Тайните болести на вожда

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод: Павел Николов

Светът, устремил взор към Русия, се опитва да осъзнае много от случващото се на територията, наречена някога такава, каквато „с ум не може да бъде разбрана“. Относно разбирането на вътрешната и външната политика особени проблеми няма – в Русия се е запазила традицията на авторитаризма и на създадения образ на външния враг. Няма проблеми и с невъзможната демокрацията в тази страна – населението не иска да провежда честни избори и да се бори за свобода на словото. Оказва се, че вождизмът се е запазил долу-горе в същия облик, в какъвто е бил и през последните почти сто години. А ако съществува авторитаризъм, нито за личния живот, нито за болестите на вожда не е възможно на практика да се разбере каквото и да е.

Всеки път наблюдавам реакциите на моите студенти, когато им показвам снимки на Ленин, направени в последните месеци от живота му. Реакцията им е учудване. Защото на снимките пред тях е изтормозен от болестта човек с безумни очи в инвалидна количка. Той изобщо не прилича на пропагандния образ от вечния паметник с протегната към светлото бъдеще ръка. Или на кинематографичния вожд, мятащ се от масата до прозореца, от бронирания автомобил до сцената. Ленин умирал мъчително, но съветският народ не знаел поради какво и защо. От 12 март 1923 година се публикували ежедневно бюлетини за здравето на Ленин. В тях се представяли оскъдни сведения, които могат да се нарекат лекарска формалност. „Бюлетин № 6 относно здравословното състояние на Владимир Илич. Заедно с продължаващото подобрение на състоянието на речта и на движението на дясната ръка, се забелязва и подобрение в движението на десния крак. Общото здравословно състояние продължава да е добро“.

Този бюлетин бил подписан на 17 март от лекарите В. Крамер и А. Кожевников, а също и от народния комисар Н. Семашко. Текстът, разбира се, бил съгласуван предварително с ЦК. В действителност именно през тези дни Ленин помолил Сталин да му дадат цианкалий – вождът вече не можел да търпи болките. Отказали на Ленин отровата и още десет месеца лекарите на ЦК „се борели“ за живота му, наблюдавайки как тялото на нисичкият вожд се превръща в съсухрена мумия. След това пропагандата ще създаде образа на великомъченика, който никога не е страдал, спял е уж на войнишко легло, завивайки се с грубо войнишко одеяло, споделял е хляба си, пиел е „гол“ (без захар) чай и е желаел на всички вселенско щастие, без да обяснява какво е това и кога ще се осъществи.

През цялото съветско време „злите езици“ разпространяваха всякакви слухове за недъзите на първия съветски вожд – наричаха го сифилистик, луд човек и го одумваха, придавайки му разни други качества на болните хора. Мавзолеят и саркофагът се превърнаха в някакви тайнствени символи, почти като в приказката за мъртвата царкиня. Създаваше се впечатление, че ако при мумията на покойния Ленин се съберат милиарди хора и някой от щастливците некрофили се покатери и го целуне, вождът ще се събуди, ще скачи пъргаво от саркофага и ще извика своето заклинание – „другари“. С времето, когато беше възможно да се мисли по-свободно и дори да се говори на глас, към трупа започнаха да се отнасят като към източник на зараза. Властите не бързаха да го махнат от Червения площад, страхувайки се неизвестно от какво – или от разпространението на бацила, или напротив - от изчезването на вируса на болшевизма, след което в Кремъл ще започне мор и всички негови обитатели ще се превърнат в малки ленински мумии.

През цялото време на съветската власт здравето на вождовете било тайна, „запечатана със седем печата“. В действителност „печатите“ били много повече. Най-тайнствен и криещ се бил Сталин: той се страхувам извънредно много от обкръжението си, често сменял совите съратници – някои разстрелвал, някои изпращал на заточение. Вождът се страхувал да говори за личния си живот, като създал около себе си защитна аура, през която не се виждал тежко болния човек. Повечето от писмата на Сталин до роднините му, в които описвал своето състояние, били засекретени. Още от млади години Сталин имал вроден дефект – съхнеща лява ръка, следствие от неизлечимата генетична болест на Ерб. Освен това – болки в мускулите на ръцете и краката, чести простуди, безсъние, страдал от полиартрит, след това имал няколко инсулта. През последните пет години Сталин практически не ръководел страната, започнал да губи паметта си, не познавал най-близките си съратници.

