ВИКТОР СУВОРОВ / ПРОЧИСТВАНЕ / ГЛАВА 6 / КАК НАРОДНИЯТ КОМИСАР ДИБЕНКО ГРОМИЛ НЕМЦИТЕ КРАЙ НАРВА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

„Пьяной толпой орала. Ус залихватский закручен в форсе. Прикладами гонишь седых адмиралов вниз головой с моста в Гельсингфорсе“. (В. Маяковский, „Ода революции“)

ееееееее

„Крещи тълпа пияна. Елегантният мустак е засукан силно нагоре. С приклади гониш белокоси адмирали надолу с главата от моста в Хелзингфорс“. (Вл. Маяковский, „Ода за революцията“)

1. На 23 февруари 1938 година целият съветски народ и цялото прогресивно човечество отбелязали тържествено 20-годишнината на Работническо-селската червена армия (РСЧА).

Двадесет години преди това, на 23 февруари 1918 година, отрядите на Червената гвардия постигнали своите първи победи край Псков и Нарва срещу редовните войски на кайзерова Германия. Точно тези първи победи станали рожден ден на Червената армия. На многобройни митинги и тържествени събрания, преминали по цялата страна през февруари 1938 година, били казани много топли думи за нашата родна армия. Само че не било казано именно на този, който водел първите червени отряди към славни победи...

Един месец преди юбилея, на 24 януари 1938 година, бил учреден първият съветски медал „20 години РСЧА“ (на руски: „20 лет РККА“ – бел П. Н.). С медала награждавали тези, които се отличили особено в боевете, които платили първите победи с кръвта си, които водели Червената армия от победа към победа. Наградили мнозина. Но заместникът на народния комисар по горската промишленост, армейският командир 2 ранг Павел Ефимович Дибенко не получил юбилеен медал. А именно той водел червените отряди в боя край Нарва на 23 февруари 1918 година...

Скоро легендарният армейски командир бил арестуван.

Обвинили го в шпионаж в полза на Америка, съдът разглеждал делото му седемнадесет минути. Присъдата – стандартна. Незабавен разстрел.

Иронията на съдбата е в това, че заместникът на народния комисар по горската промишленост, армейският командир 2 ранг Дибенко бил до самия си арест кадър на Червената армия, последната му длъжност в РСЧА било командващ войските на Ленинградския военен окръг. По пътя на противника, който се движи към Питер, е Чудското езеро. Огромното езеро може да бъде заобиколено северно, през Нарва, или южно, през Псков. Ако армейският командир 2 ранг Дибенко не бил издигнат на служба в Народния комисариат по горската промишленост, а след това свален в лефортовското мазе, ако беше останал на поста командващ войските на Ленинградския военен окръг, през 1941 година сигурно би спрял и разгромил германците край Псков и Нарва така, както ги разгромил през 1918 година.

2. Тук ще спрем за минута. Ще си съберем мислите. Какво е Народният комисариат по горската промишленост? Това е народният комисариат по дърводобива. Страната ни е най-обширна, горите ни са големи колкото на всички други страни по света, взети заедно, горите се сечели на хиляди квадратни километра и милиони кубични метра отивали за износ. Не е разбираемо само защо ударният труд на стотици хиляди дървосекачи трябвало да се ръководи от човек във военна форма, с високото звание армейски командир 2 ранг? До Павел Ефимович Дибенко поста заместник на народния комисар по дърводобива заемал комисарят от ГБ (Държавна сигурност – бел.- П. Н.) 2 ранг Лазар Йосифовим Коган, първият началник на ГУЛАГ, след Дибенко – комисарят от ГБ 3 ранг Соломон Рафаилович Милщеин. Ето къде попаднал прославеният армейски командир. Не там, където трябва. А може би там. Другарят Сталин бил логичен във всичко. И ако дървосекачите се командват не от някакви бюрократи, а от най-отговорните бойци на тихия фронт, безстрашните рицари от ГБ, от най-добрите администратори в Гулаг и от легендарните пълководци от Гражданската война, в това имало смисъл. Наистина, рицарите не се задържали дълго на тези постове. Подвеждали ги под отговорност и ги изпращали където трябва. Арестували и другаря Дибенко. И ето че легендарният герой от Гражданската война, заместникът на народния комисар по дърводобива, армейският командир 2 ранг Дибенко седи. Седи и пише. Пише писмо до другаря Сталин. И в писмото логично и просто доказва, че обвиненията срещу него са несериозни, че не е американски шпионин. Това е доказано с проста и разбираема формула, с едно изречение: „Аз не зная американски език...“ (Волкогонов Д.А. „Триумф и трагедия“. Кн. 2. С. 269). Ето ти стратег, а не знае американски език. Но добре, ще простим на стратега незнанието на американски език и ще използваме неговия аргумент. Лично мене ме обвиняват, че съм агент на всичките разузнавателни служби по света. Сега с гордост мога да възразя, че не съм аржентински шпионин, защото с аржентинския език не съм много добре. И бразилски шпионин не съм – не зная бразилски език, можете да проверите. Нито боливийски, нито перуански, нито парагвайски, нито колумбийски, нито еквадорски. И алжирски език също не съм научил.

