ВОЙНАТА НА РУСИЯ ПРОТИВ БЪЛГАРИЯ В ДОБРУДЖА (1916-1917 г.)

АВТОР: ЯНКО ГОЧЕВ, ИСТОРИК

ИЗТОЧНИК: "СИТЕ БЪЛГАРИ ЗАЕДНО"

Ако в ранното Средновековие Добруджа е областта, където Аспарух създава българската държава, през Първата световна война, същата тази Добруджа се оказва бойно поле, където България отстоява правото си на самостоятелно съществуване във война срещу ‘’освободителката’’ Русия. В българската история тя влиза като ‘’Добруджанската кампания на Трета Българска армия’’, представляваща златна страница в бойната летопис на България. Всъщност това не е двустранна война, а част от глобалния конфликт, наречен Световната война (1914-1918), номерирана впоследствие като Първа, за да се разграничи от още по-големият глобален конфликт - Втора световна война (1939-1945).

Боевете за равна Добруджа се явяват и начин за решаването на Добруджанския въпрос, възникнал още след края на Руско-турската война (1877-1878 г.), претърпял развитие в ущърб на България по време на Балканските войни (1912 - 1913 г.) и еволюирал до възможността за разрешаване през Първата световна война.

Появата на руски войски в Добруджа през 1916 г. не е случаен акт, а резултат на вековната руска политика на териториално ограбване на България чрез раздаване на нейните земи в полза на съседите ѝ. Тези типично имперски сделки за наша сметка в българската историография обикновено се скриват. Целта е повече от ясна - създаване на изкуствен ореол на самодържавна Русия като ,,благодетел’’ и единствен защитник на поробените българи в Османската империя.

Десетилетният стремеж на българската историография да украсява и ‘’облагородява’’ руската балканска политика достига своя апогей в епохата на комунизма. Тогава руското военно присъствие на Добруджанския фронт на Българската армия през Първата световна война просто изчезва.

Ако разгледаме библиографията по въпроса, изпъква унизителният за националното самочувствие на всеки българин факт, че по време на т. нар. социалистически период до 1989г. липсват сериозни научни изследвания, които да осветляват участието на България в Първата световна война в Добруджа.

Антирумънските и най-вече антируските военни действия на Българската армия през 1916-1917г. въобще не са сред любимите теми за българската историография от този период. Главната причина е възприетата от комунистическата система политика на социалистически (пролетарски) интернационализъм, деградирал до национален нихилизъм. Този последователно прокарван принцип дори изменя характера на българското участие в Първата световна война, обявена за ,,империалистическа’’ според оценките на болшевишкия вожд Ленин , които изцяло догматично се възпроизвеждат в българските учебници.

Да се разказва за военни действия на Българската армия, при това успешни, срещу съюзниците на комунистическа България във Варшавския договор и СИВ - Русия и Румъния, не е препоръчително.

Затова и до днес най-сериозните и задълбочени изследвания по тази тема са дело на българската историография от междувоенния период (1918-1939 г.)

В Царство България излиза значителна по обем литература по въпроса за участието на България в Първата световна война. Тук могат да се посочат мемоарите на различни български военачалници, участници в събитията като запасни генерали и офицери Никола Жеков, Стефан Тошев, Никола Недев, Тодор Кантарджиев, Стефан Нойков, Ал. Кисьов, Ал. Марков, Лука Малеев и др.

Нещо повече, след Ньойския договор, е съставена комисия от български военни историци, която изследва подробно подготовката и хода на войната срещу Румъния. Тази комисия е приемник на Военноисторическата комисия, учредена още през 1914 г., която възприема най-доброто като методология, фиксирано в практиката на изследователи от ранга на Атанас Христов, Петър Дървингов и др. До 1943г. Военноисторическата комисия издава цели 9 тома.

Тези издания са изключително богата изворова база за военните действия, водени по всички фронтове от българските войски. Последните два тома (т.VIII и IX) се отнасят за Тутраканската операция и за настъплението на 3-та Българска армия в Добруджа.

След демократичните промени интересът към Първата световна война се възражда отново. Сред историците, занимаващи се с осветяването на различни проблеми от тази война личат имената на Борис Чолпанов, Димитър Христов, Георги Марков, Генчо Камбуров, Димитър Зафиров, Игнат Криворов, Димитър Минчев, Калчо К. Калчев, Велико Лечев, Илиана Илиева, Косьо Пенчиков.

През 2008г. е преиздаден сборникът за добруджанският герой командирът на 1-ва Конна дивизия ген. Иван Колев. В него са включени всички известни, публикувани биографии на генерала, както и десетки спомени и статии за ‘’бащата на българската кавалерия’’ от негови другари по оръжие, близки, политици и роднини.

Когато Първата световна война избухва на 1.08.1914 г., България все още не е изживяла последиците от погрома от 1913 г. Тя се намира в състояние на национална покруса след Букурещкия мирен договор от 1913 г. Управляващите се опитват да потърсят място в задаващата се война с надеждата, че България ще може да си върне загубените територии. Основен принцип в българската външна политика става реваншът.

„Голямата война” променя съотношението на силите и на Балканите и дава надежди на България, че този път би могла и да осъществи върховната обединителна цел. През първата военна година България се чувства твърде слаба от преживяното поражение, за да мисли за нова война. Правителството на В. Радославов декларира неутралитет, но продължава внимателно да следи с ,,пушка при нозе” конфликта между двете военнополитически групировки - Антантата (Франция, Великобритания и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария). Още в края на 1914 г. става ясно, че силите им са изравнени. Затова техните усилия се насочват в търсене на нови съюзници.

Цената на България започва да расте - тя има благоприятно разположение в центъра на Балканския п-в, близо е до Проливите, контролира пътищата от Централна Европа към Турция и Персийския залив, граничи с всички балкански държави, а при това разполага и със силна, доказала боеспособността си армия.

Дипломатите и от Антантата, и от Централните сили не крият желанието си да привлекат България на своя страна. Решението на българското правителство обаче зависи най-вече от онова, което могат да ѝ предложат бъдещите съюзници.

Балканското статукво е очертано с Букурещки договор от 1913г., сложил край на Втората балканска война. Този договор не само разкъсва за пореден път българското етническо землище, но и изолира България от съседите ѝ. Букурещкото териториално статукво е антибългарско, защото обединява всички наши съседи, ограбили с помощта на великите сили, най-вече Русия и Франция, българските земи в Македония, Тракия и Южна Добруджа.

Като най-голям защитник на този „мир” се изявява Румъния, която се страхува от евентуално отмъщение на България. Другият отявлен защитник на договора през 1914 г. е вече воюващата Сърбия, която се стреми да създаде нов Балкански съюз заедно с Румъния и Гърция. Първоначално този съюз не се осъществява, защото Румъния е в договорни отношения от 1883г. с Тройния съюз.

Тройният съюз се стреми да привлече България с цел по-бързата победа над Сърбия, където австро-унгарските войски се оказват неспособни да нанесат решителен удар.

След включването на Османската империя към Централните сили, за Германия е от стратегическо значение да осъществи връзка с нея. Ако България се наредил до враговете на Германия и Османската империя, то последната може би ще бъде победена по-лесно и така морските пътища между Русия и западните ѝ съюзници ще се отворят.

Със стратегическото си разположение България респектира неутралните Гърция и Румъния. От друга страна, по всичко личи, че в български ръце е съдбата на Турция и Сърбия. Ако България се включи на страната на Централните сили, Сърбия би била окончателно разгромена. Германската дипломация дори замисля вариант за сключването на тройно българо-румънско-турско споразумение, което да доведе до включването и на трите страни към тогавашния Троен съюз (Германия, Австро-Унгария, Италия), а това би могло да повлияе на невключилата се Гърция.

Ако България застане на страната на Антантата, тя може да прекъсне връзката на Германия и Австро-Унгария с Османската империя, което би улеснило овладяването на Проливите и осъществяване на връзката на Англия и Франция с Русия.

Изборът на България към кой съюз да се присъедини има и финансова страна. Въпреки руското застъпничество пред европейския кредитор, по това време, Германия се оказва по-щедра спрямо България, което допълнително наклонява везните към Тройния съюз.

По това време балканската политика на Антантата фактически се определя главно от Русия.

Русия също подкрепя един евентуален балкански съюз, като се стреми да откъсне Румъния от Централните сили. Руснаците не крият и интереса си към този съюз да се присъедини и България, което обаче се оказва невъзможно.

През 1914-1915 г. Русия прави няколко сериозни опита да привлече България на страната на Антантата в започналата Първа световна война. Мисията обаче е невъзможна за осъществяване, тъй като за да се присъедини България към Съглашението, трябва да получи като компенсация заграбените първо от Сърбия, а след това и от Гърция и Румъния земи. И никой от нашите съседи не желае да върне заграбеното от България.

През 1915 г. натискът към България за включване във войната се засилва от страна и на двете коалиции. Обещанията на Централните сили са относително щедри: германците обещават почти цяла Македония и Южна Добруджа и малка поправка на българо-турската граница. Антантата гарантира само Източна Тракия, до линията Мидия - Енос и ‘’безспорната зона’’ в Македония, като за останалите заграбени територии се предвиждат преговори с Гърция, Сърбия и Румъния и то след края на войната.

Съдбата на Македония в предложенията на великите сили от двата блока се оказва решаваща за избора на България. По-сигурните и категорични обещания на Централните сили, че Македония и евентуално Добруджа ще бъдат български надделяват.

Към това са добавят и военните успехи на германските войски през 1915 г. , които също наклоняват везните в полза на присъединяването на страната ни към Централните сили. Има обаче е друг мотив за включването на България в този блок, който русофилската историография десетилетия наред пропуска да изложи.

В своя статия в „Берлинер тагеблат” от 20.11.1915 г. българският пълномощен министър в Германия и бивш русофил Димитър Ризов отбелязва:

„Направената в началото на войната декларация на Русия, че руската империя трябва да владее над Цариград и Дарданелите и да превърне по този начин Черно море в руско море, беше изтълкувана от всеки здравомислещ българин като декларация, която ще доведе България под руско васалство. Русия може да се задържи на Дарданелите, само ако владее военно и морално над Балканите и над българите, а това е равносилно на националното и политическо самоубийство на България. Всичко това естествено допринесе немалко за определяне на сегашното поведение на България през настоящия европейски конфликт.”

Така за да оцелее пред руския натиск, съпроводен с груби диктаторски действия, България предпочита да влезе в Централния съюз. Руската дипломация сама се компрометира с участието си в т .нар. ,,Деклозиеровата афера’’. Опитът на руския посланик Алексей Савински в София през лятото на 1915 г. с парите на френския предприемач Деклозиер да изкупи не само житната реколта у нас, но и да подкупи политическия ни елит, с цел страната ни насилствено да мине на страната на Антантата завършва с пълен крах. В крайна сметка Антантата и Русия губят дипломатическата битка за България.

На 6.09.1915 г. е подписан и съюзният договор, придружен с военна конвенция (в гр. Плес, Австро-Унгария) и отделна конвенция с Турция (в София).

Германия признава правото на България да анексира спорната и ,,безспорната зона’’ в Македония според договора ни със Сърбия от 1912 г., а също и сръбската територия източно от линията от Морава, съгласно границата на Санстефанска България.

С оглед темата ни важно е споразумението относно Румъния, което предвижда, че ако тя нападне България или нейните съюзници, България ще анексира териториите в Добруджа съгласно Берлинския договор от 1913г.

На 1/14.10. 1915г. България обявява война на Сърбия, с което влиза в Първата световна война. Така влизайки във война със Сърбия, България влиза във война и с Русия и съюзниците ѝ от Антантата, което е неизбежна последица от коалиционния характер на Първата световна война. Реакциите против България в Лондон, Париж и Петроград са отрицателни. Злобата против България е най-силна в Русия. Руският император констатира в свой манифест:

„Осъществяването на старите въжделения на българския народ за присъединяването на Македония беше гарантирано по друг начин, съгласуван с интересите на славянството, но тайните сметки, внушени от германските интереси и братоубийственото озлобление срещу Сърбия излязоха победители. България, наша едноверца, неотдавна освободена от турско иго с братска обич и кръвта на руския народ, открито отиде на страната на неприятелите на християнската вяра, на славянството и на Русия. Руският народ гледа на българската измяна с болка и с окървавено сърце, изважда меч срещу България и поверява съдбата на изменниците на справедливото наказание на Всевишния.”

Антибългарският курс на официална Русия през 1915 г. се приема изцяло от по-голяма част от руската общественост. „И журналисти, и професори, и офицери, и хора без обществено положение - всички открито изказват своята ненавист. И всички говорят с един тон, в който ясно личи желанието България да бъде „наказана”.

Руското Дружество за побратимяване на славянските народи в Петербург малко преди „българо-руския военен сблъсък в Добруджа” излиза с апел със следните констатации и препоръки:

„1. Отговорността за политиката на правителството и на царя пада върху българския народ, който е по-виновен, отколкото неговия цар. …

4. Понеже българският народ показва своята неспособност сам да се управлява, управлението на страната ще бъде поверено на комисари от Антантата, освен това, границите на България ще бъдат променени в полза на Сърбия и Румъния. България трябва да плати военно обезщетение на Сърбия”.

В изявление от 25.09.1915г. Московският славянски комитет е още по-краен :

„Комитетът признава сръбските исторически и етнографски права над Македония, езикът на чието население, както обичаите и песните и славещи сръбските царе и паметници свидетелстват за сръбските права над Македония… Българският народ трябва да помни, че в своето 500-годишно турско робство ни един път не е вдигнал оръжие срещу угнетителите си турци, че е започнал Възраждането си с борба срещу майката-църква, която му запази вярата, езика и изборното свещенство, а днес се отплаща на Русия за спасението и възраждането си с невиждана от просветeния свят черна неблагодарност.

Нека Бог го съди! България не съществува. Не съществува вече славянска България. Вместо нея има немско-фердинандско княжество. Който и да излезе победител в тази война, българското царство няма да съществува. За Русия България вече не съществува.”

