СЛУЖБОМЕР

сряда, юни 28, 2017

Известни личности през прага на годините

Не съм ги подреждал нито по азбучен ред, нито по важност, а така, както ги намерих в интернет на едно място вкупом.

Отначало мислех да напиша кой кой е, но после се сетих, че всеки един е толкова разпознаваем, че е обида да навирам в лицето на някого специални табели.

Ако все пак някой не познае някого, да ми се обади, ще му подшушна кой е.


вторник, юни 27, 2017

ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ – „МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН“ – Част девета: "Третият Рим"

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1. „УЧИТЕЛЯТ ЙОАН“; 2. „ДВАМАТА ИВАНОВЦИ“; 3. „ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ“; 4. „ПЪРВИЯТ ЦАР“; 5. „ПРЕОБРАЖЕНИЕ“; 6. „ЧАШАТА С КРЪВ“; 7. „СТРАШНИЯТ ИВАН“; 8. „ЕКЗЕКУТИРАНЕ НА СТРАНАТА“

۝۝۝۝۝۝۝۝۝


ТРЕТИЯТ РИМ

Той организирал удивителен пир за своите приближени (по-точно за тези, които все още са останали живи). Както винаги на разкошните му пирове, поразяващи въображението на чужденците, върху злато и сребро поднасяли до четиридесет различни ястия - агнешко, телешко, дивеч, гъски, патици... Както винаги, гостите били черпени с вино, донесено от чужбина.

Разнасящите ястията столници казвали според обичая на пируващите: "Това ти го изпраща царят". Получилият ястието ставал и благодарял на бащата Господар. По същия начин обикаляли около пируващите с виното: "Царят те дарява с тази чаша". И също така ставали гостите и благодарели на щедрия стопанин.

Но вино на този пир имало много повече от обикновеното. Безкрайно дарявал в този ден Иван на пируващите своите царски чаши, много часове наред поил гостите. Защото царят в този ден чакал кога ще се развържат болярските езици и наредил да се състави списък на пиянските приказки...

Съставили. Излязло, както пише летописецът, че: "С всякакви глуми се глумили болярите, песни срамни пели и срамни слова говорели..." Но нищо забранено така и не чул царят. От никого не чул, макар че на всекиго бил екзекутирал родственик или приятел.

Приказките били неразумни, но смирени.

И така, целта била постигната. Третият Рим, за който мечтаел, бил построен. Това, към което се стремели прадедите му - покорност на болярите и народа, - той успял да направи абсолютно. Вече нямало кой да противоречи на царя.

И той вече не бил просто цар. Той станал Богочовек - Иван Грозний.

Това е истинската цел на Опричнината, а не някаква си жалка мъст към някакъв си жалък княз... Сега му принадлежало всичко. Огромната страна станала негова вотчина, в която той се разпореждал като истински владелец. И закон там била само неговата воля.

Сега той можел да осъществява всякакви реформи - и веднага, а не така, както го съветвали жалките съветници от "Избраната рада". Някога не можал да застави Стоглавия събор да ограничи нарастването на манастирското земевладелчество - сега направил това мигновено. През 1580 година просто забранил на духовенството да купува занапред нови земи и на никого изобщо не му хрумнало да обсъжда царското решение.

А на следващата година направил още една крачка към окончателното прикрепване на селяните към земята: ограничил правото им да отиват от един собственик при друг на Юрев ден (26 ноември, когато селяните можели да сменят по свое желание помешчика, при когото да работят - бел. П. Н.). Сега многочислената класа от нови роби се трудела за неговите служители. Мирно, без всякакъв ропот поднесли селяните свободата си на страшния цар.

Безумно Мълчание...

Богочовек... В този облик той приемал чуждите посланици. В огромна зала, изписана с библейски сцени, на златно възвишение стоял неговият трон. Образът на Спасителя - отдясно, ликът на Богородица - точно над трона. Много придворни с дрехи от брокат, подплатени със самури, обсипани със скъпоценни камъни, се тълпели в залата...

И изведнъж настъпвала тишина, все едно целият дворец умирал. Неподвижно стояла стражата около трона - в атлаз и кадифе, със златни вериги на гърдите. Проблясвали, отразявайки множество свещи, брадвичките на пазачите.

Появявал се той - в златно одеяние с диамантни копчета. На главата му - свещената шапка на Мономах. В ръката му - златен жезъл.

Посланиците връчвали грамоти и веднага по негов знак придворните излизали, за да сменят облеклото си и да се явят в залата като бели ангели - в бели одежди, обшити с хермелин. Те се преобличали в царския гардероб, там оставяли предишните си разкошни облекла. Защото всичките тези блестящи одежди принадлежали на царя - както и животът на хората, които ги обличали.

Той показал на англичанина Флетчър своята съкровищница. До смъртта си не можал да забрави потресеният чужденец планините от бисери, изумруди, сапфири, рубини, златни и сребърни съдове... Там се намирало всичко, което натрупали пестеливите предци на Иван, всичко, което отнел от екзекутираните князе, всичко, награбено във Велики Новгород, който създавал векове наред своето богатство.

Той бил най-богатият Господар на най-бедните поданици.

Сега излизал, заобиколен от огромна свита, на коне с великолепна драгоценна сбруя. Напред препускали по трима князе и боляри. В охраната на царя имало до петстотин стрелци. Все същото явяване на Богочовека.

Нито едно дело вече не се решавало без него - той сам четял всичките челобитни и сам отсъждал. Стопанин на земята и холопи... Така възникнала Ивановата страна, където още по времето на баща му, както пише пътешественикът барон Херберщайн, "робството, несъвместимо с духовното благородство, беше всеобщо... защото самите велможи се наричаха холопи на Господаря". "Ние служим на Господаря не като вас" - казал на барона един от тези велможи холопи.

Размишлявайки над самодържавието в Русия, Карамзин се пита: "Не зная дали характерът на народа е изисквал за Русия такива самодържци, или самодържците са дали на народа такъв характер?"

"И едното и другото. Защото само абсолютното, Великото самодържавие е способно да създаде Велика Русия". Така отговорили те - отначало Иван, след това неговият Ученик. С всичките си дела отговорили!

Но абсолютната власт развращава абсолютно и тиранинът непременно се разболява от последиците на тиранията. Измисляйки престъпления, той постепенно сам започва да вярва в тях. Подозрителността като мания е задължително наказание за тиранина.

А съществуването на Богочовек непременно поражда болезнена самота...

Не минала една година от масовите екзекуции на Червения площад и навлязъл в Рус кримският хан Девлет Гирей. Царят излязъл срещу него с опричната войска и... неочаквано избягал от хана, уплашил се да влезе в бой. Като оставил Москва, той отвел войската в Коломна, оттам в Александрова слобода и по-нататък - в Ярославл. Беззащитната Москва била изоставена на произвола на съдбата.

Така се страхувал. Но не от хана! Страхувал се от изменници боляри, които могат да го предадат на хана. Повярвал... В собствените си басни повярвал!

Ханът стигнал до Москва и запалил предградията. Много страшни пожари познавала Москва, но като този огън още не знаела. Спасявайки се, хората се хвърляли в реката и там потъвали. А когато пожарът угаснал, нямало кой да погребва и оплаква мъртвите - не останали жители във великия град.

Девлет Герей гледал от Воробьови гори изчезналата в огъня Москва и разбрал, че вече няма какво да прави там. Градът повече не съществувал. И ханът се върнал в Крим, като подгонил натам хиляди руски пленници.

От Крим той изпратил посланици в опожарената Москва. И написал презрително на Иван: "Разграбих твоята земя и я изгорих... Ти не дойде да я защитиш, а се хвалиш при това, че си московски цар. Ако беше храбър и се срамуваше, нямаше да се криеш... Но аз не искам твоите богатства - върни ми Казан и Астрахан..."

В жалка черна одежда посрещнал царят актьор посланиците. Дълго им обяснявал, че не му е останало нищо: всичко татарите изгорили и разграбили. Така юродствал, а след това предложил да даде само Астрахан, за да постави там ханът своя син, но... до него да стои московски болярин. И данък на хана предложил да плаща.

Посланиците оставили на царя подарък - кинжал, с който преди мизерията и позора на бъдещата гибел да сложи край на живота си. Ханът обещал пак да дойде в Рус.

По това време на Иван сигурно му се е струвало, че сенките са оживели - случило се всичко, за което предупреждавала "Избраната рада". Швеция и Жечпосполита станали негови врагове. Войната с Ливония заплашвала да завърши безславно - да води война на два фронта той не можел...

На следващата година Девлет Гирей потеглил отново към Москва. Този път Рус и царят били спасени от воеводата Михаил Воротинский - намиращ се в опала, мразен от Иван горд болярин. Много години прекарал прославеният воин в тъмницата и на заточение, а сега Иван бил принуден да му връчи съдбата на страната. Нямал избор: всички знаменити воеводи вече оставили главите си на дръвника.

Воротинский не излъгал надеждите: на подстъпите към Москва, край Подолск, той срещнал войската на хана и я разбил. Ханът дал второ сражение, но и то завършило с кърваво поражение за кримците. Войската на Девлет Гирей престанала да съществува. Ханът вече нямал сили да повтаря набезите.

Както се полага на тиранин, Иван не простил на Воротинский победата над жалката му страхливост. Воеводата ще бъде обвинен в измяна и ще го подложат на любимото на царя изтезание - дълго ще държат тучния болярин над горящи въглени и след това ще го убият...

А Москва бързо била построена наново. Умирали от глад и непосилна работа, но я построили наново. Защото така заповядвал пресветлият Господар Йоан Василевич.

Царят актьор не забравя за играта: няколко години след като кримският хан изгаря Москва, Иван отново разделил държавата. Сега в Земщината той назначил... цар! И цар станал един... тиранин! Безвластният касимовски хан Симеон Бекбулатович, който бил коронясан в Успенската катедрала!

Цяла година, за изумление на бъдещите историци, Иван опиянено играел тази загадъчна игра. Той пишел унизителни челобитни на Симеон, величаел го с "Велик княз на цяла Рус", а себе си наричал само "Велик княз Московски". Симеон седял на златен трон, а царят заемал на пейката болярско място...

Но това не било мазохистко безумие. Това било политическо шоу, изпълнено със смисъл. Като се кланял на жалкия татарски хан, Иван сякаш напомнял на Рус кой е нейният освободител от татарското иго, кой е завзел Казан и Астрахан, кой е превърнал някогашните страшни ханове в жалко посмешище, предмет на царски разигравки.

На следващата година играта омръзнала и царят махнал от трона нищожния Симеон. Той си свършил работата: напомнил за великите подвизи на Иван.

В Ливония се разразила катастрофа. След смъртта на Сигизмунд сеймът избрал за крал Стефан Баторий - унгарски рицар, велик воин. Баторий нанесъл съкрушителни поражения на отслабената от терора на царя руска армия. Скоро цяла Ливония била напусната от Ивановата войска.

Баторий навлязъл в Рус, обсадил Полоцк. Царят с войската се намирал близо до града, но (за кой ли път!) избягал от боя. Полоцк паднал.

Бил обсаден и Псков, но гражданите се отбранявали героично и не позволили градът да бъде превзет...

Започнали трудни преговори за мир. Баторий искал да получи вече не само Ливония, но и руски градове.

Враждуващите страни си разменяли саркастични писма. Иван съобщил на Баторий, че той, Господар по рождение, е получил своя трон в наследство от прародителите си, с Божията воля, а не "по желание на многометежната тълпа". Така презрително той намеквал за избора на Баторий за крал. Но неговият противник също бил силен в сарказмите - отговарял на Иван, че не би следвало да се гордее с това и да забравя, че е син на дъщерята на полски беглец, изменник.

