НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1983 г. / ЛИТЕРАТУРА / УИЛЯМ ГОЛДИНГ

Уилям Голдинг (William Golding)

19 септември 1911 г. – 19 юни 1993 г.

Нобелова награда за литература

(За неговите романи, които, с проницателността на реалистичното изкуство на разказа и с многообразието и универсалността на мита, осветяват човешкото състояние в днешния свят.)

Английският писател Уилям Джералд Голдинг е роден в село Сейнт Кълъмб Мейнър (графство Корноул). Баща му, учителят Алек Голдинг, за когото по-късно синът му се изказва като за блестящ ерудит, е рационалист, а майка му - феминистка. Младият човек учи в средно училище в Малборо и в Оксфордския университет, където по желание на родителите си две години поред се занимава с естествени науки. След това Голдинг, който пише от седмата си година, започва да учи английска филология и през 1934 г., една година преди да получи степента бакалавър по изкуствата, издава сборник стихотворения.

Като завършва Оксфорд, Голдинг работи на първо време в социалната сфера; през този период той пише пиеси, които поставя сам в малък лондонски театър. През 1939 г. начинаещият литератор се жени за Ан Брукфийлд, специалистка по аналитична химия, и започва работа като преподавател по английски език и философия в училището на епископ Уотсуърд в Солсбъри, където остава, като се приспаднат военните години, до 1961 г.

От 1940 до 1945 г. Голдинг служи във военноморския флот. Към края на войната той командва ракетоносец и участва в дебаркирането на съюзниците в Нормандия. След уволнението си от флота писателят се завръща към преподавателската си дейност в Солсбъри, където скоро започва да учи старогръцки език и пише четири романа, от които не е публикуван нито един. Въпреки това той продължава своите литературни опити и през 1954 г., след като ръкописът е отхвърлен от двадесет и един издатели, издателство „Фейбър и Фейбър“ публикува „Повелителят на мухите“ („Lord of the Flies“) и романът веднага става бестселър във Великобритания. Въпреки че през следващата година „Повелителят на мухите“ е издаден и в Америка, популярност сред американските читатели Голдинг печели едва след преиздаването на романа през 1959 г. Още по-голямо признание писателят получава през 1963 г., когато английският режисьор Питър Брук снима филм по романа му.

Втората световна война повлиява решаващо върху възгледите на Голдуин, който, опирайки се на опита на военните години, казва: „Започнах да разбирам на какво са способни хората. Всеки, който е преминал през войната и не е разбрал, че хората вършат зло така, както пчелите правят мед – или е сляп, или е луд“. Неизменната природа на човека става главна тема на „Повелителят на мухите“. Този роман, който по популярност не отстъпва на „Спасителят в ръжта“ на Дж. Д. Селинджър, е разпродаден в тираж над двадесет милиона екземпляра. Книгата е замислена като ироничен коментар към „Кораловият остров“ на Р. М. Балантайн, приключенска история за юноши, в която се възпяват оптимистичните имперски представи на викторианска Англия.

Сюжетът на „Повелителят на мухите“ се свежда до описание на неизбежен процес, в резултат от който група попаднали на необитаем остров юноши, произлизащи от средната класа, се превръщат постепенно в диваци. Техните взаимоотношения от демократични, рационални и нравствени стават тиранични, кръвожадни и порочни – стига се до първобитни обреди и жертвоприношения. В символичен план романът е по-скоро религиозна, политическа и психологическа притча, отколкото реалистично произведение. Иносказателният характер на произведенията на Голдман предизвиква многобройни спорове сред критиците. Някои от тях твърдят, че иносказанието не само тегне на повествованието, но е, освен всичко останало, и претенциозно, неуместно и неискрено. През 1961 г., като работи една година в колежа „Холинз“ във Вирджиния (САЩ), Голдинг преустановява преподавателската си дейност и се отдава изцяло на литературата. По това време той издава още три романа – „Наследниците“ („The Inheritors“, 1955 г.), „Пинчър Мартин“ ("Pincher Martin", 1956 г.) и „Свободно падане“ ("Free Fall", 1959 г.), а също така и пиесата „Месинговата пеперуда“ ("The Brass Butterfly", 1958 г.).

Подобно на „Повелителят на мухите“, романът „Наследниците също спори с произведение на друг писател – този път с „Исторически очерк“ на Хърбърт Уелс, преизпълнен с оптимистична вяра в рационализма и прогреса. Голдинг отбелязва, че книгата на Уелс е изиграла значителна роля в живота му, защото баща му също е рационалист и „Исторически очерк“ е смятан от него за „истина от последна инстанция“. В „Наследниците“ писателят създава страшна картина на гибелта на неандерталците от ръцете на Homo sapiens: според Голдинг първите са наши благородни, откровени и невинни предци, а вторите – жестоки и кръвожадни убийци.

