РУСКАТА МОБИЛИЗАЦИЯ ПРЕЗ 1914 ГОДИНА: ПРИЗОВКИ, ВОДКА И ПОГРОМИ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Всеобщата мобилизация в Русия през 1914 година минала успешно, но… се превърнала в още една стъпка на Руската империя по пътя към историческата катастрофа.

През 1914 година милиони мъже чули за първи път думата мобилизация. В центъра на Петербург през жарките юлски дни изглеждало, че въодушевената нация е готова в единен порив и с радост да изпълни своя дълг пред императора и Родината. По централните улици и площади шумели манифестации с царски портрети, кръстове и патриотични транспаранти: „Победа на Русия и славянството!“. Но на някои места вестта за началото на войната и призоваване на „запасняците“ била посрещната без особен ентусиазъм.

Един от мобилизираните, селянинът от Пермска губерния Иван Зирянов, си спомня по-късно мобилизацията така: „Мъка срази жените. Лицата им бяха червени и подпухнали от сълзи… Жените задържаха тръгването на влака два часа. Те бяха като обезумели… След третия звънец много се хвърлиха с жални викове пред колелетата на влака, налягаха по релсите, качваха се върху буферите, върху стъпалата на вратите. Не можеха да ги откъснат от мъжете им. Изпращане… На гарата се стече цялото уездно началство. Видът на началството беше объркан, жалък. Не знаят какво да правят с жените… извикаха специален наряд от местната конвойна команда. Конвойните поемаха грижливо впилите се в релсите и вагоните жени, носеха ги от перона някъде навътре в гарата. Жените викаха все едно ги колеха“.

Съгласие за всеобща мобилизация Николай II дал на 17 юли. В Генералния щаб, а след това във военните окръзи пристигнала телеграма с подписите на военния министър Сухомлинов, морския министър Григорович и министъра на вътрешните работи Маклаков: „Височайшо е заповядано да се приведе армията и флота във военно положение, като за тази цел да се призоват чиновете от запаса и да се осигурят коне според мобилизационното разписание от 1910 година, точка, за първи ден на мобилизацията да се счита 18 юли 1914 година“. Главното управление на Генералния щаб и Управлението на войнската повинност към Министерството на вътрешните работи престъпили към изпълнение на височайшото повеление.

Запасняци заминават на война

Армията в мирно време наброявала 1 милион и 423 хиляди души. Това било малко. Сблъсъкът с Германия, Австро-Унгария и Турция изисквал още няколко милиона воини. Общо в Руската империя през юли-август от запаса са призовани 3 милиона и 115 хиляди младши чинове. До края на годината призовки получили също така 715 хиляди новобранци на възраст 20-21 години и 900 хиляди воини от опълчението, които преди това не са служили в армията; опълченците били изпращани да пазят военните складове и други обекти в тила. На офицерите от запаса връчвали лично призовките или ги изпращали по пощата. Освен това за нуждите на армията от населението били реквизирани 1 милион и 35 хиляди коне. Квалифицираните работници и служители получавали отсрочка (в годините на войната от различни отсрочки се възползвали 2,5 милиона мъже).

Една трета от граничните области била мобилизирана за 4-5 дена, второстепенните дивизии били приведени в бойна готовност за почти един месец. На 13-тия ден в действащата армия имало вече 2,7 милиона младши чинове и офицери – пехота и кавалерия. Към края на 45-тия ден след началото на мобилизацията били поставени на бойна нога 3 милиона и 388 хиляди запасняци и 570 хиляди опълченци.

Сцени, подобни на описаната от Зирянов, се разигравали в края на юли и началото на август на много места. Народът се прощавал с мобилизираните. Жените леели сълзи. В църквите се организирали молебени, по улиците – митинги.

Прощаване преди мобилизацията, 1914 година

Вдовицата на Лев Николаевич Толстой видяла недоволството на селяните от мобилизацията в Ясна поляна: „Всички са оклюмали; тези, които ще бъдат откъснати от земята и семействата им, говорят за стачка: Няма да отидем на война!“

Не минало без акции на протест и опити за заобикаляне на мобилизацията. Някои мобилизирани си отсичали пръстите, пиели някакви отвари, за им се „разиграе сърцето“, давали подкупи на волостните и селските старейшини. Но такива били относително малко. Голяма част от вълненията наставали не заради отказ да се отиде на фронта, а заради лошата организация на доставките за мобилизираните в техните части – по пътя нямало топла храна, имало проблеми с облеклото и осигуряването на транспорт. Нещо по-лошо – запасняците посрещнали на нож въвеждането на „сух закон“ и разбивали магазини, кръчми и винени складове. Селските изпращания с пиене намерили своето продължение в по-нататъшни пиянствания, вече след пристигането в сборните пунктове. Например в Псковска губерния на гара Дно, където след три години императорът ще се отрече от престола си, на 22 юли войниците „щурмували винен магазин, разбили му вратата и отнесли вино за 190 рубли и 50 ведра водка“. Както докладвал ротмистър Татаринов, „част от водката била изпита веднага, останалата беше отнета. Не успяха да се установят виновни, защото участвал целият ешелон (700 души)“.

Спиртни бунтове избухвали в половината губернии на империята. Историкът М. В. Шиловский посочва само в четири сибирски губернии (Тоболска, Томска, Енисейска и Иркутска) 157 протести на мобилизирани в началото на войната. В 9 от случаите войниците громели волостните управи, в 136 – магазини. Особен размах погромите достигнали в Барнаул, Томска губерния. За тях си спомня Я. Д. Драгуновский: „…чуваха се викове между войниците: Да разбием хазната! Защо не ни дават водка?.. Трябва да пием с близките си на прощаване!“. Лагунович, управител на акцизите в Томска губерния, бие тревога и предава в Петербург: „Вълнението на запасните в Томска губерния придобива характер на метеж“. Тези, които се опитвали да усмирят погромаджиите, си плащали понякога скъпо за това – войниците биели приставите и офицерите, в редица случаи до смърт.

Дворцовият площад, Петербург в деня на обявяването на войната

Въпреки всичко това мобилизацията се увенчала с успех. Даже тези, които мърморели („трябва да се жъне скоро, а ето какво става!, на кого да оставим имота!, че и коня ми взеха!“), по правило обували смирено войнишките ботуши. Бившият генерал-квартирмайстор към щаба на Върховния главнокомандващ Ю. Н. Аанилов резюмирал: „…нашият народ се оказа законопослушен и при мобилизацията се явиха до 96% от всички мобилизирани, повече от това, което предвиждаха сметките през мирно време“. Военният министър Сухомлинов изобщо смятал: „Нашата мобилизация мина по масло! Това ще остане завинаги като блестяща страница в историята на нашия генерален щаб!“

Изпълнителността на подлежащите на мобилизация наистина впечатлявала. Например в Казанския военен окръг от 616 хиляди запасняци, намиращи се в списъците на окръга, се явили 585 хиляди и още 59 хиляди дошли сами, без да се водят на отчет. Наистина, същият генерал Данилов съдел за послушанието на хората така: „…руският народ се оказа психологически неподготвен за войната. Главната му маса – селячеството – едва ли си даваше ясна сметка защо трябва да отиде на война. Целите на войната му бяха неясни. Селянинът се подчиняваше на мобилизацията, защото изобщо беше свикнал да изпълнява това, което иска от него властта; той търпеливо, но пасивно носеше кръста си, докато не дойдоха великите изпитания“.

Към есента населението свикнало с военната обстановка, по-нататък мобилизационните мероприятия продължавали малко по-спокойно от тези през юли и август. През 1915 г. на фронта били отправени 3,6 милиона души, през 1916 г. – още 2,5 милиона. През цялата Първа световна война (до есента на 1917 г.) Руската империя мобилизирала 15 милиона и 798 хиляди младши чинове и офицери, от тях 12,8 милиона – селски жители. За сравнение: цялата Антанта (включително и Русия) мобилизирала 48 милиона души, а нейните противници – 25 милиона.

Руската пехота по време на марш

За нещастие на Руската империя успешната мобилизация и превъзходството над противника по численост се оказали категорично недостатъчни за победата: не достигали боеприпаси, оръдия, качествено облекло, подготвени офицери, а най-вече – боен дух. Войникът така и не разбрал за какво воюва, за какво лее кръвта си, за какво загива. И през 1917 година обърнал щика си в противоположната посока.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1981 г. / ФИЗИКА / КАЙ СИГБАН

Кай Сигбан (Kai Siegbahn)

20 април 1918 г. – 20 юли 2007 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Николас Блумберген и Артър Ленард Шолоу)

(За принос в развитието на електронната спектроскопия с висока разделителна способност.)

