БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ / СЪДЪРЖАНИЕ И СТРУКТУРА НА КНИГАТА

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ - ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ЕКСКУРС И ОТСТЪПЛЕНИЕ / ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ПЪРВО, ВТОРО И ТРЕТО ПОСЛАНИЕ НА ЙОАН / ПОСЛАНИЕ НА ЮДА

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ

ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ

Новият завет завършва с книга, която е повече от подходяща за кулминация: Откровението на Йоан Богослов, известно също като Апокалипсис. Авторът нарича себе си Йоан, но не дава никакви пояснения и не уточнява кой именно Йоан. Йоан е популярно име в древността. В крайна сметка включили книгата в Новия завет след продължителни спорове сред църковните отци. Някога било разпространено убеждението, че Йоан, авторът на тази книга, не е никой друг освен Йоан Зеведеев, който, според всеобщото мнение, написал едно от четирите евангелия. Както вече казахме, Йоан, един от учениците на Христос, почти сигурно не е автор на Евангелието. И който и да е написал Евангелието от Йоан, Откровението на Йоан Богослов е написано от съвсем друг човек. Това ще стане очевидно за всеки, който сравни стиловете на двете книги на гръцки език. Най-вероятно Апокалипсисът е написан от някого на име Йоан, но кой е точно той – не знаем.

Това, че авторът посочва името си, го отличава от създателите на древните християнски и юдейски апокалипсиси. Както видяхме вече в глава 8, подобни книги били писани почти винаги под псевдоним. Така авторите се опитвали да убедят читателите, че текстът е написан от велики религиозни дейци от далечното минало, които можели да получат откровение от Бога и имали сила да разкриват небесни тайни (обикновено съдбата на света). Тези тайни можели да обяснят земните реалности, например ужасните страдания на Божия народ.

Когато говорихме за книгата „Даниил“, отбелязахме, че апокалипсисите имали повече или по-малко установена форма. Те са прозаични текстове, в които се разказва за тайно откровение, дадено на прорицател или пророк. Откровенията са представени неизменно под формата на причудливи видения, изпълнени със символичен смисъл. Въпреки че пророкът не разбирал често тяхната същност, почти винаги до него стоял ангел, който му обяснявал какво вижда. Понякога откровенията предсказвали по-нататъшния ход на историята. Друг път пророкът пътешествал по Небесното царство, чиито реалности намирали отражение на земята. И в двата случая откровението представлявало триумфално движение от ужасите на настоящето към завършека на всичко в края на времената, когато Бог и Неговият народ ще възтържествуват.

Съдържание и структура на книгата

Откровението на Йоан Богослов съответства до голяма степен на този модел. Заглавието му е взето от началните думи: „Откровение на Иисуса Христа, що Му даде Бог, за да покаже на рабите Си онова, което трябва да стане скоро“ (1:1). Откровението съчетава двете форми, за които говорихме току-що: то е едновременно историческа картина на бъдещето и небесно видение.

Видението на автора започва с впечатляващо описание на външността на „подобен на Човешки Син“ (1:12–20) – Христос. Той нарежда на Йоан: „И тъй, напиши, каквото си видял, и що е, и що ще стане след това“ (1:19). С други думи, той нарежда на автора следното: първо, да опише явилия се пред него сияен образ на Христос („каквото си видял“); второ, да разкаже за състоянието на църквите, съвременни на автора („каквото е“); трето, да предаде своето видение, предвещаващо края на света („каквото ще стане след това“). Първото нареждане на Христос авторът изпълнява в глава 1. Второто – в глави 2 и 3. В тях Христос предава чрез автора послание до всяка от седемте църкви в Мала Азия, в което говори за техните дела и дава наставления как трябва да постъпват занапред. Църквите преживяват трудни времена: те са апатични, подложени са на гонения и на нападки от лъжеучители. Христос възхвалява праведността на едни, като им обещава награда, и упреква отпадналите от вярата, заплашвайки ги със Своето правосъдие.

Третото нареждане на Христос авторът изпълнява в глави 4–22, където описва своето видение за бъдещето до края на времената. Разказът се развива по следния начин. През една врата авторът попада на Небесата. Там вижда Господния престол, заобиколен от прославящи Бога двадесет и четирима „старци“ и четири животни (гл. 4). В ръката на Седящия авторът вижда книга, запечатана със седем печата, които може да разчупи само онзи, който е достоен за това. В книгата е изложено бъдещето на земята. Пророкът плаче, че няма никой достоен да разтвори книгата, но един от старците казва, че има такъв. Тогава авторът вижда до престола „Агнец, като заклан“ (5:6). Този Агнец е Христос.

Агнецът взема книгата от Божиите ръце, при което старците и животните падат ничком пред него (гл. 5). И Христос снема печатите на книгата един по един. С всеки разчупен печат върху земята се стоварва бедствие: глад, война, смърт. Когато снема шестия печат, бедствията достигат своята кулминация и придобиват космически мащаби. Слънцето става мрачно като власеница, луната се обагря в червено, звездите падат от небесата, небето се скрива. Изглежда, че това е краят на всичко, че Вселената е унищожена. Но това е едва 6-а глава.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Откровението като тайна литература Някои читатели на Откровението на Йоан Богослов виждат в него „тайна“ литература, съдейки по тайнствените символи, с които е изпълнена книгата. Според някои символичният език на текста има за цел властите да не разберат за надвисналата над тях опасност. В това има доза истина, но нима някой представител на римската администрация би се забавлявал през почивните си дни с четене на християнска книга? По-вероятно е същността на символичните описания в Откровението и в другите апокалипсиси да се крие в друго. Символизмът на Откровението е следствие от самата тематика. Небесните тайни не са толкова прости и банални, че да могат да бъдат описани чрез просто преразказване на личен опит. За тяхната загадъчност и величие може да се разкаже единствено с помощта на странни неземни символи, отразяващи възвишените небесни реалности.

Снемането на седмия печат не води до една-единствена катастрофа. „Настана тишина на небето“, след което се разразяват наведнъж седем бедствия. Появяват се седем ангела, всеки от които държи тръба. Те тръбят един след друг и щом някой ангел затръби, ново нещастие поразява земята. В небесата, в морето и на земята стават стихийни бедствия, появяват се диви твари, които убиват и изтезават хората; навсякъде царят мъка и ужас (гл. 8–9). Седмата тръба предвещава началото на края (11:15), идването на Антихриста и на лъжепророците на земята (гл. 12–13) и появата на още седем ангели, „които имаха седемте последни язви, с които се изчерпваше Божият гняв“ (гл. 15–16).

Седемте църкви в Мала Азия (съвременна Анатолия), споменати в Откровението

Краят на света започва с падането на майката на блудниците – Вавилон, обременен с греха от гонението на светците (гл. 17). Градът е низвергнат сред ликуване на небесата, а на земята навсякъде се чуват само плач и ридания (гл. 18–19). След падането на Вавилон започва последната битка между Христос с Неговото небесно войнство и силите на Антихриста (19:11–21). Христос извоюва велика победа. Враговете на Христос са разгромени, а Антихристът и неговите лъжепророци са хвърлени в огнено езеро, където са обречени да страдат вечно.