Руската дипломация официално заплашва България с ,,унищожение’’ заради някаква нейна предполагаема недоказана ‘’вина’’ ‘’измяна’’ към славянството и православието. Затова войната на България срещу Русия е война за спасението на България и българския народ. Тази война десетилетия ще бъде тема табу, а описанието във всичките ѝ аспекти и до днес липсва в българските учебници по история. Целта е ясна - изтриване на българската национална памет, в което се насажда дълбоко русофилството, а средствата за това са добре познати - лъжи, фалшификации, манипулации, скриване или премълчаване на истината за гигантския сблъсък между България и нейната ‘’освободителка’’, бореща се за унищожението на Родината ни.

Но фактите са категорични. Българо-руската война от 1916-1918г. съществува. И тази война е истинска. Тя се води по суша, въздух и вода , на два фронта - Добруджа , респективно Румъния и Македония.

Първите прояви на руско - българската война са бойните действия по море. Всъщност Русия започва войната си против България тъкмо по море.

Още в началото на световната война руското Главно командване обсъжда варианти и изработва проекти за завземането на българските черноморски пристанища Варна и Бургас. Те са актуализирани във връзка с подготвения поход за завземане на Проливите. Плановете обаче временно са отложени поради противодействието на Англия. Отказът на България да предостави морските си пристанища за руски бази утвърждава мнението в Петроград, че завземането им може да стане само със сила. Руското Главно командване е убедено в своя успех, защото знае, че България има незначителен флот, отстъпващ по мощ на руския. Той действа много агресивно и атакува български териториални води, дори в периода на неутралитета на България. Малко известен факт е, че в периода май - октомври 1915г. руските миноносци навлизат в българските териториални води 14 пъти. Наближават българските брегове и на групи от по 2 до 5 кораба ги обстрелват.

Когато България започва войната си срещу Сърбия на 1.10.1915г., Русия решава да я накаже за ,,измяната’’ чрез удар в гръб с бомбардировката на Варна. Дълги десетилетия това събитие остава скрито, а документацията, свързана с негов Русия е засекретена още в 20-те години на XX век.

Руската бомбардировка на Варна е санкционирана лично от император Николай II и е одобрена от френския посланик в Петроград Жорж Морис Палеолог, френският посланик е потомък на последния византийски император Константин ХI Палеолог.

Това се признава от съвременни руски историци и е документирано със запис в дневника на М. Палеолог след разговора му с руския император на 10.10.1915г. От този запис става ясно, че френския посланик в Русия моли императора да даде заповед за бомбардирането на Варна и Бургас. И Николай II се съгласява, но отлага удара за момента, когато България влезе във войната против Сърбия.

На 14.10.1915г., когато православните християни празнуват Петковден ескадра от руския Черноморски флот атакува българската морска столица Варна. Моментът не е случайно избран. Бомбардировката се осъществява, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските в Моравско и Македония и вече освобождават тези изконни български краища. Затова руската бомбардировка представлява подъл удар в гръб, нанесен от коварния ,,освободител’’

Рано сутринта на 14.10.1915г. във Варна бият църковните камбани. Подранилите богомолци бързат да идат на църква, без въобще да подозират, че предстои кървав ден за техния град. Щабът не бреговата охрана е известен , че на хоризонта се забелязват силуети на морски съдове. Скоро те са идентифицирани каро руски бойни кораби. Началникът на отбраната в морската столица ген. Симеон Янков предприема спешни мерки за защита на пристанището, жп гарата, флотските помещения и другите стратегически важни обекти в града. В 7.30ч. към Варна се насочват два неприятелски хидроплана. Те правят пълна обиколка над града и хвърлят няколко бомби.Това е първата въздушна бомбардировка над български град в световната война. Без да бъдат засегнати от пушечната и картечната стрелба , руските хидроплани поемат обратен курс.

Въздушната бомбардировка е прелюдия на артилерийския обстрел, започнал час по-късно след изтеглянето на хидропланите. Руската ескадра под командването на вицеадмирал Новицки се разгръща в боен ред. Тя включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда. Toва са корабите на руския Черноморски флот „Императрица Мария”, „Св. Йоан Златоустъ”, „Св. Панталеймонъ”, „Евстафий”, „Кагуль” и „Память Меркурия”. Те са въоръжени с мощните 305- и 203- мм. оръдия. С тази внушителна морска сила руският боен флот атакува Варна.

Първите снаряди падат в пристанището и в района на Галата и Евксиноград. Впоследствие в обект на артилерийския обстрел стават изключително централната част на града и особено гъсто населените му квартали.Този момент обикновено се скрива от българската и руската историографии, които в пълно съзвучие по между си обявяват необходимостта от бомбардировката на Варна с неутрализиране на немските подводници. Всъщност тъкмо немските подводници неутрализират ефекта на руската атака, както ще се окаже впоследствие.

Руският артилерийски обстрел на Варна продължава час и 7 минути. Толкова време снарядите сеят смърт и разрушение. Къщите на варненците започват да се рушат пред очите на смаяните и изненадани техни собственици и обитатели. Сред трясъка на експлозиите се разнасят писъци на отчаяние и безсилие, на които никой в този момент не може да помогне.

Изведнъж канонадата спира и руската ескадра започва скоростно да се изтегля. Заслугата за това е на двете немски подводници UB7 и UB8. Когато по безжичния телефон разбират за започналите бомбардировки , те незабавно се отправят към Варненския залив и атакуват руските кораби с няколко торпедни устройства.

Тогава UB 7 и UB 8 атакуват ескадрата, като от UB 7 с командир мичман I ранг Вилхелм Вернер изстрелват торпедо по един от линейните кораби - ,,Пантелеймон”.

Последва взрив, вероятно не в корпуса на кораба, а в предпазната мрежа около него, но броени минути след това ескадрата прекратява бомбардировката и се оттегля.

Изплашени от загубите, руските нападатели се изтеглят бързо в своите териториални води. Руските историци отричат попадение в своя кораб, но безспорният факт е прекъсването на артилерийския обстрел и бързото оттегляне на ескадрата. Вечерта на 14.10.1915г. двете немски подводници пристигат в пристанището на Варна. Когато се появяват над водата , те са посрещнати от намиращите се там варненски граждани с ,,Ура’’ и бурни ръкопляскания.

Какви са пораженията от руската морска атака?

На място загиват 9 души - петима мъже, едно момче на 12 години и три жени. Ранени са 24 мирни граждани, двама офицери и четирима войници. Те са откарани във военния лазарет. Раните им са тежки. На някои от тях са ампутирани крака и ръце.

Материалните загуби също са значителни. Разбита е външната част на вълнолома. Пряко са засегнати сградите на първи полицейски участък, телеграфо-пощенския клон, мюфтийството и кулата на морския фар. До основи са сринати повече от 50 магазина, къщи и кантори в града , разположени предимно в престижната гръцка махала. Общо загубите се оценяват на повече от 2 милиона лева. Епизодът с окървавяването на Варна от руските самолети и кораби остава завинаги в съзнанието на жители на града, но ще изчезне ,,безследно’’ от българските учебници по история след 9.09.1944г. и дори и в наши дни.

Разрушени жилищни сгради на Варна при руската бомбардировка през 1915г.

„Русия стреля срещу създадената от нея България… Само за това, че последната се стреми единствено към обединението на своята нация” - пише в. „ Балкански куриер” след бомбардировката на Варна.

След този акт обществените реакции срещу извършителите му са толкова остри, че се стига до преименуването на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София в „Св. св. Кирил и Методий”! Това става с пълен консенсус от парламента (в това число опозицията) и правителство. Всъщност решението не е толкова за преименуване, а за възстановяване на първоначално замисляното му име “Св.св. Кирил и Методий”.

Дори отявленият русофил, обичаният народен поет Иван Вазов приветства преименуването. През 1920 г. правителството на Александър Стамболийски обаче отново връща руското име на храма, в унисон с пълното отрицание на политиката на правителството на Васил Радославов, довела до национално обединение на България, признато и от Русия чрез Брест-Литовския мирен договор от 3.03.1918г.

Морската война продължава и през следващата 1916 г. Ударът срещу Варна принуждава командването на Българските военноморски сили да минират акваторията на Варненския залив. Тази задача е изпълнена от флотска единица с командир лейтенант Кирил Минков. И това дава резултат.

През февруари 1916 г. Русия предприема нов опит за нанасяне на артилерийско-авиационен удар срещу българската военноморска база. Вражеското морско командване планира да стовари върху варненското пристанище и града смъртоносен артилерийски залп от новия си линеен боен кораб "Императрица Екатерина Велика" (въоръжение 12x305-мм, 20x130-мм и 5x75-мм оръдия) и едновременно с това да нанесе и авиационен удар с водосамолети, базирани на авиотранспорти. За нападението е привлечена втора маневрена група в състав: линейния кораб "Императрица Екатерина Велика", ескадрените миноносци тип "Новик", "Счастливый" и "Пылкий", авиотранспортите "Император Александр I" и "Император Николай I", миноносците от по-стар тип "Лейтенант Пущин", "Живой" и "Капитан-лейтенант Баранов".

Ескадрата отплава от Севастопол на 24.02.1916 г. (8 март нов стил) под командването на контраадмирал Покровски.

Когато тя приближава Варна, миноносците "Лейтенант Пущин" и "Живой" се откъсват напред за изясняване на обстановката. Попадат обаче на минното поле. „Лейтенант Пущин” е поразен от мина, като корпусът му е пречупен на две и потъва. Загиват 80 души, а 15 са пленени. 4 от тях са офицери начело с командира на дивизиона ескадрени миноносци капитан II ранг Подяполски.

Спасяват се само 4 офицери и 11 матроси.

Успелите да се спасят моряци се добират до българския бряг с две гребни лодки, където са пленени. В спасителната лодка е открит и бойният Андреевски флаг на кораба. Това е първият боен трофей, който взема България във войната й с Русия. Руският военноморски флаг се съхранява и до днес в НВИМ в София. Той е живо доказателство за най -голямата българска военноморска победа, по-голяма и от атаката на турския крайцер ,,Хамидие'' през 1912г. през Балканската война.

Плененият руски Андреевски фла

Ескадреният миноносец ,,Живой’’, който плава след ,,Лейтенант Пущин’’ има по-голям късмет. „Живой" бързо напуска мястото на събитието, като докладва в Севастопол, че корабите са нападнати от германски подводници. После командирът на "Живой" е осъден заради своите действия.

Но да се върнем на поразения руски миноносец. "Лейтенант Пущин" (бълг. "Пушчин") е спуснат на вода през 1904 г. в гр. Николаев (Украйна) и влиза в строя през август 1907 г. Първоначалното му име е „Задорный", което през 1907г. е сменено с „Лейтенант Пушчин". Приема името на морския офицер, участник в Руско-турската война (1877 - 1878)., командир на миноноска.

Руският ескадрен миноносец ,,Лейтетант Пушчин’’

До септември 1907 г. корабът е класифициран като миноносец, а след това - като ескадрен миноносец. През 1910-1912 г. „Лейтенант Пушчин" е основно ремонтиран с обновление на артилерията и парните котли. ,,Лейтенант Пушчин" е с водоизместване от 450 тона, въоръжен е с две 75-милиметрови оръдия.

Още през първия ден на Първата световна война корабът влиза в бой с турско-германския линеен крайцер „Гьобен" и получава сериозни повреди. Възстановен, той се включва в артилерийската подкрепа на руските войски на Кавказкия фронт и участва в набези пред българското черноморско крайбрежие.

Потопяването на руския ескадрен миноносец „Лейтенант Пущин”, потънал след взривяването му от българска мина на 25.02.1916 г. в наши териториални води на подходите към Варненския залив предотвратява пореден руски артилерийски обстрел срещу Варна.

За успешното изпълнение на минното заграждение, в което участват три български торпедоносеца („Шумни”, „Строги” и „Смели”) и мобилизираният търговски кораб „Борис” на Българското търговско параходно дружество, след потопяването на „Лейтенант Пушчин” са наградени 10 офицери и подофицери с ордени и медали за военна заслуга.

По този начин е осуетена планираната от командването на руския Черноморски флот бомбардировка на Варна. Заслуга за това имат и германските хидроплани, които предприемат въздушно нападение срещу корабите от ескадрата.

Това са водосамолет N 507 с екипаж младши подофицер Улбрих - пилот, и вицефелдфебел Винике - наблюдател,който в две поредни атаки от височина 450м. хвърля по 5 бомби по ескадрените миноносци и постига попадение в юта на един от тях. Есминците от руската ескадра са атакувани три пъти последователно и от водосамолет N 534 с екипаж мичман I ранг Ринсберг - пилот, и старши подофицер Витман – наблюдател. Те  хвърлят 9 бомби. Отново един е улучен в юта. Точното бомбопускане предизвиква пожар на бака на друг от тях. Според други наши архивни източници авиационните бомбардировки причиняват пожари на два руски бойни кораба. Два ескадрени миноносеца на противника са толкова повредени, че след като достигат до Одеса, се налага да бъдат откарани на буксир чак до Николаев за ремонт. По идеологически причини тези атаки на германските хидроплани срещу руската ескадра ще останат скрити цели десетилетия.

Почти век дълбините на Черно море ще скрият и следите от най-големият български военноморски триумф. Чак през 2010 г. потопеният през 1916 г. в български териториални води руски боен кораб ,,Лейтенант Пушчин'' е изваден заедно с неговото оръдие.

То е 75-мм. от френската фирма „Кане”, произведено в Обуховския стоманолеярен завод, специално за нуждите на руския военноморски флот. Теглото на оръдието, заедно с щита с дебелина 19 мм. е 2555 кг. Стреляло е с бронебойни снаряди с тегло 4, 9 кг.,чиято далекобойност достига до 6405 метра, но също и с фугасни снаряди (7869 метра далекобойност). Най-голяма дистанция на стрелбата се получава при употребата на зенитен снаряд - 8967 метра.

75-мм. оръдие „Кане” на ‘’Лейтенанат Пущчин’’ и Заводската табела с производствен № 21 на изваденото 75-мм оръдие

През 1916г., за да се защити от руските атаки България се сдобива с подводен флот.

