СЛУЖБОМЕР

сряда, октомври 05, 2016

Григор Пърличев - Автобиография - 1

Григор Пърличев от Охрид, Вардарска Македония - "Автобиография", публикувана в "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", книга XI, София, 1894 година
Обработил от PDF в текстов вариант с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

Да пиша ли биографията си? Да обнародвам ли най-тънките подробности на краткия си живот? Да се сравня ли с онзи безумно горд калугер, който пред смъртта си сериозно се загрижи да остави своите броеници в наследство на папата и разни други свои вещи на разни калугерици и постници? Дълго време се колебах и не бих писал, ако не бях уверен, че биографиите са доста полезни книжки. Колкото и да е дръзко да уверява човек, че е рожба на еди кого си (всеки не може знае чие е семе), вярно е обаче, че съм син на Ставри Пърличев и Мария Гьокова, родители доста бедни, но честни.

Роден съм в Охрид на 10 януари 1830 година според едни, 1831 година според други. Затова и рядко споменавам дати: до вчера и на ум ми е идвало да пиша история. При това честите от правителствена страна набези на дома ми унищожиха много мои ръкописи.

След малко време умря баща ми и ме остави шестмесечен младенец заедно с други двама брата и една сестра, всички малки на възраст. Дядо беше земеделец, висок и белобрад старец, но трудолюбив; той всяка събота просеше милостиня за затворниците. В тия милостини, може би, имаха значително участие и внучетата му. Бях едва 4-годишен, когато дядо ми донесе един грацки буквар по старата метода и ме изучи на имената на буквите: алфа, вита и пр., които запомних за неколко дена. Но когато започна да ме учи на сричане: вита алфа = ва, вита епсилон = ве, това учение ми се видя съвсем странно и мислех със слабия си мозък: "Как е възможно две цели думи да са равни на една сричка?" Разбира се, това беше мисъл, неизречена с думи. При все това, в няколко дена победих тази мъчнотия. Много пъти майка казваше на дядо:

- А защо се мъчиш с това нипе (младенец)? Може ли то сега да се научи на каквото и да е?

- Мълчи ти - казваше дядо, - ти нищо не знаеш. Виждаш ли я тая къща? След смъртта си трябваше да я оставя на сестра си, защото ти си външен човек и нямаш средства да ме гледаш, както ме гледа тя. Но знаеш ли ти на кого ще я оставя? На никого! На никого! Освен на Григор!

Дядо беше очарован, когато му четях. Всяка вечер ми носеше по един геврек от две пари. Но за да покажа мрачността на тези първобитни времена, ще ви разкажа кратко една историйка, която ще докаже, че тогава любещия убиваше любимия, и то невинно, безсъзнателно: Обичай беше да се гори борина за осветление (както при героите на Омир). Свещникът беше железен и около един метър висок. На него окачваха борината и тя озаряваше божиите твари със светлината си - ту ослепителна, ту съвсем бледна. Аз обичах да стоя между свещника и противоположната му стена и да се взирам на сянката си. Това не се харесваше на дядо и на майка, които бяха уверени, че това е опасно нещо и ми казваха:

- Недей, синко! Защото на сън ще те яхне костенурка и ще те дави.

После дядо казваше едва чуто няколко гръцки молитви и лягаше:

- Легни синко, при мене и гушни ме (обгърни ме); костенурката ще дойде.