Едно изречение на великия стратегически гений другаря Дибенко ни разкрива доста много неща. Някога той командвал Балтийския флот и под негово подчинение било разузнаването на Балтфлот (Балтийския флот – бел. П. Н.). След това бил военноморски народен комисар и под негово командване било цялото военноморско разузнаване. По-късно командвал различни военни окръзи и всеки път под негово подчинение били мощни разузнавателни служби със свои задгранични агентурни мрежи, които другарят Дибенко трябвало да ръководи.

Павел Дибенко

Скоро ще видим как другарят Дибенко командвал полковете и дивизиите, ескадрите и флотилиите, а засега ще отбележим, че за действието на разузнаването имал смътна представа. Надявам се, че всеки любител на детективския жанр знае: за да предаваш тайни на японското разузнаване, съвсем не е задължително да знаеш японски език. А за да предаваш тайни на американското разузнаване, не е задължително да знаеш американски език. Ако от получаването на информация имат интерес ТЕ, нека ТЕХНИТЕ разузнавачи учат НАШИЯ език. А нашите разузнавачи трябва да учат техните езици. И би могло да се окаже, че американският разузнавач е научил английски език и може да се разбере с другаря Дибенко, без да използва американски език. Нима такива неща са били неразбираеми за другаря Дибенко? И не е ли време да разгледаме този герой внимателно.

3. Павел Дибенко бил матрос от Балтийския флот. Започнал службата си на наказателния кораб „Двина“ („Червена звезда“, 26 февруари 1989 г.). С какво се е проявил матросът Дибенко, нашите любими армейски източници не съобщават. Но явно не с революционна дейност. Иначе щяха да съобщят.

В разгара на Първата световна война матросът Дибенко е един от организаторите на антивоенното съзаклятие на линейния кораб „Император Павел I”. Тази интересна особеност ще се прояви след това многократно: повечето наши гениални пълководци произлизат от пацифистите, които не искали да воюват. Балтийският флот бездействал, корабите се намирали в базите си, матросите се излежавали по топлите каюти, скучаели от бездействие и от скука се бунтували. Във всички времена във всички флотилии корабните бунтовници били бесени по мачтите. Още повече по време на война. Но Руската империя била много либерална. И затова се провалила. Бунтовникът и подстрекател Павел Дибенко не бил разстрелян, не го обесили, а го преоблекли като войник и го изпратили на фронта. „Съветската военна енциклопедия“ (том 3., страница 277) съобщава, че и на фронта другарят Дибенко не прекратил своите занимания и продължил да се занимава със същото – антивоенна агитация. И отново го арестували. Би трябвало да го обесят, но не. Не го обесили. А монархията паднала. И веднага Дибенко станал нещо като началник на Балтийския флот. Пияните матроси озверели. Под ръководството на Дибенко и Расколников (за него ще стане дума по-нататък) се вършели чудовищни насилия по отношение на флотските офицери и техните семейства. След офицерите жертва на клането станали всички, които можело да бъдат наречени „контра“. А така можело да бъде наречен всеки. Дивите сцени на матроската разюзданост са описани многократно. Едно от свидетелствата е в книгата на А. Олшанский „Записки на агента от Разузнавателното управление“ (Париж, 1927 г.). Това, което десетилетия наред се обявяваше за клевета, сега се признава от „Червена звезда“ (4 октомври 1997 г.), която разказва за линейния кораб „Император Павел I”: “Лейтенант Савинский бил убит с удар на чук от примъкналия се зад него огняр Рудьонок. Със същия чук огнярят Рудьонок убил и мичмана Шуманский. Той убил и мичмана Булич. Старшият офицер, който се опитал да вразуми екипажа, бил заловен, бит с каквото се намери, а след това довлечен до барда и изхвърлен върху леда“.

