ДМИТРИЙ ГЛУХОВСКИЙ / „СЕКС КОЛА“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

— Е, щом я искаш, взимай я — каза ми баща ми. Или може би каза нещо друго, не помня точно. Изобщо, нещо просто, делнично. Можеше, разбира се, да го формулира и по-тържествено. Сега, като пенсионер, пише стихове. Чел съм ги: лирични са. А защо, по дяволите, не ми помогна да усетя момента тогава? Искаш я — взимай. Не я искаш — гледай си работата.

И точно така се сдобих с първата си кола.

Приготвих се животът ми да се промени безвъзвратно.

С първата си кола подрастващите поемат към своята младост. Зубрачите летят към резервати, пълни с дръзки хурии. Преди колата си вързан за автобусните маршрути и линиите на метрото като куче пазач с къса верига. И едва с първата кола придобиваш вълча свобода. Забравете за дефлорацията: първата кола е това, което превръща момчето в мъж.

По онова време си мечтаех за „ТТ“ — двуместно немско спортно купе с червени кожени седалки; формата му — на тъп куршум от пистолет — ми се струваше върхът на съвършенството.

Получих десетгодишен японски седан; ако изобщо го биваше за нещо, то това беше за външно наблюдение: трудно можеше да си представи човек по-незабележима и невзрачна кола. Освен това беше тъмносива и в дъждовно време се сливаше с асфалта. Салонът — велурен, сив — беше идеален за застаряващ немски бюргер, чийто отпуснат задник моли за снизхождение и нега. Навярно точно на такъв човек е принадлежала колата, преди баща ми да я купи за седем хиляди дойче марки. Цената беше единственото ѝ предимство. А аз бях само на двадесет и две!

И ми предстоеше да живея с нея във Франция.

Точно в този момент съдбата ми направи внезапен вираж: след година безплодно търсене на работа по специалността вече бях почти приел предложението да полагам асфалт, когато ме поканиха за журналист в европейски новинарски телевизионен канал. Бях Буратино, който бодва с острия си нос нарисуваната на платното камина и открива таен вход към приказката.

Вместо романтиката на големия път ме очакваше черно-бялата романтика на старото френско кино. Но още повече ме очакваше предъвканата от видеото романтика на френското порно, което бях намерил на четиринадесет години в спалнята на нашите и което напълно ме лиши от покой.

Франция ме очакваше.

Хубаво щеше да бъде да вляза в нея през Триумфалната арка в открита бяла лимузина. И да звучат фанфари. Но аз профучах откъм немската граница с една невзрачна японка, без изобщо да разбера къде точно свършва Германия и къде започва Франция.

И все пак за мене това недоразумение с миши цвят и старомоден велурен салон не беше в онзи момент с нищо по-лошо от бял президентски кабриолет.

Новият живот започваше! В багажника на моята лимузина се търкаляше един куфар с ризи и боксерки и сто хиляди тона плътно опаковани очаквания.

Фантазиите ми за бъдещето бяха сглобени от филмите на „новата вълна“, милите комедии с дьо Фюнес, приключенията на Емануела и програмата по литература на френската езикова гимназия. В тях се мяркаха млади бунтарки от Сорбоната, отегчени съпруги на вятърничави буржоа и черни като смола негърки, захвърлили оковите на колониализма, но тайно копнеещи за ролеви игри.

Във Франция не беше лесно да ги осъществя, разбирах го добре — но нали имах кола! Всичките ми надежди бяха свързани с нея, защото с квартирата не ми провървя особено: настаних се в студио от петнадесет квадратни метра на партерния етаж; заради близката река при мене беше все влажно, а мазилката я ядеше мухъл. Но на кого му е притрябвала тази съборетина, щом имам великолепна просторна кола. В края на краищата цяла Америка е изгубила девствеността си по задните седалки на ръждясалите си таратайки! А моята кола беше сравнително нова и нежните ѝ велурени седалки просто приканваха да потъркаш буза в тях. Пък и вече не бях момче.

Бях готов за всякакви приключения. Двулитровият ми двигател ръмжеше гладно, скоростният ми лост беше винаги в положение „D“. Газ — и давай.

Първо беше Моника.