Аз лягах при него разтреперан и го обгръщах. Той прехвърляше покривалото през своята и моята глава, може би с цел да се стопли по-скоро. Тога майка ми, по предварителна с дядо ми уговорка, слагаше ръката си силно и бързо ту на главата ми, ту на нозете ми, ту на плещите ми. Аз мислех, че то е костенурката и бях в неописуема душевна тъга, и обгръщах дядо все по-силно и по-силно. Парализа вдървяваше ръцете ми. Студена пот ме обливаше, едно от страх, друго от липса на въздух. Разбирах, че дядо се смее; но аз не се смеех. “Как ще се живее?“ - мислех си аз, и тая мисъл остана царица на всичките ми мисли. Бях принуден да оставя настрани оптичните явления на сянката си; но видно беше, че здравето ми се влоши. Естествено нервен, тогава станах много по-раздразнителен: “Защо ми е животът, когато има и костенурки мъчителки? Малко ли са ни другите мъки?“

Дядо, като видя свободното ми четене, ме заведе на училище и, според обичая, занесе на учителя, който се казваше Апотоле, един салтар локуми (ромбовидни млинчета) и една разноцветна кърпа и си отиде. В училището, старо здание при гробищата, нямаше ни столове, ни чинове, а две дълги и дебели греди. Там се учих две години почти без никакво приключение. Когато снегът навалеше изобилно, дядо идеше на училище, вземаше ме на рамо и ме донасяше у дома. Аз все бях необут.

Да кажем нещо и за тогавашното учебно дело. Учителят, условен за 330 гроша годишна заплата, седеше и шиеше. Когато учениците идеха при него да си прочетат урока от Октоиха или от Псалтира, или от Орелой, за да ги алакса (да им даде друг урок), учителят продължаваше шиенето. Всеки ученик, като дочиташе урока си, чакаше решението на учителя, който му казваше: “Вземи другото“ или: “Не!“ Към обяд заповядваше: “Спете!“ Редеше ни един до друг, слагаше главите ни на гредите, и туряше в дясното ухо на всеки по едно камъче, за да не мърдаме. Горко на оногова, комуто изпадне камъчето! По тоя начин учителят, доволно сит и напоен, спеше блажен сън. Нерядко учениците му носеха ястия и пития, кой от милост, кой от страх. Забележете и това, че той и открито просеше у учениците да му донесат от дома си, кой едно, кой друго нещо и същевременно им казваше: “Ама да не узнае татко ти“. За да развлечем скуката на такъв живот, мамехме с хлебни трошици слънцето да дойде по-скоро до кохата (времето за края на учебните занятия). Поемахме въздух силно и дълбоко, за да опитаме кой повече ще издържи до второ поемане. Върху гробните плочи седяхме срещу слънцето с отворени книги, за да опитаме кой повече ще устои на отражението на слънчевите лъчи. Вярно е, че това е причината за късогледството ми, което докара на главата ми нещастия, които е безполезно да изброявам.

За да пишат, учениците вдигаха дясното си коляно и на него туряха хартията; а лявото им коляно, свито, се опираше о дюшемето. Когато взех да пиша, перото ми се видя като най-тежка мотика; изобилна пот течеше по тялото ми все едно бях орал цял ден без почивка. Учителят никога не ми каза как да държа перото, защото и на него не му бяха казали. Тъй и до днес твърде грозен е начинът, по който държа перото. По цели месеци аз не исках да пиша и учителят не ме забеляза или се преструваше, че не ме забелязва. Един ден обаче ми каза:

- Къде ти е написаното?

- Даскале! Започнах да пиша; но много, много се изпотих и за то оставих.

- Ти не си потен, бре пес! И отдавна не си ми давал нещо написано.

Тъй каза, свали ме на земята, сложи нозете ми във фалаката и ми дръпна, тъй да кажем, без един четиридесет [удара]. Незабавно се измъкнах от училището и се бавих по улиците, докато пуснаха учениците, та едва тогава и аз се върнах у дома си. Но не казах нищо на домашните.

