„Спомени за войната“ – Началото (1)

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

ПРЕДИСЛОВИЕ

НАЧАЛОТО

„Войната е достойно занятие за истински мъже“

Карл XII, крал на Швеция

Господи, Боже наш! Боже милосърдни! Измъкни ме от тази помийна яма!

През пролетта на 1941 година в Ленинград мнозина усещаха приближаването на войната. Информираните хора знаеха за нейната подготовка, а местните се тревожеха от слухове и сплетни. Но никой не можеше да предположи, че три месеца след нахлуването немците ще се окажат пред стените на града, а след половин година всеки трети негов жител ще умре от страшната смърт на изтощението. Още повече ние, с жълтото около устата, току-що излезли от класните стаи, не се замисляхме за предстоящото. А нали на повечето от нас беше съдено в най-близко време да загинат в блатата около Ленинград. Другите, малцина от тях, които се върнат – щяха да останат сакати, без крака, без ръце или щяха да се превърнат в неврастеници, алкохолици, завинаги щяха да изгубят душевното си равновесие.

Обявяването на войната аз и, както ми се струва, повечето от гражданите посрещнахме не че равнодушно, но някак си отчуждено. Послушахме радиото, поговорихме. Очаквахме скорошни победи на нашата армия – непобедима и най-добра в света, както пишеха за това постоянно във вестниците. Сраженията засега се разиграваха някъде далече. За тях достигаха по-малко сведения, отколкото за войната в Европа. През първите военни дни в града се възцари своеобразна празнична обстановка. Беше ясно, слънчево време, зеленееха градините и парковете, имаше много цветя. Градът се украси с бездарно изрисувани плакати на военни теми. Улиците оживяха. Множество новобранци в чисто нови униформи сновяха по тротоарите. Навсякъде се чуваха песни, звукове на патефони и хармоники: мобилизираните бързаха да се напият за последен път и да отпразнуват заминаването си за фронта. Неизвестно защо през юни-юли на пазара се появиха множество хубави, дефицитни до това време книги. Невският проспект се превърна в огромна букинистка лавка: направо на улицата се разполагаха маси с купища книги. В магазините все още имаше продоволствени стоки и опашките не изглеждаха мрачни.

Домовете се преобразиха. Хората залепваха навсякъде стъклата на прозорците с кръстосани ленти хартия. Витрините на магазините заковаваха с дъски и засланяха с чували пясък. По стените се появиха надписи – указатели за бомбоубежищата и укритията. По покривите дежуреха наблюдатели. В градините настаняваха зенитни оръдия и някакви не много млади хора с широки скиорски панталони маршируваха там от сутрин до вечер и мушкаха чучела с щикове. По улиците от време на време се мяркаха девойки със смешни бричове и лошо ушити гимнастьорки. Те носеха чудовищни по размери балони с газ за заградните аеростати, които се издигаха над града на дълги въжета. Напомняйки огромни гъби, те често се очертаваха в безоблачното небе на белите нощи.

А някъде, между другото, войната продължаваше. Ставаше нещо, но никой не знаеше какво точно. В болниците започнаха да карат ранени, мобилизираните заминаваха и заминаваха. Врязало ми се е в паметта заминаването на морската пехота: точно пред нашите прозорци, гледащи към Нева, товареха на туристически катери войници, изцяло въоръжени и екипирани. Те чакаха спокойно своя ред и изведнъж към един от тях със силен плач изтича жена. Уговаряха я, успокояваха я, но напразно. Войникът откъсна със сила конвулсивно стисналите го ръце, а тя все продължаваше да се лови за мешката, за пушката, за противогазната торба. Катерът отплава, а жената още дълго виеше печално, удряйки глава о граничния парапет на крайбрежната улица. Тя беше почувствала това, което аз разбрах много по-късно: нито войниците, нито катерите, на които ги товареха за десант, повече не се върнаха.

