Близкият изток, начело с Ирак, прилича днес на гнездо на стършели. Президентът Буш вкара Съединените щати в това гнездо, а понастоящем там се стичат от най-различни краища специалисти по терор под знака на Ал Кайда. Гинат невинни морски пехотинци, а покрай тях и жители на Ирак, защото Ал Кайда изобщо не се съобразява с това дали някой е, или не е мюсюлманин.
Както е известно на онези, които ме четат, винаги съм имал доверие в технологиите. Американците разполагат вече с устройство, което може да открие с помощта на гама-лъчи във всяко превозно средство дори най-добре скритите взривни заряди. На първо време ще се преглеждат големите контейнери в американските пристанища. Установено е също, че лъчението с терахерцова честота – тера означава трилион – позволява да се преглеждат хора, колкото и дебело да са облечени, за да се установи дали не носят по себе си взривни заряди. Ще може да се сложи край на самоубийствените бомбени атентати, нужно е само сложната апаратура да се приспособи за изпълнение на задачи не само в бойни, но и просто в градски условия.
На световната ситуация понастоящем влияе стечението на обстоятелствата, свързани с навечерието на американските президентски избори. Буш прави всичко, за да не тревожи гражданите, и тъй като не иска да мобилизира нови сили от страната за нуждите на иракския конфликт, реши да прехвърли в Ирак една трета от войските, дислоцирани в Южна Корея. Не съм специалист във военната област, но смятам, че на севернокорейския диктатор може да се има доста слабо доверие и намаляването на числеността на американските сили на Корейския полуостров е рисковано решение.
По случай шестдесетгодишнината от десанта в Нормандия се проведоха различни галавечери и тържества, за първи път с участието на канцлера на Германия. На фона на трогателните сцени с участието на вече престарелите участници в инвазията се стигна, малко насила, до побратимяване на Ширак и Шрьодер с Буш. До каква степен тези сълзливи благодарности действително ще намалят напрежението между американците и техните европейски партньори, е трудно да се каже. Във всеки случай беше изравнен малко ровът, който се появи съвсем ненужно между Америка и Европа. В Нормандия беше и Путин, който се държи двусмислено: потискайки не много силно политическите свободи на руските медии, иска едновременно с това да поддържа нелоши отношения със Запада.
Върху всичко това се наслагва петролната криза. Петролът е кръвта на света, още преди предлагането му да намалее фактически, натискът на страха вече вдига цените на борсите. Специалистите твърдят, че след осемдесет години запасите от петрол практически ще се изчерпят. В европейската част на Русия се предприемат нови опити за сондажи, но това са само надежди. Същевременно, стремейки се да подкопае руските олигарси, Путин предизвика срив на петролната империя на Ходорковский. Саудитска Арабия увеличава добива, но при това води сложна игра. Тълпата саудитски принцове са уахабити, представители на ортодоксалното крило на исляма, но въпреки това хората на Ал Кайда ги атакуват. Атентатите предизвикаха такъв ужас, че има заплаха за масово изтегляне на западните специалисти. А тяхното заминаване може да причини значителни сътресения в добива на саудитски петрол.
През последните дни американската преса се занимаваше преди всичко с току-що починалия Роналд Рейгън. Отдадоха му велики почести, а и Буш се опита да натрупа покрай това мъничък капитал. В президентската кампания, която вече е в ход, Джон Кери трябва по-скоро да крие познанията си по френски, защото това умение не работи в негова полза. Някои говорят с известен ужас, че Кери знае и малко латински, което е вече пълна катастрофа, президентът трябва да знае само американски език... Качества, които другаде биха дали предимство на кандидата, тук се обръщат срещу него. Което не ме учудва; за президента Форд се говореше, че не е в състояние да дъвче дъвка и да ходи едновременно с това из стаята, защото не може да върши две неща наведнъж.
Светът се намира в ситуация, която вече съм описвал тук с помощта на един модел: кръгъл самун хляб, а върху него – топче. Не знаем накъде ще се търкулне топчето от тази изпъкналост, но знаем, че щом веднъж започне да се търкаля, ще набира скорост. Отбелязваме положителни събития в областта на науката – в медицината са открити например нови препарати срещу злокачествени тумори, особено срещу меланома, а същевременно се шири безпокойство и нараства усещането за криза.
Неотдавна папата се почувства длъжен да вземе думата по въпроса за смесените бракове между католички и мюсюлмани. Той подска́за деликатно, че трябва поне да се положат усилия децата от такива бракове да запазят вярата си. Мащабът на мерките, които предприеха швейцарските власти за охраната на неотдавнашното папско поклонение, показва колко сериозно са приемали опасността от атентат. Призивът „Смърт на неверниците!“ намира отклик далече отвъд тесния кръг на крайните ислямски фанатици, оказва се, че този лозунг увлича лесно хората. И не мога да разбера как може човек да е християнин и да приеме исляма. Затова ме смая интервюто в „Тъгодник повшехни“ с приелия исляма Пьотр Калвас, който си избрал за второ име „Ибрахим“. Аз не бих публикувал това интервю: ако някой приеме религията на поклонниците на огъня, и с него ли ще разговаряме?
Посещението на Лепер в Русия не направи на никого впечатление, сякаш сянката на Рапало, за която вече писах тук, принадлежи на миналото. Това малко ме учудва. Госпожа Щайнбах е дребна пешка, но идеята за Център на прогонените беше подкрепена неотдавна от Едмунд Щойбер, лидер на опозиционния баварски Християнсоциален съюз (CSU). По този начин въпросът започва да придобива държавна тежест, защото според последните проучвания германската социалдемокрация ще загуби бъдещите избори от опозицията.
Професор Внук-Липински написа справедливо в „Тъгодник“, че положението ни е много добро, а същевременно – много лошо. Ако всички що-годе разумни партии, от които в Сейма имаме вече и сам не зная колко, бяха сплотили редиците си достатъчно, за да дадат на изборите за Брюксел отпор на Лигата на полските семейства и на „Самоотбрана“, може би щяхме да излезем от това с чест. Не се опасявам в момента от катастрофални последици от излизането на тези две формации на сцената на световната политика, изпитвам по-скоро срам, че ние, след като благодарение на „Солидарност“ и благодарение на Папата си извоювахме добро положение в света, ще се излагаме, изпращайки в Брюксел някакви неграмотници.
Лигата на полските семейства, колкото и да е странно, не се интересува всъщност от съдбата на Полша, а Лепер – още по-малко. Отново стана актуална поговорката на Сенкевич за топа сукно, от който всеки се старае да откъсне колкото може повече. И не може да се хвърли вината нито върху лошите комунисти, нито върху Москва. Сами си готвим нещастието.
Към края на престоя ми във Виена през осемдесетте години, когато се появи вече розовата зора под формата на перестройката, а и в Полша започнаха промени, разговарях с един австрийски банкер.
– Лесно е да ви се пожелае сега добро – каза онзи банкер, – защото Полша няма вече опасни съседи.
Тогава аз, може би лекомислено, но въз основа на известни познания по история, в проблясък на вдъхновение отговорих:
– Поляците умеят да се довършат сами, без помощта на съседните велики сили.
