вторник, април 28, 2015

Камери

За Държавните зрелостни изпити в град N щели да поставят в стаите камери.

Браво, браво, браво – изръкопляскаха жителите на град N.

А всъщност би трябвало да рекат: Ба си и позора!

Защото камерите означават само едно: има едни квестори – даскали! - по време на изпитите, които не знаят за какво са пратени там.

Които, ако няма камери, ще позволят и да се преписва, и да се подсказва, и – изпитът ще е толкова изпит, колкото моето колело е аероплан.

Та - хайде да сдържим „бравото“!

Браво ще викаме тогава, когато няма камери и изпитът е изпит, а квесторите са квестори…

ЗАБЕЛЕЖКА: Отначало вместо „град N“ бяха написал „Ихтиман“, но после разбрах, че и на други места ще има подобни „нововъведения“, та обобщих…

петък, април 24, 2015

Войната на Руската империя с чукчите

Присъединяването на Сибир към Русия е прието да се свързва с походите на Ермак в края на XVI век. Но процесът на покоряване на източносибирските земи продължава още почти 200 години. Отначало придвижването на изток било лична инициатива на казаците и покорителите на нови земи, а след това и на сибирските воеводи. Едва в края на XVII делото за "търсене на нови земи" се поема от държавата.

През 1697 година Пьотр I издава указ, който монополизира търговията със самурени кожи и присъединяването на нови земи, богати на самури. Към 1720 година в целия Си-бир непокорена остава само територията, населена с чукчи, ограничена на запад и на юг от реките Чаун и Анадир и равна по площ на съвременна Германия.

По това време броят на чукчите бил около 10 000 души, занимаващи се с еленовъдство и с улов на морски бозайници. Равнището на техническото им развитие съответства-ло на неолита. Върховете на копията и стрелите си изработвали от кости и камъни (кремък, обси-дан, планински кристал). Чукчите имали също така доспехи от моржова кожа и костни пластини. Само рядко някой воин притежавал желязно копие и ризница, купени вероятно от тунгусите. При необходимост чукчите издигали укрепления от шейни, сложени една върху друга на три реда и за-сипани с камъни. Пътят към подобни крепости "се минирал" с капани и клопки.

Чукчите не били някакво обединение, те дори нямали родова организация. Всеки лагер живеел своя живот, понякога няколко лагера обединявали усилията си за лов или за война. Руските източници отбелязват липсата у чукчите на каквито и да били"началници". Според чукотските предания военните отряди се ръководели от "яки мъже" (ермечини), които просто оби-каляли различните лагери, предлагайки им да се присъединят към неговия за поход. При всичко това чукчите осъзнавали своето единство, наричайки себе си "пигьораветлан" ("луораветлан") - ис-тински хора, а другите народи "таннгитан" - чужденци.


Още първите сблъсъци на руснаците с чукчите в долното течение на река Колима, които продължили приз цялата втора половина на XVII век, разкрили разликата им от дру-гите народи в Източен Сибир. За да се осигури плащането на ясак (данък), било прието да се взе-мат заложници от подлежащото на облагане население.

Но с чукчите тази тактика не давала резултати. Те се отказвали от заложни-ците, а заложниците от своя страна гледали да се самоубият. През 1656 година на казаците от Дол-ноколимската крепост им се наложило да освободят взетия за заложник чукотски предводител Ми-та, за да не умрат от глад, защото чукчите не им давали да излизат от крепостта за лов на риба. Са-мо епидемията от едра шарка през 1691-1693 година направила руснаците стопани на Долна Коли-ма. Като напуснали заразените лагери, чукчите се отправили на изток.

Освен с пряк обмен чукчите се занимавали с посредничество. Например те разменяли купените от ескимосите от Аляска кожи на морски видри за руски железни изделия, а тях на свой ред продавали на ескимосите. Търговията с ескимосите се редувала с войни, като морс-ките ловци прехвърляли със своите лодки на американския бряг еленовъди, които били много доб-ри бойци. Азиатските ескимоси били съюзници на чукчите срещу американските ескимоси.

Чукчите били равни "политически", но не били равни икономически. Имало собственици на стадата и пастири на чужди елени, стопани на лодките и ловуващи на чужди лодки за част от улова. Въпреки полярната си родина чукчите се отличавали с горещ темперамент.

Първите походи към Чукотка, организирани от търговските представители, едновременно и коменданти на Анадирската крепост (най-североизточния преден пост на Русия, основан от Семьон Дежньов през 1649 година), били неуспешни. Водачи и съюзници по неволя на руснаците били коряките и юкагирите. За отмъщение чукчите започнали да нападат техните лаге-ри, да им отвличат елените и да поробват жените и децата им. Якутските воеводи пишели в Моск-ва, а след това в Санкт Петербург за злодеянията на "непокорните чукочи", които не искали да пла-щат ясак и разорявали "руските данъкоплатни хора - коряки и юкагири".

През 1711 година от Анадирск при чукчите бил изпратен казакът Пьотр По-пов с двама помощници, за да ги направи поданици "с уговорки и ласка". Цяла година ходели те от лагер в лагер, уговаряйки хората да плащат ясак. Едновременно с това Попов преброил колко са общо боеспособните чукчи - 2050 "стрелци с лък". Чукчите били готови да търгуват, но отказвали да плащат ясак. Успели да склонят само петима души, живеещи край река Анадир близо до крепостта, да приемат руско поданство. Интересно е да се отбележи, че Попов и другарите му не били напад-нати нито един път и се върнали благополучно вкъщи.

През 1727 делото за покоряването на Чукотка взел в свои ръце управлява-щият Сенат. Сформирала се тайна далекоизточна експедиция за търсене на пътища към Голямата земя - Амарика, и за въвеждане в поданство на всички "непокорни чуждоземци", живеещи по тези пътища. Подготвеният сенатски указ е подписан от Екатерина I. Така въпросът за войната с чукчите бил решен на най-високо равнище. Начело на експедицията поставили якутския казашки главатар Афанасий Шестаков, който получил званието Главен командир на Североизточния край, а за негов помощник бил назначен капитанът от Тоболския драгунски полк Дмитрий Павлуцкий.

Шестаков тръгнал от Санкт Петербург и едва след две години се добрал до Охотск. По план неговият отряд трябвало да обходи по море Камчатка, да навлезе по река Анадир до Анадирск и да се съедини с отряда на Павлуцкий, който се предвижвал с шейни от Якутск. Но корабите били застигнати от буря, изпотрошили се и част от отряда загинала. Шестаков с осемдесет души слязъл на брега близо до Тауйската крепост. В Тауйск той попълнил отряда си с тунгуси и ла-мути и тръгнал към Анадирск по суша. През март 1730 година отрядът бил разбит от чукчите при река Погиче, на повече от шестстотин километра от границите на "чукотското землище". Шестаков загинал.

Началник на експедицията станал Павлуцкий. Неговият отряд от 230 казаци и войници пристигнал в Анадирск на следващата година. Там към него били присъединени 280 коряки и юкагири. Походът започнал през април 1931 година. Колоната по време на марш предс-тавлявала впечатляващи зрелище: повече от 500 шейни, с впрегнати в тях елени, а на тях хора, оръдия и припаси в планинската тундра. Още 700 елена карали за препитание. Едва след два ме-сеца отрядът излязъл при първите лагери.

В продължение на няколко дена станали три сражения с чукчите. Според съобщения на участниците в похода (след 20 години) били убити 790 чукотски войници, или 1450 (след 30 години). Тази бройка вероятно е преувеличена. Според съвременните изследователи бро-ят на отделните военни отряди при чукчите не надхвърлял 300 души. Но ако в първата битка чукчи-те загубили три четвърти от хората си, преди да отстъпят, в третата за отстъпление били достатъчни десет процента загуби. Чукчите бързо разбрали, че откритите сражения с подобни сили на против-ника, който разполага с пушки и оръдия, са безсмислени, и преминали към партизански действия.

След половингодишен марш по бреговете на Северния ледовит океан войс-ката на Павлуцкий се върнала в Анадирск. Били взети в плен 300 жени чукчи, но до крепостта ожи-вели само тринадесет. От 12 000 отвлечени от руснаците елени в крепостта докарали едва петсто-тин, останалите били изядени по пътя. Сред трофеите имало дванадесет железни ризници, една от които се пази днес в Кунсткамерата в Санкт Петербург.


Като резултат от този поход чукчите загубили една десета (!) част от своя на-род! Във войната с тях взел участие и флотът. Ботът "Свети Гавриил", построен от Витус Беринг, бил поставен под командването на Павлуцкий и отплавал от Камчатка за Чукотка, където обстрелял ла-гера на Чукотския нос (нос Дежньов). Жителите на лагера избягали, а екипажът слязъл на брега и минал през ярангите, събирайки трофеи. След това "Свети Гавриил" поел на изток и станал първия руски кораб, достигнал бреговете на Америка.

Правителството оценило заслугите на Павлуцкий - той бил произведен в майор и назначен за якутски воевода, ръководител на най-обширния уезд в Руската империя.А чукчите, въпреки заплашителния характер на похода, не започнали да плащат ясак, а само ожесто-чили набезите над коряките и юкагирите. Зачестили нападенията и над руснаци, при това съвсем близо до Анадирската крепост.

Чукчите правели и по-дълги походи. Те нападнали станица Походская в ус-тието на река Колима, на повече от 400 километра от границата, и избили почти цялото ѝ населе-ние. През 1737 година отряд чукчи достигнал до Долнокамчатската крепост, разположена на 1000 километра на юг от Анадирск, а на следващата година било осъществено особено разоряващи на-падение над корякските лагери. Обикновено чукчите предприемали своите походи с началото на полярната нощ, когато казаците и войниците не се осмелявали да напуснат стените на крепостите.

