събота, август 31, 2019

„Аз обвинявам“ на Роман Полянски

ИЗТОЧНИК: СПИСАНЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За своя нов филм, чиято премиера се състоя на кинофестивала във Венеция, скандалният режисьор е избрал не по-малко скандална история - делото Драйфус.

През октомври 1894 година срещу френския офицер Алфред Драйфус било повдигнато обвинение в шпионаж в полза на Германия. За вината на подсъдимия били използвани косвени доказателства, основно фалшифицирани, а решаващ аргумент станал еврейския му произход. На 5 януари 1895 година Драйфус бил осъден на лишаване от всичките му чинове и на доживотен затвор на Дяволския остров във Френска Гвиана.

Алфред Драйфус

Един от участниците в процеса, Мари-Жорж Пикар, който получил чин полковник и длъжността началник на контраразузнаването, една година след признаването на Драйфус за виновен, започнал ново разследване по отношение на поредния предполаган шпионин - този път в центъра на вниманието бил майор Фердинанд Валсен Естерхази. Станало ясно, че основната улика, уж потвърждаваща измяната на Драйфус към родината, е написана именно от Естерхази. Пикар доложил на своето ръководства за новите обстоятелства по делото, но вместо преразглеждане на присъдата на Драйфус самият той се озовал в затвора.

Мари-Жорж Пикар

Като не искали да вадят кирливи ризи, френските военни от всички чинове скалъпили „патриотични фалшификати“, за да спасят честта на мундира. Но в дадения случай не можело да се спаси това, което не съществува. Естерхази бил обявен за жертва на еврейски машинации, а Пикар - че е подкупен от въпросните евреи. По страната преминала вълна от антисемитски безредици. Името на филма (то е двойно, английско и френско - „An Officer and a Spy (J'Accuse)“: „Офицер и шпионин“ („Аз обвинявам“), тук се има предвид второто - бел. П. Н.) е буквален цитат на заглавието на статия от Емил Зола. Пикар, сигурен в невинността на Драйфус, след като не успял да постигне справедливост в армията, решил да се обърне към журналистите. На срещата с тях, по време на която полковникът разкрил обстоятелствата около делото и посочил имената на всички въвлечени в тях военни, присъствал и Емил Зола. Той публикувал във вестник „L'Aurore“ („Зора“ - бел. П. Н.) отворено писмо до френския президент Ферикс Фор. Статията, която описвала подробно перипетиите около делото Драйфус, станала повод за повдигане на дело срещу Зола с обвинение в клевета. Писателят бил признат за виновен.


Събитията около Драйфус разцепили Франция на две - срещу Драйфус и с Драйфус. През 1899 година либералът Емил Лубе, след като станал президент, инициирал преразглеждане на делото. Процесът продължил от 7 август до 9 септември 1899 година. Драйфус бил признат за виновен, но наказанието му било променено от доживотно на 10 години. На 19 септември президентът го помилвал с указ. През 1903 година Драйфус подал касационна жалба, чието разглеждане продължило три години. През 1906 година новият съд признал Драйфус за напълно невинен, той бил върнат на военна служба, повишен в звание майор и награден с Ордена на Почетния легион. Скоро поради здравословни причини Драйфус излиза в оставка.


В своето силно сбито завладяващо киноповествование Полянски възстановява прецизно събитията от продължилия дванадесет години процес, стъпка по стъпка, записка след записка. Затова е логично, че главен герой на филма е не Драйфус, а Пикар (в изпълнение на Жан Дюжарден), неудържим в търсене на истината. Човек на системата, той защитава яростно справедливостта и силата на закона, дори с цената на свободата си или с понижаването на статута му от други участници в системата. Пикар е представен като безстрашен рицар, единственият недостатък на когото като че ли е дългогодишната му любовна връзка със съпругата на министъра на външните работи.

А Драйфус (във великолепното изпълнение на Луи Гаерел) предизвиква по-скоро неприязън, отколкото съчувствие. Между другото, прототипът наистина не се е отличавал с дружелюбие, не е бил популярен сред другарите си. Офицерът въплъщава класическия тип на унижения и оскърбения герой на Достоевски.

Самият Роман Полянски се намира в състояние на дългогодишно съдебно преследване. Обвинен през 1978 година в изнасилване на непълнолетна (с единствено „доказателство“ думите на въпросната непълнолетна - бел. П. Н.), той напуска Съединените щати. Делото срещу него не е прекратено и до днес. Нееднозначното отношение към себе си режисьорът разглежда като преследване, което поставя паралелно с гоненията на евреите (Полянски е евреин по произход - бел. П. Н.). Тази тема звучи и във филма „Аз обвинявам“.

сряда, август 28, 2019

Уроци по атеизъм. № 27

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 27. Медийните митове на Руската православна църква

Ще поговорим за православните митове. А по-точно – за медийните православни митове.

И първият по значимост, може да кажем, най-силен мит е хирургът Валентин Феликсович Войно-Ясенецкий, или архиепископ Лука. Обикновено го дават за пример, че само вярващ човек може да бъде значителен, виден или знаменит хирург. Неговото име носи дружеството на православните лекари – макар че не е много разбираемо какво е това православна медицина. Вероятно в определени отрасли като проктологията, а и гинекологията също, те използват инструменти само с формата на кръст, а не някакви други.

Но да оставим шегите и да се върнем към Войно-Ясенецкий. И така, митът се състои в това, че Валентин Феликсович е бил изключителен хирург именно защото е бил вярващ – нещо повече, бил е епископ. Но нека си спомним – и аз вече съм го казвал в тази книга, - че много повече значителни, наистина велики хирурзи, направили много повече за медицината, като Николай Василевич Склифосовский, Александр Василевич Вишневский, Сергей Сергеевич Юдин и Николай Михайлович Амосов, не са били нито епископи, нито пък изобщо вярващи. И в дадения случай никаква връзка между професията и вероизповеданието предполагам, че няма.

Сигурно Войно-Ясенецкий е бил по своему много обаятелен и много добър човек. Разбира се, той, като при всеки хирург, е имал, както е прието да се казва, свое лично гробище, но за това в никакъв случай не трябва да го виним. Той наистина получава Сталинска награда за остроумните и интересните си разработки в областта на гнойната хирургия. Интересувал се от темата за фасциите като преграда за разпространяването на гнойната инфекция, но ако си спомним, тази идея принадлежи още на Николай Иванович Пиригов и Войно-Ясенецкий просто я прилага добре на практика.

Общо казано, нищо изключително не е имало при него. Но висяла на стената през цялото това време, както се казва, православната пушка. А се знае, че виси ли пушката, рано или късно трябва да гръмне. И точно това станало, когато Войно-Ясенецкий, за мое искрено съжаление, изведнъж станал за абсолютен смях, когато предложил и публикувал своята теория за кардиоцентризма.

Общо казано, кардиоцентризмът е доста древна теория, много примитивна, водеща началото си още от Древния Китай и Древна Индия, от началото на Античността, която теория се опитва да анулира абсолютно ролята на нервната система, като възлага отговорността за мисленето, паметта, разума и интелекта на сърцето. Сега, когато знаем, че пълното присаждане на сърце не влияе нито на качеството на личността, нито на паметта, нито на спомените, нито на характера – изобщо на нищо, - подобни възгледа могат да се посрещнат само с усмивка. Но Войно-Ясенецкий, уви, съвсем сериозно в книгата си „Дух, душа и тяло“ пише: „Сърцето не само определя нашето мислене; колкото и странно да изглежда на всички, които смятат за неизменно учението на психологията за ума като орган на мисленето и познанието, именно сърцето, според Свещеното писание, мисли, размишлява и опознава“.

Теоретически погледнато, това не би следвало да го казва един хирург, човек, който би трябвало да е наясно с анатомията и със строежа на централната нервна система. Но не трябва да забравяме, че във всички без изключение книги на Библията – и в Стария завет, и в Евангелията – в съответствие с доста натуралистичния стил на тези повествования и описания се сочат практически всички органи на човешкото тяло. Коремът, или червото, се споменава стои петдесет пъти, женските полови органи, или лоното – деветнадесет пъти, челюстите – деветнадесет пъти, кръвта – триста двадесет и шест пъти, спермата – иначе казано, семето – седем пъти, урината – осем пъти, черния дроб – четиринадесет пъти, областта на бедрата – чреслата - деветстотин пъти, бъбреците – осем пъти, ушите - сто седемдесет и шест пъти. По-малко, но се споменават: ноктите, потта, бедрата, черепа, тлъстината, циците, езика, бузите, слюнката, плацентата, менструацията и пениса – там той се нарича с думата „уд“. Единственият орган, който не се споменава в Библията, е главният мозък. В своеобразната реалност на Стария и Новия завет такъв орган просто не съществува. Споменава се костният мозък в Книга Йов и в Послание до евреите. Само това.

Интересно е и това, че фактически Войно-Ясенецкий се връща към идеите на „Чук за вещиците“ (издадена през 1487 г. безумна книга, инструктираща как да бъдат разпознавани и унищожавани вещиците – бел. П. Н.), чиито автори, Якоб Шпренгер и Хайнрих Крамер, оформят първи от европейците теорията за кардиозентризма, като пишат: „Тук можем да отговорим, че основното присъствие на душата е в средата на сърцето, откъдето тя дава живот на всички части на тялото. За пример може да ни послужи паякът, който – седейки в паяжината, чувства докосването от всички страни“.

