вторник, май 09, 2023

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 11

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙН ОСТИН (1775-1817)

“МЕНСФИЙЛД ПАРК“ (1814 г.)

(Продължение)

***

Идването на пощальона заменя по-фините композиционни похвати. Романът започна да се разпада по шевовете, все повече и повече се срива в свободен епистоларен жанр. Това показва известна умора на авторката, която заобикаля по този начин композиционните трудности. А в същото време ние сме на прага на най-драматичния момент в повествованието. От писмото на приказливата Мери научаваме, че Едмънд е бил в Лондон и че „мисис Фрейзър, която съвсем не е лош съдия, заяви, че познава не повече от трима мъже в Лондон с такава привлекателна външност, ръст и излъчване. И трябва да ви призная, че когато обядвахме тук онзи ден, нямаше нито един мъж, достоен да се сравни с него, а бяхме шестнадесет души. За щастие сега всички се обличат еднакво, така че за човека не може да се съди по облеклото, и все пак…"

Хенри се кани да се върне отново в Евърингам по работа, която Фани одобрява, но той може да напусне Лондон едва след приема у Крофърдови. „Той ще се срещне с мистър Рашуърт и съпругата му и трябва да призная, никак не съжалявам за това, дори съм малко любопитна, а мисля, че и той, макар да не си го признава.“. От писмото става ясно, че Едмънд все още не се е обяснил; неговата мудност е почти смехотворна. Така минават седем седмици от планираните два месеца в Портсмут, когато най-накрая пристигна писмо на Едмънд от Мейнсфилд. Той е огорчен от несериозното отношение на мис Крофърд към сериозните неща и от лошите маниери на нейните лондонски приятели. „Като си помисля за голямата ѝ привързаност към тебе и за разумното ѝ, безупречно поведение като сестра, тя ми се струва съвсем друг човек, комуто е достъпно всичко благородно. Тогава съм готов да се упрекна, че я съдя твърде строго за лекомисленото ѝ държание. Не мога да се откажа от нея, Фани. Тя е единствената жена на света, която мога да си представя като своя съпруга." Той се колебае дали да ѝ предложи брак в писмо, или да отложи за юни, когато тя трябва да се върне в Менсфийлд? Писмото, може би, не е все още най-добрият начин. Между другото, той се среща с Крофърд при мисис Фрейзър. „Това, което виждам и чувам ме изпълва с все по-голямо задоволство. У него няма и сянка от колебание. Той много добре знае какво иска и е твърдо решен да го отстоява, а това е безценно качество. Когато го видях в една стая със сестра ми, не можех да не си спомня това, което ти ми каза веднъж, и признавам, че срещата им не би могла да се нарече приятелска. От нейна страна студенината беше явна. Двамата почти не си проговориха. Видях как той се сепна от изненада и съжалих, че мисис Рашуърт не можа да сдържи обидата си от някогашното въображаемо пренебрежение, проявено към мис Бертрам“.

Накрая идва огорчаваща новина: сър Томас възнамерява да вземе Фани от Портсмут едва след Великден, когато трябва да отиде в Лондон по работа, иначе казано - месец по-късно от първоначално планираното.

