неделя, февруари 28, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1972 г. / ХИМИЯ / УИЛЯМ СТАЙН

Уилям Стайн (William Stein)

25 юни 1911 г. – 2 февруари 1980 г.

Нобелова награда за химия (заедно със Кристиан Анфинсен и Станфорд Мур)

(За приноса му към изясняването на връзката между химичната структура и каталитичната активност на активния център на молекулата на рибонуклеазата .)

Американският биохимик Уилям Хауърд Стайн е роден в Ню Йорк. Той е второто от трите деца на Беатрис (Борг) Стайн и бизнесмена Фрид М. Стайн. Учи в училището „Линкълн“ – прогресивно учебно заведение към учителския колеж на Колумбийския университет. Занимавайки се в предпоследния и последния клас на училището, той посещава и занятия в академията „Филипс Екзетър“ в Андовър (щат Масачузетс).

През 1929 г. Стайн постъпва в Харвардския университет и след четири години получава степента бакалавър по химия. Продължава да учи химия в Харвард, но през първата година успехите са му толкова лоши, че е на ръба да изостави заниманията си. Вместо това обаче решава да се заеме с биохимия и през 1934 г. се мести в Колежа за лекари и хирурзи към Колумбийския университет. Като намира там стимулите за интелектуална дейност, които не му достигат, той – по неговите думи – „за кратко време проучва огромно количество материали“. За дисертацията си, посветена на аминокиселинното съдържание на протеина еластин, получава през 1938 г. докторска степен. Като другите протеини и еластинът има голяма молекула, състояща се от аминокиселини, свързани заедно с полипептидни вериги. Макар че структурата на еластина остава по това време неясна, дисертацията на Стайн е крачка напред за разбирането на нейните съставки.

След като получава докторска степен, Стайн започва да работи в института за медицински изследвания „Рокфелер“ (днес университета „Рокфелер“) в Ню Йорк под ръководството на Макс Бергман, за когото по-късно се изказва като за „един от най-великите специалисти на ХХ век в областта на химията на протеините“. В института „Рокфелер“ Стайн е определен да работи в една група със Станфорд Мур: двамата трябва да намерят по-ефективни методи за анализ на аминокиселините в протеините.

Когато Съединените щати влизат във Втората световна война, Мур е призован в армията. Той е назначен във Вашингтон, а Стайн и неговите колеги от института „Рокфелер“ работят над проекти, свързани с военни целе, към Управлението за научни изследвания и развитие на САЩ. През 1944 г. Бергман умира. Но след края на войната, през 1945 г., директорът на института „Рокфелер“ Хърбърт С. Гасер предлага на Стайн и Мур да продължат започнатите по-рано изследвания в областта на количествения анализ на аминокиселините.

По това време двамата вече могат да използват откриитя и имащ важно значение начин за разделяне и пречистване на протеините, разработен през 1944 г., когато английските химици Арчър Мартин и Ричард Синг прилагат метода на хартиената хроматография за решаване на биохимични проблеми. При този метод аминокиселините, които са изолирани от пептидната верига, се разделят при преминаването си през специална филтърна хартия с характерна и различна за всяка от тях скорост.

Въпреки че методът на хартиената хроматография се оказва доста плодотворен, все пак не осигурява такова количество от данни за аминокиселините, каквото е необходимо на Стайн и Мур за техните изследвания. Английският химик Фредерик Сангър им предлага да използват метода на колонната хроматография, при който анализираният разтвор се пропуска в тръбичка с вещество, поглъщащо компонентите на разтвора с различна скорост и така, в резултат от това поглъщане, те могат да се наблюдават във вид на отчетливи ивици в адсорбиращия пълнеж на колоната. Като използват за филтър картофено нишесте, Стайн и Мур за първи път постигат успех през 1948 г. Но преминаването на аминокиселинния разтвор през колоната отнема много време. За да ускорят този процес, двамата учени започват да използват като пълнеж йоннообменни смоли. Тези вещества, които сортират йоните на молекулите по техния електрически заряд и размер, осигуряват по-бързо получаване на резултати и по-голяма отчетливост отколкото при пълнежа от нишесте.

Когато става през 1954 г. професор в института „Рокфелер“, Стайн вече е анализирал аминокиселините, открити в най-различни протеини. Основните си усилия той съсредоточава върху фермента рибонуклеаза, един от многото хиляди органични катализатори, които регулират химичните реакции в живите организми. Въпреки че Джеймс Б. Съмнър и Джон Х. Нортроп дакозват още през 30-те години протеиновата природа на ферментите, тяхната молекулярна структура остава неясна до средата на 50-те години. Смята се, че разликите в техните функции отразяват разликите в молекулярната им структура.

Стайн и Мур установяват последователното редуване на аминокиселините в рибонуклеазата. С помощта на метода на йоннообменната хроматография те получават висококачествени образци от фермента. Като разрушават химичните връзки в протеина и се сдобиват със смес от петнадесет пептида, те разделят пептидите, използвайки метода на хроматографията, и установяват последователното редуване на аминокиселините, а през 1960 г. съобщават за своите открития. Благодарение на получените от тях резултати други учени от университета „Рокфелер“ успяват да достигнат през 1967 г. до заключението за тримерната конфигуряциа на рибонуклеазата, потвърждавайки по този начин предсказаното от Стайн и Мур местоположение на активния център на молекулата.

Стайн си сътрудничи с Мур не само при изследването на рибонуклеазата. Двамата изучават заедно структурата и функциите на дезоксирибонуклеазата на панкреаса – фермент, който хидролизира (разцепва) дезоксирибонуклеиновата киселина. Интересът на Стайн към разпространението на научна информация кара ученият да посвети значителна част от своето време на „Списанието за биологична химия“ („Journal of Biological Chemistry“), където от 1958 до 1961 г. е редактор, през 1962 г. е член на редакционния съвет, от 1964 до 1968 г. е заместник на главния редактор, а от 1968 до 1971 г. е главен редактор.

През 1936 г. Стайн се жени за Фоеб Хокстайндър. Семейството има трима сина. През 1969 г. ученият заболява тежко. Въпреки че е парализиран и е прикован към инвалидна количка, Стайн запазва жив интерес към научните изследвания до последния ден от живота си. Неговият колега Станфорд Мур, с когото работи цял живот, се изказва за него като за „плодотворен и блестящ биохимик“.

Освен Нобелова награда Стайн и Мур получават награда за достижения в областта на хроматографията и електрофорезата (1964 г.) и медала Теодор Уилям Ричардс (1972 г.) на Американското химическо дружество. През 1968-1969 г. Стайн е председател на американския Държавен комитет по биохимия. Ученият е попечител на болницата „Монтефиоре“ и е член на консултативния медицински съвет към медицинското училище на Еврейския университет.

Превод от руски: Павел Б. Николов



събота, февруари 27, 2021

КАК AMNESTY INTERNATIONAL ЗАЧЕРКНА НАВАЛНИЙ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Координирана кампания на кремълски тролове, имаща за цел да злепостави Навалний на Запад, се увенча с частичен, но звучен успех.

Amnesty International отказа да смята Навалний за затворник на съвестта [1]. Причина - hate speech. Това, разбира се, намали шансовете на Русия за свобода и на Навалний за обикновено физическо оцеляване. И едно от главните лица в тази кампания се оказа някоя си Катя Казбек, скромна, но незаменима ударничка на информационния фронт, беззаветно трудеща се за разобличаването на „националиста и расиста“ Навалний.

Историята е поучителна.

Защото, най-напред, Катя Казбек е поучителен персонаж. Тя пише за феминизма и LGBT, възхищава се от Сталин и Мао, плаче в своите RT [2] колонки, че нищо неподозиращият беларуски пролетариат се използва от антикомунистическите сили за цветни революции, и, като се започне от 1912 година, доста често съобщава, че пише първия си роман – за хомосексуалните отношения, но ако се съди по това как вървят нещата, гениалният текст на младата дебютантка ще бъде дописан в края на близкия половин век. Романът още го няма, но „гениалната Катя“ вече има свой литературен агент.

Девойката е учила в Оксфорд (creative writing [3]) и в Columbia University, живее в Ню Йорк, ако се съди по всичко, в доста шикозно жилище и, според собствения ѝ туитър, е сред основателите на онлайн-арт-списанието Supamodu. А университетите, които е завършила, Катя нарича, цитирам, „безрадостни империалистически организации“.

Катя Казбек

От „ЖЖ“ [4] на Катя следва, че нейното фамилно име е Дубавицкая, а „Казбек“ е псевдоним, възприет, защото в Америка фамилията Дубавицкая не се произнася добре. Тя е дъщеря на мултимилионера Юрий Дубавицкий, основател на мрежата от компютърни магазини „Белый ветер“.

Понякога девойката се изказва не само на сайта на RT, но и например, в някаква си Grayzone, която разобличава американските империалисти, готвещи се да нахлуят във Венесуела, и гнусния Bellingcat, който се финансира от кървавия британски империализъм, „за да отслаби Русия“. Grayzone се бори също така смело с американската олигархия, отговорна за коронавируса, и с дезинформационната кампания на капиталистическия Запад срещу комунистическия Китай.

На фона на всичко това Катя Казбек разказва също там – в Greyzone – за „слабо известния блогър“ Навалний, който изобщо не е популярен в Русия, но затова пък „е получил стипендия от програмата Yale’s World Fellow, чиито стипендианти са пряко свързани с Майдана“, и който плюс това, както се оплаква Катя, не се обвързва с правата на пролетариата и на ЛГБТ.

Разкъсващо душата съчетание на фрази от кремълски опорки и тотално ляво шизо.

Катя се бори беззаветно със западната олигархия за правата на угнетените класи, а също така – в последно време – за правото „дворецът на Путин“ да се нарича апартхотел. Изобщо филмът на Навалний е засегнал не на шега наследничката на милионера, поклонничката на Сталин и Мао – тя направо избухна с цял роман от туитове за зловредната пропаганда на Навалинй, който представял някакъв стър геленджикски апартхотел за резиденция на президента.

Ако със същата продуктивност девойката беше писала своя роман, досега сигурно щеше да бъде автор на трилогия.

Вие, разбира се, ще попитате как борбата за апартхотела се съчетава с грижата за угнетения пролетариат. Много просто. Нечистоплътният Навалний е близък приятел на олигарха Ходорковский, четете „Класовата борба“ от Доменико Лосурдо [5].

Творчеството на Катя – когато не осъжда беларуските антикомунисти и не се бори за двореца срещу слугата на олигарсите Навалний, изглежда примерно така:

„Уважаемо човечество, четох много неща в интернет. Ти, струва ми се, се състоиш от пияни вилхелмтеловци, които никога няма да станат Уилям Бъроуз. Аз, Катя Дубавицкая Казбек, […], равномерен пулс, леко дишане, съм категорично против всички тези, които обичат да атакуват фронтално […]. Уважаемо човечество, ти, разбира се, си рядко лайно en masse и моите очаквания, що се отнасят до тебе, да си призная, са слаби, но не губя надежда“.

Така че никой никой нямаше да знае коя е Катя Казбек, ако не беше нейната беззаветна борба за зачеркването на Навалний.

Изобщо казано, кампанията, замислена от Катя Казбек, протича строго по каноните на днешната cancel culture [6]. По същия начин например някакъв консервиран гражданин открива бдително расизъм където и да е, да речем, в опаковките на Trader’s Joe [7]. Петицията на консервирания гражданин получава на сайта Change.org [8] 1700 гласа, но затова пък „Ню Йорк таймс“ помества новината за нея на първата си страница, CNN ѝ посвещава сюжет и естествено Trader’s Joe бърза да заяви готовност за разоръжаване. Наистина, точно в този случай, Trader’s Joe след това се опомни.