С други думи, от този прост пример виждаме, че даже у един много добър и симпатичен човек религиозността може да срещне с науката непреодолими и смешни противоречия.

Вторият мит засяга социалната служба на църквата – тоест издържането на всякакви приюти, хосписи и детски домове. Тук трябва да припомним, че основополагащ мотив на всеки благотворителен бизнес е непосредствено самият бизнес и възможността на този бизнес да предоставя колосални, заради безконтролното им набиране, средства. В това, между другото, може да се упрекне всяка благотворителност, затова да се ограничим само в дадения контекст на църковните хосписи и приюти би било некоректно. Това е в общи линии задължителна, неизбежна черта на всеки благотворителен бизнес. Но користта на църквата е в действителност огромна и се проявява съвсем различно.

Работата е в това, че и болният от рак, и сиракът, и раненият, и останалата без близки старица са абсолютно беззащитни от лавината църковно-религиозна пропаганда, с която ги засипват в подобни приюти. Вие не можете да си представите колко е нажежена пропагандата по отношение на тези напълно безпомощни хора. Естествено, това се разпростира и по-нататък, като засяга и роднините, които посещават периодично обитателите на такива заведения и също се оказват потопени в света на дивашките религиозни представи. Затова да се смята, че църковната дейност, която носи името социална и безкористна, изобщо не е такава. Става въпрос за най-користните видове дейности на църквата. При това трябва да помним, че благотворителността се използва, разбира се, и за реклама и пиар.

И накрая, още един момент, който трябва да разгледаме. По време на записа на поредния видеоурок по атеизъм, който стана основа на дадения фрагмент от книгата, написах с тебешир на дъската някакви знаци, които съвременният човек би възприел еднозначно като драсканици (вижте началото на видеото отдолу – бел. П. Н.). А между другото това са славянски означения – начин, по който до определен момент в Русия са се записвали всякакви цифри. Така че аз, написах една малка аритметическа задача: 2869–1707.

Но помислете за секунда, че когато говорим за цивилизацията, ние не можем да я откъснем от аритметиката, от геометрията и от алгебрата. И тези, които се умиляват именно от приемането на една изолирана от цяла Европа особена по вид писменост, която в общи линии ни е наложила църквата, не разбират, че в продължение на седемстотин години сме били откъснати напълно от всякаква алгебра, геометрия и елементарна аритметика, с една дума – от всякакъв вид математика. Защото с използването на славянските цифри, до появата през 1703 година на първия руски учебник по аритметика на Леонтий Магницкий, в който са въведени плахо за използване арабските цифри, съвсем естествено, никаква алгебра и никаква геометрия просто не са били възможни. Няма как да се изчисли повърхнината на куб или сфера, да не говорим как би могла да се запише константата на Фарадей или някаква формула на Нютон.

Важно е да помним, че липсата на аритметична писменост (а славянското изписване на цифрите не е такава), откъсва напълно нацията и държавата от контекста на цивилизацията. Можем, ако стиснем зъби, да се лишим от присъствието на Микеланджело. Може с тиха тъга да констатираме, че не е имало Петрарка и Бокачо, че не е съществувала даже цялата литература през XVIII век, освен щампованите и в по-голямата си чест плагиатствани и клонирани жития на светци. Но липсата на подобно абсолютно необходимо нещо като възможността да се изчислява – това е истинска трагедия. Може би сте много учудени от факта, че московският Кремъл е плод на архитектурния гений на П. А. Солари, а Успенската катедрала е построена от Аристотел Фиораванти? Няма място за чудене – нито едно здание, изискващо сложни архитектурни изчисления, не би могло да бъде построено. Защото най-талантливите руски хора по това време били напълно отрязани от геометрията и алгебрата, от всичко, което в Европа съществувало в продължение на много години, от това, което човечеството изнамерило няколко хиляди години преди това. А Русия била напълно изолирана от това.

Разбира се, с тези странни знаци би могло да се пресметне и да се означи с думи някаква причудлива цифра, за да се покаже броят на счупени тухли или на заклани кокошки. Но това не математика! И това е огромен и сериозен проблем, както и поредно свидетелство зад каква желязна завеса църковните идеолози някога са скрили Русия, лишавайки я от възможността да се развива.


вторник, август 27, 2019

Сайтове за сравняване на цени – какво трябва да знам?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Ивана Илчева - студентка по право в Софийския университет.

Преди време с приятеля ми щяхме да ходим на почивка във Велинград. Влязох в интернет да потърся хотел и моментално бях засипана от безброй различни оферти, крещящи реклами и пикантни предложения. По телевизията бях гледала за сайтове за сравняване на цени, затова реших да пробвам и аз. Останах доволна, но все пак се зачудих как работят тези сайтове, откъде всеки път се сдобиват с “най-добрата” оферта и няма ли някаква уловка в цялата работа?

Какво представляват сайтовете за сравняване на цени?

Освен за хотели, има сайтове за сравняване на цените на най-различни продукти – коли, застраховки, самолетни билети, техника, парфюми, спортни стоки и какви ли още не. След като вляза в съответния сайт, избирам от менюто марката, цената и определени качества, които търся в стоката.

Важно! Трябва да знам, че в повечето сайтове, след като кликна на избраната от мен оферта, е възможно да бъда пренасочен към друг сайт, в който ще се извърши самата покупка.

Всеки сайт за сравняване на цени изисква да попълня различни характеристики (ориентировачна цена, модел, марка, скоростна кутия, двигател и т.н. напр.) на стоката, като те зависят от това, коетото търся. Използват се най-вече за стоки с различни особености като автомобили и застраховки, защото спестяват време при проучването на офертите. Добре е да знам, че сайтовете за сравняване не включват абсолютно всички предложения и оферти, които могат да бъдат намерени в мрежата. Някои търговци не искат да бъдат включени, а предпочитат да работят самостоятелно. Тъй като е възможно да настъпят промени и информацията да се окаже неточна, не бива да се предоверявам. Най-добре е, ако изпитвам съмнения, да се свържа със самия търговец (например собственика на колата).

Най-важните неща, които трябва да знам

Като потребител имам право на информация за стоките и услугите, за които плащам. Сайтовете за сравняване на цени обикновено взимат информацията от препращащия сайт и поради тази причина понякога е възможно тя да бъде непълна или неточна. Тъй като в случая говорим за електронна търговия, при която не винаги имам възможност да попитам продавача относно конкретните неща, които ме интересуват, е важно ключовите елементи да бъдат посочени. В случая това са основните характеристики на стоката или услугата и нейната окончателна цена с включени всички данъци и такси. Ако все още не ми е съобщена цялата сума, която трябва да платя, то трябва да е посочен начинът, по който тя се изчислява. В случая със сайтовете за сравняване на цени, те обикновено директно препращат към сайта-търговец и тъй като покупко-продажбата не се случва в сайта за сравняване на цени, няма как той да носи отговорността за нея. Поради тази причина най-важното задължение е да ми дават вярна и точна информация. В противен случай, имам право да подам жалба в Комисията за защита на потребителите. Повече информация за правата ми, когато пазарувам онлайн, мога да прочета тук.

Възможно е обаче поръчката да се извършва в самия сайт за сравняване на цени, без да ме препраща към друг сайт. Тогава е необходимо да бъде посочен начинът, по които мога да го прекратя договора за покупка.

Как работят отделните сайтове?

Всеки сайт си има собствени общи условия, с които трябва да се съглася преди да поръчам. Важно е да се запозная подробно с тях, защото иначе рискувам да си вкарам автогол. Добре е да прочета и условията на сайта, към който сайтът за сравняване на цени препраща. Тоест- да се запозная с условията на онзи сайт, в който ще се извърши същинската продажба

Важно е да знам, че не бива да се предоверявам на информацията, която чета онлайн, тъй като по-често сайтът не носи отговорност за точността на съдържанието публикувано от потребителите.

Всеки сайт е длъжен да качи общите си условия, ако все пак не успявам да ги намеря, добре е да се обърна към собствениците му. В случай, че ми откажат или не ми обърнат внимание, мога да подам жалба до КЗП тук.

Следят ли ме? Какво става с личните ми данни?

Често, когато пазарувам онлайн, трябва да въведа солидно количество информация за себе си – имена, телефон, електронна поща, адрес и пр. Това са мои лични данни. Основно те се обработват от администратора на лични данни (в случая – собствениците на сайта) при регистрация’ онлайн бюлетин, който често е рекламен имейл с различни оферти от сайта, който получавам през определен период от време; изследване на пазара и общественото мнение (което е доброволно и анонимно).
Сайтовете за предлагане на цени също трябва да защитават личните ми данни, които им предоставям. Най-важното, което трябва да знам е, че GDPR Регламентът ми дава право на достъп до личните ми данни и право те да бъдат изтрити, когато вече не са необходими. Освен това мога да възразя срещу обработването на данните ми, когато администраторът – в случая сайтът, няма правно основание за това, както и да огранича самото обработване. Вземи си бисквитка

Бисквитките представляват малки текстови файлове и служат на хората, стоящи зад сайта, като им дават възможност да го адаптират според предпочитанията на потребителите. Сайтовете за сравняване на цени използват най-вече временни и постоянни бисквитки. Временните се изтриват автоматично след затваряне на сайта, а постоянните се изчистват след определен период от време. Имам опция да забраня бисквитките, но в този случай ще виждам ограничено съдържание от сайта или няма да мога да използвам някои от опциите. В общите условия на сайта за сравняване на цени мога да получа повече информация за това дали и какви бисквитки събира. Аз съм продавач. Какво трябва да знам, преди да се включа към сайт за сравняване на цените?

