МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ИГРА НА ПРИРОДАТА

Разбира се, не на всеки е дадено да живее в столицата. Някои хорица например си живеят съвсем спокойно на гара „Рибарско селище“.

Удобствата на тази гара са, разбира се, по-малко отколкото в столицата. Там, да речем, няма булеварди. А излезеш ли от гарата, тръгваш веднага по траверсите. А не искаш ли по траверсите – седи си цял живот на гарата.

Един наш познат, кореняк от „Рибарско селище“, веднъж не издържал и тръгнал да се поразходи. А това станало през пролетта.

Та излязъл той от гарата и тръгнал по траверсите. Пролет било. През април. Точно преди Великден.

Върви си той по траверсите. А пътят, сами знаете, какъв е — траверси. Плюс пролетната киша и локвите. Да отбиеш встрани, честно казано, не е добра идея – може да затънеш. Защото е пролет. Природата се топи. Разцъфва.

И ето, върви си нашият познат край линията. Върви и се е размечтал за нещо. А случката, казвам ви, е през пролетта. След Великден. В края на април. Пърхат птички. Чуруликане едно такова се разнася. Въздухът един такъв шантав.

Ето, върви си, знаете, нашият познат и си мисли, на птичките, така да се каже, им е добре да си чуруликат отгоре, ами я пусни някоя птичка по траверсите, сигурно ще млъкне.

Така си помисли той и в същия миг се подхлъзна встрани. А случката, трябва да кажем, е през пролетта. На Великден. Мокро.

Подхлъзнал се той встрани, кракът му попаднал в една дупка и затънал до коляно във водата.

Измъкнал си крака нашият познат. Пребледнял.

„Добре все пак — мисли си, — че съм без дама. Я си представи, че бях с дама — срам и позор. Кракът, гадината мръсна, мокър. Капе, долните гащи са се развързали. Гайките висят. Ботушите не са чистени от две години. Физиономията ми ужасна. Срам и позор!“ Много се ядосал нашият познат.

„Ах, така значи! — мисли си. — Дупки с вода? По пътищата на държавното строителство. Нека, значи, да гният траверсите? И народът нека се дави? Така и ще напишем.“

Прибрал се нашият познат у дома. Събул се. И като се събул, седнал да пише.

И написал една малка разобличителна бележка. И я изпратил в „Красная газета“ („Червен вестник“ – бел. П. Н.). Как, видите ли, минавайки и така нататък, затънал по пътищата на строителството, и може би траверсите гният...

Тази бележка беше публикувана в края на април.

И тогава се развихриха основните събития с цялата си ужасяваща бързина. Докато прочетат бележката, докато я обсъдят в управлението, докато сформират комисия — минали четиринадесет години.

То, разбира се, минали по-малко. Но времената сега са бурни, преходни. Всеки ден може да се брои за година.

С една дума, в началото на юли комисията отива на гара „Рибарско селище“ да инспектира релсите.

Пристигат. Гледат – явна лъжа. Никаква вода. Напротив – прашно. Жега. И сухо като в Сахара.

Горчиво се усмихна комисията на ум – демек, колко убедително лъжат днес хората, и си тръгна.

В началото на юли във вестника се появи опровержение. Видите ли, явна лъжа и измислица. И изобщо, видите ли, на гарата не се намерила никаква вода. Дори и в гарафата.

А в управлението и досега си мислят, че нашият познат е излъгал.

Нека си мислят. По-леко се живее, когато си прав.

1924 г.