Та така. Това, че Amnesty International взе под внимание усилията именно на Катя Казбек, не е случайност. Катя Казбек – наследничката на милиони, сталинистката, авторката на съчинявания дълго време роман за хомосексуалните чувства – се оказа ярка частица от референтната група на тази организация.

От Amnesty International са, ако помните, същите хора, които развеждаха джихадиста Моазам Бег, трениран в лагерите на Бин Ладен, по цяла Европа, за да разказва ужаси за Гуантанамо в точно съответствие с опорките на забранената в Русия и в целия свят „Ал Кайда“. Когато собствената им сътрудничка Гита Сахгал обели дума, че не е добре да се подкрепят джихадисти, беше изритана от организацията, а един от ръководителите на Amnesty, Клаудио Кордоне, каза, че джихадът, ако е за самозащита, не нарушава правата на човека.

Този полезен идиот даже не знаеше, а и очевидно не искаше да знае, че Бин Ладен провъзгласи взривяването на кулите близнаци именно за защѝтен джихад. И че „защѝтен джихад“ за „Ал Кайда“ е същата опознавателна фраза като „диктатура на пролетариата“ за Ленин. Но „диктатурата на пролетариата“ може би също не нарушава човешките права.

Изобщо Amnesty е една раздута международна псевдобюрокрация, която не се избира от никого, бори се с „кървавата израелска военщина“ и заема същата ниша, която преди столетия в Европа е заемала Римскатаа църква, съчетаваща в себе си абсолютно непрозрачни финанси с претенции за статута на абсолютен морален авторитет. Amnesty International, накратко казано, е партиен комитет и за този партиен комитет мнението на Катя Казбек е наистина важно, защото Катя Казбек и борците срещу израелската военщина са референтна група на партийния комитет Amnesty International. А Навалний не е.

Срещу западния империализъм не се бори, правата на трансджендърите не е защитавал, към BLM отношение няма – какъв, по дявалите, затворник на съвестта може да бъде?

И ще кажем направо: да, това е координирана кампания, имаща за цел да облекчи включително и физическото ликвидиране на Навалний в затвора, а Amnesty International се пльосна щастливо в нея. И тази кампания спечели частична, но важна победа, защото страшният сън на Кремъл е, че Навалний ще получи Нобел. Действията на Amnesty намалиха не просто шансовете за някакъв Нобел, те намалиха шансовете на Навалний за оцеляване. Трябва да го знаем, защото сега на Владимир Владимирович ще му докладват: „Ето, Западът се отрече от този Навалний, можем да правим каквото си поискаме“.

Но за партийния комитет това не е важно. За партийния комитет е важно да пристигне сигналче и: „длъжни сме да реагираме“. Вижте как се обясняват: „Нашият отдел проанализира, ние трябва...“ А партийният комитет не е морален авторитет. И най-отвратителното, най-смешното в партийния комитет е, когато сам твърди, че е морален авторитет.

Amnesty застана в една почетна редица с Лавров, Захарова, Григорий Явлинский... И ето че Кремъл не успя с навичока, но с Amnesty International нещата потръгнаха добре.

Какво да кажем?

Amnesty нека избира Катя Казбек и Моазам Бег, а аз избирам Навалний...

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. На английски: prisoner of conscience. Термин, въведен в употреба в началото на 60-те години на миналия век от британския юрист и правозащитник Питър Бененсън, основател на международната правозащитна организация Amnesty International, и отнасящ се за човек, арестуван или затворен за това, че е изразявал мирно своите политически, религиозни или научни възгледи.

2. RT (Russia Today, Русия днес) – чуждоезичен руски телевизионен канал, който разпространява информация, осветена от гледна точка на кремълската пропаганда.

3. Творческо писане.

4. „Живой журнал“ („Живо списание“) – руска виртуална общност и социална мрежа.

5. Италиански марксистки философ и историк.

6. Култура на зачеркването (на англ. cancel culture или call-out culture) - съвременна форма на остракизъм, при която даден човек или определена група се лишава от подкрепа.

7. Американска верига от хранителни магазини.

8. Американски сайт за петиции.

9. Black Lives Matter (BLM; „Животът на черните е важен“) – американско децентрализирано движение в защита на чернокожите от насилие.

петък, февруари 26, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА / ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА

ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ

Да оставим за малко град Едеса и да се върнем към „Деянията на Тома“.

Вече отбелязахме, че общината, сред която се появили „Деянията на Тома“, се различавала кардинално от протоортодоксите по своите ритуали. Но още повече се различавала по своята теология.

Въпреки че ръкописите на „Деянията“, коиот знаем, са подлагани безброй пъти на цензура, въпреки че са ги горели, поправяли и отново горели, тази разлика буквално ни се набива в очите.

В „Деянията на Тома“ Исус не е умирал. Той не е дошъл на земята, за да изкупи със смъртта си първородния грях. Дошъл е да даде на хората знание.

Това е знанието как човекът може да познае Бога и да стане Бог.

Това е знанието „за света, който е свише, за Бога и ангелите, за стражите и светците, които се хранят с храната на безсмъртните и пият истинско вино, за одеждите, които са вечни и не се състаряват, за вещите, които око не е виждало и за които ухо не е чувало, и които не са влезли в сърцата на грешниците, вещите, които Бог е приготвил за тези, които го обичат“ [1].

Исус от „Деянията на Тома“ е „скрита тайна, която бива разкрита, този, който прави явни много тайни“ [2]. Той е този, „който е незрим за очите на нашето дело, но е зрим за духовните очи“ [3].

Светът за Юда Тома е затвор, в който бодърстват само тези, които вярват в Исус. Истинският живот започва след смъртта на небесата, но светецът, който не яде месо, не пие вино и се въздържа от секс, може още приживе да направи своето тяло духовно вместилище и храм за Христос.

Освен това Юда Тома твърди, че членовете на сектата се възнасят на небесата и стават ангели. Те хвърлят своите смъртни одежди и обличат одеждите на славата, иначе казано – придобиват ангелски тела. Това учение за „одеждите, които са вечни и не се състаряват“, с други думи – за ефирните тела на ангели, които чакат праведниците на небето, е централна част от доктрината на Тома.

„Деянията на Тома“ съдържат в себе си поразителния „Химн на бисера“ – вмъкнат текст с изумителна красота. Има голяма вероятност този текст да е бил написан от вече не един път споменавания тук от нас Бардесан – аристократ, великолепен стрелец с лък, другар в детските игри на цар Абгар VIII, негов фаворит и маг.

„Химнът на бисера“ е възвишен гностичен текст за душата, която има небесен двойник, брат на Христос, и която забравя себе си, щом слезе от небесата в плътската нищета.

"Когато бях дете в двореца на моя Баща, се казва в „Химна на бисера“, и се възпитавах в разкош и богатство, от Изток, от моята родина моите родители ме изпратиха. Те съблякоха от мене дрехите, обшити със скъпоценни камъни и украсени със злато, дрехи, които сътвориха за мене, защото ме обичаха, и сключиха с мене Завет да не забравя своята родина, и ме изпратиха в Египет за бисера, който се намира в морето, обитавано от ужасен дракон. И те казаха: когато вземеш бисера и се върнеш, отново ще облечеш своите скъпоценни дрехи, и туника върху тях, и заедно с твоя брат, втората наша власт, ще станеш наследник на нашето царство [4].

Но когато отиодх в Египет, продължава авторът на химна, облякох дрехите на египтяните, за да не приличам на чужденец, и опитах от тяхната храна, и загубих паметта си, и забравих, че съм царски син, и станах роб на техния цар [5].

И забравих за бисера, за който моите родители ме изпратиха, и ядях тяхната храна, и пребивавах в дълбок сън. И тогава моите родители ми написаха:

„От твоя баща, Царя на Царете, и от твоята майка, Царицата на Изтока, и от брата твой, втората наша власт, на тебе, сине наш – мир. Вдигни се и се събуди от съня, и чуй думите от писмото, и си спомни, че си царски син, а се намираш под робски ярем. Спомни си бисера, за който си изпратен в Египет. Спомни си разкошните твои одежди и блещукащата туника, която ще облечеш и която ще те разкраси, когато името ти бъде написано в книгата на Живота, и с твоя брат, нашия втори цар, ще бъдеш в Нашето Царство“ [6].

И синът на Царя на Царете прочел писмото: и си спомнил свободата и бисера, за който бил изпратен в Египет, за да го отнеме от дракона, и взел бисера, и се върнал у дама, и свалил от себе си мръсните дрехи, и облякъл чудните одежди, които родителите му ушили за него.

„Но аз не помня техните форми. Защото бях още дете, когато напуснах двореца на моя Баща, и изведнъж, когато ги видях, като в огледало видях себе си. И ги видях изцяло, напълно, и видях в тях себе си в цялата своя пълнота, защото бяхме разделени, но едновременно с това бяхме заедно“ [7].

А накрая е кулминацията на цялата песен. Героят намира бисера, изкачва с в двореца на своя баща и облича многоцветните одежди.

„Облякох ги и се възнесох при вратата на мира и прославата, склоних глава и прославих Славата на моя Баща, който ме изпрати на света, защото изпълних неговата воля, и каквото ми обеща, направи го“ [8].

В този химн, който Юда Тома пее, самият той – а не само Исус – е Христос. Той е синът на Царя на Царете и на Царицата на Изтока, изпратен в материалния свят, за да вземе бисера на спасението. Героят от химна на Тома не вярва, че спасението е във физическото възкресение на плътта. Напротив, спасението е в това, че душата, освобождавайки се от плътта, се съединява с Бога и облича „многоцветните одежди“ – плътта на ангел.

Същото превъплъщение се случва в „2 Енох“, където от Енох, който е видял Бога, събличат земните дрехи и му обличат ризата на Славата Господня.

Същото превъплъщение се случва във „Възнесението на Исая“, където възнесеният на небето пророк вижда праведниците, избавени от одеждите на плътта: "И ги видях в най-висши одежди, и те бяха като ангели, намиращи се във велика слава“ [9].

Това превъплъщение се среща постоянно в „Одите на Соломон“: „И Господ ме обнови със Своите одежди, и ме овладя със своята Светлина“ (11, 11-12). „Облечи се в благото Господне и влез в Неговия Рай, и си свий венец от Неговото дърво“ (20, 7). „Тези, които са облекли Мене... ще бъдат нетленни в новия свят“ (33, 12).

Именно в такива ефирни блещукащи одежди са изправени до престола на Бога в кумранските текстове „боговете, подобни на пламтящи въглени“ (Q403 I, ii, 6), те са властите, застанали до трона на „светия Цар на царството на светостта“ (4Q405 23 ii).

И именно метафората „тялото е облекло, което сваляме, за да станем ангели“ ни позволява да изтълкуваме правилно едно от загадъчните на пръв поглед изречения в „Евангелието от Тома“.

„Учениците му го запитаха: „Кога ще ни се явиш и кога ще те видим?" Исус каза: „Когато без свян се съблечете, вземете си дрехите и си ги сложите под краката като малки деца и ги стъпчете, тогава ще видите Сина на Живия и не ще се побоите“. (Тома, 37).

В този текст Исус изобщо не кара учениците си да станат нудисти. Одеждата, която трябва да свалят, е плътта.

Именно заради неверието в спасението на плътта, като основна ерес, е упрекнат Бардесан, лъжеца и крадеца на заблудени овце, подобен на прелюбодейка, грешаща в тайни покои, от ненавиждащия го и полемизиращ с него през IV в. ортодокс Ефрем Сирин: този син на Сатаната не вярва във физическото възкресение!

