БИСЕРКА АПОСТОЛОВА, КМЕТСКИ НАМЕСТНИК НА СЕЛО ПИПЕРКОВО / 150 ГОДИНИ ОТ ИЗГРАЖДАНЕТО НА ХРАМА „СВЕТИ АРХАНГЕЛ МИХАИЛ“ В СЕЛОТО

Село Пиперково е малко китно селце, сгушено между три баира. То е мило и свидно за всеки роден и живял тук. За сегашното местоположение на село Пиперково има информация, че е образувано около 1570 г. от бягащи от чумата жители на старото село Кючук кьой. Те съжителствали с местното турско население около чифлика на Биберли бей.

В годините на Възраждането, когато вече българинът търси просвещение и иска свободно да изповядва своята вяра – опазена в мрачните години на робството, през 1840-1846 г. в Пиперково е построено килийно училище. Което показва, че хората в селото са били умни и ученолюбиви. Килийното училище се намирало в двора, където по-късно, през 1873 г., е построена църквата „Свети архангел Михаил“. Духовност и просвета били сплотени заедно.

Тук е било някогашното килийно училище. Сега това е западният двор на църквата, потънал в зеленина.

Строежът на църквата започнал няколко години, след като е построен мостът над р. Янтра край град Бяла от Кольо Фичето. Предполага се, че строители и майстори, които са работили на моста над река Янтра, са строили и църквите в околните села, включително и в село Пиперково. За строежа на пиперковската църква е използван дялан камък, а стените са дебели. От издълбан в стената надпис се вижда, че църквата е завършена на 10 юни 1873 г.

Надписът, който удостоверява завършения строеж на църквата

Жителите на селото вече имали свой дом Господен, където да намират утеха. Камбаната, която и сега възвестява добро и лошо, е отлята през 1894 г. Жителите сами, чрез дарения и помощ, я отливат в църковния двор, в изкопана яма. Бакърът е събран от населението. Църквата е наречена на един от седемте първенстващи ангели, именуващи се още архангели, които стоят край Бога и всеки има своя мисия. Архангел Михаил е „пазител на душите“ и борец против злото. Затова е рисуван с огнен меч и копие, с което пробожда дявола. Той е и тук, в нашия храм, пазител на душите ни.

Кой е бил първият свещеник, служил в пиперковската църква, няма информация.

През 1900 година служи свещеник Я. Димитров.

През 1901 г . - свещеник Никола Иванов.

През 1902 г. - свещеник Недялко Димитров.

През 1909 г. - свещеник Пантелей Попов.

След 1913 година до смъртта си – свещеник Никола Петров, бежанец от Македония след Втората балканска война.

После поема служението в храма неговият син отец Павел Николов. Той завършва духовната семинария в София и служи в църквата до 1981 г., когато приключва земният му път. Свещеник Серафим от село Джулюница поема църквата след 1981 г. Той прави и новата камбанария. След него за кратко служи свещеник Данаил, а сега служител в църквата е отец Евгени Ганев.

Отец Евгени

През 2013 г. е направен ремонт на църквата със средства от дарения. Преди две години е ремонтиран и подът, с което църквата има вече завършен вид. Макар и малко останали, хората от село Пиперково продължават да посещават своя духовен храм!..

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 14

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИКЕНС (1812-1870)

“СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

Сега сме готови да се заемем с Дикенс. Вече сме готови да възприемем Дикенс. Готови сме да се насладим на Дикенс. Четейки Джейн Остин, трябваше да положим известни усилия, за да правим компания на нейните герои в гостната стая. А когато имаме работа с Дикенс, ние сме на масата, отпивайки портвайн. Към Джейн Остин и нейния „Менсфийлд парк“ трябваше да намерим подход. Мисля, че го намерихме и изпитахме известно удоволствие да съзерцаваме нейните деликатни изображения, колекцията ѝ от елегантни украшения, запазени в памук - удоволствие, между другото, принудително. Трябваше да се потопим в определено настроение, да фокусираме погледа си по определен начин. Лично аз не харесвам порцелана или приложните изкуства, но често ми се налагам да погледна скъпоценния полупрозрачен порцелан през очите на специалист и в същото време да се чувствам възхитен. Да не забравяме, че има хора, които са посветили целия си живот на Джейн – своя обвит в бръшлян живот. Сигурен съм, че други читатели чувстват по-добре от мен мис Остин. Все пак аз се опитах да бъда напълно обективен. Моят обективен метод, моят подход беше по-специално да надникна през призмата на културата, която нейните млади дами и господа са почерпили от студения кладенец на осемнадесети и началото на деветнадесети век. Задълбочихме се и в композицията на нейния роман, приличащ на паяжина: искам да напомня на читателя, че в преждата на „Мансфийлд парк“ централно място заема репетицията на пиесата.

С Дикенс излизаме на простор. Според мен прозата на Джейн Остин е очарователен преразказ на стари ценности. Дикенс има нови ценности. Съвременните автори все още се опиват от виното на неговата реколта. Тук не е необходимо, както в случая с Джейн Остин, да търсим подходи, да се убеждаваме, да бавим. Просто трябва да се вслушаме в гласа на Дикенс и това е всичко. Ако беше възможно, щях да посветя всичките петдесет минути от всяко занятие на безмълвното размишление, концентрацията и просто възхищението от Дикенс. Но мое задължение е да ръководя и систематизирам тези разсъждения, това възхищение. Когато чете „Студеният дом“, човек трябва да се отпусне и да се довери на своя гръбнак – въпреки че четенето е основен процес, точката на художественото наслаждение се намира между лопатките. Лекият трепет, преминаващ по гърба, е онази кулминация на чувствата, която е дадено да изпита човешкият род при среща с чистото изкуство и чистата наука. Да почетем гръбначния стълб и неговото потръпване. Нека се гордеем, че принадлежим към гръбначните животни, защото мозъкът е само продължение на гръбначния мозък: фитилът минава по цялата дължина на свещта. Ако не можем да се насладим на този трепет, ако не можем да се насладим на литературата, нека оставим намеренията си и да се потопим в комиксите, телевизията и „книгите на седмицата“. Все си мисля обаче, че Дикенс ще се окаже по-силен.

Обсъждайки „Студената къща, скоро ще забележим, че романтичният сюжет на романа е илюзия, той няма голямо художествено значение. В книгата има нещо по-добро от печалната история на лейди Дедлок. Ще ни трябва малко информация и за съдебните спорове в Англия, но иначе всичко е само игра.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 13

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

- Сигурен ли си, че ще дойдеш?

Той укорително: "Разбира се, веднага щом мога."

Първо, около 17 часа, се появи друг, почти забравен: Петка от снощи, Петка с четината, заекващият Ромео. Той води със себе си двама приятели, които представя като Гриша и Яша. И тримата вече седят около нашата кръгла маса, все още малко сдържани, като бедни момчета, поканени в по-заможна къща. Само Петка се държи като у дома си, запознава ме с останалите с подчертаната гордост на собственик. Тримата се излежават на фотьойлите и се чувстват спокойни. Яша поставя на масата бутилка водка. Гриша вади херинга и хляб, завити в омазана страница на „Правда“ (първа страница е, за съжаление стар брой). Чувствайки се като стопанин, Петка иска чаши. Налива, удря с юмрук по масата и командва: „Да пием!“

Аз и вдовицата – а също и наемателят хер Паули, уволненият от „Volkssturm“, който се появи внезапно преди половин час – трябваше да седнем на масата и да пием с момчетата. Петка слага филия черен, влажен хляб на масата пред всеки от нас, след което без повече приказки нарязва херингата върху полирания махагон и слага парчета от нея на хляба ни, сияещ, сякаш това е много специално благоволение и деликатност.