През 1952 година били арестувани лекуващия лекар на Сталин Владимир Виноградов и други сътрудници на „кремльовката“, елитната съветска болница. Чекистите измислили „делото на лекарите“ и Сталин останал без качествена медицинска помощ. Той се опитал два пъти да излезе в оставка, но добрите и сърдечни болшевики вече обикнали новата традиция – вождът трябва да умре на „бойния си пост“. Така стана с почти всички следващи ръководители на СССР освен Хрушчов и Горбачов. Държавата периодично се потапяше в траур и „мъка обхващаше страната – от Калининград до Владивосток“.

В действителност прекомерните разходи за държавни погребения и за потапянето на обществото в състояние на прекомерно страдание би могло да бъдат избегнати, ако съществуваше свобода на избора и едни малки формалности, които позволяват на населението да избира и да наема на служба здрави хора. Едва ли ще се намери бизнесмен, който ще наеме на работа за президент или премиер-министър човек, чието здраве не му позволява да изпълнява тази длъжност в пълния ѝ обем. Такъв човек може да си намери друго призвание, съобразено с умствените и физическите му възможности. Но не в Русия и не в постсъветското просранство. Президентите на Казахстан и Узбекистан могат скоро да влязат в книгата на рекордите като най-възрастните комунисти диктатори – избирали са ги още когато са били начело на компартията.

Вождизмът погубва демокрацията, ако населението не знае на кого да повери страната. В Русия по стара болшевишка традиция на вожда е дадено всичко – правото да ръководи политиката и икономиката, спорта и културата, селското стопанство и възпитанието на децата. Партийните комитети навлизат в личния ви живот – кой, с кого, кога, защо. И само вождът остава вечно недосегаем. Като в стария съветски виц за Ленин, където един палав ученик, след като се наслушал на идеологически разкази за вожда, попитал учителката дали Владимир Илич е пикаел и акал. Съветските вождове са като слънце – греят, дават светлина и никой не може да се усъмни в ползата от това слънце. Съмняващият се във вожда или в здравословното му състояние бива наказан и се превръща в аутсайдер – съмнение в слънцето не е позволено.

Поредният руски вожд Путин, ако се вярва на кремълската пропаганда, е най-добрият от вождовете, обединил в себе си мъдростта на Ленин, „здравата ръка“ на Сталин, веселостта на Хрушчов и добродушието на Брежнев. Също като другите вождове Путин се намира извън болестите, той е като лабораторна колба, като съд на Есмарх (приспособление за правене на клизма – бел. Л. Н.), като белоснежния халат на министъра на здравеопазването. Той е също така нужен и безотказен. Затова появата на Путин с болезнен вид изглежда като моментен дискомфорт, който не нарушава особено процеса за възстановяване на „руския свят“. На човек направо му идва да възкликне, променяйки леко някогашния лозунг (по отношение на Ленин – бел. П. Н.) – „Путин е живял, Путин е жив, Путин ще живее“.

Ако не дай Боже се случи най-лошото, в което съвсем сигурно и без съмнение ще бъдат замесени минимум американците и максимум американските украинци, и руският народ потъне отново в сълзи, дори тогава в Русия няма да се замислят за демокрацията. Искаш ли да бъдеш президент, иначе казано – наемен работник за 4 или 5 години? Бъди добър тогава да покажеш медицинско заключение. Ако лекарите потвърдят, че си способен да работиш и дадеш всичко за благото на родната страна – напред и с песен. А ако си болен, обещай да се споминеш не в кабинета или в резиденцията си, а в болничната стая – вече като пенсионер.

Повярвайте, дори на мене ми е болно да гледам немощния човек, който се блещи при думите на киргизкия президент, разказващ как Путин току-що е бил по-добър от Шумахер и е шофирал бясно по Стрелна. Първо, за пореден път ми е противно от лъжата, а второ – не мога да разбера какво иска болният човек от изтерзаната си страна.