СЛУЖБОМЕР

сряда, октомври 26, 2016

Григор Пърличев – Автобиография – 8

Григор Пърличев от Охрид, Вардарска МакедТойия - "Автобиография", публикувана в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", книга XI, София, 1894 година
Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: ПЪРВА, ВТОРА, ТРЕТА, ЧЕТВЪРТА, ПЕТА, ШЕСТА, СЕДМА.

Между другото носът ми ужасно отече и болките бяха нетърпими. Стенанията ли мои дотегнаха на жандармите, или ги обзе страх от зараза (имаше в тъмниците заразна болест), както и да е, но те ме изведоха от килията и ме посадиха в тъмницата на катилите (злодейците), много по-лоша от охридската. Вонята беше непоносима, погледът на новите ми другари – зверски, грозен. Стаята беше доста тясна и - о проклета дивост! - с камъни постлана. Мангали с недогорели въглища съкращаваха дните на затворниците, които се надпреваряха кой от кого повече да се доближи до мангала.

- Боже мой! - прошепнах си. - Как ще живея тук! По-добре смърт!

Един циганин ме посрещна и каза:

- Аз съм тук чауш, аз определям всекиму мястото. Кажи ми защо си осъден.

- Убих десет владици.

- Оооух! Седни тук при мене - и ми подаде кафе.

Тутакси на кожуха ми падна нечисто насекомо.

- Виж - каза ми циганинът, - над нас живеят низами (войници), от нас много по-нечисти: оттам постоянно падат тези...

- Нищо, и ние ще им пращаме по някое.

И се разсмяха злодейците. Аз не се смеех: болките ми всека минута ставаха по-люти.

Като усетих, че въздухът ни е отровен, огледах се и видех, че само през една триъгълна дупка, отворена на тъмничната врата, получавахме въздух, светлина и храна. Хлябовете даже за да промъкнат през нея, трябваше да се пречупят: не толкова заради теснотата ѝ, колкото за да узнае стражата да не се крие нещо в тях. Страдалчески стенех от болки и скръб, дето ме разлъчиха от внучето ми, когато Г. Х. Топеничар ме посети и ми подари дълъг шал (зимата беше прелюта). Какво ми каза той, не разбрах - че засвири военната музика.

- Слава Богу - каза циганинът, - дойде време да се поразходим. Ти, Сефедин, ще изнесеш днес кюпа навън. (У един кът на тъмницата имаше кюп, в който затворниците със скотско журчене изпускаха тънката си вода).

Сефедин биде послушен. Горко на вироглавите, които биха дръзнали да не послушат циганина. Един непослушник той удари по глава със стомна и го уби на място.

Като престана музиката, отключиха ни тъмничната врата, за да се поразходим или по-точно - да удовлетворим неизбежните физиологически нужди, които биха накарали и най-горделивият човек да наведе чело и да се смири, ако има най-мъничка частица от разум.

След няколко минути ето Х. Чудо пред мене.

- Не бой се! - каза той.

- Тая твоя дума е балсам, който услади всичките ми болки и тъги.

- Боли ли те носът?

- Ужасно.

- Ако може, да го видя.

- Заповядай!

Той махна наложеното зърно и каза:

- Слава Богу, раната е узряла и ще те избавя от гнойта, която те мъчи - и едновременно с това ми стисна носа и материята протече изобилно.

- А бе, татко! Аз сега съм като повторно роден: лекували са ме двадесет и трима атински доктори, но имам повече вяра на твоето християнство, отколкото на тяхната наука.

- Утре ще бъде по-добре, вдругиден още по-добре.

- Амин.

- Има още.

- Благослови!

- С Бога и с приятели ще ви спася от тъмницата.

- Амин! - и му целунах десница.

- С Яким посетихме всичките аази: всичките са благосклонни към нас.

- Пречи ли Антим?

- Не бой се! Аз отговарям за него.

Тъй както си разговаряхме, внук ми пристъпи към нас със сложени ръце.

- Как си, вуйчо?

- Много по-добре. Ето вторият ни татко, който ден и нощ се труди за нас: целуни му десницата.

Момчето целуна десницата на г-н Чудо, после и моята.

- Ако те гледам така болен, аз ще умра от жал.

- Търпение, Георгий! Нека пострадаме малко. Сам Христос е страдал за народа.

