понеделник, октомври 31, 2016

Григор Пърличев – Автобиография – 10

Григор Пърличев от Охрид, Вардарска МакедТойия - "Автобиография", публикувана в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", книга XI, София, 1894 година
Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА, ПЕТА, ШЕСТА, СЕДМА, ОСМА, ДЕВЕТА.

Не минаха много месеци, когато почтените членове на цариградското "Читалище" ме поканиха да преведа „Илиада“.

В отговор им писах: "Ще съкратя, много пъти Омир спи; Jndignor quandoque bonus dormitat Homerus (прескачам местата, където добрият Омир спи – бел. П. Н.); ще преведа само блестящите страници на „Илиада“ и ще ги съединя така, че да съставят нещо цяло." Отговориха ми, че приемат с възторг предложението ми и заедно с отговора ми пратиха "Греческо-русскый словарь" („Гръцко-руски речник“ – бел. П. Н.) и "Илиада" на Гнедич (бях, както и днес още съм, слаб в българския език). Като отворих речника и видех, че думата “αταφος“ е преведена "несхороненный" („непогребан“ – бел. П. Н.), не ми се хареса никак и в полето на книгата при думата “αταφος“ написах "безгробен".

Превеждах на български не както исках, а както можех. Уморен от превода, четях руски стихотворения, които намерих у покойния Димитрий П. Захариович. Нещастие беше, че нямах български книги: вникнах жадно в руските и щом намирах дума поетическа или кратка, или звучна, или нова за ушите ми, я преписвах в речника при гръцката дума, на която съответстваше.

Така например при думата "καταβάλλω" съм написал синоними: обори, разори, погуби, сби, свъргна, свали, снесе, срази, низрина, низложи, опружи, срази, борит дървеса, поникна град, поражен страхом, повержен, опрокинат, разсиплет, сорва, отвали, уложи, в прах обрати, ниспровергна, спна (съпна), срина, обруши, разсипа, низложи, разгроми (град не устоял), преврати и т. н.

Почти нито една страница в тоя речник няма без мои бележки. Ден след ден духът на руския език ми ставаше по-познат и тъй като не можех да пиша на български, записвах на старобългарски. Но преди да усвоя новия стил, се появи в браилското "Периодическо списание" една критика против незнанието ми да употребявам препинателните знаци и против неточния ми превод (че съкращавах). Критикът писа дълго против мене – не трябваше толкова. Тъй като искаше да ме срази и да препоръча своя превод, можеше да каже само туй: "Пърличев не знае български", и тогава аз наистина бих бил сразен, но за жалост има критици, които не само са несправедливи, но и се явяват на света само за това – да се нарекат критици. Името "критик" е най-сладкозвучното име на света и един bachelier иска да бъде критик, както и един циганин иска да пуши тютюн. Добрият, просветеният критик не само посочва недостатъците, но и ги поправя. Само такъв може да бъде достоен за свещеното име критик. А да ти казва критик, че в стихотворение, ти или твоят словослагател, сте сгрешили в употребата на удивителен знак, да ти казва, че превеждаш неточно, когато ти, чрез печата, тръбиш пред целия свет, че преводът ще бъде свободен и съкратен – това вече не е ли несносно шарлатанство? Като видях тази критика, казах си: "Ще направя друга „Илиада“." Взех цялата българска "Илиада", хвърлих я в огнището и огънят тутакси я полиза. Само двете първи песни останаха напечатани в периодичното списание "Читалище".

Сега вече започнах да превеждам по други стил и употребих всичките падежи и причастия. Например:

Пей ми, музо, гнев неукротимий

Ахилея Пелеева сина;

гнев, кой гъркъм много бед устроил,

в ад низринал много душ иройских,

плот их сделал псов и птиц игранем:

Зевсова ся воля съвършала.

Зная, че тоя превод не мирише много на български, но тъй като съм слаб по български, той не можеше да стане инакъв.

В последните години на църковния въпрос, когато охридчаните бяха отчаяни и материално обезсилени, не само заплата не получихме, но според силите си и подпомагахме господата Илия Чобанов, Петър Огненов и Коста Размов, които пращаха за своя сметка в Цариград нужните телеграми и изгубиха в подвига целия си имот.

През 1874 година, когато наближаваше времето да посрещнем първия български митрополит Натанаил, съставих една песен, която вмъквам туа не заради достойнството ѝ, но за да покажа как после Натанаил ме възнагради:

Бога вишняго да славим и честитаго царя

и със радост да посрещнем добраго ни пастиря

Како прежде богом пратен Моисей за Исраил,

така сега царем пратен пастир наш Натанаил.

Окаянному народу врата рая отворил,

горки сълзи стогодишни во вселье претворил,

Сега кости миросани Паурика Арсения

веселятся българскаго ради възкресания,

добре ни дошъл си, Отче, слава нам и лепота!

Посетил си народ скърбен, что лежал во тъмнота.

Наши дрехи великденски пред тебе би постлали,

но нам пастири лъжевни дрехи не оставили.

Пред стопи твои, Владико, цветя би усеяли,.

но, под зверско им дишенье; цветя нам овенали.

Как стана посрещането му, какво беше владикуванието му, кои бяха грешките му, как откровено го разобличавахме – тук не му е мястото да описвам. Ще кажа само туй: дотогава бях служил в Охрид петнадесет години последователно, но още през първата година на Натанаиловото владикувание училището се разори, учениците се разпръснаха и аз бях принуден да се условя в Месокастро (махленско училище в Охрид). Там служих две години. Но и там Натанаил не ме остави в спокойствие: той прати своето заптие, грозен дебрянин, въоръжен турчин, който ме хвана под мишница и при писъците на учениците ми ме свали по стръмната стълба. Месокастренците отидоха веднага в митрополията и казаха на Натанаил.

– Нямаш работа с нашия даскал. Ако не можеш да отвориш училище, поне не затваряй.

И ме поставиха пак на седалището ми. Служих им още една година. Изпитите станаха тържествени. Никога не съм бил толкова благодарен от успехите на учениците си, колкото през тези три години. Натанаил присъстваше и искаше да засрами учениците ми. Изпитваха ученика (сега учител) Аргир.

– Докъде стигнахте в аритметиката?

– До край.

Натанаил отвори числителницата (на Данов) и показа с пръст на ученика правоъгълен триъгълник, украсен с квадратчета, които доказват, че квадратът на хипотенузата е равен на сбора от квадратите на другите две страни, и го попита:

– Какви са тези прозорци?

Аргир каза и доказа. След него Дуле Гьоршев доказа поразителните свойства на геометрическата съразмерност и т. н. Натанаил, като видя, че всичките учители похвалиха делото ми, поопита един ученик от IV отделение:

– Защо се слага запетая между В ъ з л ю б л е н с и н и И с а а к?

– Този урок не е за него – казах аз, – а е урок за класните ученици и това доказва, че не е твоя работа да изпитваш.

Секретарят на Натанаил, Стоянчо, жител на Щип или на Скопие (не помня добре), му мигна с очите и го отведе от залата за изпитване. Натанаил се оплака на благочестивите месокастренци, че аз съм го изпъдил из училището: те му повярваха. Това беше истина, на която бяха очевидци, но не знаеха всичките причини за тази постъпка. И тъй, подадох си оставката, както си я бях подал и на думи преди изпитите.

Колко чудно е, че отечеството, което никога и никъде не оценява синовете си, и гръцкият владика Мелетий, най-непримиримия ми враг, цели осемнадесет години търпяха моите уроци, проповеди, мъмрения и укори, и никога не ме изпъдиха, а първият български митрополит, очакваният Месия, изпъди безчестно Пърличев от татковината му.

Реших се да отърся праха от нозете си и да отида в София, където, според писмото на г-н В. Диамандиев, мнозина родолюбци ме канели да се заловя за каквато и да е литераторска работа и ми обещавали всякакви улеснения и помощи. Решението беше твърдо, но средства за пътуване ми липсваха.

Какво да се прави? Услових се в Струга. Там си припомних някогашната бедност и икономия и, благодарение на г-н Йосиф Кавачов, за една година спестих 4300 гроша. Две хиляди оставих у дома, с другите две тръгнах за София. Там родолюбците, които ме канеха, станаха невидни, но кабинетът на бурмов ме назначи за класен наставник и преподавател на елински език в Габровската гимназия. Беше (ако добре помня) учебната 1879/80 година. Там, както и навсякъде, заради късогледството си, не намерих приятели. През следващата година спряха латинския и елинския език, за преподавател на които бях нарочно пратен (гимназията стана от класическа реална), и аз бях поканен за помощник в Народната библиотека.

Щом влязох в това здание, се уплаших от мрачността и влажността му и първата ми работа беше да си дам оставката. Два месеца чаках отговор на молбата си, но и буйно работих. На всичките книги в Народната библиотека (освен ония, които бяха в читалищната стая), изписах заглавията. Заповядано беше да се означи на всека книга автора, науката, с която той се занимава, годината и града, където е издадена, броя на страниците ѝ и на томовете ѝ, дали тя е една, или двойна, или тройна. Преди да свърша мудната си работа, очите ме заболяха от постоянното писане. Най-после г-н Гюзелев, с увеличение на заплатата ми, ме изпрати за учител в Битоля, където и сам желаех да отида. През втората година на учителстването ми в Битоля светият екзарх благоволи да увеличи заплатата ми още с 630 франка, а през следващата ме назначи в отечеството ми, където животът за мене беше невъзможен: охридчаните възроптаха, че получавам четирикратно повече, отколкото те ми плащаха. През миналата година учителствах, както и през настоящата 1884/5-та учителствам в Солун, наслаждавам се на добро здраве и на спомени за страданията ми, и се надявам, че Бог няма да допусне да оставя скоро службата си.

Но и днес още, проста среща с който и да е жандарм, или просто напомняне на звуците на една арнаутска песен, която често звучеше в казармата, ми причиняват тръпки, отвращение, ужас.

Солун, 16 април 1884 – 1 май 1885

Край

БЕЛЕЖКИ

1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.

неделя, октомври 30, 2016

Лекции по руска литература – брой 41

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Предишни части:

I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6.

II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2.

"БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9.