Вдовицата се сепва и хуква за чинии. Гриша е тих мъж с постоянна усмивка на устните, гласът му е дълбок, той се старае всички да получим по равно хляб и херинга. Дребният Яша, който е с обръсната глава, се усмихва и кима във всички посоки. И двамата са от Харков. Малко по малко се впуснах в разговор, превеждайки между хер Паули и руснаците. Пием един за друг. Петка от Сибир шуми радостно.

Продължавам да се ослушвам към вратата и надничам към малкия дамски часовник на ръката на Яша. Всеки момент очаквам поканеният старши лейтенант Анатол - с трепет, защото ме е страх да не стане бой. Петка е здрав като бик и чист, но е примитивен и обикновен военен, без защита. А от старши лейтенанта очаквам някакво покровителство. Бях взела решение. Ще измисля нещо, когато му дойде времето. Усмихвам се вътрешно, чувствайки се като човек, който играе на сцена. Не ме интересува никой! Никога не съм бил толкова отдалечена от себе си, толкова отчуждена. Всичкиге ми чувства изглеждат мъртви, само желанието за живот живее. Не искам да ме унищожат.

Междувременно Гришат се представи като "счетоводител". Нашият хер Паули, индустриален чиновник, също е счетоводител. Гриша и хер Паули пият енергично. Прегръщат се, викат от радост: „Аз счетоводител, ти счетоводител, ние счетоводители!“ Първата германско-руска целувка за побратимяване се озовава върху бузата на Паули. Скоро Паули е мъртво пиян, крещи въодушевено: „Страхотни са тези руснаци, има живот в тях и сила!“

Отново изпразваме чашите за международното счетоводство. Дори вдовицата се оживява и временно забравя, че режат парчета херинга върху полирания ѝ маса. (Никое от момчетата не се занимава с чиниите.) Пия много умерено, тайно сменям чашите, желаейки да запазя разума си за по-късно. Ние сме болезнено весели, особено двете жени. Искаме да забравим случилото се преди три часа.

Навън се здрачава. Сега Яша и Петка пеят нещо меланхолично, Гриша само мърмори. Хер Паули е в блажено разпуснато настроение. Това не е малко за него, след като тази сутрин все още беше чакал смъртта си във „Volkssturm“, докато мъжете не се разделиха разумно и, поради липса на оръжие и заповеди, не се прибраха по домовете си. Внезапно Паули се оригва, пада и повръща на килима. Веднага вдовицата и колегата му счетоводител Гриша го отвеждат в тоалетната. Останалите клатят глави и изразяват съчувствие... Хер Паули се вмъква в леглото си, за да преспи остатъка от деня и, както се оказва после, много повече време, в съседната наемана от него стая. Куца. Може да се окаже, че подсъзнанието му иска тази парализа. Душата му е невралгична. Въпреки това той действа като спирачка поради простото си мъжко присъствие. Вдовицата се радва за него и за пестеливите му изказвания за световното положението и масажира гърба му.

Здрач, далечен вой на фронта. Запалваме свещта, която беше намерила вдовицата, и я залепваме върху чинийка. Оскъден кръг от светлина върху кръглата маса. Войници идват и си отиват, към вечерта става оживено. На входната врата се блъскат, струпват се в задната част на кухнята. Но ние не се страхуваме. Докато Петка, Гриша и Яша седят на масата с нас, нищо не може да ни се случи.

Внезапно в стаята се появява Анатол, изпълвайки я с присъствието си на мъж. Зад него подтичва войник с купа алкохол и парче кръгъл черен хляб под мишница. Всички мъже са в най-добро състояние, нахранени и силни, в чисти, практични, здрави униформи, с широки движения, много самоуверени. Те плюят в стаята, хвърлят дългите си цигарени фасове, забърсват херинговите кости от масата върху килима и се просват в креслата.

Анатол съобщава, че фронтът сега е до канала „Landwehr“ и аз се сещам за мрачния стар напев: „Има труп в канала „Landwehr...“ Сега там ще има много трупове. Анатол твърди, че през последните няколко дни са се предали 130 германски генерали. Вади карта на Берлин от целофанен плик и ни показва движението на фронта. Това е много точна карта, надписана на руски. Изпитвам странно чувство, когато, изпълнявайки молбата на Анатол, му показвам къде е нашата къща.

И така, в събота, 28 април 1945 г., фронт е до канала „Landwehr“. Сега, когато пиша това, е вторник, 1 май. Над нас - свистене. Руските самолетни двигатели реват маслено. Отгоре до училището има дълги редици от сталински музикални органи, наричани от руснаците галено „катюши“ и възпети в специална войнишка песен. Катюшите вият с пронизителен вълчи тон. Те не са нещо особено, редица изправени решетки от тънки тръби. Но вият, свирят и пищят така, че едва не ни късат ушите, когато се редим по-далече на опашка за вода. И чертаят при това снопове огнени ивици.

Под воя на катюшите стоях тази сутрин, чакайки да налея вода. Небето беше облачно. В центъра - пушек и пара. Безводието ни изкарва от всички дупки. Отвсякъде пълзят хора, мизерни, мръсни цивилни, жени със сиви лица, предимно стари, защото младите са се скрили. Мъже с наболи бради и бели ленти в знак на капитулация, вързани около горната част на ръцете им, стоят и гледат как войниците изпомпват кофа след кофа за конете си. Защото военните винаги имат предимство на помпата, което е нещо естествено. По този въпрос няма спор, напротив: когато един цивилен счупи дръжката на помпата, един руснак я закова с пирон.

Наоколо в градините под цъфналите дървета има лагер. В лехите са разположени оръдия. Извън навесите спят руснаци. Други поят конете, настанени в беседките. С учудване виждаме множеството жени с гимнастьорки, поли и барети със звезда, видимо редови войници, повечето много млади, дребни, стегнати и гладко сресани. Те перат нещата си в ръчно изработени корита. Ризи и дамски блузи танцуват по набързо направените простори. А над всичко това катюшите вият и черен дим се издига като стена към небето.

Така беше вчера сутринта, така е и днес. На път за вкъщи срещнах хер Голц, вярващ на партията до последно. Сега се е адаптирал. Той забеляза минаващ руснак с увити в целофан ленти над джоба на гърдите си и пита: „Ордени?“ (Това е една и съща дума на немски и руски, поучи ме той; нямаше представа за езиковите ми умения.) Даде ми малка тетрадка, немско-руски войнишки речник, и каза, че може да получи още такива. Прегледах го. Има много полезна лексика като сланина, брашно, сол. Други важни думи като "страх" и "мазе" липсват. Дори думата „мъртъв“, от която нямах нужда по време на излизанията си някога, но сега често влиза в разговора. Заменям я с лесното за разбиране "капут", която важи и за много други неща. Вместо това речникът съдържа изрази, които засега не използваме, като „Горе ръцете!“ и „Стой!“ Най-вероятно е да се прояви подобно обръщение към нас за в бъдеще.

Да се върнем сега към вечерта в събота, 28 април. Около 20 часа Петка си тръгна със своите другари. Тримата млади мъже бяха извикани официално по служба. Петка прошепна нещо за скорошно връщане, но така, че старши лейтенантът не чу. Той отново стисна силно пръстите ми и се опита да ме погледне в очите.