След това всички ние се записахме в опълчението… Дадоха ни пушки, боеприпаси, храна (неизвестно защо сельодка – явно това, което им беше под ръка) и ни натовариха на един шлеп, който стоеше край бреговете на Малая Невка. И тук за първи път ме спаси моят Ангел хранител, приел образа на възрастен полковник, който заповяда всички да слезем от шлепа да се построим на брега. Отначало не разбрахме нищо, а полковникът огледа внимателно всички с червените си от безсъница очи и заповяда на няколко от нас да излязат от строя. Сред тях бях и аз.

„Марш по домовете! – каза полковникът. – И без вас, сополанковци, ТАМ е отвратително“. Оказва се, че той искаше да поправи нещо, да го направи както трябва, да предотврати безсмислената гибел на жълтоклюните момченца. Той намери за това сили и време! Но всичко това го разбрах по-късно, а тогава се върнах у дома – за удивление на моето семейство…

Шлепът, между другото, отплавал по Нева и по-нататък. На Волхов, според слуховете, го бомбардирали и го потопили месершмитите. Опълченците седели в трюмовете, чиито люкове предвидливото началство заповядало да бъдат затворени – за да не би случайно да се разбягат момчетата!

Върнах се у дома, но след седмица получих официална призовка за мобилизация. Военкоматът ме изпрати във военно училище – отначало в едно, после в друго, после в трето. Всички мои връстници бяха приети, а мене ме отхвърли медицинската комисия – проблеми със сърцето. Накрая и за мене се намери подходящо място: школата за радиоспециалисти. И тук още не миришеше на война. Всичко беше весело, интересно. Събрали бяха бивши ученици, студенти – живи, любознателни, общителни момчета. Смях, шеги, вицове. Вечерта един си подсвирква по памет всичките поред сонати на Бетовен, друг свири на гусла, която е взел със себе си на война. А колко е интересно да се спи на двуетажните койки, където няма дюшеци, а само мрежа, която се отпечатва през нощта върху физиономията ти! Как се променят хората, облечени в униформа! И колко е смешен сержантът:

- Аха, знаете два езика! Добре – отивате да чистите тоалетната!

Уроците на сержанта запомнихме за цял живот. Когато бърках при обръщане дясната и лявата страна, сержантът ме поучаваше:

- Това не ти е университета, тук трябва да мислиш с главата си!

Първите уроци по воински етикет ни преподаде самият началник на школата – стар службаш, още от времето на Гражданската война. Като марширувахме по двора, ние го срещнахме, и както ни бяха учили, доложихме старателно:

- Другарю, полковник, отделението отива на занятия!

- Не отива, а си влачи яйцата – беше отговорът…

А старши политрукът, какъв веселяк беше! По време на политическа беседа той ни съобщи:

- Украйна е завзета от ръцете на фашистките лапи!

А после, след отбоя, гонеше цялата рота по плаца. Войниците тропаха силно с единия крак и стъпваха едва чуто с другия – това беше стихийна демонстрация на общата ни неприязън към човека, когото никой от нас не харесваше. Косата удари о камък – политрукът обеща да ни гони до сутринта. Едва намесата на началника на училището спаси положението:

- Достатъчно! – заяви той. – Утре има тежък учебен ден.

Този политрук след това, когато започна блокадата и ние започнахме да се подуваме от глад, се научи да ходи в кухнята и да се тъпче там от войнишкия казан… По някакъв начин той успя да излезе жив от войната. През 1947 година, като пътувах по работа за Москва, видях във влака позната бандитска муцуна с белег на бузата. Това беше нашият доблестен политрук, сега шафнер на вагон, угоднически разнасящ чаши и бойко получаващ бакшиши. Той, разбира се, не ме позна и аз с удоволствие сложих петдесет копейки в потната му честна ръка.

