(За разработването на полупроводникови хетероструктури, използвани във високоскоростната електроника и оптоелектрониката)
Херберт Крьомер (Herbert Krömer) е един от най-влиятелните физици на съвременната епоха, чиито теоретични разработки създават на практика хардуерната основа на днешния информационен век – от мобилните телефони до високоскоростния оптичен интернет.
През 2000 г. той е удостоен с Нобелова награда за физика (заедно с беларуския учен Жарес Алфьорау) за „разработването на полупроводникови хетероструктури, използвани във високочестотната електроника и оптоелектрониката“. (Другата половина от наградата през същата година отива при Джак Килби за изобретяването на интегралната схема).
Ето подробен поглед върху живота, откритията и наследството на Херберт Крьомер:
1. Ранен живот и образование
Херберт Крьомер е роден на 25 август 1928 г. във Ваймар, Германия. Израства в трудните години преди и по време на Втората световна война. След войната започва да учи физика в престижния Гьотингенски университет. През 1952 г., едва на 24-годишна възраст, защитава докторска дисертация в областта на теоретичната физика на твърдото тяло, изследвайки поведението на електроните в транзисторите.
2. Кариера и преместване в САЩ
След като работи кратко в Централната телекомуникационна лаборатория в Германия, през 1954 г. Крьомер емигрира в САЩ. Там той работи в редица водещи изследователски центрове, включително лабораториите на RCA (Radio Corporation of America) в Принстън и компанията Varian Associates в Калифорния.
През 1968 г. преминава към академичната сфера, ставайки професор в Университета на Колорадо. През 1976 г. се присъединява към Калифорнийския университет в Санта Барбара (UCSB), където изиграва ключова роля за превръщането на институцията в един от световните лидери в науката за материалите. Остава там до края на кариерата си.
3. Големите научни открития
Приносът на Крьомер не е в създаването на един конкретен уред, а в брилянтните му теоретични концепции, изпреварили времето си, които впоследствие стават възможни за осъществяване. Работата му се фокусира върху полупроводниковите хетероструктури – материали, съставени от свръхтънки слоеве от различни полупроводници. Основните му постижения включват:
Хетеропреходен биполярен транзистор (HBT): През 1957 г. Крьомер публикува теория за транзистор, изграден от различни полупроводникови материали. Тази структура позволява на транзисторите да работят на екстремно високи честоти (много по-бързо от стандартните силициеви транзистори). Днес тези транзистори са в основата на усилвателите в мобилните телефони и сателитните комуникации.
Лазер с двойна хетероструктура: През 1963 г. ученият предлага идея за лазер, базиран на хетероструктурите. По онова време полупроводниковите лазери могат да работят само на много кратки импулси и при температури, близки до абсолютната нула. Идеята на Крьомер (която беларуският учен Жарес Алфьорау разработва независимо по същото време и пръв успява да осъществи на практика) позволява на лазерите да работят непрекъснато на стайна температура. Това откритие прави възможни фиброоптичните кабели (основата на световния интернет), четците за баркодове, CD/DVD/Blu-ray плейърите и лазерните принтери.
4. Нобеловата награда (2000 г.)
Когато Шведската кралска академия на науките връчва наградата на Крьомер, Алфьоров и Килби, на практика награждава хората, чиито открития довеждат до създаването на съвременните информационни технологии (IT). Без интегралната схема на Килби нямаше да има компютри, а без оптоелектрониката и бързите транзистори на Крьомер и Алфьорау нямаше да има бърз интернет, мобилни мрежи и глобална свързаност.
5. „Теоремата на Крьомер“ (Kroemer's Lemma)
Освен като велик физик, Крьомер е известен в научните среди със своята проницателна философия за технологиите. Той формулира така наречената „Теорема на Крьомер“, която гласи: „Основните приложения на всяка достатъчно нова и иновативна технология винаги са били – и ще продължават да бъдат – приложения, създадени от самата тази технология.“ Това означава, че когато се създаде нещо наистина революционно, хората първоначално не знаят за какво точно ще се използва. Когато Крьомер измисля своя лазер през 60-те години, никой не подозира за съществуването на оптичен интернет или на компактдискове. Технологията сама създава нуждите и индустриите на бъдещето.
6. Обобщение и кончина
Херберт Крьомер умира на 8 март 2024 г. на 95-годишна възраст. Той е учен визионер и типичен пример за това как фундаменталната наука и теоретичната физика могат да променят ежедневието на всеки един човек на планетата. Всеки път, когато проведете разговор по мобилния си телефон или отворите уебсайт (данните за който пътуват по оптични кабели чрез лазерни импулси), вие използвате технологии, родени в ума на Херберт Крьомер.
ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ
ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ
ЕКСКУРС
Юдеите и християните в древността
Посланието до евреите хвърля светлина върху взаимоотношенията между вярващите в Христос и юдеите, които не Го следват, а остават верни на религията на Свещените писания. Това поставя въпроса за взаимоотношенията между ранните християни и юдеите като цяло. Вече разгледахме този въпрос отчасти. Някои ранни християни поддържали възгледа, че вярата в Исус предполага спазване на юдейските закони и обичаи. Логиката им е разбираема: Исус е юдейският Месия, изпратен от юдейския Бог при юдеите за изпълнение на Юдейския закон. Следователно християнството е религия на юдеите. За тази група християни признаването на Исус означавало да приемат еврейския Бог и да сключат с Него онзи Завет, който Той сключил със своя народ, като за целта отбелязват юдейските празници, спазват хранителните забрани, обрязват се и спазват Шабата. Тези възгледи били присъщи на някои християни в Галатия, с които Павел спори.
Нито Павел, нито другите автори на Новия завет представят противоположен възглед. Според противоположната гледна точка Христос не е юдейският Месия, не е изпратен от юдейския Бог, а Еврейското писание не е вдъхновено от Бога. Въпреки че в нито една книга на Новия завет не срещаме такива възгледи, те достигнали до нас в по-късни текстове, например в учението на християнския богослов от II в. Маркион. Маркион твърдял, че учението му съответства на възгледите на Павел. Той отбелязва, че Павел е различавал Евангелието от Юдейския закон. За Маркион тази разлика е абсолютна. Евангелието и Законът са абсолютно различни неща. Благата вест донесъл Христос, а Законът бил даден от Мойсей. Няма съмнение, че Законът е даден на Мойсей от Бога, но не от Бога на Исус Христос. Богът, който дал Закона, е жесток, отмъстителен и безмилостен. Той е безусловно справедлив, защото дал на юдеите Закона, но тъй като го нарушавали всички, Той смятал за справедливо да наказва всеки човек със смърт. Но Богът на Исус е различен. Той е Бог на милосърдието и прошката. От това Маркион прави очевиден за него извод. Имало двама Богове.