Трудно беше да не мисли човек за нея. Моника беше парадоксална: при цялата си миниатюрност — метър и петдесет пресилено,— при дори плашещата си крехкост и при очарователната си детска усмивка, която никога не слизаше от устните ѝ, тя имаше невероятен бюст. Завладяващ, спиращ дъха четвърти размер. Ако не беше тази четворка, Моникета щеше да изглежда като ангел. Но бюстът я притискаше към земята и не ѝ даваше да полети. Какво друго да кажа? Матов тен, италиански акцент, бели като захар зъби. Занимаваше се също като мене с журналистика и бях сигурен, че ѝ липсват всякакви морални устои.

Веднъж предложи да ме вземе от дома: „Искаш ли да вечеряш с мене и моите приятели“ Караше оригинален, двадесетгодишен „Мини Купър“, за който, ако не бяха гърдите ѝ, щеше да е идеална по размер. През целия път чуруликаше, а аз се опитвах просто да си събера мислите. Бях убеден, че следващия път ще си сменим местата и ще я возя аз — зад волана на моята кола. Може би ще караме бавно по кварталните алеи, септемврийското слънце ще подскача между петнистите чинари, Моника ще се смее, светлината и сянката ще се сменят бързо, през отворените прозорци ще диша реката; целта — крайградско ресторантче в стара къща. Изтъркани столове, гравюри в позлатени рамки, месингови лампи и изглед към гаснещия град някъде долу в краката ни. Чаша и още една чаша червено вино, а после, без дори да успеем да се отдалечим от затворилия ресторант, където сме били последни гости…

Но не.

Бях разбрал всичко погрешно: ставаше въпрос безполово любопитство, смесено с желание да се протегне по другарски ръка за помощ на новодошлия, който е пристигнал току-що в непознатия град. Моите домогвания не просто бяха пресечени, а дори не бяха забелязани.

Разбира се, преживявах го. Защото по онова време още не знаех, че италианците, за да избегнат греха, изобщо не правят секс, а да се размножават биха се пригодили дори чрез пъпкуване, само и само да не се поддават на изкушението. Дори онези от тях, които са комунисти, в леглото са си католици.

Това го научих по-късно.

А тогава реших, че просто не съм достатъчно добър.

С първата заплата си купих прекрасна риза с палми и тъмни очила със златни рамки, а с втората — касетофон с уютен син дисплей и свалящ се панел. Касетофонът въртеше на безкраен рипийт Hotel Costes: френски ретролаундж, най-подходящият саундтрак към тогавашния ми живот.

Не зная какво точно съм си мислил, докато съчетавах сутеньорските ризи със сутеньорските очила. Може би нещо от „Маями Вайс“ или „Студио 54“. Тогава ми се струваше, че съм неотразим. Сега си мисля, че най-много съм приличал на цигански наркодилър. Изобщо, сега много неща изглеждат по-различно. Което не означава, че са правилни.

Така или иначе, именно в този образ се появих пред Камар.

Запознах се с нея във влака, докато пътувах от Париж за Лион. И това беше единственият път, когато се насилих да се запозная с някого в обществения транспорт – просто защото разбрах, че ще съжалявам цял живот, ако не го направя. Камар беше мароканка; къдриците ѝ бяха изрусени и ухаеха на жасмин; очите ѝ – като на сърна, кафяви – бяха създадени само за страдание или за наслада; носеше впити бели ризи, разкопчани на три копчета, но погледът не можеше да се спре само дотам.

Даде ми реален номер. Изчаках няколко дена, преди да ѝ напиша есемес. Писах, вярвайки в чудо: защото вече ми беше казала, че е арабка, а при арабите тези неща са още по-сложни, отколкото при католиците.

И когато отговорът звънна на моя сгъваеми телефон, сърцето ми се разтуптя така, както не се беше туптяло сигурно от университета. Камар се съгласи на по бира — но през деня и на обществено място.