(Следва)

PLUS FOURS: ПОПУЛЯРНИ ШИРОКИ МЪЖКИ ПАНТАЛОНИ ОТ 20-ТЕ ГОДИНИ НА МИНАЛИЯ ВЕК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Plus fours (в бърз превод: „плюс четири“ – бел. П. Н.) са бричове или панталони, широки плюс 4 инча (10 см) под коляното - за разлика от традиционните бричове, които са широки до коляното и оттам надолу се стесняват рязко.

Plus fours се появяват през 20-те години на миналия век и стават популярни сред спортистите - особено сред играчите на голф и състезателите по стрелба, защото позволяват повече свобода на движение от бричовете.

По-долу е представена колекция от стари снимки, на които виждаме мъже с plus fours през 20-те и 30-те години на миналия век.

Добавка на Павел Николов: има две снимки, на едната от които межем да видим разликата от обикновения панталон, а на другата - от обикновения брич.

БОРИС АКУНИН / „ИСТОРИЯ НА РУСКАТА ДЪРЖАВА“ / 9 ЧАСТ. „СЛЕД ТЕЖКАТА ПРОДЪЛЖИТЕЛНА БОЛЕСТ. ВРЕМЕТО НА НИКОЛАЙ II” / БАЛКАНСКИЯТ ПРОБЛЕМ

Взривоопасният полуостров

Тук причината за напрежението била същата (като в Далечния Изток – бел. П. Н.): Руската империя виждала потенциал за разширяване и нямало как да не се възползва от него.

В резултат от упадъка на Османската държава, която някога завладяла голяма част от европейския континент, се разгърнала активна борба за подялба на турското наследство. В Русия на ниво реторика и пропаганда това се представяло като помощ за освободителното движение на поробените народи, но всъщност съперничещите си империи, преди всичко Австрийската и Руската, се състезавали помежду си за сфери на влияние. Франция и Англия също се намесвали постоянно в балканските дела - главно за да попречат на Русия да стане твърде силна.

След гръцкото въстание от 20-те години на XIX век в района многократно започвали войни, в които не участвали само народите, живеещи там. Последният голям въоръжен конфликт бил сблъсъкът на Турция с Русия, Румъния, Сърбия и Черна гора през втората половина на 70-те години, който отново завършил с намесата на западните държави. Те принудили Петербург да се откаже от мирните условия, поискани от победената Турция, и наложили други, по-неблагоприятни.

През последната четвърт на деветнадесети век на европейската карта се появили няколко нови държави, които били постоянно под натиска на империите, а понякога и облагодетелствани от лавирането между Виена, Санкт Петербург, Берлин, Лондон и Париж. В същото време отношенията между балканските страни също били сложни.

Ситуацията се утежнявала от факта, че „болникът на Европа”, Турция, ставал все по-болен.

Началото на царуването на Николай II съвпаднало с друга криза. През 1896 г. на остров Крит избухнало антитурско въстание, подкрепено скоро от Гърция. Турската армия се съпротивлявала толкова вяло на гръцките войски и дори на лошо въоръжените въстаници, че в Петербург възникнала идеята да решат най-накрая стария „турски въпрос“: като се въведе флот в Босфора и се овладеят проливите. От военна гледна точка това не било трудно да се направи, но със сигурност щяло да има усложнения с другите държави. След като се поколебал, младият император решил да не рискува. „Господарят не поиска да нанесе удар, който можеше да доведе до голям европейски сблъсък“ - пише Олденбург.

Вместо това, освобождавайки ръцете си за далекоизточната експанзия, руското правителство предпочело да подобри отношенията с Австро-Унгария. Двете империи се съгласили да запазят статуквото на Балканите и там настъпило кратко затишие.

Но този баланс бил много крехък. Съотношението на силите изглеждало така.

Най-голямата територия все още била владение на Османската империя, която политически се сближавала постепенно с Германия, влагаща активни инвестиции в турската икономика, предимно в железопътното строителство. Кайзер Вилхелм II поддържал близки отношения със султан Абдул Хамид II и дори лично му гостувал, което било безпрецедентно в западноизточните монархически отношения. В докладна записка на руското външно министерство от 1898 г. се казвало: „Близкото приятелство, което обединява германския император и турския султан, вече доведе до много осезаеми политически резултати и обещава много изненади в близко бъдеще.“

Всички други балкански държави се отнасяли към Турция с по-голяма или по-малка степен на враждебност, но това било единственото, което ги обединявало. Политическата ориентация на тези страни била пъстра.

В Румъния управлявал Карл I (на румънски: Карол I – бел. П. Н.) от династията на Хоенцолерните, който гравитирал към кайзера поради роднинските си връзки. През 1886 г. румънският крал едва не станал монарх на България, но на това се противопоставил Петербург, тъй като три години по-рано кралят сключил отбранителен съюз с „централните държави“. Това още повече настроило Карл срещу Санкт Петербург, но като цяло румънското образовано общество симпатизирало на Франция, а обикновените хора - на православна Русия.

Приблизително същата ситуация се оформила и в България, формално - автономно княжество под егидата на Константинопол, но фактически независима държава. Българският народ бил благодарен на руснаците за 1878 г., но на държавно ниво отношенията били студени. Първоначалната дружба се разпаднала поради твърде безцеремонната политика на Санкт Петербург, който се държал в млада страна като в собствено владение. През 1886 г. Александр III дори скъсал дипломатическите отношения. При новия цар те се възстановили, но не станали сърдечни. Управляващият Фердинанд I Сакс-Кобург, бивш австрийски офицер, държал твърдо на Берлин и Виена. Освен това, разполагайки с най-силната армия на Балканите (навремето създадена от руски инструктори), София крояла планове за експанзия - предимно за сметка на Турция, където живеели много етнически българи. България имала териториални претенции и към Румъния.

В Гърция крал Георг I (датчанин, на гръцки: Георгиос I – бел. П. Н.), роднина на Романови по няколко линии. Правителството на страната било русофилско, което до голяма степен се дължало на надеждата за подкрепа на Русия в бъдеща война с Турция. Атина, подобно на София, мечтаела за хегемония на Балканите. Там се пишело и говорело много за "Великата идея" (гръц. „Мегали идеа“, „Μεγάλη Ιδέα“ – бел. П. Н.) - възстановяване на гръцката Византийска империя със столица в Константинопол.

Но най-проблемният елемент в балканската "къща от карти" била Сърбия. Поради географската близост до австроунгарските владения, кралството било под постоянен натиск от Виена. В резултат от това правителството и кралското семейство Обренович следвали много предпазлив, по-скоро проавстрийски курс. Но в страната преобладавали противоположни настроения, а в армията и обществото се засилвало движението за създаване на единна южнославянска държава. Тъй като значителна част от южните славяни живеели под контрола на Австро-Унгария, тя била смятана за заклет враг от сръбските националисти.

В световната история има поразителни сюжети, когато някакво на пръв поглед незначително събитие придобива впоследствие колосални последици.

Точно това се случило, когато младият сръбски крал Александър от династията на Обреновичите сключил неравностоен брак с дама, която не била много обичана от своите поданици. Кралица Драга имала злощастната способност да си създава врагове, освен това била с 15 години по-възрастна от съпруга си и не можела да роди наследник. Няколко горещи глави, офицери от сръбската армия, водени от 26-годишния капитан Драгутин Димитри́евич, пламенни привърженици на идеята за "Югославия", единна държава на сърби, хървати и словенци, организирали заговор и убили през 1903 г. кралската двойка.