III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

2.

Фьодор Михайлович Достоевский е роден през 1821 г. в семейството на по-скоро беден човек. Баща му бил лекар в една от обществените болници в Москва, а положението на лекарите в обществените болници в тогавашна Русия било скромно и семейството на Достоевский живеело в небогат квартал, намиращ се далече от разкоша. Баща му бил дребен тиранин, когото убили при неизяснени обстоятелства. Фройдистки настроените изследователи на литературното творчество на Достоевский са склонни да виждат автобиографичен момент в отношението на Иван Карамазов към убийството на баща си: макар че Иван не е фактическият убиец, като знае за готвещото се престъпление, но не го предотвратява, той става съучастник. Според тези критици Достоевский, чийто баща е бил убит от един кочияш, цял живот се е мъчил от подобно чувство за вина. Така или иначе, няма никакво съмнение, че Достоевский е бил неврастеник и от детските си години е страдал от тайнствената болест епилепсия. Нещастията, които го сполетели по-късно, задълбочили болезненото състояние на духа му и изострили болестта му.

Отначало Достоевский учил в московски пансион, а след това във Военно-инженерното училище в Петербург. Той бил равнодушен към военната техника, но баща му мечтаел за военна кариера на сина си. Даже и там обаче той отделял повечето си време за литература. След дипломирането си служил в инженерен отдел до времето, което се предвиждало за компенсиране на полученото образование. През 1844 г. напуснал службата и се посветил изцяло на литературата. Първата му книга "Бедни хора" (1846 г.) поразила и критиците, и читателите. Има различни легенди за ранната ѝ история. Приятелят на Достоевский, писателят Дмитрий Григорович, го уговорил да покаже ръкописа на Николай Некрасов, който по това време издавал най-влиятелното литературно списание "Современник" ("Съвременник"). Некрасов и приятелката му Авдотя Панаева поддържали в редакцията на списанието литературен салон, който се посещавал от всички литературни знаменитости по това време. Тургенев, а после и Толстой били постоянни гости заедно с левите критици Чернишевски и Добролюбов. Да те напечатат в "Съвременник" било достатъчно, за да си създадеш име. Достоевский дал романа на Некрасов, а през нощта в леглото не можел да се отърве от лоши предчувствия. "Те ще се смеят над моите бедни хора" - повтарял си той. Но в четири часа сутринта го събудили Некрасов и Григорович. Те се втурнали в стаята му, задушили го със сочни руски целувки, разказали му, че седнали да четат ръкописа вечерта и не могли да се откъснат, докато не го прочели до края. Възхищението им било толкова голямо, че решили да събудят автора и да му кажат веднага какво мислят за него. "Какво като спи: това е по-важно от съня" - казали си те.

Некрасов дал ръкописа на Белинский и обявил, че се е родил нов Гогол. "Гоголевците никнат при вас като гъби" - отбелязал сухо Белинский. Но като прочел "Бедни хора", изпаднал в същия възторг, поискал веднага да го представят на новия автор и го обсипал с възторжени комплименти. Достоевский се превъзнесъл от радост; романът "Бедни хора" бил публикуван в списанието на Некрасов. Успехът бил огромен. Но за съжаление това не продължило дълго. Вторият му роман, или много дълъг разказ, "Двойникът" (1846 г.) - по-добър и, разбира се, значително по съвършен от "Бедни хора" - бил посрещнат доста сдържано. Но Достоевский вече успял да си въобрази за себе си какво ли не и, наивен, неокастрен, зле възпитан, успял да се постави не един път в глупаво положение и да се изпокара с новите си приятели и поклонници. Тургенев го нарекъл нов цирей на носа на руската литература.

Ранните политически симпатии на Достоевский били на страната на радикалите и отчасти на западниците. Той се сближил с едно тайно дружество (макар че не изглежда да е бил негов член), състоящо се от млади хора, които споделяли социалистическите теории на Сен Симон и Фурие. Тези млади хора се събирали в дома на чиновника от Държавния департамент Михаил Петрашевски, където четели на глас и обсъждали книгите на Фурие, разговаряли за социализма и критикували правителството. Но след сътресенията през 1948 г. в редица европейски страни Русия била потопена от реакционна вълна; правителството се разтревожило и започнало да се разправя с всички инакомислещи. Петрашевци били арестувани, Достоевский също. Обвинили го, че е участвал в заговор, че е разпространявал писмото на Белинский [до Гогол], пълно с оскърбления по адрес на православната църква и на царската власт, и че заедно с другите се е опитвал да размножава антиправителствени писма с помощта на частна печатница. По време на предварителното следствие Достоевский се намирал в Петропавловската крепост, където бил началник генерал Набоков, мой прародител. (Кореспонденцията между генерал Набоков и цар Николай за затворника е доста забавна.) Присъдата се оказала сурова - осем години каторга в Сибир (срокът бил заменен на четири години от царя). Но преди да прочетат на осъдените окончателното решение на съда, разиграли с тях крайно жесток фарс: казали им, че ще бъдат разстреляни, закарали ти на мястото на екзекуцията, съблекли им ризите и първата група затворници била привързана към стълбовете. Едва тогава им прочели истинската присъда. Един от осъдените полудял. Преживяното през този ден оставило дълбока следа в душата на Достоевский и никога не се заличило от паметта му.

Четирите години каторга Достоевский прекарал в компанията на убийци и крадци, защото между криминални и политически престъпници тогава не се правела никаква разлика. Своите впечатления той описал в "Записки от мъртвия дом" (1962 г.). Не е приятно за четене. Всичките унижения и лишения, които преживял, са подробно описани, а също така и престъпниците, сред които е живял. За да не полудее при тези условия, Достоевский трябвало да намери изход. И го намерил в невротичното християнство, до което достигнал през през годините там. Напълно естествено е, че някои от осъдените, сред които живеел, проявявали не само чудовищно зверство, но и известни признаци на човечност. Достоевский събрал отделните прояви на човечност и построил върху тях доста изкуствена и съвършено патологична идеализация на обикновения руски народ. Това била първата стъпка по пътя на дългото му духовно развитие. През 1854 г., когато срокът на присъдата му изтекъл, Достоевский служил като войник, а полкът му се намирал в далечно сибирско градче. През 1855 г. умрял Николай I и на престола му се възкачил неговият син Александр II. Той бил най-добрият руски цар през деветнадесети век. (По ирония на съдбата умрял от ръцете на руски революционери, разкъсан буквално на две части от бомба, хвърлена в краката му.) В началото на неговото царуване много затворници получили амнистия. Правата на Достоевски били възстановени. След четири години му разрешили да се върне в Петербург. През последните години от изгнанието си той възобновил литературните си занимания със "Село Степанчиково" (1859 г.) и "Записки от мъртвия дом". След връщането си в Петербург потънал в литературна дейност. Заедно с брат си Михаил започнал да издава списание "Время" ("Време"). "Записки от подземието" и "Унижените и оскърбените" (1861 г.) излезли в това списание. Отношението му към властите се променило напълно в сравнение с юношеския му радикализъм. "Православие, абсолютна монархия и руски национализъм" - тези три опори, върху които се градяло реакционното славянофилство, станали негова политическа вяра. Социализмът и западният либерализъм се превърнали за него във въплъщение на западната зараза и в сатанинско внушение, призвано да разруши славянския и християнския свят. Днес някои се отнасят по същия начин към фашизма и комунизма, виждайки в тях път за всеобщо спасение.

Личният му живот не вървял добре. В Сибир се оженил, но първият му брак не му донесъл щастие. През 1862-1863 година имал връзка с една писателка, пътували заедно до Англия, Франция и Германия. Тази жена, която по-късно ще характеризира като "дяволска", по всяка вероятност е била неговият зъл гений. След това тя се омъжила за Розанов, забележителен писател, съчетаващ проблясъците на изключителен талант с моменти на поразителна наивност. (Познавах Розанов, когато вече беше женен за друга.) Тази жена, по всяка вероятност е оказала не много благотворно влияние върху Достоевский, разстройвайки още повече неустойчивата му психика. В Германия за първи път се проявила страстта му към хазартните игри, която през останалата част от живота му се превърнала в чума за семейството му и в непреодолимо препятствие за каквото и да е материално благоденствие в дома му. След смъртта на брат му списанието, което издавал, престанало да излиза. Достоевский фалирал и върху него легнало бремето да се грижи за семейството на брат си - задължение, което веднага приел доброволно. За да се справи с непосилния товар, Достоевский се заел трескаво за работа. Всичките най-известни негови съчинения - "Престъпление и наказание" (1866 г.), "Играчът на рулетка" (1867 г.), "Идиот" (1968 г.), "Бесове" (1872 г.), "Братя Карамазови" (1880 г.) и др. - са създадени в условията на вечно бързане: той не винаги имал възможността дори да прочете отново написаното, по-точно - продиктуваното на стенографките, които бил принуден да наеме. Сред една от тях Достоевский най-сетне намерил жена, която му била напълно предана, с такъв практически усет, че с нейна помощ започнал да се вмества в сроковете и да се измъква от финансовата криза. През 1867 година той се оженил за нея. Този брак бил напълно щастлив. От 1867 до 1871 г. те постигнали определено финансово благополучие и съумели да се върнат в Русия. Оттогава до смъртта си Достоевский живял в относително спокойствие. Романът "Бесове" имал огромен успех. След излизането му на Достоевский било предложено да публикува в крайно реакционното списание "Гражданин" на княз Мешчерски. Последното му произведение, "Братя Карамазови", от което написал само първия том и работел над втория, когато починал, му донесло най-голяма известност от всичките му романи.

Но още по-голяма известност получила речта му при откриването на паметника на Пушкин в Москва през 1880 г. Зад това грандиозно събитие стояла страстната любов на Русия към Пушкин. Най-добрите тогавашни писатели участвали в него. Но най-голям успех имала речта на Достоевский. Същността ѝ била, че Пушкин е въплъщение на руския национален дух с неговата всемирна отзивчивост, дух, който откликва чувствително на идеалите на другите народи, но обгръща тези народи и ги преобразява духовно. В това негово качество Достоевский виждал доказателство за световната мисия на руския народ. Като четем речта днес, трудно можем да разберем причината за нейния оглушителен успех. Но като си спомним, че по това време цяла Европа се обединявала срещу възхода на руското самосъзнание и могъщество, ще разберем по-добре каква буря от чувства е предизвикала речта в патриотичните души на слушателите. Една година по-късно, малко след смъртта на Александр II, Достоевский починал сред заслужено всеобщо признание и почит.