Третият от романите, обединени от идеята за борбата за оцеляване, „Пинчър Мартин“, разказва за претърпял корабокрушение морски офицер, който се катери по скала, смятана от него за остров. Отначало читателят се възхищава на героичните усилия на Мартин, на волята му за живот; но след това, като се запознава с героя по-отблизо, когато разбира за неговия живот, съсредоточен върху самия него, читателят започва да се отвращава от неговото упорство, което Голдинг сравнява иронично с упорството на Прометей. В края на краищата става ясно, че в действителност героят не е вече жив и неговото привидно съществуване е нещо като доброволно чистилище, отказ да приеме Божията милост и да умре.

Романът „Свободно падане“, за разлика от първите три романа на Голдуин, не е иносказателен, но тематично съответства на другите произведения на писателя: и там има преход от детската наивност към вината на възрастния човек, конфликт между религията и рационализма, между мита и историята.

Романът „Шпилът“ ("The Spire", 1964 г.), чието действие протича в английски град през XIV в., е – според мнението на някои критици, кулминация в творчеството на Голдинг както от гледна точка на неговото съдържание, така и на художественото майсторство. В „Шпилът“ реалност и мит се преплитат още по-силно, отколкото в „Повелителят на мухите“. В него Голдинг се обръща отново към същността на човешката природа и проблема за злото. Главният герой на романа, настоятелят Джослин, решава да украси църквата с шпил, за да „възнесе молитва в камък“ на всяка цена, въпреки загубата на пари, щастие, живот или даже самата вяра. Опитът на Джослин да овладее камъка е и метафора от друг вид: Голдинг се уподобява на своя герой, но като писател, който се опитва „да овладее“ своя литературен материал.

Английските критици Марк Кинкид-Уикс и Ян Грегър предполагат, че „Шпилът“ отбелязва повратен момент в живота на Голдинг, защото по-нататъшното творчество на писателя се развива в две независими направления – метафизическо и социално. Двамата критици посочват също така, че за американските читатели е по-близък метафизичният маниер на „Видима тъмнина“ ("Darkness Visible", 1979 г.), докато за англичаните е по-предпочитан социалният анализ на „Ритуал при преминаванетко“ ("Rites of Passage", 1980 г.), книги, за които авторът получава наградата „Букър“.

През 1982 г. Голдинг издава сборник с есета, озаглавен „Движеща се мишена“ ("A Moving Target"). В по-ранния му сборник „Горещите врати“ ("The Hot Gates", 1965 г.) са включени публицистични и критически статии и очерци, написани от Голдинг през 1960-1962 г. за списание „Спектейтър“.

В годината, когато получава Нобеловата награда, Голдуинг работи над романа „Книжни хора“ ("The Paper Men"), който излиза в Англия и Съединените щати през 1984 г. В книгата се разказва за психологическата и духовната борба между възрастния английски писател Уилфрид Баркли и амбициозния американски академик Рик Такър, който мечтае да получи авторизирана биография на Баркли. „На едно равнище – пише английският критик Блейк Морисън – това е защита на таланта от заплахата, надвиснала над живия писател... във вид на мъртвата ръка на наукообразието. А на друго равнище Такър може да се разглежда или като христоподобен образ, изкупващ греховете на Баркли, или като сатана... чието изкушение Баркли трябва да отхвърли“. Романът „Книжни хора“ получава в Англия и САЩ най-противоречиви отзиви.

В продължение на своя творчески живот Голдинг се оценява от критиката различно. Например американският критик Станли Едгар Хаймън смята, че Голдинг „е най-интересният съвременен английски писател“. Мнението му споделя английският писател и критик В. С. Притчет. В същото време Фредерик Карл критикува Голдинг за неговата „неспособност... да даде интелектуална обосновка на своите теми“, а също така и за „дидактичния тон в почти всичките му книги“. „На ексцентричните му теми не им достига равновесие и зрялост, които свидетелстват за всяко литературно майсторство“ – смята Карл.

Голдинг е избран за член на Кралското литературно дружество през 1955 г. и е посветен в рицар през 1966 г. В младостта си писателят е заклет мореплавател, а в по-късно време обича да свири на пиана, да учи гръцки език и да чете литература по археология.

Превод от руски: Павел Б. Николов