В онези времена монарсите били убивани доста често и превратът в треторазрядната държава впечатлила Европа само с екзотичната си "балканска" свирепост: заговорниците не само застреляли Александър и Драга, но и брутално нарязали труповете им.

В Сърбия решителният Димитри́евич бил провъзгласен за "спасител на отечеството". Вярвайки в мисията си, той създал тайната организация "Черна ръка", която имала великата цел да постигне славянското обединение с всякакви средства, включително терористични. През 1914 г. босненските заговорници, свързани със сръбското разузнаване, ще убият наследника на австрийската корона - и в същото време ще подпишат смъртната присъда за всички империи, които са се борили за Балканите: Руската, Австрийската, Германската и Турската.

В резултат от преврата сръбския престол заел Петър I (на сръбски: Петар I - бел. П. Н.) от рода на Карагеоргиевичите. Това семейство поддържало дългогодишни силни връзки с царския двор и новото правителство заело ясно проруска и антиавстрийска позиция.

Статуквото било нарушено. Във Виена се разтревожили, виждайки, че балансът на силите се накланя в полза на Русия.

Австрийците се обезпокоили също и за Черна гора - не толкова заради самата страна, много малка (300 хиляди жители), а заради дейността на дъщерите на черногорския крал Никола. Анастасия и Милица били омъжени за руски велики князе (Пьотр Николаевич и Николай Николаевич – бел. П. Н.) и като много влиятелни дами се занимавали с антиавстрийско политическо лобиране в Санкт Петербург.

Отслабването на Русия след японската война, а след това промяната на ситуацията в Турция тласнали Австрия към акт, който предизвикал верижна реакция, завършила със световна война.

Изостряне

През лятото на 1908 г. деспотичният режим на Абдул Хамид II се разклатил. В Турция се сформирала политическа сила, която искала реформи и обновяване на замиращата империя. Движението се наричало "младотурско" и гръбнакът му бил съставен наистина от млади офицери. Победата на метежниците била половинчата. Султанът отказал част от властта си, като се съгласил за парламентарни избори, но готвел реванш. В страната се установило двувластие.

От тази криза първо се възползвал Фердинанд Български, който обявил, че страната му отсега нататък е напълно суверенна, и приел титлата цар. Австро-Унгария реагирала на турските събития, като анексирала Босна и Херцеговина, която управлявала, но не притежавала през предходните тридесет години. Мотивацията била особена: неправилно е местното население да се държи в условия, по-неблагоприятни от тези в съседна Турция, която вече има конституция и парламент. Нека славяните от Босна и Херцеговина също получат свое представителство в австрийския райхсрат.

Ако декларацията на България не предизвикала особен отзвук в света, австрийският демарш почти довел до голяма война. В Санкт Петербург той беше възприет като акт на агресия. От една страна, австро-германско-руското споразумение от 1881 г. съдържало член, според който Виена има право да анексира двете провинции „в момента, когато намери за необходимо“. От друга страна, по-късно споразумение от 1897 г. изглежда коригирало това условие. Както обикновено в такива случаи, всяка от страните представяла аргументи, подкрепящи нейната позиция.

Сърбия и Черна гора обявили мобилизация и естествено очаквали помощ от Русия. Германия потвърдила, че в случай на война ще се притече на помощ на своя австрийски съюзник.

Шест години по-късно съвсем подобен конфликт ще доведе до световна война, но през 1908 г. Русия, която все още се оправя от загубите си в Далечния изток, била принудена да отстъпи. Това обаче не означавало, че тя оставя Сърбия на произвола на съдбата, т. е. изважда я от сферата си на влияние. Точно обратното.

От този момент нататък дейността на руското правителство на Балканите и особено в Сърбия се активизирало. Руската армия започнала ускорена модернизация. Всички разбирали, че двете империи ще се сблъскат отново и не къде да е, а в този проблемен регион.

Но положението на Балканите било нажежено и без австрийско-руската конфронтация.

Турция продължавала да отслабва. През есента на 1911 г. италианските войски акостирали в Либия, която принадлежала на Османската империя. Започнала война, в която Турция, раздирана от вътрешни междуособици, търпяла неуспех след неуспех.

На следващата година избухнали въстания в Македония и Албания. Турските власти, както обикновено, отговорили с репресии. Това дало основание на четири съседни държави - Черна гора, България, Сърбия и Гърция - да се застъпят за потиснатите народи.

Турците били разбити по всички фронтове, като най-успешни били в действията си българите. Боевете продължили само месец, след което Истанбул поискал мир.

Но тогава младотурците, уязвени от националния позор, организирали нов преврат. След като взели властта, те те възобновили бойните действия.

Били се още шест месеца, след което и новото турско правителство трябвало да признае поражението си. Давайки обаче на коалицията почти всичките си европейски владения, турските дипломати постъпили много хитро: победителите трябвало сами да разпределят кой какво ще получи.

„Великата идея“ на Атина, „Великата България“ на София и югославската мечта на Белград се съчетали лошо помежду си. Австрийските агенти наливали масло в огъня, за да подтикват караниците между съюзниците - Балканският съюз във Виена бил смятан за потенциално проруски и следователно опасен.

Уверена във военното си превъзходство, България нападнала Сърбия и Гърция, но на тяхна помощ се притекли Турция и Румъния, която имала териториални претенции към България. Българската армия не можела да воюва на четири фронта едновременно. Цар Фердинанд се признал за победен.

Според условията на Букурещкия мир България трябвало да отстъпи Южна Добруджа на Румъния, да се откаже от Македония и да върне на Турция завзетата преди това Одринска област.

През тези две войни загинали около четвърт милион души, а балканският възел се затегнал още повече. Принципът "разделяй и владей" бил от полза за Хабсбургската империя. „Балканският съюз“ се разпаднал.

Сърбия и Черна гора останали в руската сфера на влияние, България и Турция окончателно свързали политическата си съдба с "централните държави", Румъния се колебаела.

А империите се готвели за следващия рунд от борбата...

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1985 г. / ХИМИЯ / ДЖЕРОМ КАРЛ

Джером Карл (Jerome Karle)

18 юни 1918 г. – 6 юни 2013 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Хърбърт Хауптман)

(За изключителни постижения в разработването на директни методи за определяне на кристалните структури.)

Американският химик Джером Карл е роден в Ню Йорк в семейството на Луис и Сейди (Кан) Карфанкъл. Израства в Бруклин и през 1933 г. завършва там гимназията „Ейбрахам Линкълн“. След това Карл учи в колежа „Сити“ в Ню Йорк, където се запознава с Хърбърт Хауптман, студент от Бронкс. В колежа Карл изучава предимно химия и биология, а през 1937 г. получава бакалавърска степен. Продължава образованието си в Харвардския университет, където година по-късно получава магистърска степен по биология. През следващата година и половина Карл работи в Държавната здравна администрация в Ню Йорк, след което се записва в Мичиганския университет. През 1943 г. става магистър по естествени науки, а за дисертация върху газовата електронна дифракция получава докторска степен по физическа химия.

По време на Втората световна война Карл участва в проект на ВМС на САЩ, а по-късно е помощник-изследовател в Манхатънския проект, разработващ създаването на атомната бомба. След края на войната, през 1946 г., Карл започва да работи на щат във Военноморската изследователска лаборатория във Вашингтон. Тук той отново се срещна с Хауптман. 50-те години за Карл преминават под знака на тяхното сътрудничество: двамата работят върху създаването на директен метод за дешифриране на триизмерни молекулярни структури с помощта на рентгенова кристалография.