От нашата преданост към Съединените щати имаме малко полза. Какво е състоянието на отношенията ни с Русия, не бих се осмелил да кажа; в момента е всъщност никакво. Липсва ни конкретна политика спрямо Русия, защото изобщо ни липсва външна политика. Всички партии са се вкопчили една в друга като хапещи се помияри на двора и не им е до това да проверят дали не се приближава някой с тояга в ръката.
До края на XIX век почти никой си нямал хал-хабер от Юкон и Аляска. През 70-те години на XIX век станало малко по-интересно: там намерили малко злато – съвсем малко – и около хиляда златотърсачи се навъртли в района, опитвайки се да припечелят нещо. Всичко се променило за една нощ, когато на 16 август 1896 г. Джордж Кармак, Джим Мейсън и индианецаът Доусън Чарли открили злато в Заешкия поток (по-късно преименуван на Бонанза крийк). Станало очевидно: тук може да се забогатее приказно. Към Юкон и Аляска се втурнали огромни кервани от златотърсачи. Скоро над 100 хиляди търсачи на лесна печалба и приключения се разлели по златоносните реки и потоци като придошла вода.
Следващите поразителни снимки са направени в Аляска по време на бума на Златната треска от американския фотограф Б. Л. Сингли. Благодарение на неговите кадри можем да наблюдаваме живота на златотърсачите и индианците маламути през 1896–1897 г.
Група маламути. Аленкакет
Корабът „Дора Блум“ в пристанище Сейнт Майкълс
Уил Кембъл, единственото бяло момче край река Аленкакет, със своите кучета
Големият лед по река Аленкакет
Хижата на Лоуел, Бивър сити
Обяд на миньори, Бивър сити
Спирка край пътя за Клондайк
Селището Шийп кемп (буквално „Овчи лагер“), главната улица.
Миньори и носачи се изкачват по Златната стълба, проходът Чилкут
По пътя към златните находища на Клондайк, проходът Чилкут
Крайпътната лавка „Голямото дърво“ по пътя от прохода Чилкут към езерото Линдерман
Златотърсачи с норвежки шейни, Хейнс
Дървената къщичка от трупи на първия бял човек по тези места, Хейнс
Параходът „Кралицата“, Хейнс, на път за Клондайк
Индианци маламути
Коренни жители на Аляска
Златотърсач
Местна порода куче, което си почива
Златотърсачи по време на работа
Проучватели, търсещи руда, се завръщат в лагера. Навън е -52 градуса по Целзий
(За творчество с универсална значимост, горчиви прозрения и езикова изобретателност, което отваря нови пътища за китайския роман и китайската драма)
Гао Синдзян (高行健) е роден в Китай френски писател, драматург, литературен критик, художник и режисьор. През 2000 г. става първият автор, пишещ на китайски език, удостоен с Нобелова награда за литература — „за творчество с универсална значимост, горчиви прозрения и езикова изобретателност, което отваря нови пътища за китайския роман и китайската драма“.
Биография и път към изгнанието
Роден е през 1940 г. в Ганджоу, провинция Дзянси. Майка му е актриса, което рано събужда интереса му към театъра и писането. Завършва френска филология в Пекин и започва да превежда европейски модернисти като Самюел Бекет и Йожен Йонеско.
Културната революция (1966–1976): По време на репресиите Гао е изпратен на „превъзпитание“ в селски трудов лагер.
Театрален авангард и цензура: В началото на 80-те години пиесите му, силно повлияни от театъра на абсурда, предизвикват фурор в Пекин, но скоро са заклеймени от властите като „духовно замърсяване“ и са забранени.
Пътуването покрай Яндзъ: През 1983 г. му поставят погрешна диагноза рак на белия дроб. Изправен пред мисълта за смъртта и под политически натиск, предприема 10-месечно пътешествие от около 15 000 километра по поречието на река Яндзъ, изследвайки отдалечени планински райони и древни традиции.
Емиграция във Франция: През 1987 г. заминава за Франция. След кървавото потушаване на протестите на площад „Тянанмън“ през 1989 г. осъжда открито режима, напуска Китайската комунистическа партия и получава политическо убежище. В края на 90-те години става френски гражданин и оттогава живее в Париж.
Ключови произведения и „студената литература“
Гао Синдзян е най-известен със своята концепция за „студената литература“ — идеята, че истинската литература трябва да бъде напълно независима от политиката, идеологията, национализма и пазарния натиск. Тя следва да е тихо, дистанцирано наблюдение на отделния човек върху собственото му съществуване.
„Планината на душата“ (1990): Най-прочутият му роман, вдъхновен от пътуването му покрай Яндзъ. Книгата няма традиционен сюжет — преплита автобиография, фолклор, даоизъм и дзен будизъм. Експерименталният ѝ стил използва различни местоимения („аз“, „ти“, „той“), за да разкрие различните пластове на едно и също човешко съзнание.
„Библията на един самотник“ (1999): Роман, който се връща към спомените му от Културната революция и изследва как тоталитаризмът деформира човешката психика и памет.
Драматургия: Пиеси като „Автобусна спирка“ (често сравнявана с „В очакване на Годо“), „Абсолютен сигнал“ и „Бягство“ (посветена на събитията от 1989 г.) го утвърждават като един от най-значимите съвременни драматурзи.
Многостранен творец
Литературата е само една от страните на таланта му. Гао Синдзян е също така високо ценен художник, работещ почти изцяло с черен китайски туш върху оризова хартия. Картините му — мрачни, атмосферни и полуабстрактни — са излагани в престижни галерии по цял свят, а продажбата им дълги години му осигурява финансова независимост в изгнание. Освен това режисира театрални постановки и експериментални филми.
Реакциите след Нобеловата награда
Присъждането на Нобеловата награда през 2000 г. предизвиква противоречиви реакции. Докато световната литературна общност приветства признанието за неговия уникален синтез между източната традиция и западния модернизъм, официален Пекин реагира остро, наричайки наградата „политически мотивирана“. Творбите на Гао Синдзян остават практически забранени в континентален Китай, а самият той подчертава, че пише не за държави или идеологии, а за свободния индивид.
В това приложение ще се занимаем с много фундаментални въпроси, чужди за повечето читатели на Библията. Всички тези въпроси могат да бъдат сведени до един: как се е формирала Библията?
Ще задавам въпроси в две направления. Първо, относно библейския канон (както на Еврейската библия, така и на Новия завет). Второ, относно самия текст. Относно канона въпросът е следният (с цялото ми уважение към канона): как са попаднали в него точно тези книги, а не други? В английската версия на Еврейското писание има тридесет и девет книги (в еврейската традиция са двадесет и четири). Защо точно тези книги са станали Писание и кога се е случило това? Новият Завет е съставен от двадесет и седем книги. Но кой е решил, че трябва да са двадесет и седем, и кой е избрал точно тези книги? Защо не другите Евангелия, Послания и апокалипсиси? Защо да не бъдат включени и те? Въз основа на какво е направен изборът? И кога се е случило това?
