БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ

Още една поразителна съдба, още един прототип, който възнамерявах да използвам в роман за Гражданската война, но после се отказах. По две причини: първо, отново става дума за случай, в който житейската истина е твърде невероятна и в художествено произведение би предизвикала усещане за престараване; второ, темата за един необикновен човек, оказал се свой сред чужди, реших да изследвам в друга книга, с друг персонаж.

Каква е етическата конструкция, психологическата защита, мимикрията на съзнанието у онзи, който по свой избор пуска корени във враждебна среда и става лидер в нея?

Някои от вас са чували сигурно за Борис Щейфон – евреин, който се развил добре кариерно в пасивна юдофобска система, още по-успешно – в активна антисемитска, и напълно блестящо – в свят, където неговите съплеменници били люто ненавиждани и поголовно унищожавани.

Борис Александрович Штейфон се родил през 1881 година в Харкив в семейството на покръстен евреин занаятчия и дъщерята на православен дякон, така че бил наполовина евреин, но, както е известно, за антисемитите и половината е напълно достатъчна.

В царска Русия еврейството – поне официално – се определяло не по състава на кръвта, а по вероизповеданието, затова Щейфон успял да постъпи във военно училище. Армейската среда се отнасяла към евреите с презрение, антисемитските шеги и настроения били там нещо обичайно. Как се чувства един юнкер от еврейски произход в такава атмосфера, е описано в мемоарите на покръстения М. Грульов „Записки на генерала евреин“. Със сигурност Щейфон, както и Грульов, стигнал до обичайния за опитващия се да се адаптира евреин извод: трябва да бъда безупречен, длъжен съм да стана първи и тогава ще ме приемат за „свой“.

На офицерите евреи им било тежко не само в Русия. „Абсент Антиеврейски“ се е произвеждал във Франция по време на делото на капитан Драйфус

Младия човек успял да се адаптира. Той съчетавал виртуозно юнкерските лудории, които му носели популярност сред другарите, с успехите в учението и завършил училището с отличен успех. Отишъл като доброволец по време на японската война, заслужил там пет бойни ордена, а след това успял да издържи конкурса за Академията на Генералния щаб, иначе казано - влязъл в елита на офицерския корпус. Това е още по-забележително, защото точно в тези години антисемитизмът в царската армия излязъл вече и официално извън рамките на графата „вероизповедание“ – във военните училища престанали да приемат дори покръстени евреи.

Толкова образцово Щейфон воювал и през Великата война, която завършил с чин полковник от Генералния щаб.

Разбира се, като човек, успял да се утвърди в недружелюбна координатна система, Щейфон не можел да се зарадва на революцията, която превърнала в прах всичките му постижения. Той станал непримирим враг на болшевишкия режим. В родния си Харкив оглавил нелегална организация («Център на полковник Щейфон»), която прехвърляла офицери в Доброволческата армия. В крайна сметка и Борис Александрович се озовал при Деникин. Командвал полк, а след това дивизия, заслужил чин генерал-майор.

Генерал-майор Щейфон в първия ред, вдясно от брадатия Кутепов

Неговият Белозерски полк бил прочут по целия фронт. Поемайки под свое командване шепа хора (по списък само 62 души), Щейфон превърнал частта в страшна бойна единица – три хиляди щика плюс своя артилерия и дори кавалерия. (При Деникин полковете наброявали обикновено 200–300 войници, а дивизиите – ако имали хиляда и петстотин, пак добре.)

През годините на Гражданската война хроничната юдофобия, присъща на царска Русия, пламнала до канибалски размери: сред болшевиките имало много евреи, което не е учудващо, ако се има предвид „чертата на уседналост“, „процентните норми“ и други прелести на стария режим. В мемоарите на белогвардейците се споменават задължително „евреите комисари“ и „юдеите чекисти“ като виновници за всички беди на Русия. Обичайна практика за доброволците било да издирват сред пленниците евреи и незабавно, без разследване, да ги „изправят до стената“.