Когато сноп рентгенови лъчи се насочат към кристал от някакво вещество, някои от лъчите преминават през кристала, докато други се отклоняват от електроните на атомните ядра. Отклонените лъчи се записват на фотографска плака като хиляди точки, образуващи характерно изображение. Това изображение напомня много отдалечено точното разпределение на атомите вътре в кристала. Но анализирайки интензитета на точковите петна върху плаката и местоположението на точките, Карл и Хауптман успяват, използвайки математически формули, да изчислят фазата на рентгеновия сноп, иначе казано – доколко се отклонява снопът, докато преминава през кристала. Въз основата на тези изчисления се създава карта на електронната плътност на кристала, която показва точното разположение на атомите и следователно дава картина на молекулярната структура на веществото.

Рентгеновата кристалография се използва за анализ на вътрешната структура на големите молекули в продължение на няколко години. През 1912 г. немският физик Макс фон Лауе открива дифракцията на рентгеновите лъчи при кристалите. По-късно У. Л. Браг и баща му У. Х. Браг определят атомната структура на много видове кристали. Джеймс Д. Уотсън и Франсис Крик използват рентгенова кристалография, за да работят върху структурата на дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК). Тези изследователи, въз основа на пунктирано изображение върху фотографска плака, стигат до заключението само за формата на молекулата, а методът, разработен от Карл и Хауптман, позволява да се свърже директно интензивността и разположението на точките с подреждането на атомите вътре в молекулата.

През 1953 г. Карл и Хауптман публикуват статия за резултатите от своята работа. Този изключително сложен трактат, богат на математически формули, изглежда няма нищо общо с химията и решаването на един преди това труден проблем е посрещнато със скептицизъм и дори враждебност от много учени, изучаващи кристалография. Най-съществената пречка за приемането на този метод е, че малко химици разбират математическия аспект на процедурата. Поради това Карл и Хауптман не получават подкрепа от други изследователи в тази област и директният метод за дешифриране на структурите остава неизползван в продължение на 15 години. А триизмерните структури са неразделна част от химията. За да разберем молекулярните реакции и взаимодействието на молекулите една с друга, е необходимо да знаем как точно са разположени атомите вътре в молекулата. Въпреки факта, че има други начини за установяване на молекулярната структура, предложеният от Карл и Хауптман метод за директно декодиране е не само по-ефективен, но също така предоставя точна, подробна картина на цялата структура на молекулата.

Най-значимият принос на Карл и Хауптман след 1956 г. е практическото приложение на техния метод, особено за кристали, които нямат осева симетрия. През 1968 г. Военноморската изследователска лаборатория на САЩ създава специално за Карл поста ръководител на научните изследвания и той оглавява лабораторията, изследваща структурата на веществата. Признанието за работата, извършена от него и Хауптман, идва в края на 60-те години, когато съпругата на учения Изабела, физикохимичка и служителка във Военноморската изследователска база, прилага този метод на практика при анализа на големи молекули. Резултатите от нейните експерименти убеждават много учени от областта на кристалографията в полезността и високата степен на точност на директния метод за дешифриране на структурите.

Продължавайки да се занимава с изследователска работа в лабораторията на ВМС, Карл понякога изнася лекции по математика и физика в колежа на Мерилендския университет. Той също така чете лекции в Обединеното кралство, Германия, Италия, Канада, Полша, Бразилия и Япония, като същевременно води Вашингтонския колоквиум по кристалите, който се провежда всеки месец в геофизичната лаборатория на института „Карнеги“.

През 1942 г. Карл се жени за химичката Изабела Лугоски. Съпрузите имат три дъщери.

Сред големия брой награди, с които Карл е удостоен, са: За изключителни заслуги към държавата на ВМС на САЩ (1968 г.), наградата Хилебранд на Американското химическо дружество (1970 г.) и наградата А. Л. Патерсън на Американското кристалографско дружество (1984 г.). Член на Американското физическо дружество, на Американското химическо дружество, на Американската кристалографско дружество, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката и на Американското математическо дружество. През 1986 г. ученият е удостоен с почетна степен от нюйоркския колеж „Сити“.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ЗА 25-ГОДИШНИНАТА ОТ СМЪРТТА НА ЛЕВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 521

Данаил Хр. Попов за 25-годишнината от смъртта на Левски

Komiteta Vasil Levski

Sofia

Duschevno jaleid ne moga prisutstvovam Otprazdnuvanieto 25 godischnata muceniceska Smert na istinnia Nasch Sveatetz Vasil Levski.

Molea poclonetesea pred Monumenta mu I za mene!

data la 6/2/1898

Daniil Poppov

Препис на кирилица

Комитет „Васил Левски"

София

Душевно жалея [,че] не мога да присъствам при отпразнуването [на] 25-годишната мъченическа смърт на истинния наш светец Васил Левски.

Моля ви, поклонете се пред паметника му и за мене.

Данаил Хр. Попов

Румъния

Турну Мъгуреле

6 февруари 1898 г.

(Следва)

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС / СПОМЕНИ, КОИТО СЕ ПРОМЕНЯТ ПРИ ПРЕРАЗКАЗА

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС: ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО / „ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г. / ПО-НАТАТЪШНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ / ПОМНИМ ЛИ СЪЩНОСТТА? / СЪЩНОСТТА НА СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС / ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ / ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА / МЕЧОВЕ В ГРАДИНАТА / СЦЕНАТА С ВАРАВА / РАЗКЪСВАНЕТО НА ЗАВЕСАТА В ХРАМА / СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС

5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС: СИЛНА ЛИ Е ПАМЕТТА НА УСТНИТЕ КУЛТУРИ? / НАЧАЛО НА ИЗУЧАВАНЕ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ: ЮГОСЛАВСКИТЕ РАЗКАЗВАЧИ / ПО-НАТАТЪШНИ ПОТВЪРЖДЕНИЯ / ПОВЕСТВОВАТЕЛНИТЕ ПРЕДАНИЯ В УСТНИТЕ КУЛТУРИ / ДОСТОВЕРНИ ПРЕДАНИЯ ЗА ЖИВОТА НА ИСУС / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА УЧЕНИЕТО НА ИСУС / УЧЕНИЕТО НА ИСУС: ПРОМЯНА НА СЪЩНОСТТА / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА ДЕЛАТА НА ИСУС

СПОМЕНИ, КОИТО СЕ ПРОМЕНЯТ ПРИ ПРЕРАЗКАЗА

Нека обобщим казаното. Устните предания се променят, докато се разказват и преразказват, докато се разпространяват от човек на човек. Променят се при всеки преразказ. Ако евангелията не са разкази на очевидци (вижте Глава 3), а по-скоро устни предания, които са били разпространявани не седмици и месеци, а години и десетилетия, в тях трябва да има изкривявания. Тези изкривявания могат да бъдат проследени като сравним как изглеждат едни и същи думи и описания у различните евангелисти: съществуват противоречия. А плюс това има исторически неправдоподобни послания, очевидно създадени след смъртта на Исус, когато хората си разказвали един на друг за Спасителя.