Въпросът за това как се е формирала Библията, може да бъде зададен и относно нейния текст, както новозаветния, така и текста на Еврейското писание. По какъв начин тези книги са стигнали до нас през вековете? Авторите на книгите не са ги публикували в електронен вид, като приложения за Kindle. Не са разполагали с текстообработващи програми, печатни машини и дори с хартия. Как тогава тези книги са преминали през вековете?
Краткият отговор е следният: били са преписвани на ръка, година след година. Ние не разполагаме с оригиналните текстове на нито една от книгите на Библията, а само с ръкописни копия, направени векове по-късно. Как можем да бъдем сигурни, че в тях пише точно това, което са имали предвид авторите? Съответстват ли книгите, например „Битие“, „Исая“, „Псалми“, „Евангелие от Матей“, „Послание до римляните“ и „Откровение“, на това, което е било написано преди много векове?
Тези очевидни въпроси имат огромно значение. Тъй като отговорите за всеки от двата Завета ще се различават, ще ги разгледаме поотделно. Ще започнем с канона на Еврейската библия и на Новия завет (тъй като вече говорихме за второканоничните/апокрифните книги на християнския Стар завет в глава 9, тук няма да се повтаряме).
КАНОНЪТ НА ЕВРЕЙСКАТА БИБЛИЯ
Думата „канон“ произлиза от гръцки език, в който означава „тръстика“ или „пръчка“. Канон наричали правата пръчка, която използвал например дърводелецът, за да подравни своето изделие. Канонът се използвал и като линийка. Вероятно думата „канон“ започнала да се употребява в други контексти по аналогия, за да означи правило или стандарт, по който трябва да се съди за нещо. В този смисъл понятието „канон“ започнало да се прилага и към сборници от книги. Това се отнасяло по-специално за официални и общоприети сборници от книги, които се намирали в съгласие една с друга. Така днес можем да говорим за „шекспиров канон“ като за тези пиеси и сонети, които са написани наистина от Шекспир; или за канонична канадска литература (поредица от книги, смятани в страната за „велики“), или за канон на Еврейската библия.
Старият възглед за формирането на канона
В продължение на много години съществувал общоприет възглед за времето, когато се формирал Танах. Според него Тората била приета в юдаизма като канонична книга (по-точно, пет книги в един сборник) около 400 г. пр. н. е. Невиим (книгите на ранните и късните пророци) придобили окончателната си форма около 200 г. пр. н. е. Ктувим се оформят като сборник от книги през 90 г. на синедриона в Ямния, за който ще говорим по-късно. Според този възглед, точно на това място и по това време канонът на Еврейската библия бил завършен. Нито една книга не можела да бъде добавена повече към него.
Днес никой не се придържа напълно към този възглед. Но част от неговите твърдения са верни. Вярно е, че канонът не бил създаден едновременно, с един замах, а бил приеман постепенно, тъй като различните части на Еврейските писания придобивали авторитет в хода на историята на Израел. Първият извод също е верен: първият формиран и приет сборник от книги била Тората. След това, много по-късно, последвали пророците. Още по-късно, като най-последни, били добавени историческите повествования. Но всъщност този процес бил много по-сложен, отколкото си представяли преди. Имаме малко свидетелства за това, че синедрионът в Ямния одобрил окончателния вид на сборника и му придал официален статут в юдейската религия.
Преди да изложим възгледите, приети в наши дни, трябва да кажем първо няколко думи за синедриона в Ямния. Няколко пъти споменахме, че римските войски потушили Юдейското въстание, избухнало през 66 г. През 70 г. обсадили и разрушили Йерусалим заедно с Храма. Тези събития имали ужасяващи последици за юдаизма. Вече нямало център на цялата религия, място за жертвоприношения и група от лидери (садукеи), които да контролират всичко това. За възстановяване на юдаизма и за неговия по-нататъшен живот в галилейския град Ямния бил свикан синедрион. На него най-популярните юдейски учители от онова време – привърженици на партията на фарисеите – се събрали, за да решат как юдаизмът ще продължи да живее без свещеничество, без система от жертвоприношения, без Храма.
Очевидно е, че по необходимост юдаизмът трябвало да престане да акцентира върху Храма, култа, жертвите и да се превърне в „религия на книгата“. Свещените традиции на Израел, съдържащи се в Писанието, трябвало да станат център на религията след катастрофата през 70 г. Това знаем сравнително точно. Предишните поколения изследователи стигнали по-далече, предполагайки, че именно на този синедрион канонът на Писанията бил утвърден веднъж завинаги. За това обаче няма свидетелства. Днес изследователите смятат, че синедрионът в Ямния не е установил канона и не го е ограничил.
Съвременни възгледи за формирането на канона
Днес представите на изследователите за това кога и защо се формирал библейският канон са станали значително по-разнообразни. Но в тях могат да се открият редица общи положения. Смята се за общоприето, че почти всички евреи са приели като канон петте книги, съставляващи Тората, приблизително към V в. пр. н. е., скоро след завръщането от Вавилонския плен. Част от свидетелствата за това предоставя самата Библия в книгата „Ездра“, написана след пленничеството. Самият Ездра е описан в нея като „книжник, вещ в Мойсеевия закон (Тората), който Господ, Израилевият Бог, беше дал“ (Ездра 7:6). Тези думи позволяват да се предположи, че тогава Мойсеевият закон е съществувал вече, а образованият елит на обществото го изучавал и тълкувал. Тората се състояла винаги от пет книги, следващи една след друга в еднаква последователност („Битие“ – Изход“ – „Левит“ – „Числа“ – „Второзаконие“), защото излагат събитията в хронологичен ред. Така към V в. пр. н. е. мнозинството юдеи най-вероятно приемали Тората като група от авторитетни текстове, свързани с името на Моисей.
Вторият сборник от текстове е Невиим. Тук влизат както книгите на Ранните пророци („Иисус Навин“, „Съдии“ и „Царе“), така и на Късните („Исаия“, „Йеремия“, „Йезекиил“ и дванадесет други пророци). Изглежда, че тази част от канона се формирала към II в. пр. н. е. За това свидетелстват редица източници. Така например, прологът към книгата „Сирах“ говори за „Закона, пророците и останалото“. Така и книгите на Новия Завет споменават „Закона и пророците“ (например: „Матей“ 5:17; „Лука“ 16:16). Тази част от канона била формирана именно към II в. пр. н. е., защото има някои текстове на Еврейската Библия, които биха могли да влязат в този канон, понеже говорят за същото, но въпреки това не влезли. Така например книгата „Даниил“ е пророческа книга, но не е включена в Пророците. Защо? Вероятно защото канонът на пророците бил завършен вече към средата на II в. пр. н. е., когато книгата се появила на бял свят.
Книгата „Даниил“ била включена, разбира се, в Писанията. Но тя не принадлежи към онази част на Библията, която тогава била вече утвърдена. Книгата „Даниил“ била слабо свързана с другите текстове, за разлика от Тората и Пророците, в които става дума за сходни теми. Но когато Законът и Пророците били приети вече като канонични книги, се появили други писания, нещо като „бележки в полетата“. И това били единадесетте книги Ктувим. Фактът, че някои от тях имали авторитет още към II в. пр. н. е., става ясен от фразата в книгата „Сирах“, която говори за „Закона, Пророците и останалото“ (иначе казано - останалите книги). Но заглавията на тези книги не са изброени. В „Евангелие от Лука“ се говори за „Мойсеевия закон, пророците и псалмите“ (24:44). Така Писанията се разделят на три части, третата от които е обозначена с най-обширната и вероятно най-важната книга.