Занимавахме се в школата с интерес, а и работата беше обичайна за нас: бяха изминали два месеца, откакто напуснахме училищните чинове. Лесната премъдрост на морзовата азбука беше усвоена бързо от всички. Свръхестествени армейски тренировки нямаше – за това не стигаше време. Наистина, строевите занятия и уроците по бой с щик довеждаха курсантите до пълно изтощение. Понякога се провеждаха паради с музика. Но оркестърът разочароваше: това беше джазов ансамбъл, мобилизиран и облечен във военна униформа. Вместо да свири строеви ритъм, той постоянно се отплесваше на румба, предизвиквайки многоетажните ругатни на началника на школата. Прекратиха парадите след появата на един немски самолет разузнавач, който фотографира това зрелище.

През това време войната някъде продължаваше. Първа представа получихме за нея, когато на територията на школата дойде от фронта за попълване и привеждане в ред една разбита дивизия. Всички бяхме учудени, че фронтоваците поглъщат жадно огромните количества ечмична каша, останала в столовата. Курсантите от радиошколата бяха дошли скоро от домовете си, още изнежени и придирчиви към храната. Някои по начало не можеха да свикнат с армейската кухня. Веднъж се събудих в три часа през нощта от някакво странно хрупане. Причината за това се разкри в предверието на входа: там стоеше Юрка Воронов, син на известен ленинградски актьор, и ядеше бързо една кокошка, която му бяха донесли от къщи любещите родители.

Войниците от фронта бяха тихи, затворени. Стараеха се да общуват само помежду си, все едно ги свързваше обща тайна. В един прекрасен ден строиха дивизията на плаца пред казармата, а на нас ни заповядаха да се построим до нея. Ние се шегувахме, бърборехме, гадаехме какво ще стане. Дадоха команда мирно и докараха двама, без колани. След това капитанът започна да чете от един лист: двамата бяха осъдени на смърт за дезертьорство. И тогава, веднага, ние още не бяхме успели да разберем нищо, автоматчиците застреляха двамата. Направо, без церемонии... Фигурките потрепериха и застинаха. Лекарят констатира смъртта. Телата закопаха в края на плаца, като заравниха и отъпкаха земята. Разотидохме се сред мъртва тишина. Разстреляните, както се оказа, просто отишли без разрешение в града - да видят своите близки. За заздравяване на дисциплината ни организираха показателен разстрел. Всичко беше толкова просто и толкова страшно! Именно тогава в нашето съзнание настъпи промяна: за първи път разбрахме, че войната не е шега работа и че тя ще докосне и нас.

През август положението на фронта край Ленинград се влоши, дивизията замина за челните позиции, а с нея и половината наши курсове като попълнение. Всичките скоро изгоряха в боя. Ангелът хранител ме спаси отново: останах в другата половина. Започнаха бомбардировки. Особено ефектна беше първата в началото на септември. В тишината на слънчевия ден във въздуха изведнъж се чу бучене, идващо неизвестно откъде. То все нарастваше и нарастваше, стъклата затрепериха и всичко наоколо започна да вибрира. Далече, в ясното небе, се появи армада самолети. Те летяха в строй, на различна височина, бавно, уверено. Около тях се взривяваха зенитни снаряди - като парчета памук в синьото небе. Артилерията стреляше обезумяло, безредно, без да причинява вреда на самолетите. Те даже не маневрираха, не променяха строя си и все едно незабелязвайки стрелбата, летяха към целта. Ясно се виждаха жълтите краища на крилете и черните кръстове по фюзелажите. Ние седяхме в "цепнатините" - дълбоки, специално изкопани канавки. Беше много страшно и изведнъж забелязах, че се крия под парче брезент.

Фугасните бомби, разтърсвайки земята, се взривяваха някъде далече. А върху нас се посипаха запалителни бомби. Те разведриха обстановката: курсантите наизскачаха от укритията си и се спуснаха да гасят огнищата на пожарите. Това беше един вид увлекателна игра: запалителните бомби горят като бенгалски огън и трябва да се заровят в пясък. Когато всичко свърши, видяхме кълбета дим, заемащи половината небе. Горяха Бадаевските продоволствени складове. Тогава още не можехме да знаем, че този пожар ще реши съдбата на милиони жители на града, които ще загинат през гладната зима на 1941-1942 година.

