МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 10

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Докато си бърборех навън, мазето ни беше претърсено от няколко още герои, които всъщност не търсеха жени, а часовници. По-късно щях да видя много Ивановци с цяла колекция часовници на двете си ръце - по пет-шест броя, които постоянно сверяваха, навиваха, настройваха - с детинска крадлива радост.

Нашият уличен ъгъл е вече военен лагер. Всичко е разположено в магазините и гаражите. Конете хрупат овес и сено, кимайки смешно с глави от разбитите витрини. Има някакво облекчение във въздуха: Добре, ето ги часовниците. "Войната капут", както казват руснаците. И за нас войната е капут, свърши. Бурята изрева над нас и ни отмина.

Или поне така си мислехме.

Започна около 18 часа. Някой влезе в мазето, мъж като бик, мъртво пиян, размаха револвера си и се запъти към жената на производителя на ликьор. Той я преследваше по мазето с револвера, блъскайки я пред себе си към вратата. Тя се съпротивляваше, удряше го, виеше - когато изведнъж револверът гръмна. Куршумът мина между гредите, удари стената и никой не пострада. Но тогава в мазето настана паника, всички скочиха и започнаха да крещят... Стрелецът, явно уплашен, хукна настрани по коридорите.

Около 19 часа седях мирно с вдовицата горе в жилището ѝ на вечеря, когато най-малката дъщеря на портиерката се втурна и извика: „Слезте бързо, трябва да им говорите на руски, пак са дошли за фрау Б.“. И така, отново жената на производителя на ликьор. Тя е най-дебелата от всички нас, с огромна гръд. Носи се слух, че търсят дебели. Дебела означава красива, колкото повече жена има, толкова е по различна от мъжкото тяло. Сред примитивните народи се смята, че дебелите хора са символ на изобилие и плодородие. Трудно вече можете да намерите такива у нас. По-възрастните жени, които преди бяха толкова закръглени, се смалиха ужасно. Жената на производителят на ликьор не е имала, разбира се, затруднения. Търгуваше през цялата война. Сега трябва да плати за незаслужената си дебелина.

Когато слязох долу, тя стоеше на входната врата, скимтейки и треперейки. Беше избягала от мазето и от мъжете. Сега не смееше да се върне долу, нито пък да се качи до апартамента си на четвъртия етаж, защото от време на време германската артилерия все още стреляше. Освен това се страхуваше, че мъжете могат да я последват нагоре. Впи се в ръката ми толкова силно, че можеше да се видят белези от ноктите ѝ по моята кожа, и започна да ме моли отида с нея при „коменданта“, да поискам ескорт, някаква защита. Не зная какво си беше въобразила.

Обръщам се към един минувач със звезди на раменете и се опитвам да му обясня опасенията на жената, когато разбирам, че не зная как е думата „опасение“. Но той само маха нетърпеливо: „О, не, никой няма да ти направи нищо, прибирай се вкъщи.“ Ридаещата жена най-сетне се олюля нагоре по стълбите. Не съм я виждал оттогава, сигурно се е скрила там. Това е добре. Тя действа твърде силно като примамка.

Щом се върнах горе, момичето на портиерката, което явно беше определено за пратеник, изтича за втори път. Отново мъже в мазето. Този път искат жената на хлебаря, която също успя да запази много телесни мазнини през годините на войната.

Хлебарят се олюлява към мене по коридора, побелял е като брашното си, протяга ръце насреща ми, заеква: „С жена ми са...“ Гласът му се пречупва. За секунда се чувствам като в пиеса. Хлебар от средната класа не може да се движи така, да говори с такава емоция, да влага толкова много чувство в гласа си, да разголва така душата си, да разкрива сърцето си. Никога досега не съм виждала някой да прави това освен големите актьори.

В мазето. Газената лампа вече не гори, вероятно газта е свършила. В трепкащата светлина на пламъка на свещта, направена от завит картон, пълна с лой, така наречената лампа на Хинденбург, различавам тебеширеното лице на жената на хлебаря, потрепващата ѝ уста... Трима руснаци стоят до нея. Ту единият дърпа за ръка жената, която лежи в шезлонга, ту другият я блъска обратно назад, когато иска да стане. Сякаш е кукла, някаква вещ.

Междувременно тримата мъже говорят помежду си много бързо; явно се карат. Разбирам малко, говорят на жаргон. Какво да правя? - Комисар - заеква хлебарят. Комисар означава някой, чиято дума може да се чуе. Излизам на улицата, която сега лежи спокойна в настъпващата вечер. Стрелбата и пожарите са далече. Срещам офицера, който току-що отпрати жената на производителя на ликьор, говоря с него на най-учтивия си руски, моля за помощ. Той разбира и прави кисела физиономия. Колебливо, неохотно, но най-накрая тръгва след мене.