Убивали офицерите просто за това, че са офицери. И ги давели в дупките на леда. А някои не ги давели. Пияните близки събратя на Дибенко и Расколников препускали с шейни по офицерските трупове, утъпквайки ги в снега и животинската тор.

От нашата памет всичко това е извадено. Но флотът се базирал там, където сега е Финландия. По време на Втората световна война големите и силни страни се предавали без дълга съпротива на тоталитарния натиск, а малката Финландия изведнъж проявила такава твърдост, която смутила самия Сталин. Причина за това са телата на руските офицери, стъпкани от шейните на пияния революционер. Тези офицери Финландия запомнила. Народът на Финландия знаел, че ако Червената армия покори страната му, освободителите ще дерат кожата на живи хора, ще набиват гвоздеи в главите им, ще им режат носовете, езиците и ушите, ще избождат очите на децата, ще правят всичко, което правел пияният моряци на Дибенко. Затова, въпреки всичките жертви и загуби, Финландия не се предала. Финландия помни и днес другаря Дибенко. Ходил съм там. Проверил съм.

4. А Дибенко, след като се напързалял с шейните, оглавил Центробалт – организация, застанала начело на флота. И тогава съдбата го събрала с пламенната революционерка, генералската дъщеря Александра Колонтай, една от най-красивите жени в Европа. Революционната госпожица се стремяла неудържимо към флота, към опразнените адмиралски каюти, към матроските спални. Саша Колонтай призовавала за световна революция и за свободна любов. Нейният страстен призив не останал без отговор, нейната поява на корабите моряците чакали винаги с нетърпение. Нейната поява била винаги празник за матросите.

През октомврийските дни на 1917 година Павел Дибенко изиграл решаваща роля. Ако не се каже и повече. Крайцерът „Аврора“ и десет други кораби влезли в Нева по заповед на Дибенко. Десет хиляди въоръжени матроси – ето силата, която извършила преврата.

Нощта на преврата е звездният час за Дибенко. Той е в състава на първото Съветско правителство. Там е и неговата приятелка Александра Колонтай. Тя също е член на Съветското правителство, народен комисар по държавните грижи. Всичко е като във вълшебна приказка. Той и тя. Двамата в правителството. Със записан брак на Павел Дибенко и Александра Колонтай започва първата книга за актове на гражданското състояние в родината на световния пролетариат. Първият брак се провалил. И двамата ценели прекалено много прелестите на свободната любов. С техния брак започнали всички съветски бракове. С техния развод – всички разводи.

Не било брачно време. Революция!

5. Първият и главен противник на победилите комунисти бил руският народ. Ето в какво е проблемът. След падането на монархията било образувано Временно правителство. Именно временно. То не трябвало да бъде сваляно. То нямало намерение да управлява дълго Русия. Съдбите на страната трябвало да реши общонародно избрано Учредително събрание: да се учреди такава форма на управление, такъв политически, икономически и социален строй, който да бъде приемлив за повечето от населението. Народите на Русия избрали свои депутати и ги изпратили в столицата да осъществят това, което пожелае мнозинството. Но това Ленин и Троцкий не можели да допуснат. Болшевиките вече свалили Временното правителство. Сега задачата била да не допуснат народа да изрази своята воля. Лелин и Троцкий приемат просто решение: Учредителното събрание да бъде разгонено, по демонстрациите на работниците да се стреля.

Известният руски историк Ю. Г. Фелщинский пише: „Междувременно болшевиките се опитвали да намерят по-малко рисковано решение на проблема от разгонването. На 20 ноември на заседание на Съвета на народните комисари Сталин внесъл предложение за отсрочване на събранието“. Предложението на Сталин не е да се разгони Учредителното събрание, а да се отложи неговото откриване“. Но кой у нас се вслушва в гласа на благоразумието? По това време в партията на болшевиките господстват политическите екстремисти. Фелщинский продължава: „Било решено да се подготви разгонване. Съветът на народните комисали задължил комисаря по морските дела П. Е. Дибенко да съсредоточи в Петроград към 27 ноември 1012 хиляди матроси“ („Крушение на световната революция“, стр. 192).