Така се препирали. Иван корял Баторий: значи, вместо да се договорят, продължава да пролива християнска кръв. А Баторий му отговарял, че знае начин да прекратят войната веднага: нека се срещнат с Иван очи в очи в рицарска битка, който спечели - той ще бъде победител. Иван не отговорил на призива.

Накрая сключили мир. Доблестта на защитниците на Псков спасила руските градове, но Иван загубил цялата Ливония, някога завоювана от него. Мирът с Швеция бил още по-унизителен: Иван се лишил от почти цялото крайбрежие на Финския залив, земи, принадлежащи на Велики Новгород. Такива били плодовете на кървавото самовластие, унищожило славните воеводи. Слабостта на грабителската и развратена опрична войска била доказана.

Личния живот на царя след смъртта на Анастасия отразяват собствените му думи в послание до Кирило-Белозерския манастир: "Горко на мене, окаяния!.. Горко на мене, грешния! В пиянство, в блудство и прелюбодейство живея..." Така с упоение, но без всякакво преувеличение заклеймява себе си царят.

Но "ако не сгрешиш - няма да се покаеш", и всичко продължавало... В преданията на Алаксандрова слобода останали и необичайни спомени за голи девици, в които "братята" опричници стреляли с лъкове, и разкази за по-привично използване на голите девици. Ако се съпостави всичко това с предишния му живот, царят имал право да се хвали на англичанина Горсей, че е "изнасилил хиляди девици".

През 1569 година умряла омръзналата му Мария Темрюковна, с която царят се скарал жестоко преди смъртта ѝ. Не била болна и изведнъж умряла. И кой знае защо след нея набързо бил екзекутиран и брат ѝ. Царят, естествено, обвинил болярите, че са отровили жена му.

През октомври 1571 година той се оженил за Марфа Собакина по произход от коломенските богати вотчинници, но само след три седмици тя умряла. Царят побързал за обяви, че е била много болна, макар че това било невероятно - царската невеста била прегледана от опитен лекар.

Да се ожени за четвърти път не можел по църковния устав, но йерарсите трябвало да се смирят - наложили на царя епитимия и позволили... И през април 1572 година той се оженил за Ана Колтовская. Не минала половин година и красавицата била изпратена в манастир.

През 1575 година петата му жена, Ана Василчикова, умряла само една година след сватбата и женолюбивият цар отново бил свободен. За шести път (вече без венчавка) Иван взел за жена Василиса Мелентиева, вдовица на дяк. Нея той скоро подстригал за монахиня, защото я забелязал "да гледа княз Иван Девтельов, когото екзекутирали". Василиса приела щафетата на смъртта от предишните жени - скоро умряла.

За седми път неуморимият цар се оженил за Мария Нагая. Шафери на сватбата били Борис Годунов и Василий Шуйский - бъдещите герои на Смутното време. Така призракът на бъдещото Смутно време се появил в двореца...

Към края на живота си той се превърнал в развалина. Антропологът Герасимов, който проучил скелета му, открил значителни солни наслоявания в гръбнака на царя, които би трябвало да са му причинявали много остри болки, предизвиквайки пристъпи на ярост. Лошите болести, постоянното преяждане и пиянството по време на пировете, неподвижността (той вече не можел да язди на кон) го довършили. Бил старец, когото понякога даже носели. Но все още страшен, кървав старец...

Сменяйки безкрайно руски жени, Иван не преставал да мечтае за династичен брак. След неуспешно сватосване с полска принцеса, решил да опита щастието си с шведска. Все същата мечта - да се сроди за съюз в Ливонската война.

Той поискал да се ожени... за жената на намиращия се в затвора шведски принц Юхан и водел преговори с изпратилия го там крал Ерик. За Стокхолм на сгледа вече заминали руски посланици, но по това време, за негово съжаление, принц Юхан не само излязъл от тъмницата, но и сам седнал на трона, сваляйки Ерик. Така че на Ивановите посланици се наложило да се обясняват с новия крал, да заявяват, че невинният им Господар е бил измамен...

Опитвал се да се сроди и с английската династия.

Всичко започнало от опитите на англичаните да обсебят търговията с Русия. В Лондон била основана Московска компания и макар че няколко нейни кораба потънали (два край бреговете на Шотландия и два в Бяло море), търговията започнала.

Царят решил да използва големия търговски интерес на англичаните. Обичащият да пише Иван започнал да бомбардира английската кралица Елизабет с послания предложения: "Отсега нататък Англия и Рус трябва да бъдат във всички дела заедно". Той предложил да бъде сключен договор: кралицата трябвало да забрани на своя народ да търгува с неговите врагове - поляците, да позволи да отидат в Московия корабни майстори "и да донесат със себе си в Рус оръдия и оръжие". И още една забележителна точка имало в договора: "Ако някой, Иван или Елизабет, по свое нещастие бъде принуден да остави своята земя, то ще може да живее в държавата на другия без страх от опасност, докато мине бедата и Бог промени делата му..."

Това бил все същият параноичен страх от възмездие...

От Англия в Рус пристигнали двама, на които било съдено да обърнат върху себе си вниманието на страшния цар.

Единият от тях е някой си Елисей Бомел (така го наричали в Москва). В действителност това бил вестфалецът Бомелиус, който учил медицина в Кеймбридж и се занимавал с астрология, при това толкова успешно, че лондонският архиепископ го изпратил в затвора като магьосник. Оттам го взел в Рус посланикът на Иван, като знаел любовта на Господаря към маговете.

В Ивановия дворец астрологът Елисей се развихрил. Той приготвял отрови, които избавили Иван от ненужните князе (и явно от някои от жените му). Станал царски любимец и съветник, от него се страхували и го мразели... Но сведущият в небесните дела вестфалец не разбирал колко опасна е любовта на владетеля на земните дела. За пореден път мъките на царската съвест поискали жертва - трябвало да се намери виновник за несправедливите екзекуции... За всичко бил обвинен Бомелиус - и за това, че погубвал хора с отрови, и за това, че "с влъхвуване внушавал на царя да убива добри хора"...

Летописецът пише: "Бил Елисей негов приближен любимец... искал да отвлече царя от православната вяра... подсторвал го да убива родове княжески и болярски..." и магьоснически внушавал на боголюбивия цар "да избяга в Английската земя, а останалите боляри да избие".

И любимецът на царя Бомелиус бил изгорен.

Другият пришелец от Англия бил много по-късметлия. Казвал се Антъни Дженкинсън и бил агент на Московската компания - един от онези англичани, които по-късно ще завоюват за своята страна целия свят.

Европа, Африка, Рус - това са маршрутите на този неуморим човек. От Москва отишъл в Азия: Бухара, Самарканд... Участвал в сражения, много пъти бил на косъм от гибелта, но оставал жив. На стотици камили, без охрана, карал своите стоки, като се разорявал и отново забогатявал. Само такъв живот ценял... В Лондон се появил с чернокоса красавица, която представил за дъщеря на хан и я подарил на кралица Елизабет.

Този човек избрал Иван за посредник при деликатното проучване. Елизабет била вече на четиридесет години (три години по-малка от Иван), но могъщата владетелка не била омъжена... Като не желаел да се изложи, гордият цар този път решил да избегне кореспонденцията и да изясни перспективите на брачния съюз чрез Дженкинсън.

Елизабет свикнала да отказва умело на тези, които искали ръката ѝ. Тя съобщила на поредния претендент, че е решила да остане девствена, защото се е венчала за своята нация. Пеликанът, който изтръгва от гърдите си късчета месо, за да нахрани гладните пиленца - ето символа на нейния живот в името на своя народ... Логиката на кралицата, която обичала да казва на своите поданиците си: "Може би ще имате много по-известен господар, но никога няма да имате по-обичащ ви", едва ли можела да бъде разбрана от Иван, който се разпореждал с живота и смъртта на своите поданици както намери за добре.

От "отказа на кралицата" Иван изпаднал в обичайната си ярост и изпратил послание, в което се постарал да ѝ обясни кого е отхвърлила! Той е Господар по рождение, владеещ хората като холопи, а "твоите боляри с моя посланик все за търговски дела говореха... нима вместо тебе твоите хора владеят държавата?" - саркастично питал царят и завършил писмото си със знаменитата фраза: "И стоиш си ти с девическото звание като обикновена девственица". В това изобличение на късната девственост на кралицата звучала наивната злоба на отхвърления жених.

Обиденият цар нанесъл ответен удар - всички привилегии на английските търговци били отнети. "Московската държава... и без английските стоки не беше бедна" - пише на Елизабет царят.

Умната кралица е можела да чете само с усмивка тези оскърбления - тя вече разбрала яростния характер на царя деспот. Но Иван мислел за себе си, а тя трябвало да мисли за английската търговия и за приходите на "възлюбеното Отечество". И скоро Иван получил миролюбиво писмо, в което тя написала: "Никакви търговци не управляват нашите дела, а ние сами се грижим за тях". И като укротява гордостта на Иван, съобщава колко сложно е да дружи с московския цар: "Много господари ни писаха, молейки ни да прекратим дружбата си с вас, но никакви писма не можаха да ни подтикнат да изпълним тяхната молба".

Като доказателство за своята дружба кралицата изпратила в Москва своя медик Робърт Якоби, а също аптекари и бръснари, които трябвало да се грижат за драгоценното здраве на царя. С медика Иван подел веднага любимия си разговор: няма ли за него в Англия подходяща невеста - вдовица или девица, родственица на Елизабет?

И Якоби лекомислено казал името на племенницата на кралицата - Мария Хастингс...

Иван тутакси се развълнувал и наредил на Афанасий Нагой, роден брат на жена му (!), да разпита подробно за възможната невеста, след което в Лондон веднага бил изпратен на сгледа царският посланик Фьодор Писемский. Той трябвало да донесе портрет на невестата и да съобщи подробно, дали е прилично едра, дали е бяла... На посланика били дадени инструкции: ако кажат, че Господарят е вече женен, да отговаря, че той е взел за жена дворянска дъщеря, не според царското си положение. И ако племенницата на кралицата е достатъчно едра и "достойна за великото дело", да обяви, че Господарят ще остави своята жена и ще се ожени за Мария Хастингс.

Елизабет, която се била наслушала за любовните подвизи на Иван, решила да спаси своята племенница. Тя казала на посланика: "Чух, че Господарят обича красавици, а моята племенница не е красива... Освен това, девицата лежи от едра шарка и не може да ѝ нарисуват портрет, защото сега е болна..."

Писемский се съгласил да чака, докато Мария оздравее.

Елизабет задала ехиден въпрос: "Вярно ли е, че жената на Господаря, както чухме, е родила син?" (Мария Нагая наистина родила - царския син Дмитрий).

Писемский отговорил според инструкцията: "На глупави приказки не вярвайте".

Опитвали се да отвлекат посланика с лов и всякакви съблазни, но той бил непреклонен - трябвало да види невестата и да занесе портрета, защото знаел с какво ще свърши неизпълнението на царските желания. Кралицата трябвало да покаже Мария на упорития руснак. "Висока, с тънко лице, сиви очи, руси коси" - написал възторжено Писемский на Иван.

Но Елизабет решила да прекрати комедията. Заедно с Писемский, който отнесъл желания портрет, в Москва бил изпратен английски посланик - да обясни на жениха, че Мария е недостойна за него, че тя "е много болна от греховете си, а и вярата си не иска да промени", поради което не може да приеме нито православието, нито предложенията на царя...

