БОРИС АКУНИН / „ИСТОРИЯ НА РУСКАТА ДЪРЖАВА“ / 9 ЧАСТ. „СЛЕД ТЕЖКАТА ПРОДЪЛЖИТЕЛНА БОЛЕСТ. ВРЕМЕТО НА НИКОЛАЙ II” / БАЛКАНСКИЯТ ПРОБЛЕМ

Взривоопасният полуостров

Тук причината за напрежението била същата (като в Далечния Изток – бел. П. Н.): Руската империя виждала потенциал за разширяване и нямало как да не се възползва от него.

В резултат от упадъка на Османската държава, която някога завладяла голяма част от европейския континент, се разгърнала активна борба за подялба на турското наследство. В Русия на ниво реторика и пропаганда това се представяло като помощ за освободителното движение на поробените народи, но всъщност съперничещите си империи, преди всичко Австрийската и Руската, се състезавали помежду си за сфери на влияние. Франция и Англия също се намесвали постоянно в балканските дела - главно за да попречат на Русия да стане твърде силна.

След гръцкото въстание от 20-те години на XIX век в района многократно започвали войни, в които не участвали само народите, живеещи там. Последният голям въоръжен конфликт бил сблъсъкът на Турция с Русия, Румъния, Сърбия и Черна гора през втората половина на 70-те години, който отново завършил с намесата на западните държави. Те принудили Петербург да се откаже от мирните условия, поискани от победената Турция, и наложили други, по-неблагоприятни.

През последната четвърт на деветнадесети век на европейската карта се появили няколко нови държави, които били постоянно под натиска на империите, а понякога и облагодетелствани от лавирането между Виена, Санкт Петербург, Берлин, Лондон и Париж. В същото време отношенията между балканските страни също били сложни.

Ситуацията се утежнявала от факта, че „болникът на Европа”, Турция, ставал все по-болен.

Началото на царуването на Николай II съвпаднало с друга криза. През 1896 г. на остров Крит избухнало антитурско въстание, подкрепено скоро от Гърция. Турската армия се съпротивлявала толкова вяло на гръцките войски и дори на лошо въоръжените въстаници, че в Петербург възникнала идеята да решат най-накрая стария „турски въпрос“: като се въведе флот в Босфора и се овладеят проливите. От военна гледна точка това не било трудно да се направи, но със сигурност щяло да има усложнения с другите държави. След като се поколебал, младият император решил да не рискува. „Господарят не поиска да нанесе удар, който можеше да доведе до голям европейски сблъсък“ - пише Олденбург.

Вместо това, освобождавайки ръцете си за далекоизточната експанзия, руското правителство предпочело да подобри отношенията с Австро-Унгария. Двете империи се съгласили да запазят статуквото на Балканите и там настъпило кратко затишие.

Но този баланс бил много крехък. Съотношението на силите изглеждало така.

Най-голямата територия все още била владение на Османската империя, която политически се сближавала постепенно с Германия, влагаща активни инвестиции в турската икономика, предимно в железопътното строителство. Кайзер Вилхелм II поддържал близки отношения със султан Абдул Хамид II и дори лично му гостувал, което било безпрецедентно в западноизточните монархически отношения. В докладна записка на руското външно министерство от 1898 г. се казвало: „Близкото приятелство, което обединява германския император и турския султан, вече доведе до много осезаеми политически резултати и обещава много изненади в близко бъдеще.“

Всички други балкански държави се отнасяли към Турция с по-голяма или по-малка степен на враждебност, но това било единственото, което ги обединявало. Политическата ориентация на тези страни била пъстра.

В Румъния управлявал Карл I (на румънски: Карол I – бел. П. Н.) от династията на Хоенцолерните, който гравитирал към кайзера поради роднинските си връзки. През 1886 г. румънският крал едва не станал монарх на България, но на това се противопоставил Петербург, тъй като три години по-рано кралят сключил отбранителен съюз с „централните държави“. Това още повече настроило Карл срещу Санкт Петербург, но като цяло румънското образовано общество симпатизирало на Франция, а обикновените хора - на православна Русия.