Като собственик на сайт за електронна търговия често ми е минавало през ума да се включа към сайт за сравняване на цени. Това, което трябва да знам тук е, че най-вероятно ще трябва да плащам за рекламата, която сайтът за сравняване на цени ми прави. Това е и една от причините да няма гаранция за наличието на всички оферти в мрежата, тъй като не всички сайтове могат да си позволят да се включат към даден сайт за сравняване на цени. Възможно е също като търговец, който иска да предлага услугите си и в сайт за сравняване на цени, да трябва да плащамкомисионна на въпросния сайт за сравняване на цени за всеки нов клиент, който имам благодарение на този сайт. За какво трябва да внимавам?

От една страна, сайтовете за сравняване на цени не могат да ми гарантират, че дадената цена наистина е най-ниската съществуваща. Поради тази причина е добре да използвам повече от един сайт за сравняване на цени. От друга страна, цената не е всичко. Няма да спечеля много, ако веднага се хвърлям към най-евтината оферта. Разумно е внимателно да огледам продукта, да прочета мнения и коментари, да се чуя с продавача по телефона, преди да натисна големия цветен бутон “ПОРЪЧАЙ”. Основното предимство на онлайн търговията за мен като потребител е, че никой не ме притиска и имам време да обмисля покупката на спокойствие.

неделя, август 25, 2019

Нобелови лауреати – 1959 година

Салваторе Куазимодо (Salvatore Quasimodo)

20 август 1901 г. – 14 юни 1968 г.

Нобелова награда за литература

(За лиричната му поезия, която изразява с класическа живост трагичния житейски опит на нашето време.)

Италианският поет Салваторе Куазимодо е роден в Модика, градче до Сиракуза (Сицилия). Баща му, Гаетано Куазимодо, е железопътен началник, затова семейството често се мести от едно сицилианско градче в друго. През 1916 г. Салваторе и по-големият му брат постъпват в техническото училище в Месина. Макар че Салваторе иска да учи в гимназия, родителите му искат да дадат на децата си техническо образование, защото го смятат за по-практично. По това време юношата се увлича от поезия, започва да чете класическа и съвременна руска и френска литература, а също така публикува първите си стихотворения, издава заедно с приятелите си вестник, който, между другото, няма дълъг живот.

През 1919 г. Куазимодо напуска Месина и постъпва в Римския политехнически институт, но поради парични затруднения напуска учебното заведение, като получава диплом за топограф. През 1919 г. се жени за Биче Донети и започва да се занимава сериозно с литература, подкрепян в това свое начинание от монсеньор Рампола, сицилиански свещеник в Рим. Бъдещият писател учи гръцки и латински език и, неуверен в литературните си способности, се занимава с работа, изискваща технически знания.

От 1926 г. Куазимодо работи в Министерството на гражданското строителство, пътува много по страната. Отнася се с открита неприязън към фашистите, поради което не може да се занимава с журналистика, но започва да пише сериозно стихотворения. През 1929 г. шуреят на Куазимодо, Елио Виторини, който по-късно става известен романист, критик и преводач, го въвежда в литературните кръгове на Флоренция, където той се се среща с поетите Еудженио Монтале и Джузепе Унгарети, а също така с Алесандро Бонсанти, редактор на списание „Солариа“ („ Solaria“), където са публикувани няколко стихотворения на поета.

През 1930 г. Бонсанти финансира издаването на първия сборник със стихотворения на Куазимодо „Води и земи“ („Acque e terre“), в който не малко стихотворения са посветени на Сицилия и в който е поместен малкият шедьовър „Вятърът в Тиндари“ („Vento a Tindari“). Още в първия сборник на Куазимодо се усеща влиянието на херметизма, направление в поезията, чиито отличителни черти според американския критик Томас Г. Бъргин са „зашифрованата образност, култа към думата и строгия, понякога загадъчен интелектуализъм“. Към поезията на Куазимодо е приложимо понятието „магия на думата“, вярата в това, че думите са автономни, че имат не само чисто описателна функция.

През следващите няколко години Куазимодо издава поредица от сборници със стихотворения: „Потъналият обой“ („Oboe sommerso“, 1932 г.), „Аромат на евкалипт и други стихотворения“ („Odore di eucalyptus e altri versi“, 1933 г.), „Ерато и Аполон“ („Erato e Apollion“, 1936 г.“) и „Стихотворения“ („Poesie“). Реализмът на „Води и земи“ е сменен в тези сборници с херметизъм. През 1932 г., една година след Монтале, Куазимодо получава Флорентинската награда „Антико фаторе“, а през 1934 г. заминава за Милано, където се сближава с кръг южноиталианските интелектуалци, които наричат себе си „млади емигранти“. По това време се среща с Амелия Спечиалети и през 1935 г. се ражда дъщеря им Ориета.

През 1938 г. Куазимодо подава заявление за оставка от Министерството на гражданското строителство и става асистент на Чезаре Дзаватини, редактор на няколко периодични издания, принадлежащи на издателството „Мондадори“, а през следващата година става редактор на седмичника „Темпо“ („Il tempo“). През същата година танцьорката Мария Кумани ражда син Алесандро от връзката си с Куазимодо. По това време поетът се занимава с преводи: книгата му „Гръцка лирика“ („Lirici greci“), превод на старогръцка поезия на италиански език, излиза през 1940 г. През 1941 г. Куазимодо става професор по италианска литератури в Миланската консерватория „Джузепе Верди“, а през 1942 г. издава сборника с избрани и преработени стихотворения „И ненадейно пада вечерта“ („Ed è subito sera“).

Ужасите на Втората световна война, нещастията, които се стоварват върху земята и народа на Италия, потрисат дълбоко Куазимодо и довеждат до промяна на поетичния му стил, насочват поезията му към социални проблеми. През тези години поетът участва в Съпротивата и даже известно време лежи в затвора за антифашистка дейност. Тогава настъпва еволюцията на Куазимодо от херметизма към активна творческа позиция, „преход от поезията на вътрешния свят към поезията на съпричастието“, както пише критикът С. Маккормик.

През 1945 г. Куазимодо става член на италианската комунистическа партия, но скоро я напуска, когато искат от него да съчинява политически стихотворения. В следвоенните години пише есета, стихотворения, прави много преводи, издава програмния за неговата еволюция стихотворен сборник „Ден след ден“ („Giorno dopo giorno“, 1947 г.).

След смъртта на първата си жена през 1948 г. Куазимодо се жени за Мария Кумани; по това време той започва да пише театрални статии, отначало за „Омнибус“, а след това за „Темпо“. През 1956 г. излиза сборника му със стихотворения „Измамното и истинско зелено“ („Il falso e vero verde“), предходен от програмното есе „Размисъл за поезията“ („Discorso sulla poesia“), в което се твърди, че поетът е длъжен да изразява в стихотворенията си своите идеологически възгледи. В края на 1958 г. Куазимодо посещава СССР, където остава поради заболяване до май следващата година.

Въпреки безусловния авторитет на Куазимодо в литературните кръгове, той не е смятан за най-значителния италиански поет, затова съобщението за присъждането му на Нобелова награда за поезия през 1959 г. е голяма изненада.

През 1960 г. Куазимодо се развежда с втората си жена. През 60-те години публикува сборника си със статии „Поетът, политикът и други есета“ („Il poeta e il politico e altri saggi“, 1960 г.) и последния си сборник със стихотворения „Да даваш и да имаш“ („Dare e avere“, 1966 г.). Куазимодо умира внезапно (от кръвоизлив в мозъка) по време на фестивала за поезия в Амалфи, където е председател на журито.

Макар че много съвременни критици смятат Куазимодо за значителен представител на херменизма, в сравнение с Монтале и Унгарети той остава на втори план. През 1959 г. американският изследовател Глауко Кембън отбелязва, че „Куазимодо заема безспорно важно място сред съвременните италиански поети, макар че последните му книги не рядко разочароват“. В статия, публикувана в „Books Abroad“ една година по-късно, критикът Франсис Голфинг нарича Куазимодо „доста обикновен поет в сравнение с такива майстори като Монтале, Елиът /1948/ и Йейтс /1923/“. Едновременно с това английският литературен критик К. Баура пише през 1960 г., че Куазимодо „като никой друг съвременен поет говори от името на цяла Европа“. Куазимодо е известен също така със своете критически статии и либрета, а особено с преводите си на Шекспир, на антични автори, сред които Омир, Софокъл, Вергилий и Катул, и на американски поети, сред които и Пабло Неруда /1971/.

Освен Нобелова награда Куазимодо получава през 1953 г. наградата за поезия Етна-Таормина, наградата Виареджо (1958 г.), има и почетна степен от Оксфордския университет (1967 г.).

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, август 24, 2019

„Южна Осетия“ иска да стане „Кемска волост“

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През първата седмица на август „президентът на Южна Осетия“ Анатолий Бибилов заяви, че републиката трябва да влезе в състава на Русия и че „осетинският народ трябва да бъде обединен“. С други думи – предложи обединение в единен руски бюджет. Това съвсем не е първото заявление от окупирания Цхинвали през последните двадесет и шест години.

В „Южна Осетия“, от времето, когато Русия започна да поддържа активно съвременния сепаратизъм, заявления за влизане в състава на Русия звучаха често. Особено когато в Цхинвали свършваха парите или когато поредната марионетка искаше да получи допълнителни дотации от руския бюджет. Отначало традиционно в Цхинвали започваха да говорят за многобройни геноциди от страна на Тбилиси, а когато предполагаха, че са разчувствали Москва, се появяваше поредната идея за обединение.