Реакцията на Фани на влюбването на Едмънд е предадена чрез това, което сега наричаме поток от съзнание или вътрешен монолог, техника, която Джеймс Джойс използва толкова възхитително сто и петдесет години по-късно. „Тя беше толкова наранена, че едва ли не я обзеха неприязън и гняв към Едмънд. „Нищо хубаво няма да излезе от това забавяне — каза си тя. — Защо още не са решени нещата? Той е заслепен и нищо няма да го вразуми, абсолютно нищо, след като толкова време истината стои пред очите му, а той не може да я види. Ще се ожени за нея и ще бъде нещастен и достоен за съжаление. Дано поне влиянието ѝ да не успее да го направи непочтен!“ Тя отново хвърли поглед на писмото. „Толкова била привързана към мене! Ама че глупост! Тя не обича никого, освен себе си и брат си. Приятелите й я тласкали по грешен път! По-скоро тя ги тласка по грешния път. Може би всички те взаимно се развращават един друг. Но ако наистина я обичат далеч повече, отколкото ги обича тя, още по-малко вероятно е те да са й навредили с нещо, като изключим ласкателството. „Единствената жена на света, която някога съм могъл да си представя като своя съпруга“! Ни най-малко не се съмнявам. Това чувство ще го ръководи през целия му живот. И дали тя ще приеме предложението му или ще му откаже, сърцето му винаги ще ѝ принадлежи. „Да изгубя Мери е равносилно да изгубя Крофърд и Фани“. Не ме познаваш, Едмънд. Двете семейства никога няма да се сродят, освен ако не ги свържеш в родство ти. О, пиши й, пиши й веднага! Сложи край на всичко това веднъж завинаги! Нека се свърши с това мъчение. Хайде, реши се, обвържи се, подпиши си присъдата!

Тези чувства обаче дотолкова наподобяваха злоба, че разговорът на Фани със самата себе си не можеше дълго да продължи в този дух. Не след дълго тя омекна и я обзе съжаление“.

Фани научава от лейди Бертрам, че Том се е разболял тежко в Лондон и никой не се е грижил за него там, така че той, съвсем болен, е докаран в Мейнсфилд. Болестта на брат му пречи на Едмънд да напише писмо с обяснение до мис Крофърд. По пътя към връзката им непрекъснато възникват пречки, които Едмънд сякаш нарочно трупа. Мери Крофърд в писмо до Фани намеква, че имението на Бертрамови би било в по-добри ръце, ако принадлежи на сър Едмънд, а не на сър Томас. Хенри вижда доста често Мария Рашуърт, но Фани няма защо да се тревожи. Почти всичко в писмото на Мери отвращава Фани. А писмата продължават да идват, споменавайки често Том Бертрам и Мери Рашуърт. Но ето че идва писмо от Мери, което предупреждава за някакъв ужасен слух: „Току-що до мене достигна крайно възмутителен, злонамерен слух и аз ви пиша, мила Фани, за да ви предупредя да не му вярвате, ако стигне до вашите уши. Бъдете уверена, че тук има някаква грешка, и че след ден-два всичко ще се изясни, или поне че Хенри няма никаква вина и независимо от някакво моментно étourderie (фр. лекомислие – бел. П. Н.) не мисли за никого, освен за вас. Не казвайте никому нито дума, не слушайте нищо, не се впускайте в догадки, с никого не споделяйте, докато не ви пиша отново. Сигурна съм, че нещата ще се уталожат и ще се окаже, че всичко това е някакво недомислие на Рашуърт. Ако наистина са заминали, готова съм да си заложа главата, че са се отправили към Менсфийлд парк и Джулия е с тях. Но защо не ни позволите да дойдем да ви вземем? Дано да не съжалявате за това. Ваша и т.н.“

Фани е зашеметена. Тя не може да разбере какво всъщност се е случило. А два дни по-късно седи в хола, където „слънчевите лъчи, заливащи гостната, вместо да я разведрят, я караха да се чувства още по-тъжна — съвсем различно беше градското слънце от това в селската шир. Тук цялата му сила беше само в блясъка, в безпощадния, непоносим блясък, чиято единствена заслуга беше, че излагаше на показ петната и мръсотията, които иначе спокойно биха се скрили. Нямаше нито здраве, нито радост в градското слънце. Тя седеше като в пещ в непоносимата задуха, а наоколо танцуваха рояците прашинки. Фани само местеше поглед от петната по стените, които главата на баща й беше белязала, към масата, цялата в драскотини и резки, оставени от братята й, върху която стояха криво-ляво почистеният чаен поднос, зле забърсаните чаши и чинийки със следи от миенето, рядкото синкаво мляко, в което плуваха боклуци, и намазаният с масло хляб, който с всяка измината минута придобиваше все по-мазен вид от първоначалния, в който беше излязъл от ръцете на Ребека“. В тази неприятна стая Фани чува неприятна новина. Баща ѝ научи от вестника, че Мери Рашуърт е избягала с Хенри Крофърд. Ще отбележим, че новината се съдържа във вестникарска статия, а това всъщност е същото като в писмо. Същата епистоларна форма.