И какво? - ще кажете вие. Какво от това, че в края на II в. еретикът Бардесан не вярвал във възкресението на плътта така, както не вярвали авторите на „2 Енох“ и на „Възнесението на Исая“?

Как можем да твърдим, че в плътското възкреесние не е вярвал и Юда Тома? Че е препоръчвал „да се свалят одеждите“, да се сложат под краката и да се стъпчат?

Това, разбира се, не можем да твърдим. Но затова пък можем със сигурност да посочим, че комплексът от гностични идеи, обхващащ възможността да се види Бога, преобразяването на вярващите и избавянето от плътта, свързван с името на Юда Тома, е започнал да се развива сред вярващите в Исус много рано.

Нашето основно доказателство тук не е нещо друго, а именно „Евангелието от Йоан“.

И по-точно неговата знаменита христоматийна сцена, в която апостолът на име Тома отказва да вярва в телесното възкресение на Исус до момента, в който не се убеждава по пътя на опита. Няма да повярвам – казва Тома, - докато „не сложа пръста си в раните от гвоздеите, и не сложа ръката си в ребрата Му“ (Йоан, 20:25). Както е известно, в „Евангелието от Йоан“ Тома се оказва посрамен. Той слага пръста си в раните и ръката си в ребрата и става „не невярващ, а вярващ“ (Йоан, 20:27).

Не е трудно да видим, че апостол Тома, който не вярва във физическото възкресение на Исус, не е станал герой на тази сцена случайно. Авторът на „Евангелието от Йоан“ спори в този случай именно с теологията „на многоцветните одежди“. Той твърди, че възкресението на Исус е било физическо. Исус не е призрак, не е безплътен дух, не е носител на висши еони. Той няма да сложи плътските одежди в краката си. Той е възкръснал наистина, физически. Глупавият Тома, който отрича това възкресение, не е прав.

Това обаче означава, че теологията, с която спори авторът на „Евангелието от Йоан“, написано в края на I в., вече е съществувала.

Но, разбира се, най-главното, най-неотменимото и най-набиващото се в очите доказателство за ранния характер на гностичните идеи е свързано – както вече споменахме – със самото име на Юда Тома. Апостолът с име Юда наричал себе си духовен близнак на Исус.

Иначе казано, от негова гледна точка, Христос е бил надсветовен дух, облякъл като дреха тялото на човека Исус, а след това облякъл и тялото на човека Юда, от което Юда станал Тома.

Именно затова Тома и продължителите на неговата традиция не се интересували изобщо от формата на каноничните Евангелия, съдържаща историята за земния живот на човека Исус. От самото начало те се интересували от думите на духа Христос – извън зависимостта от това кой Христос ги е изказвал. Форма на „Евангелието от Близнака“ и прозвището Близнак са видими доказателства за извънредно ранната гностична съставка на вярата в Исус.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Thomas. 3, 36, 11.

2. The Acts of Thomas. 5, 47, 3.

3. The Acts of Thomas. 5, 53, 6.

4. The Acts of Thomas. 9, 108, 14–15.

5. The Acts of Thomas. 9, 109, 33.

6. The Acts of Thomas. 9, 110, 41–48.

7. The Acts of Thomas. 9, 112, 75–78.

8. The Acts of Thomas. 9, 113, 98-100.

9. The Ascention of Isaiah, 9, 7 // James H. Charlesworth. The Old Testament Pseudepigrapha. Vol. 2.

(Следва)

четвъртък, февруари 25, 2021

ЮЛИЯ ЛАТИНИНА / ВАКСИНИРАЙТЕ СЕ, КАЗВАТ ВИ!

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“Новая газета“ проведе разговор с известния наш съвременник, вирусолога ваксинолог Константин Чумаков, директор на центъра „Глобална вирусологична мрежа“ и адюнкт-професор в университета „Джордж Вашингтон“, САЩ...

По-долу следват мислите, които ме вълнуваха след разговора с Константин. И неговата препоръка: ваксинирайте се, ваксинирайте се, ваксинирайте се срещу коронавируса. Включително и със „Спутник“. Рискът от ваксинирането и рискът от заболяването са несъвместими.

Световната епидемия ускори развитието на ваксините, както световната война ускори развитието на военната техника. До съвсем неотдавна изборът не беше голям: ваксините бяха живи и инактивирани. Инактивираните са от убит с формалин вирус, живите – от атенюиран вирус, тоест такъв, който е отглеждан хитро в лабораторни условия да момента, когато загубва способността си да предизвиква болестта, но запазва способността си да стимулира имунитета.

Минусът на живите ваксини е на първо място в това, че могат „да подивеят“. Плюс в това, че дават ход на всички разновидности на имунитета, които има у човека. Константин Чумаков подчертава особено, че живите ваксини могат да задействат неспецифичен имунитет, иначе казано – такъв имунитет, който не е свързан със създаването на специфични за дадената болест антитела, а преследва целта да унищожи всеки агресор, нахлуващ в организма.

Вирусологът ваксинолог Константин Михайлович Чумаков

Организмът, грубо казано, може да съществува в нормален режим, а може да се намира и в режим на защита: веднага стартира изработването интерферон, отварят се каскадите, водещи до производството на антивирусни протеини, а в клетките започва да се разрушава всяка РНК, била тя вирусна, били своя.

Такъв неспецифичен имунитет е сравним с бутона, който бансовият касиер натиска, за да се защити от грабители.

Веднага на прозорците падат решетки, включва се сигнализацията, цялата дейност на банката спира. Банката не може да съществува дълго в такъв режим, но защита от обирджиите ще има – докато дойдат полицаите (специализирани за борба с антителата).

Новите ваксини

В хода на епидемията за съвсем кратко време – по-малко от година – бяха създадени, изпитани и пуснати в производство два съвсем нови вида ваксини: мРНК ваксините и векторните ваксини.

Вместо да доставят в клетките антигени, иначе казано – протеини, спрямо които се изработват антитела, тези два вида ваксини доставят в клетките инструкция за създаване на антигени със силите на самите клетки. Това е изящна хватка от биологичното джудо. Какво могат да правят клетките? Да синтезират протеини. Ами нека тогава да се хващат за работа.

В случая с мРНК ваксините това става с помощта на мРНК, защото мРНК е инструкция за синтезиране на един или друг протеин.

Две от най-известните такива ваксини са Pfizer-BioNTech (разработена с 375 милиона евро от правителството на Германия и 2 милиарда долара от правителството на САЩ) и Moderna (1,53 милиарда долара от Operation Warp Speed).

В случая с векторните ваксини информацията в клетката се доставя с помощта на вектор, иначе казано – на репликативно дефектен вирус, вирус евнух, в който е вмъкнато „допълнително“ късче ДНК, съдържащо инструкция за създаване на антиген, в дадения случай на знаменития S-протеин (нарича се още спайк протеин – бел. П. Н.) на коронавируса. Едновременно с това е премахнат генът, отговарящ за размножаването на вируса.

Векторни ваксини са китайската CanSino, руската „Спутник“, Оксфордската ваксина и Johnson&Johnson (която съвсем наскоро получи разрешение за използване в ЮАР). Всичките тези ваксини използват за вирус евнух аденовирус – такъв, който предизвиква обикновена простуда. Merck (неуспешно) се опита да използва вируса на дребната шарка, още една компания използва вируса на везикуларния стоматит.

Плюсовете на мРНК ваксините са колосални.

Първо: те задействат почти всички равнища на имунитета, от антителата до Т-убийците (имаше опасения, че ще задействат само антителата).

Второ: за производството на мРНК ваксини не трябва да се отглеждат вируси, нито живи (и затова опасни), нито дефектни (и затова доста сложно размножаващи се); мРНК ваксините могат да бъдат произведени бързо в огромни количества. Само Pfizer обещава да произведе през 2021 г. невъобразимите 2 милиарда дози.

Трето: ако вирусът мутира и предишните антитела не могат да му въздействат, мРНК ваксината може да бъде пригодена за новия щам толкова лесно, колкото е ъбгрейдването на компютър с нова карта памет. За това не са необходими нови дълги три изпитателни фази. За това просто трябва да се пренапишат в лабораторни условия няколко букви в инструкцията за създаване на антигени, а ефективността да се провери бързо върху животни, което ще покаже дали ваксината действа, или не.

И накрая, четвърто: за разлика от векторните (аденовирусните) ваксини, мРНК ваксините могат да бъдат инжектирани неограничен брой пъти.

Уви, с векторните ваксини този фокус не се получава. Човекът, ваксиниран с аденовирусна ваксина, получава имунитет не само срещу спайк протеина, но и срещу самия аденовирус. Ако се направи ново инжектиране със същата ваксина, „местните ченгета“ просто няма да пуснат аденовируса в клетката.

От това произтича втората неприятна особеност на векторните ваксини: ако вече сте боледували от въпросния вид аденовирус, може и да не създадете силен имунитет. Създателите на „Спутник“ се опитаха да заобиколят проблема, използвайки два различни и редки аденовируса.

Създателите на Оксфордската ваксина използват аденовирус на шимпанзе.

Плюсът на векторните ваксини в сравнение с мРНК ваксините е на първо място в това, че засега са много по-евтини. Минусът: производството им е много по-сложно, особено като се има предвид, че трябва да се култивира не какъв да е вирус, а вирус евнух. „Спутник“, ако се вярва на слуховете, има особено големи проблеми с размножаването на втория си компонент. Проблеми с производството има и „Астра Зенека“, която произвежда Оксфордската ваксина.

Векторните и мРНК ваксините са безспорни победители в надпреварата и е обидно да научаваме, че мРНК технологията е известна от няколко десетки години, но не е разработвана въз основа на „дано ни се размине“.

Защото тази технология може да се използва на първо място даже не за лечение на коронавируса, а – да речем - за лечение на рака. Какво е всъщност мРНК? Начин за доставяне в клетката на инструкция за синтез на един или друг протеин. А сега си представете, че доставите в клетката информация за синтеза на протеин, който активира процес, умъртвяващ клетката. А тази клетка е ракова.

Протеиновите ваксини

Има обаче и безспорни лузъри и на първо място сред тези лузъри са протеиновите ваксини.

Жител на Израел пред пункт за ваксиниране

Тук трябва да направим едно отстъпление и да припомним, че в Европейския съюз – в сравнение с Израел, Велиокбритания и САЩ - ваксинирането на населението се провали позорно. Темповете на ваксиниране във всичките страни от ЕС е крайно незавидно, защото страните от ЕС делегираха купуването и разпределянето на ваксините на Европейската комисия, я Европейската комисия, както обикновено става с надправителствената бюрокрация, греши навсякъде, където може да сгреши.

Една от най-големите грешки на Европейската комисия и на кипърската психоложка Стела Кириакидис, която на 1 декември 2019 година зае овакантената по това време бюрократична длъжност комисар по здравеопазването, бяха купените ("на зелено" - бел. на П. Н.) 300 милиона дози ваксини от GlaxoSmithKlein/Sanofi.

Ваксината Sanofi получи от ЕС умопомрачителните 2,1 милиарда долара, но неотдавна беше обявено за неуспехи в изпитанията.

Какво представлява ваксината Sanofi? Това е протеинова ваксина.

Както вече казахме, при векторните или мРНК ваксините в организма се въвеждат инструкции за създаване на протеин. При протеиновите ваксини в организма се въвежда самият протеин - не цял вирус, жив или инактивиран, а само протеин, към който организмът изработва антитела. В дадения случай се въвежда, разбира се, знаменитият S-протеин на коронавируса.

Първите подобни ваксини са се появили в края на миналия век и такива са ваксините срещу грипа. Те се създават в лабораторни условия. Вгражда се в някой вирус (обикновено това е бакуловирус) ген, заразява се с този вирус клетъчна култура, а след това се пречиства протеинът.