Когато през лятото на 2004 година започна поредното изостряне на ситуацията в „Южна Осетия“, руската телевизия и руските политици, като разбраха вече, че Саакашвили няма да прави компромиси на сепаратистите, застанаха на страната на „президента“ Едуард Кокойта. Тогава, според резултатите от допитванията на аналитичния център на Юрий Левада, милитаристичните настроения на руснаците, на които разчитаха сепаратистите, не бяха още достатъчно. На въпроса на социолозите „На кого симпатизирате?“ пет процента от руснаците отговориха, че на грузинците, но само двадесет – на осетинците.

Разбира се, така поставеният въпрос е напълно в руската традиция да се делят хората на националности, но руснаците, както се оказа, не бяха готови да подкрепят осетинците, като в действителност не разбираха кои са те и откъде са се взели. Тогава само 23% бяха съгласни с включването на „Южна Осетия“ в състава на Русия и само 6% – съгласни да признаят независимостта на сепаратистите. Към есента на 2004 година броят на признаващите независимостта нарасна на 9%, а на съгласните да бъде взета „Южна Осетия“ в Русия – на 33%. Към лятото на 2007 година броят на привържениците „да се подслони“ чуждата територия не се промени, но броят на желаещите да видят „Южна Осетия“ независима достигна 32%.

Общественото мнение на руснаците зависи от пропагандата: ако за дадена страна се говорят постоянно лоши неща, мнението се променя така, както иска Кремъл. Затова много зависи от това какво се говори често по телевизията за Грузия, лошо или добро. Към февруари 2008 година само 26% искаха да видят независима „Южна Осетия“, а броят на привържениците за влизане в Русия остана същият – 33%. След войната през август 2008 година, колкото и да е странно, ситуацията се промени и на въпроса „За какво според вас бяха въведени руските войски на територията на Грузия?“ само 10% казаха, че е за включване в състава на Русия. Положението не се променяше съществено и след войната: през юли 2010 година само 30% руснаци бяха съгласни да се включи „Южна Осетия“ в състава на Русия, за независимост говореха 46%.

Както виждаме, мненията на руснаците и на Анатолий Бибилов не съвпадат: бившият лейтенант от 76-та Псковска въздушно-десантна дивизия искаше да се задържи в историята, а руснаците съвсем основателно разсъждаваха за поредния храненик. И макар че „Южна Осетия“ и така се намира на пълна издръжка на руския бюджет, включването ѝ в състава на Русия носи поредни санкции и международна изолация и това е основната причина, поради която през 2008 година Държавната дума призна само нейната независимост, без право на присъединяване.

Бибилов има свое основание: „Исторически би било правилно, ако „Южна Осетия“ влезе в състава на Руската федерация. Не може народът да живее разделен. Една част, при това по-малката – в републиката, а другата част – в състава на Русия. Ако се връщаме към историческата справедливост, за осетинския народ тя е „Южна Осетия“ да бъде част от Руската федерация“. Но историческата справедливост се състои в това, че до 17 век на територията на Грузия изобщо няма етнически осетинци, които започнали да се местят от северния склон на Кавказкия хребет заради гоненията и в търсене на нови земя.

Разбира се, Бибилов съвсем не е историк, в Рязанското училище на Военновъздушните сили „Ленински комсомол“ едва ли са преподавали тази история, към която апелира днес кремълската марионетка. Като аргумент в полза на обединението той казва: „Има примери. Някога украинците и беларусите са били един народ. А сега какво виждаме? И какво ще имаме след 50, 100 години?“. Бибилов даде неизвестно защо за пример и Северна и Южна Корея, чиито народи избрали за себе си различен път на развитие. Той сигурно знае, че според официалната статистика първите осетинци са се заселили в Цхинвали едва през 1922 година, но да се говори за това в „Южна Осетия“ не е прието – руши се приетата от тях версия за многочислените геноциди.


Тбилиси наблюдава поредния опит за шантажиране на Грузия. Това става по време, когато в Грузия се провеждат ученията на НАТО Agile Spirit 2019, а след половин година, през декември, на лондонската среща на НАТО се очаква важно решение за интеграция. Сега Москва бърза да оправи някак си положението: на 19 юли „парламентът на „Южна Осетия“ прие обръщение към Държавната дума на Русия с молба да бъде признат „геноцидът през 1920 година“.

Геноцид в Цхинвали наричат операцията на грузинската армия на 12 юни 1920 година, когато Червената армия се опитва да завземе за първи път Грузия с нахлуване от север. За повод служи също така заповедта на Ревкома от 8 юни 1920 година „За провъзгласяването на Съветска власт в „Южна Осетия“ и за присъединяването ѝ към Съветска Русия“. Излиза, че „парламентът на Южна Осетия“ признава официално, че нахлуването на Червената армия не е през февруари 1921 година, когато е превзет Тбилиси, а още по-рано – през юни 1920 година, въпреки че на 7 май същата година Русия признава официално суверенитета на Грузия и подписва договор.

В 1-ви член на договора е написано, че „Русия признава безусловно независимостта и самостоятелността на Грузинската държава, като се отказва доброволно от всички суверенни права, които са принадлежали на Русия по отношение на грузинския народ и земя“. Член 2-ри гласял: „Като се ръководи от посочените в предишния член 1-ви на настоящия договор принципи, Русия се задължава да се откаже от всякакъв вид намеса във вътрешните работи на Грузия“.

Това съвсем не е първият случай, когато Русия нарушава своите договори, но този бил нарушен само след два месеца. Сега Държавната дума е изправена пред дилема: или признава „геноцида“, с други думи – провала на нахлуването на Червената армия, и с това успокоява южноосетинските сепаратисти за известно време, или дава началото на ново руско-грузинско изостряне на отношенията, което все едно няма да спре интеграцията на Грузия в НАТО. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг вече нееднократно е заявявал, че окупираните територии не са препятствие за приемането на Грузия в алианса.

За безпокойството на Цхинвали има още една причина – Европейският съд за правата на човека отклонява една след друга жалбите на жители на „Южна Осетия“, които жалби през тези 11 години са достигнали 3,5 хиляди. „Омбудсманът на Южна Осетия“ Инал Тасоев преценява озадачено перспективите на въпросните жалби, скривайки важни детайли – например това, че те се подават от името на граждани на Русия, макар че нито една международна организация не признава „Южна Осетия“ за независима от Грузия.

Второ, жонглирането с факти и съчиняването на истории се превръща в причина да се отказва разглеждане. Както в самото начало на войната през 2008 година, когато всички чиновници, като се започне от „президента“ Кокойта и се завърши с Путин, говореха за три хиляди загинали в Цхинвали, което в крайна сметка се оказа лъжа, а цифрите – пропаганден трик. Русия за пореден път се озова в ситуация, при която „сама си е забила ножа“, със своите лъжи и измислици.

В деня на годишнината от войната руските окупатори пак започнаха инженерни дейности за прокарване на „граница“ - сега жертва стана село Гугутианткари в Горийски район, което може да бъде разделено наполовина от бодлива тел, като много други села в зоната на конфликта. Кремъл отново изпитва търпението на Грузия – ще могат ли грузинците да реагират твърдо, или ще се съгласят с пълзящата окупация. Едно нещо едва ли е съмнително – Грузия и нейното население вече няма да се откажат от влизане в НАТО.

В комедията на Леонид Гайдай „Иван Василевич сменя професията си“ се споменава Кемска волост, земя, която принадлежала на Швеция, но Иван Грозний неизвестно защо я смятал за своя. В руската история има много подобни случаи, при които съвременни политици и придворни историци съчиняват свои варианти на събитията. Жителите на Петербург мълчат, че техният град се намира на територията на шведската крепост Ландскрон от 13 век и построената на нейно място през 17 век също шведска крепост Ниеншанц. В Кемска волост живеели коренни жители – карели, както в „Южна Осетия“ - етнически грузинци. Но Русия приспособява към своята политика всяка съчинена от нея история.

петък, август 23, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ

Първоначалната програма на светите предвиждала възкресение на мъртвите, пришествие на Месията и изграждане на Божието царство в целия свят. Първите Хасмонеи дори не се погрижили да приемат царска титла – те управлявали нацията като Първосвещеници.

Политическата действителност обаче внесла своите корективи в техните далече насочени планове.

Мъртвите не бързали да възкръсват след битката и авторът на втората книга Макавеи бил принуден даже да обяснява това печално обстоятелство с недостатъчната им вяра и с наличието у тях на езически амулети (2 Макавеи, 12:40). Опълчението на Юда се разбягало и в поредното сражение той бил убит (1 Макавеи, 9:18). Брат му, първосвещеникът Йонатан, бил пленен и екзекутиран (1 Макавеи, 13:23), а по-малкият им брат Симон, който бил поставен „да се грижи за светите“, докато „не се въздигне верен пророк“ (1 Макавеи, 14:41-42) – или, както може да се предположи, докато не възкръсне самият Юда – бил убит предателски от своя зет.

Вместо да видят възкръсването на мъртвите и наказанието на грешниците, на светите им се наложило да се заемат да изграждат Царството божие в една отделна страна (Латинина иронизира, използвайки идеята на Ленин за революцията, която трябва да победи само в една страна, а не в целия свят едновременно, както предвиждат Маркс и Енгелс – бел. П. Н.), да сключват политически съюзи с Птоломеите и римляните, да се занимават с дворцови интриги, да се подмазват, да лъжат и да убиват.