Дибенко и Расколников изпълнили всичко така, както им заповядали: стреляли срещу работническите демонстрации. Учредителното събрание било разгонено.

И тук е моментът да се зададе един принципен въпрос: защо матросът Дибенко е станал революционер?

На този въпрос успях да измисля само два възможни отговора.

Първият: за да даде на народа свобода и щастие.

Вторият: за да се добере до властта и да се облагодетелства от нея.

Първият вариант няма да мине. Дибенко не само не желае да изпълнява волята на народа, но не желае даже и да я слуша. Той бърза да разгони народните избраници, преди да започнат да говорят. Той няма търпение да затвори устата на народа с картечен огън.

И така, първият отговор отпада.

А какво остава?

6. Същият въпрос не би било лошо да се зададе на другарите Ленин, Троцкий, Зиновиев, Каменев, Риков и на всички останали, завзели властта през 1917 година: а защо са я завзели? За да да донесат на народа щастие ли? Тях никой не ги е избирал за тази роля, никой не ги е упълномощавал. Народът избрал Учредително събрание. Да бяха го чули...

И още – народът е по улиците. В Питер – мирни демонстрации в подкрепа на избраното от народа Учредително събрание. А комунистите го разгонват. И срещу народа – с картечници. Революцията била осъществена не заради дворяните, не заради помешчиците, не заради търговците, не заради промишлениците, не заради селяните, не заради свещениците, не заради едрите собственици, не и заради дребните. А за кого? За пролетариата! И най-напред матросите на Дибенко стреляли по пролетариата с картечници. Значи революцията не е за пролетариата.

Извинете, а за кого?

И ни разказват за идеалиста Бухарин... Той, виждате ли, вярвал в идеалите. Той искал народът да живее по-добре. Когато стрелят в народа с картечници, по-добре ли му е на този народ? Какво е било мнението по този въпрос на идеалиста Бухарин? За какво е мислел идеалистът, гледайки от балкона разстрела на работниците?

В момента, когато първите капки работническа кръв паднали по паветата на Литейния проспект, системата, която знаем в продължение на ето вече осемдесет години, се сринала напълно и окончателно. Ситуация: за разгонването на Учредителното събрание, за разстрела на работническите демонстрации всяка нова власт би съдила Ленин, Троцкий, Дибенко, Расколников и всичките останали „герои на Октомври“. Затова от този момент Ленин и Троцкий не можели да дадат властта на никого. Затова от този момент не можели да се допуснат никакви избори, освен тези, на които са гарантирани 99,99 процента. Затова не можело да се търпи съществуването на свободна преса. Затова трябвало да се потискат всички партии, включително и собствената. Затова трябвало да се задушават профсъюзите. Затова трябвало да се разстрелват и за в бъдеще работническите демонстрации, а още повече да не бъдат допускани, като се намират подбудителите и се отстраняват. Всичко е просто: никой не е избирал партията на Ленин и Троцкий, следователно властта на тази партия била незаконна. Незаконната власт може да се удържи само със сила. Само с терор. И съвсем не Сталин е започнал терора през 1937 година, а матросът Дибенко през 1917-та. По-точно – Ленин, Троцкий и тяхната компания.

7. Разгонването на Учредителното събрание и разстрелът на работническите демонстрации по улиците на Питер имало своите последствия. Русия е все още в Първата световна война, но новата власт, която стреля в народа, не желаел да защитава никой. Германците тръгнали към Петроград По пътя им е Чудското езеро. То може, както знаем, да се заобиколи от две страни. През Псков и през Нарва.

А Русия няма армия. Комунистите разложили армията. Именно на това поприще се отличил и прославил Дибенко. Да спасят положението в началото на 1918 година можели само балтийските матроси. Значи – народният комисар по морските дела другарят Дибенко да вземе своите матроси, да ги води към Псков и Нарва, да спасява революцията! Да спре германците!

И Дибенко повел матросите. А неговите действия на 23 февруари 1918 година станали всенароден празник – Ден на Червената армия.