Но изследването на паметта не е задължително да е с негативен фокус и да се занимава само с аберациите на паметта. То може да бъде обърнато в положителна посока: не само да идентифицира достоверните спомени, но и да разбере какво говорят спомените за хората, които са ги предавали. Различните хора и различните групи от хора помнят нещата по различен начин, защото спомените се влияят от тяхното настояще. Ние вече видяхме как спомените за Исус са се променяли и дори са се измисляли в годините и десетилетията след смъртта му. Но сега, в следващите две глави, ще се опитаме да разберем това по-последователно, като се позоваваме на работата на съвременните социолози, които са изследвали как и защо социалните групи помнят по даден начин, а не по друг. Това често се смята за един от най-интересните феномени в изследването на паметта и има особено значение за разбирането на ранните християнски спомени за Исус.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 13

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙН ОСТИН (1775-1817)

“МЕНСФИЙЛД ПАРК“ (1814 г.)

(Продължение)

***

Струва си да разгледаме някои от най-забележителните черти на стила на Джейн Остин. Образността ѝ е приглушена. Въпреки че от време на време се появяват изящни словесни рисунки, нанесени с тънка четчица върху слонова кост (както самата тя казва), мис Остин изобразява в основни линии пейзажите, жестовете и цветовете изключително пестеливо. Шумният, румен и пълнокръвен Дикенс, след като сме общували с бледата, грациозна и нежна Джейн Остин, просто ни зашеметява. Тя рядко използва сравнения и метафорични сближения. Вълните в Портсмут, "весело танцуващи и нахвърлящи се върху камъните на брега", изобщо не са характерни за нея. Не се случва често да намерите у нея такива общоприети или изтъркани изрази, като например „капка в морето“, използван в сравнението между домакинствата на Прайс и Бертрам: „Колкото до моментните пристъпи на раздразнение у леля ѝ Норис, те бяха толкова кратки и незаслужаващи внимание, капка в морето в сравнение с непрестанната врява в сегашния ѝ дом“.

Мис Остин използва умело причастията при описанието на жестове и пози и изрази като „със закачлива усмивка“, понякога репликите ѝ „той каза“, „тя отговори“ напомнят ремарки от пиеса. Тази техника авторката е научила от Самюел Джонсън, но тя е много естествена за Мансфийлд парк, защото целият роман прилича на пиеса. Възможно е влиянието на Джонсън да се проявява и при възпроизвеждането на самата конструкция и интонация при непрякото предаване на речта на героите, както например в глава 6 (част I), където се съобщава какво Рашуърт казал на лейди Бертрам. Действието и характеристиките са дадени чрез диалог и монолог. Отличен пример за това са думите на Мария преди Содъртън, нейния бъдещ дом:

„Оттук нататък няма да има повече неравни пътища, мис Крофърд, тези неприятности останаха зад гърба ни. Останалата част от пътя е точно каквато трябва да бъде. Мистър Рашуърт е поправил пътищата, след като наследил имението. Ето оттук започва селото. Тези къщички са истински позор. Островърхият покрив на църквата се смята за забележително красив. Радвам се, че църквата не е в непосредствена близост до дома, както обикновено е в старинните имения. Звънът на камбаните сигурно е ужасно досаден. А това е пасторският дом. Къщата изглежда доста спретната, доколкото разбирам и свещеникът и съпругата му са твърде порядъчни хора. Онова там е приютът, построил го е някой от членовете на семейството. Отдясно е къщата на управителя на имението, много почтен човек. Сега се приближаваме към портала, но нататък имаме още почти миля през парка“.

Описвайки чувствата и мислите на Фани, Остин използва похват, който аз наричам „ход с коня“, шахматен термин за означаване на скачането в една или друга посока по черно-бялата дъска на преживяванията на Фани. Когато сър Томас заминава за Малките Антилски острови, „Облекчението на Фани, което тя напълно осъзнаваше, твърде много наподобяваше това на братовчедките ѝ, но, по-чувствителна по природа, тя си даваше сметка за своята неблагодарност и беше искрено огорчена от това, че не чувства огорчение.“ Преди да бъде поканена да участва в пътуването до Содъртън, тя много иска да види дъбовата алея, преди да бъде отсечена, но Содъртън е далече и тя казва: „О, няма значение! Когато ми се открие възможност да го видя (ход с коня - Вл. Н.), ти ще ми разкажеш какви промени са направени“. С други думи, тя ще види алеята такава, каквато е била преди реконструкцията, но през спомените на Едмънд. Когато Мери Крауфорд забелязва, че брат ѝ Хенри пише много кратки писма от Бат, Фани ѝ отговаря така: „Когато са далеч от семействата си - каза Фани, която се изчерви при мисълта за Уилям, - (ход с коня – Вл. Н.) те могат да пишат и дълги писма“. Фани не си признава вътрешно, че ревнува Едмънд от Мери и не изпитва съжаление към себе си, но когато Джулия, обидена, че Хенри предпочита Мери пред нея, напуска гневно стаята, в която разпределят ролите, тя разбра много от това, което става в душата на Джулия, и я съжалява. Колебаейки се дали да участва в представлението от съображения за честност и чистота, Фани е „склонна да се съмнява в истинността и чистотата на своите съмнения“. Тя е „много щастлива“ да приеме поканата на семейство Грант за вечеря, но след това се пита (ход с коня – Вл. Н.): „На какво толкова се радвам всъщност? Когато знам, че непременно ще чуя и ще видя нещо, което ще ми причини болка?“ Изваждайки накитите от кутията на Мери, Фани се спира „на една верижка, защото ѝ се стори, че по-често от останалите обръщат вниманието ѝ върху нея.. <...> Фани се надяваше, че се е спряла именно на тази, която мис Крофърд най-малко би искала да запази“.

Забележителна черта на стила на Остин е това, което аз наричам „трапчинка на бузата“ – когато между преките информативни части на изречението е въведен незабележимо елемент на фина ирония. Представям с курсив това, което имам предвид: „Мисис Прайс на свой ред беше оскърбена и възмутена и отговорът, изпълнен с такава злоба против сестрите и съдържащ такива невежливи забележки по адрес на сър Томас, че мисис Норис сметна за невъзможно да запази съдържанието му в тайна, за дълго сложи край на всякакви взаимоотношения между тях“. Историята на сестрите продължава: „Разстоянието помежду им беше толкова голямо, а средите, в които се движеха — толкова различни, че вероятността да чуят нещо едни за други, през последвалите единадесет години беше нищожна. Във всеки случай, за сър Томас си оставаше непонятно, как така мисис Норис винаги е в състояние да им съобщи, че Фани има още едно дете — нещо, което тя от време на време правеше с нескрито възмущение“. Запознават малката Фани със сестрите Бертрам: „Те обаче толкова често се срещаха с хора и така бяха свикнали да ги възхваляват, че бяха напълно лишени от всяко подобие на естествена стеснителност. Тяхната самоувереност нарастваше поради пълната липса на такава у братовчедка им, така че скоро бяха в състояние със спокойно равнодушие да направят пълен оглед на лицето и облеклото ѝ“. На следващия ден, „щом откриха, че Фани има само две панделки и никога не е учила френски, стана ясно, че тя не заслужава тяхното внимание. А когато установиха, че дуетът, който бяха така любезни да ѝ изсвирят, никак не я е поразил, не им оставаше нищо друго, освен да ѝ направят щедри подаръци с някои от най-малко ценените си дреболии и да я оставят да се забавлява, както намери за добре“. И за лейди Бeртрам: „По цял ден седеше на дивана, елегантно облечена, и се занимаваше с някакво нескончаемо ръкоделие, безполезно и не особено красиво, като мислеше повече за кученцето, отколкото за децата си“. Описания от този род могат да се нарекат пасажи с трапчинка на бузата - с иронична, нежна трапчинка на бледата девическа буза на авторката.