Сатаната е окован и хвърлен в бездна за хиляда години, докато Христос и светците царуват на земята. След изтичането на хилядолетието Сатаната ще бъде освободен от тъмницата и ще предвожда за кратко някои заблудени народи. След това ще започне Страшният съд; всички живели някога ще възкръсват от мъртвите и ще получат отплата според делата си. Господ ще вземе верните Нему в Своето вечно Царство, а онези, които са приели дявола и Антихриста, ще низвергне в огнено езеро, където страданията им ще бъдат вечни. Дяволът ще бъде също хвърлен в това езеро, а заедно с него – адът и смъртта (гл. 20).

След това пророкът има видение, в което вижда новото небе и новата земя, които Господ е създал за Своя народ. От небесата ще слезе новият Йерусалим, чиито порти са обсипани с бисери, а улиците му са постлани със злато. Новият Йерусалим е прекрасно утопично място, където Христос ще царува вечно, където няма да има страх от тъмнината, няма да има болка и страдания, зло и смърт, където ще властват правдата и справедливостта (гл. 21–22). Пророкът завършва своето описание с уверения, че видението му е истинно и че ще се сбъдне много скоро.

(Следва)

ГЕНЕРАЛ СТЕФАН ТОШЕВ / ДЕЙСТВИЯТА НА III АРМИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 г. / ВСТЪПЛЕНИЕ

Текстът на книгата е извлечен от фототипния оригинал и трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3.1 Pro, а след това редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЕНЕРАЛ СТЕФАН ТОШЕВ / ДЕЙСТВИЯТА НА III АРМИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 г.

ИВ. ВАЗОВУ

На Тебе, певецо дивний, що с лира в ръка буди петдесет години българското самосъзнание и въодушавява народа за възвишена любов към родината мила; на Тебе, вдъхновений творецо на националния ни епос, що, с възпяванията на редицата ни труженци и левенти: Паисий, Братия Миладинови, Раковский, Караджата, Васил Левски, Ботев, Бенковски, Каблешков и пр., на геройските подвизи на славните ни опълченци през 1877 год. и на борбата ни при Сливница и пр., вля в младите поколения идейността за съзнателно самопожертвувание пред отечествения олтар и ги възпламени за общо скачане на бран, като мощни вълни към юг, запад и север; на Тебе великий родолюбецо, що и в дните на тежките продължителни борби мислено летеше с победните ни знамена и не престана да подхранваш бойния жар у нашите юнаци, посвещаваме тая си книга,— изложение на победните налети на въодушевените от идейност български синове в Добруджа, по златната тая земя, в която благодарение на вдъхновената ти лира, българите, ако и останали там под чуждо иго, не изгубиха пътя си, не умря в тях родното чувство, не загина българската им реч !!

ОТ АВТОРА.

                                        

Възтържено прекланям се герои Пред паметта и светлия ви лик, Ви паднали по чуки и усои, От вражеский куршум и хладен щик, Когато в нападите търчахте За удара неотразим с нож, Прескачайки падналите, ревяхте Урата й удряхте с сетня мощ; И под оловний плисък над главите, С гнев сечахте мрежите там тел И супостатите да повалите Напирахте с устрема си смел Върху окопите, заети силно, Изсипващи шрапнели ураган И мряхте шепняйки умилно: „Българио, земя свещенна нам, За тебе кръвта си днес проляхме, За славата на милия народ И светло бъдаще му изковахме И свобода за брата, клетий роб"! И днес лежите в гробниците свои, Изпълнили достойно дълг свещен, Но знаяйки станалото, герои, В миг съня ви бил би нарушен; Скокнали гневно бихте от леглата, И пак събрани плътно в боен строй, С напада си ужасен, с урата, Отново би се втурнали на бой ! .. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . Но спете мирно вий деца бурливи, Тръбата бойна не се чуе веч, Победните ни знамена шумливи Са свити, в ножната е бранний меч ! Г-л Т-В

ВСТЪПЛЕНИЕ

Докато I и II армии вече цяла година се сражаваха победоносно по бойните полета на запад и юг, III армия, съсредоточена между Русе и Варна, продължаваше да остава в пълно бездействие. Пръснати групово по лесовете и вълнообразните равнища на Дели-Ормана, ний с месеци приготовлявахме ред позиции срещу едно евентуално руско или ромънско настъпване. Изсякохме горите, прорязахме терена с пътища, прокопахме нивите и бранищата с окопи, за да създадем отбрана на страната, от Дунава до Черно море, на един грамаден фронт около 200 клм. Действително тази дълга отбранителна линия, поради липса на силни упорни пунктове (гребени и отделни височини), бе съвсем слаба, обаче това не ни плашеше. Ний само се отвръщавахме от мисълта, че може би ще ни се падне злата участ да се отбраняваме, а не да настъпваме, като другарите си от другите армии. Макар и да работехме, но умовете ни бяха на друго място — там, гдето цяла година вече гърмяха топовете и се лееше обилно българска кръв. Това относително бездействие и продължително копане бяха почнали вече силно да подбиват духът и да разколебават надеждата ни за възможна война с Ромъния, поради което много офицери и войници поискаха превод на Македонския фронт, а добруджанските доброволци почнаха открито да заявяват, че повече не могат да чакат и ще напуснат редовете на армията. Въобще всички намираха, че повече не може да се търпи, и трябваше да се вземат строги мерки срещу възможни инциденти по границата и да се тълкува и твърди на всички, че без бой няма да се мине, че войната е вече на прагът и пр.

И най-после, след годишно чакане, дойде въжделеният ден и Дели-Ормана писна от гайди, кавали и музики и се залюляха кръшни хора от войници, селяни и селянки. Всички се радваха, ликуваха, като че ли посрещаха някой Великден, като че ли още утре нямаше да задумкат топовете и да шурнат кърви изобилни... Защото несъкрушимата вяра във правотата на делото стояха по-горе от страха пред неизвестността на утрешния ден, и войника ни, проникнат дълбоко от съзнанието на отечествения дълг, бе твърдо решен да преодолее всички пречки, да пренесе и най-тежките страдания, да се бие с ярост и самопожертвуване и на всяка цена да постигне реализирането на националния идеал. Населението, имаше близки роднински връзки и почти еднакви стопански интереси с онова от завладяната през 1913 г. част от Добруджа, бе също обзето с радост, поради скорото премахване на тая умразна граница, що не допускаше чести сношения с роднини и познати, и пречеше за свободното обработване на имуществата, останали в ро-ромънската територия. Освен това, в тая погранична зона се намериха хиляди и хиляди беглеци от Добруджа, които, ако и вече години преселници у нас, не бяха престанали да копнеят за родните си места и с голямо нетърпение очакваха почването на войната, без да искат да знаят, че освен с ромъните трябваше да се бием и с братята руси... Тъй че там в Дели Орман всички с радостен трепет и с пълна вяра в победата посрещнаха началото на борбата за Добруджа, благодатната тая земя, гдето житото е злато, царевицата е сребро и стадата са неизброими, и на която Бог е дал български облик, останал с векове неизличим, както под вълните на иноземните нашествия, тъй и под ужасите на десетки войни; за тая Добруджа, за обезбългаряването на която не помогнаха нито турското и татарското масово заселване, нито 40 годишното ромънско владение с всичките му мероприятия за ромънизиране на тоя край.