Руската военноморска заплаха ускорява създаването му. След руската бомбардировка командването на българския военен флот, начело с артилерийския инженер подполковник Константин Кирков, започва сформирането на екипаж за подводница. Екипажите на немските подводници започва обучението на български моряци.

На 25.05.1916г. в тържествена обстановка немската подводница UB 8 е включена в състава на българския военен флот. Тя получава тактически №18. Така се появява българският „Подводник УБ-18”.

Според официалния германски военноморски справочник за 1916 г. по това време в света има само 11 държави, чиито военноморските сили притежават подводници. България се нарежда до такива сили като Великобритания, САЩ, Франция, Италия, Германия, Япония, Русия, Гърция, Турция и Румъния.

Първата българска подводница ,,Подводник 18"

,,Подводник 18" принадлежи към класа на най-малките германски подводници със 128 т. надводно и 142 т. подводно водоизместване. Над вода максималната й скорост е 6 възла, а под вода - 5,3 възла. Ниската й скорост обаче е причината тя да бъде използвана предимно за нуждите на бреговата охрана или да носи дозор на определена позиция. Въоръжението й се състои от два 450 мм. торпедни апара та и четири торпеда (две в апаратите и две запасни), 47-мм. оръдие (според някои източници оръдието е 37 мм.) и една картечница „Максим" (обр. 1908 г.).

Със заповед по Флота № 66 от 25.05.1916г. за първи командир на българската подводница е назначен морският офицер лейтенант (дн. капитан-лейтенант) Никола Тодоров, родом от Шумен. Тази длъжност той изпълнява до 9.05.1917 г.

Никола Тодоров

Първите си бойни задачи ,,Подводник 18" изпълнява на 4 и 5.07.1916 г. между нос Шабла и Мангалия, след което се редуват системно действия в западната част на Черно море - от нос Инеада до пристанището на Кюстенджа. За охрана на добруджанското крайбрежие подводницата крайцерува от 2 до 6.09.1916г.

На 7.09.1916г. Балчик и Каварна са обстреляни от руските контраминоносци „Быстрый" и „Громкий" . Става ясно, че само с една подводница брегова охрана не може да има. Тогава българското правителство прави постъпки и за закупуването на базиращата се в Евксиноград UВ-7. За съжаление на 26.09.1916г. тя се натъква на мина в открито море и потъва с целия си екипаж. Тогава българското подводно плаване дава първата си жертва - командированият на германската подводница младши подофицер Стоян Георгиев Пешев от с. Арчар, Видинско.

По време на своето крайцеруване от 8 до 11.10.1916г. между Кюстенджа и Мангалия екипажът на ,,Подводник 18’’ извършва и първата бойна торпедна стрелба (в подводно положение) в българската история. Позицията за атака на руски контраминоносец е неудобна, но лейтенант Н. Тодоров решава да рискува. От контраминоносеца своевременно откриват торпедото и успяват да се отклонят от него. Следва масирана бомбардировка срещу № 18, при това само на 14 метра дълбочина, но подводничарите ни оцеляват и записват своето бойно кръщение. Най-разпространената версия за неуспеха на атаката е тази, че: „...в същия момент, когато се даде торпедни ят изстрел, предпазителите на морегледа [перископа – б.а.] прегоряха, самият мореглед остана да стърчи над водата и това стана причина да се издаде присъствието на подводника. Едва сега противникът забеляза насочения му удар и успя да се отклони".

Най-подробно описание на бойната дейност на подводник N 18 под български флаг е направено от Вълкан Вълканов, според когото от септември 1916 до септември 1917 г. екипажът е извършил 7 бойни похода в северна посока, в това число и в румънски води, и два в южна посока - пред Бургас и Созопол, във връзка с очаквани руски нападения. Първите български подводничари щурмуват минни полета, извършват разузнаване под носа на противника край Кюстенджа, преследват неприятелски кораби от различни класове. В.Вълканов твърди, че последният за 1916 г. поход, този на 13 декември към Балчик, осуетява поредната бомбардировка от руски кораби на този наш град.

Според руско-румънското споразумение флотът на Русия има за задача да охранява добруджанското крайбрежие, да атакува отделни брегови обекти, да защитава морските комуникации и да оказва артилерийска подръжка на сухопътните сили. Като база на руския флот е избрано пристанището на Кюстенджа, където в началото на август 1916г. под командването на контраадмирал Патон акостира руски отряд кораби в състав: 1 линеен кораб, 6 торпедоносеца, 2 подводници, 8 миночистача, няколко стражеви катера и отряд морска авиация.

Руският флот успява да постигне надмощие над българо-германските сили по море. За тази оценка говори факта, че за защитата на Балчик и Каварна 3-та Българска армия разчита предимно на полева артилерия. Действията на нашия флот са затруднени и поради минирането на акваторията между Варна и Балчик. При натъкване на подводни мини в Батовския залив е потопен миноносеца „Шумни”, а „Строги” и влекачът „Варна” са повредени. По-късно в същия залив е потопена и една миночистачна лодка, а лейтенант Кирил Минков загива. Една от германските подводници също е взривена от мина при Аладжа манастир.

Бързото отстъпление на сухопътните войски допълнително затруднява действията на руския флот, а след напускането на Кюстенджа левият румънски фланг окончателно загубва връзка с руския флот.

Така през Първата световна война руският флот в Черно море успява да вземе предимство над българския, поне до изоставянето на Кюстенджа от руско-румънските войски. България противодейства на руските атаки най-вече чрез огъня на бреговата артилерия и с действията на българо-германската авиация. Успехите на бреговата артилерия и хидросамолетите са най-големи при отблъскване на бомбардировките над Балчик и Каварна.

Балчик е един от главните обекти на руските военноморски атаки срещу България. Атакуван е цели три пъти - на 7. IX., 9.IX. и 13. XII.1916г.

Балчик е освободен без бой на 5.09.1916 г. чрез стоварване на морски десант от миноносците, командвани от началника на отряда капитан-лейтенант Рашко Серафимов.

Отчитайки важността на Балчик за продоволственото снабдяване и изхранване на 3-та армия (тук се намира една от най- големите и модерни мелници на Балканите), руското морско командване решава незабавно да го атакува.

Но на 7.09.1916 г. рано сутринта градът е бомбардиран от два руски ескадрени миноносеца „Быстрый” и „Громкий” от втори дивизион на минната бригада. Разрушени са корабните съоръжения, голямата мелница, пристанищните постройки са обхванати от пламъци.

На 9.09.1916 г. бомбардировката отново се повтаря. Тези удари са твърде чувствителни за Балчик - потопени и повредени са плавателни съдове, разрушени са пристанищни съоръжения, прекъснати са важни съобщителни връзки. Най- жестоката руска бомбардировка над Балчик е предприета на 13.12.1916г.

Войната в Добруджа вече е изгубена за Русия, но тя пак тръгва чрез флота си да наказва България и да си отмъщава. Прави го ден след като Централните сили отправят своето предложение за мир. Руският отговор е внушетулна морска атака срещу българския град Балчик.

Сутринта на 13.12. 1916 г. отряд бойни кораби в състав крайцерът “Память Меркурия” и ескадрените миноносци “Громкий” и “Счастливый” приближават Балчик. Флагманският кораб “Память Меркурия” се намира между двата ескадрени миноносеца. Той има водоизместване 7428 т. Теглото на бронята му е 765 т. (11,4% от водоизместването). Въоръжен е с 30 оръдия, от които главен калибър - 16-152 мм. Разположението им е такова, че позволява 10 от тях да водят огън едновременно по една цел.

Негов командир е капитан I ранг Александър Гад, доказал в редица бойни походи на дело, че е сред най-добрите и най-решителните морски офицери от руския черноморски флот.

Страшилището “Память Меркурия”

Двата бойни кораба, съпровождащи руския крайцер, са ескадрените миноносци “Громкий” и “Счастливый”. Артилерийското им въоръжение се състои от 3-102 мм. (главен калибър) и 2-47 мм. зенитни оръдия (от 1916 г.). На борда им са монтирани пет двутръбни торпедни апарата. Te са сред най-силните в света кораби от своя клас. Трите неприятелски бойни кораба имат ценно предимство. Това са точните оптически прицели за корабните оръдия от всички калибри.

Бреговата батарея, защитаваща Балчик, е известна в изворовия материал и като “Света Троица”. Така се нарича съществуващият тогава манастирски параклис край с. Галата, където тя е разположена преди преместването си в Балчик. Състои се от две 100 мм Д-50 морски оръдия, производство на френската фирма “Шнайдер”. Далекобойността им е 8 км. В това отношение оръдията от главния калибър на неприятелския крайцер и съпровождащите го есминци ги превъзхождат. Теглото на един снаряд от оръдията на батареята е 22 кг., а техническата скорострелност е един изстрел в минута. Личният състав на батареята включва 37 души.

Силите са неравни. Руското превъзходство е смазващо, особено в огнева мощ. Само флагманският кораб "Память Меркурия" е в състояние за минута да изстреля снаряди, с общо тегло, надвишаващо 70 пъти, това, с което българската бреговата артилерия може да му отвърне. Общата огнева мощ на трите руски кораба превъзхожда тази на българската артилерия 100 пъти!

В 8 .23ч. “Память Меркурия”,който е на 6 км от брега, открива залпов огън по Балчик. В 8.25ч., когато неприятелските кораби преустановяват приближаването си и градът е обект на ожесточена бомбардировка, 100 мм. батарея открива огън  по челния ескадрен миноносец от дистанция 5200 м. Той започва да се отдалечава с пълен ход, докато излиза от нейния обсег и повече не се приближава на изстрелно разстояние. Батареята пренася огъня си по крайцера и с прекъсване води артилерийски двубой с него до 10.50ч., когато противникът се отдалечава към нос Калиакра.

Героят от морския бoй при Балчик капитан Георги Радков

Бойците от личния състав не са участвали в морски бой. Нейният командир капитан Георги Радков е едва на 27 години, но има богат боен опит, натрупан в три поредни войни. Макар и да е служил в продължение на една година (1914 г.) в бреговата артилерия, той също като своите подчинени няма практически опит във воденето на морски бой.

Въпреки това при отразяване на руското нападение българските артилеристи демонстрират много добра бойна подготовка. Чрез максимално напрежение на силите те се опитват да компенсират, доколкото е възможно, малката скорострелност на оръдията.

Благодарение на бързите си действия бреговите артилеристи успяват при техническа скорострелност 1 изстрел в минута да постигнат бойна скорострелност 40 секунди за изстрел. По време на боя батареята изстрелва по противника 186 снаряда (обикновени гранати - 130, бронебойни гранати - 44, и шрапнели - 12). В бойния  дневник е отбелязано, че руският крайцер е улучен от 4-5 снаряда. В интервала 9 ч. 10 мин. - 9 ч. 16 мин. той е поразен от 2-3 снаряда, а между 9 ч. 40 мин. и 9 ч. 50 мин. в него попадат още два.

Противникът признава високите качества на българските артилеристи. В редица руски публикации се отбелязва, че 100 мм. брегова батарея стреля добре. При много трудни условия - руските снаряди избухват на метри от батареята, артилеристите ни проявяват нечувано мъжество  - успяват да произвеждат по 1 изстрел на всеки 40 секунди. В 9 ч. и 42 мин. три български снаряда улучват руския крайцера.

С точната си стрелба бреговата батарея привлича огъня на противника върху себе си. Водейки артилерийски двубой с руския флагмански крайцер, тя го отвлича от изпълнение на основната му огнева задача - да нанесе максимални поражения по сградите на Балчик.

Точните попадения на бреговата батарея предизвикват взрив на кърмата на крайцера, което кара руската флотилия да се оттегли. Флагманският кораб "Память Меркурия" е атакуван и бомбардиран успешно и от морската авиация (от германски и български летци), след което противникът е принуден да се оттегли. В отблъскването му участва и единствената ни подводница UB-18.

В крайна сметка обаче решаваща се оказва ролята на бреговата артилерия. Проявявайки героизъм и с риск на живота си артилеристите на капитан Г.Радков предпазват Балчик от пълно разрушение. В това се изразява и подвигът на артилеристите на кап. Г.Радков, чието име остава също десетилетия наред забравено в българската история. Причината - убит след 9.09.1944г. от комунистическия ‘’Народен съд’’. През 2007г. доблестният български офицер е посмъртно амнистиран, а днес централният площад в Балчик, носи името "Капитан Георги Радков".Паметникът, в чийто център е монтирано 100 мм Д-50 оръдие система „Шнайдер’’ напомня за подвига на героите артилеристи от 1916г.

Снимка

Площад „Капитан Г. Радков с паметника на българската брегова артилерия

Действията на защитниците на Балчик в края на 1916г. само ограничават ефектът от тежката руската бомбардировка.

При третото му обстрелване на 13.12.1916г. Балчик е почти изравнен със земята, убити са доста негови жители. Разрушенията са големи, защото той е амфитеатрално разположен и при това гъсто застроен. Поради това всеки изстрелян руски снаряд носи смърт и разруха.

Двама известни български писатели оставят покъртителни свидетелства за Балчик след руската му бомбардировка. Поетесата Доре Габе посещава града няколко месеца след руската атака. Впечатлението ѝ от видяното е тягостно. Сравнява града с гробище и потресена възкликва: „Мъртвият Балчик”.

Ето и нейното свидетелство: „Вечер. Нито един фенер. Из улиците няма жива душа. Слаба бледнина от хоризонта показва пътя. Висока порта, а над портата - къща… Ето ни горе, в стаи, които не гледат към морето. Само в тях се пали свещ и само в тях се живее вечер в Балчик. Разправяха ни как неотдавна ги изненадало морето, как са бягали като стадо към гробищата, зад баира - сипели се гранати връз града, сякаш самото море ги изригало. Писък на малки деца, премръзнали ръчици, полумъртви от ужас майки, бащи, безпомощни пред своята разпиляна сред опасности челяд. Когато настане вечер, от черната паст на морето сякаш гледат тайнствени топовни гърла. То ги дебне. То е техният черен враг, техният изневерил приятел - и те се крият от него, боят се него. Още е в кошмарен сън Балчик.”

