БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / КАК ТРЯБВА ДА СЕ ЖИВЕЕ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА / БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ / БОРИС ПЪРВИ, КРАЛЯТ НА АНДОРА / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 1. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ СТРАСТ / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 2. ЕТНОГРАФСКО КРИМИНАЛЕ / БЪРЗАЙКИ ДА ПРАВИМ ДОБРО

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

КАК ТРЯБВА ДА СЕ ЖИВЕЕ

На юношата, който обмисля живота си и решава по чий пример да го изгради, ще кажа без да се замисля: не го изграждай като другаря Дзержински. А го изгради като Василий Ерошенко.

Вие най-вероятно не сте чували това име, но в Япония го знае всяко по-малко или повече начетено дете.

За сравнение (в Яндекс и в японския Yahoo):

Съдбата поставила от самото начало този човек в невъзможно тежки условия. Както биха казали днес, нямал никакъв шанс за житейски успех.

Паднала му се епоха от онези, за които се казва: „времената не се избират, в тях се живее и се умира“ (предимно второто). Краят на XIX и началото на XX век. Затънтена руска провинция, селска (тоест сива, депресивна) среда. На четиригодишна възраст момчето се разболяло тежко и ослепяло завинаги. По-късно ще каже: „Смътно помня само четири неща: небето, гълъбите, църквата, на която живееха, и лицето на моята майка.“ С този визуален спомен за света живее оттам нататък.

Какво може да направи с такива първоначални дадености? Да се самосъжалява, да мрази всички наоколо, да проси милостиня, да я изпива в кръчмата, а когато започне Гражданската война и спрат да му дават милостиня, да свърши в канавката.

Василий Ерошенко се разпоредил с живота си по друг начин.

В приюта за слепи деца искали да го научат на кошничарство и правене на четки, за да може недъгавият поне да изкарва някак си парче хляб, но Вася предпочел да учи музика. Свирел на китара, после усвоил цигулката. Пораснал и започнал да свири в оркестъра на прочутия московски ресторант „Якор“. На слепия цигулар разказали, че в Лондон има Музикална академия с отдел за незрящи. Но как да стигне дотам, с какво да плати обучението си, от какво да се издържа? Недостижима мечта.

Мечтите се въплъщават в живота от хора, които не униват, а живеят пълноценно, интересуват се от интересни неща, не се плашат от недостижимото, а щом го постигнат, започват да мечтаят за нещо ново. Точно така живеел и Ерошенко.

Вместо да мрънка и да трупа сто години пари за учение в чужбина, Ерошенко се отдал изцяло на едно ново увлечение – запалил се по идеята за световния език есперанто. Научил го, сприятелил се с есперантисти, които по онова време били нещо като международна организация от фенове. Оказало се, че във всички страни есперантистите имат свои хора, всички си помагат един на друг и през 1912 година 22-годишният Василий заминал за Лондон. Есперантистите щели да го предават от страна в страна като щафетна палка. На този човек винаги, през целия му живот щели да помагат онези, които обичат новото (и да му пречат тези, които се страхуват от него).

Ерошенко като млад

Изглеждало, че мечтата му се е сбъднала. Но в Лондон музикантът есперантист научил, че в далечната страна Япония слепите се ползват открай време с привилегии: владеят специалното изкуство на масажа и се смятат за идеално пригодни да свирят на старинни струнни инструменти като шамисена. Освен това Василий се влюбил в мъдростта на Изтока, изчел куп свещени будистки книги (с пръсти, как иначе). Интересът му не бил религиозен, а интелектуален. Ерошенко не вярвал в Бога, а само в себе си и в добрите хора.

С дама с кимоно

През 1914 година бил вече е в Токио. Учи в Училището за слепи едновременно четири специалности: музика, медицина, психология и литература, без да броим всякакви приложни дреболии като масаж или моделиране. Усвоява акупунктурата. Японски език научава също с помощта на игла – боде звученето на думите върху картончета. Този човек притежавал някаква феноменална лингвистична дарба, през живота си ще научи не по-малко от двадесет езика, включително китайски, пали, пущу, бирмански, туркменски, чукотски… Колкото и фантастично да звучи това за мене, япониста, след като живее в Токио по-малко от две години, Ерошенко започва да пише и да публикува в списания приказки на японски език. Тези произведения и днес се смятат в Япония за класика на детската литература.