Шведският физик Кай Сигбан е роден в Лунд и е по-малкият от двамата синове на Мане Сигбан (лауреат на Нобелова награда през 1924 година за разработване на рентгеновата спектроскопия – бел. П. Н.) и Карин (Хьогбом) Сигбан. След като завършва Упсалската гимназия през 1936 г. Кай Сигбан постъпва в Упсалския университет, където учи физика, химия и математика, а през 1942 г. получава степента магистър. От 1942 до 1951 г. заема длъжността асистент-изследовател в Нобеловия институт по физика в Стокхолм, продължавайки едновременно да работи над дисертация в Стокхолмския университет, която защитава през 1944 г., след което получава докторска степен. Дисертацията му е посветена на бета-разпадането (излъчването на електрони) при радиоактивните ядра. През 1951 г. Сигбан е назначен за професор по физика в Кралския технологичен институт в Стокхолм и остава на този пост до връщането си през 1954 г. в Упсалския университет като професор във физико-математическия сектор на факултета по физика.

Първите изследвания на Сигбан са посветени на електронната спектроскопия – определяне на енергията на електроните, излъчвани от атомите. Някои от тези електрони са бета-излъчване на ядрата при радиоактивното разпадане. Тъй като енергията на електроните е свързана с разликите в енергиите между ядрените състояния преди и след разпада, точното знание за енергията на електроните дава ключ за ядрената структура.

Появата на други електрони не е свързана непосредствено с първичния бета-разпад, а е обусловена от явление, известно като вътрешна конверсия. Изпускането на бета-лъчи оставя ядрото на възбудено равнище, от което то след това преминава на по-малко възбудено равнище; при това разликата на енергиите между двете равнища се освобождава във вид на гама-излъчване (електромагнитно излъчване, аналогично на светлинното и рентгеновото излъчване, но отличаващо се с по-голяма енергия и, следователно, с по-голяма честота). Основателят на квантовата теория Макс Планк доказва, че електромагнитното излъчване се състои от дискретни порции енергия (които Алберт Айнщайн нарича кванти; днес се наричат фотони) и че честотата е пропорционална на енергията на фотона. По-късно Айнщайн обяснява детайлите на фотоелектричния ефект (изпускане на електрони от повърхността на метал, върху която пада електромагнитно излъчване) по отношение на поглъщането на фотони, чиято енергия е достатъчно голяма за преодоляване на енергията, свързваща електрона с атома и следователно е способна да освободи електрони. При вътрешната конверсия гама-излъчването, изпускано от ядрото, не напуска атома, а избива електрони, кръжащи около ядрото; избитите електрони се смесват с първичното бета-излъчване. За де се изследват енергетичните равнища на ядрата, трябва да се знае енергията както на първичното бета-излъчване, така и на вторичните фотоелектрони.

Точното измерване на енергия се спъва от възможностите на наличната апаратура. Съществуват два метода за измерване на енергията. При първия метод се използва еднородно магнитно поле (подобно поле се създава например между плоските полюси на голям магнит). Движещите се електрони създават магнитно поле. Взаимодействието между това поле и външния магнит принуждава електроните да се движат в плоскости, паралелни на полюсите на магнита, по окръжности, чиито диаметри зависят от скоростта на електроните. Колкото по-бързо се движат електроните, толкова по-големи са диаметрите на окръжностите. Следователно подобна система позволява да се сортират електроните по енергии. Вторият метод се състои в използването на система от магнити, образуващи фокусирана магнитна леща. Първият метод дава добра разрешителна способност, но ниска интензивност. Вторият метод позволява, фокусирайки електронния сноп, да се достигне висока интензивност, но дава слаба разрешителна способност. Сигбан, заедно с Нилсон Свартхолм, свой сътрудник, като използва гъбообразен магнит, разработва начин, позволяващ да се фокусира електронния сноп в две направления – в плоскостта на кръговите траектории и под прав ъгъл към нея. Този метод, известен като двойна магнитна фокусировка и позволяващ да се достига висока интензивност в съчетание със съществено по-висока разрешителна способност, скоро получава широко разпространение.

В началото на 50-те години Сигбан трябва да чака дълго радиоактивните образци, тъй като се изготвят в циклотрон, работещ с доста ненадежден режим. Размишлявайки над това дали не може да се моделира радиоактивно излъчване по друг, по-регулируем начин, той измисля схема на установка, която се оказва удобна при изследване на гама-излъчването: източникът на гама-излъчване е завит с тънко оловно фолио, а фотоелектроните, които гама-излъчването избива от оловото, се регистрират с електронен спектрометър. На учения също така му хрумва да замени източника на гама-излъчване с рентгенова тръба и да извлича фотоелектрони от обикновени материали, за да получи по-голяма информация за енергиите, свързващи електроните с атомите. Тази информация е необходима на Сигбан за изследванията му по ядрена физика, за да се установи съответствието между измерванията на енергията на електроните, появяващи се при вътрешната конверсия на гама-излъчването, и ядрените преходи, пораждани от гама-излъчването. Запознавайки се (от научната литература) с това, което е направено в тази област преди него, Сигбан разбира, че може да внесе значителен принос в атомната физика, използвайки своите прибори с висока разрешителна способност и своя опит за прилагане на електронната спектроскопия.

Използването на електронната спектроскопия в атомната физика се сблъсква с големи трудности. Енергиите на електроните са много по-малки от енергиите на бета-лъчите и енергетичните спектри на електроните, избити от фотоните, не позволяват просто и ясно да се определят енергетичните равнища на електроните или енергията на връзките, които описват атомната структура. Айнщайн доказва например, че енергията на погълнатия фотон е равна на енергията на връзката на излъчения електрон само при условие, че електронът има нулева скорост. Общо взето енергията на фотона е равна на сумата от енергията, необходима за разкъсване на връзката, и кинетичната енергия, която притежава електронът, напускайки атома. Тъй като излъчваните електрони се движат със скорости, образуващи непрекъснат спектър, спектрите имат вид на непрекъснати криви, а не на серии от линии.

Известно е, че атомните електрони се групират в обвивки. Сигбан знае, че енергията на връзката може да бъде изчислена лесно, както той формулира, с помощта на „измерване на високоенергетична част на размития електронен облак за различни разпределения на електроните“, свързани с обвивките. Но разрешителната способност на електронната спектроскопия за атомната физика трябва да бъде 10-100 пъти по-голяма отколкото в случая с радиоактивността.

Към средата на 50-те години Сигбан и неговите сътрудници успяват да получат ясни спектрални линии. През 1957 г., като преодолява редица други трудности, след многократни проверки на оборудването, Сигбан и двама негови сътрудници успяват да получат първия фотоелектронен спектър с необикновено ясни линии и очаквани интензивности. Те откриват също химичните измествания – слаби промени в енергията на връзката, обусловени от съединяването на атомите в молекули, когато техните външни електрони се смесват по различен начин. Химичното изместване разкрива детайли на химичната връзка, включително и йонната (когато електрически неутрални атоми приемат или отдават електрони).

Предложената от Сигбан и неговите сътрудници форма на анализ с необикновено висока разрешителна способност, известна като електронна спектроскопия на химичния анализ (ЕСХА), става бързо постоянен лабораторен метод. По-специално ЕСХА се оказва особено полезна за изследване на повърхности и намира приложение при проучване на повърхностни явления като катализирането на платината при рафинирането на нефта или като корозията на металите. ЕСХА се използва и за анализиране на частиците в замърсения въздух.

След получаването на нобеловата награда Сигбан продължава изследванията си по ядрена физика в Упсала. Той е президент на Международния съюз по теоретична и приложна физика и член на Международния комитет за мерки и теглилки.

През 1944 г. Сигбан се жени за Анна Брита Редин. Семейството има трима синове, двама от които тръгват по стъпките на баща си и дядо си и стават физици.

Сигбан е удостоен с наградата Сикстен Хайман на Гьотеборгския университет (1971 г.) и с медала Чарлз Фредерик Чандлър на Колумбийския университет (1976 г.). Член е на Шведската академия на науките, на Шведската академия на инженерните науки, но Кралската академия на науките и изкуствата в Упсала, на Норвежката кралска академия на науките и на Норвежкото дружество на науките и изящната словесност; почетен член е на Американската академия на науките и изкуствата. Има почетни научни степени от университетите в Дърам, Базел и Лиеж, а също така от много научни дружества.

Превод от руски: Павел Б. Николов

МНОГОЗЕЛЕНЧУКОВА КОНСЕРВА ОТ 1948 ГОДИНА

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Американска реклама за „Layer-Pak Vegetables“, консерва със зеленчуци от марката „Larsen“, публикувана през 1948 г. „Layer-Pak“ улеснява персонализирането на салатите. Искате моркови, но не сте любител на целината? Предпочитате зелен фасул, а не грах? Моля, заповядайте!..

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ХР. ИВ. КНИГОВЕЗЕЦА ДО Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 486

Хр. Ив. Книговезеца до Н. Т. Обретенов

Търново 25 9/врия 1872 г.

... (Обръщението заличено)

В Русе

Писмото ви от 20. този [месец] приех навреме заедно с качето.

От геометриите 25-те сме продали, за които ви внесохме стойността. От последните 30-20 изпратихме в Загоре, а 10-те - в Ловеч, но не сме им събрали още парите. Нямаме точни сведения още за приключението. Тези дни ще дойде главният книжар, който намерихме в Захра, и като се споразумеем, ще ви пишем подробно за всичко.