Писателят Стилиян Чилингиров споделя следното: „…Човек би помислил, че влиза в мъртвия град, макар никога невидян, но много познат нам от приказките. А по всичко личи, че тук някога е кипял живот, който е бил с пулса на едно достойно за завиждане охолство. Къщите, някои от които поглеждаха страшно през своите изпочупени прозорци или болезнено показваха голите стени, полуразрушени от неприятелски гранати, най-ясно свидетелстваха за това. Балчик е бил малък, но заможен град…

Но не ще и съмнение, в мирно време градът е бил по-угледен и по-приятен. Тогава много къщи, сега запустели и празни, са били обитавани от работливи стопани, в много от тях е кънтял непрестанно писклив хор от детска глъч, в много от тях се е живяло и мечтало.

А днес: разкъртени стени, пробити покриви, разрушени комини и ужасът на едно запустение. Животът е спрял, за да живее войната.”

Последиците от руските бомбардировки на Балчик са дълготрайно отрицателни. Според иследователите на миналото на Балчик разрушаването на града от руския флот спира неговия стопански възход и обуславя в определена степен последвалото икономическо западане на града.

Каварна също не е пощадена. Градът е атакуван от руския боен флот на 7.09.1916г. веднага след бомбардировката на Балчик. От 6 ч. и 8 мин. до 6 ч. и 30 мин. са бомбардирани градът и житните магазии, разположени на брега. Повредени са 4 мауни (големи лодки) и една магазия. В сравнение с Балчик Каварна има късмет. По-слабо е ударена от неприятеля. Пораженията и щетите са доста по-малки. По наблюдение, проведено от ескадрените миноносци, е разрушено пристанището и са унищожени два пристанищни крана

Но и това не е всичко в морската война на Русия против България. През 1916-1917г. са регистрирани и много други руски военни набези, съпроводени с опити за обстрелване на обекти по добруджанското крайбрежие, които обаче са парирани от българската брегова охрана.

Варна става първият български град, подложен на нощна бомбардировка

В края на февруари и на август 1916 г. руският черноморски флот предприема опити за нападение срещу Варна, използвайки корабната си авиация. Те са отбити от германските хидроплани, намиращи се във Водосамолетна станция „България“, при което неприятелят търпи доста загуби в жива сила и бойна техника. По това време морската авиация на руския флот, действащ в Черно море, включва 45 водосамолета. Корабната авиация е на борда на авиотранспортите „Император Александър I”, „Император Николай I” и „Алмаз”, включени в състава на крайцерската бригада, базирана в Севастопол. Те са първите авионосци в Черно море.

През септември 1916г. бреговия авиационен отряд на старши лейтенант Виктор Утгоф получава заповед да атакува Варна. В състава му са включени 8 водосамолета, базирани на брега на ез. Сингол, на 8 км. северно от Кюстенджа.

На 11.09.1916г. излитайки от ез. Сингол и зареждайки с гориво и бомби в Мангалия, 6 от 7-те излетели водосамолета с настъпването на нощта достигат до града и хвърлят 54 бомби. Според руски изследвания голяма част от тях се взривяват в района на хангарите на хидроаеродрума. Други бомби са хвърлени над Евксиноградския пристан и над Варна. Подводницата U-33 не е улучена. При въздушната бомбардировка нейният екипаж отразява атаката на водосамолетите с картечен огън. Според руски публикации шестте хидроплана без загуби се завръщат в базата си. Седмият поради неизправност на двигателя се пада в района на нос Калиакра. Тук е взет на буксир от ескадрения миноносец „Звонкий”, но после потъва.

Руската бомбардировка на Варна е извършена през нощта, от 21,15 ч. до 21,50 ч.  с цел париране на възможностите за ответно противодействие. Въпреки това руските водосамолети, осветени от прожектори  са посрещнати от българската отбрана със шрапнелен, картечен и пушечен огън. Архивните ни документи свидетелстват, че два от тях са повредени от стрелбата, като единият пада  край Калиакра, а другият достига до Мангалия. Първият е изхвърлен на брега край носа и части от него са пренесени във Варна. Вторият каца край Мангалия и според разказа на местни жители е пренесен по суша до руската водосамолетна станция Текир гьол (на брега на ез. Тузла). Тези факти доказват, че при отразяването на руския авиационен удар противосамолетните български батареи са  били доста ефикасни. Подводниците и хидропланите – цел на неприятелския въздушен удар, остават невредими.

Победоносното българско настъпление и превземането на Мангалия в средата на септември 1916 г. осуетяват подобни полети.

Има още една любопитна подробност за руските военни бомбардировки. Варна е бомбардирана на Петковден , а Балчик на Андреевден (13 декември). За руските военни моряци този ден има символично значение, защото на Андреевден е патронният празник на руския флот (с патрон Св. Андрей Первозванный). Това е уникален факт. ,,Братска Русия’’ вместо да празнува тръгва да воюва по море на православни празници против България!

Подобно съвпадение доказва, че неприятелят грубо потъпква християнските норми и порядки и пренебрегва общоприети традиционни духовни ценности. Парадоксално е, че тези действия са извършени от военноморския флот на страна, възприемана навсякъде като исторически стожер на Източноправославната религия.

Отгоре на всичко с морските си атаки срещу незащитени български градове Русия нарушава и принципите на международното право. Съгласно IX-та Хагска конвенция относно бомбардировките от морски сили във време на война от 1907 г. бомбардирането на неотбранявани пристанища, градове, села, жилища или сгради е забранено. Международното право забранява и безсмисленото разрушаване на градове или други населени места и унищожаването на неприятелска собственост, ако това не е предизвикано от военна необходимост”.

Решаващи за изхода на войната в Добруджа обаче са действията на сухопътния фронт.

Нека видим как Русия и Румъния се съюзяват против България.

В началото на 1916 г. в плановете на Антантата Балканският фронт постепенно се превръща в първостепенен, защото става ясно, че на основните фронтове съюзниците от Централните сили трудно могат да пробият. При евентуален успех на Балканския фронт съглашенските войски целят да прекъснат пътя на Германия на Изток. Така и въпроса за привличането на Гърция и Румъния отново придобива стратегическо значение.

След неуспешната англо-френска офанзива на Западния фронт, по р. Сома (юли 1916 г.), по всички фронтове се преминава към позиционни  бойни действия. При това положение съглашенското командване възприема идеята за настъпление на Балканския фронт.

То трябва да се осъществи, чрез съвместни действия на силите на ген. М. Сарай от юг в Македония и на руската армия от север. За да се изпълни обаче този план, е необходимо Румъния на всяка цена да се привлече на страната на Антанта.

Още през септември 1914 г. Румъния започва преговори и с двете коалиции.

Тя обаче не бърза да влезе във войната. ,,Брусиловият пробив’’ на руската армия на Източния фронт през лятото на 1916г. натежава в избора на румънските управници. На 17.08.1916 г. в Букурещ се подписва Конвенция между Румъния и Антантата. Конвенцията задължава Румъния да нападне Австро-Унгария и да прекрати всякакви отношения с враговете на Антантата срещу бъдещи териториални придобивки и военна помощ.

От развитието на тези събития става ясно, че конфликтът между България и Румъния към лятото на 1916 г. е бил просто неизбежен. Договорите и споразуменията между България и Централните сили и по-късно, тези между Румъния и Антантата въвличат двете съседки във война.

С войната между България и Румъния на Източния фронт се разкрива нов подтеатър на военни действия - Добруджанският. За Българската армия това ще бъде нейният втори фронт след Солунския в Македония.

На 27.08.1916г. Румъния обявява война на Австро-Унгария. На следващия ден Германия, а на 30.08.1916г. и Турция, обявяват война на Румъния. Последна прави това България.

На 1.09.1916г. България включва в антирумънската война с цел „ да срази коварния съсед, да осигури постигнатото с толкова жертви обединение на българския народ и да освободи от робство нашите братя в Добруджа” - четем в Манифеста на цар Фердинанд.

Целта е една - освобождение на Добруджа от румънска власт и обединението ѝ с България. Така българското участие във войната против Румъния се явява продължение на усилията на Българската армия за реализация на идеята за Целокупна България. В края на 1915г. след блестяща кампания Сърбия е сразена и Македония е освободена. През 1916г. идва редът и на освобождението на Добруджа.

Добруджанската кампания на Българската армия започва на 1.09.1916г.

Военните действия между силите на двете противникови коалиции се развиват на Добруджанския военен театър, а Добруджанската операция (1.09. 1916 - 5.01 1917) е част от стратегическата операция на групата армии “Макензен” за изваждане на Румъния от войната.

На 31.08.1916г. по границата с Румъния в Добруджа е заела позиции, готова за настъпление 3- та Българска армия на ген. Стефан Тошев. В нейния състав са 1-ва пехотна Софийска дивизия, 4-та пехотна Преславска дивизия бригада от 6-та пехотна Бдинска дивизия (35-ти и 36-ти пехотен полк) и Конната дивизия.  Ядрото на армията на ген. Ст. Тошев са шопи и добруджанци в своите дивизии, формирани по териториален признак. Това е много сполучливо решение, защото и шопи , и добруджанци са жадни реванш срещу Румъния, нахълтала вероломно в родните им селища при нейния ,,разбойнически’’ поход през лятото на 1913г.

Според плана за настъплението главният удар е насочен към силната румънска крепост Тутракан. В състава на 3-та армия е и 1-ва Конна дивизия, командвана от генерал Иван Колев (1863-1917). Роденият в бесарабското село Бановка, потомък на преселници от Тракия, възпитаник на Военната академия в Торино, Италия ще се окаже ключова фигура във войната в Добруджа. До 1916г. военният дълг вместо на бойното поле изпраща ген. Иван Колев в тила. През Балканските войни (1912-1913) е началник- щаб на Ямболския укрепен пункт, а след това заема същата длъжност в щаба на 3-та и 5-та Български армии.

Едва в 1916-1917г. в Добруджа като командир на 1-ва Конна дивизия ген. Иван Колев получава шанс за изява като военачалник, от който той блестящо ще се възползва. И ще разгърне своя огромен потенциал, организаторски способности и пълководчески дарби и талант като кавалерийски началник. Със своите действия той и неговите кавалеристи ще запишат едни от най-славните страници в българската военна история и ще имат сериозен принос не само за разгрома на противника, но и за освобождението на цяла Добруджа.

Генерал Иван Колев - добруджанският герой

Противници на 3-та Българска армия са румънските войски и Руският корпус на ген. Андрей Зайончковски.

Корпусът пристига в Добруджа в съответствие с руско-румънската военна конвенция, предвиждаща в помощ на румънската армия да бъдат изпратени 1 кавалерийска и 2 пехотни руски дивизии. Вместо планираните две пехотни дивизии пристигат една пехотна и една доброволческа дивизия от сръбски и хърватски войници, дизертирали от австро-унгарската армия на Източния фронт. Тя е сформирана в началото на феврури 1916г. в Одеския военен окръг. Предвидена е да действа в Македония, но събитията я изпращат в Добруджа. Командва се от полковника от сръбския ГЩ Стеван Хаджич, кадрови офицер в сербската армия.

В корпуса на ген.А. Зайончковски влизат 61-ва и 115-та пехотни дивизии и Кавалерийска дивизия, с численност 40 000 души.  По-късно 19-та румънска дивизия, разположена в Добрич  преминава под командването на руския генерал и така се образува т. нар. Източен корпус – сериозен противник на българската 3-та армия.

Ген. Андрей Зайончковски

От август 1916г. руският корпус е командван от един от най-добрите руски и съветски военни историци ген. Андрей Зайончковски (1862-1926). Той е автор на тритомна история на Първата световна война, която има цели три издания и то в съветския период. В дългата му военна кариера действията на корпуса му в Добруджа ще остане черно петно. Тук пълководчески ‘’гений’’ на ген. А. Зайончковски просто рухва.

В изпълнение на съюзническия коалиционен план от Плес за успешно настъпление в Добруджа главният български удар в началото на войната е срещу румънската крепост в Тутракан. В същото време от българска страна се предвиждат приоритетно удари и по посока на Добрич и Силистра, за да се попречи на изпращането на подкрепления към Тутракан и да се отрежат връзките между румънските и руските сили.

Групировката, която атакува Тутракан включва 4-та Преславска, 1-ва Софийска дивизия и смесеният отряд на майор Хамерщайн от 5 български и 1 германска дружина. Тя е под командването на ген. Пантелей Киселов. ,,Румънският Вердюн’’ пада след яростна българска атака ,,на нож’’ на 6 септември 1916г. От целия гарнизон (около 39 000 души), включително и подкрепленията, едва около 3500 са успели да се измъкнат с бягство през Дунав. Пленени са  28 000 румънски войници и 480 офицери и огромно количество бойни трофеи, между които 2 знамена и 154 оръдия.

Другата част от 3-та армия  в състав 6-та Бдинска дивизия и силите на Варненския укрепен пункт действа в десния участък от фронта за настъпление на армията срещу Добрич. Между тях Конната дивизия на ген. Иван Колев покрива междина от 90-100 км., служейки за връзка между пехотните групировки и за посрещане, възпрепятстване или борба с подхождащи свежи сили на противника.

Конната дивизия е в състав 16 ескадрона, усилени с пехотни части, артилерия, колоездачи и много конни и пеши картечни ескадрони. Тя  охранява десния фланг на армията, действаща между Тутракан и Силистра и подготвя на атаката на Добрич, където дислоцирана румънската 19-а дивизия начело с генерал Аргиреску.

На 2.09.1916г. Конната дивизия завзема Куртбунар (дн. Тервел), където е дислоцирана само една румънска пехотна дружина, усилена с картечници. След 2-часов бой дружината е изсечена и 165 румънци имат щастието да попаднат в плен. Сам ген. Иван Колев тук пленява начело на един разезд 40 румънци с един офицер.

На следващия ден  Конната дивизия завзема с бой и с. Кочмар, като по този начин връзките между румънските войски в Силистра и Добрич са прекъснати.  На бойното поле румънците оставят над 600 души убити и изклани, сред които и 4 офицери, а повече от 700 войници и 9 офицери, в това число един щабен с чин майор попадат в плен. Успех имат и другите части на ген. Иван Колев при Карапелит, където са разгромени главните румънски сили и са пленени 1 оръдиеи 2 пълни със заряди ракли.

