по тези краища знаехме само от фантастичните романи за светлото бъдеще. Прозорец към големия свят бяха само книгите, радиото и киното.

Кино ни прожектираха в неделните дни.

Филмите бяха само за всякакви войни: „Богдан Хмелницкий“, „Суворов“, „Крайцерът Варяг“, „Чапаев“, „Смели хора“, „Подвигът на разузнавача“, „Падането на Берлин“.

Знаехме тези филми наизуст. Защото ги прожектираха много пъти, тъй като нямаше други.

Моят въпрос беше напълно нормален. Защото във филма „Падането на Берлин“ (а филмът беше разкошен) бяха показани последните дни на Хитлер: всичко гърми, гори и бумти, нашите бойци със знамето на Великата победа се качват на купола на Райхстага, а злото малко джудже Хитлер, като плъх в капан, снове в непробиваемия бетонен бункер, гризе ноктите си, усещайки неизменната си и близка гибел.

Ясно е, че и Хитлер е участник във всичко, което става, иначе казано – участник е във Великата отечествена война. И в същото време ме терзаеха съмнения: нещо тук не се получава. И само затова зададох въпроса.

Вярвайте ми, хора: не съм провокатор. Просто съм тъп. От детските си години не мога да схвана нищо и не разбера нищо.

През тези славни времена политическата коректност още не беше измислена. Затова Мариванна ме хвана за лявото ухо, изви го до изпукване и ме измъкна в коридора, а по този коридор – направо в дирекцията.

В дирекцията седяха директорката, заместникът по учебната част и още някакви лелки.

Маривановна ме блъсна напред така, както вързан пленник преди екзекуция блъскат в краката на падишаха. Обвинителката ми веднага представи на присъстващите същността на въпроса. Представи го така, както суров прокурор обявява престъпление, изисквайки незабавно и страшно наказание.

Реакцията на събралите се беше съкрушителна.

Отначало всички млъкнаха слисани, млъкнаха така, както за миг млъкват всички преди първия порив на страшен ураган. И веднага заедно започнаха да викат. И веднага в стаята започнаха да притичват други учителки, прекъснали своите уроци. Тези, които бяха вникнали в същността на проблема, набързо, задъхвайки се, разясняваха на новопристигналите характера и дълбочината на моето злодеяние, а те на свой ред предаваха чудото на тези, които бяха пристигнали минута по-късно.

Осъзнах ясно: няма да се измъкна от страшното наказание. И в какво беше моята вина? Не бях твърдял нищо. Само зададох един въпрос.

4.

По това време знаех твърдо: у нас ловят враговете и се разправят безпощадно с тях. Враговете, за да избегнат суровото, но справедливо наказание, разчупват в момента на ареста със заби ампула с отрова. Ампулата на всеки враг е зашита в ъгъла на яката.

Така ги показваха от киното: всичките с ампули.

А ние, гарнизонните момчета, излизайки от киното, се вглеждахме в минувачите: не е ли издута на някого яката от зашитата в нея ампула.

И ето че аз, озовал се в кръга на лелите, съскащи от злоба, се почувствах като враг.

Но ампула с отрова в яката ми нямаше. Затова бях готов да приема суровото наказание. На спасение не разчитах.

Спасението дойде внезапно.

Изведнъж съобразих, че всичките тези огромни чичовци и лели не викат срещу мене. Те викат един на друг. Едни доказваха, че Хитлер е участвал във Великата отечествена война, а другите, пръскайки слюнки и благороден гняв, викаха, че това не може да бъде.

Възползвайки се от непреодолимите противоречия, объркване и люшкане в лагера на врага, аз дадох внимателно заден ход. Иначе казано – се измъкнах. И никой не ме спря.

5.

На следващия ден директорката ме срещна в коридора и с глас на затворническа надзирателка ме предупреди сурово, че въпросът бил ли е Хитлер участник във Великата отечествена война не трябва да се задава.

И аз отново не разбирам: защо не трябва да се задава?

Знаех винаги, че има въпроси, на които не трябва да се отговаря.

Да допуснем например, че ви пита непознат човек с черни очила, с шлифер с вдигната яка, с шапка, нахлупена на очите, кажи ми, момче, къде живее командирът на 72-ри стрелкови корпус генерал-майор Леонид Михайлович Миляев?

На подобен въпрос трябваше да се отговори, че в село Славянка няма такъв. И никога не е имало.

Давайки този отговор, трябваше да се изтича където трябва и да се докладва на когото трябва.

След първия урок в първи клас аз съобразих, че ми се е случило да се родя в страна, в която има не само въпроси, на които не трябва да се отговаря, но и въпроси, които не трябва да се задават.

6.

През тези години не можех да разбера защо въпроси за участието на Хитлер във Великата отечествена война не трябва да се задава.

Разбрах след много години. Проблемът е в това, че само един въпрос разрушава цяла като че ли неразрушима конструкция, а всеки отговор води до задънена улица.

На теория са възможни два отговора: отрицателен или положителен. Но само на теория. Защото и двата са неприемливи. Защото нарушават душевния покой. Защото взривяват мозъка и го преобръщат.

И така, Адолф Хитлер, германските фелдмаршали, генерали и адмирали, подчинените им войски и флотилии, а също така конструкторите на танкове и бойни самолети, работниците във военните заводи и изобщо цялото население на Германия, били ли са участници във Великата отечествена война, или не са били?

Накратко: била ли е страната Германия участничка във Великата отечествена война, или не е била?

Ако се признае, че главатарите на хитлеристка Германия и милионите им подчинени, не са участвали във Великата отечествена война, получава се пълна глупост.

Получава се, че войниците от Червената армия са защитавали героично Сталинград и Москва, Ленинград и Севастопол, а враговете не са участвали в тази война.

В този случай трябва да се съгласим с една прословута глупост: като се започне от 22 юни 1941 година, Червената армия е защитавала героично своята родна земя, без да има никакви врагове пред себе си.

7.

Сега нека някой се опита да даде на дадения въпрос положителен отговор. Нека някой се произнесе, че Хитлер трябва да бъде признат за участник във Великата отечествена война.

Аз не се решавам на това.

Предоставям възможността да се отличи на някой безумен храбрец. Нека той каже, че Германия и фюрерът на германския народ са участвали във Великата отечествена война.

От такъв отговор еднозначно следва, че нито ръководителите на Третия райх, нито нацистката партия, нито Вермахта, нито структурите на СС, нито целият народ на Германия не са направили нищо лошо. Те само са участвали активно във великата, свещената и справедливата война.

Ако се признаят Хитлер и всичката му шайка за участници във Великата отечествена война, тогава недоубитите хитлеристи би следвало да се обичат и уважават, да се възпяват техните подвизи, да се награждават с ордени, да им се отстъпва ред пред будката за керосин и да им се отстъпва място в трамвая.

Гарантирам: положителният отговор на този въпрос ще бъде моментално оправдание на нацизма. Защото участието във Великата отечествена война е свято и праведно дело.

За тези, които се опитат за свържат хитлеристите с велики дела, за тези, които се решат да дадат положителен отговор на дадения въпрос, е предвиден член от Наказателния кодекс на Руската федерация.

И с право.

Положителният отговор трябва да се квалифицира като оправдание на нацизма. Привържениците на такива възгледи трябва да се арестуват и затварят безпощадно.

Затова от всякакви, както положителни, така и отрицателни отговори на дадения въпрос се въздържайте.

Нали не искате да лежите на нарове.

Аз също не искам.