Според Маркион Богът на Стария завет създал нашия свят, направил народа на Израел Свой народ и му дал Своите заповеди. Но понеже всички юдеи нарушавали тези заповеди, Бог ги проклел. Богът на християните не изпратил Своя Син на земята, за да изпълни Юдейските писания, защото те принадлежат на друг Бог. Исус дошъл на земята, за да спаси човечеството от правосъдието на юдейския Бог. Затова последователите на Исус трябва да отхвърлят всичко, което Богът на юдеите създал: Неговите творения (творенията на злия Бог не са благо), Неговите закони, Неговото Писание.
Така сред християните от II в. имало два противоположни възгледа за юдаизма. Една част от християните приемала връзката си с юдеите и смятала, че вярата в Христос предполага спазване на юдейските норми. Една от тези групи юдействащи християни се наричала ебионити. Друга част от вярващите в Христос отхвърляла всички юдейски обичаи и клоняла към мнението, че Исус не бил обвързан с юдаизма, следователно не би трябвало да бъдат обвързани и Неговите последователи. Най-влиятелното течение сред тях били маркионитите.
Както обикновено се случва в такива случаи, повечето християни се придържали към междинни позиции между тези радикални възгледи. Това се вижда добре от примера с новозаветните автори. Апостол Павел учел, че Исус е изпълнение на Юдейския закон, но същевременно настоявал, че езичниците, които не са спазвали никога Юдейските закони, не бива и дори не трябва да ги спазват след кръщенето си; те не трябва да се обрязват или да се подчиняват на хранителните забрани. Авторът на Посланието до евреите е склонен да смята, че Писанието било дадено от единния истински Бог. Но в същото време е уверен, че религията на Писанията е само предзнаменование за бъдещите блага, които Божият Син разкрил, изкупвайки със смъртта Си нашите грехове. А Матей казва, че Христос е изпълнение на Юдейския закон, че го спазва стриктно и че следователно Неговите последователи също трябва да спазват Закона.
В добавка към въпроса как християните разбирали своето отношение към юдаизма, е необходимо да разгледаме и един друг проблем: как християните се отнасяли като цяло към своите съвременници юдеи, които не повярвали в Христос? Това променя съществено представата за проблема и ни кара да се замислим как християнството се превърнало в антиюдейска религия. Няма никакво съмнение, че се случило точно това, макар че изследователите не са все още на едно мнение кога и как е станало. Но историята на християнството от IV в. насам е пропита (поне отчасти) с антиюдейски настроения, които през Новото време прерастват в радикален антисемитизъм. Още към средата на II в., както ще видим по-долу, имало християнски лидери, чиито изказвания били силно антиюдейски. Но защо това станало възможно? Самият Христос бил юдей, Учител, учениците Му също били юдеи; Исус ги учел на Своето особено разбиране за Юдейския закон. В началото на своята история християнството било секта в рамките на юдаизма. Как тогава се превърнало толкова бързо в антиюдейска религия?
Ключът към разбирането се крие в радикализма на първите християни, които провъзгласили, че разпнатият Исус е юдейският Месия. Макар че за съвременните християни това е неразбираемо, в онези времена подобни думи били за юдеите безсмислица (вж. гл. 12 за Павел). Разпнатият Исус бил пълна противоположност на онзи Месия, когото юдеите очаквали: велик воин и цар, подобен на Давид; или върховен съдия, когото понякога наричали Човешки Син; или могъщ първосвещеник, който ще управлява народа според правилното тълкуване на Юдейските закони. Евреите, които чакали идването на Месията (не всички юдеи Го чакали, както Го чакат днес всички или поне мнозинството), си Го представяли велик и всемогъщ, способен да съкруши всички врагове на Господа и да установи Царството си на земята. Исус не само че не направил всичко това, не само че не унищожил враговете Си, но бил съкрушен от тях, измъчван и публично разпнат. Затова повечето юдеи Го смятали за всичко друго, но не и за Месия.
Въпреки това християните отстоявали Неговия статут на Месия и смятали, че юдеите разбират погрешно смисъла на идването на Месията. Християните тълкували тази дума по различен начин. Знаейки, че Исус бил разпнат, и вярвайки в Неговото месианство, те измислили концепцията за разпнатия Месия. За целта препрочели многократно Писанието (Юдейската Библия) и открили места, в които се говори за страдащ Господен праведник. Той предаден на страдания заради спасението на другите и Господа ще отмъсти за него. За това особено ярко говорят 22 и 53 псалм. Християните заявили, че тези текстове говорят за Месията. Евреите оспорвали това твърдение, отбелязвайки, че посочените текстове не са месиански пророчества и в тях не се употребява нито веднъж думата „Месия“. Това не е убедило християните. Божият праведник трябвало да пострада, Месията е Божият праведник, следователно Месията трябва да пострада – така разсъждавали християните. За тях Исус бил страдащ Месия.
Така се стигнало до разделение между онези малцина евреи, които вярвали в Исус, и онова мнозинство, което не вярвало в Него. Разколът се е задълбочил от факта, че християните не само настоявали на месианския статут на Исус, но и смятали, че само вярата в Неговата смърт и във възкресението му определя принадлежността към Божия народ. Раждането от юдеи, обрязването, спазването на Юдейския закон – всичко това няма никакво значение. Да бъдеш „истински юдей“ означавало да приемеш месианството на Исус. А приемайки Неговото месианство, човек можел да спазва или да не спазва Юдейския закон.
Така се създала една странна ситуация: християните се провъзгласили за истински юдеи, за наследници на обещанията, дадени на Авраам, за хора, които разбират истинското значение на Юдейското писание, но при това не спазват неговите закони.
Защо християните не отхвърлили напълно Юдейското писание и не основали своя религия, към което ги подтиквали много учители, включително и Маркион? Една от причините се крие в своеобразното разбиране за религията в Древния свят. Хората в древността не се доверявали по правило на нищо, което изглеждало ново и скорошно в религията или философията. Нищо ново не можело да бъде истинно. Всяка истина водела корените си от далечното минало, била признавана от древните мъдреци и произлизала от авторитетите. Една от причините, поради които, както ще видим по-нататък в тази глава, християните били подлагани на гонения, е тази, че отхвърляли езическите вярвания, но не ги заменяли с никаква друга древна религия. Вместо това почитали човек, разпнат съвсем наскоро.
За да докажат древността на своята вярата, както и за да спрат гоненията, християните провъзгласили, че тяхната религия води началото си от най-древни времена. Тя е също толкова древна, колкото са еврейските пророци, колкото е и Моисей. Моисей живял 400 години преди гръцкия поет Омир, 800 години преди Платон. И Моисей предсказал идването на Исус. Християните впрегнали Юдейските писания в своя полза, провъзгласявайки, че тези текстове не принадлежат вече на юдеите. Писанието се превърнало в свещена книга не за евреите, а за християните. Юдеите сметнали това твърдение за глупаво. Християните от своя страна си присвоили свещените текстове, без дори да спазват изложените в тях закони.