Въпреки това Хасмонеите били единствената династия в историята на Юдея, която се заела с настъпателен джихад. Първосвещеникът Йоан Хиркан (134-104 г. пр. н. е.) покорил отначало самаряните, като унищожил омразния за всеки юдей храм на Яхве върху планината Гаризим, а след това завзел Идумея и наложил там юдаизма. Неговият син Аристобул завзел Галилея, Голанските възвишения и Ермон, като също направил юдеи местното семитско население.

Но, както често става, именно военните успехи на династията довели до промяна в положението на светите. Йоан Хиркан се възползвал от победите си, за да се освободи от опеката от страна на колективна теокрация. Фарисеите били отстранени от управлението; при техния възход Хиркан приближил до себе си отдавна изпадналите в апатия пълни ортодокси, които вероятно получили точно тогава от своите врагове презрителното прозвище „садукеи“.

Александър Янай, син на Хиркан, отишъл още по-далече – провъзгласил се за цар, с което узурпирал властта на ЦК (Централен комитет, отново препратка на Латинина към времето на съветската власт, когато цялата власт над страната се намира в ръцете на шепа висши партийни ръководители – бел. П. Н.).

В отговор фарисеите вдигнали въстание, по време на което загинали петдеест хиляди души: тази цифра, между другото, оставяме на съвестта на споменаващия я Йосиф Флавий. Осемстотин взети в плен фарисеи били разпънати пред очите на Янай, който наблюдавал зрелището със съпругите и наложниците си; семействата на разпънатите били посечени пред тях. Осем хиляди фарисеи избягали от Юдея [1].

Разпятето на фарисеите
Скоро след идването си на власт през 103 година пр. н. е. Александър Янай, първосвещеник от рода на Хасмонеите, се обявил за цар. Фарисеите вдигнали срещу него въстание. Осемстотин фарисеи били разпънати пред очите на Янай, който пирувал със своите жени и наложници. Разбитите участници във въстанието били принудени да избягат от Юдея и именно тогава Кумран преживява първия период на своя разцвет.

През 76 година пр. н. е. Александър Янай починал. Тронът преминал към съпругата му Саломе Александра и фарисеите, които тя върнала, започнали да управляват страната.

В Юдея се възцарил безпощаден религиозен терор: фарисеите станали, между другото, „виновници за смъртта на един знатен гражданин, Диоген, приятел на Александър, когото те обвинили, че разпятието на осемстотинте от Александър е станало по негово внушение; те също така подсторили Александра да лиши от живот и други хора, които уж подстрекавали Александър да извърши това. От религиозен страх тя отстъпила, а фарисеите помитали по пътя си всеки, когото пожелаели“ [2].

Йосиф Флавия, който пише юдейската история по маниер на гръцката и специално се прави, че главната ѝ движеща сила са били царете и пълководците, не посочва името на войнстващия лидер на тези фанатични фарисеи.

Затова пък го посочва Талмудът.

Този човек, ако се вярва на Талмуда, се казвал Симеон бен Шетах. Той бил нази (тоест ръководител, буквално „княз“) на Синедриона и брат на царица Саломе Александра [3]. Именно на него Талмудът приписва учредяването на религиозни училища, иначе казано – превръщането на фарисеите от миленаристка партия в управляваща бюрокрация, педантично регламентираща всяка минута на подопечното ѝ население.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Пасоч. съч., 13. 14. 2. Посочените там цифри лежат на съвестта на Йосиф Флавий.

2. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 5, 3.

3. Berakhot, 48a.

четвъртък, август 22, 2019

Уроци по атеизъм. № 26

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 26. Още един път за Pussy Riot, чистотата, любовта и лудориите

Да сложим най-сетне черта на драмата, в която се прероди палавото изпълнение на петте момичета в така наречения ХХС (храмът „Христос Спасител“, в който пънк групата Pussy Riot изпълни антиправителствения молебен „Богородице, прогони Путин!“ – бел. П. Н.). Какво имаме и какво трябва да видим в цялата тази история, кое за нас е най-любопитно?

За нас това е уникален резултат от един абсолютно чист експеримент, когато можем да видим научно, практически лабораторните доказателства за това какво наистина представлява религията при допир със свободата, достойнството, личността и съвременността. Може би дори не бихме могли да си припомним друг такъв образец и не можем да намерим толкова красноречива, характерна и демонстративна ситуация. Видяхме това, което само сме чели в струващата ни се понякога фантазия книга на Карлхайнц Дешнер – какво представлява религията, с каква поразителна лекота и злоба принася в жертва на своите фантасмагории реални хора. Засега не реални животи, а само съдби. Но по тази размах, по това зъбене, по тази кръвожадност, която демонстрира религията, разбираме прекрасно, че само да бъде отпусната малко, тя ще започне да унищожава не само съдби, но и семейства, и животи, и цели поколения.


Молебенът „Богородице, прогони Путин!“

Това е драгоценен случай, който вероятно ще отвори очите на доста хора за същността на религията. Защото винаги на всички им се струва, че атеистите нещо драматизират, нещо не казват до край. Че всичко се е променило. Че сега вече не могат да се повторят дивашките сцени, които са се разигравали по площадите на германските, английските и руските градове, когато в огъня пукало нечие живо месо и горели нечии коси; когато някого набивали на кол, а някого изпепелявали в клетка върху леда на река Москва. Не, всичко това е абсолютно възможно.

Трябва да помним, че всичката тази история е, разбира се, изцяло религиозна и православна. Нещо повече, ако се запознаем внимателно със съдебните материали, ще видим, че като потърпевши се изказват със своите православни обиди православни хора. Ако погледнем държавния обвинител и цялата обвиняваща страна, ще видим рядко залитане по посока на религията и на най-неудържимо и откровено православие. Ако погледнем експертизите, които легнаха в основата на скандалното съдебно решение, ще видим отново абсолютно православни експертизи, които разглеждат лудориите на момичета от гледна точка на православието. Така че всички православни могат да се смятат за съавтори на тази присъда.

Разбира се, можем да се крием зад разговори за властта, зад разговори за пристрастието и изкривяването на съдебната система, което също е вярно. Но трябва да помним, че това беше най-напред православен процес, който завърши с тържество на православието над свободата, над личността, над правата и над съвременността. А за нас това е наистина лабораторен образец какво представлява религията днес.

На този фон е много забавно писукането на интелигентите, които през цялото време апелират, че християнството, по-специално православието, е религия на прошката, религия на любовта и че християните уж са нарушили сами своите правила и заповеди. Няма нищо подобно. Те следваха изцяло тези заповеди и правила, защото разговорите за това, че християнството е религия на любовта, се основават на дивашка наивност и абсолютно неразбиране и непознаване на принципите на религията. Съвсем вярно е, че там присъства някаква любов. Но трябва да разбираме, че тя се отнася само до членовете на въпросното религиозно общество, само до членовете на сектата. Най-малкото отклонение от правилата на религиозното общество или на сектата моментално предизвиква бясна омраза и изгнание и дава правото да се постъпва с отстъпника по всякакъв начин.

Няма да изброявам сега примери от световната история – те наистина са стотици хиляди. Ще повторя само, че думата „любов“ е валидна единствено вътре в християнското общество. Устремена и насочена навън, тя най-често няма този смисъл . Освен това не трябва да забравяме, че у християните много понятия се тълкуват по много забавен начин. Ако се опитаме да разберем думата „любов“ по техния начин, ще трябва да направим вероятно някаква най-лека, най-проста аналогия – например с чистотата. Да си спомним, че по време на християнските служби - и православни, и католически – звучи следният фразеологизъм: „Да изживеем живота си в пълно благочестие и чистота“. А сега нека строго и добронамерено погледнем какви еталони за чистота ни предлога каноничното християнство.

Да си спомним свети Йероним, който подчертава благоговейно, че свети Иларион доказал своята святост преди всичко с това, че прекарал живота си в крайна физическа нечистоплътност. Свети Атанасий Велики превъзнася свети Антоний Велики за това, че не е мил даже краката си. Това са все бащи на църквата, общи за всички църкви.

Свидетелство за светостта на Авраам е това, че в продължение на петдесет години не умил нито една част на своето тяло. Със същото е известна и света Силвия – тя никога не миела тялото си, като не се смятат пръстите, с които се кръстела. Мария Египетска се прославила с пълна и абсолютна забрава на изобщо всякакви представи за лична хигиена, а Симеон Стълпник, както и неговото жилище, бил толкова мръсен, че тези, които идвали при него да му се поклонят и да му засвидетелстват своята почит, често падали в несвяст само от миризмата. Както свидетелства житието му, „и телеса свои, и даже лице свое окалях“ (църковнославянски – бел. П. Н.).

„Окалях“ е специален глагол, който съществува в църковнославянски език и означава – хиляди извинения, но съм принуден да преведа – буквално „олайних“. Този глагол се употребява и в църковните православни служби, по-специално в песнопението „Покаяния отверзи ми двери“ („Отвори ми вратите на покаянието“, църковнославянски – бел П. Н.) - „студными бо окалях душу грехми“ („защото със срамни грехове олайних душата си“, църковнославянски – бел. П. Н.) - и изобщо доста широко и често. Това преклонение пред абсолютната мръсотия е една от най-сериозните християнски традиции. По всяка вероятност именно на нея се дължи традицията на кръстоносците – романтичните красиви рицари – да се търкат с изпражнения на римския папа. Но това, между другото, няма особено отношение към нашата история. Важно е, че у християните, ако се разглежда буквално, представата за чистота е много своеобразна. Вероятно толкова своеобразна, колкото и представата за любовта.