Има съмнения кои книги влезли в третия сборник. Предположения се правят, наред с другото, въз основа на свитъците от Мъртво море. Сред тях имало множество копия на библейски книги – около 200 свитъка, съдържащи фрагменти. Там могат да се намерят всички книги, които били включени в Ктувим, освен книгата „Естир“. Но сред свитъците има екземпляри от книгата „Юбилеи“, която мнозина юдеи почитали като свещена. Възможно ли е юдеите в Кумран да са приемали книгата „Юбилеи“ за канонична, но да са отхвърляли книгата „Естир“? Трудно е да се каже.
Други книги от Ктувим предизвиквали сред юдеите спорове. „Песен на песните“ била например изцяло светска книга, прославяща еротичните чувства на един мъж и на една жена, които не са встъпили все още в брак. Трябвало ли да бъде включена в канона, дори да е написана наистина от Соломон? Очевидно юдеите започнали да я тълкуват в друг смисъл, отнасяйки думите на книгата не към плътската любов, а към онази любов, с която Бог възлюбил Израилевия народ. И до днес съществува въпросът дали „Песен на песните“ била приета в състава на канона, защото била тълкувана в такъв безобиден смисъл, или била тълкувана в такъв смисъл, защото се възприемала вече като част от свещения канон.
Повечето изследователи са съгласни, че към момента на разрушаването на Втория храм през 70 г. почти всички юдеи са приемали тричастния канон на Свещеното Писание, състоящ се от Тора, Невиим и Ктувим. Оттогава към него не можело нито да се добавят книги, нито да се премахват. Канонът се състоял от двадесет и четири книги, за което свидетелстват юдейските източници от онова време. След това вероятно е бил преосмислен и преоформен така, че да стане канон на християнския Стар Завет, съставен от тридесет и девет книги. Но това са едни и същи книги, части от каноничното Писание.
Причини за включване в канона
Трудно е да се установят критериите, по които древните израилтяни решавали коя книга трябва да бъде включена в Писанията. Не разполагаме просто със свидетелства за подобни дискусии, спорове и разногласия (за разлика от ситуацията с Новия Завет). Някои учени извели няколко критерия, които религиозните водачи на юдеите може да са използвали:
1. Език. В канона могат да бъдат включени само книги, написани на иврит (дори ако част от тях са на арамейски). Така нито една юдейска книга, написана на старогръцки, не влязла в канона.
2. Възраст. Книгите трябва да имат авторитет. Те не могат да бъдат скорошни съчинения. Така само книги, написани преди IV в. пр. н. е., могат да бъдат включени в канона. Книгите, написани по-късно (като книгата „Даниил“), били смятани погрешно за по-древни, както вече видяхме.
3. Разпространение. Книгите, влезли в канона, били най-разпространените сред юдейските общности. В известен смисъл формирането на канона е резултат от приемането по места. Ако книгите били възприемани като Писание от голям брой юдейски общини, религиозните лидери, имащи право на това, можели да ги включат в състава на Писанието.
Окончателна версия на Танах
Резултат от формирането е юдейският канон, който разгледахме в нашето изследване. Еврейската библия е съкровищницата на древните Еврейски писания. Те били написани по различно време, от различни автори. Тези автори използвали различни източници, имали различни възгледи, разбирали по различен начин много въпроси. Техните съчинения принадлежат към различни жанрове и са написани с различни цели. Те съставляват едно цяло – Еврейската библия. Но в действителност са огромно множество, цял корпус от съчинения, обхващащ традициите, делата, мислите и вярванията на много поколения древни израилтяни.
Текстът на книгата е извлечен от фототипния оригинал и трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3.1 Pro, а след това редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).
ГЕНЕРАЛ СТЕФАН ТОШЕВ / ДЕЙСТВИЯТА НА III АРМИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 г.
I ПЕРИОД
От обявата на войната до преминаването на армията към отбрана на 20 септември
ЧИСЛЕНОСТТА НА НАШИТЕ И НЕПРИЯТЕЛСКИ ВОЙСКИ И РАЙОНИТЕ НА РАЗПОЛОЖЕНИЕТО ИМ
В началото на войната III българска армия, както видяхме по-горе, трябваше да се съсредоточи по-близко до границата и с един замах да нахлуе в ромънска територия. Срещу 1 септември частите бяха заели следното разположение (гледай кроки № 1):
1. I Софийска дивизия, генерал-майор Драганов, 1-й Софийски, 6-й Търновски, 16-й Ловчански, 25-й Драгомански, 41-й пех. и 42-й пех. полкове, 4-й и 14-й артилерийски полкове, 1-о отделение 1-й гаубичен полк, 9-й конен полк и 1-а пионерна дружина — всичко 22 дружини ; 12 полски, 2 планински и 3 гаубични, 4 батареи ескадрона и 1 пионерна дружина—съсредоточени в района : Хърсово—Кеманлар — Чобан Насув—Конаклий.
2. IV Преславска дивизия, генерал-майор Киселов, 7-й Преславски, 19-й Шуменски, 31-й Варненски, 47-й пехотни полкове и 2 дружини от 48-й пехотни полк, 5-и и 15-и артилерийски полкове, 2-й тежки артилерийски полк, 2 гаубични батареи и 4-а пионерна дружина,—всичко 17 дружини, 1 пионерна дружина, 1 минохвъргачен баталион, 12 полски, 4 гаубични и 7 тежки батареи—в района: Караагач — Ени Балабанлар—Балбунар.
3. VI Бдинска дивизия (I Бригада), генерал Попов, 35-й Вратчански и 36-й Козлодуйски полкове, 2-й артилерийски полк и 6-а пионерна дружина — в района: Ясъ тепе — Хаджикьой.
4. I Конна дивизия, генерал-майор Колев, Лейб Гвардейския, 1-и, 2-и, 3-и и 6-и конни полкове, 1-а конна батарея и една колоездачна рота — в района: Караджа От — Канбърлък.
5. Гарнизона на Варненският укрепен пункт, генерал-майор Кантарджиев, 8-и приморски полк, 1 дружина от 48-и полк, 4-и маршеви полк и 1 с. с. артилерийско отделение — около, гр. Варна.
6. Гарнизона на Русенския укрепен пункт, полковник Енчев, 5-и маршеви и 5-и опълченски полкове и 2 н. с. с. батареи—около гр. Русе и
7. Германското отделение, майор Хамерщайн, 1 германска дружина (3 роти), 2 тежки и 1 гаубична батареи и 1 ескадрона при гр. Русе.
А всичко в III армия: 62 дружини, 55 батареи, 23 ескадрона, 3 пионерни дружини и 1 минохвъргачен баталион, разположени по ромънската граница от Дунава до Морето.
