МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 5

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри. (Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Улица “Берлинер“ изглежда изоставена, наполовина разкопана и блокирана от барикади. Опашки пред магазините.

Безизразни лица сред зенитната стрелба. Към града се движеха камиони. Мръсни, опръскани с кал фигури с безизразни лица, с парцаливи превръзки, се тътреха край тях. Обоз с каруци със сено, отгоре мъже с побелели коси. На барикадата гвардейците от Volkssturm дежуреха с пъстрите си униформи. Виждат се много млади момчета, бебешки лица под стоманените каски, които са им много големи, чуват се звънките им гласове, премесени с ужас. Те са най-много на петнадесет години, толкова слаби и мънички в развяващите се униформени куртки.

Защо чувствата ни се съпротивляват толкова силно срещу това убийство на деца? След три или четири години убиването и разкъсването на същите деца ще ни се струва съвсем естествено. Къде е границата? Когато гласовете им мутират ли? Защото това е, което най-много ме вълнува, когато си мисля за тези момчета, са гласовете им, толкова високи, толкова звънки. Войникът и мъжът преди са били идентични. А да си мъж означава да си баща на дете. Изхабяването на тези момчета, преди да са достигнали зрелост, очевидно противоречи на някакъв закон на природата, на нашия инстинкт, на всеки стремеж за запазване на вида. Като някои риби или насекоми, които се хранят с потомството си. Хората не трябва да правят така. А това, че го правим, е сигурен признак на лудост.

Мазетата на издателството, вече изоставено от всички служители, все още бяха пълни с въглища. Жената, пострадала от бомбардировките и преместена в нашата сграда, ме засипа с въпроси какво ще става сега. Изглежда, че най-голямата ѝ дъщеря, майка на осемседмично дете, е без мляко от вчера. То вече не може да се храни и плаче. Всички се притесняват как майката ще се справи с детето, след като вече няма краве мляко. Предложих на младата майка да опита диви зеленчуци. Може би тогава млякото ѝ ще се върне. Наведохме се заедно в мократа от дъжда трева в градината и с носни кърпи в ръцете за защита късахме младите стръкове коприва до стената. След това глухарчета, малкото, които успяхме да намерим, с билков и земен аромат, иглика, червен глог, пролет е. Но зенитните оръдия продължават да лаят.

Напълних една раница с каменни въглища, около петдесет килограма. Въпреки това, на връщане настигнах група войници. За първи път през всичките тези дни видях отново оръжие: две базуки, една картечница, кутии с амуниции. Младите момчета носеха патрондашите си като някакви варварски украшения.

Около обяд на нашата улица имаше погребение, вдовицата на аптекаря беше там. Седемнадесетгодишно момиче: шрапнел и крак, кървящ до смърт. Родителите погребали момичето в домашната си градина зад храсти от касис. Използвали за ковчег стария си шкаф, в който слагали метлите.

Сега имаме и свободата да погребваме мъртвите си така, както пожелаем, също като в древността. И това ме накара да си спомня за времето, когато един огромен немски дог умря в старата ми жилищна сграда и беше погребан в градината. Но каква предварителна врява се вдигна – наемодателят, портиерът, другите наематели, всички се противопоставяха на това. А сега погребват човек и никой не намира нищо лошо в това, дори мислят, че родителите намират тази близост за утешителна. И се улавям, че неволно запълвам нашата малка част от градината между къщите с гробове.

16 часа на тавана. Преживях нещо невероятно. Гостувах на госпожа Голц и вдигнах слушалката на телефона, просто за забавление. За мое учудване в слушалката се чу шум, нечуван от дни. Набрах номера на Гизела и успях да се свържа с нея, въпреки че живее на час път оттук в Берлин W. Бяхме толкова нетърпеливи да чуем какво има да каже другият, че не можехме да спрем да говорим. Фирмата на Гизела спряла да работи. Шефът ѝ произнесъл възбудена реч и след това избягал на запад, оставяйки дребните хора да се оправят сами. Всички сме забравени, вслушваме се напрегнато в празнотата, сами сме.

Гизела ми каза по телефона, че е точно на толкова години, на колкото бил баща ѝ, когато загинал при Вердюн по време на Първата световна война. Тя никога не е виждала баща си. Сега казва, че не може да престане да мисли за него, говори си мислено с него, сякаш е неин ред, сякаш скоро ще го срещне. Никога досега не сме говорили за подобни неща, щяхме да се срамуваме да разголим така сърцата си. Сега най-дълбокото излиза на повърхността. Сбогом, Гизела. Всяка от нас е живяло по около тридесет години. Може би ще се видим отново някой ден живи и здрави.

Обратно в подземната пещера, вечерта 20:00 часа. Днес за първи път артилерията удари нашия ъгъл. Свистене, съскане, вой: уииий. Гори огън. Ужасени викове по двора. Препъвайки се по стълбите, долу чух, че ударите са пред киното. Врагът стреля по нас. А между другото хората казват, че руснаците използват само по-леки оръдия. И започнахме да се чувстваме малко по-малко ужасени от американските бомбардировки, защото поне тук, в Берлин, щяха да засегнат и руснаците.