Що се отнася до появилите се на фона на случилото се разнообразни православни патрули и гръмко прозвучалите желания за изгаряне, набиване на кол, изобщо за всякакви свирепи разправи – това също е забележително! Защото колкото по-често християните демонстрират своето истинско лице, толкова по-скоро ще се спука целия този религиозен цирей и вероятно ще можем да забравим за него. Надявам се, че точно така ще забрави за него и властта, която през последните двадесет години прави много забавен експеримент, опитвайки се да използва за изграждането на съвременна демократична държава копролити (изкопаеми вкаменени екскременти – бел. П. Н.) от XV век.

Като последен довод да си спомним една известна забележка: какво, пипат ни, би станало с тези момичета в друг храм. Виждате ли, що се отнася до храмовете на други религии, това сравнение е абсолютно некоректно. Всички религии са абсолютно еднакви и абсолютно еднакво генерират нетърпимост и злоба. Но ние видяхме лудориите на момичетата в един така наречен храм на науката. За това много обичат да говорят православните гинеколози, които все разсъждават доколко например е момиче Толоконникова. Но както и да е, когато тези лудории, много по-впечатляващи, отколкото в ХХС, станаха в Музея по естествена история, не видяхме нито биолози, нито зоолози, нито академици, нито журналисти, които да призовават някой да бъде изгорен или съден и които изобщо да са поне малко оскърбени. Защото те разбират, че каквито и да е лудории никога с нищо не могат да навредят на науката.

А ние с вас имаме възможността да наблюдаваме един мил парадокс: колкото повече святост има у един човек, толкова по-често той се хваща за брадвата или факлата.


сряда, август 21, 2019

ШАХИДЪТ ДАРВИН. Как един руски протойерей разговаря с душите на мъртвите


АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Неотдавна протойереят на московския Алексеевския женски манастир Артемий Владимиров пообщувал с автора на теорията за еволюцията Чарлз Дарвин. По време на разговоря проклетият нечестивец Дарвин, който очевидно е овладял в ада непознатия му преди това велик и могъщ руски език, съобщил на протойерея, че се разкайва за своята богоомразна теория – за което протойереят съобщи urbi et orbi по телевизионния канал „Спас“ (руски православна телевизия, собственост на Московската патриаршия – бел. П. Н.).

Тук съм длъжна, разбира се, да кажа, че това е пълно плагиатство.

Работата е в това, че още ранните християни твърдели, че могат да възкресяват мъртвите. Не само Исус. Те също. Мъртви възкресява Тома в „Деяния на Тома“, Петър в „Деяния на Петър“ и така нататък.

Апостол Йоан даже предава своето умение последователно на своите ученици. Апостол Андрей в „Деяния на Андрей“ възкресява едновременно 40 души – целия екипаж на потънал кораб.

При това, естествено, ранните християни не можели да минат покрай сюжетните възможности, които предоставяло възкресяването на мъртвите. Защото възкръсналият човек е бил на онзи свят и е видял с очите си какво става там. Той е бил свидетел – в буквалния смисъл на думата. Ще напомня, че гръцката дума мартюс, тоест мъченик (оттук – мартиролог), първоначално означавала именно „свидетел“. Същото е и с арамейската дума „сахед“. Това е „свидетел“ в значението на „мъченик“. От арамейската дума „сахед“ произлиза съвременната арабска дума „шахид“. Шахидите са също мъченици-свидетели.

Всички възкръснали християнски свидетели според арамейския оригинал са шахиди. В този смисъл Дарвин, който се явил на протойерей Артемий, също е шахид.


Протойерей Артемий Владимиров

Всички тези свидетели свидетелствали винаги за едно и също нещо. Те свидетелствали, че са видели с очите си райското блаженство, очакващо тези, които дават пари на епископите. И адските мъки, очакващи тези, които не слушат добрите епископи.

Да вземем например текста, известен като „Деяния на Тома“. В тези „Деяния“ цар Гундафор поръчва на апостол Тома, който пристига с кораб в Индия и му се представя като прекрасен архитект, да построи дворец. Царят му дава достатъчно пари и провизии за работниците. Тома не строи двореца, а раздава парите на хората, като едновременно с това проповядва Евангелието. Той правилно осъзнава, че с добра дума и раздаване на пари може да привлече повече хора, отколкото само с добра дума.

В края на краищата при такъв нетрадиционен подход към строителните дейности парите за двореца се оказват изхарчени. Царят вика Тома и получава отговор, че Тома му е построил незрим дворец, който той не вижда, когато е жив, но ще го види след смъртта си. Както лесно можем да си представим, царят не бил много удовлетворен от този отговор и осъдил Тома на смърт за разхищение на държавни пари.

Обаче точно тогава, за щастие на Тома, умира Гад, братът на царя. Първото, което вижда Гад, когато попада на небето, е същият дворец, за който говорел Тома.

Гад възкръсва и, разбира се, свидетелства пред царя, че Тома изобщо не е профукал парите, а напротив – осигурил му е с тези пари райско блаженство.

Работата е решена. Тома отново получава бюджетни средства. Всички са доволни.

Така че протойерей Артемий Владимиров е наследник на стара добра традиция. Така трябва. Явно следващия път той ще срещне в ада душата на Борис Березовский, който ще се пече на нажежена плоча и, виейки сърцераздирателно, ще разкаже със собствените си уста, че е бил приживе враг на руския народ.

Срещу лично свидетелство не може да се спори, както знаете.

вторник, август 20, 2019

Застраховка за правни разноски. Какво трябва да знам?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Натали Жекова - студентка по право в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“.

Страна съм по съдебно дело. Искам да бъда сигурен, че всички разходи, които направя във връзка с него, ще ми бъдат възвърнати. Ще са ми нужни средства за адвокатски хонорар и държавна такса, а е възможно и да трябва да заплатя възнаграждение за вещи лица, ако се наложи тяхното участие в делото. Разбрах, че мога да сключа договор за застраховка за правни разноски. За да съм сигурен, дали такъв ми е нужен, бих искал да си отговоря на няколко въпроса.

Какво представлява застраховката за правни разноски?

Това е договор, с който аз се задължавам да платя премия, а застрахователят се задължава да поеме разноските ми, ако съм участник в:

  • съдебно дело – напр. за делба на имот;
  • досъдебно производство – тук мога да направя разноски, ако наема адвокат, който да защитава правата ми, ако срещу мен се води разследване и/или ми бъде повдигнато обвинение за извършено престъпление;
  • административно дело – искам да ми бъде издадено разрешение да осъществявам търговия с лекарства, но вместо това директорът на Изпълнителната агенция по лекарства издава отказ. Имам право да го обжалвам, но това също е свързано с разходи от моя страна;
  • арбитражно производство.

По-специално тази застраховка може да ми служи, за да:

  1. водя дело или сключа извънсъдебно споразумение, за да получа обезщетение, ако съм претърпял загуба, вреда или телесна повреда. Такъв може да бъде случаят, ако пострадам от извършването на престъпление – напр. грабеж, и искам да получа обезщетение за нематериалните вреди, които съм претърпял (уплаха, болка и др.);
  2. получа защита от адвокат, който да ме представлява пред съда, ако съм страна по дело.

Кога е полезно да сключа застраховка за правни разноски?

На практика тази застраховка покрива например:

  • хонорара, който трябва да заплатя на адвоката, който ме защитава и представлява;
  • възнаграждение за вещи лица – тяхното участие в процеса се налага, ако е нужно експертно мнение по някакъв въпрос, като техният труд се заплаща. Например, ако водя дело за ПТП, вещото лице преценява как се е случило, каква е била пътната обстановка, как са настъпили вредите по колите и т.н.;
  • ако съм страна по изпълнително дело и е нужно да заплатя разноски за съдебен изпълнител;
  • да заплатя разноските на другата страна – държавна такса, адвокатски хонорар и т.н.

Важно! Тъй като сключвам договор за застраховка, е много важно да се запозная добре с общите условия за този вид застраховка на застрахователя. Там ще разбера какво точно ще покрие застраховката и какво – не. Така ще мога да направя най-добрият възможен избор за мен.

Сключих застраховка и сега какво?

Въпреки, че съм сключил застраховка със застраховател, аз, разбира се, имам право да упълномощя адвокат или друго лице по мой избор, което да ми предоставя юридически съвети. Разходите ми за това трябва да бъдат покрити от застраховката. Така например ако бъда незаконно уволнен, мога да потърся помощ от адвокат, който да ми помогне да защитя правата си.
В случай че между мен и застрахователя възникне разногласие по отношение на договора – относно правата и задълженията, които и двамата имаме – напр. дали застрахователят трябва да ми покрие определени разходи, или пък дали съм си платил всички премии по договора, мога да се обърна за решаване на спора към:

  • орган за извънсъдебно разрешаване на спорове – напр. арбитраж;
  • съда.

Какво не покрива застраховката за правни разноски?

Застраховката за правни разноски не покрива разходите ми, които са свързани с:

  1. правни спорове и рискове, които могат да се появят, ако използвам морски плавателни съдове (напр. кораб); и
  2. договор за застраховка “Гражданска отговорност”;
  3. глоба, конфискация или имуществена санкция (на моята фирма).