Пишете на Г. Петков в Букурещ за печатите, които му поръчахме, нека ги направи и ни ги изпрати. Приключвам писмо до него. [1]

Н.Б.II.В., п. 1, № 737

Арх. Обретенов

БЕЛЕЖКИ

1. Писмо от Ст. Карагьозов.

(Следва)

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ:

СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА :

ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС ;

КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ

“Евангелието от Марк“, отбелязва Шмид, може да се раздели на смислови части: разкази за изцеляване, разкази за екзорцизъм, сборник с поучения и така нататък. В единно цяло ги свързва повествователната основа на събитията: Исус отива от някъде до някъде и когато идва в някакъв град се случва нещо. Но основата на събитията, както доказва Шмид в своята книга, е създадена от евангелистите.

Ако Марк обаче е създал повествователната основа на разказите, откъде са се взели те? Критиката на формите доказва: те не са записани от думите на апостолите или на слушателите на апостолите, а са заимствани от доевангелските устни предания. Евангелистите – всичките, а не само Марк – са фиксирали писмено материали, които се предавали преди тях с години от уста на уста. Следователно те не представяли напълно свои измислици, но и не възпроизвеждали разкази на очевидци. Те сплели в едно историите, известни отдавна в християнските общини. Мартин Дибелиус виждал в това основната заслуга на евангелистите. Евангелските истории са „перли, нанизани на нишка“. Авторите изтъкали нишката, но перлите вече имали в наличност.

Учените като Дибелиус и Бултман се интересували повече от перлите, отколкото от нишката. Те искали да научат за устните предания на християнските църкви. Сега тези предания са достъпни само в писмен вид, чрез евангелията. Но ако се анализират евангелските разкази, може да се разбере откъде са се взели и защо са получили тази форма, която са получили.

Дибелиус и Бултман осъществявали своя анализ различно, но в крайна сметка си поставяли еднакви задачи. Движейки се от текста на евангелията към по-ранни предания, те изучавали най-вече две страни на тези предания: формите (оттук и терминът „критика на формите“) и „мястото в живота“ (нем. Sitz im Leben), иначе казано – жизнените ситуации, които ги оформили.

Що се отнася до формите, става ясно, че евангелските материали са многообразни. Има различни видове разкази и всеки има своя форма. Макар че всеки разказ има своя уникална специфика, разказите от един вид следват една и съща форма. Да речем, разказите за изцеляване са построени така:

♦ съобщава се за болестта на някакъв човек;

♦ той отива при Исус;

♦ моли за изцеление;

♦ Исус казва нещо в отговор, а след това изцелява с думи или докосване;

♦ очевидците се изумяват.

Тази базова основа на събитията срещаме отново и отново. Варират само детайлите: кой е болен, от какво е болен, какво казва Исус и така нататък.

Има и разкази за спорове:

♦ Исус или някой от апостолите прави нещо (да речем, в събота);

♦ еврейските вождове са недоволни;

♦ в отговор Исус им посочва, че грешат;

♦ Исус прокарва точно основната си мисъл, поставяйки своите опоненти на място.

Тази основа на събитията се повтаря отново и отново.

Мартин Дибелиус и Рудолф Бултман класифицират различно разказите, но се съгласяват, че формата е определена от устните разкази преразкази в хода на устното предаване.

Разсъждавайки за „мястото в живота“, тези учени мислели повече не за конкретните разкази, а за жанровете/формите. Какви събития са подтикнали християнските общини да предават притчи, разкази за изцеления и спорове? Защо са характеризирали твърдо преданията с едни или други особености? Като намерят отговорите на тези въпроси, изследователите разчитали да пресъздадат историята на тези значими години на християнството, които предшествали написването на евангелията и от които почти не са останали писмени източници (с изключение на посланията на Павел, които не описват историята на християнството, а решават проблемите на конкретни общини).

Да вземем един пример. При какви ситуации вярващите са създали разказите за конфликтите на Исус с фарисеите, завършващи с точно премерени фрази? Очевидно при такива ситуации, когато евреите нехристияни ги упреквали в нарушаване на еврейските съботни устави и така нататък. Разказите показвали как Исус отговарял на подобни обвинения и легитимирали това, което християните правели десетилетия по-късно.

А в какъв контекст са възникнали преданията за изцеляването от Исус на болни и за възкресяването на мъртви? Очевидно в ситуации, когато християните доказвали, че Исус е Божи син, явил се да изпълни пророчеството за Месията целител. С други думи, тези разкази говорят повече за християнските общини, отколкото за Исус.

Ако помните, в глава 1 отбелязахме, че нашите спомени не ни говорят по-малко за настоящето, отколкото за миналото. Защото какво ни подтиква да се връщаме към миналото? Неговата актуалност. И макар че критиката на формите не поставя въпроса по такъв начин, това се отнася и за ранните християни, които предавали от уста на уста разказите за Исус. Те разказвали за миналото – за делата и думите на Исус – в светлината на своето настояще. И доста е възможно по време на това да са се появявали „изкривявания“ на спомените: както предполагала критиката на формите, не всички тези събития са се случили с историческия Исус. Но те били по свой начин ценни. А за хората, които ги споделяли, били не по-малко реални от спомените, вкоренени в живота на историческия Исус.

Както разбирате, и по време на разцвета на критиката на формите (20-те години на миналия век), и по-късно далеч не всички учени били съгласни с това. Как така! Често възразявали (и възразяват), че фактът колко е полезно едно или друго предание за християнската община, не означава неговата недостоверност. Много учени смятали, че критиката на формите е прекалено скептична по отношение на възможността да намерим зад устните предания за Исус реални исторически факти. И все пак със задна дата разбираме: критиката на формите е била права в това, че е приемала сериозно някой важен факт. Авторите на евангелията са писали 40-65 години след смъртта на Исус. И не са били негови спътници. И не са били даже негови съотечественици.

Никой в критичната библеистика не мислел, че евангелистите са измислили всичко. Но откъде са взели своите разкази? В по-голямата си част – от устната традиция. Защото още докато бил жив Исус, разказите за него се разпространявали и преразказвали от неговите ученици. И още повече след смъртта му. Така продължавало година след година и десетилетие след десетилетие, преди евангелистите да хванат перото. И трябва да признаем: представителите на критиката на формите осъзнали този факт, макар и техният път към устните традиции да се сблъскал с упреци.

Сега, почти столетие след изследванията на Шмид, Дибелиус и Бултман, ние се намираме в същата лодка (сам моторът ѝ е по-съвременен). Всеки, който се е интересувал сериозно от източниците за Исус или от раннохристиянските предания за него, трябва да се съобрази безусловно с един факт: достигналите до нас разкази за живота на Исус отразяват спомени, които са се предавали устно години наред.

(Следва)

БАНАНОВА ИЗНЕНАДА (1935 г.)

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

Скоро не сме гледали интересни стари реклами и ето сега една.

Тя представя патентовано устройство, с помощта на което се вади сърцевината на банана и след това празното място се запълва със сладолед.

Белиш кората и ядеш банан със сладолед.

Доколко е било популярно това устройство и се е използвало, не зная, но до наши дни във всеки случай не е стигнало.

Останало си е само на рекламния постер от 1935 година…

ЦЕЛТА НА РЕФЕРЕНДУМИТЕ

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1981 г. / ФИЗИКА / АРТЪР ЛЕНАРД ШОЛОУ

Артър Ленард Шолоу (Arthur Leonard Schawlow)

5 май 1921 г. - 28 април 1999 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Николас Блумберген и Кай Сигбан)

(За принос в развитието на лазерната спектроскопия.)

Американският физик Артър Ленард Шолоу е роден в Маунт Вернън (щат Ню Йорк). Десет години преди това баща му Артър Шолоу (Артур Шавлов), емигрира в Съединените щати от Рига (Латвия). Установявайки се в Ню Йорк, той започва да работи като застрахователен агент и се жени за канадската поданичка Елън Мейсън. Когато Артър е на три години, семейството (заедно с родилата се дъщеря) заминава за Канада.

Израснал в Торонто, Шолоу посещава началното училище „Уинчестър“, училището „Нормал модел“ към учителски колеж и колежа „Воон роад“, средно учебно заведение, което завършва през 1937 г. Той се надява да продължи своето образование и в съответствие с проявилия се още в детските му години интерес към естествените науки избира специалността на радиоинженер в университета в Торонто, но заради трудностите, предизвикани от депресията, родителите му не успяват да му окажат необходимата материална подкрепа. Мечтата за професия на радиоинженер не се осъществява, но Шолоу печели почетна стипендия по математика и физика. По-късно той си спомня: „физиката ми се струваше доста близка до радиоделото, затова реших да се заема с изучаване на физика“.

По това време, когато Шолоу получава степента бакалавър (1941 г.), Канада влиза във войната и той води курсове за военен персонал към университета в Торонто до 1944 г., след което участва в работата по проект за създаване на микровълнова антена в завод, занимаващ се с производството на радарно оборудване. През 1945 г. ученият се връща в университета в Торонто, където работи върху дисертация за оптичната спектроскопия под ръководството на Малкълм Ф. Крауфорд, за когото се изказва като за „необичайно творческа личност“. Степента доктор по физика Шолоу получава през 1949 г. Следдокторска стипендия за изследвания на „Карбайт енд карбон кемиклс“ му позволява да прекара две години в Колумбийския университет, където работи с Чарлз Х. Таунс над проблемите на микровълновата спектроскопия.