Победата на българската конница и овладяването на с. Баладжа предизвикват паника сред дислоцираната в Добрич 19-а румънска пехотна дивизия, начело с генерал Аргиреску, която без бой още привечер на 3.09.1916г. напуска града. Безсилни да се противопоставят на българските войски, румънците изливат своя гняв върху цивилното население. В района на жп гарата в Добрич зверски са избити 53-ма души, а повече от стотина видни добрички граждани са отвлечени като заложници.

Бдинци атакуват града от района на селата Екисче - Владимирово, а варненските войски (,,подвижния резерв’’ на войските на Варненския укрепен пункт) настъпат от с. Баладжа по шосето Варна – Добрич.

Добрич е освободен на 4 .09.1916г. от ,,Варненските войски’’ на ген. Тодор Кантарджиев. В 17 ч. следобед те влизат в опразнения от румънците град. Добричките българи посрещат възторжени своите освободители и показват следите от зверствата на румънските войски, изоставили града предния ден.

Първият сблъсък с войските на ‘’Освободителката’’ е край Добрич.

Там на 5,6 и 7.09.1916г. се водят жестоки кръвопролитни боеве, влезли в нашата история под името ‘’Добричката епопея’’  .

Корпусът на ген. А. Зайончковски се придвижва твърде бавно и влиза в бойните действия едва на 5.09.1916г. при боевете за Добрич. Това е използвано от умело от българите, които успяват да блокират румънските дивизии и да ги и бият по части. Докато българите щурмуват Тутракан, руснаците решават да нанесат контраудар към Добрич.

На 4.09.1916г. руски кавалерийски разезди се появяват пред фронта на Конната дивизия. Сред тях са и легендарните и считани за непобедими донски казаци, въоръжени с дългите си пики. Българските кавалеристи обаче намират противодействие срещу тях. В употреба влизат карабините, които носят. Кавалеристите ни, които отстъпват по численост на разездите на противника,  изчакват приближаването на казашките разезди и ги обстрелват с тях.

Участникът в тези схватки майор Пеев ги описва така: “И когато разездите от двете страни се приближиха едни към други, нашите не виждаха пред себе си нищо друго освен враг, който идваше да се нахвърли върху тях. Тогава нашите конници бързо сваляха карабините си и, както са на конете, насочваха ги към врага, спокойно се премерваха в него и бърже го обстрелваха, също както бяха обучавани. Казаците най-малко очакваха такъв отговор. Изненадани от това, те бързо обръщаха назад и с бягство търсеха спасение, след като оставяха по няколко убити и ранени свои другари.”

За изхода от сблъсъците с казашките разезди говори донесението на ген. Иван Колев, изпратено след победата при Добрич  на 9.09.1916г. до щаба на 3-та армия:,,…Настойчивото настъпление не само от дивизията, но и от разездите, е създало известна боязън у руските кавалеристи, която се изразява в това, че руските разезди, почти всякога по-силни от нашите, отстъпват при най-малкия натиск, а тъй също и от факта, че досега руската конна дивизия не ни търси,а  като че ли ни избягва. Характерни са думите, които техни казаци казвали пред селяни българи: “ние мислехме че българите няма да стрелят по нас. Между това, обаче те се хвърлят като кучета, и проклятие: десет човека атакуват четиридесет”.

От разузнавателните разезди и от първите заловени руски пленници става ясно, , че към Курт Бунар и Бей Бунар се предвижва цяла руска дивизия в състав от 5 полка от по 6 ескадрона всеки, представляваща почти два пъти повече от нашата Конна дивизия.

Рано сутринта на 5.09.1916 г. командващият 47-и корпус ген. А. Зайончковски започва операция по повторното овладяване на Добрич. Той много разчита на численото руско-румънско превъзходство, осигурено чрез включване в състава на войските му на румънската 19-та пехотна дивизия на ген. Аргиреску, която минава под негово подчинение.

В руските войски е цялата Конна дивизия на ген.- лейтенант Леонтович. Тя включва следните части : 3-ти драгунски, 3-ти улански, 3-ти хусарски , 3-ти казашки и новосъздадения Черноморски драгунски полк - всичко 30 ескадрона, (по 150 души в ескадрон) , 4 пеши ескадрона от по 200 души, 12 оръдия (по 6 на брой в двете конни батареи) и 18 картечници.

Военният сблъсък с руснаците е очакван с тревога в Щаба на армията, поради опасенията на офицерите ,че някои български войници няма да се осмелят да вдигнат оръжие срещу бившите освободители. Страховете се оказват напразни. Българските войски са гледали на Добруджа като на своя земя, а на русите и на румънците - като на агресори. Това определя високия боен дух на българите, готови да опазят с живота си родните огнища.

Тъкмо кавалеристите на ген. Иван Колев са първите, които разсейват опасенията на началниците.

За да парира русофилски прояви в кавалерията , ген. Иван Колев допълнително мотивира войските си с психологическа подготовка,в която набляга на патриотизма и дълга към Родината.

,,Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България! "

Ген. А. Зайончковски насочва към Добрич 61-ва руска дивизия, Сърбо-хърватската доброволческа дивизия, една румънска дивизия и един руски конен полк.

На 5.09.1916г. при Добрич започват кръвопролитни боеве. Първи удара на противника поемат варненските войски, разположени на 3-4 км. северно от града, без обаче да имат възможността предварително да подготвят своите позиции, което усложнява задачата им. Въпреки това до обяд на 5.09.1916г. малочислените защитници на Добрич отблъскват успешно няколко масирани атаки на руската кавалерия и румънската пехота.  Ген. А. Зайончковски прави опит да обходи приморци по фланговете им, но поради добрата координация между варненските войски и бдинци, тези намерения са осуетени.

В нощта срещу 6.09.1916 г. по жп линията Девня - Добрич пристигат първите български подкрепления. Следобед боевете са подновени с нова сила.

От района на с. Каралез (дн с. Царевец) настъпват частите на 61-ва руска пехотна дивизия под командването на тен. мански, както и 19-а румънска дивизия.

Въпреки яростната съпротива на варненските войски, превъзхождащият ги противник достига само на 150-200 м. от позициите им. Варненци незабавно предприемат мощна контраатака „на нож”, в резултат на която руските вериги са отблъснати назад с големи загуби. По същото време войските от десния участък на позицията водят бой при с. Гелинджик (дн. с. Победа) със 6 руско-румънски пехотни дружини. Командирът на 35-и пехотен Врачански полк полковник

Васил Таслаков, без да чака заповед, решава да атакува противника. Той насочва основните си сили към с. Ези бей (дн. с. Паскалево), откъдето да удари във фланг настъпващите към Добрич руско-румънски войски. По този начин врачанци разширяват полесражението на запад и поемат част от вражеския удар. Това отслабва натиска на противника към Добрич. Ген. Т. Кантарджиев издава заповед селото незабавно да бъде отнето от противника. През нощта атаката е от три страни и противникът е отблъснат.

На 6.09.1916 г. започнала контраатаката на руско-румънските войски за „връщане” на Добрич. Същият ден обаче в български ръце пада Тутракан, което рефлектира върху хода на боя при Добрич.  След загубата на крепостта румънското командване издава нареждане корпусът на А. Зайончковски да прекрати боя и да се оттегли на север. После руският генерал получава втора заповед, отменяща първата.

При това положение генералът решава да атакува Добрич на 7.09.1916г. сутринта само с 61-а руска дивизия и Сръбско-хърватската доброволческа дивизия.

Така на 7.09.1916г. се стига до най-критичните боеве за Добрич. Тогава всъщност е кулминацията на Добричката епопея.

Рано сутринта, след силен артилерийски огън, с превъзхождащи сили неприятелят атакува по цялата дължина на фронта. Първоначално руската атака се насочва срещу врачанци, останали само с две дружини и две батареи. За кратко време те претърпяват големи загуби.

За да облекчи положението на 35-ти пехотен полк, командирът на 6-та Бдинска дивизия заповядва на козлодуйци да ударят във фланг настъпващия срещу врачанци противник. Изненадващо обаче във фланга на 36-ти Козлодуйски полк се врязва цялата Сръбско-хърватска дивизия, в резултат на което полкът отстъпва назад, губейки близо 30 % от личния си състав. Ранен е и командирът на полка - полковник Константин Гладичев.

След отстъплението на козлодуйци положението на врачанци сериозно се влошава, но въпреки това те не отстъпват от позицията. Продължват боя. За да защити застрашеното си ляво крило, полковник В. Таслаков хвърля последния си резерв - две зле въоръжени роти от 6-а пионерна дружина. Под напора на руснаците, давайки много жертви, те отстъпват към с. Чакърча.

Решаваща за изхода на битката се оказва намесата на  Конната дивизия, която се намира доста далеч от мястото на полесражението - на около 50 км.

След като узнава за критичното положение на барнителите на Добрич, отново без да дочака заповед от Щаба на армията, ген. Иван Колев взема решение да насочи своята дивизия към града.

Талантливият военачалник правилно преценява, че загубата на Добрич би открила път на противника към Варна, а това би имало фатални последици за изхода на боевете от Добруджанския фронт. Той оставя слаб заслон срещу руската конница и с пехотните си части предприема смелия марш към бойното поле около Добрич. Действа на своя глава, без да има заповед за това. Оправдан риск, за който впоследствие командването си замълчава, поставено пред свършения факт на победата.

В късния следобед на 7.09.1916г. Конната дивизия стоварва изненадващ и мощен флангови удар върху Сърбо-хърватската дивизия при с. Голямо Чамурлий (дн. с. Смолница), която се огъва и започва да отстъпва. Паниката и безредието обхващат противниковите сили и пред фронта на Варненските войски. Претърпели сериозни загуби, те се оттеглят в пълен безпорядък далеч на север.

Така Добрич е спасен. Победата е изтръгната от ръцете на противника в последния момент. Това е рядък случай на обрат в един почти изгубен бой, демонстриран на бойното поле само от великия френски пълководец и император Наполеон Бонапарт.

С успешното приключване на боевете от Добричката епопея е провален планът на румънското командване за пренасяне на бойните действия на българска територия и настъпление към Варна. Същевременно сраженията край Добрич ангажират многократно превъзхождащ по численост противник - обстоятелство, което безспорно облекчава действията на българските войски при Тутракан.

Успехът при Добрич и овладяването на силно укрепената Тутраканска крепост позволяват на частите на 3-та армия без бой да превземат Силистра на 9.09.1916 г. За малко повече от седмица е освободена цяла Добруджа.

Независимо от опитите в близкото минало сраженията край Добрич да бъдат заличени от нашата национална памет, остават в историята като една от многото победи, които българският войник постига във войните за национално обединение. Тази величава битка е наречена още от съвременниците „епопея” , защото защитниците на Добрич показват безпримерна храброст, висок боен дух и жертвоготовност в името на Родината.

Победата при Добрич, както и тези при Кочмар - Карапелит, има не само огромно психологическо въздействие върху хода на бойните действия, но и оперативно- стратегическо значение. Разбит при Тутракан и претърпял крах в опита си да овладее Добрич и настъпи към Варна, противникът се оттегля по целия фронт в Добруджа.

Според донесението на ген. Иван Колев до щаба на 3-та армия от 9.09.1916г. ,,… след боя на 7 при Добрич сърбите отстъпвали цялата нощ в безпорядък към с. Аптаат, Девенджикой, убити духом и с униние, което се виждало във войниците и офицерите.’’

Цената на удържането на Добрич е висока. Българските жертви са 1053 души.

Това са не само загиналите на първа бойна линия, но и починалите от раните си в лазарети и полеви болници. За 3 дни в боевете за Добрич българската армия дава повече жертви, отколкото са в цялата Сръбско-българска война от 1885 г. Загиналите са предимно от Варненско, Врачанско, Монтанско, Видинско, Ловешко и Кюстендилско. Има и от почти всички краища на България. Сред загиналите при Добрич има българи от Западните покрайнини, от Македония, Турция. Погребани в единични гробове са 60 български офицери и 194 войници и подофицери. Тук почиват тленните останки на висши български офицери, сред които са и полковник А. Дяков, полковник Й. Иванов, полковник Н. Свещаров, поручик Н. Чунчев и др.,дали живота си за свободата на Добруджа.

Гробището е многонационално. В него почиват над 3500  войници и офицери от 7 националности и 5 вероизповедания.

Военното гробище в Добрич

Поради влизането на българите в Силистра, силите на Антантата са принудени да се изтеглят на линия, съответстваща на старата добруджанска граница. Войските се прегрупират, реорганизират, попълват и започват да се подготвят за нови сблъсъци.

С телеграма от 11.09.1916 г. главнокомандващият на френската армия генерал Ж. Жофр уведомява румънците, че войските в Добруджа трябва да се усилят, като ги уверява, че ген. Морис Сарай от Солун ще предприеме офанзива на Македонския фронт, че лично той ще поиска от ген. М. Алексеев (началник на Щаба в Руската главна квартира)  да изпрати още подкрепления в Добруджа.

За да подкрепи Румъния, от 12.09.1916 г. Антантата предприема атака срещу българските позиции на Македонския фронт, като ген. М. Сарай дори успява след тежки кръвопролитни боеве през ноември 1916г. да завладее град Битоля, но съглашенската офанзива е спряна на височините северно от този македонски град. Така възможността за изтегляне на български сили от Добруджанският фронт пропада. Ген. М. Алексеев изпраща подкрепления, но вместо исканите 200 000 души в Добруджа пристига само една (115-та) дивизия, при това твърде късно за да промени хода на кампанията.

3-та Румънска армия е преименувана в Група „Южни армии”, състояща се от румъно-руските войски в Добруджа, начело с ген. А. М. Зайончковски.

На 10-11.09.1916г. българската Конна дивизия изнесла се пред фронта на 3-та армия с цел разузнаване отново среща руски кавалерийски части, подсилени с артилерия и пехота около Кадиево, Краново, Кютюкли. И въпреки своята малочисленост ген. Ив. Колев отново постига успехи срещу по-многобройния противник.