В мазето – тишина и неподвижност. Сякаш всичките хора, мъже, жени и деца, са се вкаменили. Междувременно единият от тримата при жената на хлебаря се е отдръпнал. Другите двама все още стоят до нея и се карат.

Офицерът се включва в разговора, но без заповеден тон, като равен. Често чувам израза "Указ Сталина" - указ на Сталин. Този указ изглежда постановява, че "нищо подобно" не трябва да се случва. Но, разбира се, се случва, както ми каза офицерът, свивайки рамене. Единият от двамата порицани възразява. Лицето му е изкривено от гняв: „Така ли? А немците какво правеха с нашите жени?“ Той крещи: „Изнасилиха сестра ми...“ и така нататък, не разбирам всички думи, но разбирам смисъла.

Известно време офицерът говори отново с мъжа на тих глас. Бавно се отдалечават по посока на вратата на мазето, двамата вече са отвън. Хлебарят пита дрезгаво: „Отидоха ли си?“

Кимам, но за по-сигурно отивам в тъмния коридор. И улавят мене. Двамата дебнат там.

Викам, крещя... Вратата на мазето се затваря с трясък зад мене.

Единият ме дърпа за китките, нагоре по коридора. Другият започва също ща ме дърпа, слагайки ръката си на гърлото ми по такъв начин, че вече не мога да крещя, а и не искам да крещя повече от страх да не ме удушат. Двамата ме дръпват и аз вече лежа на земята. Нещо издрънчава от джоба на якето ми. Трябва да са ключовете от къщата, моята връзка с ключове. Главата ми лежи на на най-долното стъпало на стълбите за мазето, усещайки мокрите, хладни плочки по гърба си. При процепа на вратата горе, през който се процежда леко светлина, единият мъж стои на пост, докато другият къса бельото ми, проправяйки си път насила. Пипам по пода с лявата си ръка, докато най-накрая намирам отново връзката с ключовете. Стискам я здраво с пръстите на лявата си ръка. Защитавам се с дясната ръка, не помага, той просто ми скъса колана на две. Когато се опитвам да се изправя, олюлявайки се, вторият се хвърля върху мене, принуждавайки ме с юмруци и колене да падна пак на земята. Сега другият наблюдава и шепне: "Бързо, бързо..."

Тогава чувам силни руски гласове. Става светло, вратата е отворена. Отвън влизат двама-трима руснаци, третата фигура е на жена в униформа. И се смеят. Вторият мъж, обезпокоен, скочи. Сега двамата излизат с другите трима, оставяйки ме да лежа там.

Пропълзях по стълбите, събрах нещата си и се повлякох покрай стената към вратата на мазето. Бяха я заключили отвътре. Аз: "Отворете, сама съм, няма вече никого!"

Накрая и двата железни лоста се отвориха. Вътре хората ме гледат вторачено. Чак сега осъзнавам как изглеждам. Чорапите ми висят над обувките, косата ми е разчорлена, все още държа остатъците от колана в ръката си.

Викам: „Свине мръсни сте вие! Два пъти по ред ме изнасилват, а вие затваряте вратата и ме оставяте да лежа като някакъв боклук!“. Обръщам се и искам да си тръгна. Зад мене тишина, след това взрив. Всички говорят, крещят, карат се, махат с ръце. Накрая се взема решение: „Ще отидем заедно при коменданта и ще поискаме защита през нощта“.

Така че най-накрая малка група жени и няколко мъже с тях тръгнаха в здрача, в мекия въздух, който миришеше на огън, към сградата, в която трябваше да живее комендантът.

Навън е тихо, оръжията мълчат. Няколко мъже са се проснали на входа, руснаци. Когато нашата група се приближи, един от тях се изправя. Друг мърмори: „О, това са немци“ - и се извръща. Вътре в двора питам за коменданта. Една фигура се отделя от група мъже, стоящи заедно до вратата, водеща към задната сграда: „Да, какво искате?“ Висок човек с бели зъби, кавказки тип.

Но той само се смее на моето заекване и на жалката група, която иска да се оплаче. „- О, не, сигурен съм, че не ти е навредило. Всичките ни хора са здрави.” Той се връща обратно при другите офицери, чуваме ги да се смеят. Аз, към нашата сива група: "Няма смисъл."

Връщаме се обратно в мазето. Не ми харесва, не искам повече да гледам гримасите на хората там, качвам се на първия етаж с вдовицата, която се върти около мене като около болен, говори тихо, гали ме, следи ме с поглед, което е наистина досадно. Искам да забравя.

(Следва)