.............................................................

Благословен да бъде Бог, Който забавя, но не забравя! Триж да бъде Той по-благословен, че тоя път не само не забравя, но не и забави!... Той бе премилостив към нас, но ний не съумяхме да използвахме Неговото милосърдие и благост! Защото, тъкмо в надвечерието на годишнината на Букурещкия мир, при празнуването на който готвеха да стегнат по-здраво обръча на блока около ограбена България, избухна Всеобщата война и не допусна да се извърши това още по-голямо пакостничество над нещастното отечество... Нашата цена изведнъж порастна; нас почнаха да ни търсят, и оставяше ни само да изберем верния път за достигане на националния идеал и благосъстояние... Решаваше се съдбата на целия свят, решаваше се славянската съдба, и следователно този бе именно момента, в който трябваше или да отговорим на веленията на кръвта, или пък да запазим, възможно по-дълго време, пълен неутралитет.

Но уви!... освобождението на останалите под неволя, по силата на Берлинския договор, братя, бе въжделената българска мечта и свещен идеал в продължение на 40 годишно политическо съществуване. В стремежа си за национално обединение, ний, в 1913 г., не само видехме тоя идеал покрусен, но даже изгубихме и южна Добруджа. — Раната от току що извършената операция, бе още съвсем прясна и силно болезнена, поради което копнежите на наболялата българска душа беяа майсторски експлоатирани до степен — да ни тласнат вcl всеобщата борба на страната на централните сили, рамо до рамо с турците, срещу родната Русия. Народа не искаше войната, наложиха му я; голяма част от интелигенцията реагира против нея, накараха я да млъкне, да занемее. Едни опозиционери намериха затвора, други свиха партийните си знамена и нашето присъединяване към централните сили в 1915 г. стана свършен факт. След една година Ромъния се обяви на страната на съглашенците и, в 1916 г. септември 2-й, се познаха Добруджанските операции.

С пълна вяра в победата, очаквайки руската помощ, ромъните застанаха зад силно укрепени пунктове, които, по тяхна сметка, ние не можахме превзе с недели и месеци, а веднъж пристигнат ли руските дивизии, тогава вече: „напред, в сърцето на България !" ... Да, така можеше да бъде, обаче съвсем не тъй излезе. Защото пред нас стоеше въжделената от 40 години Добруджа, а особено новоотнетите ни градове: Добрич, Тутракан, Силистра и Балчик, с богатите им околности; зад нас се намираха родните отечествени предели, които трябваше с гърдите си да защитим от опустошение; и защото най-после, в тая борба на живот и смърт по Добруджанските полета, ний се бихме с идейност и жар, тъй както и ромъните първоначално се биха за своята Трансилвания. Силата у правия всякога се отчетворява; святата идея неминуемо ражда дивите тласьци към славни подвизи и доблестно самопожертвуване! ... И завилня тогава ужасна буря по Добруджанските равница, и литнаха се напред вълните на едно неодържимо нашествие, кипящо от жажда за мъст и готово всичко да събори и оничтожи. Да, това бе едно вихрово дело, което не се нуждаеше от импулси и вземане на някакви строги мерки, но, като високо идейно и дълго очаквано от интелигенцията и масата, бе възприето с пълна готовност и жар, а особенно от жителите на осакатената с отнемането на Добруджа и постоянно заплашваната от ромънските домогвания за четвероъгалника, северна България.

Общ преглед на действията на III армия

От 1 октомври 1915 г. до 1 септември 1916 г., т. е. равно 11 месеца, III армия се намираше в очаквателно положение към Ромъния и в отбранително към Русия (по морския фронт). Частите използуваха тоя дълъг период: а) за усилване на границите във фортификационно отношение и за вземане на ред мероприятия по отбраната на Добруджанския и морски фронтове и б) за подготовка на персонала и частите в тактическо отношение и затвърдяване дисциплината и подигане духа у хората и в колективните строеви и нестроеви единици. Тая дейнось на армията не съставлява предмет на настоящото ни изложение и ще бъде оставена да се опише при друг случай.

В надвечерието на военните действия, III армия, която до това време бе подчинена на Щаба на Действующата Армия, премина въ подчинение на щаба на групата Макензен.

Действията се почнаха на 2 септември и, според техния развой, те се подразделят на четири периода:

Първият период започва от деня на обявяването на войната и свършва на 19 септември, като включва: боевете около Тутракан, Добрич, Кочмар, Сарсънлар, Муси бей, Деведжикьой, Аптаат, Теке дере, Кара Осман и първата атака на Кубадинската позиция;

Вторият период започва от 20 септември, когато III армия премина временно към отбрана, и свършва с 3 ноември, като включва в себе си: превземането на Кубадинската позиция, завладяването на Черна вода, Меджидие и Кюстенджа и първия опит за изтласкване на противника оттатък долни Дунавъ;

Третиятъ период започва от 4 ноември и свършва на 14 декември същата година и включва: упоритата отбрана на армията на линията езеро Ташавлу — с. Бонахчик и осуетяването опита на противника да разбие армията и я отхвърли на юг;

и

Четвъртият период започва от 15 декември и свършва на 5 януари 1917 г., в който ден противникът бе прогонен оттатъкъ Дунава и Добруджа бе окончателно освободена.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „МАЙЧИНСТВО И БЕБЕТА“

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / „МЕДИК“ / „ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / „КИНОДРАМА“ / „РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / „БЪЧВА“ / „ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / „СИЛНО СРЕДСТВО“ / „БЯС“ / „ДАМСКА МЪКА“ / „ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / „ГАЛОШ“

1927 г. – „МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „ОПЕРАЦИЯ“ / „ЦАРСКИ БОТУШИ“ / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“ / „СБИВАНЕ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

1928 г. – „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“ / „ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА“ / „НАУЧНО ЯВЛЕНИЕ“ / „КОТКАТА И ХОРАТА“ / „ЧУЖДЕНЦИ“ / „ДРЕБЕН СЛУЧАЙ“

1929 г. – / „СЕРЕНАДА“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАЙЧИНСТВО И БЕБЕТА

Ето на кого не завиждам — на бабите. Ето на бабите, наистина, съвсем вярно, по някаква причина не завиждам. Няма за какво, как да се изразя, да им завиждам.

Това е неповратлив народ. Оправят се в живота зле. Или ще го кажа така: неумело. При това, поради възрастта си, не могат да се занимават с физкултура, от което имат постоянна душевна меланхолия и ни разбират пътищата на строителството. И изобщо се вкопчват в стария бит.

Ама аз не казвам нищо — има най-различни пансиони за престарели баби, разни, така да се каже, приюти. Приемат ги там. Дават им там да ядат. Там им е светло и топло. И пият там чай, нагъват меки кифли и замезват с кюфтета.

Разбира се, не всеки може да попадне там. Иначе, нали разбирате, щяха да се натъпчат прекалено много. На някои може трудовият стаж да не им стига, за да влязат. Пък и се срещат някои класово неиздържани баби. На тях също не завиждам. Да ги съжалявам — не ги съжалявам, но не им завиждам.