Из мазето се носи нов слух, който съпругата на производителя на ликьор чула от надежден човек, много таен източник и го съобщава с изпъчени гърди: Янките и Томитата са се скарали с Иван и мислят да се обединят с нас, за да го изгонят от страната. Презрителен смях и разгорещени дискусии. Жената е много обидена и толкова ядосана, че започва да говори на родния си саксонски диалект. Тя се върна вчера от своята (доста малка) фабрика за ликьор зад „Морицплац“, където със съпругът си прекарваха нощите, за да може да държи крепостта и тук. Съпругът ѝ останал при бутилките и дистилационните колби – и с една рижа Елвира, както всички в мазето знаят.

За останалите покупките продължават. Малко преди да затворят магазините, успях да взема още 150 грама грис. На ъгъла внезапно се чуха викове и звук на тичащи крака: до „Боле“ разтоварваха един камион, внасяха вътре бурета с масло, гранясала стока, която трябваше да се раздаде. По половин килограм и именно това плашеше, че беше безплатно! Всичко, което трябва да се направи, е печат върху картата. Това ли е първият признак на паника? Или на изгубен разум? Хората започнаха да се тълпят веднага пред магазина, удряйки се с чадъри и юмруци. Аз също се включих в блъсканицата за малко и дочух разговори за резерви, подкрепления и немски танкове отнякъде – една жена твърдеше, че е уловила нещо подобно снощи по радиодетектора. Тогава реших да оставя маслото на спокойствие, не исках да се блъскам заради това. Поне днес. Може би скоро ще трябва да се науча как да правя това.

Тиха нощ. Далечен бой. Хората в мазето са днес съвсем потиснати. Не можете да чуете звук, нито дума. Само хъркането и пискливото дишане на децата.

ВТОРНИК, 24 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, ПО ОБЯД

Няма новини. Ние сме отрязани. Малко газ, но водопроводът е сух. От прозореца виждам тълпи от хора пред магазините долу. Все още се карат за гранясалото масло – все така го раздават, но вече на човек се пада само по четвърт килограм. Schutzpolizei едва сега поставят нещата под контрол – виждам четирима от тях. И на всичко отгоре вали.

В момента седя на прозореца в апартамента на вдовицата. Тя току-що нахлу вътре много разтревожена. Снаряд паднал пред пазара за месо, точно в средата на опашката. Трима мъртви и десет ранени, но вече се редят отново на опашка. Вдовицата показва как хората използват ръкавите, за да избършат кръвта от купоните си за месо. Така или иначе, „само трима загинаха“, каза тя. „Какво е това в сравнение с въздушно нападение?“ Няма спор: разглезени сме.

И все пак съм изумена как видът на четвърт килограм говеждо месо и свински челюсти е достатъчен, да са накара и най-крехката бабичка да устои. Същите хора, които някога бягаха да се крият, ако се забележеха три бойни самолета над Централна Германия, сега стоят на опашката за месо, твърди като стени. Най-много да сложат кофа или може би каска на главата си. Реденето на опашка е семейно занимание, всеки член на семейството стои на смяна няколко часа, докато не го освободят. Но опашката за месо е твърде дълга за мене, още не съм готова да се справя с нея. Освен това месото трябва да се изяде веднага, няма да стигне за повече от едно хранене. Мисля, че всички мечтаят да се наядат до насита за последен път, последно хранене преди екзекуцията.

14:00 часа. Току-що се показа слънчев лъч. Без да се замисля, излязох на балкона с изглед към вътрешния двор и седнах в моето плетено кресло, припичайки се на слънцето, докато ято бомбардировачи не профуча отгоре и една експлозия не се сля с друга. Направо бях забравила за войната. Изобщо, главата ми е странно празна, спрях рязко писането, когато нещо падна наблизо и чух звън на разбито стъкло. Отново изпитвам пристъпи на глад при пълен стомах. Чувствам нужда да подъвча нещо. От какво трябва да живее днес бебето, което все още суче, бебето, което не може да получи никакво мляко? Вчера хората, които се редяха на опашка, говореха за умрели деца. Една стара дама предположи, че сдъвкано и пълно със слюнка парче хляб може да помогне на малките, когато не може да се намери мляко.

Бебе в града е наистина обречено, когато неговото трудно изградено снабдяване с мляко прекъсне. Дори ако майката може да намери нещо за себе си и да го нахрани поне малко, много скоро източникът ще пресъхне, като се има предвид това, което ни приближава безмилостно. За щастие в нашето мазе най-малкото дете е на осемнадесет месеца. Вчера видях някой да дава на майката две бисквити за бебето – вероятно единственият дар за няколко дена. Най-често хората крият всичко, което имат, и никой не мисли да споделя нещо с някого.

(Следва)