Според имещите се сведения, противникът разполагаше в Добруджа със следните сили: а) в Тутракан 26 пехотни дружини, 20 батареи и 3 ескадрона (без да се смятат техническите войски и тежката артилерия на крепостта); б) в Аккадънлар 3 пехотни дружини и 3 батареи; в) в Добрич — 6 пехотни дружини, 2 батареи и 12 ескадрона; г) в Курт бунар — 1 пехотна дружина и 1 полска батарея; д) в Балчик — 3 пехотни дружини и 3 полски батареи и е) в Силистра — 9 пехотни дружини, 15 полски батареи и 3 ескадрона.
А всичко в Добруджа — 48 дружини, 45 батареи и 18 ескадрона.
За руските войски, които щяха да пристигнат в помощ на ромъните, липсваха всякакви сведения.
Една страшно забавна история ми се случи тази есен. във влака
Пътувах за Москва. От Ростов. Ето, идва пътническият влак в шест и четиридесет и пет вечерта.
Качвам се на влака.
Народът не е чак безобразно много. Даже, в краен случай, може и да седнеш.
Моля да се посместят. Сядам.
И ето, гледам моите спътници.
А то, казвам ви, вече се свечерява. Не че е тъмно, ама е тъмничко. Изобщо — здрач. И не пускат още осветлението. Икономисват тока.
Та гледам аз пътниците наоколо и виждам — доста славна компания се е събрала. Всички, гледам, едни такива симпатични, не се надуват.
Има един субект, гологлав, с дълга грива, ама не е поп. Изобщо, интелигент някакъв с черна тужурка.
До него — друг с руски ботуши и униформена фуражка. Мустакат. Само че не е инженер. Може да е пазач в зоологическа градина или агроном. Като че ли човек с много отзивчива душа. Държи с малките си ръце си едно джобно ножче, реже с него една антоновка на парченца и храни другия си съсед — безрък. Да, до него пътува един гражданин без ръце. Един такъв млад пролетарски момък. Без двете си ръце. Навярно инвалид от трудова злополука. Дожалява ти, когато го гледаш.
Но яде с такъв апетит. И понеже няма ръце, онзи му реже резенчета и му ги подава в устата на върха на ножа.
Една такава хуманна картинка, гледам. Сюжет, достоен за Рембранд.
А срещу тях седи един вече не първа младост прошарен мъж с черен каскет. И все се усмихва.
Може да са водили преди мене някакъв забавен разговор. Само че, личи си, този пътник не може да се успокои още и от време на време все се разсмива: „хе-е“ и „хе-е“.
А мен ме заинтригува много не прошареният, а онзи, безръкият.
И го гледам аз с гражданска скръб, и ме сърби много езикът да го попитам как така не е внимавал и е загубил крайниците си. Ама ми е неудобно да питам.
Мисля си, ще привикна към пътниците, ще завържа разговор и после ще попитам.
Започнах да задавам странични въпроси на мустакатия като на по-отзивчив, но той отговаря мрачно и без желание.
Изведнъж в приказката се включи интелигентният мъж с дългата коса.
Попита ме нещо и между нас се завърза разговор по различни леки теми: къде отивате, колко струва зелето и има ли към днешна дата жилищна криза.
Той казва:
— У нас не се наблюдава жилищна криза. Още повече, че живеем в голяма къща, в имение.
— И какво — викам, — стая ли имате там, или кучешка колиба?
— Не — вика, — каква стая. По-високо се целете. Имам девет стаи, без да броим, разбира се, слугинските, бараките, тоалетните и така нататък.
Аз викам:
— Да не лъжеш? Че защо — викам — не са ви изселили по време на революцията или това е совхоз?
— Не — вика, — това е моето родово имение, голяма къща. Ама ми елате — вика — на гости. Понякога организирам вечери. Наоколо бликат фонтани. Симфонични оркестри свирят валсове.
— Ами вие — викам, — извинявам се, арендатор ли сте, или сте частно лице?
— Да — вика, — частно лице съм. Между другото, съм помешчик.
— Значи — викам, — как да ви разбирам, позволете? Бивш помешчик ли сте? Нали — викам, — пролетарската революция помете вашата категория. Аз — викам, — извинявам се, нещо не мога да се оправя в тази работа. У нас — викам, — има социална революция, социализъм — какви помешчици може да има.
— А ето че може — може. Ето — вика — аз съм помешчик. Успях — вика — да се опазя през цялата ваша революция. И — вика — плюл съм на всички, живея като бог. И хич не ме е грижа за вашите социални революции.
Аз го гледам изумен и направо не вдявам какво става. Той казва:
— Ами елате, ще видите. Ако искате, да се отбием при мене. Много — вика — разкошен господарски живот ще срещнете. Да отидем. Ще видите.
„Какъв — викам си — е този дявол. Да отида ли и да видя как пък се е запазил през пролетарската революция? Или лъже.“
Плюс това виждам — побелелият мъж се смее. Все се хили: „хе-е“ и „хе-е“.
Тъкмо исках да му направя забележка за неуместния смях, когато мустакатият, който по-рано режеше ябълката, остави джобното си ножче на масичката, дояде остатъците и ми каза доста високо:
— Спрете да говорите с него. Това са луди. Не виждате ли?
Погледнах тогава цялата славна компания и виждам — майчице мила! Това са наистина луди, които пътуват с пазача си. И дългокосият е луд. И този, дето все се хили. И безръкият също. Той е облечен просто в усмирителна риза — ръцете му са пристегнати. И не може да разбереш отведнъж, че всъщност има ръце. С една дума, пътуват луди. А мустакатият е техният пазач. Съпровожда ги по пътя.
Гледам ги с безпокойство и нервнича — дявол да ги вземе, мисля си, ще ме удушат, нали са луди и не отговарят за постъпките си.
И изведнъж виждам — един от ненормалните, с черната брада, моят съсед, поглежда с хитро око към джобното ножче и го взема предпазливо в ръката си.
Тогава сърцето ми се сви и ме побиха тръпки. Скочих на секундата, хвълрих се върху брадатия и започнах да му дърпам ножчето.
А той се съпротивлява отчаяно. И направо гледа да ме ухапе с бесните си зъби.
Само че изведнъж мустакатият пазач ме дръпва назад. Казва:
— Защо се хвърляте върху човека, как, наистина, не ви е срам. Това е неговото ножче. Този пътник не е луд. Ето тези тримата — да, те са моите луди. А този пътник просто си пътува, както и вие. Взехме ножчето му за малко — помолихме го. Това е неговото ножче. Как не ви е срам!
Този, когото бях налегнал, казва:
— Аз им давам ножче, а те ми се нахвърлят. Душат ме за гърлото. Благодаря — мерси. Какви странни постъпки от тяхна страна. Че то може и този да е луд. Тогава, щом сте пазач, наглеждайте го по-добре. Ето на, нахвърля се — души ме за гърлото.
Пазачът казва:
— Може и той да е луд. Дявол го знае. Само че не е от моята група. Защо да го наглеждам напразно. И няма какво да ми държите сметка. Аз моите си ги знам.
Аз казвам на душения:
— Извинявам се, мислех, че и вие сте луд.
