МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 12

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Седим около непознатата кухненска маса, с хлътнали очи, бледозелени, със замъглен поглед. Всички шепнат, дишаме тежко, пием жадно горещото малцово кафе (сварено на печката с нацистка литература, както ни каза книжарят).

Продължаваме да се взираме в залостената и барикадирана задна врата, надявайки се, че ще издържи. Гладна съм и се тъпча с чуждия хляб. А там – стъпки по задните стълби и странни звуци, които звучат много грубо и животински в ушите ни. Скованост и тишина около масата. Спираме да дъвчем, всички затаяваме дъх. Ръцете се свиват до гърдите. очите блестят безумно. Отвън пак тишина, стъпките заглъхват. Някой прошепва: "Ако това продължава все така..."

Никой не отговаря. Младата жена, бежанката от Кьонигсберг, която също се е настанила тук, се хвърля напред, крещейки: „Не издържам повече! Трябва да се сложи край на всичко!“ Беше изпитала това няколко пъти през нощта, под покрива, където избягала от цяла група преследвачи. Косата ѝ виси заплетена около лицето, не иска да яде и да пие.

Седим, чакаме, слушаме. Артилерията вие отгоре. По нашата улица отекват изстрели. Часът е около 7 сутринта, когато се промъкваме към нашето жилище с вдовицата, внимателно проверявайки сигурността на стълбищните площадки. Спираме и се ослушваме пред вратата, която оставих открехната, когато тя внезапно се отваря отвътре.

Униформа, ужас. Вдовицата ме стиска за ръката. Отдъхвам си – това е просто Петка.

Безмълвна, вдовицата слуша нашия разговор. Но след минута и аз онемявам. Защото говори Петка, сините му малки очи искрят, стиска ръцете ми, уверява ме, че времето без мене му се е сторило дълго, че се е върнал възможно най-бързо след дежурството и ме е търсил по цялото жилище, че е щастлив, че се радва да ме види отново. И той стиска и мачка пръстите ми с ноктите си на дървосекач толкова силно, че трябва да ги издърпам. Стоя като идиотка пред тези неоспорими симптоми, слушам бърборенето на този Ромео, докато най-накрая Петка изчезва, обещавайки да се върне скоро, много скоро, веднага щом може.

Стоя с отворена уста. Вдовицата не е разбрала нито дума, но е прочела по лицето на Петка за какво става дума. Тя поклаща глава: „Е, ти си знаеш...“ И двете сме зашеметени.

И сега седя тук на кухненската маса, току-що напълних писалката с мастило и пиша, пиша, изписвам цялото това объркване в главата и сърцето си. Какво става? Какво ще следва за нас? Толкова съм лепкава, не искам да пипам нищо повече, не искам да пипам собствената си кожа. Сега да имаше баня или поне истински сапун и много вода. Но стига напразни мечти.

Спомням си странното видение, някакъв сън наяве, който ме споходи тази сутрин, когато се опитвах да заспя след заминаването на Петка и не можах. Имах чувството, че лежа на леглото си и в същото време се виждам отстрани да лежа там, докато светещо бяло същество се издигна от тялото ми; нещо като ангел, но без крила, извисяващ се стръмно нагоре. Все още изпитвам онова издигащо се, плаващо чувство, докато пиша тези думи. Разбира се, това е мечта, фантазия за бягство. Моето аз просто оставя нещастното, мръсно и малтретирано тяло да лежи там. Отдалечава се от него и се носи неопетнено в светли далечини. Това не се е случило на мене. Изхвърлям всичко от себе си. Може би бълнувам? Но в момента главата ми е хладна на допир, а ръцете ми са оловни и спокойни.

ВТОРНИК, 1 МАЙ 1945 ГОДИНА, 15:00, ПОГЛЕД НАЗАД КЪМ СЪБОТА, НЕДЕЛЯ И ПОНЕДЕЛНИК

Писах за последно в събота сутринта, 28 април. Оттогава минаха три дена, толкова пълни със забележителни неща, картини, страхове, чувства, че вече не знам откъде да започна, какво да кажа. Ние сме в калта, дълбоко, дълбоко. Всяка минута от живота ни е скъпо платена. Бурята ни напуска, но ние сме понесени листа от вихрушката и не знаем къде отиваме.

Цяла вечност мина от събота. Днес е вторник, първи май и войната продължава. Седя в креслото, в предната стая. Хер Паули, квартирантът на вдовицата, човекът от „Volkssturm“, който вече е освободен, лежи в леглото пред мене. Той се появи неочаквано в събота следобед с бучка масло от шестнадесет фунта, увита в кърпа и сложена под мишницата. Сега е болен, има невралгия.

Вятърът вие през зле закованите прозорци, къса картона така, че чак тропа, и хвърля мъждукаща дневна светлина. В стаята е ту светло, ту тъмно; и винаги е лют студ. Увила съм се с одеяло и пиша с изтръпнали пръсти, докато хер Паули спи, а вдовицата обикаля някъде из сградата и търси свещи.

Отвън се чува руска реч. Иван разговаря с конете си. Те са много по-приятелски настроени към конете, отколкото към нас, вадят добродушни, топли гласове и говорят с животните по чисто човешки начин. Понякога нахлува миризма на коне и дрънчене на букаи. Някъде някой свири на хармоника.