- Няма да страдате много - каза Чудо, кълна се в св. Климент, ще се спасите.

- Да му имам милостта; и на сън ми се яви той.

- Няма да забрави той ни вас, ни враговете ви. Пари имам, и Емин ми донесе много, и народът ще придаде многократно. Какво искате да вечеряте? Имам да ви храня с баклави. Болен и пътник да не пости - казва законът.

Затвориха ни в тъмницата. Циганинът започна да брои пари.

- Отде толкова пари у циганина? - попитах някой си Трифон, който беше убил жена си, отчаяна курва.

- Не знаеш ли? Той ги граби в сред чаршията и после си ги дели с Адем ага.

- Как така?

- Той е толкова изкусен в занаята си, че не можеш да се усетиш когато те обира.

- Ще дойде ден и за него... но какво наказание по-тежко от нашето?

- Искаш ли да ти разкажа подробно делата на всеки затворник?

- Крайно ще ме зарадваш: тези пусти нощи, предълги, нескончаеми. Има време за сън, има и за разговор. Разговорът е утеха на нещастните. Отегчение е многото сън, а при това и не можем да спим.

Трифон започна да ми разказва ужасни истории, на които тука не им е мястото. Боже мой! Как спяха затворниците! Всеки от тях поставяше главата си на кълката на ближния си. Тридесет и двама затворници тъй пренощуваха, докато слушах интересните биографии на другарите си. Тъй се минаха шест дена. Храна ни носеше, кога сам Чудо, кога калфата му Анастас Димзович. Често идеше и Яким. Материята от раната ми течеше изобилно. После внук ми се разболя - от скръб ли, от заразата ли... Но причини бяха много.

Градяха се в казармата няколко стаи недоградени. Всичките затворници под конвой носеха отдалеч материал за тази цел. Аз, како болен, бях лишен от тази спасителна разходка, но след оправянето ми не ме оставиха да гния в тъмницата. Усетих животворното влияние на чистия въздух, но колкото аз печелех в здраве, толкова внук ми губеше. Късаше ми се сърцето, когато го изнасяха навън другарите му, държащи го за мишниците. Главата му висеше над рамото като чашка на увехнал цвят, но и така го ободрявах с енергични думи, произнесени с оня хроматичен тон, какъвто употребяваха Омировите герои, когато построяват на бой дружината си. Един вечер, когато А. Димзович ми беше донесъл ястие и си отиваше, видях през триъгълната дупка двама жандарми, недостойни за името (че бяха облечени в арнаутска форма), които взеха да го бият немилостиво и извиках:

- Не бу сизден, бе катиллееер катиллер? (Какво правите, бе убийци такива! – бел. П. Н.)

От вика се огласи казармата и жандармите уплашени изпуснаха мъченическото момче: те помислиха, може би, че някой чиновник им вика. 

Отчаяно беше положението ми, но то щеше да стане три пъти по-лошо. Чакаха ни тежки изпитания: затвориха Яким в една стая на казармата, където къс по къс преживяше и погълна няколко писма, които имаше със себе.

Стига ли туй? Не! Никак! На сутринта, по време на отпуската, видях и брата си Иван и си помислих: “Не казваше ли право Христо Танчев, че аз не мога да победя Мелетий? Че аз с главата си не мога да строша планина, планината ще ми строши главата? Ето че врагът иска да затрие цялото ни семейство!“ Страшно се отчаях, но на брата си показах съвършено спокойствие, даже и шарлатански го ободрих с енергични думи и жестове.

- Откога си тук?

- Един сувария (въоръжен конник – бел- П. Н.) ме доведе вчера пеш.

- Къде се намираш?

- В килията.

- Защо си в Дебър?

- Оплаках се на чорбаджиите ни, че те са виновници за твоето нещастие, а те ме изпратиха тук.

- Те са искали да докажат, че е истинско твоето обвинение срещу тях, но бъди уверен, брате, че Бог ще ги порази, а нас ще избави.

- Бог да те чуе. На ти една риза.

- Благодаря! Как е мама?

- Много по-добре.

- Жив е Господ, бе хей!!

(А Иван може би пестеливо ми говореше, както и за себе си). След мало ни заповядаха да идем всеки на мястото си.

- Наглеждай малко Георгий: болен е.