През 1951 г. Шолоу става сътрудник към лаборатория на компанията „Бел“ в Мари хил (щат Ню Джърси). Основна област на изследванията му става свръхпроводимостта – явление, открито през 1911 г. от нидерландския физик Хейке Камерлинг Онес и състоящо се в пълното изчезване на електрическо съпротивление за някои вещества при охлаждането им до температури, близки до абсолютната нула (–273°С). Шолоу не прекъсва своите връзки в Таунс. Те се срещат в края на всяка седмица и работят над завършването на книгата „Микровълнова спектроскопия“ ("Microwave Spectroscopy"), започната още по времето, когато Шолоу се намира в Колумбийския университет. Книгата е публикувана през 1955 г.

Две години преди това Таунс и двама негови колеги успяват да разработят устройство, което те наричат мазер по първите букви на английския израз „микровълново усилване с помощта на индуцирано (стимулирано) излъчване“. Индуцираното излъчване е предсказано от Алберт Айнщайн през 1917 г. Опирайки се на новата квантова теория, преобръщащата обичайните представи, учените доказват, че атомът се състои от електрони, които се въртят около плътно централно ядро (модел на Нилс Бор). Движението на електроните се ограничава само от разрешени дискретни орбити, иначе казано – от строго определени значения на енергията. В такива случаи е прието да се говори, че атомът съществува в определени енергетични състояния (или на определени енергетични равнища), обусловени от връзката между електрона и ядрото. Най-ниското равнище се нарича основно състояние. Поглъщайки или изпускайки излъчване, електроните могат да се възбуждат и да преминават на по-високи равнища. Тъй като Макс Планк доказва, че излъчването се състои от отделни порции, които Айнщайн нарича кванти (сега се наричат фотони), разликите между енергиите на равнищата съответства на определени кванти, или фотони. Планк доказва също, че честотата на излъчване е пропорционална на енергията на фотона. Възбуденият електрон скоро преминава на по-ниско енергетично равнище, излъчвайки фотон, чиято енергия е равна на разликата между енергиите на равнищата, и предизвиквайки характерни спектри на излъчване, строго корелирани с разликите на енергията между равнищата, образуващи единствената за всеки атом система.

Възбудените атоми обикновено излъчват фотони по случаен начин и с различни дължини на вълните. Айнщайн доказва теоретично, че ако достатъчен брой атоми могат да бъдат възбудени до определено енергетично равнище, излъчването, чиито фотони притежават енергия, равна на разликата между енергиите на това и някакво друго по-ниско атомно равнище, би могло да предизвика цяла каскада от преходи. Възбудените атоми, намиращи се на горно равнище, принудително биха отивали на по-долно равнище с едновременно излъчване на голям брой фотони с една или друга честота и една или друга фаза (в една и съща точка на честотния цикъл). Таунс потвърждава експериментално това теоретично предсказание, използвайки микровълни, чиито фотони имат енергия, равна на разликата в енергията на две равнища на атомите на амоняка, вещество, с което Таунс работи. (Молекулите също имат енергетични равнища, свързани със състоянията на атомите, влизащи в състава на молекулите и обусловени от взаимодействието на атомите). Тъй като сравнително слабият микровълнов сигнал индуцира сравнително голям изход на фотони с една и съща честота, резултатът може да се интерпретира като усилване на сигнала. Някои от освободилите се фотони възбуждат атоми, принуждавайки ги отново да преминават на по-горно енергетично равнище, в резултат от което усилвателят се превръща в генератор, способен да поддържа непрекъснати колебания, а не само единично действие.

Микровълните имат по-ниски честоти (по-малки енергии на фотоните) и, следователно, по-големи дължини на вълната ( от 1 до 50 мм) от видимата светлина (от 0,0004 до 0,0007 мм). През 1957-1958 г. Таунс и Шолоу се занимават с търсене на начин за получаване на мазерен ефект при видимата светлина и през декември 1958 г. публикуват във "Physical Review“ статията „Инфрачервени и оптични мазери“ ("Infrared and Optical Masers"), в която обясняват как може да се направи това. През 1960 година американският физик от компанията „Хюз ейкрафт“ Теодор Майман създава първия действащ лазер – съкращение, образувано от началните букви на английските думи: светлинно усилване с помощта на индуцирано (стимулирано) излъчване. През същата година Шолоу и други физици също успяват да създадат лазери. През този период лазери и мазери са създадени независимо от американските физици Николай Басов и Александр Прохоров .

През 1960 г. Шолоу се връща в Колумбийския университет, този път като професор. През следващата година става професор по физика в Станфордския университет, където остава да работи, като пет години заема длъжността декан на факултета по физика. Той продължава да усъвършенства лазерната технология, стремейки се да постигне изход на пълно монохроматично (едночастотно) излъчване с регулярна честота. Но в повечето свои разработки Шолоу използва лазерите за изследване на атомите и молекулите и в началото на 60-те години става една от водещите фигури в бързо развиващата се област на лазерната спектроскопия.

В основата на лазерната спектроскопия лежи фундаменталният факт, че атомите и молекулите поглъщат и изпускат електромагнитно излъчване с характерни честоти (енергии на фотоните), съответстващи на разликите на енергиите при различните енергетични равнища. Спектърът на честотите на излъчване позволява да се идентифицират елементите, да се установява структурата на атомите и молекулите и да се проверяват изводите на фундаменталната теория за веществата и излъчването. Създаването на лазер с регулярна честота е важно достижение, защото излъчването на такъв лазер е на практика монохроматично (което позволява да се измерва точно честотата), притежава висока интензивност (което позволява да се наблюдават спектри при относително малък брой атоми или молекули) и облекчава настройката на лазера на желаната честота.

При много видове спектроскопии спектралните линии (тесни ивици честота) са повлияни от ефекта на Доплер. Под ефект на Доплер разбираме изменението на наблюдаваната честота при движението на източника на излъчване относно наблюдателя. Честотата нараства, когато излъчвателят се приближава към наблюдателя, и намалява при отдалечаване от наблюдателя, при което величината на повишаване или намаляване на честотата зависи от това колко бързо се приближава или отдалечава източникът. В случая със звуковите вълни ефектът на Доплер предизвиква добре известното повишаване или намаляване на звука от свирката на локомотив или клаксона на автомобил, движещ се покрай наблюдателя. При спектроскопията честотите, изпускани от атомите или молекулите, които се намират винаги в движение, зависещо от тяхната температура, се местят по посока на повишаване или понижаване в зависимост от посоката на тяхното движение. Тъй като атомите и молекулите се движат в различни посоки, спектралната линия се разширява.

При спектрите на поглъщане „наблюдател“ е атомът или молекулата, върху която пада излъчването. „Получената“ честота е по-голяма или по-малко от честотата на външния източник в зависимост от това дали атомът или молекулата се движи към източника, или се отдалечава от него. Спектралните „линии“ представляват върхове с падащи краища. Заради разширената линия два близко разположени върха могат да се припокриват и малък връх да се окаже трудно различим на фона на по-голям свой съсед и затова да остане незабелязан.

Работейки заедно с Теодор В. Хенш в Станфорд, Шолоу разработва няколко начина, позволяващи да се преодолеят трудностите, свързани с доплеровото разширяване, като се изолират спектрите на поглъщане, изпускани от атомите, чиито скорости не съдържат компонента, паралелна на лазерния сноп. Тъй като такива атоми не се приближават към източника на излъчване и не се отдалечават от него, ефектът на Доплер се изключва напълно. През 1972 г. Шолоу и неговите сътрудници получават първите оптични спектри на водорода, върху които не се отразява ефектът на Доплер и което позволява да се измери с недостижима по-рано точност константата на Ридберг – една от най-важните константи във физиката.

Спектрите на молекулите са много по-сложни от спектрите на атомите и Шолоу използва лазерите за опростяване на молекулните спектри с помощта на така наречените лазерни маркировки. Молекулите „се напомпват“ до определено енергетично състояние с помощта на лазерно излъчване, настроено на нужната честота (енергия на фотона), след което експериментаторът наблюдава завръщането им на по-ниски енергетични равнища. Тъй като това горно състояние е отделено от всичките възможни съседни състояния, то се нарича маркирано. Шолоу разработва също така метод на лазерна спектроскопия, позволяващ да се определят следите от елементи в околния материал.

През 1951 г. Шолоу се жени за Аурелия, по-малката сестра на Чарлз Х. Таунс. Съпрузите имат син и две дъщери. Кларнетист любител, Шолоу обича традиционния джаз и събира голяма колекция от записи. Известен е като лектор, участва в създаването на учебно-образователни филми и телевизионни научни програми.

Освен с Нобелова награда Шолоу е удостоен с медала и наградата Стюърт Балантайн на института „Франклин“ (1952 г.), с медала Томас Йънг на Лондонския физичен институт (1963 г.) и с медала Фредерик Айвс на Американското оптично дружество (1976 г.). Член е на американската Национална академия на науките, на Американската асоциация за фундаментални науки, на Американското физично дружество, на Американското оптично дружество и на Института на инженерите по електротехника и електроника. Сред почетните научни звания на Шолоу са степените почетен доктор от Държавния университет в Гент, от Бредфордския университет и от университета в Торонто.