Гледам през прозореца между парчетата картон. Долу е бивак. По тротоарите коне, фургони, кофи с вода, сандъци със сено и овес, стъпкана конска и кравешка то. До входа отсреща гори малък огън, запален от счупени столове. Ивановците с памучните якета са насядали около него.

Ръцете ми треперят. Краката ми са ледени. Вчера вечерта немска граната счупи последните прозорци. Сега жилището е изцяло изложено на източния вятър. Добре, че не е януари.

Шляем се напред-назад между надупчените стени, вслушваме се тревожно навън, стискайки зъби при всеки звук. Разбитата задна врата, която не е барикадирана от дълго време, стои отворена. Мъжете все тичат през кухнята, през коридора и през двете стаи. Преди половин час се появи един напълно непознат, упорит, искаше ме, но го изгонихме. Извика заплашително: „Ще се върна“.

Какво значи изнасилване? Когато казах думата за първи път на глас, в петък вечерта в мазето, по гърба ми преминаха студени тръпки. Сега мога да мисля и да пиша за това със спокойна ръка, казвам си го, за да свикна с произнасянето. Звучи като нещо най-лошо и най-крайно, но не е така.

Около 15 часа в събота следобед двама блъскаха входната врата с юмруци и с автомати, крещяха грубо, ритаха дървото. Вдовицата отвори. Тя трепери всеки път пред ключалката на вратата. Двама белокоси войници, клатушкащи се, пияни. Чупят с автоматите си последното непокътнато стъкло в коридора. Парчетата падат с трясък навън. След това накъсват затъмнителната щора на парчета и ритат стария часовник.

Единият ме хваща, блъскайки ме ме към предната стая, след като избута вдовицата от пътя си. Другият стои на входната врата, държи вдовицата на разстояние, безмълвен, заплашва я с автомата, но без да я докосва.

Този, който ме блъска, е възрастен мъж със сива четина, мирише на алкохол и на коне. Внимателно затваря вратата след себе си и, тъй като не намира ключ в ключалката, плъзва креслото срещу нея. Изглежда, че изобщо не вижда жертвата си. Толкова по-страшен е неговият удар, с който я отправя към леглото. Притворени очи, здраво стиснати зъби.

Никакъв звук. Само когато разкъсва бельото им, зъбите му неволно скърцат. Последните ми цели неща.

Изведнъж пръстите му се озовават върху устата ми, миришещи на кон и тютюн. Отварям очи. Непознатите ръце разтварят умело челюстите ми. Очи в очи сме. И тогава онзи над мене нарочно оставя натрупаната слюнка да изтече от устата му в моята уста.

Изтръпнала съм. Не от отвращение, просто е студено. Гръбначният ми стълб замръзва, леден световъртеж кръжи около тила ми. Усещам как се плъзгам и падам дълбоко през възглавниците и дъските на пода. Това е може би така нареченото да потънеш в земята.

Отново очи в очи. Устните на непознатия са отворени, жълти зъби, единият отпред е наполовина счупен. Ъглите на устата се повдигат, бръчици плъзват от цепките на очите му. Той се усмихва.

Преди да си тръгне, изравя нещо от джоба на панталона си, хвърля го мълчаливо на нощното шкафче, бута креслото настрани и затръшва вратата след себе си. От него остава само една смачкана кутия с няколко цигари вътре. Моята заплата.

Когато ставам, ми се вие свят, гади ми се. Разкъсаните дрехи падат в краката ми. Залитам по коридора покрай ридаещата вдовица и отивам в банята. Повръщам. Лицето ми в огледалото е зелено. Сядам на ръба на ваната, без да смея да се изплакна, защото продължава да се запушва, а в кофата е останала толкова малко вода.

След това казвам високо: По дяволите! И вземам решение.

Нямам съмнение: тук трябва да дойде вълк, който да държи по-далече от мене другите вълци. Офицер, с колкото се може по-висок чин, комендант, генерал, какъвто мога да намеря. Каква е ползата иначе от ума ми и от малкото ми владеене на езика на врага?

Веднага щом можех отново да вървя, грабнах една кофа и тръгнах надолу към улицата. Скитам се насам-натам, надничам в дворовете, оглеждам се, връщам се на стълбището, много предпазливо. Измислях си изречения, които мога да използвам, за да се обърна към някой офицер; чудех се дали не изглеждам твърде жалка и нещастна, за да се харесам. Чувствах се по-добре физически сега, когато действах, планирах и исках нещо, а не просто да бъда безмълвна плячка.

За половин час нищо, иначе казано - няма звезди. Не им знам отличителните знаци и званията, само това, че офицерите имат звезди на фуражките и най-вече на шинелите. Но виждах само хора в зелено и кучета. Бях на път да се откаже за този ден, почуках на нашата входната врата и тогава вратата на жилището отсреща, което принадлежеше на жител, който избяга навреме, се отвори. Човек със звезди. Висок, черна къдрава коса, добре охранен. Когато ме вижда с кофата, той се смее и казва на развален немски: "Ти - жена?" Аз се смея в отговор, засипвайки го с най-добрия си руски. Радва се да чуе своя език. Бъбрим си глупаво, просто напосоки и разбирам, че е старши лейтенант. Най-накрая се разбираме да се срещнем в жилището на вдовицата тази вечер в 19 часа. Дотогава има работа. Казва се Анатол Едикойси, украинец е.

(Следва)