Ако си мислите, че младият човек със завинаги затворените очи не правил нищо друго, освен да учи нови неща, то се лъжете. Той живеел пълноценен живот във всичките му измерения. Преживял например тежка любовна драма.

Ерошенко винаги, във всяка страна, се сприятелявал с изтъкнати личности. Както е известно, ярките личности се привличат. През 10-те години на XX век в Япония, както и навсякъде другаде, най-ярки фигури били интелектуалците с леви убеждения – предимно анархистки. Ерошенко се влюбил силно в една анархистка (на име Ичико Камичика).

Мисля си, че любовта на слепия човек трябва да е по-зряща от обикновената, която твърде много се фиксира върху външността. Ичико Камичика била една от най-интересните японки на XX век. Смела, вярваща в светлото бъдеще, тя ще стане по-късно депутат в парламента (от левицата, разбира се), през 50-те години ще извоюва забрана на проституцията и ще доживее почти до стогодишна възраст. Но през 1916 година била млада и страстна. Обичала не слепия есперантист, а красивия анархист Сакае Осуги. Той пък обичал съвсем друго момиче (също анархистка) – Ное Ито.

Анархистки страсти: Ичико, Сакае и Ное

Любовният четириъгълник не довел до нищо добро. Ичико намушкала неверника с нож и влязла в затвора. Сакае Осуги оцелял, но няколко години по-късно жандармите убили него и Ное…

А Василий Ерошенко, още преди всички тези печални събития, заминал с разбито сърце отвъд морето. За Япония той ще каже: „Твърде малко земя и твърде много щастие“. (Формулировка, над която дълго размишлявах. Твърде много щастие? Може би.)

Когато говориш за Василий Ерошенко, направо започваш да се задъхваш. Този човек живял на света едва 62 години, а сякаш побрал в тях десет живота. Няма да преразказвам всичко – ще стане много дълго.

Но няма как да не опиша втората половина на тези странствания. Като бил навсякъде и опитал всичко (макар че не видял нищо), Ерошенко се върнал в Русия, която към онзи момент вече станала съветска. И нали бил писател на приказки, нямало как да не се увлече по комунистическата идея. Суровата Родина приела разказвача в стоманените си обятия и повече не го пуснала. Това как един свободен човек живял в несвободна страна, е съвсем отделен сюжет. Около него изтребвали постепенно всички интересни хора: идеалистичните борци за светло бъдеще, есперантистите, пътешествениците, алпинистите. Останали само неинтересните и онези, които се маскирали като неинтересни. Ерошенко оцелял по чудо, благодарение само на инвалидността си (но, разбира се, го разкарвали порядъчно по разпити).

Той продължавал обаче да търси новото, дори и затворен зад Желязната завеса. Живял на Чукотка, където усвоил местния език, научил се да управлява шейна слепешката и да ловува по слух (не зная наистина как става това). Живял в Туркмения, където разработил туркменски вариант на брайловата азбука. Преподавал на незрящи деца – първоначално в Кушка, а после в Ташкент.

Когато научил, че е смъртно болен, се отправил на прощално пътешествие из страната и успял да осъществи още една своя отдавнашна мечта – да поброди из якутската тайга.

Паметникът на В. Я. Ерошенко в село Обуховка, Белгородска област

Върнал се да умре в родното си село, където видял някога небето с гълъбите. Записките и архивите му изчезнали, иззети от компетентните органи по време на многобройните дознания. В родния му край забравили Василий Ерошенко, а общо взето никога и не го знаели. Спомнили си за него едва посмъртно, след много години.

Но ето какво ще ви кажа. Когато ме налегнат черни мисли – да речем, животът не ми харесва или имам дребни здравословни проблеми, – се сещам за Василий Ерошенко и ми става срамно.

(Следва)