(Следва)

събота, октомври 29, 2016

Нобелови лауреати – 1937 година

Джордж Паджет Томсън (George Paget Thomson)

3 май 1892 г. – 10 септември 1975 г.

Нобелова награда за физика, 1937 г. (заедно с Клинтън Джозеф Дейвисън)

(За експерименталното откриване на дифракцията на електроните в кристалите.)

Английският физик Джордж Паджет Томсън е роден в Кеймбридж. Той е единственият син и по-голямото от двете деца на Дж. Дж. Томсън, професор по експериментална физика в Кеймбриджкия университет и директор на лабораторията "Кавендиш", и Роуз Елизабет (Паджет) Томсън, дъщеря на Джордж Паджет, региус професор по медицина в Кеймбридж. До брака си Роуз Паджет е една от студентките на Дж. Дж. Томсън в лабораторията "Кавендиш".

Джи Пи, както го наричат приятелите и колегите му, получава училищно образование в Кеймбридж. Постъпва в Тринити колидж през 1910 г., а през 1914 г. взема първите награди по математика и естествени науки. Като завършва същата година университета със степен бакалавър, става стипендиант изследовател и преподавател по математика в Корпус Кристи колидж в Кеймбридж. Там остава до 1922 г. с прекъсване по време на първата световна война.

По време на войната от 1914 до 1915 г. Томсън служи във Франция като лейтенант, а след това се връща в Англия, където в продължение на четири години работи по въпросите за устойчивостта и летателните качества на самолетите. Тогава се научава да лети и написва първия си учебник - "Приложна аеродинамика" ("Applied Aerodynamics"), който е публикуван през 1919 г. След завръщането си в Кеймбридж Томсън завършва изследванията си за електрическите разряди в газовете - работа, която започва още като студент под ръководството на своя баща. По това време той открива - едновременно с Франсис У. Астън, - че елементът литий съществува под формата на два изотопа с маса 6 и 7.

През 1922 г. Томсън става професор по натурфилософия (физика) в Абърдийнския университет в Шотландия и заема този пост до 1930 г., когато е назначен за професор по физика в Империъл колидж в Лондон. През 1952 г. се връща в Кеймбридж като ръководител на Корпус Кристи колидж, където остава до излизането си в пенсия през 1962 г.

Именно в Абърдийн Томсън дава най-значителния си принос за теоретичната физика. В периода между 1919 и 1927 г. американският физик Клинтън Дж. Дейвисън (заедно с Ч. Кунсман и Лестър Джермър) изучава взаимодействието на електроните с металически повърхности. Използвайки електронни лъчи и монокристални метални решетки, групата учени, работейки в лабораториите на телефонната компания "Бел", доказва експериментално съществуването на дифракция на електроните в кристалите - явление, предсказано още от Луи дьо Бройл, който изказва хипотезата, че електроните имат вълнова природа, като дължината на вълната на електрона е обратно пропорционална на неговата скорост. Решаващите опити учените провеждат през януари 1927 г., когато успяват да регистрират явлението интерференция, предизвикано от дифракцията на електроните при никелов монокристал.

Томсън разбира за изследванията на Дейвисън през 1926 г., когато двамата учени се срещат на конференция в Оксфорд. Като се връща в Абърдийн, той започва да проучва взаимодействието на електроните с тънки твърди ленти във вакуум вместо в по-сложна газова среда. Томсън предлага на един от своите студенти, Александър Рийд, да използва като мишена много тънка целулоидна лента. Множество електрони, притежаващи висока енергия, преминавайки през тази лента, се отклоняват, образувайки върху поместената зад мишена фотопластинка дифракционни пръстени. С нарастването на енергията на електроните ъглите на отклонение намаляват, което потвърждава вълнообразното поведение на електроните.

Тъй като структурата на целулоида по това време е неизвестна, Томсън и Рийд преминават към метални мишени (алуминиеви, златни и платинови) с добре изучена кристална решетка. При всички случаи отклонилите се електрони образуват ясно различими пръстени, чиито размери се съгласуват превъзходно с формулата на дьо Бройл. Експериментите на Томсън дават решително опитно потвърждение на хипотезата за вълновата природа на електроните с висока енергия, като допълват резултатите на Дейвисън, който се занимава с електрони с ниска енергия.

След 1937 г. Томсън е нееднократно научен съветник на британското министерство на авиацията. През 1941 г. ръководеният от него комитет представя на британското правителство заключение, в което производството на атомна бомба се признава за осъществимо. Тази препоръка оказва влияние върху решението на Великобритания да участва в Манхатънския проект. След Втората световна война Томсън участва в работите за овладяване на управлението на термоядрения синтез. Той подкрепя максималното международно сътрудничество за развитие на атомната енергия за мирни цели. Последния си принос за физиката дава през 1951 г., когато изследва космическите частици в космическите лъчи, излъчвани от звездите.

През 1924 г. Томсън се жени за Катлин Бюкенън, дъщеря на ректора на Абърдийнския университет. Семейството има двама сина и две дъщери, които Томсън трябва да възпитава сам след смъртта на съпругата си през 1941 г. От детските си години Томсън се увлича от изготвянето на миниатюрни корабни модели, които обича да пуска по вода. Неговият колега Майкъл Макрум си спомня, че "способността на Томсън да свързва помежду им разнообразни факти, богатата му памет, широкият му кръгозор и проницателният му ум заедно с ненаситната жажда за обмяна на мнения правят разговорите на маса с него просто възхитителни".

Томсън получава благородническа титла през 1943 г. Сред многобройните му награди са медалът Хюз (1939 г.) и Кралския медал (1949 г.) на Лондонското кралско дружество, медала Франклин (1960 г.) на института "Франклин" и медала Фарадей (1960 г.) на Института на инженерите по електротехника и електроника. Той е чуждестранен член на Американската академия на науките и изкуствата, на Лисабонската академия на науките, а също така член-кореспондент на Австрийската академия на науките.

Превод от руски: Павел Б. Николов

петък, октомври 28, 2016

Григор Пърличев – Автобиография – 9

Григор Пърличев от Охрид, Вардарска МакедТойия - "Автобиография", публикувана в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", книга XI, София, 1894 година
Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА, ПЕТА, ШЕСТА, СЕДМА, ОСМА.

Слушах тези известия тъй безчувствено, като човек, навикнал да слуша постоянно злощастия за себе си и за своите си, но знаете ли как достигах до вратата, за да ги слушам? Трябваше да премина разстояние от шест метра. Колената ми трепереха. Почти на всяка стъпка падах над затворниците, които лежаха (денем спяха). Сам не си вярвах, че тялото ми се е изнурило и че нозете ми не могат да ме крепят. После настана ропот против мене от страна на злодейците и бях принуден да ида при посетителите си на четири крака.

Помня едно събитие, което доказва, че тогава и умствените ми сили бяха отслабнали; не само мозъка ми беше поразила треската - всичкото ми тяло страдаше.

Между другите рамазански увеселения, една вечер, докато спях, един от злосторниците се беше облякъл в женски дрехи. Смеховете бяха общи, от тях се събудих и видях мнозина да докачат притворната жена. Тя уж подбягваше и се оплакваше от докачителите си. Като късоглед, не познах това лице и се захванах със силна проповед за чистотата на нравите, която - особено в Албания - се счита за първа Божия заповед. Циганинът, явно за смях, щипна силно преправената жена и тя извика уж от болка. Тогава се разви у мене донкихотовски дух: станах за защита на невинно угнетената слабост! Како безсилна котка, когато се бори със силен пес, прибягва до дърво или зид и се изправя на задните нозе, опирайки гърба о прибежището си, а предните държи вдигнати и готови в защита и се хвърля решително върху песа, за да наложи на главата му острите си нокти - такъв бях аз пред огромния циганин. Опрях гърба си о зида, вдигнах изсъхналите си ръце за бой и му извиках:

- Лене се дотврас, т.е. остави я, защото ще те убия.

Но само в гласа беше силата ми и като не можех да го нападна, той ме нападна. Спуснах се към него като бездушно тяло: ръцете ми паднаха на рамената му, главата ми - на гърдите му, а нозете ми останаха където си бяха. Мнозина затворници обиколиха чаушина и го молеха да покаже милост към нещастието. А той не само показа милост, но и прекрати играта.

Още няколко дена и аз бих свършил попрището си. На сутринта Наум Кумев ми каза:

- Радвай се, дойдоха от Охрид седем старейшини, от всека махала по един, и носят със себе достатъчно пари и всенародни умолителни прошения за освобождението ви. Ти би плакал, ако да чуеш колко са страдали те по пътя от снегове и виелици. На Антим подариха тридесет и девет лири и един скъпоценен кожух и му обещаха да го възвисят на светиклиментовия престол. Утре е Божик и Антим ще ви освободи: ако ние не уважаваме турските празници, турците уважават нашите... Знаеш ли? Якимовата невеста роди син.

- Слава Богу! Како го кръстиха?

- Григор.

- Да е жив, вековит! (Григор е сега ученик във втори клас).

Вечерта, преди Рождество Христово, чух гласа на Антим. Незабавно се отвори вратата и двама охридчани - Евтим Мушмов и Наум Кумев - дойдоха при мене, взеха ме за мишници и ме извлякоха навън. При излизането ми циганинът не забрави да вмъкне пръстите си, показалеца и средния, в джоба ми тъй изкусно, че едва го усетих. Нищо не му казах, а и в джоба ми нямаше нищо.

Целунах десницата на мнимия си освободител. Казвам го мним, защото той не ме избави заради невинността ми, а заради обещанията и подаръците, а особено защото в “Άρματωλός“ бях похвалил албанците. Както и да е, той ни избави и не е мое право да изследвам приятел ли ни беше той, или враг. Той ме настани в една чистичка стая на митрополията си (която после турците направиха на прах и пепел цялата). Внукът ми отиде на хан. Боже! - си мислех аз, - защо внук ми не е приет тук?... Не може ли Антим с едно кафе да ме отрови?