Бомбардировките станаха систематични. В двора на училището падна фугасна бомба, която разкъса на парчета няколко души, бяха разрушени здания на съседните улици, сред които и една болница (там, където сега е ГИДУВ). Носеха се слухове, че шпиони са сигнализирали на немските самолети от покрива на това здание с помощта на огледала. Нощите прекарвахме в укритията, изкопани на двора. Престанаха да действат водопроводът и канализацията. За два часа клозетите се напълниха с нечистотии, но началството бързо взе мерки: тези, които знаеха два езика, трябваше основателно да поработят, а на двора изкопаха примитивни устройства, като на село. Загубите от бомбардировките бяха малки, повече беше страхът. Изплаших се много, когато една бомба се взриви зад прозореца и запокити към мене огромна цепеница, която изби двете рамки заедно със стъклата. Секунда преди това бях приклекнал за нещо и цепеницата, като прелетя над главата ми, се удари в стената до мене.

В атмосфера на всеобща небрежност действаха свободно немски агенти, осветявайки вечерно време целите с множество ракети. Една от ракетите излетя веднъж от нашия балкон. Но, разбира се, не намериха никого, защото всички, които бяха наблизо - сто и петдесет души, - хукнаха да ловят човека с ракетния пистолет. Създаде се безсмислена и безрезултатна блъсканица.

В началото на октомври преминалите курса на обучение бяха изпратени на гара Левашово за полева практика. Там, в летните къщички на артилерийското училище, прекарахме един месец. Зимата беше ранна. Падна сняг, който не се стопи до пролетта. Практиката се състоеше основно в работа с морз и в поддържане на радиовръзка с отделни групи курсанти. Свикнахме да мръзнем и да гладуваме. Макар че истински глад още нямаше. С триста грама хляб на ден все още може да се преживее. Но ние събирахме жълъди, корени. Мечтаехме да ни сложат дежурни в кухнята. И веднъж на първи взвод му провървя. Като се върна вечерта, взводът повръщаше върху нас, върху втори взвод, който спеше на долните нарове: несвикнали, момчетата се бяха претъпкали и си бяха разстроили стомасите. Но настроението беше бодро. Продължавахме да се шегуваме, даже и с недостига на храна.

Левашово беше извън зоната на бомбардировките. Но веднъж през нощта, като стоях на пост край продоволствения склад, наблюдавах поредната атака над Ленинград. Това беше потресаващо зрелище! Взривяващи се бомби, зарево от пожари, разноцветни струи трасиращи куршуми и снаряди, димни протуберанси, осветени от пурпурни отблясъци. Всичко това пулсираше, трептеше и се разпростираше по целия хоризонт. Отдалече се чуваше глухо, непрекъснато бучене. Земята потрепваше. Имаш чувството, че никой няма да оцелее в този ад. С мъка и ужас си мислех за роднините, които се намираха там. А на сутринта добрият началник на склада ми подари ЦЯЛ (!) хляб. Изядох половината, останалото занесох на другарите си. Помня как се напълниха със сълзи красивите кафяви очи на един от тях. Мисля, че фамилията му беше Мендел...

Веднъж дежурихме цяла нощ на радиостанцията, седнали в една преспа. Наоколо нямаше никого и когато в ефира се разнесе едно немско агитационно предаване за руснаци, решихме да го чуем. Не ни порази нито съобщението за разгрома на поредната група войски, нито цифрата на загубите, пленените и трофеите, а това, че дикторът нарече Будьони и Ворошилов, за които у нас пишеха само в превъзходна степен, бездарни профани във военната област. Общо казано, тогава съзнавахме смътно сериозността на положението, разбирахме, че Ленинград е на границата на разгрома, но не мислехме за поражение и нескопосаната пропаганда на немците не ни действаше много. Макар че на душите ни беше доста противно.

(Следва продължение)