От 12.09.1916г. частите на 3-та армия се впускат в преследване на противника. Вечерта на 15.09.1916г. българските войски са на 20 км. от Кубадинската укрепена позиция. Ген. Ст. Тошев, разчитайки на сведенията от разузнаването, смята че противникът няма да се спре на укрепената позиция и затова заповядва преследването да не спира.

Започват боевете на линията Расово - Кубадин - Тузла, по-известна като Кубадинска позиция.

Това е укрепена линия, простираща се от Расово на Дунав, през селата Арабаджи, Мулчова, Ениджа, Кокарджа, Кубадин, Топрахисар, Тузла до брега на Черно море. Кубадинската отбранителна линия днес е изцяло в пределите на Румъния.

На позицията на Кубадин се укрепяват 4 румънски пехотни дивизии (2-ра, 5-та, 9-та, 12-та и 19-та) и една румънска пехотна бригада , 3 руски пехотни (61-ва и 115-та пехотна и 3-та стрелкова) дивизии и Сърбо-хърватската дивизия. Във втора линия се съсредоточава и 3-та руска конна дивизия, разполагаща с 32 ескадрона заедно с Черноморския полк.

Боевете при Кубадин продължават близо месец - от 18.09 до 21.10.1916г.

За мащабите на тези боеве говорят числеността на войските на двете страни.

В края на септември 1916г. тук са се окопали 105 000 души ( 65 000 румънци, 28 000 руснаци, 12 000 сърби и хървати). Срещу тях по същото време са изправени 71 000 души, с 220 оръдия, подкрепени в октомври 1916г. от германската 217-та пехотна дивизия и тежка артилерия.

Първата атака на българо-германските войски на 18 и 19.09.1916г. се проваля.

На 18.09.1916г. частите от 1-ва, 4-та и 6-та и Конната дивизия щурмуват позициите на противника и превземат укрепленията край Кокарджа, чифлика Али Сусус бей и част от височините пред Кубадин Изразходват обаче почти всичките си снаряди, без да разрушат съглашенските укрепления.

След неуспеха на атаките ген. Ст. Тошев заповядва ударите да бъдат подновени на следващият ден. Най-силните атаки на 19.09.1916г. са насочени срещу 5-та и 19-та пехотна дивизии, командвани от генерал Хертел - източно от Кубадин.  Поради срещната силна съпротива от страна на противника пред фронта на 6-та дивизия и Добричките войски и стремителните контраатаки на превъзходен противник срещу 4-та и 1-ва дивизии, атаката на Кубадинската позиция не успява и дивизиите през нощта на 19 срещу 20.09.1916г. се оттеглят на старите си позиции, от които са започнали атаката на 18.09.1916г.

От 20.09.1916г. на фронта при Кубадин настъпва временно затишие. После двете армии започват да струпват нови сили. В подкрепа на 3-та Българска армия пристига турският 6-ти турски корпус в състав от 15-та и 25-та дивизия с обща численост първоначално от близо 20 000 души. Те се съсредоточават поетапно и предните низамски полкове се включват в първата атака на Кубадин в състава на Добричките войски.

Българското Главно командване е било против това в Добруджа да се пращат османски вместо германски войски, не защото е било с лошо мнение за бойните качества на Османската армия (напротив!), а защото е считало, че султанското правителство впоследствие може да използва това като повод да иска териториални компенсации (главно в Тракия). Така и става през 1918г.

Присъствието на турските войски в Добруджа е проблем, защото те са негодни за настъпателни действия. Това се признава от фелдмаршал А. фон Макензен, който в специална телеграма предупреждава ген. Ст. Тошев: ,,Турските войски са добри, но те са годни главно за отбрана. На тях трябва да се гледа като на българските войски от втора линия (опълченски и маршеви полкове). Затова за препоръчване е, щото българските войски от втора линия и турските войски да бъдат употребявани за отбрана и пр.’’

С боя на линията Расово - Кубадин - Тузла се приключва първият етап от борбата за Добруджа.

От 21.09.1916г. натискът на противника се пренася основно по десния български фланг, покрай морето. Българската отбрана в този участък все още не е добре организирана и е защитавана от слаби части . Тук в течение на 17 дни руско-румънските войски провеждат атаки и правят опити за пробив. Противникът атакува, разчитайки и на подкрепата на мощната корабна артилерия на руски черноморски флот.

С пробив от тук руско-румънските войски замислят да излязат в тила на 3-та армия, което би довело до отстъплението й на юг.

Така позицията на десния фланг се оказва възлова и важна, както за руско-румънските войски, така и за българската 3-та армия.

За осуетяване на замислите на противника много важна роля има победата на Конната дивизия при Мустафа Ачи и Азаплар.

В знаменития си бой при тези села  тя разгромява две румънски бригади (пехотна и кавалерийска).

При с. Азаплар притиснатите от противника български пехотинци са спасени от вихрена атака на 1-ви конен полк, който отхвърля румънците и спасява позицията.

При с. Мустафа Ачи румънците предприемат устремна атака, временно спряна със силен артилерийски огън. Боят обаче става жесток в късния следобед. Мощната артилерийска стрелба на противника унищожава набързо приготвените от българите окопи. Срещу румънските батареи се противопоставя само една българска - тази на капитан Георги Векилски, който ще запише с големи златни букви името си в родната ни военна история.

Тук капитан Г. Векилски успява не само успява да спаси от пленяване оръдията на славната си батарея, но и така да организира отбраната на поверената му позиция, че да я превърне в непревзимаема крепост. Събирайки разпръснати групи пехотинци и кавалеристи, командирът Г. Векилски, въпреки зле оборудваните (поради недостиг на време) окопи и нищожното количество боеприпаси, успява да изгради шест карета жива сила около 6-те български оръдия.

Героят от Мустафа Ачи майор Георги Векилски

Положението обаче е критично, защото румънските вериги заплашват фланга, а защитниците не разполагат с ръчни гранати, няма и защитни телени ограждения. Колоездачната рота и съседният картечен ескадрон остават без патрони и очакват подготвени противника за атака "на нож".

Ген. Иван Колев умело изчаква решителният момент за намеса. Към 17.30ч., когато противникът е на десетки крачки от българската позиция, ген. Иван Колев хвърля в  яростна атака основното ядро на конната дивизия.

Вече в здрач два конни полка - Лейбгвардейския и 3-ти конен полк атакуват противника, а 4-ти конен полк остава на по-задна позиция. Неочакваната устремна кавалерийска атака от затихналата българска позиция обръща в бягство румънците и само настъпващата тъмнина спасява бягащите им части в с. Каракьой. На другата сутрин ген. Иван Колев атакува селото и прогонва румънските войски от там, като ги преследва на север от с. Амузача.

За тези боеве ген. Иван Колев отбелязва в донесението си следното: ,,Ударът на конницата бе стремителен и напорът й неудържим. Противникът в пълно бягство; захвърляйки оръжие и раници, преследван от нашите ескадрони, отстъпи към Топрахисар.’’

На това сражение военния кореспондент Йордан Йовков посвещава разказът "Мустафа ачи". Победата го вдъхновява да я опише чрез своето талантливо перо. По-важното е, че благодарение на този успех 3-та армия е спасена от замисления обхват на противника. Пречупен е опитът на противника да вземе инициативата и да обърне хода на военните действия. 3-та армия стабилно установява позициите си на достигнатите рубежи пред силно укрепяваната от противника отбранителна линия между Черно море и Дунав.

На 23-24.09.1916г. ген. Иван Колев започва контраудар срещу конницата на противника. Руските войски са принудени да отстъпят на север и да очистят селата Гелинджик и Первели, като изоставят и укрепената кота 50.

Авангардът на Конната дивизия заема позиция в с. Первели, а ядрото ѝ се разполага в с. Геленджик. Пречупен е и този опит на противника да вземе инициативата и да обърне хода на военните действия в своя полза.

На 30.09.1916г. германският фелдмаршал посещава щаба на Конната дивизия в с. Гелинджик, където лично поздравява командира ѝ ген. Иван Колев за успешните му  действия. Като стар кавалерист фелдмаршал А. фон Макензен  е възхитен от действията на българската конница в Добруджа и признава, че изпитва завист от подвизите на талантливия български генерал. Ген. Иван Колев е награден с германския орден „Железен кръст II степен".”

След неуспешните опити за пробив в българските позиции при Мустафа Ачи и Азаплар в десния (приморски) фланг на 3-та армия от 25.09 до 1.10.1916г.настъпва затишие на по фронта.

От 25.09 до 1.10. 1916г. пред фронта на 3-та армия настъпва сравнително затишие. Това се използува, за да се подготви армията за новата настъпателна акция. Противникът обаче изпреварва началото й.

От 1 до 6.10. 1916г. българската 3-та армия води тежки отбранителни боеве. Румънският план предвижда паралелно с десанта при Ряхово и предприемане на офанзива в Добруджа.

Румънската офанзива трябвало да се развие по следния начин: на десния румънски фланг, групата Радиан, съставена от 2-ра, 15-та и 18-та дивизия и руската група Фреймън, имат за цел да ангажират лявото крило на българската армия и да не допускат подразделения от това българско крило да се предислоцират на другите фронтове, т. е. да сковат българо-германските сили.

Главният удар е предоставен на силите разположени от Кубадин до морето. В Кубадин е разположена ‘’групата Симански’’, състояща се от: 61-ва руска дивизия, двете румънски дивизии (9-та и 5-та), разположени в Топрахисар.

На крайното ляво крило около Тузла се намира един руски конен полк. Останалата част от конницата остава в резерв и има за цел при евентуален пробив да преследва противника. Руският черноморски флот получава задача да обстрелва района  Мангалия - Первели. В общ резерв са оставени 9-та дивизия и Сръбско-хърватската дивизия.

На 1.10.1916г. сутринта неприятелят настъпва срещу центъра и десния фланг на 3-армия, където са Конната, 25-та турска дивизия, Добричките войски и 6-та Бдинска дивизия. Стремителната атака обаче е спряна и на места отбита.

Този ден при село Первелия (кота 90) Конната дивизия води нов паметен в бойната ѝ летопис бой. Тук тя  се изправя срещу бесните атаки на 5-та румънска пехотна дивизия, усилена с една румънска конна бригада и цялата руска конница. Изпъква подвигът на 1-ви конене полк, който в разгара на боя , когато патроните на бойците ни са привършили контраатакува и отблъсква противника. Боевете при Первели продължават 10 денонощия. Тук кавалерията ни с цената на скъпи жертви 118 конници и 18 офицери излиза краен победител.

Атаките на противника продължават цели 7 дни. Обстановката е критична, защото силите на двете страни са неравностойни. Българите има почти неукрепена отбранителна линия, защитавана главно от Конната дивизия, чиито части нямат опит в пешия бой, а и разполагат с твърде малко артилерия. От друга страна, руснаци и румънци имат числено превъзходство и силно надмощие в артилерията.

Главната тежест на противниковия удар поема Конната дивизия и съседната ѝ 25-та турска пехотна дивизия. Ген. Иван Колев приема предизвикателството и без да изтегля на по-удобни позиции частите си нарежда те да се защитават твърдо.

В набързо подготвените за отбрана окопи влизат дори спешилите се български конни полкове.

В хода на тези боеве, на моменти положението е критично, особено в участъка на 25-та турската дивизия, която се огъва под силния руски натиск. Български войски от резерва трябва да запушват пробиви в турската отбрана като този при село Амузача на 4.10.1916г. В крайна сметка самоотвержените отбранителни действия на спешената ни конница и на придадените към нея пехотни части проваля всички атаки на превъзхождащите руско- румънски части. 7-дневната руско-румънска контраофанзива завършва с пълен неуспех.

Ген. Ст. Тошев пише за тези боеве следното: ,, Действително в тия боеве силно оредя състава на конните ни полкове. Обаче те изпълниха достойно дълга си, благодарение на решителността на юнаците войници и офицери, и особено на непоколебимата твърдост на достойни и доблестен началник (ген . Иван Колев- б.а.), който умееше да рискува във важните моменти и да печели победи там, дето други биха имали поражение.’’

На 9.10.1916г. в щаба на Конната дивизия в Гелинджик ген. Иван Колев получава поредното признание и благодарности за своите бойни подвизи, този път лично предадени от престолонаследника Н.Ц.В. княз Борис и ген. Ст.Тошев.

След неуспеха си руско-румънските войски се отказват от по-нататъшни активни действия и отново при Кубадин настъпва ново затишие. Румънските 12-та и 15-та дивизии са изпратени в Трансилвания, за да спират германското настъпление. На тяхно място пристигат две нови руски дивизии: 115-та и по-късно 3-та Сибирска дивизия. Руските войски, заели позиции напречно на линията Меджидие – Кубадин.

Добрич поемат фактически център на съглашенските войски в Добруджа.  Лявото крило, съставено от 9-а и 19-та дивизии, начело с ген. Рашку, има за цел да прикрива Кюстенджа. Между руските сили и дясното крило е разположена сръбската дивизия. Начело на руско-румънските войски продължава да бъде ген. А. Зайончковски, а щабът е в гр. Меджидие.

След неуспешната контраофанзива на Добруджанския фронт следва затишие, продължило около две седмици. От 7 до 19.10.1916г. - деня, в който започва втората атака за овладяване на Кубадинската позиция, пред фронта на 3-та армия големи действия не се развиват. Водят се разузнавания, патрулни схватки, артилерийска и пушечна стрелба между охранителните части.

Планът за подновяването атаката на Кубадинската позиция предизвиква нов разрив в отношенията между фелдмаршал А. фон Макензен и ген. Ст. Тошев. Той настоява главният удар да се съсредоточи в центъра на румънските позиции, около Кубадин. Преценявайки съотношението в жива сила, българският генерал изтъква нуждата атаката да се проведе след пристигането на германската тежка артилерия и очакваната германска дивизия. А. фон Макензен се съгласява атаката да се проведе с участието на германските подкрепления, но заповядва главния удар да се нанесе срещу левия румънски фланг, в направление към село Топра Хисар.