неделя, август 18, 2019

Нобелови лауреати – 1959 година

Филип Ноул-Бейкър (Philip Noel-Baker)

1 ноември 1889 г. – 8 октомври 1982 г.

Нобелова награда за мир

(За дългогодишната му, предана работа за международния мир и сътрудничество.)

Английският пацифист и дипломат Филип Джон Ноул-Бейкър е роден в Лондон в семейството на канадци, което има още шест деца. Фамилията си Бейкър променя през 1923 г., след женитбата си с Айрин Ноул. Баща му, Джозеф Алън Бейкър, е командирован в Лондон, за да открие там отдел на семейната инженерна фирма и остава в глада завинаги. Джозеф и съпругата му Елизабет са квакери и участват активно в обществения живот. Постепенно Джозеф започва да се интересува от политиката и става член на съвета на Лондонското графство, какъвто остава в продължение на единадесет години, а през 1905 г. е избран за член на камарата на общините от името на либералната партия. Ноул-Бейкър израства в семейство, в което политическата активност се съчетава органично с традиционния квакерски пацифизъм.

Като получава средно образование в училището „Бътхем“ в Йорк, Ноул-Бейкър учи в колежа „Хевърфорд в Пенсилвания (САЩ) и в Кралския колеж (Кеймбридж, Англия), където има отлични оценки по история и икономика (1910-1912 г.). Изключителен атлет, той ръководи Кеймбриджкия атлетически клуб в продължение на две години, участва в Олимпийските игри през 1912, 1920, 1924 и 1928 г., като през 1920 г. получава сребърен медал за бягане на 1500 метра.

През 1913 г. Ноул-Бейкър получава степента магистър и става заместник-директор на колежа „Ръскин“ в Оксфорд. Заради квакерските си отношения към войната, по време на Първата световна война организира и ръководи полева болница. Намира се в центъра на военните действия във Франция, награден е за храброст. По-късно става адютант в британска санитарна част на територията на Италия и е удостоен с Военен кръст и британския сребърен медал „За воинска доблест“. Ноул-Бейкър се жени за Айрин Ноул през 1915 г., синът им Франсис се ражда през 1920 г.

След войната Ноул-Бейкър помага на Робърт Сесил по време на Парижката мирна конференция, където двамата защитават проекта за създаване на Обществото на народите. В секретариата на Обществото става помощник на генералния секретар. До 1922 г. е тясно свързан с норвежкия учен и хуманист Фритьоф Нансен, който печели международна известност с помощта си на бежанците по време на войната.

През 1924 г. Ноул-Бейкър става професор по международни отношения в Лондонския университет. Тогава прави първия си опит да попадне в редовете на законодателите, като се кандидатира от името на лейбъристката партия в консервативния Бирмингамски , но претърпява поражение: четири години по-късно става депутат от окръг Ковънтри.

През 1926 г. Ноул-Бейкър публикува две книги: „Обществото на народите в действие“ („The League of Nations at Work“) и „Разоръжаване“ („Disarmament“), които му донасят широка известност като специалист по разоръжаването. В състава на британската делегация присъства на десетата асамблея на Обществото на народите. Ноул-Бейкър е секретар на Артър Хендерсън, министър на външните работи и председател на Световната конференция по разоръжаването, която се провежда в Женева през 1932 г.

След напускането на лейбъристката партия от Р. Макдоналд Ноул-Бейкър губи през 1931 г. мястото си в парламента. Но след пет години е избран отново в окръг Дерби и остава член на парламента до пенсионирането си през 1970 г. Обезпокоен от нарастващата войнственост на Бенито Мусолини и на Адолф Хитлер през 30-те години, Ноул-Бейкър одобрява санкциите срещу Италия в отговор на агресията в Етиопия, критикува своето правителство за снизходителното му отношение към Хитлер, по-късно подкрепя решително Уинстън Чърчил, който призовава за съпротива срещу фашистката заплаха.

Като парламентарен секретар в министерството на военния транспорт в коалиционното правителство на Чърчил Ноул-Бейкър води работите на военното министерство в камарата на общините. Когато през 1942 г. лейбъристите формират правителство, той става министър и като такъв ръководи британската делегация в състава на изпълнителния комитет към подготвителната комисия на Организацията на обединените нации (ООН), по-късно е член на подкомитета, който разработва дневния ред на Асамблеята на ООН. Ноул-Бейкър членува също така в редица комитети на организацията.

Въпреки натоварената работа в ООН Ноул-Бейкър запазва активността си в британското правителство; през 1946 г. е избран за председател на лейбъристката партия. Като министър участва непосредствено в преговорите за предоставяне на независимост на Индия. Когато консерваторите се връщат на власт през 1951 г., Ноул-Бейкър взема активно участие в дебатите, водени в камарата на общините по въпросите на международната политика. Не изоставя и своята кампания за разоръжаване. Книгата му „Надпревара във въоръжаването: програма за световно разоръжаване“ („The Arms Race: A Program for World Disarmament“, 1958 г.) съдържа изчерпателен анализ на историята на преговорите за разоръжаване, а също така редица практически предложения.

След получаването на Нобеловата награда Ноул-Бейкър продължава да работи в името на мира. Като напуска камарата на общините на 80 години, той заявява: „Докато здравето и силите ми позволяват, възнамерявам да правя всичко, за да смущавам сладкия сън на тези, които позволяват да продължава надпреварата във въоръжаването“. Ноул-Бейкър се изказва решително срещу войната във Виетнам. През 1977 г. е удостоен с пожизнено перство и получава титлата барон Дерби. Умира в Лондон ва деветдесет и две години.

Превод от руски: Павел Б. Николов

събота, август 17, 2019

Уроци по атеизъм. № 25

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 25. Абортите и тайните знания на поповете

И така, да поговорим за абортите. Днес можем да наблюдаваме задълбочаваща се истерия около тази обикновена житейска реалия, която е била, е и вероятно ще бъде един от най-важните белези за свободата на човека по въпросите да решава както своята съдба, така и съдбата на производните на своя организъм. Правото на това решение се отнася може би към фундаменталните свободи на човека. Това е много важно да се знае и да се помни.

Също така е важно да се знае и да се помни, че по този въпрос науката е казала отдавна своята дума, определяйки, при това с голям запас под линия, безопасните за организма на жената срокове за прекратяване на бременността, а също така мястото и статута на ембриона. Най-известните ембриолози, включително Карл Максимович Баер, Вилхелм Хис, Вилхелм Роу, Ханс Шпеман и Жак Коен, са единни в своето мнение, че не виждат никакъв проблем в аборта. Фактическите материали от всички открития, удостоени с Нобелова награда, като се започне от 1901 година, когато наградата е основана, не съдържат никакви указания за особени свойства на човешкия ембрион, които да го отличават от ембрионите на всички останали млекопитаещи. Трябва да помним, че истерията във връзка с абортите има единствено религиозни причини и корени. Нещо повече, тази истерия няма никакви аргументи освен тези, които са част или от религиозния фолклор, или от така наречените предания – също религиозни. Нещата с вторите са много забавни.

Ще напомня, че антиабортната истерия е започнала от Шестия вселенски събор и от редица папски енциклики по този повод. Автори на тази истерия били монаси, които в съответствие с техните обети не би трябвало да знаят даже колко точно гърди имат жените, да не говорим за това, че нищо не са можели, не са били длъжни и не са имали право да разбират нито от особеностите на строежа на матката, нито от особеностите на ембриологията. Въпреки това истерията за прекъсването на бременността станала факт.

Между другото, това изобщо не е удивително. Както знаем, всички религии се навират много страстно във физиологията. При това с особена упоритост се пъхат в това място, което се нарича на латински nima pudenda, иначе казано – непосредствено в срамната цепка, и придават огромно значение на сексуалния контекст на всичко това. Няма да напомням за особената ярост, която предизвиква у православието позата „жената отгоре“, но ще напомня, че някои вярвания изискват категорично циркумцизия – отрязване на част от пениса на мъжа или на момчето. Някои също толкова страстно искат инфибулация – зашиване в младенческа възраст на големите полови устни на момичетата, като се оставя само малък отвор. Трети настояват да се изрязва клитора, някои забраняват преливането на кръв, някои забраняват пресаждането на органи, да се правят аборти и така нататък. Религиите са много и всяка си има, както се казва, свои изисквания.

На теория тук няма никакви проблеми. Никой не пречи на вярващите да постъпват според своите вярвания: могат да се циркумцизират, могат да се инфибулират, могат да си зашиват свирка в аналното отверстие. Въпрос на вкус, лична работа. Но в последно време поклонниците на свръхестествени същества се опитват да натрапват совите възгледи за физиологията и на тези милиони хоро, които или не ги възприемат, или ги смятат за диващина. Вътрешните правила на своята секта или на своята конфесия поклонниците на свръхестествени същества се опитват да направят общозадължителни за цялото общество. В Русия повод за религиозна истерия отново станаха абортите. По този въпрос, както вече отбелязах, академичната наука отдовно е казала своята дума, но църквата държи на своето мнение и смята прекъсването на бременността за недопустимо в който и да е момент.

Може би църквата има някакво особено тайно знание? Може би знае някакви тайни за онтогенезата и за мирозданието!