Информацията за чукотската война, след като стигнала до Сената, го под-тикнала към доста противоречиви действия. През 1740 година Сенатът предписал на Павлуцкий да остави чукчите на мира заради бедността и отдалечеността им живеене. Но след две години пос-ледвал указ, подписан от "кротката" императрица Елизавета:

"Срещу непокорните чукчи с въоръжена ръка да се настъпи и да се изкоре-нят изцяло тези от тях, които не искат да станат поданици на Нейно императорско величество, също така жените и децата им да се вземат в плен, да се изведат от техните жилища и за предотвратява-не на бъдеща опасност да се разпределят в Якутското воеводство по различни крепости и места между живеещите верноподаници". За отговорник се назначавал иркутският вицегубернатор, стат-ският съветник Ланг, а за изпълнител - якутският воевода Павлуцкий.

За изпълнение на указа отряд от 407 казаци, войници, гренадири и 1000 якутски коня потеглили в края на май 1743 година от Якутск. Опитът да се атакуват чукчите с конен строй не успял: всички коне паднали от глад при прехода през Верхоянския хребет. След шест ме-сеца отрядът се добрал до Анадирск с кучешки впрягове. Като презимувал и присъединил към сво-ята армия 237 коряки и юкагири, Павлуцкий тръгнал на поход през пролетта на следващата година по тихоокеанското крайбрежие, унищожавайки всички лагери, които срещнел по пътя си. Но лагери-те не се срещали често - чукчите, научени от предишната наказателна експедиция, се оттегляли на малки групи в планините. В същото време нападали руския отряд и отвличали елените.

В Чукотка има малко растителност, пригодна за огън, и руснаците били зат-руднени при приготвянето на топла храна за разлика от чукчите, които се хранели със сурово месо. След четири месеца отрядът на Павлуцкий, като изял всичките 5000 елена, взети от коряките, бил принуден да се върне назад, като изгубил само от глад петдесет казаци и войници. На обезсилена-та войска ѝ се наложило да спре за почивка и да изпрати в Анадирск най-боеспособната си група, която докарала още 5000 елена. Едва след това армията успяла да се върне в крепостта.

В своите донесения Павлуцкий се оплаквал, че хлебните дажби и заплатите на казаците не се дават вече две години и на тях им се налага да живеят от лов на диви елени. В същото време той пише, че Чукотка е бедна на самури, намеквайки, че войната е неизгодна. В от-говор Сенатът поискал ясакът да се взема в моржови бивни. Походът, организиран след две години също нямал успех. Една година по-късно чукчите нападнали коряките и отвлекли около 5000 елена, при това съвсем близо до Анадирск. Павлуцкий организирал преследване. С авангард от 130 души и едно оръдие той се откъснал от главните сили и в устието на река Орлова настигнал противника. Чукчите се намирали на една скала. Руснаците дали само един залп - да презаредят пушките и оръдието не успели.


Чукчите се спуснали от височината и започнал ръкопашен бой. Като изгуби-ли деветдесет души убити и четиридесет и един ранени, казаците и войниците побягнали. Чукчите завладели оръдието, знамето и четиридесет пушки. Сред загиналите били самият майор Павлуц-кий, двама стотници и един петдесетник. Това се случило на 21 март 1747 година. След това пора-жение походи навътре в чукотската територия не се предприемали, макар че постоянният гарнизон на Анадирската крепост бил увеличен на 540 души. Руската империя преминала в отбрана.

В чукотските предания е останал споменът за Павлуцкий, който е наречен там жестоко убиващия Йекуннин. Той убива жени и деца, измъчва пленниците, иска да унищожи всичките чукчи и изпраща на „слънчевия началник“ шейни, натоварени с шапките на убитите. Спо-ред преданието бил пленен и екзекутиран мъчително, а главата му разкарвали по лагерите. В дейс-твителност тялото на Павлуцкий останало у руснаците и било погребано в Якутск.

През 1751 година въстанали коряките, които загубили в резултат от войната част от своите елени и не получили никаква защита от чукчите. Новият комендант на Анадирск ка-питан Шатилов смазал въстанието, но по отношение на чукчите се ограничил с незначителен поход в долното течение на Анадир. Шатилов не се решавал да се отдалечи от границата.

През 1753-1754 година чукчите предприели такъв разорителен поход срещу юкагирите, че останалите живи били принудени да се оттеглят на запад към Колима. До войната с Русия отношенията между чукчите и юкагирите били мирни.

През 1755 година следващият комендант на Анадирск секунд-майорът И. С. Шмальов решил да построи шест крепости по граничните реки Анадир, Чаун и Хатирка. Но не успял да осъществи това строителство. От иркутския генерал-губернатор Вулф дошла инструкция, която предписвала да се направят отстъпки на чукчите и „да се въведат в ясачно поданство повече с лас-ка, отколкото със сила“.


Шмальов провел първите мирни преговори с чукотския предводител Харгитит. Разменени били пленници. Чукчите дори се съгласили да плащат ясак при условие, че не няма да се вземат заложници и че няма да се строят крепости по техните земи. Тъй като чукчите така и не плащали ясак, възможно е Шмальов да е измислил съгласието им за отчета. Освен това прего-ворите се водели само с една група чукчи, вероятно най-близката до границата. Наистина, чукчите престанали да нападат руснаците, но продължили да нападат коряките. По-нататък стълкновенията се подновили, но в по-малки от предишните мащаби.

През 1760 година в Анадирск дошъл на ревизия подполковник Ф. К. Плениснер. След три години той отбелязал в отчета си, че разходите за водене на войната са надхвър-ляли доходите от ясака и трофеите почти петдесет пъти, и резюмирал, че „да се правят чукчите по-даници предвид бедното им местоживеене и негодното за тези народи състояние не е имало ни-каква нужда и сега няма такава“. Плениснер предложил също да се премахне Анадирската крепост, така и така най-близките чукчи живеели на два месеца, а коряките на десет дена път от нея.

Крайно нетипично е за руската история, но властта в този случай постъпила прагматично.

През 1764 година Сенатът издал указ за ликвидиране на крепостта и прекра-тяване на войната. Указът бил утвърден от Екатерина II едва след две години, а практически осъ-ществен след още пет години заради далечното разстояние и канцеларското протакане. Пътят от Санкт Петербург до Анадирск отнемал две години (в едната посока). Гарнизонът и населението (по-вече от 1000 души) били преместени в Нижнеколимск и Гижигинск, крепостта била изгорена, църк-вата разглобена и пренесена в Нижнеколимск, шестстотин километра по на запад. Анадирск про-съществувал 122 години.

Според сибирските мерки от XVIII век той бил доста голям град – толкова жители по това време имал Красноярск (около 1000 души).

Така Руската империя, която победила във войните през XVIII век Швеция, Прусия на Фридрих Велики, Турция и унищожила Полша, претърпяла поражение от чукчите.

Мащабите на руско-чеченската война са на пръв поглед нищожни, но ако се погледне как се съотнася броят на руските войници към цялото чукотско население (1:20), картина-та ще бъде друга. На един войник от руската армия, нахлула в Прусия през 1757 година, се падали по 35 души от нейното население. Да вземем примери от по-късната история: един войник на На-полеон срещу 60 руснаци през 1812 година и 1 войник от хитлеристка Германия срещу 40 жители на СССР. От друга страна, Владимир Атласов покорил Камчатка през 1697-1700 година само с шестде-сет казаци, макар че камчадалите по това време не били по-малко от чукчите и се съпротивлявали. И независимо от това, че после камчадалите, подобно на коряките, въставали не един път, след потушаването те пак се съгласявали да дават заложници и да плащат ясак.

Разбира се, тяхното поражение може да се обясни с неправилна тактика (отбрана в укрепления от земни насипи и шейни), големи загуби, но и чукчите през 1731 година били разгромени не по-малко, обаче не се покорили. Чукчите могат да бъдат наречени „планинци-те на Заполярието“. Степан Крашенинников, съвременник на събитията, за които говорим, и участ-ник във втората експедиция на Витус Беринг, казва в своята книга „Описание на земята Камчатка“, че срещу двадесет чукчи и петдесет коряки няма да имат смелостта да се противопоставят.

Едва през 1788 година, след дълго отчуждение, бил открит панаир на река Анюй за търговия с чукчите. Търговската такса се представяла като ясак. Търговията победила вой-ната и враждата.

На 14 октомври 1779 година Екатерина II подписала височайше повеление, с което чукчите се приемали за руски поданици, а също така и указ за установяване на тридесет же-лезни герба в Беринговия пролив за потвърждение, че това е територия на Руската империя. Тези действия били предприети във връзка с това, че до Чукотка достигнали английски кораби от експе-дицията на Кларк. След тринадесет години, през 1791 година, в Чукотка дошла експедицията на Йосиф Билингс (англичанин на руска служба) и ако се съди по нейните отчети, чукчите не знаели нищо за своето поданство.


На чукчите били дадени много подаръци – тютюн, желязо, инструменти (брадви и ножове) и те помагали по всякакъв начин на експедицията с продоволствия, транспорт (елени) и водачи. Нещо повече, когато чукотските младежи искали да убият руснаците и да завла-деят имуществото им, отмъщавайки си по този начин за неотдавнашната война, старците ги разу-бедили, като им казали, че така ще се прекрати търговията, а това не е изгодно.

За да запази достойнството си, Русия се правела, че владее Чукотка, а други-те държави се правели, че признават това. На всички карти Чукотса се означавала като руска от средата на XVII век, още с плаванията на Дежньов. Но в сборника от закони на руската империя имало следните членове: „чукчите не са напълно покорен народ, на своята територия се управляват и се съдят по свои закони“ и „ясак плащат в количество и качество, каквото сами пожелаят и когато пожелаят“.