Превод от руски: Павел Б. Николов

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / СЛИВЕНЦИ ДО ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 485

Сливенци до Любен Каравелов

1972 г. 24 9/ври

№22

ЧБРК

Братя!

в Кара-Мустафа Бучукооглу

Получихме едно писмо от нашите братя в Едирнели Афузаи заедно с копията на онова писмо, което изпратихте до Аслан Д-оглу. В това ваше писмо извиквате всички юнаци, които се намират тука, да вдигнат пряпореца и по този начин да избухне революцията за освобождението на милото ни отечество. Но ние ще попитаме вас: знаете ли в какво положение се намира нашата свята работа, че така нечакано провождате известие за въстание-то? Ако не знаете, то трябва да ви опишем положението си и тогава вярно да си направите сметка. Ние нямаме, може да се каже, нито една нова пушка, а всичките ни, които се намират тука, са стари, половината френски (с капсул) и половината с кремъци, които са най-лоши и най-негодни за тази работа; второ, пари нямаме и трето, свестни началници ни липсват. Ако ни изпратите първите и третите, то ще можем да извадим до 500-1000 души с оръжие. Сетне казвате, че се надявате за помощ от Сърбия и Черна гора. Да ви кажем, че ние не трябва на никого да се надяваме, а само на десницата си, тя ще ни избави. Докато не видим, че Сърбия и Черна гора са се заловили с неприятеля, дотогава нито (стъпка) не правим така неприготвени, както сме сега. Нека се заловят първо те, сетне, като ги видим, че се бият веднъж-дваж, ще се вдигнем и ние, макар със сопи, с коси и с брадви.

Братя, ние не знаем кое ви е накарало толкова бързо да ни известите и да искате да станем на крака, но като има някоя положителна причина и толкова силна, че да може да унищожи силата на Устава, то ние сме готови да подадем ръка и да се бием, докато имаме в тялото си и една капка кръв, и най-малката сила. Бъдете уверени, че и българинът знае да умира на бойното поле за отечеството си, но не е прав[илн]о напразно да се лее кръвта ни.

Най-малко се иска още една цяла година да се готвим, да събирате пушки, пари и началници. Без пари, пушки и началници нищо няма да стане. Щом получихме горното, ние, членовете, се събрахме и след едно дълго и сериозно разискване решихме да ви напишел следващото.

Това е нашето положение и мнение. Другите места не знаем, но ако те са готови да тръгнат, то на драго сърце ще ги сподирим и ще им дадем братска ръка в тази свята работа.

Н.Б.II.А., п. 68. № 9128

(Следва)

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НАУЧЕН КОНТЕКСТ

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД/ СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ:

СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА :

ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ / НАУЧЕН КОНТЕКСТ

За да разберете критиката на формите, е необходимо да се обясни накратко как се е развивала новозаветнага библеистика.

В началото на XIX век учените критици, особено в Германия, започнали все повече да достигат до извода, че минимум някои от евангелията не са написани от очевидци на живота на Исус и че между евангелията има сериозни противоречия. Но как тогава да се разбере какво е ставало във времената на проповедта на Исус, по време на неговата смърт и неговото възкресение? Налагащият се извод се състоял в това да се определи най-ранното от евангелията с надеждата, че най-старият източник ще се окаже най-достоверен в исторически план.

Написано ли е от очевидец „Евангелието от Йоан“? Учените спорели за това през целия XIX век. Мнозина от тях продължавали да виждат в него свидетелство на очевидец: разказ на апостол Йоан Зеведей, който е наречен „най-любим ученик“. Имало и не малко съмнения в авторството на Йоан. Но дори и текстът да е написан от Йоан, той се отличава толкова от другите три евангелия, че изглежда (както отбелязва още ранната църква) да е повече „духовен“ и богословски ракурс, отколкото исторически.

Трите други евангелия се наричат „синоптични“. Обединяват ги в една група, защото са сходни по съдържание и включват много еднакви разкази, които често са представени в една и съща последователност, а понякога и с едни и същи думи. Те могат да бъдат поставени в паралелни колони и да се „огледат заедно“ (от гръцката дума с това значение идва терминът „синоптичен“). В науката възникнало широкото мнение, че тези три разказа са по-малко идеологизирани, по-стари и по-достоверни от четвъртото евангелие. Но кое от синоптичните евангелия е най-ранното?

Цяла редица учени от онова време се занимава със „синоптичния проблем“. Така наричат опитът да се разбере защо между евангелията от Матей, Марк и Лука има много сходства, включително в детайлите (даже дословни съвпадения), и много разлики. Учените приели, че първо е написано „Евангелието от Марк“. То е най-краткото и има всички причини да се предположи, че Матей и Лука са го използвали като литературен източник.

Но у Матей и Лука има редица материали, които отсъстват у Марк. Сред тях са Господнята молитва и заповедите за блаженствата („блажени са бедните…). След като ги няма у Марк, значи са били взети от някое друго място. Учените разсъждавали така: не изглежда Матей да ги е взел от Лука или Лука от Матей. Значи е имало изгубен за нас източник. Означили го с буквата Q (първата буква на немската дума Quelle, „източник“). Матей използвал също така други източници за предания, които липсват у Марк и Лука; а Лука – други източници за преданията, които ги няма у Марк и Матей.

За нас е важно, че „Евангелието от Марк“ било признато за най-старо. Тъй като то изглеждало също така най-малко идеологизирано и най-лаконично, смятали го и за най-достоверно. След като бил направен този извод, като гъби след дъжд започнали да се появяват описания на живота на Исус, основаващи се в по-голямата си част на разказаното в „Евангелието от Марк“.

Но ето ти беда: Марк пише прекалено лаконично. За много неща не съобщава. Дори не се разбира какво е движело Исус и какви са били крайните му цели. За да решат този проблем, учените запълвали празнините с измислици, с плодове на фантазията си, с доморасли психологични анализи и с опити да се разберат мотивите на Исус в едни или други жизнени ситуации.

Всичката тази дейност се основавала на предпоставката, че „Евангелието от Марк“ е не само най-старото, но и най-достоверното, най-чисто от богословски наслоения (или, както ние казваме – от „изкривени спомени“). Тази предпоставка била опровергана от немския учен Вилям Вреде в книгата му „Месианската тайна в евангелията“ (1901 г.). Той анализирал задълбочено и обмислено „Евангелието от Марк“ и посочил: там доста много неща са свързани с богословието, а не са продиктувани от грижа за историческата точност. Представено е всъщност богословско разбиране за Исус. По-специално богословски характер има идеята, че Исус пази в тайна своето месианство.

Марк отново и отново представя следната картина: някой разпознава, че Исус е Месията, но Исус му нарежда да мълчи за това. Като изцелява един болен, Исус заповядва да се пази изцелението в тайна (Марк, 1:44). Когато изгонените от него бесове го наричат Син божи, той им забранява строго да му казват така (Марк, 3:11–12). Учениците му виждат в него Месията, но той ги моли да не разказват на никого за това (Марк, 8:29–30). Трите му най-близки апостоли виждат как пред очите им се преобразява в сияеща божествена същност, но той им нарежда да не съобщават за видяното до неговото възкресение (Марк, 9:1–9).

Според Вреде се получава някаква безсмислица: ако Исус се е смятал за Месия, би трябвало да иска хората да научат това! И не би заповядвал да се мълчи за неговото месианство. Следователно мотивът за „месианската тайна“ в „Евангелието от Марк“ е опит на Марк и на неговата община да обяснят един неразбираем за тях факт. Християните се чудели: ако Исус е бил Месията, как така никой не говорел за това, докато бил жив? Марк дал отговора: Исус пазел своето месианство в тайна.

Месианската тайна не е исторически факт, а богословие. Тя позволявала да се съгласува месианството на Исус с факта, че той не говорел публично за това. Но ако е така, историческата ценност на „Евангелието от Марк“ е съмнителна. Подобно на другите евангелия то е наситено с богословски инвенции.

И ако най-старото евангелие е в много отношения богословски текст, а не исторически, какво може да се каже за доевангелските предания за Исус? С този въпрос се заела „критиката (анализът) на формите“, особено през 20-те години на миналия век. Нейните представители се интересували не толкова от писмените евангелия, колкото от стоящите зад тях традиции. Опит да направи превключване към устните предания започнал Карл Лудвиг Шмит, който след това бил затъмнен от Мартин Дибелиус и Рудолф Бултман, истински суперзвезди на библеистиката от ХХ век.

(Следва)

БАЛДУИН ПРОКАЖЕНИЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Светата земя била няколко века крепост на кръстоносците. Един от тях, Балдуин IV, трябвало да се бори не само със страшния Саладин, но и с проказата.