— Вие — вика — сте мислили. Пуйките мислят... За малко да ме удушиш, гадино. Не виждате ли техния безумен поглед и моя — естествен?
— Не — викам, — не виждам. Напротив — викам, — и вие имате някаква мътилка в очите, пък и брадата ви стърчи като на луд.
Един от лудите — помешчика — казва:
— А вие го дръпнете за брадата и ще престане да говори глупости.
Брадатият искаше да вика за помощ, но ето че пристигнахме на гара Игрен и нашите луди заедно с техния придружител слязоха.
И слязоха в доста строг ред. Само дето трябваше да побутват лекичко безръкия.
А след това кондукторът ни каза, че точно на гара Игрен има дом за душевноболни, където доста често карат такива луди. А как иначе да ги карат? Не в конски вагон, я. Няма за какво да се обиждаме.
А аз, всъщност, не се и обиждам. Глупаво се получи, разбира се, че се разприказвах като глупак, но нищо! А пък онзи, когото бях налегнал, наистина се обиди. Гледаше ме дълго намръщено и следеше с уплаха движенията ми. А после, без да чака нищо добро от мене, се премести с багажа си в друго отделение.
Продължаваме да разказваме за руската литература на XX век и сега ще поговорим за една пиеса от 1935 година, пиеса на Владимир Киршон, поставена година по-късно, която се казва „Големият ден“.
Сама по себе си пиесата не би заслужавала отделен разговор, защото всичко, което е оцеляло от нея до днешната дата, е песента „Попитах ясена“ („Я спросил у ясеня“), която се пее там на рождения ден на главната героиня. Според сюжета, тя е влюбена в двама летци, не може да избере между тях, и ето че командирът на ескадрилата пее тази песничка. А из интернет се разпространява нашироко информацията, че била написана за някаква пиеса „Рожден ден“. Киршон няма никаква пиеса „Рожден ден“, а има пиеса „Големият ден“. И аз, между другото, съм разговарял с Тихон Хренников, тогавашен и доживотен, според мене, ръководител на Съюза на композиторите, правих с него интервю за тази пиеса и за тази песен. Той бил първият композитор, първият, който създал музикален вариант за нея. Беше забравил напълно своята песен, твърдеше само, че у Таривердиев се получила меланхолична, докато неговата била весела и едва ли не за маса. Съдържанието на пиесата беше, естествено, забравил, защото тя живяла много кратко време.
Била поставена през 1936 г., през 1937 г. Киршон бил вече арестуван, а през 1938 г., доколкото си спомням, договорът бил вече сключен. Иначе казано, пиесата за бъдеща война с фашизма се оказала ненужна по две причини: авторът бил арестуван и скоро след това разстрелян, а с главния враг бил сключен договор и цялата антифашистка пропаганда, поне през 1939–1940 г., затихнала напълно. Затова след ареста на Киршон и разстрела му пиесата отишла в небитието поради първата причина, а една година по-късно и поради втората. Междувременно пиесата, която практически не се преиздавала и която е достъпна днес само в едно миниатюрно издание от 1936 година, малка книжчица за репертоарен театър, била доста интересен пример. Ето защо предпочитам да поговоря за нея, когато разглеждам литературата от 1935 година. През 1935 година в литературата не се случило като цяло нищо особено ярко. Но за националната хипноза, за националната невроза и за военния изход от това си струва вероятно да поговорим.
Владимир Киршон, роден в Налчик през 1904 година, е доста интересна фигура. Казват (във всеки случай, както разбирате, по време на това присъствали малцина, а Киршон разказвал неохотно тази история), че присъдата му била произнесена всъщност през 1931 година, на една от многобройните тогава сталински срещи с писатели. Това се случило във вилата на Горкий в Горки, там писателите се срещали със Сталин и получавали творчески указания. На една от тези срещи била произнесена присъдата на Бабел. Бабел не разказвал защо, а само повтарял мрачно: „Не му харесах“. Тогава и Киршон се приближил до Сталин и попитал: „Другарю Сталин, зная, че вчера сте били в Московския художествен театър и сте гледали моята пиеса „Хляб“. Бих искал да науча какви са впечатленията ви“. Сталин го измерил с поглед, Киршон бил по-нисък и от него, и отвърнал: „Не помня“. – „Но нали бяхте там вчера!“ – „Не помня. Ето, „Коварство и любов“ гледах на 11 години и помня. А вашата пиеса я гледах вчера и не помня.“ Това е хубав отговор, но според мене е измислен, защото Сталин изобщо не бил особено остроумен. По онова време обаче му приписвали много сполучливи остроумия, като например прочутия отговор на раболепния въпрос на Василий Иванович Качалов: „Йосиф Висарионович, не бих искал да ходя на почивка в чужбина, иска ми се да почивам някъде в СССР. Какво бихте ме посъветвали?“. Сталин казал: „Моят опит ми говори за Туруханския край“. Това е наистина е прекрасен отговор, още повече че Сталин прекарал там доста време в изгнание, но смятам, че Сталин не бил чак толкова остроумен, за да отвърне по този начин на един сервилен артист.
Владимир Киршон
Така или иначе, Киршон не пострадал толкова заради лошата си драматургия, ако Сталин беше разстрелвал за лоши пиеси, това щеше да е донякъде поне някакво обяснение, докато всъщност терорът бил напълно лишен от логика. Това също щяло да бъде ужасно, защото както му казал Пастернак в един разговор, не бива хората да бъдат пращани в затвора нито за лоши, нито за хубави стихове, но въпреки това липсвала дори подобна логика. Киршон бил ликвидиран заради принадлежността си към РАПП (Руската асоциация на пролетарските писатели – бел. ред.) и след ареста му, когат трябвало да се проведе публичен процес срещу него, Елена Сергеевна Булгакова отбелязва в дневника си: „Все пак има Бог“. А Булгаков не пише нищо подобно, не се радва, когато се разправят с враговете му, разбира, че това се върши от хора, които са дори по-лоши от враговете му. Именно в това се крие ужасът.
Киршон бил, разбира се, доста противен човек, каквото и да си говорим. Работата не е само в тухления му врат, както всички си спомнят, и в тухленото му лице, не само в неговия раповски подход към литературата, а РАПП, както се досещате, била наричана не без основание „РАПП-ство“ (игра на думи, РАПП-ство звучи близо до рабство ʼробствоʼ – бел. ред.). Защото това е не просто тясно социален подход към литературата, не просто вулгарно класов, това е и един образцов нюх за всичко хубаво, всичко хубаво се обявява за класово чуждо, а всичко лошо за свое, родно. Това е особено смешно, като се има предвид, че ръководителят на РАПП, Леополд Авербах, изобщо не бил пролетарий, бил син на дребен търговец и в общи линии бил по своя мироглед същият дребен търговец, без абсолютно никакви героични заслуги в миналото си. Бил гениален организатор на кампании за публично очерняне и преследване на другите, ето това не може да му го отрече никой . Горкий, между другото, харесвал много Авербах и се е изказвал ласкаво за него. Хвалел и Киршон.