Приблизително същата ситуация се оформила и в България, формално - автономно княжество под егидата на Константинопол, но фактически независима държава. Българският народ бил благодарен на руснаците за 1878 г., но на държавно ниво отношенията били студени. Първоначалната дружба се разпаднала поради твърде безцеремонната политика на Санкт Петербург, който се държал в млада страна като в собствено владение. През 1886 г. Александр III дори скъсал дипломатическите отношения. При новия цар те се възстановили, но не станали сърдечни. Управляващият Фердинанд I Сакс-Кобург, бивш австрийски офицер, държал твърдо на Берлин и Виена. Освен това, разполагайки с най-силната армия на Балканите (навремето създадена от руски инструктори), София крояла планове за експанзия - предимно за сметка на Турция, където живеели много етнически българи. България имала териториални претенции и към Румъния.

В Гърция крал Георг I (датчанин, на гръцки: Георгиос I – бел. П. Н.), роднина на Романови по няколко линии. Правителството на страната било русофилско, което до голяма степен се дължало на надеждата за подкрепа на Русия в бъдеща война с Турция. Атина, подобно на София, мечтаела за хегемония на Балканите. Там се пишело и говорело много за "Великата идея" (гръц. „Мегали идеа“, „Μεγάλη Ιδέα“ – бел. П. Н.) - възстановяване на гръцката Византийска империя със столица в Константинопол.

Но най-проблемният елемент в балканската "къща от карти" била Сърбия. Поради географската близост до австроунгарските владения, кралството било под постоянен натиск от Виена. В резултат от това правителството и кралското семейство Обренович следвали много предпазлив, по-скоро проавстрийски курс. Но в страната преобладавали противоположни настроения, а в армията и обществото се засилвало движението за създаване на единна южнославянска държава. Тъй като значителна част от южните славяни живеели под контрола на Австро-Унгария, тя била смятана за заклет враг от сръбските националисти.

В световната история има поразителни сюжети, когато някакво на пръв поглед незначително събитие придобива впоследствие колосални последици.

Точно това се случило, когато младият сръбски крал Александър от династията на Обреновичите сключил неравностоен брак с дама, която не била много обичана от своите поданици. Кралица Драга имала злощастната способност да си създава врагове, освен това била с 15 години по-възрастна от съпруга си и не можела да роди наследник. Няколко горещи глави, офицери от сръбската армия, водени от 26-годишния капитан Драгутин Димитри́евич, пламенни привърженици на идеята за "Югославия", единна държава на сърби, хървати и словенци, организирали заговор и убили през 1903 г. кралската двойка.

В онези времена монарсите били убивани доста често и превратът в треторазрядната държава впечатлила Европа само с екзотичната си "балканска" свирепост: заговорниците не само застреляли Александър и Драга, но и брутално нарязали труповете им.

В Сърбия решителният Димитри́евич бил провъзгласен за "спасител на отечеството". Вярвайки в мисията си, той създал тайната организация "Черна ръка", която имала великата цел да постигне славянското обединение с всякакви средства, включително терористични. През 1914 г. босненските заговорници, свързани със сръбското разузнаване, ще убият наследника на австрийската корона - и в същото време ще подпишат смъртната присъда за всички империи, които са се борили за Балканите: Руската, Австрийската, Германската и Турската.

В резултат от преврата сръбския престол заел Петър I (на сръбски: Петар I - бел. П. Н.) от рода на Карагеоргиевичите. Това семейство поддържало дългогодишни силни връзки с царския двор и новото правителство заело ясно проруска и антиавстрийска позиция.

Статуквото било нарушено. Във Виена се разтревожили, виждайки, че балансът на силите се накланя в полза на Русия.

Австрийците се обезпокоили също и за Черна гора - не толкова заради самата страна, много малка (300 хиляди жители), а заради дейността на дъщерите на черногорския крал Никола. Анастасия и Милица били омъжени за руски велики князе (Пьотр Николаевич и Николай Николаевич – бел. П. Н.) и като много влиятелни дами се занимавали с антиавстрийско политическо лобиране в Санкт Петербург.

Отслабването на Русия след японската война, а след това промяната на ситуацията в Турция тласнали Австрия към акт, който предизвикал верижна реакция, завършила със световна война.