„Преди двадесет години всички се радваха на такъв чист протеин – казва Константин Чумаков, - но на мене, честно казано, ми се струва, че не живеем в миналия век. На мене повече ми харесват живите ваксини, или полуживите, или мРНК ваксините. Инжектирате ваксината, организмът сам синтезира протеина и това е съпроводено с цял оркестър от защитни реакции. А когато въвеждате чист протеин, ефектът по принцип е малък“.

Грубо казано: ако въведете в организма мРНК или вектор, организмът свири обща тревога. За отбрана се задействат всички видове войски: антитела, Т-убийци.

Организмът се отбранява с танкове, със самолети и със силите на противовъздушната отбрана. А протеиновата ваксина е ваксина, която от всичките отбранителни сили активира само силите за борба с тероризма.

Протеиновите ваксини са много слаби дразнители и за да може организмът изобщо да разбере, че в него е попаднало нещо лошо, към такива ваксини трябва да се добави допълнителен адювант, който не предизвиква имунитет, но предизвиква възпаление. Класически адювант са алуминиевите соли.

Ще се съгласим, че ваксина, която организмът даже няма да забележи, ако не го разчешете допълнително, не внушава доверие. Освен това, както напомня Константин Чумаков, повечето ваксинолози смятат, че адювантът повишава риска от автоимунни реакции. През 1976 година по време на грипната пандемия са правени ваксини с адювант и в резултат от това са констатирани много случаи на синдрома Гилен-Баре (автоимунно възпалително заболяване на периферната нервна система – бел. П. Н.).

Ако сумираме: по-меките протеинови ваксини се оказват по-сложни в проектирането си от мРНК ваксините и аденовирусните ваксини. Те по дефиниция би трябвало да дават по-лош имунитет. Ако имаме избор, по-добре е да не се ваксинираме с тях. Имунитетът ще е слаб, а вероятностите за усложнения могат да нараснат.

Пептидните ваксини

Не случайно говоря толкова подробно за протеиновите ваксини, защото протеинови ваксини срещу коиронавируса все още няма, а ето че ваксината на новосибирския „Вектор“ (руски център по вирусология и биотехнологии – бел. П. Н.) вече я има. Това даже не е протеинова ваксина, това е пептидна ваксина. И пептидната ваксина – простете ме за твърде наглото обобщение за един дилетант – е още по-съмнително съоръжение от протеиновата ваксина.

Ако Sanofi и Novavax се опитват да създадат цял протеин, пептидната ваксина е изградена така: тя използва протеинови частици (на научен език – „епитопи“). „Това е стара идея – казва Чумаков, - да се имунизира не с цял протеин, а само с тази част от него, която е важна“.

Но към практическото въплъщаване на тази идея Константин Чумаков се отнася скептично. „Това беше последен вик на модата през 80-те години на миналия век, но сериозните ваксинолози вече са престанали да мислят за този метод – казва той, - макар че може да има ограничено приложение при специални случаи. А засега единственото преимущество на подобни ваксини би било само това, че ще са по-скоро безопасни, но пък от друга страна няма да са много ефективни“.

На Запад има още няколко малки компании, които заявиха, че работят над пептидна ваксина срещу коронавируса. Това са Valo Teurapeutics, Generex, Vaxil Bio и прочее. Но нито една от тях не е близо до финалистите в надпреварата и не е сред призьорите на Operation Warp Speed.

Тъй като към официални данни за изпитанията на ваксините в Русия няма доверие (ние, за съжаление, просто сме си заслужили това), хората, участващи там в изпитанията на ваксини, сами си правеха тестове за антитела и споделяха данни в Telegram. От групите в Telegram беше ясно, че „Спутник“ е ефективен (след това го потвърди и статия в „Lancet“), но антитела срещу коронавируса след ваксината на „Вектор“ не бяха намерени.

На това от „Вектор“ отговориха, че техните „епитопи“ не предизвикват образуване на антитела, а дават Т-клетъчен отговор, който е по-сложен за измерване от антителата. „Но не е известно достатъчен ли е само Т-клетъчният имунитет за защита от коронавируса“ – казва Константин Чумаков. Накратко казано, „Вектор“ е създал такава особена ваксина, че е сложно да бъде проверен имунният ѝ отговор, но „Вектор“ ни уверява, че го има.

А че от ваксината на „Вектор“ няма странични ефекти, е самата истина. От физиологичния разтвор също няма странични ефекти.

Инактивираните ваксини

Тук читателят ще попита – а къде отидоха инактивираните ваксини? Ваксините по стара рецепта, традиционни като бабиното сладко? Най-надеждния, прост и могъщ инструмент, който имаме срещу вирусите в арсенала на човечеството от без малко един век? На Запад сред финалистите на Operation Warp Speed просто ги няма. Но инактивирана ваксина направи Китай (Sinovac) и инактивирана ваксина всеки момент ще предложи институтът „Михаил Чумаков“ (руски институт, занимаващ се с проблемите на вирусните инфекции – бел. П. Н.).

Празни шишенца от ваксината Sinovac след ваксиниране в Индонезия

Защо на Запад забравиха за инактивираните ваксини? (Защо засега няма живи ваксини е разбираемо. Атенюирането на вируса в лабораторни условия е дълъг процес и голямо изкуство).

Отговорите, ако се съди по всичко, са три.

Първият – за който Константин Чумаков говори, като даже малко се стеснява – се състои в това, че на учените им е интересно да правят нещо ново, а да плетат ръкавици, както ги е плела баба им, не им е интересно. Пък и големи субсидии за това никой няма да получи.

Вторият е, че за да се изготви голямо количество инактивирана ваксина, са необходими преди всичко много живи вируси (които след това трябва да бъдат убити). Вирусът е патогенен, да се работи с него е опасно. Не всяка биологична фирма, която приготвя без проблеми мРНК в епруветка, ще се свърже с жив патогенен вирус, за който са необходими лаборатории с висока степен на защита. (Затова, между другото, в Русия инактивирана ваксина предлага институтът „М. Чумаков“, който е врял и кипял в размножаването на патогенни вируси и който има съответните мощности.)

И накрая третото обстоятелство е в това, че старите добри бабини ръкавици (инактивираната ваксина) в дадения случай не могат да се оплетат добре. Защо? Цялата работа е в свойствата на S-протеина, с помощта на който коронавирусът прониква в клетката.

Ще напомня, че този протеин е ключ за отваряне. Той има две форми (конформации, както казват вирусолозите). Преди да влезе в клетката и след като влезе.

Виждали ли сте някога „луда краставица“, която, узрявайки, изстрелва семена? Долу-горе същото става и с S-протеина: когато се прикрепя към рецептора, чрез който навлиза в клетката (този рецептор служи всъщност за регулиране на кръвното налягане), той се оформя по съвсем друг начин.

Пептидната верига остава една и съща, но нейната форма е различна и към нея се изработват различни антитела. „Ако антителата са изработени към конформацията, която S-протеинът има преди проникването в клетката (pre-fusion) – всичко е наред, казва Константин Чумаков. - Но ако е пост фюжън – подобни антитела не само няма да помогнат срещу инфекцията, но – още по-зле - ще съдействат на протеина да навлезе в клетката“. (Тогава настъпва така нареченото антителозависимо усилване на инфекцията, най-страшният кошмар за вирусолозите).

И така, когато вирусът се приготвя с помощта на формалинова обработка, S-протеинът може да се преоформи. Подобна именно печална история се случва през 60-те години на миналия век с инактивираната ваксина срещу RSV – респираторно-синцитиалния вирус.

„Протеините на RSV и на грипния вирус си приличат много. Те са необходими на вируса да проникне в клетката. Като се докоснат до нея, те бързо се преоформят, разтварят клетъчната мембрана и позволяват на вируса да навлезе вътре. Ако протеинът се преоформи по време на приготвянето на ваксината, тази ваксина няма да работи. Ето защо, за да не се преоформя S-протеина, в мРНК ваксините са поставени специално два пролина (пролинът е една от аминокиселините, от които е съставен всеки протеин – бел. Ю. Л.). А в живия вирус това не може да се направи. Тези два пролина са шарнир, който не позволява на S-протеина да се преоформи, без което той не може да проникне в клетката – казва Константин Чумаков. - Но ако инактивираната ваксина се изработи правилно, има всички шансове да успее“.

Обобщение: няма зло без добро и в резултата от епидемията биологичните решения, чието внедряване човечеството е отлагало десетки години, за една година се превърнаха в мейнстрийм.

Да се надяваме, че САЩ и Европейският съюз ще започнат със същата скорост да одобряват и лекарства срещу рака.

сряда, февруари 24, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / Т. КОВАЧОВ ДО П. ХИТОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 379

Т. Ковачов до П. Хитов

Т. Мъгуреле, 27 март 1869 г.

Любезни мой П. X.

Честните ви 2 писъмца от 23. [този месец] приех и много се зарадвах. За драгоценното ви здраве се радвам.

От Иванчо парите не мога да взема още.

Известявам ви, че Левски дойде от голямото село и очаква да му пристигне средство, че да иде да разнесе пари за скацнашите, до[р]де до[й]де времето за панаира, на което ще дойда да се разговоря и контратим, като остане 20 дена до панаира, за да можеш и ти да пристигнеш на определеното място, където ще ми се даде заповед. Но само да бъдете онези, които ви познавах, да не се промените, както казват някои си?

Тука няма никаква пиаца скацашянска.

С 2-ро [писмо ще] ви пиша подробно. Като ви целуна и поздравя сърдечно, очаквам сладкия ви отговор.

Азис достунуз Афуз ефенди

Н.Б.II.А., п. 67. № 9084

Арх. т. I, № 12, стр. 328

(Следва)

вторник, февруари 23, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1972 г. / ХИМИЯ / СТАНФОРД МУР

Станфорд Мур (Stanford Moore)

4 септември 1913 г. – 23 август 1982 г.

Нобелова награда за химия (заедно със Кристиан Анфинсен и Уилям Стайн)

(За приноса му към изясняването на връзката между химичната структура и каталитичната активност на активния център на молекулата на рибонуклеазата .)

Американският биохимик Станфорд Мур е роден в Чикаго (щат Илинойс) в семейството на Джон Хауърд Мур и Рут (Фаулър) Мур. Скоро след раждането му неговите родители се местят в Нашвил (щат Тенеси), където баща му преподава право в Вандербилтския университет. Мур израства в семейство, в което цари атмосфера, предразполагаща към интелектуални занимания, и проявява рано интерес към химията, а неговият учител в средното училище съдейства за развитието на този интерес. Като постъпва през 1931 г. във Вандербилтския университет, Мур се колебае между химията и авиационното инженерство, но след като започва да се занимава с изследване на молекулярната структура под ръководството на Артър Ингерсол, избира органичната химия.

След като му е присъдена през 1935 г. степента бакалавър по изкуствата summa cum laude (с най-висша похвала – лат.), Мур е награден със стипендия на Научно-изследоваетлския фонд „Уисконсин алъмнай“, благодарение на която получава възможността да продължи обучението си в Уисконсинския университет. Там той се занимава под ръководството на Карл Пол Линк, който малко преди това работи в Европа заедно с Фриц Прегъл върху микроаналитичните методи за установяване на атомната структура на органичните съединения. За дисертацията си, посветена на характеристиката на въглехидратите и производните на бензимидазола, Мур получава през 1938 г. докторска степен.