Едва през 1912 година в Чукотка се появила руска администрация – седем души, но тя се възприемала преди всичко като една от търговските фактории.

Чукотка влязла наистина в състава на Русия едва при съветската власт в края на 20-те години от ХХ век. Но това е вече друга история.

понеделник, април 20, 2015

"Течна дружба 3" - филмче

На 17 април журналистът Иво Инджев представи своята нова книга "Течна дружба 3".

Бях се наредил пред вратата на камерната зала на филхарманията сред първите, за да заема удобно място на първия ред в средата, защото си бях наумил вече да снимам, но момчето с баджа, което ни покани да влезем вътре, ме върна да си оставя раницата на гардероба и докато свърших тази работа, стратегическото място ми беше умряло.

Ето защо филмчето стана малко странично, но се надявам, че тези, които не са присъствали на събитието, желаейки, но нямайки възможност, ще бъдат доволни и от това.


сряда, април 15, 2015

„Piccolo ragazzo“ - Dalida

Ставало е дума вече в този блог за привичката преди много години да се вземат мелодии на популярни западни или американски песни (без да се посочва автора!), да им се набутва изцяло български текст, съчинен обикновено от някой самозван нашенски поет (който също в повечето случаи остава неизвестен!), с което – знам ли? - може би доказвахме, че и ние не сме по-долу от „гнилите капиталисти“.

Голямо доказателство, няма що: чужда мелодия и некадърен текст.

Така беше и с песента „Малък принц“, Константин Казански я изпълняваше, ако не се лъжа.

Зевзеците веднага усетиха несериозността на поетическата съставка на тази песен и от припева „Хиляди звънчета звънят във тъмнината…“ направиха „Хиляди прасета грухтят във тъмнината…“ (за съжаление не помня всичко, но и това е достатъчно като илюстрация).

Да оставим обаче малкия принц и зевзеците.

Оригиналът на песента – „Little man“ – е на американския дует „Сони и Шер“, написан е през 1966 година от Сони Боно и се превръща веднага в световен хит.

Хвърлих един поглед на английския текст, но не се наемам да го превеждам, защото – както знаете - английският език ми е много слаб и затова си го държа само за домашна употреба.

Така че по-долу ви предлагам италианската интерпретация „Piccolo ragazzo“ на Далида (има и нейна френска – „Petit homme“), където са се запазили фрагменти от оригиналния текст.

Piccolo ragazzo Little man, Quando sei qui con me, Io so che non mi devo più nascondere… Pregherò Solo che io sia lì, lì con te, Quando il sol potrai raggiungere… Piccolo ragazzo, tu corri sul mio prato, Piccolo ragazzo, tu canti e ti ho sentito. Diventerai Un uomo che capirà la verità E sarai libero… Accenderai La luce che c'è dentro me Perché io voglio credere… Piccolo ragazzo, tu corri sul mio prato, Piccolo ragazzo, tu canti e ti ho sentito.зззззззз Tu ed io, Siamo noi, solo noi quello che Io vedo intorno a me. Little man, Tu lo sai, ma tu sai anche che Qual, un'altro c'è… Piccolo ragazzo, tu corri sul mio prato, Piccolo ragazzo, tu canti e ti ho sentito. Piccolo ragazzo, tu corri sul mio prato, Piccolo ragazzo...

Малко момче Малко момче, когато си тук със мен зная, че не трябва вече да се крия… Ще се моля само да бъда там, там със тебе, когато ще можем да достигнем слънцето… Малко момче, ти тичаш по моята ливада, малко момче, ти пееш и аз те чух. Ти ще станеш мъж, който ще разбере истината и ще стане свободен… Ще запалиш светлина, която ще гори във мене, защото искам да вярвам… Малко момче, ти тичаш по моята ливада, малко момче, ти пееш и аз те чух. Ти и аз, нас, само нас виждам край себе си. Малко момче, ти знаеш това, но ти знаеш също, че има и друг един… Малко момче, ти тичаш по моята ливада, малко момче, ти пееш и аз те чух. Малко момче, ти тичаш по моята ливада, малко момче...

И като бонус – интерпретацията на Милва.


вторник, април 14, 2015

„Спомени за войната“ – Началото (2)

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1)

НАЧАЛОТО (2)

В началото на ноември ни върнаха в студените, без стъкла, ленинградски казарми. Преди да бъдат изпратени на фронта, ротите получиха нареждане да патрулират из града. Проверявахме документи, задържахме заподозрени. Сред тях се оказаха обкръженци, измъкнали се от Луга или от други "чували". Това бях страшно отслабнали хора - кости с обтегната върху тях кафява, опалена от вятъра кожа...

Градът се различаваше поразително от това, което беше през август. Навсякъде следи от осколки, множество къщи с разрушени фасади, показващи жилищата като в разрез: някъде имаше закрепили се на остатъците от пода креват и шкаф, по стените висяха часовници или картини. Студено, усойно, мрачно. Конете на Клод са свалени, Юсуповият дворец е повреден. Етнографският музей има отдолу до горе огромна цепнатина. Стълбовете на Админиралтейството и Петропавловската катедрала са в тъмни калъфи, а куполът на Исаакиевската катедрала е боядисан с неутрална боя за маскировка. В градинките са вкопани зенитни оръдия. Рядко прелитат с вой немски снаряди и се взривяват далече. Метрономът чука равномерно [3]. Вятърът носи жълти листа, клонки, някакви замърсени хартийки... В града цари мрачно настроение, пресъздадено сполучливо в куплетите, съчинени малко по-късно от ленинградските хулигани:

В блокада е Ленинград, стрелят, бомбардират,

далекобойни снаряди летят.

В жилището е студено, в жилището - глад,

в жилището ни е скучно като никой път, ха-ха!

Студове настават, хляб не ни дават,

мъртвите на гробищата носят.

В жилището е студено, в жилището - глад.

в жилището ни е скучно като никой път, ха-ха! и т. н.

Ние пазехме около Филхармонията и някакви добри хора - минувачи - казали на майка ми къде съм. Така че успяхме да се видим за последен път и тя ми донесе нещо да хапна.

През нощта на 7 ноември имаше особено зверска бомбардировка (говореха, че Хитлер я обещал на ленинградците), а на сутринта, въпреки обстрела, ние марширувахме към Финландската гара, откъдето с товарни вагони ни закараха на спирка Ладожко езеро. Прекарахме нощта във вагона, буквално лежейки един върху друг. И това беше добре, защото навън имаше минус двадесет градуса студ. Можеше да се сгрееш само притиснат до съседа. Сутринта от разрушеното от бомбите пристанище ни натовариха благополучно на палубата на един старичък кораб, преправен на канонерка. Преходът през Ладога не беше спокоен: облаци закриваха небето, големи вълни, щорм. Не прелитаха самолети, но ние измръзнахме порядъчно на вятъра. Греехме се, като се притискахме до комина. Тук сключих изгодна сделка, разменяйки си със стиснатия Юрка Воронов три бонбона срещу половин сухар.

В покритата със сняг Нова Ладога почивахме един ден, настанявайки се кой където може. Молехме за храна жителите, в хлебозавода. След това вървяхме едно денонощие по глухи лесове, търсейки щаба на армията. Някои изостанаха, някои премръзнаха. В щаба ни разпределиха по войсковите части. Най-добра беше съдбата на тези, които попаднаха в свързочните полкове. Там работеха на радиостанциите до края на войната и почти всички останаха живи. Най-зле бяха зачислените в стрелковите дивизии.

- А, вие сте радисти - казаха им, - ето ви винтовки, ето ви онази височина. Там има немци! Задачата е да се превземе височината!

Така и си останаха новоизпечените радисти по безименните височини. Моята съдба беше друга: пол тежка артилерия. Търсихме го една седмица, мотаейки се по крайфронтовите села. Два пъти пресякохме замръзналия Волхов с грамадната електростанция. Хранехме се с каквото Бог даде. Нещо закачихме от служителите във волховската столова. Там се готвеше евакуация и крадяха продуктите. Това се правеше толкова открито и безсрамно, че на началничката не ѝ беше удобно да откаже на скромната ни молба за храна. Друг път на края на село Войбокало (което броени дни след това беше сметено от лицето на земята) милостива млада жена ни изнесе на верандата остатъци от ватрушки и разни други вкусотии за хапване: при нея се беше настанил голям началник - някакъв си старшина, и не си беше доял на сутринта закуската.

Нощувахме където ни падне. Ту в празната зала на спирка Волхов-2 (още беше цяла). Там се сблъскахме с въоръжени хора в цивилни дрехи. Това беше отряд партизани, на който предстоеше да отие в немския тил. Ту у една старица, на печката. В град Волхов диханието на войната ни докосна отново. През една сумрачна вечер минавахме край училището, превърнато в болница. В ъгъла на градината, до пътя, двама възрастни санитари погребваха убити. Изкопаха бавно ямата, свалиха от мъртвите униформите (имаше инструкция да се пази държавното имущество). Единият труп с пробити гърди е бил някога божествено красив юноша. Стегнати мускули, безупречно телосложение, на гърдите му е татуиран орел. На дясното му рамо има надпис: "Обичам природата", на лявото: "Пак съм гладен". Момчетата бяха от разузнаването на морската бригада. За първи път бригадата беше избита край Лигово, след това я попълниха и я изпратиха на Волховския фронт, където много скоро се обезкърви... Санитарите бутнаха труповете в ямата и ги заринаха със замръзналата пръст. Спогледахме се и продължихме по-нататък. (След това, през лятото, виждах как погребалните команди засипват мъртвите с вар - за да се избегне разпространяването на зараза. Но погребваха само малцина, тези, които успяваха да измъкнат изпод огъня. Обикновено телата гниеха там, където смъртта застигаше войничетата).