Такава беше А. С. Баранова. Една такава стара баба. Беше ѝ невъзможно да си уреди пенсия поради неправилен произход. Съпругът ѝ бил, с извинение, бивш търговец. При царизма имал дюкянче.

Така че в това житейско отношение на старицата ѝ беше спукана работата. Най-вече защото всичките ѝ роднини измряха през бурните години на НЕП-а. А съпругът ѝ, бившият търговец, също не много отдавна почина от разстройство на сърдечната дейност. И остана тази гражданка без абсолютно нищо.

Тоест, какво ще рече — без нищо? Имаше там някакви вехторийки. Имаше някакви мебели, някакви лампи и абажури и всякакви разни дребни вещи от бившия ѝ мухлясал еснафски бит.

Само че тя си правеше сметката така: „Е — мисли си, — ще ги изям аз тия бивши вещи, пък може още тридесет и пет години да я карам. Това трябва да е ясно.“

А тук, разбира се, започнаха разни съквартиранти да ѝ преподават съвети.

— Ти — викат ѝ, — прави цветя за великденските празници. Или — викат, — се прехвърли на санитарния фронт — мий подове или бърши прозорци.

А сред домашните ѝ съквартиранти имаше един такъв изобщо кучи син, Петров-Тянуев. С една зума, интелигент. Той ѝ разправя така:

— Да допуснем — вика, — че човек трябва да се прехранва. И да допуснем, че не знае нищо, не разбира нищо, вкопчил се е в стария бит и не членува в профсъюза. Към кой фронт трябва да се насочи тогава? Ами към детския фронт трябва да се насочи. Нека да стават разни колебания, но, помежду другото, такова явление като майчинството и бебетата си остава винаги в сила. Или — вика, — в кухнята. Макар че — вика — последното претърпя някои промени. Случиха се разни обществени столови и изобщо разкрепостяване на домакините.

А. С. Баранова отговаря: — Кухнята не я мога безусловно. Аз — вика — се задъхвам извънредно силно от жегата и имам голямо сърцебиене. А що се отнася до бебетата — вика, — тях дори в ръцете си не съм ги имала никога и не ги разбирам.

Петров-Тянуев ѝ разправя така:

— А на вас — вика, — нищо такова не ви трябва. Аз — вика — се огорчавам много и съчувствам, че не съм дама, иначе — вика, — съвсем свободно бих се сдобил с лек и приятен живот. Щях да се разхождам по градинките, щях да ходя по булевардите. Щях — вика, — да хваля разни дечица. С други думи, да казвам на майките нещо похвално в смисъла за техните малчугани или техните бебета. Родителите — вика — обожават много това и няма да останат длъжни. А вие — вика — сте още повече една такава чистичка бабичка. На вас една копейка ще им бъде неудобно да ви дадат. Две копейки ще ви дадат. А някои и три. Или ще ви поръчат да направите на мъничето клизмичка. Или ще ви помолят да сварите кашичка. С една дума, за вас е много прилично да отидете на детския фронт.

Или той я навивал още, или тя вдянала веднага какво е и що е, ама, действително, тръгнала по такава една лека пътечка.

Седмици, може би, три или две живееше славно. Имаше меки кифлички и детски квадратни бисквити. Имаше сандвичи и детски играчки. Но после тази работа не ѝ хареса и се прехвърли на санитарния фронт.

Тоест, не че не ѝ хареса. Хареса ѝ. Само че беше невъзможно да се работи. Нерентабилно. Пробутаха ѝ едно бебе.

Имаше един разговор на булеварда. Едно момиченце ѝ хареса. И каза това на майка му.

Майката, чието беше бебето, ѝ вика така:

— Вие — вика, — действително ли обожавате така децата

— Че как иначе — вика, — направо изгарям, като ги гледам.

— Ами — вика — подръжте момиченцето. Първо го подръжте, после го поносете.

И изчезва от хоризонта. Не се явява обратно. Нашата А. С. Баранова чака и се вълнува, но после предава бебето в милицията.

А в къщата ѝ се смяха много. Петров-Тянуев вика:

— Това — вика — е просто нещастен случай. Не се изисква, разбира се, да ги хвалите чак толкова много, но това е сигурна, свята работа — майчинството и бебетата. Умолявам ви, не я зарязвайте!

Обаче А. С. Баранова я заряза и се прехвърли на санитарния фронт. И не живее чак толкова зле. Макар и не чак толкова добре.

1929 г.
 

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ИВАН КАТАЕВ, „ЛЕНИНГРАДСКОТО ШОСЕ“ (1933 г.)

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА

1900 г. – 1910 г. - ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“ / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“

1910 г. – 1920 г. - НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“

1920 г. – 1930 г. - ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“ / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

1930 г. – 1940 г. - МАРИЕТА ШАГИНЯН, „ХИДРОЦЕНТРАЛА“ / ИЛЯ ИЛФ И ЕВГЕНИЙ ПЕТРОВ, „ЗЛАТНИЯТ ТЕЛЕЦ“ / АНДРЕЙ ПЛАТОНОВ, „ОТ ПОЛЗА“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1930‑те

ИВАН КАТАЕВ

„ЛЕНИНГРАДСКОТО ШОСЕ“, 1933 г.

Да започнем разговора за 1933 година, за повестта на Иван Катаев „Ленинградското шосе“. Доста неочаквано е, че избрахме за елитната, златна стотица повестта на Катаев (подчертавам – на Иван Катаев, а не на Валентин). За това има две причини. Първо, това е наистина много добра повест. Второ, старая се все пак да не говоря за онова, което е широко известно. Вече отнесохме известни упреци за това, че при нас 1927 година, да речем, не е отбелязана със „Завист“. И наистина, „Завист“ на Олеша е един от ключовите текстове, но аз запазвам Олеша за 1965 година, за посмъртната публикация на най-голямата му книга „Нито ден без ред“, която започва да се нарича после „Прощална книга“. Струва ми се важно да поговорим за нея. Старая се да говоря все пак за неща, които не са в момента център на вниманието.

Не съм завистлив човек, още повече че в съдбата на Иван Катаев няма на какво толкова да се завижда. Той е писател, репресиран и разстрелян като повечето талантливи прозаици през 30-те години. Поетите понякога успявали да оцелеят или чрез мълчание, или защото Сталин все пак разбирал нещичко от поезия. Но косата на смъртта косяла безотказно и поетите. За прозаиците обаче, особено за такива като „перевалците“ (през 20-те и 30-те години групата „Перевал“ се опитва да запази известен идеологически неутралитет) не се очертавало, разбира се, нищо добро. И все пак, макар че в съдбата на Катаев няма за какво да се завижда, четох „Ленинградското шосе“ с изгаряща завист просто защото такава проза няма отдавна. В известен смисъл смятам Иван Катаев за предтеча на Трифонов. Бъдещите трифоновски подтекстове, образът на Москва, който е ключов за литературата от 60-те и 70-те години – всичко е катаевско. Точно за това ще си поговорим сега.