- Знам.

И се разделихме. Влязох в тъмницата и седнах: “Боже! Боже! Как ще бъде! Разделен от брат си, от внук си, от Яким... Всичките гинем! Да бяха поне при мене“...

Струваше ми се, че каменният под ме вдига нагоре като с лост, че стаята се върти около мене, че съм дошъл до изумление. От страх при тези симптоми сърцето ми буйно затупа, все едно щеше да изскочи из гърдите ми. Станах и пак седнах, колената не ме крепяха. Съблякох си дрехите и се облякох в праната риза, която като че светлина разливаше от белина. Злодейците се чудеха на плата и на блескавината му. Симптомите изчезнаха: стана ми по-добре. 

В такова положение бях, когато дойде Емин.

- Как си със здравето?

- Не много добре.

- Да ти доведа лекар?

- Не! Ти ще ми бъдеш лекар.

- Готов съм.

- От моя страна ще напишеш силен арзохал (молба – бел. П. Н.) на мютесарифа. Ще пишеш: коя е вината ни?

- Добре.

- Кой е обвинителят ни?

- Добре.

- Четирима мъже гинем в Дебър, затворени и несъдени.

- Предобре.

- Искаме да се изправим пред съда.

- Много добре.

- Ако загинем, пашата ще трябва да дава отговор пред хората и пред Бога.

- Това не е добре, такива думи не вървят, но нямай грижа: арзохалът ще стане силен, аз сам ще го поднеса.

- Да си ми жив!

Емин написа прошението и го поднесе. Около полунощ ме повикаха. Като престъпих прага на съдилището, заколебах се.

- Ха, кяфир (неверник – бел. П. Н.)! - каза кадията (съдията – бел. П. Н.). - Преструва се на болен.

- Много съм болен, а брат ми и внук ми може би и са умрели: има два дена, откакто не ги виждам. Но Боже мой! Какво е това зло, което ни намери! Кому кога прегрешихме ние!...

При тези думи ми закапаха сълзите. Поставиха ме на стола за разпит и започнаха ония нескончаеми писмени въпроси и отговори за име, презиме, звание, жителство, поданичество ... Че какво друго имаха да питат? Не знаеха ли те невинността ми?

Пашата изважда една ръкописна моя тетрадка и я подава на кадията, който като тоска знаеше гръцки. Кадията отвори тетрадката и взе да чете οίνον, χύνων πίνον, Σειρήνων, δελφίνων ....

- Какво е това? - ме попита.

Разправих му, че това е сборник с рими (още не знаех, че коранът проклина стихотворството, макар че самият той е стихотворен). Кадията се обърна към мютесарифа и каза:

- Шухара имиш, т. е. стихотворец бил.

Тъй се минаха още осем нощи, в които бях подложен на седем последователни разпита. В последните присъстваше и внук ми, чието здраве се беше поправило. Обвиняваха го за някаква си кореспонденция, която имал с брата си Коста в Румъния. Той отговори:

- Никога не съм му писал, нито той ми е писал.

При седмия разпит пашата се опита да ме заплаши: изважда едно мое слово, писано на задимена хартия и изречено по време на изпитания, и ми казва гръмогласно:

- Сега те държа, бе яланджи (лъжец – бел. П. Н.)!!

- Оооух! - отговорих и станах (Това оооух! звучеше често в тъмницата и го бях научил).

- Тъй ли се отговаря на пашата? - ми каза писарят.

- И на султана тъй бих отговорил, ако ме нарече яланджи. (Тук не ме излъга Омир, който казва: Θαρσαλέος γάρ άνήρ εν πασιν άμείνων, т. е. дръзновеният мъж е все по-добър).

- В това слово ти си казал, че народът не е длъжен да плаща на владиците.

- Това съм казал, това казвам и това ще казвам.

- И това е истината - каза Иляз ага, който днес е Иляз паша (Бог да го възвишава).

- И аз зная това - казва пашата, - но не е простено да се казват пред народа раздразнителни думи.

- Грешил е като човек - каза Иляз паша, - но против владиката, а не против Девлета (Държавата – бел. П. Н.).

Тогава аз казах на пашата:

- Четирима души гинем тук. Ако погинем аз и внук ми, да ти е пред Бога простено, но ако погинат брат ми и Сапунджиев, чедата им пред аллаха ще викат против вас. Ако сме виновати, погубете ни днес, ако ли не, осквернявате Рамазана.