Велика трагедия изместила скоро матримониалните грижи. Иван убил сина си. По-страшно възмездие не можело да има.

Разказът за това как Иван в порив на гняв сразил любимия си син със смъртоносен удар на жезъла е легенда. Иван не просто го убил - той го бил до смърт... Боляринът Борис Годунов, който се опитал да се намеси, бил целият в рани, а царският син боледувал няколко дни след зверския побой и едва тогава умрял. Отварянето на ковчега потвърдило това: черепът на младият Иван бил така натрошен, че Герасимов не успял да възстанови лицето.

Зверският побой опровергава известната версия, че убийството станало заради глупав спор: царят направил забележка на жената на Иван заради неподходящ тоалет, синът се застъпил, а баща му в пристъп на ярост го ударил... За да се убие така, били необходими сериозни мотиви.

Впрочем, от онова смътно време до нас са достигнали и други версии - за тях са писали съвременниците. Постоянният маниакален страх, придобил власт над деспота, го карал да подозира дори сина си. Царят се плашел, че синът му прилича толкова много на него, че смее да осъжда предаването на Полоцк и да иска да оглави войската в Ливония. Той вече носел в тайниците на душата си ужасната мисъл: синът му крои планове срещу него... Затова един нищожен повод - караница заради жена - предизвикал бесен гняв.

Кръвта на покорно умиращия син върнала нещастния цар в реалността: безумието му оставило страната без наследник. Най-малкият му син Дмитрий лежал в люлката, а на трона при това положение трябвало да седне след него вторият му син Фьодор - жалко джудже със "семеен" крив нос...

Сега той виждал убития си син на сън, събуждал се с мисълта за него и плачел. Такова било Божето наказание.

Той обявил, че не иска повече да управлява и че ще се подстриже за монах. Но научените от предишните игри на царя актьор боляри не му повярвали. Умните придворни викали дружно: "Не, не - искаме тебе за цар!" И той останал...

В залеза на живота си, през 1583 година, той можал да чуе и нещо радостно: успял да преживее врага си - Курбский умрял една година преди неговата смърт. Княз Андрей живеел дълбоко опечален в Полша. Оженил се, но все не бил радостен: тъгувал за Русия... Както казва полският поет: "Родината е като здравето: когато я имаш, не я цениш".

През същата година отряд казаци под ръководството на атаманите Ермак Тимофеевич и Иван Колцо завзели столицата на сибирския хан Кучум. Към Московското царство се присъединил Сибир. Иван подарил на Ермак скъпа броня със златен орел, но като че ли бил проклет царският подарък - в тази тежка броня се удавил Ермак Тимофеевич...

През 1584 година дошла смъртта за Иван. Той изведнъж се подул целия и вътрешностите му започнали да гният. Но и на смъртния си одър царят продължавал своята актьорска игра, тези "карамазовски" номера... Не случайно Достоевски четял така внимателно историята на страшния цар.

В навечерието на смъртта му жалкият и много добър син Фьодор изпратил жена си да утешава баща му на смъртния одър. И летописецът ще разкаже: "Тя в ужас побягнала от царското сладострастие". Как се смеел гръмко Иван, представяйки си навъсеното лице на своя прекалено свят син, когото съжалявал... и мразел.

По това време над Москва се появила комета - вечната предвестница на смъртта на цезарите. И той разбрал: ще умре. Но продължавал да се лови здраво за горестния си живот. В двореца били събрани астролози, но и те предсказали смъртта на Господаря.

На 17 март обаче настъпило облекчение. Той се изкъпал във ваната и седнал да играе шах с верния си Богдан Велский. Царят вече мислел за екзекуцията на лъжливите астролози, когато внезапно получил удар...

Митрополитът извършил последния обред над изгубилия съзнание Иван. Според неговото желание грешният цар бил подстриган за монах.

Облекли тялото му в одеждите на схимник. В другия свят Иван Грозний се преселил като смирения монах Йона.

Но дори като виждали царя бездиханен, болярите все се бавели да обявят за смъртта му. Страхували се: ами ако изведнъж това е поредното изпитание, измислено от царя, ако изведнъж отново ги "зарадва" със своето възкресение? И започне разправа...

Той бил Грозний (Страшен - бел. П. Н.)) и след смъртта си.

Имало и други слухове: че царят е отровен от уморилите се от неговите злодейства боляри. Отварянето на ковчега не потвърдило, но и не опровергало версията за убийство. В останките на царя имало силно повишено съдържание на живак, но това би могло да е резултат от вземане на лекарства срещу лошата болест (сифилис - бел. П. Н.), от която вероятно изгнил грешният цар...

(Следва)

Целият текст на книгата: ТУК.

понеделник, юни 26, 2017

Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

Писмото е познато в препис на Иван Драсов (според Димитър Страшимиров, който прави за това собственоръчна бележка върху него). Третият лист обаче е прибавка, писана от Дякона и предназначена за Данаил Хр. Попов.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ЛОВЧЕНСКИЯ КОМИТЕТ

Г-да братя Муратооглулар!

В първите ви и сегашни писма нали опира все в парата! От завчера нареждахме и ние на едно място, та дано прокопсаме, но за зла случка откъде ме угади (усети - бел. П. Н.) правителството, та не улучихме. Сега пак кроим на други две-три места, че дето получим. От тия каквото свършим, ще дойдем пак къде вас, като по-напред ще ви явим да имате преуготовено (предварително подготвено - бел. П. Н.) място за 3-4 юнака. Тогава ще пишете и Сава да дойде до 10-15 дни, колкото за един хляб дано се намери в Плевен.

И тук има един член, който се отнася caмо до нac. (Което означава, че преписвачът пропуска част от оригиналното писмо - бел. П. Н.)

На 24 юли съобщих писмата плоещки от Букурещ - на Д. Ценов и Азисовото (на Данаил Хр. Попов - бел. П. Н.) от 6-и юли, на пазарджичани, софиянци и оттам натам в друго мое писмо с тях заедно и им казвам да се съберат всичките и които от тях имат доверие в чорбаджиите като фаизчии (лихвари - бел. П. Н.), чифути, турци, българи и пр., да вдигнат кой колкото може и ние оттук ще гледаме по чисто народно с писмата и печата да съберем по-скоро една сума [за] да отидем на Узунджово, дано се снабдим с какво-годе оръжие. Преди панаира някой ден по-напред, ако сдобием парите, то може да се отиде и в Цариград, за да изкараме и американска (американска система оръжие - бел. П. Н.).

Приписвам им и още да гледат както и да е, защото предвиждам ненадейна революция, според както ще видите във вестник „Турция‘‘ в притурката от 20 юли. Еничарското въстание почнало, също да не би се съединили одеският и плоещкия комитети и да преминат, като ни гледат, донейде, че все се готвим и пак няма нищо.

От двете, което и да се случи, нито против него, нито смеем да седим със сгърнати (скръстени - бел. П. Н.) ръце, та да го имате и вие пред очи и направите така, както пиша на пазарджичани и софиянци, пишете и вие същото от вас натам: както в Лясковец, така нататък и прочее. Преди което ако направят да ни известят, та комуто ще поверят парите да ги донесе на Узунджово, да му дадем оттук един знак, по който ще го познаем там, че е наш човек, и от колко часа до колко и на кое място да се яви и докато не види стоката, да не дава парите.

Съобщете оттам и на Азиса какво съм писал от Българско, та да пише по-скоро и той на Лом и оттам в Пирот. На такива пари лесно можем да посрещнем лихвата по много начини (защото няма от друго място отгде), пък като се вземе стоката, вече ще остане моя грижа да я разнеса и пак да ѝ събера парите, че ако имаме време още да ги държим, то ще купуваме, докато ги държат вече у нас.

1871 юли, 27-и, Филибе (Пловдив - бел. П. Н.)

Ваш Дервишолу Аслан

(И тук пак следваше един член относително за нас, затова го премълчаваме)

Това е копие от нашето писмо, което ни праща Аслан, прегледайте го и ако го одобрите, направете каквото ви пише.

Прибавка

Г-не! Прибележете съдържанието и на двете писма точно и да ги изпроводите в Лом до г-н Хр. Савчов, вашия съгражданин, който пък оттам ще ги препише и ще ги изпроводи за Пирот и другаде. Приказвали сме, пишете му и пак, защото като са разгледат там и другаде, дето е изпратил, добре! Да ни забележат чрез вас накратко какво им харесва, какво не. Нека ни пишат чрез вас, защото е по-сигурно и по за скоро. Дайте си и един знак за вземане и даване. Имената им и местата им, от къдеде работят те! Няма да обаждате на вашите във Влашко членове, защото мисля да нямате още съставен устав, който да награждава престъпника в същия час със смърт. Освен това от тук още вишегласието ни дава дума да ви се каже такова нещо! Защото гледат ката (всеки - бел. П. Н.) ден от там работи, днес наред, утре без ред, в други ден никакво и всичкият свят им научи какво са работили и де са още мислили.

Същият Дервишооглу за Рушидооглу Азис

Оригиналния документ може да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

неделя, юни 25, 2017

Нобелови лауреати – 1944 година

Йоханес Вилхелм Йенсен (Johannes Vilhelm Jensen)

20 януари 1873 г. – 25 ноември 1950 г.

Нобелова награда за литература, 1944 г.

(За рядката сила и богатство на поетичното му въображение в съчетание с интелектуална любознателност и самобитност на творческия му стил.)

Датският романист Йоханес Вилхелм Йенсен е роден в град Фарсьо, Северна Ютландия, в семейството на ветеринарния лекар Ханс Йенсен и Мария (Кристин) Йенсен. Широкият светоглед на бащата, интересът му към естествените науки, историята, антропологията и други науки се предава на Йенсен и в детството си той чете много. Живеейки в уединения, открит за ветровете Химерланд, Йенсен от ранно детство обиква природата и се интересува от живота на датските селяни. До 11-годишна възраст го учи майка му, след това две години момчето ходи в местното училище, а после взема частни уроци, готвейки се да се запише във Виборгското катедрално училище (1890 година).

Като учи три години във Виборг, Йенсен постъпва в Копенхагенския университет, където се занимава с медицина и естествени науки, но повече се интересува от литература. Освен датските писатели юношата чете Хайне, Зола, Шекспир. По това време излиза първият роман на Кнут Хамсун. "Той правеше силно впечатление... със своя стил и със съвсем новото отношение към живота" - спомня си по-късно Йенсен. Но още по-силно влияние върху бъдещия писател оказва Ръдиард Киплинг, чиито произведения, по думите на Йенсен, са разтворили пред него врата към живота и за цял живот са го пристрастили към пътешествията и далечните страни.

През студентските си години Йенсен се препитава като съчинява детективски романи, които печата в серийни издания под псевдонима Ивар Люке. По това време начинаещият писател работи над романа "Датчани" ("Danskere", 1896 година) и със спечелените от книгата пари още същата година предприема кратко пътешествие по Съединените щати, които го разтърсват с жизненото си равнище, с развитието на технологиите и стават за него идеал за всяка вървяща по пътя на прогреса нация. Особен интерес предизвиква у него животът в Америка на датските емигранти и когато се връща в Копенхаген, той пише "Ейнар Елкер" ("Einar Elkær" 1897 година), психологически роман с автобиографични мотиви за млад човек, който се стреми напразно към любовта и новия живот. Романът получава добри отзиви, но по-нататък Йенсен се отказва от автобиографичността, която лежи в основата на неговите първи книги.