Изобщо цялата проза от 30-те години се разделя ясно на две групи. Първата, по-голямата част, е радостно възпяване на социалистическото строителство. За кого говорим преди всичко? Разбира се, за Гросман. Макар че през тези години Гросман пише разтърсващия разказ „В град Бердичев“, у него присъства все пак една доста ясна идея, изстрадана и напълно искрена, че новият свят и изграждането на новия живот са благодатна и прекрасна тема за литературата, че новите хора са вече факт. В недовършения си роман „Степан Колчугин“ той също описва пролетариата като движеща сила на революцията. И, за бога, вярва искрено във всичко това. Тук спада и – колкото и да е тъжно да се признае – разказът на Бабел „Нефт“, в който е представен сладникавия и стоящ много под нивото на таланта на Бабел образ на жена от нов тип, която работи в изследователската сфера, в геоложките проучвания, планира колко нефт ще добие Русия, чертае грандиозни планове и решава същевременно личния живот на своята приятелка. Това са общо взето образи на победители и покорители на новия свят. Целият руски производствен роман в диапазона от „Хидроцентрала“ до „Ден втори“ разработва същата тема. Има и втора група литератори – това са хора, които по-скоро съжаляват горчиво за случващото се или най-малкото разбират, че родилните петна и родовите черти на Русия не са изчезнали, че вместо индустриализация ще настъпи гибел. Това е преди всичко Платонов, който разбрал много бързо, че всичко свършва в един изкоп, това е Леонид Леонов, който в романа си „Скутаревский“ и особено в „Пътят към океана“ успява да покаже утопичността, невъзможността на това строителство. Това е Пилняк, който доста ясно показва, че всичко се връща към старата матрица. Иначе казано, това са хора, които не вярват в тази новост. Иван (непрекъснато подчертавам това, защото Валентин е далече по-известен) Катаев заема в този свят съвсем особено място. Той съжалява искрено и съчувства на онези, които не се вписват в новата матрица. Не може да се каже, че симпатизирал на строителите на новия свят или че го обичал. Но най-важното е, че е възхитен от мащаба на случващото се, от страната, която може да си позволи подобен размах.

Иван Катаев

Вечният въпрос е на чия страна е Катаев в „Ленинградското шосе“: на страната на старците ли, които загиват? На страната на разкулачените или църковниците? Не, в неговата книга те са доста непривлекателни, жалки хорица. На страната на новите хора ли, като децата на Сава Пантелеев, които са дошли да го погребат? Ами не, те са скандалджии, искат да арестуват всички, те са душевно празни, лишени от милосърдие. И макар че са весели, жизнерадостни и отлични професионалисти, подобни хора не могат да бъдат провъзгласени за нормална алтернатива. Тогава на чия страна е? Ами на Ленинградското шосе. Той е за това, което се получава като резултат. Той е за онази пирамида, която всички тези хора издигат от своите тела, за онази грандиозна картина, която се получава накрая.

Финалът на „Ленинградското шосе“ е внезапно тристранно описание, несвързано по никакъв начин с повествованието и откъснато от него – първо на Ленинградския проспект, след това на стадион „Динамо“, после на Червения площад, цяла гигантска магистрала, пресичаща Москва, преминаваща от Червения площад през „Тверская-Ямская“, през бъдещия площад „Маяковский“ (тогава все още „Кудринский“), изцяло през „Триумфална“, през стадион „Динамо“, където приветстват на крак пристигнали там турци. Тя завършва с мирните московски покрайнини, където са погребали току-що стария майстор. Този път, това шосе е отговорът, великата картина, в която се подрежда всичко заедно с нашите житейски съдби и в нея е тяхното оправдание. Мнозина питали какво означава московският пейзаж във финала на „Дългото сбогуване“. Какво иска да каже Трифонов с този образ, явно позовавайки се на Катаев: „А Москва отива все по-напред, през околовръстната линия, през овразите, полята, издига кула след кула, каменни планини с милиони светещи прозорци, разкрива древни глини, забива там исполински циментови тръби, зарива изкопи, събаря, извисява, залива с асфалт, унищожава без следа, а сутрин по метростанциите и автобусните спирки има гъмжило от хора, с всяка година все по-гъсто. Ляля се чуди: „Откъде толкова народ? Дали са прииждащи, или са пораснали децата?“ С тази фраза – огромна, разпростряна на няколко реда, както винаги при Трифонов, завършва повестта. Какво иска да каже с това? Каква е тази амбивалентност? На чия страна е истината: на Ляля, на Ребров, на чия? А истината е на страната на Москва, която се носи напред, на страната на онази пирамида, която се гради от кости. Това е един много нестандартен, неприличащ на нищо друго извод, но той е взет от Катаев. Мисля, че това е единствено възможният вариант.

Ето какво пише Катаев за семейството на починалия Сава Пантелеев. Сава Пантелеев е почти седемдесетгодишен обитател на къща в тогавашните покрайнини на Москва (днес „Сокол“ – един съвсем престижен жилищен квартал). Той дава половината къща под наем, децата му са поели по своя път, а самият той непрекъснато купува от вехтошаря някакви вехтории и ги поправя. В ръцете му, както у героя на Платонов от „Произходът на майстора“, има „способност за всякакъв занаят“, обича много да потяга и ремонтира всичко. Но проблемът е там, че понеже като цяло той е човек незавършен, същински неудачник, дори и тези поправени неща работят много зле. Цялата къща е задръстена с някакви уродливи вещи, истински изчадия на това семейство, часовниците вървят неточно. Единственият що-годе приличен артефакт в дома е една също толкова чудовищно уродлива порцеланова фигурка, купена някога през 20-те години, която по чудо се е местела заедно със семейството и е оцеляла при всичките му премествания. Обърнете внимание с какъв правилен и чист език, за прозата от 30-те години това е рядкост, тя цялата е или орнаментална, или нарочно ръбата, както е при Гладков, или пък съвсем непоносимо рустикална, както е при Панфьоров, той описва това семейство:

„И всички, които се бяха събрали тук, произхождаха от онзи, който лежеше там, и пазеха несъмнена прилика с него: тези меко очертани, розовеещи бузи с онези, наболите, жълтите, изпъкналите, светещи чела с онова със застиналите бръчки по дебелата кожа.

Този, който беше дал на света толкова животи, който ги беше заченал в нищета и алкохол, беше свършил. А те, младите, продължаваха: разхождаха се насам-натам, въздишаха, остроумничеха крадешком.