Беше неделя. Измих колата в реката, пригладих косата си с бриолин и отидох на срещата в най-добрия си сутеньорски костюм. Седнахме до една тенекиена масичка на крайбрежна алея на Рона сред десет хиляди души. Камар беше възхитителна и свежа; ръкавите на ризата ѝ бяха навити до лактите. По ръцете ѝ нямаше нито едно косъмче, а за арабките това е учудващо. Дори и онези недостатъци, които биха могли да ѝ се простят, ги нямаше. Камар беше съвършена. Бризът рошеше къдриците ѝ, а после долиташе в лицето ми — и аз вдишвах. Жасмин.

След това я возих нанякъде с колата, а касетофонът със свалящ се панел ни светеше меко в синьо, френският лаундж ни обгръщаше и ухаеше на пролет. Оставаше само да свия някъде от главния път, да се изгубя в стария град, да заседна в някоя каменна задънена уличка под газов фенер, да усиля музиката и да докосна предпазливо пръстите ѝ… Да докосна устните ѝ — пълни, живи, приканващи — и да потъна в нея докрай. Да сваля велурената седалка, да поставя Камар да легне, да легна и аз, да потъна в рипийт.

Уви.

– Имам приятел – каза тя. – Живеем заедно. Той е французин. Баща му има пивоварна. Обичаме се. Благодаря ти за прекрасната вечер.

Ето ви я Камар.

Няма да се опитваме от висотата на изживените години да разберем дали французинът с пивоварната е съществувал, или отново всичко е било заради мене. Нека повярваме на думите на момичето.

Стъмни се. Вече се бях добрал до дома, но не можех да изляза от колата. Прилошаваше ми от лаунджа, но не го спирах. Бях верен на мечтата си. Може би дори не свалих тъмните очила със златните рамки.

Чувствах се мрачен и упорит.

Младостта отлиташе, а аз не я бях изпитал.

Не ставаше въпрос за секс. Нито за механиката на нещата.

Исках да изживея Франция; да опозная всичко, което тя дарява на героите от филмите и книгите. Исках да попадна в „Мечтатели“ на Бертолучи. А Франция все ми отказваше и отказваше.

А после се появи Бригите. Русокоса, както подобава на германските валкюрии. Пет години по-голяма от мене. С бледосини, ледени очи. Слаба и сурова. Умееше да се усмихва с тънките си устни, но не глезеше околните твърде често с това.

Оказа се, че зад есесовската външност се крие жив човек. И този човек ме покани на джаз фестивал.

Не помня как се казваше градчето; отидохме дотам с моята кола и трябваше да се изкачваме в планината. Беше лято, нощите бяха блажени – топли, с мимолетен хлад. По целия път си говорехме за нещо. Бригите се оказа много мила. Благодарение на нея простих на немците за вероломното нападение над СССР.

Градчето се оказа построено до древноримски амфитеатър. Джазмените свиреха на същата сцена, от която преди две хиляди години са говорили римски комедианти и трибуни. Седях на същите камъни, на които преди две хиляди години са седели римляни с туники. Камъните бяха топли от наскоро залязлото слънце, но на мене ми се струваше, че римляните са ги стоплили за мене. През прозрачното небе се виждаха всичките звезди, които съществуват на света.

Не разбирах нищо от джаз; какво свиреха джазмените — не зная и досега. Но през онази вечер саксофоните и пианото се превърнаха за мене в такова откритие, каквото е тъмната материя за физиците: научих, че деветдесет процента от мирозданието са невидими и непостижими за нас, и усетих как изглежда Вселената в оригинал. С джаза всичко стана различно. Планините, небето, момичето до мене. За час завесата се повдигна — и падна отново.

Очите ѝ се разтопиха.

Когато стигнахме до дома ѝ, тя предложи да се кача.

Не зная какво ми стана. Уплаших се, сигурно. Притесних се, че сексът може да усложни служебните ни отношения: работехме заедно. Почувствах нужда да осмисля случващото се. И се прибрах да нощувам сам в петнадесетметровото си студио.

Когато най-накрая се реших, тя ми каза, че излиза вече с един оперен певец, който отдавна я ухажвал.

Капут.

Джазът, който се бях опитал да започна да слушам, някак си не ми потръгна.

Може би колата беше прокълната? Определено по никакъв начин не можеше да се нарече щастлива.