По-нататък събитията се развиват с бясна скорост. Едмънд пише от Лондон на Фани, че избягалата двойка не може да бъде намерена, но неприятностите едва са започнали: сега Джулия е избягала с Йейтс в Шотландия. На следващата сутрин Едмънд трябва да отиде в Портсмут, за да отведе Фани и Сюзън в Менсфийлд парк. Той идва и, „поразен от промяната във външността на Фани, без да подозира на какви ежедневни изпитания е била подложена в бащиния си дом, и отдавайки до голяма степен, дори изцяло, промяната на неотдавнашните събития, взе ръката й и каза тихо, но много прочувствено: - Никак не е чудно… сигурно ти е болно… ти страдаш. Как е възможно човек, който веднъж те е обикнал, да те напусне! Но твоята… твоето чувство е съвсем отскоро в сравнение с… Фани, помисли си как се чувствам аз!“

Очевидно той е намерил за необходимо да се откаже от Мери заради скандала. Когато се появява в Портсмут у Прайсови, той притиска Фани до гърдите си, когато тя влиза, и повтаря почти нечуто: „Моя Фани… моята единствена сестра… единственото ми утешение сега“.

Портсмутската интерлюдия - три месеца от живота на Фани - свършва, а с това свършва и епистоларната форма на повествованието. Отново сме на това място, от което тръгнахме, с единствената разлика, че Крофърдови не са вече с нас. Ако беше разказала останалата част от историята с двете бягства на влюбените двойки толкова подробно и пряко, колкото са изобразени забавленията и увлеченията в Мейнсфилд парк преди заминаването на Фани за Портсмут, мис Остин би трябвало да напише напише още един том от петстотин страници. Епистоларната форма, която тя използва при портсмутската интерлюдия, играе своята композиционна роля, но е ясно, че твърде много неща се случват зад кулисите и че кореспонденцията, поддържаща действието, няма особена художествена стойност.

Междувременно от романа остават само две глави и в тях трябва да се завържат последните възли и да се измете боклукът. Мисис Норис, потресена от прегрешението на любимата си Мария и развода, сложил край на брака, чийто замисъл винаги е приписвала гордо на себе си, става, както се разказва, съвсем друг човек, тиха, безразлична към всичко и накрая отива да живее с Мария в „в далечно ѝ усамотено жилище“. Тази промяна не ни се показва, така че, естествено, ние запомняме мисис Норис като гротескова сатирична фигура в по-голямата част от романа. Едмънд най-накрая е разочарован от мис Крофърд. Тя, очевидно, изобщо не разбира цялата дълбочина на моралния проблем и осъжда само безразсъдството на брат си и Мария. Едмънд е ужасен. „Да чуя жената, която… да чуя как не може да намери по-сурова дума от „безразсъдство“!… Да обсъжда случилото се по този лекомислен, свободен, хладнокръвен начин! Охотно, без ужас, без отвращението, свойствено на истински скромните жени. Ето това прави висшето общество! Та нима можеш да срещнеш друга жена, така щедро надарена от природата?… И са я покварили, покварили!… О, Фани, не греха им осъждаше тя, а тяхната непредпазливост!“ - пояснява Едмънд, като едва сдържа риданията си. И цитира думите на мис Крофърд за Фани: „Защо му отказа? Тя е виновна за всичко! Простодушна малка глупачка! Никога няма да ѝ простя. Ако тя беше приела предложението му, както беше редно, сега до сватбата щяха да остават броени дни и Хенри щеше да бъде прекалено щастлив и прекалено зает, за да си търси други развлечения. Той изобщо нямаше да си прави труда да подновява познанството си с мисис Рашуърт. Всичко щеше да свърши с един обикновен безобиден флирт и ежегодни срещи в Содъртън и Евърингам.“ Едмънд заключва: „Но магията е разрушена. Аз прогледнах“. Той казва на мис Крофърд, че е поразен от отношението ѝ към въпроса и особено от надеждата ѝ, че ако сър Томас се въздържи от намеса сега, Хенри може да се ожени за Мери. Нейният отговор затваря темата за споровете около свещеническия сан. „...Видях как лицето ѝ смени цвета си и тя цялата пламна. <...> Ако можеше, би се разсмяла. Отговори ми почти със смях. „Хубава лекция ми изнесохте, честна дума. Това да не е част от последната ви проповед? Ако продължавате в този дух, бързо ще вкарате в правия път всички в Менсфийлд и Торнтън Лейси и следващия път, когато чуя за вас, вече ще бъдете прочут проповедник в някоя голяма методистка общност или мисионер в далечни краища.“