Това беше здраво руско работническо семейство от Западния край, семейство, преживяло със своя народ и своята класа всички велики промени и сътресения от последните две десетилетия. Годината хиляда деветстотин и петнадесета го изтръгна от усвоената почва и, след като му сложи задълго печата на бежанско, го прогони в каруци и товарни вагони през цялата буреносно притъмняла равнина, за да го захвърли в едно брашнено и без пътища градче на брега на Волга. Разпиляло по пътя цялата си дървена, парцалена и глинена покъщнина, семейството изнесе от Запада само склонността към спретнатост, мъчителна за настъпилите времена, само лекото дистанцирано „вие“ към родителите и навика да дават децата едно след друго в градското училище. Докато бащата приспособяваше уменията си на кожар към хода на парната мелница за булгур, докато по-големият син возеше военни товари по Сизрано-Вяземската железница, а вторият, преместил се в Москва, поправяше очуканите фармани и блерио в завод „Дукс“, двете дъщери с подкрепата на бежанската благотворителност завършваха образованието си, а най-малката растеше. Есенните бури на деветстотин и седемнадесета и месеците, полетели след тях, разпиляха още по-далече двамата синове; първите смислени и дълги писма бяха получени от единия край Казан, от втория – от щаба на Южната завеса; на последния син, връстник на революцията, беше отредено нелеко ранно детство. Гражданската война, стиховете, младежкият съюз, свободата на откритите, безкрайни пътища разделиха със семейството и по-голямата дъщеря; оттогава тя повече не живееше у дома. А и самият дом скоро се вдигна за втори път от своето място. Двадесет и първа година, лъхвайки страшно от Заволжието с азиатска беда, откъсна семейството от котвата и го захвърли тук, в подножието на Москва, в крайградската махала, където Сергей, вече демобилизиран по това време, взе под наем на името на баща си същата тази къщурка. Настъпи щастлив общоруски миг на завръщания, срещи, отдих, освестяване; и Пантелееви се събраха тук всички наведнъж под един покрив, и дори щурата Александра, тогава в шинел, препасан с колан, се отби за кратко. Но се срещнаха само за да се разделят отново – окончателно, навеки, откъсвани един от друг вече не толкова от верстите, колкото от разминаването на съдбите им. Старите останаха с двете най-малки деца, после прибраха и внучката и живееха така със заплатата на Сава като заводски пазач, последните две години с пенсията, от даване на стаи под наем, със случайните червонци от порасналите деца, живееха плахо и безшумно.“

Тези две, а сега вече и три поколения на семейството са противоположни, безусловно, по своя вектор, макар че всички приличат на Сава Пантелеев. По какво си приличат? По вечната, страшна незавършеност на съдбата. Това е важна особеност, която се промъква някак си там у Катаев. Той през цялото време дава да се разбере, че децата на Пантелееви, които уж са се вписали толкова успешно в света, също носят фатален дефект.

Александра – поетеса и агитаторка, сега журналистка, е оставила внучката на старците и все не може да си намери мъж според нравa си. За другите е ясно, че и женитбите им са нетрайни, и в тяхната заетост се усеща също някакъв фалш и самонавиване, в техния номадски живот – липса на уют и опора. На погребението пристига колар, който позна Пантелеев от предишния му живот и се оказва бивш кулак, а те искат веднага да го пипнат и да го предадат на ГПУ. Това желание също идва от някаква вътрешна, страшна непълноценност. У Сава всяка работа спори в ръцете му, а междувременно след това не работи нищо, както и те не са се вписали докрай в новия живот. Във всичко има фатална щета, недостиг. В какво се състои той? Вероятно в това, че както на Сава, така и на тях им е присъдено едно страшно вродено уродство, една страшна вродена непълнота. Това е вроденото чувство за собствена неправота, липсата на собствено достойнство. Затова този дом е без котва, затова с тях може да се направи всичко, каквото човек пожелае.

Строго казано, защо умира Сава? Той дава стая под наем на един куплетист, който се изявява под псевдонима Адолф Могъщия. В действителност той е бездарник, пошъл човек. Навикал се на Сава, заплашил го да го изобличи, да го даде под съд и отказал да плати. Сава, вместо да го изхвърли по стълбите, умира от страх през нощта.

Всички тези хора се веят по света точно защото нямат корен, нямат котва, нямат самоутвърденост, някаква здрава основа. В това е и трагедията, че се носят из цяла Русия и не се пускат никъде корени. Усвояват непрекъснато за момент нови пространства. Всички деца на Пантелеев са заети с усвояването на нови земи, със строителството на заводи, но е ясно, че земите няма да са техни. Те не са стопани на нищо, в това е целият им кошмар. Единственото нещо в случая, което е трайно и стабилно, е Ленинградското шосе, което се простира в безкрайността и поглъща в себе си всичките тези съдби.

Възниква естественият въпрос: ако повестта на Иван Катаев е до такава степен безоценъчна и неутрална, ако съдържа предимно доста обективни данни и е съвършено аполитична, защо пострадал авторът?

Катаев е „перевалец“, а не раповец, спътник в пътуването, както се казвало тогава. Първо, „перевалците“ в масовия случай, начело със своя теоретик Воронский, били под подозрение от страна на съветската власт, защото представлявали организирана група. При съветската власт е по-добре да не принадлежиш към никакви групи, всяка група е вече зародиш на съпротива.

Затова Воронский не успял да види издадена своята най-добра книга – биографията на Гогол, затова и Катаев, още от 30-те години, от публикуването на разказа „Мляко“, бил подложен на яростна критика, главно заради християнски мотиви, за реабилитация на църквата, въпреки че там няма нищо подобно. Дори в „Ленинградското шосе“ живеещият край църквата бивш безпризорник е един от най-неприятните герои.

Проблемът е очевидно в това, че у Катаев – и критиката го е усещала безпогрешно – имало много истинска, дълбока, неизмислена човечност. Хуманизмът, който се съдържа в творчеството му, е точно това, което отблъсквало идеологическата критика. Катаев не е готов да пожертва човека в името на най-великите грандиозни промени.

Разбирате ли, както раповците имали един вид антиусет и провъзгласявали за правилно всичко най-бездарно: колкото по-бездарен е един автор, толкова е по-правилен, без значение какъв е произходът му, точно такъв усет за талантливото имала и погромната критика от 30-те години. Катаев просто пише много добре. Това е наистина е рядко явление: плътна, икономична, чиста реч без диалектизми, без новоговор. Ето затова, за повестите „Съпруга“, „Поет“ и „Сърце“ не го обичали, за това, че пише толкова удивително чисти неща. Странно е например, че за него не се е застъпил дори Горкий, който се застъпвал за всички. Защо? Вероятно защото Горкий – той, между другото, разлюбил и Леонов през тридесетте години – не обичал да се застъпва за онези, които пишат по-добре от него.

Ето защо този полузабравен писател преживял своето второ раждане през шестдесетте години, когато съпругата му, която спасила героично неговото име и неговите ръкописи, и между другото, също е добра поетеса, започнала да публикува повестите му. Тогава се чувало гръмко името на другия Катаев – Валентин, който творял вече в духа на мовизма, затова у мнозина, както и у мене навремето, сборникът с творби на Иван Катаев се озовал по погрешка. Но едва след като попадна у мене, осъзнах, че неговият велик съименник му отстъпва много по вроден талант.

Когато днес нашият личен живот ни се струва безсмислен (а той, разбира се, особено в такава променяща се страна, няма някакъв особен смисъл), можем да си помислим по катаевски, че все пак след нас остава онзи пейзаж, който сме създали. Този пейзаж някога, ако не достави эстетическа наслада на зрителя, поне ще разкаже много за нас. От всичко остава Ленинградското шосе и това, най-общо казано, не е най-мрачният извод.

Не е ли Иван Катаев роднина на Валентин Катаев и брат му Евгений Петров?

Не, между тях няма никаква роднинска връзка. За сметка на това бил първи братовчед на великия математик академик Колмогоров. Колкото и странно да е, когато станало въпрос за неговата реабилитация, най-много се застъпили за Катаев математиците. Трябва да отбележим също, че самият той имал (което вероятно също го погубило) изключително много връзки. Лично бил необичайно привлекателна фигура, с много хора дружал, познавали го мнозина. Бил един от центровете на руския литературен живот.