Ерусалимското кралство било основано през 1099 година, когато кръстоносците завзели Светата земя. Те учредили там няколко свои държави, главна цел на които била защитата на поклонниците, идващи да се преклонят пред светините. Тъй като по времето на Първия кръстоносен поход преобладавали френските рицари, държавите се получили франкофонски, скроени по френски образец.

През 1161 година на ерусалимския принц престолонаследник Амори се родил син, който получил името Балдуин. След няколко години Амори се качил на престола, а Балдуин станал принц престолонаследник. Когато момчето поотраснало, с неговото обучени се заел Гийом Тирски – хронист на кръстоносните походи и историк. Именно той открил, че негово височество не чувства болка: след шеговита битка принцът, за разлика от своите другари, не обръщал внимание на драскотините и на други травми. При проверка кралските лекари установили с ужас, че престолонаследникът е болен от проказа – един от ранните симптоми на този страшен недъг е загубата на чувствителност на кожата. Колкото повече растял принцът, толкова по-силно се проявявала болестта.

Гийом Тирски обследва принца. Миниатюра от 13-ти век

През 1174 година крал Амори починал и 13-годишният принц бил коронован като Балдуин IV. Тъй като кралят бил още непълнолетен, вместо него кралството започнал да управлява регент, сенешал Мил дьо Планси. Но с появата в Ерусалим на граф Раймунд, който бил чичо на Балдуин, сенешалът загинал при странни обстоятелства. Мнозина заподозрели, че именно графът има пръст в тази смърт, но не успели да докажат нищо. Нов регент станал Раймунд.

Младият крал, дори още като непълновластен управник, разбирал геополитическата обстановка в Близкия изток. През 1174 година младият монарх отишъл на война с арабите – нападнал Дамаск, за да не позволи на знаменития военачалник Саладин да се закрепи там. Едва кралят излязъл извън вратите на града, регентът сключил примирие със Саладин. Като пристигнал на бойното поле и разбрал, че няма с кого вече да воюва, Балдуин се ядосал много.

През 1976 година регентството свършило – кралят бил признат официално за пълнолетен. Първото, което направил, било да откаже потвърждение на договора със Саладин и заповядал да бъдат нападнати околностите на Дамаск, при което оглавил нападението лично. Главата на младия крал била пълна с грандиозни планове: имал намерение да нападне Египет, родината на Саладин. За което му били нужни съюзници и мощен флот.

Срещу съвършено фантастичната сума от 120 хиляди жълтици Балдуин откупил от арабски плен френския граф и рицар Рено дьо Шатильон. Той бил тъст на византийския император Мануил Комнин. Откупвайки рицаря, кралят на Ерусалим искал да получи византийците като свои съюзници за нападението на Египет. Намиращият се много години в арабска тъмница Рено се съгласил с радост да помогне на своя спасител и заминал за Византия да се договаря. Мануил се съгласил. Той бил готов да предостави на новия си съюзник стотици кораби, но заради внезапната смърт на главния адмирал флотът не можал да вдигне платна.

Въпреки това, с помощта на Рено и на тамплиерите, Балдуин успял да разгроми войските на Саладин в битката при Монжизар. Въпреки прогресиращата болест, кралят командвал лично войските на бойното поле и тръгнал на бой, яздейки кон. Хронистите твърдят, че държал меча с лявата си ръка, защото дясната му била вече почти неподвижна.

Балдуин при Монжизар. Шарл Ларивер, 1843 г.

Поредното нападение в тила на армията на Саладин през 1179 година Балдуин също оглавил лично. По време на боя с пристигналите подкрепления на арабите кралят бил съборен от коня си. И не можел да стане самостоятелно поради тежките доспехи. Докато гвардията разчиствала път, на един от рицарите се наложило да изнесе Балдуин от бойното поле върху себе си. Въпреки тежките загуби, кралят и останалите войски успели да се измъкнат.

Балдуин разбирал прекрасно, че не му е съдено да продължи династията. Затова се стараел да намери най-изгодна партия за двете си сестри. Това предизвиквало много дипломатически конфликти, защото кралят искал да види за мъже на своите сестри тези, които могат да му помогнат на място, а не някакви владетели от другия край на Европа. През 1180 година Балдуин дал овдовялата си сестра на Ги дьо Лузинян, френски барон и васал на краля на Англия. Сред кръстоносците този рицар имал голям авторитет. Наистина, той бил на краля (а значи и на сестра му) братовчед, но това никога не спирало монарсите.

Здравето на краля се влошавало все повече и той назначил Ги за регент, ако случайно почине. Балдуин вече почти ослепял и не можел да ходи самостоятелно, но продължавал да получава всекидневни отчети за положението на границата, давал заповеди за издигане и укрпване на замъци.

През 1182-1183 година Саладин успял да се реваншира. Той завзел няколко крепости по границата на Ерусалимското кралство и се готвел да нападне главния бастион на кръстоносците. В края на 1183 година войските на Саладин обсадили замъка Керак, където важни гости се събрали за сватбата на по-малката сестра на Балдуин. Кралят, като научил за това, събрал всичките сили, които можал да събере, и тръгнал да спасява своята родственица. Успели да пробият обсадата, но Ги се отказал да преследва противника по пустинята и позволил на врага да се оттегли спокойно. Умиращият крал изпаднал в ярост. Той лишил веднага шурея си от званието регент и даже се опитал да разтрогне брака на „предателя“ със сестра си, но църковната бюрокрация не позволила това да стане.

Смъртта на Балдуин IV. Средновековна миниатюра

Кралят определил за наследник своя най-голям племенник. Шестгодишното момче било провъзгласено за крал заедно с Балдуин IV на 20 ноември 1183 година. Една година по-късно двамата крале, умиращият и съвсем младият, даже успели да участват заедно във военен поход. Той се оказал прекалено тежък за 23-годишния монарх и на 16 март 1185 година Балдуин Прокажения починал.

Въпреки тежката болест, с която се борел от детството си, Балдуин успял да замрази за няколко години положението в жарката Палестина. През това време Саладин се притаил и това дало възможност на кръстоносците да укрепят Ерусалимското кралство.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1981 г. / ФИЗИКА / НИКОЛАС БЛУМБЕРГЕН

Николас Блумберген (Nicolaas Bloembergen)

11 март 1920 г. - 5 септември 2017 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Артър Ленард Шолоу и Кай Сигбан)

(За принос в развитието на лазерната спектроскопия.).

Нидерландско-американският физик Николас Блумберген е роден в Дордрехт (Нидерлавзия) и е второто от шестте деца на Оук Блумберген и София Мария Квинт. Баща му е инженер-химик и работи като служител в компания за производство на торове. Майка му, дъщеря на училищен директор с докторска степен по математическа физика, има диплома, която ѝ позволява да преподава френски език, но тя се посвещава на грижите за семейството. Възпитано в консервативна, дисциплинирана и интелектуална атмосфера, момчето обича да чете, а извън къщи прекарва активно своето време: плува, занимава се с ветроходство и кара кънки, което се подкрепя по всякакъв начин от домаштите му.

Скоро след като семейството се преселва в Билтховен, предградие на Утрехт, Николас постъпва в начално училище. На дванадесет години започва да учи в градската гимназия на Утрехт, където се поставя акцент на хуманитарните дисциплини, а учениците се подготвят за постъпване в университет. Почти всичките му учители имат докторски степени. Склонността му към природните науки се проявяват едва в последните класове, когато започва да изучава основи на физиката и химията.

През 1938 г. Блумберген постъпва в Утрехтския университет, за да учи физика. „Изборът на физиката – пише по-късно той – беше вероятно предизвикан от това, че този предмет ми се струваше най-труден“. След окупацията на Нидерландия от Германия през 1940 г. много сътрудници на факултета са уволнени или арестувани от гестапо. Въпреки това Блумберген получава през 1943 г. еквивалент на магистърска степен, малко преди германците да затворят университета. През следващите две години той се крие от нацистите. Към края на войната Европа е разорена, така че Блумберген, за да получи по-нататъшно образование, се насочва към американски учебни заведения и през 1945 г. е приет като аспирант в Харвардския университет. Подкрепян от своето семейство, той продължава там своите занимания, посещавайки лекциите на такива водещи физици като Джулиан С. Швингър и Джон Х. ван Флек.

Само шест седмици след идването на Блумберген в САЩ Едуард М. Пърсел и двама негови колеги откриват ядрения магнитен резонанс (ЯМР) – поглъщане и излъчване от атомното ядро на електромагнитна енергия с висока честота, което има връзка с ядрения спин. Ядрото е с поведение на въртящ се пумпал. Тъй като е положително заредено, движението му е равносилно на електрически ток, който генерира магнитно поле, аналогично на полето, което токът създава в намотките на електромагнита. Ядреният магнетизъм, като всеки магнетизъм, има величина и направление, а също така взаимодейства с външните електромагнитни полета.

Блумберген, като аспирант на Пърсел, му помага да разработва първите ЯМР прибори и задно с Пърсел и Р. В. Паунд публикува през 1948 г. важна статия за релаксационния ефект в ЯМР – връщане на ядрените магнитни ориентации към предишното състояние след възбуждане с електромагнитни полета от външен източник. Това връщане се предизвиква от околната структура и зависи от детайлите на тази структура. Много от материала влиза в докторската дисертация на Блумберген, която представя в Лайденския университет през същата година, а той, като получава стипендия за провеждане на изследвания, остава в Лайден през 1947 г. и започва да работи в лабораторията, носеща името на нидерландския физик Хейке Камерлинг Онес.