Прочетох много внимателно спомените на Щейфон за деветнадесета година, опитвайки се да намеря поне някакви размишления по еврейския въпрос. Нито дума. Отблъснал, отрязал, блокирал. Но не пречел на войниците си да разстрелват евреи. Само веднъж обелва дума за това, съвсем глухо. Пише за филтрирането на пленените червеноармейци: „Чуждите се отличаваха по външния си вид или по акцента“. Значи за него те били „чужди“.

Тук си представих живо една сцена за романа. „Господин полковник, вие сте евреин, виждам! Пощадете ме!“ Господин полковникът, по-мрачен от облак, се извръща и продължава нататък. Подчинените го изпращат с замислени погледи, въздишат, прещракват затворите… И реших, че този холивуд не ми трябва. Демобилизирах, с една дума, Щейфон от прототипите.

По твърде неизразителните описания на настъпленията и отстъпленията в неговите мемоари се опитах да разбера в какво се крие ключът към тази личност, освен самолюбивото желание да докаже на околните, че той, въпреки еврейската си фамилия, не е по-лош, а може би е дори по-добър от тях.

Идеологията на Борис Александрович била проста, той я формулира с един кратък лозунг: „За велика, единна, неделима Русия – ура!“ Искрено чувство се прокрадва в неговия плач по „прекрасните устави на царската армия, съставени от мъдростта на предишните поколения“. И разбира се, както за мнозина мемоаристи от тази плеяда, за Щейфон значела много така наречената „полкова култура“, култът към родния полк с неговата слава, традиции и корпоративна етика.

Но въпросът за вътрешния раздор, който храбрият генерал не можел да не усеща в постоянно сгъстяващата се антисемитска атмосфера, остава за мене отворен. От други източници зная, че околните не забравяли изобщо за произхода на Щейфон. Той се гордеел, че неговият Белозерски полк е отлично снабден, че не изпитва нужда от нищо, а съратниците му се подигравали зад гърба на пестеливия командир заради неговата „юдейска стопанственост“.

Главният парадокс на тази удивителна биография се пада, разбира се, на годините през Втората световна война, когато Борис Щейфон, емигрирал в Югославия, оглавил Руския охронитилин корпус, който се биел с партизаните, а след това и със съветските войски.

Ще припомня, че фашистите унищожили в Югославия две трети от еврейското население и войските на Щейфон, служещи по гарнизоните, няма как да не са участвали в хайките.

Немското командване знаело отлично за корените на Щейфон, но, ценейки високо неговите бойни качества, се ограничили със запитване до окупирания Харкив дали в православната църква има запис за неговото кръщене. Запис, за щастие на Борис Александрович, се намерил. През четиридесет и трета година той стигнал върха на своята военна кариера – получил званието германски генерал-лейтенант.

Хер генерал Щейфон (жалко, че „фон“ не е от правилния край)

Късметът го съпътствал през целия живот. Не го подвел и накрая. Б. А. Щейфон починал от естествена смърт на 30 април 1945 година и дори успял да легне с почести в немско военно гробище. Иначе можел да увисне на бесилото заедно с Краснов, Шкуро, Султан-Гирей и останалите колаборационисти от белите генерали.

Ще попитате: „А би ли могъл да се държи иначе в онази епоха един руски офицер с еврейски корени?“

Щейфон провежда преглед. Хайл Хитлер!

Представете си, би могъл. Пример – споменатият по-горе генерал Грульов, който пише в своята автобиография: „Най-важното, което старателно и неуморно държах винаги под светлината на моята съвест, беше това, че се борех според силите си – пасивно или активно – срещу несправедливите обвинения и гонения на евреите. Следвайки в тези случаи „гласа на кръвта“ и повелите на сърцето, виждах същевременно в тази борба съкровено и разумно служене на Русия, моята Родина, според дълга на съвестта и дадената клетва“. Като юнкер Михаил Грульов самоволно, с войнишката пушка в ръцете си, се спуснал да защитава варшавските евреи от погромаджиите, за което можели да го изгонят от училището, където постъпил толкова трудно. Щейфон – без значение дали бил юнкер, бял офицер или фашистки генерал – се правел в подобни случаи, че това изобщо не го засяга.

Казват, че евреин не е националност, а съдба. Например такава: мъжествен, целеустремен човек много иска цял живот да забрави за своето еврейство и дори успял.

Или не успял?

(Следва)