В крайна сметка Щаба на ,,армейската група Макензен’’ налага своя план за атака на румънските позиции. Фелдмаршал А. фон Макензен поема командването на 3-та армия и разделя силите й на две групи: Източна и Западна. Източната група, под командването на ген. Т. Кантарджиев, заема позиции от морския бряг до жп линията Кара Омер - Меджидие. Тази  група включва усилената Конната дивизия, германската бригада Боде, 217-а немска дивизия с тежката си артилерия и Сборната дивизия на ген. Т. Кантарджиев.

Западната група, начело с ген. Ст. Тошев, е разположена от по-горната жп линия до брега на Дунав и е в следния състав: 4-та Преславска дивизия, 6-ти турски корпус и най-западно 1-ва Софийска дивизия.

Главните сили на Източната и Западната група трябва да се съсредоточат съответно на десния и на левият си фланг, като по този начин се цели обхождане на противника във фланговете му.

Задачите на двете групи са различни. Докато Източната група провежда основната настъпателна операция, Западната - с настъпление на широк фронт, ще увлича румънците и ще им пречи да се изтеглят.

Главната сила при Кубадин при втората атака е Румънският корпус в състав- 2-ра, 5-та, 9-та, 12-та, 19-та дивизии, с обща численост - 71 дружини. Той е подкрепен от кавалерия - Каларашка бригада от 8 ескадрона.

Руските войски при Кубадин отстъпват на румънските си съюзници в пехота (48 дружини от корпуса, обединил 61-ва, 115-та и 3-та стрелкова дивизия), но ги превишават в кавалерия, която включва 32 ескадрона. Освен руско-румънски войски при Кубадин е и Сборната сръбско-хърватска дивизия с обща численост 13 дружини.

Втората атака на Кубадин започва на 19.10.1916г. В 6.30 ч. българо-германските войски предприемат офанзива по целия 70- километров фронт. Първо има артилерийски обстрел, а след утихването му пехотата се вдига в атака. Главният удар е насочен към румънското ляво крило и по-точно към Топра Хисар. Тук се намира 217-ма германска дивизия, по-голямата част от тежката артилерия, а фелдмаршал А. фон Макензен лично води атаката.

Българската артилерия, чийто огън се коригира от аероплани смазва съпротивата на румънците. Гаубичните руски батареи прекратяват борбата още на първия ден, а румънската артилерия е неспособна да се противопостави на българската. Скоро румънската 9-та дивизия започва бързо да отстъпва. През провлака между морето и езерото българската конница, заедно с придаденият им 11-и маршеви полк, си проправят път и овладяват селата Текир гьол и Аджиджа.

Западната група предприема демонстративни действия, за да се поддържа страха у румънците за десант на Дунав при Силистра. Фелдмаршал А. фон Макензен заповядва да се открие артилерийски огън по румънския дунавски бряг. Това дава резултат, тъй като командването на Дунавската армия предприема прехвърляне на руския конен корпус към Калъраш. На 20.10.1916г. главните успехи постигат българските войски. 1-ва Софийска дивизия заема главната отбранителна позиция по линията Дунав-Сапата Баца и възвишенията западно от с. Кокарджа. Жестоки боеве този ден водят преславци.

4-та Преславска дивизия без да дочака пристигането на 31-ви Варненски полк и настъпването на 36-ти Козлодуйски полк, преминава в решително настъпление в 15 часа. В някои участъци с атаки на нож противникът е изтласкан. Така преславци застават във фланг и в тил на силите на противника. Това налага през нощта противниковите позиции в селата Османча и Едилкьой да бъдат напуснати.

На 20.10.1916г. Конната дивизия с пехотата атакува мощно и в 9.30 ч. са превзети селата Тузла, Чатмалар и Карлъ. Противникът прави неуспешен опит с прегрупиране на разбитите части и ураганен огън да намали темповете на атаката. Въпреки това Ловчанският полк и Конната дивизия напредват и заплашват фланга на неприятелската група при Топра Хисар, застрашена и притисната от север от 4-та Преславска дивизия, напредваща към с. Кубадин.

Решителният удар е насрочен за 21.10.1916г. и остава скрит за румънското командване. Източната група продължава напредването си с Конната дивизия, а 4-та пехотна дивизия начело с ген. П. Киселов извършва пробива при Кубадин. Под  ураганния артилерийски и пушечен огън, преславци намиращи се близо до село Кубадин в упорит бой от 10 часа успяват да изтласкат противника едва към 17 часа.

Окопите на противника са завзети от преславци след яростна атака ,,на нож’’.

В 17.00 ч. ген. П. Киселов изпраща донесение до командващия армията, че укрепената позиция и селото са в български ръце.  Пленени са 24 руски офицери и 2800 руски войници.

На 21.10.1916г. към 13.30ч. позицията при Топра Хисар също пада в български ръце. Успехът се дължи главно на кавалерията на ген. Иван Колев, който обхваща фланга на противника и със завземането на селата Тузла и Урлукьой застрашава тила му.

Успехът на българите войски при Кубадин е пълен. Триумфът е голям, защото е осъществен въпреки обстрела по море от корабите на руската артилерия от Кюстенджа.

За периода от 20.09 до 15.10.1916 г. обстрелването на българските позиции, разположени южно от с. Тузла има систематичен характер. На 19, 27, 28.09 и от 1 до 8 и 12.10.1916г. са нанасяни артилерийски удари от ескадрените миноносци „Капитан-лейтенант Баранов“, „Лейтенант Шестаков“, „Завидньіи“, тралчиците № 290, № 294, № 295. Обстрелите са организирани с устойчива връзка между корабите и крайбрежни армейски части за коригиране на стрелбата. Извършва се и т. нар. „безпокояща стрелба“ по обекти върху позициите ни с цел морално въздействие и изтощаване на българската войска.

Огневата подкрепа от руските кораби съществено затруднява българските атаки. Когато 3-та армия преследва разбитите противникови части на 21 и 22.10.1916г., руският линеен кораб „Ростислав“ с мощната си артилерия (четири 254 мм. и осем 152 мм. оръдия), участва в защитата на укрепената линия на левия фланг на руско-румънската армия и противодейства завладяването на крайбрежния район и гр. Кюстенджа.

След разгрома при Кубадин Щабът на Добруджанската армия се изтегля към Расово, а на 23.10.1916г. към Браила. Ген. А. Зайончковски е сменен от ген. Владимир Сахаров (1853-1920), който става главнокомандващ на руско- румънските войски в Добруджа.

Ген. Владимир Сахаров

Отстъпващите сили от десния румънски фланг (2-ра и 12-та дивизия) се насочват към укрепената позиция при Черна вода. Руските войски от централната група също отстъпват на север, а румънските 9-а и 19-а дивизия се насочват чак към Кара Мурад. Същевременно отстъпващите към Бабадаг формирования войски, увличат със себе си и 3-та Сибирска дивизия, която тъкмо е пристигнала на бойното поле. Отстъплението на руската бригада Медер към Меджидие оставя левия фланг незащитен и това принуждава румънците да отстъпят зад ж.п. линията Меджидие - Кюстенджа. След загубата на Кюстенджа руският флот се изтегля към Сулина и от там окончателно напуска добруджанското крайбрежие.

След завладяването на  укрепената позиция при Кубадин  на 22.10.1916г. 3-та армия започва преследване на отстъпващия противник, продължило до 26.10.1916г.

Усилената Конна дивизия напредва на десния фланг, покрай Черно море в посока към Кюстенджа. Вляво и зад нея настъпват Сборната и 217-та германска дивизия. 4-та Преславската дивизия напредва към Меджидие, а 1-ва Софийската заедно със 6-ти турски корпус - към Черноводската предмостна крепост. От всички български дивизии главният удар срещу руснаците нанася 4-та дивизия, която преследва на широк фронт 61-ва и част от 115-та руски дивизии.

На 22.10.1916г. 4-та дивизия влиза в бой с техните руски ариергардни части и новодошлите подкрепления (4-ти сибирски корпус и 3-та стрелкова руска дивизия). Съшият ден българите влизат във важното пристанище Кюстенджа. При Междидие, овладян на 23.10.1916г. след кратък бой преславци посрещат и обръщат в бягство частите на сибирския корпус. Руските загуби при Меджидие са големи. След боя окопите и полето около този град остават осеяни с трупове на убитите руски войници.

4-та дивизия залавя  пленници - 10 офицери и около 900 войници и взема следните трофеи : 10 картечници, 3 бомбохвъргачки, 3 оръдия, 2 локомотива, 200 вагона.

По-бавно поради силната руска съпротива настъпват ‘’шопите’’. На 25.10.1916г. частите на 1-ва Софийска дивизия влизат в Черна вода, а на следващия ден пада и Хърсово.

С овладяването на Черна вода жп линията с Румъния е прекъсната. Градът се оказва опразнен от жителите му, избягали в Румъния, а неговата чаршия е ограбена и подпалена от отстъпващите руски войски.

Противникът отстъпва дезорганизиран във всички участъци. При бягството си от Кюстенджа щабът на руския кавалерийски корпус изоставя, разхвърлена по пътищата цялата си архива.

Особено важна роля в действията по преследване след падането на Кубадин има Конната дивизия. Тя постига нов голям успех.

На 23.10.1916г. при село Кара Мурад, северно от Кюстенджа, частите на дивизията атакуват руско-румънски войски - т. нар. бригада Фримо и руската 265-та Оренбургска дружина. Противникът е изцяло разгромен. Ген. Иван Колев записва нова бляскава победа. Чрез изкусна маневра българските кавалеристи обкръжават и пленяват руската 265-та Оренбургска дружина, заедно с командира и едно руско бойно й знаме. Това е бойното знаме на 1-ви батальон от 265-и опълченски Оренбургски полк. На него е изобразен православен кръст и вензела на руския император Николай ІІ. Освен тях и девиз: „За вярата, царя и Отечеството”.

Знамето, пленено в боя при Кара Мурад е боен трофей на 2-ри конен полк. При пленяването му са се отличили: майор Добрилов, поручик Янакиев, вахмистър Митев и старши подофицер  Христов.

В Бюлетин на щаба на армейската група „Макензен” от 24.10.1916 г. пише: „Преди пладне тя (Конната дивизия - бел. авт.) разпръсна при Карамурад руския 265-и опълченски батальон и плени неговия командир”. В Бюлетина е написано: „Конната дивизия срещна съпротива, отхвърли една румънска бригада, взе знамето на 265-а опълченска дружина и плени 800 войници.” Знамето е получено в НВИМ от Кавалерийската инспекция към Министерството на войната.

Пленено руско бойно знаме в боевете за освобождението на Добруджа през 1916 г.

Всъщност броят на пленниците в боя при Кара Мурад е по-голям. Те са уточнени в донесението на ген. Иван Колев N 601 от 24.10.1916г., което ще цитираме по-долу изцял

Кота 103 (Карамурад тепе), 24 октомври 1916г. 9ч. 20 м. пр.пл. ,,Всичко заловени пленници през вчерашния ден от 1 конна дивизия - около 1300 души долни чинове, от които 520 руси. Вън от това, заловен е командирът на бригадата от 9 дивизия, полковник Фримо, един руски подполковник и 12 души офицери.’’ Началник на 1 конна дивизия, ( п) Генерал- майор Колев

Българският триумф в боя при Кара Мурад вдъхновява художника на Конната дивизия               Н. Кожухаров да създаде картината ‘’Кара Мурад’’

Боят при Кара Мурад на 23 октомври 1916 г. от художника Н. Кожухаров.

Успехите на кавалерията продължават и след победата при Кара Мурад.

Само за два дни (25-26.10.1916г.) конницата на ген. Иван Колев завладява Хърсово и участъка между Остров на Дунав и Хамамджи близо до Черно море.

Остатъците от отстъпващия противник са разпръснати и са пленени близо 1000 души, заедно с няколко батареи и обози. Заради тези свои успехи цар Фердинанд награждава ген. Иван Колев с нов орден ,,За храброст’’, а германския кайзер Вилхелм II с ,,Железен кръст’’, I степен.

Операциите в Добруджа не са приключени по вина на германското главно командване, което налага на 3-та армия своя план за война. Завземането на Черна вода и Кюстенджа е възприето от него за края на войната в Добруджа.

За окончателния разгром на Румъния е възприет и наложен на българите нов план. Той предвижда настъпление във Влашко чрез форсиране на Дунав от района на Свищов.  За целта е създадена т. нар. Дунавска армия под немско командване. Тя се сформира чрез отнемане на части от 3-та Българска армия. Цялата българска 1-ва Софийска дивизия, без 16-ти пехотен Ловчански полк, 6-ти турски корпус и немските войски в Добруджа са включени в Дунавската армия.

Изваждането на 1-ва Софийска дивизия от 3-та армия става повод за изостряне на конфликта на ген. Ст. Тошев с фелдмаршал А. Макензен. Този конфликт е решен чрез оставката на бележития българския генерал на 23.11.1916г. Командването на 3-та армия се поема от ген. Стефан Нерезов.

В 3-та Българска армия остават две пълни пехотни дивизии (4-та Преславска и Сборната , общо 43 дружини), Конната дивизия и тежката артилерия. Тези войски получават задача да се отбраняват на линията Бонасчик - Ташавлу - в най-тясната част на Добруджа, между Дунава и морето.

Така войната в Добруджа навлиза в нова фаза. От 4.11 до 15.12.1916г. е периодът на упоритите отбранителни действия на 3-та армия на ген. Стефан Нерезов.

След съкрушителните удари на Българската армия разнебитените румънски части постепенно се изтеглят и противникът все повече се засилва с руски дивизии.

В този период ноември – декември 1916г. в Добруджа остават да действат да действат изключително руски корпуси (47-и армейски корпус, 4-ти Сибирски корпус, 3-та стрелкова дивизия, 30-та пехотна дивизия, Опълченска дивизия. 3-та Конна дивизия и само 5-та каларашка румънска бригада.

Така руските императорски войски се оказват по стечение на обстоятелствата последна опора на румънската власт над българска Добруджа.

По-сериозни боеве се водят  в периода до 11.11.1916г., когато руският Сибирски корпус неуспешно се опитва в отделни участъци да пробие авангардните български позиции.