Ободрен от литературния си успех, Йенсен скъсва през 1898 г. с медицината и става кореспондент на датския вестник "Политика" ("Politiken"), откъдето е изпратен в Испания да коментира Испано-американската война. След това в продължение на няколко месеца отбива военна служба, после заминава за Париж, а през 1902-1903 г. право околосветско пътешествие; през цялото това време той продължава да пише книги и статии за "Политика". Жени се през 1904 г. за Елиза Мария Улрик и живее със семейството си (съпруга и трима сина) в Копенхаген.

"Хората от Химерланд" ("Himmerlandsfolk"), сборник с реалистични разкази за нравите и обичаите на жителите на Ютландия, се появява през 1898 г. и привлича вниманието на критиците. Следващите сборници - "Нови химерландски истории" ("Nye Himmerlandshistorier", 1904 г.) и "Химерландски истории. Трети том" ("Himmerlandshistorier, tredie Samling", 1910 година) - продължават същата тема. В тритомния роман "Падението на краля" ("Kongens Fald", 1901 година), най-голямото датско историческо произведение за живота на крал Кристиан II, съжителстват причудливо митични и реалистични елементи. По това време се появява първият поетически сборник на Йенсен "Стихотворения" ("Digte", 1906 година).

През 1912 г. Йенсен заминава на околосветско пътешествие, посещава Цейлон, Сингапур, Пекин, Монголия и накрая Ню Йорк, откъдето през 1914 г. се връща в Копенхаген. Впечатленията от пътуването описва в книгата си "Увод в нашата епоха" ("Introduktion til vor Tidsalder", 1915 година).

От 1922 до 1924 г. Йенсен издава шестте тома на "Дългото пътешествие" ("Den lange Rejse"), широкомащабно художествено представяне на еволюционните му теории, според които суровата природа е стимул за търсене на изгубената идеална земя. Цикълът започва с изобразяване на първобитните жители на Ютландия и достига своята кулминация, разказвайки за откриването на Новия свят от Христофор Колумб. "Дългото пътешествие" има връзка с по-раншните "Митове" ("Myter"), дванадесеттомен сборник с малки разкази и очерци, публикувани между 1907 и 1944 година и представляващи изложение на всевъзможни научни и философски теории на Йенсен.

През 1925 г. Йенсен отново тръгва на пътешествие - този път в Египет, Палестина и Северна Африка. Като се връща в Копенхаген през 1928 г., писателят завършва "Етапи на съзнанието" ("Andens Stadier"), философски трактат за еволюцията на природата и човека. Продължавайки да пише проза и поезия, Йенсен отделя вече по-голямо внимание на есеистиката, в която се чувства влиянието на Дарвиновите теории и която се запомня по-скоро със стила си на изложение, отколкото с научната си проницателност.

През 1939 г. Йенсен посещава отново Съединените щати, но заболява и е принуден след няколко месеца да се върне в Дания. Макар писателят да се смята за напълно аполитичен, критикува остро фашизма и антисемитизма, и когато Хитлер окупира Дания, писателят унищожава своите дневници и голяма част от личната си кореспонденция.

"Митове" и есета Йенсен пише до края на живота си. Умира в Копенхаген.

Йенсен има репутацията на водещ представител на датската натуралистична литература. "Ясновидец с пет чувства" го нарича Кнут Хамсун. Американският писател Хамилтън Басо сравнява през 1945 г. известността на Йенсен в Дания с тази на Зигрид Унсет в Норвегия и на Томас Ман в Германия. Но едновременно с това Басо го сравнява с играч на бейзбол, който е бил преместен от нисшата във висшата лига: "Макар че Йенсен получи Нобелова награда, мястото му не е във висшата лига". С голям ентусиазъм се изказва за Йенсен един от неговите биографи Марион Нелсен: "Малко са писателите - пише Нелсен, - които така дълбоко и с такъв ентусиазъм проникват в миналото на своя народ и показват взаимната връзка на миналото, настоящето и бъдещето... Може би нито един писател не е уловил очарованието на датската природа като него". Много от днешните специалисти по скандинавска литература ценят високо Йенсен. Така през 1980 г. американският учен от датски произход Свен Росел пише: "Произведенията на Йенсен имат огромно значение за европейската литература. В неговите книги съвременността се свързва с вечността в едно митично видение".

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/jensen.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, юни 24, 2017

ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ – „МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН“ – Част осма: "Екзекутиране на страната"

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1. „УЧИТЕЛЯТ ЙОАН“; 2. „ДВАМАТА ИВАНОВЦИ“; 3. „ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ“; 4. „ПЪРВИЯТ ЦАР“; 5. „ПРЕОБРАЖЕНИЕ“; 6. „ЧАШАТА С КРЪВ“; 7. „СТРАШНИЯТ ИВАН“

۝۝۝۝۝۝۝۝۝


ЕКЗЕКУТИРАНЕ НА СТРАНАТА

Като направил Александрова слобода столица на Опричнитата, царят се върнал в Москва. И започнали обещаните екзекуции...

Отишли на дръвника знаменитият воевода княз Шуйский-Горбатий и синът му (царят обикнал да екзекутира с потомците). На площадката баща и син се молели взаимно да си отстъпят мястото под топора - князът не искал да види сина си мъртъв, а той не искал да гледа посичането на баща си.

Но тези първи екзекуции ще изглеждат в близко бъдеще като истинско благодеяние! Скоро царят ще поиска "нови неща в разправите" - и ще изгарят хората живи, ще режат кожата им на ремъци, ще ги пускат във вряла вода... Много неща ще измисли за поданиците си изобретателният Господар на цяла Рус.

Създавайки Опричнината, царят измислил за нея мрачни символи: към седлото на коня си опричниците връзвали кучешка глава и метла. Това означавало - да надушват измяната и да я измитат вън от държавата! И да пазят царя от заговорниците боляри, както вярното куче пази стопанина си. Опричниците станали и тайна полиция, и охрана на Господаря.

Искал отначало царят да има в Опричнината "хиляда защитници срещу изменниците", а набрал шест хиляди. Подбирал ги строго, че, не дай, Боже, да се окаже опричникът свързан роднински със Земщината. А който скрие роднинските си връзки, ще отиде на дръвника, когато дойде време да се екзекутират опричниците...

Чуждите държави не трябвало да знаят за започващата кървава разправа, която Иван приготвил на своята изтерзана страна. На въпросите за Опричнината посланиците на Иван трябвало да отговарят, че в държавата им няма нищо подобно, че всичко това са "селски брътвежи", а "на селските приказки не трябва да се вярва". Но като опричници служели и чужденци - от авантюристи, търсачи на кървави приключения Иван не се гнусял. Един от тях, мерзавецът и палач Хенрих Щаден, ще разкаже с искрен възторг на изумената Европа за своите подвизи.

Но основно в Опричнината служели руски дворяни, юначни, с ниско потекло и бедни. Както е известно, по-алчни от богатите са само бедните, така че опричниците веднага започнали да грабят Земщината. И царят отлично знаел, че ще започнат, нещо повече - желаел това. Щаден пише за един царски указ до съдиите: "Съдете праведно, за да не бъдат нашите виновни".

Опричниците грабели безсрамно и подигравателно - големи юнаци били! Изпращали често при някой търговец слугата си, който подхвърлял някаква вещ или сам оставал с нея в магазина. И тогава опричникът обявявал: моят слуга ме обра и избяга, а търговецът го крие заедно с краденото имущество. Заради това вземали на търговеца цялото му богатство - съдиите съдели "праведно", защото да се изправят срещу опричника означавало да тръгнат срещу Господаря (а по-точно - към дръвника).

Сега всеки опричник можел да обвини всеки земски човек, че му е длъжник. И земският човек трябвало да плати веднага - иначе го биели с камшик пред всички на търговския площад, докато не плати...

Играейки си с думите "опричь" и "кроме" (синоними, означаващи "освен" - бел. П. Н.), княз Курбский нарекъл справедливо Ивановите любимци "кромешници" - хора от непрогледната (на руски "кромешная" - бел. П. Н.) тъмнина на ада. Адово войнство.

Защо Иван поощрявал това грабителско геройство? Имало смисъл - искал да покаже на всички: настъпило е ново време. Нито предишните заслуги в боевете за Отечеството, нито знатният род - нищо няма да послужи за спасение. Има само една защита - да се служи на Господаря...

И още: с Опричнината Властта придобила основната черта, която я прави абсолютна - Страхът пред непредсказуемото и тайната. Никой не знае за какви провинения ще му хрумне на царя да екзекутира... или да помилва? Никой не разбира защо са нужни тайнствената Опричнина, кръвта и зверствата.

И що за странни и необикновени слухове се носят: казват, че царят е станал монах... Всички чакат и треперят - ще има ли още нещо?

Царят актьор измислил в Александрова слобода играта на "манастирско братство". В него влизали най-близките, любимите опричници, а царят бил техен игумен.

Особено било това братство... Към него принадлежал, например, красавецът Фьодор Басманов, с когото, както писал Курбский, Иван "погубвал душата и тялото си" (същото написал в спомените си и опричникът Хенрих Щаден). Веднъж по време на царски пир княз Овчинин упрекнал Фьодор "за нечестното деяние, което върши с царя" и веднага отишъл на дръвника...

Както се полага на манастирски братя, те ставали с изгрева, биели камбаната, ходели в обикновени раса. Но под грубите раса се криели извезани с драгоценни камъни кафтани. Както някога при варяжката дружина на предците му, така и царят се хранел с опричниците на обща трапеза. Но тези "манастирски трапези" приличали повече на безумни оргии.

Той постоянно четял на "братята" свещени книги. Наистина, понякога прекъсвал четенето - слизал в подземието. Там, в създадените от него килии за мъчения, докарвали изпадналите в немилост, там ги изтезавали бащата Басманов, синът Басманови и княз Вяземский - бащите на Опричнината...

Скоро те самите ще заемат места в килиите за мъчения.

Ивановият "манастир" в Александрова слобода, макар и значително преустроен, е достигнал до наши дни. В подземията му, както уверяват пазачите, и досега бродят призраците на нещастниците.

В тези подземия отивал Иван да погледа какво правят с изпадналите в немилост умелите палачи. И, както пише неговият съвременник: "Връщал се радостен".

Но същият съвременник ще разкаже колко ревностно се молел грешният цар: челото си разбивал при молитвите, коленете му хванали мазоли от дългите молитви върху каменните плочи. Пари изпращал в манастирите за помен на душите, които погубил, и "синодици" - списъци с имената на погубените. Всичките имена на своите жертви не можел да назове, пишел неясно и страшно: "А имената им, Господи, всичките..."

"Синодиците" разпращал, защото се страхувал, че душите, погубени от него без покаяние, могат да го мъчат на оня свят... Но се страхувал само от това, че убивал без покаяние... А от това, че убивал, изобщо не се страхувал, защото смятал, че притежава живота на своите поданици. Така, както писал на Курбский: "Своите холопи ние сме свободни да помилваме и екзекутираме".

В своите убийства царят виждал само изпълнение на замисленото трудно дело: да създаде велико послушание, покорна държава - чрез Кръвта. Не така, както го съветвала "Избраната рада", с дълги убеждения, а революционно - да изстреля напред, през столетията, една страна, обезсилена от екзекуции и страх. Страна, която слуша безпрекословно волята на царя.

През 1563 година умрял митрополит Макарий - изключителен човек, велик книжовник, поставил началото на книгопечатането в Рус. Иван започва да му търси подходящ заместник и прави нещо, което на пръв поглед е доста странно: моли Филип Количов, знаменития игумен на Соловецкия манастир, да стане митрополит.