Там пиех вода, каквато, уверявам ви, няма по целия свят - вода, която аз предпочитах пред баснословния нектар; вода, която нашите химици са длъжни да изпитат; вода, която прави всичките дебряни философи (в Дебър няма идиоти).

Антим не ме лиши никога от собствената си трапеза. Сам наливаше дебърско вино, несравнено по-добро от охридското (Дебър е вулканично място). Аз предпочитах митрополийската вода. Сутрин и вечер заедно с Антим четяхме съответното последование и след завършването му правех три поклони и му целувах десницата.

- Достопохвално е - казваше той - вашето четене и пеене.

- Бог ме порази - му казвах аз. - Έν τω θλίβεσθαί με έκέκραξά σοι Κύριε = когато ми е тежко, извиках към тебе, Господи.

И той се смееше нестихващ смях, уморителен. Той не можеше помисли, че аз му говоря сериозно. Той ме прати на прочутите дебърски топли бани заедно с един от слугите си, който ме уми.

Не помня добре третия ли, или четвъртия ден след Рождество Христово беше, когато Антим направи великолепен пир на всичките влиятелни в Дебър личности. Струва ми се, че тоя пир замести парите, които Антим се обричаше да даде на всеки от тях за освобождението ми. След вечерята, или както Омир би казал, като се задоволиха всички от ядене и пиене, Антим взе да им разправя как съм написал едно добро стихотворение, как в него похвалил съм шкипитарите (соколите), как делото ми предизвикало шум в Гърция, как се венчало и т. н. Особено настояваше да им разясни стиха ινα γνωριση έκαστος ...

- Ей завалли (клетник – бел. П. Н.)! - казваха гостите.

После бях свободен да излизам и на разходка. В чаршията срещнах злодееца Даут, свободен. Вървежът му беше странен: когато трябваше да вдигне десния си крак, накланяше тялото си напред, а крака си движеше назад и го издигаше прекомерно, грозно. Притекох се да го поздравя със свободата. Тъй като бях познат като убиец на десет владици, той ми оказа честта да ме прегърне три пъти.

- Приятел да си ми, Даут, не дигай ногата толко високо.

- Не знаеш ли че петнадесет години съм носил пранги?

- Не можеш ли да го движиш как другия?

- Не мога.

- Кракът е твой, можеш да му наредиш.

- Не мога.

Чудех се - тъй порокът, веднъж вкоренен, вече не се изкоренява.

Един ден, заедно с Георги Манчев, като се връщахме от посещение на болните ми другари, които бяха пренесени у една гостилница, едно дебрянче взе да хвърля камъни по нас и удари даже Манчев по крака.

Като се пооправих малко, потърсих и получих позволение да посетя великолепната общежителна обител на свети Йоан Предтеча. Там ме възхити звучното славянско четене. Чудех се как то се е опазило в Дебър, Кърчово и Прилеп, а в Охрид е изчезнало.

На 15 януари 1869 ми предадоха книгите и ръкописите. Какво да видиш! В тях намерих и чужди книги, способни да компрометират и целия град пред правителството: българска и сръбска истории; разговор на петима офицери, които си разделят Турската империя, и военни упражнения (книга, която знаех, че принадлежи на охридския доктор Вилар, янинец).

На 16-ти същия месец тръгнахме от Дебър, всички заедно, със старците. На 18-ти същия месец, празника на св. Атанасий, домашния ни покровител, стигнахме в Охрид весели и здрави, освен брат ми и внук ми, които бяха болни.

- Виж, майко, св. Атанас и св. Климент ни доведоха живи...

Трапезата беше сложена, но преди да седнем, се прибрахме пред иконата, кланяхме се и плакахме, славещи Бога и светиите му св. Климент и св. Атанас, комуто и паметта почетохме. После седнахме и се веселихме, преди всека наздравица молещи св. Атанас да пази от зло всичките християни, а най-после и нас, да подари здраве на болните (внук ми, болен, не можа да ни дойде на гости).

Стига ли туй? Не. На 20-ти същия месец друга заповед от Дебър - да идем пак аз и внук ми под конвой. Внукът ми не дръзнаха да го вземат, че беше опасно болен и от насекоми изнурен. Вместо него се реши в охридския меджлис да иде майка му, дванадесет години по-възрастна от мене. Със себе тя взе и зълва си, като остави други жени да наглеждат сестриния ми син. Тази нагла обида ме порази повече от всичките мои злощастия, взети заедно. По пътя срещнахме г-н Х. Чудов, който, изнурен от тифа, отиваше в Охрид.

- Със здраве!

Той не отговори, но може би не чу. Исках да сляза от коня, да го прегърна, да го разпитам, но не ми позволиха.

Отведоха ме в казармата, а жените в митрополията: трябвало да платим още двадесет бели меджидии обещани, а неплатени. Платих ги и сестра ми си отиде в Охрид свободна. Мене ме отведоха пак в митрополията под предлог, че трябва да се допълнят разпитите. Разпит изобщо не се проведе, но останах в митрополията още три месеца. Защо ли? За нищо друго, освен за да не се извърши въвеждането на български език в Охрид.

Когато към средата на април се върнах в Охрид, майка не ме позна: бях станал много здрав и двойно по-пълен, отколкото бях преди. Изхвърлихме елинския език, който бяха пак възцарили по времето на мъките ни. Въведохме български. Появи се ново мнение, нов стремеж, нов живот. Антонаки умря от злоба. Изгонихме Мелетий. Жънехме онова, което беше отдавна сеяно. За кратко време от гонителите ни ни един не остана жив: всичките погинаха почти едновременно, както кандидатите за ръката на Пенелопа, на които орисницата обрекла да загинат всичките в един ден. Правдата възтържествува, победата беше съвършена. След победата незабавно се приготвихме на сватба. Поправихме дядовата си къща. Макар да не съм никак подготвен за обществен живот, макар и да знаех, че Исус Христос, и изрично, и със собствения си пример, препоръчва безбрачието, макар и да знаех, че свети апостол Павел казва: “Добро нещо е бракът, но по-добро е безбрачието“, макар и да знаех, че който иска да се посвети на отечеството, трябва да е безбрачен, като напук обаче на мъчителите си, се ожених.

На всеки българин желая да има домакиня како моята, но вярно е, че бих бил по-полезен на отечеството, ако бях останал свободен.

На сватбата, почти за първи път, вкусихме вино, без което после не можехме, нито можем. Моля юношите да помислят колко е опасен навикът.

Понеже в Охрид никоя къща не е без лозе, шест месеца след сватбата изкоренихме старото си лозе и насадихме ново. Според обичая поканихме на гости работниците, които работиха даром. Това е първият път, когато се изпя песента:

Хиляда и седем стотин шестдесет и второ лето

в Охрида от Цариграда дошъл Салаор.

Се представил пред Арсеня наша Патрика честнаго

и му рекъл слово горко, слово жалостно:

“Царска веля е да търгнеш денеска за в’ Цариграда,

на тебе от върли гърци голем поплак е.“

Събрал Патрик свое стадо в църква святий Климентова,

благослов му дал последен, ръце заплетил.

Дълго време хлицал стярец во мълчане всенародно

и по бела брада ронил сълзи горещи.

“Слушайте ме, мили чада, аз ке ида в’ Цариграда:

на мене от върли гърци голем поплак е.

Гръцкий Патрик ке ни строши славна Охридска столица

и мене до смърт ке държи в заточение.

Ке прати владици гърци - лицем светци, сърцем вълци,

ке ви давят, ке ви стрижат, ке мълзят до кръв.

Мегю народа ке сеят несъгласе и раздори,

да се мрази син со татка и со брата брат.

И ке викнете до Бога, и крило не ке найдете,

смирени ке наведете глава до земи.

Ке ми бъдете сираци; така било написано:

елате ми да ви гушна за последен път.“

Чърна тъга поразила старо, младо, мъжи, жени,

вси со ръце заплетени сълзи проливат.

Той ги гушка, тие тъжни му целуват десна ръка,

и от ръка как от извор сълзи се леят.

Вяхнал Патрик бърза коня и неволно упътил се.

Тога гръмккй плач народен небо процепил.

Умилил се честний Патрик, свалил шапка навезана,

погледнал на сино небо, люто прокълнал:

“Ох! послушай, милий Боже! Хаир никога да немат

Стамче бей и Буяр Лигдо, Нейко челеби.“

Милостивий Бог послушал патричка гореща клетва:

слава нихна, семе нихно погубил со шум

и сега во куки нихни ткае паяк паячина

и на пусти стрехи нихни хукат хутове.

Сълзи потекоха из очите на гостите, не толкова от стойността на стиховете, колкото от страстта, с която се изпяха. Тая песен ни помогна за изкореняването на гърцизма много повече от всичките ни предишни подвизи.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.

четвъртък, октомври 27, 2016

Лекции по руска литература – брой 40

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Предишни части:

I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6.

II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2.

"БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9.

III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881)

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

Белинский в "Писма до Гогол" (1847 година): "...Вие не забелязвате, че Русия вижда своето спасение не в мистицизма, не в аскетизма, не в пиетизма, а в успехите на цивилизацията, на просвещението, на хуманността. На нея са ѝ нужни не проповеди (стига ги е слушала!), не молитви (стига ги е повтаряла!), а пробуждане в народа на чувството за човешко достойнство, толкова векове заровено сред кал и тор - права и закони, съобразени не с учението на църквата, а със здравия разум и със справедливостта, и строги по възможността им за изпълнение. А вместо това тя разкрива ужасното зрелище на страна, в която хората търгуват с хора, като нямат и онова оправдание, което използват лукаво американските плантатори, когато твърдят, че негърът не е човек; страна, в която хората не се наричат по име, а с прякори: Ванки, Васки, Стешки, Палашки; страна, където в края на краищата няма не само никакви гаранции за личността, честта и собствеността, но няма даже и полицейски ред, а има само огромни корпорации на най-различни служебни крадци и грабители! Най-живите съвременни национални въпроси на Русия сега са: да се унищожи крепостното право, да се отмени телесното наказание, да се въведе по възможност строго изпълнение поне на тези закони, които вече съществуват. Това усеща дори самото правителство (което много добре знае какво правят помешчиците със своите селяни и колко е броят на първите, ежегодно изклани от вторите) и доказателство за това са неговите плахи и безплодни полумерки в полза на белите негри..."