Изследването на Мур е толкова значително, че Линк препоръчва младия учен на немския химик Макс Бергман, който малко преди това пристига в САЩ, за да работи в Рокфелеровия институт за медицински изследвания (днес Рокфелеров университет) в Ню Йорк. Бергман, който някога е правил изследвания като помощник на Емил Фишер, се смята за един от най-известните учени, занимаващи се с химия на протеините. По това време се знае малко за структурата на тези извънредно големи органични молекули. В съответствие с преобладаващата по-раншна гледна точка, която е изказана за първи път от Фишер през 1908 г., се смята, че протеините се състоят от аминокиселинни нишки, свързани с полипептидни вериги. Поканен от Бергман, Мур започва да работи през 1939 г. в Рокфелеровия институт върху методите за определяне на аминокиселинния състав на протеините. Един от неговите колеги по работа над тази тема е американският биохимик Уилям Х. Стайн.

Когато през 1941 г. Съединените щати влизат във Втората световна война, Мур си взема една година отпуск от Рокфелеровия институт и служи като младши офицер на административна работа в Управлението за научни изследвания и развитие на САЩ. По-късно по време на войната той е изпратен в оперативния научно-изследователски отдел на въоръжените сили, намиращ се на Хавайските острови.

Когато в края на войната, през 1945 г., Мур се връща от армията, Бергман умира и бъдещето, което очаква учения в Рокфелеровия университет, изглежда крайно неопределено. Но директорът на института Хърбърт С. Гасър предлага на Мур и на Стайн да подновят започнатата преди това работа над количествения анализ на аминокиселините. Като получават на свое разположение лаборатория, двамата учени започват изследванията. През годините на войната е постигнат определен прогрес в разделянето и пречистването на протеините, по-специално чрез метода на хартиената хроматография, за първи път приложен в областта на биохимията от Арчър Мартин и Ричард Синг. Мартин и Синг откриват, че след разделянето на полипептидната верига на съставящите я аминокиселини, аминокиселините могат да се сортират по характерните им скорости, с които се придвижват по специална филтърна хартия. По същото време английският химик Фредерик Сангър започва да използва метода на хартиената хроматография за изясняване на вида на аминокиселините и количественото им съотношение в инсулина.

Въпреки че новото използване на метода на хартиената хроматография отваря възможност за получаване на полезни данни, Мур и Стайн се заемат с търсене на метод за делене, който да осигури по-голямо количество информация за всяка от киселините. Те се спират на метода на колонната хроматография, при който анализираният разтвор се пропуска през тръбичка (колона), в която се намира вещество, поглъщащо различните молекули с различна скорост. Така резултатите от анализа могат да се наблюдават във вид на ясно видими ивици в адсорбиращия пълнеж на колоната. Пропускайки разтвори на аминокиселини през колони с пълнеж от картофено нишесте, Мур и Стайн получават за първи път през 1948 г. положителни резултати. Но този процес отнема много време и учените пристъпват към търсене на по-ефективен метод.

В началото на 50-те години Мур и Стайн се обръщат към метода на йонообменната хроматография, при който йонообменна смола сортира йоните в съответствие с техните електрически заряди и размери. Този метод не само позволява да се ускори аналитичния процес, но и да се осигури по-точно разпределение отколкото при метода на колонната хроматография с използването на нишесте. Съчетавайки двата метода, Мур и Стайн успяват да анализират аминокиселините, влизащи в състава на различни протеини.

През 1950 г. Мур прекъсва работата си и отначало прекарва шест месеца в Свободния университет в Брюксел, а след това още шест месеца в Англия, работейки със Сангър в Кеймбриджкия университет. След като се връща в Рокфелеровия институт, отново в сътрудничество със Стайн, Мур започва да проучва рибонуклеазата – фермент, или органичен катализатор, който съдейства за деленето на рибонуклеиновата киселина. Още през 30-те години американските химици Джеймс Б. Самнър и Джон Х. Нортроп стигат до извода, че ферментите са протеини. Но въпреки това за тяхната структура се знае малко. Мур и Стайн се заемат да установят връзката между структурата и функциите на рибонуклеазата.

Чикагската фирма за опаковане на месо „Армър инкорпорейшън“ осигурява на Мур, Стайн и техните колеги образци за анализ и те започват работа по по-нататъшно пречистване на рибонуклеазата по метода на йонообменната хроматография. Учените разцепват полипептидната верига на пречистения ферментен препарат на участъци, разделят тези участъци с помощта на хроматографията и идентифицират наличните във всеки от тях аминокиселини. Този процес става още по-ефективен, когато през 1958 г. Мур, Стайн и Даръл Спекмън разработват автоматичен метод за аминокиселинен анализ, който след това започва да се използва постоянно при изследванията в областта на биохимията на протеините.

Към 1960 г. групата учени установява пълната последователност на аминокиселините в рибонуклеазата. Това е втората от установените протеинови последователности и първата от установените ферментни последователности. Благодарение на получените от тях резултати Мур и Стайн успяват да определят местоположението и състава на компонентите на активния център на рибонуклеазата, който катализира разделянето на РНК. През 1968 г. Мур е поканен да преподава като професор по медицински науки в медицинското училище към Вандербилтския университет, след което се връща в Рокфелеровия институт, където заедно със Стайн контролира аналитичните изследвания на дезоксирибонуклеазата – фермент, който разделя дезоксирибонуклеиновата киселина.

След получаването на Нобеловата награда Мур продължава да се занимава с изследване на ферментите в Рокфелеровия университет. Страдайки от амиотрофична латерална склероза – прогресиращо заболяване на централната нервна система, на 23 август 1982 г. ученият се самоубива в дома си в Ню Йорк на възраст шестдесет и осем години.

Мур е човек с висок ръст. Никога не се е женил, отдава се изцяло на научно-изследователската дейност в областта на биологията, вярвайки твърдо в предимствата, които тя носи. „Знанието на човека за човека – казва той по времето, когато му е присъдена Нобеловата награда – има даже по-висок приоритет в изследванията от знанието на човека за Вселената“.

Освен Нобелова награда Мур и Стайн получават награда за достижения в областта на хроматографията и електрофорезата (1964 г.) и медала Теодор Уилям Ричардс (1972 г.) на Американското химическо дружество. Мур има почетни степени от университетите в Брюксел и Париж. Ученият е член на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, на американската Национална академия на науките, на Американското химическо дружество, на Американското дружество по биологична химия и на Американската академия на науките и изкуствата.

Превод от руски: Павел Б. Николов



понеделник, февруари 22, 2021

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ЧЕТВЪРТИ / ЗАБАВА ПЪРВА / „ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

Тадео казал на Цеца да открие новия ден със своята приказка. И тя, подчинявайки се на думите на принца, започнала така:

ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ

(LA PRETA DE LO GALLO)

Първа забава от четвъртия ден

ПОД ВЪЛШЕБНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА ЕДНО КАМЪЧЕ, НАМЕРЕНО В ГЛАВАТА НА ПЕТЕЛ, МИНЕКО АНИЕЛО ПОЛУЧАВА МЛАДОСТ И БОГАТСТВО; НО ДВАМА ЧАРОДЕИ МУ ОТКРАДВАТ ПРЪСТЕНА С КАМЪЧЕТО И ТОЙ СТАВА ОТНОВО СТАР И БЕДЕН. БРОДЕЙКИ ПО СВЕТА, МИНЕКО НАУЧАВА В КРАЛСТВОТО НА МИШКИТЕ КЪДЕ СЕ НАМИРА ПРЪСТЕНЪТ. С ПОМОЩТА НА ДВЕ МИШКИ ТОЙ СИ ГО ВРЪЩА, А С НЕГО ВСИЧКО, КОЕТО ИМАЛ, И СИ ОТМЪЩАВА НА КРАДЦИТЕ.

Жената на крадеца няма да се радва цял живот; който плете мрежи, ще си изплете беда. Няма измама, която да остане в тайна, предателство, което да не се разкрие; за мошеници и стените дебнат. От кражбата и подлостта земята се разтваря и свидетелства за тях, както ще чуете сега, ако си наострите добре ушите.

Живял някога в град Грота Негра [1] някой си Минеко Аниело, в когото сякаш винаги се взирало лошото око на лошия късмет, така че цялото му имущество, движимо и недвижимо, бил един кльощав петел, който той хранел с корички от оскъдния си хляб. Но една сутрин, тормозен от глада – а гладът и вълка от гората изкарва, - той намислил да получи поне за него малко пари и го понесъл към пазара. Там срещнал двама брадати като бухали вълшебници, които се съгласил да вземат от него петела за половин патако и го помолили да го отнесе до дома им, където обещали да се разплатят.

И така, вълшебниците вървели напред, а Минеко Аниело, крачейки след тях, слушал как говорели помежду си на своя апашки жаргон: „Кой би могъл да си помисли, Йенароне, че ще извадим такъв късмет! Този петел ще ни донесе щастие с камъчето, което е скрито, както знаеш, в главата му. Ще го поставим на един пръстен и ще получаваме всичко, което пожелаем“. А Йенароне отвърнал: „Ш-ш-т, по-тихо, Яковучо, вече се виждам богат и не мога да дочакам момента, когато ще отрежа главата на петела! И ще сритам беднотията, и ще застана истински на краката си. Защото на този свят ценят човека без пари не повече кухненски парцал; почитат те според облеклото“.

През живота си Минеко Аниело не малко места обиколил и не една пещ хляб изял, така че разбрал добре разговора на техния апашки жаргон. Като минали покрай една тясна уличка, той обърнал носа на кораба и така бързо се омел, че само вдигналият се прах останал. Стигнал до дома си, отрязал веднага главата на петела и като я отворил, намерил камъчето. Минеко побързал да накара един майстор да го сложи на месингов пръстен и като искал да изпита свойствата му, казал: „Искам да стана момък на осемнадесет години!“ Едва успял да промълви тези думи и почувствал, че кръвта му в жилите се сгряла и потекла по-бързо, нервите му станали по-чувствителни, очите по-зорки, коленете му укрепнали, тялото му се освежило, косите му от сребърни станали златни, устата му, приличаща на разграбено село, отново се напълнила със здрави зъби, брадата му, подобна на запуснат храсталак, заприличала на поле с първи пшеничени кълнове.

С една дума, добър момък се получил от него. Тогава той казал: „Искам да имам разкошен дворец и да се сродя с краля“. Веднага, направо от земята, израснал дворец с невероятна красота, с чудни статуи, с ослепителни колони, с изумителни картини: среброто преливало отвсякъде, златото се разсипвало по пода, направо да ходиш по него, скъпоценните камъни светели в очите, наоколо гъмжало от слуги, конете и каретите чет нямали. Такава изложба на богатства станала, че самият кралят хвърлил око на Минеко и решил да го ожени за дъщеря си Наталиция.

По същото време вълшебниците чули за щастливата съдба на Минеко Аниело и намислили да му отмъкнат внезапния късмет. Те направили една красива кукла, която можела да играе и да танцува с помощта на механизми и противотежести, и в одеждите на пътуващи търговци отишли при Пентела, дъщерята на Минеко Аниело, като ѝ предложили да купи куклата. Виждайки тази прекрасна играчка, Пентела веднага попитала колко струва; а те отвърнали, че няма да има толкова пари за нея, но ще я получи, ако им направи една малка услуга: да покаже пръстена на баща си, за да му направят копие. Когато стори това, ще ѝ дадат куклата даром.

Като чула тази изгодна цена и не знаела пословицата: „Дават ли ти евтино, мисли“, Пентела се съгласила веднага, обещавайки на сутринта да донесе пръстена. Когато вълшебниците си отишли и баща ѝ се върнал вкъщи, тя му прошепнала в ушите куп нежности и така се галела около него, че го уговорила да ѝ даде за малко пръстена: уж била тъжна и искала да се развлече.