След дълги лутания, рискувайки да попаднем в ръцете на настъпващите немци или да се озовем в наказателна рота като дезертьори, се добрахме до спирка Мурманские ворота. Там млади, розовобузи червеноармейци с хубави полушубки ни казаха, че служат в също такъв полк като този, който търсим. А нашия полк не можем да го намерим, защото е някъде край Тихвин. Затова трябва да искаме разрешение за тяхната част. Началството, в лицето на капитан Седаш, ни прие радушно и заповяда да бъдем зачислени във втори дивизион на полка. Този Седаш, висок на ръст здравеняк, плешив, весел, пушеше дълги един аршин самокрутки и непостижимо, виртуозно псуваше на майка. Беше способен офицер, току-що завършил Академията, и работите в полка вървяха, за тези времена, отлично. Достатъчно е да се каже, че през августовските боеве край Кириши, когато пехотата частично се разбяга, а частично се предаде в плен, вдигайки на щиковете белите си долни гащи, полкът на Седаш задържаше няколко дена със своя огън немското настъпление. Скоро за тези свои действия стана гвардейски. По-късно Седаш стана полковник, командваше успешно артилерийска дивизия (край Нарва и Новгород в началото на 1944 тодина), но не достигна до генерал - според слуховете се беше замесил в продоволствена афера. През 1945 го раниха тежко край Будапеща.

Ирония на съдбата! Винаги съм се страхувал от силни звуци, не търпях в детството си играчки пистолети и бомбички, а попаднах в тежката артилерия! Но това беше щастлива съдба, защото в пехотата по време на активни действия човек остава жив средно за една седмица. След това непременно го раняват или убиват. В тежката артилерия този период се увеличава на три-четири месеца. Тези, които стреляха непосредствено с оръдията, успяваха да останат непокътнати през цялата война. Нали оръдието стои в тила и стреля от закрита позиция. Но при оръдията обикновено слагаха възрастни хора. Младите, като мене, се оказваха във взводовете за управление на огъня. Нашето място е на предните позиции. Трябва да наблюдаваме противника, да коригираме огъня, да осъществяваме връзка. Лично аз съм радиовръзката. Не участваме в атаки, а пълзим след пехотата. Затова загубите ни са неизмеримо по-малки. И полкът, в който попаднах, запази първоначалния си състав от времето на своето формиране, докато пехотните дивизии сменяха своите войници много пъти, запазвайки само номера си. Всичко това разбрах по-късно. А засега ми дадоха триста грама хляб, рядка супа и ми смениха ленинградските ботуши със стари разнокалибрени валенки.

Точно в деня на нашето пристигане намалиха продоволствените норми, защото беше паднал Тихвин и снабдяването се беше нарушило. Тук едва бяха започнали да свикват с глада, а аз вече бях дистрофик и се различавах от войниците с жалкия си вид. Всичко беше за мене необичайно, всичко беше трудно: да стоя на тридесет градуса студ на пост всяка нощ по четири-шест часа, да копая замръзналата земя, да влача тежки греди и снаряди (един сандък - четиридесет и шест килограма). Всичко това без време да свикна, веднага. А сили не достигат и тъгата е смъртна. Наоколо всичко е чуждо, всеки гледа само себе си. Съчувствие не може да има. Наоколо тлъсти псувни на майка, жестокост и безсърдечие. Моментално овъшкавях безпределно - така, че прекрасните дребосъци бягаха със стотици не само по бельото ми, но и отгоре, по шинела. На едрата въшка с кръст на гърба ѝ казваха тогава КВ - в чест на едноименния тежък танк и войничетата бяха забравили, че танкът е наречен в чест на великия пълководец К. Е. Ворошилов. Тези КВ трябваше да се хващат с шепа под мишницата и да се изсипват в нажежената печка, където се пръскаха със силен пукот. С течение на времето си разчесах до кръв слабите хълбоци и на мястото на резчесаното се образуваха струпеи. За баня и дума не можеше да става, защото живеехме върху снега, на студа. Нямаше даже запасно бельо. Специалните прахове срещу въшки не им оказваха никакво въздействие. Опитвах се да плакна бельото си в бензин и да го обличам така. Дребосъците бягаха изпод гимнастьорката и можех да ги бръскам в снега от шията си. Но на сутринта те се появяваха отново в още по-голямо количество. Едва през 1942 година се появи спасително средство: "сапунът К" - жълта, страшно воняща паста, в която трябваше да се изваряват дрехите. Тогава най-сетне въздъхнахме с облекчение. А и бани по това време се научихме да правим.

И все пак на мене ми провървя. Бях калпав войник. В пехотата или веднага щяха да ме разстрелят за пример, или сам щях да умра от слабост, забивайки глава в огъня: много обгорели трупове оставаха там, където лагеруваха частите, дошли от гладния Ленинград. В полка вероятно ме презираха, но ме търпяха. Подготвях десетки кубически метра дърва за офицерските землянки, изпълнявах всякаква работа, мръзнех на пост. Рядко дежурех на радиостанцията. На предната линия отначало не ме вземаха, а и големи боеве за щастие нямаше. С една дума, не попаднах веднага в месомелачката, а имах възможност да свикна с военния бит постепенно.

Отначало обстрелите не ме плашеха. Просто не разбрах веднага за какво става дума. Грохот, наоколо падат хора, кървави пръски по снега. А аз стоя и мигам. Често ме събаряха да легна и ме псуваха да не се показвам на открито. Но осколките и заблудените куршуми засега не ме засягаха. Много скоро намерих своето призвание: спусках се към ранените, привързвах ги, и макар че нямах опит, всичко се получаваше добре - за учудване на професионалните санитари.

В края на ноември започна нашето настъпление. Едва сега разбрах какво е война, макар че все така не участвах в атаките. Стотици ранени, убити, студ, глад, напрежение, седмици без сън... В една сравнително тиха нощ седях в заснежена яма, без сили да заспя от студ. Чешех си въшлясалите хълбоци и плачех от мъка и слабост. През тази нощ се пречупих. Отнякъде се появиха сили. На сутринта изпълзях от дупката, започнах да претърсвам празните немски землянки, намерих замръзнали, като камък, картофи, запалих огън, сварих картофите в каската и като си натъпках корема, почувствах увереност в себе си. Оттогава започна моето прераждане. Появиха се защитни реакции, появи се енергия. Появи се чувство, което ми подсказваше как трябва да се държа. Появи се хватка. Започнах да търся храна. Ту изсичах с брадвата конско месо от бутовете на убит немски жребец - беше се вкаменил от студ. Ту намирах изоставена картофена яма. Веднъж една мина уби минаващ край мене кон. След двадесет минути от него останаха само гривата и вътрешностите, защото майстори като мене нарязаха веднага месото на парчета. Конярят даже не успя да дойде на себе си, така и си остана да седи в шейната с поводите в ръце. Друг път марширувахме по пътя и внезапно отпред едни снаряд обърна кухнята. Елдовата каша се изля на снега. Моментално, без да се наговаряме, всички извадихме лъжиците и започна пир! Но не можеш да спреш движението по пътя! През кашата минаха каруца със сено и камион, а ние все ядяхме и ядяхме, докато не остана какво да ядем... Аз събирах сухари и корички край складовете и кухните - с една дума, намирах храна където и да можех.

Настъплението продължаваше, отначало успешно. Немците бягаха, като изоставяха оръдията, камионите, всичките запаси и убиваха конете. Убедих се, че разказите за техните зверства не са измислица на вестникарите. Виждах трупове на изгорени пленници с изрязани по гърбовете им звезди. Селата по пътя на отстъплението бяха всичките разорени, жителите прогонени. Бяха останали съвсем малко - гладни, окъсани, жалки.

Започнаха да ме вземат на предната линия. Спомням си адските обстрели, пълзенето по корем в снега. Кръв, кръв, кръв. В тези дни бях ранен за първи път, наистина раната беше нищожна - драскотина. Случи се така. През нощта, измъчени, се приближихме до едно изоставено училище. В празните класни стаи беше по-топло отколкото на снега, имаше слама и спяха някакви войници. Легнахме до тях и веднага заспахме. След това някой се събудил и успял да забележи: спим заедно с немци! Всички скочиха, в тъмнината започна стрелба, бой, шум, викове, псувни. Биехме се кой когото свари, без да се разбере нищо в суматохата. Удариха ме с щик в бедрото, ударих някого с ножа, после се разбягахме на различни страни, тракайки със заби, на всички ни дойде нанагорно. Като си свалих клина, определих по формата на раната, че щикът е бил немски, плосък. Не отидох в санитарната част, раната зарасна сама след две седмици.

На предната линия беше по-лесно да се намери храна. През нощта може да се изпълзи в неутралната зона, да се срежат с кинжал вещевите торби на убитите, а в тях - сухари, понякога консерви и захар. Мнозина се занимаваха с това в минутите на затишие. Мнозина не се завърнаха, защото немските картечари не дремеха. Веднъж един старшина, явно пиян, навлезе с шейна в неутралната зона, където и той, и коня бяха убити. А в шейната имаше храна - хляб, консерви, водка. Веднага се намериха желаещи да измъкнат тези ценности. Отначало излязоха двама и бяха сразени от куршумите, след това още трима. Повече желаещи нямаше. През нощта се отличих аз. Като разбрах, че немците стрелят, когато чуят шум, реших да не вземам нищо, а само прерязах сбруята, като вързах за шейната телефонен кабел и се върнах благополучно в траншеята. След това - раз! два! тегли! - придърпахме шейната. Всичките продукти бяха направени на решето от куршумите, водката беше изтекла и все пак се натъпкахме доволно!