Моята позиция по отношение на Достоевский е любопитна и затруднителна. В моите лекции гледам обикновено на литературата под единствения интересуващ ме ъгъл - като явление в световното изкуство и като проява на индивидуалния талант. От тази гледна точка Достоевски не е велик писател, а доста посредствен, с изблици на превъзходен хумор, но - уви - с пущинаци от литературни баналности между тях. В "Престъпление и наказание" Расколников убива по една или друга причина една стара лихварка и нейната сестра. Правосъдието в образа на неумолим следовател се промъква бавно към него и в края на краищата го кара да си признае публично извършеното, след което любовта на една благородна проститутка го довежда до духовно възраждане, което през 1866 г., когато е написана книгата, не изглеждало толкова невероятно банално, колкото изглежда сега, когато опитният читател не би се оставил за бъде заблуден по въпроса за благородните проститутки. Но моето затруднение се състои в това, че не всички читатели, към които се обръщам, имат голям опит. Трябва да кажа, че една трета от тях не правят разлика между истинска литература и псевдолитература, и на тях Достоевский, разбира се, ще им се стори по-интересен и по-художествен от разните глупости като американските исторически романи или произведения, наречени "Оттук до вечността", и подобни на тях безсмислици.

Независимо от всичко, аз ще говоря дълго за редица наистина велики писатели, а именно на подобно високо равнище трябва да се критикува Достоевский. Аз не съм някакъв изтъкнат академичен професор, за да преподавам това, което не ми харесва. Много ми се иска да развенчая Достоевский. Но си давам сметка, че читателите, които не са чели достатъчно, ще бъдат озадачени от моите доводи.

(Следва)

сряда, октомври 26, 2016

Григор Пърличев – Автобиография – 8

Григор Пърличев от Охрид, Вардарска МакедТойия - "Автобиография", публикувана в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", книга XI, София, 1894 година
Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА, ПЕТА, ШЕСТА, СЕДМА.

Между другото носът ми ужасно отече и болките бяха нетърпими. Стенанията ли мои дотегнаха на жандармите, или ги обзе страх от зараза (имаше в тъмниците заразна болест), както и да е, но те ме изведоха от килията и ме посадиха в тъмницата на катилите (злодейците), много по-лоша от охридската. Вонята беше непоносима, погледът на новите ми другари – зверски, грозен. Стаята беше доста тясна и - о проклета дивост! - с камъни постлана. Мангали с недогорели въглища съкращаваха дните на затворниците, които се надпреваряха кой от кого повече да се доближи до мангала.

- Боже мой! - прошепнах си. - Как ще живея тук! По-добре смърт!

Един циганин ме посрещна и каза:

- Аз съм тук чауш, аз определям всекиму мястото. Кажи ми защо си осъден.

- Убих десет владици.

- Оооух! Седни тук при мене - и ми подаде кафе.

Тутакси на кожуха ми падна нечисто насекомо.

- Виж - каза ми циганинът, - над нас живеят низами (войници), от нас много по-нечисти: оттам постоянно падат тези...

- Нищо, и ние ще им пращаме по някое.

И се разсмяха злодейците. Аз не се смеех: болките ми всека минута ставаха по-люти.

Като усетих, че въздухът ни е отровен, огледах се и видех, че само през една триъгълна дупка, отворена на тъмничната врата, получавахме въздух, светлина и храна. Хлябовете даже за да промъкнат през нея, трябваше да се пречупят: не толкова заради теснотата ѝ, колкото за да узнае стражата да не се крие нещо в тях. Страдалчески стенех от болки и скръб, дето ме разлъчиха от внучето ми, когато Г. Х. Топеничар ме посети и ми подари дълъг шал (зимата беше прелюта). Какво ми каза той, не разбрах - че засвири военната музика.

- Слава Богу - каза циганинът, - дойде време да се поразходим. Ти, Сефедин, ще изнесеш днес кюпа навън. (У един кът на тъмницата имаше кюп, в който затворниците със скотско журчене изпускаха тънката си вода).

Сефедин биде послушен. Горко на вироглавите, които биха дръзнали да не послушат циганина. Един непослушник той удари по глава със стомна и го уби на място.

Като престана музиката, отключиха ни тъмничната врата, за да се поразходим или по-точно - да удовлетворим неизбежните физиологически нужди, които биха накарали и най-горделивият човек да наведе чело и да се смири, ако има най-мъничка частица от разум.

След няколко минути ето Х. Чудо пред мене.

- Не бой се! - каза той.

- Тая твоя дума е балсам, който услади всичките ми болки и тъги.

- Боли ли те носът?

- Ужасно.

- Ако може, да го видя.

- Заповядай!

Той махна наложеното зърно и каза:

- Слава Богу, раната е узряла и ще те избавя от гнойта, която те мъчи - и едновременно с това ми стисна носа и материята протече изобилно.

- А бе, татко! Аз сега съм като повторно роден: лекували са ме двадесет и трима атински доктори, но имам повече вяра на твоето християнство, отколкото на тяхната наука.

- Утре ще бъде по-добре, вдругиден още по-добре.

- Амин.

- Има още.

- Благослови!

- С Бога и с приятели ще ви спася от тъмницата.

- Амин! - и му целунах десница.

- С Яким посетихме всичките аази: всичките са благосклонни към нас.

- Пречи ли Антим?

- Не бой се! Аз отговарям за него.

Тъй както си разговаряхме, внук ми пристъпи към нас със сложени ръце.

- Как си, вуйчо?

- Много по-добре. Ето вторият ни татко, който ден и нощ се труди за нас: целуни му десницата.

Момчето целуна десницата на г-н Чудо, после и моята.

- Ако те гледам така болен, аз ще умра от жал.

- Търпение, Георгий! Нека пострадаме малко. Сам Христос е страдал за народа.

- Няма да страдате много - каза Чудо, кълна се в св. Климент, ще се спасите.

- Да му имам милостта; и на сън ми се яви той.

- Няма да забрави той ни вас, ни враговете ви. Пари имам, и Емин ми донесе много, и народът ще придаде многократно. Какво искате да вечеряте? Имам да ви храня с баклави. Болен и пътник да не пости - казва законът.

Затвориха ни в тъмницата. Циганинът започна да брои пари.

- Отде толкова пари у циганина? - попитах някой си Трифон, който беше убил жена си, отчаяна курва.

- Не знаеш ли? Той ги граби в сред чаршията и после си ги дели с Адем ага.

- Как така?

- Той е толкова изкусен в занаята си, че не можеш да се усетиш когато те обира.

- Ще дойде ден и за него... но какво наказание по-тежко от нашето?

- Искаш ли да ти разкажа подробно делата на всеки затворник?

- Крайно ще ме зарадваш: тези пусти нощи, предълги, нескончаеми. Има време за сън, има и за разговор. Разговорът е утеха на нещастните. Отегчение е многото сън, а при това и не можем да спим.

Трифон започна да ми разказва ужасни истории, на които тука не им е мястото. Боже мой! Как спяха затворниците! Всеки от тях поставяше главата си на кълката на ближния си. Тридесет и двама затворници тъй пренощуваха, докато слушах интересните биографии на другарите си. Тъй се минаха шест дена. Храна ни носеше, кога сам Чудо, кога калфата му Анастас Димзович. Често идеше и Яким. Материята от раната ми течеше изобилно. После внук ми се разболя - от скръб ли, от заразата ли... Но причини бяха много.

Градяха се в казармата няколко стаи недоградени. Всичките затворници под конвой носеха отдалеч материал за тази цел. Аз, како болен, бях лишен от тази спасителна разходка, но след оправянето ми не ме оставиха да гния в тъмницата. Усетих животворното влияние на чистия въздух, но колкото аз печелех в здраве, толкова внук ми губеше. Късаше ми се сърцето, когато го изнасяха навън другарите му, държащи го за мишниците. Главата му висеше над рамото като чашка на увехнал цвят, но и така го ободрявах с енергични думи, произнесени с оня хроматичен тон, какъвто употребяваха Омировите герои, когато построяват на бой дружината си. Един вечер, когато А. Димзович ми беше донесъл ястие и си отиваше, видях през триъгълната дупка двама жандарми, недостойни за името (че бяха облечени в арнаутска форма), които взеха да го бият немилостиво и извиках:

- Не бу сизден, бе катиллееер катиллер? (Какво правите, бе убийци такива! – бел. П. Н.)

От вика се огласи казармата и жандармите уплашени изпуснаха мъченическото момче: те помислиха, може би, че някой чиновник им вика. 

Отчаяно беше положението ми, но то щеше да стане три пъти по-лошо. Чакаха ни тежки изпитания: затвориха Яким в една стая на казармата, където къс по къс преживяше и погълна няколко писма, които имаше със себе.

Стига ли туй? Не! Никак! На сутринта, по време на отпуската, видях и брата си Иван и си помислих: “Не казваше ли право Христо Танчев, че аз не мога да победя Мелетий? Че аз с главата си не мога да строша планина, планината ще ми строши главата? Ето че врагът иска да затрие цялото ни семейство!“ Страшно се отчаях, но на брата си показах съвършено спокойствие, даже и шарлатански го ободрих с енергични думи и жестове.

- Откога си тук?

- Един сувария (въоръжен конник – бел- П. Н.) ме доведе вчера пеш.

- Къде се намираш?

- В килията.

- Защо си в Дебър?

- Оплаках се на чорбаджиите ни, че те са виновници за твоето нещастие, а те ме изпратиха тук.

- Те са искали да докажат, че е истинско твоето обвинение срещу тях, но бъди уверен, брате, че Бог ще ги порази, а нас ще избави.

- Бог да те чуе. На ти една риза.

- Благодаря! Как е мама?

- Много по-добре.

- Жив е Господ, бе хей!!