На сутринта – когато метлата на Слънцето измела боклука на тъмнината от небесните площади – вълшебниците се върнали и щом получили пръстена, все едно се провалили вдън земя, без да оставят и следа, както прави този, когото не споменават през нощта [2], а бедната Пентела останала едва жива от страх.

Като стигнали в една гора, където клоните на дърветата частично танцували импертеката [3], а частично играели на криеница, вълшебниците заповядали на пръстена да събори постройката, която подмладеният старец издигнал. А той, както седял по това време свойски с краля, почувствал внезапно, че косите му щръкнали и посивели, по челото му легнали бразди, слепоочията му оплешивели, очите му отслабнали, лицето му се сбръчкало, зъбите му изпадали, брадата му се сплела, тялото му се сгърбило, коленете му затреперили, а сияещите му дрехи се превърнали в дрипи с кръпки. И кралят, като видял безобразния измамник, който имал наглостта да седи в негово присъствие и да си бъбри с него, заповядал веднага да го прогонят с удари на тояги, а самият той го изпратил с безброй ругатни.

Минеко, който за един миг потънал като олово на дъното, отишъл насълзен при дъщеря си, за да си вземе назад пръстена и да поправи нещастието; и когато чул за измамата на фалшивите търговци, едва не скочил надолу с главата през прозореца, обсипвайки с хиляди проклятия лекомислието на момичето, което заради една ненужна кукла го превърнало в бостанско плашило, заради нещо, направено от парцали, направило баща си луд [4]. Така че той бил готов да обходи и последния бедняшкия квартал като фалшива монета, само и само да научи къде са се дянали двамата измамници.

Наметнал на гърба си плащ, обул си сандалите, провесил торба през рамо, взел тояга в ръцете си и, като оставил дъщеря си без храна и огрев, тръгнал да броди по света, изоставил всякаква надежда. И бродил така, докато не стигнал до кралството Пертусо Купо [5], населено с мишки, където стражите, като го взели за шпионин, изпратен от котките, го отвели при при крал Росеконе [6]. И той го попитал кой е, откъде идва и какво прави по тези краища. Тогава Минеко Аниело, като поднесъл най-напред на краля парче сланина вместо входна такса, разказал поред всичките си мъки, като най-накрая казал, че няма да даде покой на тялото си, докато не разбере къде са тези окаяни души, които измъкнали от ръцете му великото щастие, отнемайки му за един миг цвета на младостта, източника на богатства и пиедестала на честта.

Росеконе, измъчван [7] от съчувствие и желаейки да утеши по някакъв начин нещастника, събрал съвета на мишите старейшини, попитал ги какво мислят за печалната история на Минеко и им заръчал да проучат старателно къде се намират фалшивите търговци. Сред другите на съвета присъствали по волята на случая Рудоло [8] и Саутариело [9], мишки, осведомени за хорските дела, защото от шест години живеели в един крайпътен хан. И те казали на Минеко: „Горе главата, приятелю, нещата не са толкова лоши, колкото си мислиш. Чуй сега: веднъж, когато седяхме в кръчмата „Под рогата“, където идват да прекарат весело времето си най-почитаните маже на света [10], наминаха двама от Кастело Рампино [11]. Те хапнаха добре и видяха дъното на бутилката, говорейки си как изиграли един старец от Грота Негра, на когото отмъкнали някакъв чуден пръстен, който еидният (на име Йенароне) не свалял никога от пръста си, страхувайки се да не го изгуби; а за своята измама използвали дъщерята на стареца.

Като чул тази вест, Минеко Аниело казал на двамата миши сеньори, че ако го съпроводят до мястото, откъдето са крадците, и му помогнат да си върне пръстена, ще им даде по един голям чувал [12] сирене и сланина, за да се насладят на разкошно угощение заедно със своя господар. Те, като видели възможността да придобият нещо, се съгласили да вървят с него през гори и морета; след което тримата получили пътен пропуск от мишата корона и тръгнали да търсят мошениците.

Когато стигнали след дълги странствания в Кастело Рампино, мишките оставили Минеко Аниело под дърветата на брега на една река, която смучела като пиявица кръвта на полските труженици и я плюела в морето [13], а те намерили къщата на вълшебниците. След като научили, че Йенароне не сваля пръстена от пръста си и през нощта, те започнали да мислят каква военна хитрост да приложат, за да победят противника.

Като дочакали момента, когато Нощта намазала с мастило лицето на Небето, което до тогава било препечено до червено от Слънцето, и когато най-сетне Йенароне отишъл да спи, Рудоло започнал да хапе пръста, на който бил надянат пръстена. Тогава Йенароне, като почувствал болка, свалил пръстена и го сложил на масата до възглавницата на леглото. Саутариело се покатерил мигом на масата, хванал пръстена със зъби и двамата изтичали бързешком при Минеко Аниело.

Той, зарадван повече от осъден на смърт, когато чува заповед за помилване, грабнал пръстена и най-напред превърнал двамата вълшебници в магарета; и на едното, като сложил на гърба му плаща си, седнал, горд като граф, а другото натоварил със сланина и сирене и потеглил към Пертусо Купо. Там той връчил даровете на краля и съветниците му, благодарейки им за всичките блага, получени отново с тяхна помощ, и молейки Небето: никога да не попаднат в капан, да не ги улови котката и да не ги отрови мишеморка [14].

Като напуснал онази страна и се върнал в Грота Негра, Минеко Аниело станал още по-красив и по-богат и бил приет от краля и дъщеря му 15] с най-големи на света ласки. Минеко блъснал магаретата долу от една висока планина, а самият той заживял със своята съпруга за свое удоволствие, без никога да сваля пръстена от пръста си, за да не го постигне ново нещастие; защото

опари ли се кучето с вода гореща,

и от студена след това се плаши.



1. Черна пещера.

2. Бележка към превода на Бенедето Кроче: Дявола.

3. Танц с пръчки, увити с бръшлян и цветя, произлизащ от езическите култови обичаи.

4. Игра на думи: pezze (парцали) и pazzo (луд).

5. Тясна дупка.

6. Буквално: голям гризач.

7. В оригинала игра на думи: „Rosecone… se sentette rosecare“ („Големият гризач... се почувства нагризан“).

8. Гризльо.

9. Скокльо.

10. Мъжете рогоносци.

11. Скален замък.

12. В оригинала: sauma – голяма чанта за носене от магаре, муле или кон.

13. Иначе казано, земеделците се трудели тежко, носейки от реката вода за поливане, а солената им пот капела в речните води и отивала в морета.

14. Връщайки се от нищетата, от социалното небитие, в „света на хората“, героят остава нравствен длъжник и съюзник на мишките, макар че те са вредни за човека. Вижте същото положение в приказката „Хлебарката, мишката и щурецът“. Мисълта за относителността на всички без изключение социални (конфесионални, държавно-политически, родови, расови и прочее) положения, е сенчеста, неофициална страна от съзнанието на епохата, чиято външна страна са абсолютизмът, религиозните войни и търговията с черни роби. Във Франция тази идея изказва още Монтен в „Опити“, но особено рязко – по-младият съвременник на Базиле, Сирано дьо Бержерак в „Другият свят, или Държавите и империите на Луната“ (1650 г.).

15. За участта на изоставената на произвола на съдбата родна дъщеря на героя Пентела читателят може да се досети, опирайки се на жизнения си опит. Вероятно неволното, но красноречиво премълчаване нарушава идиличния край на приказката.

(Следва)

неделя, февруари 21, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА / ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА;

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА

ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ

Както вече казахме в предишната книга, думата „християни“ не е била и не е можела да бъде първоначално название на вярващите в Исус. Защото тези вярващи са говорели на арамейски език, а думата „християнин“ е гръцка. Затова не трябва да се чудим, че в Новия завет тя е употребена само три пъти. От тези три пъти два пъти е вложена нееднозначно в в устата на техните врагове. Третият случай се отнася до времето, когато това название се е появило.

„Деянията на апостолите“ съобщават, че вярващите „били наречени (или провъзгласени за) християни“ (Деяния, 11:26) в същата Антиохия, където избягали след безредиците по стълбите на Храма. Авторът на това произведение предполага, че става въпрос за сенатусконсулта от 36 г., който забранява сектата на християните по цялата територия на империята. По всяка вероятност именно този закон се споменава в „Псевдоклеемнтините“, където се разказва как в разгара на магическото единоборство между Симон Влъхвата и апостол Петър императорски вестоносец донесъл в Анитохия указ за забраната на всички гоеси.

Така или иначе, има голяма вероятност думата „християнин“ да е била римски юридически термин. В своите ранни текстове вярващите в Исус я влагат в устата на своите врагове. А всичките протоколи от разпити на християни от римски чиновници (които до нас са достигнали доста в състава на ранните и най-добрите жития на светците) започнат именно с този термин. „Ти християнин ли си?“ - се обръща към обвиняемия римският чиновник.

На територията на Юдея, запозната с вярата в Исус още преди сенатусконсулта, думата „християнин“ не била много разпространена и в арамейскоговорящите среди за означаване на вярващите в Исус се използвала друга дума - нацрайе, иначе казано – назореи (на иврит - ноцрим). Така например властите наричат Павел „представител на назорейската ерес“ (Деяния, 24:5).

Назорей в Новия завет е наречен и Исус. Прозвището Исус Назорей е негово стандартно име, също както прозвището на брат му Яков е Яков Праведника. Апостолите с готовност вършат чудеса в „името на Исус Христос Назорея“ (Деяния, 3:6) и проповядват от името на „Исус Христос Назорея“ (Деяния, 4:10). Матей даже свързва това прозвище с едно пророческо изречение: „За да се сбъдне казаното чрез пророците, че ще се нарече Назорей“ (Матей, 2:23).

Това прозвище се употребява и от властите. „И този беше с Исус Назорея“ – казва слугинята на първосвещеника за Петър (Матей, 26:71). А надписът, изрязан по заповед на Понтий Пилат на кръста на Исус, гласял: „Исус Назорей, цар Юдейски“ (Йоан, 19:19). Този надпис бил списък на всичките му прегрешения.

Ако на територията на Римската империя в края на краищата победила думата „християни“, в Палестина и извън нейните предели последователите на Исус продължавали да се наричат назореи. Епифаний от Саламис е запазил за нас важни сведения, че проклятието срещу еретиците, прието от фарисеите веднага след края на Юдейската война в Явна и известно днес като биркат ха миним, в античността често е звучало именно като проклятие срещу назореите. Евреите – съобщава Епифаний – „на разсъмване, и на обяд, и на свечеряване, и три пъти на ден, когато четат своите молитви в синагогите, ги проклинат и ги предават на анатема. Три пъти на ден те казват: „Да прокълне бог назореите“ [1].

Думата „назорей“ доживяла в семитските езици до наши дни. И днес „християнин“ на иврит е ноцри, а на арабски - насранѝ.

Тук трябва да уточним, че в иврит има два корена, които си приличат, НЦР и НЗР, с близки и взаимно заменяеми значения. На гръцки език те изобщо не се различават, защото в гръцки език ивритската буква „цадик“ не съществува.

Коренът НЗР (Битие, 49: 26; Числа, 6:13) носи в себе си значението „отделéн“, „посветен на бога“. Назорей е назореят Самсон, който не си стрижел косите. А НЦР (Изход, 34:7; Псалми, 34:13, и т. н.) означава „пазя“, „запазвам“, „охранявам“, „пазя в тайна“. „Ноцер тора“ е пазител на закона (Паралипоменон, 28:7), а „ноцер дарко“ – пазител на пътя (Паралипоменон, 16:17).