При железопътната линия Мга-Кириши нашето настъпление заглъхна, а немците заеха здрави позиции. Тук, в голямото село Находи, от което сега не е останало и следа, посрещнах новата 1942 година. Краят на 1941-ва беше помрачен от един отвратителен епизод. Три дни преди това началството на нашия дивизион получи заповед да влезем в немския тил през пролука в отбраната и да коригираме оттам стрелбата на оръдията. В страшния студ, по дълбоките преспи, сред девствен лес ние се движихме двадесет километра със ски. Ракетите, които осветяваха предната линия, останаха отзад. Светеше луна. Наоколо се извисяваха огромни ели. Накрая, на една полянка намерихме землянки, изкопани още през лятото. Решихме да си починем в тях и да се сгреем. Настъпи утрото и изведнъж някой започна да вика:

- Немци!

Намирах се в крайната землянка и реагирах най-късно от всички. Като се измъкнах навън, не видях никого и само далече, в гората, се мяркаха фигурите на моите бягащи фронтови другари. Оставаше ми само да вървя след тях. Под една елха ме посрещна изплашен лейтенант с приготвен за стрелба наган.

- А немците?

- Не зная, не съм ги виждал...

Оказа се, че е настъпила паника, всички са побягнали, а началството най-напред. Няма значение, но в бързината бяхме забравили в землянката радиостанцията. А аз даже не знаех! Решихме да се върнем. Но сега се оказа, че немците наистина са заели нашето място. Започна престрелка и ние се оттеглихме с празни ръце. Радиостанцията беше загубена, заповедта неизпълнена. Преди Нова година последваха репресии. Дойде следовател, имаше разпити. Намери се изкупителна жертва - началника на радиостанцията, симпатичния сержант Фомин. След това се състоя заседание на трибунала - спектакъл с предварително известен край. Краят впрочем се оказа по-добър, отколкото очаквахме - Фомин и още един войник, който беше откраднал мед от една стопанка в Находи, получиха по десет години затвор, като трябваше да излежат наказанието си след края на войната. Барданосов (така се казваше крадецът на мед) скоро изкупи своята вина: куршум проби белите му дробове. Дали е оживял, не зная. Фомин служи дълго и честно с нас и очевидно след това са го реабилитирали. Но в навечерието на Нова година на всички не ни беше добре. Като се върнах от предната линия, заспах в землянката, проспах полунощ и дори не чух стрелбата, която започнала по това време навсякъде.

Скоро напуснахме Находи - последното село, което видях до средата на 1943 година. Полкът се пребазира в блатистата рядка гора около спирка Погосте. Всички мислеха, че задръжката тук е временна, ще минат два-три дена и ще продължим напред. Но съдбата реши иначе. В тези блата и гори затънахме цели две години! А всичко преживяно от нас бяха само цветчета, плодовете все още предстояха!

понеделник, април 13, 2015

„Спомени за войната“ – Началото (1)

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

ПРЕДИСЛОВИЕ

НАЧАЛОТО

„Войната е достойно занятие за истински мъже“

Карл XII, крал на Швеция

Господи, Боже наш! Боже милосърдни! Измъкни ме от тази помийна яма!

През пролетта на 1941 година в Ленинград мнозина усещаха приближаването на войната. Информираните хора знаеха за нейната подготовка, а местните се тревожеха от слухове и сплетни. Но никой не можеше да предположи, че три месеца след нахлуването немците ще се окажат пред стените на града, а след половин година всеки трети негов жител ще умре от страшната смърт на изтощението. Още повече ние, с жълтото около устата, току-що излезли от класните стаи, не се замисляхме за предстоящото. А нали на повечето от нас беше съдено в най-близко време да загинат в блатата около Ленинград. Другите, малцина от тях, които се върнат – щяха да останат сакати, без крака, без ръце или щяха да се превърнат в неврастеници, алкохолици, завинаги щяха да изгубят душевното си равновесие.

Обявяването на войната аз и, както ми се струва, повечето от гражданите посрещнахме не че равнодушно, но някак си отчуждено. Послушахме радиото, поговорихме. Очаквахме скорошни победи на нашата армия – непобедима и най-добра в света, както пишеха за това постоянно във вестниците. Сраженията засега се разиграваха някъде далече. За тях достигаха по-малко сведения, отколкото за войната в Европа. През първите военни дни в града се възцари своеобразна празнична обстановка. Беше ясно, слънчево време, зеленееха градините и парковете, имаше много цветя. Градът се украси с бездарно изрисувани плакати на военни теми. Улиците оживяха. Множество новобранци в чисто нови униформи сновяха по тротоарите. Навсякъде се чуваха песни, звукове на патефони и хармоники: мобилизираните бързаха да се напият за последен път и да отпразнуват заминаването си за фронта. Неизвестно защо през юни-юли на пазара се появиха множество хубави, дефицитни до това време книги. Невският проспект се превърна в огромна букинистка лавка: направо на улицата се разполагаха маси с купища книги. В магазините все още имаше продоволствени стоки и опашките не изглеждаха мрачни.

Домовете се преобразиха. Хората залепваха навсякъде стъклата на прозорците с кръстосани ленти хартия. Витрините на магазините заковаваха с дъски и засланяха с чували пясък. По стените се появиха надписи – указатели за бомбоубежищата и укритията. По покривите дежуреха наблюдатели. В градините настаняваха зенитни оръдия и някакви не много млади хора с широки скиорски панталони маршируваха там от сутрин до вечер и мушкаха чучела с щикове. По улиците от време на време се мяркаха девойки със смешни бричове и лошо ушити гимнастьорки. Те носеха чудовищни по размери балони с газ за заградните аеростати, които се издигаха над града на дълги въжета. Напомняйки огромни гъби, те често се очертаваха в безоблачното небе на белите нощи.

А някъде, между другото, войната продължаваше. Ставаше нещо, но никой не знаеше какво точно. В болниците започнаха да карат ранени, мобилизираните заминаваха и заминаваха. Врязало ми се е в паметта заминаването на морската пехота: точно пред нашите прозорци, гледащи към Нева, товареха на туристически катери войници, изцяло въоръжени и екипирани. Те чакаха спокойно своя ред и изведнъж към един от тях със силен плач изтича жена. Уговаряха я, успокояваха я, но напразно. Войникът откъсна със сила конвулсивно стисналите го ръце, а тя все продължаваше да се лови за мешката, за пушката, за противогазната торба. Катерът отплава, а жената още дълго виеше печално, удряйки глава о граничния парапет на крайбрежната улица. Тя беше почувствала това, което аз разбрах много по-късно: нито войниците, нито катерите, на които ги товареха за десант, повече не се върнаха.

След това всички ние се записахме в опълчението… Дадоха ни пушки, боеприпаси, храна (неизвестно защо сельодка – явно това, което им беше под ръка) и ни натовариха на един шлеп, който стоеше край бреговете на Малая Невка. И тук за първи път ме спаси моят Ангел хранител, приел образа на възрастен полковник, който заповяда всички да слезем от шлепа да се построим на брега. Отначало не разбрахме нищо, а полковникът огледа внимателно всички с червените си от безсъница очи и заповяда на няколко от нас да излязат от строя. Сред тях бях и аз.

„Марш по домовете! – каза полковникът. – И без вас, сополанковци, ТАМ е отвратително“. Оказва се, че той искаше да поправи нещо, да го направи както трябва, да предотврати безсмислената гибел на жълтоклюните момченца. Той намери за това сили и време! Но всичко това го разбрах по-късно, а тогава се върнах у дома – за удивление на моето семейство…

Шлепът, между другото, отплавал по Нева и по-нататък. На Волхов, според слуховете, го бомбардирали и го потопили месершмитите. Опълченците седели в трюмовете, чиито люкове предвидливото началство заповядало да бъдат затворени – за да не би случайно да се разбягат момчетата!

Върнах се у дома, но след седмица получих официална призовка за мобилизация. Военкоматът ме изпрати във военно училище – отначало в едно, после в друго, после в трето. Всички мои връстници бяха приети, а мене ме отхвърли медицинската комисия – проблеми със сърцето. Накрая и за мене се намери подходящо място: школата за радиоспециалисти. И тук още не миришеше на война. Всичко беше весело, интересно. Събрали бяха бивши ученици, студенти – живи, любознателни, общителни момчета. Смях, шеги, вицове. Вечерта един си подсвирква по памет всичките поред сонати на Бетовен, друг свири на гусла, която е взел със себе си на война. А колко е интересно да се спи на двуетажните койки, където няма дюшеци, а само мрежа, която се отпечатва през нощта върху физиономията ти! Как се променят хората, облечени в униформа! И колко е смешен сержантът:

- Аха, знаете два езика! Добре – отивате да чистите тоалетната!

Уроците на сержанта запомнихме за цял живот. Когато бърках при обръщане дясната и лявата страна, сержантът ме поучаваше:

- Това не ти е университета, тук трябва да мислиш с главата си!

Първите уроци по воински етикет ни преподаде самият началник на школата – стар службаш, още от времето на Гражданската война. Като марширувахме по двора, ние го срещнахме, и както ни бяха учили, доложихме старателно:

- Другарю, полковник, отделението отива на занятия!

- Не отива, а си влачи яйцата – беше отговорът…

А старши политрукът, какъв веселяк беше! По време на политическа беседа той ни съобщи:

- Украйна е завзета от ръцете на фашистките лапи!