Следващата особеност, която бих искал да отбележа, е епиграматичната интонация, определено твърд ритъм при елегантно ироничното представяне на леко парадоксална мисъл. Речта е ясна и чувствителна, сдържана и в същото време мелодична, гъсто замесена и в същото време прозрачна и проникната от светлина. За пример може да ни послужи описанието на десетгодишната Фани, която е пристигнала току-що в Мансфийлд парк. „Беше дребна за възрастта си, без следа от руменина по лицето или пък някакви други биещи на очи признаци на красота. Изключително плаха и срамежлива, тя се стараеше да не привлича вниманието върху себе си. Но в държанието ѝ, макар и неловко, нямаше и следа от грубост, гласчето ѝ беше нежно и когато заговореше, изглеждаше много мила“.

В първите дни от престоя на Фани в Мансфийлд, „що се отнася до Том, най-многото, от което можеше да се оплаче, беше шеговитият му тон, съвсем естествен, според него, в отношението на един седемнадесетгодишен младеж към десетгодишно дете. Той едва навлизаше в живота, изпълнен с въодушевление, с цялата склонност към лекомислие и щедрост на по-голям син, който се чувства роден само за да пилее пари и да се радва на живота. Неговата доброта към малката му братовчедка съответстваше на положението и правата му - той ѝ правеше някои много приятни подаръчета и беззлобно се шегуваше с нея“. Когато се появява, мис Крофърд възнамерява първоначално да се насочи към големия син наследник, но скоро променя намеренията си: „За чест на дамата, трябва да добавим, че без (Едмънд – бел. Вл. Н.) да е светски човек или най-голям брат, без да владее изкуството на ласкателството или на занимателната беседа, той започваше да ѝ става приятен. Тя го чувстваше, въпреки че не го беше предвиждала и не беше в състояние да го разбере, защото той не беше приятен по общоприетия начин, не обичаше празните разговори, не ѝ правеше комплименти, беше непоколебим в мненията си, а вниманието си изразяваше спокойно и просто. Може би в неговата искреност, в твърдостта и прямотата му имаше някакъв чар, който тя беше способна да почувства, но не беше в състояние да си обясни. Не се и замисляше особено върху това. За момента Едмънд ѝ беше приятен, харесваше ѝ да бъде близо до нея, и това ѝ стигаше“.

Този стил не е измислен от Джейн Остин и като цяло не е английско изобретение; подозирам, че е възприет всъщност от френската литература, където е широко представен в съчиненията от XVIII и началото на XIX век. Остин не можела да чете на френски, но е научила епиграматичния ритъм от елегантния, прецизния и изчистен стил, който бил тогава на мода. Каквото и да е, но тя го владее превъзходно.

Стилът не е инструмент, не е метод, не е подбиране на думи. Стилът е много повече от това. Той е органично, неотменимо свойство на личността на автора. Затова, говорейки за стил, ние имаме предвид своеобразието на личността на твореца и как то се отразява на неговите творби. Винаги трябва да помним, че макар всеки да може да има свой стил, да се изследват характеристиките на стила на даден автор си заслужава само ако този автор има талант. За да може талантът на един писател да намери израз в литературния му стил, той трябва вече да го притежава. Писателят може да подобри техниките си на писане. Често се случва в процеса на литературната дейност стилът на автора да става все по-прецизен и по-изразителен. Така било и с Джейн Остин. Но писател, лишен от дарба, не е в състояние да развие някакъв интересен литературен стил - в най-добрия случай ще получи изкуствен механизъм, съзнателно конструиран и лишен от Божия искра.

Ето защо аз не вярвам, че някой не може да се научи да пише художествени текстове, без да има литературен талант. Само ако един начинаещ писател има талант, може да му се помогне да намери себе си, да изчисти езика си от клишетата и лепкавите обрати, да развие навика за непрестанно, неотстъпно търсене на правилната дума, единствената правилна дума, която ще предаде точно този нюанс на мисълта и именно тази степен на нейната интензивност, каквито са необходими. И за подобни уроци Джейн Остин не е най-лошият учител.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 12

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Седим около непознатата кухненска маса, с хлътнали очи, бледозелени, със замъглен поглед. Всички шепнат, дишаме тежко, пием жадно горещото малцово кафе (сварено на печката с нацистка литература, както ни каза книжарят).

Продължаваме да се взираме в залостената и барикадирана задна врата, надявайки се, че ще издържи. Гладна съм и се тъпча с чуждия хляб. А там – стъпки по задните стълби и странни звуци, които звучат много грубо и животински в ушите ни. Скованост и тишина около масата. Спираме да дъвчем, всички затаяваме дъх. Ръцете се свиват до гърдите. очите блестят безумно. Отвън пак тишина, стъпките заглъхват. Някой прошепва: "Ако това продължава все така..."

Никой не отговаря. Младата жена, бежанката от Кьонигсберг, която също се е настанила тук, се хвърля напред, крещейки: „Не издържам повече! Трябва да се сложи край на всичко!“ Беше изпитала това няколко пъти през нощта, под покрива, където избягала от цяла група преследвачи. Косата ѝ виси заплетена около лицето, не иска да яде и да пие.

Седим, чакаме, слушаме. Артилерията вие отгоре. По нашата улица отекват изстрели. Часът е около 7 сутринта, когато се промъкваме към нашето жилище с вдовицата, внимателно проверявайки сигурността на стълбищните площадки. Спираме и се ослушваме пред вратата, която оставих открехната, когато тя внезапно се отваря отвътре.

Униформа, ужас. Вдовицата ме стиска за ръката. Отдъхвам си – това е просто Петка.

Безмълвна, вдовицата слуша нашия разговор. Но след минута и аз онемявам. Защото говори Петка, сините му малки очи искрят, стиска ръцете ми, уверява ме, че времето без мене му се е сторило дълго, че се е върнал възможно най-бързо след дежурството и ме е търсил по цялото жилище, че е щастлив, че се радва да ме види отново. И той стиска и мачка пръстите ми с ноктите си на дървосекач толкова силно, че трябва да ги издърпам. Стоя като идиотка пред тези неоспорими симптоми, слушам бърборенето на този Ромео, докато най-накрая Петка изчезва, обещавайки да се върне скоро, много скоро, веднага щом може.

Стоя с отворена уста. Вдовицата не е разбрала нито дума, но е прочела по лицето на Петка за какво става дума. Тя поклаща глава: „Е, ти си знаеш...“ И двете сме зашеметени.

И сега седя тук на кухненската маса, току-що напълних писалката с мастило и пиша, пиша, изписвам цялото това объркване в главата и сърцето си. Какво става? Какво ще следва за нас? Толкова съм лепкава, не искам да пипам нищо повече, не искам да пипам собствената си кожа. Сега да имаше баня или поне истински сапун и много вода. Но стига напразни мечти.