(А Иван може би пестеливо ми говореше, както и за себе си). След мало ни заповядаха да идем всеки на мястото си.

- Наглеждай малко Георгий: болен е.

- Знам.

И се разделихме. Влязох в тъмницата и седнах: “Боже! Боже! Как ще бъде! Разделен от брат си, от внук си, от Яким... Всичките гинем! Да бяха поне при мене“...

Струваше ми се, че каменният под ме вдига нагоре като с лост, че стаята се върти около мене, че съм дошъл до изумление. От страх при тези симптоми сърцето ми буйно затупа, все едно щеше да изскочи из гърдите ми. Станах и пак седнах, колената не ме крепяха. Съблякох си дрехите и се облякох в праната риза, която като че светлина разливаше от белина. Злодейците се чудеха на плата и на блескавината му. Симптомите изчезнаха: стана ми по-добре. 

В такова положение бях, когато дойде Емин.

- Как си със здравето?

- Не много добре.

- Да ти доведа лекар?

- Не! Ти ще ми бъдеш лекар.

- Готов съм.

- От моя страна ще напишеш силен арзохал (молба – бел. П. Н.) на мютесарифа. Ще пишеш: коя е вината ни?

- Добре.

- Кой е обвинителят ни?

- Добре.

- Четирима мъже гинем в Дебър, затворени и несъдени.

- Предобре.

- Искаме да се изправим пред съда.

- Много добре.

- Ако загинем, пашата ще трябва да дава отговор пред хората и пред Бога.

- Това не е добре, такива думи не вървят, но нямай грижа: арзохалът ще стане силен, аз сам ще го поднеса.

- Да си ми жив!

Емин написа прошението и го поднесе. Около полунощ ме повикаха. Като престъпих прага на съдилището, заколебах се.

- Ха, кяфир (неверник – бел. П. Н.)! - каза кадията (съдията – бел. П. Н.). - Преструва се на болен.

- Много съм болен, а брат ми и внук ми може би и са умрели: има два дена, откакто не ги виждам. Но Боже мой! Какво е това зло, което ни намери! Кому кога прегрешихме ние!...

При тези думи ми закапаха сълзите. Поставиха ме на стола за разпит и започнаха ония нескончаеми писмени въпроси и отговори за име, презиме, звание, жителство, поданичество ... Че какво друго имаха да питат? Не знаеха ли те невинността ми?

Пашата изважда една ръкописна моя тетрадка и я подава на кадията, който като тоска знаеше гръцки. Кадията отвори тетрадката и взе да чете οίνον, χύνων πίνον, Σειρήνων, δελφίνων ....

- Какво е това? - ме попита.

Разправих му, че това е сборник с рими (още не знаех, че коранът проклина стихотворството, макар че самият той е стихотворен). Кадията се обърна към мютесарифа и каза:

- Шухара имиш, т. е. стихотворец бил.

Тъй се минаха още осем нощи, в които бях подложен на седем последователни разпита. В последните присъстваше и внук ми, чието здраве се беше поправило. Обвиняваха го за някаква си кореспонденция, която имал с брата си Коста в Румъния. Той отговори:

- Никога не съм му писал, нито той ми е писал.

При седмия разпит пашата се опита да ме заплаши: изважда едно мое слово, писано на задимена хартия и изречено по време на изпитания, и ми казва гръмогласно:

- Сега те държа, бе яланджи (лъжец – бел. П. Н.)!!

- Оооух! - отговорих и станах (Това оооух! звучеше често в тъмницата и го бях научил).

- Тъй ли се отговаря на пашата? - ми каза писарят.

- И на султана тъй бих отговорил, ако ме нарече яланджи. (Тук не ме излъга Омир, който казва: Θαρσαλέος γάρ άνήρ εν πασιν άμείνων, т. е. дръзновеният мъж е все по-добър).

- В това слово ти си казал, че народът не е длъжен да плаща на владиците.

- Това съм казал, това казвам и това ще казвам.

- И това е истината - каза Иляз ага, който днес е Иляз паша (Бог да го възвишава).

- И аз зная това - казва пашата, - но не е простено да се казват пред народа раздразнителни думи.

- Грешил е като човек - каза Иляз паша, - но против владиката, а не против Девлета (Държавата – бел. П. Н.).

Тогава аз казах на пашата:

- Четирима души гинем тук. Ако погинем аз и внук ми, да ти е пред Бога простено, но ако погинат брат ми и Сапунджиев, чедата им пред аллаха ще викат против вас. Ако сме виновати, погубете ни днес, ако ли не, осквернявате Рамазана.

Пашата побледня. Стоях му над главата не като осъждан, а като съдия. Мразех живота и да не помисли някой си, че само тогава, т. е. заради злощастията си, го замразих: ни в детството си, ни в юношеството си, ни в зрелостта си, ни в старостта си не съм оценявал живота. Ще повярват на туй поне злощастниците, ако не всички. Постоянно е звучало в ушите ми изречението: Ελεύθερος ο θανάτου καταφρονων (Само свободният презира смъртта – бел. П. Н.).

Юзбашията присъстваше на разпита и се чудеше: той мислеше, че ние сме за бесене, но пашата му заповяда да ме приеме в стаята си и той отговори: “Добре, ефендим“ с приличното към старшия благоговение, което характеризира османлиите, без което те щяха отдавна да загинат, и ме отведе в стая си и ми посочи добро място за седене и спане. Но там ме удари в носа воня, по-лоша от оная на злодейската тъмница. Стаята беше между двете най-смрадливи тъмници, в които бях поживял. За един миг се събраха там няколко жандарми. При огъня стоеше бляскаво медниче, пълно с кафе (арнаутинът пие двадесет кафета за двадесет и четири часа). По заповед на юзбашията се подаде кафе всички и на мене. Ако и да ми е забранено кафето, го приех (у османлиите е ужасно нещо да отхвърлиш какъвто и да е обичай или поднесено нещо). В разговора юзбашията, като мислеше, че не разбирам албански език, каза тези думи:

- Слушайте, бе синковци, турчинът нещо слаб ми се види; ишала (слава Богу – бел на П. Н.), Господ не дава слабост на турчина, но на мене така ми се струва.

От слабост често излизах навън. Като ме гледаха злодейците, казваха: “Ишала, пак ще се върнеш при нас“. Заповядано беше на някой си Оломан да ме съпровожда; затова двамата роптаеха, когато исках да изляза. Омръзна ми смрадната стая. Взаимната омраза се увеличи, когато на един албанец, който на пук ми каза: „На байрам, ишала, ще се отидем в Охрид и ще го пленим целия“, отговорих по арнаутски: „Мо м’чаа кокън, т. е. не ми цепи главата“.

Животът ми беше омръзнал. Кафето ме правеше раздразнителен. Страдах от нервите. Говорех открито и предизвикателно. Една заран излязох навън сам: Оломан не беше тук. Като се върнах в смрадната стая, не можах да не изкажа отвращението си с възклицание: “По-лошо от кенеф“. Юзбашията се събуди, повика един жандарм и му каза.

- Вземи онзи и го постави при катилите (убийците – бел. П. Н.) на място, където да няма въшки.

То значеше на най-лошо място. И той ме постави в най-отдалечения кът на злодейската стая, където преди два дена беше умрял един злосторник от тъмничен тифу. Смехове и радост у злодейците, че съм се върнал при тях, както ми предсказваха. На сутринта бях преместен в тъмницата на длъжниците, която по нищо не се различаваше от катилската, освен по това, че имаше един прозорец и не беше постлана с камъни. Там поне имахме утешението да си си разговаряме жарко със сестриния ми син и да се утешаваме един друг. Напразно предлагах на новите си другари да отварят понякога прозореца: те бяха почти всичките леко облечени и не разбираха какво е обновление на въздуха.

За зла чест там имаше един ефенди, който нощем по цели часове мърмореше безконечни молитви, като поставеше предварително пред себе една плоска дъсчица. Той беше омразен и презрян за всичките затворници.

Въобще животът тук ми беше по-сносен, но след два дена се разболях. Когато всички се тресяха от студ, тялото ми затля от огнена треска, която ме потопи в непрекъснат сън. Писано беше на внука ми да гледа страданията ми и над мене да кърши пръстите си. Неизвестно ми е колко дена тъй боледувах, но когато при едно отслабване на треската дойдох в съзнание, се намерих пак при катилите. Там ми известиха, че освободили брат ми не за друго, а защото беше опасно болен (зараза върлуваше), че Х. Чудо го приел у себе си, че братовата ми болест се лепнала веднага и на тоя евангелски мъж и на калфата му А. Димзович.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.

вторник, октомври 25, 2016

Лекции по руска литература – брой 39

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Предишни части:

I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6.

II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2.

"БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8.

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

9.

В епилога, в 29 глава, всички се женят по симетрична схема. Обърнете внимание на леко назидателния и хумористичен тон. Съдбата взема своите решения, но все пак под погледа на Тургенев.

"Ана Сергеевна неотдавна се омъжи, не по любов, но по убеждение, за един от бъдещите руски лидери, много умен човек, юрист, със здрав практическо чувство, твърда воля и забележително красноречие - още млад човек, добър и студен като лед <...> Кирсанови, баща и син, се заселиха в Марино. Нещата им започват да се оправят. Аркадий се превърна в ревностен стопанин и "фермата" вече носи доста добри доходи. Николай Петрович беше назначен за мирови посредник и сега работи с всички сили... <...>

В Дрезден на Брюлише терасе, между два и четири часа, в най-модното време за разходки, можете да срещнете човек на около петдесет години, вече съвсем побелял и като че ли страдащ от подагра, но още красив, изящно облечен и с този особен отпечатък, който човек получава само след дълъг престой във висшите кръгове на обществото. Това е Павел Петрович. Той замина от Москва за чужбина, за да поправи здравето си, и остана да живее в Дрезден, където общува главно с англичани и с пътуващи руснаци. <...>

И Кукшина се озова в чужбина. <...> С някакви си двама-трима химици, които не могат да различат кислород от азот, но са изпълнени с отрицание и самоуважение, и с великия Елисевич Ситников, който също се готви да стане велик, мотае се из Петербург и както сам казва, продължава "делото" на Базаров... <...>

Има едно малко селско гробище в едно от отдалечените кътчета на Русия. Като почти всички наши гробища, то е печално на вид... <...> Но между тях има един, до който човек не се докосва, който животните не тъпчат: само птици кацат по него и пеят на разсъмване. Заобикаля го желязна ограда; две млади елхички са посадени от двата му края: в този гроб е погребан Евгений Базаров. Там, от близкото селце, често идват двама вече грохнали старци - мъж и жена. Като се подкрепят взаимно, те вървят с натежала походка; приближават се до оградата, паадт на колене и дълго, и горчиво плачат, и гледат вторачено немия камък, под който лежи техният син; разменят си кратки думи, забърсват праха от камъка и поправят някое елхово клонче, и отново се молят, и не могат да оставят това място, откъдето като че ли са по-близо до сина си, до спомените за него..."