Той се сбогува и излиза от стаята. „Бях направил няколко крачки, когато чух вратата зад мене да се отваря. „Мистър Бертрам“ — каза тя. Аз се обърнах. — „Мистър Бертрам“ — повтори тя с усмивка… но тази усмивка никак не подхождаше на току-що проведения разговор — игрива и предизвикателна, сякаш целеше да ме покори, поне така ми се стори. Аз ѝ устоях — такъв беше първият ми импулс — и не спрях. Оттогава… понякога… В някои моменти съжалявам, че не се върнах. Но знам, че постъпих правилно. Ето така завърши нашето познанство!" В края на главата Едмънд е убеден, че никога няма да се ожени. Но читателят знае по-добре.

В последната глава порокът се наказан, добродетелта е възнаградена според заслугите, а грешниците започват да се държат по-добре.

Оказва се, че Йейтс има повече пари и по-малко дългове, отколкото сър Томас предполага, и е приет в семейното лоно.

Здравето и нравствеността на Том бележат успех. Той е преживял страданието и се е научил да мисли. Тук за последен път се появява мимоходом мотивът на представлението: Том смята себе си частично виновен за романа, завързал се между сестра му и Крофърд, „и неговата непростима идея за театъра, остави такава следа в душата му, че на двадесет и шест години, притежавайки достатъчно здрав разум и добри приятели, той стана друг човек. Том се превърна в това, което трябваше да бъде — помощник на баща си, тих и уравновесен, който вече не живееше единствено за собствено удоволствие“.

Сър Томас осъзнава, че е грешил в много отношения, особено в методите за възпитание на децата си: „Липсваше морален принцип, ефективен морален принцип.“

Мистър Рашуърт е наказан за глупостта си и може да бъде отново измамен, ако реши да се ожени пак.

Прелюбодейците Мария и Хенри живеят в нищета и разделени.

Мисиис Норис напуска Менсфийлд парк, за да „се посвети на своята злочеста Мария, в резултат на което двете се заселиха в далечно ѝ усамотено жилище в чужд край, където, почти лишени от компания, без каквато и да било привързаност от страна на едната и пълна липса на здрав разум у другата, скоро, както се и очакваше, при своите характери се превърнаха в наказание една за друга“.

Джулия само следва примера на Мария и затова е простена.

Хенри Крофърд, „покварен от ранната свобода и лошия семеен пример, прекалено дълго се беше подчинявал на капризите на безсърдечната си суетност. <...> Ако той беше проявил същото постоянство и настойчивост, Фани щеше да стане неговата награда, при това връчена му напълно доброволно и не много дълго след като Едмънд се оженеше за Мери“. Но престореното безразличие на Мария, когато се срещат в Лондон, очевидно го засяга болезнено. „Не можеше да понесе пренебрежението на жена, която до неотдавна го гледаше в очите. Трябваше на всяка цена да победи гордостта и гнева ѝ. Причината за този гняв беше Фани. Той трябваше отново да стане господар на положението и да накара мисис Рашуърт да се отнася към него така, както се отнасяше Мария Бертрам“.