Сутринта рано си взех Октоиха и отидох при поп Стефан, друг учител, не по-добър от Апотоле, но по-представителен и по-благогласен певец. Тогава голямо старание се полагаше за размножаване на певците, на църквите, на Октоихите и на Псалтирите. Затова днес в Охрид се броят десет главни църкви и безбройни малки църквици. В едни църкви не можеш преброи повече от петима посетители: и при все това службите се вършат редовно. Гръцкото духовенство беше вдъхнало на населението такъв един фанатизъм, че във всяка почти къща се намираше Октоих или Псалтир. Ето защо, още на 12-годишната си възраст, аз знаех наизуст Октоиха и особеностите на църковното пеене. Знаех и осемте гласа, които и днес още помня, при все че не съм се учил никога да пея псалтове. Фанатизмът тога беше такъв, че най-знатните фамилии, Н. П. Робеви, Паунчеви и прочее, изтръгваха синовете си от деловодителството на великата търговия и ги поставяха учители за ”Бог да прости”, както те казваха, за да ни преподават даром и с фанатичен жар непонятни граматически правила. Разтрепери се Охрид от една ръкопис, чийто апокрифен съчинител потвърждаваше: първо, че е паднал от небето; второ, че в петък не трябва да се работи; трето, че в събота, щом удари клепалото, трябва да се остави всякаква работа; четвърто, че който прочете туй божествено писмо, е длъжен непременно да го препише и разпространява: иначе гняв божий ще падне на него и на неговите [близки]. С молби аз сполучих да прочета тази ръкопис, даже и го преписах и поставих на Св. Трапеза в храма на Св. Безсребренници. Поп Н. Б., ефимерият, който благодарение на въздържанието си и днес още е жив и здрав телом и умом, който отдавна би умрял, ако постоянстваше във винопийството, беше, ако и не множко учен, но здравомислещ и благоразумен. Той разрешаваше на паството си да работи без угризение на съвестта в някои празници. Вместо да препише ръкописа, както се надявах, той го остави бездействен и туряше върху него ипсоми. Може би искаше да го сложи на друго място, не толкова почетно, но не го направи: фанатизмът беше силен.

Поп Стефан ме прие радостно, даже и ласкаво. Той служеше в църква "Св. Климент", а - аз като добър “αναγνώστης“ (четец), му бях нужен. Апотоле разбра това и се разсърди, все едно бях убил баща му, и чрез влиянието на митрополит Калиник, когото често разсмиваше с буфонадите си, ме грабна, сложи нозете ми във фалаката и ми нанесе повече от четиридесет [удара]. Върнах у дома и разказах на майка за даскалския бой.

- Даскал е той - каза тя, - ще бие я!

Върна се и дядо и ми даде обичайния геврек. Със страстни сълзи му разказах как пострадах от даскала, но причините за боя, разбира се, не му обясних.

- Никога даскал не бие - каза дядо - без вина. Сигурно си направил някаква грешка пред него, но и да не си сгрешил, няма нищо, синко.

- Два пъти ме би, дядо, лошо ме би, без милост ме би, на фалаката ме би.

- Няма нищо: който обича, мъчи, е рекъл мъдрият Соломон.

- Аз няма да ида вече у Апотоле.

- Ще идеш, ще идеш.

Наведох главата си, но не поисках вече да видя лицето на Апотоле и за да не тревожа домашните, особено дядо, който беше болен, аз се преструвах, че ходя на училище. А се криех в развалините на градската крепост и там четях и се любувах с природата, докато разпуснат учениците. Всеки ден прочее, в обикновените часове, вземах книгите си, а заедно с тях и някоя от ония елински църковни ръкописи пергаментни книги, които четях така свободно, както печатаните. Това беше малко: когато намирах на пътя някой изписан лист, бил той малък или голям, ръкописен или печатан, чист или мръсен, не можех да устоя на любопитството си Трябваше да го взема в ръце и да го прочета веднъж, дваж и да го взема със себе си.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Оригиналния документ можете да видите ТУК.

2. Още обработени документи – в „Библиотека на Павел Николов“.

3. Още сканирани оригинални документи - Библиотека "Струмски".

4. ЗА АВТОРА: Роденият в Охрид Григор Ставрев Пърличев (1830-1893) е виден български възрожденец, писател и преводач.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.