Ивритските ноцрим произлизат именно от НЦР – „спазвам“, „пазя“, „запазвам“ [2]. Ноцрим хабрит е „пазители на завета“ [3]. Това са тези, които спазват завета, а също така тези, които пазят тайната [4].

Иначе казано, прозвището на Исус, Ноцри, посочва евреин, който спазва фанатично закона. Тази дума била, разбира се, съвсем неприемлива за бъдещата църква.

Затова много рано думата била подложена на манипулации. Авторите на каноничните Евангелия започнали да обясняват, че Исус се наричал назорей, защото произлизал от несъществуващия град Назарет, който се появил на картата на Гаиллея едва след победата на християнството.

В продължение на доста дълго време църквата пазела трезвото разбиране, че „християните“ и „назореите“ са едно и също нещо.

„Евреите ни наричат назореи“ – пише в края на II в. Тертулиан [5]. Даже Евсевий Кесарийски уточнява в началото на IV в.: „Тези, които някога наричаха насмешливо назореи, сега са християни“ [6]. Вече споменатият Епифаний не само потвърждава, че християните се наричали отначало назореи, но и съобщава, че тази секта съществувала преди Исус Христос. „Сектата на назореите била преди Христос и не знаела Христос. Но независимо от това, както казах, всички наричали християните назореи“ [7].

С течение на времето обаче положението се променило. Назореите били обявени от победилата църква за еретици. Ереста им се състояла в това, че вярвали в Христос, но спазвали юдейския закон.

„И до ден днешен във всичките източни синагоги – съобщава блаженият Йероним – сред юдеите има ерес, която и до сега фарисеите проклинат, която наричат миним и която народът нарича назореи. Те вярват в Христос, Син на Бога, роден от девственицата Мария, и смятат, че е бил осъден на смърт от Понтий Пилат и че е възкръснал, в което вярваме и ние, но – желаейки да бъдат и юдеи, и християни, те се оказват и не юдеи, и не християни“ [8].

Назореите – съобщава Епифаний – „са изучили до съвършенство иврит... Те се различават от евреите и се различават от християните само по едно нещо. Те не са съгласни с евреите, защото са приели вярата в Христос, но тъй като и до сега са сковани от Закона – обрязване, събота и прочее, не са съгласни и с християните“ [9].

В пределите на Римската империя думата „християни“ изместила в края на краищата думата „назореи“, но извън границите на империята положението било друго. Там думата „назореи“ продължавала да съществува и надписът на жреца Картир, главният идеолог на зороастризма по времето на цар Бахрам I, гласи: „Ученията на Ариман и демоните бяха изгонени от царството и бяха унищожени, и евреите, шаманите, брахманите, назореите, християните и мактаките, и манихейците бяха смазани в царството“ [10].

Както виждаме, Картир различава спазващите Тората нацрайе  от християните, привърженици на римската църква. Същата разлика прави и Псевдозахария. Той разказва как един персийски генерал помолил Велизарий, пълководеца на Юстиниан, да отложи битката до края на празнуването на Пасхата: „заради назореите и евреите в моята войска и заради вас, християните“ [11]. Арамейската дума нацрайе  била стандартно наименование на християните във всички църкви, говорещи на арамейски език [12]. Производни от тази дума за означаване на последователите на Исус използвали също така всички народи, които се срещали с тях извън пределите на империята, иначе казано – арабите, персите и арменците [13].

Не е трудно да видим, че най-малко звучи двусмислено твърдението на Талмуда как адиабенската царица Елена, същата царица, чиито роднини след това паднали в Юдейската война, приела юдаизма и станала ревностна назорейка . Не един християнин при желание можел да сбърка „ц“ със „з“.

Както вече казахме, „Деянията на апостолите“ разказват основно за пътешествията на апостол Павел по градовете на Римската империя. Средиземно море било огромно шосе с хиляди пътни платна, свързващи частите на империята в едно цяло, и именно по това шосе с хиляди пъътни платна плавал апостол Павел към езичниците: той проповядвал в Антиохия и на Кипър, в Атина и Коринт, в Писиидя и Киликия, в Йония и Памфилия. В резултат от това ние оставаме с впечатлението, че вярата в Исус се е разпространявала именно на територията на Римската империя. Освен това оставаме с впечатлението, че тази вяра е била точно такава, каквато я проповядвал Павел.

В действителност картината била принципно друга. За говорещите арамейски език последователи на Исус най-логичните места, където можели да избягат след преследванията, били именно арамейскоезичните земи отвъд Ефрат.

Градовете Едеса и Антиохия се намирали само на триста километра един от друг, но към тях водели принципно различни пътища. Пътят към Антиохия лежал през римските владения; Антиохия се намирала на шестстотин километра по море от Кесария и още сто и тридесет километра трябвало да се изминат за Кесария от Ерусалим.

Пътят за Едеса минавал от другата страна на римската граница, по набатейските земи, чиито владетели през 30-те години били рязко враждебни по отношение на Иродовата династия и постоянно укривали сражаващите се с нея „разбойници“. А самата Едеса била всъщност най-ранният оазис, говорещ на арамейски език, който очаквал пътници отвъд Ефрат.

Първият път бил несъмнено по-удобен и по-лесен за бродещите пропагандисти, призвани да просвещават и да покръстват евреите в синагогите. На техните услуги били римските ханове и великолепните системи от пътища и корабоплаване. Вторият път бил единствено възможен за въоръжени групи.

Именно вярващите в Исус евреи „приели християнството в Месопотамия и по-нататък на изток, като с това поставили основите на семетското, говорещото арамейски език сирийско християнство“ – пише още през 1968 г. Жил Киспел [14]. Нещо повече, между Кумран и Едеса имало пряка връзка [15]. „Традицията, свързана с Тома била най-старата форма на сирийското християнство“ [16].

Тази традиция се проявявала в много неща. Преди всичко в самото оригинално име на апостола, Юда, което се запазило в едеското християнство, но се изгубило в каноничните Евангелия. Проявявала се и в това, че именно „Евангелието от Тома“ запазило в себе си старата форма, под която в назорейските среди се разпространявали думите на Исус – а именно формата на логиите, на събраните изречения на Исус Христос. Тази форма била чужда на бъдещите ортодокси и те успели да я адаптират едва когато вмъкнали гностичните изречения в измислената от Марк форма на приключенско Евангелие [17].

Дори най-предпазливите изследователи са принудени да признаят, че „сирийското християнство е пазело дълго някои черти, които могат да бъдат обяснени с произхода си от напълно еврейския вид християнство“ [18].

Това засягало и неговия аскетизъм, и неговата терминология, и даже неговата архитектура. Така например много ранни сирийски църкви имали в центъра си възвишение, наречено бема, което явно било заимствано от синагогите [19].

„Може само да се учудваме – пише Киспел – как по-раншните поколения не са успели да видят това, което сега ние виждаме така ясно“ [20].

В действителност това не е никак изумително. Наличието извън пределите на империята на огромни и разнообразни пластове от непавлово и антипавлово християнство влиза в противоречие с основната теза на класическата библеистика – за малкия незабележим пророк Исус, който дължи своята посмъртна слава изключително на „втория основател“ на християнството Павел.

Кракът на Павел никога не е стъпвал извън пределите на империята и това било естествено. Даже вътре в нея той бил подлаган постоянно на нападения от страна на ревностните юдеи, които едва не го убили в Листра и в Солун, нападнали го в Ерусалим, изпратени били някакви мрачни терористи, които се заклели да не ядат и да не пият, докато не го убият. Само постоянното сътрудничество с римските власти – с проконсула Сергий на остров Кипър, с неназования „хилядник“ в Ерусалим и с прокуратора Антоний Феликс в Кесария – спасило Павел от страшните сикарии.

Римските власти били крайно заинтересовани от посланието на Павел, което внасяло разкол в редовете на войнствените миленаристи. Що се отнася до самия Павел, той бил заинтересован като минимум да оцелее. Особено ако се има предвид, че враждата на Симон Влъхвата с Яков, брата Господен, носела не само теологичен, но преди всичко личностен характер. Защото, ако се вярва на „Псевдоклиментините“, Павел/Симон Влъхвата бил човекът, който нападнал физически Яков Праведника на стълбите на Ерусалимския храм, блъснал го по стъпалата надолу и му счупил крака. Едва ли след това Яков Праведника се е отнасял добре към Павел.

Извън пределите на империята наистина нямало християнство. Затова пък извън тези предели живеели назореите. „Много е вероятно – пише Бърнард още през 1968 г. - християнството да се е зародило в Едеса в еврейска среда, която е имала връзки с палестинските сектанти, и най-ранните покръстени да са били в голямата си част евреи“ [21]. В превод от езика на натруфените евфемизми на реалния исторически процес това означава: „миленаристите, вярващи в Исус, са избягали през набатейската пустиня, преминали са Ефрат и са основали в Едеса свои общини“.

Сред тези общини много рано възникнала легендата, че техният ръководител, апостол Юда, с прозвището Близнак, е покръстил в своята вяра Абгар, царя на Едеса.

Тази легенда поставяла ортодоксите в много сложно положение. Защото самото прозвище „Близнак“ свидетелствало красноречиво за гностичния характер на най-ранните разновидности на едеската вяра. Всичките по-нататъшни богоомразни гностични практики, всичките разговори за превръщането на човека в бог, за духовните близнаци, всичките призиви на „Одите на Соломон“ „да се облечем“ с любовта на бога [22] и да го намерим, „както любовник намира възлюбения“ [23], всичките разкази на месалианите, че „душата трябва да чувства същото при сливането с Божествения Жених, което жената чувства при съвкуплението с мъжа“ [24], произлизат от един общ прародител – от прозвището на апостол Юда, който претендирал, че е новото въплъщение на Христос и че е негов духовен близнак.

Как са свързани помежду си ранната едеска легенда за покръстването на едеския цар Абгар от Юда Тома и разказът на Йоисф Флавий за приемането на юдаизма от адиабенската царица Елена?

Разбира се, най-безопасно е да предположим, че първата история няма никакви реални корени. Тя просто е била измислена от ортодоксите през IV в., както смята великият Валтер Бауер [25], или се е родила от полемиката с манихейците през III в. [26] Едеските християни прочели Йосиф Флавий, станало им обидно, че царят на съседната Адиабена е приел юдаизма, и измислили свое покръстване на Абгар [27]. А може би са преписали това от Абгар VIII Велики, който бил най-добър приятел на Бардесан и поне не пречел на този мистик да привлече към своето учение „целия елит“ с помощта на сладкоречивите си химни [28]?

От подобни предположения и овцата е сита, и вълкът е цял.

Ние можем да разсъждаваме безопасно, че – виждате ли – извън границите на Римската империя е имало също последователи на Исус, но и те били малцина, неизвестни на никого, друго незначително ручейче, което обаче кой знае защо довело през II в. до появата в Едеса на влиятелния теолог и царски фаворит Бардесан. (Съгласете се: ако предположим, че царят на Едеса е приветствал лично вярата в Исус още през I в., „незначителното ручейче“ изобщо не е било незначително.)

Подобно предположение не съответства съвсем на наличните свидетелства. Колкото и оскъдни да са (а, да си признаем, ние не знаем нищо съществено за Едеса поне до походите на Траян), те все пак сочат ранния характер на легендата за Юда Тома.

Те сочат, че тя е предшествала по-късното (и спорещото с нея) ортодоксално „учение на Адай“. Те сочат, че тази ранна легенда е била добре осведомена за юдейския характер на ранното едеско християнство (велможата Товия). Не е факт, че едеските нацрайе са чели изобщо Йосиф Флавий – римски източник, пристрáстен и ненавиждащ зилотите. Затова пък лесно можем да предположим, че са знаели и без всякакъв Флавий за покръстването на царя на съседна Адиабена и за героичните подвизи на неговите роднини в Юдейската война.