По онова време, в края на двадесетте години, Киршон бил знаме на съветската драматургия. „Релсите тракат“, „Чудесната сплав“ и „Хляб“ са репертоарни пиеси, изградени върху роден материал, които се противопоставят на „булгаковщината“. Не Маяковский, не Вишневский, а именно Киршон, автор на примитивни, жизнерадостни „комедии“ главно за това как новите хора завладяват нови пространства. Това може да са физици, а може да са студенти или строители на железници. Но „Хляб“, във всеки случай най-известната му пиеса, демонстрира такова пълно пренебрегване на законите на драматургията, такава липса на елементарен психологизъм, че просто няма какво да се говори. Когато през шестдесетте години започнали да преиздават Киршон като репресиран автор, никой вече не го поставял в театрите. Защото тази драматургия разкривала пълната си безжизненост. Виж, Бабел започнали да го поставят навсякъде, защото „Залез“ е гениално сценична пиеса, докато Киршон, макар че бил също реабилитиран, останал да събира прах по рафтовете и се превърнал единствено в обект на театроведски изследвания.
Не искам да кажа, че всички раповци били бездарни, нещо повече, раповец като например Афиногенов, авторът на „Страх“, е безспорно забележителен драматург. Но той, между другото, бил пощаден по някакво странно съвпадение от Сталин. И отново, не защото Сталин имал вкус, а може би защото Афиногенов бил лош раповец, не особено жесток, не особено последователен. А ето че Киршон бил боец. И точно когато започват разправите с бойците, най-идейните загиват първи. Когато системата, в стремежа си да създаде терор, да създаде ужас в страната, поставя началото на масово унищожение, започва от своите, за да могат екзекуциите да придобият легитимност в очите на народа. Не започва от спътниците [1], а от раповците, така че всички наоколо да въздъхнат с облекчение и да кажат: „Крайно време беше! Точно тези просто си го просеха!“. Ето това е естествената реакция на масите спрямо унищожението. Винаги се започва от лошите, а след това идва ред и на добрите, и блазе на онези добри, които не са изпитали радост от унищожаването на лошите.
Що се отнася до самата пиеса, тя разрушава представата, че тридесетте години са били време на едно непрекъснато насилствено ликуване. Това е, разбира се, жизнерадостна пиеса, но в основата си е едно тревожно и дълбоко в същността си доста мрачно произведение. „Големият ден“ се състои от две действия (и всъщност тук е открит бъдещият принцип на филма „Екипаж“), в първото действие тече нормален живот, има едно нормално военно поделение със своите страсти, със своите конфликти и, ако щете, със своето влюбване на двама летци в една красавица. А паралелно протича страшно нагнетяване на напрежение, фашистите са готови да извършат провокация във всеки един момент. По-късно същото това става тема и на романа на Шпанов „Първият удар“, който също бил незабавно иззет от обращение. Обърнете внимание, че и филмът „Ако утре има война“, строго погледнато, не излязъл също на екран, защото през 1938, 1939 и 1940 година не било прието вече да се говори, че ако утре избухне война, ще я отхвърлим като провокация. Но не бива да забравяме и това, че тридесетте години преминали като време на една голяма невроза, не просто на голям терор, а на страшна невротизация на населението, на постоянна мания за присъствието на враг. Философия на обсадената крепост, врагът е готов да нападне във всяка една минута, ние, разбира се, ще победим, ние, разбира се, ще го смажем, но той е вече съвсем близо, ето го, вече е при нас.
И трябва да кажем, че Киршон издал подсъзнателно главната тайна. Защото Сталин смятал – и тук, между другото, съм напълно солидарен с трактовката на Суворов [2], – че ще има някаква провокация на границата, реална или инициирана от Сталин, която той ще обърне след това в своя полза, успявайки да нападне пръв. Наистина мисля, че червеният плик, който трябвало да бъде разпечатан в часа „Ч“, е съдържал по всяка вероятност инструкции в случай на такава провокация.
Но наистина, и у Шпанов, и у Киршон всичко се развива по един и същи сюжет. Първо – провокация на границата. После нашите летци отговарят незабавно. След това въстава германският пролетариат, към него се присъединява световният и големият ден е денят на нашата победа. Каква е простата поука от тази пиеса? Да, днес сме хора не без недостатъци, днес имаме и свои кариеристи, в пиесата има кариеристи, защото е писана преди теорията за безконфликтността [3], днес имаме може би и не чак толкова добри летци, днес имаме и любовни проблеми, лични проблеми. Но когато страната ни позове, днешното ни положение ще бъде моментално и завинаги изкупено, нашата невроза ще бъде разрешена. Ще влезем в Берлин. Големият ден е денят на победата на световния труд над световния фашизъм.
Защо тази пиеса била нужна, защо била толкова мегапопулярна? Защо практически всички големи съветски театри я поставили и я държали на сцена цяла година, а след това също толкова стремително изчезнала? По две причини. Първо, населението се нуждаело от оптимизъм, защото, както се досещате, военната невроза не може да бъде тотално убедителна. Някои хора все пак осъзнават, че войната означава и кръв, и огромни жертви, и че може би трябва да се направи всичко възможно да бъде избегната. И въпреки това войната, колкото и ужасно да е, била единствената легитимация на сталинския режим. Без терор няма да има подчинение, а без война няма да има терор. Абсолютно необходимо ни е да знаем, че сме последният опора на хуманизма в Европа. Ние сме последният остров, нека да е червен остров, но е последният остров на здравомислието сред света, който придобива стремително кафява окраска. В Америка са убедени в това, там върлуват Голямата депресия и кризата, всички идват при нас, за да изграждат нашата индустриализация. В това са убедени и в Европа, върху която фашизмът вече лежи като клеймо, и цяла Франция скоро ще се окаже под същия ботуш, а цяла Италия е под него още от двадесетте години, а цяла Германия е забравила изобщо, че е родината на Хайне. И когато погледнем света през 1935 година, наистина разбираме, да, пиесата на Киршон отразява картината, която съществувала в умовете на мнозинството. Единственото прилично нещо, останало в света, е Съветският съюз. Войната ще оправдае всичко.
И ето че първият, който усетил това, първият, който писал за това, бил Киршон. С поразителната интуиция, присъща на примитивните натури, защото сложните натури имат ум, докато примитивните имат само интуиция, само шаманство, с тази интуиция, присъща на примитивните, той усетил: да, една военна пиеса е абсолютно необходима в този момент. Защото невротизацията на населението е единственият залог, че то ще продължи спокойно да преглъща всичко: разстрелите, арестите, подозренията, изгнанията, чистките, заточенията – абсолютно всичко. Всичко това може да бъде оправдано единствено с войната.