Светът се отнася към мъжете в случай на подобни публични скандали много по-снизходително, отколкото към жените, но „можем с пълно основание да предположим, че един здравомислещ човек като Хенри Крофърд не е могъл да мине без съответната доза яд и съжаление — яд, преминаващ понякога в угризения, и съжаление, превръщащо се в безмерна горчивина, че така се е отплатил за гостоприемството, че е нарушил покоя в семейството и се е лишил от най-доброто, най-ценното и най-скъпо на сърцето познанство, като по този начин е изгубил жената, към която се е стремил и с чувствата, и с разума си“.

Мис Крофърд се заселва при Грантови, които се преместват в Лондон. „А Мери вече достатъчно се беше наситила на приятелите си, на суетата, честолюбието, любовта и разочарованието през последната половин година, и имаше нужда от искрената доброта на сестра си, от неизменното ѝ спокойствие и благоразумие. Те заживяха заедно, а когато доктор Грант, след три поредни грандиозни обеда за една седмица по случай назначението му, получи апоплектичен удар и се спомина, двете не се разделиха. Мери, която беше твърдо решена никога повече да не се увлича по по-малък брат, дълго не можа да намери сред блестящите млади франтове и безделничещите наследници, готови да се поставят в услуга на красотата ѝ и на двадесетте ѝ хиляди фунта, такъв, който да задоволи порасналите ѝ в Менсфийлд изисквания, чийто характер и маниери да дават някаква надежда за семейно щастие, което там се беше научила да цени, или способен да измести от сърцето ѝ Едмънд Бъртрам“.

Едмънд Бертрам, макар че бракът му по строгите правила би могъл да се приеме за инцест, намира в лицето на Фани идеалната жена. „Той още не беше спрял да съжалява за нея, още обясняваше на Фани колко невъзможно е да срещне друга като нея, когато започна да си задава въпроса дали няма да му подхожда също толкова, а може би и много повече, момиче от съвсем друг тип. Дали самата Фани не му е станала толкова скъпа, толкова нужна с всичките си усмивки и мили привички, колкото Мери Крофърд никога не бе могла да бъде, и дали не беше възможно в края на краищата да я убеди, че горещата сестринска привързаност може да бъде достатъчно здрава основа за съпружеска любов. <...> Нека никой не си въобразява, че е в състояние да опише чувствата на една девойка, току-що получила уверения в любов, на която почти не е смеела да се надява“. Лейди Бертрам вече има дежурна племенница Сюзън вместо Фани, така че темата за Пепеляшка не свършва дотук. „При толкова прекрасни качества и искрена любов, радвайки се на приличен доход и добри приятели, след женитбата си двамата братовчеди изглежда получиха най-добрата гаранция за земно щастие, която може да съществува. И Едмънд, и Фани бяха еднакво създадени за семейни радости, еднакво привързани към селския живот, домът им беше изпълнен с любов и уют. И за да допълним радостната картина, трябва да кажем, че точно тогава, когато бяха живели заедно достатъчно дълго, за да изпитат нужда от увеличаване на дохода и да почувстват неудобството да са далеч от родителския дом, смъртта на доктор Грант ги направи стопани на Менсфийлдската енория. Скоро след това събитие те се преселиха в Менсфийлд и тамошният свещенически дом, към който по време на двамата му последни стопани Фани нито веднъж не се беше приближавала, без сърцето й да се свие от болка или тревога, не след дълго се превърна в такава радост и за душата, и за погледа ѝ, както от много време насам беше всичко, намиращо се в обсега и под покровителството на Менсфийлд парк“. Забавно убеждение, че след така завършения разказ на авторката, животът на всички герои ще тече гладко и благополучно. Останалите грижи все едно ги поема Господ Бог.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.