(Следва)

понеделник, октомври 24, 2016

Защо са им на жените деца?

Автор: Тамрико Шоли

Превод от руски: Павел Николов

Жените не винаги раждат, защото наистина искат дете. Те често имат съвсем други причини. И аз често се сблъсквам с това.

Лера разбра, че е на тридесет и седем и няма накъде да отлага. Трябваше колкото се може по-бързо да роди дете. Намери си подходящ мъж и наистина роди. Момчето излезе чудесно, но срочно. И тъй като самата Лера не младееше, нейното момче трябваше да се справи с всичко за определено време, докато тя все още можеше да му помогне. От втората година графикът на малчугана беше разчетен за всяка една минута. Той трябва да постигне всичко в определени срокове.

А Кира искаше да спаси отношенията си с Влад. Те все не можеха да преминат на ново, по-дълбоко равнище. Тя разбираше, че губи Влад, трябваха им бързо нови усещания, за да си спомнят своето чувство. Дете. Кира реши, че едно дете ще ги спаси. Сега Наташка е вече на единадесет. И през целия си живот се занимава само с това да спасява отношенията на совите родители. „Иди и кажи на баща си за това. Той е виновен“, „Твоят баща не цени нищо. Да беше му го казала, може би тебе ще те послуша“. И Наташка говори. Говори безкрайно на своите родители, които отдавна вече са си чужди хора, това, което те сами не се решават да си кажат един на друг в очите. Тя усеща, че родителите ѝ са заедно само заради нея, но са нещастни. И се чувства виновна. Защото никак не може да спаси техните отношения.

Кристина нямаше такива проблеми. Детето ѝ трябваше за статус. Тя вече имаше всичко: отлична кариера, завиден мъж, жилище. Нямаше само дете. Такова умилително и красиво като кралските дечица. Отначало се роди Карина, а след това Марта. Момичетата знаят как да позират пред фотоапарата за красиви инстаграмови снимки, носят само маркови дрехи, получават в училище единствено „шесторки“ и рецитират дълги стихотворения пред гостите. Те не трябва да допускат грешки и да развалят семейната фотография: мама има статус. И децата трябва да са статусни. Полирани.

Яна раждаше, за да има на стари години някой, който да ѝ подаде чаша вода. За да е по-сигурна, роди пет деца. И петте започнаха да работят рано, още като ученици. При завършването на университета всеки от тях вече заемаше прилична длъжност в офис. Юношеството и младостта им премина незабелязано и с продължителността на един ден. Затова пък мама е спокойна: всичките ѝ деца са напълно осигурени и за старостта си може да не се вълнува…

На света живеят милиони хора, които са били родени, за да решат проблемите на чужд живот. Тези хора са сред нашите приятели, колеги, любими или самите ние сме такива. Такива хора от още майчината утроба нямат представа какво е да живееш свой собствен живот. И това е моята най-заветна мечта: искам да подаря на моите бъдещи деца техен собствен живот, изпълнен с техни собствени интереси и цели.

ЗА АВТОРА: Украинската журналистка и писателка Тамрико Шоли (истинска фамилия – Шошиашвили) е родена на 12 юли 1986 година в Луганск, баща ѝ е грузинец, а майка ѝ – украинка. Автор е на нашумелите книги „Мъжът отвътре“ („Внутри мужчины“) и „Жената отвътре“ („Внутри женщины“), които четящите на руски език могат да намерят в интернет. Интересни неща от Тамрико Шоли може да следите на нейния профил във Фейсбук - https://www.facebook.com/tamriko.sholi?fref=ts.

неделя, октомври 23, 2016

Григор Пърличев – Автобиография – 7

Григор Пърличев от Охрид, Вардарска МакедТойия - "Автобиография", публикувана в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", книга XI, София, 1894 година
Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА, ПЕТА, ШЕСТА.

- Чуваш ли? - ми пошепна Емин.

- Чувам.

- Хич не бой се: с пари те подкова владиката и с пари ще се отървеш. Днес навсякъде и убийците с пари се отървават.

- Всичко разбрах, кажи ми нещо за владиката.

- Виждаш ли тоя кон?

- Виждам го.

- Той е натоварен със свите (сукна) и разни други дарове, пратени от владиката на мюте- сарифа. Оттук познавам, че ти си просто наклеветен и се радвам. Мютесарифът е умен и кротък човек, той ще лапне рушветите на владиката и пак ще те пусне.

- Амин.

- А оня кон, по-надясно, е товарен с твоите книги.

- Какво ще правят с тях?

- Ще ги прегледат.

- Нека! Но моля ти се да ми ги пазиш како окото си.

- Нямаш грижа.

- Беше ли у дома, когато ме задържаха?

- Не! Ние претърсихме неговата къща (и ми посочи внука ми).

- Какво е обвинението?

- Според донесението на владиката се надявахме да намерим у вас пушки, ножове и барут, а нищо не намерихме: не бойте се за книгите, и да се намери някоя лоша, то не е за зиян (щета).

- Няма ни една книга лоша от моите.

- Така да си ми жив. Срам е за царството да мъчи честните хора.

- Но защо толкова много жандарми, които аз не познавам.

- Повечето са от Дебър.

- Не стигаха ли охридските?

- Я помисли малко: вие в Дебър сте наклеветени като хасии (бунтовници).

Тръпки преминаха през тялото ми. Тежеше ми среброто. Същата вечер, по време на съня, можеше да ми го отнеме някой от многобройните жандарми, които ме заобикаляха. Реших се да го дам на Емин. Наистина, между всичките жандарми нямаше ни един да ме обича повече от Емин.

- Емин ефенди!

- Буюр (кажи – бел. П. Н.)!

- В Дебър ние ще бъдем по тъмно и ще имаме много нужди: моля те да ни наглеждаш понякога, да ни носиш хлебец, да казваш по някоя блага дума за нас.

- Това ще го направя, дори и да не ме молиш, само нямайте грижа.

- Не е ли по-добре, Емине, тези пари да стоят у тебе, отколкото у мене?

- Дай! Дай! На Емин ги даваш. Имаш ли шамлия (кърпа)?

- Много.

- Дай!

Дадох му една кърпа, той върза две на две успоредните ѝ краища. Бръкнах в джобовете си и сложих в кърпата няколко шепи сребро. После му дадох и лирите.

- Тези пари са вакъф параси.

- Давай и където трябва, Емине, но не вярвам да стигнат.

- Ще стигнат.

Боже мой! Колко люта беше зимата!

- Емине, вашият амир (началник – бел. П. Н.) жив ли иска да ме отведе в Дебър, или мъртъв?

- Стай фурула! (Пепел ти на езика! – бел. П. Н.) Какво говориш!

- Умрях от студ, виж краката ми.

- Оуу! - възкликна Емин, като пипна краката ми. - По-студени са от желязо: какво да правим?

- Да ми позволят да вървя пеш.

- Но прангите ще ти убиват.

- Нека, само да се стопля малко.

- Чакай да поискам изин (позволение) - каза той, изтича към бимбашията, разказа му каква е работата, получи позволение и се върна.

- Имаме изин - каза той.

Слязох от коня, също и внукът ми.

- Емин! - каза бимбашията. - Ако ти побягнат, вай халана (горко ти)!

- Ефендим! Аз с цената на живота си гарантирам за него.

- А за другия?

- Той ми е внук - казах на Емин.

- И за него - каза Емин.

- А какво има в кърпата?

- Пари.

- Много пари трябва да имат тези хасии.

- Ефендим! (Господарю! – бел. П. Н.) Те нито хасии са, нито пари имат. Народът насред чаршията им ги подари.

- От тези пари да не си взел някакво хисе (дял)?

- Стай фурула! При царския живот пари като милостиня не вземам, нито други позволявам.

- Аферим, бе Емин! Сени омбаши япаджаам.

- Ефендим! Ако имаше правда на света, аз бил бих юзбаши - рече и извади от дисагите ми няколко пещника и на мястото им тури кърпата.

- Няма ли да възседнеш коня ми, Емине!

- Не! Не съм уморен.

- Ако бяха всичките турци како тебе, цяла Европа би треперила от вас, както преди.

- Нашата книга казва, че хиляда и двеста турци, добри, честни и богобоязливи, могат победят най-силната войска.

Като прехвърлихме Дринския мост при село Дъбовяни:

- Стопли ли се малко? - попита Емин.

- Да!

- Сега възседнете конете си да не ви убиват прангите.

Възседнахме конете си. След няколко минути срещнахме пътници турци, яздещи великолепни коне.

- В Дебър почнахте ли рамазана?

- Да!

- Кога?

- Днес.

Юзбашията хвърли цигарата си и всичките жандарми последваха примера му. 

Стигнахме Мерсимбеговия хан. Беше мрак. Настанихме се в пространен зимник, а бимбашията с неколцина жандарми - на първия етаж, жандармите седнаха всеки на полагащото му се място. Мене и внука ми поставиха покрай огъня, може би за да ни пазят по-добре, но аз зная, че човеколюбието блестеше у много османлии, докато у много християни нямаше нито зърно милост. Започнаха ония разгорещени приказки, рамазанските приказки. Хляб имах много: извадих няколко пещника и раздадох на жандармите. Пречупиха ги, водните частици в тях бяха измръзнали и светеха: дълъг стана разговорът за зимата. Поставиха пещниците покрай огъня, за да се размразят, и ни дадоха по половин пещник на мене и на внука ми. Не вкусих и трошица. Влиянието на огъня ни склони към сън. От разговора чух само това: “Ако тези хора наистина са противници на държавата, няма да се спасят.“ После заспах.

