БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ТОВИТ, ЮДИТ, ЕСТИР (допълнения), ПРЕМЪДРОСТИ НА СОЛОМОН

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ

ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ

Освен свитъците от Мъртво море имало и други книги от еврейски автори, които не можем да срещнем в Еврейските писания, но имат голямо значение за хората, които се интересуват от тях. Сред тези книги няма по-ценни в исторически план от писанията, които можем да намерим в някои християнски версии на Стария завет. Това са второканоничните писания, както ги наричат Римокатолическата и Източноправославната църква; протестантите ги наричат обикновено апокрифи. Терминът „апокриф“ не е съвсем уместен, защото означава „тайни неща“ – или в този случай „тайни книги“. Но в тези книги няма нищо тайно. Това са просто книги, които някои християнски деноминации смятат за канонични, но не и протестантите или юдеите. Римокатолическата и Източноправославната църква ги смятат за „втори канон“, откъдето идва и названието „второканонични“.

Тези книги са важни за разбирането на Библията на ранните християни. Макар че да не са включени в манускриптите на Еврейското писание, те са част от древногръцкия превод на Библията, известен като Септуагинта. Това бил важен превод за евреите от диаспората, а по-късно и за християните. Както вече споменах, по време на Макавейските войни – или по-късно, по времето на Исус – повечето евреи не живели в Палестина, така че нямали възможност да четат на иврит. Разбира се, повечето евреи не можели изобщо да четат, както и останалите народи в Римската империя; огромното мнозинство от евреите – може би около 90% – били неграмотни. За повечето хора в древността да „прочетеш“ една книга означавало да слушаш как някой друг я чете на глас. В синагогите четели редовно Писанието и хората можели да го слушат и да обсъждат смисъла му. Но на практика почти никой извън Палестина не можел да го чете на иврит. Библията, която много евреи от диаспората познавали, била Септуагинта. Тя станала Библия и за гръцкоговорящите християни в самото начало на тяхното движение, веднага щом мисионерите разпространили религията извън пределите на Палестина. И именно в Септуагинта е включена тази дузина книги, които наричаме второканонични, или апокрифни.

По време на Реформацията през XVI век Мартин Лутер и останалите водачи на протестантското движение заявили, че единствените книги от Стария завет, които могат да се смятат за част от Писанието, са книгите от Еврейската библия, тоест тези, които били признати за канонични от юдеите. На свой ред Римокатолическата църква твърдяла, че ръкописите на Септуагинта са били за християните винаги част от Писанието и следователно трябва да останат такива. По този въпрос Православната църква била повече или по-малко съгласна с Римокатолическата.

Но мнението по този въпрос не било единодушно. Десет книги са признати за второканонични от Римокатолическата и Православната църква; четири други са признати от някои източноправославни църкви (например Гръцката православна църква и Руската православна църква), а още няколко книги се признават от различни деноминации за близки до второканоничните.

Всички тези книги били написани от евреите за евреи. Повечето от тях били създадени след заключителните книги на Еврейското писание и преди Новия завет, което означава, че най-общо могат да се смятат за „междузаветна“ еврейска литература (тоест - написана „между заветите“). Те са наистина велики и интересни творби за своето време. Някои от тях са исторически достоверни, например разказите за Макавейския период; някои могат да се приемат за историческа проза с религиозни поучения; някои са допълнения към книги от Еврейското свещено писание, а някои са Писания. Ще разгледаме накратко основните десет апокрифа – книги, признати за второканонични както от Римокатолическата, така и от Православната църква.

Товит

Книгата „Товит“ е историческа художествена литература, иначе казано - измислена история, основана на исторически контекст. Книгата е написана на арамейски език, приблизително в края на III или началото на II в. пр. н. е.

Повествованието започва през VIII в. пр. н. е. в Ниневия, където главният герой Товит е прогонен от родния си град в Галилея по време на завоеванията на асирийския цар Салманасар. С други думи, действието се развива непосредствено след унищожаването на Северното царство Израил. Историята се състои от две сюжетни линии, които се преплитат в края. Първата е за Товит, истински праведник и олицетворение на благочестието, когото сполетява голямо нещастие – той губи зрението си при доста необичайни обстоятелства: в очите му попадат птичи изпражнения. Това прави живота му непоносим. Втората сюжетна линия разказва за далечна роднина на Товит, живееща в Мидия – Сара, сполетяна от не по-малко нещастие: всеки неин брак завършва в първата брачна нощ, когато демон убива съпруга ѝ. Двата сюжета се сливат в един, когато синът на Товит, Товия, заминава за Мидия, за да си върне парите, които баща му е оставил там. Пътувайки в компанията на ангел, Товия улавя голяма риба, чиито вътрешности притежават магическа сила: те могат да прогонват демони, ако бъдат изгорени, и могат да лекуват слепота.