8. На 23 февруари 1968 година получих първия си медал „50 години от Въоръжените сили на СССР“. Целият наш народ и цялото прогресивно човечество отбелязаха в тържествена обстановка славния юбилей на тези първи победи, които станали рожден ден на непобедимата и легендарна Съветска армия. Аз съм страстен поклонник на ордените и медалите. За своя първи медал мечтаех по време на караул и наряд, пишех тайно за него стихотворения. През тази година бях вече десет години под пагон – седем години алени, след това малинови. И ето го първият медал. Той беше великолепен: голям, блестящ, с червен емайл по звездичката, върху синя сатенена лента с бели и червени ивици по средата. Не го носех на гърдите си. Не. Все още го държах в юмрука си и не можех да повярвам на своето щастие. В този ден реших да се уча още по-добре... И реших да започна веднага. Празничните дни ще минат, а веднага след тях – семинар върху статията на Ленин „Тежък, но необходим урок“. Това съчинение изучавахме безброй пъти. Другарят Ленин ни учеше, че трябва да се борим с противниците си. Трябва да умеем да се борим с тях! Лекторите обикновено произнасяха тези думи с ударение на думата „умеем“. За семинара можех и да не се готвя. Знаех това съчинение почти наизуст. И тогава реших: защо почти? Да взема да го науча наизуст. Разтворих книгата с произведения на Ленин, сядам и уча: „Тази седмица беше за партията и за целия съветски народ горчив, обиден, тежък, но необходим, полезен и благодетелен урок“. Уча не само статията на Ленин, но и бележките към нея: статията е публикувана за първи път на 25 февруари 1918 година във вечерния брой на вестник „Правда“. Това трябва да се запомни особено. Бях забелязал: такива дребни детайли се ценят от всяка изпитна комисия извънредно високо. Ако между другото подхвърлиш нещо незначително: „...на 25 февруари 1918 година във вечерния брой..., всяка изпитваща ръка ще начертае към отличната оценка един голям дебел плюс.

И малко откритие сгря душата ми: ще има семинар, а едва ли някой е обърнал внимание, че обсъждаме статия на Ленин точно 50 години след първата ѝ публикация...

И тогава нещо ме жегна. Задавих се от поетия въздух. Отначало не разбрах нещо, но не съобразявах още какво именно, още не успявах да го изразя за себе си с думи и образи. Едва след като спрях да се задъхвам, започнах да осмислям: преди 50 години, на 23 февруари 1918 година, Червената армия е постигнала първите си блестящи победи край Псков и Нарва, което ние вече 50 години празнуваме дружно, за което ние, потомците, които не сме воювали никога, получаваме медали. Почти едновременно с това историческо събитие, също преди 50 години, на 25 февруари 1918 година, във вечерния брой на вестник „Правда“... Във вечерния брой... Което ще рече, че е имало дневен брой, но там статията на Ленин още я нямало. През деня подготвяли за печат тази статия... Следователно е била написана от Ленин на 24-ти или през нощта на 25 февруари 1918 година. На 23 февруари велики победи, а на 24-ти, научавайки за победите, другарят Ленин, ругаейки и гризейки ноктите си, пише срочно, че цялата изминала седмица е била за целия съветски народ „горчив, обиден и тежък урок“. Другарят Ленин дава ценни съвети: трябва да се борим с противника! С противника трябва да умеем да се борим! С ударение на думата „умеем“. Колко е дълбок ленинизмът! Ако не бяха томовете на Ленин, нямаше да знаем, че трябва да се борим с противника... И не само просто да се борим, а и да умеем да се борим. Другарят Ленин, без да му каже името, ругае някого, който не умее да се бори: „...мъчително позорни съобщения за отказ на полковете да запазят позициите си, за отказ да защитават даже нарвската линия, за неизпълнение на заповедта да се унищожава всичко поголовно при отстъпление; да не говорим за бягство, хаос, късогледство, безпомощност и разхайтеност“.

Винаги съм подозирал, че съм луд: в нашата армия за 50 години са служили десетки милиона души. „Тежък, но необходим урок“ е в златната десетка на задължителните съчинения на Ленин, които всеки военен човек трябва да знае ако не наизуст, то доста близо до текста. Нима никой не е обърнал внимание на близките дати? Тук няма нищо за откриване. Но защо аз виждам тази близост, а никой друг не я вижда? И Ленин не говори за някакъв тайнствен участък от отбраната, а нарича Псков и Нарва със своите имена. Не започвам ли да се...