В един прекрасен ден, докато се приготвях за работа, открих, че предното дясно стъкло на вратата е счупено, по целия салон са пръснати стъклени парчета, а на седалката се търкаля тухла. Нормална ситуация за Франция: след като изтласкаха колонизаторите от родния си Алжир, арабите пренесоха войната на територията на противника. Златното правило – да не оставяш абсолютно нищо в колата и да сваляш задължително панела на радиото – не проработи. Нямаше какво да се вземе, така че просто бяха счупили стъклото с тухла. Защото аз имах кола за три хиляди евро, а този, който беше хвърлил тухлата, нямаше.

След като сложих ново стъкло, я обикнах още повече.

Известен ефект: обичаме тези, за които се грижим.

Две години по-късно вече я нямаше.

Аз я убих.

Заедно с банда португалски приятели прекосихме половин Франция към Баден-Баден. Трябваше да покажа колко съм готин, затова настъпих газта до дупка. В продължение на час колата пъхтеше, но вдигна сто и тридесет километра в час. След това ни настигнаха някакви хора и ни извикаха, че колата гори.

Няколко дни по-късно ми се обадиха от сервиза и казаха, че ремонтът ще струва около две хиляди евро. Точно толкова струваше и колата в онзи момент. „Ако искате, можете да я оставите при нас — предложиха ми. — Ще я закърпим и ще я пратим в Африка. Черните не са разглезени, готови са да купят всякакъв боклук на сносна цена.“ — „Вземайте я — казах, — майната ѝ.“ И не почувствах нищо.

Оттогава все висях в немските сайтове за употребявани автомобили и си избирах нова кола. Кълна се, прекарвах там повече време, отколкото в порно сайтовете. Най-много ми харесваше триста и седмицата, кабрио. Обтекаема, дръзка, кабрио. Кабрио, кабрио, кабрио. Всичко, което не бях получил от моята „Примера“ – възхитени погледи, пътувания край линията на прибоя, загорели манекенки с тъмни очила – смятах да получа от триста и седмицата. Заради нея спестявах – свои пари, заради нея взех кредит от банката, за нея се пазарих три седмици – парите пак не стигаха – и после, развълнуван и невярващ на щастието си, заминах със самолет за Германия, когато сделката все пак се осъществи. Платих като за оръжие или наркотици – в брой. Четиринадесет хиляди евро в брой. Бях сигурен, че турците, от които я купувах, ще ме убият направо там, в онази пустош. В техния автосалон бях единственият клиент.

И я потрошех след седмица.

Дадох я на ремонт и я продадох.

Реших да си тръгна от Франция – да се прибера у дома.

И колата вече не ми трябваше.

Нито един от следващите автомобили, които притежавах – нито евтините, нито скъпите – с нищо не ми помогнаха при жените. И изобщо, мисля, че колите са силно надценени. Може би баща ми беше прав тогава, като не превърна подаръка си в събитие. Искаш ли я – взимай я. Кола като кола. Но…

С онези португалци направихме и едно феерично пътуване до Монпелие, където ги чакаха техните португалски мадами. Аз отново бях изпълнен с очаквания и отново не се получи нищо; но онази сутрин на брега на океана, с чаша бяло вино, заобиколен от странни бели вили, построени от Льо Корбюзие… Имаше го още и Милано с моя приятел Алфредо — хиляда километра път за един пиянски купон в местния милански Дом на журналиста, който не отстъпваше по нищо на Пушкиновия музей… И още. И още.

Странно.

Когато ми звъннаха от сервиза и ме попитаха: „Е, да я вземем ли?“, не изпитах нищо. Не ми беше жал. Усещах, че е време за следващо стъпало. Майната му на миналото.

А сега, докато пиша това, ми е жал. И ми се иска да вярвам, че онези араби от пиратския автосервиз не са ме излъгали тогава и не са бракували моята „Примера“ за скрап. Че наистина са я поправили и са я изпратили в Африка.

И че и досега лети някъде там, сред пясъците, вози лъскави чернокожи жени с кърпи на главите или полеви командири, препасани с картечни ленти. Че е умряла и е възкръснала, и е заживяла съвсем нов живот — по-весел от този, който имаше с мене.

И че багажникът ѝ е натъпкан догоре с нечии надежди, а някъде на самото дъно са се търколили — забравени, отдавнашни, смешни — и моите.