Филип Количов произлизал от древен болярски род, бил известен със своя праведен живот и било странно да бъде канен за митрополит сред вакханалията на опричните убийства, а и плюс това в Рус имало достатъчно йерарси, готови да бъдат сговорчиви и послушни. Самият Количов дълго отказвал - искал отначало да бъде отменена Опричнината, но царят успял да го уговори. Неразбираемо било царското упорство - той познавал добре хората и сега трябвало да се приготви за дълги "упреци" от новия митрополит.

Така и станало. Не спазил Количов обещанието си да не се меси в опричните дела и започнал неговият нескончаем и опасен диалог с царя за всяка болярска екзекуция. И всеки път, като изслушвал митрополита, царят едва сдържал гнева си, само хриптял: "Мълчи, монахо!" Но как да мълчи? Ако митрополитът замълчи за невинната кръв, камъните ще надигнат глас! И Филип не мълчал.

През 1568 година дошъл краят... В черно расо, заобиколен от "братята", царят влязъл в Успенската катедрала и, както обикновено, поискал от митрополита да бъде благословен. Но Филип отказал пред всички хора да благослови православния цар. "Защото не мога да позная - казал той - Господаря нито по одеждата, нито по делата му".

По-нататък всичко се развило така, както било обичайно в дните на Опричнината. На църковен Събор послушните йерарси осъдили митрополита за измислено провинение (особено усърден бил новгородският владика Пимен).

Количов сам предложил на царя да свали от себе си митрополитския сан. Но Иван обичал прекалено много театъра - той помолил Филип да отслужи обедня в Успенската катедрала. В разгара на църковната служба опричниците начело с Басманови нахлули в катедралата, свалили от Филип одеждите му, облекли го в продрано расо и го откарали в далечен манастир.

Царят заповядал да изтребят целия род на болярите Количови. След метежния Филип той изпратил отсечената глава на любимия му племенник. И низвергнатият йерарх целувал и правел кръстни знаци над главата на юношата...

Историята с митрополит Количов изобщо не била странна грешка на царя - напротив, тя е изпълнена с дълбок смисъл. Сега вече на всички станало ясно: никъде няма да има застъпничество, дори самият митрополит не може да помогне нито на хората, нито на себе си, защото има само един закон и една воля - царската. "Своите холопи ние сме свободни да помилваме и екзекутираме..."

Хората като княз Репнин, който някога отказал да надене скоморошеската маска, или като смелия болярин, който разобличавал содомските гуляи на Басманов с царя, си отивали в миналото. Настъпвало всеобщо Мълчание...

Но Господарят все подлагал на изпитание своя народ: твърдо ли е Мълчанието, всички ли се страхуват. И веднъж опричниците влезли в Москва и отвели младите жени на знатните хора - боляри и дяци. Домашните затворнички, които, освен съпрузите и слугите си, не знаели мъже в лицето, били откарани извън Москва. Срещу тях потеглил царят със сина си от Александрова слобода. Започнала оргия, на която би могъл да завиди и Нерон... Най-красивите изнасилвал отначало царят, после ги давали на опричниците. След което върнали жените. Както ще напише Карамзин: "Скоро те умрели от срам и горест". Мъжете им скърцали със зъби, но мълчали.

Все това безумно Мълчание...

А след това той се заел и със семейството си...

Сред Мълчанието гибелта на Владимир Старицкий минала някак си незабелязано. Не случайно източниците излагат обстоятелствата около убийството смътно и различно. Според най-правдоподобната версия царят извикал последния уделен княз с жена му и децата му в Александровска слобода. И там "техният Господар и брат", като се усмихвал, им предложил чаша с отрова. "Чух, че сте искали да ме отровите, а сега ето сами пийте". И семейството изпило мълчаливо чашата.

Съпругата на покойния си брат, монахинята Александра, която заради праведността ѝ наричали "втората Анастасия", царят заповядал да умъртвят. И друга негова родственица, старата майка на Владимир Старицкий, убили заедно с нея по заповед на царя...

"Изпитанията" на Господаря нямали край. Дошъл ред вече не на хората, а на градовете...

Той избрал Новгород - градът, който бил основан от неговия прародител Рюрик ("Отиде Рюрик при Илмен и построи дървен град, и нарече го Новгород"), градът, в който Рюрик бил погребан. Когато на мястото на Москва още имало непроходими гори, Новгород вече бил велик град. И не само велик, а Господар Велики Новгород - господар на собствената си съдба, невиждана в Русия република, волна и славна, просъществувала триста и петдесет години и пресечена от неговия дядо... Още били живи хората, които помнели битките с московските князе, и камбаната на Софийската катедрала гърмяла, напомняйки за свободните дни. И много имало в Новгород привърженици на Владимир Старицкий и на княз Курбский. Не била там здрава властта на царя и той знаел това. И решил да я заздрави по проверения начин...

За похода срещу своя град бил нужен повод. Така се появил донос, че Новгород "се е свързал с полския крал и иска да се отдели от Московската държава, и още иска да свали царя и да постави на престола княз Владимир Старицкий". Как може едновременно да се преследват тези доста противоположни цели, вече никой не питал. Царят постигнал своето - в смисъла на доносите вече не вниквали.

По този начин се появил първият повод за разправа. А вече след смъртта на Владимир Старицкий в Новгород била намерена зад една икона грамота до полския крал. Как е попаднала там, на нас, живеещите в ХХ век, не трябва да се обяснява. Впрочем, разбирал го е даже Карамзин през ХІХ век...

Като замислил великото клане, царят поискал да получи благословията на свят човек и изпратил своя палач Малюта Скуратов при лишения от власт митрополит Филип.

Подобно на всички деспоти, Иван ценял зрелището на човешкото падение, обичал да наблюдава как обикновените подли чувства - страх, суета, жажда за мъст - движат хората... Не случайно той държал като опричник родния брат на убитата жена на Владимир Старицкий - Никита Одоевский, и племенниците на убития, князете Пьотр и Семьон Пронский, и управителя на двореца му, Андрей Хованский... Радостно му била да гледа жалкото им старание да му служат - на него, убиеца на техния сродник и господар.

Като изпратил при Количов кървавия Малюта, царят много разчитал на страха на Филип и на омразата му към предалия го новгородски владика Пимен, който трябвало да пострада в идната сеч. Но царят се излъгал - Филип отказал да благослови бъдещата кръв и казал: "Благославя се само за добро дело".

И тогава Ивановите поданици получили поредния урок: Филип бил веднага удушен от усърдния Малюта.

С великата опрична войска настъпил Иван към Новгород. Като започнал от Клин, превърнал всичко в пустиня, Твер изгорил до основи...

Новгород бил обкръжен. Отначало ограбили разположените наблизо манастири. Биели монасите до смърт, а тези, които останали живи, разпратили по далечни манастири. След това "започнал великият цар да громи Новгород".

Безстрашно потопил той в кръв беззащитния град. По хиляда човека на ден докарвали на съд при него и при любимия му син, Иван, който във всички злодейства бил редом с баща си. И те съдели хората, и ги измъчвали преди смъртта им. Горели ги живи, посичали ги и ги набивали на кол, давели ги във Волхов, а който успеел да изплува, опричниците му разбивали главата с канджи.

Според летописа Господарят избил шестдесет хиляди новгородци. И като ги избивал, не забравял да се моли: "А имената им, Господи, всичките..."

След което събрал жалката шепа останали живи граждани, на които отнел всичкото имущество, и поискал от тях да се молят "за нашето управление... А що се отнася до вашата кръв, нека да заплатят за нея изменниците".

И се проточили коли с награбена плячка след отиващата си опрична войска. Хенрих Щаден разказва: когато тръгнал на поход, имал само един кон, а се върнал с двадесет - впрегнати в шейни, пълни с богатство. И как е придобивал това богатство, Щаден също разказал, без да крие: влязъл в богатия двор на една новгородска княгиня и с ловко мятане забил топор в гърба на стопанката, която ужасена се опитала да избяга от него. След това, като прекрачил окървавеното тяло, "се запознал с обитателките на стаята за женска прислуга". Добре се запознал... Но така се уморил от грабене и любовни утехи, че "нямал повече сили" да изнасилва и граби - ограничил се с двадесет шейни.

А новгородския владика Пимен Господарят пощадил, но по свой начин - организирал весело представление. Опричниците надянали на владиката скоморошеска маска и отпразнували сватбата му с... една кобила! И заповядал царят на Пимен да тръгне с тази кобила за Москва, като свири по пътя със свирка. И той тръгнал! Тръгнал владиката, като платил за живота си с позор...

Пред тях бил Псков. В града се молели и очаквали разправа. Но екзекуциите и грабежите тъкмо започвали, когато градът бил спасен. Не от жителите - те безропотно се подчинили на настъпващата банда главорези начело с техния Господар. Градът бил спасен от знаменития псковски юродив.

Царят поискал да го види и юродивият дошъл с голям къс сурово месо в устата. Иван се смутил и го попитал: "Защо ядеш месо, нали сега се пости?" - "А ти си още по-лош - човешко месо през пости плюскаш" - отвърнал юродивият. И се уплашил господарят на цяла Рус. От никого не се страхувал - от светия човек се уплашил. Напуснал Псков...

Но в това прекрасно летописно предание не всичко е истина. Царят разбрал: задачата е изпълнена. Даже мисълта за непокорство станала невъзможна в опустошените градове и души. Сега това били покорни роби, които се осмелил да защити само един юродив.

Като гледал безкрайните коли с плячка, които карали неговите опричници, и като си припомнял страшните думи на юродивия, царят разбрал, че е превишил мярката на грабежа и кръвта. И веднага си помислил за "отговорните". Така е винаги при тираните: някой трябва да е виновен за пролятата от тях кръв...

И още: при вида на своите горди, весели опричници той разбрал: пред него са последните хора, които се чувстват свободни в Рус, забравили какво е страх. Страх пред царя.

И веднага след завръщането той им припомнил.

Отначало имало следствие и съдебно дирене в Александрова слобода, където главните опричници били обвинени в това, в което дотогава обвинявали другите - в измяна на Господаря. На тях, разправилите се с Новгород и Псков, им било вменено... сътрудничество с Псков и Новгород в желанието им "да се отметнат към полския крал"! Такъв бил царският хумор.

Под умелите изтезания си признавали това безумие опричниците, които още до вчера умело изтезавали другите - княз Афанасий Вяземский, бащата и синът Басманови. Опричниците били безпощадно изтезавани от... опричници.

Стотици места за екзекуции били издигнати в Москва и стотици палачи застанали до дръвниците... Бесилките се наредили край цялата кремълска стена, но нямало тълпи, хората не дошли. Гражданите се затворили по домовете си, улиците опустели - Москва решила, че е дошъл нейният ред, че царят е намислил да се разправи със своята столица. Никой не отивал на площада, всички в мълчание и ужас чакали покорно.

Но какво е царското представление без хора? Изкарали ги навън и царят успокоил тълпата: не към тях, обикновените хора, е неговият гняв, а към "добрите и силните".

"Прав ли е моят съд? Отговори, народе!" - питал царят тълпата. И народът привично отговарял: "Прав си за всичко, Господарю! Нека умрат изменниците!"

Показала се процесия - водели първите осъдени. Но бесилките край кремълската стена не били за тях, за бесилките те само можели да мечтаят. Царят се погрижил екзекуциите на опричниците да не отстъпват по изисканост на екзекуциите на техните жертви. И няколко дена продължавали техните мъчения, наблюдавани от главните палачи - двамата Ивановци, баща и син.