А после, след отбоя, гонеше цялата рота по плаца. Войниците тропаха силно с единия крак и стъпваха едва чуто с другия – това беше стихийна демонстрация на общата ни неприязън към човека, когото никой от нас не харесваше. Косата удари о камък – политрукът обеща да ни гони до сутринта. Едва намесата на началника на училището спаси положението:

- Достатъчно! – заяви той. – Утре има тежък учебен ден.

Този политрук след това, когато започна блокадата и ние започнахме да се подуваме от глад, се научи да ходи в кухнята и да се тъпче там от войнишкия казан… По някакъв начин той успя да излезе жив от войната. През 1947 година, като пътувах по работа за Москва, видях във влака позната бандитска муцуна с белег на бузата. Това беше нашият доблестен политрук, сега шафнер на вагон, угоднически разнасящ чаши и бойко получаващ бакшиши. Той, разбира се, не ме позна и аз с удоволствие сложих петдесет копейки в потната му честна ръка.

Занимавахме се в школата с интерес, а и работата беше обичайна за нас: бяха изминали два месеца, откакто напуснахме училищните чинове. Лесната премъдрост на морзовата азбука беше усвоена бързо от всички. Свръхестествени армейски тренировки нямаше – за това не стигаше време. Наистина, строевите занятия и уроците по бой с щик довеждаха курсантите до пълно изтощение. Понякога се провеждаха паради с музика. Но оркестърът разочароваше: това беше джазов ансамбъл, мобилизиран и облечен във военна униформа. Вместо да свири строеви ритъм, той постоянно се отплесваше на румба, предизвиквайки многоетажните ругатни на началника на школата. Прекратиха парадите след появата на един немски самолет разузнавач, който фотографира това зрелище.

През това време войната някъде продължаваше. Първа представа получихме за нея, когато на територията на школата дойде от фронта за попълване и привеждане в ред една разбита дивизия. Всички бяхме учудени, че фронтоваците поглъщат жадно огромните количества ечмична каша, останала в столовата. Курсантите от радиошколата бяха дошли скоро от домовете си, още изнежени и придирчиви към храната. Някои по начало не можеха да свикнат с армейската кухня. Веднъж се събудих в три часа през нощта от някакво странно хрупане. Причината за това се разкри в предверието на входа: там стоеше Юрка Воронов, син на известен ленинградски актьор, и ядеше бързо една кокошка, която му бяха донесли от къщи любещите родители.

Войниците от фронта бяха тихи, затворени. Стараеха се да общуват само помежду си, все едно ги свързваше обща тайна. В един прекрасен ден строиха дивизията на плаца пред казармата, а на нас ни заповядаха да се построим до нея. Ние се шегувахме, бърборехме, гадаехме какво ще стане. Дадоха команда мирно и докараха двама, без колани. След това капитанът започна да чете от един лист: двамата бяха осъдени на смърт за дезертьорство. И тогава, веднага, ние още не бяхме успели да разберем нищо, автоматчиците застреляха двамата. Направо, без церемонии... Фигурките потрепериха и застинаха. Лекарят констатира смъртта. Телата закопаха в края на плаца, като заравниха и отъпкаха земята. Разотидохме се сред мъртва тишина. Разстреляните, както се оказа, просто отишли без разрешение в града - да видят своите близки. За заздравяване на дисциплината ни организираха показателен разстрел. Всичко беше толкова просто и толкова страшно! Именно тогава в нашето съзнание настъпи промяна: за първи път разбрахме, че войната не е шега работа и че тя ще докосне и нас.

През август положението на фронта край Ленинград се влоши, дивизията замина за челните позиции, а с нея и половината наши курсове като попълнение. Всичките скоро изгоряха в боя. Ангелът хранител ме спаси отново: останах в другата половина. Започнаха бомбардировки. Особено ефектна беше първата в началото на септември. В тишината на слънчевия ден във въздуха изведнъж се чу бучене, идващо неизвестно откъде. То все нарастваше и нарастваше, стъклата затрепериха и всичко наоколо започна да вибрира. Далече, в ясното небе, се появи армада самолети. Те летяха в строй, на различна височина, бавно, уверено. Около тях се взривяваха зенитни снаряди - като парчета памук в синьото небе. Артилерията стреляше обезумяло, безредно, без да причинява вреда на самолетите. Те даже не маневрираха, не променяха строя си и все едно незабелязвайки стрелбата, летяха към целта. Ясно се виждаха жълтите краища на крилете и черните кръстове по фюзелажите. Ние седяхме в "цепнатините" - дълбоки, специално изкопани канавки. Беше много страшно и изведнъж забелязах, че се крия под парче брезент.

Фугасните бомби, разтърсвайки земята, се взривяваха някъде далече. А върху нас се посипаха запалителни бомби. Те разведриха обстановката: курсантите наизскачаха от укритията си и се спуснаха да гасят огнищата на пожарите. Това беше един вид увлекателна игра: запалителните бомби горят като бенгалски огън и трябва да се заровят в пясък. Когато всичко свърши, видяхме кълбета дим, заемащи половината небе. Горяха Бадаевските продоволствени складове. Тогава още не можехме да знаем, че този пожар ще реши съдбата на милиони жители на града, които ще загинат през гладната зима на 1941-1942 година.

Бомбардировките станаха систематични. В двора на училището падна фугасна бомба, която разкъса на парчета няколко души, бяха разрушени здания на съседните улици, сред които и една болница (там, където сега е ГИДУВ). Носеха се слухове, че шпиони са сигнализирали на немските самолети от покрива на това здание с помощта на огледала. Нощите прекарвахме в укритията, изкопани на двора. Престанаха да действат водопроводът и канализацията. За два часа клозетите се напълниха с нечистотии, но началството бързо взе мерки: тези, които знаеха два езика, трябваше основателно да поработят, а на двора изкопаха примитивни устройства, като на село. Загубите от бомбардировките бяха малки, повече беше страхът. Изплаших се много, когато една бомба се взриви зад прозореца и запокити към мене огромна цепеница, която изби двете рамки заедно със стъклата. Секунда преди това бях приклекнал за нещо и цепеницата, като прелетя над главата ми, се удари в стената до мене.

В атмосфера на всеобща небрежност действаха свободно немски агенти, осветявайки вечерно време целите с множество ракети. Една от ракетите излетя веднъж от нашия балкон. Но, разбира се, не намериха никого, защото всички, които бяха наблизо - сто и петдесет души, - хукнаха да ловят човека с ракетния пистолет. Създаде се безсмислена и безрезултатна блъсканица.

В началото на октомври преминалите курса на обучение бяха изпратени на гара Левашово за полева практика. Там, в летните къщички на артилерийското училище, прекарахме един месец. Зимата беше ранна. Падна сняг, който не се стопи до пролетта. Практиката се състоеше основно в работа с морз и в поддържане на радиовръзка с отделни групи курсанти. Свикнахме да мръзнем и да гладуваме. Макар че истински глад още нямаше. С триста грама хляб на ден все още може да се преживее. Но ние събирахме жълъди, корени. Мечтаехме да ни сложат дежурни в кухнята. И веднъж на първи взвод му провървя. Като се върна вечерта, взводът повръщаше върху нас, върху втори взвод, който спеше на долните нарове: несвикнали, момчетата се бяха претъпкали и си бяха разстроили стомасите. Но настроението беше бодро. Продължавахме да се шегуваме, даже и с недостига на храна.

Левашово беше извън зоната на бомбардировките. Но веднъж през нощта, като стоях на пост край продоволствения склад, наблюдавах поредната атака над Ленинград. Това беше потресаващо зрелище! Взривяващи се бомби, зарево от пожари, разноцветни струи трасиращи куршуми и снаряди, димни протуберанси, осветени от пурпурни отблясъци. Всичко това пулсираше, трептеше и се разпростираше по целия хоризонт. Отдалече се чуваше глухо, непрекъснато бучене. Земята потрепваше. Имаш чувството, че никой няма да оцелее в този ад. С мъка и ужас си мислех за роднините, които се намираха там. А на сутринта добрият началник на склада ми подари ЦЯЛ (!) хляб. Изядох половината, останалото занесох на другарите си. Помня как се напълниха със сълзи красивите кафяви очи на един от тях. Мисля, че фамилията му беше Мендел...

Веднъж дежурихме цяла нощ на радиостанцията, седнали в една преспа. Наоколо нямаше никого и когато в ефира се разнесе едно немско агитационно предаване за руснаци, решихме да го чуем. Не ни порази нито съобщението за разгрома на поредната група войски, нито цифрата на загубите, пленените и трофеите, а това, че дикторът нарече Будьони и Ворошилов, за които у нас пишеха само в превъзходна степен, бездарни профани във военната област. Общо казано, тогава съзнавахме смътно сериозността на положението, разбирахме, че Ленинград е на границата на разгрома, но не мислехме за поражение и нескопосаната пропаганда на немците не ни действаше много. Макар че на душите ни беше доста противно.

(Следва продължение)

неделя, април 12, 2015

Мястото на Путлер в историята е вече предопределено

Автор: Слава Рабинович

Превод от руски: Павел Николов

През 1938 година Адолф Хитлер анексира Судетската област, част от Чехословакия, основавайки се на това, че там живеят много етнически немци.

Олимпиадата в Берлин се провежда малко преди това.

По цяла Германия преследват национални предатели.

През 2014 година Владимир Путин анексира Крим, част от Украйна, основавайки се на това, че там живеят много етнически руснаци.

Олимпиадата в Сочи се проведе малко преди тава.

По цяла Русия преследваха национални предатели, един от които, поставен в самия център на плаката за националните предатели, екзекутираха на централен мост в Москва с изстрели в гърба през 2015 година.