По щастлива случайност Товия среща Сара; те се влюбват, женят се, той използва магическите части на рибата, за да прогони демона, който се опитва да го убие в първата им брачна нощ, връщат се при Товит заедно с парите и останалите части от рибата са използвани за излекуване на слепотата на баща му. Всички живеят до дълбока старост и умират щастливи. Това е разказ за необходимостта от запазване на вярата при неблагоприятни обстоятелства и за способността на Бог да превръща злото в добро.

Юдит

Книгата „Юдит“ е още едно произведение от жанра на историческата проза, като в този случай повествованието се отнася за времето на управлението на цар Навуходоносор, „който царувал над асирийците“, както се казва в първите стихове на книгата. Това не е много добро начало за всеки, който познава историята, защото Навуходоносор бил цар не на Асирия, а на Вавилон. Това е историческа фантазия с ударение върху думата „фантазия“. Възможно е нейният оригиналът да е бил написан на иврит, примерно през Макавейския период, във времената на национален подем, когато подобна история би могла да намери отклик сред слушателите.

Основният персонаж е една от великите юдейски героини, Юдит, която спасява своя народ да не бъде унищожен от чужди завоеватели (спомнете си аналогичната ситуация по времето на Антиох Епифан). Първата половина на книгата описва създалата се в страната ситуация: Навуходоносор тръгва на военен поход, като иска по пътя си съдействие от други страни, но Израил отказва да му помогне. След победата си той се връща, за да нападне непокорния народ, изпращайки своя военачалник Олоферн с огромна войска, която спира в проход близо до израилския град Ветилуя, готвейки се да унищожи израилската съпротива.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Септуагинта Тъй като през I в. повечето евреи живеели извън пределите на Палестина, те вече не говорели на арамейски и не четели на иврит, а използвали езика на страната, в която се намирали; по-образованите от тях знаели и гръцки – лингва франка в Римската империя. Поради това четенето на Писанието, написано на иврит, било проблематично. И както може да се очаква, говорещите гръцки евреи превеждали Писанието: това били различни преводи, направени по различно време и в различни градове. Един от преводите, най-известният и несъмнено широко използван, се нарича Септуагинта (често съкращаван като LXX). Името произлиза от латинската дума за „седемдесет“. Това е препратка към легендата, че преводът е направен от седемдесет (или по-точно от седемдесет и двама) еврейски тълкуватели. Тази легенда е добре позната от ръкописа „Послание на Аристей до Филократ“, за който се предполага, че е написан през III в. пр. н. е. Според Аристей, когато решил да разшири библиотеката си до 500 хиляди тома, като включи в нея всички най-важни литературни произведения, египетският цар Птолемей II се посъветвал със своя главен библиотекар Димитрий, който му казал, че в библиотеката липсват ръкописи на юдейските закони. Птолемей написал веднага писмо до първосвещеника в Йерусалим с молба да му съдействат за получаване на превод. В отговор първосвещеникът изпратил седемдесет и двама тълкуватели, по шестима от дванадесетте израилеви племена. Приветствали ги тържествено (в продължение на седем дни!), разпитвали ги за религията им, а след това им позволили да се уединят, за да работят върху превода. По чудо те завършили своята работа за седемдесет и два дни. Този занимателен случай се отнася само до превода на първите пет книги от Еврейското писание (Петокнижието). Но в крайна сметка към II в. пр. н. е. всички книги били преведени и се превърнали в Библия за всички евреи от диаспората. Септуагинта станала Библия и за ранните християни, които възприемали текста ѝ буквално. Именно Септуагинтата, а не Еврейското писание, цитират авторите на Новия Завет, повечето от които не знаели иврит, но владеели отлично гръцки.