Преди разправата "прочитали вината" на осъдените. Дякът Висковатий, верен слуга на Иван, завеждащ царската външна политика, бил обвинен, че служи на полския крал и искал той да превземе Новгород и Псков, а още, че служи на кримския хан и го призовавал да заграби Рус, и още, че служи на Турция и искал "да откъсне" към нея Казанското и Астраханското царство... "Многогрешният изменник" стоял сега до стълба и за тези негови "измени" опричниците весело режели парчета от тялото му.

А Иван вече знаел: утре много от тези веселяци ще се люлеят на приготвените бесилки...

Висковатий бил съблечен гол: окачили го на ченгел и го посекли. След това на площада бил поставена високо каца с кипяща вода. Дошъл редът на ковчежника Никита Фуников, женен за родственица на вчерашния главен опричник Афанасий Вяземский. (Самият Вяземский вече бил убит с изтезания. Нямало ги на площада и Басманови. Те умрели страшно: царят, както винаги, поискал да види човешката подлост и заповядал на Фьодор да убие баща си и той го убил. След това умъртвили и вчерашния царски любовник. Щедро се избавил царят от своите грехове...).

Фуников, на когото царят не простил участието в "метежа край царската постеля", бил облят отначало с вряла вода, а след това със студена и кожата му се смъкнала. Жената на дяка била съблечена и я "влачили с въже", докато не умряла. А младата дъщеря царят дал на сина си - нека се позабавлява! Страшен бил Господарят... Но както е казал историкът: "Той можел да убива, но не можел да учудва". Към най-страшните злодейства, към най-нелепите обвинения хората отдавна привикнали. За справедливост, за ближните си вече никой не мислел, всички искали само едно - да оживеят.

(Следва)

Целият текст на книгата: ТУК.

петък, юни 23, 2017

„Диаболистите полагат основите на българския хорър“ – заключи кръглата маса в СУ

Наскоро Софийският университет „Св. Климент Охридски“ стана домакин на кръгла маса на тема „Жанрът „хорър“ в българската литература“. Срещата организираха Институтът по литература към БАН и Катедра „Теория на литературата“ в СУ. Проф. Николай Аретов влезе в ролите на модератор на дискусията и на един от участниците в нея. В събитието, проведено в конферентната зала на университета, се включиха учени, преподаватели, писатели и др.

След уводните думи на проф. Аретов членът на софийския Клуб по фантастика и прогностика „Иван Ефремов“, писателят Александър Карапанчев, изложи причината за организирането на кръглата маса: тезата на Иван Атанасов (Deadface), че хорърът дебютира на българската литературна сцена през 90-те години на XX век, предизвикала разгорещени спорове в интернет пространството в последно време. От своя страна А. Карапанчев посочи за родоначалници на този жанр тримата диаболисти – Светослав Минков, Владимир Полянов и Георги Райчев, публикували творбите си в периодичния печат и в самостоятелни книги през 1920-1923 г.

Също така сериозно внимание заслужават трите стихотворения на Пейо Яворов – „Смъртта“, „Угасна слънце“ и „Чудовище“, отпечатани в сп. „Мисъл“ през 1905-1906 г.

На свой ред доц. Огнян Ковачев (Факултет по славянски филологии в СУ) разясни произхода на понятието „диаболизъм“. Кръстник на това направление е литературният критик Васил Пундев със статията си „Диаболичният разказ“ във в. „Слово“ през 1922 г. Самият Пундев извежда термина от сборника на френския писател Барбе Д'Орвили "Les Diaboliques" (1874), съдържащ „жестоки, странни“ разкази.

А. Карапанчев определи хоръра като „пограничен“ жанр, а доц. Дарин Тенев (Катедра „Теория на литературата“ в СУ) добави, че „повечето български автори на хорър пишат и фантастика“.

Доц. Иван Христов (Институт за литература към БАН) направи паралел между творбите на Шарл Бодлер, Едгар Алан По и споменатите стихотворения на Яворов. За него тримата автори са силно повлияни от градската среда, изпитват „разочарование от предходния позитивизъм“ и дори „неосъществен мачизъм“. И. Христов вижда в литературата на ужаса „реабилитация на трансцендентното у човека (подобно на Фройд), противно на рационалното“.

Проф. Александър Панов от БАН постави въпроса за отношението на ужасите към традицията. Писателката Фани Цуракова отговори, че „народната приказка гъмжи от „хорър“. В хода на обсъждането проф. Миглена Николчина (Катедра „Теория на литературата“ в СУ) многократно обърна внимание на фолклорната балада „Лазар и Петкана“ като подобен пример. Други участници в кръглата маса отбелязаха редица сцени на жестокости в повестта на Васил Друмев „Нещастна фамилия“.

Доц. Тенев и М. Николчина се обединиха около мнението, че „началото на 20-те години на ХХ век (1922-1923 г.) полага основите, върху които можем ретроактивно да говорим за тази литература“ (б.а. – хорър). Към тях се присъедини и доц. Ковачев.

Дарин Тенев допълни, че в курса „Българският канон“, който води, студентите постоянно се обръщат към диаболистите, особено към Полянов и Райчев.

Проф. Панов запита: „Съществува ли сега връзка между автора и читателя?“ Миглена Николчина заяви, че според нея съвременните опити за установяване на приоритет върху литературата на ужасите са стремеж на автори и издатели към по-голям търговски успех.

Огнян Ковачев бе категоричен: „Наблюдаваме опити за самодефиниране, самоизтъкване. Нямаме основания да разглеждаме наличието на съвсем нов жанр в българската литература.“

Информацията подготви: Пламен Младенов

четвъртък, юни 22, 2017

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

Писмото е познато в препис. Практиката да се преписват писма за разпространяването им е приета сред комитетските работници. Дякона например делегира правото да преписва писмата му само на Данаил Хр. Попов, но почеркът в случая не е негов. Стилът е близък до този на Апостола. Относно знака "?" трябва да имаме предвид, че в някои случаи Левски го използва като удивителен, а не като въпросителен знак.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ

Азиз Рушидоолу. Небоолу!

В писмото си на Мурадооглара (Марин поп Луканов, председател на Ловешкия комитет - бел. П. Н.) [от] 21 май давате им бележка защо да не отварят писмата? Ами да чакат кога дойда аз да го отворя, че тогава? Което не е право [да] казвате, и аз казвам, че не е право, защото не върша нищо, докато им не представя, а ето защо им съм казал да ги не разпечатват: за една само дума. което значи лозинка (парола - бел. П. Н.), и това само аз трябва ла го зная. което е ключ на тайната. С тях заедно? Не е ли за тяхна здравост? И зная ли в кое писмо ще ми забележите такова нещо! Казват пак: че щом дойдат от вас писма, трябва да ви се отговори, макар [че] ме нямало. а какъв ще бъде тоя отговор, когато те [са] по мое разглеждане (за разглеждане от мене . бел. П. Н.). Се може. криво [да са] отговорили, аз захващам да пиша друг отговор, несъобразен с техния? Тогава какво правите вие там, а тук какво става? Не е ли по-добро като се сберем и както се намери за по-добро, така да стане! Досега така, ка[к]то са вървели работите ни, все слепи не сме ли ги раждали! Във Влашко не са ли тия причините, дето днес работят задружно. пък утре захващат да се нападат! Аз не съм съгласен в такова нещо. Съгласен съм тогава, когато по-напред сме разгледали, че вишегласието, като не одобрява мнението ми, то тогава турям се да работя с тях заедно с всичките си сили! Но пък не подписвам, че аз съм го избрал за така да бъде? Пък то ако излезе на добро, то е на вишегласието, а зло ако е. пък, на тяхна отговорност остава. Мен ме няма там. защото не подписвам, а и не развалям като е пo вишегласие. Длъжност ми е да работа и аз с нето. но като се одобри моето предложение от вишегласието, тогава съм в отговорност на злото и нека чернея аз пред народа.

От сега за напред в друг по-прав път трябва да се тръгне, като когато има да се дава мнение върху някоя работа, излиза отговор на някои по-важни писма, трябва всеки. който ще лава гласа си и да бъде в работата! Той по негов избор трябва да даде копието си в Централния комитет и оттам ще се вземе вишегласието, и тогава никой с никого нема да се припира и да разваля. Като е подписал, че по вишегласието ще работи. Пък комуто не стига умът да решава, а иска да бъде и той в работата, тогава трябва да подпише за някого, на когото се по-вярва, че каквото се извърши, ще бъде склонен на неговото.

На другите ви две писма заедно с П. Хитовото от Белград [от] 3-и юни и друго от Д Ценова от 15-и юни от Букурещ. На двете ти писма едното надписът до Муратооглу, другото на мене. И в двете си пишеш ни защо (че - бел. П. Н.) си ни улеснил хора за пренасяне и донасяне [на] писма по-често. Това сме го казвали и ние, от като сте го заказвали и вие. а с какво се нареждат хора, нали с пари! Пък досега сме вършили без пари и сега сме пак без пари. Или ще кажете с колко пари се нареждат такива хора! Не, ако само работата е за тия хора да се наредят, па да вземете и да даваме само с голи кореспонденции, да се питаме вий какво мислите, а ние какво правим? То е лесно, но подир алейкум селям (мир вам - бел. П. Н.) и още има работи, които трябват по-напред от това. Не сме ви и споменавали за тези работи, защото като нямаме пари. ние мълчим.

Я чуйте какво ще ви кажа: видим всички, че без парите нищо няма да направим. В отговор на първите ви писма и сега пак ви казвам, че туряме се вече да търсим парите под какъвто начин вече можем. Искам да кажа, че като се туряме чисто на тоя път, не ще можем навреме нито да получаваме писма, нито да ви изпращаме, защото както ви казвам по-горе. докато се не съберем да разгледаме писмото ви, не може да ви се отговоря решително. С Димитър Обши получихме писмата и печата. Печатът е във всичко добър, само левът нема корона. Защо така? Ако е сбъркано, трябва друг да се поръча. Бележите ни нещо, дето прочиташ във вестник „Ромунул“ от 16-и юни, взето от други вестник. То е грешка, там от вас [е] пропуснато и паднало е на турското правителство в ръцете или е от кардашлъкъг ти (брат ти - бел. П. Н.) - да е дал на някъде да четат, каквото е дал на един карловец и му рекъл да го дава тук-там да четат и раздрънкало се 6eшe. Питам ви колко листа са напечатани, колко сте ми изпратили и аз да Ви кажа колко съм получил. От там ще са види грешката. Димитър Общи иде оттам без пари с 30 гроша, та и аз като съм без тях, разбира се вече какво ще правим. За Панайотовото писмо не е нужно да ви описвам съдържанието му, чели сте го. Също и от Д. Ценов от Букурещ.

Всичките от Вас писма - пет - с Панайотовото и на Д. Ценов получих, с печата заедно на 30-и юни.

Срещу отговора ни на Плоешките писма и вия от ваша там страна, като членове на тайното ни правителство и съгласни с нашето вишегласие тук, да им искате решителен отговор - или с нас, или не! Защото на неразбрани писма каквото им беше нацапано без разсъдък писмото, нашите тук членове четат и дреме им се. На такова писмо и като че не им се ще да отговарят.

Като получите отговора им на писмата ни, вземете и вия там копие, за всякакви дирни (задни -бел. П. Н.) случки.

Приемете поздравлението ми и братски ви целувам всички членове там на Тайното ни привременно правителство в Българско и особено и в къщата ви на г-жа Екатерина и пр.

Ваш братовчед

Аслан Дервишооглу

1971, 6 юли, от Тракия

Като щом се сдобия с 60-70 хиляди гроша, ще дойда там и тогава има много работи да се свършат и други да се турят наред, засега ги замълчавам.