На 23.11.1916г. противникът настъпва с още по-големи сили, главно срещу Сборната дивизия, като с веригите си достига на някои места на 400-500 крачки от телените мрежи. Частите на 30-та руска дивизия дори се опитват да атакува българските окопи. Обстреляни от силен огън, руските войски са отблъснати. На отделни места врачанският полк се хвърля в атаки ,,на нож’’ и отхвърля руската пехота.

На 30.11.1916г. руските войски започват своите стремителни атаки срещу 4-та Преславска дивизия, които продължават с характерния за тях устрем и на 1 и 2.12.1916г.

В тези дни българските окопи са сривани от руските тежки фугасни снаряди. Руснаците атакуват дори с бронирани автомобили (танкове), въоръжени с картечници зад които се движи гъста маса руска пехота. Посрещната си са със силен пехотен и артилерийски огън от наша страна. Малки групи руски войници успяват да минат огнената завеса и да се промъкнат през телените мрежи, за да бъдат унищожени с огън и нож до крак.

4-та Преславска дивизия само на 1.12.1916г. отблъсква 5 последователни руски атаки. Картината се повтаря и на следващия ден, когато руските войски пак атакуват ожесточено. Позициите на преславските полкове обаче се оказват непробиваеми независимо, че са отслабени с отнемането на 8-и Приморски полк, изпратен в Македония и са атакувани от цялата 10-та Сибирска дивизия.

За тези победоносни боеве ген. Ст. Тошев пише в спомените си следното: ,,Славните преславци показаха, че както умеят  да вървят стремително в атака, тъй също знаят и да остават непоколебимо на пунктовете, издадени и изложени под най-силен накръстен (кръстосан - б.а.) артилерийски огън, и срещу ужасния устрем на руските войски.’’

Руски брониран автомобил Остин 2-ра серия с име “Скобелев”, пленен в бой на 17.XI.1916 г., с руски офицер от екипажа му (вероятно командирът на бронеавтомобила) и български офицер-техник

След неуспешните си атаки в Добруджа противникът се оттегля, като от 4.12.1916г. преминава към отбрана. Това положение на затишие, което се нарушава периодически само с взаимна артилерийска и пехотна престрелка, продължава до 14.12.1916г.

През нощта срещу 15.12.1916г. руските войски отстъпват и 3-та армия сутринта на същия ден преминава в решително настъпление. Целта е окончателно очистване на Добруджа от неприятелските войски. В новата настъпателна операция участват Конната дивизия, 4-та преславска дивизия, Сборната дивизия и 6-ти турски корпус. Настъплението е бавно поради дъжда, мъглата, калта и студа. А се усеща и вече натрупана умора от непрекъснатите 4-месечни боеве. Артилерията поради мъглата не може да подкрепи българската пехота, която сама с огън трябва да си пробива път напред.

При преследването на противника полковете и дивизиите влизат в боеве с руските ариергардни части. На 19.12.1916г. се води още един знаменит бой на частите на Конната дивизия при Сатул Ноу. Тук срещу българите се изправя т. нар. ,,дива ‘’ дивизия, която дотогава е считана за непобедима. Тя използва атака , наречена ,,казашка лава’’. При нея ескадроните като същинска лава светкавично се нахвърлят с нечовешка ярост против българските позиции. В  откритото поле малобройните български части , без да трепнат , ги громят с пушечен, картечен и артилерийски обстрел. Шепата българи устояват на руската ‘’лава’’.

Руснаците оставят по бойното поле край Сатул Ноу стотици убити хора и коне.

Българите помагат на ранените руски войници, които обясняват, че са атакували, за да поднесат подарък за именния ден на руския император Николай II.

Конните полкове от 10-та Донска казашка бригада са искали след толкова поражения на руската кавалерия в Добруджа да си отмъстят и да спечелят  поне една победа. Но ги застига още едно поражение, още един позор и нова слава за българската армия.

Пехотата също има успехи и съдейства за победоносния ход на кампанията на 3-та армия. На 20.12.1916г. 4-та Преславска дивизия пробива руската позиция и успява да настъпи цели 5 км. В този ден в боя при село Балабанча 31-ви Варненски полк от 4-та дивизия пленява две руски дружини с около 1000 войници.

На 21.12.1916г. руските войски провеждат четири последователни контраатаки, съсредоточени срещу нашата Конна дивизия, но не постига успех и започват да се изтеглят в посока към гр. Мачин, където имат изградена предмостова позиция.

На 22.12.1916г. Сборната дивизия завладява  гр. Тулча, а на 24.12.1916г. частите на 4-та пехотна дивизия и на Сборната дивизия - и гр. Исакча. Руските части се изтеглят по двата моста над Дунав при Исакча, след което ги разрушават.

Руските войски решават да защитават упорито посоката за гр. Мачин - Браила, защото оттук се застрашава левият фланг на армията им във Влашко. За това им способства силно пресечната и труднодостъпна местност и приготвените предварително ред укрепени позиции. Завладяването на тези позиции, които съставляват Мачинския п-в, и изтикването окончателно противника от Добруджа се възлага на усилената Конна дивизия, 4-та Преславска и Сборната дивизии. В края на декември 1916г. частите на 3-та армия се намират вече пред силно укрепената Мачинска позиция - последното късче добруджанска земя в ръцете на противника.

В началото на януари 1917г. започват решителните боеве за Мачинската позиция.

След атаки на ,,на нож’’, през телените заграждения тя е завзета. На 3.01.1917г. са разгромени последните руски ариергардни дружини в района на Мачин. На 4.01.1917 г. български войски влизат в Мачин, а на следващия ден русите се изтеглят окончателно от Добруджа през Въкърени.

На 5.01.1917г. с овладяването на Браила от българските войски окончателно е освободена цяла Добруджа до делтата на Дунав. Това е финалът на Добруджанската кампания на 3-та армия и съюзните й германски и турски войски. Войната на България с Русия в Добруджа е пълен триумф за страната ни в чисто военен аспект. Българската армия бие наред в жестоки сражения руските войски по суша, въздух и вода. България успешно защитава свободата си и своя суверенитет. И вместо унищожение на България Русия постига собствената си гибел.

Пораженията и неуспехите на руските войски на Балканите допълнително задълбочават кризата в империята, довела до революциите през 1917г., свалили от власт самодържавието.

Погребан е унизителният за България Букурещки договор от 1913г. и е поправена несправедливостта от 1913г. Цяла Добруджа до делтата на Дунав е освободена.

Натрапеното и крепено с лъжи и измама за сметка на България русофилство понася тежък удар. Веднъж разклатено през 1913г., то окончателно банкрутира в 1916-1917г.

Не случайно дори и закоровели русофили, които са настоявали България да подкрепи Русия в световната война, осъзнават, че това е невъзможно. И е така не толкова поради прогерманската политика на правителството на Васил Радославов и цар Фердинанд, а поради антибългарската политика на Русия.  Редица русофили като народния поет Иван Вазов захвърлят своето русофилство и дават израз на чувствата си в стихове.

През 1916г. Иван Вазов  възкликва пред ,,настървените руски войни’’ в Добруджа: ,, О, руси, о братя славянски, защо сте вий тука? Защо сте дошли на полята балкански немили, неканени гости?

Първата му публикация е в "Мир" (XXV, бр. 5005) от 11.11.1916 г. под заглавието "Написано при първото появяване на русите в Добруджа като съюзници на румъните". Стихотворението носи дата 7.09.1916 г.

Така успешната война на България против Русия през 1916-1917г. придобива и други още по-важни измерения, които имат значение за българите въобще.

Става дума за отхвърляне на българския комплекс на малоценност пред Русия.

Не случайно пред своя приятел проф. Шишманов Иван Вазов заявява: "Аз съм преди всичко българин."

С кръв и жертви на бойното поле българският народ доказва, че обича свободата си и в името на осъществяването на националния идеал за създаване на Целокупна България от Добруджа до Македония и от Моравско до Бяло море е готова да се опълчи и против Русия.

Военните успехи на България над руските императорски войски са закрепени юридически от българската дипломация.

Успешната война против Русия завършва дипломатически с подписването на мирния договор в Брест - Литовск на 3.03.1918г. От руска страна той е подписан от болшевишкото правителство на Ленин. Като правоприемник на Царска Русия то се съгласява да признае разгрома на руските императорски войски на фронтовете в Добруджа и Румъния.

Според клаузите му Русия се признава за победена и капитулира пред Централните сили.

40 години след края на Руско - турската война и договора от Сан Стефано победена Русия признава правото на България да живее самостоятелно и национално обединена.

Така България се сдобива с нова историческа дата 3.03.1918г. Дата, на която завършват нейните усилия за истинско освобождение от ,,освободителите’’ и то в нейните етнически граници

Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я :

1.  Аргатски. В. Военна история на България 681-1945. В. Търново. 1999г.

2.  Б ъ л г а р с к а т а  армия в Световната война 1915-1918. т.8. С. 1939г.

3.  Б ъ л г а р с к а т а  армия в Световната война 1915-1918. т.9. С. 1943г.

4. Вълканов, В. Първата българска подводница, Военноисторически сбор ник, г.  LXVIII , кн. 3, май-юни 1999г., с. 130-145.

5.  Георгиев. В. Трифонов Ст.  История на българите 1878-1944 - в документи. т.II. С. 1996г.

6.  Георгиев. Хр. „Сръбската доброволческа дивизия в боевете в Добруджа”. В: Военноисторически сборник. 1927г. кн.1-2. с.117-127

7. Ген.- лейтенант Иван Колев. Добруджанският герой. Сборник.Ч.1 и Ч.2, С.2008г.;

8.  Д - р Р а д о с л а в о в В. Дневни бележки 1914-1916.  С. 1993г.

9. Зайончковски А. Мировая война (1914-1918), М. 1924,1931, 1938-1939г.

10.  Зафиров. Д. „Оперативно-тактическата визия на Тутраканската операция” В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007г. с.33-40

11.  И з в о р и  за историята на Добруджа 1878-1919. т.1. С. 1992г.

12.  Илиева Илиана. „Битката за Тутракан”. В: Известия на Националния исторически музей. т. XVII. С. 2006г. с.108-114

13. Илиева Илиана. „Българските войски на Добруджанския фронт 1916-1917 г.”. В: Военноисторически сборник. 2008г. кн.2. с.9-12.

14. Илиева Илка. „Разкази на очевидци за съдбата на добруджанци през 1916-1918 г.” В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007г. с.474-481

15. И с т о р и я  на България.(Авт. кол-в Г.Марков, Р.Попов, Цв. Тодорова и др.). т.8. С. 1999г.

16. И с т о р и я   на Добруджа. (Авт. кол-в А. Кузманова, Бл. Нягулов, П. Тодоров, К. Пенчиков и др.). т. 4. В. Търново. 2007г.

17. Йосипеску. С, Л.-Кр. Димитриу. Фламандският маньовър (септември-октомври 1916) - В:  П ъ р в а т а  световна война на Балканите. Сборник доклади и научни съобщения. С. 2005г. с. 28-37

18. Казанджиев. Г. „Конфликтът между генерал-фелдмаршал Август фон Макензен и генерал-лейтенант Стефан Тошев”. В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007г. с. 324-347.

19. Казанджиев Г. Добричката епопея. 2006г.

20. Калчев. К.. Българо-турски военнополитически отношения и връзки (1913-1915 г.)  В.Търново. 2010г.

21. Калчев. К.. Българо-турски военнополитически отношения (1915-1918г.) В.Търново. 2011г.

22.Канавров. Д. „Военоморските сражения по Добруджанското крайбрежие на България през Първата световна война”. В: Военноисторически сборник. 1996г. кн.4. с.41-69

23. Канаваров Д. „Морският бой при Балчик - 1916 г.”, „Военно издателство”, 2009 г.

24. Криворов. И. „Българската военна стратегия през Първата световна война”. В: Военноисторически сборник. 1998г. кн.1. с.112-132

25. Кузманова, А. Добруджанският въпрос (1878-1944). В: Военноисторически сборник. 1993г. кн.1. 21-41

26. Лечев. В. „Разгромът на румънския десант при с.Ряхово”. В: Известия на държавните архиви. 2003г. т. 84. с.41-61

27. Лудендорф Е., Моите спомени от войната (1914-1918), Берлин, 1921г.

28. Макензен А., Писма и записки на генерал-фелдмаршала от войната и мира, Лайпциг, 1938г.

27. Марков. Г. ‘’Голямата война и българският ключ за европейския погреб’’ 1914-1916г. С. 1995г.

28. Недев. Н. България в Световната война 1915-1918. С. 2001г.

29. Павлов, Вл. Българският военноморски флот в Първата световна война,  Военноисторически сборник, 1971г., кн.2, с.54-78.

30. Панайотов Ат.  Как съветската подводница С -34 става германо - българската УБ-? 2010г.

31. Панайотов Ат. Първият командир на първата българска подводница;

32. Пеев, П. Подводник №18, В: Разкази, посветени на хероите - моряци  от флота на Негово Величество, С, библ. Прослава, 1939, с.108- 120.

33. Пенчиков. К. „Добруджанският въпрос в международните отношения по време на Първата Световна Война 1914-1917 г.”. В: България, Балканите и Европа. ВТУ. 1992г. с.130-138

34. Пенчиков. К. „Освобождаването на Северна Добруджа през 1916-1917 г.”. В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007г. с.56-69

35. Попов, Ж. Румъния и българският национален въпрос (Македония и Добруджа) 1903-1913г. С., 2004г. с. 23-25

36. Тодоров. П. ‘’Паметна дата в новата история на Добруджа’’ - В: 7 0  г о д и н и  свободен Тутракан. 2010г. с.1-3

37. Радославова. Л. „90 години от отвличането на българи от Южна Добруджа в Молдова през 1916 г.”. В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007г. с.464-473

38.Станчев. С. „Планиране на военните действия на Българската армия в Тутраканската операция”. В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007г. с.24-32

39. Тошев. Ст. Действията на III армия в Добруджа през 1916 г. Отговор на писаното за българите в мемоарите на ген. Лудендорфа. 1921г.

40.  Централен военен архив. ф.012. оп.1. а.е. 87.

41.  Чолов. П.  Генерал Иван Колев. С. 1971г.

42. Кирицеску К. История на войната за обединението на Румъния 1916-1919 г.” 1922г.