В критичните дни на живота и когато хората са най-много развълнувани, им се присънват сънища, които ясно им предсказват, каква съдба ги очаква. Същото се случи и тази вечер. С телесните си очи не съм никога нищо видял толкова ясно, колкото онова, което видях тази вечер с душевните очи: яви ми се на сън един нисък човек, с пребяла риза, белобрад, гологлав, плешив. Гола сабя, светла като слънце, блестеше в десницата му; махна с нея и разсече главното звено на веригите ми. Веднага се събудих - от радости ли, или от живостта на съня. Събуждам внука си, никак не иска да стане.

- Стани, стани, Георгий, имам да ти казвам нещо радостно.

Стана. Тога се обърнах към празнуващите османлии:

- Слушайте, моля ви се.

Разговорът прекъсна. Всички се умълчаха.

Няма нито един народ по света да слуша като османлиите, с прилично благоговение, онова, което казва който и да е, даже и най-простия и най-презрения човек. Разказах им точно съня си. Мълчание дълбоко и дълго.

- Душа да нямам - се чу един глас, - ако не ти паднат прангите, и то скоро.

Това тълкуване беше утешително и затова ми се видя естествено, макар че се бях смял дотогава на всичките разказвачи и тълкуватели на сънища.

Сутринта - дълбока зора, готвим се за пътуване. Прангите ни звънят в ханския двор. Бимбашията слуша звъна и приказва на двама жандарми: да ни махнат прангите. Един от жандармите изрече една мръсна псувня и с нисък и роптателен глас каза по арнаутски: “На гяурина да му се яви светец и да му махне прангите! Аз не му ги махам“, и отговори на бимбашията:

- Тук няма гвоздей.

- Потърси в хана и ще намериш.

Арнаутинът походи из хана, като се преструваше, че уж търси гвоздей, и се върна.

- Ефендим, няма гвоздей.

- Ако тука няма, ще идеш в село и ще намериш.

- Аман, ефендим! Селото е много далеч!

- Пет часа, далеч ще идеш и ще намериш.

Гвоздеят беше в джеба на тоя жандарма. След няколко минути го извади и отключи прангите ни с ужасни роптания.

Тръгнахме по ония стръмни рътове, които се възвишават над Дрин. Човек се схваща, ако от тази висота метне поглед на сините Дрински струи. Пътят прилича на козарска пътека, щом го видиш, ще заключиш: “Тук живеят зверове.“

Да оставим впечатленията, които ми направи пътуването: дълго би било да се разкаже всичко подробно.

Когато приближихме до град Дебър, един звероподобен жандарм:

- Дай пари - ми каза, - или иначе ще подбудя всичките дебърски деца с камъни да ви замерят.

- Мълчи, бе муртат (вероотстъпник – бел. П. Н.)! - каза му Емин и той млъкна, и наведе главата си.

Влязохме в Дебър. Тоя град, със забогателите си от грабителство жители и охолния им живот прилича на оазис посред Сахарската пустиня. Този оазис е погълнал всичкия сок на околията. Там е натрупано всичкото богатство на християнските градове и села, близки и далечни. Там арнаутката лежи на пухено легло, обиколено отвред със златошити възглавници, когато честният славянин се лишава от насъщния хлебец, когото той с пот на лицето си произвежда за грабителя. Всякога похвални и славни са били османските дипломати, но защо ли те не поискаха ни веднъж да накажат злодейския град Дебър, от който султанското правителство не получило никога ни редовна войска, ни най-малкия данък и чиито башибозуци са опозорили държавата пред целия свят. (Че те отиват на бой, не за да се бият за вяра, а за да грабят стоката на мирните граждани) Защо министрите ни слушат ежедневно дебърските злодеяния и се преструват на глухи? Искат ли да вразумят град Дебър? С пет хиляди войници могат да направят това. Ще се лишат ли от пари? Но в Дебър ще намерят безчетни съкровища, които, по всеки закон, са държавни. Защо наказаха с оттегляне Кадри паша, най-способния си служител, който успя да улови всичките главатари на дебърските злодейски чети, прати ги под конвой в Битоля и накара така дебряните да живеят мирно и да строят обществени пътища като всички покорни поданици? Защо изпълниха буквално дебърската молба и не само Кадри паша наказаха с оттегляне, а и главатарите на дебърските разбойници освободиха и разрешиха строенето на пътища по цялата дебърска околия, на която жителите са вечни врагове на мира, на тишината и на правдата?

Но колкото и да желая отговор на тези въпроси, длъжен съм да не се отклонявам от предмета си и да кажа нещо за дебърската тъмница: като дотегнах досега на читателите си с излишна говорливост, длъжен съм да им разкажа накратко за последвалите ужасни събития, но колкото и да бъда кратък, трябва ми още доста мастило, защото и материята е изобилна.

Влязохме в къшлата (казармата). Най-напред ни поставиха в затворническа килия, тясна, дълга и доста тъмна стая, където живееха жандармите. Боже мой! Какво ще стане с мене? Предразположен към нервни болести, силно раздразнителен, неспособен на притворство и ласкателство, аз съм свикнал да говоря направо, рязко, неприветливо - как ще се сближавам с тези звероподобни същества?

Г-н Христо Чудо (добър му час!), охридски кожухар, който работеше в Дебър и беше наглеждал много затворници, ни посети и ни донесе хлебец и печено месо. Двамата се разплакахме - с тази разлика, че неговите сълзи течаха от жал, а моите от радост, че в Дебър намерих един благодушен съотечественик, втори баща, на когото можех да се осланям.

О великодушни християни, родени и сами да бъдете мъченици и с мъчениците да съпреживявате... Но нека да оставим поезията.

След две минути г-н Димитраки ефенди, аптекар на войската, дойде и ми донесе една кърпа, пълна с ябълки.

- Добре ли си със здравето?

- Носът ме боли.

- Да! Имате оток и това е от лютия студ...

След като си отидоха посетителите, жандармите ми отнеха един табакерата, други цигарлъка. Те биха отнели и дрехите ми, ако можеха да сторят това ненаказано. На сутринта ето ти моя неотлъчен във всичките подвизи приятел, г-н Яким Сапунджиев. В Атина, когато нито един от предишните приятели и съотечественици не искаше да ми каже “добро утро“, само Яким ми остана верен. Като се видяхме в Охрид, сговорихме се да заместим владиката и гръцкия език с български.

Яким ми каза на гръцки:

- Дойдох да те спася или да гина заедно с тебе.

- Недей, друже! Ти имаш семейство!

- Когато изрекох против гърцизма ядовитото слово и гъркоманите се готвеха да ме пратят вързан в Цариград, не беше ли ти, който ми каза: “Друже, не бой се!“ Не беше ли ти, който преписа цялото ми слово със своя ръка и ми връчи преписа, и ми каза: “Дето и да идеш, носи с тебе това писмо. Аз ще гина за тебе: ти - семеен, аз - свободен?“ Няма никога да забравя това.

- Но вместо един, ще гинем двама, а това не е разумно: остани поне ти да воюваш ...

- Всичко е решено! Казах на съпругата си: “Отивам на смърт и ако родиш мъжко - да го кръстиш Григор, защото, струва ми се, Григор Пърличев няма вече да го видим жив“.

- Аз не съм на твое мнение, несъмнено ще се спасим.

- Амин.

- Не се ли уповаваш на силните ни защитници, а особено на г-н Христо Паунчев?

- Бог да го порази! Именно тоя Х. Паунчев помолих умолително за кон и му казах: “Г-не! Пърличев гине! Дайте ми кон да ида в Дебър да сложа пръст на очите му“, а той ми отговори: “Страх ме е да не познаят в Дебър коня ми“. Ето ти нашите защитници!

- Но ако у охридските първенци човеколюбието е угаснало, то поне у народа го има и у тукашните велможи ще го намерим.

- Затова и донесох множество пъстърви, достойни да красят трапезата и на Крас. Но помни това, че ние, като сме попаднали в ръце на неприятелите си, не можем намери у тях ни четвърт част от милостта, която ние бихме показали към тях, ако те бяха попаднали в нашите ръце.

- В това съм уверен. Когато троянският шпионин Долон попаднал в ръце на Диомид и му се молел горещо да го пусне за скъпоценен откуп, Диомид, ако и да му обещал предварително, че няма да го убие, сурово му отговорил: “Ако те пусна сега, утре пак зло ще мислиш на гърците и ще им вредиш с шпионството си или с копието си.“ Християнският закон осъжда такива жестокости, но фанариотът, ако и да е образ Христов, предпочита, както и всякога е предпочел, елинския закон. Но дълги разговори не са ни необходими, иди, работи и не се излагай; а за мене ще се грижат и Бог, и светиите.

Яким ми стисна ръката:

- Сбогом.

След малко дойде Емин и ми каза:

- На ти парите непокътнати, но не е добре да ти държиш при себе. Кому да ги предам? Кой ти е верен тук?

- Ти и Господ, и Христо Чудо.

- Стига.

И Емин излезе с парите, народния дар, и след малко се върна.

- Предадох ги - каза - на Чудо. Той ми даде и тези зърна сухо грозде за лек.

И едновременно с това Емин отвори едно зърно, махна семките му и ми го наложи на носа.

По цели нощи (през рамазана турците нощем не спят) Сапунджиев и Чудо посещаваха безсънни по-знатните и влиятелни аази и бейове, да ги смекчават, кого с молби, кого със гъделичкащи обещания, всичките с пъстърви. На дебърския владика Антим обещаха митрата на св. Климент и подариха 30 лири и скъп кожух.

- Лирите не ги приемам - каза той, - освен за да ги подаря, където трябва, за спасение на славния охридски поет!

Забележете, първо, че Антим, като албанец, и докато беше в Охрид, много пъти показа към мене знаци на любов (искрена или притворна, Бог знае), защото в “Άρματωλός“ бях похвалил няколко албански добродетели, второ, че той горещо желаеше да стане охридски митрополит.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.