Очевидно е, че през II и III век напрежението само нараствало. Появили се християнски автори, които започнали да полемизират в своите съчинения особено разпалено с юдеите. Такъв бил Юстин Мъченик, живял в средата на II век. Той доказвал, че Господ заповядал на евреите да се обрязват, за да могат властите да откриват по-лесно онези, които са белязани и заслужават наказание. Други автори, като Мелитон Сардийски, по-възрастен съвременник на Юстин Мъченик, били убедени, че евреите са виновни за смъртта на Исус, а тъй като Исус бил Бог – евреите са виновни в убийството на Бога (вж. по-долу отстъплението „Омилия на Мелитон за Пасхата“). Това е първият достигнал до нас пример за обвиняване на евреите в богоубийство.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Омилията на Мелитон за Пасхата
В края на II век Мелитон бил епископ на град Сарди в Мала Азия. В наши дни е известен преди всичко като автор на проповед, осъждаща евреите за убийството на Исус. В тази проповед се среща за първи път обвинение срещу евреите в богоубийство – те убили Исус, който бил истинският Бог, следователно са виновни за убийството на Бога. Подобно обвинение, разбира се, се използвало, за да бъде оправдано всяко насилие, извършвано когато и да било срещу евреите. Красноречието на тези обвинения е насочено отчасти към предизвикването на емоционална реакция. Ето няколко примера за разтърсващите и дори ужасяващи изказвания на Мелитон:
„Убиват Го. И къде Го убиват? Насред Йерусалим. Защо? За това че изцели куците им и очисти прокажените им, изведе слепите им на светлина и възкреси мъртвите им. Заради това Той пострада.“ (гл. 72).
„Защо, о, Израил, извърши тази нова неправда? Обезчести почелия те. Обезслави прославилия те. Отхвърли изповядалия те. Отрече се от проповядвалия ти. Уби оживотворилия те. Какво стори ти, о, Израил?“ (гл. 73).
„Той трябваше да пострада, но не от тебе. Трябваше да бъде обезчестен, но не от тебе. Трябваше да бъде осъден, но не от тебе. Трябваше да бъде окачен на кръста, но не от твоята ръка.“ (гл. 75).
„И тъй, Той е въздигнат на дървото и надпис е поставен, обозначаващ Убития. Кой е Той? Тежко е да се каже, но да не се каже е още по-страшно. Впрочем, слушайте, треперейки пред Този, пред Когото трепери земята. Окачилият земята е окачен на кръста. Разпрострелият небесата е разпрострян. Утвърдилият всичко е прикован на дървото. Господарят е оскърбен. Богът е убит. Царят Израилев е погубен от израилевата десница.“ (гл. 95–96).
Не е трудно да се проследи по полемичните произведения, написани срещу евреите, по-нататъшната история на антисемитизма. През I и II век числеността на юдеите в света превъзхождала значително тази на християните. Но след като през IV век император Константин приел християнството и християнската църква се превърнала в могъща политическа сила, именно тези християни възприели напълно сериозно полемичните нападки на своите предшественици и започнали да действат в съответствие с тях. Юдеят се превърнал в персона нон грата, унищожавали синагогите, конфискували имуществото на юдеите, а самите те били подлагани на нападения от тълпата. Така започнала скръбната история на християнския антисемитизъм.
А днес санитарката ми каза: „Хубавецо наш“, и още – че съм станал по-дисциплиниран и от най-тихите (луди).
Добре ли е това, или е лошо? Toubi or not toubi – това е въпросът. Пиша на латиница, защото не зная английски, пък и никога не съм се стремил към това, нали не на него е разговарял Ленин, а само Уолтър Скот и Дарвин, а той обичал маймуните.
В 3 ч. и 30 мин. през нощта един млад идиот ме сръга тихичко с лакът в ребрата и ми каза, че трамваите не вървят и последният, 47-и, е минал преди 2 часа, очевидно разкарвайки по домовете им кондукторите, работниците от депото и някои случайни минувачи. Последен тролей, по улиците лети! И т. н. Ех! Страхотно нещо е все пак животът!..
Докторе, не искам това лекарство, от него се става импотентен! Не, става се, не, става се, ама става се пък, дявол да го вземе! Е, добре, за последен път! Ама защо пак там! Моля ви се, в ръката!
Вчера сънувах нещо средно между Бриджит Бардо и Ив Монтан. Това сигурно е началото на нимфомания. Казват, че Бриджит не живее с мъжа си, защото не иска. Грандиозно е при тях все пак: не иска и толкова! И не живее! А тук само опитай! Не! И дума да не става! Изляза ли оттук – ще ме заставят. Те на всичко могат да те заставят. Изверги! Немци в концлагери, убийци в бели престилки, ескулапи, касапи! Хипократовци и толкова! Ах, ако не беше съдбата на света! Ако не беше това! Ах, ако!
С шестото си чувство, с цялото си същество, с целия даден ми от Господ Бог разум съм убеден, че съм нормален. Но, уви! Да ги убедя в това е невъзможно, пък и струва ли си!
И рече Господ: – Да ме засърбят ръцете, да ги положа на ребрата ти и да ги съкруша! Така ще стане и с моята болест – лекарят ми обеща, че до четвъртък ще бъде точно така.
Всички пророци – и Йоан, и Исаак, и Соломон, и Моисей, и още някой си – са прави само за едно: че Господ живял, разпънали го, възкръснал и днес е жив и здрав, царство му небесно. А всичко останало, относно възлюбването на ближния, подлагането на бузи под ударите, а също така: не обиждай, не гледай, не слушай, не дишай, когато не те карат, и прочие глупости – всичко това са го добавили от устното народно творчество. А, да, ето още нещо: „не убивай!“ – това е правилно. Не бива да се убива. Жалко е да убиваш, пък и няма за какво.
Сега ще започнат процедурите, сиреч боровите вани, които са призвани да повдигнат бодростта на духа и на тялото, а също така и достойнството.
Така че: не убивай и толкоз. За нищо на света няма да отида в столовата. Там откачалките ядат и мляскат. Не ме убеждавайте, именно мляскат и отгоре на това сърбат. Аха, еврика! Въпреки разликата в болестите – шизофрения ли, параноя ли и всякаква друга гадост – те имат още едно, по-точно две общи качества. Всичките са сърбачи и мляскачи. Да! И аз няма да ходя при тях, по-добре да си взема суха дажба, в крайна сметка имам право на суха. При вас тук и без това всичко е сухо: законът и обслужващият персонал. И аз настоявам за сухата дажба. Не? Тогава – гладна стачка! Само гладната стачка може да ви убеди в това, че личността не е плюскаща твар, а нещо, тоест дори значително повече от нещо.
Да! Да! Благодаря! Ще си гладувам за здраве. Чели ли сте историята на КПСС? Не, старата! Там мнозина гладували и, забележете, с успех. А един толкова гладувал, че стигнал до най-високи постове и говорел с грузински акцент. Той, наистина, умрял и чак тогава се изяснило, че гладните стачки били напразни. Но все пак след почти 40 години. Нищо, по-добре да живееш 40 години на кон, отколкото без щит. Аз по-добре да поживея, а после, вече след смъртта, нека говорят: ето, той гладуваше и затова умря. Нека говорят, макар и в лудницата. На мен ми стигат тези 40.