И не мога да разбера: нима големите началници от Главпур (Главно политическо управление на армията и флота – бел. П. Н.), които ни препоръчват настоятелно тези произведения, не са забелязали, че при простото вглеждане в датите статията на Ленин само със заглавието си опровергава всякакви разкази за велики победи, които уж са били постигнати на 23 февруари 1918 година.

А какво е урок? Всеки от нас е изпадал в положение, когато е направил нещо и няма с какво да се оправдае. Та тогава, поради липса на нещо по-добро, се обръщаме към общото събрание на колектива: това ще ми бъде за урок...

И ето че другарят Ленин разсипал армията и флота със своята антивоенна агитация, германците натиснали, фронтът рухнал и другарят Ленин трябвало да отговаря пред цяла Русия. И той мънка: това е за урок... И съветва: трябва да се борим с противника... и т. н. Гениалността на Ленин е в това, че приказва глупости, които не може да оспориш. На кого ще му хрумне да твърди обратното? Кой ще доказва, че не трябва да се бориш с противника? И че не трябва да умееш да се бориш?

За какво говоря? За това, че ако Павел Дибенко беше постигнал велики победи на 23 февруари 1918 година при Псков и Нарва, другарят Ленин, научавайки за това на 24 февруари, за един ден и една нощ щеше да напише съвсем друга статия и във вечерния брой на „Правда“ на 25 февруари 1918 година щеше да се появи нещо съвсем различно по съдържание. А се получило обиден и горчив урок. И, разбира се, доста необходим. Преди да проехти гърмежът, другарят Ленин, като тифозна въшка, разлагал армията с „Окопна правда“ и подобна мерзост, публикувана с германски пари. Но германците преподали на другаря Ленин урок и той се загрижил за отбраната на страната.

9. От този ден великите победи край Псков и Нарва станаха за мене предмет на особен и нездрав интерес, името на великия пълководец Дибенко – също.

За войната у нас са написани много книги и библиотеките са препълнени с тях. И ето – „Размисли за миналото“ на генерал-лейтенант С. А. Калинин. През 1918 година войникът Калинин, като се върнал от фронта, вдига революция в Самара. Глад. Разруха. Положението на комунистите е колебливо. Не достигат хора. „Сега не помня точно, в края на март или в началото на април, в Самара се случи събитие, което вълнуваше цялата партийна организация. В града неочаквано, без всякакво предупреждение, пристигна ешелон с балтийски моряци начело с П. Е. Дибенко. Отначало се зарадвахме на новото попълнение. Но през същия ден в губкома (губернския гомитет на Комунистическата партия – бел. П. Н.) пристигна телеграма, подписана от М. Д. Бонч-Бруевич. В телеграмата се предлагаше да бъде незабавно задържан Дибенко и отведен в Москва заради самоволно напускане заедно с отряда си на бойната позиция край Нарва“ (стр. 71).

На нас ни казваха, че край Нарва са станали велики победи, а самият победител неизвестно защо избягал и го търсят да го заловят по цялата страна. И ето че самарските болшевики решават как да се справят с моряците. Решили: като делегат да отиде само Калинин без охрана и без оръжие. „Щом се появих на перона на гарата, моряците ме арестуваха и ме заведоха като „контра“ във вагона на Дибенко. На масата седеше моряк с юнашки вид...“ Комунистът Калинин порицал революционера Дибенко, той се разкаял и решил да се върне в Москва. Краят на историята разбрах след 21 години. На 26 февруари 1989 година „Червена звезда“ помести голяма статия за великия пълководец Дибенко, в която в няколко реда е казано: „За напускането на Нарва и за самоволно оттегляне от фронта Дибенко бил изключен от партията. (Възстановили го едва през 1922 година.) Той бил изправен пред съда на Революционния трибунал... Совнаркомът (правителството – бел. П. Н.) решил Дибенко да бъде отстранен от заемания пост. Павел Ефимович се бил подготвил вече за това: „Разбира се, аз съм виновен, че моряците стигнаха обратно до Гатчина...“