Като се връща в Съединените щати през 1949 г., Блумберген е избран за член на доста престижното Дружество на завършилите Харвард. Той става в Харвард адюнкт-професор през 1951 г., професор през 1957 г., професор по физика през 1974 г. и университетски професор през 1980 г.

През 1953 г. Чарлз Х. Таунс прави с двама свои колеги в Колумбийския университет опити с мазер (абревиатура от английски израз, означаваща „микровълново усилване с помощта на стимулирано излъчване“) - прибор, който създава интензивен, строго насочен и монохроматичен сноп от микровълни. Стимулираното (индуцираното) излъчване е предсказано още от Алберт Айнщайнпрез 1917 г. въз основа на квантовата теория и модела на атома, предложен от Нилс Бор, според който отрицателно заредени електрони обикалят около положително заредено плътно централно ядро. Движението на електроните е ограничено от орбити (или енергетични равнища) и те могат да преминават от по-ниско на по-високо равнище, възбуждайки се в резултат от поглъщането на електромагнитно излъчване. Макс Планк доказва, че такова излъчване се състои от дискретни порции, наречени днес фотони, и че неговата честота е пропорционална на енергията на фотона. Фотонът, поглъщан от атома, има енергия, равна на разликите между две енергетични равнища на атома. Възбуденият електрон скоро преминава обратно на по-ниско равнище, излъчвайки фотон с енергия (и честота), равна на разликите между двете равнища. Обикновено фотоните се излъчват в случайни моменти от време и не са свързани с фази. Айнщайн доказва, че ако атомите (или молекулите, които също имат енергетични равнища, но са по-сложно устроени от атомите) се възбудят до определено енергетично равнище и се задържат на него, излъчването на фотони с подходяща енергия (честота) би предизвикало едновременния им преход на по-ниско равнище. Подходящата честота и енергия на фотоните трябва да съответства на разликите между двете енергетични равнища. В резултат трябва да възникне лавинообразно отделяне в едно и също време на фотони, притежаващи еднакви честоти и еднакви фази и предизвикващи мощно кохерентно (еднофазово) излъчване. Тъй като относително неголям електромагнитен сигнал предизвиква относително голям сигнал със същата честота на входа, в резултат от индуцираното излъчване настъпва усилване.

В мазера на Таунс се използва газообразен амоняк с две енергетични равнища, чиято разлика съответства на фотони с честота от радиодиапазона. Когато пише през 1956 г. своето изследване за магнитния резонанс, Блумберген предлага да се вземе за основа при разработването на мазерите принципът на трите равнища, позволяващ да се използват твърди материали, каквито са кристалите. По тази схема кристалът, възбуждайки се под въздействието на падащо излъчване с подходяща честота, преминава на най-високото от три енергетични равнища. В резултат от възбуденото състояние ще настъпи преход на междинно равнище, служещ за източник на индуцирано излъчване. Артър Л. Шолоу нарича по-късно схемата на Блумберген първия практически полезен мазер.

Първият прибор, даващ индуцирано (стимулирано) излъчване на видима светлина, е създаден през 1960 г. от американския физик Теодор Майман и е наречен „лазер“ (л – от английската дума "light" – „светлина“). През същата година Шолоу и други физици също създават лазери.

През този период и мазер, и лазер създават независимо Николай Басов и Александр Прохоров. През 1965 г. Арно А. Пензиас и Робърт У. Уилсън използват мазер на основата на рубинен кристал за откриване на космическо релактивно излъчване, остатък от хипотетичния „голям взрив“, в резултат от който е създадена нашата Вселена.

Блумберген е известен като един от създателите на нелинейната оптика, обща теория за взаимодействието на електромагнитното излъчване с веществата, по-обща от тази, която създава Джеймс Кларк Максуел. Според теорията на Максуел въздействието върху веществата на видимата светлина или на всяка друга форма на електромагнитно излъчване е право пропорционално на интензивността на излъчване.

През 1962 г. Блумберген заедно с трима свои колеги публикува общата теория за нелинейната оптика, която по-късно разширява съществено. Той има значителен принос за разработването на лазерите, доказвайки, че според законите за нелинейната оптика в лазера могат да се появят хармоники, кратни на основната честота и подобни на обертоновете при звука, в резултат от което ще се появи излъчване на снопчета енергия с по-висока честота. Като описва предполагаемото взаимодействие на три лазерни снопчета, в резултат от което се образува четвърто снопче, чиято честота може да се управлява с висока точност, Блумберген поставя теоретичните основи за създаване на настройващ се лазер. Използвайки настройващите се лазери, други изследователи, сред които изпъква Шолоу, разработват прецизна методика за лазерна спектроскопия, която позволява да се получат нови, доста подробни сведения за строежа на атомите и молекулите. При спектроскопията лазерните снопчета възбуждат атомите, премествайки ги на енергетични честоти , по-високи в сравнение с най-ниското (основно) състояние. Отбелязвайки какви именно честоти предпочитано се поглъщат или излъчват, спектроскопистът може да определи характерните енергетични равнища, иначе казано – строежа на изследвания материал.

На конференция на физиците в Нидерландия през 1948 г. Блумберген среща Хуберта Делиана Бринк от Индонезия, която учи медицина. Тя идва на следващата година в Америка по силата на студентски обмен и Блумберген ѝ прави предложение още на следващия ден след пристигането ѝ. Двамата се женят през 1950 г. и имат син и две дъщери. Ученият става американски гражданин през 1958 г. „Добрият стар холандски джентълмен“, както характеризира Блумберген един от неговите колеги, обича да играе тенис, да се разхожда пеш и да кара ски.

Освен с Нобелова награда Блумберген е удостоен с наградата Оливър Бъкли на Американското физично дружество (1958 г.), с наградата Морис Либман на Института на радиоинженерите (1959 г.), с медала Стюърт Балънтайн на института „Франклин“ (1961 г.), с националния медал „За научни постижения“ на Националния научен фонд (1974 г.) и с медала Фредерик Айвс на Американското оптично дружество (1979 г.). Член е на Американската академия на науките и изкуствата, на американската Национална академия на науките и на Нидерландската кралска академия на науките.

Превод от руски: Павел Б. Николов

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ ДО Г. ЖИВКОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 484

Любен Каравелов до Г. Живков

Брате Георги!

В Гюргево

Всичко, което осигуряваше една пълна бъдеща революция, се е уловило: писма, устави, окръжни и пр., всичко е в турски ръце.

Едно нещо само ни остава: то са няколко хиляди юнаци, които имаме в България. Но като са хванати неколцина от тях, то са взели да откриват и предават на турците своите другари. По този начин неприятелят ще извърже всички и ще ги кара, където иска, като овце.

Ако нашите не минат оттук и не вдигнат народа, който е отчасти готов, но без заповед не смее нищо да направи, то нашите неприятели ще мъчат, ще съдят и наказват света не като политически престъпници, а като прости хайдуци.

Това е едно нещастие, но има и още две други: второто е, че ние завинаги губим доверието на народа, който вече не можем по никакъв начин да вкараме в революция. Третото е, че Европа не ще да вземе никакво участие в разглеждането на съда на толкова нещастни работници и ще мисли, че ние сме далеч от това да бъдем способни за граждански права, и тогава ето ти „българската работа“ изкарана пак проста, а българите мъчени до неизвестна степен.

За да не бъде всичко това така, то трябва да се вдигне народът и да покаже що-годе негодувание към презрителния си тиранин.

През 1867 и 1868 г. българското оръжие се прослави чрез малцина юнаци и без народно съчувствие. Но сега, когато почти в цяла България съществуват комитети, работата ще е много по-силна, по-велика.

Затова, брате, без да губите ни минута, събирайте колкото можете повече дружина и минавайте отсреща да вдигнете народа срещу сегашните преследвания и да избавите страдащите.

Същото писахме и на Левски. Той не е паднал в неприятелски ръце. Здравейте!

Ваш Кара Мустафа

2 ноември 1872 г.

П. П. Приключеното час по-напред изпратете според надписа.

Н.Б.II.А., п. 60. № 7990

Арх. т. I, № 6, стр. 6

(Следва)

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД/ СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ:

СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА :

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА / ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС

В много отношения Херман Самуел Реймарус бил човек на XVIII век. Подобно на другите мислители, въвлечени в интелектуалното движение на Просвещението, той се опитвал да се води по новите научни открития и се стремял да разбере как изглежда в тяхната светлина старата църковна норма, че Бог е творил (през библейските времена) и твори чудеса. Но той не бил естествоизпитател, а философ, филолог и библеист. Приживе публикувал някои важни произведения, но изследването, което смятал за основно, написал – по очевидни причини – „за чекмеджето“. Да се каже, че тази книга би предизвикала възражения, би било подценяване. В онези времена тя щяла да бъде подложена на унищожителна критика и почти сигурно би струвала на Реймарус преподавателската му длъжност (както станало по-късно с библеистите, които се осмелили да изкажат своите идеи в зенита на кариерата си). Реймарус проявил разум и затова приживе никой (даже членовете на семейството му!) не научил какви са неговите хипотези за Исус и евангелията.