Викат ме на разходка. Там са пак те, те, тези хора, които наричат не иначе, а „болни“ и се обръщат към тях ласкаво, до ужас ласкаво. Ще отида. От съдбата не можеш да избягаш! Нито от своята, нито от световната. Още повече, че нашите съдби са като два големи паралела.
Ето ти лексикон! Трябва да се запомни и всичко ще си дойде на мястото: ние се наричаме „чума“, а има и „алкохолици“. Това е всичко. Виж ти колко е просто.
Навън е киша, поледица. Някъде се карат шофьори и псуват падащи жени, а мъжете (които не падат) въобще не им подават ръка, а се мъчат да им видят цвета на бельото или, още по-лошо, изобщо не се мъчат, просто си вървят и се мъчат, мъчат се да не паднат. Паднеш ли – никой няма да те вдигне – сам си паднал, сам ставай. Закон, вагон, полигон, самогон, ветрогон, алкогон и просто гон.
– А знаете ли, че аз съм все пак началник на Галактиката. Това е много, изключително много. А вие, вие какъв сте?
– А аз съм началник на Вселената.
– Това не може да бъде, Галактиката е Вселената. И тук не може да има двама началници едновременно.
– Извинете, ще се обадя вкъщи. Мария, аз съм! Какво става с тебе? Да? А кефирът? Не мога без кефир, всички наоколо се смеят, че съм без кефир. Чакам! Та вие твърдите, че Галактиката и Вселената са едно и също. Позволете да ви обърна внимание, че това не е така. Това е все едно, ами... Галактиката е само закуската, а пък Вселената са много закуски, обеди и вечери в течение на неограничено време. И аз съм началник на всичко това, така че ви моля да се отдръпнете и да не пречите. Чакат ме дела.
Всеки човек може да прави това, което иска или не иска неговият началник. Има такъв закон. А щом няма началник, значи няма и закон, и човек, следователно, няма. Нищо няма. Има сгради, прозорци, коли и нищо повече. Нула. Една всемирна нула, като геврек, който никой няма да изяде, защото изобщо не е геврек, а нула. Нула.
Стига, така не бива. Лекарят забрани да се мисли с такива грамадни категории. Можеш да полудееш и тогава сбогом на поледицата, метрото и бирариите, тогава през цялото време ще бъде едно и също нещо: откачалки, лекари, телевизор и много закуски, обеди и вечери, сиреч – Вселената. Изчезни! Изчезни! Изчезни! Нечиста сила! Нечистата сила е мръсният Жаботинский. Има такова сравнение. Изчезни, мръсен Жаботинский.
Ето, имаше и един такъв случай. Двама пиха, пиха и пропиха всичко от себе си и от обкръжаващите ги. От обкръжаващите ги семейства: бащи, майки, жени и деца. Че чак и от дечицата! Изверги! Защото децата, нали, протягат ръчички, зъзнат, за хляб молят, а няма какво да облекат, та поне на двора да излязат да похулиганстват. А те пропили всичко до козирката, на мотика, на талпа, на кирка, до смърт, че и на баба си в бога и душата (Маяковский). Душегубци! С една дума, възникна въпросът: какво да се прави, какво да се пие. Няма какво да се пие, защото няма с какво да се купи, а да крадат ги е страх – ще им набият муцуните, пък и шишето ще им вземат за амбалаж. Единият, който е по-стар и по-трезвен, казва: – Да вървим да дадем кръв, четворен ефект има: ще ни уважават – едно, и три стотачки ще дадат – четири. Тръгнали. На единия – щрак! – иглата в ръката, и точат ли, точат. С помпа направо. А той – туп, и в припадък, не понесъл равнодушието. Ни уважение, ни три стотачки. Оказва се, че са го източили за една стотачка. Купили си две бутилки, пият и плачат. А приятелят казва: – Твоята кръв пием, Ваня! Човешката кръв не е водица, тя е водка, Ваня, водката е кръв и нищо повече.
– А ти винаги, Вася, моята кръв – не водица – си пил. Пиеш и не замезваш. Кръвопиец си ти, това е. Мръсник си ти и няма за тебе моето снизхождение. На ти сега, казва и вдигнал ръката си, но не можал да удари – отмалял. А онзи и не чул нищо – спял. Върху кренвиршите спял и кръвта даже не допил. Може пък да го е съжалил! А?
Оня ден при нас в Гаван се разигра една интересна история.
Вървя си по улицата! Гледам — събира се народ край едно пустеещо място.
— Какво става? — питам.
— Ами, — викат, — странно подземно явление, другарю. Не е земетресение, не, ами някаква подземна сила тресе хората. Няма никаква възможност да стъпят гражданите на този боен участък, край локвата. Получават се тласъци.
А едни хлапета се будалкат там — блъскат минувачите към опасното място. Мене също ме блъснаха, дяволите.
И всички, които стъпят, ги тресе здраво. Абе, направо няма как да се задържиш на крака, така те пронизва.
Тук един се обажда: — Най-вероятно се е скъсал някъде кабел — през влажната земя минава ток. Няма нищо чудно в този факт.
Друг също вика: — Аз пък съм бивш електротехник. Оня ден хванах ключа на лампата с мокра ръка и така ме раздруса — здраве му кажи. Това край локвата е съвсем научно явление.
А народ около факта се беше събрал доста. По едно време се задава милиционер. Публиката си вика: — Чакайте, братлета. Сега ще го подлъжем и него. Нека също го раздруса.
Идва милиционерът до злополучния участък.
— Какво, — вика, — става тук? Какво е това подземно явление? Айде, разотивайте се...
И сам, от незнание, се навира в най-опасния промеждутък. Стъпва той с краката си на промеждутъка и изведнъж гледаме — нищо не тресе милиционера.
Тук, направо, в първия момент населението се шашна. Защото всички ги тресе, а милицията не я тресе. Какво е това нещо? Нима науката допуска такава курска аномалия в своите закони? Милиционерът премина със строга походка през целия участък и започва да гони публиката. По едно време някакъв се провиква: — Ама той е с галоши, братчета! А гумата няма право да пропуща енергия.
Нищо не каза на това милиционерът, само изгледа строго населението, събу си галошите и се приближи до локвата. Там до локвата го разтресе и него! След това народът започна да се разотива спокойно. А скоро пристигна електротехник и се зае да рови земята.
А милиционерът още веднъж, когато народът се разотиде, се приближи без галоши до участъка, но пак го разтресе.
Тогава той поклати глава, демек — научно явление, и отиде да си стои на кръстовището.