На влашките ни чорбаджии, които дават с думи, кой 1000, кой 2000, кой 3000 хиляди жълтици. но тогава, когато видят... кажете им, че техните и милион жълтици нека си бъдат техни тогава. Когато ние днес се излагаме в най-големите опасности да ги събираме по 20-100 и 1000 гроша и не искат да знаят за днешните юнаци като мрат по тия пари, докато ги събирату и си наредят работата! Ще дойде ден и тия юнаци да не искат и да чуят за такива чорбаджии, на които са по-мили 1000-та гроша от българските освободители, дето мрат ката (всеки - бел. П. Н.) ден. Кажете им да го запишат.

От Одеса никакъв отговор на нашите писма? Ами и от Киселски.

На плика е написано:

Прието тук на 4-и август 1871, Т. Мъгурели

За г-н Азиса Рушидоолу Неболлу.

Отговор 9 авгукт 1871.

На 16 август Пак писах и притворих писмото от Д. Ц. за там.

В Никопол.

Оригиналния документ може да видите ТУК.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

сряда, юни 21, 2017

ЕДВАРД РАДЗИНСКИЙ – „МЪЧИТЕЛЯТ ЙОАН“ – Част седма: "Страшният Иван"

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1. „УЧИТЕЛЯТ ЙОАН“; 2. „ДВАМАТА ИВАНОВЦИ“; 3. „ОТ ТЪМНИНИТЕ НА АЗИЯ“; 4. „ПЪРВИЯТ ЦАР“; 5. „ПРЕОБРАЖЕНИЕ“; 6. „ ЧАШАТА С КРЪВ“

۝۝۝۝۝۝۝۝۝


СТРАШНИЯТ ИВАН

А след това паднала и последната юзда, която сдържала страстта му - умряла Анастасия. Смъртта ѝ разделила Ивановото царстване: както някога женитбата с нея била велико и светло начало, така сега нейната смърт станала начало на появата на нов цар.

Анастасия умряла от болест. Но той, който видял толкова болярски злодейства, трябвало да заподозре (и с удоволствие заподозрял) - болярите са я отровили! Макар че, когато Анастасия затворила очи, никой не чул от него никакви обвинения.

Тогава не посмял... Тогава имало само скръб - нечовешка, яростна. Отишла си единствената, която успял да обикне, която го разбирала и обичала. Не се страхувала - обичала го. Следващите ще се страхуват.

Прахът ѝ в бял саркофаг (заедно с праха на майката на Иван и на знаменитата баба София Палеолог) лежи днес под сводовете на мазето на Архангелската катедрала. След като през 1929 година болшевиките унищожили Вознесенския манастир (там погребвали московските царици), древните ковчези били превозени с каруци през Съборния площад до Архангелската катедрала. И София Палеолог, и съпругата на великия Дмитрий Донский, и Елена Глинская, и Анастасия - всички ги чакало страшно преселение. През пробита дупка саркофазите били спуснати в мазето на катедралата...

Аз можах да ги видя. По стръмната стълба, държейки се за вбитите в камъка перила, се спуснах в мазето, изпълнено с бели саркофази. Застанал над разбития саркофаг на майката на Иван, Елена Глинская, където се виждаха белите кости и останките от изгнилите одежди на отровената красавица, гледах намиращия се до самата стена мраморен саркофаг на Анастасия. Там, под плочата, лежеше тази, чиято смърт преобърнала историята на Рус...

По-късно, като решава да обвини своите врагове за отравянето на Анастасия, Иван ще напише на княз Курбский: "Защо ме разлъчихте от жена ми?.. Ако не бяхте отнели моята юница... Нямаше да има кървави жертви".

Кронос е кръвожадният баща на Зевс, който изяжда своите деца... Сега и той ще изяжда поверените му деца - потомците на велики родове.

Скоро след нейната смърт започнали жертвите на Кронос...

Първи паднал Силвестър: омръзнал той на царя. Както сам Иван писал: "Гръм да прогърми, дете да се разболее - във всичко учеше попът да виждаме Боже наказание". На седемнадесет години все още се страхувал, но сега, на тридесет, му били смешни попските "детски плашила".

Падението на фаворитите обикновено означавало тяхната екзекуция. Но той не докоснал Силвестър - помнела още царската душа "страха и трепета" в дните на пожара. "Отнесъл се към попа милостиво" - просто го прогонил от Москва, заточил го сред белите ледени нощи: отначало в Кирило-Белозерския, а след това в Соловецкия манастир. Нека да се учи, да разбере - не може "да се угоди на всички".

Алексей Адашев отправил в Ливония - отначало като воевода, а след това като свой заместник. Но след това не издържал - заповядал да го арестуват и организирал съд над вчерашния си любимец. "Да ни отминава по-често от всички скърби и господарския гняв, и господарската любов..." Не поискал той обаче екзекуцията на Адашев пред очите на радостните боляри и вчерашният царски любимец изведнъж подозрително умрял. Като погребал любимата си жена, Иван скърбял, но по царски. Нов брак откривал велики възможности за венценосния вдовец...

Започвайки войната с Ливония, той разбирал, че Жечпосполита няма да остане встрани. Бракът с полска принцеса можел да я неутрализира... И само няколко дена след смъртта на Анастасия руски пратеници заминали при полския крал Сигизмунд Втори, който имал две сестри. На пратениците било заповядано да видят коя от тях е по-красива, по-здрава и, най-важното, по-дебела. (Изобилните трапези, задължителният дълъг сън след обяд и отсъствието на движение у знатните хора предизвиквали пълнота, дебелина, които при мъжете били признак на важен човек, имащ право на уважение, а при жените - на необходима част от красотата.) Докато пратениците описвали в подробни донесения коя от принцесите е по-дебела, Сигизмунд отказал на Иван. Полският крал предпочел да получи Ливония и скоро започнал война срещу Господаря на цялата Рус.

Но Иван си намерил половинка. Някога страхът и трепетът пред Бога му помогнали да получи любовта и съгласието на Анастасия, а сега изискването за абсолютно подчинение, омразата към всякакво прекословие и жаждата за отмъщение като че ли създали втората Иванова жена.

Нова владетелка на царската постеля станала черкезката принцеса Мария Темрюковна - дъщеря на кабардинския княз Темрюк, който сега трябвало да му помага при защитата от набезите на кримския хан. "Черна жена" - с черни коси, с очи като горящи въглени, "дива по нрав, жестока по душа"... Източна красота, тъмна чувствителност и бясна избухливост... В двореца дошла Азия. Източната деспотия, насилието - азиатското проклятие на Русия... "Пресветлият в православието", както Курбский наричал младия Иван, изчезнал завинаги...

Сега вместо предишните любимци, мислителите от "Избраната рада", в двореца има други хора. Пият без мярка, веселят се... непрекъснат пир, по-точно - оргия. На многочасовите царски трапези се канят скоморохи (руски средновековни актьори, едновременно певци, танцьори, дресьори на животни, музиканти и автори на повечето от словесно-музикалните и драматичните произведения, които изпълнявали - бел. П. Н.), шутове и даже магьосници, които вече са в царската свита.

Магове и чародеи от Лапландия държи сега православният цар при себе си в двореца! Впрочем, и руските скоморохи се смятали не само за актьори, но и за вълшебници. Това била стаената, езическата Рус, през цялото време съществуваща заедно с православието... По ръмжането на дресираната мечка, която скоморохите водели из градските дворове за народна забава, по звуците на вятъра и дори по човешка следа върху пясък те четели хорските съдби. Скоморохът можел да вземе шепа пръст изпод краката на отминал човек, да изрече магия и да го погуби. Опасни били тези хора - езическа смес от актьори и магьосници.

По време на пировете с шутове и скоморохи, танцуващи с древни смешни маски, Иван обикнал да се забавлява кърваво с гордите боляри.

Когато започнали пораженията в Ливония (битките при Ула и Невел), царят не можел да признае неуспехите на своята армия. За всички беди в държавата, както се полага на един деспот, той знаел винаги само едно обяснение - заговор и болярска измяна... Така загинали двама знаменити воеводи от славния род Оболенски - княз Михаил Репнин и княз Юрий Кашин, участвали в ливонските баталии.

Гибелта на Репнин царят-актьор поставил театрално... По време на пир, когато с викове и подсвиркване край царската маса танцували любимите на царя скоморохи, Иван заповядал на славния воевода да надене скоморошеска маска и също да танцува. Но князът отказал да се присъедини към "прокълнатите от църквата магьосници", с достойнство захвърлил надалеч маската, протегната му от царя.

И царят разрешил този спор между повелята на Господаря и религиозните постановления. По време на вечерня за Репнин дошли в домашната му църква. Снажният болярин стоял на колене - молел се. Убили го до олтара... Заклали в същата нощ царските слуги и роднината на Репнин, княз Кашин - също изчакали да отиде на молитва и го убили, "като напълнили с кръв цялата църква".

Нека знаят: Бог няма да ги спаси от гнева на Господаря. Всички трябва по холопски да почитат отсега нататък една воля - неговата, царската. Тя сега е Божа воля.

И убивал вече царят в църквите, със скоморошеска шеговитост, хилейки се над човешката смърт. Боляринът Никита Казаринов-Голохвастов избягал от царския гняв в манастир и дори приел схима, "ангелски чин". Но царят заповядал да го екзекутират, като казал, усмихвайки се: "Той сега ни е ангел и му подобава да отлети на небето".

Стоварила се първата опала върху княз Владимир Старицкий и старата му майка - царят започнал да изплаща някогашните дългове, за "метежа край царската постеля". Но засега ги оставил живи. Нека да поживеят в страх от очакваното наказание - това е къде по-лошо от смъртта...

Между другото в Ливония останал последният призрак от омразното му вече време - княз Андрей Курбский. Точно тогава Ивановите войски постигнали славна победа край Полоцк - последната като че ли велика победа.

Заради раните си княз Андрей не участвал в битката и това се сторило на Иван подозрително...

Скоро князът бил отзован от войската и изпратен за наместник в Юриев (днес естонския град Тарту). Курбский помнел: гибелта на Адашев започнала с назначаването му за наместник именно в този град. Чул бил князът и за всичко, което ставало в Москва, където усърдно работели топорът и дръвникът...

Било нощ, когато князът повикал жена си и попитал: какво ще пожелае - да остане с бъдещ мъртвец или да се раздели с жив човек? И княгинята избрала... Раздялата била кратка. Той целунал малкия си син и слугата Василий Шибанов помогнал на снажния княз да се прехвърли през градската стена, където в далечината чакали оседлани коне. И Курбский препуснал към Ивановия враг - полския крал.

Вече от Литва княз Андрей изпратил първото си послание до Грозний. Според разказаното в "Степенната книга" (руски исторически документ от XVI век - бел. П. Н.), слугата на Курбский, Василий Шибанов, отнесъл знаменитото писмо в Москва и го връчил пред всички на царя, когато той стоял на Червения вход (рус. `красное крыльцо`, тържествен церемониален вход към царския дворец - бел. П. Н.). Като равен на равен пишел потомъкът на ярославските князе на потомъка на московските "кръвопийствени", според израза на Курбски, князе, които не с военни подвизи, а със "скъперничество и хитрост, слугувайки на неверните" грабители - татарите, са завоювали руската земя...

Пред очите на народа Иван взел писмото, а след това мълчаливо продупчил крака на посланика с острия край на своя жезъл. И, опирайки се на него, бавно четял царят посланието на княз Андрей, а Шибанов търпял нечовешка болка. Губейки кръв, вече умирайки, верният слуга славел своя господар, който го изпратил на смърт...