Случило се следното. На члена на първото Съветско правителство другаря Дибенко и на неговите доблестни моряци било заповядано да спрат германските войски край Псков и Нарва. Никакви победи пламенните революционери нито край Псков, нито край Нарва не постигнали, никого не спрели, не покрили с неувяхваща слава знамената си. Напротив, при първите сблъсъци с противника изнежените моряци, които седели през цялата война в пристанищата, трепнали и побегнали. И нашият герой – заедно с тях. А може би и преди тях. Защитниците на революцията стигнали до Гатчина. Тук трябва да разтворим картата, за да оценим героичния път. Сто и двадесет километра бягали защитниците на социалистическото отечество. Три маратона по дълбокия февруарски сняг. В Гатчина завзели един ешелон и се понесли по страната да спасяват революционните си кожи. Гонейки спасяващите се, ръководителят на военния съвет Бонч-Бруевич разпраща по страната телеграми: да бъдат заловени героите и доставени под конвой в Москва. Героите трябвало да спрат противника, но и самите те трябвало да бъдат спрени. Ако успеят да ги намерят...

Намерили героите чак в Самара. Отвъд Волга. И сега трябва да вземем глобуса и оценим това героично отстъпление. Героите балтийци се появили в Самара в края на март или в началото на април. И кой знае къде през целия месец след великите победи още са успели да бъдат. Може би са достигнали до езерото Байкал и като се убедили, че никой не ги гони, са се върнали? Там, в дълбокия тил, защитавали революцията: хващат първия попаднал им човек и се опитват да разберат от него дали не е контра. За това смелост не им липсва. Мене ме интересува само един въпрос: а с какво революционерът Дибенко през цялото това време на бягството от Нарва е хранел своите революционери? Защото те са лакоми.

Още един въпрос: а от кого побегнали революционерите? Побегнали от германската армия. А понятието за тази армия е доста разтегливо. По това време германските матроси от безделие също се бунтували в своите пристанища. По това време Германия вече гладувала. По това време германската армия била вече напълно и окончателно изтощена от войната. Германската монархия рухнала през ноември 1918 година. Тя се задържала до ноември само защото другарят Ленин подписал с кайзера през март 1918 година Бресткия мир и дал на кайзера Украйна до Курск и Ростов заедно с рудата, въглищата и стоманодобивната промишленост, заедно със зърното и месото. Ленин дал на кайзера Полша и Прибалтика, изплатил огромни репарации със злато и зърно. Затова кайзеровата армия се държала до есента. Но през февруари 1918 година цялата тази помощ на Ленин за кайзера не съществувала, затова Германия стояла на ръба, стояла над пропастта.

Юрий Фелщинский пише: „Но най-удивително било това, че германците настъпвали без армия. Те действали с малки несвързани помежду си отряди от 100-200 души, при това даже не регулярни части, а събрани от доброволците. Заради царящата сред болшевиките паника и слуховете за приближаване на митически германски войски градовете и гарите се изоставяли без бой още преди пристигането на противника. Двинск например бил превзет от германски отряд от 60-100 души. Псков бил превзет от малък отряд германци, дошли с мотоциклети. В Режице германският отряд бил толкова малоброен, че не успял да превземе телеграфа, който работел още едно денонощие“ („Крушение на световната революция“, стр. 259-260).

Ето от това войнство бягал членът на Съветското правителство, народният комисар по морските дела, пълководецът и флотоводецът Дибенко със своите бойци. Той оставил Петроград без всякаква защита, а германците просто нямали сили да го завземат.

Германците така и не стигнали до Петроград. А Дибенко, като притичал незабелязано край Москва, избягал отвъд Волга.

Ще попитате: защо все за Дибенко и за Дибенко.

Отговарям: сред командирите 1 ранг най-знаменит и най-високопоставен е Фриновский. А сред командирите 2 ранг най-знаменит е Дибенко: само той бил член на Съветското правителство. Останалите командири 2 ранг нямали такъв опит и нямали такива блестящи победи.

Но имало и други пълководци! Тухачевский, Якир, Блюхер! Те печелели победи!

Печелели. Ще стигнем и до тях. Но веднага предупреждавам: другите не са така гениални като Дибенко. Това, което той направил на 23 февруари 1918 година, ние празнуваме вече 80 години. А победите на Тухачевский, Якир, Блюхер, Уборевич, Путни и Вацетис не са толкова блестящи и грандиозни. Техните победи не празнуваме.

Няма какво да се празнува.