Една от най-интересните разновидности на „учението на Адай“ се е запазила в „Историята на Армения“ от Мовсес Хоренаци. Общо казано, Мовсес цитира легендата в доста късен неин вид, с „писмата на Исус до Абгар“ и прочее недомислици. Но при това Мовсес твърди, че Абгар, царят на Едеса, е бил едновременно и цар на Армения, а царица Елена е била негова жена и вдовица.

Ние знаем точно, кой е бил цар на Армения през 30-60 г. и никакъв Абгар там не е имало. Откъде тогава Мовсес е взел това твърдение? Можем да направим едно просто предположение. Използвал е вероятно „Историята на Армения“ от Бардесан, която сочи като свой източник.

Това ни кара да мислим, че легендата за апостол Тома, наставник на цар Абгар, е измислена от Бардесан, наставник на друг цар Абгар. Първоначалната ѝ задача била да легитимира положението на Бардесан в двореца чрез легитимиране на териториялните претенции на Абгар VIII към Армения. От нея излиза, че прародител на Абгар е бил цар на Армения, защото слушал Апостол Тома.

Но както самото положение на Бардесан, така и тази легенда от II в. не се появила на гола поляна. Също като историята за адиабенските царе тя се опирала на високото положение на юдейските миленаристи извън пределите на империята.

Ако в пределите на римската империя те били преследвани, защото мечтаели да приключат с властта на китим, извън нейните предели били подкрепяни от местните власти точно поради същата причина.

От Йосиф Флавий знаем, че набатейците подкрепяли системно многобройните галилейски „разбойници“, воюващи срещу Ирод, и им давали убежище. Няколко години преди смъртта си Ирод даже били принудени да нахлуе в набатейстките владения специално за да унищожи лагерите на „разбойниците“ [29]. Кумран, разположена в „Дамаската земя“, се намирал точно във владенията на набатейския цар. Партянските войски нахлули през 37 г. в Юдея начело с Антигон, конкурент на Ирод [30]. Нищо не ни кара да си мислим, че Осроена и Адиабена - малки, но стратегически важно разположени царства, които трябвало да станат (и станали) първи обект на римската атака – са правели изключение. Всичките тези земи подкрепяли юдейските миленаристи по същата причина, по която германците сложили Ленин в пломбирания вагон.

И тази стратегия дала добри резултати. Юдейските фанатици били един от важните фактори, които за стотина години спрели римското разпространение на изток. Те спасили Адиабена от римското нахлуване през 66 г. и осуетили плановете на Траян да завоюва целия Изток чак до Ганг през 117 г.

Друг въпрос е, че тази подкрепа довела до парадоксални резултати. Преследваното, озлобеното, притиснатото в ъгъла християнство на територията на Рим продължавало да остава непримирим противник на религията и културата на омразните киттим. В много по-гостоприемната атмосфера на Месопотамия то бързо започнала да се движи към мистицизма и търпимостта.

Като типичен пример за това движения може да ни послужи сектата на кукитите, която почиатала Исус.

Разцветът на нейния основател, Кук, бил по всяка вероятност през 60-те годиин на II век [31]. Иначе казано, Кук живял малко по-рано от Бардесан.

Кукитите отказвали да погребват мъртвите и гонели от своите среди всички страдащи от кожни заболявания и всички инвалиди. Това патологично пристрастие към ритуалната чистота се съчетавало със странна гностична митология, според която Исус е дошъл на земята само и само да спаси своята невеста. Тази невеста била една от седемте девственици, дошли някога на земята с Майката на Живота, която била и майка на Исус. На земята Майката на Живота и девствениците се осквернили и Исус бил зает именно с процеса на тяхното пречистване от осквернението.

Кукитите едва ли са имали голямо влияние и вероятно към V век изчезнали без следа, погълнати от своите по-успешни събратя.

Но ето защо споменаваме тук тази секта. От една страна, тя явно имала пряко генетично отношение към юдейския миленаризъм. Гоненето от сектата на всички прокажени и инвалиди веднага ни напомня за кумранския текст, наречен „Война на Синовете на Светлината със Синовете на Тъмнината“, според който от лагера на Синовете на Светлината гонели точно прокажените и инвалидите по много уважителна причина. А именно – те оскверняват ритуално войските и към тези осквернени войски не можели да се спуснат ангелите, за да воюват с тях в един боен строй.

От друга страна, историята за Майката на Живота и нейния син Исус, спасяващ девственица, ни напомня живо множество източни култове и преди всичко култа за богинята Атаргатис, много популярен в Едеса, с нейния умиращ и възкръсващ жених. Както римското християнство превеждало юдейския мелинаризъм на езика на гръцката култура и философия, така кукитите били явна адаптация на същия мелинаризъм към местната месопотамска почва.

Нещо повече, можем да посочим още един, много по-малко екзотичен от кукитите, но съвсем известен на всички пример за добросъседски отношения между юдейските миленаристи и чуждестранните езичници и този пример не е нещо друго, а историята за тримата магове, навестили във Витлеем младенеца Исус.

Ще подчертаем, че става въпрос за магове. Въпреки че в Синодалния превод езическите мъдреци, които дошли при Исус, фигурират като влъхви, в гръцкия оригинал на Матей те са наречени именно „магове“ (μάγοι) (Матей, 2:1). Тази дума в тогавашния гръцки език означавала или зороастрийци, или вавилонски звездобройци.

От гледна точка на по-късната римска църква всички езически богове били дяволи. Много трудно е да си представим в Евангелията легенда за жреци на Аполон или Зевс, дошли да навестят младенеца Исус. Не виждаме в Евангелията нито една притча, в която Исус да разговаря със стоици или киници, или с последователи на Платон, а подобна притча не е било трудно да бъде написана, ако пред евангелистите е стояла задачата да легитимират учението на Христос като, да речем, учение на еврейски киник. Но ето че в Новия завет има легенда как на Исус се поклонили партянски почитатели на огъня (или вавилонски звездобройци).

Много е вероятно тази легенда да се е родила извън пределите на Римската империя като пропагандна притча, която трябвало да подчертае топлите и дружески отношения между юдейските миленаристи и техните източни покровители. Притчата легитимира също така източното отношение към звездите и астрологията. Гностикът Бардесан бил например известен астролог и смятал звездите и планетите за дахове, подчинени на бога – за разлика от хората, които имали свободна воля. Иначе казано, Бардесан, също като източните мъдреци, навестили Исус, бил от гледна точка на гърците маг.

И така, колкото и да е удивително, фантастичната на пръв поглед картина с покръстването на царете, която ни рисуват написаните в Едеса „Деяния на Тома“, се оказва не толкова далече от действителността.

Едеските царе, както техните адиабенски роднини и колеги, може би наистина са подкрепяли юдейския миленаризъм. „В основата на легендите е съвсем възможно да се крият факти“ [32]. Друг въпрос е, че тази разновидност на юдаизма, която покровителствали владетелите на Едеса, имала доста малко общи неща с бъдещата църковна ортодоксия.

БЕЛЕЖКИ

1. Epiphanius. Panarion, 29, 9, 1–2.

2. По всяка вероятност първи това е доказал Mark Lidzbarski, Mandäische Liturgien, Berlin, 1920. P. XVI–XIX.

3. R. Eisenman. James the Brother of Jesus and the Dead Sea Scrolls. P. 96, Grave Distractions Publications.

4. H. Zimmern. Nazoräer-Nazarener // Zeitschrift der Deutschen Morgenländischen Gesellschaft, 74 (1920). P. 429–438 et 76 (1922);. P. 45–46.

5. Тертуллиан. Против Маркиона, IV, 8.

6. Евсевий Кесарийский. Ономастикон Назарет.

7. Епифаний Панарион, 29, 6, 1–2.

8. Letters of St Jerome, letter 112, Nicene and Post-Nicene Fathers. Vol. 1 / Edited by Philip Schaff Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1887.

9. Epiphanius Panarion, 29, 7, 7–5.

10. Надписът на Картир се цитира по: Christelle Jullien, Florence Jullien. Aux frontières de l’iranité: „nāṣrāyē“ et „krīstyonē“ des inscriptions du mobad: Kirdīr Enquête littéraire et historique, Numen. Vol. 49, № 3 (2002). P. 286–287 G. Quispel The Discussion of Judaic Christianity Vigiliae Christianae. Vol. 22, № 2 (Jun., 1968). P. 87.

11. François de Blois Naṣrānī (Ναζωραȋος ) and ḥanīf (ἐθνικός): Studies on the Religious Vocabulary of Christianity and of Islam, Bulletin of the School of Oriental and African Studies, University of London. Vol. 65, № 1 (2002). P. 9.

12. M.–L. Chaumont. La christianisation de l’empire iranien des origines aux grandes persicutions du IVe siecle (Corpus Scriptorum Christianorum Orientalium, 499). Louvain, 1988. P. 113.

13. Petri Luomanen. NAZARENES // A companion to 2nd Century В «HereticsВ» / ed Antti Marjanen and Petri Luomanen, Brill, 2005. P. 283.

14. G. Quispel. The Discussion of Judaic Christianity, Vigiliae Christianae. Vol. 22, № 2 (Jun., 1968). P. 81.

15. J. L.C. Gibson, From Qumran to Edessa Annual Leeds University Oriental Society, V, Leiden, 1966. P. 24–39.

16. Helmut Koester. ΓNΩMAI ΔIAΦOPOI. The Origin and Nature of Diversification in the History of Early Christianity. The Harvard Theological Review. Vol. 58, № 3 (Jul., 1965). P. 293.

17. James M. Robinson. The Problem of History in Mark, Reconsidered Union Seminary Quarterly Review 20 (1965), 135.

18. Robert Murray. Symbols of Church and Kingdom: A Study in Early Syriac Tradition. P. 7.

19. Robert Murray. Symbols of Church and Kingdom: A Study in Early Syriac Tradition. P. 19.

20. G. Quispel. The Discussion of Judaic Christianity Vigiliae Christianae. Vol. 22, № 2 (Jun., 1968). P. 82.

21. L. W. Barnard. The Origins and Emergence of the Church in Edessa during the First Two Centuries A. D. Vigiliae Christianae. Vol. 22, № 3 (Sep., 1968). P. 165.

22. The Odes of Solomon, 7, 4 tr. By James H. Charlesworth. Cascade Books, 2011.

23. The Odes of Solomon, 3, 7.

24. John of Damascus. De haeresibus liber, 80, Migne, XCIV, 1, цит по: George L. Marriott. The Messalians; and the Discovery of Their Ascetic Book. The Harvard Theological Review. Vol. 19. No. 2 (Apr., 1926). P. 194.

25. Walter Bauer. Orthodoxy and Heresy in Earliest Christianity. Sigler Press, 1996, ch. 1.

26. Jan Willem Drijvers. The Protonike Legend, the Doctrina Addai and Bishop Rabbula of Edessa. Vigiliae Christianae. Vol. 51, No. 3 (Aug., 1997). P. 298–315.

27. Judah Segal. Edessa. The Blessed City, Gorgias Press, 2005. P. 68–69.

28. Judah Segal. Edessa. The Blessed City, Gorgias Press, 2005. P. 68–69.

29. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 16, 9, 2.

30. Иосиф Флавий. Иудейские древности. 14, 13, 3.

31. W. Drijvers. Quq and the Quqites: An Unknown Sect in Edessa in the Second Century A. D. Numen. Vol. 14, Fasc. 2 (Jul., 1967). P. 114.

32. B. Segal. Edessa. The Blessed City. Gorgias Press, 2001. P. 79.

(Следва)