Стигнахме до 1928 година, последната година, в която на Осип Манделщам му вървяло. Работата е там, че през 1928 година Манделщам издал две книги с проза, книга със стихове и книга със статии за лириката, това е последната година, в която печатали статии за него, след което настъпило дълго мълчание. Още през 1931 година заради публикуването на цикъла с арменски записки бил свален от длъжност като редактор на списание „Звезда“ Цезар Волпе, първият съпруг на Лидия Чуковская. Само заради публикуването на „Пътуване в Армения“! Тогава, през 1931-а, били напечатани и последните легални стихове на Манделщам. За съжаление никой не ги разбрал – нито в Русия, нито в чужбина. Тогава бил напечатан и прочутият „Ламарк“ за слизането на човешкия дух в собствената му дълбина и за разтварянето му там, за пълното разпадане на личността, и също никой не го разбрал. А през 1934 година, малко преди писателския конгрес, Манделщам пострадал заради стиховете си за Сталин, бил заточен и изчезнал от легалното литературно поле. 1928 година е последната, в която го смятат за съветски писател, последната година преди съдбовния за него скандал около публикуването на „Уленшпигел“, когато обработеният от него превод на Горнфелд му бил погрешно приписан изцяло. Този скандал му струвал и душевното здраве, и репутацията. Общо взето, 1928 година е последната, в която той се смята не за „изсъхващ остатък от по-рано извадени хлябове“, а за повече или по-малко легален гражданин. През 1928 година се печата и единствената му не автобиографична проза, единственият опит за сюжетна проза – „Египетска марка“, същата тази проза, за която Ахматова каза, че такава литература не е имало през целия ХХ век. Какъв е всъщност този текст?
Манделщам не е чак толкова сложен поет – сложността му е преувеличена. Просто трябва да се подхожда към текстовете му малко по-иначе. Ние сме свикнали, че единицата, тухличката, главният строителен елемент в стиховете е строфата, оттам и руската станцова култура. Stanza, четиристишие, строфа – носител на завършена мисъл. А у Манделщам всеки ред е отделно, както прекрасно написал за него Шкловский още през 1922 година в „Сантиментално пътешествие“, спомняйки си общия им престой в Петроградския дом на изкуствата. Всеки ред е носител на стихотворен смисъл; във всеки ред с помощта на изгорени мостове, с помощта на множество звена е концентриран огромен литературен и човешки смисъл. Това е много плътна литература, затова написаното от Манделщам е, по правило, сгъстена, концентрирана повест.
Осип Манделщам
Както Шьонберг казвал, че във всяко негово триминутно произведение е концентриран материал за цяла симфония, точно така и „Египетска марка“, колкото и странно да звучи, е роман, макар че целия този роман бих могъл да прочета за 20-те минути, които са ни отделени за лекцията. Разбира се, няма да се разбере нищо, но това във всеки случай би било малко по-плодотворно, отколкото да се разказва за произведението. Коментарите към „Египетска марка“, написани от Олег Лекманов и Мария Котова и вече издадени, надхвърлят обема на повестта приблизително десет пъти, а количеството литература, написана за нея, мисля, е хиляда пъти повече.
Работата е там, че „Египетска марка“ е текст, който не е предназначен за пряко усвояване, за обикновено четене. Той е предназначен за дълга разшифровка, той, строго погледнато, е написан така не защото съветската власт е въвела цензура, а защото Манделщам е намерил нов начин да разкаже историята. Защо го направил? Това е доста естествено за него като поет – самият той е казва, че мисли с пропуснати звена. Авторската мисъл лети, а маршрутът на нейния полет трябва да възстановяваме сами с помощта на началното и крайното звено. Свободните асоциации организират причудливо тази проза.
„Египетска марка“ е ненаписан от Манделщам роман, който се състои до голяма степен от бележки в полетата на прозата. Така бих определил жанра. Когато е скучно да се пише, да се описват събитията от начало до край, и най-важното – когато романът свършил, защото свършил героят. Запазили се други възможности, жанрови форми. Трябва да се каже изобщо, че романът през 20-те години преживял много сериозна криза и редица забележителни пробиви. Ето за това ще ни се наложи вероятно да поговорим сега, да направим дълъг екскурс встрани, за да обясним защо „Египетска марка“ на Манделщам е такава странна литература.
Какво се случило през 20-те години с прозата? Трябвало да се усвои по някакъв начин, да се осмисли материала на руската революция, материал, по време на който съсловните, възрастовите и географските граници се объркали силно, всичко се изместило колосално. Да се усвоява това с помощта на традиционната проза е някак си смешно. Получава се вече описания от нас роман на Вересаев „В безизходица“. Наистина, всички герои в тази проза са мастилени, изкуствени. Появили се нови хора, за които не подхождали старите похвати. В резултат от това прозата започнала да преживява колосална криза. Да речем, че титаничен опит на старата форма да се справи с новата реалност е романът на Константин Федин „Градове и години“, лош роман, но необичайно интересен и талантлив. Лош, защото формата се разпада. Опитите да се нахлузи върху руската революция скелетът на стария приключенски роман, а още повече серапионите обичали западната литература, да има там сюжет, съвпадения, съдбовни случайности – всичко това започнало да се пука по шевовете. Да се чете „Градове и години“ е невъзможно, защото героите се блъскат видимо на много малък участък от фабулата, всичко се оказва пълно с някакви съдбовни съвпадения. Възлюбената пристига при Андрей Старцов точно в момента, когато от него е бременна друга, съдбовният злодей му се изпречва ту в Германия, ту в Русия, немският художник Курт Ван се оказва неочаквано водач на въстание в руска провинция. Невъзможно е да се нахлузи традиционната фабула върху клокочещата лава на руската революция – всичко се пука. Но се получава забавно и дори по своему показателно.
Романът се разпада, формите на този разпад стават много интересни. Появяват се романите на Всеволод Иванов „У“ или „Кремъл“, където героите изплуват в някоя глава и изчезват веднага . Понякога от тях остават само инициалите, понякога само фамилиите. Стои неподвижна камера, пред нея преминават хора, сюжет няма, има непрекъсната поредица от появяващи се и изчезващи типажи. Има и други, още по-авангардни форми на романа, като опитите на Леонов да напише „Крадец“, роман в романа, в романа, в романа, където писателят Леонов пише роман за писателя Фирсов, който пише роман за своя двойник, и всичко това се отразява в огромна система от огледала, защото човекът не се вижда вече отстрани. Той ражда безкрайни огледални двойници, всеки от тях отразява една страна, а цялостният образ е невъзможен. Строго погледнато, цялостният образ бил невъзможен и в „Герой на нашето време“, където също вместо единно повествование имаме роман от новели, и такива романи има доста.
Появява се абсолютно авангардният за времето си роман на Шолохов „Тихият Дон“, където метафора на разкола на страната, на съдбовната неправилност става крушението на семейството. Откакто Аксиния започва да бяга при Григорий Мелехов, светът се срива. Тази форма е толкова интересна, че от нея се възползвал Никита Михалков във филма „Слънчев удар“: руската революция се е случила, защото добродетелна съпруга е изневерила на мъжа си с един поручик. Да не забравяме, че това го измислил младият Шолохов, който смятал, че така може да се изгради роман. Колкото и странно да е, романът бил изграден. Мятането на Григорий между червените и белите съвпадат с мятането му между Аксиния и Наталия, за което ще говорим във връзка с 1940 година, когато романът бил завършен окончателно и отпечатан.