Но нека не се докосваме до “строго специфичните“ знания на църковните дейци. Известно е, че например не може да се намери религия, в която убитият или умрелият бог да не възкръсва и да не се възнася. Как именно се е осъществявало това възнесение: с вертикално излитане или все пак е било необходимо някакво засилване? Това изобщо не е наша работа, с такива въпроси трябва дас е занимава теологията. Ние изобщо не можем да потвърдим или да опровергаем тези твърдения, те са и непроверяеми, и напълно недоказуеми. Нека с проверяеми и доказуеми факти да опровергаем накратко способността на църквата да получи достоверна информация изобщо за каквото и да е съществено, важно и значително нещо. Може би свръхестествените същества, които управляват съзнанието на вярващите, са им разкрили и са им съобщили някакви непознати за нас тайни на природата?

Да погледнем може ли поне някои знания и убеждения на църквата да се възприемат сериозно. Ще постъпим строго, но пределно доброжелателно. Да вземем например геологията. Тази наука е била атакувана от християните от момента на своята поява. Най-значителните произведения, основаващи се на класическата теология и на традициите на светите бащи, са „Свещена история на Земята“ от Томас Бърнет, „Естествена история на Земята“ от Джон Уърд и „Произход на човешкия род“ он Матю Хел.

Там всичко е доста забавно. Според възгледите на теолозите всички изкопаеми останки на огромни същества се обясняват например така – цитирам: „Продукт на маслена материя, започваща да се мести под въздействието на горещината или на бурното движение на земните изпарения“. Томас Бърнет, известен, между другото, теолог, в своята „Свещена история на Земята“ обосновава библейската версия за мирозданието и потопа. Според Бърнет Земята е била първоначално идеално гладка и подобна на яйце, нещо повече – била изпълнена с течност. Набраздило я едва грехопадението на човека.

Професорът от Кеймбриджкия университет, също теолог, Уилям Уитсън в капиталното си произведение „Нова теория за Земята от момента на нейното сътворение“ обяснява появата на всички земни релефи с комета, която отворила намиращи се много надълбоко фонтани. Професорът от същия Кеймбриджки университет Джон Уърд в „Естествена история на Земята“ развива теорията за произхода на различните изкопаеми останки от времето на Ноевия потоп. Любопитно е, че различни случайно открити фосили – независимо дали са останки от дицинодонти, паразавролофуси или мегалозаври – винаги са били сочени от църквата като доказателство за съществуването на библейските исполини. Тези исполини, които според Книга Битие и Книга Числа от Библията са населявали земята паралелно с хората по времето на Мойсей и Ной.

Разбира се, тогава никой не правел специални разкопки, но много често ерозиите, свлачищата и сриването на отвесните брегове на реките са разкривали гигантски загадъчни кости и тези кости се окачали в църквите именно като кости на исполини, загинали при потопа. Трябва да отбележим, че палеонтологичните находки се възприемали по горепосочения начин не от някакви случайни любители или от отделни попове, а от най-известни и авторитетни професори по богословие – Тарубий, Инкриз, Мадзер и Шайцхер. Шайцхер се прославил с това, че през 1726 година открил в едно свлачище много големи кости и тържествено ги провъзгласил за останки от допотопен човек. Костите се запазили до края на XIX век, когато науката ги идентифицирала вече като принадлежащи на мегалозавър.

Същият например конфуз се среща и при религиозната датировка на възрастта на Земята. Знакова фигура по този въпрос е теологът Джон Лайтфут. Той превръща в теологична догма предположението, че Земята е сътворена на 23 октомври 4004 година преди новата ера в четири часа сутринта. Но Лайтфут не е измислил нищо. Той се позовавал на собствени изчисления, на хронологията на библейските събития, на произведението на епископ Ъшър „Летописите на Стария и Новия Завет“, а също така вероятно и на произведението на Винсент от Бове „Огледало на историята“. Той първи определя, че Земята е на четири хиляди години. Впрочем, тон по тази тема дават още така наречените бащи на църквата, или непосредствено Ориген, Евсевий, Лактанций и Климент Александрийски, които винаги са балансирали при определянето на възрастта на Земята някъде между четири и шест хиляди години.

Няма да обръщаме внимание на анекдотичността и диващината на тези представи, засягащи много сериозни въпроси. За нас е важно само това, че са неправилни. Че никакви знания в тази сфера, които принципно, качествено да се различават от общото равнище, църквата няма и никога не е имала. Но вие вероятно помните текста на отричането, което църковните дейци заставили да произнесе Галилео Галилей: „Аз, Галилей, на седемдесет години, намиращ се в тъмницата, коленопреклонен пред ваши свещенства и имайки през очите си Евангелието, което докосвам с ръце, отхвърлям, проклинам и презирам заблудата и ереста, съдържащи се в твърдението за движението на Земята“. Точно този текст, трябва да помним, е бил разпратен до всички нунции в Европа, до всички архиепископи и епископи. Той станал основа за много университетски курсове и бил прочетен от всички църковни катедри. Наред с тези мероприятия типографиите печатали могъщи антикоперниковски, антикеплеровски и антигалилеевски произведения, които имали повсеместно разпространение и били задължителни за преподаване във всички университети. Тези произведения съдържали теологични възражения и критики по отношение на вече разгромената теория на Галилей.

Да разгледаме например произведението на Киарамонти, посветено на същия кардинал Барберини, който преследвал Галилей. Той съдържа крайно убедителен за онова време и много популярен аргумент срещу движението на Земята, звучащ буквално така: „Животните, които са способни да се движат, имат крайници и мускули, а Земята няма нито крайници, нито мускули, следователно не може да се движи“. Някой си Полако посочва в своето съчинение още по-убедителен аргумент: „Земята не само е студена, но и олицетворява самия принцип за студенина, а студенината е противоположна на движението и дори го разрушава, за свидетелство на което могат да послужат животните, които при вкочаняването си стават неподвижни“.

Всички тези произведения били, както вече казах, широко тиражирани. А произведенията на Йохан Кеплер, Галилео Галилей и Николай Коперник били внесени в известния списък „Индекс на забранените книги“ (лат. Index Librorum Prohibitorum) и разпространението им било практически нереално. И тук също сме принудени да отбележим една крайна съществена грешка. При това напълно можем да се въздържим от естествената ирония – няма никаква необходимост да ритаме трупа на теологичното съзнание, странното е друго. Защо свръхестественото същество е забравило да съобщи на доверените си лица, за каквито, както е известно, се представят църковните дейци, толкова прости и важни подробности за строежа на Слънчевата система?

Същото се отнася и за елементарната биогенеза. Така наречените бащи на църквата, като Василий Велики, Григорий Нисийски, Августин Блажени, Исидор Севилски, Петър Ломбардски, създали свои хипотези за създаването на света и за произхода на видовете. По-специално Исидор Севилски е автор на версията, според която пчелите се образуват от разлагащо се телешко месо, хлебарките – от конско месо, щурците – от магарешко месо, а скорпионите – от морски раци. Приблизително също така любопитна версия предложил и премъдрият баща на църквата Тома Аквински в „Summa Theologiae: „Ако даже се появяват нови видове, те потенциално са съществували по-рано, което се доказва от факта, че някои животни се образуват от гниенето на други животни“.

Повтарям, въпросът не е в диващината на тези представи. Въпросът е в тяхната принципна погрешност. Лесно е да видим, че в умозаключенията на църковните дейци няма и никога не е имало никакви сериозни знания или някакви прозрения. Те винаги са комплект от груби и крайно примитивни грешки, съпровождани от противопоставяне на всички реални знания и на всичко емпирично. Даже тези прости примери са достатъчни, за да се убедим в това, че представата на църквата за сложни неща, включително и за абортите, изобщо не трябва да се приемат сериозно в какъвто и да е смисъл на тази дума.

Нарочно посочих тук примери, основаващи се именно на западната теология. Руското православие е било винаги някакво парахристиянско течение, което е взело от основите на религията само тоталитаризма и агресивността, напудрени леко със захаросана фразеология за всякакви си там любов и прошка. Православната църква е била винаги провинциална и в създаването на фундаменталните основи на богословието, в общи линии, никога не е участвала. Между другото, може би именно с това се обяснява нейният дивашки страх от атеизма.

Ето ви един любопитен факт. Когато се създаваше Обществената телевизия, която трябваше да бъде независима, народна и свободна, още никой не знаеше какво ще има на нея. Но беше абсолютно точно известно какво няма да има на нея в никакъв случай. Да, познахте – никакъв атеизъм. Страхът на църквата от атеизма е толкова велик и всеобхватен, че всяко споменаване за него в днешната официална, държавна преса на Руската федерация се смята за недопустимо. Може би във връзка с това се приемат и абсурдни закони за клевета. И това явно се прави, за да се спасят поне последните парчета от рухналата репутация на Гундяев (руския патриарх Кирил – бел. П. Н.). Макар че, както е казал някога Талейран: „Знаете ли, скъпи мои, има оръжие, което е по-страшно от клеветата“.

И накрая искам да отговоря на един въпро за милите московски момичета, които се наричат Pussy Riot. Често ме питат как ще завърши тази история. Е, трудно е може би да се предскажат всичките етапи, но с какво ще завърши, според мене, е абсолютно разбираемо. Ще завърши с Чаплин (Всеволод Чаплин, руски високопоставен свещеник, личен враг на Невзоров – бел. П. Н.), който с баян и кепе ще изпълнява на ъгъла на проспект „Толоконникова“ (фамилията на една от участничките в пънк групата Pussy Riot, осъдена на две години затвор заради антиправителственото изпълнение на Pussy Riot в храма „Христос Спасител“ – бел. П. Н.) тъжни песни, които, надявам се, ще му позволят да не умре от глад.


(Следва)