Историята е фалшифицирана, на СССР и РСФСР се приписват някои роли, които никога не са играли по време на Втората световна война, и обратното, отричат им се много престъпления, включително започването на Втората световна война като агресор.

Изобщо не е за учудване, че Путлер ще се окаже в компанията на световни аутсайдери и други заблудени по време на военния парад в Москва на 9 май 2015 година.

А вие бихте ли могли да си представите нещо друго? При всичките тези обстоятелства там да отидат представители на страните, които Путлер шантажира с ядрено оръжие в пряк ефир, докато новият му Гьобелс предсказва превръщането на САЩ в ядрена пепел?

За Путин всеки празник от подобен мащаб и от подобно значение е „сакрален“. Той е значителна част от неговата пропаганда, имаща за цел да поддържа в тонус 200 милиона зомбита, за да задържи незаконно личната си власт, която узурпира по същия начин като Адолф Хитлер и Йосиф Сталин.

Никой не знае какво ще ни предложи близкото бъдеще, но едно е известно с точност: мястото на Путлер в историята е вече предопределено, колкото и да се стараят да го фалшифицират днес.

Моето семейство, както милиони други семейства, има много сериозни основания за дни на скръб и памет в началото на май. И тези дни изобщо не са свързани с имената на такива международни престъпници като Хитлер, Сталин и Путин. А и да са свързани, то е с отвращение и презрение.

Всичко можеше да бъде иначе, Владимир Путлер, всичко можеше да бъде иначе…

Но не стана и повече никога няма да стане.

събота, април 11, 2015

Братя по патрЕотизъм

На снимката виждаме един истински руски патрЕот.

И понеже всичко е ясно, няма какво да се коментира.

Освен това, че този руски патрЕот много прилича на български патрЕот.

Само да сменим знаменцата и – готово.

А ако можеха снимките да говорят, щяхме в добавка да чуем каква велика нация сме, как стоим над всичко и над всичко.

Само дето ни пречат другите народи, защото много ни завиждат, и все ни спъват и дърпат назад по пътя ни към световния връх.

И за Джон Атанасов щяхме да чуем, който – ти да видиш! - бил българин и е изобретил компютъра.

И за това, че българин е създал „Боинг“-а.

И какво ли не.

Още не се е чуло само, че сме изнамерили гравитацията, но и за това има време.

Някога с руснаците бяхме „братя по оръжие“.

Сега с тях сме братя по патрЕотизъм.

И техните, и нашите патрЕоти – на гол корем чифте пищови.

А се смеем на македонците…

петък, април 10, 2015

Гости

Много официални гости ще има Путин за 9 май, списъкът вече се знае.


От време на време списъкът се съкращава, но има и време, и още незаявили участие: Папуа например…

сряда, април 08, 2015

„Спомени за войната“ - Предисловие

Преди известно време представих в този блог откъс от книгата на Николай Никулин „Спомени за войната“.

Днес започвам последователен превод на произведението, намирайки го за твърде интересно и надявайки се, че ще бъде интересно също така за много повече хора.

Преведените откъси, според това как ми позволява свободното време, ще публикувам периодично тук с препратки към предишните части.

Накрая цялата книга ще бъде качена цялостно в интернет.

А сега - предисловието на автора.

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

ПРЕДИСЛОВИЕ

Моите записки не бяха предназначени за публикуване. Те са само опит за освобождаване от миналото: както в западните страни хората ходят при психоаналитик, разкриват му своите безпокойства, своите грижи, своите тайни с надежда да се излекуват и да намерят покой, аз използвах хартията, за да възкреся от кътчетата на паметта си дълбоко застиналата там мерзост, мътилка и свинщина, за да се освободя от от гнетящите ме спомени. Опитът сигурно е безуспешен, безнадежден… Тези записки са дълбоко лични, написал съм ги за себе си, а не за странично око и поради това са крайно субективни. Те не могат да бъдат обективни, защото аз преживях войната в почти детска възраст, при пълна липса на жизнен опит, на познания за хората, при пълно отсъствие на защитни реакции или имунитет срещу ударите на съдбата. В тях няма последователно, точно представянен а събитията. Това не са мемоарите, които пишат известните военоначалници и които запълват лавиците на нашите библиотеки. Описанията на боевете и подвизите тук са сведени до минимум. Подвизите и героизмът, проявени по време на войната, са известни на всички, възпети са много пъти. Но в официалните мемоари липсва истинската атмосфера на войната. Мемоаристите почти несе интересуват какво в действителност преживяват войниците. Обикновено начало на войните поставели тези, които най-малко са били заплашени от тях: феодалите, кралете, министрите, политиците, финансистите и генералите. В тишината на кабинетите си те градели планове, а след това, когато всичко завършвало, пишели спомени, прославяйки своите доблести и оправдавайки неуспехите. Повечето военни мемоари възхвалявата самата идея за войната и с това създават предпоставки за нови военни замисли. Тези, който се разплащат за всичко, загиват под куршумите, реализират замислите на генералите, тези, на които войната абсолютно не им е необходима, обикновено не пишат мемоари.

Тук се опитвах да разкажа за какво съм мислил, какво ме е поразявало най-силно и с какво живях през четирите дълги военни години. Повтарям, този разказ изобщо не е обиктивен. Моят поглед върху събитията от тези години е насочен не отгоре, не от генералската камбанария, откъдето се вижда всичко, а отдолу, от гледната точка на войника, пълзящ по корем във фронтовата кал, а понякога и забождащ нос в тази кал. Естествено, не съм видял много и съм го видял специфично.

Тази позиция има свой интерес, защото тя разкрива съвършено незабележими факти, неочаквани и като че ли не толкова маловажни. Целта на тези записки е отчасти в това да фиксира някои почти забравени щрихи от бита на военното време. Но най-вече – това е опит да си отгоовря сам на въпросите, които ме мъчат непрестанно и не ми дават покой, макар че войната отдавна вече е завършила, а всъщност завършва и моят живот, при изворите на който беше тази война.

Тъй като този ръкопис не беше предназначен за страничен читател, мога да подмина извиненията за рискованите изрази и сцени, без които не може да се предаде истинския аромат на войнишкия бит – атмосферата на казармата.

Ако все пак ръкописът намери читател, нека той не го възприема като литературно произведение или като исторически труд, а като документ, като свидетелство на очевидец.

Ленинград, 1975 година

вторник, април 07, 2015

„Мы вам покажем кузькину мать“

Никита Сергеевич Хрушчов си е запазил място в историята най-вече със своята изключителна простотия и със своите изречения (и за това как СССР ще закопае Запада и Америка, и за това как съветският човек през 1980 година ще живее в комунизма, и за „художниците педерасти“, и… ако ви прилича на Конграчулейшънса, приликата не е случайна).

Едно обаче негово изречение става известнво не заради друго, а заради най-обикновена грешка в превода.

Ето какво пише по този повод изданието „Аргументы и факты“ (преводът е мой):

„Мы вам покажем кузькину мать“ („Ще ви покажем къде спи рибата“)

Тази фраза Хрушчов използва не е едни път, но най-напред тя прозвучава на 24 юни 1959 година, когато съветският ръководител заедно с Ричард Никсън разглежда американска изложба в Соколники. При завързалата се полемика за преимуществата на различните политически системи Хрушчов разпалено подхвърля: „Мы вам еще покажем кузькину мать!“.

Всъщност фразата става „международен хит“ заради неподготвения за такъв израз преводач, който я превежда на английски „Ще ви покажем майката на Кузма“ (буквален превод на идиома „показать кузькину мать“ – бел. П. Н.). Това кара американците да замръзнат – за какво става дума? Не е ли някакво ново оръжие?

Постоянният преводач на съветските лидери Виктор Суходрев, който по това време е в чужбина, смята, че целият шум около фразата е възникнал единствено заради лошия превод. Самият той, когато Хрушчов повтаря тази фраза, я превежда „Ще ви покажем това, което още никога не сте виждали“. При такъв превод заявлението на съветския лидер естествено не предизвиква никакви вълнения“.

понеделник, април 06, 2015

Хей, пролет иде…

Колкото и да упорства зимата, малко по малко отстъпва.

От моя балкон сняг се вижда само далече по върховете на Рила.


Ихтиманските щъркели са се настанили упорито в гнездата си.


И – студ не студ – вършат си работата (снимката малко лъже, два щъркела са - един на друг), че да има щъркелчета.


Пролет иде, изобщо не се съмнявайте…

неделя, април 05, 2015

Карингтън

Исках да напиша с две думи нещо за един филм, но се получи малко по-широк разказ, затова махнах кавичките в заглавието.

Надявам се така написаното по-долу да е интересно не само за любителите на киното, но и за тези, които търсят интересни истории за някога живели знаменитости.

Въпреки че в заглавието на филма „Карингтън“ („Carrington, 1995 година) стои фамилията на Дора Карингтън, екранното произведение е създадено от английския драматург, режисьор и сценарист Кристофър Хемптън по произведението „Литън Стрейчи“ на Майкъл Холройд.

Това обаче е само бележка за протокола, защото киноразказът съсредоточава вниманието на зрителя и върху двамата – художничката Дора Карингтън (1893-1932), изключително популярна в началото на миналия век в страната си, и писателя Литън Стрейчи (1880-1932), биограф новатор, известен най-вече с биографията си на кралица Виктория, преведена и на български език; двамата са видни представители на групата "Блумсбъри" – общност на английски интелектуалци, писатели и художници, сред които Вирджиния Уулф, Кетрин Мансфийлд, Бертран Ръсел, Лудвиг Витгенщайн и Джон Кейнс.