Пашата побледня. Стоях му над главата не като осъждан, а като съдия. Мразех живота и да не помисли някой си, че само тогава, т. е. заради злощастията си, го замразих: ни в детството си, ни в юношеството си, ни в зрелостта си, ни в старостта си не съм оценявал живота. Ще повярват на туй поне злощастниците, ако не всички. Постоянно е звучало в ушите ми изречението: Ελεύθερος ο θανάτου καταφρονων (Само свободният презира смъртта – бел. П. Н.).

Юзбашията присъстваше на разпита и се чудеше: той мислеше, че ние сме за бесене, но пашата му заповяда да ме приеме в стаята си и той отговори: “Добре, ефендим“ с приличното към старшия благоговение, което характеризира османлиите, без което те щяха отдавна да загинат, и ме отведе в стая си и ми посочи добро място за седене и спане. Но там ме удари в носа воня, по-лоша от оная на злодейската тъмница. Стаята беше между двете най-смрадливи тъмници, в които бях поживял. За един миг се събраха там няколко жандарми. При огъня стоеше бляскаво медниче, пълно с кафе (арнаутинът пие двадесет кафета за двадесет и четири часа). По заповед на юзбашията се подаде кафе всички и на мене. Ако и да ми е забранено кафето, го приех (у османлиите е ужасно нещо да отхвърлиш какъвто и да е обичай или поднесено нещо). В разговора юзбашията, като мислеше, че не разбирам албански език, каза тези думи:

- Слушайте, бе синковци, турчинът нещо слаб ми се види; ишала (слава Богу – бел на П. Н.), Господ не дава слабост на турчина, но на мене така ми се струва.

От слабост често излизах навън. Като ме гледаха злодейците, казваха: “Ишала, пак ще се върнеш при нас“. Заповядано беше на някой си Оломан да ме съпровожда; затова двамата роптаеха, когато исках да изляза. Омръзна ми смрадната стая. Взаимната омраза се увеличи, когато на един албанец, който на пук ми каза: „На байрам, ишала, ще се отидем в Охрид и ще го пленим целия“, отговорих по арнаутски: „Мо м’чаа кокън, т. е. не ми цепи главата“.

Животът ми беше омръзнал. Кафето ме правеше раздразнителен. Страдах от нервите. Говорех открито и предизвикателно. Една заран излязох навън сам: Оломан не беше тук. Като се върнах в смрадната стая, не можах да не изкажа отвращението си с възклицание: “По-лошо от кенеф“. Юзбашията се събуди, повика един жандарм и му каза.

- Вземи онзи и го постави при катилите (убийците – бел. П. Н.) на място, където да няма въшки.

То значеше на най-лошо място. И той ме постави в най-отдалечения кът на злодейската стая, където преди два дена беше умрял един злосторник от тъмничен тифу. Смехове и радост у злодейците, че съм се върнал при тях, както ми предсказваха. На сутринта бях преместен в тъмницата на длъжниците, която по нищо не се различаваше от катилската, освен по това, че имаше един прозорец и не беше постлана с камъни. Там поне имахме утешението да си си разговаряме жарко със сестриния ми син и да се утешаваме един друг. Напразно предлагах на новите си другари да отварят понякога прозореца: те бяха почти всичките леко облечени и не разбираха какво е обновление на въздуха.

За зла чест там имаше един ефенди, който нощем по цели часове мърмореше безконечни молитви, като поставеше предварително пред себе една плоска дъсчица. Той беше омразен и презрян за всичките затворници.

Въобще животът тук ми беше по-сносен, но след два дена се разболях. Когато всички се тресяха от студ, тялото ми затля от огнена треска, която ме потопи в непрекъснат сън. Писано беше на внука ми да гледа страданията ми и над мене да кърши пръстите си. Неизвестно ми е колко дена тъй боледувах, но когато при едно отслабване на треската дойдох в съзнание, се намерих пак при катилите. Там ми известиха, че освободили брат ми не за друго, а защото беше опасно болен (зараза върлуваше), че Х. Чудо го приел у себе си, че братовата ми болест се лепнала веднага и на тоя евангелски мъж и на калфата му А. Димзович.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. 1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.