Манделщам измислил свой вариант. Неговият вариант на роман, или по-точно на конспект на романа, е свързан с това, че вече няма герой, около когото може да се изгради повествование. Изчезнал героят на руската литература от XIX век, изчезнала личността. Започнало времето на хаоса. Трагедията на личността, стъпкана и унищожена от тълпата, е именно трагедията на Парнок, главния герой на „Египетска марка“, малкия човек, около когото тълпата танцува своя страшен хоровод.
„Египетска марка“ е като цяло доста приятна за четене, включително и на глас. Именно затова в известен смисъл бих предпочел, вместо да чета „Египетска марка“ с коментари или да разказвам за нея, да прочета на глас най-красноречивите фрагменти. Очарованието на този роман се крие в това, че всичко най-важно е казано мимоходом, промърморено, скрито в плътността на текста, а на преден план са изведени детайлите: визитния сюртук, бръснарницата, ютиите, с чиято помощ в пералнята привеждат вещите в ред. Защо е така? Защото човекът е изчезнал, а вещите са останали. Въпреки това тези скътани в дълбините фрагменти, разбира се, живеят.
„Има хора, по някаква причина неугодни на тълпата; тя ги набелязва веднага, принизява ги и ги чука по носа. Децата не ги обичат много, не се харесват на жените.
Парнок беше един от тях.
Съучениците му го дразнеха с прозвища като „овца“, „лакирано копито“, „египетска марка“ и с други обидни имена. Момчетата, съвсем безпричинно, разнесоха за него слух, че е „вадач на петна“, иначе казано - че знае някаква специална смес срещу мазни, мастилени и всякакви други петна, и нарочно, отмъквайки от майките си безобразни вехтории, ги носеха в клас, като предлагаха с невинен вид на Парнок „да извади някое петънце“.
„Ето я и Фонтанка – Ундината на вехтошарите и на гладните студенти с дълги, мазни, сплъстени коси, Лорелеята на варените раци, свиреща на гребен с липсващи зъби; реката – покровителка на невзрачния Малък театър – с неговата опърпана, плешива, приличаща на вещица и напарфюмирана с пачули Мелпомена.
Какво пък! Египетският мост не е помирисвал Египет, а нито един порядъчен човек не е виждал с очите си Калинкин!
Безбройни, налетели незнайно откъде човешки скакалци бяха почернили бреговете на Фонтанка, бяха полепнали по рибарниците, по шлеповете с дърва, по малките кейове, по гранитните стъпала към водата и дори по лодките на ладожките грънчари. Хиляди очи се взираха в нефтената, дъгоцветна вода, блестяща с всичките оттенъци на керосин, на седефени помии и на паунови опашки.
Петербург се беше обявил за Нерон и беше толкова мерзък, сякаш сърбаше чорба от смачкани мухи.“
Всичко това е написано изключително плътно и също се нуждае от много подробна разшифровка, но действието се развива през лятото на 1917 година. „Петербург се обяви за Нерон“ – това е доста горчива констатация за онова, което се случило с града по време на руската революция. Нерон е владетел пародист, владетел циркаджия, който изгаря Рим само и единствено за да превърне това в зрелище.
Манделщам се отнасял изключително скептично към Временното правителство, към Керенский, към всичко, което се случвало тогава. Всичко му приличало, страшно да е да се каже, на лоша игра, някак си изключително повърхностна и несериозна, някак си подигравателна. Разбира се, когато описва Временното правителство като „сборище от лимонадени министри“, от несериозни министри, от съвсем никакви, вероятно е прав.
Мнозина могат да му припомнят: а „да те благослови ще слезе с леки стъпки Русия“, казано за Керенский, а „огромното завъртане на кормилото“ от стиховете през 1917 година? През 1917 година му се струвало, че се случва огромно събитие: „Е, какво пък, да опитаме: огромно, непохватно, скърцащо завъртане на кормилото“. А през 1927–1928 година, когато пише „Египетска марка“, за него е вече очевидно, че всичко е било наужким, че не се е получило нищо от това, че тълпата, която снове ден и нощ из града и вдига митинги, същата онази тълпа, която вдъхновявала Пастернак (той казвал, че всичко странствало, митингувало, митингували тълпите, дърветата, локомотивите), е за Манделщам просто чорба от смачкани мухи. За него тази тълпа е доста страшна, злобна, някак си потенциално заплашителна. Той улавя с ужас в себе си чертите на своя Парнок, малкия човек, за когото вече няма място.
„Беше лятото на Керенский и заседаваше лимонаденото правителство. Всичко беше приготвено за големия котильон. По едно време изглеждаше, че гражданите така и ще си останат завинаги — като котараци, с панделки.“
В какво е смисълът, защо гражданите приличат на котараци, какви догадки има? Никакви, това е добре. Цялата работа е там, че котараците с панделки са една напълно разбираема алюзия на Манделщам за изключително модното по онова време ходене с червени панделки. Всички ходели, закачили червени лентички. Изобщо руснаците, които си сменят изключително лесно, както знаем, убежденията, имат навика да си закачат лентички. Това не те задължава с нищо, а между другото те позиционира съвсем правилно. За тях няма значение дали ще си закачат тигрова лентичка, червена или в друг момент бяла. За тях е важно да си закачат лентичка и да свалят с това от себе си всички обществени задължения. И ето така гражданите ходели като котараци с панделки.
И по същото време се вълнували тълпите, които се движели из Петербург: «По улица „Гороховая“ с молитвено шумолене се движеше тълпа». Защо се движела с молитвено шумолене? Амбивалентността на епитета на Манделщам тук е много важна. От една страна, вършат своето свещенодействие — ходят по улиците, митингуват. От друга страна, това прилича на полузабраненото шепнене в църквата, когато още не бива, но вече може. Това е молитвеното шумолене на тълпата.
„По средата ѝ се беше запазило свободно място във вид на каре. Но в тази пролука, през която прозираше шахматът на паветата, имаше свой ред, своя система: там вървяха петима-шестима души, нещо като разпоредители на цялото шествие. Те вървяха с походката на адютанти. Между тях — нечии подплатени с вата рамене и яка с пърхот. Царицата на този странен кошер беше онзи, когото адютантите побутваха грижливо, направляваха предпазливо, пазеха като бисер.
Да кажем ли, че беше без лице (идиоматично означава „пребледнял от страх“ – бел. ред.)? Не, лице имаше, макар че лицата нямат значение в тълпата, а самостоятелен живот живеят само тиловете и ушите.
Вървяха рамене закачалки, надигнати от ватата, апраксински сака, богато посипани с пърхот, раздразнителни тилове и кучешки уши.
„Всички тези хора са продавачи на четки“ — успя да си помисли Парнок.
Някъде между Сенния площад и „Мучной переулок“, в бояджийския и кожарския мрак, в дивия развъдник на пърхот, дървеници и щръкнали уши се беше зародила тази странна бъркотия, която разнасяше гадене и зараза.