Доколко филмът се основава на литературния първоизточник, не мога да кажа, защото не съм го чел, но във всеки случай проследява исторически достоверните отношения между Литън Стрейчи, Дора Карингтън и Ралф Партридж (разказът стига до смъртта на Литън Стрейчи, който умира от рак на 51 години; това, което не виждаме, е самоубийството на Дора Карингтън два месеца след това, резултат от вътрешния срив, който настъпва у нея след смъртта на Стрейчи); това е един изключително заплетен и скандален за времето си любовен триъгълник (Стрейчи има хомосексуални наклонности, които изобщо не крие, и освен към Дора изпитва мили чувства и към нейния съпруг Ралф; слуховете още тогава, та до днес, твърдят, че Дора се е омъжила за Ралф, за да прикрие любовните отношения на Литън с него).


А на тази снимка са истинските Литън Стрейчи и Дора Карингтън (Дора Карингтън между другото е първата жена, която си подстригва толкова късо косата, че ѝ се вижда отзад шията - твърде неприлична прическа за тогавашните обществени вкусове).


Изобщо, ексцентричната художничка не е пропускала като че ли случай да скандализира по някакъв начин „добрите нрави“ (снимка от 1917 година).


Ето и известния портрет на Литън Стрейчи, направен от Дора Карингтън.


И най-накрая – рекламния клип на филма „Карингтън“ (с две награди от фестивала в Кан – за режисьора и за Джонатан Прайс, изпълняващ ролята на Литън Стрейчи).


събота, април 04, 2015

Тайните болести на вожда

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод: Павел Николов

Светът, устремил взор към Русия, се опитва да осъзнае много от случващото се на територията, наречена някога такава, каквато „с ум не може да бъде разбрана“. Относно разбирането на вътрешната и външната политика особени проблеми няма – в Русия се е запазила традицията на авторитаризма и на създадения образ на външния враг. Няма проблеми и с невъзможната демокрацията в тази страна – населението не иска да провежда честни избори и да се бори за свобода на словото. Оказва се, че вождизмът се е запазил долу-горе в същия облик, в какъвто е бил и през последните почти сто години. А ако съществува авторитаризъм, нито за личния живот, нито за болестите на вожда не е възможно на практика да се разбере каквото и да е.

Всеки път наблюдавам реакциите на моите студенти, когато им показвам снимки на Ленин, направени в последните месеци от живота му. Реакцията им е учудване. Защото на снимките пред тях е изтормозен от болестта човек с безумни очи в инвалидна количка. Той изобщо не прилича на пропагандния образ от вечния паметник с протегната към светлото бъдеще ръка. Или на кинематографичния вожд, мятащ се от масата до прозореца, от бронирания автомобил до сцената. Ленин умирал мъчително, но съветският народ не знаел поради какво и защо. От 12 март 1923 година се публикували ежедневно бюлетини за здравето на Ленин. В тях се представяли оскъдни сведения, които могат да се нарекат лекарска формалност. „Бюлетин № 6 относно здравословното състояние на Владимир Илич. Заедно с продължаващото подобрение на състоянието на речта и на движението на дясната ръка, се забелязва и подобрение в движението на десния крак. Общото здравословно състояние продължава да е добро“.

Този бюлетин бил подписан на 17 март от лекарите В. Крамер и А. Кожевников, а също и от народния комисар Н. Семашко. Текстът, разбира се, бил съгласуван предварително с ЦК. В действителност именно през тези дни Ленин помолил Сталин да му дадат цианкалий – вождът вече не можел да търпи болките. Отказали на Ленин отровата и още десет месеца лекарите на ЦК „се борели“ за живота му, наблюдавайки как тялото на нисичкият вожд се превръща в съсухрена мумия. След това пропагандата ще създаде образа на великомъченика, който никога не е страдал, спял е уж на войнишко легло, завивайки се с грубо войнишко одеяло, споделял е хляба си, пиел е „гол“ (без захар) чай и е желаел на всички вселенско щастие, без да обяснява какво е това и кога ще се осъществи.

През цялото съветско време „злите езици“ разпространяваха всякакви слухове за недъзите на първия съветски вожд – наричаха го сифилистик, луд човек и го одумваха, придавайки му разни други качества на болните хора. Мавзолеят и саркофагът се превърнаха в някакви тайнствени символи, почти като в приказката за мъртвата царкиня. Създаваше се впечатление, че ако при мумията на покойния Ленин се съберат милиарди хора и някой от щастливците некрофили се покатери и го целуне, вождът ще се събуди, ще скачи пъргаво от саркофага и ще извика своето заклинание – „другари“. С времето, когато беше възможно да се мисли по-свободно и дори да се говори на глас, към трупа започнаха да се отнасят като към източник на зараза. Властите не бързаха да го махнат от Червения площад, страхувайки се неизвестно от какво – или от разпространението на бацила, или напротив - от изчезването на вируса на болшевизма, след което в Кремъл ще започне мор и всички негови обитатели ще се превърнат в малки ленински мумии.

През цялото време на съветската власт здравето на вождовете било тайна, „запечатана със седем печата“. В действителност „печатите“ били много повече. Най-тайнствен и криещ се бил Сталин: той се страхувам извънредно много от обкръжението си, често сменял совите съратници – някои разстрелвал, някои изпращал на заточение. Вождът се страхувал да говори за личния си живот, като създал около себе си защитна аура, през която не се виждал тежко болния човек. Повечето от писмата на Сталин до роднините му, в които описвал своето състояние, били засекретени. Още от млади години Сталин имал вроден дефект – съхнеща лява ръка, следствие от неизлечимата генетична болест на Ерб. Освен това – болки в мускулите на ръцете и краката, чести простуди, безсъние, страдал от полиартрит, след това имал няколко инсулта. През последните пет години Сталин практически не ръководел страната, започнал да губи паметта си, не познавал най-близките си съратници.

През 1952 година били арестувани лекуващия лекар на Сталин Владимир Виноградов и други сътрудници на „кремльовката“, елитната съветска болница. Чекистите измислили „делото на лекарите“ и Сталин останал без качествена медицинска помощ. Той се опитал два пъти да излезе в оставка, но добрите и сърдечни болшевики вече обикнали новата традиция – вождът трябва да умре на „бойния си пост“. Така стана с почти всички следващи ръководители на СССР освен Хрушчов и Горбачов. Държавата периодично се потапяше в траур и „мъка обхващаше страната – от Калининград до Владивосток“.

В действителност прекомерните разходи за държавни погребения и за потапянето на обществото в състояние на прекомерно страдание би могло да бъдат избегнати, ако съществуваше свобода на избора и едни малки формалности, които позволяват на населението да избира и да наема на служба здрави хора. Едва ли ще се намери бизнесмен, който ще наеме на работа за президент или премиер-министър човек, чието здраве не му позволява да изпълнява тази длъжност в пълния ѝ обем. Такъв човек може да си намери друго призвание, съобразено с умствените и физическите му възможности. Но не в Русия и не в постсъветското просранство. Президентите на Казахстан и Узбекистан могат скоро да влязат в книгата на рекордите като най-възрастните комунисти диктатори – избирали са ги още когато са били начело на компартията.

Вождизмът погубва демокрацията, ако населението не знае на кого да повери страната. В Русия по стара болшевишка традиция на вожда е дадено всичко – правото да ръководи политиката и икономиката, спорта и културата, селското стопанство и възпитанието на децата. Партийните комитети навлизат в личния ви живот – кой, с кого, кога, защо. И само вождът остава вечно недосегаем. Като в стария съветски виц за Ленин, където един палав ученик, след като се наслушал на идеологически разкази за вожда, попитал учителката дали Владимир Илич е пикаел и акал. Съветските вождове са като слънце – греят, дават светлина и никой не може да се усъмни в ползата от това слънце. Съмняващият се във вожда или в здравословното му състояние бива наказан и се превръща в аутсайдер – съмнение в слънцето не е позволено.

Поредният руски вожд Путин, ако се вярва на кремълската пропаганда, е най-добрият от вождовете, обединил в себе си мъдростта на Ленин, „здравата ръка“ на Сталин, веселостта на Хрушчов и добродушието на Брежнев. Също като другите вождове Путин се намира извън болестите, той е като лабораторна колба, като съд на Есмарх (приспособление за правене на клизма – бел. Л. Н.), като белоснежния халат на министъра на здравеопазването. Той е също така нужен и безотказен. Затова появата на Путин с болезнен вид изглежда като моментен дискомфорт, който не нарушава особено процеса за възстановяване на „руския свят“. На човек направо му идва да възкликне, променяйки леко някогашния лозунг (по отношение на Ленин – бел. П. Н.) – „Путин е живял, Путин е жив, Путин ще живее“.

Ако не дай Боже се случи най-лошото, в което съвсем сигурно и без съмнение ще бъдат замесени минимум американците и максимум американските украинци, и руският народ потъне отново в сълзи, дори тогава в Русия няма да се замислят за демокрацията. Искаш ли да бъдеш президент, иначе казано – наемен работник за 4 или 5 години? Бъди добър тогава да покажеш медицинско заключение. Ако лекарите потвърдят, че си способен да работиш и дадеш всичко за благото на родната страна – напред и с песен. А ако си болен, обещай да се споминеш не в кабинета или в резиденцията си, а в болничната стая – вече като пенсионер.

Повярвайте, дори на мене ми е болно да гледам немощния човек, който се блещи при думите на киргизкия президент, разказващ как Путин току-що е бил по-добър от Шумахер и е шофирал бясно по Стрелна. Първо, за пореден път ми е противно от лъжата, а второ – не мога да разбера какво иска болният човек от изтерзаната си страна.