И тъй като Киршон бил винаги утопист, като се започне от първата му пиеса, озаглавена „Как ще свършат те“ и написана по време на Гражданската война от 18-годишно момче, точно по същия начин остава утопист и през 1935 година, абсолютно уверен, че войната ще доведе до тържеството на комунизма в целия свят. Хората от тридесетте години, също както и хората от двадесетте, са глобални утописти и вярвали, свято вярвали, че някога доброто ще победи в общопланетарен мащаб. Вярвали, че е възможна антропологична революция, и точно заради това Сталин ги мразел толкова много. Защото Киршон принадлежал в общи линии към ленинската гвардия, едно момче идеалист, което през двадесетте години повярвало свято в новия свят. Точно от тези идеалисти, отвратителни, никой не спори, но все пак по-добри от циниците, от тези идеалисти светът бил избавен по време на голямата сталинска чистка. Защото за Сталин самата мисъл, че са възможни нови хора, е напълно неприемлива. За него хората са просто зъбчати колелца и винтчета, нищожества, част от стадото, класове в полето, мислеща тръстика, но в никакъв случай не са като героите, които виждаме в „Чудесната сплав“, в „Големият ден“ и дори в „Релсите тракат“. Те не са господари на страната, те са нейни роби и именно затова Киршон му бил омразен. Ето защо, между другото казано, си мисля може би за него днес без омраза и без булгаковското презрение, а по-скоро, ако щете, със състрадание и снизхождение. Защото хората, унищожавани през тридесетте години, имали все пак една важна характеристика, отличавали са се по един основен признак. Това били хора, които вярвали в антропологичната революция. С това били опасни, но и с това били уязвими. Защото да оцелее можел само онзи, който гледал на света по сталински или по булгаковски, без особени илюзии.
Естествено, възниква въпросът защо всъщност Рязанов включил неочаквано във филма „Ирония на съдбата“ точно тази песничка на Киршон.
Разговарял съм няколко пъти с Рязанов и така и не успях да получа отговор от него. Познавах го в общи линии добре, грях ми на душата да твърдя, че съм му бил приятел, разбира се, но все пак бях допускан в дома му, разговарял съм с него. Той казваше, че просто знаел тази песен, помнел я. Между другото, песента станала доста бързо популярна сред народа. Въпреки че пиесата вече я нямало, песента се пеела. Той я помнел още като дете от края на тридесетте години, знаеше, че и през четиридесетте я припявали тук-там, общо взето, не била забравена. Това е песничката на Хренников, която тръгнала по този начин сред хората. Рязанов нямал никакви други подбуди да вземе точно този текст. Но сега си мисля, че това е наистина едно съвсем нелошо произведение. Знаете ли, като всички поети, които не се отнасят към своето творчество твърде сериозно, Киршон пишел добре. Той не се е смятал за поет, макар че във всяка негова пиеса имало песничка.
Ето какво, има два поетични текста, които в този филм, „Ирония на съдбата“, са спасени от пълна забрава. Единият е „Балада за опушения вагон“, чийто автор бил напълно забравеният Александър Кочетков, макар че бил автор на прекрасната драма в стихове „Рембранд“, макар че има към стотина нелоши стихотворения. Но всеруски известна през тридесетте години, предавана от уста на уста още преди да съществува какъвто и да било самиздат, станала именно „Балада за опушения вагон“. Това е стихотворение за една голяма железопътна катастрофа през тридесетте години. „Нечовешка сила, смазвайки всички в една преса“, помните, нали, „и никого не защити далечната обещана среща, и никого не защити далечната помахала ръка“. Едно безкрайно тъжно стихотворение, много известно, дори влезе, колкото и да е странно, в „Библиотека на световната литература“, в тома за съветска поезия. То беше спасено, реанимирано от Рязанов, който го знаел. Преди това Кочетков бил напълно забравен. И ето че вторият такъв текст е песничката на Киршон, която също вече били напълно забравили. Но Рязанов имал една благородна мисъл – вярвал, че всеки филм трябва да има своята популярност. Рязанов мразел тази популярност, искало му се е да снима елитно кино, но всеки филм трябвало, след като така или иначе е популярно масово произведение, да спасява някого от забрава. Точно така извади например от забрава стиховете на Цветаева, които тогава знаеха, ами, към 5% от читателската аудитория. Така спаси от забрава едно много хубаво стихотворение на Ахмадулина, защото от Ахмадулина бяха известни само онези стихове, които бяха станали песни. Една от тях е прочутата „Не зная дали ви е известно“ от „Достояние на републиката“, „Закрилян съм от този град“, помните, нали? Този филм е също напълно забравен, макар че това е най-добрата роля на Миронов, а песента я знаят всички. По същия начин стои въпросът и с песничката от „Ирония на съдбата“, не най-добрата, „На моите приятели прекрасните лица“, която стана тема на всички ученически съчинения. Макар че всъщност Ахмадулина има много по-талантливи текстове. Ето така Рязанов просто спаси Киршон, защото, ако не беше Рязанов, това име щеше да бъде изобщо погълнато от мрака.
Естествено, може да попитате: нима е бил напълно бездарен драматург? И ако е така, защо го хвалил Немирович-Данченко? Немирович-Данченко, първо, бил човек с доста посредствен вкус. Той съвсем искрено смятал, че Чехов е прекрасен писател, разбира се, но че и Потапенко е прекрасен писател, и че изобщо като писател Чехов е просто един от многото забележителни белетристи, а виж, като драматург е вече такъв, какъвто не е имало. Освен това, защо Немирович-Данченко да не похвали Киршон през двадесетте години, след като театърът трябвало да търси трескаво някакъв съвременен репертоар, а всичко останало било още по-лошо. Разбирате ли, трябва да прочетете пиесите, които се пишели през онези години. Ние съдим за равнище на тогавашната драматургия по Булгаков и най-много, може би, по „Брониран влак 14-69“ на Иванов. Но ако погледнете средното ниво на тогавашната драматургия, например пиесата на Третяков „Искам дете“ или „Реви, Китай“, на този фон ще ви се стори, че Киршон е даже съвсем приличен. И между другото, много съвременни автори, които се хвърлят да изпълняват социални поръчки, сравнени с Киршон са също абсолютни бездарници. Защото Киршон, и в това е разликата при него, вярвал и писмата му до Сталин с молба да го спаси, да го реабилитира, тези писма са пропити с най-дълбока любов и най-дълбока мъка, и да се четат е направо мъчително. Ето защо смятам, че този човек трябва да бъде помнен и с презрение, и с благодарност, а в някакъв смисъл – и с най-дълбоко съжаление.
БЕЛЕЖКИ
1. Спътници (попутчики) – разпространен в СССР термин (въведен от Лев Троцкий), с който наричат писателите, които приемат революцията и си сътрудничат със съветската власт, но не са комунисти и не принадлежат към пролетарските писатели (РАПП). Такива били например Булгаков (в ранните си години), Илф и Петров, Пастернак и др.
2. Виктор Суворов – бивш съветски шпионин и писател, автор на книгата „Ледоразбивачът“, чиято основна теза е, че Сталин планирал да нападне първи Хитлерова Германия през лятото на 1941 г.
3. Теорията за безконфликтността (на руски: теория бесконфликтности) е официална догма в съветската литература, театър и кино, която се налага най-вече след Втората световна война (в края на 40-те и началото на 50-те години, по времето на т. нар. „ждановщина“).
Каква е нейната основна идея? Според съветските идеолози, тъй като в СССР социализмът е вече победил и класовият враг е унищожен, в съветското общество вече няма лоши хора. Затова в изкуството не може да има истински злодеи, дълбоки трагедии или сериозни обществени проблеми.