Но книгата попаднала в ръцете на великия немски философ Готхолд Ефраим Лесинг, който я публикувал след смъртта на Реймарус в серия от статии, известни днес като „Волфенбютелски фрагменти“ или просто „Фрагменти“ (1774–1778 г.). (Названието е свързано с това, че текстовете излизали на малки откъси и обхващали редица взаимосвързани въпроси.) „Фрагментите“ са посветени на несъответствията, противоречията и историческите неточности в Библията (Стария и Новия завет). Когато ги чете човек, веднага забелязва ясния, жив и необикновен ум на автора. Нетовата остра като бръснач критика прави дисекция на откъс след откъс, разкривайки вътрешните противоречия и историческата неправдоподобност с ентусиазъм и почти нескрито удоволствие, каквито и днес се срещат рядко.

Най-важният от фрагментите е „За целите на Исус и неговите ученици“. В него Реймарус развива своята хипотеза, че историческият Исус е бил еврейски проповедник, който не е бил (и нямал намерение да бъде) духовен месия, дал живота си за греховете на света, а след това възкръснал. Според Реймарус тази идея е измислена от учениците на Исус след разпятието. Реалният Исус бил съвсем друг. Изразявайки се с термините, които използвам в тази книга, спомените за Исус, запазени от църквата, са били изкривени. Те не съответствали на действителната ситуация.

Реймарус започва с много силното твърдение, което би било радикално за неговото време, но изглежда абсолютно разумно за всеки, който иска да изучава Исус от позицията на историческата гледна точка. А именно: когато Исус проповядвал, използвал думи, понятия и концепции, разбираеми за еврейските му слушатели и естествени за неговата историческа обстановка. Той не би влагал в понятията този смисъл, който влагала в тях по-късната християнска теология. Думите означавали това, което означавали в онази епоха. И не означавали нищо друго.

Следователно, когато Исус говорел за бъдещото Божие царство, той имал предвид именно „царство“. Той имал предвид това, което обикновено евреите имали предвид, когато говорели за царство: политическо формирование начело с цар. То не е „небеса след смъртта“ и не е „църква след Възкресението“. Защото Исус не уточнявал, че влага в това понятие необичаен смисъл. Което означава, че той наистина е очаквал земно царство, висш властелин в което трябва да бъде Бог: физическо и политическо образувание, където едни хора ще влязат, а други няма да влязат.

И когато говорел за „Месия“, имал предвид „Месия“. А евреите през I век наричали така не някакво духовно същество, обитаващо с Бога в небесата, и разбира се - не разпъната, а след това възкръснала фигура. Месианските очаквания не предполагали това. Когато евреите използвали думата „Месия“, те разбирали „Помазаник“ (както и се превежда буквално тази дума). А кой е помазаник? Помазаник е царят на Израил, както се вижда пределно ясно от Стария завет. Извод: бъдещ Месия Исус наричал царя на Израил, чрез когото Бог ще започне да управлява своя народ в бъдещо царство.

Според Реймарус тази роля Исус определял за себе си. Исус не мислел, че ще управлява, седейки на небесен трон отдясно на Бога. Той предполагал, че ще стане реален и земен управник в реално и земно царство.

Но как ще се случи това? Исус мислел, че евреите, като чуят за скорошно възцаряване на цар вместо римляните, ще приемат с ентусиазъм и вестта, и вестителя. Около него ще се струпат тълпи. Ще започне народно въстание срещу омразните езически владетели. Обетованата земя ще бъде освободена от чуждия гнет, а Израил ще получи суверенна държава, каквато е съществувала в дните на великия цар Давид. А Исус, вождът на евреите, ще стане цар.

Учениците на Исус повярвали в това и ходели по негова заръка в градове и села на Израил да събират привърженици (виж Лука, 9:1–10; 10:1–12). Той казал на учениците си, че евреите ще се въодушевят от „благата вест“ и ще ги приемат с възторг. Исус даже ги съветвал да не вземат със себе си нито пари, нито храна: всичко ще дадат тези, които очакват пламенно бъдещото царство.

В последната седмица от живота си той взел със себе си своите ученици и отишъл в Ерусалим. Исус смятал, че всеки момент ще настъпи дългоочакваният час. Жителите на Ерусалим се стекли да го приветстват и той съвсем логично видял в това началото на края на римското владичество. Но мечтите не се сбъднали. Въпреки своята първоначална подкрепа за Исус, евреите не бързали да вдигат въстание. Плюс това се случило нещо непредвидено: Исус не само не седнал на Израилевия трон, но бил арестуван, осъден и разпънат като политически смутител, хвърлил предизвикателство срещу могъществото на Рим. Исус не станал велик цар в Божието царство на земята. Съблекли го без всякакви церемонии, бичували го и го разпънали заради царските му претенции.

Учениците били напълно смазани. Можем да ги разберем! Защото те очаквали, че всеки момент ще настъпи новото царство на Израил, техният учител ще стане цар, а те ще получат видни длъжности. Но учителят бил заловен, унизен и убит. Надеждата изчезнала.

Какво да правят? Те напуснали своите домове, семействата си и работата си, за да тръгнат след лъжливия разпънат Месия. И се озовали с празни ръце. А съвсем неотдавна, преди някакви седмици и месеци, били топло посрещани в градове и села на Израил, хората слушали с възторг техните разкази. Нима всичко е свършило? И те измислили план.

Според Реймарус веднага след смъртта на Исус учениците му осъзнали, че могат да продължат своята проповед – с всичките изгоди, които я съпътствали по-рано. Трябва само да се коригира учението… Докато Исус бил с тях, те говорели, че Месията ще установи съвсем скоро Божието царство. Като запазили тази базова идея, те заменили политическия Месия с духовен. Уж Исус не само не бил, но и не искал да бъде буквален цар на Израилевия трон. Той от самото начало имал намерение да умре на кръста за хората. А Бог поставил печат на одобрение върху жертвената смърт на Исус, като го възкресил от мъртвите. Така идеята за духовния Месия, чиято смърт и чието възкресение са спасяващи, била измислена от учениците му веднага след разпъването на Исус.

Но как да бъде убедена публиката, че Исус е духовен Спасител, възкръснал от мъртвите? Как да се направи така, че вестта да звучи правдоподобно? За целта гробницата трябвало да бъде празна. Затова учениците откраднали и препогребали тялото на Исус. От гледна точка на Реймарус Исус не е възкръснал. Учениците измислили възкресението, за да поставят началото на нова религия: религия, които ще ръководят.

Така се появило християнството: религия, каквато Исус нямал намерение да създава. Той бил благочестив евреин и неговата проповед се кореняла дълбоко в историческите надежди на Израил. А учениците му създали нова (християнска) вяра, основаваща се на идеята за умиращия и възкръсващия духовен Спасител.

Не е удивително, че когато Лесинг публикувал статията „За целите на Исус и неговите ученици“, избухнал скандал. Едни читатели били възмутени. Други били объркани. Нима подобна трактовка на живота и учението на Исус е правилна? Нима християнството е опровергано? Един тогавашен библеист, Йохан Землер, описва въздействието на това произведение:

Много мислещи и сериозни млади хора, посветили се на християнското служене, бяха силно смутени: убежденията им бяха подложени на сериозно изпитание. Мнозина предпочетоха да сменят своята професия и да насочат усилията си в друга сфера, отколкото да се терзаят от все по-голямата неопределеност“.

Днес, около 230 години след публикуваните нападки на Реймарус срещу евангелията и техния образ на Исус, почти никой не споделя неговата реконструкция на Исусовия живот, макар че отделни аспекти от нея се появяват от време на време (понякога в популярните книги, които не помнят своето интелектуално родство и повтарят стари теории).

Заедно с това, като се започне от XIX век, учените осъзнали, че в първите десетилетия на християнството вярващите не само променяли получените предания за живота и учението на Исус, но и ги измисляли. „Изкривената“ памет за Исус се появила по-рано от такива неканонични евангелия като „Детство“, „Евангелието от Петър“ и „Евангелието от Никодим“. (Да не забравяме: „изкривена“ памет наричам такива спомени, които не отразяват реални исторически събития.) Указания за това, че изкривените спомени са започнали да се оформят скоро след смъртта на Исус (или още преди това), може да се намери в писмените текстове, които се появили четиридесет години след разпятието, иначе казано - в каноничните евангелия. Често тези текстове не могат да се съгласуват помежду си. А ако свидетелствата не могат да се съгласуват, някое от тях не е достоверно. Излиза, че някой нещо е измислил.

Но кой? Един от важните пробиви в нашето разбиране за евангелията се случил приблизително преди едно столетие. Някои немски учени разбрали, че тези разкази са се променяли и измисляли не само от евангелистите. Това ставало още по-рано, когато писмените евангелия не били написани, а сведенията за Исус се предавали от уста на уста. По време на този устен стадий паметта понякога се изкривявала.

(Следва)