„Смърдят на чревни мехури“ — помисли си Парнок и кой знае защо си спомни страшната дума „карантия“. И леко му се повдигна — уж от спомена, че онзи ден една старица беше поискала пред него в дюкяна „бял дроб“, а всъщност от страшния ред, сковал тълпата.
Тук закон беше колективната отговорност.“
Ето тази страшна характеристика на тълпата е, по правило, много изненадваща за читателя, който е поне малко запознат с литературата от 1917 година, с тогавашната публицистика и тогавашните дневници. Ние сме свикнали, че февруари, както го описва Гипиус и както си го спомня Горкий, е време на някакъв светъл лъч, на усещане за свобода, защото е свалено най-накрая самодържавието. По това време Маяковски тича възторжено из Петроград, ту раздава вестници, ту арестува началството на автомобилното училище. Има някакъв възторг. Манделщам е единственият (може би освен Горкий, който също през лятото на 1917 година се разочарова рязко от всичко случващо се — това е много интересно съвпадение), който вижда в тълпата заплаха, непоправима второразрядност, низост на дървеници, пърхот. Той разбира, че на улиците не е излязъл творящият и радостен народ, а еснафът. Още повече — не просто еснафът, а еснафът, обхванат от инстинкта на тълпата: „Страшен ред скова тази тълпа“. И наистина, това е тълпа, в която, както пише по-нататък, „действа невидим бъчвар“, тя се държи от невидими обръчи. Това е страшно организирана, жадна за саморазправи, абсолютно черна сила на дървеници.
Така в тази повест влиза странната, на пръв поглед с нищо немотивирана тема за италианската певица, която умира в Петербург от пневмония. За нея Некрасов казва:
Вспомним – Бозио. Чванный Петрополь
Не жалел ничего для неё.
Но напрасно ты кутала в соболь
Соловьиное горло своё.
Да си спомним — Бозио. Надменният Петропол
не жалеше нищо за нея.
Но напразно загръщаше в самур
своето гърло на славей.
Тази тема се въвежда не само защото Манделщам възнамерявал първоначално да напише повест „Смъртта на Бозио“, тя била анонсирана на няколко места, понякога с грешка - „Смъртта на Борджия“, а понякога правилно. Съществуват различни гледни точки защо тази тема е попаднала в „Египетска марка“, но всъщност тя е възможно най-типична за Манделщам тема. Това е темата за крушението на културата под въздействието на някакви непостижими стихийни сили. Той си спомня за Бозио не просто така, не защото е проучвал нейната биография и е чел музиковедски трудове или защото, както предполага същият Лекманов, е чел статията на Чуковский в един сборник за Некрасов. За него Бозио се превръща просто в поредната метафора за гибелта на културата под въздействието на петербургския студ, на страшните евразийски сили, които са залели града и скоро ще го унищожат. Не случайно революцията изглежда на Парнок като огромен блок плътен лед, който превозват покрай прозорците му.
Мнозина спорят до каква степен Парнок е протагонист, самостоятелен герой, кошмар на Манделщам или заплаха. „Боже, не позволявай да заприличам на Парнок!“ – възкликва той. На няколко пъти в повестта се появява страшната тема, че Парнок ще бъде изобличен, изведен с позор, че ще бъде разобличен публично – тема, която намира по-късно толкова силен отзвук у Набоков, който, разбира се, е чел „Египетска марка“. Цинцинат Ц. се страхува през цялото време, че ще го разобличат. А какво ще разобличат? Ами тъкмо това, че е непрозрачен, че не е като мнозинството, че е отделна личност. И точно това е най-страшният кошмар на Парнок в „Египетска марка“. Защо се страхува толкова да не загуби своя визитен сюртук? Защото сюртукът е единственото, което му придава форма. Без него той е напълно безтелесен. Парнок е персонаж, когото Манделщам познава в самия себе си и от когото се страхува, той е онзи дух на Петербург, който го напуснал – безтелесен, неизразим. Неговата плахост е продиктувана именно от това, че в новия свят, света на хаотичните тълпи, на тоталния политически и душевен хаос, за него изобщо няма място.
Защо Манделщам не могъл да напише всичко това просто, в прав текст?
Не могъл по две причини. Първо, не му било интересно. Да се пише роман от типа „Иван Иванович излезе от къщи и отиде в службата си“ е вече скучно, скучно е да се занимаваш със съединителна тъкан. Затова текстът на Манделщам е по-скоро пара над супата, полет над историята, а не самата история. Това са изтръгнати от живота фрагменти или, както той самият го определя жанрово – „трескаво бълнуване само от отклонения“. Ето това е нещото, благодарение на което „Египетска марка“ се чете. Можело лятото на 1917 година да се опише подробно, с детайли, както е описано в коментарите към „Египетска марка“. Но това не е интересно за Манделщам. За него е интересно да изтръгне от реалността някакви зърна на бъдещи катастрофи, намеци. Това е първата причина, поради която „Египетска марка“ е написана така, както е написана.
А втората причина е още по-очевидна. Това е повест за страха, за паниката, а страхът и паниката не предполагат систематичност на изложението. „Четвъртата проза“ дори няма заглавие, тя е „четвърта“, защото първите три са „Шумът на времето“, „Египетска марка“ и цикълът статии за поезията. Четвърта е и защото в света на Манделщам четвъртият е винаги последен: „Три дявола имаше – ти си четвъртият, / последен чуден дявол разцъфтял“. Четвъртото е нещо отвъдно, намиращо се отвъд границите на обичайната тройка.
„Четвъртата проза“, която е пропита цялата с ужас („страхът трака на пишещите машини“), и страшната тоталитарна нощ, която цари в нея, също не търпят систематично изложение, защото в паниката си човек се лута из градове, улици и из паметта си, обгръща хаотично с поглед своя живот. Там няма логика и стройност на изложението, там има само едно непрекъснато задъхване. Това задъхване, този предаден от Манделщам ритъм на ужаса, на уличното сбиване, определя в крайна сметка и цвета, и духа, и звука на най-добрата проза от 20-те години. Просто Манделщам, като всички паникьори, се е изпуснал да каже онова, за което всички предпочитали да мълчат. Всички са си мислели, че нещата някак ще се уталожат, но според Манделщам се оказва, че няма да се уталожат.
Постъпи въпрос за смисъла на заглавието.
Вече се опитах да обясня, че „Египетска марка“ е всичко, което е останало от Египет. Но от друга страна, в черновите на Манделщам е открито да се споменава за една интересна афера. Обикновено хората успявали някак си, с помощта на твърдо сварено яйце или други техники, да изтрият пощенския печат от марката и да я използват повторно, но в Египет измислили такава марка, която при намокряне с вода и при опит да се премахне печатът, избледнявала веднага и губела напълно своето лице. Затова „египетската марка“ е и метафора за внезапната загуба на изображението, на лицето. Не знам до каква степен можем да се позовем на тази версия и да ѝ се доверим, но тя е красива. Когато размишлявам върху смисъла на заглавието „Египетска марка“, аз си го обяснявам по следния начин: това е притча за внезапната загуба на лицето, защото в тълпата има само уши и тилове.