Втората половина на книгата описва как Юдит, жителка на града, се намесила в събитията. Като много красива, но и много набожна вдовица, тя била обезпокоена, че водачите на Ветилуя не се уповават на Божията помощ за освобождаване от завоевателите, затова решила да поеме нещата в свои ръце. Тя напуснала града, облечена в най-хубавите си дрехи, и била отведена в асирийския лагер при Олоферн, който в крайна сметка се опитал безуспешно да я съблазни. Докато спял пиян, Юдит намерила начин да се възползва от ситуацията; тя обезглавила Олоферн със собствения му меч и се върнала в своя лагер с главата му. Неочакваната смърт на водача хвърлила асирийците в смут. Асирийските войски отстъпили и Израил бил спасен.

Естир (допълнения)

Версията на книгата „Естир“ в Септуагинта се различава значително от версията в Еврейското писание: в Септуагинта са включени шест допълнения, които прибавят към историята 105 стиха. Тези добавки са опит на гръцките редактори да запълнят празнините в повествованието на Еврейското писание. Добавките не само поясняват части от сюжета, които повдигат въпроси у заинтересованите читатели, но и правят самата история много по-религиозна. Както си спомняте, в еврейската версия на книгата „Естир“ няма нито дума за Бога – поне не пряко; името Му не се споменава нито веднъж. Но във въпросните добавки Бог е навсякъде и става абсолютно ясно, че именно Той единствен управлява събитията. Думите „Бог“ и „Всевишен“ се срещат в тази версия на книгата повече от петдесет пъти.

Вероятно тези добавки са направени през II или дори през I век пр. н. е. Те са следните:

• сънят на еврейския герой Мардохей (странен сън за два змея, обяснението на който може да се намери в последната добавка);

• указът на Аман, който определя деня, в който всички евреи в империята трябва да бъдат нападнати;

• молитвите на Мардохей и Естир;

• обръщението на Естир към царя, който за щастие я посреща добре (това е кулминационният момент в повествованието);

• указът на Мардохей, който отменя указа на Аман;

• тълкувание на съня на Мардохей.

Премъдрости на Соломон

Книгата „Премъдрости на Соломон“ е поучителна книга, която се отнася към „позитивното“ Писание (спомнете си „Притчи“) и за която се твърди, че е написана от великия цар. В действителност е написана много векове по-късно от евреин от диаспората, приблизително през I в. пр. н. е. или I в.

Книгата възпява Мъдростта като най-велик дар за човечеството, неделим от страха и поклонението пред Бога, наградата за която ще бъде безценна. А тези, които водят живот, неугоден на Бога: „10. Нечестивите, както са мъдрували, така и ще понесат наказание, задето са презрели праведника и са отстъпили от Господа.“ (3:10). Възхвалата на Мъдростта напомня за глава 8 от „Притчи“, където Мъдростта е описана като жена, съпровождаща Бога от началото на времената. Тук Мъдростта също е представена като „дъх на Божията сила и чисто излияние на славата на Вседържителя… отблясък на вечната светлина и чисто огледало на Божието действие“ (7:25–26).

Както вече отбелязахме, поучителните книги на Еврейското писание се отличават от историческите и пророческите произведения, защото не поставят ударение върху историята на народа на Израил или върху неговите взаимоотношения с Бога, Завета, Закона, греховете, наказанията и прочее. Това се отнася за „Притчи“, „Йов“ и „Еклисиаст“, но не може да се каже същото за „Премъдрости на Соломон“. В тази книга взаимодействието на Мъдростта с народа на Израил е изведено всъщност на преден план и представено под формата на поетичен преразказ на взаимоотношенията на Бога със своя народ в рамките на Мъдростта. По-конкретно, глави 11–19 са отклик на събитията, описани в „Изход“ (7–14), като показват как Бог е управлявал съдбите на Своите хора, в противовес на начина, по който е наказвал техните врагове, египтяните. Противопоставянията са общо седем. Например, Бог изпратил град и мълнии върху египтяните, а над избрания народ излял манна небесна (Премъдрости, 16:15–29); изпратил мрак върху египтяните, а извел израилтяните през тъмнината с помощта на огнен стълб (17:1 – 18:4).

Тук Мъдростта означава следване на Божиите пътища. Богословските акценти на книгата са обобщени в самия край: „Така ти, Господи, си възвеличил и прославил във всичко Своя народ, не си го оставил, а си бил с него по всяко време и на всяко място.“ (19:21).

(Следва)