Между другото, в ответно свое писмо до Курбский, укорявайки княза за това, че е нарушил кръстната целувка да служи на него, на Иван, царят написал: "Как не се срамуваш от своя роб Васка Шибанов? Та той запази своето благочестие и пред царя, и пред народа... стоейки на прага на смъртта, той не се отказа от кръстната целувка пред тебе, като те прославяше и беше решил да умре за тебе..."

След гибелта на Шибанов следващите писма от Курбский достигали до царя по проверен през ХVІ век начин: с тайно подхвърляне в Кремъл. Такива писма се наричали "подметнати"...

"Като приел и прочел внимателно" посланието на Курбски, царят побеснял. Князът го бил опознал добре, стрелите попаднали в целта - всичките укори за избиването на "добрите и силни боляри", имената на погубените от него воеводи, напомнянето за това, че ще се страхува до самата си смърт: от Страшния съд, за безвъзвратно отишлия си праведен живот, а най-важното - от угризенията на съвестта, с които Грозни ще се бори през целия си живот. Той ще се моли, стоейки часове на колене, ще се моли яростно и страстно, за да може след това... да греши без задръжки. И отново да се моли.

"Твоите страсти те терзаят - ще го мъчи тържествуващо Курбски и в следващите писма. - Ти страдаш ден и нощ. Измъчи те съвестта, плашат те виденията на Съда и Закона... и като зверове те обкръжават твоите злодеяния..."

Царят бърза да отговори. Болят раните от отровните стрели на княза... И той сам няма търпение да заклейми оскърбителя. Да пише е неговата стихия. Ако Иван не беше цар, щеше да стане първият велик руски публицист. Анонимният автор, представящ преди своите мисли под имената на Ивашко Пересветов, на своите боляри и дори на Юродивия, най-сетне говори пълногласно от свое име.

Това бил негов отговор не само на опалния княз, но и на всички тайни изменници, "по цялото царство писмо за кръстопрестъпника княз Андрей Курбский и приятелите му". Впрочем, и първият руски дисидент, получил възможност да спори публично с властта, Андрей Курбский, също разпространявал своите послания по градовете. Двамата искали за словесната им битка да знае цялата руска земя.

Както винаги, в гнева си Иван е гениален. Писмото му е страстен монолог. Той явно диктува - лее се живата му реч. На краткото писмо на княза царят отговаря с множество страници. Това е вик на болка и покаяние, потресаваща искреност, страстно желание да се оправдае... не, не пред Курбский - пред себе си! ("Като пред свещеник лееш словата си" - ще напише насмешливо князът за царския отговор). Но искреността се сменя с любимото Иваново актьорство - посланието гъмжи от безкрайни иронични въпроси към княза. Царят обожава публичните диспути, но умее да се сражава и на хартия.

"Няма да видиш лицето ми до Смъртния съд" - пише му Курбский. "А на кого ще му се прииска да ти види етиопското лице" - парира Иван и веднага избухва във вопли на ярост - следва поток от ругатни срещу княза: "лайно смърдящо", "песолаене", "бясно куче", "бесовско злохитрие"... Но печал сменя яростта: "А ме питаш защо не съм си запазил чистотата? Всички сме хора..." И веднага - презрително високомерие на недосегаем владетел...

Всичко е объркано в царските отговори, както и в душата на царя.

Кореспонденцията им съдържа първата руска полемика за свободата, за властта и за всеобщото холопство в Рус. И, според традициите на нашите полемики, това е спор на глухи - всеки пише само за това, което го интересува, като старателно не отговаря на конкретните доводи и въпроси на опонента.

Курбский упреква Иван за безсмисленото изтребване на болярите и воеводите, които царят заменил с "жалки просяци и угодници нечестиви". А Иван отговаря своето: царят, като Бог, "дори от камък може да въздигне чадата на Адам" и изобщо, "с Божа помощ ще ми се намерят велможи освен вас, изменници".

Курбский пише, че "прелютите и прегордите руски царе... се отнасят със съветниците си като с холопи, а в другите държави просветените велможи не са холопи, а съветници" и те живеят там "под свободите на християнските крале и са много полезни за държавата..." А Иван отговаря: "Своите холопи ние можем да награждаваме и да екзекутираме".

Той искрено не разбира княза. Поданиците имат само една свобода - да се подчиняват. И царят има свобода - да заповядва, да екзекутира и да прощава.

Бягството на Курбский завършва с преврат в душата на Иван. Както винаги, той успял да заглуши в себе си мъчението, родено от писмото на вчерашния си приятел, и си оставил един железен извод: болярите са изменници. Ако най-добрият от тях е нарушил кръстното целуване - на никого не може да се вярва. Топор и меч - само тези лекарства ще излекуват бесовските им души...

В края на 1564 година от вратите на Кремъл излязъл цял керван шейни и каруци. Обявено било, че царят отива на поклонение, но преди това той "никога не отивал така на поклонение"... Безкрайните шейни возели царско имущество, хазната и най-важното - държавния архив. В царската шейна седял Иван със своята "черна жена". Мария Темрюковна плашела хората с огнените си очи и тъмното си лице - редом с придворните болярки тя наистина приличала на "етиопка". С нея пътували: брат ѝ, княз Михаил Темрюкович, децата на Иван, малцина приближени на царя боляри и многобройни държавни служители, дворяни, на които било наредено да вземат със себе си своите жени, деца, коне, оръжие и слуги.

Сред заминаващите били и новите любимци на царя, баща и син - Алексей и Фьодор Басманови. Алексей Басманов - воевода, който не един път спасявал Рус от набезите на кримските татари, вече успял да се прослави печално с усърдието си на царедворец - той изпълнявал сега най-страшните поръчения на своя Господар. Синът му Фьодор станал първи любимец на Иван - без него царят "не можел нито да се весели на пировете, нито да злодейства". С Фьодор, както твърдели мълвата и летописците, "царят се отдавал на содомски грях..."

Заминавали с царя и обеднелият княз Афанасий Вяземский, и малко известният тогава на някого Григорий Белский по прозвище Малюта Скуратов (този безроден човек нямал никакво отношение към великия род на князете Белски). На Малюта било съдено да стане символ на страшното начинание, заради което царят напускал Москва. И него, и много жалки до вчера дребни хора се готвел да постави Иван в замисленото от него дело по-високо от "добрите и силните". На тях вярвал той, защото те му били длъжници за всичко.

Керванът от шейни и покрити каруци, напускайки Москва, излязъл на ярославския път и след кратък престой в Коломенское пристигнал в Троице-Сергиевата лавра.

Царят се молил дълго, но след това, вместо очакваното завръщане в Москва, продължил по-нататък...

Движели се бавно. Едва след месец път царският кортеж стигнал до старото ловджийско село на московските Господари - Александрова слобода. Там спрял царят. Оттам изпратил в Москва две грамоти, които съчинил по пътя.

Вече цял месец в Москва нямало от Господаря никакви известия, когато пристигнали царските грамоти. Прочели ги, както царят заповядвал, на площада - пред целия честен народ.

Все едно продължавайки своя спор с Курбский (или със самия себе си?), Иван огласил в първата грамота списък с измените на князе и боляри, воеводи и дяци (министри), архимандрити и игумени - на тях той "стоварил царския си гняв". Сред безкрайните, старателно изредени обвинения имало страшни: в отравяне на Анастасия, в това, че болярите замисляли да убият децата му...

Втората грамота била към обикновените московски хора, в която царят обявявал, че не им се сърди, "защото нямате никакви вини". Но с изменниците боляри не желае да живее в Москва, поради което му се е наложило да изостави "възлюбения град" и да замине да се скита.

Със страх слушал простият народ царските грамоти. Болярите, които трябвало да уважава, се обявявали за изменници. Но ужасът се състоял в това, че царят ги е напуснал - народът се лишил от свещения деспот, от застъпника пред Бога и от заплахата за нашествията на чужденците. Кой ще ги защити?

В Московската държава хората, по думите на историка, "по-лесно можели да си представят страната без народ, отколкото без цар". И народът в страх искал завръщането на Господаря. Иван пресметнал всичко точно.

При него отишла делегация от свещенослужители. Дълго го молили да се върне и накрая той сменил гнева си с милост. Но условието му било духовенството повече да не му отправя "отвратителни досади" - скучни забрани да наказва изменниците.

Съгласили се. С всичко се съгласили, само и само царят да се върне. Макар да разбирали, че се съгласяват на велика кръв. Като се върнал в Москва, Господарят обявил нещо невиждано: едва успялата да възникне обединена държава той делял отново - на Земщина и Опричнина.

Опричнина е загадъчна дума... Така в Рус наричали "вдовишкия дял". Той трябвало след смъртта на княза да бъде заделен за неговата вдовица.

Това била все същата игра на царя-актьор: да се представи за унижен, за да се надигне след това страшен и грозен. Сега той играел нещастен, преследван от изменниците боляри човек, принуден да моли в собствената си държава за жалкия "вдовишки дял" на своята майка.

Еднообразни царски игри... По-късно, когато решава да екзекутира болярина Иван Фьодоров, той ще го застави да облече царските одежди, ще го постави на престола и като се кланя унизено, ще му каже: "Виждаш ли, ти седиш на трона ми. Казват, че си мечтаел за това, заговори си градил..." И страшно ще добави: "В моя власт е да осъществя мечтата ти - да те поставя на трона... Но в моя власт е и да те сваля от трона!" С удар на ножа си ще събори нещастника от престола и великият княз ще лежи в локва от кръв - с царското одеяние, в подножието на трона...

Скоро със специален указ царят обявил: по цялата страна най-добрите земи да му бъдат дадени като "вдовишки дял" - Опричнина, а всички останали оставя на болярската Дума - като Земщина. Деляла се и столицата: от едната страна например на Никитската улица започвала Опричнината, а от другата - Земщината.

Така се деляла неуспялата да укрепне, с великата народна кръв отскоро обединена държава. Цялата страна се деляла! От Опричнината били гонени болярите и невзетите за опричници служители. На тях им давали други вотчини и имения - в Земщината.

Опричнината е живот без изменниците боляри, без "добрите и силните". Не напразно в писмото си до Курбский Иван заплашва: "Ще ми се намерят велможи освен ("опричь" на староруски - бел. П. Н.) вас..."

По-късно историците ще видят основния смисъл на Опричнината в изгонването на болярите. Като взел, значи, най-добрите земи, като изгонил от тях предишните им стопани в пустинни и бедни места, царят подкопал болярското земевладелчество, разорил потомците на уделните князе и князчета... Но има нещо удивително - всичко се оказало съвсем иначе! Александър Зимин и други блестящи наши историци са доказали: повечето мразени от царя князе и князчета "преминали благополучно в следващия ХVІІ век... като богати земевладелци"! А екзекуциите и конфискацията засегнали само една, но много определена група от знатни хора - болярите и князете, свързани с уделния княз Владимир Старицкий.

Нима Опричнината, това "странно учреждение", всичката кръв, всичкото разделяне на земята са били замислени за уреждане на сметките с безвластния и жалък княз Владимир? Тогава Иван наистина е "безумен метежник в собствената си държава"! Но не, не е такъв по характер, и умът му е друг - проницателен, възприемчив и страшен. Тук имало едно на ум... И не понесъл леко царят Опричнината - не случайно след завръщането си от Александрова слобода "станал неузнаваем". Изгубил всичките си коси, все едно преживял нервен потрес - от тежкото решение...

(Следва)

Целият текст на книгата: ТУК.