Преди повече от десет години пишех роман, за който ми беше нужна млада злодейка – такава, че да затъкне в пояса си всеки мъж, а убийствата да извършва с грациозната лекота на котка, ловяща муха. Тъкмо тогава, сякаш по поръчка, в международните новини се мярна името на индийската „Кралица на бандитите“ и аз реших: ето го моят източник на вдъхновение. Десетки трупове, петдесетина наказателни дела – шега ли е?
Но когато се задълбочих в темата, разбрах: не, това е съвсем друга история. И е за съвсем друго. Не за хладнокръвна художничка на смъртта, а за жена, на която един ден ѝ преляла чашата. Помня как, след като се запознах с биографията на Пхулан Деви, изпитах за първи път нещо като симпатия към войнствения екстремистки феминизъм.
Не мисля впрочем, че тя се е смятала за феминистка, нито че изобщо е знаела въпросната мъдра дума. Тази жена дори не умеела да чете.
Родила се през 1963 година в мизерно селце в индийския щат Утар Прадеш, където живеят един и половина пъти повече хора, отколкото в цяла Русия. Семейството принадлежало към една от най-нисшите касти – на малахите (рибарите). С жените в тази среда се отнасяли горе-долу като с домашния добитък.
Момичето се отличавало от ранна възраст с независим нрав, което само по себе си е голяма рядкост. Роднините се отървали от опърничавата, като я омъжили, на единадесет години, в далечно село. Разменили я за една крава и един велосипед.
Пхулан била още дете, а мъжът ѝ не бил в първа младост, но на всичкото отгоре се оказал и рядък мерзавец: биел я и я изнасилвал. Заради това така и не пораснала, останала висока метър и четиридесет и няколко сантиметра.
Когато Пхулан бягала, роднините я връщали обратно – да се разправят с нея. Това продължило три години. Невероятно, но тя успяла да наложи все пак своето: накрая мъжът ѝ махнал с ръка и я изгонил.
Пхулан Деви
Така тя попаднала от една беда в друга. Изгонената жена се смятала в родната ѝ общност за опозорена. Никой не се застъпил за Пхулан, когато я обрал един неин братовчед. Тя се оплакала в полицията и се озовала зад решетките вместо него. Три дни там я биели и изнасилвали. От този момент тя станала мъжемразка.
Но и това не било още най-лошото от нещастията, които ѝ приготвила съдбата. На шестнадесет години девойката била отвлечена от бандата на разбойника Бабу Гуджар. Отначало всичко било предсказуемо: няколко дни главатарят се гаврел с пленницата. После станало чудо. Един от разбойниците не издържал, застрелял мерзавеца и, още едно чудо, не за да се възползва сам, а от състрадание.
Очевидно Пхулан разбрала за пръв път в живота си, че не всички мъже са изчадия на ада. Тя се влюбила в този човек (казвал се Викрам Малах), а тъй като любимият ѝ не владеел никакъв друг занаят освен бандитизма, Пхулан също станала разбойничка. Смелост не ѝ липсвала, да си служи с оръжие се научила бързо и оттук нататък за девойката започнал съвсем друг живот.
Бандата ограбвала влакове, нападала села, чиито жители принадлежали към привилегированите касти, вземала за заложници богати земевладелци. Поразително е, че цялата тази каубойско-махновска епопея се разигравала в съвременна Индия.
Пхулан не пропуснала да навести и скъпоценния си съпруг. Извлякла го от къщи и го наръгала с нож – но не до смърт. Да убива щяла да започне по-късно, след нови потресения.
Любовната идилия на разбойничката не продължила дълго. Двама от участниците в бандата убили Викрам, а жена му откарали в своето село Бехмай. Седемнадесетгодишната Пхулан държали заключена. Селските мъже я изнасилвали ден след ден и все не можели да се наситят. Развеждали я гола по улиците, обсипвали я с обиди. Това продължило три седмици. После девойката успяла да избяга.
Преминала през всичко това, изгубила любимия си, тя сякаш станала друг човек. Събрала нова банда и я оглавила (поразително явление за Индия). Обявила се за служителка на Дурга, богинята на разрушението и смъртта.
На 14 февруари 1981 година бандата, преоблечена в полицейски униформи, нахлула в село Бехмай – същото онова село. Хващали всички мъже. Някои от тях били сред насилниците на Пхулан, други не. „Кралицата на бандитите“ (така я нарекла пресата) раздавала заповеди с мегафон. Двадесет и двама души били разстреляни.
От тази кървава разправа потръпнала цяла Индия. Полицията организирала няколко големи хайки, но не успяла да залови бандата.
Ако някой ми свърши наистина работа като прототип на моята Жанна Богомолова, това беше Дурга
Още цели две години Пхулан Деви тероризирала богатите села, без да закача хората от нисшите касти, заради което си спечелила репутацията на индийски „Робин Худ“. Накрая лично Индира Ганди – жена, съумяла да докаже превъзходството си над мъжете по съвсем друг начин – предложила на разбойничката да се предаде в замяна на снизхождение.
Пхулан издействала за членовете на бандата си малки присъди и на публична церемония, в присъствието на десет хиляди зрители, сложила оръжие пред портрета на Махатма Ганди.
Следствието по нейното дело (по-точно по 48 дела) продължило единадесет години. През цялото това време Пхулан била в затвора. Там представителите на силния пол се изгаврили с тялото ѝ още веднъж: по време на гинекологична операция хирургът отстранил нарочно яйчниците ѝ, заявявайки, че „няма защо да се плодят нови Пхулан Деви“.
„Кралицата на бандитите“ и нейните хора се предават (защо на двама от тях на вестникарската снимка са замазани лицата, не зная)
Междувременно „Кралицата на бандитите“ станала международна звезда. За нея пишели книги, излязъл дори игрален филм, който имал успех.
Накрая я помилвали – въпреки всички престъпления общественото мнение било на страната на Пхулан Деви.
След освобождаването си бившата разбойничка (която била едва над тридесетте) престанала да се кланя на богинята на смъртта и приела будизма. Създала партия, която защитавала представителите на нисшите касти. Станала депутат в парламента, омъжила се.
Да се защитават права може не само с пушка, но и с микрофон
Но хепиенд тази – дори не холивудска, а боливудска – история така и нямала.
На 21 юли 2001 година, тъкмо когато се мъчех да търся жена убийца, трима мъже с маски нападнали Пхулан Деви край дома ѝ. Забили в нея пет куршума, застреляли и телохранителя ѝ.
Изглежда, че това било отмъщение за разстрела в село Бехмай.
Не, да смятам тази жена за злодейка не съм съгласен. Тя, разбира се, постъпила чудовищно, когато хванала и разстреляла всички мъже в село Бехмай, без да подбира кой е прав и кой е виновен. Макар че всъщност всички били виновни. Защото три седмици гледали случващото се и никой не се застъпил.
Ужасен живот, ужасна смърт
Зная, че не съм прав. Но на мястото на правителството и аз в крайна сметка бих помилвал тази жена.