Не може да се каже, че бил влиятелен, но хората се вслушвали много в неговото мнение, в думите му и в критиката му, не на последно място и защото бил един от създателите на „Литературен вестник“ („Литературная газета“). Както си спомняте, той бил основан от Делвиг през 1831 година, но го възобновил Катаев след Първия конгреса на писателите. В „Литературен вестник“ той бил един от най-добрите, най-безпристрастните редактори. Там публикувал наистина добри неща. Ние, разбира се, сме длъжни да си припомним тази негова роля, особено като имаме предвид ужаса, в който се е превърнал „Литературен весник“ днес.“

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / КАК ТРЯБВА ДА СЕ ЖИВЕЕ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА / ДАМАТА С КУЧЕНЦЕТО ИЛИ МОМИЧЕ С ХАРАКТЕР / ИЗЧЕЗВАНЕ ЗА ДВАМА / ОБРАЗЪТ НА ЕНЕРГИЧНИЯ ГЛУПАК В РУСКАТА ИСТОРИЯ / ЛЮБОВНИКЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА / ОТГОВОР НА ЕДИН ЧЕСТО ЗАДАВАН ВЪПРОС, ИЛИ ХУБАВО Е ДА СИ БЕЛЕТРИСТ / САТУРН ЕДВА СЕ ВИЖДА / ЯПОНСКИЯТ БОГ / НЕПРИЯТЕН ФАКТ / ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА НА ВЕСЕЛИЯ ЧОВЕК / АКО БЯХ ШÒГУН / МЕЧТА ЗА УКРАЙНА / КАК СЕ РАЖДА ИДЕЯТА / ПОЕТЪТ ЦАР / ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е ТЕАТЪР / ОТ АРИСТОКРАТ ДО ДЪНОТО (И ОБРАТНО) / НАЙ-СТРАШНИЯТ ЗЛОДЕЙ / PRO DOSTOYEVSKY / КОЛЕКЦИОНЕРЪТ НА ВЕТРИЛА / ФЕНОМЕНАЛНИЯТ ДОКТОР БАРИ / СВОЙ СРЕД ЧУЖДИ / ЗА СЛЯПАТА ЛЮБОВ / ЗЛАТНИЯТ НОС или ТРУДНОСТИТЕ НА ПРЕВОДА / ДВОРЕЦЪТ НА ЖЕЛАНИТЕ ЧУДОВИЩА / ПОЛИВАНОВ / БЕЛИТЕ РАДЖИ / НЕИЗПЯТА ПЕСЕН / КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЛЕГИТИМНОСТТА НА АНТРОПОЦЕНТРИЗМА / ЖЕНАТА, НА КОЯТО Ѝ ПРЕЛЯЛА ЧАШАТА / БЯГАЩА ПО ВЪЛНИТЕ / БОРИС ПЪРВИ, КРАЛЯТ НА АНДОРА / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 1. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ СТРАСТ / ПИСАТЕЛКАТА И УБИЙСТВОТО 2. ЕТНОГРАФСКО КРИМИНАЛЕ / БЪРЗАЙКИ ДА ПРАВИМ ДОБРО

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

КАК ТРЯБВА ДА СЕ ЖИВЕЕ

На юношата, който обмисля живота си и решава по чий пример да го изгради, ще кажа без да се замисля: не го изграждай като другаря Дзержински. А го изгради като Василий Ерошенко.

Вие най-вероятно не сте чували това име, но в Япония го знае всяко по-малко или повече начетено дете.

За сравнение (в Яндекс и в японския Yahoo):

Съдбата поставила от самото начало този човек в невъзможно тежки условия. Както биха казали днес, нямал никакъв шанс за житейски успех.

Паднала му се епоха от онези, за които се казва: „времената не се избират, в тях се живее и се умира“ (предимно второто). Краят на XIX и началото на XX век. Затънтена руска провинция, селска (тоест сива, депресивна) среда. На четиригодишна възраст момчето се разболяло тежко и ослепяло завинаги. По-късно ще каже: „Смътно помня само четири неща: небето, гълъбите, църквата, на която живееха, и лицето на моята майка.“ С този визуален спомен за света живее оттам нататък.

Какво може да направи с такива първоначални дадености? Да се самосъжалява, да мрази всички наоколо, да проси милостиня, да я изпива в кръчмата, а когато започне Гражданската война и спрат да му дават милостиня, да свърши в канавката.

Василий Ерошенко се разпоредил с живота си по друг начин.

В приюта за слепи деца искали да го научат на кошничарство и правене на четки, за да може недъгавият поне да изкарва някак си парче хляб, но Вася предпочел да учи музика. Свирел на китара, после усвоил цигулката. Пораснал и започнал да свири в оркестъра на прочутия московски ресторант „Якор“. На слепия цигулар разказали, че в Лондон има Музикална академия с отдел за незрящи. Но как да стигне дотам, с какво да плати обучението си, от какво да се издържа? Недостижима мечта.

Мечтите се въплъщават в живота от хора, които не униват, а живеят пълноценно, интересуват се от интересни неща, не се плашат от недостижимото, а щом го постигнат, започват да мечтаят за нещо ново. Точно така живеел и Ерошенко.

Вместо да мрънка и да трупа сто години пари за учение в чужбина, Ерошенко се отдал изцяло на едно ново увлечение – запалил се по идеята за световния език есперанто. Научил го, сприятелил се с есперантисти, които по онова време били нещо като международна организация от фенове. Оказало се, че във всички страни есперантистите имат свои хора, всички си помагат един на друг и през 1912 година 22-годишният Василий заминал за Лондон. Есперантистите щели да го предават от страна в страна като щафетна палка. На този човек винаги, през целия му живот щели да помагат онези, които обичат новото (и да му пречат тези, които се страхуват от него).

Ерошенко като млад

Изглеждало, че мечтата му се е сбъднала. Но в Лондон музикантът есперантист научил, че в далечната страна Япония слепите се ползват открай време с привилегии: владеят специалното изкуство на масажа и се смятат за идеално пригодни да свирят на старинни струнни инструменти като шамисена. Освен това Василий се влюбил в мъдростта на Изтока, изчел куп свещени будистки книги (с пръсти, как иначе). Интересът му не бил религиозен, а интелектуален. Ерошенко не вярвал в Бога, а само в себе си и в добрите хора.

С дама с кимоно

През 1914 година бил вече е в Токио. Учи в Училището за слепи едновременно четири специалности: музика, медицина, психология и литература, без да броим всякакви приложни дреболии като масаж или моделиране. Усвоява акупунктурата. Японски език научава също с помощта на игла – боде звученето на думите върху картончета. Този човек притежавал някаква феноменална лингвистична дарба, през живота си ще научи не по-малко от двадесет езика, включително китайски, пали, пущу, бирмански, туркменски, чукотски… Колкото и фантастично да звучи това за мене, япониста, след като живее в Токио по-малко от две години, Ерошенко започва да пише и да публикува в списания приказки на японски език. Тези произведения и днес се смятат в Япония за класика на детската литература.

Ако си мислите, че младият човек със завинаги затворените очи не правил нищо друго, освен да учи нови неща, то се лъжете. Той живеел пълноценен живот във всичките му измерения. Преживял например тежка любовна драма.