Изостряне

През лятото на 1908 г. деспотичният режим на Абдул Хамид II се разклатил. В Турция се сформирала политическа сила, която искала реформи и обновяване на замиращата империя. Движението се наричало "младотурско" и гръбнакът му бил съставен наистина от млади офицери. Победата на метежниците била половинчата. Султанът отказал част от властта си, като се съгласил за парламентарни избори, но готвел реванш. В страната се установило двувластие.

От тази криза първо се възползвал Фердинанд Български, който обявил, че страната му отсега нататък е напълно суверенна, и приел титлата цар. Австро-Унгария реагирала на турските събития, като анексирала Босна и Херцеговина, която управлявала, но не притежавала през предходните тридесет години. Мотивацията била особена: неправилно е местното население да се държи в условия, по-неблагоприятни от тези в съседна Турция, която вече има конституция и парламент. Нека славяните от Босна и Херцеговина също получат свое представителство в австрийския райхсрат.

Ако декларацията на България не предизвикала особен отзвук в света, австрийският демарш почти довел до голяма война. В Санкт Петербург той беше възприет като акт на агресия. От една страна, австро-германско-руското споразумение от 1881 г. съдържало член, според който Виена има право да анексира двете провинции „в момента, когато намери за необходимо“. От друга страна, по-късно споразумение от 1897 г. изглежда коригирало това условие. Както обикновено в такива случаи, всяка от страните представяла аргументи, подкрепящи нейната позиция.

Сърбия и Черна гора обявили мобилизация и естествено очаквали помощ от Русия. Германия потвърдила, че в случай на война ще се притече на помощ на своя австрийски съюзник.

Шест години по-късно съвсем подобен конфликт ще доведе до световна война, но през 1908 г. Русия, която все още се оправя от загубите си в Далечния изток, била принудена да отстъпи. Това обаче не означавало, че тя оставя Сърбия на произвола на съдбата, т. е. изважда я от сферата си на влияние. Точно обратното.

От този момент нататък дейността на руското правителство на Балканите и особено в Сърбия се активизирало. Руската армия започнала ускорена модернизация. Всички разбирали, че двете империи ще се сблъскат отново и не къде да е, а в този проблемен регион.

Но положението на Балканите било нажежено и без австрийско-руската конфронтация.

Турция продължавала да отслабва. През есента на 1911 г. италианските войски акостирали в Либия, която принадлежала на Османската империя. Започнала война, в която Турция, раздирана от вътрешни междуособици, търпяла неуспех след неуспех.

На следващата година избухнали въстания в Македония и Албания. Турските власти, както обикновено, отговорили с репресии. Това дало основание на четири съседни държави - Черна гора, България, Сърбия и Гърция - да се застъпят за потиснатите народи.

Турците били разбити по всички фронтове, като най-успешни били в действията си българите. Боевете продължили само месец, след което Истанбул поискал мир.

Но тогава младотурците, уязвени от националния позор, организирали нов преврат. След като взели властта, те те възобновили бойните действия.

Били се още шест месеца, след което и новото турско правителство трябвало да признае поражението си. Давайки обаче на коалицията почти всичките си европейски владения, турските дипломати постъпили много хитро: победителите трябвало сами да разпределят кой какво ще получи.

„Великата идея“ на Атина, „Великата България“ на София и югославската мечта на Белград се съчетали лошо помежду си. Австрийските агенти наливали масло в огъня, за да подтикват караниците между съюзниците - Балканският съюз във Виена бил смятан за потенциално проруски и следователно опасен.

Уверена във военното си превъзходство, България нападнала Сърбия и Гърция, но на тяхна помощ се притекли Турция и Румъния, която имала териториални претенции към България. Българската армия не можела да воюва на четири фронта едновременно. Цар Фердинанд се признал за победен.

Според условията на Букурещкия мир България трябвало да отстъпи Южна Добруджа на Румъния, да се откаже от Македония и да върне на Турция завзетата преди това Одринска област.

През тези две войни загинали около четвърт милион души, а балканският възел се затегнал още повече. Принципът "разделяй и владей" бил от полза за Хабсбургската империя. „Балканският съюз“ се разпаднал.

Сърбия и Черна гора останали в руската сфера на влияние, България и Турция окончателно свързали политическата си съдба с "централните държави", Румъния се колебаела.

А империите се готвели за следващия рунд от борбата...