Спомням си странното видение, някакъв сън наяве, който ме споходи тази сутрин, когато се опитвах да заспя след заминаването на Петка и не можах. Имах чувството, че лежа на леглото си и в същото време се виждам отстрани да лежа там, докато светещо бяло същество се издигна от тялото ми; нещо като ангел, но без крила, извисяващ се стръмно нагоре. Все още изпитвам онова издигащо се, плаващо чувство, докато пиша тези думи. Разбира се, това е мечта, фантазия за бягство. Моето аз просто оставя нещастното, мръсно и малтретирано тяло да лежи там. Отдалечава се от него и се носи неопетнено в светли далечини. Това не се е случило на мене. Изхвърлям всичко от себе си. Може би бълнувам? Но в момента главата ми е хладна на допир, а ръцете ми са оловни и спокойни.

ВТОРНИК, 1 МАЙ 1945 ГОДИНА, 15:00, ПОГЛЕД НАЗАД КЪМ СЪБОТА, НЕДЕЛЯ И ПОНЕДЕЛНИК

Писах за последно в събота сутринта, 28 април. Оттогава минаха три дена, толкова пълни със забележителни неща, картини, страхове, чувства, че вече не знам откъде да започна, какво да кажа. Ние сме в калта, дълбоко, дълбоко. Всяка минута от живота ни е скъпо платена. Бурята ни напуска, но ние сме понесени листа от вихрушката и не знаем къде отиваме.

Цяла вечност мина от събота. Днес е вторник, първи май и войната продължава. Седя в креслото, в предната стая. Хер Паули, квартирантът на вдовицата, човекът от „Volkssturm“, който вече е освободен, лежи в леглото пред мене. Той се появи неочаквано в събота следобед с бучка масло от шестнадесет фунта, увита в кърпа и сложена под мишницата. Сега е болен, има невралгия.

Вятърът вие през зле закованите прозорци, къса картона така, че чак тропа, и хвърля мъждукаща дневна светлина. В стаята е ту светло, ту тъмно; и винаги е лют студ. Увила съм се с одеяло и пиша с изтръпнали пръсти, докато хер Паули спи, а вдовицата обикаля някъде из сградата и търси свещи.

Отвън се чува руска реч. Иван разговаря с конете си. Те са много по-приятелски настроени към конете, отколкото към нас, вадят добродушни, топли гласове и говорят с животните по чисто човешки начин. Понякога нахлува миризма на коне и дрънчене на букаи. Някъде някой свири на хармоника.

Гледам през прозореца между парчетата картон. Долу е бивак. По тротоарите коне, фургони, кофи с вода, сандъци със сено и овес, стъпкана конска и кравешка то. До входа отсреща гори малък огън, запален от счупени столове. Ивановците с памучните якета са насядали около него.

Ръцете ми треперят. Краката ми са ледени. Вчера вечерта немска граната счупи последните прозорци. Сега жилището е изцяло изложено на източния вятър. Добре, че не е януари.

Шляем се напред-назад между надупчените стени, вслушваме се тревожно навън, стискайки зъби при всеки звук. Разбитата задна врата, която не е барикадирана от дълго време, стои отворена. Мъжете все тичат през кухнята, през коридора и през двете стаи. Преди половин час се появи един напълно непознат, упорит, искаше ме, но го изгонихме. Извика заплашително: „Ще се върна“.

Какво значи изнасилване? Когато казах думата за първи път на глас, в петък вечерта в мазето, по гърба ми преминаха студени тръпки. Сега мога да мисля и да пиша за това със спокойна ръка, казвам си го, за да свикна с произнасянето. Звучи като нещо най-лошо и най-крайно, но не е така.

Около 15 часа в събота следобед двама блъскаха входната врата с юмруци и с автомати, крещяха грубо, ритаха дървото. Вдовицата отвори. Тя трепери всеки път пред ключалката на вратата. Двама белокоси войници, клатушкащи се, пияни. Чупят с автоматите си последното непокътнато стъкло в коридора. Парчетата падат с трясък навън. След това накъсват затъмнителната щора на парчета и ритат стария часовник.

Единият ме хваща, блъскайки ме ме към предната стая, след като избута вдовицата от пътя си. Другият стои на входната врата, държи вдовицата на разстояние, безмълвен, заплашва я с автомата, но без да я докосва.

Този, който ме блъска, е възрастен мъж със сива четина, мирише на алкохол и на коне. Внимателно затваря вратата след себе си и, тъй като не намира ключ в ключалката, плъзва креслото срещу нея. Изглежда, че изобщо не вижда жертвата си. Толкова по-страшен е неговият удар, с който я отправя към леглото. Притворени очи, здраво стиснати зъби.

Никакъв звук. Само когато разкъсва бельото им, зъбите му неволно скърцат. Последните ми цели неща.

Изведнъж пръстите му се озовават върху устата ми, миришещи на кон и тютюн. Отварям очи. Непознатите ръце разтварят умело челюстите ми. Очи в очи сме. И тогава онзи над мене нарочно оставя натрупаната слюнка да изтече от устата му в моята уста.

Изтръпнала съм. Не от отвращение, просто е студено. Гръбначният ми стълб замръзва, леден световъртеж кръжи около тила ми. Усещам как се плъзгам и падам дълбоко през възглавниците и дъските на пода. Това е може би така нареченото да потънеш в земята.

Отново очи в очи. Устните на непознатия са отворени, жълти зъби, единият отпред е наполовина счупен. Ъглите на устата се повдигат, бръчици плъзват от цепките на очите му. Той се усмихва.

Преди да си тръгне, изравя нещо от джоба на панталона си, хвърля го мълчаливо на нощното шкафче, бута креслото настрани и затръшва вратата след себе си. От него остава само една смачкана кутия с няколко цигари вътре. Моята заплата.

Когато ставам, ми се вие свят, гади ми се. Разкъсаните дрехи падат в краката ми. Залитам по коридора покрай ридаещата вдовица и отивам в банята. Повръщам. Лицето ми в огледалото е зелено. Сядам на ръба на ваната, без да смея да се изплакна, защото продължава да се запушва, а в кофата е останала толкова малко вода.

След това казвам високо: По дяволите! И вземам решение.

Нямам съмнение: тук трябва да дойде вълк, който да държи по-далече от мене другите вълци. Офицер, с колкото се може по-висок чин, комендант, генерал, какъвто мога да намеря. Каква е ползата иначе от ума ми и от малкото ми владеене на езика на врага?

Веднага щом можех отново да вървя, грабнах една кофа и тръгнах надолу към улицата. Скитам се насам-натам, надничам в дворовете, оглеждам се, връщам се на стълбището, много предпазливо. Измислях си изречения, които мога да използвам, за да се обърна към някой офицер; чудех се дали не изглеждам твърде жалка и нещастна, за да се харесам. Чувствах се по-добре физически сега, когато действах, планирах и исках нещо, а не просто да бъда безмълвна плячка.

За половин час нищо, иначе казано - няма звезди. Не им знам отличителните знаци и званията, само това, че офицерите имат звезди на фуражките и най-вече на шинелите. Но виждах само хора в зелено и кучета. Бях на път да се откаже за този ден, почуках на нашата входната врата и тогава вратата на жилището отсреща, което принадлежеше на жител, който избяга навреме, се отвори. Човек със звезди. Висок, черна къдрава коса, добре охранен. Когато ме вижда с кофата, той се смее и казва на развален немски: "Ти - жена?" Аз се смея в отговор, засипвайки го с най-добрия си руски. Радва се да чуе своя език. Бъбрим си глупаво, просто напосоки и разбирам, че е старши лейтенант. Най-накрая се разбираме да се срещнем в жилището на вдовицата тази вечер в 19 часа. Дотогава има работа. Казва се Анатол Едикойси, украинец е.

(Следва)