Ерошенко винаги, във всяка страна, се сприятелявал с изтъкнати личности. Както е известно, ярките личности се привличат. През 10-те години на XX век в Япония, както и навсякъде другаде, най-ярки фигури били интелектуалците с леви убеждения – предимно анархистки. Ерошенко се влюбил силно в една анархистка (на име Ичико Камичика).

Мисля си, че любовта на слепия човек трябва да е по-зряща от обикновената, която твърде много се фиксира върху външността. Ичико Камичика била една от най-интересните японки на XX век. Смела, вярваща в светлото бъдеще, тя ще стане по-късно депутат в парламента (от левицата, разбира се), през 50-те години ще извоюва забрана на проституцията и ще доживее почти до стогодишна възраст. Но през 1916 година била млада и страстна. Обичала не слепия есперантист, а красивия анархист Сакае Осуги. Той пък обичал съвсем друго момиче (също анархистка) – Ное Ито.

Анархистки страсти: Ичико, Сакае и Ное

Любовният четириъгълник не довел до нищо добро. Ичико намушкала неверника с нож и влязла в затвора. Сакае Осуги оцелял, но няколко години по-късно жандармите убили него и Ное…

А Василий Ерошенко, още преди всички тези печални събития, заминал с разбито сърце отвъд морето. За Япония той ще каже: „Твърде малко земя и твърде много щастие“. (Формулировка, над която дълго размишлявах. Твърде много щастие? Може би.)

Когато говориш за Василий Ерошенко, направо започваш да се задъхваш. Този човек живял на света едва 62 години, а сякаш побрал в тях десет живота. Няма да преразказвам всичко – ще стане много дълго.

Но няма как да не опиша втората половина на тези странствания. Като бил навсякъде и опитал всичко (макар че не видял нищо), Ерошенко се върнал в Русия, която към онзи момент вече станала съветска. И нали бил писател на приказки, нямало как да не се увлече по комунистическата идея. Суровата Родина приела разказвача в стоманените си обятия и повече не го пуснала. Това как един свободен човек живял в несвободна страна, е съвсем отделен сюжет. Около него изтребвали постепенно всички интересни хора: идеалистичните борци за светло бъдеще, есперантистите, пътешествениците, алпинистите. Останали само неинтересните и онези, които се маскирали като неинтересни. Ерошенко оцелял по чудо, благодарение само на инвалидността си (но, разбира се, го разкарвали порядъчно по разпити).

Той продължавал обаче да търси новото, дори и затворен зад Желязната завеса. Живял на Чукотка, където усвоил местния език, научил се да управлява шейна слепешката и да ловува по слух (не зная наистина как става това). Живял в Туркмения, където разработил туркменски вариант на брайловата азбука. Преподавал на незрящи деца – първоначално в Кушка, а после в Ташкент.

Когато научил, че е смъртно болен, се отправил на прощално пътешествие из страната и успял да осъществи още една своя отдавнашна мечта – да поброди из якутската тайга.

Паметникът на В. Я. Ерошенко в село Обуховка, Белгородска област

Върнал се да умре в родното си село, където видял някога небето с гълъбите. Записките и архивите му изчезнали, иззети от компетентните органи по време на многобройните дознания. В родния му край забравили Василий Ерошенко, а общо взето никога и не го знаели. Спомнили си за него едва посмъртно, след много години.

Но ето какво ще ви кажа. Когато ме налегнат черни мисли – да речем, животът не ми харесва или имам дребни здравословни проблеми, – се сещам за Василий Ерошенко и ми става срамно.

(Следва)

КАК АВСТРАЛИЯ ОБЯВИ ВОЙНА НА ПТИЦИТЕ ЕМУ И ЗАГУБИ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На герба на Австралия щитът се държи от две животни — кенгуру и ему. През 1932 г. страната обявила война на едното от тях. А войната била почти истинска: кадрови военни, картечници, армейска отчетност. И практически Австралия загубила войната.

Двадесет хиляди гости от равнините

Всичко започнало с пшеницата. След Първата световна война държавата разпределила ветераните по ферми в Западна Австралия. Ето ти парче земя на края на пустинята — оправяй се. Но към 1932 г. Налетяла Депресията, цените на зърното се сринали, а обещаните субсидии така и не дошли. А през октомври в полетата на окръг Кемпиън дошли гости — около 20 хиляди птици ему от вътрешните равнини. В край, където дори дърветата могат да жилят, е трудно да изненадаш някой фермер. Но птицата, висока близо два метра, която изяжда посевите и троши оградите, успяла да направи това. Като добавка през дупките след тях се промъквали зайци, а заекът в Австралия е съвсем отделна сложна история.

Фермерите били ветерани от окопите и знаели добре какво прави една картечница с настъпващата пехота. Затова поискали от правителството именно картечници. Министърът на отбраната Джордж Пиърс дал неочаквано зелена светлина. На фронта заминал майор Мередит от Кралската австралийска артилерия, сержант Макмъри и канонирът О'Халоран. Дали им две картечници „Люис“ и десет хиляди патрона.

На 2 ноември армията се натъкнала на първите петдесетина птици ему. Птиците се разпръснали ветрилообразно и под откосите попаднали единици. На 4 ноември Мередит поставил засада край един бент — срещу дулата излезли над хиляда птици наведнъж. Фронтална атака в плътна маса, мечтата на всеки картечар от Сома. Само че картечницата засякла след една дузина убити. Останалите хиляда се обърнали и отишли да си дояждат пшеницата.

Било решено птиците да бъдат преследвани с камиони и да се стреля в движение. Не се получило: птиците ему бягат с близо петдесет километра в час, а натоварен камион се движи едва по пресечена местност. Освен това по бабуните картечарят се тресял толкова силно, че по време на цялото преследване не успявал да произведе нито един изстрел.

Партизанската тактика на птиците ему

Орнитологът Доминик Сервенти обяснил случващото се с военна теория: „Командването на птиците ему явно наредило да се предприеме партизанска тактика: тромавата армия се разпръснала на безброй малки отряди и използването на бойна техника станало неикономично“. Като оставим иронията настрана, всичко се случило точно така. Иначе казано, ятата се разделяли, държали се на разстояние и продължавали да ядат посевите.

На 8 ноември войската била отзована. Равносметката за седмицата: изстреляни 2500 патрона, убити „от 50 до 500“. Армията не успяла да ги преброи точно. В парламента попитали дали на участниците ще бъдат връчени медали. Но фермерите натиснали и четири дни по-късно кампанията била подновена.

Вторият опит продължил един месец. На 10 декември Мередит бил отзован окончателно. В доклада било отчетено: 986 убити птици, 9860 патрона, точно по десет на едно ему. Разбира се, че е трудно да се повярва на счетоводство с толкова кръгли числа. Майорът се изказал за противника почти с нежност: „Издържат на картечен огън като танкове“. Нямало човешки жертви — ако не броим репутацията.

Повече не дади картечници и армия на фермерите. А те молели за това още три пъти: през 1934 г., 1943 г. и 1948 г. Проработило друго — награди за убити птици и стабилни огради. Само за половин година през 1934 г. фермерите получили 57 034 награди. Без артилерия работата потръгнала доста по-бодро.